Медуза: Мръвка за тигъра

Седма глава И с едните, и с другите

Психопроцедурата не ме затрудни особено. Всъщност най-много внимавах да не се издам пред техничката колко повече знам за тези машинки от самата нея. Все пак според прикритието си бях прекарал година и нещо след ареста, вързан почти непрекъснато за някоя от тези измишльотини, значи нямаше как да не съм натрупал нежелан опит.

Редовните проверки трябваше да улавят бъдещи проблеми в съзнанието на хората, преди те да са се превърнали в досадна пречка за работата на гилдиите… и опасност за системата. От небрежния разговор по време на процедурата научих още някои занимателни подробности.

Оказа се, че на Медуза никой не подготвя психотехници. Всички представители на този занаят в Диаманта на Уордън отиваха да го учат на Цербер. Вече имах основания да предположа, че и самата Съпротива е измислена пак там. Липсваха непоклатими доказателства, разбира се, но взе да ми се струва, че такъв достъп до усъвършенствана техника, съчетан със слабо подготвени наивници, води до единственото и неизбежно заключение — ние (тоест Съпротивата) сме само едно от пипалата на широко разпростряна и подкрепяна от Конфедерацията нелегална мрежа. Явно на Медуза главната ни задача беше да се организираме възможно най-добре и да чакаме сигнал отвън.

Погаждах се добре с другите от своята група, особено след като пренебрежително отказах да нося глупавата безформена роба с качулка и воал, с каквито се прикриваха останалите. По дяволите, познаваха ме всички, за какво ми бяха тепърва тези щуротии? За мое разочарование „колегите“ се оказаха почти без изключение също от транспортната гилдия, а аз исках да поразширя обсега на връзките си. Добре поне, че двама бяха доста нависоко по служебната стълбица. Реших, че ще разигравам внимателно и полека тези любители, но сигурно щеше да се наложи да подхвърля още някоя примамка на шефовете им. На една от срещите хвърлих бомбата. Отново се впуснаха в досадните си препирни дали трябвало да се опитат да срутят системата отведнъж, или да пропълзяват в пукнатините и да ги разширяват постепенно. Изтърпях ги колкото можах и се намесих.

— Аз пък си мисля, че ми е съвсем ясно как напълно да изтръгнем Медуза от хватката на СН.

— Тъй ли? Я да чуем новата хитрина на нашето суперменче! — подкани ме една от жените.

— Ще ми се първо да си поприказваме за харарите — започнах загадъчно. — Достатъчно едри са, за да не плюскат непрекъснато, но и твърде тежки и тромави, за да си хванат мръвка. А в дивата пустош има предостатъчно харари. Помните ли някои от легендите, които се носят за тях?

Закимаха или завъртяха глави, шепнейки неспокойно нещо, което не можех да чуя. Най-после някой се престраши да подметне:

— Защо да вярваме на такива глупотевини?

— На толкова скоро заселена планета е добре човек да се заслушва дори в празни приказки за местните опасности. Обикновено във всяко такова предание се крие и зрънце истина. А легендите за харара май са доста правдиви, ако приемем една хипотеза — че тези зверове могат да менят формата си. Превръщат се привидно в други, съвсем привични неща от околността, а после си седят преспокойно и чакат жертвата сама да дойде при тях. Може би дори я привличат по някакъв начин. Мисля, че и тубрите имат тази способност, макар и на по-елементарно равнище. Опашките им приличат на вратовете, а накрая се мъдри топка лой. Но защо? Така не биха заблудили зорките хищници. Допускам, че умеят да придават на опашките си точния образ на вратове с малките им главички накрая. Освен това всички по-развити животни променят цвета си, за да се слеят със средата. Че дори и нашата кожа се променя, макар и по-малко, според температурата и влажността на въздуха!

— Да, ама всичко казано от теб важи за животните — възропта недоверчиво един от слушателите. — Как да се възползваме ние, дори ако то е вярно?!

— Убеден съм, че тази способност е достъпна и за хората. И в нашите тела, както в растенията и животните, са се настанили все същите микроби. Вече не са обикновените човешки, животински или растителни клетки — приличат си много повече помежду си, отколкото с нормалните. Пазят ни от студ или жега, дори в известни граници и от гладна смърт. Ако имаме въздух и вода, можем да живеем навсякъде по този свят и да извличаме енергия едва ли не от всичко, което става за натъпкване в устата. Надявам се, че сте забелязали колко последователна е природата. Промяната на формата е основно качество, необходимо за оцеляването на Медуза, и би трябвало то да е достъпно за всички Уордънови микроби на тази планета.

— Е, може и да си прав. Тогава защо не успяваме да го направим по желание?

— Защото не знаем как става. Подозирам, че ако излезем извън града, рано или късно ще овладеем тази способност. Но и тук тя съществува до определен предел. Виждал съм рани да зарастват за броени минути. Познавам трима души, които смениха толкова убедително пола си, че ако ги срещах за пръв път, бих се заклел — такива са си родени! Щом можем да се преобразяваме коренно, колко му е да променим вида на лицата и телата си!

— Звучи логично — призна и сестра 657. — След като обаче не контролираме способността със съзнанието си, нямаме никаква полза от нея.

— При харарите и тубрите вероятно е инстинкт, но е достатъчно да сме наясно какво умеят. Просто остава да открием как да е достъпно то и за хората! Убеден съм, че властниците знаят тайната. Иначе защо ще си правят труда да ни внушават толкова упорито, че е невъзможно? Спомнете си — контролът в цялата система се опира на визуалното и звуковото следене. Всеки с външността и гласа на друг човек би могъл да използва картата му например. Престорете се на който и да е индивид с горе-долу вашите размери и ще влизате навсякъде, където и той има достъп, без копоите да ви заподозрат. Между другото доста кабинети в СН са без монтирани следящи устройства. Самите ченгета не горят от желание да бъдат наблюдавани през цялото време, а и понякога имат нужда да се усамотяват за най-поверителните разговори. Сравнително малка група от преобразяващи се хора могат да влязат като затворници в управлението и скоро да са в състояние да го командват. А координирано нападение от този род по цялата планета ще съсипе непоправимо системата.

— Ей, като го слушам, май няма да е чак толкова трудно — изсумтя някой от моите съратници.

— О, няма да е и лесно, защото планът съдържа в себе си страхотен риск. И някои от нас неизбежно ще загинат. Ще имаме нужда от упорита подготовка, за да не ни разкрият колкото се може по-дълго време. Но нали и сега разполагаме с достатъчно хора на ключови места? Какво правят те? Фалшифицират записите на следящите устройства, тоест прилагат същия принцип, но по-ограничено. И разбират колко зависимо е едно тоталитарно общество от технологиите си за контрол и потискане на населението. Стабилността му се запазва само докато техниката върши работа и остава в ръцете на управниците. Дори в момента ченгетата и началниците им се побъркват полека-лека, защото ние успяваме да ги мамим, без да сме ги застрашили с нищо. А ако им отнемем увереността, че човекът на техните записи наистина е този, който изглежда, че е, ще започнат да бълват пяна от устите си! Трябва само да раздрусаме тази пирамида и тя ще се срути. Много по-крехка е, отколкото си я представяте.

Разпалих яростни спорове, които сестра 657 накрая сякаш поля е кофа студена вода:

— Не твърдя, че промяната на формата е невъзможна, но засега остава едно голямо „ако“…

— Не бъди толкова скептична — укорих я. — Ние сме в самата основа на Съпротивата, но все някой по-нагоре е достатъчно схватлив и с подходящите връзки. Защо не пробутаме идеята на водачите си, за да чуем поне техния отговор? Можеш ли да го уредиш?

— Ще се опитам, но си оставам на мнението, че това са вълшебни приказки за дечица!

Бях на Медуза вече половин година, когато все пак получих жадувания отговор. Отдадох дължимото на големите шефове в Съпротивата за предпазливостта им. А препредадената за нас информация беше и добра, и лоша, просто защото нямаше как да се възползвам незабавно от нея.

Да, всички хора на Медуза носеха в себе си приказната способност за преобразяване. Само че, за да я овладеят, налагаше се отначало да развият усет за своите микроби на Уордън и връзките помежду им. Щом човек се научеше да си „говори“ с мъничетата, имаше нужда от малко хипноза или сеанс в психомашина, за да постигне желанието си. Уви, никой не бе открил как точно трябва да стане това. Малцината овладели дарбата тъй и не успяваха да обяснят смислено своите действия, нито дори да опишат преживяванията си. Никого не бяха обучили. Ако някой бе напълно лишен от „усета за връзката“, както те го наричаха, и най-гениалният психодоктор едва ли щеше да му помогне.

Налагаше се всеобщото убеждение, че малцинството от способни да се преобразяват се ражда с тази дарба. Известно време властите обръщали внимание на подобни хора, дори ги натиквали в специално укрепление далеч от очите на останалите. Надявали се и потомството им да се роди със същия усет, само че надеждите им останали излъгани. Доколкото имаше някакви достоверни сведения за Дивите, самите те можеха често да се променят, но никой не знаеше дали го правят с волево усилие, или под натиска на извънредно суровите условия, в които се мъчеха да оцелеят.

Аз не се съмнявах, че разковничето наистина се крие в схемичката „стимул-реакция“. Да, ама кой стимул пробуждаше прословутия усет? Нелегалните от Съпротивата не бяха открили ключа към скритото съкровище, пък май и не вярваха много-много, че го има, поне на думи. Но щом определени условия или дори психосеансите принуждаваха хората да си сменят пола, значи съществуваше начин да се предизвика и останалото!

Предполагах, че все същият усет дава приказното могъщество, с което бяха надарени властниците на Лилит. И там огромното мнозинство нямаше достъп до силата. Или те бива, или си оставаш в калта докато пукнеш. Тази мисъл ме потискаше. Ами ако и аз не съм от късметлиите?

На Харон и Цербер обаче всеки получаваше достъп до скритите в микробите възможности, макар и в различна степен. На първия споменат свят за това беше необходимо да те учи умел наставник. А на Цербер способността изобщо не зависеше от волята и засягаше всички почти без изключения. Твърде очебийните разлики в условията на останалите три планети никак не ми помагаха да разнищвам догадките си…

Колкото и да ме предупреждаваха, останах много засрамен от стъписването си, когато за пръв път станах свидетел на промяна на пола. Изобщо не беше постепенно, ами се извърши за броени дни. Откъдето и да го погледнете, обществото на Медуза беше абсолютно лишено от полови предразсъдъци. Е, на цивилизованите светове също цареше равенство между половете, но това не премахва разликите в телосложението и хормоните, нали? Нито мъжете разбираха докрай жените, нито обратното. Просто не бяха опитали на свой гръб какво е да си от другата страна. А на Медуза стигаше някакво чудато нагаждане на микробите, като човек дори можеше и сам да поиска подобна трансформация при среща с психодокторите. Затова се бях вкопчил тъй здраво в теорийките си за пълното преобразяване.

Колкото и да умувах, все опирах до Дивите. Разпитвах полека и внимателно, за да установя накрая, че никой не знае нищо повече за тях, освен че живеят в първобитни племена от ловци и събирачи на корени. На обикновените жители на Медуза едва ли би хрумнало да съчиняват романтични предания за битието им. Смътната заплаха да се лиши от електричеството, бусовете и автоматите за храна смразяваше от страх дори най-храбрия сред познатите ми. Дразнех се, но разбирах народеца. Озадачавах се обаче, че управниците също търпят Дивите. Нали те с нищо не допринасяха за регулираното общество… е, и нищо не взимаха от него! Оставаха си независим елемент, обсебил незавладените части от планетата, тоест почти цялата Медуза. От горчив опит знаех, че типове като Ипсир и шайката му трудно биха понесли такъв дразнител. Изкривената им психика би ги накарала на всяка цена да отнемат свободата на онези племена. Освен ако не беше налице някое от трите условия:

а) Дивите правят скъпоценна и незаменима услуга на правителството — ами, пълни щуротии!

б) Не съществуват. Ха-ха!

в) Каквото и да сторят властниците, не успяват да ги докопат.

Вече знаех от достоверни източници на Съпротивата, че хората в племената менят всекидневно формата си, значи в това отношение бяха поне наравно с харарите. Третото възможно обяснение оставаше най-логично. Медуза искаше да ги подчини и сломи, само дето се проваляше с гръм и трясък при преследването на подобна примитивна сбирщина. Хм, това пък ме навеждаше на въпроса колко първобитни са всъщност племената… Можех да проверя само като отида при тях. И ако се окажеше, че действително дъвчат корени и плещят глупости, щях да затъна окончателно.

Поне засега имах изгода да работя и за едните, и за другите, но това не можеше да продължи безкрайно. Майор Хокрау ми отпускаше повода, само докато й снасях сведения, с които да си върши работата или поне да научи как да изкопчи още информация. Ако изворчето пресъхнеше или тя преценеше, че няма какво повече да направя за нея, не ме очакваше светло бъдеще въпреки всичките й приятни за ухото обещания. Познаваше си занаята и сигурно още надушваше нещо гнило в прикритието ми.

А колкото и разочароващ клуб на колебливи несретници да се оказаха така наречените бунтовници, плашеха се достатъчно от СН, за да убият без колебание всяка доказана кука. Точно защото бяха изнервени аматьори, винаги щяха да се намерят двама-трима истерици, които да ме очистят при най-дребната грешка. Ако седиш на два стола, въпрос на време е да пропаднеш между тях…

Само едно ме утешаваше — и от двете страни на барикадата знаеха, че не съм сантиментален, значи нямаше смисъл да ме изнудват чрез Чин. А аз искрено се привързах към нея. Не ми беше леко да си призная това; още повече се притеснявах, че се чувствам по-добре не в малкото случаи, когато оставах сам, а край нея, дори просто да се намираше в стаята и да се занимаваше кротичко с нещо свое. В моя занаят е смъртно опасно да допуснеш някого близо до себе си: за мен това важеше с особена тежест тук и сега.

Щеше да е нечестно и нелепо, ако всеки път завличах момичето със себе си в кафенето, за да го упояват. Психотехничката на Хокрау намери решението — с моя помощ. Чин вече знаеше, че съм се забъркал в нещо със Службата за наблюдение, и ми се доверяваше. Затова още при второто отиване в управлението подсилихме внушението. Сега можех с простичка постхипнотична заповед да я превърна или в абсолютно убедена привърженичка на Съпротивата, или в още по-лоялна поданица на властниците.

Иначе всекидневието ни си оставаше същото. Приятелката ми беше достатъчно схватлива да проумее, че се крепя на ръба… а значи и тя заедно с мен. Никак не ми харесваше това положение. Бях малко гузен, че я натопих в кашата, но пък никога и никого не съм молил да ми я натресат, нали?

Най-сетне зимните снегове поотслабнаха, задаваше се пролетта, а аз все така опирах глава в несъкрушимата каменна стена пред себе си. Знаех, че предложеният от мен вариант за революция може да успее, и изобщо не се съмнявах, че истинските водачи на Съпротивата не само са съгласни с мнението ми, но и са научили кой е тайнственият стимул за преобразяването. Мъчеше ме един-единствен въпрос — защо бездействат? Не допусках, че е заради страха от провал. Организацията им беше безнадеждно начинание и вече заспиваше, тъй че нямаха време да се размотават. Но ако бях познал в догадката си, че сме част от по-всеобхватен замисъл, значи чакахме сигнал да се включим в едновременния напън… само че тук определено бяхме лишени от надежда да успеем. Съратниците ми просто нямаха минималната задължителна подготовка и ми беше ясно що за „войници“ могат да бъдат в решителния момент.

Аз обаче също протаках. Усещах се хванат в клопката на системата и нямаше на какво да се радвам. Започвах да разбирам, че рано или късно ще трябва да предприема нещо, за да се изтръгна от оковите и да поема повечко рискове от минималните, които си бях позволявал досега. Ала все още изпитвах силно нежелание да се размърдам. Твърде малко бях научил. Ех, само ако знаех нещо повече за Дивите! Неволно се питах дали и моите двойници на останалите три планети са затънали в такова безсилие. И ме обземаше извратената надежда, че е точно така — не ми се искаше аз да съм единственият некадърник.

Отдавна не се терзаех заради поверената ми задача, вече изобщо не ми пукаше, макар да осъзнах това прекалено бавно и постепенно. Май още със събуждането в онзи затворнически кораб бях отписал милата стара Конфедерация, нейните стремежи и принципи. Странно колко е лесно да затръшнеш вратата зад гърба си… но нали не аз я ритнах този път? Те ме изхвърлиха и зарязаха да се оправям както мога.

Засега натрапената ми мисия и моите лични цели съвпадаха. Исках гнусната потисническа система на Медуза да бъде разпердушинена и без колебание бих махнал от сцената Тейлънт Ипсир. Само че месеците отминаваха, а аз тъпчех на едно място, наполовина примирил се с поражението. Да му се не види, дори не знаех къде да намеря Владетеля, да не говорим пък как да го докопам.

Какво ставаше с мен? В кого се превръщах? Дали докато търсех ключа към телесното преобразяваме, не бях преживял неусетно и психическа метаморфоза?

Както стана и преди, към следващия ход ме тласнаха външни сили. Започна се с едно много настоятелно привикване на среща в Съпротивата. Трябвало да присъстват всички членове на групата. Поободрих се от надеждата, че някой все пак може да е взел решение за атака.

В онази машинна зала заварих не само своите хора, а цели пет групи, общо към шейсетина закачулени фигури в помещение, недостатъчно да побере и една трета от такова гъмжило. Някой бе домъкнал и окачил преносим екран с възпроизвеждащо устройство. В залата тегнеше неприятно напрежение, малцина си позволяваха дори да разговарят помежду си.

Висока жена от друга група ни огледа, преброи ни и помоли за тишина. Смутената тълпа се подчини веднага. Двамата с Чин се покатерихме на някакви сандъци до стената, за да се измъкнем от навалицата и да виждаме поне горната половина на екрана.

— Съветът на нашите водачи ни нареди да ви съберем тук и да ви пуснем този запис — съобщи жената. — Никой не знае какво ще чуем. Нека побързаме да научим! Казаха ми, че картата се самоунищожава при възпроизвеждане на записа, ето защо няма да има повторение за разсеяните.

Пъхна я в машинката и екранът светна.

Май можеха да си спестят притесненията с доставянето му. Видяхме само силуета на мъж, целият в черно, седнал зад бюро. Зрителното поле бе нагласено така, че в него да не влиза нищо от обстановката около човека, не се знаеше дори на коя планета се намира той.

— Приятели и съмишленици, обръщам се към вас, които се противопоставяте на Четиримата владетели на Диаманта. Както някои сигурно вече са се досетили, вие сте част не само от общопланетна организация, но и от плана за свалянето на всички Владетели…

В гъмжилото се надигна тих ропот, някои ахнаха.

— … имате достатъчно лични причини да мечтаете за края на сегашната власт и ние напълно споделяме ненавистта ви към системата за потисничество на Медуза. Да, включени сте в по-мащабен план, но това не означава, че вашите копнежи не са част от него. Събитията обаче често променят плановете, както стана и този път. Конфедерацията се намеси активно в борбата срещу Четиримата владетели и има реални шансове за успех. Значи е време да ви обясним защо започна онова, към което се присъединихте. Друга разумна раса, непреодолимо чужда на всичко човешко, откри хората, преди те самите да я намерят. Пришълците са свързани по някакъв начин с нашите светове в Диаманта. Извънредно хитроумни са и разбират добре особеностите на човешкото общество. Вместо да влязат в открит сблъсък с Конфедерацията, те се срещнаха с Владетелите, които приеха от тях поръчката да съсипят човешката цивилизация навсякъде извън Диаманта на Уордън…

В гълчавата се прокрадваше недоволство, чувах подмятания, че мъжът бил смахнат, че им губели времето. Явно тези хора, които познаваха само изолираните си градове, или не му вярваха, или не им пукаше за някакви си пришълци. Можеше да се очаква подобна реакция и, както се оказа, тайнственият силует в черно също я бе предвидил. Или беше психоспец, или някой бе подготвил словото му.

— Знам, струва ви се, че това не ви засяга, но грешите! Четиримата правят всичко, което е по силите им, за да изпълнят своята част от уговорката. Средствата, които използват, нямат никакво значение за вас, защото са насочени срещу планетите извън Диаманта. Важното е, че успехът зависи от запазването на тайната до последния миг. Конфедерацията обаче научи за замислите им, макар все още да не е узнала всичко. И е изправена пред избор между два варианта. Ние сме единият от тях. Четиримата владетели трябва да бъдат премахнати и заменени от по-честни хора, които ще работят за интересите на Диаманта, вместо да се стремят към отмъщение. Уверявам ви, не искаме да се превърнем в слуги на Конфедерацията! Вършим това заради самите нас. Другата възможност за отърваване от Владетелите и прогонването на пришълците е съвсем проста. Ако Конфедерацията не пожелае да избере първия вариант, без колебание ще прибегне до съкрушителен удар — от отчаяние. Там вече обмислят дали да не пръснат на атоми нашите четири планети заедно с всяко живо същество по тях…

В последвалата кратка пауза хората наоколо замърмориха гневно.

— Не се съмнявайте, достатъчно силни са да направят това. А пришълците няма да ни защитят. Ако можеха, не биха имали нужда от Владетелите. Именно затова бе създадена нашата организация от сериозни и добронамерени жени и мъже — не да отървем Конфедерацията, която не означава нищо за нас, а да спасим своите светове, домовете си, живота си! Владетелите няма да отстъпят. Решени са на всичко, защото ако пришълците не победят, с тях е свършено. Но ние не знаем почти нищо за тази друга раса. Как можем да разчитаме, че дори да постигне целите си, тя ще продължи да търпи и нас, жителите на Диаманта? Просто нямаме избор! Всяка планета обаче е със свои специфични особености, ето защо трябва да приложим различни похвати. Най-добре е да ги изберат местните организации. Затова ви призовавам да обсъдите всичко помежду си. След не повече от две седмици от групите ще се иска да предложат конкретни действия. Ще обсъдим плановете ви и ще включим подходящите предложения в общия замисъл. Ще победим, защото сме принудени да го направим! С ваша помощ правителството на Медуза, Службата за наблюдение и самата идея за всеобхватен контрол над населението ще бъдат премахнати за по-малко от година.

Записът свърши и настана суматоха. Високата жена едва успя да намали неистовия шум до сърдито мърморене. Накрая кресна:

— Споровете и дискусиите — във всяка група поотделно! Първи да си тръгнат тези, чиито номера започват с четворка, начело с водачите си… след това ония с шестиците! Разотивайте се незабавно!

Хората постояха нерешително още няколко секунди, после посочените за първи разбутаха останалите към изхода. Гълчавата не стихваше. И аз бях доста възбуден от новините. Поне можех да очаквам някакво раздвижване в близко бъдеще. Лесно си представих какви яростни и нескончаеми спорове предстоят в групите на Съпротивата. Все пак нещо ме гризеше отвътре. Наистина ли големите шефове нямаха никакъв план, или просто се опитваха да проверят на какво са способни самозваните бунтовници?

Зърнах за миг сестра 657, после се обърнах към Чин.

— Какво ще кажеш?

Тя вдигна рамене.

— Ами не е за вярване…

— Истина е от първата до последната дума — уверих я искрено. — Знаех всичко това, още преди да ме стоварят на Медуза.

Тя се позамисли.

— Добре де, и какво толкова ни засяга? Изобщо не ми стана ясно що за стока са онези пришълци, а колкото до Конфедерацията… за нас и без това целият Външен свят си е като легенда.

Точно такива разсъждения очаквах и от останалите през следващите дни. Какво друго можеха да измъдрят хора, които дори не се интересуваха от зверовете, щъкащи по планетата им? Нима думата „пришълци“ означаваше нещо смислено за тях? А предположението, че някой някъде би заповядал целият им свят да бъде разпилян на елементарни частици, явно си оставаше безнадеждно абстрактно за техните мозъци.

Единственото, което успях да зърна от обстановката около онзи загадъчен мъж, беше засуканата дървена облицовка — значи той се намираше или на Харон, или на Цербер. Не само аз щях да се досетя — и съратниците ми от Съпротивата щяха да се настроят още по-зле към водачите си. От тези набедени бунтовници за пръв път се искаше да направят нещо значимо, може би дори да заложат живота си… би било истинско чудо, ако не се противят отчаяно.

Време беше да излизаме. Скочих от сандъка и помогнах на Чин да стори същото. Направих само две-три крачки и се шмугнах обратно в машинната зала. Спътничката ми се озърна стресната.

— Какво ти става?

— Ченгетата! — креснах с пълно гърло, за да предупредя и другите групи. — Това е капан!

Копоите от СН явно също ме чуха, защото веднага прозвуча усилен от мегафон глас:

— Говори офицер от Службата за наблюдение. Всички да излязат с ръце на тила, един по един! След малко ще пуснем отровен газ, така че няма смисъл да се криете вътре! Обкръжени сте и не можете да избягате. Имате само петдесет секунди!

Чин зяпна уплашено.

— Ами сега?…

Надникнах — от двете страни на временното мостче се бяха подредили десетина ченгета. Винаги досега ги бях виждал да се разхождат въоръжени само с шокови палки, този път обаче някои държаха твърде познати поне за мен лазерни пушки.

Опрях устни в ухото на Чин и зашепнах:

— Слушай ме внимателно. Ще се опитам да измъкна двама ни, като спомена майор Хокрау. Дано поне ни отведат при нея.

Огледах залата. Повечето бяха смъкнали качулките си, примирението бе изписано по лицата им. Щом ги заловиха, отново се превърнаха в послушни овчици, каквито си бяха поначало.

— Тридесет секунди!

— Мамка му! — изсъсках. — Дори името на Хокрау няма да ни помогне. Тя трябва да е одобрила акцията, значи вече сме безполезни за нея. Ще ни пъхнат под сондите с останалите от стадото. Налага се да избягаме!

— Двадесет секунди!

— Да избягаме ли?! Но как?

Виждах, че Чин не проумява какво се опитвам да й подскажа. На Медуза човек още от раждането си започваше да попива внушението, че спасение няма.

— Ще сграбча едно от онези оръжия, после се премятам през парапета и падам в клоаката. Ако искаш, тръгни с мен, но оттук нататък ще е много трудно.

— Десет секунди!

— К-къде… ще отидем?

— Вече има само един изход. Иначе ставаме момичета за забава, мила. Готова ли си?

Тя кимна.

— Излизайте!

Повлякох се навън с ръце на тила, следван от Чин. Другите също се точеха с вид на окончателно смазани хора. Виждах и тръгналите преди нас, подредени край стените. Не можах да сдържа погнусата си. Нито една пушка не беше насочена към тях, ченгетата дори не ги поглеждаха. А те стояха покорно и чакаха отредената им участ. Е, за Бога, в стадото имаше поне едно бясно куче… Ако бяха намерили малко смелост в душите си, лесно щяха да се справят с полицейския отряд! Сигурно се питаха къде ли биха могли да избягат, но правило номер едно в такива ситуации гласи — плюй си на петите и търси място, по-далеч от копои.

Светещите ивици по дължината на тунела ми позволиха да различа, че само по две ченгета от двете ни страни държат пушки.

— Застани до стената при приятелчетата си! — отсече стоящата наблизо въоръжена жена.

— Ей, аз съм човек на майор Хокрау! — възмутих се веднага.

— И тя е арестувана — озъби ми се полицайката. — Ще се видите в ада на предателите!

Я, колко интересно се завъртя всичко… Или някой подчинен я беше подхлъзнал, за да заеме мястото й, или наистина беше от Съпротивата и се е опитвала да ги прикрива. Не ми се вярваше да науча някога каква точно е истината. Но вече не се съмнявах в предстоящото.

Минах покрай злобната жена, която вече зяпаше излизащите след нас. Бяхме с еднакъв ръст, само че аз имах няколко предимства — например не се числях към покорните поданици на местните власти, а освен това знаех и как да боравя с такава пушка.

Извъртях се, стиснах ченгето за врата и треснах главата й в парапета, докато с другата ръка хванах оръжието.

В следващия миг препънах Чин, за да се просне по лице на мостчето, и натиснах спусъка, насочил пушката към копоите срещу мен. Лъчът беше настроен на смъртоносна интензивност и сряза много спретнато враговете ми, оставяйки ме да се справя само с още един въоръжен и четирима без пушки зад гърба ми.

Мъже и жени се разпищяха в нестроен хор от кървавото насилие, което явно не бе станало част от живота им. Награбих замаяната полицайка и я вдигнах пред себе си като щит.

Въпреки това не бих имал дори нищожен шанс да оцелея, ако три от „овчиците“ все пак не бяха решили за частица от секундата да се намесят. Ченгето, което щеше да ме накълца с лазера си, политна през парапета и цопна с главата надолу в помията. Другите копои не помръднаха — сякаш не можеха да откъснат слисаните си погледи от пушката в ръцете ми.

— Благодаря ви! — подвикнах на трите си неочаквани помощнички. — Без вас бях загубен! — Една от тях ми махна, а аз извих глава към Чин. — Добре ли си?

— Ти… ти ги уби!

— Такава ми е работата. Някой ден ще трябва да ти обясня всичко. Сега обаче нека се махнем оттук, и то бързичко!

Огледах другите от Съпротивата, някои все още с ръце на главите си. Донякъде им съчувствах. Току-що видяха немислимото… и това беше причина щуротията ми да успее. Некадърниците от СН, прекалено самонадеяни, очакваха абсолютно смирение от овчиците. Реагираха твърде бавно и неумело. Нали също бяха рожби на Медуза, свикнали с безпрекословната власт над тълпите! Избутах пленничката си при другите оцелели копои, за да си освободя ръцете. Тя потърка главата си, гледайки ме уплашено и объркано.

— Ей, я ми върни пушката! Няма къде да бягате. Днес ще се разправим с цялата ви жалка организацийка.

Ухилих й се и с това я стъписах още повече.

— Всички от групите да ме слушат! — викнах колкото сила имам. — Прибират нашите хора в целия град, може би и навсякъде по планетата. Имате три възможности — да се самоубиете, да тръгнете с ченгетата или да дойдете с мен!

— Къде ще ни водиш? — кресна някой на ръба на истерията.

— Навън! В пустошта! Само там можем да избягаме!

Не ги оставих да предъвкват дълго, изумителното за тях предложение. Скоро тук вместо непохватната сбирщина щяха да нахлуят истинските щурмоваци, с каквито СН все пак разполагаше. Исках дотогава да сме се разкарали.

— Някой знае ли къде точно канализацията излиза от града и как да стигнем до изхода?

— Аз ще намеря пътя! — обади се уверено едната от трите ми помощнички, които бяха се намесили навреме.

Не се изненадах, че само те са готови да тръгнат с мен. С тях и Чин, която също беше ужасена до побъркване, ставахме петима от около шейсет. Ей, че бунтовници!

Обърнах се към нея.

— Идваш ли?

Успя да се отърси от шока, колкото да кимне.

— Добро момиче! — Взрях се в другите три. — Морфи, отдавна те подозирах!

Нашата строга бригадирка се смути.

— Наистина ли знаеше?

— Почти от самото начало. После ще си бъбрим! — Превключих пушката на широкоъгълно излъчване. — Никой няма да пострада фатално — извиках достатъчно гръмко, за да ме чуят всички. — Само ще ви зашеметя за няколко минути. И да ви кажа, заслужавахте онова, дето ви бяха приготвили копоите. — Пак огледах смълчаната сган. — Последен шанс.

Никой не помръдна.

Натиснах спусъка и насочих оръжието първо към полицаите. Хората от другата страна отново се развикаха панически. Повалих и тях. Какво да се прави, трябваше да стъпваме по гърбовете им, за да се измъкнем.

Почувствах се странно уверен с пушката в ръце. Пък и с тези четири жени до себе си сигурно щях да се оправя по-лесно в пустошта.

— Хайде, сестрички, да се махаме!