Шеста глава Съпротивата

Каквото ми обещаха, изпълниха го — след връщането си от управлението не забелязах никакви особени промени у Чин. Както и трябваше да бъде, тя твърдеше, че през цялото време си е седяла в стаята и ме е чакала разтревожена. Ако не знаех как са постъпили с нея, бих се заклел, че версията й за случката е несъкрушимо правдива.

Само след два дни ни повикаха в съвета на гилдията за среща с един от най-високопоставените надзорници. Престорих се на безкрайно учуден черноработник, докато Чин изпълняваше съвсем искрено тази роля. Бе ни обяснено, че сме показали достатъчни способности за по-квалифициран и добре платен труд. Незабавно ни повишаваха в стюарди на пътнически вагони, ранг 6, а съвсем скоро щели да ни насочат за едноседмично обучение и практика. Досега бяхме с ранг 3 (тъй и не научих коя работа попада в 1 и 2, понеже трудно си представях нещо по-елементарно и досадно от почистване на бусове), значи скачахме изведнъж доста нагоре, макар че всичко се базираше на обективни оценки. Пак нямаше да сме особено добре, но поне щеше да ни остава нещичко след най-необходимите разходи, за да се поглезим.

Дадохме си картите, които бяха прокарани през компютър и изскочиха обратно в ръцете ни наглед съвсем същите; знаехме, че всичко за промененото ни положение вече е записано на тях. Освен това ни оставаха два дни до влизането в новия график. За пръв път имахме време за прахосване и се възползвахме на пълни обороти от него. Чин много се радваше и вълнуваше, опитвах се някак да споделя щастливата й възбуда, макар да ми беше ясна истината.

Два дни по-късно отидохме в главния пътнически терминал и намерихме сменната си бригадирка Морфи — достолепна жена, наглед в началото на средната възраст. Като я огледах, прецених веднага, че е родена на Медуза, но е дъщеря или внучка на изгнаник от цивилизованите светове, с кръв и от жител на границата. Обичаен мелез за планетата.

Колкото и нагоре да ни бяха изстреляли изведнъж, работата не беше нито изискана, нито разнообразна. Общо взето, обикаляхме вагоните, пърхахме над пътниците, отговаряхме на тъпите им въпроси, обяснявахме им как да си вземат храна и вода или да работят с терминалите към всяка седалка. Грижехме се и всички удобства да са им подръка. В някои отношения това бачкане беше по-противно и от чистенето на бусове. Преди просто си блеех и хвърлях нарядко по някой и друг поглед, за да се уверя, че машините не са оплескали нещо… Вече бях принуден да угаждам на всеки кретен, а бригадирката ни следеше неотклонно като хищна птица. Трябваше да съм много чист, много спретнат, непрекъснато да се усмихвам…

Еднообразните действия и дългите периоди, изпълнени с досада, ми напомняха за ловенето на престъпници. Накратко — хем интересно и напрегнато понякога, хем да ти се додрайфа от скука.

В нашия влак имаше по два или три пътнически вагона, останалите бяха товарни. Промени се правеха според броя на желаещите да пътуват. Веднъж се случи да обслужваме цели шест пълни вагона, друг път прикачиха само един.

Седмицата за набиране на опит доста ми изопна нервите, защото ни гълчаха за всяка дреболия. От време на време полагах сериозни усилия, за да не просна Морфи с точен удар в слънчевия сплит. Дните се нижеха мудно като гъст сироп. Накрая все пак ни оставиха да си вършим работата без толкова строг контрол и малко ни поолекна.

Нашата нова стая в Рошанд беше на практика неотличима от първата в Сивата падина, само че се намираше на третия етаж, а при влизането открихме леглата до лявата вместо до дясната стена. С това огледално разположение ни помагаха да помним в кой град сме в момента.

Рошанд обаче изобщо не се оказа подобие на Сивата падина дори и само заради географското си положение. Беше разпределителен център на храни за региона си, затова имаше космодрум. На юг зимата не връхлиташе с чак такава свирепост, а и не продължаваше почти през цялата година. Затова градът бе построен на повърхността. Наоколо имаше огромни гори и всякакви екзотични растения, които придаваха на мястото съвсем друго излъчване, въпреки потискащо познатата подредба и типовите сгради.

Пътуването на юг, щом напуснехме електронната защита на Сивата падина, се оказа много интересно. Виждаше се постепенната промяна на климата — преспите изтъняваха, тук-там земята се оголваше. Отначало имаше само жилави треви, после се появяваха първите храсти, идваше ред и на все по-големи дървета. Накрая навлизахме в сравнително умерена зона. Този свят се оказваше не толкова страшен и мрачен, колкото човек можеше да съди единствено по Сивата падина, въпреки че из целия път нямаше никаква обработена земя, нито дори пътища. Не толкова климатът или странните животни на Медуза, а резкият контраст между градовете и дивата пустош се набиваше в ума ми. В градовете и в съвременните влакове властваше високотехнологично, макар и потисническо общество. Всичко останало беше първобитно.

Често чувах, че на Медуза дебнат многобройни опасности, но все още не можех да науча нищо съществено. Хората нямаше от какво да се боят в защитените си средища, а повечето дори не си подаваха носа навън. И нехаеха какви точно свирепи хищници бродят наоколо, макар за някои да се твърдеше, че можели дори да променят формата си. Тези историйки ми бяха особено любопитни и си отбелязах наум да изровя всичко за тях от библиотеката, доколкото тя пък ми беше достъпна по терминала. Установих, че жителите на Медуза не обичат да изучават местните животни, поне не и открито. В официалните сведения за тях липсваше и намек, че са способни на такива трансформации. Разбирах властниците — това беше поредното им усилие да не предизвикват появата на опасни идеи в неподходящи глави.

Тук господстваха млекопитаещите. Интересен, но и лесно обясним факт. Влечугите не биха могли да имат бъдеще на толкова студена планета, а за насекомите благоприятният размножителен период беше твърде къс и те по принуда заемаха тясна екологична ниша. Дори океанските твари, според оскъдните данни, бяха топлокръвни. Явно планктонът и водораслите не стигаха за кой знае какво изобилие от риба.

Един от тревопасните видове, наречен вета, се хранеше действително с треви, а другият — тубро, предпочиташе листата и клонките на дърветата, като по инстинкт не ги унищожаваше, а само подкастряше. Големите гадни харари пък поглъщаха вети и тубри. Имаше няколкостотин подвида на тревопасните, както и няколко разновидности на харарите. Останалите животни бяха твърде разнообразни, многобройни и на практика недостъпни за човешките очи, но също се вписваха напълно в нормалното екологично равновесие. Реших да не обръщам внимание на отровните дребосъци и паразитите, а да се съсредоточа върху по-едрите твари, чрез които бих могъл да потърся ключа към основната загадка.

Ветите имаха големи, плоски и зъбати човки, огромни кръгли очища, къси дебели вратове, масивни крака с нокти и ципести стъпала. При нужда можеха да спринтират с четиридесет километра в час. Тубрите пък притежаваха дълги тънки хоботи, вратове по-дълги от телата, както и грамадни ноктести лапи, доста наподобяващи ръце. Понякога и опашките им приличаха на вратовете, та се случваше да ги използват като примамки, за да проверят чисто ли е откъм врагове наоколо. Изглежда те лесно се отделяха от телата при ухапване. Тези създания не бяха особено бързи, затова пък се катереха светкавично по дърветата, като можеха и да спят увиснали на някой здрав клон. Ветите нямаше с какво да се опазят, освен с тичане, тубрите пък ставаха злобни, ако ги приклещиш и тогава използваха опашките си като бичове.

Най-трудно беше да се каже нещо определено за харарите. Общо взето, изглеждаха като огромна люшкаща се маса от козина и почти птичи на вид крака. Обикновено ходеха със смешно поклащане. Само че спипаха ли жертвата, от косматата топка изскачаха две гнусни ръчички, които лесно късаха глави. Някъде из хаоса от козина се криеше несъразмерно голяма спрямо обема на тялото уста, пълна с незнайно колко редици зъби. Тези хищници ме интересуваха особено много, защото според легендите именно те можеха да променят формата си. Освен това имаха нужда от сериозни количества храна, за да поддържат такива туловища, а нито се катереха по дърветата, нито поставяха рекорди по бягане на къси разстояния…

В морето изглежда имаше повечко разнообразие с по-силна взаимозависимост между видовете, като се започне от малките плужеци, похапващи подобни на бактерии организми близо до повърхността или пък ровичкащи из дъното. Срещаха се и водни еквиваленти на ветите и тубрите. Въпреки загладените си очертания, плавниците и опашките, те много приличаха на събратята си на сушата, но бяха всеядни, като поглъщаха и по-дребни себеподобни. Разбира се, срещаше се и водна форма на харарите — буца над един тон в сиво или черно, с гръбна перка и опашка, дребни очички, великанска уста… и май почти нищо друго. Морският хищник, наричан махара, не беше способен да гони бързо плуващи жертви, обаче явно трябваше да се тъпче здраво, за да поддържа чудовищната си маса. Как го правеше? На такива въпроси нямаше отговор в пестеливите текстове, тук те дори не се задаваха.

Северно от двадесет и осмия паралел не се срещаха тубри, защото дърветата ставаха оскъдни. Но снежните вети прекопаваха няколкометрови преспи, за да открият храна, която можеше да ги засити. Имаше и харари — да ги тормозят на свой ред. Пак любопитна дреболия — достъпна бе всякаква информация за уникалния жизнен цикъл на ветите и само бегло се споменаваше, че по същите земи се среща харар. Как, по дяволите, тъмният, едър, тромав хищник успяваше да си налови достатъчно от сливащите се със снеговете животни, които и без това рядко се показваха на чист въздух?

За моя изненада Чин споделяше интереса ми. Смаях се, че роден на Медуза човек може да знае толкова малко за огромна част от планетата.

Едно поне установих без сянка на съмнение. Тук дори най-високопоставените властници се плашеха от харара. Стигаше ми да се сетя за двойната енергийна преграда около Сивата падина, каквато не липсваше и около Рошанд. Разбира се, на народеца му пробутваха версията, че силовите полета са включени за негово добро, обаче те чудесно задържаха населението в охранявания периметър и яките като бункери влакове.

Човекът винаги е надделявал над най-злите и неукротими хищници по всяка планета, на която е стъпвал, като чисто и просто ги е убивал. На Медуза обаче позволяваха на едва ли не митичния харар да си палува на воля и да се множи колкото си ще. Предполагах, че го правят не заради ограничените технологии, а от политическо лукавство. Отраснали в уютните си гнезда и закриляни от люлката до гроба, повечето тукашни жители не биха могли да оцелеят нито ден без удобствата, които приемаха като своя естествена среда. Май и на управниците това положение им беше изгодно.

Не знам дали заслугата се падаше изцяло на Ипсир или предшествениците му също бяха дали своя принос, но в това уникално общество се усещаше здравата ръка на зъл гений. Лилит и Харон доставяха толкова храна, че нямаше нужда да се отглежда почти нищо на самата планета, а техниката поддържаше една херметично затворена цивилизация.

Шест седмици си вършехме работата, без да се случи нищо особено. Вече започваше да ме мъчи скуката, разтревожих се отново. Нито СН, нито загадъчната Съпротива ми се месеха в живота; дори се чудех дали не мога да подхвана някаква друга игра.

Чин си обясняваше моята раздразнителност като естествена склонност към мрачни настроения, с която бе свикнала бързо. Аз обаче бях твърдо решен да направя нещо, за да се измъкна от капана и да надхитря системата. Разбира се, тъкмо бях окончателно отписал Съпротивата и хората й ми се натресоха на главата. Все едно бяха заимствали нещичко от похватите на комодор Крега…

Във влака имахме отделна тоалетна за персонала, точно пред първия пътнически вагон. Отбих се да пикая. Беше един от малкото случаи, когато не само се делях от Чин, която продължаваше да работи и за двама ни, но и от бригадирката и пътниците. Естествено не бяха пропуснали да монтират следящо устройство и в клозета.

— Тарин Бул?

Щом електронно промененият глас прозвуча, огледах се озадачен. Много пъти ме бяха сварвали и тук по разговорната система, но за пръв път се разнасяха такива нечовешки звуци.

— Да, какво има?

— Наблюдавахме те, Тарин Бук.

— Хе, не го ли правите всеки миг? — заядох се безобидно, докато си дърпах ципа и заставах пред миниатюрната мивка.

— Не сме от СН. И не си падаме много по ченгетата. Подозираме, че и ти вече не преливаш от обич към тях.

Вдигнах рамене и започнах да си мия ръцете.

— Да пукна, ама няма да кажа „да“ или „не“ — отсякох безцеремонно. — Ако е някаква проверка и река, че не обичам копоите, ще ме приберат, за да обяснявам защо. Ако пък изтърся, че съм направо влюбен в СН, ще ме тикнат в ръцете на най-близкия психокасапин. Предпочитам да не отговоря нищо, тъй че ако нямате друго за казване, време е да се заема отново със задълженията си!

— Не сме от СН — повтори гласът. — Ние сме противници и на ченгетата, и на сегашното правителство на Медуза. Разполагаме с достатъчно възможности, за да пращаме фалшив сигнал, записан по-рано, как тихо и кротко си седиш в тоалетната, докато използваме този канал, за да говорим с теб.

— Вие го казвате — ухилих се неприветливо.

— Не си роден тук и още не си свикнал с този живот. Защо отхвърляш това, което ти предлагаме?

— Как защо? Ако наистина сте толкова всемогъщи, нямате нужда от мен. Ако пък съм ви нужен, значи или ме лъжете, или просто не ви бива като бунтовници.

— Потърсихме те, защото искаме да се присъединиш към нас — уточни гласът. — Колкото повече хора имаме в различните гилдии, толкова по-силни сме, а и ще бъдем по-добре подготвени да ръководим този свят, когато той стане наш. Ти например имаш две особено важни качества. Работата ти дава подвижност, нещо направо скъпоценно в общество като тукашното. Освен това си изгнаник от Конфедерацията, ето защо рано или късно Медуза ще ти втръсне до полуда.

— Може вече и да съм се побъркал — отбелязах скептично. — Добре, да речем, че съм ви повярвал… Аз каква полза ще имам от вас?

— Слушай внимателно, понеже ще го кажем само веднъж, пък и времето ни притиска. Някой скоро ще намине да те попита защо безделничиш. Ще ти дадем един-единствен шанс да се присъединиш към Съпротивата. При следващата смяна в Рошанд ще имаш почивен ден. Отиди на сутрешното представление в големия театър. Седни на балкона. По средата на първото действие отскочи до тоалетната. Ние ще се свържем с теб.

— Ами моята партньорка?

— Първата среща ще мине без нея. После ще измислим нещо. Край на разговора. И си дръж устата затворена.

Побързах да се изсуля от клозета и отново да се заема с работата си. Чин забеляза, разбира се, че изведнъж се развеселих, но не се досети за истинската причина.



При всяка почивка излизахме да хапнем нещо по-специално, позволявахме си и по някое дребно развлечение. Щом предложих да се отбием в големия театър, тя прие с удоволствие. И, както бях инструктиран, набрах на терминала кода, за да науча какво е положението с кредитите в моята банкова сметка… тоест съобщих на суровата дама от СН, че най-после лавината се е сурнала надолу по склона. Нямах намерение да прецаквам никого от противниците, преди да изкопча от тях необходимото за собствената ми задача; а и докато не измисля как да се отърва по живо по здраво.

Когато седнете в тъмна и препълнена зала, най-лесният начин да се превърнете в злодей за околните е да ви се припишка насред представлението. Най-сетне въпреки полугласните ругатни и убийствените погледи се добрах до прохода между редовете, за да се кача в горното фоайе, където беше обширната тоалетна. Тъкмо подминавах последните кресла — рядко запълнени, защото оттам човек все едно гледаше терминала в стаята си — една ръка се протегна, сграбчи ме и ме придърпа с такава сила, че едва не се пльоснах на пода.

Можах само да различа, че жената е висока, жилава и явно произхожда от цивилизованите светове.

— Бул, просто седни и се преструвай, че се захласваш по това тъпо шоу. Аз ще говоря.

— Добре де, добре…

Тръшнах се в креслото до нея.

— Още ли искаш да научиш нещо повече за нашата организация?

— Още не вярвам, че я има изобщо — сопнах се тихичко. — Дойдох само от любопитство.

— Засега и това стига. На две пресечки северно от театъра има малко кафене, „Грингол“. Влезте там след представлението. Поръчайте си нещо. Ще чакаш. Ние ще се погрижим за останалото — и за теб, и за СН. Ако не те заварим, повече няма да чуеш за нас. Сега върви в тоалетната.

Понечих да си отворя устата, но размислих и я послушах.

Когато двамата с Чин излязохме навън, не оставаше много време до здрачаване. Предложих да се поразходим. Щом забелязах малката табела на „Грингол“, обърнах се към партньорката си:

— Ей, аз май огладнях. Искаш ли да хапнем нещо?

— Защо не? Къде да отидем? И… колко парички са ни останали?

— Е, не са много — отвърнах съвсем искрено. — Я да видим какво предлагат в това кафене.

Маневрата мина гладко и тя не заподозря нищо нередно.

Местенцето наистина беше тесничко и слабо осветено, но това едва ли би затруднило вездесъщите очички на СН.

В този свят на задължителната еднаквост редките отбивания в ресторант или кафене, където да си подбереш нещо по желание от менюто, бяха истински малки празници. Понякога предлагаха и специалитети по рецепти, донесени от изгнаници.

— Тук трябва да е доста скъпо — неуверено промърмори Чин. — Сигурен ли си, че можем да си го позволим?

— Май ще ни излезе през носа… ама я да отпуснем малко колана!

Избрах масичка за двама в дъното. Заведението беше почти празно, но забелязах, че след като ние влязохме се примъкнаха още неколцина. Дойде сервитьорка и ни подаде малкото меню. Изборът не ми се стори особено богат, ала все пак предлагаха шницели от водорасли, внесени чак от Цербер, необичайни плодове от Харон, както и няколко приятни ястия с истинско месо. Имаше едро изписана хвалба, че тук нищо не е синтетично. Усъмних се, но това поне означаваше, че усърдно се стараят да заблудят клиентите. Цените пък се оказаха съвсем приемливи и когато жената ни предложи рядко срещано вино от Лилит, с Чин се спогледахме и приехме.

Честно казано, малко се учудих, защото ни личеше колко сме млади. Сервитьорката донесе виното в екзотична дървена кана. Вдигнах чашата си и се усмихнах на своето момиче.

— Пила ли си алкохол досега?

— Не, но отдавна ме гризе любопитството как ще се почувствам.

— Добре. Поне ще разбереш защо не са ти позволявали… Опитай!

Аз само отпих глътка, а тя изля чашата в гърлото си, сякаш беше пълна с вода. Смръщи се.

— Ама че особен вкус!

Всъщност виното си го биваше, макар да нямах представа от какво е направено.

— Не ти ли хареса?

— Не, имах предвид, че е различно от всичко друго…

Сервитьорката скоро се осведоми какво искаме да ядем, избрахме си и се отпуснахме. Хрумна ми, че или във виното, или в храната биха могли да сложат някаква дрога, но не се притесних. Всъщност точно това очаквах.

Взрях се в Чин. Очите й вече блестяха, тя само се усмихваше и ме зяпаше. При тази първа среща с алкохола едва ли щеше да издържи дълго.

— Толкова ми е хубаво и спокойно — въздъхна момичето.

Пресегна се към каната, пак си напълни чашата догоре, после бързичко я опразни. Разбира се, аз още отпивах от първата. Много отдавна не се бях чувствал човешки, май откакто се събудих в килията на онзи затворнически кораб…

Каквито и да бяха типовете от Съпротивата, поне не им липсваше добро възпитание. Оставиха ни да хапнем и пийнем, та съзнанието ни да поизбледнее, без изобщо да забележим това. Иначе можех да настроя психическата си защита, за да предотвратя упояването… и да проваля всичко.

Опомних се във вонящ тунел сред няколко тъмни силуета. По смрадта предположих, че съм попаднал в някаква канализация. Нямах нужда от особена прозорливост, за да се досетя, че се намирам под повърхността на града.

Не си бяха послужили с тежка дрога и успях лесно да се изтръгна от унеса. Тарин Бул обаче не би трябвало да има тези способности. Промених равнището си на психическа активност, за да изглеждам все още замаян, като само заместих въздействието на веществото с автохипноза. Ако агентите на Сигурността се поддаваха на толкова прости химикали, нямаше смисъл да ги отглеждат и подготвят за занаята им дълги години!

Не успявах да се вгледам добре в тъмните фигури, макар те да стояха близо до мен. Или носеха много широки черни роби, или използваха някакво смущаващо зрението поле.

— Съзнанието му е будно на първо равнище — отбеляза женски глас.

— Тогава значи е време — отвърна грубичко някакъв мъж. — Я да проверим…

Той приклекна до мен. Почти невидима ръка се пресегна и надигна единия ми клепач, после опипа пулса. Накрая мъжът стана и каза:

— Всичко е наред, сестра 657. Ако искаш, заеми се с него.

— Тарин Бул, чуваш ли ме? — тихо попита жената.

— Да — отговорих неясно.

— Разбираш ли, че след малко за теб вече няма да има връщане назад? Все още можеш да се откажеш и ние ще те оставим, откъдето те взехме. Но ако решиш да продължиш с нас, обвързваш се. Предадеш ли Съпротивата, ще трябва да прежалиш живота си.

— Разбирам. Не дойдох тук, за да се отказвам в последната минута.

Това май им хареса.

— Добре, сега стани и ела — нареди сестра 657.

Трябваше да съм им благодарен, че ме бяха сложили на суха дървена платформа доста над гнусната каша в тунела. Вървяхме по решетести мостчета над реките от отпадъци, стичащи се от разположения над нас Рошанд. В този лабиринт дори хората от поддръжката на канализацията сигурно бродеха с карта в ръка. Не обаче и потайните сенки от Съпротивата. Въпреки всички завои и криволици не се съмнявах, че мога да се върна там, откъдето тръгнахме… но каква полза? Нямах представа къде се намира мястото спрямо кафенето, нито колко дълго съм бил в несвяст.

Най-сетне стигнахме до отвор в стената на тунела, който водеше към мъждиво осветена стая, препълнена с машини. Там чакаха още няколко тъмни фигури; пресметнах, че заедно с придружителите ми ставаха десетина. Май нямаше и място за повече.

Настаниха ме на един сандък. Реших да спра с преструвките. Веществото трябваше вече да е излязло от кръвта ми.

Доколкото можех да преценя, сестра 657 беше старшата тук. Ама че свеж подход — сближаващи обръщения и номера…

— Вижте един, който може да стане наш брат — произнесе тя напевно. Искрено се надявах да не ми предстои цяла нощ, прахосана в бръщолевене и конспираторски ритуали. — Ще му дадем номер 6137. Той е с будно съзнание и готов да отговаря на въпроси.

— Братко, защо искаш да се опълчиш срещу властта? — попита веднага една жена, застанала по-назад.

— Защото насажда страшна тъпотия — отговорих искрено и неколцина се засмяха.

— Братко, а защо искаш да се присъединиш към нас? — обади се друга.

— Вие ме потърсихте — напомних. — Нищо друго интересно не ми се случи досега, затова ще се включа в играта. Само че още не знам за какво се борите. Току-виж, смятате да управлявате Медуза дори по-зле…

Някои си зашепнаха недоволно, но аз не смятах да ги галя с перце по главичките. Долових подмятания, че съм доста наперен за годините си.

— Прав е — намеси се сестра 657 и шепотът спря. — Нищо не сме споделили с него. Може би моментът е подходящ за това. Братко, не си губим времето с клетви, обреди и церемонии. Те са за суеверните глупаци. Трябва обаче да ти призная, че поне засега сме по-единни в недоволството си от властта, отколкото във вижданията си с какво да я заменим. И все пак още много можем да направим в този свят, без да е задължително копоите да ни зяпат дори в банята. Ние сме силни и сме овладели множество ключови места. Но разбираме, че не ни достига мощ да съборим управниците. Съсредоточаваме усилията си в набиране на нови членове, трупаме всевъзможна информация и създаваме ядра във всички по-големи градове на Медуза. И това е добре — като начало.

Кимнах.

— Значи има опасност да се превърнете в един много могъщ дискусионен клуб — изтърсих непочтително. — Вижте какво, създаден и възпитан съм да бъда политик. Ако животът ми не се бе обърнал с главата надолу, след няколко години щях да работя в администрацията на цяла планета, вместо да прислужвам на пътниците в някакъв си влак. Не ме подценявайте и не ме смятайте за хлапе. Така просто се пазя от хората, за които не искам да изглеждам опасен. Трябва веднага да ви кажа, че СН знае за разрастването ви в Рошанд и ме пробута при вас като примамка.

Съзаклятниците се раздвижиха, някои ахнаха. След малко водачката им попита:

— Сигурен ли си, че разбираш какво рече току-що?

— Че защо да го крия? Пречукали сте една от куките им, от друга са получили твърде малко сведения. Логично беше да се спрат на мен. Затова ме преместиха на такава работа, която в края на краищата да ме доведе при вас. Да ви призная, вече се бях уморил да чакам!

— Той се издаде, че работи за копоите! — възкликна друга жена. — Да го ликвидираме още тук!

Избухването ме обезпокои сериозно. Ама че лаици! Аматьори, които се развличаха с игрички на революция. Бях се надявал да налетя на нещо по-добро!

— Ще докладваш на СН, че сме се свързали с теб, така ли? — попита остро сестра 657.

— Разбира се. Дори от време на време ще трябва да съчинявате по нещо, за да го пробутвам на оная майорка с каменната мутра, иначе ще ме тикнат под психосонда. Вече са размазали съзнанието на една жена от новодошлите. Не искам същото да сполети и мен. Ако сте толкова силни, очаквам да ме опазите!

Мъжът — като че единствен в компанията освен мен — се намеси за пръв път.

— Говориш разумно, младежо. Изглеждаш умно момче. Може би дори прекаляваш с хитростта си. Чудя се… Разправят, че на Цербер могат да правят всякакви роботи, даже и такива, дето не се отличават по нищо от хората…

— Не съм никакъв робот! — уверих го. — Тази информация обаче е много интересна. — Помълчах, сякаш се бях замислил над някакъв важен проблем, после накарах лицето си да се проясни, все едно съм стигнал до решение. — Добре де, ще ви кажа нещо, което го няма в досието ми. Тук никой не го знае, а май и на Халстансир не научиха. И у дома бях не това, за което се представях. Не съм с генетични заложби на администратор. Да не смятате, че иначе щях да се промъкна на оня прием и да разпоря най-големия тежкар на планетата? За причините сега няма да говоря, защото вече никого не засягат, но всъщност съм взет от развъдника на убийците.

Ето я и невинната лъжа, която щеше да ми позволи да се държа по-естествено, като опазя в тайна истинската си самоличност и задача. Пък и кой знае?… Нищо чудно хлапето наистина да е било от моя сой. Предпочитах тази хипотеза, защото мисълта, че любител може да се справи с такова убийство, не ми допадаше особено.

А съзаклятниците налапаха стръвта заедно с цялата въдица, просто защото обяснението беше възхитително правдоподобно. Май още на първата среща си осигурих привилегировано положение. Аматьори, какво да ги правиш…

— Да, това обяснява твоите особености — промълви сестра 657. — Значи си много по-ценен съратник, отколкото се надявах. Но времето изтича. Предлагам пак да го упоим леко и да го върнем в кафенето. Чуй ме, 6137 — по-късно тази седмица или в началото на следващата ще те повика служебният психотехник за обичайната проверка. Някой от нашите хора ще се възползва от случая и ние ще се позанимаваме още малко с фактите около теб. Ако не открием признаци, че ни лъжеш, ще те включим в групата. Ще организираме срещите по подобен начин, но вече без упойка. Ще те взимаме от различни заведения. Имаш ли нещо против?

Завъртях глава.

— За проверката съм съгласен. Но предлагам винаги да ходя в „Грингол“. Няма смисъл да разкриваме и другите места, защото от СН ме дебнат, а и трябва да им докладвам. Останалите нека сменят кафенетата, аз ще използвам само „Грингол“. Все някога ще ми лепнат предавателче, може би дори две, но предполагам, че умеете да ги обезвреждате. Ако не, на следващата среща ще ви обясня как да си направите скенер. И без това ще заподозрат, че повредите в устройствата са ваше дело.

— Защо ми се струва, че току-що ние се включихме в неговата група? — промърмори кисело една жена.

Усмихнах й се.



Все пак пипаха ловко, признавам. Чин се бе отнесла, а с внимателно добавяне на още дози от упойката — извлек от местно растение, понеже микробите на Уордън биха отхвърлили всичко друго — дори не бе усетила колко време е минало. Поддаваше се лесно на подобни вещества, като повечето хора впрочем, затова напълно прие внушената й версия за кратка романтична закачка между нас близо до кафенето. Водачката на групата ме увери, че и подправените записи на СН щели да показват същото.

По-късно вечерта прилежно набрах кода, за да известя суровата си наставница за състоялата се среща. Както се бяхме уговорили, още с връщането в Сивата падина на следващия ден двамата с Чин ни прибраха за „редовна проверка“. Щом влязохме в управлението, веднага ни разделиха.

Този път научих, че майорката се казва Хокрау. Прояви оживен интерес към разказа ми, който несъмнено се проверяваше и потвърждаваше от незнайно колко детектори и скенери. Нямаше как да сбъркам в предположението си — сега не само се появи кресло за мен, но и непреклонната дама сама настоя да седна в него. Не че имаше значение. Контролирах всички важни функции на организма си, за да давам на машините каквито сведения пожелая, освен това казвах самата истина, като пропусках единствено по-деликатните подробности.

— Имаме следящи устройства — изръмжа ченгето накрая — в целия район под онова кафене, както и във всяка машинна зала на канализацията. Проверихме още по-старателно, щом стана ясно, че няма къде другаде да са те отвели. Нищо не открихме. Как е възможно?

— Ония тунели сигурно си приличат — напомних небрежно аз. — Пък и не вярвам там често да се мяркат хора. Лесно е да пуснат стар запис с безлюдна канализация. Нали такава й се полага да бъде през повечето време?

Тя закима.

— Всички устройства са на един кабел, за да пестим средства. Ако поискам, бързо ще ги направят независими и ще създам главоболия на онези конспиратори, но пък те лесно ще установят промяната.

— Да не споменаваме, че ако не направите същото в целия град, което сигурно ще струва цяло състояние и ще обърка работата ви за месеци, те просто ще се преместят в друг тунел. Сигурно вече сте знаели, че се подвизават в канализацията?

— Така е. Къде другаде да се сврат? Друго ме безпокои — всеки опит да се бърника кабелът би трябвало да включи какви ли не алармени програми в компютъра…

— Сещам се за две възможности. Първата е, че имат свой човек в техническите ви служби, и то точно на мястото, където може да прикрива подобни намеси. Втората — че ви превъзхождат технически. Ползвате доста съвършена система. По-добре от мен знаете обаче, че един екип от Конфедерацията лесно би се погаврил с вашите машини.

— Сериозно ли твърдиш, че Конфедерацията е в дъното на тази щуротия?

— Твърде вероятно е, макар и да не се намесват пряко. Може да доставят чудните си джунджурийки от стражевия кораб или от контролните спътници, но изпълнителите да са само местни хора. Де да знам… С каквото и да разполагат обаче, приличаха ми на хлапета, увлечени в малко по-опасна игра от желанието да надхитрят автоматичните врати на бусовете и влаковете. Поне онези, които аз видях, си играят на революция.

Хокрау за миг ме изгледа много особено.

— Съобщил си им, че си генетично замислен и отгледан като убиец… Вярно ли е?

— Самата истина. Големи пари са се въртели около тази история. Бях, образно казано, скритото далекобойно оръдие в плановете на моя баща за бъдещето. Само че се разправиха с него, преди да си е опекъл работите, а аз не бях достатъчно пораснал, за да се намеся. Признавам, поддадох се на емоциите си тогава.

— Значи ако същото ти се случеше сега, нямаше да отмъстиш за смъртта му?

— О, щях да отмъстя, не се съмнявайте… но нямаше да ме хванат.

Тя се умисли, зяпнала уж разсеяно тавана. Накрая кимна на самата себе си.

— Ето какво трябва да ме е дразнило у теб. Пасва, да. Това обяснява всичко. — Зъбите й пак светнаха в ледена усмивка насреща ми. — Май не сме ти избрали подходящото място на Медуза. Трябва да си в Службата за наблюдение.

Вдигнах вежди.

— Разбира се. Иначе какво правя тук в момента?

Тя въздъхна.

— Сега пък има друго, за което да се тревожа. При твоите специални заложби как ще познаем на чия страна си всъщност?

Ухилих се.

— Нима забравихте на колко години бях, когато ме тикнаха в затвора? Ако вие с всичките си монитори и психодоктори не можете да ме разгадаете, значи системата ви бездруго е прекалено слабовата, за да оцелее. Тогава ще е по-добре да се откажете!

Съзнавах, че си позволявам може би прекомерна дързост, но пък се целех право в здравия разсъдък на едно закоравяло ченге, защото отново казвах истината. Фактът, че бях предназначен и подготвен да се надлъгвам с кого ли не, изобщо не ме правеше непобедим. Само трябваше да се понапънат повечко.

— А какво ще правим с тази тяхна проверка? — подсетих Хокрау. — Можете ли да ги изпързаляте?

— Ха, не е ли това съвсем лесно за човек с вродените ти способности? — подсмихна се тя. — Все пак ще подсилим малко нужните настроения, преди да си тръгнеш. С твоя помощ, разбира се. Един техник чака да му се обадя.

— Чудесно — отдъхнах си театрално. — Но няма да допуснете грешки от прибързаност, нали? Например да приберете персонала на онова кафене? Ясно е, че всички са в играта, макар вероятно да принадлежат към друга група. На ваше място само бих ги проследил, ако е възможно. Моето намерение пък е да стана незаменим за тяхната организация, за да се издигам все по-нагоре. Ако всички са такива любители, изобщо не представляват заплаха за вас. Какво като могат да правят незначителни номера на системата, нали пак са си вътре с останалите? Но ако сред шефовете им има по-печени хора, бих искал да се запозная с тях.

Погледът й сякаш беше от стомана.

— Защо?

Ухилих й се невинно.

— Защото ми харесва вашата работа. А пък може да стана и Пръв министър, още преди да съм навършил четиридесет! Или такъв, дето казва на Първия министър какво да прави…

— Амбициозно момче си, а?

Вдигнах рамене.

— Млад съм, имам достатъчно време.

Загрузка...