Десета глава Богинята Медуза

— Защо си толкова сърдит? — сопна ми се Бура. — Ти ни оставяш, а не ние теб!

— Е, поне очаквах да ме разубеждавате — озъбих се и аз.

Анджи ме погледна право в очите.

— Щяхме ли да успеем? Нямаше ли да тръгнеш, дори да плачехме и ти се молехме?

Въздъхнах.

— Вероятно си права. Трябва да отида.

— И ние го разбираме — спокойно каза Бура. — Не ни харесва, че така си решил, но вече те познаваме добре. Нещо те гризе отвътре и не иска да се махне. Само че…

Гласът й заглъхна и тя се извърна. Протегнах ръка и я погалих по рамото.

— Знам. Мислиш за децата. Няма да повярваш колко гузен се чувствам, че тръгвам точно сега… Но с малко късмет ще се върна след четиринадесет седмици. Ако пътешествието беше по-дълго, щях да почакам, докато се родят. Знаете, че говоря истината.

— Да, сигурно щеше да чакаш — съгласи се Анджи — и да се побъркваш през това време! Затова върви. Но… Тари, после непременно се върни при нас.

Признавам, че почти бях готов да зароня сълзи. Прегърнах и целунах двете си жени, после те награбиха Чин. Помълчах, докато я пуснат и й казах:

— Ще ми се да не идваш с мен. Помисли още веднъж. Те ще имат нужда от теб тук. Особено ако…

Предпочетох да не довърша изречението.

— Където си ти, там съм и аз — натърти Чин. — Няма да чакам тук и да се питам какво може да е станало.

— Добре — въздъхнах. — Време е.

Излязохме на двора, където вече се събираха другите от групата. С нас двамата ставахме дванадесет. Щеше да ни води опитната севернячка Хоно. Също като останалите и тя бе родена в дивата пустош. Свободните племена имаха обичая да дават само по едно име на децата, ако това не водеше до бъркотия.

От няколко дни се упражнявахме с оръжията и доколкото можех да преценя, Чин се оправяше по-добре от мен с лъка и копието. Аз пък си припомних основите на фехтовката и виждах, че благодарение на сегашните си мощни мускули ставам опасен с меча. Уви, той все пак беше оръжие за близък бой. Как ми липсваха онези две пушки, останали на дъното на помийната яма!

Сбогувахме се прочувствено още веднъж, като всички се преструвахме, че не се случва нищо страшно. Все пак и двамата с Чин си отдъхнахме, когато убежището остана зад нас. Естествено не защото изповядвахме правилото „Далеч от очите — далеч от сърцето“. У мен бе започнала да крепне увереността, че ако не потеглим веднага, няма да помръдна оттук. Бях открил близостта и обвързващите чувства, за които преди дори не подозирах, а сега отново им обръщах гръб, за да върша работа за една система, в която вече изобщо не вярвах. Предпочитах да внушавам и на себе си, и на Чин, че правим всичко това заради собствената си безопасност, за да опазим планетата, а не поради някаква външна и чужда сила. Не можех да забравя обаче как ме привличат предизвикателствата, нито пък че още трима мои двойници са на Харон, Лилит и Цербер. Не понасях мисълта, че поне един от тях ще успее, а аз ще се проваля. И жадувах безплодно да науча нещо повече за участта им.

Поне не бяхме принудени да извървим целия път пеша. Имахме четири шейни, теглени от опитомени вети. Натоварихме на тях оръжията, припасите и преносимите си палатки. Шейните се оказаха добри возила за такива условия, макар да не бяха нито бързи, нито удобни, защото минавахме през дълги открити участъци с треви и камънак. Ветите ги преодоляваха без особени проблеми, ала силите им не стигаха и да подтичват. Друсахме се ужасно, но предпочитах да е така, отколкото да носим всичко на гръб.

Чин си оставаше напрегната и мълчалива. Все така не одобряваше, че изоставяме другите две жени, а и не споделяше целите ми. Искаше й се да станем част от някое племе, за да намери най-после малко спокойствие. Нито успяваше, нито дори се стремеше да проумее бъркотията от война, Владетели, пришълци. Затова пък добре знаеше, че вече има истинско семейство, че се е махнала от СН и гилдиите. Радваше се на личната си свобода, каквато преди не би могла да си представи. Първобитният живот на племената изобщо не я дразнеше. Бура, Анджи и аз бяхме всичко, от което имаше нужда.

И ето я — друса се до мен на шейната…

Дните минаваха и студът стягаше все по-силно, докато напредвахме на север, затова пък между мен и Чин ледовете се разтопиха. Съзнавахме, че не се разбираме един друг докрай, но уважавахме желанията си и засега това ни стигаше.

Щъкахме из пустошта в търсене на храна с малка група ловци — Хоно, Куорл, Зицтер и Тайн. С Чин не бяхме особено умели в тая област, пък и тя едва ли би се насилила да убие жива твар, за да засити глада си, макар да свикна полека, че другите го правят. Затова зависехме от ловците. Те бяха дружелюбни и сговорчиви хора, но както ни предупредиха Старейшините — от съвсем друг свят. Сякаш ни делеше безмерно пространство и време.

Чин също забелязваше отликите. Четиримата ни обсипваха с въпроси, подтиквани от най-искрено любопитство, само че почти не възприемаха казаното от нас. Виждаха влакове от време на време и познаваха магнетизма в природата. Ако насилеха въображението си до краен предел, смътно успяваха да схванат идеята, че някакви големи магнити движат влаковете от едно място до друго. Е, дори не налучкваха принципа на действие, но нима имаше значение? Стигнехме ли обаче до Служба за наблюдение, психоманипулации, компютри и подпространствени комуникации, просто не разбираха нищо и ни изслушваха с търпеливо недоверие. Едва ли някога биха проумели и защо толкова много хора се примиряват да бъдат натъпкани в градовете.

Макар със скърцане на зъби, започвах да съзирам огромния проблем, който ми посочиха Старейшините. Спътниците ни бяха умни и изобретателни, но в някои неща не се отличаваха от дечицата по граничните светове. Никой от тях не би се справил с всекидневните технически дреболии на градския живот. Дори да променяха външността си, щяха да бъдат заловени почти мигновено.

Към края на пътешествието ни вече бях зарязал мечтите си за армия от преобразяващи се обитатели на пустошта, която прониква в градовете и ги съсипва. Изключено! Разбирах, че няма надежда да се преборя по този начин със системата, а може би и изобщо да се справя с подобна непосилна задача. Нека други си блъскат главите… Нали Крега не си направи труда да ме убеждава, че ще бъда единственият му агент на планетата? Би било глупаво да разчитат само на мен. Все някой трябва да е снабдил нещастната Съпротива с устройствата, които така и не я опазиха. Не ми се вярваше обаче да са изловени всичките й водачи. Подтиквани от Конфедерацията, те щяха да опитват отново и отново, докато напипат печелившите ходове. Много ми се искаше да е именно така! Отвратителното общество на Медуза беше твърде добре организирано, за да рухне от усилията на самотник като мен.

Тези мрачни размишления нямаха нищо общо с упоритото ми желание да достигна Божествения зъбер. Досещах се, че е свързан някак с всичко случило се досега, като се започне със самото ми попадане на Медуза и — разбира се — с моята и на семейството ми участ. Бях готов да платя всякаква цена, за да се добера до откровенията, спохождащи поклонниците.

Вече виждахме планините на хоризонта, когато се наложи да изоставим шейните и да забъхтим здраво. Оставаха ни три дни борба по ужасно труден терен, като накрая трябваше да преминем и заледения залив. Оттук нататък щяхме да бъдем големи късметлии, ако успеехме да хванем нещо, за да напълним стомасите си. Заснежената пустиня пред нас плашеше дори само с вида си. Нагънатите и струпани едно върху друго парчета лед ни принуждаваха да се провираме и заобикаляме. Въздухът беше кристалночист, вятърът обаче неспирно носеше иглички скреж, дразнещи очите и гърлата ни.

Нямаше как да познаем откъде започва опасността — начупената брегова линия беше неотличима от самия залив. През последния ден трябваше да вървим над водата, твърде неспокойна от теченията под леда. Чудех се как по начало някой е открил път през това ужасно място.

Стъпвахме със снегоходки, с които се бяхме запасили още от убежището. Колкото и невероятно да звучи, въпреки температурите, падащи до шейсетина градуса под нулата, не се чувствахме никак зле. Нямам представа какви чудеса извършваха микробите на Уордън, за да ни опазят живи, но забелязах, че започваме да трупаме сериозен слой подкожни тлъстини. Напомних си, че на много други планети има животни, благоденстващи в още по-лоши условия. Е, нямаше на какво да се радваме, но се справяхме някак.

Не беше трудно да се забележи Божественият зъбер. Заледената стръмнина се издигаше като чудовищен бял паметник пред нас, превръщайки околните върхове в джуджета. Стигаше ми само страховитата гледка, за да се изпълня с опасения. Разбирах защо суеверните племена смятаха планината за гръбнака на Медуза.

Дребосъците явно трябваше да поработят усилено, за да останем здрави, както и за да защитят очите ни и другите по-чувствителни места. Още преди две седмици всички — мъже и жени — започнахме да обрастваме с гъста козина по цялото тяло, дори и по лицето, която вече ставаше млечнобяла. Най-интересната (и дразнеща) промяна бяха прозрачните ни клепачи. Така вървяхме със затворени очи и въпреки това прекрасно виждахме всичко наоколо.

Уви, промяната не ми помагаше да се наспя, пък и скованата от мраз и лед околност не предразполагаше към дълъг отдих. Още едно угнетяващо затруднение. Започвах да се отнасям с по-голямо уважение към онези, които стигаха чак дотук от вяра или за да преодолеят съмненията си… а не просто от глупаво любопитство, какъвто беше случаят с мен.

Минаха само няколко часа, преди да дадем първата жертва. Една от жените стъпи на място, което с нищо не се отличаваше от околността, но ледът под нея се пропука и водата отдолу за секунди я погълна. Докато се скупчим около дупката и се начудим какво да правим, над отвора отново започна да се образува ледена кора.

Загубихме още двама, тъкмо когато доближихме дългия език от скрита в ледове вода, протегнал се навътре в сушата преди планината — един от мъжете също хлътна в дупка, а втората жена стъпи между две току-що пропукали се парчета лед, които неочаквано се събраха и я смазаха.

Оставахме деветима преди последното усилие. Поклатих глава и се озърнах към гнусотията зад гърбовете ни.

— Само като си помисля, че ще трябва да извървим и обратния път…

Още не бях изрекъл думите и ледът под краката ми поддаде. Сякаш паднах през гнил капак на мазе. Извиках и вдигнах ръце, за да се хвана за ръба, а нечии силни пръсти стиснаха китките ми и ме задърпаха нагоре. В този миг се бях примирил, че ей сега ще се удавя, но — слава Богу — успяха да ме изтеглят от дупката.

Съзнанието ми май се замъгли за доста дълго време, помня само как уплашената Чин се суетеше около мен, а Куорл и Зицтер й помагаха. Реех се в някаква мисловна безтегловност, докато моите микроби на Уордън се бореха с упорит враг — гибелния хипотермичен шок. Опомних се по тъмно в една от преносимите палатки, увит в няколко слоя кожи. Влезе угрижената Хоно, но се усмихна, щом ме видя буден.

— Добре дошъл отново сред живите!

Закашлях се и отвърнах хрипкаво:

— Благодаря. Колко дълго се бях отнесъл?

— Два-три часа. Бълнуваше и се мяташе, но според мен вече си се възстановил. Щом прескочи критичния период, до сутринта ще се оправиш.

— Непременно — уверих я. — Не искам да остана върху този коварен лед нито ден повече!

Тя кимна и посочи встрани от мен. Извих глава и зърнах дълбоко заспалата Чин.

— Момичето те спаси — тежко изрече нашата водачка. — За пръв път виждам някой да реагира толкова светкавично, когато не е застрашен собственият му живот. Хвана те за ръцете и се развика за помощ. Изцеди силите си докрай, но задържа главата ти над водата.

Нещо се надигна в съзнанието ми.

— А аз толкова упорито я съветвах да не идва…

— Много те обича. Убедена съм, че с радост би пожертвала себе си, за да те спаси. Тари, имаш рядък късмет. Трябва да се радваш!

Ами да, би трябвало да съм щастлив, горд и предоволен. Тогава защо ли се чувствах такъв скапаняк?!

Дотук беше, казах си, и този път не изпитвах никакви колебания. Извинете, копелета гадни, ама вече не работя за вас. Щом дойде времето за връщане, прибирам се в убежището, за да дочакам раждането на децата си. Дано да ги отгледаме заедно, пък може да си направим и още… Исках нов живот за всички нас. Анджи и Бура ме пуснаха да тръгна, защото ме обичаха. Чин дойде с мен, защото ме обичаше. А аз — себичният тъпанар, какво им дадох в замяна, освен някоя и друга порция сперма? За пръв път се взрях хубавичко в самия себе си и гледката никак не ми хареса. Същевременно почти болезнено осъзнах колко са ми нужни тези жени. Едва сега разбирах, че любовта не е нещо, в което само взимаш, взимаш, взимаш…

Вече не се смятах за единствено значим фактор в собствения си живот. Три други човешки същества станаха по-важни. Зарекох се да не забравям това нито за миг и се унесох отново в неспокоен сън.



Утрото беше неприятно. Относително по-топлият вятър бе докарал сиви облаци, имаше опасност да падне гъст сняг. И на Хоно не й харесваше изборът, пред който се озовахме, но вродената й практичност надделя.

— Или оставаме тук още един ден — рече тя спокойно, — или продължаваме към Зъбера въпреки всичко. Какво предпочитате?

Тайн обикновено не се изказваше първа, но сега взе решението вместо нас.

— Времето става неустойчиво, а е известно, че тук бурите могат да траят със седмици. Ако и сега се случи тъй, планината ще е нашето единствено спасение.

— Значи тръгваме веднага — отсече водачката.

Никой не се възпротиви, защото вече жадувахме да си отдъхнем поне за малко от тези мъки. Дочух дори искрено вярващите да мърморят, че не е зле до светите места да се стига по-лесничко…

Чин бързо долови промяната в мен. Струва ми се — успях да я убедя, че не ми се е замътила главата, защото съм се разминал на косъм със смъртта, а просто наистина съм разбрал заблудите си. Въпреки всичко ме измъчваше нетърпение да стигнем до свещената планина — нали и без това вече бяхме тук. Мислех си какви ли още опасности крие пътят… Всъщност чиста случайност е било, че някой изобщо бе успял да доближи Божествения зъбер. Идеално местенце за база на пришълците, а защо не и за цяло тяхно градче?

Последният преход беше по сравнително гладък лед, за разлика от предишните два дни. Не забравяхме обаче какво означават промените наоколо — ледът е тънък, водата е сравнително по-топла… тоест и опасностите нарастват.

Чак към пладне, когато обикновено падаха първите снежинки, се случи нещо — право пред очите ми. Не, този път никой не пропадна в дупка. Вървях след Йордър, тя се обърна, понечи да каже нещо… и точно тогава някаква ужасна твар изскочи до нея и я замъкна под водата със страхотна бързина.

Другите също притичаха, но с какво можехме да помогнем на спътницата си? Въпреки всичко измъкнах примитивния си бронзов меч и приклекнах до дупката, взирайки се в дълбините.

— Под леда са! — креснах след секунда. — Да се махаме! Не спирайте каквото и да става, иначе ще ни хванат един по един! Вече се убедихме, че са твърде пъргави!

Така си беше. Тъкмо закрачихме и ледът край нас запращя. Вървяхме скупчени с оръжия в ръце.

— Търсят напосоки! — подвикна Хоно сред засилващия се вой на вятъра. — Тари е прав, не бива да спираме! Удряйте само ако сте сигурни, че ще засегнете уязвимо място!

Влачехме се напред през бялата пустиня, а неизвестният враг не преставаше да си играе с нервите ни. Снежните вихрушки му помагаха да ни изненадва — ту отпред, ту отзад, ту отстрани… Понякога дори лъсваха за миг големи тъмни туловища.

Кой знае защо, аз все си повтарях, че тези твари не понасят болката.

Скоро се убедих, че те просто се забавляват с нас. Вероятно бяха някакъв малоброен патрул и искаха да ни сплашат, пък и имаха вече с какво да пропъдят скуката.

Няколко пъти оставаха над повърхността достатъчно дълго, за да накарат някой от нашите оцелели стрелци с лък да си опита мерника, но при този вятър сполучливото попадение беше направо невероятно.

Бурята изглежда пречеше и на „демоните“. Съмнявах се да виждат по-добре от нас във виелицата, а и дори да имаха някакви следящи устройства под водата, те или не работеха, или стихията смущаваше и тях. Очевидно тварите не използваха по-съвременни и мощни оръжия. Чудех се дали не е заради обстоятелството, че подобна история все някога би се разнесла сред Свободните племена и можеше да унищожи легендата за свръхестествения произход на съществата.

Много ми се искаше да огледам по-подробно някое от тях. Чудно защо и скенерите ни не ги бяха засекли! Предположих, че понасят условия в пределите на горе-долу търпимото и за човека, но не можеха да се движат свободно сред нас с тромавите си скафандри. Дишащи въздух, живеещи във водата бозайници! Ах, защо не се покажат за по-дълго!

Накрая желанието ми се сбъдна — парчета лед се разхвърчаха едва ли не под носа ми и един самозабравил се „демон“ изскочи до половината със смразяващ кръвта рев. Не устоях на изкушението и замахнах към него с меча. Острието заседна за малко в потрепващо пипало. Изведнъж въздухът зазвъня от пронизителен писък и съществото се скри във водата с потресаваща бързина. Не ми стана много приятно от факта, че този път успях да го видя сравнително добре.

От крушовидната глава излизаха пипала — дълги до към три метра и покрити с хиляди мънички смукала. Под тях влажно блестяха огромни сърцевидни петна, може би очите. Там, където главата се съединяваше с тялото, имаше още четири дебели израстъка — ръце или крака — с огромни щипки накрая. По кожата играеха болнави жълтеникави и лилави петна. Съществото наистина си заслужаваше прозвището „демон“! Не бях виждал досега друга подобна твар. Каквато и еволюция да я бе създала, явно не се отличаваше с особена ласкавост нито към жертвите й, нито към самата нея. Представляваше жива машина за унищожение…

Нямаше съмнение, че Старейшините бяха ми ги описали вярно — поне горната част на торса действително бе покрита с метална наглед обвивка, макар и да приличаше малко на хитин. Никой външен скелет обаче не завършва с пръстен, по който личат вакуумните съединители за шлем, нали?

След удара, който нахалникът отнесе от мен, останалите се отказаха от съмнителното развлечение. Очевидно такива рискове не им бяха по вкуса. Не знаех дали писъкът не представляваше най-обикновено изохкване за тях, но поне стремежът им да отбягват болката бе налице.

Нападенията станаха по-предпазливи и редки, ето защо и по-лесно ги предугаждахме. А щом снежната пелена се поразреди, видяхме колко близо сме до същинското подножие на върха. Разкрещяхме се и затичахме напред, но не забравяхме предпазливостта и от време на време сменяхме рязко посоката, за да не ни пресрещнат. Освен това тук ледът ставаше по-дебел, сякаш пресован от натиска в скалите. Питах се само дали тварите не могат да излязат на сушата.

Щом се добрахме до безопасния склон (макар покритите с лед камъни да не се различаваха особено от бялата покривка на залива), свлякохме се изтощени върху тях.

— Отървахме кожите! — въздъхна Чин.

Ненадейно отдолу се разнесе гръмко и неприятно бръмчене. Хоно и аз първи се надигнахме да видим какво става.

— Стрелци, опънете лъковете! — викна нашата водачка. — Ще ни нападнат!

Въпреки затихващата виелица виждахме на около километър. Четири твари бяха се надигнали над замръзналия залив и висяха във въздуха, сякаш бяха антигравитационни возила или коптери.

Чин ахна.

— Тия да не са си вързали реактивни пояси или нещо подобно?

Завъртях смаяно глава.

— Не ми се вярва, мила. Гадините имат криле!

Тя сви вежди, взирайки се напрегнато.

— Ама къде са им пипалата? Ония, огромните, дето…

Хоно я прекъсна.

— Още са си на мястото, само че се прибират в главата и краищата им стърчат като дяволски рога.

— Не мога да запратя стрела чак дотам! — сърдито изсъска Куорл. — Ще нападат ли, или ще се помайват?

— Не знам — промълви нашата водачка. — И на мен ми лазят по нервите. Предпочитам да бяха направили нещо.

— Ами те го правят — подсетих я аз. — Показват ни на какво са способни. Не вярвам да ни налетят, но ни напомнят, че пак ще трябва да минем оттук на връщане.

Хоно слисано поклати глава.

— Как е възможно да имат толкова смахнат вид? Хем живеят под водата, хем хвъркат като буболечки, а онова, дето им виси, опашка ли е или пак пипало?

— Те са всичко това и още незнайно какво! — споделих подозренията си. — Не само живи, но и разумни. Вярно, изглеждат сякаш са сглобени от куп скарани помежду си учени, но пък се приспособяват към всяка среда, не ги притесняват капризите на времето, достъпни са им океанът и сушата. Като си помисля, могат да живеят на всяка планета, където лично аз съм попадал. Плаша се от тях до побъркване…

— Не са никакви демони! — изненадващо отсече Хоно. — Не знам как да ги нарека, но в тях няма нищо божествено или дяволско.

Кимнах.

— Не подозираш колко си права… Те са хитра, подла, прозорлива раса, родена някъде сред звездите.

Чин ме изгледа стъписана.

— Това ли са пришълците, за които ни разправяше?!

— Е, поне някои от тях. Подозирам, че гадините пред нас са отгледани специално за тукашните условия. Трябва да пазят й убиват всекиго, който посмее да припари насам. Щом ние се научихме да си бърникаме в гените и да отглеждаме каквито хора са ни нужни, не виждам защо те да не са ни изпреварили с крачка-две.

— Да, ама ако е така, трябваше да имат оръжия като градските, че и по-страшни — възрази Зицтер. — Защо не си гледат кефа, щом могат да ни пръснат на парчета отдалеч?

И аз недоумявах. Не виждах смисъл в стремежа им към едва ли не ръкопашна схватка, ако имаха нещо подобно на лазерни пистолети, да речем.

— Може би… Знам, че ще ви прозвучи налудничаво, но сигурно тук това не е позволено — промърморих накрая. — И като гледам, май имат причина да не доближават върха. Засега се спасихме, поне докато не тръгнем да се прибираме! — Озърнах се към Божествения зъбер, обгърнат в облаци. — Е, ще проверим ли все пак какво й е особеното на тази планина?

— Тъй и тъй сме наминали насам… — ухили се храбро Хоно.



Закатерихме се нагоре, по-надалеч от пришълците. Скоро бръмченето затихна, а накрая изобщо престанахме да го чуваме. Нямах представа какво още са ни подготвили, обаче уважението ми към хората от Свободните племена, решили се да дойдат дотук, нарасна неимоверно. Вече не се питах защо повечето от завърналите се поклонници стават почитани жреци и шамани сред съплеменниците си.

Напътствията, които чухме на тръгване, не бяха особено подробни — втълпяваха ни, че е достатъчно да се качим нагоре по склона и да прекараме една нощ на Божествения зъбер.

Полека-лека се бяхме лишили от почти всичко, което носехме. Имахме оръжия в ръцете си, плетени препаски и снегоходки — от тях се освободихме още когато започнахме да се катерим. След около два часа стигнахме до малка, почти равна площадка, непокрита със сняг. Скалата ми се видя по-тъмна и много по-богата на минерали, отколкото би трябвало да е на Медуза. Отгоре имаше и надвес, под който можехме да се приютим… стига насъбраният сняг да си кротува както досега. Мястото изглеждаше не по-лошо за пренощуване от всяко друго. Вятърът и без това се засилваше, нямаше смисъл да си изцеждаме докрай силите, а и скоро щеше да притъмнее. Преди здрач все пак успяхме да огледаме заслона и веднага разбрахме, че съвсем не сме първите му временни обитатели. Имаше множество странни рисунки и загадъчни знаци.

Чин ги зяпаше като омагьосана.

— С какво ли са ги дълбали? Линиите са толкова прави и гладки, все едно са имали машини подръка.

Съгласих се, но и аз не можех да се досетя с какъв инструмент са направени.

Притъмняваше. Осмината оцелели се скупчихме нагъсто, за да се подкрепяме един друг. Не ни се приказваше много-много.

— Знаеш ли, мислех за ония пришълци — промълви Чин, сгушила се в мен.

— Че кой ли от нас не се пита що за твари са…

— За пипалата им ти говоря, дето се прибират в главата. Напомнят ли ти нещо?

В първия миг се озадачих, после под черепа ми сякаш просветна. Ами да — Медуза! Символът на властта, взет от митовете на една древна цивилизация. Жената с живи змии вместо коса.

— Ако вярно си спомням, който погледнел Медуза, се превръщал в камък. Накрая я убили, като изправили огледало срещу нея…

Казах си, че за жалост това важи и за самия мен, при това в доста извратена версия. Планетата се бе превърнала в моето огледало. Показа ми всичко гнило, позволи ми да съзра пороците на създалото ме общество. Питах се дали и целият Диамант на Уордън не е такова криво отражение на Конфедерацията…

Седнал на камъка и прегърнал Чин, аз размишлявах за живота си, както и се полага на свято място. Постепенно се унесох. Беше дълбок, почти хипнотичен сън — отчасти предизвикан от напрежението на отминалия ден, но наситен с видения.

Всъщност изпълваха ги образи, накъсани хрумвания и чудати усещания, лишени от обичайния смисъл.

Сънувах, че съм пред нещо огромно, твърде младо и все пак преживяло хилядолетия. Чужда сила, в която не откривах нито дружелюбие, нито враждебност. Не можех да я възприема като чудовище, нито пък като въплъщение на красотата. Беше някак откъсната и равнодушна към всичко наоколо.

Усещах в нея колосална жизненост, неизчерпаема енергия и неописуема представа за собствената й значимост. Тази сила вярваше в богове, тоест в себе си… защото — както доказваше самото й битие — всичко друго съществуваше, за да й служи, да я подхранва и да се грижи за нея. Знаеше, че й се покланят същества със зачатъци на интелект, но не изпитваше никакви задължения или загриженост към тях. Обожествяваха я, защото беше най-висша — съвсем естествено! А и онези, които не я почитаха, щяха да умрат, докато нейният живот нямаше да свърши никога. В неизбежността на тяхната гибел не се таеше заплаха, това беше осъзнаването на очевиден факт. Силата не разбираше дребнавите човешки емоции.

Не успях да налучкам нито вида, нито формата на фантастичното създание, а и не мога да кажа, че до мен достигаха ясни мисли. По-скоро нагласата му към света се предаваше от съзнанието му в моето, а аз непохватно си я превеждах в по-разбираеми понятия.

Извън този груб и блед образ впечатленията ми просто не се поддаваха на тълкуване. Всичко беше твърде далечно и сложно, променяше се прекалено бързо, за да схвана дори нищожна частица от него. Само невъобразимата мощ на интелекта — и млада, и древна — се бе запечатала в паметта ми. Все ми се струваше, че пропадам в бездънното съзнание на това… нещо, плашех се да не бъда погълнат от недостъпната за мен картина на Вселената, събрана в кипящ от мисъл океан. Макар и спяща, волята ми прекъсна ужасния водопад от сетивно насилие, който не можеше да се сравни с нищо в човешкия опит. Останах със смътната увереност, че „нещото“ знаеше за присъствието ми, но и това не го засягаше. Или… все пак се заблуждавах? Усетих внимателно побутване, лека промяна, която ме изтласка от дълбините на немислимото. Осъзнах, че се превръщам в нищожна прашинка, връщам се в света на микроскопичното. Не захвърлен обратно — създанието просто ме прати там, където ми беше мястото.

Отново почувствах тялото си, ала не както предишната вечер. Изведнъж ми се откри ново равнище на връзките — виждах, чувах, усещах всяка своя клетка.

Слушах колониите от микроби на Уордън и макар да не долавях какво имаше в посланията им, обзе ме приятното чувство, че съм могъщ. Вече знаех, че макар дребосъците да са в постоянна връзка помежду си, те не са живи в привичния за мен смисъл. В моето тяло и микробите обаче се вливаше неспирен поток от информация, чийто източник тъй и не бях успял да налучкам.

Още спях и сънувах и в същото време се оказах напълно буден, със странно прояснен и изострен ум. Незнайно как, но се досещах, че мога да прекъсна или да пренасоча потока, макар да не го разбирах. С новото си второ зрение открих колко съм се отдалечил от хората, поне каквито те бяха в цивилизованите светове. Всяка клетка в мен беше самостоятелна, поддаваше се на програмиране и поддържаше взаимодействието си с останалите. Вече имах информацията за почти всяко достъпно на въображението ми преобразяване. Наистина не схващах нищичко от езика на микробите, нито проникнах в техния източник на данни, но можех да им предавам желанията си и те щяха да ги изпълнят.

Събудих се на зазоряване. Обстановката си беше същата. И спътниците ми наглед не се бяха променили от вечерта, но… Изтръгнал се от неописуемия сън, продължавах да виждам и възприемам микробите на Уордън в себе си. През нощта, прекарана на Божествения зъбер, наистина се бе случило нещо приказно и вълшебно — бях се превърнал в онова, което сънувах. Не говоря за виденията на вглъбеното в себе си божество; аз самият бях нова, лишена от твърда и закостеняла форма личност, чието съзнание заповядваше на тялото и на всяка клетка в него. Повече не можех да се съмнявам. През тази нощ се скъсаха последните нишки, обвързващи ме не само с Конфедерацията, но и с човечеството, както го разбирах и си го представях дотогава.

Нямаше как да отрека, че вече бях станал също толкова чужд на хората, колкото и ужасните твари под леда на залива.

Загрузка...