Медуза: Мръвка за тигъра

Единадесета глава Светците не са богове

Всеки от останалите седмина бе приел посвоему промяната, но поне беше ясно, че не сме същите. Само аз, Чин и Хоно имахме желание да се спуснем за малко от висините и да сравним преживелиците си. Сблъсъците ни със съществото се различаваха, но това не можеше да се каже за преоткриването на собствените ни тела и микробите в тях.

— Какво беше то? — не мирясваше Чин. — Наистина ли е някакво божество?

— Другите май изобщо не се съмняват — промърморих и й направих едва забележим знак да внимава. Никак не ми се искаше да се впускаме в богословски спор, затова сниших гласа си до шепот. — Поне за малко имахме контакт с някакъв чужд разум. Мисля, че основният им източник на енергия и базата са тук някъде, под нас, а ние се свързахме чрез микробите на Уордън.

— Но всички тези картини бяха съвсем чужди, изобщо не ги разбрах…

Кимнах.

— Да, незнайно как попаднахме в толкова различаващо се от нас съзнание, че макар да се възприемахме едни други, нямаше истинско общуване. Все едно си се родила сляпа, после си прогледнала за миг и си видяла някаква гора отвисоко. Как ще успееш да я опишеш?

— А сега… какви сме?

— Тази връзка изостри усета ни за микробите. Знам, че чрез тях се докоснахме до съществото. Скъпа моя, всъщност у нас не се е появило нищо ново. Всички жители на Медуза имат тази способност, но май дори не подозират за нея.

— Ей, Тари, Чин! Я ме вижте! — разнесе се силният глас на Хоно.

Всички се извъртяхме към нея и зяпнахме. Пред нас стоеше не нашата водачка, а величествена, прекрасна богиня, символ на силата и изяществото.

— Просто си представих каква искам да стана, заповядах на тялото си и… ето ме!

Нима наистина беше толкова лесно? Тръснах глава, за да прогоня вцепенилото ме изумление.

Остатъка от утрото прекарахме в най-дръзки опити и открихме, че почти всичко е възможно, стига да го поискаме. Косата ми ту израстваше с плашеща бързина, ту опадаше изведнъж, променяхме пола си за минути в доста смахнат за гледане отстрани процес, напомнящ поредица от снимки. Казвах си, че дори овладяваме нов вид изкуство. Масата на тялото нямаше особено значение. Микробите не само ни се подчиняваха, но успяваха да ни смаляват или да добавят нови клетки, сякаш директно превръщаха мисловната енергия във вещество. Е, да си призная, по-лесно беше да натрупаме плът, отколкото да се отървем от нея — болката ставаше трудно поносима, но я търпяхме, за да се порадваме на създаваните от самите нас чудеса.

Никой тук не беше гений в биологията, биофизиката, биохимията. Значи дребосъците в телата ни изпълняваха нашите желания, като извличаха отнякъде огромен обем информация. Но откъде? Не измислих друго обяснение, освен че ги управлява невъобразимо мощен и свръхбърз компютър.

Дали точно него не бяхме достигнали през нощта със съзнанията си? Компютър на пришълците, чиито програми са толкова недостъпни и сложни, че сме го възприели като богоподобен свръхразум? Поне засега хипотезата ми се стори смислена. А тя на свой ред ме подтикна към заключението, че микробите на Уордън изобщо не са естествено явление, а фактор, въведен с незнайна цел в природата на четирите обитаеми планети в Диаманта. Кой друг би могъл да го стори, освен онези гадни изроди, криещи се под ледовете далеч на север?

Това означаваше ли, че са им достъпни и четирите вида чудновати способности, давани от микробите на хората — преобразяване, размяна на тела, мощ да създаваш и унищожаваш само с волята си?…

Но ако беше тъй, за какво са им роботите? Защо са си губили времето да се договарят с Четиримата владетели и дори са ги поощрили да започнат подмолната си война срещу Конфедерацията? И що за тъпотия беше тази игра на котка и мишка по заледения залив?!

Научавах все повече, а мъглата в главата ми, вместо да се разсейва, ставаше още по-гъста. Загадките продължаваха да се премятат из ума ми, но вече смятах да им отделям внимание само колкото да си запълня времето. Бях се зарекъл, че се оттеглям от натрапената ми задача… която все пак се отплати пребогато накрая!

— Ние беседвахме с Богинята и тя ни превърна в ангели! — провикна се Куорл ликуващо и гордо.

Май такова беше общото настроение. Само по-трезвомислещата Хоно, която винаги имаше съмнения, пък и беше с по-широк кръгозор от останалите, остана сдържана. Естествено тя също се радваше на новото си могъщество, надхвърлящо всякакви обещания и надежди.

— Сетих се нещо — подметна ми с лукава усмивка. — Всички Старейшини са били тук и споделят този дар. А като ги погледнеш — дърти грозници, а?

Веднага схванах намека. Е, допусках, че новите ни способности също могат да закърнеят с възрастта или пък ако не ги използваме изобщо. Все пак повече бях склонен да приема външността на Старейшините за театрална маска.

— Помислете какво означава това! — Възползвах се от удобния повод, че и другите ни бяха чули. — Трябва да си служим с тази сила само при нужда, и то за добро, а не просто за да се забавляваме или да плашим околните. Могъществото ни е свят дар, нека останем достойни за него. Заслужихме го… а сега да се върнем при Свободните племена.

Май им помогнах да станат отново разсъдливи, както се и надявах. Искаше ми се да тръгнем, преди денят да е отминал. Каквито и нови сили да имахме, не бих се тътрил нощем по леда на залива, където сигурно ни дебнеха нашите приятелчета от шоуто на ужасите. А и за нищо на света не бих останал още една нощ на върха. Подозирах, че връзката с невъобразимото създание или компютър ще бъде още по-всепоглъщаща, а неколцина от нас май вече бяха навлезли твърде навътре в чертозите на лудостта…

Хоно вдигна копието си от земята.

— Хайде, да слизаме.

Помислих малко и я възпрях с жест.

— Не. Може би не се налага да вървим. Почакай да опитам нещо. Не се плашете и не се стряскайте, ако не успея.

Обърнах се към Чин, намигнах й и се съсредоточих, възползвайки се от многогодишното си обучение.

И веднага започнах да се преобразявам. Още щом го пожелах, вече знаех, виждах и усещах — после само предадох на микробите си правилната заповед и процесът протече бързо и лесно.

Другите ме зяпаха, докато се възползвах от щастливата си догадка. Някъде из паметта на онзи компютър като че имаше данни и за едно особено едро летящо създание…

— Какво правиш?! — викна някой стъписано.

— Де да знам — изграчих аз. — Но поне ще лети, а си има и остри нокти, за да улавя и разкъсва. Взрете се в себе си, превърнете се в същата твар и не губете вяра! Ще хвръкнем над тази пустиня, вместо да се влачим по нея!

Стигаше им и радостта, че за няколко часа можем да се отървем от опасностите. Дойде моят ред да видя как изглеждам отстрани. Край мен се струпаха огромни черни птици със странно човешки погледи, извити човки и силни крака с дълги яки нокти.

— И сега какво? — обади се една от жените.

— Остави микробите да си свършат работата! — отвърнах й без следа от неувереност. — Щом искаме да летим, така ще бъде!

Непохватно пристъпих напред от заслона и усетих доста силния вятър. Тук склонът не беше отвесен и все пак се спускаше достатъчно рязко. Ако се заблуждавах, скоро щях да бъда само кърваво петънце далеч в подножието му. Но трябваше да опитам. Волевият контрол над съзнанието и самовнушението щяха да ми дадат необходимото спокойствие. Успеех ли да се задържа във въздуха, вярата и желанието щяха да бъдат достатъчни и за останалите.

Съсредоточих се отново и щом погледнах напред, различих отчетливи въздушни слоеве и вихрушки. Разбира се, все още виждах през тях, но долавях разликите в плътността и посоката.

— Трябва да излетите, като се оттласнете силно по посока на вятъра! — посъветвах спътниците си, събрах смелост и скочих, разпервайки в същия миг криле.

Пропаднах надолу и почти закачих склона; само навикът да се владея ме спаси от пагубния ужас, иначе непременно щях да се размажа. Освободих се от страшното напрежение и оставих дребосъците в тялото ми да заместят инстинктите на птица. Сетне прелетях над подножието и се издигнах нагоре под същия остър ъгъл — към празното облачно небе. Полетях!

Чин отново се прояви — бързо се опомни от изумлението и ме последва, а аз я наблюдавах доста нервно от висините. Тя обаче се справи дори по-лесно от мен. Дали пък във вярата не се криеше нещо по-необходимо на психиката, отколкото си мислех? И другите скочиха от площадката един след друг, докато аз кръжах и ги чаках да се приближат.

Щом почувстваха властта на новата си форма, повечето се зарадваха като дечица и започнаха да се забавляват. Наложи се да подвикна:

— Много път трябва да изминем днес, тъй че не се изтощавайте отсега! Не сме станали безсмъртни!

— Но пък сме силни! — обади се Хоно. — Наистина сме благословени!

Все някак се подредихме в ято и се отправихме към заледения залив.

Дори не ми мина през ума, че е опасно да останем толкова ниско. Бях преценил, че за новаци в летенето като нас е прекалено сериозно изпитание да се отдалечават от земята в тази буря, а и телата ни бяха едри и тежки — не се знаеше кога ще се уморим.

Но ако тварите под леда ни търсеха или притежаваха някакво подобие на скенери, щяха да ни забележат веднага. Не биваше да се бавим, още повече че и въздушните течения ни помагаха да се носим в избраната посока.

— Ето ги демоните! — неочаквано изръмжа Хоно. — Ей там, на запад. Май са същите четирима. Не вярвам да са ни видели…

— Ще ми се така да продължи! — прекъснах я, преди да е изтърсила някоя глупост. — Нямаме нито време, нито опит, за да им налитаме…

— Но те погубиха една от нас! — разгневи се Зицтер. — А знае ли някой още колко поклонници са станали техни жертви? Ние сме могъщи, Майка Медуза ни озари! Да отмъстим!

— Не! — креснах с все сила. — Щом успяхме да полетим, сигурно и те могат!

Ала вече нямаше кой да ме чуе. Безумието, породено от новата дарба, както и религиозният плам, надделяха у спътниците ми. Пък и нали бяха ловци? Първо Зицтер се спусна устремно, последвана от Хоно и останалите към четирите тъмни туловища долу.

Изведнъж пришълците направо се изстреляха във въздуха и се разпръснаха, а после застинаха неподвижни в очевидно предварително обмислен ромб: и то на точното разстояние, за да си помагат най-добре. Обзе ме непреодолимо подозрение, че си имаме работа с опитни майстори, вършили същото неведнъж. Питах се и още нещо — дали не бяха излезли на леда нарочно, за да ни подмамят…

Хоно доближаваше най-предния от „демоните“ — скафандърът му с някаква издутина на гърба вече се виждаше ясно. Създанието обаче не я остави да го връхлети. Тварите бяха прибрали пипалата си, краищата им стърчаха само по петдесетина сантиметра. А добре си спомнях, че са дълги цели три метра и всяко се движи независимо от останалите! Жената-птица се бе насочила с голяма бързина към пришълеца, но той не трепна, позволи й да го доближи и светкавично се отмести, колкото да пропусне нападателката. Няколко пипала се протегнаха с немислима бързина — и от него, и от съседа му в ромба. Хоно се превъртя, разхвърчаха се пера. Нашата водачка падна като камък върху леда.

Куорл и Зицтер бяха точно зад нея, следвани от другите. Внезапно небето се изпълни с облак от пера и писъци, десетки пипала се размахаха във всички посоки.

Аз налетях отстрани заедно с Чин, надявайки се поне за малко да отвлечем вниманието на пришълците. Успяхме — единият се отдръпна и наруши идеалния боен строй, в който върховете на пипалата им почти се допираха. Но вместо да се възползват от шанса за бягство, Зицтер и Тайн нападнаха друга от тварите. Тайн сграбчи с човка и нокти две от пипалата й. Макар да не беше ясно кой кого е докопал, успя да наруши равновесието на „демона“. Той нададе пронизителния си писък и играта свърши.

Още десетина изфучаха през леда, само че този път носеха някакви устройства, наподобяващи дебели прътове. Оръжията явно излъчваха концентрирана енергия, а новите участници в сражението изобщо не се притесняваха дали улучват нас или своите.

Тайн рухна надолу заедно с пришълеца, в когото се бе вкопчила; скоро паднаха още две птици. Реших, че повече няма с какво да помогна и рязко свърнах към облаците. След миг чух вика на Чин:

— Тари, внимавай!

Незабавно плеснах с криле, пропаднах и се стрелнах в друга посока, но успях да видя как насоченият към мен лъч я поразява и тя се сгромолясва при останалите на леда.

Повъртях се още малко сред облаците, питайки се какво да правя. Безразборната наглед стрелба показваше абсолютно пренебрежение към живота и на свои, и на врагове, но чудно защо не ми се вярваше да е така. Спомних си, че лъчът май имаше доста широк ъгъл и ако беше смъртоносен, оръжието трябваше да е предназначено за масово поразяване. Изглеждаше по-вероятно той само да зашеметява жертвите, значи сега пришълците долу разчистваха бъркотията и проверяваха кой от улучените е още жив…

Трябваше все пак да погледна какво става. Спуснах се предпазливо под облака, готов тутакси да се гмурна обратно в мътилката му. Както и очаквах, подкреплението вече подреждаше телата. Три от тварите бяха поразени заедно с шестима от нашите — забелязах, че те бързо възвръщат човешката си форма. Значи още някой от групата ни се бе спасил, но от такава височина не можех да позная кой липсва. Знаех обаче, че Чин е долу и всъщност май единствено това ме интересуваше. Хоно и останалите естествено също ми бяха симпатични, но нали сами си изпросиха белята въпреки предупреждението ми! Вече не можех да ги спася. Надявах се към здрачаване пришълците да се поотпуснат достатъчно, за да налетя и отнеса Чин. Нямах представа дали е жива или мъртва, оставаше ми само да чакам, за да се уверя. Не знаех обаче докога ще успея да поддържам тази форма и няма ли да изчерпя енергията си доста по-рано.

Бързото стрелкане под облака ме убеди, че поне неколцина долу са живи. Правеха опити да се размърдат, но пипаната или ония гадни израстъци с щипки накрая отново ги притискаха към леда.

Обнадеждих се — имахме такива възстановителни сили, че ако телата ни не загинеха мигновено, все едно изобщо не бяха пострадали…

Питах се дали пришълците не се отнасят твърде небрежно към същества, които могат да се превърнат в какво ли не, дори в съвършени техни подобия. Но мина около час и аз се убедих, че пленниците не правят нищо. Много се различаваха от онези петдесет и пет овчици в тунелите под Рошанд, затова вече бях сигурен, че сега те просто не са в състояние да се преобразят! Ако микробите на Уордън, както подозирах, представляваха само продължение на някакъв приказен компютър, явно връзката с дребосъците в телата на моите спътници беше прекъсната или променена. Чудех се защо ли и тварите долу бездействат. Ако смятаха да се отърват набързо от пленниците, трябваше отдавна да са го сторили и да са се прибрали там, където се чувстват най-уютно. Те обаче не показваха никакво намерение да отведат хората от Свободните племена. Явно чакаха някого или нещо. И знаеха как да се разположат, за да опазят плячката. Прецених, че в никакъв случай не биха допуснали да стигна до Чин, която вече различавах сред останалите.

Не исках да се отдалеча, преди да се простя с надеждата. Нямаше да изоставя толкова лесно приятелката си. Загубата й щеше да е твърде висока цена за прозрението, осенило ме на Божествения зъбер.

Най-сетне се случи онова, което пришълците очакваха. Беше голямо сътресение за мен — огромен коптер, очевидно специално приспособен за полети при твърде ниски температури, долетя от юг; сигналните червени и зелени лампички мигаха, два мощни прожектора шареха по леда… Скоро разпознах върху туловището му емблемата на Службата за наблюдение. Машината увисна на не повече от педя над бялата равнина, но не докосна леда, който едва ли би издържал тежестта й. Ченгетата заизлизаха внимателно, с лазерни пистолети в ръце. Почти не погледнаха кошмарните часовои, а веднага отидоха при пленниците. Отведоха ги един по един в коптера.

Допълнителният товар явно нямаше да затрудни особено машината, но все пак връщането й щеше да е доста по-бавно. Трябваше или да я следвам, или поне да налучкам посоката, в която тя ще се отправи, преди да съм останал съвсем без сили. Коптерът се надигна бавно над пришълците и полетя на юг под ниските облаци. Веднага разбрах, че няма да го догоня, камо ли да летя след него. Тъкмо преди да включат двигателите на пълна мощност, доближих достатъчно, за да видя името на базата под емблемата на СН.

„Център“.

Не бях ходил там, разбира се, нито познавах човек, който да е стъпвал в онзи град. Картата в паметта ми подсказваше, че се намира далеч на юг, почти на екватора, а дотам имаше десетина хиляди километра. Нелепо би било дори да допусна, че коптерът е долетял чак от Център — с такава скорост би се мъкнал няколко денонощия. Само че Сивата падина беше съвсем наблизо по права линия — на не повече от четиристотин километра, тоест два часа полет за пълната машина.

Уморено се насочих натам. Дори силните попътни течения не биха ме отнесли до града за два часа. А не знаех докога ще издържа.

Някакъв неясен силует се мярна до мен в мрака. Вече почти нищо не осъзнавах от изтощение, продължавах напред като автомат, иначе щях да забележа отдалеч натрапника. Когато птицата ме доближи, нямах сили дори да й избягам, но за щастие не беше и нужно да го правя.

— Тари?

— Куорл, ти ли си?

— Ъхъ. Тари… ех, по дяволите, много съжалявам, че стана така.

— Всички съжаляваме. И аз, и ти, да не ти казвам пък как съжаляват онези долу. И какво от това? Станалото — станало. Да видим какво ще правим оттук нататък.

— Няма да догоним коптера, да знаеш!

Въздъхнах.

— Че как да не знам? Но поне си мисля, че разбрах къде отиват. Онзи град съм го обиколил целия, дано успея да се вмъкна и после да изчезна, без да ме спипат.

— Двамата ще влезем в града. Тари, не забравяй, че те са й мои приятели.

— А, не, Куорл, няма да стане! Каквито ще нови сили да имаш, теб ще те хванат като едното нищо. Онова пред нас е съвсем друг свят, направен е да задържа всички вътре и да знае какво върши всеки по всяко време. Мога да се оправям там, но ти — не. Ако влезеш, след десет минути ще им паднеш в ръцете.

— Ама много ще съжаляват през тези десет минути! — изсъска тя. — И аз идвам!

— Куорл, моля те да не упорстваш точно за доброто на нашите приятели.

— Как тъй?

— Копоите в града няма да те убият. Просто ще те повалят и ще те лишат от сили. После ще те отведат в истинския ад, където ще ти откраднат душата и ще научат всичко, което знаеш.

— Няма да се поддам на мъчения толкова лесно!

Зачудих се кисело възможно ли е да обясня на жена от каменната ера с какво се занимават психокасапите.

— Няма да те мъчат. Изобщо няма да усетиш болка. Само ще направят нещо с главата ти, което дори не можеш да си представиш. А от теб ще научат, че съм в града. Сигурно ще хванат и мен. Нима така ще успеем да помогнем някому? Не, трябва да опитам сам!

— Тари, доста особен ми се виждаш. Държиш се не като храбрец, тръгнал да спасява хора от племето си, а като човек, простил се с надеждата.

— Не съм се отчаял чак дотам, Куорл, и все пак си права. Преуморен съм. Едва ми стигат силите, а като гледам над кои места летим, до града остават поне още два часа. Наистина предпочитам да се прибера у дома, вместо да продължа…

— Но няма да се откажеш? И изобщо не се учудваш на онова, което стана?

— Позна. Предчувствах, че така ще свърши всичко — с последна гонитба и последен лов. Тъкмо когато разбрах желанията си и бях готов да загърбя миналото… — Изсмях се с неприязън към самия себе си. — Явно не ми е бил отреден нов живот. Просто зърнах за миг щастието, което можех да намеря.

— Хората от моето племе кузма вярват в съдбата и предопределението — обади се след малко Куорл. — Всеки от нас се ражда с предрешена участ, но не я знае. Разбирам те, приятелю от звездите. Но защо пък да не победиш накрая, а? Щом си готов да посветиш живота си на нещо, струва си и да рискуваш докрай!

Тя замълча. Изглежда бе проумяла, че ще е безсмислено да идва с мен в града, защото след малко попита:

— Тари, какво ще ме посъветваш да направя?

— Върни се в убежището и разкажи на хората там какво се случи. Обясни им, че онези „демони“ са пришълци от звездите, че са съзаклятници на градските хора и имат мощни оръжия. Предупреди ги! Спомни си всяка подробност, не крий нищо, дори някому да е неприятно да те слуша. И… отиди при Анджи и Бура. Кажи им… че ги обичам много. Ако има дори нищожна възможност, ще се върна при тях. Помоли Старейшините да се погрижат за децата ни.

— Докато се върнеш, нали?

— Да — отвърнах безчувствено, — докато се върна.

Куорл ме съпроводи почти до Сивата падина, после отлетя на запад. А аз се загледах в града, гол и грозен без снега. Издигаха се само сивият купол и пронизващите го комини. Простираше се, докъдето ми стигаше погледът… и мразех всеки сантиметър от него.

Кацнах направо върху купола, откривайки едно не чак толкова неудобно местенце. За пръв път от незнайно колко часове си отдъхнах и оставих тялото ми да възвърне своята обичайна форма. Твърде изцеден бях да направя каквото и да е веднага, просто седнах и се умислих.

Коптерът беше от Център, но се насочи насам. Защо? И с каква цел бяха пратили хвъркатата машина толкова далеч на север? По указание на висшите властници, в това нямаше съмнение!

Значи пленниците щяха да попаднат в ръцете на централното правителство, а не в местното управление на СН. Вероятно щяха и да ги преместят в Център. Имаше защо. Твърде много знаеха за онази свещена планина, за преобразяването и скритите в него възможности. Освен това се бяха сблъскали лице в лице с пришълците. Хората на Ипсир едва ли биха позволили местните психотехници или дребни началници от СН да се натъкнат на тези факти. На мнозина биха хрумнали нежелателни идеи.

Но как щяха да откарат Чин и останалите в Център? Не и с влак — твърде много хора щяха да ги видят, а и пътуването е дълго. На самата Медуза не използваха бързи въздушни возила, коптерите също изглеждаха неподходящи за целта. Ето защо най-напред бяха ги прехвърлили в Сивата падина!

Тук имаше космодрум.

Изправих се с мъчително усилие. Трябваше да се спусна от убежището си, за да вляза в града. Знаех, че малкото шахти, по които се качват техниците, за да оглеждат купола, са под постоянно наблюдение. Но първо исках да се възползвам от височината. Покатерих се на един комин, който в момента не бълваше пушеци, и се загледах към космодрума. Едва-едва го различавах в далечината — скупчени складове и малък терминал около пистата насред пустошта.

Нямаше совалка.

Не знаех с колко още време разполагам, но си казах, че е по-добре да поспя, вместо да допусна някоя глупава грешка заради изтощението. По ирония на съдбата се връщах от каменния век към своето привично и отвратително „аз“ от света на технологиите. Въпреки това рисковете бяха огромни. Трябваше да се възстановя поне отчасти, затова се проснах под издигащото се слънце и неусетно се унесох.

Гадеше ми се от принудата да се върна в града. И никак не ми се искаше да разчитам на нищожния шанс за успех. Дори ако съумеех да отърва собствената си кожа, много трудно бих успял да спася Чин.

Но, да ме вземат мътните, не можех да устоя на предизвикателството!