Трета глава Да разбереш колко си закъсал…

Двамата, които ни посрещнаха, изглеждаха яки, корави и гадни. Направо излъчваха наглия навик да налагат студенокръвно и делово властта си. Носеха униформа в мътнозелено и черни обувки с гумени подметки. Стори ми се, че дрехите им са доста тънички и изобщо не ги пазят от студа. Всъщност ако трябваше да съдя само по облеклото им, бих се заклел, че температурата в залата не е под нулата, а като в тропиците на нормална планета. Имаха знаци за чин на униформите си и стига тук да се придържаха към общоприетата символика, мъжът беше сержант, а жената — ефрейтор. На предните десни джобове видях и някакви странни змиевидни емблеми.

Всички се строихме и се обърнахме с лица към посрещачите си, а те ни отвърнаха с такива гримаси, сякаш бяхме гнусни уроди, проснати на лабораторната маса за дисекция. Незабавно се изпълних с неприязън към тях.

— Аз съм сержант Горн — обяви мъжът.

„Ами да, красавецо, с този писклив и самодоволен гласец няма какъв друг да си!“

— А това е ефрейтор Сугра. Определени сме за ваши наставници в адаптацията ви към Медуза, освен това сме медицински техници на групата. Мисля, че достатъчно се навлякохте. Не се притеснявайте, ако дрехите не са ви по мярка, с всички е така в началото. Докато се приспособите към местните условия, вече ще ви е подготвен пълен индивидуален комплект облекло според точните ви размери. Първо обаче трябва да ви отведем в центъра за адаптация, затова последвайте ме — отвън ни чака бус!

Завъртя се на пети и тръгна към изхода, а го послушахме след миг колебание. Ефрейтор Сугра вървеше по петите ни, сякаш за да не се загуби някой.

Забелязах веднага, че бусът е с непозната за мен магнитна двигателна система. Вътре имаше твърди излети седалки и две редици лампички. Толкова. Не видях никого отпред. Както бързо се убедихме, не беше предвидено салонът да се затопля. Затова пък возилото изглеждаше здраво като древна крепост и поне ни защити от шумния вятър и гъстия сняг. Щом всички се настанихме, ефрейторката измъкна някаква карта от многобройните си джобове и я пъхна в един процеп на контролния пулт. Вратите изсъскаха и се затвориха, потеглихме бързо, но плавно и след миг се измъкнахме от тунела на повърхността на Медуза.

Оказа се, че космодрумът не е особено близо до града. След около четвърт час излязохме от зоната на виелицата и започнахме да различаваме затрупаната със сняг околност. В далечината зърнах високи планини, мрачни и доста зловещи. Никъде не видях признак на живот, но не се учудих особено.

Бусът явно се движеше по някаква насочваща силова линия под снега. Забави изведнъж, но не рязко, когато доближихме внушително здание, показало се от бялата мътилка. Спряхме, почакахме, пак тръгнахме, отново запълзяхме бавно.

Сержант Горн взе микрофона от поставката му.

— Влизаме през западната порта на град Сивата падина. Времето тук не е приятно, както вече се убедихте, затова градът почти изцяло е под земята… всъщност под вечно замръзналия стой. Спирахме два пъти, докато ни пропуснат през силовите полета, без които вътре щяха да се промъкват диви животни и всевъзможни натрапници. Искам да знаете, че наоколо щъкат твърде неприятни твари.

Завихме и стигнахме до сложна разклонена система от стрелки за пренасочване на возилата. Бусът пълзеше мудно напред, изчаквайки да се сменят сигналните светлини. Продължихме така още две-три минути, излязохме от поредния тунел и се озовахме в града. Изглеждаше съвсем съвременен — като машината, в която допреди малко се бяхме возили. И сякаш се точеше до самия безкрай.

— Не смятайте, че градът е просто огромна пещера — продължи Горн. — Той по-скоро прилича на защитените бази по някои от по-враждебните на човека гранични светове. След построяването му го покрихме с купол. Повечето средища, които не са разположени на екватора или близо до него, приличат на Сивата падина. Нашият град има седемдесет хиляди жители и е търговският център на севера.

Присадената в паметта ми карта веднага ме ориентира къде съм — в източния континент, на около 38 градуса северна ширина. На повечето планети това би означавало съвсем приятен климат. Тук обаче се намирах насред тундрата.

Въпреки дебелите дрехи започвах да се смръзвам. Последните няколко седмици бях прекарал в напълно контролирана среда и тялото ми още не можеше да свикне със суровите условия.

Обикаляхме по улиците край еднообразни, но приятни наглед жилищни комплекси, офиси и магазини. Най-сетне спряхме пред масивна четириетажна сграда от черен камък. Вратите на буса изсъскаха и се отвориха.

— Моля, последвайте ме към зданието. — Въпреки това „моля“ заповедта звучеше безпрекословно. — Не изоставайте. Ще ви се наложи да изкачите два етажа. И внимавайте да не се загубите.

Минахме по широк коридор, от който тръгваха множество разклонения наляво и надясно. Стигнахме до стълбата и започнахме да се катерим, като здравата се напъвахме да не изостанем от сержанта. Мисля, че повечето от нас се изненадаха колко изтощително бе се оказало изкачването на само два етажа. Не понеже бяхме омекнали от бездействие в килиите си, ами и заради по-силната гравитация, която ни изцеждаше силиците.

Щом влязохме в първото помещение на третия етаж, горещият въздух ни блъсна като стена — каква радостна изненада! Изобщо не съзнавах как съм се вкочанясал, докато болката от топлината не ми го напомни. Чак след няколко минути се освестих достатъчно, за да разглеждам.

Първата стая беше доста просторна и обзаведена много простичко — с дълги сгъваеми маси и десетина стола. Не забелязах прозорец.

— Сядайте и свикнете с промяната на температурата — подкани ни Горн. — Това помещение и съседните са загрети до 21 градуса над нулата, та да не мръзнете постоянно. Само те се отопляват, затова не излизайте. Избрахме тая част от сградата за вас, защото няма прозорци и външна вентилационна система. — Той прекрачи към друга врата, разположена срещу онази, през която влязохме. — Елате да ви покажа останалите помещения.

Тръгнахме тромаво след него, все още замаяни от непоносимия студ навън. Втората голяма стая беше като казармена спалня и имаше два реда с по четири двойни нара. Дюшеците не бяха много по-дебели от лист хартия и не по-удобни, но бях спал и на по-лоши постели. Личеше, че грижливо поддържат помещението, макар то да се използва рядко. До спалнята беше общата баня с няколко душа, три открити ниши с тоалетни и четири малки мивки с огледала над тях.

Върнахме се в „хола“ и се пльоснахме по столовете. Все още никой не сваляше дебелите дрехи, аз също нямах желание да го сторя. Струваше ми се, че е невъзможно да се стопля истински.

Дойде ред на ефрейтор Сугра да се заеме с нас. Приличаше на повечето жени измежду ченгетата, с които се бях сблъсквал в работата си — нелишена от привлекателност, затова пък твърда, обиграна и сякаш с ледена кръв. Гласът й идеално подхождаше на външността. Впрочем забелязах една чудата особеност при нея, също както и у Горн. В залата на космодрума кожата им изглеждаше сивкава като гранит, а тук придоби оранжев оттенък. По-отблизо се виждаше, че тази кожа е много дебела и здрава, напомняща за „опаковката“ на слон или носорог. Двамата явно не бяха изнежени и мекушави създания.

— Аз съм ефрейтор Сугра — представи ни се отново жената. — През следващата седмица със сержант Горн ще бъдем неотлъчно сред вас. Ще спим в стаите насреща. Ще отговаряме на всички въпроси и ще се погрижим да ви подготвим за живота тук. От време на време ще идват и представители на местната власт. Разбираме, че още не сте се съвзели от неприятните минали преживелици. Най-много се тревожите, че не знаете що за място е Медуза и какво можете да очаквате от нея…

„Повече ме интересува какво точно е способна да ми стори“ — кисело се подсмихнах наум.

— Първо ще ви попитам — всички ли знаете защо Конфедерацията заточва тук и на останалите планети от Диаманта онези, от които иска да се отърве?

Явно гримасите ни бяха достатъчно красноречиви, защото след миг тя продължи:

— Микроорганизмите, които вече са проникнали в телата ви, започват да се настаняват удобно. Моля ви да не се тревожите излишно от това. Дори няма да усетите разликата. Всъщност ще се чувствате все по-добре с напредването на този процес, защото и при най-превъзходните медицински грижи човек е претъпкан с болести. А микробът на Уордън зависи от вас, за да има къде да живее, затова ще се постарае да поддържа възможно най-добрата среда за себе си. Ще оправи каквото не е наред, ще премахне недостатъците. Не само ще ви излекува от инфекции, но и няма да допусне нови. Ето как той ви се отплаща. Сделката е взаимноизгодна.

Седналият до мен едър навъсен мъжага се прокашля.

— Ъхъ, ясно… а ние каква цена трябва да платим?

— Ами… няма никаква цена, поне както вие я разбирате. Може би вече знаете най-разпространената теория — микробът е бил присъщ само за планетата Лилит и първите изследователи са го разнесли по останалите три обитаеми свята в Диаманта. Мутирал е, за да оцелее. На Лилит някои хора имат способността да му заповядват, за да причиняват болка или удоволствие на другите, дори успяват да строят и разрушават само с усилие на волята. На Харон това се проявява още по-стъписващо — контролът над микробите дава почти магическа власт. На Цербер е възможна размяна на съзнанията. Полезните странични ефекти винаги са повече от неприятните. А тук, на Медуза, оцеляването е по-важно от всичко. Микробите образуват обособени колонии — придържат се към онзи, в когото се попаднали, и не се занимават със себеподобните си в останалите.

— Само не ни разправяйте, че няма никакви последици — недоверчиво се обади една жена.

— Има, разбира се, но те важат само за индивида, когото засягат. И не зависят нито от усилията на волята, нито от някакво специално обучение. Всеки се възползва от тях наравно с другите, което прави Медуза много по-приятно за живот място. Биохимичните ви процеси ще се променят коренно. Изглеждаме като хора и се държим като хора… но ако ни изследват под микроскоп, в нас няма нищо човешко! Напомням ви — микробите в телата ви оцеляват само докато и вие сте живи. Затова ви принуждават да мутирате така, че да понесете местните условия, независимо какво ще ви сполети. Промените тук са много по-дълбоки и всеобхватни, отколкото на другите три планети. Самата ни клетъчна структура придобива други качества — микробите я контролират напълно и са готови да направят необходимото за миг.

— Какво по-точно? — не сдържах любопитството си аз.

— Незабавно ви адаптират според нуждите на оцеляването. Можем да живеем в целия диапазон от температури на тази планета. Телата ни поглъщат и преработват почти всяко вещество, за да имат енергия при каквито и да било условия. Ако двамата със сержанта излезем голи в бурята, през която минахме, нито ще замръзнем, нито ще останем гладни. Трябва само да имаме достатъчно течности, но при толкова сняг наоколо… Приспособяваме се и към високи равнища на радиация, пием вряла вода, ходим боси по жарава. Във всичко жителите на Медуза превъзхождат човечеството и дори обитателите на останалите три планети в Диаманта. Наричат го „моментална еволюция“. Каквото и да ни е потребно, имаме го или се превръщаме в него.

— Аха, значи затова бусът и сградите не се отопляват! — възкликнах аз. — Нямате нужда от такава защита срещу студа.

Сугра кимна.

— Естествените способности ни стигат, за да се чувстваме съвсем уютно. Тези униформи са знак за професията и ранга ни, освен това използваме множеството джобове. Не ни пазят от промените във времето, защото би било излишно. Същото ще се случи и с вас.

Тя кимна на сержант Горн, който отново подхвана наставленията.

— Засега ще останете в тези изолирани и отоплени помещения. За не повече от седмица микробите на Уордън ще ви направят истински жители на Медуза поне физически. А пък нашата задача е да ви приспособим към този свят социално и политически. Обществото ни е една сбъдната стара мечта на хомо сапиенс. Тук всеки мъж, жена или дете е… свръхчовек. А сегашният ни пръв министър Тейлънт Ипсир добавя към това изключителните си умения в политическата организация и социалното инженерство, за да останем най-прогресивната общност, съществувала някога. На Лилит или Харон вероятно щяха да ви превърнат в роби, заети с първобитен труд. Тук разполагаме с модерни технологии. Мястото ви сред нас ще зависи от вашата нагласа и способности, не от случайни обстоятелства. Знам колко неприветлив ви изглежда сега този свят, но щом разберете, че той с нищо не ви заплашва, ще откриете в него чудеса, красота и удобства. Имате късмет, че попаднахте на Медуза, особено ако се замислите каква друга участ можеше да ви сполети…

Е, в това май нямаше да ни убеди толкова лесно! Поне мен.



Затворени в тези стаи, по принуда се поопознахме. Двама изобщо не желаеха да споменават за миналото си, но по другите шестима можех да съдя, че сме доста необичайна групичка. Всеки от нас — не изключвах и себе си заради прикритието, което ми бе натрапено — бе ликвидирал поне един човек, хладнокръвно и след старателна подготовка. Никакви мошеници или контрабандисти, само свирепи и безмилостни убийци.

Бях „хлапето“ на компанията и останалите се отнасяха към мен с особена търпимост и покровителство. Който не е попадал сред изпечени престъпници, може да се учуди на това, но аз знаех, че почти всички са съвсем обикновени и приятни хора… освен в една или друга дребна подробност, която ги прави нетърпими за обществото. А моите съжители се отличаваха рязко от кротките поданици на Конфедерацията — за разлика от нескопосания атентат, извършен от Тарин Бул, те си бяха послужили с изтънчени технологични похвати, за да извършат убийствата.

Още на следващия ден научихме как Тейлънт Ипсир смята да превърне такива престъпници в образцови граждани на своето съвършено общество. Влезе висок мъж със същата гранитносива кожа, каквато имаха Горн и Сугра при първата ни среща с тях. Представи ни се като Солон Кабайе, политически пълномощник на Сивата падина. Униформата му беше черна, със златни ивици по ръкавите и на колана. На един преден джоб се кипреше емблемата на правителството — стилизирана женска глава със змийчета вместо коса. Държеше се приветливо и разговорчиво, като повечето политици. Не знам дали и другите забелязаха как кожата му придоби оранжев оттенък, щом постоя минута-две при нас. Какво по-очебийно доказателство, че нещо в него си вършеше работата съвсем не като в обикновения човек от цивилизованите светове?

— Ще говоря направо — започна той, — за да не губим време в увъртания. Да се занимаем с най-важните факти. Първо — мърдане няма. Не можете да избягате от Медуза. Значи за ваше добро е да свикнете по-бързичко с този свят. Бъдещето ви е свързано с него. А и нашата система си я бива. Използваме напълно каквото може да ни предложи планетата и осигуряваме умерено благоденствие на хората. През последния век са били прилагани и отхвърляни различни подредби на обществото. Сегашната дава резултати. Признавам, не сте попаднали при нас по желание, макар че тук са ви довели собствените ви постъпки. Честно казано, ако не се окажете специалисти в някаква област, няма да се нуждаем от вас. Затова ще трябва да установим къде ви е мястото… и вие ще го заемете. Иначе ще направите последната крачка към небитието, от която засега ви спасява изгнанието. Това е!

Нямаше спор, че се опитва да ни смути с приказките си. И си вършеше работата като истински професионалист — най-точния ход в най-подходящия момент. Бяхме затънали безнадеждно на абсолютно чужд свят и чакахме телата ни да бъдат преобразени от нещо, което не можехме да видим, чуем или помиришем. Никакъв избор. Докато проспивахме първата си нощ на планетата, дори бяха отнесли топлите дрехи, оставяйки ни рехави халатчета — като в болница. Хайде, момче, опитай да избягаш гол в ледената пустиня…

— От трън та на глог! Все едно още сме си в Конфедерацията — промърмори Търнъл, заядливецът на групата.

Разбира се, Кабайе го чу и се усмихна.

— Може и да сте прав. Конфедерацията съществува, защото постига желаните резултати. Само че това не я прави най-доброто общество. Важното е, че задоволява потребностите на мнозинството от гражданите си.

— Е, ние обаче сме от малцинството! — озъби се Идала, корава и очевидно преживяла какво ли не жена.

— Вярно — веднага се съгласи Кабайе. — Всички тук сме от малцинството. И аз съм израснал в Конфедерацията, както първият ни министър Тейлънт Ипсир. Сега и ние, и вие сме тук. Колкото и да ви се струва ироничен подобен обрат на съдбата, хора като първия министър и мен трябва да представляват властта на Медуза, нищо че преди сме били дисиденти. Не сме се отървали от повечето проблеми, които е принудена да решава Конфедерацията, освен това се борим с допълнителните ограничения, наложени ни от самата планета. Е, съществуват и предимства, разбира се — Медуза е най-богатият свят в Диаманта, защото ние контролираме източниците на суровини; освен това мутиралите микроби не ни пречат да си служим с развити технологии. Добре, сега нека да ви обясня накратко същността на нашето общество, а вие започвайте да мислите как ще се впишете в него.

„Същината“, както аз я разбрах, наистина можеше да се предаде съвсем накратко. От едно донякъде тоталитарно общество, което все пак се опираше на вярата в доброто като сърцевина на човешката същност, ние бяхме попаднали в абсолютно тоталитарно общество, управлявано от мъже и жени, убедени в склонността на хомо сапиенс да върши бели и щуротии, стига мъничко да му отпуснеш юздите. Затова тук контролът беше неотклонен и повсеместен. Правилата се знаеха от всички и не се разрешаваше дори крачка встрани от начертания път… Поклатих глава. Ето ти я въплътената мечта на Ипсир! Идеите му не бяха никак нови, мнозина още от древността се бяха опитвали да ги натрапят на човечеството.

Жителите на Медуза наброяваха почти тринадесет милиона и бяха пръснати из така наречените умерени зони в малки, затворени градове, свързани с магнебусни линии — товарите се превозваха по същия начин, както и пътниците. За производството на електричество се предпочитаха местните геотермални централи, а от мощността им зависеше на каква площ ще се разпростре градът и колко жители ще има. Планетата се занимаваше с общата товарна флота на Диаманта, чрез която доставяше обогатена руда, добита от спътниците на съседния газов гигант Момрат. Причината далеч на север също да има градове като Сивата падина беше във възможността за прокарване на магнебусни линии по замръзналите океани, с цел да бъдат свързани трите континента. Е, съществуваха и въздушни возила, само че пътуванията с тях излизаха скъпичко и зависеха от свирепите капризи на времето, а пък за тежки товари те бяха съвсем неподходящи.

Повечето градове наброяваха между петдесет и сто хиляди жители. Всеки населен център се бе специализирал само в няколко производства. Например Сивата падина осигуряваше транспортни машини и другите свързани с тях изделия. Всички магнебуси, някои от товарните вагони и повечето водещи линии се правеха тук. Оказа се, че един от градовете дори произвежда компютри — голяма изненада за мен, защото предполагах, че това е строго забранено от Конфедерацията. На някои места имаше заводи за синтетична храна, преработваха се и продукти, докарани от Лилит или Харон. Е, да, Сугра натърти, че можем да ядем едва ли не всичко, но пък Кабайе не пропусна да ни напомни, че и нормалните хора са способни да смилат човешка плът, обаче не гледат на ближния като на мръвка… На Медуза също не пропускаха да си угодят с нещо по-вкусно, вместо да се тъпчат като прасета с каквото намерят.

Както се оказа, икономиката на този свят беше тясно свързана с Цербер, където измисляха много от тукашните изделия и подготвяха всевъзможни компютърни програми. Там пък използваха стоманата и пластмасите за неща, които на Медуза бяха безполезни. Да речем, за скоростни катери — нелепост сред снеговете, ала нещо съвсем обичайно на онази покрита с вода планета.

Естествено заводите и поддържащите системи бяха почти напълно автоматизирани, но въпреки това за всеки човек имаше работа. Родените тук деца учеха в държавни училища, докато навършат дванадесет години. После ги подлагаха на тестове за интелигентност и професионални наклонности и ги насочваха към занятието, за което са най-подходящи. Не чак толкова изпипано като в Конфедерацията — там направо отглеждаха хора за съответната професия — но също вършеше работа.

За друга чудатост на местния живот обаче изобщо не бях подготвен от нравите на цивилизованите светове. Докато поемат по посочения им път, децата живееха в семействата си, които твърде много се отличаваха от традиционните. Правило бяха груповите бракове, пак заради всевластния стремеж към „високи резултати“. Започваше да ми писва от това словосъчетание.

На планетата имаше 44 стъпала в ранговете и заплащането, макар че горните четири бяха запазени само за тежкарите от властта. Разбира се, един-единствен човек можеше да заема най-висшия пост.

Вече си представях това общество като гигантска военна организация, в която всеки — дори децата — е разпределен в част или служба. А степените и ранговете почти не се различаваха от военните чинове. Държавата (по-точно твоята служба) ти осигуряваше подслон, храна и облекло, освен това се грижеше да са налице достатъчно угодийки, които можеш да си купиш с припечеленото. Отначало надниците ми се сториха мизерни, но веднага се досетих, че основните потребности се задоволяват безплатно, значи ти оставаше да харчиш едва ли не само за глезотии.

Имаше три работни смени по осем часа, трудовата седмица продължаваше шест дни, а на седмия се почиваше, само че дните за отдих бяха различни за всяка професия.

Е, за да няма съмнение, че всичко върви като по ноти, съществуваше и Служба за наблюдение.

Щом научих за нея, веднага заподозрях, че точно с тази идея Тейлънт Ипсир си е купил еднопосочния билет за Диаманта на Уордън. Макар да се съмнявам, че от подобна инстанция би имало полза в цивилизация, пръсната по хиляди планети, на Медуза тя си вършеше работата идеално. Разбира се, с това изобщо не ставаше по-обичана.

Всяко — ама всяко! — помещение във всеки град се наблюдаваше. Не само стаите и работните зали, а и главните улици, пресечките, бусовете… и каквото още се сетите. Дори най-безобидните приказки и постъпки се записваха в главния компютър, който се намираше в орбиталната станция. Рекох си, че който бе сътворил подобен програмен пакет за машината, заслужава бавна смърт чрез изтезания.

Очевидно и най-мощната система с изкуствен интелект не би могла да анализира подобна лавина от данни. Тук Ипсир отново бе проявил демоничната си хитрост. Службата за наблюдение (по-често я наричаха съкратено СН) играеше ролята и на полиция. Залагаше приложни програми за търсене на определени ключови думи или действия. Забележеше ли такова нещо, компютърът вдигаше мерника на съответния човек. Тогава един от агентите на СН сядаше да прегледа с помощта на машината личното досие на нещастника и накрая го привикваше, за да разбере що за сърбеж го кара да се държи непослушно. Никой не знаеше по какви точно признаци действа компютърът, а и лукавите типове от СН честичко тормозеха случайни хора, за да не успее някой умник да се досети за методите им от типа жертви, които си подбираха.

Кабайе не пропусна да се изфука, разбира се, колко чудесни резултати дава системата им. Невероятна производителност, извънредно редки случаи на лентяйство и немарливост. Престъпления почти липсваха, ако не се броят редките избухвания на натрупани страсти.

С нарушителите, доколкото изобщо ги имаше, се занимаваха тайни съдилища на СН. Наказанията започваха от понижение в ранг — и заплата, естествено — до предаване в ръцете на психокасапите (мнозина от тях садисти и перверзници, прогонени тук от Конфедерацията), за да си поиграят на воля с главата на престъпника. За държавна измяна се полагаше най-тежкото наказание (известно и като „окончателно понижение“) — крайно неприятно еднопосочно пътуване към спътниците на Момрат.

Грозно и гнусно общество… и почти неуязвимо, освен ако не знаеш точно къде са разположени наблюдателните устройства и от коя твоя дума ще се събуди студената бдителност на машината. Задачата ми ставаше на практика неизпълнима, особено в ролята на хлапе, което не бива да се допуска прекалено близо до властимащите. И все пак ми харесваше! Представляваше наистина върховно предизвикателство, а и бях попаднал на сравнително привичен свят, тоест зависим от технологиите. Успеех ли да измисля как да проникна в системата, тя щеше да работи за мен. Предполагах, че и СН като цяло, и самият Тейлънт Ипсир са се поотпуснали от самоувереност.

Щом обаче си изясних донякъде положението, разбрах и колко много ми предстои да науча тепърва. Нямаше да ми е лесно, а и никой не би се отказал да ме докопа още при първата грешка.

След беседата на Кабайе разговорите помежду ни бяха, меко казано, вяли и кисели. Опитвахме се да отгатнем къде ли са наблюдателните устройства из нашите стаи, но две вечери подред не ги открихме.

На третия ден получихме нагледен урок — домакините ни повториха дори фразите, които си бяхме разменили шепнешком. Много ми се искаше да ни покажат и някой запис, за да открия камерата по ъгъла, от който е снимала, но местните хитреци не направиха този гаф. В групичката си похортувахме и стигнахме до единодушния извод, че сме попаднали в нова килия, този път с размерите на планета; засега нищо повече не можехме да направим.

На четвъртия ден се довлякоха неколцина надути чиновници в същите униформи като на Горн и Сугра и ни подложиха на разнообразни тестове, разпитвайки подробно и поотделно всеки от нас.

Накрая влизахме един по един в малка стаичка, за която дотогава дори не подозирахме. Там ни чакаше жена, представила се като доктор Крауда. По знаците на бялата й престилка се досетих, че е психоспец. Нямаше от какво да се притеснявам — не само бях обучен и подготвен с внушения срещу всевъзможните трикове в нейния занаят, ами и самият аз бях посвоему творение на най-кадърните психокасапи в Конфедерацията. Просто трябваше да запазя прикритието си и в същото време да се проявя така, че да извлека максимална полза от разговора.

Докторката ми посочи стола пред бюрото и се зачете в досието ми на екрана.

— Ти си Тарин Бул, така ли?

Аз се поразмърдах на седалката, както е присъщо за неуверените в общуването хлапета.

— Да, госпожо.

— И си на четиринадесет години?

— Навърших ги преди няколко месеца — кимнах веднага. — Не знам точно кога. Доста отдавна съм по затвори и кукуболници… извинете, госпожо.

Тя не успя да прикрие усмивката си.

— Напълно разбирам какво си преживял. Знаеш ли, че вероятно си най-младият човек, пращан някога в Диаманта на Уордън?

— Ами, досетих се вече.

— Възпитанието и обучението ти, както и генетичните ти заложби те правят особено подходящ за администратор. И все пак не може да се каже, че си готов за такава работа на твоята възраст. Съгласен ли си с мен?

— Вярно си е, госпожо.

Можех ли да отвърна иначе, щом в нормални обстоятелства Тарин Бул трябваше още да е ученик?

Тя въздъхна и този път се взря в попълнените от мен тестове.

— Виждам, че проявяваш несъмнени математически способности, освен това разбираш доста задълбочено принципите, заложени в компютърните програми. Замислял ли си се с какво би желал да се занимаваш?

Моментът изискваше особено внимание. Избрах отговора, който най-добре пасваше на прикритието ми.

— Ще ми се да стана Владетел в Диаманта.

Тя пак се засмя.

— Да, разбирам. Но ако погледнеш трезво на положението си при недостатъчното образование… Привлича ли те нещо друго?

Поколебах се.

— Да, госпожо. Искам да бъда пилот.

Нищо не рискувах с тази момчешка приумица. А всъщност колко добре би било наистина да съм пилот! Пари, уважение, възможност да шетам по цялата планета…

— Не звучи неразумно — отсъди тя, след като помисли. — И все пак има много време, преди дори да започнеш обучението си за пилот. — Помълча и ми извъртя типичен професионален номер с рязката смяна на темата. — Имаш ли някакъв сексуален опит с момичета… или с момчета?

Престорих се на стъписан.

— Не, госпожо!

— А какво ти е мнението за момичетата въобще?

Вдигнах рамене.

— Готини са.

Кимна и си записа нещо, после ме попита:

— Как се отнасяш към заточението си в Диаманта?

Отново свих рамене.

— Ами по-добре е, вместо направо да бяха ме очистили. За Медуза нищо не мога да кажа, още не съм разгледал какво има тук.

Тя продължи да пише.

— Тъй, засега стига! Свободен си, Тарин. Утре някой друг ще поговори с теб, после ще решим с какво ще започнеш.

Не се затрудних изобщо в надхитрянето на комплекта от тестове, на който ни бяха подложили по-рано през деня. Знаех точно как оценяват резултатите. Затова се постарах да изпъкна в определени области, най-вече в електрониката и механиката, като не забравих да се съобразя с генетичните заложби и възпитанието на Тарин Бул. Съзнавах, че будя сериозно недоумение и колебания у тукашните властници. Хем бях прескочил възрастта да ходя на училище като родените на Медуза деца, хем не ми достигаха години да работя с възрастните. Нямах богат избор — представих се за нафукано генийче и сега сам си стисках палци.

Вечерта забелязах, че цветът на кожата ми се промени в оранжево-кафяво, както стана с още четирима от нас. Едновременно се развълнувах и изтръпнах от този признак на огромните промени в организма ми.

Горн и Сугра бяха много доволни на другата сутрин. Отделиха нас, петимата, за да проверят състоянието ни. Първото изпитание беше простичко… и решаващо. Както си стояхме само с мижавите халатчета, изведоха ни в студения коридор и ни накараха да слезем на първия етаж. Отначало се зачудих дали не се гаврят с нас за развлечение — щом отвориха външната врата, веднага се вледених, но след няколко секунди усетих как започва да ми става все по-топло и приятно.

Кафеникавият оттенък на кожата по ръцете ми бързо се смени със сивкав. Въпреки това се чувствах съвсем нормален човек.

Когато се увери, че понасяме добре студа, Горн ни изведе навън. Нищо не се промени. Беше ми хубаво като на филийка във фурна, макар да стъпвах бос по снега. Проверката се отрази добре и на психиката ми — избледня страхът от неизвестността, защото промяната в мен бе се оказала съвсем не толкова потресаваща.

Щом се увериха, че студът изобщо не ни мъчи, върнаха ни по стаите. В първия миг ме лъхна непоносима горещина, но усещането бързо изчезна както при излизането навън. Отново ми стана приятно и уютно. Е, поне физически вече бях истински жител на Медуза. Много ми се искаше да ни бяха обяснили всичко за шетането на микробите из телата ни, ала не се съмнявах, че са скрили всякакви важни подробности от нас. Вероятно смятаха, че каквото не знаеш, не можеш и да го използваш. Щях да почакам, докато натрупаният опит или някоя неочаквана случка не ми помогнат.

Следобед ние, „аклиматизираните“, бяхме привикани един по един в малкия кабинет. Дойде и моят ред. Очаквах да срещна поредния психодоктор, но вместо това видях непознат мъж.

— Ти ли си Тарин Бул? Аз съм Трин, завеждащ личния състав в гилдията на транспортните служители. Чух, че си имал желание да станеш пилот.

Изведнъж се ободрих.

— О, да, господине!

— Не е невъзможно. Общата ти култура е извън типичните рамки за твоите години, почти същото е и с математическите ти способности, да не говорим пък, че не сме се надявали хлапе като теб да е толкова наясно с компютрите. Обаче още имаш пропуски в образованието, не си и достатъчно зрял физически. Трябва да навършиш задължителната минимална възраст, за да те запишем в училището за пилоти… ако се стигне дотам. Все пак те насочиха към нашата гилдия. Не искам да ти вдъхвам напразни надежди. Не е лесно да ти намерим място, понеже не си нито дете, нито възрастен. А и резултатите от тестовете не ни помогнаха да определим пригодността ти за конкретна работа. Може би си попаднал където трябва, ако съхраниш амбициите си, само че тръгваш от най-ниското стъпало. Няма да те пращаме на училище. За общата програма ти е късно, за специализираните — твърде рано. Решихме да получиш длъжност — тук предпочитаме думата „място“ — с най-ниския ранг в гилдията, но в същото време ще ти бъде съставена програма за компютърно самообучение, та да се подготвиш за бъдещето.

Кимнах. Не е особено приятно да се изкачваш нагоре от самото дъно, но поне вече знаех откъде ще започна.

— Работата на низшите рангове е трудна и досадна, изисква се усърдие — предупреди ме Трин. — Ще те наблюдаваме и ако се справяш добре с нея и с учението, ще бъдеш повишаван по заслуги. Дали ще станеш пилот, наземен водач, или пък накрая ще си намериш друго място, ще зависи само от трудовите ти навици, от твоята прилежност, както и от оценката на началника ти. Важно ще бъде и как ще се приспособиш към живота в нашето общество. Имаш ли някакви въпроси?

— Ами… да, господине. На колко години трябва да съм, за да постъпя в училището за пилоти?

Той се усмихна снизходително.

— Минималната възраст е шестнадесет. Учебната програма трае една година, следва още толкова време практика. След това полагаш изпит за разрешително.

Закимах енергично. Но докато се опитвах да го убедя, че съм повече от решен да стигна с пот на чело до мечтата си, в ума ми като камбана отекваше разочарованието. Цели две години. Много, твърде много…

Загрузка...