Мери, Мери

3

Арнолд Гринър затвори малките си късогледи очи, притисна длани върху плешивия си череп и яростно го затърка. О, Господи, спаси ме, дано не е още един! — отчаяно си помисли той. — Животът е твърде кратък за тази мръсотия. Не мога повече. Наистина не мога да понеса тази история с Мери Смит.

Нюзрумът на „Лос Анджелис Таймс“ жужеше както всяка друга сутрин: звъняха телефони; хора влизаха и излизаха като бегачи на къси разстояния; някой наблизо произнасяше надута тирада за поредното падане на телевизионния рейтинг — сякаш някой в наши дни го беше грижа за телевизионните рейтинги.

Как бе възможно Гринър да се чувства толкова уязвим, зад собственото си бюро в собствената си офис кабина? Обаче точно така се чувстваше.

Таблетките „Занакс“, които поглъщаше с шепи, след като пристигна първият имейл от Мери Смит, не можеха да притъпят паниката, пронизваща гръбнака му като острието на игла.

Паника — но също и патологично любопитство.

Може и да беше „само“ развлекателен колумнист, но Арнолд Гринър умееше да надушва горещите истории. Оглушителната бомба щеше да гърми със седмици от първите страници на всички издания: Някой богат и известен е бил убит в Ел Ей. Дори нямаше нужда да чете имейла, за да разбере. „Мери Смит“ вече бе доказала, че е една много болна госпожа, която държеше на думата си.

Въпросите, които не му даваха мира, бяха: кой бе убит този път и защо, по дяволите, той, Гринър, се намираше в средата на цялата тази ужасна каша?

Защо точно аз? Трябва да има някаква основателна причина и ако я знаех, сигурно щях да съм се побъркал от страх, нали?

Докато набираше с трепереща ръка 911, с другата кликна върху съобщението от Мери Смит. Моля те, Господи, нека не е някой, когото познавам. Дано не е някой, когото харесвам.

Започна да чете, напук на цялото си същество, което крещеше да не го прави. Наистина не можеше да се овладее. О, боже! Антония Шифман! О, горката Антония. О, не, защо точно тя? Антония беше добър човек, а на света нямаше много такива.

4

Алармата се включи в пет и половина, но Мери Смит вече беше будна. С широко отворени очи и толкова много неща в главата, като например задачата да направи костюм на бодливо прасе за училищното тържество на дъщеря си Ашли. Какво би могла да използва за бодлите?

Снощи си бе легнала доста късно, ала, изглежда, никога не успяваше да спре хода на мислите си — нейния „списък със задачи“.

Трябваше да купи фъстъчено масло, „Кид’с Крест“, сироп за кашлица и една от онези малки лампи за банята. Брендан имаше тренировка по футбол в три, която започваше по същото време, по което се провеждаха уроците по танци на Ашли. Както и да пресмяташе, все се получаваше едно и също. Нищо чудно през нощта хремата на Адам да се бе усилила, а тя не можеше да си позволи да отсъства още един ден по болест. Последното й напомни, че ще трябва да поеме някоя допълнителна смяна в работата си.

И това бе спокойната част от деня. Не след дълго вече бе край котлона — раздаваше заповеди и изпълняваше останалата част от сутрешните си задължения.

— Брендан, моля те, помогни на сестра си да си завърже обувките. Брендан, на теб говоря.

— Мамо, чорапите ми са някак странни.

— Обърни ги обратно.

— Може ли да взема Клио с мен в училище? Моля те, мамо, моля те.

— Да, но ще трябва да я извадиш от сушилнята. Брендан, какво те помолих да направиш?

Мери ловко сипваше в чиниите порция пухкави бъркани яйца, когато тостерът изхвърли четири препечени филийки.

— Закуската!

Докато двете по-големи деца работеха с вилиците, тя отнесе Адам в стаята му и го премени в червен гащеризон и моряшка ризка. Говореше му нежно, докато го връщаше обратно, нагласяйки го във високото му столче.

— Кой е най-красивият моряк в града? Кой е моят малък мъж? — попита тя и пъхна лигавника под брадичката му.

— Аз съм твоят малък мъж — обади се Брендан с усмивка. — Аз съм, мамо!

— Ти си моят голям малък мъж — усмихна му се в отговор Мери и го пощипна леко под брадичката. Стисна го за раменете. — И с всеки изминал ден ставаш все по-голям.

— Това е, защото си изяждам всичко — заяви Брендан и пъхна последната хапка яйце в устата си.

— Ти си добра готвачка, мамо — похвали я Ашли.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде, привършвайте и вървете да се измиете и срешете.

Докато почистваше чиниите, Брендан и Ашли маршируваха по коридора и припяваха: „Четка, четка, мий, мий. Зъби и коса, ръце и лице. Четка, четка, мий, мий…“

Докато по-големите се приготвяха, тя сложи чиниите в мивката, за да ги измие по-късно; избърса набързо лицето на Адам с влажна кърпа; извади от хладилника пакетите с обяда на децата, които бе приготвила още снощи, и ги постави грижливо в раничките им.

— Отивам да настаня Адам в столчето му в колата! — извика тя. — Който излезе последен, е разплут червей.

Мери мразеше подобни сравнения, но знаеше, че едно малко невинно съревнование ще пришпори хлапетата. Чу ги как пищят в стаите си, полувъзбудени и полууплашени, че ще бъдат последните, които ще се качат в старата разбрицана таратайка. Божке, кой каза пак „таратайка“? Само Мери, Мери. И кой каза „Божке“?

Тя пристегна колана на Адам и се опита да си припомни кое я бе задържало снощи толкова до късно. Дните — а сега и нощите — се преливаха в една безкрайна мъгла от готвене, чистене, шофиране, правене на списъци, бърсане на носове и отново шофиране. Ел Ей определено си имаше своите големи недостатъци. Изглежда, прекарваха половината от живота си в колата, заклещени в оживения трафик.

Май наистина трябваше да си купи някоя по-икономична кола от този голям стар пикап, с който бе дошла от запад.

Погледна часовника си. Незнайно как десет минути бяха отлетели. Десет безценни минути. Защо винаги се случваше така? Как пък все на нея не й стигаше времето?

Изтича към предната врата и извика към Брендан и Ашли:

— Защо се бавите толкова? Пак ще закъснеем. Боже мили, кое време стана — промърмори Мери Смит.

5

Ето къде се бяхме озовали — захвърлени в една епоха на яростно и цинично обругаване на всички митове. Изведнъж бях представен като „американския Шерлок Холмс“ в едно от най-влиятелните или поне най-четените списания в страната. Що за пълни дивотии, но те продължаваха да ми се пречкат през онази сутрин. Един разследващ журналист на име Джеймс Тръскот бе решил да ме следва навсякъде, отразявайки в поредица от репортажи серийните убийства, върху които работех. Въпреки че успях да го надхитря. Заминавах на почивка със семейството си.

— Отивам в Дисниленд — заявих на Тръскот последния път, когато го срещнах във Вашингтон. В отговор драскачът само се ухили самодоволно.

За всеки друг една почивка сигурно е нещо съвсем обикновено. Случва се по всяко време, понякога два пъти в годината.

Съвсем в унисон свиреха „Целият нов свят“ във фоайето на хотела, което прекосявах.

— Хайде, стига сте се туткали! — подкани ни Джени, подтичвайки най-отпред. Деймън, новоизлюпен тийнейджър, беше доста по-сдържан. Той не се отделяше от нас и задържа вратата на Нана, докато минавахме през хладното фоайе, за да се озовем навън, под ослепителното калифорнийско слънце.

Всъщност още в мига, в който напуснахме хотела, всичките ни сетива бяха подложени на атака. Миризма на канела, пържени понички и на някакво неустоимо вкусно мексиканско ястие ни облъхна от всички страни. Чувах отдалеч грохота на влакчето на ужасите, или поне така ми се струваше, съпроводен от писъци на ужас — но от вълнуващите, от онези, които не ти се иска да спират. Чувал бях достатъчно от другия вид, за да направя разликата.

Напук на всичко подадох молба за отпуск, получих разрешение и оставих града зад гърба си, преди директорът на ФБР Бърнс или хората му да се появят с половин дузина причини, възпрепятстващи заминаването ми. Първият избор на хлапетата беше Дисниленд и Епкот Вилидж във Флорида. Поради лични съображения и поради това, че на Юг беше сезонът на ураганите, аз се отправих със семейството си към Дисниленд и най-близкия увеселителен парк „Приключенията на Дисни“.

— Това наистина е Калифорния. — Нана засенчи очите си с длан. — Откакто сме пристигнали, не съм забелязала нищо естествено да се случва тук, Алекс. А ти?

Тя сви устни, а ъгълчетата на устата й увиснаха надолу, но накрая не можа да сдържи смеха си. Такава си беше Нана. Почти никога не се надсмиваше над другите хора — тя се смееше заедно с тях.

— Не можеш да ме измамиш, жено. Радваш се, че ни виждаш всички заедно. Където и както и да е, по всяко време. За теб би било все едно, дори да се намирахме в Сибир.

Лицето й светна.

— Сибир. Това е място, което бих искала да посетя. Едно пътуване с Транссибирската железница, Саянските планини, езерото Байкал. Знаеш ли, няма да навреди на децата, ако поне веднъж в живота си отидат на почивка там, където могат наистина да научат нещо за една друга култура.

Аз завъртях очи по посока на Деймън и Джени.

— Един учител…

— Винаги си остава учител — довърши Джени.

— Винаги уучии — повтори малкият Алекс. Той беше на три години — нашият малък папагал. Виждахме го твърде рядко и винаги се удивлявахме на всичко, което правеше или казваше. Майка му го бе отвела в Сиатъл преди повече от година. Болезнената битка за попечителството между мен и Кристин все още продължаваше.

Гласът на Нана прекъсна мислите ми.

— Къде ще отидем пър…

— Ще се реем над Калифорния! — обяви Джени, преди Нана да успее да завърши въпроса си.

— Добре, значи ще се качим на калифорнийското влакче на ужасите — поясни Деймън.

Джени се изплези игриво на брат си, а той я смушка радостно в ребрата. За тези двамата всичко беше като коледна сутрин — дори пререканията се превръщаха в забавление.

— Прилича ми на заговор — заключих аз. — След това, заради малкия ви брат, ще трябва да навестим Трудно е да си бръмбар.

Притиснах малкия Алекс до гърдите си и го целунах по бузите. Той ме дари с една от своите умиротворяващи усмивки.

Животът отново бе хубав.

6

Тъкмо в този момент видях да се приближава Джеймс Тръскот със своите метър деветдесет и пет и валмата червена коса, разпиляна върху раменете на черното кожено яке.

По някакъв начин Тръскот бе успял да убеди редакторите си в Ню Йорк да продължи сериите си за мен, които се базираха на досегашните ми разследвания на нашумели убийства. Може би защото последното, в което бе замесена руската мафия, бе най-тежкият случай в кариерата ми, а също и най-нашумелият. Позволих си волността да направя някои проучвания за Тръскот. Той беше само на тридесет и бе завършил Бостънския университет. Специалност му бяха реалните престъпления и той бе публикувал две документални книги за мафията. В съзнанието ми се бе загнездила една фраза, която чух за него: „Той играе мръсно“.

— Алекс — усмихна се той и протегна ръка, сякаш бяхме стари приятели, срещнали се случайно.

Поех я неохотно. Не че не го харесвах, нито пък оспорвах правото му да пише, за каквото си иска, но той вече се бе натрапил в живота ми по начин, който смятах за неуместен — всеки ден ми изпращаше имейли и се появяваше на местопрестъпленията, а веднъж дори цъфна пред къщата ми във Вашингтон. Сега отново бе изникнал по време на нашата семейна ваканция.

— Господин Тръскот — казах тихо, — знаете, че отклоних вашето предложение за сътрудничество в тази дейност.

— Няма проблем — ухили се той. — На мен не ми пречи.

— Но на мен — да. Аз съм на почивка. Със семейството си. Не можете ли да ни оставите на мира? Дошли сме в Дисниленд.

Тръскот кимна, сякаш напълно разбираше, но после заяви:

— За читателите сигурно ще е интересно да разберат как прекарвате почивките си. Затишие пред буря — нещо от този сорт. Това е страхотно! Дисниленд е идеален. Не може да не го разбирате, нали?

— Аз не го разбирам! — Нана пристъпи към Тръскот.

— Не си навирайте носа в хорските работи. Чували ли сте този мъдър съвет, млади човече? Е, би трябвало. Знаете ли, наистина се изисква доста нахалство да се появите тук.

Точно в този момент с крайчеца на окото си улових нещо още по-обезпокоително — някакво движение, което не се вписваше в картинката: една жена, облечена в черни дрехи, бавно обикаляше вляво от нас.

Държеше цифрова камера и ни снимаше — цялото ми семейство и разправията на Нана с Тръскот.

Закрих децата си, доколкото можах, и се нахвърлих срещу Джеймс Тръскот:

— Да не си посмял да снимаш децата ми! — извиках.

— А сега двамата с приятелката ти се махайте веднага оттук! Моля ви.

Тръскот вдигна ръце над главата си, усмихна се нахално и отстъпи назад.

— И аз имам същите права като вас, доктор Крос. А тя не ми е шибана приятелка. Тя ми е колега. Всичко това е работа. Това е история.

— Добре — рекох. — Просто се махнете оттук. Това малко момче е на три години. Не желая снимките на семейството ми да се появят на корицата на списанието ви. Нито сега, нито когато и да било.

7

Малко след това всички се опитахме да забравим за Тръскот и фотографката му. И се справихме доста добре. След няколко въртележки и виенски колела, едно шоу на живо с Мики Маус, две закуски и безброй панаирни игри се осмелих да предложа да се върнем в хотела.

— За да отидем при басейна ли? — засия Деймън. Рано тази сутрин, по време на закуската, бяхме зърнали огромния басейн — Невър Ленд Пул.

На рецепцията имаше съобщение за мен, което очаквах. Инспектор Джамила Хюз от полицейското управление в Сан Франциско беше пристигнала в града и трябваше да се срещне с мен. Колкото е възможно по-скоро и дори най-скоро, гласеше бележката. Това означаваше: размърдай се, при това веднага.

Поднесох с усмивка съжаленията си на моите акули и понечих да ги оставя. В крайна сметка и аз също бях на почивка.

— Върви тогава, татко — смушка ме Джейни. — Джамила е, нали? — Деймън вдигна палец и ми се усмихна иззад маската и шнорхела.

Прекосих разстоянието между хотела „Дисниленд“ и Гранд хотел „Калифорния“, където бях запазил стая. Мястото беше наистина в американски стил, но по-спокойно в сравнение с нашия хотел.

Минах през вратите от цветно стъкло и се озовах в просторното фоайе.

Секвои, извисяващи се до шестия етаж, и лампи „Тифани“ бяха разпръснати из атриума, а в средата бе разположена огромна каменна камина.

Мярнах обстановката мимоходом. Мислите ми бяха изцяло заети с инспектор Хюз от стая 456.

Страхотно, нали? Аз бях на почивка.

8

Джамила ме посрещна на вратата първо с устни — прекрасна целувка, която ме стопли от главата чак до пръстите на краката. Едва след като се откъснахме един от друг, видях с какво бе облечена — бебешко синя блуза и черна права пола. С черните си обувки, обрамчени с тънки каишки, с високи токчета тя беше идеална на височина за мен. Днес определено не приличаше на полицай от отдел „Убийства“.

— Току-що се настаних — рече тя.

— Съвсем навреме — промърморих аз и отново протегнах ръце към нея. Целувките на Джамила винаги ме караха да се чувствам като завърнал се у дома. Започнах да се питам какво означава всичко това, но навреме се спрях. Просто се остави на чувствата, Алекс.

— Благодаря за цветята — прошепна тя в ухото ми. — За всичките тези цветя. Прекрасни са. Знам, знам, не чак толкова колкото мен.

— Истина е — засмях се гръмко.

Зад рамото й видях, че от цветарския магазин „Харолд Ларсен“ в хотела бяха свършили отлична работа. Розовите цветчета бяха пръснати в червени, кремави и бели ивици. Знаех, че има и една дузина рози с дълги дръжки във вазата на малката масичка до леглото, бутилка „Совиньон Блан“ се изстудяваше в хладилника, а няколко внимателно подбрани диска лежаха до стереоуредбата — най-доброто от Алан Грийн, Лутер Инграм, Тък и „Сълзи на радост“ на Патси Клайн, както и няколко ранни песни на Албърта Хънтър5.

— Изглежда, наистина съм ти липсвала — промълви Джамила.

Скоро двамата се превърнахме в едно цяло, устните ми изследваха нейните, а ръцете ми я обгръщаха отзад. Тя вече бе разкопчала наполовина ризата ми, а аз протягах ръка да смъкна ципа на полата й. Отново се целунахме — устните й бяха сладки и свежи както винаги.

— „Ако да те любя, е грях, не искам да съм праведник…“ — изтананиках тихичко.

— Не е грях да ме любиш — усмихна се Джамила.

Поведох я с плавна стъпка към спалнята.

— Токчетата не ти ли пречат? — попитах по пътя.

— Така е. — Тя събу обувките си и в същия миг полата й се свлече на пода.

— Би трябвало да запалим тези свещи — отбелязах. — Искаш ли да го направя?

— Шшт, Алекс. Тук вече е достатъчно топло.

— Да, наистина.

Малко след това спряхме да говорим. Джамила и аз, изглежда, винаги знаехме какво очакваше другият — понякога думите просто бяха излишни. Тя наистина ми липсваше — много повече, отколкото смятах.

Притискахме се силно един към друг, долепили тела, дишайки в един ритъм. Насочих се втвърден между краката й и усетих влагата там. После вдигнах ръце и поех красивото лице на Джамила между дланите си.

Имах чувството, че четеше мислите ми. Усмихна се, опиянена от това, което не бях изрекъл на глас.

— Това ли е? — прошепна тя накрая, сетне ми смигна. И преди си бяхме играли на „отгатни мислите“.

Джамила дишаше дълбоко и равномерно, докато устните ми се плъзгаха по врата, гърдите и корема й. Не можех да се наситя на тялото й, но в същото време изгарях от нетърпение и не можех да издържам повече. Тя обви ръце около тялото ми и двамата се намерихме върху леглото.

— Как е възможно едновременно да бъдеш толкова твърда и мека? — попитах.

— Женски тайни. Просто се наслаждавай. Но бих могла да кажа същото и за теб. Твърд и мек?

Миг по-късно вече бях в Джамила. Тялото й се изви на дъга, тя отметна глава назад, впивайки зъбите в долната си устна. Слънчевите лъчи проникнаха през прозореца на спалнята и погалиха лицето й. Абсолютно съвършенство.

Достигнахме заедно до оргазъм — един от онези идеали, за които всички казват, че си остават недостижими, но не съвсем, поне невинаги.

Тя лежеше върху мен, въздухът излизаше бавно от дробовете й, тела, слети в едно цяло.

— Май ще си твърде уморен за забавленията утре — промълви накрая тя и се усмихна.

— Като говорим за забавления…

Джамила избухна в смях.

— Обещания, обещания.

— Аз винаги спазвам своите.

9

Не си спомням точно кога двамата с Джамила най-после се унесохме в сън през онзи следобед, но аз се събудих от звука на пейджъра си. Моя съвсем нов пейджър. Този, който взех специално за това пътуване и чийто номер знаеха много малко хора — Джон Сампсън, помощникът на директор Бърнс — Тони Удс — и май това бяха всички. Изглежда, двама души бяха прекалено много. И сега какво?

— Съжалявам, Джам, не го очаквах — изпъшках аз. — Няма да отговоря. — Изрекох го неохотно. И двамата знаехме, че няма как да стане.

Джамила поклати глава.

— Ще ти издам една тайна: и моят е върху нощната масичка. Давай, Алекс, отговори.

Да бе, отговори.

Почти бях сигурен, че ме търсеха от кабинета на директора във Вашингтон. Взех телефона от масичката до леглото и набрах номера, докато лежах по гръб. Погледнах към часовника си — четири следобед. Денят бе отлетял, което бе хубаво. Поне засега.

— Рон Бърнс — изрекох безгласно към Джамила, докато чаках да ме свържат. — Не може да е на добре. По-скоро е на зле.

Тя кимна. Обаждане от върха на пирамидата означаваше някаква сериозна работа, която не можеше да чака. Каквото и да беше, не исках да го чувам, особено в този момент.

Обади се самият Рон Бърнс. С всяка изминала секунда ставаше все по-зле.

— Алекс? Ти ли си?

— Да, сър — въздъхнах. Само Джамила, аз и вие.

— Оценявам, че се обади. Съжалявам, че те безпокоя. Знам, че от доста време не си имал истинска почивка. — Той не знаеше и половината, но аз замълчах в очакване да чуя какво имаше да ми казва. — Алекс, в Ел Ей има един доста труден случай. Ако не беше в отпуск, вероятно бих те изпратил там. Фактът, че в момента си в Калифорния, е просто едно щастливо съвпадение. Щастливо, разбира се, е доста относително казано.

Поклатих глава. Това наистина звучеше зле.

— Какъв е случаят? Това щастливо съвпадение, че съм тук?

— Предполагам, че си чувал името Антония Шифман?

Може да се каже, че това донякъде прикова вниманието ми.

— Актрисата? Разбира се.

— Била е убита тази сутрин заедно с шофьора си. Станало е пред дома й. Семейството е било вътре и е спяло.

— Останалите от семейството — те добре ли са? — попитах.

— Никой друг не е пострадал, Алекс. Само актрисата и нейният шофьор.

Бях малко объркан.

— И защо Бюрото се занимава с това? От полицейското управление в Ел Ей ли са помолили за сътрудничество?

— Не съвсем. — Бърнс замълча. — Моля те това да си остане само между нас двамата, но Антония Шифман е била приятелка на президента. И много близка със съпругата му. Президентът помоли да помогнем в разследването.

— О! — Разбрах, че Рон Бърнс не беше чак дотолкова имунизиран срещу натиск от Вашингтон, както си мислех. Въпреки това той беше най-хубавото нещо, което се бе случвало на ФБР от дълго време насам. И той ми бе направил не една услуга за малкото време, откакто бях във ФБР. Разбира се, аз също не му бях останал длъжен.

— Алекс, искам само да хвърлиш едно око. Наистина ще ти бъда благодарен. Ще те върнем при семейството ти за вечеря. Макар и малко късна вечеря. Искам да чуя мнението ти за случилото се. Позволих си тази волност — там те очакват.

Приключих с разговора и погледнах към Джамила.

— Е, добрата новина е, че не се налага да заминавам никъде. Станало е нещо в Ел Ей. Актрисата Антония Шифман е била убита днес.

Тя се надигна рязко в леглото до мен.

— О, това е ужасно, Алекс! Харесвах филмите й. Винаги ми се е струвала много мила. Това е наистина отвратително. Е, поне ще вечерям с Нана и децата, докато те няма.

— Ще се видим на вечеря. Може би малко ще позакъснея.

— Полети има чак след единайсет, Алекс. Но трябва да хвана последния.

Целунах я, малко неловко, засрамен, задето се бях поддал на Бърнс. Но какъв избор имах?

— Върви и направи Калифорния по-безопасно място — рече тя. — А пък аз ще се постарая Мики и Доналд да не скучаят.

Голяма мисъл, няма що.

10

Разказвача караше точно покрай мястото, където бе убита Шифман, точно покрай сцената на престъплението. Знаеше, че не бива да идва тук отново, но не можеше да се овладее. Всъщност това можеше да се окаже добра идея. И така, той спря колата си и излезе да се поогледа наоколо.

Каква невероятна суматоха цареше. Познаваше къщата, познаваше твърде добре и богаташкия квартал в Бевърли Хилс — Милър Плейс. Внезапно усети, че едва може да си поеме дъх, харесваше това чувство на опасност — сега всичко можеше да се случи! Определено можеше. В крайна сметка той беше Разказвача.

Пресата беше навсякъде, заедно с ЛАПУ6, разбира се, дори имаше неколцина офицери. Наложи се да паркира на около четиристотин метра по-нататък. Така беше по-добре — по-безопасно, по-разумно. Минута или две по-късно се смеси с феновете и останалите зяпачи, дошли на поклонение в храма, където рано тази сутрин Антония бе напуснала свирепата битка за слава и власт.

— Не мога да повярвам, че е мъртва — говореше си една млада девойка, докато вървеше с наведена глава, сякаш бе изгубила наистина близък и любим човек. Какво им ставаше на някои хора? Как можеха да бъдат толкова откачени?

Аз пък мога да повярвам, че е мъртва, искаше му се да им го заяви открито. Първо пуснах куршум в главата й, после накълцах лицето й така, че и родната й майка не би могла да я познае. Вярвате или не, но в лудостта ми има строга последователност. Има велик план, който е наистина красив.

Но не каза нищо на тъпите опечалени, просто си проправи път към светлосивите порти на къщата на Шифман. Застана там, почтително смълчан заедно с останалите — вероятно около двеста опечалени. Извънредното шоу в Бевърли Хилс току-що бе започнало и набираше скорост.

Човече, това наистина беше страхотна история. И знаеш ли какво? Никой от тези репортери си нямаше и понятие за истинската история. Нито за Антония — нито за убийството й.

Единствено той знаеше — той бе единственият човек в Ел Ей, който знаеше точно какво се бе случило и какво щеше да се случи. Чувството, което изпита, бе изключително приятно.

— Хей, как си? — чу той зад гърба си. Разказвача замръзна, после се извърна бавно, за да види откъде идва гласът.

Лицето на мъжа му се стори познато, но не можеше да се сети кой е. Откъде познавам този тъпанар?

— Господи, просто минавах оттук. Чух какво се е случило по радиото. Реших да спра и да отдам последна почит или както там му викат. Какъв срам, каква трагедия, а? Що за побъркан свят е това? Човек никога не знае — отвърна Разказвача, усещайки, че говори несвързано.

— Не, наистина не знае — кимна другият. — Кой, по дяволите, би искал да убие Антония Шифман. Що за маниак? Що за напълно откачен?

— Тук, в Ел Ей, би могъл да бъде всеки, нали? — заключи Разказвача.

11

Петнадесет минути след обаждането от Вашингтон един черен гранд чероки ме чакаше пред хотел „Дисниленд“. Поклатих глава разочаровано — изглежда, ме бяха преметнали.

Агентът от ФБР стоеше до колата, облечен в грижливо изгладени бежови панталони и бледосиня риза. Приличаше на човек, тръгнал за поредната игра на голф в кънтри клуба на Лос Анджелис. Ръкостискането му беше енергично и малко пресилено.

— Специален агент Карл Пейдж. Наистина се радвам да се запозная с вас, доктор Крос. Чел съм книгата ви — осветли ме той. — Два пъти.

Съдейки по външния му вид, не бе изминало много време, откакто бе напуснал академията в Куонтико. Калифорнийският тен и щръкналата късо подстригана руса коса говореха, че е местно момче. Вероятно двадесет и пет годишен и със сигурност прекалено усърден в работата си.

— Благодаря — отвърнах аз. — Накъде по-точно сме се запътили, агент Пейдж?

Пейдж стисна рязко устни и кимна отсечено. Може би се чувстваше засрамен, задето не се бе сетил да отговори на въпроса ми, преди да съм го задал.

— Да, разбира се — заговори той след секунда. — Отиваме в Бевърли Хилс, доктор Крос. Към мястото на престъплението, където е домът на жертвата.

— Антония Шифман — рекох с въздишка на съжаление.

— Точно така. Нима вече ви осведомиха за случая?

— Всъщност не. Не много подробно. Искате ли вие да ми разкажете на път за къщата? Бих искал да чуя всичко.

Той се извърна към колата и понечи да ми отвори вратата, но сетне размисли и се качи на мястото на шофьора. Аз се настаних на задната седалка. Когато потеглихме, Пейдж се поотпусна малко, докато ме информираше за случая.

— Кодовото название на случая е „Мери Смит“. Заради имейла, изпратен миналата седмица от така наречената Мери Смит до редактора на светската колона в „Лос Анджелис Таймс“, в който изпращачът е поел отговорност за престъплението.

Очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите си.

— Я почакайте. Нима този случай вече има кодово название?

— Да, сър.

— Значи това не е изолиран инцидент? — Усетих напрежението в гласа си. Дали Бърнс бе скрил тази информация от мен, или и той самият не знаеше?

— Не. Това е поне второто убийство, доктор Крос. Още е твърде рано да се правят заключения, но съществуват индикации, че убиецът е един и същ, както и че престъпленията са предварително планирани. Вероятно извършителят е психопат. И в двете убийства може да се говори за известна доза ритуалност. Също така ние смятаме, че престъпникът е жена, което прави случая доста особен.

Значи Пейдж знаеше едно-две неща. Междувременно не можех да се отърся от чувството, че Бърнс ме бе изпързалял. Защо просто не ми каза истината? Едва се бяхме отдалечили от района на Дисниленд, а убийството започваше да изглежда доста по-заплетено, отколкото той ми го бе представил.

— Кучи син — процедих през стиснатите си зъби. Писна ми да си играят с мен, а вероятно се бях поуморил от работата в Бюрото. Но може би просто бях в лошо настроение, задето нарушаваха почивката ми.

Пейдж се скова.

— Има ли някакъв проблем?

Би било лесно да изпусна малко пара пред него, но все още не бях готов да се впускам в откровения с агент Пейдж. Идеята беше да се запозная в общи линии със случая, без да се ангажирам прекалено с него.

— Не, а и няма нищо общо с вас. Нека да стигнем по-бързо до мястото на престъплението. Трябва да хвърля само един бърз поглед.

— Да, сър.

Улових погледа на Пейдж в огледалото за задно виждане.

— Не е нужно да ме наричате „сър“. Не съм ви баща — казах. После се ухилих, в случай че не бе разбрал шегата.

12

Ето че отново сме в действие… Президентът бил поискал нашата помощ… Искам да чуя мнението ти за случилото се. Моето мнение? Ама че смях. Моето мнение беше, че се чувствах използван, и това никак, наистина никак, не ми допадаше. Освен това се мразех, когато мрънках по този начин.

Поехме по магистралата „Санта Ана“, за да стигнем до центъра на Лос Анджелис, а после излязохме на холивудската магистрала. Агент Пейдж шофираше с автоматична агресивност, задминавайки колите съвсем отблизо, при това доста често. Един бизнесмен, който говореше по клетъчния си телефон, вдигна ръка от волана, за да ни размаха среден пръст.

Пейдж не удостояваше с внимание подобни дреболии, докато се носеше на север и ми разказваше всичко, което знаеше за зловещото убийство.

Двамата — Антония Шифман и шофьорът й Бруно Капалети — били застреляни някъде между четири и пет и половина сутринта. Градинарят открил телата около седем и петнадесет. Освен това красивото лице на Шифман било нарязано с нож или нещо подобно.

Очевидно не са били взети никакви пари или други ценни вещи. Бруно Капалети е бил намерен с почти двеста долара в джоба си, а ръчната чанта на Шифман си стояла непокътната в лимузината до тялото. В нея имало кредитни карти, диамантени обеци и пари в брой.

— Имало ли е някаква предишна връзка между тях? — попитах аз. — Шифман и шофьора на лимузината? Какво знаем за тези двамата?

— Единственият друг неин филм, в който е работил Капалети, е „Отличен сезон“, но тогава е возил Джеф Бриджис. Въпреки това продължаваме да проверяваме шофьора. Гледали ли сте „Отличен сезон“?

— Не, не съм. Доколко е напечено на местопрестъплението? Кои са там — нашите хора, ЛАПУ, медиите? Има ли още нещо, което трябва да знам, преди да пристигнем?

— Аз самият още не съм бил там — призна Пейдж. — Но сигурно е истинска лудница. Искам да кажа, че това е Антония Шифман все пак. Тя беше наистина добра актриса. Предполагам, че е била и добра жена.

— Да, била е. Наистина много жалко.

— Тя има и деца. Четири малки момичета: Анди, Елизабет, Тия и Петра — осведоми ме Пейдж, явно горд с познанията си.

След минути вече бяхме излезли на магистралата и пътувахме на запад по булевард „Сънсет“. Булеварда на залеза. Наблюдавах как пейзажът се променя от обичайното клише на градска сивота в центъра на Холивуд до тучно зелените — отново клише — алеи и булеварди в Бевърли Хилс. Подредени в стройни редици, палмовите дървета се извисяваха над нас, сякаш ни гледаха високомерно от пищното си великолепие.

Отклонихме се от „Сънсет“ и поехме по „Милър Плейс“ — шосе, което лъкатушеше между каньона с поразително красиви гледки към града, останал зад нас. Най-после Пейдж паркира в една странична улица.

Навсякъде се виждаха радио — и телевизионни микробуси. Сателитните им кули стърчаха във въздуха като огромни скулптури. Когато приближихме, зърнах журналисти и оператори от Си Ен Ен, Кей Ти Ел Ей, Стар 98.7 и „Среднощни развлечения“. Някои от репортерите стояха пред камерите с гръб към имението и вероятно предаваха на живо по кабелните телевизии в Ел Ей. Какъв цирк. И какво правех аз тук? Трябваше да бъда в Дисниленд — един много по-забавен и приятен цирк.

Никой от журналистите не ме позна — положителна промяна в сравнение с Вашингтон. Двамата с агент Пейдж си проправихме път през тълпата към мястото, където двама униформени полицаи стояха на пост. Погледнаха внимателно картите ни.

— Това е доктор Алекс Крос — представи ме Пейдж.

— Е, и? — не се впечатли униформеният.

Аз не казах нищо. „Е, и?“ ми се струваше подходящ отговор.

Униформеният най-после ни пусна да минем. В същия миг забелязах нещо, което накара стомахът ми да се свие на топка. Сред тълпата от репортери се открояваше червенокосата грива на Джеймс Тръскот. До него беше и фотографката му — същата жена, облечена цялата в черно. Тръскот също ме видя и ми кимна. Може дори да се е усмихнал.

Водеше си бележки.

А жената снимаше. Мен.

13

Проклинах тихо, докато двамата с Пейдж вървяхме по дългата, покрита с бели камъчета, алея за автомобили, която водеше към къщата. Резиденция, да, това бе по-точната дума за двуетажната сграда в испански стил. Плътната зеленина, настъпваща от всички страни, закриваше гледката, с изключение на фасадата. Главната къща бе най-малко 1800 квадратни метра, ако не и повече. Кой се нуждаеше от толкова много площ за живеене? Нашата къща във Вашингтон бе на по-малко от 280 квадратни метра и ни беше съвсем достатъчна.

Редица балкони опасваха втория етаж. Някои от тях гледаха към алеята за коли, където черната лимузина бе оградена с жълти полицейски ленти.

Там бяха срещнали смъртта си Антония Шифман и Бруно Капалети.

Районът около лимузината беше отцепен в доста широк радиус и имаше само едно място, през което се минаваше навън и навътре. Двама полицаи от ЛАПУ записваха имената на хората, които влизаха или излизаха.

Техниците, в бели защитни облекла, сновяха около колата, снемаха отпечатъци и слагаха евентуалните доказателства във вакуумирани пликове. Неколцина други снимаха с полароидите си или с обикновени фотоапарати.

Още един екип се бе разпръснал наоколо и взимаше проби. Картината определено бе впечатляваща и не по-малко потискаща. Предполагаше се, че най-добрият полицейски екип по съдебна медицина в света се намираше в Токио. У нас единствено Лос Анджелиското и нюйоркското полицейско управление можеха да си съперничат по средства, техника и специалисти с ФБР.

— Май имаме късмет — обади се Пейдж. — Доколкото виждам, медиците вече привършват. — Той посочи към експерта от съдебната медицина, набита жена с посивяла коса, която стоеше до лимузината и говореше пред един портативен касетофон.

Това означаваше, че телата още не бяха преместени. Бях изненадан, но в същото време това бе добра новина за мен. Колкото по-малко бе ровено на местопрестъплението, толкова повече информация можех да събера за президента. И за съпругата му. Предположих, че тъкмо по тази причина телата още не бяха откарани: Смъртта ме очакваше.

Обърнах се към Пейдж:

— Кажи на този, който води разследването от ЛАПУ, да не местят нищо. Искам да огледам внимателно всичко. И се опитай да разкараш някои от тези тук. Да останат само най-необходимите. Тези, които вземат отпечатъци, проби от тъкани и т.н. Всички останали да изчезват.

За пръв път тази сутрин Пейдж се поколеба, преди да отговори. За пръв път се сблъскваше с деловата ми страна. Не съм от тези, които обичат да си придават важност, но в случая се налагаше. Нямаше начин да свърша някаква свястна работа сред целия този хаос и суматоха.

— О, и трябва да кажеш още нещо на този, който командва тук — додадох аз.

Пейдж се обърна.

— И какво е то?

— Кажи му, че докато съм тук, аз съм шефът.

14

Гласът на директор Бърнс продължаваше да звучи в главата ми: Искам да чуя мнението ти за случилото се… Ще те върнем при семейството ти за вечеря.

Но дали все още щях да имам апетит след всичко това?

Двете мъртви тела вътре в лимузината излъчваха абсолютно зловоние. Един от най-успешните трикове, които съм научил през годините, бе да издържа първите три минути, докато обонятелните ми нерви се притъпят. След това щях да съм добре. Просто трябваше да преживея тези три минути — неизбежното изпитание, което доказваше, че отново съм в играта.

Съсредоточих се, опитвайки се да възприема отвратителните подробности една по една.

Първо дойде шокът, за който не бях подготвен, макар че една част от мен го предугаждаше.

Почти нищо не бе останало от лицето на Антония Шифман. Лявата му страна бе изчезнала — там, където е била застреляна, вероятно от упор. Колкото плът бе останала — по-голяма част от дясното й око, бузата и устните — беше зверски нарязана. Убиецът, Мери Смит, явно е бил обзет от безумна ярост — но само към Антония Шифман, не и към шофьора. Или поне така изглеждаше.

Дрехите на актрисата бяха останали непокътнати. Нямаше признаци за сексуално насилие. По ноздрите и устните нямаше кръв, което означаваше, че тя е спряла да диша почти веднага. Кой би бил способен на подобна брутална атака? И защо Антония Шифман? Тя, изглежда, е била добър човек, в пресата пишеха само хубави неща за нея. И всички са я харесвали, поне така твърдяха… всички. Какво би могло да обясни това отвратително клане? Това скверно деяние пред дома й?

Агент Пейдж се появи и се наведе над рамото ми.

— Как мислите — какво означават тези разрези? Може би някакъв намек за пластична хирургия?

Младият агент бе пренебрегнал всичките ми деликатни и не толкова деликатни намеци, че бих искал точно в този момент да бъда оставен сам, но не ми даваше сърце да го скастря.

— Не мисля така — отвърнах. — Но не бих искал да правя прибързани заключения. Ще знаем повече, когато я изследват основно и я почистят. А сега, ако обичаш, остави ме да работя, Пейдж.

Кафеникава кора от засъхнала кръв покриваше обезобразеното лице на актрисата. Каква ужасна загуба. И какво точно се предполагаше, че трябва да съобщя на президента за видяното тук, за това, което се бе случило на познатата му?

Шофьорът, Бруно Капалети, все още лежеше върху волана. Един-единствен куршум бе пронизал лявото му слепоочие и бе отнесъл почти цялата му глава. Кръвта по седалката до него бе размазана, навярно от собственото му тяло, но по-вероятно от убиеца, който очевидно бе застрелял Антония Шифман от предната седалка. В джоба на сакото на шофьора бе намерено малко количество кокаин. Дали това означаваше нещо? Вероятно не, но все още не можех да кажа нищо определено.

Накрая излязох от лимузината и поех щедра порция чист въздух.

— Тук има някои странни несъответствия — промърморих аз по-скоро на себе си.

— Ред и безпорядък? — попита Пейдж. — Контрол и в същото време липса на контрол.

Погледнах го, а устните ми се извиха в някакво подобие на усмивка. Неговата проницателност малко ме изненада.

— Да. Точно така. — Телата в колата бяха подредени. Но стрелбата и особено прорезите върху лицето на Шифман говореха за спонтанен, напълно необуздан изблик на гняв.

Имаше и нещо като визитка. Върху вратата на колата бе залепен ред от детски стикери: лъскави, пъстроцветни картинки на еднорози и небесни дъги. Подобни бяха оставени и на местопрестъплението от предишната седмица.

Всеки един стикерите бе белязан с главна буква — два с „А“ и един с „Б“. Какво означаваше всичко това?

Пейдж вече ме бе осведомил накратко за другия случай, подобен на този. Отново жена от света на киното — Патси Бенет, успешна продуцентка, преди шест дни е била застреляна от упор в един киносалон в Уестуд. Нямало свидетели. През онзи ден Бенет била единствената жертва и по нея не е имало следи от нож. Но стикерите на местопрестъплението също били белязани с две главни букви „А“ и една „Б“.

Който и да стоеше зад всичко това, явно искаше да поеме отговорност за убийствата. Убийствата не бяха импровизирани, но методът на убиеца беше динамичен. И се развиваше, разбира се.

— Какво мислите? — попита Пейдж. — Имате ли нещо против, че ви попитах? Или може би ви преча?

Преди да успея да му отговоря, ни прекъсна друг агент. Ако изобщо беше възможно, тя имаше по-загоряла кожа и дори по-руса коса от агент Пейдж. Запитах се дали не са ги произвели в една и съща фабрика.

— В „Лос Анджелис Таймс“ се е получил още един имейл — каза тя. — До същия редактор, Арнолд Гринър, от същата Мери Смит.

— От вестника съобщили ли са за имейлите? — попитах. И двамата агенти поклатиха отрицателно глави.

— Добре. Нека засега си траят и да не разгласяват за тези стикери. Ако е възможно. Също и за буквите „А“ и „Б“.

Погледнах часовника си — беше пет и половина. Имах работа за още около час в имението на Шифман; след това исках да поговоря с Арнолд Гринър от „Таймс“. До края на деня определено трябваше да се срещна и с полицаите от ЛАПУ. Джеймс Тръскот сигурно още се мотаеше отвън. Във Вашингтон редовно пропусках вечерите и обедите. Нана и децата бяха свикнали, а Джамила навярно щеше да ме разбере, но нито едно от тези неща не можеше да послужи за извинение. Крайно време беше да скъсам с един от най-лошите си навици: да пропускам вечерите със семейството си.

Но това нямаше как да стане, нали? Първо се обадих на Нана в хотела, а след това позвъних на Джамила. После се замислих за горките семейства на Шифман и Бенет и отново се залових за работа.