Мери, Мери

15

— Защо точно аз? Как мислите, защо изпраща тези ужасни съобщения на мен? В това няма никакъв смисъл, нали? Открихте ли нещо, което да обясни цялата тази история? Заклани майки? Холивуд напълно ще се побърка заради тези убийства, повярвайте ми. Мръсната малка тайна на Мери Смит ще излезе наяве.

Арнолд Гринър вече няколко пъти ми бе задал тези въпроси по време на разговора ни. Срещата ни се състоя в Г-образния офис, намиращ се в средата на нюзрума на „Лос Анджелис Таймс“. Останалата част от етажа бе заета с бюра и преградени кабини.

От време на време някой подаваше глава над стъклената стена, хвърляше ни бърз поглед и пак се скриваше. Лалугерско разузнаване, така го нарече Гринър, усмихвайки се под мустак.

Той седеше върху кафявия кожен диван, сближавайки и раздалечавайки коленете си, обути в измачкани джинси. Понякога записваше по нещо в бележника върху скута си.

Разговорът се въртеше около миналото на Гринър: Йейл, след това стаж във „Варайъти“, където преглеждал коректурите и правел кафе за светските хроникьори. Бързо си извоювал положение и станал известен, след като успял да вземе интервю от Том Круз по време на някакъв купон. Преди две години от „Лос Анджелис Таймс“ го примамили да се присъедини към екипа им и му предложили да води своя колона — „Зад паравана“. Каза ми, че в бизнеса бил смятан за спец по пикантните холивудски истории и се славел с острото си хапливо перо. Очевидно имаше доста високо мнение за себе си.

Не открих никакви връзки между Гринър и убийствата, извън филмовата индустрия. При все това не ми се вярваше, че той бе случайно избран да получава имейлите на Мери Смит.

Самият Гринър също не го вярваше. Беше се съсредоточил върху темата и от началото на разговора не бе спрял да ме бомбардира с въпросите си.

Накрая седнах до него.

— Господин Гринър, бихте ли се успокоили? Моля ви.

— Лесно е да се каже — парира ме той, но тутакси омекна. — Извинете. Извинете. — Притисна пръсти до челото си и започна да разтрива слепоочията си. — Трябва да ви призная, че по природа съм много раздразнителен и емоционален. Още откакто бях хлапе в Гринич.

Бях виждал подобна реакция — смесица между параноя и гняв — у хора, изпаднали в извънредна ситуация, като Гринър. Когато заговорих отново, гласът ми вече бе доста тих и той трябваше да се напрегне, за да ме чуе.

— Знам, че сте мислили доста по въпроса, но не можете ли да се сетите за някаква причина, обясняваща получаването на тези съобщения? Да започнем с всички досегашни контакти, които сте имали с Патси Бенет и Антония Шифман.

Той сви рамене и завъртя очи, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх.

— Вероятно сме били заедно на няколко партита. Със сигурност съм писал критики за филмите им. Съжалявам да го кажа, но последният филм на Антония Шифман — „Кентърбъри Роуд“ — беше ужасен. Обаче нейното изпълнение беше чудесно и аз, естествено, не пропуснах да отбележа това в статията си. — Мислите ли, че това може да е връзката? Може би убиецът чете колоната ми. Искам да кажа, сигурно го прави, нали? Всичко е толкова странно. Как изобщо мога да се впиша в някакъв шантав сценарий за убийства? — Преди да успея да кажа нещо, той изстреля поредната си серия от въпроси. — Мислите ли, че убийството на шофьора на Антония е случайност? От имейла излиза, че той просто… се е изпречил на пътя на Мери Смит.

Очевидно Гринър беше жаден за информация — и в личен, и в професионален план. В крайна сметка той беше репортер и имаше влияние в холивудските среди. Затова му сервирах дежурния си отговор за репортерите.

— Още е рано да се каже. Ами Патси Бенет? — попитах. — Спомняте ли си кога за последен път сте писали нещо за някой от филмите й? За филм, който е продуцирала? Тя продуцираше филми, нали?

Гринър кимна; после въздъхна шумно, с театрален патос.

— Смятате ли, че за известно време трябва да спра колоната си? Би трябвало, нали? Може би така ще е по-добре.

Интервюто приличаше на среща по пинг-понг с някое хлапе, страдащо от НКВ7. Накрая все пак успях да му задам останалите си въпроси, но това ми отне два пъти повече време, отколкото смятах, че ще ми е необходимо, когато дойдох в редакцията на „Лос Анджелис Таймс“. Гринър постоянно се нуждаеше от успокоение и аз се опитвах да му го осигуря, без да бъда изцяло неискрен. В крайна сметка той наистина беше в опасност.

— Още едно последно нещо — заяви Гринър малко преди да си тръгна. — Мислите ли, че трябва да напиша книга за всичко това? Дали няма да е малко извратено?

Не си дадох труд да отговоря на въпрос му. Все пак той беше завършил Йейл — би трябвало да знае отговора.

16

След разговора с Арнолд Гринър се настаних зад бюрото му, за да разменя някоя и друга приказка с Пол Лебло — техника от ЛАПУ, който проследяваше имейлите на Мери Смит.

Той тракаше по клавиатурата на компютъра, докато изстрелваше думите си към мен.

— Двата имейла са били получени през два различни прокси сървъри. Първият се намира в интернет кафене в Санта Моника. Това означава, че Мери Смит може да е една от няколко хиляди души. Тя има два различни адреса. И двата са случайни адреси в хот мейл, което не ни предоставя никаква информация, освен че е регистрирала първия си имейл адрес от библиотеката в университета в Южна Калифорния. Един ден преди изпращането на първото съобщение.

Трябваше да се съсредоточа, за да следя логиката на обясненията му. Нима всички тук страдаха от НКВ?

— А вторият имейл? — попитах.

— Изпратен е от друго място. Само това мога да ви кажа.

— От района на Ел Ей ли е бил изпратен? Това поне можете ли да ми кажете?

— Още не знам.

— А кога ще знаете?

— Вероятно в края на деня, не че това ще помогне кой знае колко. — Той се наведе напред, взирайки се в няколкото реда код, изписан върху екрана. — Мери Смит си знае работата.

Ето пак — тя. Разбирах защо всички използваха женски род. Аз самият го използвах — но само заради удобство.

Всъщност изобщо не бях убеден, че убиецът е жена. Писмата до Гринър навярно съответстваха на някакъв тип личност. Но какъв?

17

Харесва ли ти ваканцията, Алекс? Забавляваш ли се?

Направих копия на двата странни имейла и отидох на работната среща в ЛАПУ. Детективското бюро на Норт Лос Анджелис Стрийт се намираше само на около четиристотин метра от офиса на „Лос Анджелис Таймс“ — истинско чудо, защото според клишето на човек му трябват точно четиридесет и пет минути, за да може да стигне до всяка точка в града.

О, ваканцията е страхотна. Разглеждам всички забележителности. Децата са във възторг. Нана е на седмото небе.

Вървях бавно, препрочитайки двата имейла. Дори зад написаното да се криеше определен характер, то бе плод на мозъка на убиец.

Започнах с първия, който описваше последните мигове от живота на Патси Бенет. Това определено беше смразяващ дневник на един психопат.

18

Девет часът, а още нищо не беше наред. При това — меко казано.

Ръкостискането на детектив Джийн Галета от ЛАПУ беше изненадващо меко. Макар че изглеждаше доста корава и ако поискаше, можеше да ти счупи костите. Оранжево поло с къси ръкави очертаваше бицепсите й. Беше стройна и слаба, с поразително остри черти на лицето и пронизващи кафяви очи, които неволно привличаха погледа.

Улових се, че се взирам в нея, и побързах да се извърна.

— Агент Крос. Накарах ли ви да чакате? — попита тя.

— Не много — отвърнах. Бил съм в положението на Галета. Когато си водещ детектив по някой важен и нашумял случай, всеки иска да му отделиш част от времето си. Освен това моят работен ден беше почти приключил, а детектив Галета сигурно щеше да работи през цялата нощ. Случаят го изискваше.

Цялата бъркотия се бе стоварила върху главата й преди дванадесет часа. Беше започнала от западното бюро в Холивуд, но инцидентите, свързани със серийни убийства, автоматично се прехвърляха в централата, към отдела по специални убийства. Технически „Мери Смит“ не можеше да бъде квалифицирана като сериен убиец, докато нямаше още поне четири убийства от този тип, но ЛАПУ предпочиташе да сгреши, отколкото да прояви непредпазливост. Бях съгласен с решението. Не че някой бе поискал мнението ми.

Медийното отразяване на случая, както и последвалият натиск върху полицията, вече бяха доста интензивни. Много скоро този интерес щеше да прерасне в безумие, особено ако се разчуеше за имейлите до „Лос Анджелис Таймс“.

Детектив Галета ме поведе към горния етаж и ме покани в малка заседателна зала, която се оказа кабинет за извънредни и кризисни ситуации. В момента тук се помещаваше нещо като импровизиран щаб, където се събираше цялата информация за убийствата.

Едната стена вече бе цялата покрита с полицейски доклади, карта на града, скици на двете сцени на престъпленията и около дузина снимки на мъртвите.

Кошчето за отпадъци в ъгъла преливаше от празни чаши и мазни пликове от ресторантска храна. Изглежда, в този район заведението на Уенди печелеше битката със сандвичите.

Двама детективи по ризи с къси ръкави седяха край голямата заседателна маса, наведени над големи купчини с документи. Позната и депресираща картинка.

— Имаме нужда от място — обърна се Галета към детективите. В думите й нямаше и капка агресивност. Тя излъчваше една непретенциозна увереност, която неутрализираше всяко ненужно противопоставяне. Двамата мъже разчистиха масата, без да кажат нито дума.

— Откъде искате да започнем? — попитах аз.

Галета мина направо на въпроса.

— Какво мислите за стикерите? — Тя посочи към черно-бялата снимка, формат 8½×11 върху задната страна на седалката в киното. На нея се виждаха същите детски стикери, като онези, които бяха залепени в лимузината на Антония Шифман. Всеки стикер бе белязан или с „А“, или с „Б“.

Един от стикерите изобразяваше пони с големи очи, а върху друг се виждаше плюшено мече върху люлка. Какво общо имаше убиецът с децата? Или с майките?

— Струва ми се ужасно непредпазливо от страна на убиеца — отвърнах аз. — Както и всичко останало. Превъзбудените имейли. Стрелбата почти от упор. Разрезите с ножа. Дори убитите знаменитости. Който и да върши това, иска да бъде нещо голямо. Да постигне публичност.

— Да, определено. Но какво мислите за детските стикери? Искам да кажа — защо точно стикери? И защо точно такива? Какви са тези „А“ и „Б“? Все трябва да означават нещо.

— И в двата случая тя споменава децата на жертвите, в имейлите. Децата са част от загадката, парченца от мозайката. Ако трябва да бъда честен, никога досега не съм попадал на нещо подобно.

Галета прехапа устни и заби поглед в пода. Изчаквах следващите й думи.

— Тук имаме две нишки. От една страна — филмовата индустрия, Холивуд, но съществува и елементът с майката и децата. В нито един от двата имейла не се споменават съпрузите. — Тя говореше бавно, внимателно обмисляйки думите си, както често правех и аз. — Или тя самата е майка, или има някакво особено отношение към майките.

— Вие предполагате, че Мери Смит е жена? — попитах аз.

19

Детектив Галета се залюля на петите си, обути в маратонки „Найк“, сетне ме погледна въпросително.

— Значи не знаете за косъма? Кой всъщност ви е докладвал по случая?

Почувствах кратко жегване на раздразнение от това, че отново са ми губили времето. Въздъхнах и попитах:

— Какъв косъм?

Тя ми съобщи, че полицаите са открили човешки косъм под един от стикерите в киносалона в Уестуд. Изследванията са установили, че принадлежи на бяла жена и че не е от косата на Патриша Бенет. Фактът, че е попаднал върху гладката, вертикална повърхност под стикера, придаваше достатъчно тежест на доказателството, макар и не желязна.

Притеглих тази информация заедно с това, което вече знаех, докато споделях с Галета мнението си за Мери Смит. В това число и вътрешното ми усещане, че е прибързано да определяме със сигурност пола на убиеца.

— Но не бива да вземате всичко, което ви казвам, за чиста монета, детектив. Аз не съм съвсем академичен тип.

Тя се подсмихна леко, но резултатът бе доста приятен.

— Ще го имам предвид, агент Крос. Има ли още нещо?

— Как смятате да действате с медиите?

Исках да подчертая, че шоуто е изцяло нейно, разбира се. Това щеше да бъде моят първи и последен ден по случая „Мери Смит“. Ако си изиграех картите както трябва, дори нямаше смисъл да го обявявам официално. Просто щях да си тръгна.

— Ето какъв е моят план.

Джийн Галета се протегна и включи с дистанционното телевизора върху стената. Премина през няколко канала, като се спираше на тези, които отразяваха убийствата.

— Шокиращото двойно убийство на актрисата Антония Шифман и нейния шофьор…

— Предаваме на живо от Бевърли Хилс…

— На телефона е бившата помощничка на Патриша Бенет…

Много от тях бяха национални телевизии, всички от Си Ен Ен до „Развлекателна телевизия“.

Галета натисна един бутон и изключи звука.

— Това са всички онези глупости, заради които живеят някои репортери. Подхвърлих им куп ненужни подробности от двете сцени на убийствата — само и само да държа тези задници по-далеч от разследването, както и проклетите папараци. Но нещата започват да излизат от контрол и ще става все по-зле. Вече сте го преживели. Някакви предложения?

Имах ли? Научихме няколко болезнени урока за работата на медиите от случая със снайпериста във Вашингтон преди няколко години. Беше нож с две остриета.

— Ето какво е мнението ми — и се надявам да си струва. Не се опитвайте да контролирате отразяването, защото никога не ще успеете — започнах аз. Единственото, което можете да контролирате, е каква информация от местопрестъплението да им подавате. Запушете устата на всички, свързани със случая. Никакви интервюта без специално разрешение от полицията. Може да ви се стори малко налудничаво, но определете двама души, които да отговарят на телефонните запитвания. Обадете се на всички пенсионирани детективи, които можете да откриете. Кажете им да не правят никакви коментари пред пресата, абсолютно никакви. Пенсионираните полицаи могат да се превърнат в огромен проблем. Някои от тях много обичат да излагат теориите си пред камерите.

Тя отново ми хвърли една многозначителна усмивка.

— Не че налагате мнението си за каквото и да било, така ли?

Свих рамене.

— Повярвайте ми, повечето съм го научил от опит.

Докато говорех, детектив Галета крачеше бавно пред голямата дъска, окачена на стената. Осмисляне на фактите. Единственият правилен начин. Да оставиш детайлите да се складират в ъгълчетата на мозъка ти и да ги извадиш, когато ти потрябват. Бях сигурен, че притежава добри инстинкти. Здравословен цинизъм, със сигурност, но в същото време беше добър слушател. Не бе трудно да се разбере как се е издигнала до поста си толкова млада. Дали би могла да се справи сама с всичко това!

— Само още нещо. Мери Смит навярно ще наблюдава какво правите. Моят съвет е да не показвате публично пренебрежение към действията й, поне засега. За нея това вече е медийна игра. Нали?

— Да, истина е. И аз мисля така.

Детектив Галета се спря и погледна към безмълвните образи върху екрана на телевизора.

— Вероятно се наслаждава на всяка хапка от това.

Сякаш четеше мислите ми. А това чудовище трябваше да се храни много, много внимателно.

20

Беше малко след полунощ, когато най-после се добрах до хотела в Дисни, където ме очакваха някои лоши новини. Не беше това, че Джамила бе отлетяла за Сан Франциско. Вече го знаех, както и това, че отново бях изпаднал в немилост пред нея.

Когато влязох в хотелската стая, видях Нана, заспала на дивана. Бледосин конец от плетивото й все още бе омотан около пръста й. Тя спеше кротко и дълбоко като дете.

Не исках да безпокоя горката жена, но тя сама се събуди. Винаги ставаше така. Когато бях малък, беше достатъчно само да застана до леглото й, ако бях болен или ме измъчваха кошмари. Тя винаги казваше, че ме наблюдава — дори когато спи. Дали и тази вечер ме беше наблюдавала?

Втренчих се мълчаливо в старата жена. Не знам какви са чувствата на другите хора към бабите и дядовците им, но аз я обичах толкова много, че понякога ме болеше.

— Чу ли съобщението ми по гласовата поща? — попитах.

Нана погледна разсеяно към хотелския телефон, чиято червена лампичка продължаваше да мига.

— Предполагам, че не — сви рамене тя. Отпусна ръката си върху моята. — О, Алекс. Кристин беше тук, в хотела. Дойде и отведе малкия Алекс обратно в Сиатъл. Той си отиде.

За миг мозъкът ми отказа да работи. Кристин трябваше да дойде за Алекс след два дни. В момента тя имаше временно попечителство върху нашия син, но ние обсъдихме ваканцията в Дисниленд и тя се съгласи. Дори намери, че идеята е добра.

Приседнах на ръба на дивана.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш, че е отвела Алекс обратно в Сиатъл? Какво става? Кажи ми всичко.

Нана сложи плетката си в платнената торбичка до нея.

— Бях толкова побесняла, че щях да се пръсна. Тя също не беше на себе си. Разкрещя ми се, Алекс, като бясна.

— Но какво е правила тук? Тя трябваше да дойде след…

— Дошла по-рано. Това е най-лошото Алекс. Мисля, че беше дошла, за да прекара малко време с теб и малкия Алекс. С всички нас. Но щом разбра, че си заминал по работа, изведнъж се промени. За секунди се преобрази в разлютен стършел. Нищо не можах да й кажа. Никога досега не бях виждала някого толкова бесен, толкова извън себе си.

Всичко това ми се стовари изневиделица и аз не можех да се справя с лавината от връхлитащи ме чувства. Осъзнавах само едно — не бях успял дори да се сбогувам със сина си и него вече го нямаше.

— Ами Алекс? Как го прие той?

— Той беше объркан и изглеждаше натъжен, горкото малко момче. Питаше за теб, докато майка му го отвеждаше. Повтаряше, че ти си му обещал, че това ще бъде истинска ваканция. Толкова я очакваше. Както всички нас. И ти го знаеш, Алекс.

Сърцето ми се сви и лицето на Алекс изплува в съзнанието ми. Имах чувството, че все повече и повече се отдалечава от мен, като частица от живота ми, която си отиваше.

— А как го приеха Джени и Деймън? — попитах.

Нана въздъхна тежко.

— Те се държаха като безстрашни войници, но тази вечер Джени си изплака очите. Мисля, че и Деймън не остана по-назад. Макар че го прикрива по-добре. Бедните хлапета, почти през цялата вечер се мотаеха наоколо унили и потиснати.

Двамата останахме седнали на дивана, потънали в продължително мълчание. Не знаех какво да кажа.

— Съжалявам, че не бях тук — казах накрая на Нана. — Знам, че извиненията няма да променят нищо.

Тя взе брадичката ми в дланта си и се вгледа в очите ми. Ето че се започна. Кокошката и нейните пиленца.

— Ти си добър човек, Алекс, и добър баща. Не го забравяй, особено сега. Ти просто… просто имаш много отговорна работа.

Минути по-късно се промъкнах в стаята, където спяха Джени и Деймън. Както бяха легнали върху завивките, те отново изглеждаха като малки деца. Гледката ми харесваше и аз продължих да стоя, вперил поглед в тях. Нищо не можеше да ме излекува, както тези двамата. Винаги ще си останете моите бебета, без значение колко сте големи.

Джени спеше на ръба на леглото, отметнала одеялото настрани. Отидох да я завия.

— Татко? — прошепна Деймън зад гърба ми и ме стресна. — Ти ли си?

— Какво има, Дей? — Приседнах на ръба на леглото му и започнах да разтривам гърба му. Правех го, откакто беше бебе, и не спирах, докато той не пожелаеше.

— И утре ли ще трябва да работиш? — попита той. — Вече утре ли е?

В гласа му нямаше злонамереност. Беше прекалено добър за това. Ако аз бях добър баща, Деймън беше един страхотен син.

— Не — отвърнах. — Утре няма да работя. Ние сме във ваканция, забрави ли?

21

За втори пореден ден се събуждах от обезпокоително обаждане.

Този път беше Фред ван Алсбург, помощник-директор в офиса на ФБР в Лос Анджелис. Бях виждал името му в служебните графици, но никога не се бяхме засичали, нито разговаряли. При все това по телефона той разговаряше с мен с известна доза фамилиарност.

— Алекс! Харесва ли ти ваканцията? — попита секунди след като се поздравихме.

Всички ли бяха осведомени за делата ми?

— Всичко е наред, благодаря — отвърнах. — Какво мога да направя за теб?

— Виж, много съм ти благодарен, че вчера успя да отделиш от времето си за случая „Мери Смит“. Ние също се запознахме с него и, струва ми се, установихме добри отношения с ЛАПУ. Слушай, ще говоря по същество. Ние бихме искали да ни представляваш официално по време на останалата част от разследването. Това е много голям и важен случай за нас. Очевидно и за директора.

Припомних си една реплика от „Кръстникът“, част 3: … Тъкмо когато си мислех, че съм се измъкнал, те отново ме върнаха обратно.

Не и този път, помислих си. Не бях спал много, но се събудих с ясното усещане какъв ще бъде този ден — и то нямаше абсолютно нищо общо с Мери Смит или с каквито и да било разследвания на гнусни и отвратителни убийства.

— Съжалявам, но съм принуден да откажа. Имам семейни задължения, които не мога да пренебрегна.

— Да, разбирам — рече той прекалено бързо, за да бъде истина. — Но може би ще успеем да те откъснем от тях съвсем за малко. Само по няколко часа на ден.

— Съжалявам, но не е възможно. Не и точно сега.

От другата страна на линията долетя тежка въздишка.

Когато Ван Алсбург заговори отново, тонът му бе доста по-премерен. Не знам дали го разгадах правилно, но ми се стори, че долових известна снизходителна нотка.

— Знаеш ли какво ни се е стоварило върху главите? Алекс, гледа ли днешните новини?

— Опитвам се за няколко дни да изключа новините. Не забравяй, че съм на почивка. Нуждая се от почивка. Току-що приключих с вълка.

— Алекс, слушай, и двамата знаем, че нищо не е приключило. Тук умират хора. Важни хора.

Важни хора? Какво, по дяволите, означаваше това? Освен това не знам дали той го осъзнаваше, но започваше всяко изречение с името ми. Донякъде разбирах положението му и натиска, на който бе подложен, но този път бях решил да бъда твърд.

— Съжалявам — повторих, — но отговорът ми е не.

— Алекс, предпочитам това да си остане между нас двамата. Няма причина да стига до Рон Бърнс, нали?

— Не, няма — съгласих се с Ван Алсбург.

— Добре… — започна той, но аз го прекъснах.

— Защото още в този момент си изключвам пейджъра.

22

Трябва да призная, че когато затворих телефона, пулсът ми малко се бе ускорил, но в същото време изпитвах облекчение. Рон Бърнс вероятно щеше да ми трие сол на главата за всичко това, но знаете ли какво? Не ми пукаше.

Час по-късно бях облечен и готов да вляза в ролята на турист.

— Кой иска да закусва с Гуфи? — извиках аз.

Хотелът предлагаше „тематични закуски“ и това ми се стори добър начин да си възвърнем отново ваканционното настроение. Със сигурност малко сантиментално, но понякога това беше добре, наистина добре, защото поддържаше духа на всички ни.

Джени и Деймън се появиха в дневната на хотелската стая. И двамата изглеждаха малко неуверени. Размахах юмруците си с вдигнати палци.

— Нека всеки от вас да си избере ръка — обявих.

— Татко, вече не сме бебета — нацупи се Джени. — Аз съм на единадесет. Не си ли забелязал?

Придадох си шокирано изражение.

— Не може да бъде!

Бях възнаграден със смеха, за който жадувах.

— Работата е много сериозна — уверих ги. — Не се шегувам. Хайде, изберете си ръка. Моля ви.

— Какво е това? — полюбопитства Деймън.

Аз обаче запазих мълчание като сфинкс.

Най-после Джени потупа лявата ми ръка, а синът ми сви рамене и посочи дясната.

— Добър избор. — Обърнах юмруци и разтворих пръстите си. Двете деца се наведоха, за да погледнат по-отблизо.

— Пейджъра ти? — удиви се Деймън.

— Току-що го изключих. Сега двамата с Нана ще ви изчакаме в коридора, а вие двамата ще трябва да го скриете някъде. Скрийте го добре. Не искам да виждам проклетото нещо, докато не се върнем обратно във Вашингтон.

Джени и Деймън подсвирнаха и заръкопляскаха. Дори Нана си позволи едно радостно „Ура!“. Това вече беше истинска ваканция.

23

Може би имаше нещо добро в цялата тази бъркотия. Не бе много вероятно, но все пак имаше надежда. Арнолд Гринър си даваше сметка, че ще притежава изключителните права за тази история, когато всичко това приключи. И знаете ли какво? Нямаше да се задоволи само с телевизионен филм. Щеше да се опита да напише цяла поредица от статии в колоната си, а след това да ги продаде като обещаващ проект на някое филмово студио. Холивуд под обсада? Или Войната срещу звездите? Не, заглавията не струваха. Все пак важното бе да има концепция.

Той поклати глава и отново се съсредоточи върху движението по магистралата „Сан Диего“. Хапчетата „Занакс“ притъпяваха донякъде сетивата му. Затова балансираше с кофеин, за да изкара деня. Всъщност сутрешното пътуване беше най-тежката част от деня му. Тъкмо ежедневният преход от безгрижието към тревогите караше стомахът му да се свива и да му прилошава. Колкото повече се приближаваше към офиса, бюрото и компютъра си, толкова по-неспокоен и притеснен се чувстваше.

Щеше да му бъде много по-лесно, ако знаеше със сигурност, че го очаква поредният зловещ имейл. Именно несигурността го караше да се чувства като в ада.

Дали Мери се е върнала? Дали нещо ще се случи днес? Но това, което беше много по-важно, бе защо убийцата пишеше тъкмо на него?

Скоро пристигна на Таймс Мирър Скуеър. Гринър работеше в старата част на комплекса, в една сграда от тридесетте години, която при нормални обстоятелства харесваше.

Главният вход представляваше голяма бронзова порта, с две внушителни скулптури на орли от двете й страни. Тази сутрин той ги подмина, влезе през задния вход и се заизкачва по стълбите към третия етаж. Човек никога не можеше да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Една репортерка на име Джени Блум го настигна в секундата, в която кракът му докосна пода на нюзрума. В сравнение с останалия персонал, който внезапно бе започнал да демонстрира жив интерес относно неговото здраве, нейното внимание бе най-крещящо. Или може би най-отвратително?

— Хей, Арнолд, как си? Добре ли си, човече? Какво ще отразяваш днес?

Гринър продължи да върви.

— Джен, ако това е начинът ти да се сваляш, ще си останеш най-незадоволената жена в Ел Ей.

Джени Блум само се ухили и продължи.

— Говориш като някой експерт в интимните работи. Добре тогава, да прескочим прелюдията. Получи ли още имейли? Имаш нужда от помощ за тази история, нали? Аз съм насреща. Нуждаеш се от женска гледна точка по въпроса.

— Всъщност нуждая се само от малко пространство. Схвана ли? Ако получа нещо, ще те осведомя. — Той се извърна рязко и се отдалечи от нея.

— Не, няма да го направиш! — извика тя след него.

— Не, няма — промърмори той, без да се спира.

До известна степен дори и това дразнещо отвличане на вниманието бе донякъде облекчение. Веднага щом се извърна от Блум, мислите му се насочиха отново към въпросите, които не му даваха мира.

Защо аз? Защо Лудата Мери си избра мен? Защо не Джени Блум?

Дали днес отново ще се случи? Още едно публично убийство?

И то наистина се случи.

24

Спокойният и уравновесен женски глас изрече:

— Тук деветстотин и единадесет. По какъв случай се обаждате?

— Говори Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“. Трябваше да се обадя на детектив Джийн Галета, но не успях… Не можах да намеря номера й на бюрото си. Съжалявам. Малко съм разстроен в момента. Дори не знам къде съм си дянал Ролодекса.

— Господине, действително ли се обаждате за спешен случай? Нуждаете ли се от помощ?

— Да, случаят определено е спешен. Някой може би е бил убит. Не зная кога се е случило. Дори не съм напълно сигурен в това. Някой обаждал ли се е за Марти Лоуенщайн-Бел?

— Не мога да ви предоставя такава информация.

— Нищо. Няма значение. Просто изпратете някого в дома на Марти Лоуенщайн-Бел. Мисля, че е била убита. Почти съм сигурен.

— Как можете да сте сигурен?

— Просто съм сигурен. И така, ще изпратите ли екип? Убеден съм, че се касае за убийство.

— Какъв е адресът?

— Адресът ли? Ох, господи, не го зная. Тялото вероятно е в басейна.

— В момента от резиденцията ли се обаждате?

— Не. Слушайте, това е… Не знам как да ви обясня. Това е поредното убийство от серията „Мери Смит“. Избиването на холивудските знаменитости. Знаете ли за какво говоря?

— Добре, господине, мисля, че ви разбрах. Само повторете още веднъж името.

— Лоуенщайн-Бел. Марти. Знам, че името на съпруга й е Майкъл Бел. Можете да търсите по това име. Не знам със сигурност дали е мъртва. Само получих това ужасно съобщение. Аз съм репортер от „Лос Анджелис Таймс“. Името ми е Арнолд Гринър. Детектив Галета знае кой съм.

— Сър, сега ще предам сведението. Ще ви помоля да изчакате само минутка.

— Не, недейте…

25

Диспечерът от Лос Анджелиската полиция прие обаждането в осем и четиридесет и пет сутринта и веднага изпрати на посочения в Бевърли Хилс адрес полицаи, технически помощници и екип на „Спешна медицинска помощ“.

По случая до телефон 911 бяха постъпили две отделни обаждания с разлика от няколко минути. Първото беше от „Лос Анджелис Таймс“. Второто — от резиденцията на семейство Лоуенщайн-Бел.

Полицаите Джеф Камбъл и Патрик Бенеке пристигнаха първи на местопрестъплението. Още преди да се озоват там, Камбъл подозираше, че се касае за поредното убийство на холивудска знаменитост. Адресът бе необичаен за подобни повиквания, но диспечерът бе споменал, че жертвата е само една, при това жена. Възможно било да открият следи от прорезни рани. Двойката, която притежаваше къщата, беше типична за Холивуд. А това допълнително усложняваше нещата.

На алеята пред къщата ги очакваше ниска чернокоса жена в сиво-бяла униформа на прислужница. Ръцете й конвулсивно мачкаха една кърпа. Когато полицейската кола се приближи, те забелязаха, че жената плаче и машинално обикаля в кръг.

— Страхотно — промърмори Бенеке. — Точно каквото ни трябваше. Някаква Кармелита, която дори не говори английски, да ни хленчи, да върти очи и да се държи като muy loco8.

Камбъл реагира както винаги досега, когато се сблъскваше с досадния расистки цинизъм на своя помощник.

— По дяволите, затвори си устата, Бенеке! Не искам да чувам подобни приказки. Не виждаш ли, че не е на себе си.

Веднага щом излязоха от колата, прислужницата изпадна в истерия.

— Aqui, aqui, aqui!9 — разкрещя се тя, сочейки към предната врата. — Aqui, aqui!

Резиденцията беше ултрамодерна, цялата изградена от стъкло и камък, внушителна конструкция, разположена високо в хълмовете над Санта Моника. Камбъл се приближи до оградения със зелено стъкло коридор и хвърли поглед към вътрешния двор и басейна.

Какво бе това върху остъклената предна врата? Изглеждаше съвсем не на място. Приличаше на етикет или някакъв стикер. Или на ваденка, залепена от някое дете, с голямо „А“ върху нея?

Едва успя да отмести ръката на прислужницата, вкопчила пръсти в рамото му.

— Госпожо, моля ви да се успокоите. Uno momento, por favor. Como te llamas?10

Така и не разбра дали прислужницата го чува или не. Пък и тя говореше прекалено забързано своя испански, за да може да схване казаното от нея. Тя отново посочи към вратата.

— Нека да влезем — настоя Бенеке. — Само си губим времето с нея. Не разбираш ли? Vida loca11.

Скоро пристигнаха още две полицейски коли и линейка от бързата помощ. Единият от санитарите заговори с прислужницата. Справяше се с испанския далеч по-добре от полицаите.

— В басейна отзад — съобщи той. — Не е имало никой друг, поне доколкото на нея й е известно.

— Значи не знае нищо — обади се Бенеке.

— Е, ще обиколим — реши Камбъл. Заедно с помощника се насочиха към северната страна на къщата. И двамата държаха пистолети в ръце. Другият полицейски екип пое към южната част, покрай живия плет, който я ограждаше.

Докато напредваха предпазливо, Камбъл усети притока на адреналин във вените си, особено когато си проправяше път през мястото, обрасло с хортензии. Вълнуваше се винаги когато разследваше някое убийство. Ето и сега имаше същото усещане — леко замайване в главата и слабост в краката.

Провираше се през гъстия храсталак колкото се можеше по-безшумно. Съдейки по това, което знаеше за убийствата в Холивуд, не очакваше да завари убиеца на местопрестъплението.

— Виждаш ли нещо? — попита партньора си, който беше двадесет и девет годишен каубой от Калифорния, но през повечето време се държеше като истински задник.

— Да. Изобилие от цветя — отвърна Бенеке. — Ние явно сме първите на местопрестъплението. Защо не пуснем специалистите от екипа да се заемат с огледа?

Камбъл навреме успя да потисне първоначалната си реакция.

— Просто трябва да си държиш очите отворени — посъветва го той. — Убиецът може още да се навърта наоколо.

— Именно на това се надявам, умнико.

Стигнаха до широкия вътрешен двор, застлан с черни плочи. В средата имаше огромен басейн с дъно, облицовано с черен фаянс. Може би поради това басейнът изглеждаше бездънен. Водата сякаш преливаше от него и се оттичаше през ръба към терасата.

— Ето я — изохка Камбъл.

В басейна се поклащаше обърнато по лице женско тяло с бяла кожа и ръце, разперени перпендикулярно на торса. Бе облечена в цял бански с ярък лимонено зеленикав цвят. Дългата й руса коса нежно се диплеше по повърхността на водата.

Един от санитарите веднага се хвърли в басейна и с доста усилия успя да я обърне по гръб. Притисна ръка към гърлото й, но за Камбъл вече бе ясно, че нямаше да напипа пулса й.

— По дяволите! — Камбъл сбръчка лице в гримаса на отвращение и побърза да извърне очи, но после отново я погледна. Успя поне да задържи равномерно дишането си. Кой, по дяволите, бе способен да извърши подобно нещо? Бедната жена на практика бе лишена от всичко, което бе имала от врата нагоре. Лицето й представляваше кървава маса. Водата в басейна, особено около торса, се бе обагрила в тъмнорозово.

Бенеке се приближи, за да разгледа жертвата отблизо.

— Същият убиец. Готов съм да се обзаложа, на каквото кажеш. Само някой луд може да я накълца по този начин. — Той се надвеси над басейна, за да помогне за изваждането на трупа.

— Почакайте — спря ги Камбъл. Посочи с ръка към санитаря от бързата помощ, който още се намираше във водата. — Ти! Веднага излез от водата. Вън от басейна. Веднага!

С вкаменени лица те се извърнаха към Камбъл, но знаеха, че има право. Дори и Бенеке този път предпочете да си замълчи. Не биваше да оставят и своите следи на местопрестъплението и така само да затруднят още повечето работата на специалистите от разследващия екип. Длъжни бяха да оставят жертвата така, както я бяха заварили.

— Хей! Хей, момчета!

Камбъл погледна към полицай Джери Търнър, който го викаше от прозореца на горния етаж.

— Кабинетът е в пълен безпорядък. Има изпокъсани снимки, всичко е разпиляно и потрошено. По пода е пълно с натрошено стъкло. Но има още нещо. Компютърът още е включен. Отворена е програмата за електронната поща. Сякаш някой е изпратил имейл оттук, преди да си тръгне.

26

27

Обаче в действителност не се бе случило точно така. Но само Разказвача го знаеше.

Разбира се, нямаше никакво намерение да сподели всичко с „Лос Анджелис Таймс“, още по-малко пък с полицията. Те трябваше да знаят само това, което той искаше да им бъде известно. Само толкова от историята, колкото бе нужно, за да изглежда автентична.

Беше такава добра история, дяволски добра, но само ако не трябваше да я пази единствено за себе си. Мери Смит! Господи! Класическа приказка на ужасите, ако може така да се каже.

Като стана въпрос за истории, той си спомни, че някога бе чул една друга, която също си я биваше — теста за психопати. Предполагаше се, че с този тест може да се определи дали си психопат. Вероятно ще се окажеш такъв, ако отговориш правилно на теста. Историята започва така: на погребението на майка си една жена среща млад мъж и веднага се влюбва в него. Обаче не знае нито името му, нито телефона му и въобще нищо за него. След няколко дни въпросната жена убива сестра си.

И така… сега следва тестът! Защо жената убива сестра си? Ако отговориш правилно, значи мислиш като психопат.

Разбира се, Разказвача веднага реши загадката. Моментално се досети. Жената убива сестра си… защото се надява онзи мъж, когото толкова харесва, да се появи и на това погребение.

И така, след като бе затрил Марти Лоуенщайн-Бел, Разказвача бе изпаднал в еуфория точно като някой пиян или надрусан, но знаеше, че малко или много трябва да се владее. Длъжен бе да спазва благоприличие.

Затова побърза да се върне на работа.

Мотаеше се из коридорите на офис сградата в Пасадена, разговаряйки с половин дузина свои колеги за неща, които го отегчаваха до смърт, особено днес. Искаше му се да разкаже на всеки от тях какво се бе случило току-що — за своя таен живот, за това, което никой от тях не можеше да си представи, и за това колко умен и проницателен бе той, невероятно добър в планирането и измислянето на схемите. Както и какъв ловък убиец бе той.

Господи, как обичаха да подмятат тази дума — еди-какво си било убиец, еди-кой си имал усмивка-убиец, сцена-убиец, но всичко това бяха само невероятни тъпотии.

Всичките тези хора бяха само едни жалки, презрени слабаци. Те нямаха и най-малка представа какво е необходимо за извършването на едно реално убийство. Но той определено имаше.

Освен това знаеше още нещо — харесваше му да убива, много повече, отколкото бе предполагал. И бе добър в работата си.

Внезапно изпита желание да измъкне пистолета си насред офиса и да започне да стреля по всичко, което мърда, цвърчи или квичи.

По дяволите, това беше само една фантазия, един безвреден блян. Нямаше място за сравнение с реалната история, с неговата история, с историята на Мери, която бе много по-добра.

28

— Алекс, толкова много пъти те търсиха от ФБР, че трябваше да престана да вдигам телефона. Мили боже, какво не е наред с тези хора?

Леля Тия сновеше около кухненската маса, докато се възхищаваше от пъстрия шал, който й бяхме донесли в знак на благодарност, задето бе наглеждала къщата, докато бяхме в Калифорния. Нана седеше до Тия, заета със сортирането на голямата купчина писма.

Котката Роузи също бе в кухнята и ако не греша, сега ми се стори малко понаедряла. Тя се потри напрегнато в краката ми, с което сякаш искаше да ми каже: Бях бясна, когато замина, но сега съм толкова доволна, че се върна. Тия несъмнено я бива в готварството.

Аз също се радвах да се върна у дома. Мисля, че всички бяхме щастливи. Кристин беше отвела малкия Алекс в Сиатъл, с което бе сложила край на нашата ваканция или поне бе отнела радостта от нея. Единственият ми разговор с нея беше напрегнат и натъжаващ. Двамата се контролирахме и внимавахме да не изпуснем нервите си, но накрая стигнахме дотам, че почти нямаше какво да си кажем.

Но Кристин продължаваше да ме безпокои… с всичките й промени в настроението, с цялата й непоследователност, на която бях станал свидетел през последните дни. Питах се как ли се държеше с малкия Алекс, когато не бях с тях. Малкият никога не се оплакваше, но децата обикновено не го правят.

Ето че сега отново бях в моето домакинство във Вашингтон. Имах чувството, че въобще не съм отсъствал. Днес беше четвъртък. Чак до понеделник можех да не мисля за работа — решение, което трая цели пет минути.

Почти по навик се качих в кабинета си на мансардния етаж. Хвърлих върху бюрото купчината писмата, а сетне, без много да му мисля, натиснах бутона на телефонния секретар, за да прослушам съобщенията.

Голяма грешка. Почти фатална.

Очакваха ме цели девет съобщения.

Първото беше от Тони Удс от Бюрото.

— Здравей, Алекс. Няколко пъти опитвах да избера пейджъра ти, но не успях. Моля те, потърси ме в кабинета на директор Бърнс колкото може по-скоро. И те моля да ме извиниш пред жената в дома ти. Може би си е помислила, че те преследвам. Вероятно защото наистина е така. Обади ми се.

Усмихнах се леко, развеселен от чувството за хумор на Тони, но веднага след първото последва второто негово съобщение:

— Алекс, отново съм аз, Тони Удс. Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро. Имаме още едно убийство в Калифорния. Нещата там определено излизат от контрол. В Ел Ей са изпаднали в истерия. В „Лос Анджелис Таймс“ са съкрушени от историята с имейлите на Мери Смит. Обади ми се. Важно е, Алекс.

Тони много добре знаеше, че не е редно да цитира подробности, когато ми се обажда на домашния телефон. Но може би се надяваше да събуди любопитството ми с неясните си намеци.

Успя.

29

Напълно бях сигурен, че последната жертва ще се окаже поредната безупречна майка на няколко деца от Холивуд, но не можех да не се запитам дали методите на Мери Смит не продължават да се усъвършенстват. Ами имейлите до „Лос Анджелис Таймс“? От новините по телевизионните канали и от сайтовете в интернет можех да се запозная само с половината от известното по този случай.

Ако исках да узная нещо повече, трябваше да се обадя.

Не, напомних си аз. Никаква работа до понеделник. Никакви убийства повече. Никаква Мери Смит.

Апаратът отново изписука, след което прозвуча гласът на Рон Бърнс. Беше лаконичен и точен както винаги.

— Алекс, свързах се с Фред ван Алсбург в Ел Ей. Не се тревожи за него. Искам да ти задам няколко въпроса. Важно е. Добре дошъл във Вашингтон, добре дошъл у дома.

Последва още едно обаждане от Рон Бърнс. Гласът му си оставаше все така сдържан.

— Алекс, следващата седмица ще организираме телефонна конференция и не искам да дойдеш неподготвен. Ако прецениш, че е необходимо, можеш да ми се обадиш у дома през уикенда. Бих искал също да поговориш с детектив Джийн Галета в Ел Ей. Тя знае нещо, което трябва научиш. Ако нямаш нейния телефонен номер, Тони ще ти го продиктува.

Сега вече всичко ми се изясни. Рон Бърнс не ме молеше да се заема със случая. Той ми нареждаше. За бога, толкова бях уморен от всичко това — убийствата, ужасяващите инциденти, следващи един след друг. Според оценките на Бюрото понастоящем в Съединените щати действаха повече от триста серийни убийци. По дяволите, аз ли трябваше да ги заловя всичките?

За секунда натиснах бутона „Пауза“ на телефонния секретар, за да си изясня какво чувствам след всичко това. Мислите ми отново се устремиха към загадката „Мери Смит“. Отново й позволих да обсеби мислите ми. Тя успя да привлече вниманието ми, любопитството ми, а може би и да предизвика егото ми. Жена сериен убиец? Възможно ли бе да убива други жени? При това само майки?

Но защо? Може ли една жена да извърши подобно нещо? Не ми се струваше правдоподобно. Просто не можех да си го представя, което съвсем не означаваше, че бе невъзможно.

Чудех се също дали не е имало още един имейл до Арнолд Гринър. И въобще каква е ролята на този Гринър или на „Лос Анджелис Таймс“ в цялата тази бъркотия? Дали пък Мери Смит вече не бе набелязала следващата си жертва? И какви бяха нейните мотиви?

Тъкмо тази мисъл ме довърши. Съвсем скоро в Ел Ей ще бъде убита някоя нищо неподозираща жена. Ще остави съпруг и вероятно деца. Всичко това ме засягаше болезнено и мисля, че Бърнс го знаеше, когато ми се обади. Разбира се, че го знаеше.

Преди десетина години жена ми Мария бе убита при случайна стрелба на улицата. Издъхна буквално в ръцете ми. И все още никой не бе обвинен, нито арестуван. Най-голямото ми разследване, а аз се провалих. Всичко бе неописуемо безсмислено. А сега и тази ужасяваща поредица в Ел Ей. Не ми беше нужна диплома по психология, за да разбера, че Мери Смит беше предизвикателство — и лично, и професионално.

Може би само ще проверя какво се случва там, казах си аз. Освен това Бърнс беше прав. Не исках да излизам на сцената преди съвещанието в понеделник сутринта.

По дяволите, Алекс, размекваш се.

Но когато вдигнах телефона, чух гласа на Деймън да казва:

— Да, и ти ми липсваше. Мислех си за теб. През цялото време, кълна ти се.

После се чу смях на някакво младо момиче:

— Донесе ли ми нещо от Калифорния, Дей? Нови слушалки, от онези, които приличат на миши уши? Или нещо друго?

Заповядах си да затворя слушалката, при това много тихо.

Кое беше това момиче? И откога Деймън си имаше тайни? Бях успял да се убедя, че ако Деймън си има гадже, ще пожелае да сподели новината с мен. Внезапно това ми се стори доста глупава заблуда от моя страна. И аз съм бил на тринадесет. Защо се заблуждавах?

Още един тийнейджърски миг. Ще има още два милиона такива. Ще му дам още пет минути, а след това ще му кажа да затвори. Междувременно отново се заех с прослушването на телефонния секретар — чакаше ме още едно съобщение.

То вече наистина ме взриви.

30

— Алекс, обажда се Бен Абаджиян от Сиатъл. Днес е четвъртък, един и половина следобед. Опасявам се, че имам лоши новини. Изглежда, че адвокатката на Кристин е подала молба да се изтегли за по-ранна дата последното изслушване по делото за попечителство. Не съм сигурен дали ще успея да преустановя процедурата и дали въобще трябва да го правим. Има и още нещо, но ще ти го съобщя лично. Моля те, обади ми се колкото може по-скоро.

Сърцето ми се разтуптя. Бен Абаджиян беше моят адвокат в Сиатъл. Бях го наел скоро след като Кристин взе малкия Алекс да живее там с нея. Оттогава досега бяхме разговаряли двайсетина пъти по телефона. Естествено, винаги за моя сметка.

Той бе изключително способен адвокат и добър човек, но съобщението му беше лош знак за мен. Предположих, че Кристин е изтълкувала посвоему това, което се случи в Калифорния, и веднага се е завтекла при своята адвокатка.

Въпреки часовата разлика още можех да се свържа с Бен Абаджиян в офиса му. Той се опита да ме окуражи, но тонът му не ми вдъхна много надежди.

— Алекс, това е временно решение, но те са подали и молба за пълно попечителство над Алекс младши до приключване на последното изслушване. Съдията се е съгласил. Безкрайно съжалявам, че трябва да ти го съобщя.

Стиснах телефона в дланта си. Трудно ми бе да реагирам или дори да проумея всичко, което ми съобщаваше Бен. Кристин никога досега не се бе държала така агресивно. А ето че сега се опитваше да ми забрани да се виждам с малкия Алекс. Всъщност вече бе успяла или поне временно.

— Алекс, там ли си още?

— Да, Бен, тук съм. Съжалявам. Моля те, дай ми само една секунда. — Оставих телефона и поех дълбоко дъх. Точно сега нямаше да е добре отново да се въвличам в безкрайни спорове. Или да си изкарвам яда на телефона, захвърляйки го на пода. Но Бен нямаше никаква вина за случилото се. Отново притиснах слушалката към ухото си. — Какво е основанието за нейните претенции? — попитах аз. Не че не ги знаех или не се досещах какви могат да бъдат.

— Загрижена е за сигурността на малкия Алекс. В нейната молба се посочва, че се занимаваш с опасни криминални разследвания, като не си спрял дори по време на почивката със сина си в Калифорния, вследствие на което си занемарил задълженията си, докато ти е бил поверен в Дисниленд.

— Бен, всичко това са пълни глупости. Фактите са изцяло преиначени. От полицията в Лос Анджелис поискаха съдействието ми само като консултант по един заплетен случай.

— Предполагам, че е било точно така — увери ме той. — Но не забравяй, че нейната адвокатка, Ан Билингзли, няма да пропусне дори най-незначителната възможност да се изтъкне, дори и в тази начална фаза. Нали не искаш да й го позволим? — Бен продължи с малко по-смекчен тон: — Все пак има нещо добро в цялата тази история, колкото и да ти звучи невероятно. Изтеглянето на изслушването на двете страни по делото за по-ранна дата означава, че ще разполагат с по-малко време за затвърждаване на статуквото при новите съглашения между теб и Кристин. Може да се предположи, че при окончателното решение съдията няма да вземе под внимание тези временни разпоредби, което не означава, че не бива да сме нащрек. Така че колкото по-скоро се стигне до решение, толкова по-добре за нас. Дори би трябвало да се чувстваме щастливи, че датата е насрочена за по-рано.

— Чудесно — промърморих аз. — Голям късмет извадих, няма що.

Бен ми каза да напиша пълен и подробен отчет за това, което се бе случило в Калифорния. По негов съвет, откакто го наех за мой адвокат, си водех дневник. В него описвах времето, прекарано с малкия Алекс, и всичко, което ми е направило впечатление в неговото израстване, като прилагах и снимки. И най-важното — бях отбелязал всичките ми тревоги относно Кристин, както и факта, че тя бе отвела Алекс два дни по-рано от уговорената дата, при това, без да ми съобщи. Тези промени в настроението й и непостоянството в поведението й бяха наистина доста обезпокоителни.

— Има и още нещо — осведоми ме Бен. — Което обаче може да не ти се хареса.

— Слушай, Бен, ако успееш да откриеш нещо в цялата тази история, което да ми харесва, веднага ще ти удвоя хонорара.

— Ами един от най-силните ти аргументи в този съдебен спор са добрите отношения на малкия Алекс с неговите природени брат и сестра.

— Джени и Деймън никога няма да се изправят пред скамейката на свидетелите — заявих аз с категоричен тон. — Няма да го позволя. За нищо на света. Така че отговорът ми е не.

Колко пъти съм ставал очевидец как дори зрели мъже и жени са правени на пух и прах в съдебната зала? Твърде много, за да подлагам децата си на подобно изпитание.

— Не, не, не става дума за това — успокои ме Бен. — Определено не. Но навярно би било добре да присъстват на изслушването. Искаш да спечелиш попечителство над малкия Алекс, нали? Това е крайната ни цел, нали? Защото ако не е така, то тогава излиза, че напразно съм си губил времето с твоя случай.

Озърнах се в кабинета, сякаш търсех някакъв магически отговор.

— Ще си помисля за това — рекох след дълга пауза. — Пак ще ти се обадя.

— Не забравяй главната ни цел, Алекс. Няма да е приятно, но си заслужава усилията. Можем да спечелим това дело и ще го спечелим.

Звучеше толкова спокойно и самоуверено. Не че бях очаквал от него да прояви някакви емоции — просто в момента не бях в настроение за разумен разговор с моя адвокат.

— Може ли да се чуем утре сутринта? — попитах аз.

— Разбира се. Но слушай, не искам да се отчайваш. Когато се изправим пред съдията, ти ще трябва да си уверен, че си най-добрият родител за своя син. Това не означава, че трябва да се нахвърлим срещу Кристин Джонсън и да я очерним, но ти в никакъв случай не бива да изглеждаш, нито да се чувстваш като победен. Ясно ли е?

— Не се чувствам победен. Нямам никакво намерение да се отказвам. Не мога да загубя сина си, Бен. Не искам да изгубя малкия Алекс.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, това да не се случи. Утре ще си поговорим по-подробно. Обади ми се в офиса или вкъщи. Имаш ли и номера на мобилния ми телефон?

— Да, имам го.

Не си спомням дали успях да кажа „Дочуване“, или просто прекъснах връзката, преди да запратя телефона в другия край на стаята.

31

— Какво става там горе? — провикна се Нана от долния етаж. — Алекс? Добре ли си? Какво има?

Сведох поглед към строшения телефон. Почувствах се като побъркан.

— Няма нищо! — провикнах се и аз. — Просто изпуснах нещо. Всичко е наред.

Изпитах угризение от тази малка лъжа, но точно сега не исках да виждам никого. Дори и мама Нана. Отдръпнах стола от бюрото, сведох глава и я стиснах между ръцете си. По дяволите! Какво й ставаше на Кристин? Това не беше справедливо и тя си даваше сметка за това.

Нямаше право да постъпва така с мен. Тя бе тази, което реши да си тръгне, която каза, че се чувства неподготвена да бъде майка на Алекс. Използва точно тази дума — неподготвена. И тъкмо тя бе тази, която постоянно си променяше мнението. За мен нищо не се бе променило. Исках Алекс още от мига, в който го видях за пръв път, а сега го искам още повече.

Като че ли виждах лицето му, леко стеснителната му усмивка и дяволитото намигване, което бе усвоил напоследък. Все едно чувах гласа му да отеква в главата ми. Исках да го прегърна силно и никога да не го пусна от прегръдката си.

Всичко ми изглеждаше толкова нечестно и толкова нередно. В момента изпитвах единствено гняв и дори малко омраза към Кристин, което ме караше да се чувствам още по-зле. Ако искаше война, щеше да си я получи, но това, което правеше, беше истинска лудост.

Дишай, заповядах си аз.

Би трябвало да умея да запазвам самообладание в трудни ситуации. Но не можех да се отърся от чувството, че съм наказван за това, че си върша работата. За това, че съм ченге.

Не помня колко дълго съм стоял така, но когато най-после напуснах стаята, в къщата бе станало тъмно и тихо. Джени и Деймън спяха в стаите си. Отидох при тях, за да ги целуна и да им пожелая лека нощ. Взех миниатюрните слушалки на Джени и ги оставих на масичката край леглото.

После излязох на задната веранда. Вдигнах капака на пианото и засвирих. Терапия за самотници.

Обикновено музиката ме завладяваше изцяло. Помагаше ми да се съсредоточа и да забравя това, което ме безпокоеше.

Тази вечер блусовете звучаха гневно и фалшиво. Превключих на Брамс, нещо по-успокояващо, обаче и това не помогна. Моето pianissimo по-скоро звучеше forte, а моите arpeggios напомняха за топуркане с ботуши нагоре-надолу по стълби.

Накрая спрях насред мелодията, с ръце, застинали върху клавишите.

Обгърнат от плътната тишина, чувах накъсаното си дишане.

Какво ще стане, ако загубя малкия Алекс?

32

Нищо не можеше да е по-лошо от това, не можех да си представя нищо по-лошо.

След няколко дни всичките отлетяхме за Сиатъл на съдебното изслушване за попечителството над малкия Алекс. Цялата фамилия Крос отново потегли на запад. Но този път и дума не можеше да става за ваканция. Нито за ваканционно настроение.

Сутринта, след като пристигнахме, Джени, Деймън и Нана тихо приседнаха край мен на скамейката в съдебната зала, докато чакахме началото на процеса. Разговорът ни замря в напрегната тишина. Но тяхното присъствие в този момент за мен се оказа по-силна подкрепа, отколкото очаквах.

Може би за десети път подреждах книжата по делото, оставени на масата пред мен. Сигурен бях, че външно изглеждам добре, но само аз си знаех какво ми беше отвътре, колко смазан и опустошен се чувствах.

Двамата с Бен Абаджиян се настанихме зад масата на обвиняемите в лявата част на залата. Добре обзаведено, но безлично чиновническо помещение с дървена ламперия с цвят на пчелен мед по стените и стандартна съвременна мебелировка.

Нямаше прозорци. Не че това имаше кой знае какво значение в случая. Днес Сиатъл бе решил да ни открие своя по-неприятен облик — сутринта беше дъждовна и навън бе доста мрачно.

Когато Кристин се появи, ми се стори свежа и напълно овладяна. Не съм сигурен какво очаквах да видя. Може би някакъв знак, че случващото се бе също толкова трудно за нея, колкото и за мен. Косата й изглеждаше още по-дълга, пристегната на тила във френска плитка. Тъмносиният костюм и сивата й блуза с висока колосана яка й придаваха по-консервативен вид от обичайно. И по-внушителен. Приличаше на адвокат. Наистина беше безупречна.

Погледите ни се кръстосаха за миг. Тя ми кимна сухо, без да изрази каквито и да било емоции. За секунда възкресих онзи незабравим спомен, когато ме бе погледнала през масата в „Кинкейд“ — нашия любим ресторант във Вашингтон. Трудно ми бе да повярвам, че сега същите тези очи срещат моите в съдебната зала или че тя беше същата онази Кристин.

Тя поздрави сдържано Джени, Деймън и Нана. Децата отвърнаха на поздрава й също сдържано, но учтиво, за което им бях благодарен.

Нана бе единствената, която демонстрира някаква враждебност. Втренчи поглед в Кристин и не го отмести, докато не стигна до масата, определена на ищеца по делото.

— Какво разочарование — промърмори тя. — О, Кристин, Кристин, какво се е случило с теб? Не може да не осъзнаваш колко грешно постъпваш. Не може да не осъзнаваш, че причиняваш мъка и болка на едно дете.

Тогава Кристин се обърна и погледна към Нана. Стори ми се, че долових уплаха в погледа й. Нещо, което досега не бях съзирал в него.

От какво се боеше тя?

33

Адвокатът на Кристин — г-жа Ан Билингзли — зае мястото си от лявата й страна. Бен пък се настани отдясно на мен, така че двамата не можехме да се видим. Може би беше за добро. Точно сега не исках да я виждам. Не мога да си спомня някога да съм бил толкова ядосан на някого, особено на човек, към когото все още изпитвах чувства. Какво правиш, Кристин? Коя си ти всъщност?

Мислите ми препускаха, докато в същото време изслушването започна, а Ан Билингзли се впусна в своята така старателно отиграна встъпителна пледоария.

Сепнах се едва когато чух думите „роден в плен“ и веднага съсредоточих вниманието си върху изложението на обвинението. Адвокатката Билингзли говореше за драматичните обстоятелства, съпътствали раждането на малкия Алекс, след като Кристин бе отвлечена по време на нашата ваканция в Ямайка, което беше началото на края на нашата връзка.

Започнах да разбирам защо Бен Абаджиян бе нарекъл Ан Билингзли отровна змия. Сбръчканото лице и късо подстриганата й сребристосива коса не можеха да ме подведат — тя явно се стараеше да прави впечатление на много опитен адвокат. Произнасяше натъртено всяка дума, при това с безупречна дикция.

— Ваша чест, ние ще се постараем да привлечем вниманието ви върху многобройните опасности, с които са се сблъсквали синът на госпожа Джонсън, както и самата госпожа Джонсън по време на нейната краткотрайна и хаотична връзка с господин Крос, който може да се похвали с поредица от участия в разследването на едни от най-потресаващите убийства. Не по-малка е поредицата от случаи, в които той се е излагал на не премерен риск.

И продължи в този дух, сипейки едно след друго все по-тежки обвинения.

За кратко погледнах към Кристин, ала тя гледаше напред. Това ли искаше тя? Докъде смяташе да стигне? Колкото и да се опитвах, не можех да разтълкувам безизразното изражение на лицето й в този момент.

Госпожа Билингзли най-сетне приключи с изброяването на моите недостатъци, спря с налудничавото си обикаляне и седна на стола.

Бен Абаджиян мигом скочи от мястото си, но предпочете да остане близо до мен по време на встъпителното си изложение.

— Ваша чест, не мисля, че на този етап е уместно да отнемам много от времето на почитаемия съд. Вече сте запознати с предварителното изслушване и сте наясно с основните факти по делото. Също така сте наясно, че началото на този процес е поставено в деня, в който госпожа Джонсън изоставя новородения си син. Знаете също, че през първата година от живота му, което всъщност е половината от това, което е преживял досега, доктор Крос е осигурил на Алекс младши уютен дом с топла и задушевна атмосфера, за каквато всяко дете мечтае. Знаете също, че най-дългият период на обвързаност, както бе споменато в изложението на обвинението, е бил осигурен за малкия Алекс в дома му във Вашингтон, окръг Колумбия, с единственото семейство, което той е познавал до миналата година. И накрая всички ние знаем, че когато се определят условията за успешно отглеждане на едно невръстно дете, трябва преди всичко да се изхожда от това кое е най-добро за детето въпреки обстоятелствата, съпътстващи раздялата на родителите му. Ще го заявя съвсем откровено и съм изпълнен с надежда, че и вие ще се съгласите с мен: това е бил неговият дом, където е бил в обкръжението на баща си, баба си, брат си и сестра си, както и на многобройни братовчеди и лели, живеещи в съседство. Те са му осигурявали много по-благоприятна среда, отколкото тази, в която расте сега, в далеч по-малобройното семейство на неговата майка, живеещо на четири хиляди и осемстотин километра от дома на баща му. Това в значителна степен би могло да повлияе върху развитието на детето, още повече че се касае за сериозна промяна в домашната му среда, способна да увреди неговата психика. Като пледирам за всичко това, аз в никакъв случай не желая да очерня образа на госпожа Джонсън. Тя, според всички показания, е способна да бъде перфектен и достоен родител. Това, което възнамерявам да сторя, е да хвърля светлина върху продиктувания от здравия разум довод, че синът на моя клиент, като всяко друго дете, ще се чувства по-добре с този свой родител, който никога не е давал признаци на съмнение относно привързаността си към него.

В нашите предварителни срещи Бен и аз се бяхме споразумели да се придържаме преди всичко към цивилизования тон, ако това бе възможно все пак. Давах си сметка за какво щеше да пледира моят адвокат, обаче точно сега, в тази строга съдебна зала и пред Кристин, всичко звучеше някак си по-различно. Струваше ми се агресивно и по нищо неотстъпващо на заядливото изложение на Ан Билингзли.

В този миг се почувствах донякъде виновен. Нямаше значение с какви доводи се опитваше да ме наклепа адвокатката на Кристин. Нали в края на краищата аз оставах отговорен за своите действия, та дори и за казаното от моя адвокат. Това бе именно онази опасност, за която Нана отдавна ме предупреждаваше.

Едно нещо обаче никога нямаше да се промени. Моята решителност нямаше да отслабне. Бях дошъл тук, за да отведа сина си обратно у дома във Вашингтон. Но докато слушах изложението на Бен Абаджиян, не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, че в този процес няма да има победители. Въпросът бе само кой ще изгуби по-малко.

Оставаше ми само надеждата малкият Алекс да не се окаже този, който ще изгуби най-много.

34

— Госпожо Джонсън, бихте ли ни разказали със свои думи защо сте точно тук днес?

Чудех се дали някой друг, освен мен забеляза колко изнервена е Кристин, докато отиваше към мястото за даване на свидетелски показания. Непрекъснато преплиташе пръстите на ръцете си, очевидно неспособна да прикрие треперенето им. Лицето ми се изкриви в мъчителна гримаса, а стомахът ми се сви на топка. Мразех да я гледам такава, дори и сега, при тези ужасни обстоятелства, предизвикани от самата нея.

Докато отговаряше на въпросите на Ан Билингзли, гласът на Кристин звучеше уверено и непоколебимо, сякаш напълно се владееше.

— На моя син му е необходим добре уреден живот и спокоен дом. Искам да му подсигуря онази семейна хармония, от която — уверена съм в това — той се нуждае. Но повече от всичко искам да съм спокойна за него.

Ан Билингзли стоеше на мястото си с непоколебимата увереност, че ще спечели делото.

— Бихте ли обяснили нещо повече за събитията, довели до раздялата ви с господин Крос?

Кристин сведе очи и за миг застина така, сякаш се опитваше да се овладее. Не можех да си представя, че се преструва или играе. Именно нейната последователност бе една от причините да се влюбя в нея навремето и да я обичам толкова силно в онзи предишен и така далечен живот.

— Веднага след като забременях, бях похитена и държана като заложница цели десет месеца — изрече тя и вдигна гордо глава. — Хората, които ме отвлякоха, искаха да наранят Алекс. И когато този ужасен период отмина, оказа се, че ми бе невъзможно да се върна към нормален начин на живот с него. Искаше ми се, но не можех да се насиля.

— Само заради протокола. Под „Алекс“ имате предвид господин Крос?

Не каза нито агент Крос, нито дори доктор Крос, а само Крос. Нейната адвокатка не пропускаше момента да се възползва дори от най-дребната възможност да вбие клин между нас.

Кристин потрепна, но след малко отговори на въпроса на защитничката си:

— Точно така.

— Благодаря ви, Кристин. А сега бих искала пак да се върнем към една наглед маловажна подробност. Тук е записано, че вашият син се е родил в Ямайка, докато сте била похитена. Вярно ли е това?

— Да.

— Но къде по-точно го родихте? В някаква болница в Ямайка или в домашни условия при съответните медицински грижи?

— Не. Това стана в една невзрачна барака сред дърветата, в джунглата. Доведоха ми някаква местна акушерка, която обаче не говореше английски или поне аз не успях да се разбера с нея, пък и въобще нямаше никакви условия за предродилна помощ. Бях изключително благодарна на съдбата, че Алекс младши оцеля и продължи да се развива напълно нормално. На практика в онези месеци с него живеехме в затворническа килия.

Госпожа Билингзли се надигна, прекоси залата и подаде на Кристин хартиена кърпичка, за да попие сълзите си.

— Госпожо Джонсън, това отвличане, последица от вашата връзка с господин Крос, ли беше първият случай в живота ви, когато сте била подлагана на насилие?

— Възразявам! — скочи на крака Бен Абаджиян.

— Ще перифразирам въпроса си, Ваша чест. — Ан Билингзли отново се обърна към Кристин с типичната адвокатска усмивка на лицето си. — Имаше ли и други инциденти, характеризиращи се с насилие, преди или след раждането на сина ви, които да са били свързани с професионалните задължения на господин Крос и да са ви засегнали пряко?

— Имаше няколко подобни случая — заяви Кристин без никакво колебание. — Първият път беше малко след като се запознахме. Моят съпруг беше убит от някой, който Алекс издирваше във връзка с друго ужасно убийство. А малко по-късно, точно след раждането на сина ни, който по това време живееше във Вашингтон с баща си, знам, че поне веднъж Алекс младши е бил измъкван от къщата посред нощ, за да бъде гарантирана безопасността му. Всъщност всички деца на Алекс Крос тогава са били изведени от дома му, защото някакъв сериен убиец го преследвал.

Ан Билингзли се върна при масата на обвинението и остана там в очакване. Накрая измъкна от кафявата си папка купчина фотографии.

— Ваша чест, бих искала да предоставя на вашето внимание тези веществени доказателства. Те недвусмислено доказват каква е била обстановката в дома на господин Крос през нощта на тази аварийна евакуация. На тях можете да видите как синът на моята клиентка е изнесен от дома си от един мъж, който дори не е член на семейството, сред очевидна суматоха.

Идеше ми да се разкрещя, за да изтъкна собствените си възражения срещу това така наречено доказателство. Отлично знаех, че въпросният мъж бе Джон Сампсън, а не някакъв неизвестен полицай, който носеше на ръце малкия Алекс през онази изпълнена с драматизъм нощ. Нощта, в която Кристин бе наела някакъв фотограф, в ролята на частен детектив, да дежури пред дома ми. Тогава никой не бе изложен на опасност, защото ние проявихме благоразумие и действахме изключително бързо. Но фотографиите говореха за нещо съвсем друго или поне такова бе впечатлението, което оставяха на пръв поглед.

После стана още по-зле.

Ан Билингзли принуди Кристин да си припомни редица подвеждащи събития, всичките касаещи моята професия, като на практика вмъкваше думите си в нейната уста. Тази клоунада завърши с ваканцията в Дисниленд, която нейната адвокатка описа с ужасяващи подробности, криещи безброй опасности за малкия Алекс, когото съм бил „изоставил“, за да се впусна в преследването на някакъв психопат в Южна Калифорния, който също тероризирал моето семейство.

35

Най-после дойде и моят ред.

Разпитът, на който ме подложи Бен Абаджиян, докато седях на банката за свидетелите, се оказа най-трудното и най-коварното мъчение, на което някога бях подлаган. Беше ме инструктирал да не се обръщам пряко към съдията, но на мен ми бе трудно да не го правя. Та нали бъдещето на моя син беше в нейни ръце?

Съдията Джун Мейфийлд, изглежда, беше към шестдесетте, с фризура, която бе по-типична за Америка от петдесетте, отколкото за Сиатъл в началото на новото хилядолетие. Дори името й ми звучеше някак старомодно. И докато седях на стола за свидетелите, се запитах дали съдия Мейфийлд има деца. Беше ли се развеждала? Преживявала ли е подобно нещо?

— Не съм дошъл тук, за да говоря против някого — бавно започнах аз. Бен току-що ме беше попитал дали съм загрижен за способностите на Кристин като родител. — Искам само да говоря за това, което засяга моя син Алекс. Нищо друго няма значение.

Начинът, по който Бен Абаджиян сви устни и ми кимна, подсказваше, че съм налучкал правилния подход. Или може би беше просто жест за пред съдията?

— Да, това е абсолютно вярно — отново заговори Бен. — А сега бихте ли обяснили на почитаемия съд по какъв начин Алекс младши пристигна да живее при вас през първата година и половина от живота си?

Докато седях на стола за свидетелите, имах възможност да гледам Кристин право в очите. Помислих си, че това е в моя полза. Не исках да казвам нищо, което не бих посмял да изрека в лицето й.

Обясних съвсем кратко и ясно, поне доколкото ми бе възможно, как Кристин не се чувстваше готова да живее с мен или да отглежда дете след случилото се в Ямайка. Не се опитвах да разкрасявам фактите. Тя бе избрала варианта да не бъде с нас и точка. Беше ми казала, че се чувства „неподготвена“ да вземе малкия Алекс със себе си. Точно тази дума бе използвала Кристин и аз никога нямаше да я забравя. Как бих могъл?

— Колко време според вас е изтекло между отвличането на госпожа Джонсън…

— Възразявам, Ваша чест. Той поставя своите думи в устата на клиента си.

— Възражението се отхвърля — заяви съдия Мейфийлд.

Не възлагах прекалено големи надежди на нейната реакция, но все пак ми бе приятно да чуя този отказ.

Бен неуморно продължаваше да задава въпросите си.

— Колко време според вас е изтекло между отвличането и момента, когато госпожа Джонсън действително е поела грижите за отглеждането на сина си?

Не ми се мислеше за това.

— Седем месеца — отвърнах. — Изтекоха точно седем месеца.

— Да. Седем месеца, без да погледне детето си. А вие как възприехте това?

— Мисля, че щях да се изненадам много, ако Кристин беше направила нещо друго. Вече бях започнал да мисля, че тя не желае да се завърне вкъщи. Както и малкия Алекс. — Това бе самата истина, но никак не ми бе лесно да го произнеса в съдебната зала. — Цялото ни семейство бе изненадано както заради нейното отсъствие, така и при внезапното и завръщане.

— И кога бе следващият път, когато се чухте с нея?

— Когато тя ми се обади, за да ме уведоми, че иска малкият Алекс да живее при нея в Сиатъл. По онова време тя вече си бе наела адвокат във Вашингтон.

— Но колко време бе изтекло до този момент? — попита Бен.

— Бяха изминали още шест месеца.

— Така ли? Излиза, че тя е зарязала сина си, като чак след седем месеца си спомня за него, а после отново си заминава, за да се върне с намерението да бъде майка? Това ли се случи?

Въздъхнах.

— Нещо подобно.

— Доктор Крос, бихте ли ни обяснили сега съвсем откровено защо настоявате да ви бъде присъдено попечителството върху вашия син?

Думите с лекота се изляха от устата ми. Просто така.

— Обичам го, ужасно много го обичам. Обожавам малкия Алекс. Искам да израсне с брат си, сестра си и с баба си, която ме е отгледала. Мисля, че Джени и Деймън са най-убедителното доказателство, че каквито и недостатъци да имам, съм способен да отглеждам щастливи деца. Чудесни деца, ако ми позволите да добавя.

Погледнах към Джени, Деймън и Нана. Те ми се усмихваха, но в същия момент Джени се разплака. Трябваше отново да се извърна към Бен, иначе щях да повярвам, че губя.

Забелязах, че дори съдията Мейфийлд погледна към децата ми и също изглеждаше трогната.

— Обичам децата си повече от всичко на този свят. Но нашето семейство си остава непълно без малкия Алекс, или Али, както самият той предпочита да го наричат. Той е част от нас. Ние всички толкова много го обичаме. Не можем да се разделим с него нито за шест месеца, нито за шест минути.

С крайчеца на окото си зърнах как Нана кимва одобрително. В този миг тя ми се стори безкрайно по-мъдра от съдията Мейфийлд, с черната си тога и стола с висока облегалка, особено когато ставаше дума за това как да се отглеждат деца.

— Моля те, Алекс, продължавай — прошепна Бен, минал внезапно на „ти“ въпреки официалния си тон. — Справяш се много добре.

— Ако всичко можеше да се случи според моите желания, Кристин никога не би напуснала Вашингтон. Али заслужава да бъде с нас. Но ако това не му бъде позволено, то нека поне да остане член на семейството ни във възможно най-голяма степен. Не мисля, че няма да му е добре тук, в Сиатъл, но нали трябва да се стремим да осигурим най-доброто за него. Той е моето хлапе. Мой приятел. Обичам го с цялото си сърце. — При тези думи се просълзих, което определено не бе престорен жест от моя страна с цел спечелване благосклонността на съдията.

Изслушването продължи и през следобеда, както и през по-голямата част от следващата сутрин. Понякога дори се стигаше до брутални моменти. След заключителните речи на двамата адвокати ние излязохме в коридора да изчакаме съдията Мейфийлд да обмисли следващото си решение.

— Ти беше страхотен, тате! — възкликна Джени, като стисна ръката ми и мушна главица под нея. — Наистина беше върхът! Ще си върнем малкия Алекс. Предчувствам го.

Прегърнах я през рамо.

— Съжалявам, че ви подложих на всичко това, но се радвам, че сте тук, до мен.

Точно тогава зад нас се появи един от чиновниците, за да ни покани отново да влезем в залата. Безизразното му лице обаче, както можеше да се очаква, не ми говореше нищо.

Докато крачехме обратно към съдебната зала, Бен тихо заговори:

— Това е само една формалност. Вероятно тя ще отложи произнасянето на решението и ще ни призове отново след две до шест седмици. Междувременно аз ще се заема с корекциите по временното споразумение между вас. Сигурен съм, че няма да има проблем. Ти се държа чудесно на свидетелския стол, Алекс. Така че няма защо да се тревожиш. Сега вече може да се успокоиш.

36

Веднага след като отново влязохме в съдебната зала, съдията Мейфийлд се появи и зае мястото си. Пошумоля с тогата си, след което, без да губи повече време, пристъпи към обявяване на решението си:

— Разгледах всички свидетелски показания, както и доказателствата, които ми бяха представени, след което стигнах до решение. Въз основа на всичко, което чух в тази зала, случаят ми изглежда напълно изяснен.

Бен ме изгледа замислено, но аз не бях сигурен какво означаваше този негов поглед.

— Бен? Какво става тук? — прошепнах му аз.

— Съдът присъжда решението си в полза на ищцата. Попечителските права на госпожа Джонсън са потвърдени, въз основа, на което препоръчвам да се обмисли споразумение за взаимно приемлив график за родителски свиждания. Ще изисквам съдебно посредничество при възникването на спорове относно споразумението, преди да се съглася страните по делото да бъдат отново призовани в тази съдебна зала.

Съдията свали очилата си и разтърка очите си, сякаш съсипването на един човешки живот бе крайно изтощителна част от ежедневните й задължения. След което продължи:

— С оглед на географската отдалеченост и в стремежа си да предложа по-приемливи условия за двете страни постановявам, че доктор Крос ще може да се възползва от правото си на време за свиждания, еквивалентно на четиридесет и пет визитации годишно. Това е всичко.

Бен отпусна ръка на рамото ми.

— Алекс, просто не зная какво да кажа. Аз съм смаян. От пет години не съм ставал свидетел на толкова несправедлива присъда. Безкрайно съжалявам.

Едва чувах какво ми говори. Нито осъзнавах, че цялото ми семейство се бе скупчило около мен. Озърнах се и тогава забелязах как Кристин и Ан Билингзли се измъкват от залата.

— Какво става с теб? — попитах аз. Думите спонтанно се отрониха от устата ми. За миг като че ли ме напуснаха всички механизми за контрол на лицевите мускули, които бях съумял да владея така добре през последните два дни. — Това ли искаш? Да ме накажеш? Да накажеш цялото ми семейство? Защо, Кристин?

Тогава се намеси и Нана:

— Ти си жестока и себична, Кристин. Мога само да те съжалявам.

Кристин се извърна от нас и припряно закрачи напред, без да изрече нито дума. Когато стигна до вратата на съдебната палата, раменете й се приведоха напред и притисна длан към устата си. Не мога да твърдя със сигурност, но ми се стори, че се разхлипа. Госпожа Билингзли я прегърна през рамо и я накара още повече да забърза нататък по коридора.

Нищо не проумявах. Кристин току-що бе спечелила делото и в същото време плачеше, сякаш го бе загубила. Нима? Какво бе това? Какво ставаше в главата й?

В следващата минута вече бях излязъл в коридора. Всичко ми се струваше като в някакъв лош сън. Нана ме държеше за едната, Джени за другата ръка. Кристин вече си бе заминала, но имаше една друга личност, която въобще не исках да виждам.

Джеймс Тръскот по някакъв начин бе успял да проникне в сградата на съда. Заедно със своя фотограф. Какво, по дяволите, търсеше тук? Да се появи точно в този момент. И точно сега. Каква ли история щеше да изтипоса в списанието си?

— Напрегнат ден, доктор Крос — провикна се той в коридора. — Бихте ли коментирали съдебното решение?

Нахвърлих се върху него, подпомаган от цялото ми семейство, но фотографът все пак успя да заснеме няколко снимки със светкавицата си, включително и отделни кадри с Джени и Деймън.

— Да не си посмял да снимаш семейството ми — заканих се аз на Тръскот.

— И какво? — нагло ме запита той, заел заканителна поза с ръце на хълбоците си.

— Няма да ти позволя да поместваш снимки с моето семейство в списанието. Няма да стане.

С един замах докопах фотоапарата, изтръгвайки го от ръцете на фотографа.

37

По-късно същия този ден Разказвача шофираше на север по магистрала 405 към Сан Диего. Напредваше бавно, едва с около шестдесет и пет километра в час, докато обмисляше списъка с „онези, които мразеше от все сърце“. Онези, които искаше да бъдат следващите жертви в списъка му, преди всичко това да приключи. Защото или трябваше да престане да убива, или рискуваше да го заловят.

Спри! Така внезапно, както и започна. Край. Постави точка. Да. Свършено. Край на историята.

Надраска небрежно нещо в малкия бележник, с който никога не се разделяше. Държеше го в джоба на предната врата. Трудно му бе да записва в него, докато шофираше, затова отби колата от платното.

Внезапно някакъв тип се появи отдясно и застина за броени секунди.

Разказвача се надигна да погледне към черния спортен лексус и тогава онзи малоумник зад волана се разкрещя в лицето му:

— Майната ти, задник такъв, да ти го начукам! — И му показа среден пръст.

Разказвача не можа да се сдържи и просто се изсмя на червендалестия идиот в другата кола.

Просто бе жалък онзи хапльо. Ако само знаеше с кого си има работа… Ама то наистина взе да става забавно! Дори се наведе към прозореца на дясната врата. Смехът очевидно накара онзи глупак още повече да побеснее.

— Забавно ти е, така ли, задник? Мислиш си, че е много забавно? — кресна оня.

Но Разказвача само продължи да се смее, без да обръща внимание на раздразнението на копелдака, сякаш той изобщо не съществуваше. Сякаш не струваше повече от пикнята на някой койот. Но онзи тип съществуваше, при това напълно реално, и дори бе успял да вбеси Разказвача, което все пак никак не бе разумно, нали така?

Накрая подкара зад лексуса, опомняйки се и изпитвайки съжаление за случилото се. Сякаш го гонеше, за да го настигне и да му се извини. Черният спортен автомобил, управляван от досадния негър, вече бе далеч напред, през две отбивки на магистралата. Разказвача веднага пое по следите му.

Но това не бе предвидено в неговата история. Сега той изцяло импровизираше.

Продължи да напредва с пълна газ, докато най-после зърна стоповете на спортния автомобил в далечината, нагоре по хълмовете над Холивуд. После забеляза как автомобилът кривна в един страничен път, след което започна да изкачва следващото възвишение.

Тогава ускори максимално, заети гайки спортната кола/й се изравни с нея. Тъкмо това бе най-драматичният, най-приятният момент — бе смъкнал прозорците на колата си, за да се наслаждава на насрещния вятър.

Шофьорът на лексуса само го зяпаше смаяно и уплашено. Не му беше нито до псувни, нито до вдигане на среден пръст. Изпитваше ли сега някакви угризения спрямо него? Нали единственото, което бе искал от него, бе само мъничко р-е-с-п-е-к-т.

Разказвача вдигна дясната си ръка, прицели се и стреля четири пъти в лицето на шофьора, след което проследи траекторията на неговия спортен автомобил, който се изви рязко към крайпътните скали, отскочи силно от удара, плъзна се до средата на шосето и накрая пак се блъсна в скалите.

Повече нищо не се случи. Досадното копеле бе мъртво, нали така? Заслужаваше си го, този задник. Срамота, колко жалко, че рано или късно трябваше да бъде сложен край на тези убийства. Или поне това предвиждаше неговият грандиозен план.

38

Детектив Джийн Галета натисна педала на газта на своя двегодишен тъндърбърд до ламарината. И друг път й се бе случвало да кара толкова бързо, но никога досега по улиците на Ел Ей. Профуча с виеща сирена покрай бляскавите витрини на Ван Найс.

Когато стигна пред кафенето, завари паркиралите там два черно-бели полицейски автомобила. На тротоара се събираше навалица от зяпачи. Джийн не се съмняваше, че репортерите с телевизионните камери, както и новинарите с техните хеликоптери съвсем скоро щяха да довтасат тук.

— Какво е положението? — нервно извика тя на първия полицай, който й се изпречи пред очите, едва удържайки напиращата тълпа.

— Всичко наоколо е блокирано — рапортува й той. — Подходихме откъм задната страна. На покрива също има от нашите. Вътре има около двайсет и пет посетители, както и персонал. Ако е била тук, когато затегнахме обръча, значи още е вътре.

Всичко зависеше от това „ако“, но все пак имаше надежда, каза си Галета. Мери Смит може би още е вътре. Така най-после ще се сложи край на цялата тази история. Моля те, Господи!

— Добре. Изпратете още два екипа вътре колкото се може по-скоро и още два за контрол на тълпата навън. Усилете охраната отпред, отзад и на покрива.

— Госпожо, това не е моят екип…

— Хич не ме интересува чий е екипът. Просто го направете. — Тя спря и се вгледа в лицето на полицая. — Ясно ли е? Или трябва да повтарям?

— Напълно е ясно, госпожо.

Галета се насочи навътре. Кафенето имаше формата на голям правоъгълник, с разположен в предната част бар и кабини с компютри отзад. Всеки електронен терминал беше поместен в малка кабина, със стени на височината на раменете, за осигуряване на усамотение за посетителите.

Присъстващите бяха изтикани до стените, сред разбутаните маси, столове и дивани. Галета набързо огледа лицата им.

Студенти, юпита и по-възрастни граждани, както и няколко хипита. Един полицай й докладва, че всички присъстващи са обискирани, без да бъде открито оръжие. Обаче това още нищо не означаваше. Поне засега всички оставаха заподозрени до доказване на противното.

Администраторът се оказа крайно изнервен млад мъж с очила с рогови рамки, който нямаше вид на достатъчно пораснал, за да му сервират алкохол. На всичкото отгоре съдбата го бе наказала с най-тежката форма на акне, която Галета бе виждала, откакто учеше в гимназията. На гърдите му висеше миниатюрен компактдиск с надпис БРЕТ, нанесен с червен флумастер. Той отведе Галета до една от кабините с компютри в дъното.

— Там го намерихме — обясни той.

— Има ли изход оттам? — попита Галета и посочи към тесния коридор вляво.

Администраторът закима енергично.

— Полицията вече претърси отзад. Всичко запечатаха.

— Пазите ли някакви данни за тези, които ползват компютрите?

Той посочи към четеца на кредитни карти.

— Задължаваме ги да го използват. Не знам точно как да извлека информацията, която ви интересува, но ще се опитам.

Ние ще се погрижим за това — каза му Галета. — Ето какво искам сега от вас. Постарайте се хората, присъстващи тук, да се чувстват колкото е възможно по-удобно. Честно казано, ще ни е нужно още малко време, докато приключим. Ако някой поиска нещо за консумация, предложете му кафе. Без кофеин. — Тя му намигна заговорнически и дори се усмихна, макар хич да не й бе до усмивки сега. — И потърсете полицай Хатфийлд. Трябва да се видя с него. — Веднъж вече се бе срещала, макар и за кратко, с полицай Боби Хатфийлд и завинаги бе запомнила името му, защото съвпадаше с името на един от членовете на състава „Праведните братя“.

Настани се пред компютъра и извади чифт найлонови ръкавици.

— Какво ви е известно по случая? — попита тя току-що влезлия Хатфийлд.

— Същото съобщение, написано до същия тип от „Лос Анджелис Таймс“. До журналиста Арнолд Гринър. Възможно е и някой друг да изпраща тези имейли, но ми се струва, че е тя. Нали сте чували за Кармен д’Абруци?

— Готвачката? Разбира се, има свое шоу. Понякога: го гледам, макар че не мога да готвя.

„Д’Абруци“ беше прочут и много посещаван италиански ресторант в Холивуд, прославил се с отличната си кухня. Но по-същественото бе, че Кармен д’Абруци водеше популярно телевизионно предаване, в което демонстрираше умението си да готви на красивия си съпруг и двете си чудесни деца. Това шоу, изглежда, бе прекалено перфектно за вкуса на детектив Джийн Галета, но въпреки това понякога тя го гледаше.

Галета поклати глава.

— По дяволите! Тази Д’Абруци е точно от типа жени, които нашата убийца подбира за свои жертви. Открихте ли Кармен вече?

— Тъкмо това е най-странното — обясни й Хатфийлд. — Тя е добре и нямаме проблеми с нея. Само може би е малко поизплашена, но иначе всичко е наред. Както и останалите членове на семейството й. Вече изпратихме наш екип в дома й. Проверихме всичко — който и да е написал онзи имейл, или не го е пратил, или не е успял да го довърши.

Джийн Галета поклати недоволно глава.

— Дявол да го вземе, какво може да означава това, че тя не го е изпратила?

— Може би нещо я е изплашило, не е могла да го довърши и просто си е отишла. Или пък не й е харесало кафето тук. Нищо не знаем със сигурност.

Галета се изправи, оглеждайки още веднъж кабините с компютрите и персонала около тях.

— Може ри тя още е тук.

— Наистина ли го мислиш?

— Всъщност не знам. Тя не е глупава. Все пак искам да поговоря с всеки един от тези хубавци. Мястото да остане затворено до второ нареждане. Заемете се с първоначалния оглед. Никой да не излиза, без да съм разрешила. Разбрахме ли се? Никой. Независимо от причините.

— Да, да, добре — отвърна Хатфийлд. — Ще се постарая всичко да бъде изпълнено.

И докато Хатфийлд се отдалечаваше, Джийн Галета го чу как си мърмореше под носа нещо като „успокой се“. Типична мъжка реакция. Мъжете полицаи реагираха по един начин, когато им заповядваха началници мъже, и съвсем другояче, когато началниците бяха жени. Тя сви рамене и насочи вниманието си към недовършения имейл на екрана.

Недовършен? Какво, по дяволите, означава всичко това?

39

40

Свършваше просто така, по средата на изречението.

Но дори и недовършен, този имейл внасяше нова насока в случая. Кармен д’Абруци не бе мъртва, макар че бе получила имейл със смъртна заплаха. Това все пак бе нещо положително, нали?

Джийн Галета за миг затвори очи, опитвайки се да осмисли бързо новопостъпилата информация. Може би Мери Смит пишеше предварително своите имейли и едва след това пристъпваше към самото изпълнение на убийството.

Но защо тогава бе оставила този имейл тук? Дали не го бе направила нарочно? И дали въобще той е нейно дело? Напълно възможно бе да е написан от някой друг.

Мили боже, въпросите по този случай наистина нямаха край. Но къде, по дяволите, се криеха отговорите?

Замисли се за Алекс Крос. Спомни си нещо, което той споменаваше в книгата си. „Не преставайте да задавате въпроси, докато не се доберете до ключа към загадката. Един-единствен въпрос може да се окаже в средоточие на ставащото. Тогава можете отново да се върнете назад и да се заемете с насочващите въпроси“.

Един-единствен въпрос. Ключът към загадката. Но кой, по дяволите, можеше да е този въпрос?

Шест часа по-късно това продължаваше да е пълна мистерия за Галета. Едва след като се стъмни, тя позволи на последния посетител да се прибере у дома си. Петима души бяха дали пет различни описания на този, който бе стоял на въпросния компютър. Останалите свидетели не бяха забелязали нищо.

Никой от хората, разпитвани от детектив Галета, не изглеждаше подозрителен, въпреки че всичките двайсет и шестима се налагаше да бъдат проследени. Натрупаната документация се оказа много повече, отколкото й се искаше.

Никой не се учуди, когато се установи, че кредитната карта на Мери Смит се оказа крадена. Принадлежеше на някаква осемдесетгодишна жена от Шърман Оукс, която дори не знаеше, че картата липсва от дома й. Някоя си госпожа Деби Грийн. Иначе никакви други разплащания не бяха извършвани с тази кредитна карта. Тя беше много внимателна и организирана — доста странно за такава пълна откачалка, нали?

Галета помоли администратора Брет да й направи едно силно еспресо. Трябваше да се върне в офиса, където щеше да премисли отново всички събития от деня, докато още бяха пресни в паметта й. Съседът й бе обещал да изведе кучето. Китайският ресторант в близост до офиса й затваряше след двайсет минути. Животът все пак бе добър, нали? Не!

Чудеше се дали ще успее да се прибере у дома си преди полунощ, а дори да успееше, дали щеше да заспи.

Вероятно не. Нямаше да успее нито с едното, нито с другото.

И така, какъв бе въпросът, който тя трябваше да зададе? Къде се криеше ключът към загадката?

Или Алекс Крос беше само един празноглав дърдорко?

41

— Тя никога не е знаела какво иска, приятел. И може би все още не знае. Харесвах Кристин, но тя се промени до неузнаваемост след онова, което се случи в Ямайка. Тя трябва да продължи напред, както и ти.

Сампсън и аз се бяхме приютили при Зини, в добрата стара кръчма, намираща се толкова наблизо. От джубокса се лееше песента „Вече помъдрях“ на Би Би Кинг. Тази вечер не ми се слушаше нищо друго, освен блус.

Мястото не се отличаваше с весела атмосфера, но този недостатък се компенсираше от присъствието на Рафаел — бармана, който ни познаваше от години и щедро ни доливаше чашите. Гледах замислено скоча пред себе си, докато напразно се опитвах да си спомня дали беше третият или четвъртият. Господи, колко бях уморен. Припомних си една фраза от „Индиана Джоунс“: Не е работата в годините, а в скоростта, с която се изнизват.

— Работата не е в Кристин, нали така, Джон? — Погледнах косо към Сампсън. — Става дума за малкия Алекс. Вече е почти оформен като личност.

Той ме потупа по главата.

— Работата е в главата ти, приятел. А сега ме изслушай. — Той изчака, докато се окопитя и го удостоя с внимание. Погледът му се рееше нейде по тавана над бара. Накрая притвори очи и смръщи вежди. — Мамка му! Забравих какво се канех да ти кажа. Лошо, много лошо. Исках да те накарам да се почувстваш по-добре.

Засмях се, макар че никак не ми бе до смях. Джон Сампсън винаги знаеше как да ме развесели. Така беше още откакто двамата бяхме десетгодишни хлапета и растяхме заедно в едно от предградията на Вашингтон.

— Е, нека тогава се заемем със следващото добро дело — рече той и направи знак на Рафаел за още две от същото.

— Човек никога не знае какво го очаква — добавих аз по-скоро на себе си. — Особено когато е влюбен. Никаква гаранция няма.

— Това е самата истина — кимна одобрително Сампсън. — Ако преди време ми бе казал, че един ден ще стана татко, щях да ти се изсмея. А ето че сега имам тримесечно бебе. Истинска лудница. Но в същото време всичко това може отново да се промени, просто така. — Той щракна с пръсти и силният звук отекна в ушите ми. Сампсън имаше най-едрите длани сред всичките ми приятели и познати. Аз съм метър осемдесет и седем и съвсем не съм кой знае колко добре сложен, но в сравнение с него изглеждам дребен.

— Ние с Били си живеем добре. По това две мнения няма — продължи той донякъде разсеяно, ала без да изпуска нишката на здравия разум. — Това обаче още не означава, че един ден нещата между нас няма да се объркат. Нищо чудно след десет години да намеря дрехите си изхвърлени на моравата. Човек никога не знае какво може да го сполети. Не, не, моето момиче няма да ми спретне такъв номер. Не и моята Били — завърши Сампсън и двамата се разсмяхме. Следващите няколко минути пиехме мълчаливо от чашите си. Но дори и без разговори настроението ми оставаше мрачно. — Кога отново ще отидеш да видиш малкия Алекс? — попита той, този път с по-смекчен тон. — Али. Харесва ми.

— Следващата седмица, Джон. Тогава ще летя до Сиатъл. Трябва да финализираме споразумението за свижданията. — Мразех тази дума. Свиждания. Това ли ни оставаше в общуването с моя син? Всеки път, когато произнасях думата на глас, ми се искаше да строша нещо. Някоя лампа, прозорец или чаша. — Какво, по дяволите, да правя сега? — попитах Сампсън. — Питам те най-сериозно. Как да застана пред Кристин — пред Алекс — и да се преструвам, че всичко е наред? Сега всеки път, когато го видя, сърцето ми се свива. Дори и да се преструвам, че всичко е наред, това не значи, че децата ще се чувстват добре.

— Той ще бъде добре — твърдо заяви Джон. — Алекс, няма начин твоите деца да израснат слаби и неуверени. Освен това вземи пример от нас двамата. От теб излезе свестен човек, нали? Както и от мен?

Усмихнах му се.

— Не можа ли да измислиш по-добър пример?

Сампсън не обърна внимание на шегата ми.

— Ти и аз не сме глезени от съдбата, но въпреки това се справяме. Поне доколкото ми е известно, ти никога не си тормозил децата си, никога не си ги изоставял, никога не си ги докосвал с пръст. Докато аз преминах през всичко това и виж ме сега — вторият най-способен полицай във Вашингтон. — Млъкна и се плесна по челото. — О, чакай. Забравих, че сега ти подпираш бюрото във ФБР. Предполагам, че това ме прави първият във Вашингтон.

Внезапно почувствах колко силно ми липсва малкият Алекс, но в същото време бях трогнат от приятелството на Джон.

— Благодаря ти, че си до мен — казах му аз.

Джон Сампсън метна ръка през рамото ми и ме раздруса.

— Че за какво са приятелите на този свят?

42

Събудих се внезапно. Смръщената стюардеса бе свела поглед към мен. Припомних си, че вече бе настъпила следващата сутрин и летях към Ел Ей с полет на „Юнайтид“. Напрегнатото й изражение подсказваше, че току-що ме бе попитала нещо.

— Извинете? — запитах.

— Ще бъдете ли така любезен да си приберете масичката и да изтеглите седалката си напред? Само след няколко минути ще кацнем в Лос Анджелис.

Преди да се унеса в дрямка, си мислех за Джеймс Тръскот и как внезапно се появи в живота ми. Съвпадение? Не ми се вярваше. Обадих се на един приятел в Куантико и го помолих да ми издири повечко сведения за този Тръскот. Мони Донъли ми обеща, че скоро ще знам за Тръскот повече, отколкото би ми се искало.

Събрах книжата си от масичката. Не беше добра идея да ги оставям така пръснати, както и да спя по време на полет. Донякъде всичко беше с краката нагоре през тези дни. Но само донякъде, нали така?

Моята папка с досието на Мери Смит бе набъбнала значително само за няколко дни. Последните случаи на фалшиви тревоги бяха истинска загадка за мен. Дори не бях сигурен дали това бе работа на Мери Смит.

Докато прелиствах рапортите за убийствата, си съставих представа за една личност, която ставаше все по-уверена в действията си и определено по-агресивна. Интересното в случая бе, че тя се променяше с редуването на мишените си. Първото убийство, на Патриша Бенет, бе извършено на публично място. Следващото — пред дома на Антония Шифман. Сега вече разполагах със сведения, доказващи, че Мери Смит е прекарала част от нощта вътре в къщата на Марти Лоуенщайн-Бел — преди накрая да я убие в басейна.

Прибрах се в Ел Ей и веднага след слизането си от самолета взех кола под наем, макар че бих могъл да поискам от агент Пейдж да ме вземе от летището със служебната кола.

Сградата на ФБР в Ел Ей бе много по-внушителна дори от централата във Вашингтон. Вместо потискащия лабиринт от коридори, с които бях свикнал във Вашингтон, тук заварих просторна двадесететажна сграда, цялата от стъкло, огряна от слънчевата светлина. От всичките етажи девет бяха запазени за отделите на ФБР. От малкия кабинет на петнадесетия етаж, където бях настанен, се откриваше чудесна гледка към музея „Гети“. Както при всички други командировки, на мен ми бяха достатъчни само един стол и едно бюро.

Десетина минути след пристигането ми цъфна и агент Пейдж. Знаех, че Пейдж е умен, много амбициозен и че след още малко школовка от него щеше да излезе доста способен агент. Но точно сега никак не се нуждаех от колега, който да наднича зад рамото ми. Стигаше ми това, че директор Бърнс ми висеше над главата, да не говорим пък за онзи драскач Джеймс Троскот. Възможно ли бе той да не е само един прекалено любопитен и нахален журналист? Пейдж ме попита дали разполагам с всичко, от което се нуждая. Аз му посочих папката със сведенията за Мери Смит.

— Това тук ще ми отнеме най-малко едно денонощие. Искам да съм наясно с всичко, с което разполага детектив Галета от ЛАПУ. Дори трябва да зная повече, отколкото е известно на Галета. Мислиш ли, че ще можеш да…

— Веднага ще се заема — изрече той и изчезна.

Все пак не му възложих нещо формално — само за да се отърва от присъствието му. Наистина се нуждаех от повече информация, а ако това означаваше Пейдж поне за малко да ми се махне от главата, толкова по-добре.

Взех един празен лист и нахвърлих няколко от въпросите, които напоследък не ми даваха мира.

Марти Лоуенщайн-Бел — как някой е успял да проникне в дома й?

И дали убиецът притежава някакъв списък за класация на жертвите си? Някакво установено правило за техния подбор? Съществуват ли други, не толкова очебийни връзки между жертвите? И дали въобще е необходимо да съществуват?

Най-общо приложимата формула в нашата професия е следната: „Как“ плюс „защо“ равно на „кого“. Ако исках да разкрия коя е Мери Смит, трябваше да обмисля всичките съвпадения и разлики — както и комбинациите между тях — при всяко престъпление. Което означаваше да съсредоточа вниманието си върху дома на Марти Лоуенщайн-Бел.

Записах в бележника си: Авторът на имейлите? Извършителят на престъпленията?

Отново се върнах към изходната точка в разсъжденията си. Колко общо имаше между личността на убиеца и личността на автора на тези имейли? И доколко бяха искрени — използвах тази дума поради липсата на по-добра — писанията на Мери Смит? Ако бяха предназначени да ни заблудят, докъде се простираше дезинформацията в тях?

Докато размишлявах в тази насока, не можех да се отърся от усещането, че преследвам две отделни личности. Ако имах късмет, следващите ми действия щяха да хвърлят малко повече светлина върху тези имейли.

Инструментариумът на убиеца? Това бе следващата точка в моя списък.

Повечето известни серийни убийци използват два типа инструменти, така че напълно бе възможно да се окаже така и при Мери Смит.

Първият комплект се отнася за средствата на убийствата. Сред тях най-важно е оръжието. Ние вече знаехме, че тя бе използвала едно и също оръжие при всяко убийство. Не бяхме съвсем сигурни за ножа.

Автомобилът на убиеца също трябваше да бъде взет под внимание.

Следваха позициите от втория инструментариум, които служеха на убиеца да задоволява своите психоемоционални потребности.

Като например детските стикери, белязани с буквите „А“ и „Б“, а също и имейлите. Обикновено тези неща са по-важни за убиеца дори от оръжията, използвани за извършване на престъпленията. За него или нея това бе начин да заяви: „Аз бях тук“ или „Ето, това съм аз“.

Или пък (което беше по-сложният вариант): „Аз съм този, когото искам да подозирате“.

Но при всички случаи в това имаше някаква подигравателна нотка. Нещо, което можеше да бъде възприето като: „Хайде, ела и ме хвани, ако можеш“.

Записах, и тази последна мисъл.

Хайде, ела и ме хвани, ако можеш.

След това добавих още един пункт, който бе заседнал в гърлото ми — Тръскот. Появи се преди шест седмици. Кой бе Джеймс Тръскот? И каква бе неговата роля в цялата тази история?

Внезапно погледът ми се спря върху часовника. Време бе да тръгвам, ако исках да не закъснея за първата си среща. Да ползвам служебен автомобил от гаражите на Бюрото, означаваше да позволя на още един човек да надзърта зад рамото ми. Точно заради това бях наел кола още на летището.

Излязох, без да съобщавам на когото и да било накъде отивам. Ако трябваше отново да действам като детектив, разследващ серийни убийства, трябваше да го върша както бе редно.

43

Най-после можех да се захвана с истинска полицейска работа и аз се потопих в нея с удвоена енергия и ентусиазъм. Всъщност направо изгарях от желание да работя. Посветих цялото си внимание на професор Дебора Пападакис, която ме покани в своя кабинет, чиито стени бяха плътно заети от лавици с книги. Кабинетът с номер двадесет и две на вратата се намираше в „Ролф Билдинг“ в сградата на университета в Южна Калифорния. Тя премести купчината книжа от единствения наличен стол, оставяйки я на пода.

— Виждам, че сте много заета, професоре. Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — започнах аз.

— Ще се радвам, ако мога с нещо да ви помогна. — Направи ми знак с ръка да се настаня на току-що освободения стол. — Не си спомням скоро в Лос Анджелис да сме били толкова притеснени. Може би за последно имаше подобни вълнения около случая с Родни Киш12. Една доста мрачна история. — После вдигна ръка и побърза да добави: — Въпреки че този случай е различен, участието ми е донякъде необичайно за мен, понеже най-често не се интересувам от подобни истории. Дори не чета криминални романи. Е, понякога отварям книгите на Уолтър Мозли13, но в тях повече ме интересуват социологическите му разбирания.

— Можете ли да ми помогнете с това? — казах аз и й подадох копията от имейлите на Мери Смит. — С риск да се повторя, ще напомня, че разчитаме на пълната ви дискретност по случая. — Казах го колкото заради себе си, толкова и заради провежданото разследване. Нямах официално разрешение да показвам имейлите — нито на нея, нито на когото и да било другиго.

Професор Пападакис ми наля чаша кафе от старата си кафеварка и аз зачаках, докато тя внимателно четеше имейлите.

Кабинетът й наподобяваше уютен частен кът, макар да бе в сградата на университета. От него се откриваше изглед към вътрешния двор и градината със скулптурите, край които се разхождаха студентите, наслаждавайки се на прекрасния климат на Южна Калифорния. Повечето кабинети в сградата гледаха към улицата. Но госпожа Пападакис, със старинното си чамово бюро и почетната грамота „О’Хенри“ на стената, правеше впечатление на човек, отдавна изпълнил задълженията си към обществото.

Освен някое и друго „хм“ от време на време, тя не издаде никакъв друг звук, докато не приключи с четенето. Най-после вдигна глава и се взря в мен. Лицето й изглеждаше леко пребледняло.

— Е — въздъхна тя, — първите впечатления са особено важни, затова ще започна с тях. — Тя взе един червен молив, а аз се изправих и застанах до нея, надничайки през рамото й. — Виждате ли това тук? Началото на текста показва желание за активност. Нещо като „Аз съм този, който ще те убие“ или „Снощи наблюдавах последната ти вечеря“. Тези изречения са предназначени да обсебят вниманието на четящия или поне се предполага, че носят подобно значение.

— Можете ли да предложите някакво по-специфично тълкуване на тези редове? — Аз вече имах своя версия, но нали бях дошъл тук, за да се опитам да погледна от нейния зрителен ъгъл.

Тя поклати глава.

— Написаното изглежда увлекателно, но ми се струва, че не е плод на спонтанно хрумване. По-скоро напомня на нещо старателно обмисляно. Тази личност внимателно е подбирала думите си. По всяка вероятност писмата не са плод на непринуден ход на мисълта.

— Мога ли да ви попитам какво още откривате в тези писания? Това може много да ни помогне, професор Пападакис.

— Ами някакво особено чувство на… на изолираност на този човек от собствената му насилническа природа. — Тя вдигна очи към мен, сякаш търсеше одобрението ми. Не вярвах, че винаги е толкова колеблива в преценките си. Но като цяло изглеждаше стабилна и уверена. — Освен може би когато говори за децата.

— Моля ви, продължавайте — настоях аз. — Много се интересувам от децата. Какво откривате още, професоре?

— Когато описва какво е извършила, звучи доста декларативно. Изреченията са предимно прости, кратки, като че ли казани в ритъма на стакато. Може би става дума само за стилови предпочитания, но не е изключено да се касае за стремеж да бъде избягнато нещо. Често съм се натъквала на подобно явление. Случва се, когато пишещият се страхува от това, което е написал. Ако беше студентка, щях да я посъветвам да изложи темата малко по-обстойно и да изглади мисълта си. — Тя сви рамене. — Разбира се, аз не съм психиатър.

— Но звучите тъкмо като такъв — уверих я аз. — Наистина съм впечатлен. Вие хвърлихте светлина върху случая.

Тя отхвърли моя комплимент, пренебрежително махвайки с ръка.

— Мога ли да направя още нещо за вас? Каквото и да е. Всъщност цялата тази история изглежда удивителна. Дори мога да назова това, което изпитвам, като болезнено любопитство.

Аз продължих да я наблюдавам, докато тя преценяваше мислите си, но накрая предпочете да не продължава с нови хипотези.

— Моля ви, не спирайте дотук — подканих я аз. — Не се безпокойте. Споделете идеите си с мен. Не очаквам да ми дадете всички отговори.

Тя остави червения си молив върху бюрото.

— Е, въпросът тук е дали в тези писма откриваме дадена личност, или по-скоро герой. С други думи, дали това безпристрастие, което откривам в автора на имейлите, е плод на подсъзнанието му, или е умело планирано, каквито са самите изречения. Трудно е да се каже със сигурност. Очертава се мъчен за разрешаване проблем, нали?

Точно това бе въпросът, който си задавах от известно време. Професор Пападакис не ми даде отговора, но поне затвърди убеждението ми, че усилията ми си струват.

Внезапно тя се засмя нервно.

— Искрено се надявам да не се ръководите изключително от изводите, които ви споделих. Никак няма да ми е приятно, ако се окаже, че съм ви подвела. Случаят е твърде важен.

— Не се безпокойте. Този е само един от пунктовете, които ще имаме предвид. Но наистина пъзелът е невероятно заплетен. Психологически, аналитически и всякак.

— Сигурно не е особено приятно да обикаляте напред-назад, събирайки оскъдни частици информация. На ваше място нямаше да ми е приятно.

— Всъщност това е по-лесната част от работа ми — признах си аз.

Следващата ми задача се очертаваше да е доста по-трудна.

44

Въоръжената охрана ме спря преди отбивката от шосето, водеща към дома на семейство Лоуенщайн-Бел в квартала Бел Еър в Бърнс. По-нататък по пътя ме провериха още двама частни охранители. Накрая ми бе позволено да се доближа до къщата, която се намираше покрай лъкатушещия път недалеч от хотела „Бел Еър“, който бях посещавал и за мен си оставаше едно от най-прекрасните места, които бях виждал.

Позвъних на външната врата. От домофонната уредба ми отговори Майкъл Бел. В къщата доминираше стъклото и аз забелязах домакина още преди да приближи вратата. Бавната му, провлечена походка бе по-красноречива от всичко.

Общуването с членове на семейството след смъртта на някого от тях винаги е много деликатно дело. Точно когато се нуждаех от повече сведения за семейството, на никой не му се говореше за случилото се. Така и не успях да открия метод, който да дава добри резултати.

С гъстата си руса брада, джинси, сандали и избледняла карирана риза господин Бел нямаше вид на типичен обитател на Бевърли Хилс. Дори можех спокойно да го оприлича на дървар или най-много на бивш музикант от „Нирвана“ или „Пърл Джем“. От досието по случая знаех, че двамата със съпругата си имат тази къща само отпреди няколко години.

Маниерите и тонът на Майкъл Бел се отличаваха с приглушеност — като при човек в ранния стадий на загубата, — но той учтиво ме покани да вляза.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита той. — Знам, че имам със сигурност чай с лед. Искате ли чай, агент Крос?

— Не, нищо, благодаря — отвърнах.

Наблизо, готова да се притече на помощ, чакаше една икономка на средна възраст. Предположих, че тя бе Лупе Сан Ремо, която бе намерила тялото на убитата в плувния басейн.

— Nada, Lupe, gracias — каза й той. — Quisieramos cenar a las ciete, рог favor14.

Последвах го по коридора, където три руси феи се бяха разположили в един много голям фотьойл. Каси, Анна и Зоуи, на пет, седем и осем години, според досието по случая. Върху внушителния екран на плазмения телевизор бе застинал кадър от „Да намерим Немо“15.

Бях прекъснал заниманието им и това ме огорчи. Чудех се дали наистина „Мери Смит“ изпитваше някакви чувства към децата на своите жертви. И ако отговорът бе „да“, то защо? Какви бяха мотивите на тази ненормална личност? Защо ще убива майката на тези малки деца?

— Момичета, трябва да остана за няколко минути във всекидневната. Можете да продължите без мен. — Той натисна копчето на дистанционното и едновременно със започването на филма включи звука. Разпознах гласа на Елън Дедженерис, понеже заедно с Джени няколко пъти бяхме гледали този филм. Тя обожаваше героинята Дори.

— Тук вече можем да говорим — рече господин Бел, когато влязохме в сводестата всекидневна. Трите стъклени стени разкриваха удивителна гледка към крайбрежието, а в по-близък план — към плувния басейн, където бяха намерили жена му Марти. Майкъл Бел седна с гръб към басейна върху дивана, постлан с бежово кадифе.

— Обичах този изглед — тихо заговори той. — Също и Марти.

— Може би предпочитате да се бяхме срещнали някъде другаде? — откровено го запитах аз.

— Благодаря ви — кимна той. — Няма нищо. Просто се опитвам да се движа наоколо колкото ми е възможно по-спокойно. Заради момичетата. И за да не изгубя разсъдъка си. Имате ли някакви въпроси?

— Зная, че са ви разпитвали в ЛАПУ, затова ще бъда колкото е възможно по-кратък.

— Оценявам го. Каквото и да ми струва, нека свършим по-бързо. Моля, продължавайте. Искам да помогна да се установи кой е извършил това. Искам с нещо да помогна на разследването.

Седнах на отсрещния диван. Между нас остана единствено внушителният къс полиран мрамор под формата на маса.

— Съжалявам, но съм длъжен да започна с най-важното. Имаше ли вашата съпруга някакви врагове? Някой, за когото да се сещате, за когото да мислите, откакто се случи това?

Той прокара пръсти през брадата си, а после разтърка лицето и очите си.

— Повярвайте ми, доста мислих за това. Но тъкмо там е иронията. Марти бе една от най-популярните личности в града. Всички я обичаха, което е рядко явление по тези места. Можете да проверите, ако желаете. — Млъкна и лицето му се сгърчи в гримаса. Малко оставаше да се разхлипа и аз му повярвах, сякаш виждах мислите му. Всички я обичаха. Минало свършено време. Раменете му се отпуснаха. Избърса очи със свития си юмрук. — Съжалявам. Иска ми се да си мисля, че тя просто се е удавила, но реално съвсем не е било така.

— Трябва ви време, за да се възстановите — казах му аз.

Исках да му кажа нещо повече; исках да го уверя, че знам какво изпитва. Не само да загубиш съпруга, но и да я загубиш по такъв начин. Някога и аз бях на неговото място. Ако той преживяваше това, което аз бях изстрадал с Мария, нямаше начин да намери утеха, а още по-малко от един непознат полицай. Всичко лично, което бих могъл да споделя с него в този момент, щеше да бъде само в мой ущърб, затова не си позволих да му разкажа за Мария и за това как бе убита.

— Тате?

Зоуи, най-голямата от дъщерите му, се бе изправила под високата арка между всекидневната и коридора. Изглеждаше изплашена, слабичка и много самотна по средата на този коридор.

— Всичко е наред, скъпа. Добре съм. Ела, влез при нас за секунда. — Бел разтвори ръце и тя го прегърна, но след като старателно заобиколи дивана, на който седях.

Изчезна в прегръдката му и двамата се разплакаха. Чудех се дали не бе видяла баща си просълзен преди малко.

— Наред е, всичко е наред — повтаряше й той, докато нежно галеше косата й. — Обичам те толкова много. Ти си такова добро момиче.

— Обичам те, тате — прошепна Зоуи.

— По-късно ще продължим — тихо изрекох аз. — Друг път. И без това разполагам с вашите показания. Засега повече не ми е нужно.

Той ме изгледа с признателност, притиснал лице към бузата на Зоуи. Тя се поотпусна, сгушвайки се удобно в прегръдката му. Можех да се закълна, че бяха много близки. Неволно се сетих за моята Джени.

— Моля ви, кажете ми мога ли с нещо да помогна — рече той. — Имам желание.

— Ако ми позволите да направя един бърз оглед на къщата, ще ви бъда много задължен.

— Разбира се.

Станах, за да започна огледа, но после се спрях и отново заговорих, но само защото не успях да се сдържа:

— Вие постъпвате правилно. Вашите деца ще ви помогнат да се съвземете. Само не губете контакта си с тях.

— Ще се опитам. Те са единственото, което ми остана. Благодаря ви. Много сте деликатен.

Оставих ги сами. Предполагам, че той бе изтълкувал моя съвет не като чисто професионален. Беше по-скоро от позицията на един баща. Внезапно ми се дощя да не оставам в къщата по-дълго, отколкото ми се налагаше.

45

Като разследващ детектив трябваше да прекарам няколко часа в дома на семейство Лоуенщайн-Бел, за да огледам всички подробности. Но при тези обстоятелства се задоволих да направя съвсем кратък оглед — петнайсет, най-много двайсет минути.

Започнах от красивия басейн. Застанах откъм дълбокия му край, загледан в сините ивици по дъното, маркиращи плувните коридори. Предполагах, че тъкмо тук се е крила Мери Смит в онази нощ, в която бе застреляла Марти Лоуенщайн-Бел с един куршум в главата. После вероятно бе изтеглила тялото до ръба на басейна с помощта на мрежата за чистене — онази с дългата дръжка.

Убийцата, необезпокоявана, е останала тук, довършвайки делото си с помощта на ножа, без дори да си направи труда да извади трупа от водата. Разрезите по лицето на жертвата бяха набързо, хаотично нанесени, при това десетки на брой, като в повечето случаи върху една определена част от лицето. Сякаш бе искала да я изтрие, да я изличи.

Учудващо е това, което някои хора могат да сторят със снимките, които не харесват. Начинът, по който символично се отървават от някого, като заличават фотографиите, от които наднича лицето му. Действително Мери Смит беше унищожила няколко семейни снимки в кабинета на горния етаж на къщата.

Погледнах нагоре, където следваше да се намира този кабинет според схемите, приложени в досието по случая.

Най-логично бе да стигна дотам през всекидневната, след като се изкача по стълбата от варовикови плочи, издигаща се нагоре.

Убийцата е посещавала дома преди деня на убийството. Но как точно се е случило това? По кое време? И… защо? Как го е замислила Мери Смит?

Когато отново минах по коридора, заварих Майкъл Бел седнал на дивана с трите си дъщери, всички взрели безизразни лица в телевизора. Дори не ме удостоиха с поглед, докато прекосявах всекидневната покрай тях, а и аз не исках излишно да ги притеснявам. Кой знае защо си спомних как прегръщам Джени и Деймън веднага след онова, което се случи с малкия Алекс в Сиатъл.

Коридорът на горния етаж представляваше конструкция от дърво и стъкло, разполовяваща къщата на две. Сякаш следвах стъпките на Мери Смит, изкачвайки се дотук, после слязох с няколко стъпала надолу, за да стигна до отдалеченото, изолирано крило, където се помещаваше кабинетът на Марти.

Оказа се, че това бе единствената стая в цялата къща, чиято врата беше затворена.

Щом се озовах вътре, веднага ми направиха впечатление светлите квадрати по стените на кабинета, където според мен бяха висели разкъсаните семейни портрети. Всичко останало изглеждаше непокътнато.

Убийцата (или убиецът) е станала (или станал) по-дръзка (или по-дързък), поела (или поел) е повече рискове, но интересът й (му) към семейството си остава все толкова силен. Вниманието й (му) е било силно фокусирано върху едно-единствено нещо, оказало се обсебващо за нея (него).

Моето внимание пък бе привлечено от кожения стол с високата облегалка, разположен пред големия двадесет и един инчов монитор. Това беше работното място на жертвата. Можеше основателно да се предположи, че именно там е седяла Мери Смит, изпращайки онзи имейл до Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“.

От кабинета също така се откриваше изглед надолу към терасата и басейна. Мери Смит е можела да вижда тялото на Марти, полюшващо се на повърхността на водата, докато е писала този имейл. Дали това я е изпълвало с отвращение? Или пък с гняв? Изпитвала ли е задоволство, докато е седяла тук, загледана в жертвата си?

Нещо сякаш щракна в съзнанието ми. Изподраните фотографии тук. Последното телефонно позвъняване от онова кафене. Спомних си част от думите на професор Дебора Пападакис за стремежа да бъде избегнато нещо. Както и мисълта, споходила ме тази сутрин. На Мери Смит никак не й е било приятно това, което е виждала на всяко местопрестъпление, нали така?

Колкото по-дълго е продължавало това, толкова повече е рефлектирало върху някаква представа от миналото й, която я е смущавала. Някаква част от тази представа, която не е искала да види, е ставала все по-осезаема. Нейните действия се свеждаха до прехвърлянето на това бреме. Никак не ми се искаше да го призная, но ми се струваше, че тя започва да губи контрол.

И тогава се поправих: убийцата вече бе изгубила контрол.

46

Вечерта останах да лежа по гръб в хотелското легло, докато в главата ми мислите продължаваха да се въртят в различни посоки, но нито една не ме изведе до някъде.

Мери Смит. Патологичното в нея. Непоследователното. Вероятните мотиви за убийствата. Засега нищо в тази насока.

Джамила. И там нищо не беше наред. Дори не бяхме се приближили към евентуалното решение.

Семейството ми във Вашингтон. Дали не бях сгрешил съдбовно?

Кристин и Алекс младши. Най-тъжното от всичко около мен.

Знаех, че напоследък не обръщам достатъчно внимание на същественото в живота си. Всичко започваше да ми се струва като болезнено усилие. На много хора бях помогнал да се справят с подобни пристъпи на депресия, но никога не успявах да помогна на себе си. Явно никой не е достатъчно добър в собствения си анализ.

Вярна на обещанието си, Мони Донъли вече ми бе осигурила няколко материала за Джеймс Тръскот. Казано накратко, той вече бе разследван от нашите хора. Отличавал се с амбициите си, понякога дори можел да действа грубо, но иначе бил уважаван представител на четвъртата власт. На пръв поглед нямаше връзка с убийствата на Мери Смит.

Погледнах часовника си, изругах под носа си, а после набрах телефона вкъщи, с надеждата да чуя Джени и Деймън, преди да са си легнали.

— Здравейте, тук е домът на Крос. На телефона Джени Крос.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Ало, складът за доставка на прегръдки и целувки по домовете ли е? Бих искал да си поръчам една щедра доставка, моля.

— Здрасти, татко. Знаех, че ще се обадиш.

— Толкова ли съм предсказуем? Няма значение. Надявам се, че и двамата сте готови да се мушнете под завивките? Помоли Деймън да се обади от другия телефон.

— Вече съм на телефона. И аз си помислих, че си ти, тате. Наистина си доста предсказуем. Но това е добре.

Побъбрихме си малко с хлапетата. Деймън се опита да ме придума да му разреша да си купи някакъв компактдиск, препоръчван за възрастни. Не успя, но не каза и дума за онази мистериозна негова приятелка. Джени сподели, че била ужасно ангажирана около участието си на някакво училищно състезание и пожела да узнае дали мога да осигуря достъп на приятелите й до детектора на лъжата.

— Разбира се. Само че първо ще заведа там теб и Деймън.

Тогава Джени ми каза нещо, което ме обезпокои.

— Онзи писател пак беше тук. Нана го изгони. Добре го нареди и дори го нарече „позор за журналистическата професия“.

След като свърших с децата, поговорих малко с Нана и едва тогава си поръчах нещо от румсървиса. Накрая се обадих на Джамила в Сан Франциско. Стараех се да подредя списъка с обаждания в най-малко стресиращ порядък, като най-трудното оставих за най-накрая. Разбира се, трябваше да се съобразявам и с часовите пояси.

— Цялата тази история с Мери Смит придобива размерите на национално бедствие — каза Джамила. — Носи се слух, че ЛАПУ няма да може да приключи случая навреме.

— Нека да поговорим за нещо друго — предложих аз.

— Всичко при теб наред ли е?

— Всъщност точно сега трябва да излизам, Алекс. Имам среща с приятел… само приятел — добави тя, но малко по-припряно от обикновено. — Не се безпокой.

— Обаче това ми прозвуча като кодирано послание: „Има за какво да се притесняваш“.

— Разбира се, тръгвай.

— Утре ще поговорим, става ли? — попита тя. — Съжалявам. Но трябва да бързам. Утре, нали, Алекс?

Обещах за утре и прекъснах връзката. Само приятел, казах си. Е, две от обажданията минаха, оставаше ми още едно. Наистина най-трудното. Отново посегнах към телефона и набрах номера, запечатан в съзнанието ми.

— Ало?

— Аз съм. Алекс.

Кристин замълча за кратко. Още една невъзможна за разшифроване реакция.

— Здрасти — отрони се накрая от устните й.

— Мога ли да говоря с Алекс?

— Разбира се. Задръж така, ще го повикам. Тъкмо свърши с вечерята. Сега е в детската. — Чух шумолене, последвано от приглушения глас на Кристин: — Татко е.

Думата ме жегна неочаквано. Стана ми топло и в същото време изпитах съжаление.

— Здрасти, тате. — Бях залят от вълна на смесени чувства, усилвана от възбудения му глас, но най-вече защото ужасно ми липсваше. Сякаш виждах личицето му, усмивката му.

— Здрасти, малкия. Какво ново?

Като всяко тригодишно хлапе, Алекс не искаше да сложи край на разговора. Но за съжаление не ни оставиха да говорим дълго. След една продължителна пауза отново чух гласа на Кристин: Кажи бай-бай.

— Бай-бай.

Обещах му, че скоро ще се видим.

— Обичам те, приятел.

— И аз те обичам, тате.

И тогава малкият Алекс затвори телефона. С едно решително „щрак“ бях върнат обратно в хотелската стая, сам със случая „Мери Смит“, откъснат от хората, които обичах повече от живота си. Такива мисли се въртяха в главата ми, но какво значение имаха те?