Мери, Мери

72

Едва бях започнал да обхождам сцената на местопрестъплението, когато се натъкнах на Мадъкс Фийлдинг, заместник-шеф от ЛАПУ, натоварен да поеме работата на детектив Джийн Галета по случая. Със сребристата си коса и същите кафяви очи като на Джийн, Фийлдинг приличаше на неин баща.

От самото начало ми направи впечатление на съсредоточен колега и опитен професионалист. Както и на самоуверен задник.

— Агент Крос — заговори той, раздрусвайки ръката ми. — Много съм слушал за постиженията ви във Вашингтон. — Произнесе го обаче така, че не ми прозвуча като комплимент.

— Това е специален агент Пейдж — представих помощника си на свой ред аз. — Той е прикрепен към мен, откакто съм в Ел Ей. — Мадъкс Фийлдинг не реагира, затова продължих. — Какво мислите за всичко това? — попитах го. — Знам, че съвсем отскоро се занимавате със случая, но предполагам, че вече сте проучили обстоятелствата около предишните убийства.

Последната ми забележка не бе опит да го уязвя, но неловко увисна във въздуха, сякаш бях постигнал точно това. Фийлдинг само присви устни и ме изгледа надменно над лещите на очилата си.

— Това не ми е първият случай със сериен убиец. Досега съм се справял с много подобни. — Пое дълбоко дъх, за да придаде още по-голяма тежест на думите си. — А сега, да отговоря на вашия въпрос… Склонен съм да допусна, че това е работа на Мери Смит, а не на някой подражател. Не бих се учудил, ако се окаже, че още от първия ден си е набелязала Арнолд Гринър за своя жертва. По-точно дори съм убеден, че е така. Разбира се, остават още много въпроси, като например защо е убила Гринър и как този мотив се връзва с предишните инциденти.

Всичко, което казваше, определено имаше някакъв смисъл. Особено това, че Арнолд Гринър може да е бил мишена на убиеца още от самото начало. Обърнах се към Пейдж:

— Ти какво мислиш?

Вече бях започнал да се интересувам какво мисли, което младият агент можеше (или не) да изтълкува като нарастване на доверието ми към него.

— Арнолд Гринър и Филип Уошингтън са се нанесли тук наскоро — заговори Пейдж, докато прелистваше един малък бележник. — Всъщност преместили са се само преди три дни. Знам, че Арнолд Гринър е заличил всичките си адресни регистрации и никъде не е обявил новия си адрес, така че Мери Смит най-малкото би трябвало да се е позатруднила, докато се добере до него. Това се връзва с аспектите на преследването, нали? Дори и Гринър да не съответства на профила на досегашните жертви, той е бил важна част от общата картина на убийствата. Мери Смит е започнала с него и, кой знае, възможно е сега да слага край с него. Може би с него тя поставя някакъв своеобразен завършек на делото си. Така че не бива да се изключва вероятността с неговата смърт цялата история да приключи.

— Доста съмнително предположение — оповести Фийлдинг, без дори да си направи труда да погледне към Пейдж. — Какво виждаме тук? Израз на огромно количество гняв. Ужасно силна омраза, спотаена в убиеца на Арнолд Гринър. Гледал ли си филма „Злоба“? Е, нищо, няма значение. Забрави какво казах.

— Ами синия пикап? — намесих се аз. — Имаме ли някакъв напредък в тази насока?

От днес следобед колегите от ЛАПУ не бяха подавали никаква надеждна информация в тази връзка, което бе малко странно, като се имаше предвид колко спешен бе случаят.

Фийлдинг измъкна една носна кърпичка, свали очилата си и се зае да ги бърше, преди отново да заговори:

— Все още не — благоволи да ме информира накрая. — Но като заговорихте за това, нека си изясним нещо. Аз не съм детектив Галета. Аз съм нейният шеф и нямам никакво намерение да ви осведомявам за всяко ново събитие. Ако от Бюрото искат да поемат цялата отговорност по случая, трябва официално да го оповестят. Предвид начина, по който върви разследването, ще бъда много доволен това да се случи. Но дотогава си гледайте работата и не се опитвайте повече да пречите на моето разследване, както правехте с детектив Галета. Надявам се, че бях ясен.

Това бе поредната проява на лоялност между следователи. Без да ми зададе дори един въпрос, той реши, че аз съм виновен за провала на Джийн. И преди бях ставал свидетел на подобни претенции, дори можеше да се каже, че донякъде го разбирах. Но повече не можех да си мълча.

— А сега ми позволете един скромен съвет — рекох му аз. — Би трябвало да се осведомявате, преди да започнете да сипете обвинения. Така само си навличате допълнителни неприятности.

— Не виждам как това може да стане на този етап — възрази той. — Мисля, че с това изчерпахме всичките спорни въпроси. Знаете къде да ме откриете, ако възникнат някакви въпроси или ако, дявол да го вземе, все пак се натъкнете на нещо, което би могло да ни е от полза.

— Абсолютно.

Можех да го цапардосам здравата по тила, докато важно се отдалечаваше. Но не исках да се принизявам толкова още при първата ни среща.

— Страхотен тип — отбеляза Пейдж. — Силен характер, светски маниери, с една дума: пълен комплект.

— Да, вътрешно целият вря и кипя.

Предпочетох отново да се захвана за работа, вместо да продължавам да си късам нервите с Мадъкс Фийлдинг. Ако отношенията ни с ЛАПУ си останат толкова обтегнати, то на всяка цена се нуждаехме от собствени разследвания. Пейдж не настоя, но аз му предложих да ме придружи. Първо огледахме още веднъж двата трупа, както всеки друг следовател би постъпил на наше място, само че този път много по-бавно и внимателно.

След това проверихме цялата сграда, сантиметър по сантиметър. После се съсредоточихме върху коридора, предното и задното стълбище, а накрая огледахме и терена около сградата.

Любопитен бях да видя докъде можеше да стигне търпението на Пейдж или и той, както всички на неговата възраст, бързаше по-скоро да си свърши работата. Пейдж се справи много добре. Наистина беше много напреднал в разследването на случая.

Вече бяхме отвън, когато ни потърсиха от екипа на Бюрото за следене на електронна поща. Тази сутрин в пет и половина се бе появил още един имейл, адресиран до Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“.

Мери Смит бе изпратила писмо до този, когото току-що бе убила.

73

74

Разказвача трябваше да преустанови поредицата от убийства. Знаеше го. Това беше част от плана му, а планът му си го биваше. Макар че, колко жалко, какъв срам. Тъкмо започваше да задобрява, а от известно време в нищо друго не го биваше толкова.

Както и да е, отвсякъде се сипеха овации. Възхваляваха уменията му по всички телевизии, а също и по вестниците, разбира се. Особено се открояваше „Лос Анджелис Таймс“, който не закъсня да превърне това говно Арнолд Гринър в светец и мъченик. Всички единодушно признаха майсторството на Разказвача, само че то бе много повече, отколкото си въобразяваха.

Искаше му се, естествено, да отпразнува този момент, само че просто нямаше с кого да го сподели. Беше опитал във Ванкувър и ето какво се получи. Наложи се да убие една своя приятелка, е, да, по-скоро по задължение, а не чак от желание да очисти старата си приятелка.

Така че как да отпразнува успеха си? Арнолд Гринър вече бе мъртъв и това често го караше да се смее на глас. Иронията бе в това, че изпращайки имейли до Гринър, го бе превърнал в свой говорител пред обществото. В реалния живот — напълно различен от това, което бе описал в последния си имейл — онзи гаден дребосък го бе молил да пощади живота му, когато видя кой бе той, щом най-сетне разбра смисъла на играта, в която самият участваше. По дяволите, не очисти Гринър и неговия компаньон веднага. Отне му почти цял час и той обожаваше всяка секунда от тази мелодрама.

И така, какво да прави сега?

Искаше да отиде на някое парти, но там с никого нищо нямаше да може да сподели. Ех, наистина нямаше нито един наистина близък човек.

Знаеше точно какво иска да направи. Толкова бе просто. Намираше се в Уестуд, затова паркира наблизо и отиде в онова страшно просташко кино „Бруин Тиътър“, където даваха „Допълнителна гаранция“. Том Круз, о, добре.

Искаше му се да гледа филми.

Искаше да се настани сред своите хора и да гледа как Том Круз се прави на ужасно лош убиец, без нито капка жал към жертвите си.

Брей, колко ме изплаши. Том.

75

— Търси те господин Тръскот. Каза, че иска да вземе интервю от теб. Каза още, че било много важно за него. И че бил готов да дойде у дома, когато кажеш. Но се питал дали си получил неговите бележки за онези ликвидирани жени.

Намръщих се и поклатих глава.

— Не обръщай внимание на Тръскот. Случи ли се нещо друго, докато ме нямаше?

— Деймън каза ли ти, че е скъсал с приятелката си? — тихо ме попита Нана. — Знаеше ли въобще, че той имаше приятелка?

Седяхме в кухнята през този съботен следобед. Беше първият ден, след като се бях прибрал у дома. Хвърлих бегъл поглед към всекидневната, колкото да се уверя, че сме сами.

— Говориш за онова момиче, с което той водеше дълги разговори по телефона? — попитах аз.

— Да, вече скъсаха — рече тя. — Напълно съм сигурна. Но ме безпокои това, че още е прекалено млад за такива преживявания. — Тя започна да си тананика „Исус Навин печели битката при Йерихон“, като се зае да довърши соса от чили в тенджерата върху печката.

Моето внимание също бе привлечено повече от соса с чили и от това, че бе използвала пуйка вместо обичайното за нея телешко или свинско. Може би Кейла Коулс й бе направила някаква магия и най-после бе успяла да убеди Нана да се грижи повече за себе си. Браво на Кейла.

— А Деймън кога ти съобщи, че си има приятелка? — попитах аз, неспособен да отбягна напълно темата. По-скоро изпитвах любопитство от надигащото се в мен нежелание големият ми син да пораства.

— Нищо не ми е казал. Просто ми я представи и това беше — обясни ми Нана. — Това не е от нещата, за които тийнейджърите говорят открито. Корнелия вече на няколко пъти се отби у дома. За да си пишат домашните. Много е хубава. Майка й и баща й са адвокати, но дори и това не може да ме настрои срещу нея. — Засмя се на собствената си шега. — Е, може би все пак заради това съм малко сдържана с нея.

Корнелия? Нана знаеше всичко, а аз си оставах пълен невежа. Всичките ми намерения и обещания за посвещаване на семейството трябваше да бъдат преглътнати заради онова, което завинаги ме обвързваше с професията.

Да пропусна първото влюбване на Деймън. Сега вече нищо не можех да върна обратно. Корнелия, значи. За която нищо не знаем.

Толкова беше хубаво отново да съм си у дома. Кухнята скоро се изпълни с миризмите от гозбите на Нана, при това все по-силни. Имах чувството, че съм се завърнал за някакво тържество с приятелите и семейството ми. Освен готвеното с чили можех да се насладя и на прочутия царевичен хляб на Нана, на салатата от пресен чесън, на сочните пържоли и на страхотно вкусния карамелов пудинг. Очевидно доктор Коулс напълно бе успяла да убеди мама Нана да приема всичко откъм по-добрата му страна.

Опитах се да се успокоя с тези мисли, докато гледах как Нана шеташе из кухнята. Чувствах се по-възбуден, отколкото ако наистина заслужавах това мило семейно празненство. Не само че нямах никакви шансове да се класирам за „Баща на годината“, но вече имах и резервация за следващия си полет до Ел Ей.

76

— Я виж кой е тук! С цялото си семейство. Погледни насам. Къде ми е фотоапаратът?

Сампсън и Били пристигнаха у дома заедно с тримесечната им дъщеря Джаката, която не бях виждал от раждането й. Джон, целият сияещ, я взе от препаската на гърдите на Били и я положи в ръцете ми. Каква гледка само бе това — Сампсън с невръстната си дъщеричка. Таткото мечок, казах си аз. Заедно с мама мечка и малкото им мече.

— Страхотна красавица — рекох. И бях прав — с нейната кожа с цвят на какао и меките чупки на черната й къдрава косица, покриващи цялата й главичка. — Взела е най-хубавото от вас двамата. Истинска кукличка.

Джени се присъедини към нас, за да може и тя да се полюбува на Джаката. Беше тъкмо във възрастта, когато момичетата започваха да се досещат, че и те един ден могат да имат бебета, така че бе започнала да гледа под друг ъгъл на въпроса.

— Толкова е мъничка — изрече тя с глас, потрепващ от благоволение.

— Не е чак толкова мъничка — отсече Сампсън. — Напълно е в нормите и по височина, и на килограми. Метнала се е на баща си. Скоро ще настигне Били, когато е била на пет години.

— Да се надяваме, че поне няма да вземе твоите ръце и крака, иначе горко й — намеси се Нана. После смигна на Били, която възприемаше като част от нашето семейство.

Отново ме завладя стоплящото усещане от завръщането у дома. Това бе един от онези прекрасни мигове, които изненадващо те сграбчват за сърцето, напомняйки наведнъж за всички хубави неща в живота. Каквото и да се случи занапред, аз винаги ще зная къде е мястото ми и на кого принадлежа.

Постарах се да запечатам този миг в паметта си. Като моментална снимка. За да запазя това чувство за следващия път, когато ще имам нужда от него.

Ала това усещане за близост и семеен уют не трая дълго, понеже къщата започна да се пълни с още гости. Пристигнаха неколцина от старите ми колеги от полицията във Вашингтон. Джеръм и Клодет Търман бяха придружавани от Ракийм Пауъл и новата му приятелка, чието име ми убягна.

— Давам му само една седмица — прошепна ми Сампсън, след което ме дръпна настрана. — Ако дотогава тя още е с него, тогава вече ще имаш основания за тревога.

От роднините първи пристигнаха леля Тия и братовчед ми Картър, последвани от внушителен брой други наши близки, все познати физиономии, излъчващи сърдечност и топлота. С някои от тях дори си приличахме външно.

Последна дойде доктор Кейла Коулс. Посрещнах я на външната врата.

— Ан Съливан20, предполагам?

— Извинявай? О, да, разбрах. Имаш предвид филма „Творецът на чудеса“21, нали?

— Да. „Творецът на чудеса“, същият, който успя да убеди баба ми да приготви пуйката с чили. Предполагам, че всичко това е твое дело. Добре си се справила.

— Винаги съм на твоите услуги. — Закачливо сведе глава и приклекна в нещо като реверанс. С тази тюркоазена рокля изглеждаше прелестно. Кейла обикновено не носеше специални тоалети, така че сега не можех да не се впечатля. Днес определено изглеждаше много по-различна, отколкото когато бе облечена в обичайната бяла престилка.

Вместо лекарска чанта сега в ръка носеше голям глинен съд, завит с кърпа.

— А пък това може да се окаже най-голямото ти постижение — отбелязах аз. — Някой да си позволи да донесе нещо сготвено в кухнята на Нана? Много съм любопитен да видя това.

— Не става дума само за храна. Донесла съм и рецептата.

Завъртя глинения съд, за да ми покаже бялата картичка, закрепена отстрани.

— Печен фасул, много здравословен, особено за сърцето, но само за жени, които знаят как да сготвят бекон с повече мазнина.

— Е, добре, влизай тогава — махнах с ръка аз. — На твой риск.

Звуците на „Ромаре Беърдън Ривилийд“ в изпълнението на квартета на Брандфорд Марсалис22 се лееха из цялата къща. Празненството набираше скорост все повече и всички с радост посрещнаха доктор Коулс, защото тя явно се ползваше с ореола на светица в квартала. Как да не ти се замае главата. Въпреки че в края на седмицата ме очакваше ново пътуване. Но поне засега всичко бе наред.

77

Заварих Сампсън и Били в кухнята тъкмо когато той отваряше бутилката с бира. Грабнах я от ръката му. Имаше нещо, което бях длъжен да изясня с едрия си бивш колега, при това преди празненството да се развихри неудържимо.

— Последвай ме. Трябва да поговоря с теб… преди някой от нас двамата да е започнал пиенето — рекох му аз.

— О, звучи много мистериозно — отвърна Били и се засмя, докато ни гледаше.

Винаги ни възприемаше така. Били работеше като медицинска сестра в спешното отделение и там се бе нагледала на какво ли не.

— Хайде да се качим на горния етаж — предложих аз на Джон.

— Вече изпих едно питие — призна си той. — Така че това ще ми бъде второто.

— Нищо. Ела. Само за минута, Били.

От кабинета ми на мансардния етаж се чуваше музиката, звучаща долу. Разпознах смеха на Кейла въпреки стълпотворението от най-различни гласове.

Сампсън се облегна на стената.

— Искали сте да ме видите, сър? Лично, в кабинета ви?

Носеше приятна тениска с емблемата на любимия си баскетболен отбор на гърдите, напомняща на нас, старите, за мъжката лига „Сейнт Антъни“. Девизът на лигата беше: Ако никой не мърда, никой няма да пострада.

— Не ми се иска да смесвам работата с празненството — започнах аз.

— Но не можеш да се сдържиш, така ли? — ухили се Сампсън. — Познах ли?

— Не съм у дома задълго. Трябва да се върна в Ел Ей, но не искам да протакам повече този въпрос.

— Е, сега вече наистина ме заинтригува — кимна Джон. — Каква е уловката? Нека да я чуем.

— По същество? Двамата с директор Бърнс искаме да помислиш сериозно върху възможността да се върнеш на работа в Бюрото. Искаме от теб да направиш решителната стъпка, Джон. Очакваше ли подобно предложение? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Да, разбира се, не мога да отрека, че го очаквах. Отдавна ми прави впечатление, че нещо кроиш. Бърнс иска да поафроамериканчи Бюрото, така ли, захарче?

— Не. Не че бих имал нещо против.

Това, което искаше Бърнс, се ограничаваше само с ангажирането на още агенти, които да имат опит в разследванията намясто. И да са личности, на които да може да се довери. Да бъдат неговият доверен екип. Казах на Бърнс, че ако мога да си избера дори само един помощник, то това ще е Джон Сампсън и никой друг. Бърнс не се нуждаеше от повече убеждаване.

— Вече имам зелена улица от директора — обясних му аз. — Рон Бърнс иска същото, което искам и аз.

— Искаш да кажеш, че той иска мен? — попита Сампсън.

— Е, не можем да си осигурим Джеръм или Ракийм, нито защитника от „Съджърнър Трут“. Затова ще се задоволим с теб.

Сампсън гръмко се засмя. Винаги съм харесвал смеха му.

— И ти ми липсваш, трябва да го призная. Ако щеш вярвай, но вече имам готов отговор. Искам ти да се върнеш в полицията във Вашингтон. Какво ще кажеш за това? Ти си напълно прав за едно: ние трябва отново да заработим заедно. По един или друг начин. Но ми се струва, че моето предложение е за предпочитане.

Не успях да се сдържа и да не се разсмея с пълен глас. После двамата срещнахме стиснатите си юмруци. И двамата бяхме на мнение, че отново трябва да работим заедно, по един или друг начин.

Казах на Сампсън, че ще си помисля върху неговото изненадващо предложение, а той отвърна, че пък той на свой ред щял да обмисли моето. След това Сампсън отвори вратата и музиката от долния етаж нахлу с пълна сила.

78

— Сега вече може ли да пийнем? — насмешливо попита Сампсън. — Все пак сме на празненство, захарче. Или си забравил как празнувахме навремето?

— Помня, но доста смътно — признах си аз.

Само след две минути вече бях с бира в едната си ръка, а в другата — с печено ребърце от скарата в двора. Заварих Джени и Деймън в трапезарията да играят на карти с Кейла Коулс и братовчедка им Мишел. Честно казано, от групата в момента най-много ме интересуваше Кейла.

— Вие тук защо пренебрегвате останалите ни гости? — попитах аз децата.

— Е, тези двете тук не могат да се оплачат, че са били пренебрегнати — опроверга ме Джени с хладно изражение на лицето. В знак на съгласие с нея Кейла и Мишел веднага кимнаха.

— Не, въобще не се чувствам пренебрегната. Така ме бият на карти, че дори бих искала по-малко да се бяха занимавали с мен — сподели Кейла и се засмя заговорнически заедно с Джени и Деймън. Ето че всичко се повтаряше. Една жена и децата ми, в пълен сговор. Това ли беше истината? Или пропусках нещо?

Изгледах продължително д-р Кейла Коулс, докато тя разбърка тестето и започна да раздава картите за следващата игра. Изглеждаше невероятно земна и хубава, при това, без да полага особени старания. Работата бе в това, че много я харесвах. Всъщност много отдавна харесвах Кейла, още откакто бяхме хлапета, играещи заедно в „Саутийст“. И сега?

— Да не гледаш в картите ми? — усъмни се тя. Въпросът й ме сепна и ме извади от унеса или каквото би трябвало там да го нарека.

— Не картите, а теб — уточни Джени. — През цялото време само теб зяпа, доктор Коулс. Обаче се опитва да го прикрие. Нали ги знаеш какви са ченгетата под прикритие.

— Добре, стига шеги. Изчезвам. Ще отида да помогна на Нана — заявих. Намигнах на Кейла и се изнизах. При това доста бързо.

— Не си отивай — помоли ме тя. Но вече бях поел по коридора.

Докато вървях към кухнята, си мислех само за едно. Как да остана насаме с Кейла по време на купона? И къде да я отведа за нашата първа среща?

79

Отведох я при Кинкейд. Беше любимото място на двама ни с Кристин, но преди това си беше моето любимо място и сега отново исках да се върна тук. Кейла не закъсня с повече от пет минути, след като пристигнах, и това много ми допадна. Дойде на време, без да се опитва да ми играе някакви номера. Беше с черен кашмирен пуловер, черни панталони и елегантни обувки с висок ток и каишки. Отново беше ослепителна. По начин, който само тя умееше.

— Съжалявам, Алекс — задъхано рече тя, щом се приближи до мен. Чаках я на бара. — Нали знаеш, че винаги съм се придържала към точността. Знам, че това е малко досадно и че премахва очарованието и магията на срещата. Но не мога да се променя. Следващия път, защото ще има следващ път, надявам се, ще се постарая да почакаш няколко минути. Както е модата напоследък. Най-малко десетина. Или може би дори петнайсет.

— Прощавам ти — рекох аз с облекчение. — Всичко това бе само за разчупване на леда, нали?

Кейла учудено примигна.

— И успях, така ли? Мили боже, бива си ме, нали? Хитра и потайна, също като теб.

— Знаеш ли, че мъжете не харесват жени, които са прекалени умни, защото ги плашат? — попитах я аз. — Е, ти си плашещо умна.

— Но пък ти си изключението, което потвърждава правилото, нали така? Защото ти винаги си харесвал умни жени. Но както и да е, по-важното е друго — аз не съм чак толкова умна. Ще ти кажа защо — това си е моя теория.

— Забрави. Искам една бира — обърнах се аз към бармана. — „Пилзнер“, от наливната.

— В болницата съм се нагледала на всички тези личности, претендиращи да са свръхинтелигентни, доктори и учени, при които обаче личният живот често е затънал в истински хаос. Е, тогава наистина ли са толкова умни, колкото твърдят? — неуморно продължи тя по темата. — Та нали цялата им интелигентност се свежда до зазубрянето на някакви факти и заимстване на чужди идеи? Или до запомнянето на песните от ерата на рокендрола, или до зазубрянето на всички реплики от „Омагьосани“?

Отчаяно завъртях очи.

— Да не би да знаеш наизуст репликите от „Омагьосани“? И въобще познаваш ли хора, които да ги знаят?

— Господи, не. Може би от „Спешно отделение“. Или от „Отвлечени“.

— Аз знам много от песните в стил ар енд би — уверих я аз. — Макар да не смятам, че животът е прекрасен.

— Не съм съгласна — засмя се Кейла. — Нали познавам децата ти, Алекс.

— Познаваш ли Кристин Джонсън?

— Спри. Да, познавам я. Тя е впечатляваща жена. Напълно. Само че точно сега е малко объркана.

— Добре, няма да споря. Макар че в този случай аз ще изляза лошият.

Продължихме разговора в същия закачлив дух, пийнахме малко, като повече наблегнахме на храната, която се оказа чудесно приготвена. Но най-любопитното бе, че избягвахме да говорим за Нана и децата, може би защото това бе прекалено удобна тема. Както винаги, аз се забавлявах искрено на чувството за хумор, с което Кейла бе надарена, но най-вече ми допадаше доверието, което ми вдъхваше. Толкова бе естествена и самоуверена, без следа от опит да се защитава. Искрено бях щастлив, че си уредих среща с нея.

Тъкмо допивахме питиетата си, след като бяхме приключили с вечерята, когато тя обяви:

— Беше приятно, Алекс. Много приятно и непринудено.

— Изненадана ли си? — попитах я аз.

— Всъщност не съм. Е, може би все пак малко съм изненадана — призна тя. — Да, донякъде, може би.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Хм. Предполагам, че е така, защото на практика ти не ме познаваш добре, макар да си мислиш обратното.

— Винаги когато се виждаме, ти си заета с работата си — отбелязах аз. — Нали за всички тук си доктор Кейла Коулс от „Квартални услуги за болните по домовете“.

— Вземете два аспирина. Да не сте посмели повече да ми звъните на домашния ми телефон — произнесе тя с професионален тон и весело се засмя. — Въпреки че много хора ми се доверяват, в повечето случаи ми е трудно да изпадам в откровения за себе си.

Сега бе мой ред да се усмихна.

— Искаш ли да ми довериш нещо?

Кейла поклати глава.

— Мисля, че вече го казах. Беше приятна вечер. Забавлявах се повече, отколкото бях очаквала.

— Добре. И ще има и следваща среща. Това искаше да ми кажеш, нали?

Тя ми смигна дяволито.

— Сгрешила ли съм?

— Не си. Ако, разбира се, искаш пак да се срещнем.

— О, ще се срещнем, Алекс. Разбира се, че го искам. Искам да разбера какво ще излезе от всичко това.

80

Следващия следобед, когато отново се върнах на Западното крайбрежие, заварих екипът на Бюрото в Ел Ей да работи трескаво по последния случай на Мери Смит, което, меко казано, не беше особено добра новина.

Изглежда, се носеше слух, че двамата с Мадъкс Фийлдинг не се погаждаме добре, особено след като той бе заел мястото на детектив Джийн Галета. Отношенията между полицията в Лос Анджелис и ФБР винаги са били доста обтегнати, но все пак при много от случаите ние сме си сътрудничели положително. Ала сега работите определено не вървяха на добре.

От слуховете, които успях да чуя, разбрах, че се говори как агент Крос се е натресъл, без да има какво да губи, след което е прецакал нещата с ЛАПУ.

Оставих това да ме терзае около пет минути, след което се захванах с работа.

Мери Смит, известна още като Холивудския преследвач или като Гадната Мери, се превръщаше в героиня на едно от най-тежките и най-бързо развиващите се разследвания на серийни убийци. Всичко около този случай се променяше с невероятна бързина. Всеки, който бе запознат с извършените от Мери убийства, можеше да потвърди това. Дори и най-опитните следователи говореха само за нея. Особено сега, когато дори и най-незначителният спор по този случай можеше да прерасне в страхотен скандал.

Тази сутрин, докато пътувах към града, беше пристигнал още един имейл от Мери Смит. Още не го бях видял, но вече бе плъзнал слух, че този път бил по-различен от предишните. От ЛАПУ вече бързали да вземат някакво решение. Този път Мери Смит изпратила предупреждение и нейното съобщение било възприето съвсем на сериозно.

Събрахме се в конферентната зала на четиринадесетия етаж, избрана преди толкова много седмици за седалище на умните глави от Бюрото, занимаващи се е разследването по случая „Мери Смит“. Стените бяха облепени с фотографии, изрезки от вестници и доклади от лабораториите. Върху огромната маса, ширнала се из залата, бе монтирана телефонна централа.

Срещата трябваше да се ръководи от Фред ван Алсбург, който нахлу вътре десетина минути след като всички бяхме по местата си. Кой знае защо, закъснението му ме накара да си спомня д-р Кейла Коулс и за това колко точна бе тя при всичките си визитации. Кейла вярваше, че хората, които имат навика да закъсняват за срещите си, не уважават достатъчно останалите или поне не се сещат да си погледнат часовниците.

Фред ван Алсбург отдавна си бе спечелил прякора „Знака Стоп“. Датираше от края на осемдесетте, защото тогава бе спрял трафика с хероин по контрабандния канал между Централна Америка и САЩ. От това, което ми бе известно за него, можеше да се направи изводът, че оттогава досега той не бе постигнал нищо особено, освен да се катери нагоре по стъпалата на служебната йерархия. Сега бях принуден да работя с него, но това не означаваше, че щях да го уважавам повече само защото беше с по-висок ранг от мен.

Мисля, че и той знаеше това, защото ме свари неподготвен, като откри срещата по начин, с който бе свикнал.

— Искам само да уточня нещо, преди да сме започнали сериозните разисквания — каза той. — Както всички вече знаете, ние сме оставени сами на себе си, поне що се отнася до ЛАПУ. Мадъкс Фийлдинг, изглежда, възнамерява също да действа самостоятелно, доколкото му е възможно, надминавайки себе си в ролята си на трън в задника. Съгласен ли си, Алекс?

Из залата се разнесе многозначителен кикот. Десетки глави се обърнаха към мен.

— Хм. Без коментар — заявих аз, с което смехът в залата още повече се усили.

Фред ван Алсбург повиши тон, за да принуди останалите да запазят тишина.

— Вече се разпоредих да се поддържат активни всички наши комуникационни канали, което означава изцяло и своевременно да споделяме с ЛАПУ всяко нещо, до което се доберем. Затова, ако науча, че някой от вас се е опитал да покрие нещо, дори и най-незначителното, при следващия случай той ще се занимава със снемането на отпечатъци. Фийлдинг се старае да доведе усилията на своя екип до успешен край по неговия начин, който очевидно той предпочита, обаче аз не съм склонен на никакви компромиси с нашия професионализъм. Ясно ли е на всички?

Останах приятно изненадан от реакцията на Ван Алсбург спрямо ситуацията. Очевидно той проявяваше професионална лоялност, дори това да означаваше, че се съобразява с мен.

Продължихме с обсъждането на последния имейл на Мери Смит. Фред ван Алсбург използва прожекционната система, монтирана в залата, за да покаже текста на съобщението на голям екран, така че всички да могат да го прочетат.

Докато изчитах имейла на Мери Смит, останах поразен не толкова от написаното, а по-скоро от това, което тя като че ли се опитваше да ни каже. Беше същото, което бях забелязал и преди, в предишните й съобщения, само че сега бе още по-недвусмислено, като настойчив барабанен тътен, все по-отчетлив с напредването на времето.

Хайде, ела и ме хвани, казваше ни тя.

Ето ме. Просто ела и ме хвани. Какво се мотаеш толкова?

Освен това бе изпратила имейл до покойния Арнолд Гринър. Или с други думи: до умрял писмо.

81

82

— Какво мислите за всичко това? — попита Фред ван Алсбург присъстващите в залата, след което се втренчи право в мен. — Ти си имал повече случаи като този от всички останали тук. Би ли ни обяснил какво става? Какво е намислила този път?

Реших да го заявя открито, без всякакво предисловие:

— Иска да бъде заловена.

Почувствах, че трябва да се изправя и да говоря с лице към аудиторията.

— Най-вероятно е тази личност да се чувства напълно изолирана. Реакцията й спрямо хората, които подбира за свои мишени и решава да ги елиминира, е парадоксална. Тя, той или то разрушава това, което не притежава и не може да притежава. И с течение на времето тя започва да се чувства все по-зле. Една част от Мери знае това и не желае да продължава все така, обаче й липсва самоконтрол да се спре.

— Ами последният имейл? — попита Фред.

— Още един признак, че убийцата е изправена пред сериозен конфликт. Може би съзнанието й още вярва, че ще продължава успешно да се надсмива над властта, докато подсъзнанието й вече тайно чертае картата, чрез която ние да я заловим. Това е единственото разумно обяснение на случващото се, но не съм сигурен доколко наистина е правдоподобно.

— А какво ще кажеш за противоположния вариант? — попита Дейвид Фуджиширо. — Ами ако тя съзнателно се стреми да ни подведе, като ни подхвърля измислена от нея хипотеза.

— Да, имаш право. Това е напълно реална възможност — съгласих се. — Тогава ни остава само да обсъдим всички възможни ходове, различни от посочените в нейния имейл. Мисля, че сме длъжни да приемем това съобщение първо като опит да ни заблуди и да обмислим алтернативен втори вариант. Но Дейвид току-що ни подсказа още една логична възможност. Разбира се, ние не знаем дали в действията си Мери Смит се ръководи от логиката.

Няколко от агентите, включително и моят приятел Пейдж, старателно записваха най-важното, докато аз говорех. Бях уверен, че съм полезен тук, макар че не се чувствах много на място.

— Знаем ли как ще постъпят колегите от ЛАПУ? Говоря за последната заплаха — обади се един агент от задните редици. Лицето му не ми беше познато. Обърнах се към Фред ван Алсбург в очакване на неговия отговор.

— Известно ни е само, че са ангажирали значителна част от своя контингент и са се раздвижили — отново заговори Ван Алсбург. — Това поне знаем със сигурност. Работят усилено върху базата от данни с потенциални мишени. Но ако сумираш имената на всичките по-известни актриси в този град, като се ограничиш дори само до тези, които имат семейства, пак ще получиш доста внушителен списък.

— Освен това от ЛАПУ вече започват да се притесняват заради създалата се паника. Привидно всичко е както трябва: навсякъде обикалят техни патрулни екипи, обаче това съвсем не е достатъчно, за да защитят всичките тези жени и техните семейства — освен ако наистина заловят Мери Смит. Някой трябва да я залови. И знаете ли какво? Искам това да сме ние, а не онези от ЛАПУ.

83

Дисниленд беше пълен с изненади за всяка една майка. „Най-щастливото място на Земята“, както се рекламираше в брошурите — и може би това бе самата истина, но заради огромните възбудени тълпи беше също едно от местата на Земята, където най-лесно може да изгубиш детето си.

Мери се опитваше да потисне тревогата си. Безпокойството само щеше още повече да влоши нещата. Плашливите са най-тъжните хора на света. Никога не бива да го забравям.

Освен това нали днешният ден трябваше да бъде посветен само на забавленията и приятното прекарване на цялото семейство. Брендан и Ашли очакваха отдавна този ден. Дори малкият Адам подскачаше и пищеше в количката си, обзет от радостна възбуда.

Мери се стараеше да не губи от поглед двете си по-големи деца, когато те поеха енергично напред по Мейн Стрийт, сред пъстро оцветените магазини, павилиони и другите атракции. Брендан и Ашли държаха в ръце картата на увеселителния парк, като стискаха здраво двата срещуположни края. Всичко наоколо им се струваше възхитително, макар никой от тях да не знаеше какво точно да очаква. Откакто Адам се бе родил, те винаги изтъкваха, че са големи.

— Какво искат да видят първо моите три сладурчета? — попита ги тя. — Ето че вече сме тук. Най-после сме в Дисниленд, както ви бях обещала.

— Всичко — веднага отговори Ашли, останала почти без дъх. Със зяпнала уста гледаше Гуфи, истинския Гуфи, как се разхожда по Мейн Стрийт.

Брендан пък сочеше към едно малко момче, горе-долу на неговите години, което носеше огромните уши на Мики Маус с надпис „Матю“, избродиран по краищата им.

— Можем ли да си вземем и ние такива? — попита той, изпълнен с надежда. — Можем ли, моля те, моля те.

— Не, сладурче, съжалявам, не може. Мама няма достатъчно пари за това. Не и при днешната разходка. Но следващия път със сигурност.

Внезапно се запита защо не се бе сетила да приготви сандвичи у дома. Пътуването до Дисниленд й излизаше по-скъпо, отколкото бе очаквала. Ако нещо у дома се обърка между днешния ден и деня за заплатата, щеше да затъне ужасно дълбоко.

Но сега нямаше да се тревожи за това. Престани. Престани. Не и днес. Не разваляй всичко.

— Зная какво трябва да направим — нежно поде тя и взе картата от ръцете им.

Не след дълго те стигнаха до канала за плаване с лодки. Мери не бе идвала тук, откакто бе родила Брендан.

Но каналът си беше същият, както някога, и това й подейства успокояващо. Хладното място си бе все тъй примамливо, както го помнеше отпреди. Откри, че и сега й допадаха усмихнатите лица на куклите-автомати, които никога не се променяха. Имаше нещо толкова приласкаващо в тази разходка из Дисниленд. Обичаше да бъде тук с хлапетата и затова бе спазила обещанието си.

— Вижте това там! — провикна се Брендан и посочи към веселото семейство Ескимо, махащо им с ръце от техния покрит със сняг дом.

Брендан и Ашли вероятно не помнеха кога за последно бяха виждали сняг, осъзна тя, докато Адам никога не бе виждал сняг. Сивият, безкрайно студен, дом сега й се струваше като да бе на другия край на света, също като черно-бялата част от света в приказката „Магьосникът от Оз“. Само че Дороти се бе върнала, но Мери — не. Никога нямаше да се върне отново там. Не и сред онези покрити със сняг планини. Струваше й се, че бяха отдалечени на хиляди километри оттук. Там, където им бе мястото. А сега около тях нямаше нищо друго, освен ослепителното слънце на Калифорния. И усмихващите се Гуфи и семейство Ескимо.

— Извинете, госпожо, моля ви, излезте — каза й служителят, с което прекъсна унеса й.

— Мамо!

Мери трепна от този рязък вик. От паметта й бе изчезнала половината от пътуването, защото се бе замислила за други неща. Какво бе последното, което си спомняше? А, да, семейство Ескимо. И снегът. Да, снегът.

— Госпожо? Моля ви. Другите чакат.

Мери погледна към униформения служител, който продължаваше да я гледа с престорена любезност.

— А можем ли да пообиколим наоколо? — попита тя.

Той се усмихна любезно.

— Безкрайно съжалявам, но това не е позволено. Ще трябва отново да се наредите на опашката.

— Да вървим тогава! — извика Брендан. — Айде, мамче. И без сцени. Моля те!

— Е, добре де, добре — склони Мери. Гласът й беше напрегнат и се чувстваше малко засрамена.

Смигна на служителя.

— Деца! — извика тя със заговорнически тон, а после прекоси платформата, за да застигне своите деца, своите любимци.

84

Неусетно настана време за обяд. Мери остана ужасно разочарована, когато установи, че в портмонето й са останали само дванадесет долара и някакви дребни. По една малка пица и нещо безалкохолно за пиене — това бе всичко, което можеха да си позволят тя и децата й.

— Има от онова, зеленото — рече Ашли, когато Мери остави скромния обяд на масата пред тях.

— То не пречи да е вкусно — отвърна тя, но побърза да избърше с кърпата си парченцата от орегано. — Ето, готово. Всичкото зелено се махна, вече нищо не остана.

— Ама то го има и под сиренето. Не го искам, мамо. А пък иначе съм гладна, ужасно гладна!

— Скъпа, ето го обяда. Няма да има нищо друго за ядене, преди да се приберем у дома.

— Не ми пука.

— Ашли!

— Не!

Мери пое дълбоко въздух и преброи до пет. Опита се да се овладее, наистина се опита.

— Ето, виж брат си. На него му харесва. Толкова е вкусно.

Брендан се ухили и отхапа още от своята пица. Послушно дете. Докато Ашли само виреше брадичка и упорито избягваше да погледне майка си в очите.

Мери усети как напрежението все повече се насъбираше в раменете и врата й.

— Аш, скъпа, трябва да хапнеш поне малко от пицата. Ашли! Опитай се де! И когато говориш с мен, гледай ме в очите.

Мери знаеше, с цялото си сърце го знаеше, че не бива да й обръща внимание. Щом не искаше да яде, не биваше да я насилва. Проблемът бе на Ашли, а не неин.

— А знаеш ли колко струва всичко това? — попита тя, въпреки че не й се искаше да се стига дотам. — Знаеш ли колко скъпо струва всичко тук, в тази приказна земя!

Брендан се опита да се намеси.

— Мамо, недей. Мамо, мамо…

— Не ме интересува — отново просъска Ашли. Малка кучка. Ужасно момиче.

Напрежението още повече се усили и обхвана всичко от раменете към ръцете й, спускайки се надолу чак до краката й. Мери усети острите спазми в мускулите си, но после изведнъж всичко се размина. Отпусна я.

Ашли не иска да вкуси храната? Ами добре тогава. Даже много добре.

Ръцете й чевръсто се пресегнаха през масата.

— Мамо! — изкрещя Брендан.

Картонените чинийки и парчетата пица се разлетяха по бетонния под на заведението. Една бутилка от сода се прекатури и пенливото й съдържание се изля върху разпънатото сгъваемо столче на Адам. Детето изпищя. Писъкът му се сля с този на Мери.

— Виждаш ли какво направи? Видя ли?

Но Мери не го чу. Собственият й глас долиташе странно приглушен до слуха й, сякаш идваше нейде отвъд вратата. А пък вратата беше затворена, дори заключена.

О, не биваше да става така. За бога, та тя и децата бяха в Дисниленд. Това беше лошо, толкова лошо. Всичко, за което се бе старала толкова много, бе отишло по дяволите. Това беше някакъв кошмар. Какво ли още трябваше да се случи, та всичко да се развали окончателно?

85

Ако трябваше да се вярва на последния имейл на Мери Смит, ние разполагахме само с четиридесет и осем часа или дори по-малко до следващото убийство.

И за да се влоши още повече тази непоносима ситуация, анализът показа, че е абсолютно невъзможно да бъдем навсякъде, дори и ако можехме да ангажираме стотици агенти и детективи да работят по случая.

Все пак се появи и една конкретна следа, на която бяхме длъжни да обърнем внимание. Това бе всичкото, което ни съобщи Фред ван Алсбург за нея. Лично аз не бях сигурен, че се нуждаем от нова работна среща, за да обсъждаме подробностите по операцията за проследяването.

Трябваше да уговорим с Мадъкс Фийлдинг съвместните действия на двата екипа — нашия и този на ЛАПУ. Когато влязох при него, на телефона дежуреше един детектив от екипа, натоварен с издирването на синия пикап.

Звеното от ЛАПУ включваше двама главни инспектори, две дузини агенти и един координатор — Мерил Снайдър, който поддържаше непрекъсната връзка с нас.

Снайдър започна с кратък обзор на плана за издирване. Гласът му издаваше лек акцент от Нова Англия.

— Както знаем, превозните средства не могат да бъдат издирвани по цвят, а това е единственото, което знаем за пикапа, който се предполага, че принадлежи на Мери Смит.

— След всичките досегашни проверки сме отсели към две хиляди автомобила, които остават като възможности в окръг Лос Анджелис. Но за улесняване на сортирането решихме да съсредоточим вниманието си само върху гражданските автомобили. Все още получаваме ежедневно десетки обаждания за хора, притежаващи син пикап. Или от хора, които са видели някъде подобен автомобил или им се е сторило, че са го видели, или просто знаят, че някой има подобен автомобил. Най-трудното в цялата работа е да се отсеят 99.99% от сигналите, за да остане полезната част, която може би е само 0.01%.

— Защо тогава се обръща толкова внимание на това? — попитах аз.

Тогава Снайдър ни обясни, че се комбинирали няколко фактора. Повечето от обажданията били свързани с по някоя и друга смущаваща подробност, но специално при това се струпали няколко подозрителни фактора.

— Този младеж ни се обади, за да ни съобщи за неговата съседка, която му се сторила подозрителна. Тя карала син пикап, разбира се, а името й било Мери Уагнър.

Всички в стаята смръщихме вежди. Изглеждаше невероятно, но аз не бих се шокирал, ако се установеше, че нашата убийца наистина използва малкото си име, като се има предвид колко силно се стремеше да спечели вниманието на обществото.

— Тя е истинска Джейн До23 — продължи Снайдър.

— Няма издадена шофьорска книжка нито в нашия, нито в някой друг щат. Регистрационните табели с номера на колата са от Калифорния, но знаете ли какво се оказа?

— Били са откраднати — полугласно промърмори някой отзад.

— Точно така. Наистина са били откраднати — потвърди Снайдър. — И не могат да бъдат проследени. Вероятно тя ги е смъкнала от някой стар автомобил, захвърлен в околността.

— А накрая ето и нейния адрес: Мамут Авеню в каньона Ван Найс. Това е само през десет улици от онова интернет кафене, където бе открит онзи недописан имейл.

— Какво друго знаем за тази жена? — обърна се Ван Алсбург към Снайдър. — Установено ли е наблюдение над нея?

Един агент от предната редица изтрака нещо на своя лаптоп и на стената в конферентната зала се появи една фотография. На нея се виждаше бяла жена на средна възраст, заснета насред някакъв паркинг. Беше облечена в униформа, напомняща на униформите на камериерките по хотелите. Не беше нито слаба, нито дебела; дрехата й стоеше добре, но все пак изглеждаше малко тясна за едрата й фигура. Според моята преценка жената беше около четиридесет и пет годишна.

— Снимката е от тази сутрин — поясни Фред. — Тя работи като камериерка в хотел „Бевърли Хилс“.

— Спрете. Камериерка ли? Камериерка ли казахте?

Няколко глави се извърнаха към агент Пейдж, който се бе облегнал на дъската под прозореца.

— Какво има? — попита Ван Алсбург.

— Не знам. Може би звучи налудничаво…

— Карай направо.

— Ами всъщност… има нещо в рапорта на доктор Крос — започна Пейдж. — В хотела, където бяха намерени Сузи Картоулис и Брайън Конвър. Там някой беше оправил леглото. При това без нито една гънка. — Той сви рамене. — Прекалено грижливо, но… не знам. Една хотелска камериерка…

Тишината в залата като че ли го изплаши и младият агент замълча. Според мен, ако имаше повече опит, Пейдж би определил тази реакция по-скоро като интерес към казаното от него, а не като скептично отношение. Всички се замислиха над думите му, а в това време Ван Алсбург превключи на следващия диапозитив.

На него също се виждаше Мери Уагнър, но този път в по-близък план.

Като се вгледах по-добре, долових наченки на посивяване в черната й наглед коса, стегната на кок зад тила й. Лицето й бе закръглено и почтено на вид, но изражението й бе безразлично и някак си липсващо. Сякаш беше някъде другаде.

Мърморкото от задните редове пак се обади:

— Не ми се струва кой знае колко впечатляваща.

И наистина не беше. Съвсем не бе от онези, на които ще обърнете внимание на улицата.

Практически невидима.

86

Вечерта на същия ден, към шест и двайсет, паркирах през една пресечка от къщата на Мери Уагнър. Това определено можеше да донесе нещо, да се окаже нашият голям пробив, и ние всички го знаехме. Досега все пак успявахме да държим журналистите настрани.

В алеята зад къщата се бе спотаил вторият екип, а третият следеше Мери Уагнър по пътя от местоработата й в хотела „Бевърли Хилс“ към дома. Току-що ни бяха съобщили, че се е спряла в някакъв магазин за храни, но вече наближавала.

И наистина не след дълго синият пикап, бълващ голямо количество газове от ауспуха си, се появи на алеята пред къщата.

Госпожа Уагнър извади от багажника две найлонови кесии и влезе вътре. Изглеждаше силна жена. Освен това имаше малко странен вид, също като онези, които имаха навика да си говорят сами, но за това не можех да бъда сигурен.

След като се скри вътре, ние прекосихме улицата, за да можем да виждаме по-добре.

Моят партньор тази вечер бе Мани Бейкър, агент, чиято възраст бе приблизително колкото моята. Мани имаше добра репутация, но едносричните му отговори на моите опити да поддържам благовъзпитан разговор вече ме бяха убедили, че дежурството ми с него ще премине предимно в мълчание. И така, двамата заехме позиция, за да наблюдаваме къщата на Мери Уагнър сред полумрака на настъпващата вечер.

Едноетажната къща, наета от госпожа Уагнър, не бе добре поддържана, дори и за едно бедняшко предградие. Липсваше врата на телената ограда около дома. Тревата на моравата откъм фасадата бе избуяла и погълнала отломките на редиците от тухли покрай пътеката.

Дворът не бе много по-широк от къщата. От южната му страна имаше място само колкото за няколко коли. Там жената бе паркирала своя пикап, на сантиметри от оградата на съседния имот.

Джереми Килбърн, мъжът, който ни бе позвънил за синия пикап, живееше в съседната къща. Той бе собственик и на двете къщи. От него узнахме, че тази, дадена под наем на госпожа Уагнър, е принадлежала на майка му до смъртта й, настъпила преди година и малко. Скоро след това Мери Уагнър се нанесла и оттогава си плащала редовно наема. Килбърн я определи като „доста странна личност“, но все пак се държала общо взето приятелски с него, макар че водела доста затворен живот.

Тази вечер неговата къща бе тъмна. Той бе отвел семейството си при свои роднини, докато не се разреши случая с Мери Уагнър.

Когато полумракът отстъпи пред нощния мрак, наоколо съвсем притихна. По улицата не се виждаше никой. Мери Уагнър накрая запали осветлението и като че ли се отдаде на спокойно усамотение. Не можех да престана да размишлявам за живота на тихото отчаяние.

По едно време не издържах и извадих фенерчето и портфейла си, за да хвърля един поглед на снимките на Деймън, Джени и малкия Алекс, които винаги носех със себе си, като се питах какво ли правят сега. В мрака нямаше защо да се притеснявам за глупавата усмивка, разцъфнала на лицето ми.

През следващите няколко часа нямах друг избор, освен да поделям вниманието си между тънещата в покой къща на Мери Уагнър и файла с бележките по случая, запаметен в моя лаптоп. Всъщност тези бележки бяха по-скоро мои догадки, отколкото някакви категорични твърдения. Всичко, което трябваше да помня за Мери Смит, отдавна бе запечатано в паметта ми.

И тогава зърнах нещо — по-точно някой, — но в първия миг не повярвах на очите си.

— О, не! — силно извиках аз. — Мили боже!

Горкият Мани Бейкър замалко да изскочи от седалката си в колата.

87

— Хей! Тръскот! Спри! Веднага спри! Спри, ти казах!

Изскочих от колата веднага щом зърнах журналиста и неговия фотограф да се приближават към къщата на Мери Уагнър. Какво, по дяволите, търсеха те тук?

Ние бяхме приблизително на същото разстояние от къщата като тях, когато Тръскот внезапно се втурна да тича.

Веднага хукнах след него, бях доста по-бърз от журналиста или може би по-бърз, отколкото той допускаше. Не ми остави никакъв друг избор, затова се хвърлих яростно върху него малко преди да успее да се добере до предната врата. Ударих го отзад в гърба и Тръскот се строполи на земята, стенейки от болка.

Дотук беше хубавата част — това, че успях да го поваля. Ала сетне настъпи невъобразима суматоха. Сигурно Мери Уагнър ни бе чула и след секунди щеше да излезе и провери какво става, при което естествено щеше да ни разкрие. Единственото, което можех да сторя, бе да предприема отстъпление.

Дръпнах журналиста за крака, за да не бъдем забелязани от наемателката на къщата. За щастие успях да го направя, без да вдигам излишен шум.

— Имам пълното право да бъда тук. Ще те осъдя за всичко, което ми причиняваш, Крос.

— Чудесно, съди ме.

Тръскот започна да крещи в лицето ми, а неговият фотограф трескаво правеше снимка след снимка. Това обаче не ми попречи да извия ръката му зад гърба и така да го изведа чак до края улицата.

— Не можеш да ми причиняваш това! Нямаш право!

— Махнете го оттук! Вземете му фотоапарата! — извиках на другите агенти, които притичаха отзад.

— Ще ти скъсам задника от съдене! Ще осъдя и теб, и Бюрото заради тази средновековна инквизиция, Крос! — продължаваше да крещи Тръскот, когато аз и още двама агенти най-после го изведохме зад първия уличен ъгъл. Тогава нахлузих белезниците на Джеймс Тръскот, закопчах ги и го натиках в един от нашите седани.

— Махнете го по-далече оттук! — наредих на един агент. — Също и фотографа му.

Хвърлих един последен поглед към задната седалка, преди Тръскот да бъде откаран.

— Можеш да съдиш и мен, и ФБР. Но ще останеш в ареста заради възпрепятстване на разследването. Махнете този лунатик по-далече от очите ми!

След няколко минути тясната уличка отново потъна в тишина. Слава богу.

Честно казано останах удивен, дори озадачен, че Мери Уагнър, тази, която подозирахме, че е толкова умна и предпазлива убийца, изглежда, дори не ни забеляза.

88

През тази нощ Мери Уагнър спа добре. Всъщност много по-добре, отколкото повечето от нас. Джеймс Тръскот пък прекара нощта в участъка, но бях сигурен, че на сутринта ще го пуснат. От неговата редакция вече подадоха оплакване. Но той не бе пропуснал кой знае колко. Нямаше и никакви новости за докладване, когато другата смяна най-после се появи на улицата в четири през нощта.

Това ми осигури достатъчно време да се прибера в хотела, да подремна два часа и да си взема един душ, преди отново да се върна на работа.

Малко след седем сутринта бях пред хотела „Бевърли Хилс“. Смяната на Мери Уагнър започваше в седем и тридесет.

Тогава определено щеше да стане интересно, защото очаквахме да открием нещо повече за нейното поведение.

Луксозният хотел — масивна бетонна грамада, отличаваща се сред пейзажа на Холивуд с розовия си цвят, — като се гледа от земята, бе почти изцяло скрит зад плътната редица от палми и бананови дървета по протежението на булевард „Сънсет“. Щом влязох вътре, открих, че фоайето на хотела бе изцяло в розови тонове, а тапетите имитираха бананови листа.

Потърсих Андрю Перкинс — шеф на охраната на хотела — в кабинета му, намиращ се в сутерена. Съзнателно реших да огранича контактите с персонала на хотела само до разговора ми с него.

Самият Перкинс някога бе работил като агент към Бюрото. Когато влязох при него, видях върху бюрото му две копия от досието на Мери Уагнър.

— Тя до голяма степен притежава досие на образцов служител — заяви той. Идва навреме, изцяло е посветена на работата си. Доколкото успях да разбера от сведенията за нея, се оказва, че тя пристига, върши си работата и си отива. Но мога и още да поразпитам за нея. Необходимо ли е?

— Не, недейте, благодаря. А какво можете да ми кажете за нейното минало? Има ли там нещо за мен?

Той извади молбата на Уагнър, подадена при постъпването й на работа, заедно с още няколко документа.

— При нас е вече почти от осем месеца. По всичко личи, че дотогава е работила в хотел „Мариот“ в центъра на града и е напуснала съвсем законно оттам. Но когато се опитах да телефонирам по местата, където е работила преди, навсякъде се натъквах само на грешки или просто не можех да се свържа. Оказа се, че номерът на картата й за социална осигуровка е подправен. Това не е обичайно за камериерките или портиерите.

— Има ли някой, който да може да потвърди надеждно, че тя е била тук, в службата, през цялото време на нейните смени? — заинтересувах се аз.

Перкинс поклати глава.

— Можем да съдим за това само от дневника за дежурствата.

Отново провери документите.

— Тя определено се съобразява с правилника, което би било невъзможно, ако се опитваше да клинчи от време на време. Винаги е получавала оценки над средните. Справя се много добре с работата си. Мери Уагнър може да се квалифицира като служител над средното ниво.

89

Перкинс ми позволи да използвам неговия факс апарат, за да изпратя копия от документите на Мери Уагнър в Бюрото за кръстосана проверка. После ми даде една от престилките на поддържащия персонал, с картичка, на която бе написано само името Бил.

Въпросният Бил работеше в сутерена, откъдето можеше да се наблюдава складът, в който камериерките съхраняваха почистващите препарати и другите помощни материали. Точно в седем и половина сутрешната смяна застъпи поредното си дежурство.

Всички бяха жени, всички в еднакви розови униформи. Мери се оказа най-висока в групата. Жена с едър кокал, така биха я определили някои хора. Освен това беше бяла, тоест от малцинството сред камериерките към хотелския персонал.

Изглеждаше достатъчно силна, за да се справи с физическото натоварване, на което е била подложена Мери Смит — да „обработи“ тялото на Марти Лоуенщайн-Бел в басейна и да премести трупа на Брайън Конвър от пода до леглото в онази хотелска стая.

Бил стоеше може би на не повече от двайсетина метра от нея, с лице към електрическото табло с предпазителите, частично закрит зад вратата.

Мери Уагнър мълчаливо, но ефективно се зае с ежедневните си задължения, докато останалите й колежки се суетяха и бъбреха около нея, като повечето говореха на испански. Имаше вид на жена, вглъбена в себе си, също както ми я бе описал Перкинс. Неслучайно първата количка с препарати и инструменти за почистване, която потегли нагоре със служебния асансьор, бе именно нейната.

Не я последвах нагоре по етажите. Хотелските коридори не предлагаха никакво прикритие, пък и като най-важна задача за днес си бях поставил разговора ми с нея в нейния дом. Много държах този първи наш разговор да бъде очи в очи. А това означаваше, че наблюдението, което сега извършвах върху нея, прикрит като Бил, трябваше да бъде силно ограничено.

Най-благоприятната за мен възможност се разкри по време на обедната почивка, когато столът за хотелския персонал се запълни докрай. Заварих Мери, седнала сама на една от масите до вратата, да обядва със сандвич от риба тон и салата, докато си записваше нещо в една тетрадка с платнена подвързия. Може би беше дневник. Много ми се прииска да надзърна в този дневник. Разговорите й с хората наоколо като че ли се ограничаваха единствено до учтивите поздравления и сбогувания. Наистина беше идеална служителка.

Реших да се огранича дотук, така че се върнах в кабинета на Перкинс в сутерена. Любезно му докладвах за случилото се дотук. Но докато разговаряхме, моят пейджър иззвъня.

— Извинявай. — Протегнах ръка към телефона на бюрото на Перкинс и набрах номера на Карл Пейдж в кризисния център.

— Мисля, че ще искаш да узнаеш какво стана току-що… да, да, идвам там, само секунда… нейните графици напълно съвпадат с нашите данни. Мери Уагнър не е била на работа поне два часа преди и два часа след предполагаемото време на всяко от убийствата. Без нито едно изключение. Бинго!

— Добре, благодаря. След малко тръгвам оттук. Днес тя е на смяна.

— Кога за последен път я видя?

— Преди десетина минути. Пейдж, трябва да вървя. — Перкинс ме гледаше очаквателно, а не ми се искаше да ме затрупа с въпроси. Вече почти бях поставил слушалката, когато чух как Пейдж изкрещя от другия край на линията:

— Почакай!

С повдигане на веждите си се опитах да се извиня пред Перкинс. Понякога агент Пейдж ми лазеше по нервите, сякаш го правеше нарочно.

— Какво има сега, Карл?

— Пристигна още един имейл от Мери Смит. За убийството, което очакваме да се случи утре по обяд.

— Да, разбрах — отвърнах и побързах да прекъсна връзката. Вече знаех какво се опитваше да ми каже Пейдж.

Утре бе почивният ден на Мери Уагнър.

90

Вече бях убеден, че е особено важно да се опитам да поговоря с Мери Уагнър, преди да я сполети травмата от арестуването. Откакто се бях заел с този странен случай, за пръв път бях сигурен какво трябва да направя. Знаех, че онези в ЛАПУ са подложени на огромен натиск да действат по-енергично. А това означаваше, че аз трябваше да се справям още по-бързо, ако това въобще бе възможно.

Побързах да се прибера по-скоро във филиала на Бюрото. Веднага се отправих към кабинета на Фред ван Алсбург.

— Не ме питай. Не зависи от мен — обясни ми той, след като му изложих плана си за разговора с Мери Уагнър. — Ако Мадъкс Фийлдинг е решил да я арестува…

— Тогава ми направи услуга — предложих му аз.

След няколко минути ние вече разговаряхме по телефоните в кабинета на Фред. Знаех, че Мадъкс Фийлдинг по всяка вероятност няма да пожелае да разговаря с мен, но когато отсреща го търсеше Ван Алсбург, Фийлдинг не можеше да си позволи да тръшка слушалката на телефона си.

— Мадъкс, тук при мен сега е Алекс Крос. Той има доста основателна причина да поиска отлагането на ареста на Мери Уагнър, само колкото да успее да поговори с нея насаме.

— А ти имаш ли представа колко ни струваше да се доберем до нея? — попита Фийлдинг. — Всичко вече е решено. Има предостатъчно основания да я приберем.

— Всички улики са косвени — обадих се аз през микрофона. — Ще се наложи да я освободим.

— Как ли пък не! Работя по въпроса.

— Какво искаш да кажеш? — Усетих как гневът започна да кипи в мен. — Какво се опитваш да ни кажеш, Мадъкс? Искаш да ни изхвърлиш от играта ли?

Той пренебрегна напълно основателния ми въпрос с ледено мълчание — неговата запазена марка.

— Слушай, сега, както е притисната между проследяващите екипи от ЛАПУ и от Бюрото, тя е под постоянно наблюдение, а освен това не е показала никакви признаци, че ще предприеме нещо, ще се укрие и така нататък. Вече сме наясно с разписанието на нейното ежедневие. Остави ме да поговоря с нея в дома й. Това може да се окаже последният шанс да се срещна с нея на спокойствие. — Мразех умолителната нотка в гласа си, но знаех, че разговорът ми насаме с Мери Уагнър можеше да се окаже от огромно значение. — Детектив, много добре зная, че между нас съществуват доста разногласия — продължих, — но нали и двамата се стремим към едно и също — да намерим най-бързото възможно решение. Точно това най-много желая и аз. Ако само ме оставиш да…

— Бъди в къщата към шест — внезапно ме прекъсна той. — Но нищо не ти обещавам, Крос. Ако не се прибере в дома си след края на работния ден или ако нещо друго се случи — край на разпита ти. Ще я приберем.

Едва бях успял да извия въпросително вежди, когато се чу рязкото щракване по линията и връзката прекъсна.

91

Тя не си даде труд да остави веригата на вратата. Чух я как подрънква зад предната врата, докато я откачаше.

— Мери Уагнър?

— Да?

Едрите й нозе бяха боси, но още носеше розовата си униформа на камериерка в хотела „Бевърли Хилс“. Усмихна се мило, преди да разбере кой съм.

— Агент Крос от ФБР. — Показах й моята служебна карта, заедно със значката ми с емблемата на Бюрото. — Мога ли да вляза и да ви задам няколко въпроса? Важно е.

Умореното й лице посърна.

— Заради колата, нали? Господи, иска ми се да мога да я боядисам или да я продам, или да я заменя. До гуша ми дойде от всичките тези смущаващи погледи. Не можете да повярвате на какво са способни хората.

Държеше се дружелюбно, но в маниерите й имаше нещо, което напомняше на възпитателка от детска градина, уморена от прекалено многото деца около нея.

— Да, госпожо — кимнах аз. — Наистина е заради колата. Но всъщност се касае само за една формалност. Ние проследяваме колкото е възможно повече пикапи със син цвят. Мога ли да вляза? Няма да ви отнема много време.

— Разбира се. Нямам намерение да се държа невъзпитано. Моля, влезте. Заповядайте.

Махнах с ръка на Бейкър да ме изчака в колата, паркирана на улицата пред къщата.

— Ще ми отнеме само около пет минути — обявих аз, най-вече за да дам на госпожа Уагнър да разбере, че не съм дошъл сам. За щастие двата екипа от ЛАПУ бяха добре маскирани в двата края на улицата и тя нямаше как да ги забележи.

Пристъпих вътре, а тя затвори вратата зад мен. Адреналинът в кръвта ми моментално се покачи. Дали наистина тази жена бе убийца, при това луда? Ала кой знае защо, поради някаква странна и необяснима причина, не се чувствах застрашен в нейно присъствие.

Първото ми впечатление от къщата бе свързано с добрата подредба вътре. Личеше си, че подовете са били наскоро почистени. Никъде не видях следи от безредие.

В антрето се натъкнах на дървена фигурка на селско момиче, свело глава в почтителен реверанс. Върху полата на момичето бяха изписани думите: „Добре дошли“. Внезапно осъзнах, че макар отвън къщата да изглеждаше доста занемарена, вътре всичко бе старателно подредено. Очевидно това бе нейното малко царство.

— Моля, настанете се — покани ме тя.

Мери Уагнър посочи с дружелюбен жест към всекидневната, която се оказа отдясно на сводестия коридор. По-голямата част от стаята бе заета от едно неоправено канапе, един фотьойл и две масички.

Звукът на телевизора бе изключен. На масичката за кафе се виждаха една кутия диетична пепси-кола и малка купа с наполовина изгълтана супа.

— Да не прекъсвам вечерята ви? — любезно попитах аз. — Наистина съжалявам, ако е така. — Не че имах намерение да си тръгна веднага, ако се окажеше точно така.

— О, не, не, съвсем не. Просто преди малко похапнах нещо. — Тя бързо изключи телевизора и обра всичко от масичката.

Останах в коридора, за да огледам през вратата всички подробности във всекидневната, докато тя отиде отзад в кухнята, за да прибере купата и пепси-колата. Вътре всичко изглеждаше на мястото си. Съвсем нормален дом, спретнато подреден, уютен и грижливо почистен.

— Желаете ли нещо за пиене? — провикна се тя откъм кухнята.

— Не, нищо. Благодаря.

— Вода? Или сода? А може би портокалов сок? Няма да ме затрудните, агент Крос.

— Не, благодаря.

Дневникът й навярно бе в къщата, но не бе на видно място. Когато пристигнах, тя бе гледала поредната серия от сериала „Опасно“.

— Всъщност и без това портокаловият сок е свършил — призна си тя чистосърдечно, когато отново се върна при мен. Или бе напълно спокойна вътрешно, или просто я биваше в преструвките. Много странно. Последвах я във всекидневната и двамата седнахме.

— И така, какво мога да направя за вас? — запита ме тя с любезен тон, в който обаче се долавяше леко безпокойство. — Разбира се, че искам да помогна.

Постарах се да запазя тона си леко небрежен и лишен от всякакви застрашителни нотки.

— Преди всичко бих искал да узная вие ли сте единственият шофьор, който използва колата ви?

— Само аз. — Усмихна ми се, сякаш бе открила нещо забавно в моя въпрос. Запитах се защо.

— А случвало ли се е колата да е оставала навън без вашия надзор? По някое време на денонощието? Да кажем, през последните шест седмици приблизително?

— Е, разбира се, когато спя… А също и когато съм на работа. Работя като камериерка в хотела „Бевърли Хилс“.

— Разбирам. Следователно колата ви е необходима, за да пътувате до работата си.

Жената подпъхна пръсти под колана на униформата си и завъртя очи, сякаш искаше да ме накара да обърна внимание на отговора й. Поддадох се на този импулс и наистина се постарах да го запомня.

— Мисля, че трябва да отговоря с „да“ — продължи тя. — Технически погледнато, тогава тя остава извън моя… как го казахте? Надзор. — Засмя се малко свенливо. — Но все пак се старая да я наглеждам. Поне доколкото мога.

Набързо отбелязах мислено първите си впечатления от нея. Иска да се хареса. Гледа ръцете й все да са заети с нещо. Иска и се да ми докаже, че е интелигентна.

Докато разговаряхме, аз не само я слушах, но и я наблюдавах внимателно. Но нищо от това, което тя каза, не ми прозвуча по-особено. По-странен бе начинът, по който ме гледаше. Жестикулираше оживено с ръцете си, но кафявите й очи почти не се откъсваха от моите. Дори останах с впечатлението, че се зарадва на посещението ми.

Когато най-после се надигнах, за да сложа край на разговора ни, сякаш се канех да си тръгвам, лицето й помръкна.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода? — попитах аз и тя видимо се оживи.

— Ей сега ще ви донеса.

Последвах я през коридора. Всичко в кухнята, също както и във всекидневната, се оказа грижливо подредено. Плотовете на шкафовете бяха почти празни, с изключение само на един тостер за печене на четири филийки хляб едновременно, както и комплект от метални кутии за чай, кафе и подправки, с примитивна декоративна украса.

Решетката за сушене на чинии до чешмата бе пълна със съдове, а сред грижливо почистените сребърни прибори се виждаха два големи ножа за рязане на месо.

Мери Уагнър напълни една чаша с вода от чешмата и ми я подаде. Стори ми се, че долових може би остатък от сапун във водата.

— Да не би да сте от Калифорния? — небрежно се поинтересувах аз. — Или сте някъде от околността?

— О, не — отрече тя. — Не съм имала късмета да се родя на такова хубаво място.

— А откъде сте тогава?

— От Северния полюс. — Отново ми се усмихна свенливо и леко поклати глава. — Или поне може така да се каже.

— Оставете ме да отгатна. От щата Мейн? Приличате ми на родена в Нова Англия.

— Искате ли да напълня отново чашата?

— Не, но ви благодаря. Наистина не искам нищо повече.

Тя взе чашата от ръката ми, все още наполовина пълна, и се обърна към чешмата.

И тогава ни връхлетя адът.

Първо чух нечии стъпки и силен вик, долетял отвън.

Почти в същата секунда задната врата се разби с невъобразим трясък. Навред се разхвърчаха дървени трески и парченца счупено стъкло. Чух как предната врата също бе избита от пантите.

После няколко полицаи нахлуха в кухнята от двете страни на къщата, с бронежилетки на гърди и пистолети в ръцете, насочени към Мери Уагнър.

92

Мери Уагнър изпусна чашата с вода, но аз дори не чух падането й. Изведнъж цялата кухня се изпълни с крясъци, както и с изплашения писък на Мери Уагнър.

— Махайте се от къщата ми! Нищо не съм сторила! Веднага се махнете от мен, моля ви! Какво търсите тук?

Аз пък побързах да извадя служебната си значка, неуверен дали атакуващият екип от ЛАПУ имаше представа кой съм.

— Лягай на пода! — кресна й командирът на екипа и натика дулото на пистолета си в гърдите на Мери. — Легни! Веднага! На пода, казах!

Само за броени секунди Мери Уагнър се преобрази пред смаяните ми очи в пълна развалина. Погледът й се разфокусира. Като че ли дори не чуваше какво й крещеше офицерът от полицията.

— Легни! — отново изкрещя той.

Тя отстъпи назад и продължи да пищи, прегърбена, с ръце и рамене, свити като при самозащита.

Видях как босите й крака стъпиха върху парче от счупената чаша за вода. Тя изпищя пронизително, а после отскочи рязко на една страна, сякаш бе получила силен удар в лицето.

Босите й стъпала се хлъзнаха в локвата вода и тя залитна. Размаха отчаяно ръце и тупна тежко на пода.

След секунда атакуващият полицейски екип се скупчи около нея. Двама полицаи обърнаха Мери, извиха ръцете й зад гърба и й сложиха белезници, докато третият й диктуваше правата. Изреди думите толкова бързо, че тя едва ли проумя какво й се говори.

Някой ме хвана за лакътя и заговори на ухото ми:

— Сър, моля, бихте ли дошли с мен? — Не му обърнах внимание. — Сър? — Полицаят отново ме сграбчи за ръката, но аз гневно се отдръпнах.

— Тя се нуждае от екип на „Бърза помощ“. — Само че никой не ме чу или се престориха, че нищо не съм казал.

— Госпожо, разбрахте ли какво ви казах? — попита офицерът, ръководещ акцията.

Тя кимна колебливо, все още с лице, наведено към пода. Почти бях сигурен, че жената не проумяваше нищо от това, което й се говореше.

— Госпожо, трябва да ми отговорите с „да“ или „не“. Разбрахте ли какво ви казах?

— Да. — Произнесе го по-скоро като изохкване. Дишаше на пресекулки. — Разбрах. Мислите, че съм сторила нещо лошо.

Това се оказа достатъчно. Проправих си път сред ченгетата и коленичих край нея.

— Мери, това съм аз. Агент Крос. Добре ли си? Наистина ли осъзнаваш какво става тук?

Мери още бе паникьосана, но все пак се държеше. Извадих парчето стъкло от ходилото й, увих около раната една кърпа за бърсане на чинии и й помогнах да седне.

Тя се озърна с див поглед, сякаш търсеше в кухнята нещо познато.

— Мери, това е полицейски арест. Сега трябва да отидеш с тях. Схващаш ли какво ти говоря?

— Добре, ще я отведем. — Пред нас се изпречи едно от ченгетата, приблизително на моята възраст.

— Дайте ми само една секунда — помолих аз.

— Не, сър — отвърна ми той. — Наредено ни е незабавно да отведем заподозряната.

Обърнах се с гръб към Мери и му заговорих ниско:

— Нима не разбирате, че се опитвам да ви помогна?

— Сър, указанията, които получих, са съвсем ясни и недвусмислени. Моля, отдръпнете се. Това е наш арест.

Нямах друг избор, освен да се примиря с грозната сцена. Замислих се какво можех да предприема, но знаех, че моят протест нямаше да спре полицаите, след като им бе наредено да я арестуват. Всичко бе разпоредено от техните началници. А освен това вече всичко приключи.

Само след секунди те бяха изправили Мери Уагнър на крака и я тикаха към вратата. Изпоцапаната кърпа за бърсане на чиниите остана да лежи смачкана на пода. Върху линолеума се виждаше дълго червено петно.

— Повикайте „Бърза помощ“! — изкрещях след тях, но в бързината те или не ме чуха, или просто не им пукаше какво им казвам.

Кълна се, че тогава ми се дощя да цапардосам някого. Гневът и огорчението ме изпълниха докрай. Много добре знаех кой бе виновен за тази бъркотия. Рязко се обърнах към най-близко стоящия до мен сержант:

— Къде, по дяволите, е Мадъкс Фийлдинг? — провикнах се аз с все сила. — Къде е той?

93

— Отдръпни се настрани, Крос! — процеди Фийлдинг, още преди да съм се приближил към него. Натъкнах се на него пред тротоара срещу къщата на Мери Уагнър, където обсъждаше нещо с един от своите подчинени.

Целият квартал се бе преобразил от нормално кътче в едно от предградията на града в шумна и оживена полицейска сцена, каквато местните хора никога не бяха виждали тук. Нито пък искаха да видят.

Улицата бе задръстена от петнайсетина полицейски коли, в познатите черни и бели цветове, като върху повечето от тях още продължаваха да примигват полицейските буркани.

Покрай оградата бе опъната яркожълта маркираща лента. Подвижни дървени бариери бяха поставени от всичките страни на къщата, за да удържат наплива на зяпачите, които искаха да зърнат по-отблизо края на това вълнуващо криминално разследване.

Мери Смит живеела тъкмо в тази къща. Можеш ли да повярваш? Съвсем близо до нас?

Видях, че два микробуса с новинарски екипи вече бяха заели позиции наблизо. Запитах се дали Мадъкс Фийлдинг не е уредил предварително мащабното медийно отразяване на голямото събитие. Това още повече ме подразни.

— За какво е всичко това? — викнах му в лицето.

Но срещнах само доволно ухилената му физиономия, когато най-сетне благоволи, макар и неохотно, да се извърне към мен.

— Ти провали един много важен разпит, да не споменавам, че застраши и нейната, и моята безопасност. При това напълно ненужно. Можеха да ме застрелят. Тя също можеше да бъде застреляна. Превърна в цирк този арест. Ти си позор за ЛАПУ.

Не знаех кой ни слуша в момента, нито пък ме интересуваше. Само се надявах думите ми да го засрамят. Той явно не разбираше от друг език. Ала лицето му остана непроницаемо.

— Агент Крос…

— Идва ли ти наум, че току-що провали шанса да я склоня към самопризнание?

— Не са ми нужни нейните признания! — изкрещя той. — Не се нуждая от тях, понеже разполагам с нещо по-добро.

— За какво говориш?

Той кимна високомерно. В нашата професия информацията бе по-скъпа от всичко, а сега той разполагаше с нея. Дяволите да го вземат, какво криеше от мен?

— Не виждаш ли, че съм много зает? — озъби ми се Фийлдинг. — Ще съставя рапорт до ФБР, при това колкото е възможно по-скоро.

Но аз не го оставих на мира.

— Ти ми каза, че ще ми дадеш време да поговоря с нея. Имах твоята дума!

Той вече се бе извърнал с гръб към мен, но сега се наложи отново да ме погледне в лицето.

— Казах ти, Крос, че ако нещо се промени — край на разпита ти. Точно това ти казах.

— И какво, по дяволите, се е променило?

— Майната ти, агент Крос. Не съм длъжен да ти давам обяснения.

Нахвърлих се срещу него и навярно точно това искаше той. Двама от неговите биячи се изпречиха между нас, за да ни разтърват. Изтласкаха ме безцеремонно назад. Тъкмо навреме, но щях да се чувствам дяволски по-добре, ако бях успял да изтрия циничната усмивка от лицето му, а още по-добре, ако му бях сменил физиономията. Откопчих се от двамата полицаи и побързах да се отдалеча.

Още не се бях успокоил напълно, а вече набирах един номер на клетъчния си телефон.

— Джийн Галета.

— Обажда се Алекс Крос. Знаеш ли нещо за ареста на Мери Смит?

— Благодаря, добре съм. А ти как си?

— Извини ме, Джийн, но все пак… знаеш ли нещо? В момента се намирам пред нейната къща. Тук цари невероятна суматоха. Няма да повярваш как всичко се обърка.

Джийн обаче не бързаше да ми отговори.

— Вече не работя по този случай.

— Ще получа ли друг отговор, ако се видим?

— Може би.

— Тогава дай ми шанс. Моля те, Джийн. Нуждая се от помощта ти. Нямам време за безцелно лутане.

Гласът й най-после омекна.

— Какво се е случило там? Струваш ми се наистина разстроен.

— Да, разстроен съм. Всичко се провали. Тъкмо бях по средата на беседата с нея, когато екипът на ЛАПУ нахлу с гръм и трясък, като клоун на циркова арена. Всичко беше абсурдно, Джийн, и ненужно. Фийлдинг явно знае нещо, но не иска да го сподели с мен.

— Ще ти спестя усилията — рече Джийн. — Тя е тази, която търсим. Тя е извършила всички онези убийства, Алекс.

— Откъде знаеш? Откъде знае ЛАПУ? Какво става?

— Помниш ли космите, които бяха намерени в киното, където бе убита Патриша Бенет? Е, взели са косми за проба от пуловера на Мери Уагнър в шкафчето й в хотела. Резултатите пристигнаха преди малко. Космите са идентични. Това даде основание на Фийлдинг да се разпореди за ареста.

Мислите ми трескаво се лутаха, докато обработвах и систематизирах новополучената информация.

— Виждам, че си свършила добра работа, макар официално да си отстранена от случая — изрекох накрая аз.

— Просто го дочух случайно.

— А да си дочула къде ще бъде отведена?

Джийн се поколеба, но само за миг.

— Провери в участъка около Ван Найс24. Намира се на Силмар Авеню. Но ще е по-добре да побързаш. Няма да остане там задълго.

— Веднага тръгвам.

94

Много скоро се озовах в участъка Ван Найс, но там се натъкнах на непреодолима пречка: в лицето ми заявиха, че Мери Уагнър не е там.

Нищо не можех да направя, за да принудя бюрократите от ЛАПУ да отстъпят пред искането ми. Те се бяха добрали до тяхната убийца, или поне я бяха обявили за такава, и сега нямаха намерение да поделят плячката си с никого. Дори и Рон Бърнс нищо не би могъл да стори, за да ми помогне.

Така че до следващата сутрин не успях да се срещна с Мери Уагнър. По това време ЛАПУ я бе прехвърлило в приготвено за нея временно убежище в голямата си сграда в центъра на Ел Ей, където я бяха подложили на няколко разпита, но без никакъв успех, както го предричах.

Един симпатичен на вид детектив ми я описа като нещо средно между напълно паднала духом и абсолютно безчувствена личност, но аз все пак исках лично да проверя какво ставаше с Мери Уагнър.

Когато пристигнах в сградата в центъра на града, насъбралите се журналисти бяха два пъти повече, отколкото при други сходни случаи, на които бях ставал свидетел. От седмици репортажите за Холивудския преследвач заемаха първите страници на всички вестници, при това в национален, а не само в местен мащаб. Навсякъде можеше да се види нейното измъчено лице, унилия поглед, разчорлените коси, с една дума — типичната физиономия на убийца.

Последното, което бях чул, преди да изключа радиото в колата си, бе едно насмешливо сутринно токшоу, изпълнено със закачки и бръщолевене за това как е успяла да реализира толкова дръзки убийства сред най-богатите и най-известните жени в Холивуд.

— А какво ще кажете за Кати Бейтс? Тя става за ролята на Мери. Защото е страхотна актриса — заяви един „загрижен“ слушател на радиошоуто, което отдавна не се бе радвало на подобен интерес.

— Не, не става. Прекалено е стара, а освен това вече игра в „Нещастието“. Бих препоръчал за ролята Никол Кидман, да я цапардосат по шибания й нос, да й нахлузят една перука, да й добавят трийсетина килограма и ще е напълно готова за ролята — отвърна му водещият. — Или пък защо не Мерил Стрийп. Ами какво ще кажете за Ема Томпсън. Също и Кейт Уинслет би могла да се справи не по-зле.

Проверката в участъка ми бе отнела почти четиридесет и пет минути. Наложи се да разговарям последователно с четирима служители от полицията и да покажа служебния си пропуск поне десетина пъти, за да се добера най-накрая до тясната стая за разпити, където трябваше да ми доведат Мери Уагнър. Най-после — по тяхно благоволение.

Когато я видях, първата ми реакция бе доста странна — обзе ме жалост за нея.

Мери имаше вид на жена, която въобще не бе спала през последното денонощие, с тъмни сенки под очите и отпусната походка. Едва-едва се тътреше по коридора. Розовата й хотелска униформа бе изчезнала. Сега носеше безформени сиви панталони и някаква стара тениска с инициалите на Южнокалифорнийския университет на гърдите, изпоцапана с бледожълта боя. Неволно си припомних, че и нейната кухня бе боядисана в този цвят.

Щом ме видя, в очите й проблесна искра, подсказваща, че може би си спомняше за мен. Аз пък си спомних за пациентите, страдащи от болестта на Алцхаймер, които бях виждал при редовните ми посещения в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон.

Казах на пазача да й свали белезниците и да ни изчака отвън.

— Ще се държа добре с нея. Ние сме приятели.

— Приятели — повтори Мери и се взря проницателно в очите ми.

95

— Мери, помниш ли ме от вчера? — попитах я аз веднага щом пазачът излезе в коридора. Взех стола и седнах срещу нея. Голата маса, само двадесет на тридесет сантиметра, намираща се между нас, беше завинтена за пода. Вътре в стаята беше студено и неуютно, понеже ставаше някакво течение.

— Вие сте господин Крос, нали — едва чуто изрече тя. — Крос, агент от ФБР. Извинете, съжалявам.

— Имаш добра памет. А знаеш ли защо си тук?

Тя видимо се напрегна, макар че това трудно се забелязваше на фона на общата й отпуснатост.

— Те мислят, че аз съм жената. Те ме обвиняват за убийствата. — Сведе поглед към пода. — Убийства. Повече от едно. На всичките тези хора от Холивуд. Те мислят, че са мое дело.

Наистина се зарадвах, когато я чух да казва „те“. Това означаваше, че аз все още бях потенциален съюзник според нейното разбиране на ситуацията. Може би въпреки цялата бъркотия щеше да сподели с мен някаква тайна. Но можеше и нищо да не ми признае.

— Ако не желаеш, няма да говорим за това сега — предложих й аз.

Тя примигна, сякаш се опитваше да се съсредоточи върху това, което й казвам. Присви очи към мен, но сетне отново ги впери в пода.

— Искаш ли нещо? Да не си жадна? — попитах аз. Искаше ми се с мен да се чувства колкото е възможно по-удобно, но освен това изпитвах желание да помогна на тази жена. Изглеждаше ужасно. Вероятно бе много силно наранена.

Сега тя вдигна глава и очите й затърсиха моите.

— Мога ли да получа чаша кафе? Или ще бъде затрудняващо?

Кафето пристигна и Мери пое картонената чашка с пръстите си, отпивайки с наслада, която не очаквах да забележа у нея. Кафето като че ли малко я тонизира.

Продължи да ме гледа неспокойно, докато разсеяно оправяше разчорлената си коса.

— Благодаря.

Очите й малко просветнаха и аз си спомних колко приветливо ми се стори лицето й при срещата ни вчера.

— Мери, имаш ли някакви въпроси за всичко, което се случва около теб? Сигурен съм, че имаш какво да ме питаш.

Тя се присви. Явно емоционално бе много лесно наранима. Внезапно очите й се наляха със сълзи. Само кимна, без да отрони нито дума.

— Какво има, Мери?

Тя отклони поглед към ъгъла на стаята, откъдето ни наблюдаваше камерата. Знаех, че поне половин дузина полицейски служители и специалисти по съдебна психиатрия са заели седалките в съседното помещение, намиращо се само на три-четири метра от тази стая.

Мери като че ли отгатна мислите ми. Затова, когато заговори, тя почти шепнеше.

— Те не искат да ми кажат нищо за децата ми. — Лицето й се сгърчи, докато се бореше с напиращите сълзи.

96

— Децата ти? — повторих аз, донякъде смутен, но решен да се заловя за тази ненадейно появила се нишка.

— Знаеш ли къде са те? — Гласът й бе колеблив, но енергията й вече, поне отчасти, се бе възвърнала.

— Не, не знам — отговорих аз. — Но мога да проверя. Ще са ми необходими някои сведения за теб.

— Питай. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Те се прекалено малки, за да се справят сами.

— А колко деца имаш? — попитах я аз.

Тя като че ли остана смаяна от въпроса ми.

— Три. Ама ти не знаеш ли?

Измъкнах бележника си.

— На колко години са, Мери?

— Брендан е на осем години, Ашли на пет, а Адам е само на единадесет месеца.

Изговори имената им забързано, докато аз ги записвах в бележника си.

На единадесет месеца?

Не бе изключено да бе родила най-малкото си дете преди година, но аз много се съмнявах.

Реших да сверя с нея възрастта на всяко от децата й, за да съм сигурен какво ми бе споделила.

— На осем, на пет и на единадесет месеца, така ли?

Мери кимна.

— Да. Точно така.

— А ти на колко години си, Мери?

За пръв път видях на лицето й да се изписва гняв. Тя сви ръцете си в юмруци и затвори очи, опитвайки се да запази самообладание. Какво означаваше всичко това?

— Аз съм на двадесет и шест, за бога. Но какво значение има това? Може ли да се върнем на темата за децата?

На двадесет и шест? Невъзможно. Брей. Това е то. Най-после се стигна до пробив в бронята й.

Погледнах към бележките си, а после реших леко да я притисна.

— Значи Брендан, Ашли и Адам живеят при теб, в къщата ти. Така ли?

Тя отново кимна. Когато й казвах нещо, което бе вярно, тя сякаш изпитваше огромно облекчение. По лицето й се разля вълна на успокоение, която като че ли продължаваше надолу по тялото й.

— А бяха ли в къщата вчера, когато и аз бях там?

Сега тя изглеждаше смутена. Гневът й отново се бе възвърнал.

— Знаеш, че бяха, агент Крос. Ти беше там. Защо правиш това? — Докато говореше, тонът й се повиши. Дишането й стана накъсано. — Какво сте направили ти и хората ти с децата ми? Къде са те сега? Искам да ги видя. Още сега.

Вратата се отвори и аз вдигнах ръка към пазача, без да свалям поглед от лицето на Мери. Очевидно сърцето й се бе разтуптяло в силен пристъп на гняв.

Реших да рискувам.

— Мери, вчера в къщата ти нямаше деца.

Реакцията й бе светкавична и поразяваща.

Тя рязко скочи и ми се разкрещя, при което жилите на врата й сякаш щяха да изскочат:

— Кажи ми какво си направил с децата ми! Веднага ми отговори! Къде са децата ми? Къде са децата ми?

Зад мен се чуха стъпки и аз се изправих, за да бъда първият, който ще стигне до нея.

Тя започна да беснее, крещейки все по-силно:

— Кажи ми! Защо не ми кажеш? — Внезапно избухна в сълзи и аз я съжалих.

Бавно заобиколих масичката.

— Мери! — извиках името й с все сила, но тя остана напълно безчувствена към силния ми вик, дори и при приближаването ми към нея.

— Кажи ми къде са децата ми! — Кажи ми! Кажи ми! Кажи ми! Още сега!

— Мери…

Наведох се през масичката и я хванах за раменете, толкова нежно, колкото можех да си позволя при тези обстоятелства.

— Кажи ми!

— Мери, погледни ме! Моля те.

И точно тогава тя посегна към пистолета ми.

97

Сигурно бе видяла кобура под сакото ми. Само за секунда се добра до него и ръката й се озова върху дръжката на моя Глок.

— Не! — креснах. — Мери!

Инстинктивно я отблъснах назад в стола й, но пистолетът се измъкна от кобура и сега бе в нея. Зърнах невиждан досега блясък в очите й, дяволски налудничав.

Хвърлих се към нея, сграбчих китката й с едната си ръка, а пистолета с другата. Продължавах да крещя името й.

В следващата минута двамата се боричкахме на стола, докато накрая той се строши с трясък.

Не усетих кога ни заобиколиха. Не можех да откъсна поглед от нея.

Настръхнала, със зачервено от ярост лице, тя ме удари силно с юмрука си. Едното ми коляно я притискаше върху гърдите, а с ръка държах китката й, притискайки пистолета към пода, но тя се оказа доста силна.

Пръстът й вече бе на спусъка на пистолета. Тя се напрегна, насочи дулото към себе си и дори наведе глава, за да посрещне изстрела. Много добре знаеше какво прави.

— Не! Мери!

Благодарение на резкия прилив на адреналин и на гнева ми срещу нейната съпротива, аз напрегнах силите си и успях да повдигна ръката й към тавана. А после я дръпнах обратно надолу, много силно, към пода.

Пистолетът произведе изстрел. Куршумът срещна стената на стаята за разпити, а оръжието най-после се изплъзна от пръстите й. Сграбчих го, макар изстрелът още да ехтеше в ушите ми.

После настъпи кратък миг на затишие.

Мери престана да се съпротивлява. И тогава се повтори сцената от предишния ден, полицаите наскачаха едновременно върху нея. Обкръжиха я отвсякъде, въпреки отчаяната й съпротива.

Докато я отвеждаха, чувах неудържимите й ридания:

— Дечицата ми, дечицата ми, горките ми дечица… Къде са ми децата? О, къде? О, къде? Какво направихте с децата ми?

Гласът й заглъхна нататък по коридора, докато накрая зад гърба й се затръшна някаква тежка врата и тя остана зад нея. Никак не бе чудно, че не получих разрешение за още един разпит.

И за да се влошат нещата съвсем — ако това въобще бе възможно, видях Джеймс Тръскот на излизане от сградата. Беше заобиколен от репортери, скупчили се пред сградата в очакване дори на най-незначителните новини.

Той се провикна към мен:

— Как е успяла да се добере до пистолета ти, доктор Крос? Как си допуснал да стане това?

Очевидно Тръскот вече се бе докопал до историята.

98

Можех само да гадая за причините и характера на душевното заболяване на Мери Уагнър и за очевидните мъки и стрес, на които бе подложена. Навярно сега не бе време за задълбочени психологически оценки. Пък и моето участие в разследването беше към края си, независимо дали това ми харесваше или не. Ако трябваше да съм честен, длъжен бях да призная, че изпитвах смесени чувства.

Рано през този следобед положението на Мери се бе усложнило неимоверно. При претърсването на къщата й екип от ЛАПУ се бе натъкнал на най-значителната от всички възможни улики.

Под одеяло в дрешника на таванския етаж бяха намерили пистолет Валтер, модел РРК, който при направената балистична експертиза се оказа оръжието, използвано при убийствата.

Следователите бяха открили още половин дузина детски стикери и — което бе най-важното — семейни снимки, откраднати от кабинета на Марти Лоуенщайн-Бел и от портмонето на Сузи Картоулис. Както Майкъл Бел, така и Джовани Картоулис потвърдиха, че тези снимки са принадлежали на убитите им съпруги.

— А най-важното между другото — заяви Фред ван Алсбург пред малката група агенти, събрали се в неговия кабинет — е това, че дванадесетият час дойде и отмина, без да се случи нищо лошо. Няма нова жертва, няма нов имейл. Свърши се. Най-после. Мисля, че мога отговорно да го заявя.

Настроението бе празнично. Всички, без изключение, се радваха да оставят зад гърба си този мрачен случай, въпреки че подробностите около него щяха да продължат да измъчват още известно време по-голямата част от нашия екип. Така както в сградата, „Джон Едгар Хувър“ на Източното крайбрежие още продължаваха да тегнат тягостните възпоминания от снайпериста, избил толкова много хора в околностите на Вашингтон, окръг Колумбия. Винаги при подобни разследвания в душата оставаше чувство на неудовлетвореност, но тъкмо то бе част от онова, което ни караше да се стараем все повече.

— Алекс, задължени сме ти. — Ван Алсбург се доближи до мен. — Твоят принос по случая е неоценим. Длъжен съм да ти го призная. Сега разбирам защо Рон Бърнс иска да си по-близо до него.

В стаята се разнесе весел смях. Агент Пейдж се протегна зад мен и ме потупа по рамото. Несъмнено щеше да се издигне в йерархията на Бюрото, ако запазеше страстта си към разрешаване на сложните криминални ребуси.

— Признавам, че все още ми се иска да хвърля един поглед върху главното веществено доказателство, открито от ЛАПУ. А може би и за един по-сериозен разпит на Мери Уагнър — рекох аз, връщайки се отново към онова, което смятах за най-важно в цялата история.

Ван Алсбург поклати глава.

— Не е необходимо.

— Няма причина да не остана тук още един ден — започнах да го убеждавам аз.

— Не се безпокой за това. Пейдж и Фуджиширо са достатъчно добри, за да се справят с детайлите. Мога да ги оставя в помощ на ЛАПУ. Пък и ако наистина се нуждаят от теб, нямаш проблем с разстоянията, нали? — Не можех да не забележа обаче, че тонът му бе леко, и то изкуствено, приповдигнат.

— Фред, преди да пристигна в полицията, Мери Уагнър не желаеше да разговаря с никого. Тя ми вярва.

— По-точно, вярваше ти — възрази той. — Вероятно вече не. — Беше безцеремонно и грубо заявление, но без агресивна нотка.

— Но все още аз съм единствената личност, пред която тя може да разкрие душата си. Доколкото зная, от ЛАПУ доникъде не са стигнали в разпитите на Мери.

— Както вече ти казах, ако ни потрябваш, просто ще вземеш самолета за обратно. Говорих за това с директор Бърнс и той даде съгласието си. Така че сега спокойно можеш да се прибереш у дома, при семейството си. Имаш деца, нали така?

— Да. Имам деца.

След няколко часа, докато събирах багажа си в хотела, останах поразен от едно друго откритие: всъщност нямах търпение по-скоро да се прибера у дома. За мен щеше да бъде огромно облекчение да се завърна във Вашингтон и да знам, че в скоро време не ми предстои никакво пътуване.

Но — и това но беше много важно — защо не мислех за това, докато бях в кабинета на Ван Алсбург? Докога ще нося тези наочници, без да се усетя? Какво драматично събитие трябваше да се случи, за да ме накара да се събудя и осъзная?

По пътя към летището още една част от пъзела си дойде на мястото. Прозрението ме връхлетя съвсем ненадейно. А-тата и Б-то на онези детски стикери, откривани на местопрестъпленията. Едва сега проумях какво означаваха тези загадъчни букви. Та те не бяха нищо друго, освен инициалите на измислените деца на Мери — Ашли, Адам, Брендан. Две „А“ и едно „Б“.

Посегнах към клетъчния си телефон, преди още да съм стигнал до летището на Ел Ей.