Мери, Мери

47

Мери СМИТ седеше на една пейка в парка, докато нейната скъпа Ашли си играеше на детската площадка. Добре че излязоха навън. Тъкмо дъщеря й щеше да се поизпоти малко, преди Брендан и Адам да се върнат от училищното празненство. Надяваше се да успее да се успокои след поредния адски напрегнат ден.

Сведе поглед към новия дневник, разтворен в скута й, възхищавайки се на хубавите му плътни листове и приятната за окото подвързия.

Дневниците бяха голямата й гордост в живота. Стараеше се всеки ден да вписва по-малко. Може би след време децата й щяха да разлистват тези страници, разбирайки коя всъщност беше тя. Сега те познаваха само готвачката, прислужницата и шофьора. Междувременно с огорчение констатира, че дори дневникът сякаш беше срещу нея. Без много да му мисли, бе надраскала на първата страница: домати, моркови, соленки, сок, пелени. Отвратително!

Това не биваше да се случва. Внимателно откъсна страницата. Може да изглеждаше глупаво, но за нея дневникът бе нещо свещено и неприкосновено, а не тетрадка, която да бъде запълвана със списъка с покупките.

Внезапно осъзна, че Ашли я няма! Мили боже, къде се е дянала?

Само преди секунда бе тук, а сега не се виждаше никъде.

Но дали бе толкова скоро, когато я видя за последно? Настръхна цялата. Дали пък не беше изминало повече време?

— Ашли? Скъпа?

Очите й трескаво зашариха наоколо. Погледът й обходи детската площадка от единия до другия край. Неколцина деца с рошави руси коси продължаваха да си играят, ала от Ашли нямаше нито следа. При това цялата площадка бе опасана с ограда от ковано желязо. Колко далеч би могла да е отишла? Веднага се втурна към портата.

— Извинете, да сте виждали едно момиченце? Русо, с джинси и червена тениска?

Но никой не я бе видял.

О, мили боже, само това не. Не. Не.

Едва тогава Мери я съзря. Сърцето й едва не изхвръкна. Ашли се бе свряла край ствола на едно дърво в ъгъла на детската площадка. Изкашля се, после се позасмя, смутена от това, че бе позволила толкова лесно да загуби контрол. Господи, какво става с мен?

Отиде при нея.

— Какво правиш тук, скъпа?

— Ами играех си на криеница. Само си играех, мамо.

— Ас кого, по дяволите? — С мъка овладя желанието си да се разкрещи. Хората наоколо и без това я гледаха учудено.

— Ами че с теб, мамо. — Усмихна й се тъй сладко, че Мери едва устоя да не я притисне в прегръдките си.

Но само се приведе ниско до нея и зашепна, притиснала устни към меката й бузка:

— Ашли, не бива да правиш така. Разбираш ли? Ако ти не ме виждаш, и аз не мога да те видя. Ясно ли е?

— Добре.

— Чудесно. А сега защо не отидеш на пързалката?

Мери се отпусна на съседната скамейка, по-далеч от надигащата се вълна на неодобрение в погледите на останалите родители. Една млада майка, която четеше „Лос Анджелис Таймс“, й се усмихна.

— Здравейте.

— Сигурно не сте оттук — изрече вместо поздрав Мери, като я огледа набързо.

В тона на непознатата се прокрадна защитна нотка.

— Защо така мислите?

— Преди всичко, защото никой наоколо не се държи приятелски — отвърна Мери, а после се усмихна на свой ред. — Второ, пришълците се надушват. Аз например съм от Върмонт.

Другата жена въздъхна облекчено.

— А аз от Балтимор — сподели тя, притиснала ръка към гърдите си. — Бях чула, че тук, в Калифорния, всички са настроени приятелски. Спират колите си, за да изчакат да пресечете улицата, нали? Това не може да се види в Балтимор.

— Е, да, така е.

— Разбира се, няма да видите и това обаче. — Тя й показа първата страница на „Таймс“.

— Чухте ли за това? — попита жената. — Сигурно сте чули?

— Напоследък е трудно да пропуснеш новините за това събитие.

— Всичко това така ме натъжава. Зная, че трябва да съм уплашена, но всъщност единственото, което изпитвам, е жал за тези семейства.

Мери кимна съчувствено.

— Разбирам. Аз също. Не е ли ужасно? Горките дечица. На човек му иде да си изплаче очите по тях.

48

Според статистическите данни, с които разполагах върху бюрото си, около 89% от жените серийни убийци ликвидират жертвите си чрез отрова, удушаване или смъртоносни инжекции. По-малко от десет процента от убийците използват огнестрелно оръжие. Нито една от жените убийци, за които открих данни в статистиката, не бе убивала с нож.

Дали пък Мери Смит няма да се окаже само едно изключение, потвърждаващо правилото?

Не мислех така. Но като че ли само аз споделях това съмнение.

Прерових внушителна купчина от вестникарски изрезки, фотографии и ксерокопия на статии, пръснати на бюрото пред мен като накъсани части от различни пъзели.

Айлин Уорнос16 била стрелец. През 1989 и 1990 г. избила поне седмина души във Флорида. Когато я арестували, медиите я обявили за първата жена сериен убиец в историята на Америка. Вероятно е била най-нашумялата, но надали е била първата. Почти половината от жените, регистрирани като серийни убийци, били черни вдовици. Убийци на съпрузите си. Или мотивирани главно от ревност. Повечето от тях имали интимни отношения с жертвите си.

Боби Сю Теръл, медицинска сестра, инжектирала дванадесет пациенти със смъртоносна доза инсулин.

Доротея Монталво Пуенте отровила девет от своите пансионери, за да прибере чековете от техните социални осигуровки.

Секретарката на филиала, Морийн, надникна в кабинета.

— Искате ли нещо от закусвалнята на ъгъла?

Вдигнах глава към нея и едва сега осъзнах, че вече се бе мръкнало. Наистина бях огладнял.

— Ако имат сандвичи с пилешко на скара, ще е много добре. И портокалов сок. Благодаря.

Тя се засмя безгрижно.

— Не искате ли хамбургер или чийзбургер? Напоследък нито спях като хората, нито нещо беше наред в личния ми живот, така че се опитвах да внимавам с нездравословната храна. От дни не бях тренирал. Последното, което ми трябваше сега, бе да се разболея. Казах на Морийн, че няма значение, все ще хапна нещо.

След минута до бюрото ми се появи агент Пейдж.

— Какво става? — поинтересува се той. — Все още ли няма развитие?

Опънах ръце настрани, за да му подскажа, че съм затънал до гуша в работа.

— Тя не попада в нито една категория.

— Което вероятно е валидно за половината от жените серийни убийци, записани в историята — отбеляза Пейдж. Този млад агент все повече ме впечатляваше.

— А какво ще ми кажеш за твоите близки приятели в ЛАПУ? Нещо ново от тях?

— Разбира се, че има напредък. Балистиците отново се заеха с изследването на оръжието й. А сега наостри слух. Пистолетът се оказа истинска антика. Валтер, модел РРК, каквито отдавна не се използват. Утре ще има брифинг и ако искаш, можеш да присъстваш. Ако не, ще те покрия.

Това беше изненадваща новина. И много странна, особено що се касаеше за възрастта на оръжието на престъплението.

— Но на колко точно години е този пистолет? Успяха ли да определят това?

— Най-малко на двадесет. С което мистерията още повече се задълбочава, нали? Ще бъде трудно да се проследи.

— Мислиш ли, че заради това го е избрала? Заради трудността при проследяване? — попитах. Или всъщност просто мислех на глас. Пейдж набързо открои няколко възможности.

— Тя не е професионалист, нали? Може би това е оръжието, което е притежавала от години. Или пък е избивала хора по-отдавна, отколкото предполагаме. А може и да го е намерила. Или пък да е останало от баща й.

Всичките тези хипотези звучаха напълно правдоподобно и доказваха колко бързо разсъждаваше Пейдж.

— На колко години си? — попитах аз, обзет от внезапно любопитство. Той ми хвърли кос поглед. — Не се засягай — рекох му аз. — Това не е интервю за работа. Учуди ме твоята съобразителност. Схващаш много по-бързо от някои колеги, които напоследък са взели дипломи от Куонтико.

— На двадесет и шест съм — рече той и се усмихна широко.

— Наистина си много добър, Пейдж. Само трябва малко да поработиш върху мимиката на лицето си. Нали се сещаш — безизразна физиономия.

Той обаче не промени изражението си.

— Усвоил съм безизразната физиономия; просто не се нуждая от нея тук, когато съм на работа. — След това заговори другояче, умело имитирайки говора на загорял сърфист: — Да бе, пич, знам к’во си мислиш за мен, ама нали ме изритаха от школата по сърф, та затуй сега само с туй се занимавам.

Успя да ме разсмее, макар че иначе не ми беше до смях.

— Всъщност — рекох — не мога да си представя как ще се покатериш върху сърфа, Пейдж.

— Ами представи си го бе, пич — посъветва ме Пейдж.

49

На следващия ден, към пет следобед, залата за брифинги в управлението на ЛАПУ бе претъпкана до откат, като куфар, в който са наблъскани прекалено много боклуци. Облегнат до стената край предните редове, очаквах детектив Джийн Галета да обяви лудницата за открита.

Тя влезе със забързани крачки, придружавана от Фред ван Алсбург от ФБР, шефа на ЛАПУ Алан Шрусбъри и още един мъж, когото не познавах. Джийн определено беше красавицата в това каре и единствената, която нямаше петдесет.

— Кой е този? — попитах близкия до мен полицай. — Този със синия костюм.

— Майкъл Корбин.

— Кой?

— Заместник-кметът. Винаги ходи костюмиран. Но иначе ползата от него е колкото от циците на бика.

Бях доволен, че се отървах от задължението да взема отношение в разискванията по време на срещата, но все пак си оставах нащрек. Политиците обикновено се активизираха от такива трудни за разследване убийства. Оставаше ми единствено надеждата, че този път няма да се нагърбят с по-голяма от обичайната за тях роля.

Преди да започне, Галета ми кимна за поздрав.

— Е, колеги, да започваме. — Всички разговори бяха прекратени. Заместник-кметът стисна ръката на Ван Алсбург, след което се изниза през страничната врата. Хм? Какво означаваше всичко това? Не се държеше като гост, а по-скоро като привидение.

— Нека първо да затегнем болтовете и гайките — започна детектив Галета.

Тя набързо припомни всичките основни елементи по случая — пистолета Валтер РРК, белязаните с буквите „А“ и „Б“ детски стикери, убийствата на така наречените перфектни майки, както още ги наричаха журналистите. Един от клюкарските вестници бе нарекъл случая „Убийствата на жените от Степфорд“. Галета ни напомни, че съдържанието на имейлите, изпратени до „Лос Анджелис Таймс“, представлява класифицирана информация.

Последваха няколко въпроса:

Дали ЛАПУ или ФБР знаят или подозират за някаква връзка между Мери Смит и останалите убийства в региона? Отговорът бе: Не.

Откъде сме сигурни, че си имаме работа само с един убиец? Отговор: Не сме сигурни, но всички признаци засега сочат към това.

Откъде сме сигурни, че си имаме работа с убиец жена? Отговор: От откритите женски косми под стикерите в киносалона в Уестуд Тиътър — вероятно на жената нападател.

— Сега може би е подходящият момент да помолим агент Крос да направи обзор на профила, изготвен от ФБР. Доктор Крос пристигна от Вашингтон, където е играл водеща роля за решаването на такива сложни случаи със серийни убийци, като тези с Гари Сонежи и Кайл Крейг.

Като че ли стотина чифта очи се извърнаха да ме огледат. Бях дошъл на този брифинг само като наблюдател, но ето че сега искаха да ме избутат в средата на сцената. Но нямаше смисъл да пропускам тази възможност или което бе по-лошо — да загубя времето на присъстващите.

— Позволете ми да започна с това, че все още не съм абсолютно убеден, че Мери Смит е жена — заявих наместо встъпление.

Тези мои думи трябваше да събудят дори спящите по задните редове.

50

И успяха. В стаята настъпи оживление. Поне успях да привлека вниманието им.

— Не твърдя, че убиецът е мъж, но определено не изключваме тази възможност. Предполагам, че и вие не я изключвате. Обаче — добавих аз с по-висок глас, за да надделея над надигащия се в залата ропот — съществуват няколко факта около този случай, за които бих могъл да говоря. Засега ще използвам женски род и ще наричам убиеца „тя“. По всяка вероятност тя е от бялата раса, на възраст от средата на тридесетте до четиридесетте години. Кара собствен автомобил, което обаче не ни дава кой знае колко ценна информация, понеже в скъпите предградия, където се подвизава, всички местни жители имат коли. Най-вероятно е образована и също толкова вероятно има добра работа. Може би работи в сферата на услугите и не е изключено да притежава много добра квалификация.

Продължих още малко все в същия дух, след което трябваше да отговоря на въпросите, които колегите ми зададоха. Когато свърших, Джийн Галета даде думата на специалиста по балистика, който обясни какво бе установил за оръжието на престъпленията. Накрая Галета закри срещата.

— Имам да ви съобщя още нещо — добави тя. — Кайлийн, моля те, седни си на мястото. Благодаря ти, Гери. Още не сме приключили. Ще ви съобщя, когато съм готова. — Тя изчака залата да утихне и тогава продължи: — Излишно е да ви напомням как реагират медиите по този случай. Понякога се стига до смехотворни твърдения и предположения. Искам всеки от вас да мисли и действа така, сякаш през цялото време е в обсега на телевизионните камери и фотоапаратите на репортерите, защото това наистина може да се окаже самата истина. Така че, колеги, абсолютно никакви издънки не бива да се допускат. По тази точка от дневния ред съм непреклонна като рак на белия дроб. Няма да бъдат поощрявани каквито и да било отклонения от стандартните процедури.

Направи ми впечатление, че докато говореше, детектив Джийн Галета хвърляше чести погледи към Ван Алсбург. Днешната процедура по всяка вероятност бе обсъждана на закрито съвещание при заместник-кмета. Тогава се досетих, че тъкмо в тази година предстояха избори за кметската управа на града. Следователно кметът отчаяно се нуждаеше от успешно разрешаване на случая, при това колкото можеше по-скоро. Но аз се съмнявах, че ще успеем да се справим толкова бързо.

— Е, добре, засега това е всичко — най-после обяви детектив Джийн Галета и в залата настъпи раздвижване. Тя улови погледа ми и кимайки, ми даде знак да я последвам в намиращата се в съседство зала за пресконференции.

Трябваше да си проправя път сред навалицата, като през цялото време се питах какво толкова иска да си говорим.

— Какво има? — попитах я, когато тя затвори вратата зад нас.

— Какво, по дяволите, беше това? — ядосано извика тя.

Примигнах учудено.

— Кое това?

— Опитваш се да ми противоречиш, като твърдиш, че Мери Смит е мъж, и по този начин създаваш ненужно объркване. Хората ми трябва да са максимално концентрирани върху случая. Освен това трябваше да ме уведомиш, преди да започнеш да ни сервираш нелепите си предположения ни в клин, ни в ръкав.

— Нелепи предположения? Ни в клин, ни в ръкав ли? Вече говорихме за това и аз ти казах какво мисля.

— Да, и го отхвърлихме.

— Не, ти го отхвърли. Ти, Джийн. Знам, че си под огромно напрежение…

— Наистина е така, по дяволите! Тук е Лос Анджелис, а не Вашингтон. Идея си нямаш какво означава това.

— Обаче имам една друга идея. Ако в бъдеще отново ме поканиш да присъствам на подобен брифинг, най-добре ще е предварително да съгласувам с теб моите изказвания, за да избегнем неприятните изненади. И се опитай да си спомниш какво каза там преди малко. За това как съм успял да заловя Гари Сонежи и Кайл Крейг.

Опитвах се да изглеждам спокоен, а гласът ми да звучи окуражаващо, но от друга страна, не ми се искаше да не споделям мнението си само защото мога да раздразня някого.

Джийн ядосано стисна зъби и за миг сведе очи към пода.

— Добре тогава. Добре. Съжалявам.

— А само колкото да допълня, бих добавил: никога не съм твърдял, че си длъжна да се съобразяваш с мен. Случаят е твой, но за нещо толкова голямо и трудно за разрешаване ще ти е необходимо цялото самообладание, което притежаваш.

— Знам, знам. — Тя въздъхна дълбоко, но не от облекчение, а по-скоро за да прочисти гърлото си. След което обаче се усмихна. — Знаеш ли какво ми хрумна, че мога да направя за теб? Обичаш ли суши? И въобще познаваш ли азиатската кухня? Обещавам ти, ако се съгласиш да те заведа в някой японски ресторант, няма да говорим по работа.

— Благодаря за поканата. Но днес не ми е до ресторанти. Съжалявам, но съм решил оттук да се върна направо в кабинета. Джийн, аз не мисля, че убиецът е жена. Но кой тогава се крие зад всичко това? Нека да отложим тази среща за друг път, става ли?

— Добре, нека е друг път — кимна Джийн, след което се отдалечи от мен все така забързано, както по-рано, когато влезе в залата за пресконференции.

51

През следващите няколко часа успях да се съсредоточа върху работата си. Бях изпаднал в онова най-продуктивно за мен състояние, за което копнеех всеки път, когато сядах на бюрото.

Проиграх няколко хипотези с помощта на системата VICAP17, като при всяка проверка се стараех да открия известни сходства с регистрираните убийства в архива на полицията в Лос Анджелис. Засега обаче не можех да попадна дори на най-незначителни прилики.

Накрая нещо успя да привлече вниманието ми. Едно тройно убийство, извършено преди три месеца.

Случило се обаче не в Ел Ей, а в Ню Йорк. Убийствата били извършени в един киносалон, в Сътън Тиътър на Източна петдесет и седма улица. Още от пръв поглед детайлите ме заинтригуваха.

Главното бе това, че тези убийства в Ню Йорк бяха останали неразкрити. Нюйоркската полиция въобще нямаше представа как да подходи, за да стигне до някакво решение. Също като загадъчните убийства в Лос Анджелис.

За убийствата в Ню Йорк също липсваха предположения за мотивите. Това ми се стори твърде важно обстоятелство. Може би тази поредица от еднообразни убийства е започнала много по-рано, отколкото допускахме. Не трябваше да се изключва и вероятността убиецът да се окаже от Ню Йорк.

Събрах различните данни от разследването на убийствата на Източна петдесет и седма улица в Ню Йорк и се заех внимателно да изчета всичко докрай. В онзи следобед беше убит един от посетителите, както и двама от служителите в Сътън Тиътър. Детективите предполагаха, че двамата служители са се натъкнали случайно на убиеца, след като той вече е ликвидирал Джейкъб Райзър от Бруклин, двадесетгодишен студент по кинорежисура в Нюйоркския университет.

Но ето че нещо странично привлече вниманието ми: в рапорта се споменаваше за оръжието на престъплението. Въз основа на балистичната експертиза на куршумите, извадени от телата, се оказало, че бил използван пистолет Валтер, модел РРК.

Същото оръжие бе използвано и при убийствата в Ел Ей, макар очевидно по-стар модел.

И тогава нещо друго ме порази окончателно: убийствата в Ню Йорк бяха извършени в мъжката тоалетна.

52

Страхотна новина — постигнах нов рекорд по брой хотелски стаи, в които бях пребивавал. Проблемът бе, че не исках да виждам хотел до края на дните си. Западен Лос Анджелис не ми предлагаше кой знае какви възможности за развлечение. Лежах си на леглото, затрупан с бележките по разследванията, а на масичката до него имаше само един наполовина изяден сандвич с пилешко и една бутилка сода, вече прилично топла.

Затова когато телефонът иззвъня, аз с благодарност посегнах да го вдигна. Търсеше ме мама Нана.

— Тъкмо се бях замечтал по твоите свински котлети с царевичен хляб — признах й аз. — И ето че ти като по чудо се обади в следващия миг.

— Защо винаги ми се подмазваш, Алекс? — попита тя. — Поне се опитваш. Да не искаш да ми кажеш, че няма да си дойдеш през следващия уикенд?

— Не точно.

— Алекс…

— Ще се върна у дома. Повярвай ми, в момента за нищо не копнея толкова силно, колкото да забравя за този случай и да се махна оттук колкото се може по-скоро. Но ще се наложи да остана още малко.

— Алекс, искам от теб здравата да се замислиш за това колко време всъщност ти е нужно да прекараш там, в Калифорния. Може да се каже, че новата ти работа е още по-лоша дори от предишната.

— Как са децата? — попитах я накрая. — Мога ли да поговоря с тях? — За да си отдъхна най-после от теб, стара жено.

— Те са добре и всичко им е наред, татенце. Също и аз. Казвам го само за протокола, както обичате да се изразявате във вашите служби.

— Случило ли се е нещо? — разтревожих се аз.

— Не. Просто малко ми се вие свят. Няма нищо. Днес се видях с Кейла Коулс. Всичко е наред. Тя ме прегледа. Каза ми, че още дълго има да ходя по тази земя.

— Доколкото те познавам, а аз наистина те познавам добре, това ще рече силно завиване на свят. Да не би пак да си припаднала?

— Не, не съм припадала — безгрижно ме увери тя, сякаш това бе най-абсурдното нещо, което бе чувала през целия си живот. — Просто вече съм стара жена, Алекс. Казвала съм ти го. Макар че, бог ми е свидетел, изглеждам и се чувствам доста добре за възрастта си.

Обаче щом помолих Нана да ми даде телефонния номер на доктор Кейла Коулс, тя открито се възпротиви. Трябваше да изчакам Деймън да поеме слушалката, а Нана да освободи телефона. Тогава му казах да отиде до бюрото и да ми донесе номера на Кейла от електронния ми бележник.

— Как ти се струва Нана? — попитах го аз. — Трябва да се грижиш за нея, Дей.

— Изглежда съвсем добре, тате. Не иска да ни каже какво се е случило. Но беше на пазар и ни приготви вечеря. Не мога да ти кажа дали нещо не е наред с нея. Нали я знаеш каква си е Нана… В момента чисти с прахосмукачката.

— Прави го, за да демонстрира колко е здрава. Върви да обереш вместо нея. Върви. Помогни на баба си.

— Не знам как се чисти с прахосмукачка.

— Тъкмо имаш удобен повод да се научиш.

Щом свърших с хлапетата, се обадих на доктор Кейла Коулс, обаче попаднах на телефонния й секретар. След това се опитах да открия Джон Сампсън, молейки го, ако е възможно, да наминава понякога покрай нашата къща и да следи как е Нана, която навремето се бе грижила и за него.

— Няма проблем — успокои ме Джон. — Ще се появя утре сутрин на закуска и ще я уверя, че съм много изгладнял. Как ти се струва?

— Може и да мине за пред нея. Ще ти послужи като удобен повод за посещение.

— Тя ще се досети.

— Разбира се, че ще се досети. Макар че ти умееш да създаваш впечатление за много изгладнял.

— Как вървят нещата при теб? — попита ме той. — Не ми звучиш много оптимистично.

— Е, да кажем, че отчасти съм уверен в успеха. Тук само един дявол знае какво става. Голяма бъркотия е, Джон. Прекалено много публичност се дава на случая. Освен това трябва да се срещам и с онзи задник Тръскот. Макар че, доколкото разбрах, той отново се е завърнал на Източното крайбрежие.

— Нуждаеш ли се от подкрепление? Мога да се домъкна до Ел Ей, защото ми се полагат няколко дни ваканция.

— Да бе, точно от това се нуждая — да вбеся жена ти. Но все пак благодаря ти за предложението. Ще го имам предвид, особено ако напреднем в преследването на тази проклета Мери Смит.

Повечето от успешните ми разследвания бяха случаите, в които работех с Джон Сампсън. Затова, откакто напуснах полицията, той е от хората, които най-много ми липсват. Не исках обаче да се отказвам от предложението му за сътрудничество. Хрумнала ми бе една идея, за която той можеше да ми помогне. Така че, когато му дойдеше времето, щях да потърся помощта му.

53

Следващия ден прекарах във филиала на ФБР, работейки от седем сутринта до седем вечерта. Изглежда, най-после се провиждаше някаква светлина в края на този дълъг и страховит тунел. Джамила щеше да пристигне в Ел Ей и аз се готвех за срещата с нея.

Тя настоя да не я посрещам на летището. Разбрахме се да се видим в „Ла Синейджа“. Когато влязох в ресторанта, тя ме очакваше край бара с пътна чанта в ръка. Беше с джинси, черно поло и черни ботуши с тънки токчета. Прокраднах се зад нея и я целунах по врата. Просто не можах да устоя.

— Здравей. Ухаеш чудесно. Изглеждаш по-добре от всеки друг път. — Което си беше самата истина.

Тя се завъртя към мен.

— Здрасти, Алекс. Все пак успя да дойдеш.

— Да не би да си се съмнявала?

— Ами да — призна тя. — Помниш ли последния път, когато бях в Калифорния?

И двамата бяхме отпаднели, затова си избрахме една маса и веднага поръчахме ордьоврите — миди с черупките, заедно с обикновена салата от домати. Джамила имаше апетит на атлет след тренировка, но на мен това ми харесваше.

— Какво ново по случая с убийствата? — попита тя, след като се справихме с мидите и доматите. — Вярно ли е, че тя е изпращала имейли още след първото си убийство?

Вторачих се изненадано в нея. Вероятно журналистите от „Лос Анджелис Таймс“ се бяха раздрънкали още в самото начало на тази история с имейлите.

— Откъде го чу? И какво още знаеш?

— Ами нали си наясно как става, носят се всякакви слухове. Според един от тях се прилагат изключителни мерки за сигурност, за да не узнае обществото нищо конкретно, но така или иначе всички разбраха за какво става въпрос. Слуховете стигнаха чак до Сан Франциско.

— И какво още научи?

— Чух също, че водещата разследването детектив Джийн Галета била голяма работа. Искам да кажа, че доста умело се справяла.

— Е, тя не е Джамила Хюз, но, да, става за този пост.

Джамила не обърна внимание на комплимента, макар че наистина го заслужаваше. На светлината на свещите изглеждаше прекрасно, или поне в моите очи. Особено сега идеята да се срещнем ми се струваше чудесна — вечеря с Джамила в изискан ресторант, като мобилният ми телефон бе предвидливо изключен.

Избрахме си една бутилка „Пино Ноар“ от Орегон. Любимото й вино. Веднага щом ни наляха, вдигнах чашата си и заговорих:

— Нещата напоследък нещо се заплетоха, Джамила. Оценявам, че винаги си ме подкрепяла. И продължаваш да си до мен.

Джамила отпи от виното, а после отпусна ръка върху моята.

— Алекс, има нещо, което трябва да ти кажа. Струва ми се важно. Само ме изслушай. Става ли?

Вгледах се в очите й, но не бях уверен дали ми хареса това, което прочетох в тях. Стомахът ми се сви.

— Разбира се — отвърнах.

— Нека първо те попитам нещо — продължи тя, но очите й продължаваха да отбягват моите. — Според теб колко сериозна е връзката ни?

О! Ето какво било.

— Ами откакто започнахме да се срещаме, не съм бил с никоя друга — уверих я аз. — Но това, Джамила, изглежда, важи само за мен. Срещнала си друг мъж? Предполагам, че да.

Тя въздъхна, сетне кимна утвърдително. Такава си беше тя — пряма и откровена. Оценявах това — в повечето случаи.

— Излизаш ли с него? — Целият се напрегнах. В началото на нашата връзка очаквах нещо подобно, но не и сега. Може би съм бил прекалено самоуверен. Или прекалено доверчив. Това беше проблем, с който често се сблъсквах.

Джамила трепна и се замисли върху отговора си.

— Може да се каже, Алекс.

— Как се запозна с него? — попитах аз, но скоро се сепнах: — Почакай, Джамила. Не си длъжна да ми отговаряш.

Тя обаче пожела да говори.

— Джон е прокурор. Запознах се с него при един от моите случаи. Алекс, виждала съм се с него само два пъти. Просто излязохме заедно, но нищо повече не се е случило помежду ни.

С усилие на волята успях да си наложа да не задавам повече въпроси, въпреки че ми се искаше. Нямах право, нали? Сам си бях виновен за всичко. И защо се получи така? Защо не бях способен да се отдам изцяло на една връзка? Заради случилото се с Мария? Или заради Кристин? Или пък заради моите собствени родители, които се бяха разделили, още преди да навършат тридесет години, и оттогава никога повече не се видяха?

Джамила се наведе през масата и заговори едва чуто.

— Съжалявам. Виждам, че те нараних, а никога не съм го искала. Можем да си довършим вечерята и ако имаш желание, после ще поговорим за това. Или пък можеш да си тръгнеш. Както искаш, Алекс. Сърдиш ли ми се? — попита тя, след като не й отвърнах веднага.

— Не — казах аз, може би малко прибързано. — Предполагам, че съм изненадан. Може би разочарован. Всъщност не съм съвсем сигурен какво изпитвам. Но за да няма недоразумения, съм длъжен да попитам: казваш ми, че искаш да излизаш с други мъже или имаш намерението да прекратим връзката ни още тази вечер?

Джамила отново отпи от чашата си с вино.

— Искам само да разбера какво изпитваш.

— В момента ли? Честно? Джамила, не мисля, че можем да продължим както досега. Не знам дали съм прав. Но винаги съм бил категоричен за едно — когато съм с някого, в живота ми няма място за друг. Познаваш ме.

— Никога не сме си обещавали нищо — отбеляза тя. — Аз просто се опитвам да бъда искрена с теб.

— Знам, че си искрена. Оценявам го, наистина го оценявам. Слушай, Джамила, мисля, че сега трябва да си вървя. — Целунах я по бузата и си тръгнах.

Аз също исках да бъда честен. Както с Джамила, така и със себе си.

54

Зарязах всичко и за уикенда отлетях за Сиатъл.

Но докато пътувах от летището до квартала „Уолингфорд“, където живееха Кристин и малкият Алекс, се опитвах да свикна с мисълта, че трябваше да се виждам и с нея. Макар че… имах ли избор?

Не носех нито подаръци, нито друго подкупващо нещо, също както направи тя, когато дойде да види Алекс, докато той беше при мен във Вашингтон. Кристин ми бе позволила да видя малкия Алекс и аз не можех да устоя на изкушението. Исках да бъда с него, макар и за кратко, или честно казано — нуждаех се от това.

Къщата се намираше на Сънсайд Авеню и аз познавах пътя дотам отлично. Заварих Кристин и Али седнали на стъпалата пред портата. Малкият се втурна като торнадо да ме пресрещне. Притиснах го в обятията си. Всеки път се опасявах да не заваря едно по-различно момче от това, което бях видял предишния път. Ала всичките ми опасения изчезваха като дим, щом го притиснех до гърдите си.

— Човече, станал си много тежък. И колко само си пораснал, Али.

— Имам нова книжка — рече ми той с усмивка. — За една гладна гъсеница, дето яде всичко. Появява се неочаквано. А пък после те изяжда! Целия!

— Днес следобед можеш да я вземеш със себе си. Заедно ще я прочетем. — Прегърнах го отново и тогава видях Кристин да ни наблюдава от разстояние, скръстила ръце. Накрая тя не се сдържа, усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

— Искаш ли кафе? — провикна се тя. — Имате ли нужда от нещо друго, преди да поемете на път? — Аз присвих очи към нея — един безмълвен въпрос напираше в застиналия въздух. — Наистина ще се радвам да влезеш — рече тя. — Хайде, ела. Няма да те ухапя. — Тонът й бе весел и безгрижен, вероятно както заради мен, така и заради Али.

— Хайде, тате — нетърпеливо ме подкани малкият, измъкна се от прегръдката ми и ме поведе за ръката. — Ще ти покажа пътя.

И така, нямаше как да не го последвам. Но дали идеята бе добра? Всъщност никога досега не бях влизал вътре. Къщата бе мебелирана с вкус, а наоколо цареше уютен безпорядък. Няколко шкафа с модерен дизайн, а край тях множество лавици, наблъскани с книги. Тук-там бяха пръснати екземпляри от колекцията на Кристин с творби на изкуството. Жилището създаваше впечатление по-скоро за неформална, дори небрежна подредба, но същевременно изглеждаше доста по-комфортно от предишния й дом край Вашингтон.

Останах удивен от това колко естествено се движеха те двамата сред това пространство, което бе чуждо за мен. Аз не принадлежах на това място.

Кухнята се оказа просторна, залята от слънчевите лъчи и ухаеща на розмарин. Рафтовете под прозорците бяха наблъскани с дребни саксийки, оформящи малка, но кокетна градинка, в които тя вероятно садеше подправките, които използваше за готвене.

Кристин настани Алекс в столчето му и му поднесе наченатата от него чаша с шоколад и мляко, а сетне донесе две по-големи чаши с още димящо кафе за нас.

— Кафето е обичайният наркотик за Сиатъл — отбеляза тя. — Пия прекалено много от него. Следобедите ще трябва да мина само на безкофеиново или на някакъв друг заместител. Може би дори още от сутринта — додаде тя през смях.

— Хубаво е. Кафето. Къщата.

Баналността на разговора ме караше да се чувствам също толкова неудобно, както и ако говорехме за нещо важно. Бях се заклел да не отварям дума за времето, но ситуацията бе доста неловка и за двамата.

Алекс се изхлузи от стола и миг след това се върна с новата си книжка под мишница. Веднага се покачи в скута ми.

— Чети. Става ли? Внимавай, ще изскочи и ще те лапне!

Това разведри обстановката и насочи вниманието към малкия, както и трябваше да бъде. Разтворих книжката и зачетох:

„На лунната светлина едно малко яйце си лежало върху листото на едно дърво“.

Малкият Алекс отново отпусна главата на гърдите ми. Усетих как гласът ми отеква в него и сърцето ми съвсем започна да се топи. Кристин ни гледаше замислено, докато му четях. Усмихна се и обхвана чашата си с двете ръце.

След няколко минути малкият се обади, че трябва да отиде до банята, и ме помоли да го придружа.

— Моля те, тате.

Кристин се приближи до мен и ми прошепна на ухото:

— Трудно улучва тоалетната чиния, докато пишка. Това малко го смущава.

— О? — усмихнах се аз. — „Фрут Лупе“18. Имаш ли?

За щастие Кристин имаше една кутия и аз я взех със себе си в банята.

Хвърлих две кравайчета в тоалетната чиния.

— Сега ще те науча на една страхотна игра — заявих аз. — Ще трябва да пишкаш така, че да се целиш в средата.

Справи се много добре — във всеки случай се изпишка в чинията.

Разказах на Кристин за този трик, когато се озовахме навън, а тя се усмихна и поклати глава:

— „Фрут Лупе“. Мъжки работи, нали?

55

Остатъкът от престоя ми в Сиатъл не беше толкова напрегнат, а по-скоро забавен. Заведох малкия Алекс до аквариума, където прекарахме чудесно. Отново си припомних времето, когато бяхме заедно. Момчето гледаше с широко отворени очи пищните тропически риби, а после, в кафенето край аквариума, имитираше движенията им с пръстчетата си, омазани от кетчуп и пилешко месо. Толкова добре се чувствах с него, че бях готов да прекарам целия следобед дори в чакалнята на някоя автогара.

Обичах да наблюдавам колко естествено се държи с всички наоколо и как в същото време бе пораснал. С всяка година ставаше все по-забавен. Али. Също като великия боксьор.

На душата ми беше леко и ведро чак докато не настана време да се връщаме обратно на свечеряване. Преди раздялата Кристин и аз си поговорихме кратко на предната веранда. Не исках да влизам отново в къщата, но и нямах намерение още да си тръгвам. Ако не ме лъжеше зрението, очите й ми се сториха зачервени. Откакто я познавах, тя вечно страдаше от резки промени в настроението си, но сега ми се стори, че състоянието й се влошава.

— Мисля, че сега е мой ред да те попитам дали всичко е наред. Наистина ли си добре?

— Добре съм, Алекс. Просто обичайните неща. Повярвай ми, едва ли ти се иска да слушаш оплакванията ми.

— Е, ако имаш предвид нещо интимно, тогава си права. Но за всичко останало можеш спокойно да говориш.

Тя се засмя.

— Интимно ли? О, не, просто съм малко напрегната тези дни. Но както винаги, сама съм си виновна. Прекалено много работя.

Знаех, че наскоро бе станала директорка на намиращото се в близост частно училище. Но като изключим това, аз действително нямах никаква представа как протича животът на Кристин. Още по-малко можех да разбера защо бе плакала, преди да се върна в къщата заедно с малкия Алекс.

— Освен това — продължи тя — миналия път се споразумяхме, че имам право да знам как вървят нещата при теб. Как се справяш? Знам, че не ти е лесно, и съжалявам за това. Въобще — за всичко, което се случи.

Разказах й накратко за случая с Мери Смит, за последното виене на свят на Нана и за това, че Джени и Деймън са добре. Не споменах Джамила, а и тя не попита за нея.

— Четох във вестниците за онези ужасни убийства — кимна Кристин. — Надявам се, че си внимателен. Изненада ме това, че една жена може да бъде толкова жестока убийца.

— Винаги внимавам — уверих я аз. Имаше някаква ирония в това, че разговаряхме за тези неща. Очевидно работата ми бе причина за много от нещастията, които се случиха между нас.

— Толкова е странно, нали? — внезапно каза тя. — По-трудно ли ти беше да си тук, отколкото очакваше?

Казах й, че за да видя малкия Алекс, за мен си струват всички усилия, но — честно казано — никак не ми бе лесно да се виждам с нея.

— Определено сме понасяли по-леко съвместния живот, нали? — попита ме тя.

— Да, но не като родители.

Тя вдигна поглед към мен. Черните й очи бяха толкова интелигентни, както винаги.

— Тъжно е, когато говориш така, Алекс.

Свих рамене. Нямах повече какво да кажа.

Тя нерешително отпусна ръка на рамото ми.

— Съжалявам, Алекс. Наистина. Не искам да изглеждам като някоя напълно безчувствена личност. Не знам точно какво изпитваш, но мисля, че разбирам положението ти. Но аз само… — Тя се запъна за миг, преди да формулира следващата си мисъл: — Просто понякога се чудя какви ли родители щяхме да бъдем. Искам да кажа, ако бяхме заедно.

Това било значи.

— Кристин, ти или наистина си безчувствена, или се опитваш да ми намекнеш нещо друго.

Тя въздъхна дълбоко.

— Нищо не правя като хората. Винаги така се случва с мен. Нямах намерение да казвам нищо, но май ще се наложи. Така или иначе стигнахме дотам. Искам Алекс да се радва на щастливо детство, с двама родители. Искам той да те познава. И не знам дали ще ми повярваш или не, но искам ти също да го познаваш. За доброто на всички. Дори и за моето.

Отстъпих крачка назад и ръката й вяло увисна във въздуха.

— Не знам какво да ти отговоря, Кристин. Но мисля, очевидно е, че и аз искам същото. Ти си тази, която реши да се премести тук, в Сиатъл.

— Знам — отвърна тя. — Ето за това исках още веднъж да си поговорим сериозно. Обмислям възможността отново да се върна във Вирджиния. Почти съм сигурна, че точно това трябва да направя.

При тези думи аз окончателно загубих и ума, и дума.

56

Ванкувър бе един от любимите градове на Разказвача, заедно с Лондон, Берлин и Копенхаген. Пристигна с полет на, „Аляска Еър“ точно навреме, за да заеме мястото си в края на дългата опашка с около петстотин „посетители“ от Корея и Китай. Ванкувър и без това гъмжеше от китайци и корейци. Това бе едно от малкото неща, които не харесваше в това иначе толкова красиво канадско пристанище, но все пак това не бе болка за умиралка.

Имаше да довърши някаква работа около някакъв филм в този град, която му отне по-голямата част от деня. За капак се скапа и настроението му. Към пет часа следобед вече се чувстваше толкова зле, че имаше нужда да излее гнева си някъде.

Знаеш ли от какво се нуждаеш? От това да споделяш с някого какво се случва с теб.

Е, може би нямаше да разкрие всичко, а само част от него или поне една идея, за невероятните неща, които бе преживял, този безкрайно странен период от живота му, тази налудничава история, както сам я наричаше.

Сети се за онази дяволита червенокоса продуцентка, която сега също беше във Ванкувър за снимките на някакъв телевизионен филм. Може би трябваше да й се обади. Трейси Уилет бе преживяла бурен младежки период в Холивуд — започнал, откакто бе на осемнайсет, и продължил малко преди да навърши трийсет. Оттогава й остана едно дете и очевидно поне малко се бе вразумила.

Но тя не престана да се среща епизодично с него и това все трябваше да означава нещо. Той винаги можеше да се отпусне в компанията й и да си побъбри с нея на почти всякакви теми.

Затова й се обади и тя с радост прие предложението да вечеря с него. След един час Трейси му се обади от киностудиото. Снимките се забавили. Той не се съмняваше, че това не бе по нейна вина. Вероятно се дължеше на някакъв гаф на некадърния директор на продукцията. Някакво неорганизирано, арогантно, шибано, нафукано директорче, излязло само преди две-три години от школата за филмови директори.

Затова той не успя да се види с Трейси преди единайсет, когато тя пристигна в стаята му в хотел „Мариот“. Прегърна го топло и го целуна. Изглеждаше много добре, въпреки работния ден.

— Липсваше ми, сладур. Толкова много ми липсваше. Къде се беше изгубил? Впрочем изглеждаш чудесно. Толкова слаб, обаче приятно за окото. Само жили и мускули си, нали? Много ти отива.

Нямаше представа дали Трейси още си падаше по дрогата или по нещо друго, каквото и да било, затова се бе погрижил да има от всичко по малко. И точно така направиха — от всичко по малко. Веднага усети, че й се иска да полудува, защото му призна, че била много увлечена по един от каскадьорите във филма. Пък и самият начин, по който се настани на дивана — предизвикателно, с разкрачени крака, оглеждайки го от глава до пети с похотливия поглед на прегладняла кучка, — който много добре си спомняше, му подсказа какво й се въртеше в главата. Накрая Трейси не издържа, съблече блузата си и рече само:

— Е?

И така, той я завлече до леглото, където тя отново го обсипа с комплименти заради обновеното му и отслабнало тяло. Трейси смръкна още малко кокаин, след което си разкопча сутиена, за да го остави да погледа гърдите й. А той си припомни как трябваше да се оправя човек с Трейси — трябваше непременно да й говори колко секси изглежда, докато не спира да я докосва навсякъде в продължение поне на двайсетина минути, а после поне трийсетина минути да я чука с всичка сила, понеже Трейси не можеше без нейните оргазми и винаги трябваше да е още по-яко, по-бързо, по-яко, по-бързо, ох, бейби, бейби, бейби. И когато той отново проникна в нея, това толкова й хареса, че го притисна здраво, с все сили, към себе си, сякаш отново бяха влюбена двойка, макар че всъщност никога не бяха били.

А след като се наситиха на сексуалната увертюра, дойде неговият ред да се отърси от ежедневието. Бяха излезли на терасата, от която се откриваше панорамен изглед към града, а Трейси бе положила глава на рамото му. Беше също толкова романтично и мило, дори възвишено, като на любовна среща с Мег Райън. Или пък с Дарил Хана.

— Искам да ти разкажа нещо за това, с което съм се заел — рече той накрая. Дотогава всичко тази вечер бе правил само заради нея. Сега вече можеше да обърне малко внимание и на себе си.

— Искам да чуя всичко за това, сладур. Само че не бива да оставям хлапето прекалено до късно. Гледачката ме заплашва, че ще ме зареже, ако продължавам все така да закъснявам.

Едва сега си припомни, че Трейси винаги — открай време — си беше себична кучка.

— Някой знае ли, че ние двамата сме заедно тази вечер? — попита я той.

— Не, глупости. Какво ти става? Нещо си напрегнат. Сигурно пак си замислил нещо много голямо.

— Да, и този път е много мистериозно. И наистина е голямо. Само че сега е съвсем различно. По нищо не прилича на предишното. Този път сам си пиша историята. Най-добрата, най-вълнуващата от всички истории.

— Звучи страхотно. Сам пишеш всичко, така ли?

— Да. Чула ли си за онези убийства в Ел Ей? За Мери Смит?

Тя бе дочула нещо, ала не всичко, защото се бе завърнала във Ванкувър само преди четири седмици. Той набързо й обрисува за какво всъщност ставаше дума.

— И казваш, че си откупил правата? Ах! Това е страхотно. И какво сега, искаш да се заема с филмирането?

Той поклати глава невярващо.

— От кого, Трейси? От кого да съм откупил правата?

— О, да бе. Е, тогава за какво става въпрос?

— Мога ли да поговоря с теб? Да бъда наистина откровен?

— Разбира се, че можеш да говориш с мен. Разкажи ми за голямата си идея, за твоята история. Ужасно харесвам трилъри.

Ето, това беше. Да рискува? Или не? Какво трябваше да стори сега?

— Аз планирах тези убийства, Трейси. Защото аз съм Мери.

Ето! Каза го. И това беше! Каза го просто така, сякаш щракна с пръсти. Аз съм Мери. Мили боже!

Тя го погледна странно, наистина странно, и внезапно той осъзна, че хрумването му не бе никак разумно и че добрата стара Трейси не беше луда. Той бе лудият. Току-що се бе издънил. И то за какво? За да се похвали малко пред една приятелка от доброто старо време? За да се разтовари? Или да се изповяда?

Тя се взираше в него, сякаш имаше две глави.

— Я повтори? Какво всъщност ми каза?

Той се засмя, а после мислено изруга.

— Това бе шега, Трейси. Май попрекалихме с дрогата. Пошегувах се. Хей, нека те закарам до вас. Нали си оставила хлапето си с някаква бавачка и така нататък. Ще се погрижа за теб. Защото ти си добра майка, нали?

57

Докато пътуваха с колата, не разговаряха много. Сега той имаше ясно съзнание каква сериозна грешка бе допуснал и се питаше дали не бе направил и други издънки. Може би още по-големи, от онези, които накрая щяха да го вкарат в капана. Като онова премеждие в Ню Йорк. Стрелбата в киното.

— Знаеш ли, напоследък бях подложен на ужасно напрежение — заговори накрая той.

— Разбира се — промърмори тя. — Вече ми каза.

Боже, караше го да се чувства като някакъв параноик, като някаква откачалка. Все пак бяха приятели от толкова години.

— На колко е сега твоето дете?

— Ами вече е на четири и половина. Чудесно момче. Стивън се казва.

Сега тя наистина започна да го плаши. Сега какво? Какво, по дяволите, трябваше да прави? Това не бе сцена от романа „Мери Смит“. Трейси дори не беше част от сюжета. Лоша работа.

Внезапно отби взетото под наем волво към крайпътната канавка. Сега какво?

— Какво има? — попита тя. — Какво ти става?

— По-добре да слезеш тук, Трейси. Не се шегувам. Слизай! Ще извървиш пеша останалата част от пътя!

— Да вървя пеша? Да не си откачил? За какво въобще ми говориш?

— Махай се от колата! Веднага. Махай се оттук, преди да съм те изхвърлил!

Това вече я накара да се размърда. Отвори вратата и се изхлузи навън, псувайки като шофьор на камион. Заради студа обви ръце около гърдите си. А после започна да крещи:

— Ти си луд. Знаеш ли? А пък аз си мислех, че сме приятели.

Закрачи напред по тъмната уличка, намираща се някъде между хотел „Мариот“ и нейния дом.

Разказвача изскочи от колата и се втурна след нея.

— Трейси, почакай! Хей, Трейси!

Лесно я настигна.

— Чакай, чакай. Съжалявам, че те изплаших, бейби. Наистина съжалявам. Хей, добре ли си? — И тогава той я застреля в гърлото, а след като тя се свлече на тротоара, изстреля още един куршум в главата й.

Само че този път изобщо не се чувстваше добре.

Този път всичко се разви лошо и дяволски го изплаши.

Защото историята бе взела връх, историята бе започнала сама да се пише и след тази промяна вече хич и не се вълнуваше кой може да пострада.

58

На следващия ден, след като отлетях от Сиатъл обратно за Лос Анджелис, отново ме налегнаха мрачните мисли за това как случаят „Мери Смит“ рефлектираше върху целия ми живот. Освен това напоследък започнах да се чувствам като някакъв колекционер на объркани или провалени връзки. Единственото, което успях да постигна с Кристин, бе обещанието съвсем скоро пак да се чуем. Безкрайно ме блазнеше възможността малкият Алекс да се премести във Вашингтон заедно с майка си, но не бързах да се радвам предварително. В миналото Кристин твърде често променяше решенията си, за да повярвам, че този път всичко, което казва, със сигурност ще стане.

Както се оказа, попаднах във водовъртежа на събитията още преди да успея да напусна терминала на летището в Ел Ей.

Новините по телевизията привлякоха вниманието ми и се спрях да видя какво ставаше.

Не можех да откъсна поглед от дежурната репортерка на екрана:

— На пресконференция тази сутрин детектив Джийн Галета, оглавяваща разследването на убийства на Холивудския преследвач, решително отрече възможността за съществуване на списък с бъдещи жертви на убиеца.

Холивудския преследвач бе прякорът, който напоследък медиите използваха за Мери Смит. А колкото до „списъка с бъдещи жертви“, аз нямах никаква представа какво имаше предвид телевизионната репортерка.

От ЛАПУ призоваха жителите да запазят спокойствие и да се занимават с обичайните си дела. Но повечето хора не вярваха на тези опити за успокояване на обстановката.

— В местния полицейски участък се появи група граждани, настояващи да им бъде показан „списъка с бъдещи жертви“, за който обаче полицията упорито твърди, че не съществува. Но дори и при това положение вече е ясно за всеки, че Мери Смит успя да докара местните жители — репортерката направи многозначителна пауза — едва ли не до лудост. Лорейн Соли, на живо от Бевърли Хилс.

Списък с бъдещи жертви? Какво, по дяволите, означаваше това? Да не би в ЛАПУ да се открили нещо, без да са го споделили с нас? Нямаше да е за пръв път.

Първият, с когото успях да се свържа по телефона във филиала на ФБР в Ел Ей, беше Дейвид Фуджиширо — един от няколкото специални агенти по случая.

— Тук всичко много се обърка — започна той. — Става дума за един измислен списък с двадесет и едно имена, започващ с реалните жертви — Патриша Бенет, Антония Шифман и Марти Лоуенщайн-Бел. Разпространява се слух, че това бил дневният ред на Мери Смит.

— И всички в Ел Ей искат да узнаят дали не фигурират в него? — попитах го аз. — Една от тези двайсет и една жертви.

— Точно така. Но има още нещо. Според слуха всеки от попадналите в списъка може да се откупи, като изпрати сто хиляди долара до пощенска кутия в Ориндж Каунти. Оказа се, че такава пощенска кутия не съществува. Проверихме всичко, но никой не иска да ни повярва. Хората наистина заплашват ЛАПУ със съдебни действия.

— В този слух няма нищо вярно, нали, Дейвид? Сигурен ли си в това?

— Няма, ако съдим по всичко, което досега ни е известно по случая. Но как, по дяволите, да сме сигурни, че знаем всичко? Ние сме само ФБР.

— Случаят вече започва да се разраства до размерите на светска хроника — отбелязах аз. — Някой успя ли да поговори с детектив Галета за този списък?

— Не знам, но… какво? — Настъпи пауза по линията. — Алекс, задръж така.

— Дейвид? Какво става там?

Чух някакви гласове, но нищо конкретно. Агент Фуджиширо се върна отново при телефона и ми каза да задържа още малко.

— Нещо става — додаде той.

Чуха се още гласове, последвани от суматоха, която бе много по-шумна. Какво, по дяволите, ставаше?

Накрая чух Фуджиширо да казва:

— Да, аз тъкмо разговарям с него по телефона. Алекс? Фред ван Алсбург иска веднага да говори с теб. Задръж така.

Не умирах от желание да говоря с Ван Алсбург, но гласът му определено ми прозвуча напрегнат.

— Какво става? — запитах.

— Опитваме се да изясним. Засега знаем само, че Арнолд Гринър от „Таймс“ току-що е получил нов имейл.

Можеш направо да потегляш към редакцията на „Лос Анджелис Таймс“.

— Не и ако има ново убийство. Тогава ще е по-разумно да се отправя направо към местопрестъплението. Трябва по-скоро да огледам всичко на място.

— Нямам намерение да преговарям с теб за това, Алекс. Ще ти съобщим какво се е случило веднага щом разберем. Междувременно…

Не можах да се стърпя и го прекъснах.

— Сър? Ало? Чувате ли ме?

Затворих телефона насред виковете на Ван Алсбург, че ме чува отлично.

После позвъних на агент Пейдж и му казах да ме информира, щом стане ясно дали Мери Смит е взела нова жертва.

59

Тази сутрин, когато стъпи на шосето с колата си, Сузи Картоулис не обърна много внимание на околния свят. Мислите й бяха изцяло ангажирани с недовършената съблекалня край басейна на къщата й в Пасифик Палисейдс и с онзи проклет строителен предприемач, който изобщо не отговаряше на телефонните й обаждания, тъй като явно предпочиташе да общува само със съпруга й. Още два такива дни и щеше да уволни шибания негодник, но преди това щеше да му подпали задника.

В последната секунда успя да забележи автомобила, паркирал покрай живия плет от подстриган кедър край съседската къща. Сузи рязко наби спирачките, за да избегне удара със смотаняка, който бе избрал тъкмо това място. Сърцето й се разтуптя. Това вероятно бе доста нескопосан начин да започне деня — да катастрофира с някаква кола само на десетина метра от нейната къща.

Хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че всичко е наред.

— Съжалявам! — Имаше защо.

После отново подкара сребристия си мерцедес надолу по затворената улица, за да излезе на булевард „Сънсет“. Паркираната кола също потегли и подкара след нея, но Сузи Картоулис не забеляза това.

Цялото й внимание бе обсебено от деветгодишното момче на задната седалка.

— Добре ли си, Зак? Нямах намерение да спирам така внезапно.

— Добре съм, добре съм.

— Добре тогава. Само проверявам, скъпи. Какво ще кажеш да си пуснем малко музика? Какво ти се слуша?

Опитваше да не се държи с малкия прекалено заповеднически, но понякога наистина й бе трудно да се овладее. Закари бе чувствително момче и никак не реагираше добре, ако се почувстваше пренебрегнат. Може би ако имаше по-малко братче или сестриче… но в близко бъдеще това нямаше да се случи. Не и сега, когато Сузи се бе утвърдила като водеща на новините от десет вечерта. Най-после се бе добрала до тази светая светих на известните личности в Ел Ей. Това никак не бе малко за една млада жена, започнала кариерата си сравнително неотдавна с четене на прогнозата за времето в Тусон. Много благодаря за високата оценка. Така че сега за нищо на света не бе склонна да позволи на още една бременност да я смъкне с няколко стъпала по-надолу по стълбицата на професионалното развитие. Особено след като към нейната особа очевидно проявяваха интерес чак от Ню Йорк.

Сякаш по даден знак телефонът в колата иззвъня.

Видя, че върху е кранчето бе изписано името на съпруга й, и долепи слушалката до ухото си.

— Здрасти. Къде си, скъпи? — мило заговори тя, но беше добре, че Джо не можеше да види лицето й и така нямаше как да разбере, че бе свила вежди в израз на недоволство.

— В Маями. Мисля, че успяхме да го уредим. След малко потеглям към Палм Бийч. Разбира се, на хоризонта се задава още един ураган, та затова искам час по-скоро да офейкам оттук. Остават ни само няколко подписа, но по всичко личи, че контрактът ще мине.

— Прекрасно — рече тя с престорен ентусиазъм.

От нея се очакваше да е наясно поне с това за какъв проект ставаше дума, но всичките му договори за строителство на обекти толкова си приличаха. Май бе някакъв търговски център някъде в Южна Флорида. Но дали наистина бе така? Този плаж Вироу Бийч действително ли се намираше в Южна Флорида? Зареян нейде по крайбрежието, където някога карибските пирати бяха укривали своите съкровища? Това бе част от тяхната игра: той споделяше с нея за работата си, сякаш тя живо се интересуваше от нея, а тя се преструваше, че прелива от любопитство.

— Така че ще мога да се върна у дома още тази вечер, а не в понеделник, което е чудесно. Може би в края на седмицата ще поиграя малко голф, знам ли? Уайът най-после се реши да ме покани на Ривиерата.

— Хмм.

— Как е малкият умник?

— Сега е тук, зад мен. Почакай, не затваряй. — Сузи подаде телефона на задната седалка. — Татко е. Бъди мил с него.

Вече бе започнала мислено да нарежда графика си за деня. Ще намери някой да покрие ангажимента с пресконференцията на кмета за продължаващите убийства. Ще се обади на детегледачката да вземе Зак след тренировката по тенис. Ще телефонира на Брайън, за да се убеди, че наистина ще успее да освободи следобеда си, а после ще се обади в „Рамада“ да й запазят стая за по-ранен час. Ще уреди всичко, ще се справи, и то преди нейният съпруг „Бизнесът преди всичко“ да се е завърнал в града.

Щеше да си устрои един незабравим следобед.

60

61

Още пътувах, когато чух новината за последното — този път тройно — убийство, дело на Мери Смит. Убиецът бе нанесъл смъртоносния си удар върху една любовна двойка или поне това бе малкото, което знаехме със сигурност. Все още бях по следите на онова тройно убийство в Ню Йорк, но напредвах ужасно бавно, а ето че внезапно бях запратен на сцената на друго, също толкова безскрупулно, престъпление.

Сузи Картоулис, водеща на новините, отличавана нееднократно с награди, е била намерена мъртва, заедно с любовника си, в една стая на хотел „Рамада Плаза“ в Западен Холивуд.

Убитият мъж бе Брайън Конвър, продуцент на спортни предавания в същата телевизионна компания, в която работеше госпожа Картоулис. Била убита и втора жена — Мария Аликзандър, учеща в колеж към Южнокалифорнийския университет. Какво означаваше всичко това?

Докато карах по шосето, помолих агент Пейдж да ми прочете по телефона последния имейл. Текстът недвусмислено сочеше, че основната мишена на убиеца е водещата от телевизионните новини. В имейла не се споменаваше името на господин Конвър, нито пък съществуваше някаква отпратка към Мария Аликзандър.

— Какво знаем за тази Сузи Картоулис? — попитах Пейдж. — Съответства ли на профилите на останалите жертви на Мери?

— По принцип, да. Вмества се в целия този пъзел. Омъжена, има един син, добре изглеждаща жена с висок статус в града. Водеща е в новините в десет вечерта. Освен това е почетен председател на кампанията, привличаща средства за възстановяването на опожарената сграда на педиатричната клиника „Синайски кедър“. Синът й е деветгодишен. Още една съвършена майка.

— Която обаче си има любовник.

— Е, мисля, че никой не е съвършен. Това ли се опитва да ни каже Мери?

— Може би — отвърнах.

Медиите стръвно захапаха случая, сякаш още не се бяха наситили на кървави сензации. Цялата тази полуда ме накара още повече да съжаля съпруга и сина на Сузи Картоулис. Нейното убийство и съпружеската й невярност щяха да бъдат публично обсъждани до най-малки подробности.

— Допускаш ли да има нещо общо с това? — отново заговори Пейдж. — Съвършени майки, които не са чак толкова съвършени? Лицемерието в семейството? Нещо толкова просто?

— Ако това е идеята на Мери Смит, то я изразява по доста завоалиран начин. Особено нетипично за личност, която е толкова прецизна при съставянето на текстовете на имейлите си. Освен това, поне доколкото знаем, повечето от убитите са били жени с отлична репутация.

— Да, доколкото ни е известно — съгласи се Пейдж. — Да остана настроен на тази вълна, така ли?

— Да. Добре. Защо не се поразровиш малко за другите. Виж там дали няма да изскочат някакви мръсни малки тайни, на които да не сме обърнали внимание. Опитай с Арнолд Гринър. Обзалагам се, че разполага поне с един или два поверителни източници на информация. Това му е работата, нали?

— Да се заема с разнищване на разни клюки? — рече Пейдж и се засмя. — Е, ще видя какво мога да направя. Ще опитам да накарам Гринър да говори за някого другиго, освен за себе си.

— А какво можеш да ми кажеш за втората жертва? За Мария Аликзандър?

— Да, с нея вече положението определено е по-ясно. Тя е работила като камериерка в хотела. Хлапе от някакъв колеж. Предполагаме, че е отключила вратата на стаята със своя служебен ключ. И вътре е заварила Мери.

— И още нещо — добавих. — Ако някой те пита за мен, нито си ме чувал, нито си ме виждал.

На отсрещния край на линията Пейдж запази мълчание.

— Няма да излъжа, ако някой ме попита, но и няма да се натискам да докладвам. Освен това вече е време да се махам от службата.

— Чудесно. Впрочем свършил си страхотна работа.

— Дори и за един сърфист, а?

— Точно така, пич.

62

Последвах указанията на Карл Пейдж как да стигна до хотел „Рамада Плаза“ в Западен Холивуд. Щом се озовах там, нарочно оставих мобилния си телефон в колата. Точно сега не исках никой от Бюрото да ме безпокои, дори и да беше директорът Бърнс.

В безлюдното фоайе в стил „Арт Деко“ цареше тишина. Изсъхналите палми бяха оклюмали над редиците от кафеникави дивани, всички до един празни. Двете възрастни жени пред бюрото на рецепцията бяха единствените посетители, които можах да видя.

Този, който ръководеше огледа на местопрестъплението — предполагам, че бе детектив Джийн Галета, — явно се бе постарал да успокои духовете. Единственият признак, че на горния етаж се провеждаше разследване, бяха двамата полицаи, дежурещи пред асансьора. Лично аз обаче предпочетох да се кача по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж.

Коридорът на втория етаж бе препълнен със служители от ЛАПУ. Неколцина от тях носеха гумени ръкавици и гумени ботуши, а по гърбовете на якетата им бе изписано „Криминален разследващ екип“. Лицата на всички изразяваха тревога и изглеждаха изпити.

Един цивилен агент ме спря веднага след появата ми на площадката.

— Кой сте вие? — попита ме строго. На гърдите му висеше табелка, която ми подсказа, че се казва Сендхаузен. Размахах под носа му служебната си карта, но без никакъв коментар, успявайки да мина покрай него. — Хей! — провикна се той.

— Хей и на теб! — провикнах се в отговор, но без да се обръщам и да се спирам.

Когато стигнах до стая 223, заварих вратата широко отворена.

Отвън на вратата имаше залепени детски стикери — визитните картички на Мери Смит — две с небесни дъги и една с еднорог, залепена върху шпионката.

Първите два стикера бяха белязани с главна буква „А“, а този с еднорога — с буквата „Б“.

— Тук ли е детектив Галета? — попитах аз друга млада жена полицай, докато тя се вмъкваше покрай мен в хотелската стая. Големият брой хора, влизащи и излизащи от стаята, ми пречеше да се концентрирам.

Жената полицай ме удостои с единствен сърдит поглед.

— Мисля, че още е на долния етаж, но не съм сигурна.

— Веднага я намерете — продължих аз, губейки търпение. — Кажете й, че Алекс Крос я търси. Ще я чакам тук.

Преди да вляза в хотелската стая, се постарах да се подготвя психически. Това бе задължителна част всеки път, когато трябваше да присъствам на оглед на някое местопрестъпление. Беше все едно да си сложиш втора кожа. Но трябваше да има и известен баланс. Никога не забравях, че се касае за трагичната участ на човешки същества, а не само за трупове, не само за жертви. Защото ако стигнех дотам, това просто означаваше, че е време да си потърся друга работа. Може би наистина беше време за промяна.

Това, което заварих на местопрестъплението, бе толкова брутално, колкото и можеше да се очаква от психопат като Мери Смит.

Плюс двете отвратителни изненади, за които не бях подготвен.

63

Гледката в банята бе ужасяваща.

Мария Аликзандър — деветнадесетгодишната камериерка от персонала на хотела — лежеше превита на две върху ръба на ваната, с глава, разположена под невъзможен ъгъл спрямо гръдния й кош. Гърлото й бе разкъсано от смъртоносния куршум, отнел й всяка възможност да изкрещи от ужас. Дългите й къдрави черни коси бяха напоени с кръв. Като че ли бе засегната сънната артерия на девойката, което би могло да обясни защо имаше толкова много кръв. Ваната и всичко в банята бе напълно окървавено.

Тежка връзка ключове се въргаляше на пода край нозете на мъртвото момиче. Първото ми предположение бе, че Мери Смит е тикнала дулото на пистолета си пред лицето на младата камериерка, заставяйки я да заключи вратата на стаята, а после да отиде в банята, където я бе застреляла. Всичко това вероятно се беше разиграло за секунди.

По това време Сузи Картоулис и Брайън Конвър навярно все още са се намирали в леглото в спалнята, от която ме делеше само тесният коридор.

Някой — най-вероятно Конвър — е излязъл да види какво става.

Ако можеше да се съди по петната от кръв по килима, Мери Смит е пресрещнала Брайън Конвър по средата на отсечката от спалнята до банята.

Обаче тялото на мъжа бе заварено да лежи на леглото до това на Сузи Картоулис. Любовниците бяха проснати един до друг, по гръб, върху завивките.

И двамата бяха напълно голи — особеност, която за пръв път се срещаше в случаите на Мери Смит — макар че навярно, когато е нахлула тук, двамата вече са били разсъблечени.

Може би поради някакъв свян слабините на жертвите и бюстът на Сузи Картоулис бяха заметнати с калъфките на възглавниците.

Господи, този убиец наистина е абсолютно ненормален и непредсказуем. Противоречията можеха да объркат всекиго, включително и мен.

Следваше обаче нещо още по-странно. Огромното легло бе идеално оправено. Не бе изключено Сузи Картоулис и Брайън Конвър въобще да не го бяха използвали, докато са правили секс, само че бутилките с безалкохолни напитки и опаковката от презервативите върху масичката до него опровергаваше това предположение.

Дали пък самата Мери Смит не е оправила леглото? След като е убила трима души? Ако е така, то явно добре се бе справила. Нана отдавна ми бе разкрила разликата между идеално и немарливо оправеното легло. Мери Смит очевидно също знаеше разликата.

Старателно опънатите завивки бяха напоени с кръв, особено с тази на госпожа Картоулис. И двете жертви бяха убити с изстрели в главите, но лицето на Сузи Картоулис е било обезобразено с нож — според обичая на Мери Смит. И точно както гласеше заканата й в имейла. Лицето на Брайън Конвър бе застинала маска на ужас, докато лицето на Сузи Картоулис бе до такава степен накълцано, че приличаше по-скоро на една голяма зееща рана.

Всичко това ми напомни за убийствата в дома на Антония Шифман — едновременно ред и безпорядък.

Един убиец, но два съвършено различни импулса.

За какво, по дяволите, си е мислила тя? И какво е искала да покаже с това?

Най-смущаващото откритие обаче се появи няколко минути по-късно. На стола край леглото лежеше разтворено жълто кожено портмоне, в което стояха шофьорската книжка на Сузи Картоулис и кредитните й карти.

Докато надничах в портмонето, видях, че беше добре подредено, равномерно запълнено с едно или друго, но имаше и няколко празни пластмасови калъфчета. При тази гледка тръпки полазиха по гърба ми.

— По дяволите! — промърморих гласно. — Фотографиите липсват.

Един от разследващия екип се извърна към мен.

— Какво има? Да не сте открили нещо?

— Знаете ли къде се намира съпругът на Сузи Картоулис? — попитах.

— Предполага се, че сега лети със самолета. Трябва да си пристигне от Флорида. Защо?

— Трябва да разбера дали жена му е носила в портмонето си семейни снимки.

Въпросът ми бе чиста формалност; вече бях почти сигурен в отговора. Това се очертаваше като втори случай, при който Мери Смит проявяваше интерес към семейните снимки. Тя не само че оставаше сираци след себе си, но унищожаваше и крадеше фотографиите им. Междувременно нейните методи се променяха, а имейлите ми изглеждаха все по-самоуверени.

По какъв ли хлъзгав наклон щеше да продължи? И докъде ли щеше да ме отведе в процеса на разследването?

Не мисля, че бих могъл да понеса, ако Мери Смит започнеше да преследва тези дечица, преди да сме успели да я заловим. Но това, от което се боях, можеше да се случи още утре.

64

— Можеш ли да ми отделиш една минута, доктор Крос? Трябва да поговорим.

Вдигнах глава и видях детектив Джийн Галета да стои изправена до вратата. Лицето й изглеждаше напрегнато. Стори ми се леко състарена в сравнение с последния път, когато се видяхме. И отслабнала, сякаш бе изгубила пет килограма, с които изобщо не бе нужно да се разделя.

Излязохме в коридора.

— Какво става? Само не ми казвай, че се е случило още нещо.

— Не желая, поне засега, да се разпростирам — заговори тя приглушено и уморено, — но преди малко доведоха една жена, която е видяла един син пикап да напуска с голяма скорост паркинга на хотела. Случило се е към два часа следобед. Жената не е успяла да забележи нищо повече. Чудя се дали да не я разпиташ и след това да сравним показанията. Докато не съм решила какво ще предприемем по-нататък.

Това бе добър ход от нейна страна. Напълно бях сигурен, че и тя разсъждаваше като мен. Случаят със снайпериста през 2002 г. бе много усложнен от това, че стотици хора се впуснаха да издирват не колата, която трябваше да бъде търсена, а бял микробус с черен надпис. Това заблуждение се превърна в кошмар както за екипа от следователи, така и за отдела за връзки с обществеността към полицията. Затова сега от ЛАПУ внимаваха да не повторят същата грешка.

— Можеш ли още сега да отидеш при нея? Ще ни бъде от полза. И ще ти бъда много благодарна — добави тя. — Не ми се иска да губиш излишно време в чакане.

Никак не ми се напускаше местопрестъплението. Имах още толкова много работа за вършене. Ако по лицето на Джийн не бе изписано силно притеснение, може би щях да й откажа.

— Дай ми само пет минути да свърша тук — отвърнах й аз. — После веднага ще сляза долу.

Междувременно бях помолил Джийн да ми направи една услуга и да се заеме с разпита на Джовани Картоулис относно фотографиите, изчезнали от портмонето на жена му. Едва ли щяхме да научим кой знае какво от него, но трябваше да разберем защо Мери Смит бе откраднала семейните снимки. Освен това Джовани Картоулис можеше да бъде елиминиран като заподозрян, както и всичките съпрузи на предишните жертви. Джийн и хората й се бяха заели с това и аз останах много доволен от докладите. Колегите от ЛАПУ явно си разбираха от работата.

— Какво? — Джийн стоеше застинала в коридора и се взираше в мен. — Какво си мислиш сега? Кажи ми. Ще го понеса, каквото и да е то. Или поне така си мисля.

— Поеми дълбоко въздух. Не се предавай. Досега се справяш със случая не по-зле от всеки друг, но в момента изглеждаш зле.

Тя смръщи вежди.

— Хм… много ти благодаря.

— Изглеждаш добре, само че не така, както обикновено. Пребледняла си, Джийн. Това се дължи на стреса. Никой не може да го разбере, докато лично не се сблъска с него.

Джийн най-после се усмихна.

— Приличам на миеща се мечка с огромни черни кръгове около очите.

— Съжалявам.

— Всичко е наред, но вече трябва да изчезвам.

Спомних си за по-раншната й покана за обед и за нетактичния ми отказ. Ако бяхме останали още малко заедно, може би щях на свой ред да я поканя на вечеря, но Джийн — както и подходящият момент — вече бяха отлетели.

А мен ме очакваше разпит.

Син пикап, нали така беше?

65

Причината да се усъмня в показанията на свидетелката Бетина Роджърс не бе в гледката, която тя представляваше — сложна плетеница от татуировки по краката и ръцете и половин дузина сребърни халки, които бе нанизала по най-различни места на лицето си. Всъщност Бетина Роджърс беше добър свидетел. По-скоро ме смущаваше това, с което се отличаваха нейните показания. Бяха доста объркани, повърхностни и не вдъхваха доверие. Но в това нямаше нищо учудващо. Едно изследване на ФБР бе установило, че достоверността във всички свидетелски показания не надхвърля петдесет процента, дори да бяха снети само минути след съответния инцидент. А в случая с този разпит бяха изтекли най-малко два часа.

Въпреки гореказаното Бетина Роджърс оставаше непоколебима в показанията си.

— Бях на паркинга и се канех да включа запалването и да потегля с колата си — повтори тя за трети път.

— И тъкмо тогава един пикап изскочи зад мен и пое по пътя, право към булевард „Санта Моника“. Обърнах се да видя какво го караше да бърза толкова. Сигурна съм, че беше тъмносин. А пък че беше пикап, съм още по-сигурна, защото майка ми има такъв. Возила съм се в него толкова много пъти, милиони пъти, тъй да се каже, че познавам много добре тези коли. Беше много забавно, щото мама винаги караше като луда. — Млъкна за кратко. — А после пикапът взе рязък завой на ляво на излизане от паркинга. Е, това е всичко, което знам. По дяволите, мога ли най-сетне да си тръгвам?

Джийн Галета бе готова да я освободи, може би защото съвсем й бе дотегнало от нея, но аз настоях да й задам още няколко въпроса, чиито отговори ме интересуваха.

— Имаше ли някакви знаци по колата? — попитах аз.

— Например стикери, нещо нарисувано, нещо — каквото и да е, стига да е отличаващо се?

Тя сви рамене.

— Видях колата отстрани, пък и както вече ви казах, тя профуча много бързо покрай моята кола. Но съм сигурна, че беше пикап. Само че не видях табелата с номера или нещо друго по-отличително.

— А какво можете да ми кажете за шофьора? Видяхте ли го въобще? Имаше ли и още някой в колата? Искам да кажа, само един човек ли имаше вътре?

Бетина разсеяно започна да опипва сребърната халка на веждата си, докато размишляваше върху последния ми въпрос. Гримът й бе тежък, плътен и тъмен, с изключение на солидния слой пудра по страните. Не знаех какво представляваше Бетина Роджърс, но тя ми напомняше за модата в предградията, според която младите, без никой да ги кара, упорито се правеха на вампири. Преди няколко години имах един криминален случаи, които ме застави да се занимая и с тази страна на съвременната „култура“. Та тогава узнах колко много хора отчаяно се опитваха да си придадат колкото се може по-зловещ вид, нещо като варварите от древните германски племена.

Накрая, след като приключи с мисленето, Бетина поклати глава.

— Искате от мен да кажа, че вътре е имало жена, нали? Заради случая, който разследвате? По дяволите, сега всички говорим само за онзи шибан Холивудски преследвач, за онази мръсница, която избива всички, които не й се харесват, нали? Само не се опитвайте да ме лъжете. Аз вече знам, че ме питате за нея. Едно от ченгетата навън вече ми го подшушна на ухото.

Нищо не й отвърнах. Оставих я да си мисли още малко, но накрая тя сви отново рамене.

— Онзи син пикап ми се стори като прилеп, излетял от ада. Стрелна се покрай мен ужасно бързо, а после отби наляво. Това поне го знам със сигурност. И това е окончателният ми отговор.

Фактът, че тя не бе склонна да сподели с мен повече подробности, съвсем подкопа доверието ми в нея. Невероятно е колко много хора са склонни към обратното, дори понякога започват да си измислят, само и само да угодят на този, който води разпита. След няколко минути благодарих на Бетина за времето, което ми бе отделила, и я пуснах да си върви.

После потърсих детектив Джийн Галета, за да споделя с нея изводите и предположенията си. Срещнахме се в стаята за гости на втория етаж. Джийн ми съобщи, че още един от посетителите на хотела е потвърдил разказаното от Бетина.

— Някъде към два часа той видял един голям тъмносин пикап да потегля с голяма скорост от паркинга. Гледал от прозореца на стаята си на третия етаж. Не видял повече подробности, но спомена, че не било изключено шофьорът да е бил жена.

— Това още не означава, че наистина става дума за Мери Смит — възразих й аз. — Но все пак дори и това е огромен напредък за разследването. Поне двама души са видели една и съща кола да потегля стремглаво от хотелския паркинг.

Джийн мълчаливо кимна, обмисляйки казаното от мен.

— Е, тогава пред нас остава въпросът за шестдесет и четири хиляди долара: доколко да следваме тази посока?

Разбира се, имаше много рискове и аз откровено ги обясних на Джийн, отчасти заради нея, отчасти заради мен.

— Времето не е на наша страна. Мери Смит не показва признаци за намаляване на активността си. Точно обратното — тя като че ли все повече се усъвършенства. Но ние разполагаме с едно важно предимство — да използваме медиите, за да ускорим издирването, ако искаш точно това. От друга страна, хората вече са толкова изплашени, че ще бъдат готови да се нахвърлят срещу всеки син пикап, който им попадне пред очите. А може би и срещу всякакви други автомобили, стига да са боядисани в синьо. Ако тези убийства взривяват твоето спокойствие, то обществото има още повече основания да не вярва на властите. Но ако това ти помогне да се добереш до Мери Смит, тогава всичко ще бъде наред и дори ще те обявят за герой.

— Прилича на руска рулетка — сухо отбеляза тя.

— Е, това е името на играта — кимнах аз.

— Но аз не искам да бъда герой.

— Тази възможност също е включена в играта.

Тя най-после ми се усмихна.

— Американския Шерлок Холмс. Не съм ли го чела вече някъде? За теб?

— Не вярвай на всичко, което четеш.

Като че ли чувах часовника да тиктака в главата й. Или това бяха ударите на сърцето й?

— Добре — рече тя и погледна часовника си. — Да вървим. Ще трябва да го съгласувам с шефовете си, но ако тръгнем още сега, ще успеем да стигнем до залата за пресконференции преди новините. — Джийн се спря пред вратата. — Господи, дано това, което правя, не се окаже грешка.

— Просто върви.

— Ела с мен, Алекс. Става ли?

— Добре — кимнах. — Въпреки забележката за Шерлок Холмс.

66

Несъмнено събитието бе мащабно. Дори и Джеймс Тръскот бе налице. Пресконференцията, посветена на синия пикап, бе посетена от представители на десетки медии. Всички желаеха първи да отразят новината, изтълкувана от тях като драматичен поврат в разследването на убийствата в Ел Ей. Надяваха се, че скоро синият пикап ще бъде открит, а след това ще бъде заловена и Мери Смит. Независимо дали ще се окаже мъж или жена.

Аз обаче не се присъединих към малобройната група начело с детектив Джийн Галета, застанала с лице към камерите и фотоапаратите. Тръгнах към нея веднага след края на пресконференцията. Тя бе наобиколена от напористите репортерки, но като ме видя, разкъса обръча им и се отправи към мен.

— Благодаря ти за помощта. Твоят съвет се оказа мъдър — призна тя. — Е, какво ще кажеш? Приличах ли на нещастна миеща се мечка?

— Не, не приличаше. Е, добре, приличаше, щом толкова настояваш. — Усмихнах й се. — Хм, доколкото си спомням, преди време ми спомена, че дори аз понякога трябва да се храня, така ли беше? Е, още ли проявяваш интерес?

Тревогата се върна внезапно върху лицето й.

— Ох, Алекс, нека да не е тази вечер. — Сетне ми смигна и се усмихна. — Хвана се, а? Да, предполагам, че можем да хапнем. За каква храна имаш настроение? Всъщност вече огладнях. Какво ще кажеш за италианска кухня?

— Звучи ми добре.

Апартаментът на Джийн се намираше по пътя към ресторанта и тя настоя да се отбием там за малко.

— Трябва да си оправя лицето, да се погледна в огледалото, и то на светлината, на която имам доверие и с която съм свикнала — обясни ми тя. — Ще ни отнеме само пет минути, е, може би най-много десет. Ела. Няма да се нахвърля върху теб. Обещавам. — Засмях се и я последвах в червената тухлена сграда някъде в Санта Моника. — А може би пък ще ти се нахвърля — каза тя, докато се изкачвахме по стълбите към нейния апартамент.

И точно това се случи веднага след като вратата се затвори след нас. Завъртя ме рязко, сграбчи ме, целуна ме страстно, после отново ме пусна.

— Хм. Толкова е хубаво. Но те изпоцапах с червилото си, докторе. А сега ми дай само десет минути, както ти бях обещала.

Джийн се втурна по коридора към спалнята, за да си осигури светлината, на която се доверяваше. Никога не я бях виждал толкова освободена и оживена. Като че ли бе съвсем друга личност в сравнение с онази, която познавах от службата.

Всъщност тоалетът й отне малко повече от десет минути, но пък чакането си струваше. Наистина се появи удивително преобразена. Винаги ме поразяваше външността й, но по време на работа тя имаше изключително сериозен вид, продиктуван от характера на професията й. А ето че сега, в копринената си блузка, опънатите джинси и елегантните сандали, след набързо взетия душ, детектив Джийн Галета изглеждаше някак омекнала, искам да кажа много по-нежна и женствена. Сякаш бе разкрила другото си лице, досега напълно непознато за мен.

— Да, знам, знам, че изглеждам като плашило — промърмори тя, само че и двамата бяхме наясно, че в действителност бе точно обратното. Внезапно се плесна с дланта си по челото. — Ох, забравих да ти предложа нещо за пиене. Господи, какво ми става? — Имахме само пет минути — припомних й аз.

— Правилно. Добре че ми го напомни. Да вървим тогава. Нощта ни очаква.

Работата бе там, че аз все още усещах топлината на тялото й, допира на устните й, уханието на парфюма й. Освен това вече бях свободен, нали? Наистина ли бе така? Честно казано, все по-малко се притеснявах. Но тя вече ме бе избутала през вратата, навън в коридора — и тогава Джийн отново се извъртя към мен. Този път бях готов за нея и я стиснах в прегръдките си. Отново се целунахме, но този път по-продължително и още по-страстно от първия път. Ухаеше страхотно, харесвах да усещам тялото й, а кафявите й очи изглеждаха още по-красиви така близо до моите.

Джийн пое ръката ми и започна да ме тегли обратно към нейния апартамент.

Спрях я.

— Току-що се преоблече за излизане.

Тя поклати глава.

— Не, преоблякох се заради теб.

Но тогава успях да се окопитя, потиснах чувствата си и рекох:

— Да излезем да вечеряме, Джийн.

Усмихна ми се и кимна:

— Добре, Алекс, хайде да излезем и да вечеряме.

67

В четири сутринта двадесет и две годишната актриса Алиша Пит напусна Лае Вегас и пое към Ел Ей. Кастингът започваше в девет, а тя за нищо на света не желаеше да бъде блондинка номер триста и пет на опашката.

Пикапът на родителите й — наричан от надареното с богато въображение семейство Пит „Големия Син“ — беше като ламя, ненаситна на бензин. Но когато трябваше да се бърза за някъде, си струваше да пътуваш с него въпреки големия разход. Щом Алиша си намереше някоя по-сериозна работа, можеше да си позволи да живее в Ел Ей. Но дотогава трябваше да продължи с тези безкрайни пътувания по разни прослушвания и да очаква да й съобщят, че са я одобрили.

Докато напредваше на запад по междущатската магистрала 1–10, Алиша повтори гласно текста си, стараейки се да не поглежда прекалено често към изпомачканите страници на седалката до нея. Този ритуал, познат й до втръсване, продължи почти през целия дълъг път до Ел Ей.

— Не ми говори на мен за гордост. Вече чух от теб всичко, което исках да знам. Сега можеш само да…

Чакай, не беше така. Хвърли един поглед към сценария, а после отново се загледа в движението по шосето.

— Не ми говори на мен за гордост. Всичко това съм го чувала неведнъж от теб. Каквото и да ми кажеш сега, няма да ти повярвам. Сега можеш само да… О, по дяволите! Какво ти става, Алиша? Как може да си такава глупачка!

Незнайно как се бе отклонила от магистралата, а след това бе поела по някакво странично шосе. Спря на светофара на някакво непознато кръстовище.

Вече бе стигнала в Ел Ей, но това тук определено не беше булевард „Уилшир“.

Беше място, където никога досега кракът й не бе стъпвал. Пейзажът бе доминиран от пустеещи жилищни сгради, а до тротоара стърчаха останките от някаква опожарена кола. По-точно таксиметров автомобил.

Добре де, добре, каза си тя. Само не изпадай в паника, Алиша. Просто завий обратно и се върни на магистралата. Нямаш грешка. Чудесно се справяш.

Докато чакаше светофарът да превключи на зелено, подаде глава през прозореца, оглеждайки се за някакво отклонение към магистралата.

Един от младежите, мотаещи се на съседната пряка, наведе глава напред, за да може по-добре да вижда през предното стъкло на пикапа. Беше облякъл торбести панталони, от онези, които носеха пристанищните докери, и някакво доста изпоцапано поло, което някога може да е било с небесносин цвят. Надали имаше повече от шестнайсет или най-много седемнайсет години.

След него лениво пристъпваха още двама младежи. И когато Алиша вече се питаше дали пък да не премине на червено, тримата младежи се изпречиха пред капака на колата и блокираха пътя й за бягство. Добре се нареди, няма що! А сега какво?

68

Затвори очи за около секунда. Какво можеше да стори в тази ситуация? И защо още не си беше купила мобилен телефон? Хм, може би защото беше почти без пари.

Когато отново отвори очи, онзи с небесносиньото поло, със заплашително изражение на лицето, подсилено от червения дракон, татуиран на врата му, стоеше до прозореца от нейната страна.

Тя не се сдържа и изпищя полугласно, по-скоро изскимтя, но и това бе достатъчно за онзи да разбере колко изплашена беше.

Тогава паниката се надигна още по-силно в нея. В първата секунда не успя да проумее, че онзи отвън говореше нещо. Размахваше ръце, като че ли се опитваше да я успокои.

Алиша спусна стъклото.

— К… какво? — едва чуто промълви, неспособна да потисне треперенето на гласа си.

— Ами рекох да не си се изгубила! — каза оня. — Такива работи, госпожице, да не си се загубила, а? Щото на такваз ми мязаш. На изгубена.

Алиша успя да преглътне следващото си хлипане.

— Да. Съжалявам. — Това бе най-лошият й навик: вечно се извиняваше. За всичко. — Просто търсех…

— Щото си знам аз, че не си от тукашните — продължи оня. Лицето му за миг се отпусна, за да се втвърди след секунда. — Таз кола твойта ли е?

Страхът и объркването я докараха до вцепенение, което тя толкова ненавиждаше. Единственият отговор, който й хрумна, бе:

— На родителите ми е.

Момчето със синьото поло се почеса по бакенбардите, сякаш обмисляше нейния отговор.

— Бая народ издирва една кола досущ кат твоята — рече. — Не четеш ли вестниците? Не гледаш ли телевизора?

— Просто се опитвам да стигна до Уестуд. За едно прослушване. За един телевизионен сериал. Отбих от шосето, преди да се усетя, че…

Младежът прихна от смях, извърна се назад към спътниците си, а после отново се наведе към нея. Движенията му бяха небрежни и лениви.

— Опитвала се да се дотътри до Уестуд за някакъв сериал. Филмче по телевизията. Мамка му, точно това очаквах. Щото си знам, че хич не ти пука за никого тук и не се навърташ за някой от тукашните.

— Не е тъй бе, човече — обади се едното от другите две момчета. — Нали трепе само онези от богатите предградия.

— Никакъв проблем не виждам в това — намеси се третото. — Убивай богатите, ръфай им кокалите. Прави с тях каквото си знаеш.

— Какво казваш? — Алиша ги оглеждаше един по един, изплашена до смърт от бъркотията, в която се беше набутала, отчаяно търсеща начин да се измъкне оттук. Диво щуращият й се поглед попадна върху огледалото за обратно виждане. Дали пък да не се измъкне на заден ход? Адски бързо? Да натисне педала? Газ до ламарината?

Хлапето до страничното стъкло повдигна полото си, за да й покаже пистолета, затъкнат в колана на торбестите му панталони.

— Нали няма да го направиш — посъветва я той.

Представата, че можеше да бъде убита, преди дори да е отпила от сутрешното си кафе, внезапно я отрезви.

— Моля, аз само… моля. Н-не ме на… ра… нявайте — запелтечи тя.

Усети безпомощността в собствения си глас. Все едно че слушаше някой друг, изпаднал в паника. Господи, нали уж беше актриса.

Младежът в сините дрехи бавно кимна, по начин, който тя не можа да разгадае. После се отдръпна от колата и й махна с ръка да продължи по пътя си.

— Магистралата е натам — рече й той. Другите двама също се отместиха настрани.

Алиша въздъхна облекчено. Дори ги удостои с измъчената си усмивка.

— Благодаря ви. Много съжалявам — повтори тя.

Ръцете й още трепереха, когато пое волана, но поне вече бе в безопасност.

Пикапът едва бе изминал два-три метра, когато се раздаде оглушителен трясък и предното стъкло се пръсна на хиляди стъклени късчета.

В следващия миг една тежка метална тръба се стовари върху прозореца откъм шофьорската седалка.

Алиша се парализира от ужас. Ръцете и краката й отказаха да се помръднат. Едва успя да изпищи.

Импулсът да натисне педала за газта до ламарината достигна прекалено късно до мозъка й — защото само за секунда вратата откъм нейната седалка се разтвори и едни едри, яки ръце я сграбчиха и изхвърлиха на улицата. Алиша се стовари на платното по гръб, неспособна дори да изохка.

— Каква глупачка си ти! — чу тя как някой извика и страхотна болка я прониза в главата. А после видя как металната тръба отново се издигна и сетне се спусна бързо надолу, прицелена точно в средата на челото й.

69

Всичко около случая „Мери Смит“ внезапно и драматично се промени. Джийн Галета бе отстранена от разследването и напълно елиминирана от работата по разкриването на престъпленията. Прехвърлиха я към други случаи.

Опитах се да я защитя, ала броени часове след оповестяването на убийството на Алиша Пит шефовете й отнеха пълномощията по разследването на убийствата на Мери Смит. В същата вечер началникът на полицията Шрусбъри обяви, че лично поема издирването на Холивудския преследвач, а детектив Галета временно ще напусне разследването, усложнено от злочестото убийство на една млада жена от Лае Вегас, шофирала син пикап.

Джийн бе неутешима, но вече бе преминала през всички възможни перипетии, свързани с този случай, включително и ролята на жертвен агнец.

— Кметът на Лае Вегас поискал от кмета на Ел Ей да се намеси и да обясни на полицията как се води разследване — гневно се развика тя. — Докога ще пречат на професионалистите да си вършат работата.

— Така е, откакто свят светува — обясних й аз.

Двамата се срещнахме за по едно питие към осем същата вечер. Тя избра мястото, като добави, че иска да се увери, че разполагам с всичко, което би могла да ми предостави за по-нататъшното разследване на убийствата. Разбира се, искаше да намери също и отдушник за чувствата си.

— Признавам, че имам вина за смъртта на Алиша Пит, но…

— Джийн, престани. Веднага. Не си виновна за това, което се случи с тази жена. Това би могло да е в резултат от решението, което взе, но не е същото. Ти направи най-доброто, на което бе способна. Останалото е политика. Но не трябваше да те отстраняват от случая.

Тя не проговори през следващите няколко секунди.

— Не знам — промълви тя накрая. — Бедното момиче е мъртво.

— Имаш ли да вземаш отпуска? — попитах я. — Можеш да я използваш.

— Да бе! Сякаш мога да се махна от града точно сега. Може да съм отстранена от случая, но…

Не довърши изречението, но и не трябваше. Вече бях изпадал в положение като нейното. По-добре бе да не изричаш на глас, че се каниш да нарушиш правилата. Просто продължаваш напред, без да преставаш да ги рушиш.

— Алекс, иска ми се за малко да се откъсна от всичко. Затова пожелах да се срещнем тук.

— Напълно те разбирам. Знаеш къде можеш да ме намериш.

Джийн си позволи да се усмихне, макар и едва-едва.

— Наистина си много добър — рече тя. — Въпреки че си от ФБР.

— А ти си чудесно ченге. Въпреки че си от ЛАПУ.

Тя се пресегна през масата и отпусна ръката си върху моята. Но после бързо я отдръпна.

— Чувствам се неловко — въздъхна тя и отново се усмихна тъжно. — Съжалявам, ако се държа глупаво.

— Ти си човек, Джийн. Това променя всичко, нали? На твое място не бих се извинявал.

— Добре, повече няма да се извинявам. Но сега трябва да вървя, преди да съм се разплакала или да направя нещо, за което после наистина ще съжалявам. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам. — С тези думи Джийн стана от масата. Но преди да излезе през вратата, отново се обърна към мен: — Въпреки че вече не участвам в разследването по случая, ще се навъртам наоколо.

70

Странно.

Когато се прибрах вечерта в стаята си, на рецепцията ме очакваше един плик.

От Джеймс Тръскот.

Отворих го по пътя към стаята ми и изчетох писмото на един дъх.

Досега жертвите били петнадесет. Джеймс Тръскот бе приложил кратко описание към всяка от тях.

Първата жена била Синтия Кофман. През 1986 г. тя и приятелят й ограбили и удушили четири жени. Осъдили я през 1989 г., но още очаквала изпълнението на присъдата. Сега Синтия Кофман е на четиридесет и две години.

Към края на дългото си писмо Джеймс Тръскот ми съобщаваше, че планира да посети някои от жените убийци в затвора. Канеше ме да го придружа, ако смятам, че имам полза от това.

След като свърших с четенето на страниците, аз отново ги прелистих.

Какво му ставаше на Джеймс Тръскот? И защо искаше да бъде моят Бозуел19?

Исках просто да ме остави на мира, но това нямаше да стане, нали?

71

Телефонът в хотелската стая ме събуди малко след два и половина през нощта. Тъкмо сънувах нещо, свързано с малкия Алекс и Кристин, но всичко изчезна, след като чух първото позвъняване.

Първата ми мисъл бе: Джеймс Тръскот.

Но не беше той.

Към три часа вече пътувах с колата през някакво непознато предградие на Холивуд, търсейки комплекс от луксозни вили. Ако бях изчакал утрото, несъмнено щеше да ми бъде много по-лесно да го открия, пък и тогава мислите ми нямаше да препускат тъй трескаво.

Играта на Мери Смит отново се бе променила и аз се напрягах да проумея разликата. Защо й бе нужно това убийство? Защо точно сега? И защо този път жертвите са две?

Комплексът от луксозните вили, който най-накрая успях да открия, сякаш бе строен някъде през седемдесетте. Всички вили бяха триетажни, с плоски покриви, от тъмно кедрово дърво, с дебели колони вместо основи, защото пространството под тях се използваше за паркиране. Но забелязах, че имаше паркирани коли и по улиците, което облекчаваше действията на убиеца.

— Агент Крос! Алекс! — извика ме някой.

Познах гласа на Карл Пейдж, достигнал до слуха ми нейде от мрака. Часовникът ми показваше три и пет.

Застигна ме пред уличната лампа.

— Насам — посочи ми той накъде да продължа.

— Как узна за случилото се? — попитах го аз. Пейдж бе този, който ме потърси в хотелската стая.

— Още бях в офиса.

— Кога спиш, по дяволите?

— Ще се наспя, когато всичко това приключи.

Последвах младия агент. На няколко пъти завивахме ту наляво, ту надясно, сред поредицата ниски постройки, гледащи към общата градина, в средата на която имаше голям басейн. Неколцина от местните жители, повечето от тях още по пижами и нощници, се бяха скупчили край външната врата на една от постройките. Но само извиваха вратове, озъртайки се в недоумение, докато си шепнеха нещо тревожно.

Пейдж посочи към третия етаж, където светлината прозираше иззад спуснатите завеси.

— Там горе — рече той. — Телата още са там.

Преминахме покрай полицаите от дежурната смяна и поехме нагоре по предното стълбище. Всяка сграда имаше по едно предно и едно задно стълбище.

— Виж — спря ме Пейдж и посочи с ръка към стикерите на вратата на апартамента точно когато влязохме през нея. Всеки от стикерите бе белязан с главна буква — два с „А“ и един с „Б“ — от Мери Смит. Тези стикери винаги ми напомняха за куклата от филма „Полтъргайст“ — мила и приятна на пръв поглед, но криеща зловещо послание. Детските игри понякога носеха много значения.

От вратата се разкриваше една много просторна всекидневна. Беше пълна с кашони и хаотично разпръснати мебели.

В средата на стаята, върху смачкани картони, лежеше по очи един мъртвец. По килима наоколо бяха пръснати няколко дузини книги, някои от тях опръскани с кръв. Най-близо до трупа лежаха екземплярите на едно фризьорско списание.

— Филип Уошингтън — съобщи ми Пейдж. — Тридесет и пет годишен, инвестиционен банкер към „Мерил Линч“. Очевидно доста начетен.

— Предполагам, че и ти си такъв.

Този път по тялото нямаше други белези, нито някакви символични знаци. Може би убиецът е бързал, защото съседите са били съвсем наблизо и се е опасявал да не бъде забелязан.

Обаче Филип Уошингтън не е бил единствената му мишена. Край него на пода бе проснато още едно тяло. Също по очи.

Тъкмо с това убийство не можех да се примиря, убийство, което нямаше да ми дава покой.

Лявото слепоочие на жертвата разкриваше грозна рана, по-скоро отверстието, през което куршумът бе пробил черепа й. Лицето бе напълно обезобразено. Типично за почерка на Мери Смит. Кожата на челото и около очите бе нарязана кръстообразно, а двете бузи на загиналия, сгърчени в предсмъртен крясък, бяха пробити от безпощадното острие на ножа.

Стоях все така, вперил поглед в тялото, докато се мъчех да сглобя парчетата от пъзела, и обмислях събитията, които ни бяха довели дотук. Два въпроса не ми даваха покой. Дали с нещо не бях подтикнал Мери Смит към това убийство? Трябваше ли да го предвидя?

Може би отговорът се съдържаше в жертвата. Но този път журналистът от „Лос Анджелис Таймс“ Арнолд Гринър нямаше да може да ни помогне за поредния случай с Мери Смит.

Защото сега самият Гринър бе една от жертвите.