Мери, Мери

99

Разказвача бе приключил с убийствата. Край. Свършено бе с тях. Окончателно. Всичко бе погребано и вече никой нямаше да узнае цялата истина за това, което се бе случило. Край на историята.

Затова реши да организира парти с някои от най-добрите си приятели в Бевърли Хилс.

Каза им, че един от най-успешните продуценти току-що му е възложил да напише сценарий за един голям, блудкав трилър, изграден върху един не по-малко блудкав бестселър. Давали му свобода да променя всичко, което не му харесвало, но това било всичко, което можел да каже засега. Продуцентът бил параноик. Всъщност не бяха ли всички такива? Но въпреки това шумното и бляскаво парти по този повод се вихреше с пълна сила.

Приятелите му заявиха, че го разбират, което за сетен път го убеди колко малко го познаваха всъщност. По дяволите, това бяха най-добрите му приятели, а никой от тях не знаеше нищо за него. Нито един не подозираше, че той може да бъде убиец. Нима всичко бе една шибана лудница? Никой не го познаваше истински.

Партито беше в „Снейк Пит Ейл Хаус“ — бар на „Мелроуз“, където през ранните години от пребиваването си в Ел Ей те си бяха организирали футболна лига. Това се бе случило малко след като пристигна от университета „Браун“, за да пише сценарии. Но сериозни, стойностни творби, а не като плявата, произвеждана на конвейер.

— Гвоздеят на вечерта ще бъде безплатното пиене — съобщи той на приятелите си още с пристигането си в бара. — Ще има и вино за по-кекавите. И така, да очаквам ли поръчки за вино?

Никой обаче не пожела да пие вино. Нито един от четиринайсетте му приятелчета, които удостоиха с присъствието си купона. Всички бяха безкрайно щастливи да го видят, да си побъбрят с него, да пийнат за негово здраве и за неговия последен сценарий, макар че някои се оказаха по-искрени от останалите, признавайки си, че му завиждат. Не след дълго всички започнаха да го наричат „господин Голяма клечка“.

Остана в притихналия бар, заедно с Дейвид, Джон и Франки, чак до затварянето на заведението — малко след два през нощта. Вече бяха разчепкали и анализирали всичко, което можеше да се разчепква за филма „Повече няма да живеем тук“25. Накрая порядъчно пийналата компания бе принудена да зареже творческите спорове и да се изниже с препъвания навън, за да поразведри уморените си глави чрез трескави обиколки по шосетата на Холивуд с шибаното бентли на Джони — нали ставаше дума само за големи клечки. Без да престават да говорят за плячката от последния му филм, донесъл повече от четиристотин милиона долара печалба от продажбите в целия свят. Това съвсем накара останалите да позеленеят от завист, защото всичко това той бе постигнал закупувайки правата върху филмирането на онзи лайнарски роман само за някакви си петдесет хиляди долара, след което бе ударил кьоравото, подписвайки договор за десет милиона.

Истински гений, нали? Да, защото умееш да се справяш.

— Обичам те, човече. Ти си най-добрият, ти, отвратително гадно, противно, омразно, измислено копеле. И ти, Дейви! — провикна се той, щом сребристото бентли се понесе забързано на запад.

— Да, знам, аз съм само едно копеле — провикна се Дейвид на свой ред. — Но винаги съм се стремял да бъда такова отвратително гадно, противно, омразно и измислено копеле като теб. И също толкова талантливо. Което именно още ме задържа в този град.

— Хей, човече, чух те, усетих те! — извика той.

— Брейй! Я го вижте нашата Голяма клечка! Добре го дава, а?

— Аз съм само един Разказвач! — провикна се в отговор той.

След което той бе така разумен да потегли по страничната уличка със своята собствена кола — седемгодишен „Биймър“. Никакъв пикап. Определено бе на седмото небе. Щастлив като птичка, пусната на воля, той си тананикаше „Слуховете погубиха Мери“ на Джими Хендрикс. Звучеше ужасно смешно, но пък иначе напълно пасваше на преживяното.

Докато не се разплака най-внезапно, при това, без да може да спре, дори и когато седна на моравата пред някаква противна сграда, свел глава между коленете си, ревящ като дете.

В главата му се въртеше само една мисъл: Още едно. Само едно, единствено.

Още едно, само още едно убийство и ще бъда добре.

100

Не можеше да заспи и подкара колата си по „Мелроуз“ — покрай „Л’Анджело“, където се отбиваше Емилио; край Гроундлинг Тиътър, откъдето започна кариерата си Фил Хартман26; към Томи Танг27; а после чак до Джони Рокетс28 и накрая до Блу Уейл. Това е твоят град, човече. Твоят и на твоята Мери.

Някъде към пет и половина сутринта той реши да отскочи до кафенето „Старбъкс“ на „Мелроуз“, където за обяд обикновено си взимаше по един от онези „хамбургери, които ядеше целият Ел Ей“. Човече, та той никак не си падаше по „Старбъкс“, но нали точно там бе пълно с онези алчни копелета, с онези дребнави юпита. Цифрите караха кафенето да работи дори и в този ранен час, нали? В наши дни цифрите диктуваха всичко.

И ето го тук — за да докаже господството на големите числа. Бе едва пет и половина сутринта, а той вече им служеше.

Господи, как презираше тези жалки кафенета, заедно с всички онези лъскави заведения на Макдоналдс, с техните адски надути цени. Още помнеше времето, когато чаша кафе струваше само петдесет цента, което изглеждаше напълно в реда на нещата. Но сега последната мода по кафенетата — индонезийското смесено кафе „Суматра бленд“ — се предлагаше за два долара и половина, макар да не струваше дори и пет цента. И се рекламираше като върха на кафето, макар всъщност да беше по-скоро дъното.

Безличният, въпреки брадичката си, барман, който шеташе зад шублера, се оказа прекалено зает да подрежда стоката си, за да обърне внимание на своя пръв клиент, на тази ранобудна птичка, на първото за деня сукалче. Макар че сукалчето бе готово да си плаща скъпо и прескъпо за консумацията.

Можеше да изтрае още около минута примерно, но този пикльо вече действително взе да му лази по нервите.

— Ей сега се връщам — каза най-сетне той на онзи суперзает херцог зад бара. Разбира се, въпросният хлапак дори не го забеляза. Задник и половина. Нямаше съмнение, че бе някакъв жалък актьор, останал без работа. Прекалено добър за тази професия, нали? С излъчване — нещо много ценно напоследък.

Само след минута той отново влезе в „Старбъкс“ — този път с нещо тежко в джоба на сакото си. Отново се почваше. Вероятно бе глупаво, определено не бе разумно, но, господи, колко добре се чувстваше.

Хей, приятел, да знаеш само колко е зажаднял моят пищов.

Взе решението. Точно тогава. Точно там. Арогантният шибан нафукан актьор щеше само да добави една цифра към бройката. Утре сутринта щеше да бъде водещата новина на всичките челни страници.

— Хей, приятел, чакам тук само за едно кафе. Имате ли въобще кафе в „Старбъкс“?

Барманът дори не го удостои с поглед, зает с работата си. Само му махна със свободната си ръка:

— Ей сега идвам.

Разказвача чу как вратата се отваря зад него. Навярно бе пристигнал още един мухльо.

— Здрасти, Кристофър, добро утро. — Откъм гърба му долетя жизнерадостен женски глас. Дори не се завъртя да я погледне. Майната й!

— Здрасти, Сара — провикна се в отговор хлапакът зад тезгяха. Изведнъж се оживи.

Сега глупакът дойде отпред, най-после се събуди. Заради Сара.

И тогава той застреля онзи хапльо в гърдите, точно в средата на престилката, където се мъдреше емблемата на „Старбъкс“.

— Забрави за кафето, Кристофър. Вече не ми е нужно. Сега съм се заловил за работа.

Тогава се обърна да хвърли един поглед и на жената. Досега въобще не я бе погледнал.

Жизнерадостна само допреди минута, весело усмихната блондинка, някъде може би към тридесет и пет годишна, с черно кожено яке и черни маратонки, толкова удобни за каране на велосипед. Черни бяха дори и връзките им.

— Хей, Сара, добро утро — заговори я свойски той, с леко закачлива интонация, като че ли тя бе някакъв кокер шпаньол, отскубнал се от каишката, за да се щура на воля из парка. — Да не си се докарала цялата в черно заради собственото си погребение?

— Извинете ме…

И тогава я застреля. И нея. Два пъти. После се извърна рязко и изстреля куршум в челото на онзи фукльо зад бара.

Само още едно убийство, нали? — мислено си повтаряше той. — Е, където едно, там и две.

Обра съдържанието на чекмеджето в касата, задигна овехтялото портмоне от шевро на Сара, след което се отправи на път сред смога, обгърнал Ел Ей в ранната утрин. Пое на запад, през Стенли, Сполдинг, Дженис.

Мери Смит отново се развихри, нали така?

101

Погледнах към Джени в огледалото за обратно виждане.

— Значи в Шпионския музей, така ли?

— Абсолютнооо! — кимна тя.

Джени бе уцелила шестицата с този съботен следобед. Тази вечер бе моя, докато неделята щях да посветя на Нана, а пък неделната вечер бе запазена за Деймън. Целият семеен уикенд на фамилия Крос бе грижливо предначертан и вече всичко се движеше по план.

Прекарахме следобеда в повишаване нивото на знанията си относно японските нинджи, рицарите на плаща и кинжала и въобще, за всевъзможни шпионски афери — за които явно не бях научил достатъчно през всичките години, прекарани в търкане на седалките в класните стаи в Куантико. Хлапетата изпробваха наблюдателните си способности. Дори и аз останах впечатлен от възможностите, които предлагаше светът на бъдещето, както и футуристичните модели в крилото, посветено на двадесет и първи век.

А тъй като изборът на менюто за вечерята бе предоставен на мен, реших да запозная моите хора с особеностите на етиопската кухня. Джени и Деймън отлично се справиха с някои от най-екзотичните блюда, с изключение само на китфо. Което на практика се оказа пържола по татарски. Дори им допадна да се хранят с пръсти, вследствие на което Нана нарече храната „истинска непретенциозна домашна кухня“.

А когато Джени и Нана се отправиха към дамската тоалетна, Деймън ме заговори:

— Знаеш ли, можеше да поканиш доктор Коулс. Само да беше поискал, разбира се — добави той и безучастно сви рамене.

Останах трогнат от типично мъжкия стил, прокраднал се в забележката на Деймън. Ето, така се говори между мъже. Дори бих добавил, че бе възхитително, с уговорката, че той мигом би ме намразил, ако постъпех така с него.

— Благодаря, Дей — рекох, решавайки да играя директно. — Двамата с Кейла ще вечеряме във вторник. Оценявам предложението ти.

— Тя е свястна жена. По-точно истинска дама. Всички мислят така. Знаеш ли, трябва да предприемеш нещо.

— Да, знам.

— Пък и тя е единствената, която успява да накара Нана да направи нещо, което не иска.

Засмях се. Хареса ми, че бе забелязал толкова неща за Кейла, както и че бе станал удивително точен и интелигентен наблюдател.

— Какво толкова смешно има? — попита Нана, която внезапно отново се появи на масата. — Какво съм пропуснала?

— Какво става тук? — настойчиво попита Джени. — Искам да знам за какво си шушукате. Да не е за музея на шпионите? Или и двамата ми се присмивате? Никак не обичам да ми се присмиват.

— Имахме мъжки разговор — осведоми я Деймън.

— Аз пък мога да се обзаложа, че „мъжкият“ ви разговор е бил посветен само на доктор Коулс. — Джени извиси глас, докато инстинктът не й подсказа верния тон. — Ние я харесваме, татко — рече тя, когато аз не опровергах, нито потвърдих догадката й.

— Да, но ти харесваш всички.

— А не се ли сещаш от кого съм взела това?

— Трябва да я поканим на вечеря — намеси се Нана.

— Само да не е във вторник — каза й Деймън.

Джени се ухили. Очите й се разшириха.

— Да. Във вторник вечерта е запазена за срещата му. Права ли съм, тате?

102

Вторник вечерта беше запазена за срещата ми с д-р Кейла Коулс.

Най-после уреченият ден дойде.

Малко след един през нощта двамата с Кейла се намирахме пред входната врата на къщата й. Бяхме говорили дълго. Кейла току-що ме бе убедила да свърша нещо полезно за Фонда за защита на децата от Вашингтон. За да подкрепи идеята си, тя прибягна до данните на статистиката (също като Нана): в Америка имало четиридесет милиона души без застраховки, като всяка минута се раждало по едно дете от жените, спадащи към тази категория. Разбира се, че щях да помогна с каквото мога. Дори и ако картината не се окажеше чак толкова драматична.

— А какво ще правиш в събота? — попита тя. Точно този въпрос, изречен от сладкия й глас, ме накара да се усмихна. — Междувпрочем това няма нищо общо с Фонда за защита на децата.

— Надявам се да ни дойдеш на гости заради едно от чудесните домашно приготвени блюда на Нана — отвърнах.

— Не трябва ли първо да попиташ Нана?

Засмях се.

— Това е нейна идея. Или по-скоро на хлапетата. Но Нана определено участва в техния заговор. Може би дори има водеща роля.

Ако съдбата искаше да ме накара да спра да излизам с жени, посланието й не бе съвсем еднозначно. През цялата събота бях леко изнервен заради гостуването на Кейла. Това означаваше нещо, нали? Да я доведа у дома, особено при тези обстоятелства?

— Добре изглеждаш, татко — похвали ме Джени от вратата на стаята ми.

Тъкмо се бях отказал от една риза и я бях захвърлил върху леглото, за да навлека черния си пуловер. С него — трябваше да го призная — изглеждах доста по-добре. Е, донякъде бе смущаващо да ме заварят точно когато се перчех и тъкмях пред огледалото. Без да дочака специална покана, Джени се намърда в стаята ми, тръшна се върху леглото ми и остана да ме наблюдава оттам, докато не приключих с тоалета си.

— Какво става? — появи се и Деймън и се настани до Джени на леглото.

— Някой тук да е чувал, че имам право на усамотение и личен живот?

— Виж го само как се конти! Заради доктор Коулс, естествено. С всякакви там джунджурии и тям подобни. А пък аз най го харесвам в черно.

Бях с гръб към тях, така че те заговориха, сякаш ме нямаше в стаята. Звучаха ми малко неестествено.

— Мислиш ли, че е изнервен.

— Хм. Може би.

— Мислиш ли, че ще разлее нещо върху себе си по време на вечерята?

— Определено.

С див рев се извърнах към тях и ги сграбчих и двамата, преди да успеят да се опомнят и да побегнат. Стиснах ги здраво в прегръдките си. Те се закискаха неудържимо, като за миг забравиха, че са надраснали възрастта за подобни закачки. После ги затъркалях и двамата по леглото, докато ги гъделичках по всичките им чувствителни зони, които знаех от предишните ни игри.

— От толкова смях ще ми излязат бръчки! — извика ми задъхано Джени. — Спри, татеее, спри!

— Мисля, че това е добре — примирих се аз. — Пък нали и без това ще се наложи да се преоблека, когато разлея нещо върху себе си.

Съпроводих ги до кухнята, където се заехме да помагаме на мама Нана в това, което ни разрешеше. Разтегнахме масата, извадихме от хубавите ни чинии от китайски порцелан и поставихме новите свещници.

Нана се престараваше малко. Що се отнася до мен — нямах нищо против да похапна от специалитетите й. Никога не бях имал.

След вечерята, която се оказа превъзходна — два вида печени пилета с много подправки, зелена салата, аспержи и кокосов кейк — Кейла и аз се измъкнахме оттам. Взех поршето и подкарах към мемориала на Линкълн. Паркирах и излязохме да се поразходим наоколо. През нощта там е великолепно и удивително спокойно, но кой знае защо, след залез-слънце туристите много не го посещаваха.

— Всичко беше идеално — заяви тя, щом наближихме паметника на Джордж Вашингтон. — Имам предвид вечерята и всичко останало.

Засмях се.

— Малко прекалено идеално за моя вкус. Не мислиш ли, че малко се престараха?

Сега бе ред на Кейла да се засмее.

— Какво мога да кажа? Не съм виновна, че ме харесват.

— Три срещи за една седмица. Сигурно са им хрумнали някои идеи.

Кейла се усмихна.

— На мен също. Искаш ли да ги чуеш?

— Като например? Подскажи ми нещо.

— Къщата ми е наблизо.

— Ти си лекарка. Редно е да знаеш доста за човешката анатомия.

— А ти си психолог, така че си наясно с човешката психика, нали?

— Звучи доста съблазнително.

И наистина беше.

Но точно тогава професията ми отново ми напомни за себе си.

103

— Още утре ще бъда там. Това е най-многото, което мога да сторя. Веднага ще си запазя билет за самолета.

Не можех да повярвам, че тези думи излизат от устата ми, макар че това бе самата истина.

Разговарях по телефона с Фред ван Алсбург по-малко от две минути. Реагирах машинално, почти като робот, програмиран да отговаря по определен начин. Какво бе това, „Манджурския кандидат“29? И каква роля ми бе отредено да изиграя? На доброто момче? Или на лошото? Или пък нещо по средата?

Поне за едно нямах съмнение: исках час по-скоро да се срещна с Мери Уагнър, макар че донякъде го възприемах като задължение. От ЛАПУ така и не бяха я накарали да проговори, откакто я бяха арестували. Затова искаха да се върна при тях в Калифорния като консултант. А и аз имах нужда да го направя — нещо около този случай ме глождеше, макар че вината на Мери изглеждаше неоспорима.

Разбира се, че исках престоят ми да бъде колкото може по-кратък. Всъщност щом пристигнах в хотела в Ел Ей, оставих багажа си неразопакован, като извадих само четката си за зъби. Това може би ми помогна да възприема пътуването като една временна промяна.

Независимо от всичко срещата ми с Мери Уагнър бе насрочена за десет часа на следващата сутрин. Поколебах се да телефонирам на Джамила, но реших да не го правя. И точно тогава окончателно разбрах, че всичко между нас двамата е свършено. Тъжна констатация, но вярна. Сигурен бях, че и двамата го знаехме. Но чия бе вината? Не знаех. Пък и какъв смисъл имаше да се опитвам да стоваря вината върху нечий гръб. Вероятно никакъв, доктор Крос.

Прекарах нощта в изчитане на рапортите от последните седмици и бележките на следователите, които Фред ван Алсбург се бе погрижил да ми предоставят. Според всичкото, което изчетох, трите деца — Брендан, Ашли и Адам — като че ли бяха единственото, което занимаваше съзнанието на Мери.

Това донякъде опрости задачата ми. Щом като тези деца бяха обсебили душата на Мери, то точно с тях трябваше да започна утре сутринта.

104

В осем и четиридесет и пет на следващата сутрин аз се озовах в стаята за разпити, която много малко се отличаваше от предишната, в която за последно бях разпитвал Мери Уагнър.

Пазачът я доведе точно навреме — почти на секундата. Веднага констатирах, че неколкодневните напрегнати разпити са й стрували много.

Тя дори не искаше да ме погледне, а само изчака стоически, докато полицаят закопча белезниците й за крака на масата.

После се отдръпна до стената край вратата. Това никак не ми хареса, но не се заех да споря. Може би ако се стигнеше до втори разпит, щях да се опитам да издействам някакво облекчаване на режима й.

— Добро утро, Мери.

— Здравей.

Гласът й звучеше неутрално, като издаваше минимални усилия от нейна страна да се съобразява с правилата на възпитанието. Все още не ме бе погледнала в лицето. Пък и защо й трябваше да ме гледа?

— Нека първо да ти обясня защо съм тук — започнах. — Мери, слушаш ли ме? — Никаква реакция. Бе стиснала зъби, загледана в една точка някъде на стената. Усетих, че все пак ме слушаше, ала не искаше да го покаже. — Ти вече знаеш, че срещу теб има събрани много веществени доказателства. Мисля също, че все още има известни съмнения около твоите деца.

Тя най-после вдигна глава. Изгледа ме така пронизващо, че погледът й сякаш се врязваше в черепа ми.

— Тогава няма за какво да говорим.

— Всъщност има.

Извадих писалката си и я поставих върху масата до един празен лист хартия.

— Мисля, че ще ти допадне идеята да напишеш писмо до Брендан, Ашли и Адам.

105

Мери се промени за миг — вече я бях виждал да го прави. Погледна ме отново, но очите и устата й видимо омекнаха. Когато придобиеше това изражение, бе трудно да не изпиташ симпатия към Мери Уагнър, независимо от всичкото, което бе извършила.

— Не ми позволяват да сваля белезниците ти — рекох аз, — но нали можеш да ми кажеш какво искаш да им съобщиш. Ще го запиша вместо теб, дума по дума.

— Да не е някакъв номер? — усъмни се тя, макар че всъщност мълчаливо ме молеше да не е така. — Това не е някакъв трик, нали?

Трябваше много внимателно да подбирам думите си.

— Не е трик. А само шанс за теб да кажеш това, което искаш, на децата си.

— А полицаите ще го прочетат ли? Ще ми кажеш ли истината? Искам да знам дали ще го прочетат.

Реакцията й ме удиви, защото представляваше странна смесица от бурни емоции и доста силен самоконтрол.

— Всичките разговори с теб се записват, Мери — припомних й аз. — Но ако не желаеш, няма да го правим. Всичко зависи само от теб. Ти решаваш, Мери.

— Ти дойде в къщата ми.

— Да, дойдох.

— Аз те харесах тогава.

— Мери, и аз те харесах.

— Ти на моя страна ли си?

— Да. Аз съм на твоя страна.

— И на страната на справедливостта, така ли?

— Надявам се, че да, Мери.

Тя огледа стаята, сякаш преценяваше възможностите си или пък търсеше нужните й думи. Не зная кое от двете. После отново се обърна към мен. Погледът й се закова върху листа хартия между нас.

— Скъпи Брендан — започна тя шепнешком.

— Само Брендан ли?

— Да. Моля те, прочети това на брат си и сестра си, защото ти си голямото момче в семейството.

Записах го буквално, както ми го продиктува, като се стараех да не изоставам от нейното темпо.

— За кратко мама трябваше да бъде далеч от вас, но това няма да трае още дълго, обещавам ти. Обещавай ти. Където и да сте сега, знам, че се грижат добре за вас. Ако се чувствате самотни и искате да си поплачете, няма нищо срамно. Плачът помага да се прогони скръбта. На всекиго се случва понякога, дори и на мама, но само защото толкова много ми липсвате.

Мери спря, а лицето й доби доволно изражение, сякаш току-що бе казала нещо много мило. Очите й останаха приковани в отсрещната стена. После на устните й се появи една покъртителна усмивка.

— Когато отново се съберем — продължи тя, — ще си направим пикник, от онези, които толкова много обичате. Ще вземем каквото ни се иска за хапване и ще заминем, където ни видят очите. Може и да отидем да поплуваме. Каквото пожелаете, скъпи мои сладкишчета. Очаквам го с нетърпение. И знаете ли какво? Имате си ангел пазител, който денонощно бди над вас. Това съм аз. Ще ви целувам за лека нощ в сънищата ви. Затова не бива да се боите от нищо, защото аз съм винаги до вас. Както и вие винаги сте до мен.

Мери спря, затвори очи и шумно въздъхна.

— Обичам ви много, много. С обич, мама.

Сега се бе надвесила много по-близо до масата, отколкото в началото на разговора ни. Погледът й се прикова върху една от буквите, след което заговори още по-тихо. Шепнешком.

— Напиши най-отдолу на листа три „П“ и три „Ц“. По една прегръдка и по една целувка за всяко от моите дечица.

106

Колкото повече я слушах, толкова повече се съмнявах, че Мери Уагнър си бе измислила тези три деца. Освен това не можех да се отърся от лошото си предчувствие за това, което може да ги е сполетяло.

Посветих целия си следобед на опитите да проследя какво може да се е случило с децата на Мери Уагнър. От сайта с полицейските доклади извадих дълъг списък на децата жертви и техните майки убийци през последните десетилетия. Някъде бях чел, че кражбите по магазините и убийствата на децата им са единствените две категории престъпления, извършвани от жените в Америка, наред с другото основно тяхно престъпление — убийствата на съпрузите им.

Ако това бе вярно, то тогава този обемист доклад отразяваше най-много половината от известните на полицията убийства на деца.

Стиснах зъби както в буквалния, така и в преносния смисъл, и отново се зарових в огромна база данни.

Този път обаче реших да търся само сред случаите с убийства на повече от едно дете. След като получих извадката с този нов критерий на търсене, започнах да го преглеждам внимателно.

Сред множеството имена едно веднага привлече вниманието ми: Сузан Смит, която удавила двамата си сина през 1994 г., както и това на Андреа Йетс, убила петте си деца след неколкогодишна борба с психозата си и задълбоченото разстройство на личността.

Списъкът продължаваше нататък, сякаш краят не му се виждаше. Нито една от жените извършителки не бе третирана като жертва в съответния случай, но беше очевидно, че повечето са страдали от изключително сериозни увреждания на психиката.

И двете — Смит и Йетс — са били диагностицирани като страдащи от тежко психично разстройство на личността. Лесно бе да си представя, че същото можеше да се окаже валидно и за Мери Уагнър, но една по-достоверна диагноза би изисквала много повече време, с каквото не разполагахме.

Но тъкмо този въпрос бе в основата на моето издирване.

Кликнах на следващата уебстраница и най-после попаднах на това, което толкова упорито търсех:

Тройно убийство на деца в Дерби Лайн, щата Върмонт, на 2 август 1983 г. И трите жертви имали общ родител:

Болак, Брендан, 8-годишен; Болак, Ашли, 5-годишна; Болак, Адам, 11-месечен.

Убийцата, тяхната майка, тогава била двадесет и шест годишна жена, с фамилно име Константин.

Но първото й име бе Мери.

Проследих препратката към сведенията за убийството, отразени в местната преса.

Така се натъкнах на статия от 1983 г. във вестник „Каледониън Рипорт“, издаван в Сейнт Джонсбъри, в щата Върмонт.

Към статията бе приложена не много качествена черно-бяла фотография на Мери Константин, заснета на подсъдимата скамейка.

Лицето й тогава е било по-слабо и по-младо, но потиснатото му каменно изражение не можеше да бъде сбъркано. Имаше вид на жена, която или вече нищо не чувства, или пък чувствата й явно бяха в повече. Мили боже!

Жената, която познавах като Мери Уагнър, бе убила собствените си деца преди около двадесет години, но що се отнасяше до нея, това никога не се бе случвало.

Отместих назад стола си и поех дълбоко въздух.

Ето че най-после се бях озовал в средата на лабиринта. Сега оставаше да намеря обратния път към изхода.

107

— Хиляда деветстотин осемдесет и трета ли? За бога, та това дори не е от това столетие! Е, добре де. Почакайте ме за секунда-две. Ще се опитам да ви помогна. Ако мога, естествено.

Трябваше да изчакам обаче не секунда-две, а няколко минути, посветени на чукане по клавишите и прелистване на листове. Или поне само това се чуваше от другия край на линията.

Този, който работеше на клавиатурата и ровеше из папките, бе Бари Медлар от местния филиал на Бюрото в Олбани. Той се оказа координатор към отдела за борба с престъпленията срещу деца в Олбани. Към всяка от провинциалните служби на ФБР имаше звено за разследване на детската престъпност, включително и на престъпленията, извършвани срещу деца. Филиалът в Олбани обхващаше полицейската дейност за щата Върмонт. Исках да стигна колкото е възможно по-близо до източника на сведенията.

— Ето че попаднах на нещо — обади се накрая Медлар. — Почакайте, тя е… Константин, Мери. Става дума за тройното убийство на деца от втори август същата година, като е била арестувана на осми същия месец. Сега трябва да прочета до края досието. Добре, вече свърших. Осъдена е на първи февруари на следващата година, като й е бил назначен служебен защитник.

— Следователно не е била призната за виновна поради невменяемост — промърморих аз.

Значи тя не бе могла да си плати за адвокат и да се възползва от предимствата, предлагани на останалите обвиняеми от нашата правна система. Но не е била призната за виновна след мъчителните опити на служебния й защитник да бъде доказана психичната й увереденост. Сигурно е бил лесен за разрешаване случай от самото начало, та чак до края.

— И къде са я затворили? — попитах аз.

— Най-вероятно в щатската психиатрична клиника в Уотърбъри. Не разполагам със сведения за прехвърлянето й там. Но за подобни прехвърляния се води строга отчетност във всички щатски болници. Мога да ви дам името и телефонния номер на болничното заведение, ако искате да я потърсите там.

За миг се изкуших да си поиграя на искам-вие-да-я-откриете, но все пак предпочетох лично да се заема с по-нататъшното издирване. Затова си записах телефонния номер на щатската болница във Върмонт.

— А какво можете да ми кажете за предпочитания от Мери Константин начин на действие? — попитах Медлар. — Имате ли някакви сведения как точно са били извършени убийствата?

Чух го да разгръща още страници, след което отрони само едно:

— Наистина не е за вярване…

— Сега пък какво?

— Нали вашата Мери Смит използваше пистолет Валтер, модел РРК, там, в Ел Ей?

— Да. Защо?

— Ами и тук се споменава същото оръжие. Валтер, модел РРК, който никога не е бил регистриран. Също като онзи в Лос Анджелис. Сигурно го е задигнала отнякъде.

Трескаво си записвах сведенията през цялото време на този разговор. Меко казано, той успя да грабне вниманието ми.

— Добре тогава, агент Медлар, ето какво ми е нужно. Осигурете ми контакт с когото и да било от местното полицейско управление, където е била задържана и разпитвана Мери Константин. Искам също да се запозная с всичко, което имате по този случаи в архивите. Още сега ми изпратете по електронната поща това, с което разполагате, а останалото може по-късно да пуснете по факса. И като казвам всичко, аз наистина имам предвид абсолютно всичко. Възнамерявам да ви оставя номера на мобилния си телефон, в случай че откриете още нещо, което си заслужава. Аз ще бъда в движение. — Натъпках част от документите в чантата си, докато все още разговарях с Медлар. — Има и още нещо. Кои авиокомпании предлагат полети до Върмонт между другото?

108

Осемнайсет часа по-късно, след като бях прелетял около четири хиляди и осемстотин километра, аз се намирах в малка, уютна всекидневна в дома на Мадлин и Клод Лапиер. Навремето Клод е бил шериф на Дерби Лейн, Върмонт. Селцето се оказа съвсем малко и буквално притиснато до канадската граница, пасторално — като изрязано от някой календар. Всъщност местната библиотека и музикалният дом бяха построени на самата граница, а граничарите понякога трябваше да нахлуват вътре, за да осуетят някой опит за незаконно преминаване на границата.

Не беше от местата, където силите на реда имаха много работа. Мери Константин бе живяла тук през целия си живот — до онзи трагичен ден, когато убива трите си невръстни деца. Ужасяващо престъпление, шестващо по първите страници на всички вестници и списания отпреди двайсет години.

— Какво най-ясно си спомняте за този случай? — попитах аз господин Лапиер.

— Ножа. Със сигурност ножа. Начина, по който тя бе нарязала лицето на горката си дъщеричка, след като преди това бе убила и трите си деца. В продължение на цели двайсет и седем години бях шериф на окръг Орлийнс, но това бе най-страшното, което ми се е случвало да видя през цялата ми служба. Много по-разтърсващо от всичко останало, агент Крос.

— Всъщност дори изпитах съжаление към нея. — Госпожа Лапиер седеше до съпруга си на дивана, покрит със синя дамаска. — Към Мери, искам да уточня. Нищо хубаво не бе видяла през целия си живот, горката жена. Разбира се, нищо не може да я извини за това нечувано злодеяние, но… — Тя махна с ръка, вместо да довърши мисълта си.

— А вие познавахте ли я, госпожо Лапиер?

— Така, както всеки познава всички останали тук — отвърна ми тя. — Тукашното общество се крепи на доброто съседство. Всички ние зависим един от друг.

— Тогава какво можете да ми кажете за живота на Мери, преди да се случи всичко това? — запитах аз и двамата съпрузи.

Пръв заговори Клод Лапиер:

— Беше хубаво момиче. Тихо, кротко, учтиво, обичаше да се вози на лодките. Говоря за близкото езеро Мемфремагог. Но всъщност няма кой знае колко за разказване. Работеше като келнерка, докато завърши гимназия. На няколко пъти през това време ми е поднасяла закуска. Но беше толкова тиха, както вече казах. Всички много се изненадаха, когато се разбра, че е бременна.

— А още повече се изненадаха, когато бащата продължи да се навърта около нея — каза госпожа Лапиер.

— Но за кратко — побърза да добави съпругът й.

— И мислите, че е бил господин Болак?

И двамата кимнаха.

— Той беше с десет години по-възрастен от нея. Тогава тя бе само на седемнайсет. Но те се опитаха да създадат семейство. Наистина положиха усилия. Дори им се роди и второ дете.

— Ашли — уточни госпожа Лапиер.

— Никой всъщност не се учуди, когато той накрая я изостави. Или поне аз очаквах, рано или късно, да се стигне дотам.

— Джордж Болак беше истински хаймана и безделник — намеси се госпожа Лапиер. — И много се увличаше по наркотиците.

— Знаете ли какво е станало с него? Той виждаше ли се по-късно с Мери и децата?

— Не знам — отвърна Клод. — Но се съмнявам да ги е посещавал. Той беше негодник.

— Е, ще се опитам да го открия — промърморих аз, но повече на себе си, отколкото на двамата домакини.

— Наистина ще трябва да поразпитам къде живее сега Джордж Болак.

— Със сигурност не се намира на някое добро място — подхвърли госпожа Лапиер.

109

След всичко това вече престанах да си водя бележки. Едва ли щях да се нуждая от онова, което досега не бях успял да запиша. Откъм кухнята се дочу някакво свистене и аз не издържах. Запитах госпожа Лапиер на какво се дължи този странен шум. Никога не бих се досетил, че това бил шумът от работата на нейния дехидрататор, с който приготвяла еленското месо за изсушаване.

— А къде бяха родителите на Мери през цялото това време? — попитах аз, когато реших да се върна към кръга на стандартните въпроси.

Госпожа Лапиер отново поклати глава. Сетне ми доля кафе в чашата, докато нейният съпруг продължи да обяснява:

— Мисля, че Рита почина, когато Мери беше само на пет години. Тед я отгледа сам или почти изцяло сам, макар че май не си даваше много труд. Е, в това няма нищо незаконно, но е доста тъжно. А по-късно и той умря. Мисля, че бе в годината, в която се роди Брендан.

— Той пушеше като комин — намеси се Мадлин. — Отнесе го ракът на белите дробове. Съдбата никога не се смили над горкото момиче.

— След като Джордж Болак я изостави, Мери свърза живота си с друг мъж, който понякога поработваше като механик. Името му беше Джон Константин.

— Той бе започнал да се навърта около Мери още от по-рано, когато тя беше бременна — продължи Мадлин. — Не беше никаква тайна. Всички тук знаеха. А когато Адам навърши шест месеца, Джон на свой ред си отиде.

Сега думата взе Клод:

— Ако трябва сега да гадая, бих казал, че именно оттогава тя е започнала да превърта, но това никой не може да докаже със сигурност. Ако не се виждаш с някого за известно време, просто си казваш, че е много зает с нещо и така нататък. И ето че един ден — бум! Така стана. Сигурно е превъртяла. Изглеждаше внезапно, но вероятно не е било. Сигурен съм, че дълго време се е натрупвало в нея.

Отпих от кафето си и внимателно отхапах от домашните сладкиши на госпожа Лапиер, които ми бе сервирала с кафето.

— Бих искал сега отново да се върнем към деня на убийството. Какво обяснение даде Мери, когато я заловиха, шерифе?

— Това се оказа най-трудното в цялата история. Или поне така беше според онова, което още си спомням. След арестуването й ние така и не можахме да изтръгнем някакво обяснение от Мери за тези убийства.

— Всичко, което можете да ми кажете, ще ми бъде от полза. Опитайте се да си спомните още нещо, шерифе.

Мадлин въздъхна дълбоко и отпусна длан върху ръката на съпруга си, облегната на възглавницата на дивана. И двамата изглеждаха солидни, здравомислещи и уравновесени, като фермерите от доброто старо време. По нищо не приличаха на Мери Уагнър.

— През онзи ден тя им организирала нещо като пикник. Отвела ги надалеч в гората. По-късно открихме мястото, но съвсем случайно. Именно там ги застреляла. Първото си дете, после второто и накрая третото. Всичките с по един куршум в тила.

— Следователят по делото изказа предположението, че ги е накарала да си легнат, все едно да подремнат. Предполагам, че първо е убила първите си две деца, по-големите, защото бебето не можело да й избяга.

Изчаках търпеливо шерифът да продължи. Знаех, че макар да бе изтекло толкова много време оттогава, дори и сега не му бе лесно да си спомня за това.

— Беше увила грижливо и трите телца с по едно одеяло. Още помня онези стари армейски одеяла, които бе използвала. Ужасна гледка. След това, изглежда, ги отнесла обратно у дома и там обезобразила лицето на Ашли с ножа. Цялото лице и само нейното. Кой знае защо го е сторила. Никога няма да забравя онзи кошмар. Иска ми се да го забравя, ала не мога.

— Вие ли бяхте първият, който ги откри? — запитах.

Той кимна.

— Обади се шефът на Мери и ми съобщи, че от няколко дни не я е виждал. По онова време тя нямаше телефон в дома си, затова отидох дотам. Мислех си, че ще е най-обикновена проверка. Мери излезе на вратата, сякаш нищо не се бе случило, но аз го подуших. В буквалния смисъл на думата. Въобще не си го измислям. Беше ги напъхала в големите куфари в мазето — можете ли да си представите каква воня се разнасяше, след като всичко това ставаше през август — просто ги бе оставила там. Предполагам, че е блокирала ужасната воня, както всичко останало. Все още не мога да намеря обяснение за случилото се. Дори и сега, след всичките тези години.

— Понякога няма обяснение — отбелязах аз.

— Както и да е, тя изобщо не оказа никаква съпротива. Отведохме я съвсем спокойно.

— Навремето беше огромна сензация — намеси се Мадлин.

— Точно така. Цяла седмица по вестниците писаха за това и всички узнаха къде се намира Дерби Лейн. Надявам се никога вече да не се повтори.

— А дали някой от вас се е виждал с Мери след осъждането й?

И двамата съпрузи Лапиер едновременно поклатиха глави. След десетилетия съвместен живот ясно си личеше колко силна бе връзката между тях.

— Не знам дали някой някога я е посещавал — обясни ми Мадлин. — Това не е от нещата, за които човек иска да си спомня, нали? Ние, тукашните хора, обичаме да се чувстваме сигурни. Не, не мога да кажа, че всички й обърнаха гръб. Беше по-скоро… не знам как точно да го назова. Като че ли никога не бяхме познавали Мери.

110

Държавната болница на щата Върмонт представляваше внушителна сграда, изградена от червени тухли и разпростряла се на огромна площ. Външно бе непретенциозна, с изключение на внушителните си размери. Казаха ми, че почти половината от помещенията били неизползваеми. На четвъртия етаж се намираше охраняваното женско криминално отделение, пълно с пациенти като Мери Константин, но имаше и болни, които не бяха престъпници.

— Системата ни съвсем не е съвършена — обясни ми директорът, но според думите му всичките недостатъци се дължаха на малкия брой пациенти и орязаната бюджетна издръжка за лечебните заведения за психично болните.

Това също е една от причините, помогнали на Мери да избяга.

Д-р Родни Блайсдейл, директорът на болницата, ме разведе набързо из отделението. Все пак всичко бе прилично поддържано. Имаше завеси в дневните и прясно нанесена боя по стените. По масите и кушетките бяха пръснати вестници и списания, като „Бърлингтън Фрий Прес“, „Кроникъл“, „Американ Уудуоркър“ и др.

Освен това бе тихо. Удивително тихо.

Дотогава бях пребивавал многократно в строго охранявани помещения, но в тях бе обичайно да се чува постоянен шум. Досега нямах представа колко странно успокояващо място може да бъде някоя сграда, в която цари пълна тишина.

Останах с впечатлението, че щатската болница във Върмонт наподобява аквариум. Като че ли пациентите несъзнателно пристъпваха внимателно, без да вдигат излишен шум, като разговаряха едва чуто дори и помежду си. Даже телевизорът работеше при силно намален звук, а едва няколко жени гледаха сапунени сериали с изцъклените си очи.

Докато д-р Блайсдейл продължаваше да ме развежда, аз не спирах да си мисля как един силен писък би могъл да събуди внезапно това спящо царство.

— Ето, тук — рече ми той, когато влязохме през една от многото затворени врати по главния коридор. — Това беше стаята на Мери.

Надниквайки през тясното прозорче за наблюдение на стоманената врата, разбира се, не видях никакви признаци, че някога тя е била тук. Скромното легло представляваше само един гол матрак. Останалото обзавеждане се свеждаше до една прикована за пода маса и пейка, разположена до нея, както и лавица от неръждаема стомана, закрепена на стената.

— Разбира се, тогава тук бе малко по-различно. Мери живя при нас деветнадесет години, а тя умееше от малкото да прави много. Все едно че бе нашата Марта Стюарт30 — засмя се той.

— Тя беше моя приятелка.

Обърнах се и видях една слаба жена на средна възраст, притиснала едното си рамо към отсрещната стена. По отличителните знаци на дрехите й се виждаше, че е от жените, извършили престъпление, макар че човек трудно можеше да си представи какво бе направила, за да се озове тук.

— Здравейте — поздравих я аз.

Жената вирна брадичка, докато се опитваше да надникне покрай нас в някогашната стая на Мери. Сега забелязах, че имаше белези покрай носа.

— Върнала ли се е? Тук ли е Мери? Искам да видя Мери, ако е тук. Важно е. Много е важно за мен.

— Не, Люси. Съжалявам, но тя няма да се върне тук — обясни й д-р Блайсдейл.

Лицето на Люси мигом посърна. Бързо се обърна и се отдалечи от нас, тъжно плъзгайки длан по бетонните блокове на стената.

— Люси е една от нашите пациентки с най-дълъг престой тук. Също като Мери. За нея бе много мъчително, когато Мери изчезна.

— А колкото за това… — прекъснах го аз — какво се случи в онзи ден?

Д-р Блайсдейл бавно прехапа долната си устна.

— Имате ли нещо против да продължим този разговор в кабинета ми?

111

Последвах Блайсдейл през вратата в дъното на коридора, която той отключи, а после се спуснахме до партера. Влязохме в кабинета му, който се оказа просторен и щедро обзаведен, с месингови дръжки на шкафовете и пастелни картини по стените. На една от тях се виждаше постер на Баджо Дан и „Миднайт Плейбойс“31, който веднага привлече вниманието ми.

Настаних се в креслото и забелязах, че всички предмети на бюрото му бяха прибрани към него, за да останат недостъпни за седящия на креслото.

Д-р Блайсдейл ме изгледа замислено и въздъхна. Още отсега знаех, че ще започне да изказва съжаленията си за случилото се с Мери Константин.

— И така, доктор Крос, ето как стоят нещата. Всички пациенти в отделението имат право на еднодневно излизане оттук. На пациентите с криминални присъди това обикновено се забранява, но според нас е терапевтично нецелесъобразно да разделяме нашите болни по този признак. В резултат Мери на няколко пъти бе излизала навън. Онзи ден по нищо не се отличаваше от останалите.

— И какво се случи в онзи ден? — попитах аз.

— Избрахме шестима пациенти и двама служители, което е стандартна процедура при нас. Групата през онзи ден отиде до езерото. За съжаление един от пациентите припадна или нещо такова.

Нещо такова? Запитах се дали той знаеше всички подробности, дори сега. Доколкото можех да съдя, Блайсдейл беше от онези администратори, които не обичаха да се месят в работата на подчинените си.

— В разгара на настъпилата суматоха Мери настояла да отиде до стаята за отдих. Намира се там, в онази сграда отвън, така че надзирателките й позволили да отиде там. Допуснали са грешка, но се случват такива неща. Никой тогава не е знаел, че от двете страни на сградата имало входове.

— Очевидно обаче Мери го е знаела — отбелязах аз.

Д-р Блайсдейл на няколко пъти почука с писалката си по бюрото.

— Както и да е, тя изчезнала в близката гора.

Взирах се в него, целият в слух, опитвайки се да се въздържам от преценки, но ми беше малко трудно.

— Дотогава тя беше примерна пациентка, и то в продължение на дълги години. Затова всички останахме много изненадани.

— Също както когато е убила децата си — наруших мълчанието си аз.

Блайсдейл ме изгледа преценяващо. Не бе съвсем сигурен дали току-що не го бях обидил. Разбира се, нямах подобно намерение.

— Полицията веднага се зае с издирването й. Беше едно от най-мащабните претърсвания на околността от всички, на които съм бил свидетел. Разбира се, всички искахме да върнем Мери обратно и да се уверим, че е добре. Но това е от тези истории, които не бихме желали да се разгласяват. Тя не беше… — Той внезапно млъкна.

— Не беше… какво?

— Е, по онова време не смятахме, че тя може да представлява заплаха за някого, освен може би за самата себе си.

Не казах на глас какво мислех в този момент. Всички в Лос Анджелис имаха едно доста по-различно мнение за Мери, а именно, че тя бе една от най-зловещите маниакални убийци, които някога са се раждали.

— Оставила ли е някакви вещи? — най-после попитах аз.

— Всъщност да. Вие определено ще поискате да надникнете в дневниците й. Тя пишеше в тях почти всеки ден. Докато беше тук, изписа десетки тетрадки.

112

Прислужникът Мак, който вероятно живееше в сутерена на болницата, ми донесе двете кутии от архива, пълни с тетрадки с платнени подвързии, като онези, които използваха децата в училищата през петдесетте години. Мери Константин бе изписала много повече през всичките тези години, отколкото сега можех да прочета. Но ме осведомиха, че по-късно мога да представя официална молба да ми бъде предоставена за проучване цялата колекция.

— Благодаря ви за съдействието — казах на прислужника Мак.

— Няма проблем — отвърна ми той, а аз се зачудих защо от езика на хората бе започнала да изчезва традицията да се отговаря с „няма защо“ дори и тук, сред пасторалния Върмонт.

Като за начало реших да се огранича само до това да добия обща представа за това каква е била Мери Константин, за да мога да я сравня с онази Мери, която вече познавах. Така че на първо време тези две кутии от архива ми бяха напълно достатъчни.

Почеркът й бе стегнат и четлив. Всяка страница бе грижливо изписана, дори се бе погрижила да спазва и белите полета. Никъде не се виждаха драскулки.

Явно писането е било нейната страст, а тя е разполагала с предостатъчно време за това свое увлечение. Изписваше думите с лек наклон надясно, сякаш те бързаха да стигнат там, накъдето се бяха запътили.

Звученето им също ми се стори странно познато.

Припомних си, че Мери Смит също предпочиташе кратките, стегнати изречения; че и при нея се наблюдаваше същото осезаемо усещане за тягостна уединеност. На него се натъквах навсякъде в първата от тетрадките.

Някъде то се усещаше между редовете, но другаде беше съвсем очебийно.

Докато четях напосоки из десетките страници, избирайки случайно попаднали откъси, аз също си съставях представа за личност, която явно се е старала да бъде ангажирана с нещо, докато са я държали в това заведение за душевноболни. Непрекъснато се е занимавала с едно или друго. Никога не е губила надежда. Тя, изглежда, е била нещо като вечната домакиня, доколкото изобщо би могла да бъде в тази обстановка.

Някои и никои. Тези думи се появяваха неведнъж в онези имейли в Калифорния. Асоциацията щеше да ми избоде очите. Мери Смит бе обсебена от идеята за хората, които са някои — прочутите, съвършените майки, които толкова отчетливо изпъкваха на черния фон на нейната фигура, символизираща другите, които бяха прости никои. Нещо ми подсказа, че ако продължавам да търся, ще открия същия лайтмотив в дневника на Мери Константин.

Направи ми впечатление, че никъде не се споменаваше за децата й. В контекста на извършеното престъпление дневниците приличаха по-скоро на хроники на отричането. Онази Мери, която бе живяла в болницата, сякаш нямаше ни най-малка представа за тях.

В същото време жената, която сега живееше като Мери Уагнър — т.е. жената, в която се бе превърнала Мери Константин, — мислеше единствено за тези деца.

Общата нишка, която се прокрадваше, бе липсата на угризения за убийството на Брендан, Ашли и Адам.

А-тата и Б-тата.

Засега можех единствено да градя хипотези. Все пак ми се струваше, че Мери се носеше стремително към пълното си осъзнаване, оставяйки по пътя си хаос и смърт. Сега, когато отново бе под полицейски надзор, единствената личност, на която можеше да навреди, бе самата тя.

Ако теорията ми бе вярна и тя се движеше към истината, не ми се искаше и да мисля какво щеше да стане, когато стигнеше там.

113

Трудно ми бе да се откъсна от дневниците на Мери — от думите й, идеите, болката и гнева.

За пръв път ми се стори възможно, дори много вероятно, да се окаже, че тя наистина е извършила всичките онези убийства в Ел Ей.

Когато погледнах към часовника си, с тревога установих, че съм закъснял с половин час за срещата с нейния лекуващ лекар Дебора Шапиро. По дяволите! Сега трябваше колкото бе възможно по-бързо да се добера дотам.

Д-р Шапиро наистина се канеше да си тръгва, когато най-после пристигнах запъхтян пред кабинета й. Веднага й поднесох извиненията си. Д-р Шапиро остана да разговаря с мен, но през цялото време стоеше на ръба на медицинската кушетка с чантата си, опряна в скута си.

— Мери бе моя пациентка в продължение на осем години — започна тя, преди още да й бях задал първия си въпрос.

— И как бихте я характеризирали?

— Не като убийца, което е най-интересното в случая. Гледах на случилото се с нейните децата като на отклонение в посока към развитие на нейното душевно заболяване. Тя е много болна жена, но отдавна е преодоляла вродената си склонност към насилие и жестокост. Тъкмо тази част от нея й помагаше да се задържи тук; останалото бе завинаги заключено.

— Как може да сте сигурна? — попитах аз доктор Шапиро. — Особено като се има предвид случилото се. — Може би Мери не бе единствената, която отричаше действителността.

— Е, да, ако трябваше да давам показания като съдебен експерт, щях да съм задължена да кажа, че не мога да съм сигурна. Но все пак смятам, че осем години беседи с пациентката значат нещо, нали така, доктор Крос? Разбира се, че тогава и аз мислех така. Това обаче може да се приеме за меродавно само ако терапевтът успее да проникне в света на своя пациент.

— А какво ще кажете за децата й? — попитах. — Никъде в дневниците й не се споменава за тях. Но за краткото време, откакто познавам Мери, тя ми говореше единствено за тях. Сега те са съвсем живи в нейното съзнание. Дори може да се твърди, че е обсебена от мисълта за тях.

Д-р Шапиро кимна, докато хвърли мимоходом един забързан поглед към часовника си.

— Това ми е най-трудно да го обясня. Мога да предложа своя хипотеза, според която може би терапията най-после е започнала да действа. Спомените за тези деца бавно, съвсем бавно изплуват от подсъзнанието й. И когато мисълта за децата проникне в съзнанието й, единственият начин да избегне непоносимото бреме на двадесетгодишната вина, която би се стоварила изведнъж върху нея, е да си представя децата си живи, както вие го споменахте. Това обяснява какво я е накарало да избяга — да заживее живота си с тях. Което именно се е случило, според представите на Мери.

— Ами всичките онези убийства в Калифорния?

Съзнателно прибързах с този въпрос, защото д-р Шапиро вече не я свърташе и всеки момент можеше да скочи и да напусне кабинета си.

Тя сви рамене, очевидно нетърпелива по-скоро да приключи с този разговор. Аз се запитах дали се държеше така и по време на терапевтичните сеанси със своите пациенти.

— Не виждам връзка. Трудно е да се разбере какво може да се е случило с Мери, след като се е махнала оттук, а колкото до жената, която познавах? — Тя няколко пъти поклати глава. — Единствената част от историята, която има смисъл, е свързана с Лос Анджелис.

— Защо? — учудих се аз.

— Преди няколко години имаше интерес към нейната история. Идваха и си отиваха някакви хора от киноиндустрията. Позволиха на Мери да дава интервюта, но според законите на щата тя нямаше право на други контакти. Накрая те изгубиха интерес към нея и се махнаха. Според мен през последните две години те бяха единствените й посетители.

— А кои бяха те? — Измъкнах бележника си и веднага го разтворих. — Трябва да знам повече за това. Има ли сведения за тези визити? Или нещо друго в архивите?

— Не мога сега да си спомня имената им — рече тя. — Пък и се чувствам малко неудобно, че разкривам пред вас такива деликатни подробности. Мисля, че е редно да ви препратя обратно при доктор Блайсдейл, ако държите да се сдобиете с повече конкретни сведения. Той е този, който трябва да разреши това.

Запитах се дали я бе грижа за бившата й пациентка, или просто бързаше да не закъснее за срещата си. Часовникът показваше пет и четиридесет и шест.

Внезапно осъзнах, че другаде щях да науча повече, което означаваше, че няма смисъл да стоя повече тук. Благодарих на доктор Шапиро, че ми отдели от времето си, след което отново се запътих към административната сграда.

Само че този път тичешком.

114

Когато най-после се окопитих и съсредоточих, отново се почувствах като истинско ченге и това съвсем не ми се отрази зле. Когато се озовах в сградата на администрацията, часовникът на стената показваше пет и петдесет и две.

Усмихнах се на младата жена зад рецепцията, която правеше впечатление с розовите си кичури и бижутата по себе си. Тя тъкмо покриваше пишещата си машина с пластмасовата калъфка.

— Здравейте. Имам към вас една спешна молба. Ужасно спешна. Наистина се нуждая от помощта ви.

— Не може ли да изчака до утре? — попита жената, като ме изгледа от главата до петите. — Можете да почакате до утре, нали?

— Всъщност не. Току-що говорих с доктор Шапиро и тя ми предложи да дойда тук, за да се обърна към вас. Необходимо ми е да прегледам сведенията за външните посещения при пациентките от криминалното отделение през последните няколко години. По-специално става дума за бившата ви пациентка Мери Константин. Наистина е много важно. Иначе не бих ви безпокоил.

Жената посегна към телефона си.

— Доктор Шапиро ли ви изпраща?

— Точно така. Тя вече си тръгна, но преди това ми каза, че нямало да ви представлява проблем. — Показах й служебната си карта. — Аз съм от ФБР. Доктор Алекс Крос. Това е част от текущо разследване за убийство.

Тя не успя да прикрие неудоволствието си.

— Току-що изключих компютъра си. Трябва да побързам, за да прибера дъщеря си. Предполагам, че мога да ви дам копие от файловете. Ако желаете, разбира се.

Без да дочака отговора ми, тя изчезна в съседното помещение и се върна обратно с наръч папки.

— Можете да останете тук само ако Бетси ви наглежда. — Тя ми посочи с кимване жената в отсрещния кабинет. После си тръгна, без да каже дума повече — нито на мен, нито на Бетси.

Страниците на журнала за посетители бяха разграфени на колони. Започнах прегледа от най-задната страница на последния журнал, като търсех името на Мери в колоната „При кого идва?“.

През двете години, за които най-вече се интересувах, не намерих почти нищо. Очевидно Мери Константин е била доста самотна през този период от живота й.

Ала ето че внезапно в журнала се появиха много посетители, като всичките са се интересували от Мери Константин. Това е бил онзи неочакван наплив, за който ми бе споменала д-р Шапиро. Всичко това е траело около месец и половина.

Погледът ми бавно се плъзгаше надолу по страницата, докато преглеждах имената на посетителите. Повечето ми бяха напълно непознати.

Едно от тях обаче се оказа познато.

115

Мобилният ми телефон очевидно бе ненавиждан от всички телефонни централи в щата Върмонт. Несъмнено бях попаднал в ничия земя. Или по-скоро в Земята Без Обхват.

Вместо да си губя времето обаче, намерих уличен автомат и веднага позвъних на агент Пейдж в Лос Анджелис. След минута се свързах и с кабинета на Мадъкс Фийлдинг, макар че самия Фийлдинг го нямаше. Каква изненада.

— Знаеш ли какво трябва да направиш сега? — наредих аз на безименния полицейски лейтенант на другия край на линията. — Тегли му една майна. След което ни прехвърли, мен и Пейдж, на телефона на детектив Джийн Галета.

— Какво става, шефе? — отново ме попита Пейдж, докато изчаквахме превключването от ведомствената централа на ЛАПУ.

Тогава чух по линията още един глас:

— Тук Джийн Галета. Ти ли си, Алекс?

— Аз съм, Джийн. Алекс. Карл Пейдж от филиала на Бюрото в Ел Ей също е свързан към линията. Сега се намирам във Върмонт. Мисля, че разполагам с важни новини по случая „Мери Смит“.

— Аз пък мисля, че имам друго разкритие за теб. Едно убийство във Ванкувър — каза Джийн. — Какво те принуди да биеш толкова път чак до Върмонт?

— Задръж за после това за Ванкувър. Моля те, намери Фийлдинг. Или който и да е било там, по твоя преценка, но да е някой, който ще може да призове Майкъл Бел за разпит. Повтарям: Майкъл Бел. Съпруга на Марти Лоуенщайн-Бел.

— Какво?! — Джийн звучеше така, сякаш не вярваше на ушите си. После Пейдж изруга, но поне се бе досетил да затисне слушалката с длан.

Набързо ги осведомих за моето изтощително разследване от последните два дни, а накрая им обясних как бях открил имената от журнала за посетители в щатската болница.

— Той е познавал Мери Константин. Посещавал е Мери тук, в болницата във Върмонт. По-точно неведнъж, а няколко пъти.

— И какво от това? Да не би Майкъл Бел да е уредил нейното бягство оттам? Как би могъл да узнае, че тя се е преместила тук, в Ел Ей?

— Това все още не ми е ясно. Може би тя го е потърсила, когато е дошла тук. Може да са поддържали кореспонденция. Ако е искал да притежава историята й, е трябвало да направи нещо. Мисля, че той е искал тази история. И то съвсем не единствено заради филма си.

— Допускаш, че я е използвал като прикритие, така ли? Може би, за да убие жена си? Тогава работата ще се окаже доста дебела, Алекс.

— Със сигурност е така. Направо невероятна история. Пейдж, разбра ли всичко?

— Да, шефе. И много ми допадна твоята версия. Най-после нещо в тази история придобива някакъв смисъл, поне за мен.

— Чудесно. Тогава веднага се заеми с разследването на връзките на Майкъл Бел и на всички останали, замесени в случая. Питам се дали не е имал в главата си по-голям план, а не само да ликвидира жена си. Намери всичко, което можеш. Нищо работа, дори за един сърфист. Всичко, от което се нуждаем, е да открием нещо, което да оправдае задържането му в ареста на ЛАПУ. Джийн, изслушай ме, моля те. Ако греша, значи греша и толкова. По-късно ще изясним всичко, но сега, колкото можеш по-скоро, дори веднага, трябва да вземеш една от полицейските коли и да отидеш в дома на Майкъл Бел. Още сега. А, Джийн, чакай, има още нещо.

— Какво?

— Не отивай там сама. Вече съм напълно сигурен, че Майкъл Бел е нашият убиец.

116

Внезапно целият случай отново пламна.

Щом се отдалечих на около петнадесет километра от болницата, се отбих до първата бензиностанция, която ми се изпречи пред очите — древен модел на „Тексако Къмпани“, с едно извито встрани голямо „А“ на покрива. След мен паркира един „Форд F–150“, но единствената друга сграда на хоризонта бе някаква тъмнееща постройка, вероятно склад за захар, стърчаща в полето от другата страна на шосето.

Отново се обадих на Карл Пейдж от друг телефонен автомат. Трябваше да чуя какво е открил около Майкъл Бел.

В този късен час изглеждаше доста невероятно да успея да хвана някой късен полет от летището в Бърлингтън. Но исках на всяка цена да бъда в течение със събитията на Западното крайбрежие, защото бях загрижен за Пейдж и Джийн Галета. Кой знае какви ги вършеше Майкъл Бел сега в Ел Ей.

— Какво откри досега? — попитах го нервно.

— Удивително е как си успял да улучиш точно къде да надникнеш — започна рапорта Пейдж. — Преди да умре, Марти Лоуенщайн-Бел е успяла да продаде своето телевизионно шоу на Ейч Би О. Била е на върха на славата и кариерата си. От друга страна, последните три проекта на Майкъл Бел са били пълен провал. Единственият по-значителен успех той е постигнал, докато е работил с нея, но по всичко личи, че тя е смятала да сложи край на това. Искала е да се разведе с него, Алекс. Не били започнали процедура по развод, но една нейна приятелка знаела, че било само въпрос на време.

— Както ми каза ти веднъж? Бинго!

— Да, ама най-интересното тепърва предстои. От ЛАПУ провериха алибито на Майкъл Бел по време на всичките убийства и се оказва, че през цялото време той е бил на работа или у дома си. Алекс, тези алибита няма да издържат. А сега чуй още нещо: Арнолд Гринър направил на пух и прах не един, а няколко от филмите на Майкъл Бел по времето, когато пишел за „Варайъти“. Дори в една от вестникарските си колони Гринър го нарекъл „Майкъл Бомбата“. Такива ми ти работи. Разбира се, в случая с Арнолд Гринър може би си имаме работа с едно напълно мотивирано убийство. Ами знаеш ли какво се оказа за Антония Шифман? Тя оттеглила подкрепата си за един от проектите за филми, финансиран от Майкъл Бел миналата година. Очевидно, след като му обещала устно помощта си, което за нея явно нищо не означавало. Цялата работа се провалила с гръм и трясък. Той изгубил около половин милиона долара, хвърлени от него за този бъдещ филм.

Пейдж все повече извисяваше глас. Можех да усетя как се надига адреналинът му. Приличаше на хрътка, най-после надушила вярната следа.

— Мога да се обзаложа, че има още съвпадения — продължи той. — Кариерата на Майкъл Бел била пред пълен провал, така че той се заел да си разчиства сметките с всеки, когото обвинявал за неуспехите си.

— Не спирай да ровиш — казах му аз. — Свършил си чудесна работа. Има ли нещо ново от ЛАПУ? Или от Джийн?

— Отиде с една полицейска кола до къщата на Майкъл Бел. Но още не се е обадила.

— А влезли ли са вътре?

— Не. Но са напълно сигурни, че вътре няма никой. Оставили са къщата под наблюдение.

— Добре. Ще се обадя отново при следващото си спиране. Може би от някое от близките летища. За съжаление май ще остана да пренощувам тук.

Никак не ми се искаше да прахосам тази нощ във Върмонт, особено сега, когато всичко се решаваше, но както се очертаваше, нямах друг избор. Колебаех се все пак дали да не спра край някой малък магазин, от онези по бензиностанциите, за да купя един от онези страшно вкусни шоколадови кейкове или да си взема поне пакет фъстъци, но успях да впрегна цялата си воля, за да устоя на изкушението. Господи, понякога наистина прекалявам с увлеченията си.

Тръгнах назад към колата, която бях наел, с приведена глава, за да се предпазя от силния насрещен вятър. Не биваше повече да се мотая тук. Оставаха ми само няколко метра до колата, когато вдигнах глава и замръзнах наместо.

Имах си компания.

На седалката до шофьора заварих Джеймс Тръскот.

117

Всичко това, поне на пръв поглед, нямаше никакъв смисъл. Какво, по дяволите, търсеше Тръскот тук? Очевидно отново бе тръгнал по следите ми. Но защо?

Сигурно съм бил ужасно червен от гняв, когато отворих вратата откъм неговата седалка. И тъкмо отворих уста, за да му се разкрещя, когато, за мой ужас, не успях да изрека нищо. Нито дума.

Тръскот повече нямаше да ми причинява неприятности — поне оттук нататък. Журналистът бе мъртъв, изпънат на предната седалка като статуя.

— Просто влез в колата — заяви един глас зад гърба ми. — Да не правим сцена точно тук. Иначе ще се наложи да вляза вътре и да гръмна онзи стар симпатяга, който върти магазина. Макар че нямам нищо против да го направя.

Обърнах се и видях Майкъл Бел.

Изглеждаше изпит и неспокоен, значително отслабнал в сравнение с последния път, когато го видях в дома му. Всъщност изглеждаше адски зле. Светлосините му очи бяха силно зачервени. С гъстата си рошава брада по-скоро приличаше на изпаднал бездомник или на някой от местните дървосекачи.

— Откога ме преследваш? — попитах го аз, опитвайки се да го въвлека в разговор, с надеждата да се разбера нещо с него, да спечеля някакво предимство.

— Казах ти вече: просто влез в колата и я подкарай. Разбра ли? И не се опитвай да говориш с мен. Намеренията ти са ми ясни.

И двамата влязохме в колата. Майкъл се настани на задната седалка и оттам започна да ми заповядва накъде да карам. Посоката, която избра, не водеше към магистралата. Подкарах колата натам, накъдето той искаше, като мислите ми трескаво препускаха. Оръжието ми бе в куфара. Как, по дяволите, да се добера до куфара? Или как да успея да отгатна какво става в главата му, при това бързо?

— Какъв е планът, Майкъл?

— Твоят план бе да се върнеш обратно във Вашингтон, както всеки, който трепери за жалкия си живот. Само че няма да стане, нали? Или може би искаш да ми благодариш, че те отървах от този репортер, така ли? Между другото той се молеше, цивреше за живота си. Голямо представление беше. Беше много убедителен. Оказа се само един кекав страхливец.

Изненадах се от това, че той знае, че съм от Вашингтон. Както и от убийството на Тръскот. Но нали го биваше по дебненето. И по заговорите. Така че Майкъл вероятно знаеше доста за мен.

— И сега какво? — попитах аз.

— А ти какво мислиш? Нали си голям експерт? Хайде, защо не отгатнеш какво ще стане сега?

— Не трябва да се стига дотам. — Просто се стараех да не спирам да говоря, затова изрекох първото, което ми дойде наум.

— Да не се шегуваш? Нека да видим какво друго можеш да измислиш. Нека чуя какви са всичките възможности според теб. Изгарям от любопитство.

Междувременно притисна дулото на пистолета си във врата ми. Наведох се леко, но повече нямаше накъде. Опитах се да се поуспокоя, поне малко, с мисълта, че така поне знам накъде е насочено оръжието. Но не спирах да се питам дали следваше някакъв свой план, или просто импровизираше. Знаех добре, че Мери Смит бе способна и на двете.

А това бе самата тя, Мери Смит, нали? Най-после се бях сблъскал с истинския убиец.

Продължихме така още няколко километра по неосветеното второкласно шосе.

— Тук изглежда добре — внезапно рече той. — Карай по този път. Завий наляво. Хайде, направи го.

Отбих колата от павираното шосе по някакъв черен, силно изровен път, който се издигаше все нагоре и водеше към гъста гора. Накрая клоните на дърветата така надвиснаха над нас, че все едно карах през тунел. Не ми оставаше много време, а както се очертаваше, нямаше къде да избягам от него сред тази дива пустош. Мери Смит най-сетне ме бе докопала, точно както бе сторила с другите си жертви, след което хладнокръвно ги бе избила.

— Къде отиваме, Майкъл?

— Някъде, където никой няма да те открие скоро. Нито твоя приятел, този жалък драскач.

— Знаеш ли, че вече те издирват в Ел Ей? Аз им се обадих.

— Ами добре, желая им успех. Само че аз сега май не се намирам в Ел Ей, а, какво ще кажеш?

— А какво ще кажеш за твоите момичета, Майкъл? Какво за тях?

Той притисна още по-плътно дулото във врата ми.

— Те не са мои, шибаните момичета. Марти беше една евтина малка курва, преди да се оженя за нея. Преди да я превърна в нещо. Бях добър баща на онези неблагодарни хлапета. И то само заради Марти. Когато я срещнах, беше лъжлива кучка и си остана такава. Добре, спри там де. Да, така е добре.

Определено не беше добре. Фаровете на колата ми осветяваха стръмния горист склон от дясната страна на пътя. Трябваше много да внимавам, за да не се катурнем по нанадолнището.

И тогава изведнъж ми хрумна да направя тъкмо обратното. Ако успеех да се заставя да го сторя… Не, никакво ако. Просто знаех, бях длъжен да го сторя. Натиснах педала за газта и завъртях волана рязко надясно, доколкото можах.

Майкъл изкрещя с все сила:

— Какво правиш, да ти го начукам! Спри колата! Спри, казах!

Три неща се случиха, всичките по едно и също време: пистолетът на Майкъл Бел изгърмя; аз се присвих от ужасната болка, пронизала дясното ми рамо; а колата започна да се търкаля по стръмното, почти отвесно, нанадолнище.

118

Ужасната болка обхвана цялото ми тяло. Бях почти в безсъзнание и като в някаква мъгла виждах само дебелите ели и храстите, отстъпващи с пращене под връхлитащата ги кола, която се премяташе, тресеше и отскачаше като огромен пумпал, напълно неконтролируем, заплашващ всеки следващ миг да експлодира или да се разпадне на части.

Вероятно сме падали не повече от четири-пет секунди. Но последният удар бе толкова мощен, че едва не премаза гърдите ми, притискайки ги с невероятна сила към волана. Може би коланът през седалката спаси живота ми, иначе щях да изхвърча през предното стъкло. Знаех, че Майкъл не си бе сложил колана, и се надявах да е смъртоносно наранен. Ако извадех късмет, можеше да е изпаднал в безсъзнание или дори да е мъртъв там, на задната седалка.

Вече бях отпуснал ръка върху дръжката на вратата, така че веднага се изтърколих навън колкото можах по-бързо.

Цялото ми тяло пулсираше от болките, което изключително затрудняваше движенията ми. Дясната ми ръка висеше безпомощно, отказвайки да ми се подчини.

Видях тялото на Джеймс Тръскот, с разперени ръце, проснато по лице в прахта. Очевидно бе излетяло при удара.

Тогава от задната седалка се разнесе стон. Майкъл Бел. Беше останал жив, приклещен вътре. Много зле. С много усилия успях да се надигна на едното си коляно. Изведнъж рамото ми се сгърчи от болка. Тогава разбрах, че имам счупена кост.

Залитнах една крачка напред, като очаквах да напипам твърда земя, но не виждах нищо заради гъстия храсталак.

Продължих да се спускам по наклона и нагазих в някаква вода. Въобще не подозирах, че долу тече някакъв поток.

Беше плитък, но водата се простираше напред, докъдето можех да виждам в непрогледния мрак. Ледената вода сякаш ме прониза като електрически ток.

Не вярвах, че болките могат още да се усилят, но точно това стана. Пред очите ми притъмня.

Отново се опитах да вървя напред, но нещо рязко ме дръпна назад. Този път причината беше Майкъл Бел. Хвърли се изотзад и ме събори на земята. Беше дяволски силен. Усетих как притисна коляното си в гърба ми. Водата в потока се разплиска около носа и устата ми.

— Да ти го начукам! Къде си мислеше, че можеш да… — изкрещя той.

Не го оставих да довърши. Усуках силно краката си около глезена му и напрегнах всичките си сили, за да не позволя да се измъкне от хватката ми. За щастие го сварих неподготвен, така че той се стовари по гръб край мен. Чух обаче не един, а два плясъка във водата. Надявах се вторият да бе от падането на пистолета му.

Наполовина излязъл от водата, аз се наведох напред и подпирайки се на здравата си лява ръка, успях да се надигна достатъчно, за да се нахвърля срещу него. Някак си можах да го поваля, а после с един ляв прав нацелих носа му, преди да успее да реагира.

В следващия момент той ме цапардоса в лицето, като впи ноктите си в скулите ми. Майкъл Бел бе висок приблизително колкото мен, но доста по-тежък — въпреки че бе отслабнал напоследък, бе най-малко с петнайсетина килограма повече от мен.

Протегнах ръка на свой ред и го сграбчих за гърлото. Стиснах го здраво, с все сили. Започна да се задушава, но дори и сега не отпусна хватката си от лицето ми.

Единственото, което можех да сторя, бе да го притисна още по-силно, ала когато се опитах да преместя крака си на по-солидна опора, за беля настъпих нещо хлъзгаво, може би водорасло.

От рязкото преместване на центъра на тежестта ми политнах и отново се озовах в леденостудената вода.

Господи, колко беше студена!

Този път Майкъл Бел се изправи преди мен. Не беше на добре. Сега той имаше втори шанс. Дясната ми ръка, цялата скована от непоносимата болка в рамото, ме теглеше надолу към дъното на потока.

Виждах Бел само като смътен силует, грабнал нещо, което ми се стори като голям камък. Вдигна го с двете си ръце, за да го запрати върху мен.

— Ти! Глупав шибаняк! — кресна той. — Ще те убия! Това е моят план, ясно ли ти е? С това историята свършва. Това вече ще е краят!

Трескаво запълзях назад, като рак, само и само да се отдалеча от Майкъл колкото мога повече, макар да знаех, че това съвсем не стигаше, за да отърва кожата. И тогава, най-неочаквано, ръката ми се опря на нещо твърдо в плитката вода. Не, не беше камък. Поне това успях да проумея. Нима беше метал?

— Ще пукнеш сега! — отново изкрещя Майкъл. — А? Какво ще кажеш за този план? Как ти се струва финалът?

Метален обект. Знаех какво можеше да бъде. Измъкнах пистолета на Майкъл Бел от водата и напипах спусъка.

— Бел! Не! — извиках аз.

Той обаче продължи да пристъпва бавно и неотклонно към мен, понесъл грамадния камък над главата си.

— Умри!

И тогава стрелях.

Не мога да кажа какво точно се случи сред смълчаните дървета, осветени само от бледите лунни лъчи. Нямах представа къде го бях улучил, но той изръмжа шумно и за секунда замръзна намясто.

После отново пое напред. Стрелях втори път. И трети. Целех се в гръдния му кош, поне доколкото можех.

Тежкият камък, който носеше, се стовари във водата. Задържан от някаква невидима сила, Майкъл Бел направи още две или три крачки, олюлявайки се като пиян. После рухна по лице във водата, разплисквайки стотици капчици около себе си.

И нищо повече не последва. Остана само мълчанието на дърветата.

Треперейки целият неудържимо, аз продължих да стискам пистолета в здравата си ръка. Струваше ми невероятни усилия да стигна по мокрите, ужасно хлъзгави камъни до мястото, където бе проснат.

Когато се добрах до него, той вече не помръдваше. Посегнах към ръката му. Хванах я. Проверих пулса му. Никакъв пулс не се долавяше, нищо, нищо, освен мълчанието на дърветата и онзи адски студ.

Майкъл Бел бе мъртъв, както и Мери Смит. Но както бях измокрен до кости, скоро и аз щях да ги последвам.

119

Започнах да се изкачвам по клисурата, на чието дъно се виеше потокът. Бе дяволски трудно и ужасно мъчително начинание. Пронизваща болка и силно главозамайване, съпроводени от заслепяване и дори повдигане — всичко това се редуваше с изключителна бързина. Единственото хубаво бе, че повечето преживявания не успяха да се запечатат в паметта ми.

По някакъв начин успях да се добера до шосето, където ме взе на автостоп един студент, пътуващ със субару. Младежът доста се поизплаши от вида ми. Дори името му не запомних. Помня само, че се стоварих, напълно изтощен, на задната седалка.

На следващата сутрин тялото на Майкъл Бел беше извадено от потока, а аз се събудих в едно болнично легло. Обясниха ми, че се намирам в болницата „Флетчър Алън Хоспитъл“ в Бърлингтън. Оставиха ме да се възстановявам и да си почивам там, въпреки че не беше истинска почивка. Следователите от местната полиция непрекъснато влизаха и излизаха от болничната ми стая. Прекарах часове в телефонни разговори със службата във Вашингтон, с филиала на Бюрото в Ел Ей, с детектив Джийн Галета, като се опитвах да сглобя всичките парчета от пъзела и да изясня на колегите какво се бе случило още от началото на серията от убийства.

Планът на Майкъл Бел се оказа изтъкан от удивително сложни ходове, понякога граничещи с лудост. Но прикритието му бе изградено изключително просто — отклоняване на подозрението чрез създаване на улики, водещи към Мери Уагнър. Джийн ми припомни, че работата на Майкъл Бел е била да съчинява сценарии. Планирането е било неговата стихия. Нямаше да се изненадам, ако накрая по тази история някой друг сценарист създадеше филм. Навярно щеше да промени повечето имена и някои от подробностите, а накрая щеше да лепне баналното: „Филмът се основава на действителен случай“.

— А кой ще играе главната роля? — шеговито попита Джени по телефона.

— Не знам. Пък и не ме интересува. Сигурно ще вземат някоя от големите кинозвезди.

А колкото до Мери Константин, не бях сигурен какво да мисля за нея. Като ченге имах един отговор, но като психиатър — съвсем друг. Радвах се, че отново щеше да получи грижите и лечението, от които толкова много се нуждаеше. Ако можеше да се вярва на д-р Шапиро, може би Мери най-после щеше да започне да се възстановява. Точно сега имах нужда да вярвам в това.

Някъде към четири следобед вратата на моята стая се открехна и вътре надникна главата на — познайте на кого! — моята добра стара мама Нана.

— Ето най-после гледка, способна да утеши измъчената ми душа — рекох аз и се опитах да се усмихна. — Здравей, Нана. Какво те води във Върмонт?

— Кленовият сироп — дрезгаво отвърна тя.

Плахо пристъпи вътре — толкова необичайно за нея — и примигна уплашено, щом съзря дебелата превръзка около рамото ми.

— Ох, Алекс! Алекс…

— Можеше да бъде и по-зле — опитах се, макар и несръчно, да я успокоя. — Е, може би не съвсем. Имаше ли някакви затруднения с полета?

— Никакви затруднения. Отиваш на летището. Плащаш си билета. И това е всичко.

Тя протегна ръка и ме погали по бузата с хладната си длан. Допирът бе толкова познат и успокояващ. Какво щях да правя без тази упорита стара жена? Не можех да престана да си задавам този въпрос. Какво щях да съм без нея?

— Казаха, че ще се оправиш, Алекс. Но ми се струва, че това е нещо относително, така ли е?

И преди съм бил раняван. Винаги е травмиращо, няма начин да не е, но все пак не е неизлечимо или поне невинаги.

— Ще бъда добре — обещах аз. — И телом, и духом.

— Казах на децата да изчакат отвън. Защото искам да ти кажа нещо насаме. Да знаеш, че държа да си остане между нас.

— Аха. Значи пак съм загазил, така ли? Ще ме натикаш в миша дупка.

Тя обаче не отвърна на усмивката ми, но взе ръката ми и я стисна между своите.

— През всеки ден от живота си благодаря на Бога, Алекс. Благодаря му, че ми позволи да те отгледам и да видя как се превръщаш в такъв мъж, какъвто си сега. Но ми се иска да се позамислиш преди всичко за това, което навремето ми се струпа на главата. Както и за онова, което стана между бедните ти родители, преди да загинат. Казано най-просто, Джени, Деймън и Али заслужават нещо по-добро от това, което получават. — Нана спря, за да наблегне на следващите си думи: — Не ги оставяй сираци, Алекс.

120

Отворих уста, за да й отговоря, но мама Нана отново заговори, с леко повишен тон:

— Аз съм тази, която е редно първа от всички нас да си замине от този свят. И да не си посмял да спориш с мен.

Накрая не издържах и само свих рамене. Което се оказа доста болезнен акт. Остър спазъм прониза рамото и врата ми.

— Какво мога да кажа?

— Нищо. Не казвай нищо. Само се вслушай в мъдрите ми съвети, почерпени от мъдростта, която идва с годините. Послушай ме и може би един ден най-после ще успееш да научиш нещо от мен.

Спогледахме се продължително и замислено. В гърлото ми заседна корава буца, макар че това, което изпитвах, не бе тъга. Беше по-скоро чувство на благодарност и на невероятно силна любов към тази малка, но страхотно силна жена, която беше мъдра дори за годините си, да не говорим, че беше много по-умна от мен.

— Вярваш или не, но аз винаги те слушам — казах й.

— Да, а после правиш каквото си си наумил.

Вратата се отвори наполовина и откъм болничния коридор нахлуха гласове. Извърнах се и първото, което видях, бе лицето на Деймън, по което бе изписано нетърпение. Сърцето ми подскочи.

— Виж ти кой е тук! — Избърсах просълзените си очи със здравата си ръка. — Дошъл е мъжът в нашата къща.

— Казаха, че не можело Джени да влезе, понеже нямала дванадесет години — оплака ми се той.

Надигнах се в леглото.

— Къде е тя?

— Тук съм! — Иззад вратата се чу гласът на Джени, преливащ от възмущение.

— Е, тогава влез вътре, ама по-бързо, преди някой да те е видял. Хайде. Тук никой няма да посмее да те арестува. Освен аз, разбира се, ако продължиш да се бавиш отвън.

Двамата се намъкнаха вътре и се втурнаха към леглото. За кратко само се спряха озадачени, като видяха колекцията ми от превръзки. Протегнах им здравата си ръка и хванах едновременно ръцете им.

— Докога трябва да лежиш тук? — попита Джени, застанала откъм по-здравата ми страна.

— След два дни се прибирам у дома — отвърнах й аз.

— Струва ми се, че ще са малко повечко — промърмори Нана.

Деймън отново се изправи, загледан в превръзките ми.

— Наистина ли те боли много?

— Доста — отново промърмори Нана.

— Бил съм и по-зле — успокоих ги аз.

Децата ме гледаха почти укорително. Но все пак кой тук беше родителят? Защо напоследък те, някак си неусетно за мен, започнаха да изглеждат доста по-зрели, отколкото бях свикнал да ги виждам? Самият аз се почувствах още по-остарял със своите четиридесет и една години, че и малко отгоре.

Те двамата тепърва щяха да растат и да се променят, независимо дали ще бъда край тях, за да следя развитието им. Толкова очевидно и естествено бе всичко това, но внезапното осъзнаване на тази житейска правда наистина ме порази.

Накрая се предадох.

— Да — казах. — Така е. Много боли.

И тогава отново ме връхлетя онази ужасна мисъл — не ги оставяй сираци, Алекс — и притиснах децата си колкото можах по-силно към себе си, макар рамото да ме болеше, но не можех да ги оставя да си идат, нито пък можех да им призная за какво си мисля.

121

Останах в болницата „Флетчър Алън Хоспитъл“ във Върмонт почти цяла седмица. Може би това беше най-дългият ми престой в болница досега — поредното предупреждение към мен. Колко предупреждения вече ми се събраха?

В петък, към шест часа вечерта, ми телефонира детектив Джийн Галета от Ел Ей.

— Алекс, някой съобщи ли ти последните новини? — започна тя. — Предполагам, че са те уведомили.

— Какви новини, Джийн? Това, че утре ще ме изпишат от болницата ли?

— Е, за това нищо не знам. Но вчера Мери Уагнър е признала, че е извършила убийствата в Ел Ей.

— Тя не е извършила тези убийства. Убиецът е Майкъл Бел.

— Знам, че е така. Знае го дори и Мадъкс Фийлдинг. Никой тук не й повярва, но тя все пак направи признания. А по-късно през нощта горката Мери Уагнър се обесила в килията си. Тя е мъртва, Алекс.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Наистина съжалявам да чуя това. Още една смърт, за която е отговорен Майкъл Бел. Още едно убийство.

На следващата сутрин, за моя искрена изненада, бях изписан от болницата. Веднага се обадих у дома, за да им предам радостната вест, а след това дори успях да се уредя за полета до Бостън. От Бостън взех един от редовните полети до Вашингтон. Никога досега не се бях чувствал толкова щастлив да летя в претъпкания туристически салон на някой от редовните вътрешни полети.

Най-лесно бе да взема такси от летището, така че към седем часа вечерта вече пътувах на югоизток, докато по тялото ми се разливаше ободряваща топлина. Няма друго място като родния дом, няма друго като него. Знаех, че това не се отнасяше за всички хора, но поне за мен бе самата истина.

Таксито спря пред нашата къща и аз внезапно се озовах на моравата, докато тичах към верандата, за да изкача с два скока стъпалата с олющената боя.

Сграбчих малкия Алекс в прегръдката си, вдигнах го и го завъртях във въздуха. Заболя ме, но пък си струваше. Провикнах се назад към шофьора на таксито, който ме чакаше, облегнал ръка на своя прозорец, леко озадачен, но все пак усмихнат.

— Ей сега се връщам! — обещах му аз. — Не съм забравил, че трябва да ти платя.

— Няма проблем. Няма защо да бързаш, приятел. И без това броячът се върти.

Погледнах към мама Нана, която излезе на предната веранда след по-малкия ми син.

— Какво има? — прошепнах й аз. — Кажи ми какво се е случило?

— Али се върна у дома — тихо ми обясни тя. — Кристин го доведе, Алекс. Отново си е променила решението. Нямало да остане тук, на изток. Али обаче остава при нас, у дома. Това е чудесно, нали? Можеш ли да повярваш? А ти как си? Върна ли се най-после у дома?

— Върнах се у дома, Нана — казах аз. После погледнах в красивите очи на моя по-малък син. — Вече ще съм си у дома, Али. Обещавам ти.

А аз винаги спазвам обещанията си.