Мери Попинз отваря вратата

Втора главаЖеланията на мистър Туигли

— Хайде де, Мери Попинз! — каза Майкъл нетърпеливо, разхождайки се нагоре-надолу по тротоара.

Мери Попинз не му обърна никакво внимание. Тя стоеше на улицата и се наслаждаваше на отражението си в месинговата табелка на портата на доктор Симпсън.

— Изглеждаш много спретната! — увери я Джейн.

— Спретната! — изсумтя Мери Попинз. — Спретната, с новата си черна шапка със синя панделка? Как така спретната! Красива — промърмори тя, — би било по-близко до истината!

В този приятен майски следобед бяха тръгнали да намерят мистър Туигли. Пианото в гостната се беше разстроило и мисис Банкс беше помолила Мери Попинз да намери акордьор.

— Мога да препоръчам братовчед си, госпожо, казва се мистър Туигли. Живее на три пресечки от тук — съобщи Мери Попинз.

Когато мисис Банкс каза, че никога не е чувала за него, Мери Попинз с обичайното си сумтене припомни, че нейните роднини са само сред най-отбраното общество.

И сега Джейн и Майкъл, които вече се бяха срещали с двама от роднините й, се чудеха какъв ли ще е мистър Туигли.

— Мисля, че ще е висок и слаб като мистър Търви — каза Майкъл.

— А пък аз мисля, че ще е нисък и дебел като мистър Уиг — възрази Джейн.

— Никога не съм виждала друга такава двойка мислители! — каза Мери Попинз. — Ще си изтощите мозъците. Свийте тук, ако обичате!

Те свиха зад ъгъла и се оказаха в една тясна уличка, оградена от двете страни с малки, старомодни къщички.

— Я-а! Коя е тази улица? Никога преди не съм я виждала! А пък съм идвала насам много пъти! — възкликна Джейн.

— Е, и? Аз пък какво съм ти виновна! — каза Мери Попинз натъртено. — Нали не смяташ, че аз съм я сложила тук!

— Не бих се учудил, ако си ти! — каза Майкъл, разглеждайки странните малки къщички. После добави с подкупваща усмивка: — Ти си толкова умна, че… нали разбираш?

— Хъм! — каза тя кисело през зъби и го погледна крадешком. — Колкото съм си умна — толкова. Във всеки случай, съм по-умна от теб! — тя с пуфтене ги поведе надолу по улицата и позвъни на вратата на една от къщите.

„Дзън!“ — звънна силно звънецът и в същия момент на горния етаж един прозорец се разтвори широко. Оттам се показа, като играчка на пружина, огромна глава на жена със събрана на кок коса.

— Ало, кой пък звъни сега? — извика някакъв груб глас.

После жената погледна надолу и забеляза Мери Попинз.

— А, ти ли си? — каза тя сърдито. — Е, може просто да се обърнеш и да си вървиш, откъдето и да си дошла. Той не е вкъщи! — тя затръшна прозореца и изчезна. Децата се почувстваха много разочаровани.

— Може би трябва да дойдем утре пак? — плахо предложи Джейн.

— Днес или никога. Това е девизът ми! — отсече Мери Попинз и позвъни отново.

Този път входната врата рязко се разтвори. Пред тях застана намръщената жена с кока на главата. Тя имаше големи черни обувки, престилка на сини и бели карета и черен шал на раменете си. Джейн и Майкъл си помислиха, че това е най-грозната жена, която са виждали някога. И почувстваха голямо съжаление към мистър Туигли.

— Какво, пак ли си ти? Нали ти казах, че него го няма. Щом казвам, значи наистина го няма. Да не се казвам Сара Кламп, ако не е така.

— Значи вие не сте мисис Туигли! — възкликна Майкъл с облекчение.

— Все още не! — отбеляза тя със злобна усмивка. — Но, чакайте! Веднага слезте долу всички! — викна тя, защото Мери Попинз, бърза като змийче, се беше промъкнала през вратата и теглеше децата след себе си нагоре по стълбите. — Ще ви съдя, да знаете! Нахлувате като вампири в дома на честна жена!

— Честна жена! — изсумтя Мери Попинз. — Ако ти си честна жена, то аз съм едногърба камила — измърмори тя и почука три пъти на вратата от дясната й страна.

— Кой е? — попита отвътре разтревожен глас.

Джейн и Майкъл тръпнеха в очакване. Може би мистър Туигли все пак си беше вкъщи?

— Аз съм, братовчеде Фред! Отключи вратата, моля те!

За момент всичко затихна. После се чу как някакъв ключ се завъртя в ключалката. Вратата се отвори и Мери Попинз, дърпайки децата след себе си, влезе бързо и заключи отвътре.

— Пусни ме да вляза, разбойнико! — ревеше отвън мисис Кламп и сърдито дърпаше дръжката.

Мери Попинз весело се засмя. Децата се огледаха. Намираха се в голямо таванско помещение, пълно с дъски, кутии с боя и шишенца с лепило. Навсякъде, където беше възможно, бяха разхвърляни музикални инструменти. В единия ъгъл имаше арфа, а в другия — комплект барабани. Тромпети и цигулки висяха от наклонените подпокривни греди, флейти и кларинети бяха складирани по рафтовете. Прашният дърводелски тезгях до прозореца беше затрупан с дърводелски инструменти. На края на тезгяха се виждаха малка полирана кутийка и още по-мъничка отвертка до нея.

В средата на стаята вниманието им привлякоха пет полузавършени музикални кутии. Те ярко се открояваха със свежите си, сочни цветове, а около тях с големи бели букви беше написано с тебешир:

ПАЗИ БОЯТА!

Целият таван омайно миришеше на дървени стърготини, лепило и боя. Липсваше само едно нещо, и това беше… самият мистър Туигли.

— Ще ме пуснеш ли да вляза, или да повикам полиция? — крещеше мисис Кламп и удряше отново и отново по вратата. Мери Попинз не й обръщаше внимание и скоро мисис Кламп затропа надолу по стълбите, мърморейки през цялото време.

— Отиде ли си? — чу се тънко уплашено гласче.

— Тя слезе долу, а аз заключих вратата! А сега, Фред, ще ми кажеш ли какво си направил със себе си? — Мери Попинз нетърпеливо изсумтя.

— Бих искал, Мери! — пак изписука гласчето. Джейн и Майкъл оглеждаха прашния таван. Къде ли би могъл да се скрие мистър Туигли?

— О, Фред! Не ми казвай, че… Поискай отново, моля те, където и да си! Нямам цял ден за губене!

— Добре де! Идвам! Какво си се запритеснявала?

Цигулките изсвириха кратка мелодия. Тогава, някак си от въздуха — или поне така им изглеждаше на децата — се появиха два къси крака, облечени в чувалести панталони. Краката бяха последвани от тяло в стар редингот. Най-накрая се появи дълга бяла брада, сбръчкано лице с очила на носа и плешива глава с опушена шапчица.

— Всъщност, братовчеде Фред — каза Мери Попинз натъртено, — ти си достатъчно голям, за да се оправяш сам!

— Глупости, Мери — каза мистър Туигли с усмивка. — Никой никога не става достатъчно голям, за да се оправя сам! Сигурен съм, че ще се съгласите с мен, млади човече — той погледна Майкъл и му намигна. Майкъл не се сдържа и също му намигна.

— Но къде се бяхте скрили — попита момчето. — Не може просто да се появите от въздуха.

— О, да, мога — каза мистър Туигли, — ако го пожелая! — добави той и оживено заподскача из стаята.

— Искате да кажете, че просто сте пожелали, и сте изчезнали?

Мистър Туигли погледна вратата и кимна.

— Трябваше да… да се махна от нея!

— Защо, какво може да ви направи тя? — попита Джейн.

— Защо ли? Защото тя иска да се ожени за мен. Иска да ми отнеме моите желания.

— Винаги ли получавате това, което си пожелаете? — попита Майкъл завистливо.

— О, винаги! Искам да кажа, ако си го пожелая на първото новолуние, след втората неделя, и след трети май. А тя… — мистър Туигли посочи вратата, — тя иска да си пожелая златен дворец и питка с месо всяка вечер за вечеря. Какво да го правя този златен дворец? Всичко, което аз искам, е…

— Внимавай, Фред! — предупреди го Мери Попинз.

Мистър Туигли бързо запуши устата си с ръка.

— М-м-м! Наистина трябва да внимавам! Вече изхабих две желания!

— А колко общо имахте? — попита Джейн.

— Седем — отвърна мистър Туигли с въздишка. — Кръстницата ми сметнала, че това е едно добро число. Знам, че старата госпожа ми е мислила доброто. Но аз бих предпочел сребърна чаша. Много по-практично. И много по-малко проблеми.

— Аз пък бих предпочел желанията — каза Майкъл смело.

— О, не, не би! — възкликна мистър Туигли. — Те са коварни, трудно е да се справиш с тях. Първо си мислиш как ще си пожелаеш най-прекрасните неща… после идва време за вечеря, огладняваш и по едно време се усещаш как си пожелаваш картофено пюре със сос!

— Какво си поискахте с първите две желания? Успяхте ли да ги измислите достатъчно хубави? — попита Майкъл.

— Е, не бяха чак толкова лоши, като си помисля сега. Работих над моите пиленца там — мистър Туигли кимна към прозореца, — когато чух, че тя се качва по стълбите. „О, Господи! — си помислих аз, — бих искал да изчезна!“ И… като се огледах, мен вече ме нямаше! Това доста ме стресна за известно време. Нищо чудно, че тя ви е казала, че ме няма.

Мистър Туигли щастливо се закиска. Доволно гледаше децата и усукваше крайчетата на палтото си. А те никога не бяха виждали толкова слънчев човек. Той им приличаше повече на слънчице, отколкото на човек.

— След това, разбира се — продължи мистър Туигли с безразличие, — трябваше да си пожелая да се върна обратно, за да се видя с Мери Попинз! А сега, Мери, с какво мога да ти услужа?

— Мисис Банкс иска да й се акордира пианото. Моля те, Фред. Улица „Черешова“, номер седемнайсет, срещу парка — каза Мери Попинз без заобиколки.

— А, мисис Банкс, тогава това трябва да са… — мистър Туигли посочи децата.

— Това са Джейн и Майкъл Банкс — обясни тя и ги погледна пренебрежително.

— Приятно ми е. Това е много голяма чест за мен — мистър Туигли се поклони и протегна двете си ръце. — Бих искал да ви почерпя с нещо, но…

Из тавана се разнесе песента на флейта.

— Какво е това? — стресна се мистър Туигли. Във всяка от протегнатите му ръце имаше по една порция праскови със сметана!

Мистър Туигли се опули. После погледна прасковите и въздъхна.

— Това беше третото ми желание — каза той печално и подаде чиниите на децата. — Е, вече не може да се върне. Но аз имам още четири. Сега ще трябва да бъда наистина много внимателен!

— Щом държиш да си хабиш желанията, братовчеде Фред, бих предпочела да ги хабиш за филийки с масло. А така ще развалиш вечерята им — натъртено каза Мери Попинз.

Джейн и Майкъл заработиха бързо с лъжиците. Нямаха никакво намерение да оставят на мистър Туигли и най-малка възможност да си върне желанието, заради някакви си филии с масло.

— А сега — каза Мери Попинз, когато и последната хапка изчезна, — кажете „благодаря“ на мистър Туигли и да си вървим вкъщи.

— О не, Мери! Вие току-що дойдохте — мистър Туигли беше толкова шокиран, че за известно време остана напълно неподвижен.

— Мери Попинз, нека останем още малко — молеха Джейн и Майкъл. Мисълта да оставят мистър Туигли насаме с желанията му им се струваше непоносима.

Мистър Туигли хвана Мери Попинз за ръката.

— Чувствам се толкова по-сигурен, когато си до мен, Мери! А пък и имам чувството, че не сме се виждали от векове. Защо не останеш още малко? Наистина бих искал да останеш!

Дан, дан, дан!

Порой от птичи песни се изля във въздуха. В същото време строгото лице на Мери Попинз се разтегна в любезна усмивка. Тя си свали шапката и я остави на масата до кутията с лепило.

— О, Боже! — извика мистър Туигли ужасен. — Аз пак го направих!

— Желанията станаха четири! — възкликнаха Джейн и Майкъл весело. Смехът просто ги задушаваше, когато гледаха учуденото му лице.

— Четири, четири, четири! — като ехо изчурулика птичката.

— Боже Господи! Колко съм безотговорен! Срамувам се от себе си! — за един момент мистър Туигли изглеждаше почти тъжен. После лицето му отново светна. — Е, добре, няма смисъл да се съжалява за похабени желания. Трябва да внимаваме за тези, които ни остават. Идвам, патенце! Идвам, пиленце мое! — викна той натам, откъдето се чуваше чуруликането.

Той се затича към дърводелския тезгях и взе малката полирана кутийка. Пръстите му докоснаха скрита пружина. Капакът се отвори с отскок и възможно най-малката и най-ярката птичка, която децата някога бяха виждали, изхвръкна от това златно гнездо. Чисти нежни звуци се поляха от малката й човчица. Мъничкото й гърло се изпълваше с потоци музика.

— Чурулик, чурулик, чурулик! — пееше тя. И когато радостната й песен свърши, тя се прибра обратно в златното си гнездо.

— О, мистър Туигли, каква е тази птичка? — Джейн гледаше кутийката с блеснали очи.

— Славей — отговори мистър Туигли. — Тъкмо работех над него, когато вие дойдохте. Трябва да го довърша до вечерта, нали разбирате. Времето е толкова хубаво, тъкмо за славеи.

— Защо просто не си го пожелаете — предложи Майкъл. — Тогава няма да има нужда да работите.

— Какво? Да си пожелая моето Птиченце? Разбира се, че няма. Виждаш какво става, когато започна да си пожелавам нещо! Като си знам късмета, той може да се превърне в белоглав орел, вместо в славей!

— Ще си го запазиш ли тук, винаги да ти пее? — завистливо попита Джейн. Толкова й се искаше да има птичка като тази.

— Да го запазя за себе си ли? О, Боже, не! Ще го пусна на свобода! Не мога да задръствам мястото тук с вече готови неща. Имам много повече работа, отколкото да се грижа за една птичка. Трябва да довърша тези… — той кимна към петте полузавършени музикални кутии. — Освен това имам една бърза поръчка, която непременно трябва да изпълня. Музикална кутия, която пее „Един ден в парка“.

— „Един ден в парка“? Каква е тази песен? — опулиха се децата.

— Разбирате ли, в нея ще се чува парковият оркестър — обясни мистър Туигли, — звукът на фонтаните, на клюкарстващите дами, на крякащите врани, детски смях и бавното, меко мърморене на растящите дървета.

Очите на мистър Туигли светеха зад очилата му, когато си мислеше за всичките прекрасни неща, които ще вложи в музикалната кутия.

— Не е възможно да чуваш как растат дърветата! — запротестира Майкъл. — Няма музика за това!

— Ха! — каза мистър Туигли нетърпеливо. — Разбира се, че има! Има музика за всичко! Никога ли не си чувал, как се върти земята? Това е един звук… нещо като тихо жужене. Бъкингамският дворец, например, свири британски маршове, а реката Темза звучи като опияняваща флейта. Боже Господи, да! Всичко на този свят — дърветата, скалите, звездите и човешките същества — всички те си имат своя собствена, истинска музика.

Докато говореше, мистър Туигли бързо пресече стаята и нави музикалната кутия. Малката платформичка на върха й веднага започна да се върти и от кутията започнаха да излизат чисти сребристи звуци, подобни на монетен звън.

— Това е моята мелодия! — каза мистър Туигли гордо и наведе главата си, за да слуша. Той нави друга музикална кутия и нови звуци се изсипаха във въздуха.

— Това е „Лондонският мост се спуска“!

Любимата ми песен! — извика Майкъл.

— Какво ти казах? — усмихна се мистър Туигли и хвана една друга дръжка. Нова мелодия радостно излетя от кутията.

— А тази е моята! — каза Джейн със задоволство. — „Портокали и лимони“.

— Разбира се, че е! — намигна й мистър Туигли.

Той весело сграбчи децата за ръцете и всички затанцуваха. Трите малки платформи се въртяха и въртяха и трите мелодии се смесиха във въздуха.

Майкъл пееше:

Джейн пееше:

А мистър Туигли свирукаше като щастлив кос.

Краката на децата бяха леки като крилца и те танцуваха, тананикайки всеки своята собствена любима мелодия.

„Никога преди това — си казваха те, — не сме били толкова леки и весели!“

Тряс! Входната врата се затръшна и цялата къща се разтърси. Мистър Туигли застина на пръстите на единия си крак и се заслуша. Дан! Дан! — чуха се тежки стъпки по стълбището. Раздаде се висок глас.

Мистър Туигли ахна от ужас и си запуши ушите с краищата на палтото.

— Тя идва! — сви се той. — О, Боже, о, Господи! Бих искал да съм на едно хубаво безопасно място!

Неочаквано засвириха тромпетите. Случи се нещо странно.

Мистър Туигли, сякаш подхванат от невидима ръка, се вдигна от пода на таванската стая. Той се изви във въздуха и мина покрай децата — сякаш бе пухче, понесено от вятъра. След това, задъхвайки се и треперейки от страх, със сумтене и пуфтене, той се приземи на една музикална кутия. Не изглеждаше да е станал по-малък, нито музикалната кутия да е по-голяма. Въпреки това те някак си чудесно си пасваха.

Мистър Туигли се огледа, след това още веднъж и после пак, и на лицето му се разля триумфираща усмивка.

— Аз съм спасен! — извика той и помаха на децата. — Сега тя никога няма да ме стигне!

— Ура-а-а! — тъкмо щяха да извикат те, но думите секнаха в гърлата им и се чу само хълцукане. Защото нещо ги беше сграбчило за косите и ги размахваше из цялото таванско помещение. Ръцете и краката им се вееха свободно във въздуха, докато всяко от тях не се приземи на една от музикалните кутии. Те се заклатушкаха за момент, но скоро спокойно се завъртяха на малките си платформички.

— О! — задъхваше се Джейн. — Каква приятна изненада!

— Чувствам се като въртящ се пумпал! — крещеше Майкъл.

Мистър Туигли се стресна малко и погледна децата изумено.

— Аз ли направих това? О, Боже Господи! Ставам все по-разумен в желанията си!

— Разумен, няма що! — каза Мери Попинз сумтейки. — Смешен, така го наричам аз!

— Добре де, поне е безопасно — каза мистър Туигли, — и много приятно. Защо не опиташ и ти!

— Пожелай си! — окуражително вметна Майкъл, подканвайки го с ръка.

— А, тя няма нужда от това — каза мистър Туигли и хвърли хитър поглед на Мери Попинз.

— Е, щом настояваш… — каза тя с въздишка, прилежно събра двата си крака заедно, повдигна се от земята и се изви покрай рафтовете. След това, без да се усмихне, без дори да се поклати, тя стъпи върху една музикална кутия и незабавно, без някой да я е навивал, запя весела мелодия:

И Мери Попинз се въртеше и въртеше, толкова спокойно, сякаш цял живот така се е въртяла.

— Сега ние всички сме заедно! — извика Джейн щастливо. Тя погледна през прозореца и махна с ръка на Майкъл да привлече вниманието му.

А вън на улицата малките къщички се въртяха на основите си. Горе в небето се въртяха две малки бели облачета. А самата таванска стая, като музикалните кутии, се въртеше ли, въртеше.

Но много силно, въпреки четирите мелодии, които свиреха, се чуваше един друг, натрапчив звук. Туп! Туп! — тежките стъпки се приближаваха.

В следващия момент някой блъсна вратата.

— Отвори, ти казвам, в името на закона! — извика един глас, който беше някак познат.

Силна ръка натисна бравата. И тогава вратата се отвори с трясък. На прага стояха мисис Кламп и Полицая. Те се облещиха от учудване. Очите им щяха да изскочат. Устите им зейнаха от изумление.

— О, от всички позорни гледки тази е най-отвратителна! — викаше мисис Кламп. — Никога не съм мислела, че ще видя тази къща превърната в увеселителен парк! — тя поклати заканително пръст, гледайки Мери Попинз. — Ще си получиш заслуженото, моето момиче. Този полицай тук ще се справи с теб!

Що се отнася до теб, мистър Туигли, слизай долу от своята играчка, среши си косата и си сложи шапката. Отиваме да се оженим!

Мистър Туигли потрепери, но започна да усуква краищата на палтото си самодоволно.

Пропя той и се огледа наоколо. Полицаят извади бележник и молив.

— Хайде! Стига сте се въртели всичките. Повдига ми се от това въртене! Искам Обяснение!

Мистър Туигли се захили ликуващо.

— Сбъркал си адреса, скъпи полицаю! Досега никога не съм писал обяснение. И нещо повече, както обичах да казвам на моето момче Матусаил, аз не вярвам, че от тези неща има полза.

— Хайде, хайде, шегите ти само влошават положението. Не можеш да ме излъжеш, че си баща на Матусаил — Полицая се усмихна с вид на знаещ човек.

— Дядо, а не баща! — отвърна мистър Туигли и грациозно преплува покрай него.

— Добре, достатъчно. Сега просто слизай! Това въртене и усукване е вредно за здравето. И не е разрешено в частни жилища. Хей! Какво ме дърпа! Пусни ме! — Полицаят извика уплашено и зарита с крака във въздуха. Една музикална кутия засвири шумна песен, когато той падна като камък върху нея.

— Помощ, помощ, това съм аз! Полицай номер трийсет и две иска помощ! — Полицаят трескаво грабна свирката си и духна с все сила.

— Полицай! — крещеше мисис Кламп. — Изпълнявайте си задълженията или също ще отговаряте пред закона. Слезте и арестувайте тази жена! — и тя размаха огромен пръст срещу Мери Попинз. — Ти премина всички граници, моето момиче. И аз ще те… О, престани да ме въртиш! — очите й се отвориха широко от изумление и ярост. Защото се случи нещо странно.

Както си стоеше, мисис Кламп започна бавно да се върти. Тя нямаше нито музикална кутия, нито площадка, тя просто се въртеше ли, въртеше на пода. Дъските силно изскърцаха в знак на протест, когато огромната й фигура се завъртя върху тях.

— Хайде, това ще те усмири! — викаше мистър Туигли.

Посъветва той весело.

Ужас разтърси мисис Кламп, когато се опита да премести огромните си черни обувки. Тя се бореше. Тя се мъчеше. Усукваше тялото си. Но краката й бяха здраво залепени за пода.

— Ти си умно момиче, Мери! Никога не бих се сетил за това! — мистър Туигли се усмихна на Мери Попинз с гордост и възхищение.

— Ах, значи това е твое дело, злобна, проклета, коравосърдечна пакостнице! — мисис Кламп крещеше сърдито и се опитваше да достигне Мери Попинз. — Но аз ще се справя дори с теб, или името ми да не е Сара Кламп!

— Във всеки случай, то никога няма да бъде мисис Туигли! — викаше мистър Туигли радостно.

— Искам си вкъщи. Искам си в полицейското управление! — хленчеше Полицая и щуро се въртеше.

— Добре де, със сигурност никой не те спира! — презрително изсумтя Мери Попинз. Като каза това, кутията на Полицая внезапно спря и той се изтърколи от нея, дишайки тежко.

— Бързо в Скотланд Ярд! — крещеше Полицая и тичаше, препъвайки се, към вратата. — Трябва да видя шефа! Трябва да напиша рапорт! — и надувайки със сетни сили свирката си, той полетя надолу по стълбите и изхвръкна от къщата.

— Върни се, разбойнико! — крещеше мисис Кламп. — Той си отиде! — продължаваше тя, когато входната врата се затръшна. — О, какво ще правя? Помощ! Убийство! Пожар!

Лицето й беше станало червено, докато се опитваше да се освободи, но всичко беше напразно. Краката й бяха здраво залепени за пода и тя размахваше ръцете си и плачеше от безсилие.

— Мистър Туигли! — молеше тя. — Моля ви, помогнете ми, сър! Винаги съм ви готвила вкусни ястия. Винаги съм ви поддържала чист и спретнат. Няма да ви карам да се жените за мен, обещавам. Освободете ме и ще изпълня всяко ваше желание!

— Внимавай, Фред! — предупреди Мери Попинз и се врътна горделиво.

— Ще убия с един куршум два заека! А сега нека помисля! — мърмореше мистър Туигли.

Той притисна пръсти към слепоочията си. Джейн и Майкъл виждаха какви усилия полага да си пожелае нещо наистина полезно. За момент той се завъртя, задълбочен в мислите си. После погледна нагоре, усмихна се и плесна с ръце.

— Мисис Кламп — каза той весело. — Вие ще бъдете свободна! Ще пожелая за вас златен дворец и питка с месо всеки ден за вечеря. Но — той смигна на Мери Попинз, — дворец според моите представи, мисис Кламп, и питката с месо също!

Барабаните на тавана изсвириха туш. Мисис Кламп погледна Мери Попинз и се усмихна триумфално.

— Аха! — възкликна тя самодоволно. — Какво ти казах?

Но още докато казваше това, горделивата й усмивка увехна. Тя се превърна в гримаса на чист ужас. Защото мисис Кламп вече не беше голяма дебела жена. Нейното закръглено тяло бързо се смаляваше. Краката й, въртящи се на скърцащия под, ставаха все по-малки при всяко завъртане.

— Какво е това? — задъхваше се тя. — Какво би могло да бъде? — ръцете и краката й ставаха къси и тънки, а фигурата й се смали до половината от размера й.

— Полиция! Пожар! Убийство! S.O.S.! — тя се смаляваше и гласът й ставаше все по-тънък и по-тънък.

— О, мистър Туигли! Какво направихте? Полиция! Полиция! — цвъртеше тънкото й гласче.

Докато тя викаше, подът се изви в сърдита вълна и я изхвърли във въздуха. Тя отскочи с отчаян крясък и заподскача като топка из стаята. През това време ставаше все по-малка и дори движенията й бяха по-насечени. В един момент тя беше с размера на котенце, а в следващия — не по-голяма от малко мишле. И така подскачаше, отскачаше и се тупкаше до края на тавана, докато стигна един малък златен дворец, който внезапно се беше появил отнякъде.

— О, не трябваше да го моля за нищо! Какво направи той с мен? — хленчеше мисис Кламп с тънкото си гласче.

Като погледнаха през едно от златните прозорчета, децата видяха как мисис Кламп сяда на стол пред малка питка с размери на играчка. Тя започна да я реже с отсечени движения и вратата на двореца с трясък се затвори.

В този момент кутиите престанаха да се въртят. Музиката спря и таванът потъна в тишина.

Мистър Туигли скочи от кутията си и изтича към златния дворец. Той го вдигна с радостен вик и погледна вътре.

— Много умно! Наистина заслужавам похвала! Сега всичко, което трябва да се доправи, е един процеп за монетите, и тогава дворецът ще е подходящ за Брайтънския панаир. Едно пени! Само едно пени, приятели! За да видите как Дебелата Жена яде питка с месо! Бързайте! Бързайте! Само едно пени!

Люшкайки двореца, мистър Туигли весело танцуваше из стаята. Джейн и Майкъл скочиха от кутиите си и се затичаха след него, дърпайки го за краищата на палтото. Те надникнаха през прозорчетата да видят мисис Кламп. На кукленото й лице беше изписан страх, докато режеше своята куклена питка.

— Това беше шестото ви желание! — напомни му Майкъл.

— Така е, наистина! — съгласи се мистър Туигли. — Поне веднъж си пожелах нещо полезно. Щом като има желание, има и начини, нали разбирате! Особено, ако тя е наблизо — той кимна към Мери Попинз, която слизаше по възможно най-величествения начин от музикалната си кутия.

— Вземете си шапките, моля! — изкомандва тя остро. — Искам да се прибера вкъщи за чаша чай. Да не съм камила в пустинята!

— О, само един момент, молим те, Мери Попинз! Мистър Туигли има още едно желание.

Джейн и Майкъл заговориха едновременно, потривайки ръце.

— О, да, наистина имам! Съвсем бях забравил. А сега, дали да…?

— Улица „Черешова“, нали помниш, Фред! — в гласа на Мери Попинз имаше предупреждаваща нотка.

— О, радвам се, че ми напомни. Една секунда! — мистър Туигли сложи ръка на челото си и отново прозвуча мелодия.

— Какво си пожелахте? — попитаха Джейн и Майкъл.

Но мистър Туигли, изглежда, изведнъж беше оглушал, защото не обърна никакво внимание на въпроса. Той им стисна бързо ръцете, като че ли след всички желания сега искаше да бъде сам.

— Трябва да си тръгвате, така ли каза? Колко тъжно! Това твоята шапка ли е? Е, добре, радвам се, че дойдохте. Надявам се… тези твоите ръкавици ли са, скъпа Мери?… Надявам се отново да ми дойдете на гости, когато имам нови желания!

— Кога ще бъде това? — попита Майкъл.

— О, след около деветдесет години или някъде около толкова… — отговори неопределено мистър Туигли.

— Но ние ще сме съвсем стари тогава! — каза Джейн.

— Може би — отговори той и сви рамене. — Но поне няма да сте толкова стари, колкото аз!

И така, той целуна Мери Попинз по двете бузи и ги изпрати от стаята.

Последното нещо, което видяха, беше радостната усмивка, с която той започна да наглася процепа за монети върху замъка на мисис Кламп…

По-късно, когато си мислеха за това, Джейн и Майкъл никога не можеха да си спомнят как се върнаха на улица „Черешова“ от къщата на мистър Туигли. Изглеждаше така, сякаш в първия момент те бяха още на прашното стълбище, а в следващия — тичаха след Мери Попинз в перлената вечерна светлина.

Джейн се озърна да погледне за последен път малката къщичка.

— Майкъл! — прошепна тя стреснато. — Тя е изчезнала. Всичко е изчезнало!

Той се обърна. Да! Джейн беше права. Малката улица и старинните къщички ги нямаше никъде. Пред тях бяха само сенките на парка и добре познатата извивка на улица „Черешова“.

— Добре де, къде всъщност бяхме този следобед? — попита Майкъл, оглеждайки се наоколо.

Но явно му трябваше някой по-умен от Джейн, за да отговори на този въпрос.

— Трябва да сме били някъде — каза тя дълбокомислено.

Това не беше достатъчно за Майкъл. Той се затича към Мери Попинз и я дръпна за най-хубавата й синя пола.

— Мери Попинз, къде бяхме днес? Какво се случи на мистър Туигли?

— Откъде да знам? — отряза го Мери Попинз. — Да не съм енциклопедия!

— Но той е изчезнал! И улицата е изчезнала! А предполагам, че и музикалната кутия също е изчезнала. Онази, върху която той се въртеше този следобед!

Мери Попинз рязко спря на паважа и се втренчи в него.

— Мой братовчед върху музикална кутия? Какви глупости говориш, Майкъл Банкс!

— Но той го правеше! — извикаха Джейн и Майкъл едновременно. — Ние всички се въртяхме върху музикални кутии. Всеки от нас, според неговата собствена истинска музика. А твоята беше „Вито хоро се извива!“

Очите й светеха хладно в тъмнината. Изглеждаше, сякаш ставаше по-голяма, докато ги гледаше.

— Всеки според своята… хоро? Въртяхме? — наистина, тя беше толкова сърдита, едва можеше да подбира думите си. — На върха на музикална кутия ли каза? Значи това получавам като благодарност за усилията си? Вие прекарахте следобеда в компанията на добре възпитана и добропорядъчна двойка като мен и моя братовчед. И всичко, което правите след това, е да ни взимате на присмех? Да се въртим и въртим в кръг, видите ли? Вие двамата и две карфици не струвате, заслужавате да ви оставя тука и никога да не се върна при вас! Предупреждавам ви! — На върха на музикална кутия, значи! — не спираше тя, бързайки през сгъстяващия се мрак.

Трак-трак, трак-трак — тракаха токчета й по паважа. Дори гърбът й изглеждаше сърдит.

Джейн и Майкъл побързаха след нея. Опасно бе да се спори с Мери Попинз, особено когато е в такова настроение. Най-добре бе да не се казва нищо. И да се радват, че няма никой на улицата, който да й предложи две карфици. Те мълчаливо вървяха след нея, обмисляха следобедното приключение, споглеждаха се и се чудеха…

— О, Мери Попинз! — със слънчева усмивка каза мисис Банкс, когато им отвори входната врата. — Съжалявам, но в крайна сметка няма нужда от твоя братовчед. Току-що опитах пианото отново. И то си е напълно акордирано. Всъщност, по-добре от всякога.

— Радвам се, госпожо — каза Мери Попинз и крадешком се погледна в огледалото. — Моят братовчед няма да ви поиска никакви пари.

— Ами, мисля, че не би трябвало! — възкликна мисис Банкс учудено. — Та той дори не е идвал тук!

— Точно така, госпожо — каза Мери Попинз и изсумтя, обръщайки се към стълбите.

Джейн и Майкъл тайно си размениха погледи.

— Това трябва да е било седмото желание! — прошепна Майкъл, а Джейн му кимна в отговор.

Чурулик, чурулик, чурулик! От парка се изля цял поток сладка музика. Звучеше много познато.

— Какво ли е това? — учуди се мисис Банкс и изтича да отвори вратата, за да послуша. — Боже Господи! Това е славей!

Отгоре, от клоните, се сипеха звуци, като сливи от дърво. Те изгаряха нощния въздух. Пробиваха гъстия мрак.

— Колко странно! — каза мисис Банкс. — Те никога не пеят в града!

Зад гърба й децата кимнаха и се спогледаха хитро.

— На мистър Туигли е — промърмори Джейн.

— Той го е освободил! — добави Майкъл меко.

И те знаеха, когато слушаха страстната песен, че някъде, някак си съществуваше мистър Туигли — толкова истински, колкото малката златна птичка, която пееше сега в парка.

Славеят пропя още веднъж и замлъкна. Мисис Банкс въздъхна и затвори вратата. — Бих искала да зная откъде идва! — промълви тя замечтано.

Но Джейн и Майкъл, които биха могли да й кажат, бяха вече на половината път нагоре по стълбите. Така че не казаха нищо. Има неща, които могат да бъдат обяснени — знаеха те — и неща, които не могат да бъдат обяснени по никакъв начин.

Освен това имаше кифлички със стафиди за чая, а те знаеха какво ще каже Мери Попинз, ако посмеят да я накарат да чака…