Мери Попинз отваря вратата

Шеста главаГолемия прилив

— Внимавай да не я изпуснеш! — каза Мери Попинз и подаде на Майкъл голямата черна бутилка.

Той видя предупредителното пламъче в очите й и убедено поклати глава.

— Ще бъда изключително, особено внимателен — обеща той.

Не би могъл да крачи по-предпазливо, дори да беше крадец.

Майкъл, Джейн и Мери Попинз бяха ходили на гости при адмирал Бум да вземат назаем една бутилка портвайн за мистър Банкс. Сега тя беше в ръцете на Майкъл и той стъпваше леко — троп, троп, троп, троп — като котка върху горещи керемиди. След него, размотавайки се, вървеше Джейн, която държеше една шарена морска раковина, подарена й от мисис Бум.

Те прекараха чудесен следобед. Адмирал Бум им изпя „Видях три кораба да плават“ и им показа напълно екипиран кораб в бутилка. Мисис Бум извади отнякъде пуканки и чиния макарони. Бинакъл, пенсионираният пират, който готвеше и помагаше в домакинството на адмирал Бум, им позволи да погледнат черепа и кръстосаните кости, татуирани на гърба му.

„Да — мислеше си Майкъл и гледаше бутилката, — това беше наистина чудесен ден!“

После той замечтано каза на глас:

— Бих искал една чаша портвайн. Сигурен съм, че е много вкусно!

— Върви по-бързо, ако обичаш! — изкомандва Мери Попинз. — И стига си се взирал в етикета, Майкъл!

— Не мога да вървя по-бързо — измърмори той. — И защо въобще трябва да бързаме, Мери Попинз — той си мечтаеше как, когато бутилката се изпразни, ще си направи корабче, което ще сложи в нея. Чудесен малък, напълно екипиран кораб, като този в бутилката на адмирал Бум.

— Бързаме! — каза Мери Попинз членоразделно. — Защото днес е вторият четвъртък от месеца и аз имам свободен ден.

— О! — изпъшка Майкъл, който съвсем беше забравил. — Това означава цяла вечер с Елън.

Той погледна Джейн, търсейки съчувствие, но тя не обърна никакво внимание. Държеше морската раковина, притисната към ухото си, и слушаше звуците на морето.

— Не мога да понасям Елън! — мрънкаше Майкъл. — Тя винаги е настинала, а пък и краката й са твърде големи.

— Бих искала да мога да видя морето! — мърмореше Джейн и надничаше вътре в раковината.

Мери Попинз нетърпеливо изпуфтя.

— Хайде, вървете! Искате, искате, искате — цял ден. Ако не е чаша портвайн, ще е море. Никога не съм виждала други такива деца, все искащи нещо.

— Е, да, ама ти никога няма нужда да искаш! — каза Майкъл. — Ти си перфектна такава, каквато си!

— Това ще й хареса — помисли си той и подмазващо й се усмихна.

— Х-м-м! — погледна го тя недоверчиво. Но една трапчинка неочаквано затанцува на бузата й.

— Стига бе, Майкъл Банкс! — възкликна тя и го подбутна към портата…

По-късно, за голямо учудване на Майкъл, се оказа, че Елън не е настинала. Имаше друга болест обаче, която се казваше сенна хрема. Тя кихаше и кихаше, докато лицето й съвсем почервеня. А на Майкъл му се струваше, че краката й са станали още по-големи.

— Имам чувството, че ще си изкихам акъла — каза тя печално и Майкъл почти си пожела да стане така.

— Ако не съществуваха никакви четвъртъци — каза той на Джейн, — Мери Попинз никога нямаше да излиза!

Но всяка седмица си има четвъртък, и след като Мери Попинз вече е излязла, няма никакъв смисъл да се съжалява.

Мери Попинз леко и бързо вървеше по улицата. Тя беше с черната си сламена шапка с маргаритки и най-хубавото си синьо палто със сребърни копчета. Децата се бяха надвесили от прозореца на детската стая и гледаха в гръб отдалечаващата се фигура. Папагалската глава на чадъра й гледаше закачливо, а тя вървеше наперено и самодоволно, сякаш знаеше, че зад ъгъла я чака приятна изненада.

— Къде ли отива? — каза Джейн.

— Бих искал да съм с нея! — простена Майкъл. — О, Елън, не можеш ли да престанеш да кихаш!

— Това момче има по-студено сърце и от крастава жаба! — сподели Елън с носната си кърпичка. — Да не би да кихам по желание! Апчиху!

Тя кихаше толкова силно, че мебелите в детската стая потреперваха. Прокиха целия следобед и кихаше през цялата вечеря. Тя кихаше, докато изкъпа петте деца и ги сложи в леглата. После кихаше, когато гасеше лампата, кихаше, когато затваряше вратата, не преставаше да киха, докато слизаше по стълбите.

— Слава Богу! — каза Майкъл. — Хайде сега да правим нещо!

Ако Мери Попинз беше вкъщи, те никога не биха посмели да правят нещо. Но с Елън никой не се съобразяваше. Тя просто не се броеше.

Джейн се покатери до полицата на камината и взе оттам морската раковина.

— Тя все още шуми — каза Джейн със задоволство. — Морето пее и търкаля камъните!

— Боже Господи! — възкликна Майкъл. Той също взе раковината да послуша морето. — Дори чувам как плуват рибите!

— Не ставай глупав! Какви небивалици говориш! Никой никога не е чувал как плуват рибите!

Джейн и Майкъл бързо се огледаха. Чий ли глас беше това? И откъде ли идваше?

— Стига сте се пулили един на друг! Хайде вътре! — чу се странен глас. Този път той явно идваше от Раковината.

— Ужасно лесно е. Просто затворете очи, задръжте дъха си и… се гмуркайте!

— Къде да се гмурнем? — недоверчиво попита Майкъл. — Не искаме да си ударим главите в килимчето пред камината.

— Килимчето пред камината ли? Стига глупости! Гмуркайте се! — отново изкомандва гласът.

— Хайде, Майкъл! Давай след мен! Можем поне да опитаме! — окуражи го Джейн.

Така, хванали заедно Морската Раковина, те затвориха очите си, задържаха дъха си и се гмурнаха, както гласът им беше заповядал. За тяхно учудване, главите им не се удариха в нищо. Но ревящият звук от Раковината стана по-силен и мек вятър погали бузите им. Те се спускаха някъде надолу, люлеейки се като две перца, докато изведнъж усетиха, че около тях се плиска вода и една вълна заля главите им.

Майкъл започна да плюе с отвращение.

— О! О! — възмущаваше се той. — Тя е солена.

— Ами какъв вкус мислиш, че трябва да има? Сладък ли? — чу се същият глас някъде отзад.

— Майкъл, добре ли си? — уплаши се Джейн.

— Д-да! — каза той смело. — Поне докато си с мен! Тя хвана ръката му и те започнаха да се гмуркат заедно под изникващите пред тях стени от вода.

— Още малко остана! — увери ги гласът. — Вече виждам светлини.

— Светлини във водата? Колко странно! — мислеше си Джейн. И тя отвори очите си, за да ги зърне. Долу светеше цяла вълна разноцветни пламъчета: сини, розови, сребърни, алени и зелени.

— Красиви са, нали? — каза гласът в ухото й. Джейн се обърна и видя кръглите весели очи на една морска Пъстърва. Тя беше кацнала като птичка на силно разклонено дърво с карминов цвят.

— Та това е корал! — изуми се Джейн. — Значи ние сме в дълбините на морето.

— Е, нали това искаше? — каза Пъстървата. — Мислех, че искаш да видиш морето!

— Исках — каза Джейн неуверено. — Но не съм очаквала, че желанието ми ще се изпълни.

— О, Велики Океани! Защо тогава въобще си правиш труда да желаеш нещо! Аз го наричам губене на време. Но, хайде! Не трябва да закъсняваме за Празненството!

И преди да имат време да се зачудят къде ще е това Празненство и какво ще е то, Пъстървата се шмугна в гората от корали и децата се гмурнаха след нея с неочаквана лекота.

— Какво страхотно усещане! — извика Майкъл, плувайки до опашката на Пъстървата.

— Хиляда скачащи медузи! — извика уплашен рибешки глас. — Как ме стресна! Косата ти прилича на мрежа — една риба преплува между къдриците на Джейн и избяга в паника.

— Това е Хек! Той загуби толкова много приятели там, горе… — обясни Пъстървата и показа с перката си към горните слоеве на водата. — И винаги му се привиждат мрежи, защото се страхува, че идва неговият ред.

Джейн си помисли колко често яде хек на закуска и се почувства малко виновна.

— Аз много съжалявам… — започна тя, но груб силен глас я прекъсна.

— Мръднете се, ако обичате! Не блокирайте водните пътища! Не можете ли да си приберете перките? — една огромна Мерлуза си проби с рамене път между тях, разпенвайки с опашка водата около себе си.

— Да задръствате Океана! Срамота! Ще закъснея за Празненството! — голямата риба хвърли суров поглед на децата. — И кои, по дяволите, сте вие? — попита тя.

Те тъкмо щяха да й кажат имената си, когато Пъстървата доплува до Мерлузата и й прошепна нещо на ухото.

— О-о, разбирам! Е, надявам се, че имат пари да си платят билетите!

— Ами… Не… — Джейн зашари по джобовете си.

— Ц-ц-ц! Винаги така става. Няма оправия. Ето! — Мерлузата извади две плоски бели кръгчета от джоба под опашката си. — Пясъчни долари… — обясни тя важно. — Винаги нося малко със себе си. Не знаеш кога ще потрябват — тя подхвърли пясъчните долари на децата и се шмугна към коралите.

— Глупавата стара Мерлуза! — отбеляза Пъстървата. — Не се притеснявайте за билетите. Вие сте почетни гости. Ще влезете безплатно.

Джейн и Майкъл се спогледаха учудено. Никога преди не им се бе случвало да са почетни гости и затова се почувстваха страшно горди и важни.

— Кой ще влезе безплатно, ако може да знам? Докато аз съм в Океана, никой няма да влезе безплатно. Нито пък ще излезе — чу се остър дрезгав глас.

Джейн и Майкъл се огледаха. Две изцъклени очи се бяха втренчили в тях. Огромна уста бе изкривена в ужасна усмивка. Космати, гладни пипала се бяха разпрострели на всички посоки. Това беше Октопода.

— М-м-м… — каза Октопода, поглеждайки Майкъл. — Какво дебело и русо момче. Точно каквото ми трябва за вечеря — той протегна едно от отвратителните си пипала и Майкъл изпищя от ужас.

— О, не! Недей! — бързо каза Пъстървата и прошепна няколко думи на Октопода, докато Джейн отдръпна настрана Майкъл.

— Какво?… Говори по-високо! Не чувам добре… О, разбирам! Те принадлежат на… О, добре, добре!

Октопода със съжаление си прибра пипалото.

— Винаги ни е приятно — каза той на глас, — да приемаме в Големия Прилив хора на…

— В името на морето, какъв е този шум? — прекъсна ги гневен глас.

Децата се обърнаха към него. Видяха само малки щипки, подаващи се от една черупка.

— Това е Рака-Пустинник — обясни Пъстървата. — Живее сам-самичък и нищо не прави, по цял ден само мърмори. А ако някой го заговори, веднага се затваря като мида. Но хайде, трябва да побързаме. Вече се чува музика!

И тя се понесе, пробивайки водните пластове. Когато те я последваха през един скален тунел, до ушите им достигна мека музика. От края на тунела се излъчваше бледа светлина, а музиката ставаше все по-силна и по-силна. Изведнъж очите им се заслепиха от внезапно ярко сияние. Децата бяха достигнали края на мрачния тунел и пред тях се откри най-хубавата гледка, която някога бяха виждали.

Пред очите им се простираше плоското морско дъно, покрито с най-мекия килим, изтъкан от най-зелените водорасли. Имаше нишки от златен пясък, изпъстрени с морски цветя от всички цветове — бели океански маргаритки, розови морски макове, лилии, жълти и червени рози… Над пясъчните ивици се извисяваха коралови дървета, а букетите морска папрат се люлееха от вълните. Тъмните скали блещукаха от многобройните лъскави черупки, полепени по тях, а най-голямата скала бе изцяло покрита с блестящ седеф. Зад седефената скала имаше дълбока тъмна пещера, тъмна като небе в безлунна нощ. Дълбоко в нея примигваха бледи светлинки, сякаш звездици, погълнати от дълбините на морето.

Когато стигнаха края на тунела, Джейн и Майкъл ахнаха от възхищение.

На тази ярка картина нищо не беше неподвижно. Дори самите скали сякаш се поклащаха и извиваха от трептенето на водата. Дребните рибки пърхаха като пеперудки между поклащащите се цветя. Коралите бяха накичени с гирлянди от морски водорасли и хиляди примигващи светлинки.

„Китайски фенери!“ — помисли си Джейн. Но като погледна по-внимателно, забеляза, че светлинките всъщност бяха светещи рибки. Те висяха, закачени на нишките от морски водорасли и озаряваха със светлината си цялата морска поляна.

Музиката вече звучеше по-силно. Тя се чуваше от малка коралова тераса, на която няколко рака свиреха на цигулки. Калканът надуваше раковина. Рибата Корнет свиреше на сребърни корнети, а Костура държеше ритъма с голям бас-барабан. Между оркестрантите плуваха всевъзможни морски създания — сновяха от скалата до корала, подскачаха и се премятаха в такт с музиката. Морските Русалки с перлени гердани грациозно се рееха и разпръскваха сребърен блясък с опашките си.

— О! — възкликнаха Джейн и Майкъл едновременно. Това беше единственото нещо, което можеха да кажат.

— Ах! Ето ви най-сетне — чу се бумтящ глас и към тях, пляскайки перки, се приближи голям Бронзов Тюлен. — Идвате точно навреме за Градинското Празненство.

Той подаде перка на всяко от децата и поклащайки се тръгна с тях.

— Често ли правите Градински Празненства? — попита Майкъл. На него му се искаше и той да живее в морето.

— О, Боже, не! — отвърна Тюлена. — Само когато настъпва Големия Прилив… Ако обичате, ако обичате! Вие поканен ли сте? — спря се той, за да заговори една голяма сива сянка. — Беше ми казано, че китове няма да се допускат!

— Махай се! Махай се! Китове не се допускат! — чу се хор от риби гласове.

Китът махна с чудовищната си опашка и се плъзна между две скали. Имаше голямо трагично лице и огромни тъжни очи, с които погледна децата.

— Едно и също всеки път — каза той, поклащайки глава. — Разправят, че съм твърде голям и прекалено много ям. Но в края на краищата имам много голямо тяло и трябва да поддържам здравето си. Не бихте ли могли да ги убедите да направят изключение? Много ми се иска да видя Далечния Роднина.

— Чий далечен роднина? — започна Джейн, но Тюлена ги прекъсна.

— Хайде, Ките, стига си говорил такива сърцераздирателни неща! Тръгвай! Не забравяй за инцидента, който стана миналия път! Тогава той изяде всичките сандвичи със сардини — последните думи Тюлена каза тихичко на Джейн, прикривайки се с перка.

— Вход забранен, освен служебно. Всички неканени вън! Хайде, вие също! Махайте се оттука! Никакви външни лица!

Една риба с остър меч на носа си пъргаво се приближаваше от другия край на поляната.

— Никога не се веселя! — ридаеше Кита, когато Тюлена и Рибата Меч го пъдеха.

Джейн изпита голямо съжаление към него.

— Но в края на краищата — каза тя, обръщайки се към Майкъл, — той наистина заема ужасно много място.

Но Майкъл вече не беше до нея. Говореше си с една от Морските Русалки, която пудреше лицето си с малка розова морска гъба.

— Ами, поли и блузи, и обувки — обясняваше Майкъл на Русалката, когато Джейн се доближи до тях.

Морската Русалка се обърна към Джейн и се усмихна.

— Питах го за модните тенденции там — тя посочи нагоре. — А той каза, че се носят блузи и обувки — Морската Русалка произнесе думите с лека ирония, сякаш не вярваше, че може да бъде истина.

— И палта — добави Джейн, — и ботуши, разбира се.

— Ботуши? — Морската Русалка приповдигна вежди.

— За да запазим краката си сухи — обясни Джейн.

Морската Русалка звънко се разсмя.

— Колко екстравагантно — каза тя. — Тук долу ние предпочитаме всичко да е мокро!

Русалката се завъртя на опашката си с намерение да отплува, когато един ясен глас неочаквано я повика.

— Здравей, Анемона! — иззад един храст лилии с пляскане се появи голяма сребриста риба. При вида на децата тя спря и се облещи срещу тях с големите си ярки очи.

— А! Виж ти! — възкликна учудено. — Кой е хванал тези животинки?

— Никой — засмя се весело Морската Русалка. После се захили и зашушука нещо на рибата.

— О, наистина ли? Колко хубаво! — каза рибата с високомерна усмивка. Махайки с опашка, се приближи към децата.

— Предполагам, че трябва да се представя. Аз съм Дълбоководната Сьомга — обясни тя и направи нещо като реверанс, разтваряйки перките си. — Кралицата на рибите, както знаете, и на всякакви там подобни. Позволявам си да предположа, че сте чували за мен — по начина, по който тя важничеше и се перчеше, би могло да се предположи, че няма никой по-важен от нея.

— Освежителни напитки, освежителни напитки. Ордьоври — тъжно предлагаше една Щука с вид на престарял слуга, обикаляйки гостите с поднос.

— Заповядайте, вземете си! — с лек поклон каза Сьомгата на Джейн. — Сандвичи със сардини или, може би, осолени скариди? Или пък медузово желе? А ти какво би искал? — обърна се тя към Майкъл. — Малко китово мляко? А може би бира от рачета? Или ще предпочетеш обикновена морска вода?

— Беше ми дадено да разбера, Ваше Височество, че младият господин желае портвайн! — щуката се бе втренчила в Майкъл, протягайки към него подноса с напитки.

— Тогава ще получи портвайн — каза Сьомгата величествено и посегна към тъмночервена напитка от подноса.

Учуден, Майкъл си спомни за желанието си от предишния ден. Взе чашата и отпи от нея.

— Мирише на малини! — възкликна той.

— Хубаво! — каза Сьомгата самодоволно, сякаш тя сама беше направила портвайна. — Сега предлагам да гледаме лова? Вероятно в момента вкарват последните. Ще стигнем точно навреме, ако побързаме.

— Интересно, какво ли са хванали? — мислеше си Джейн, плувайки до Сьомгата. Морските алеи бяха вече задръстени с риби, които пъргаво се придвижваха към поляната.

— Ей, ей! Внимавай кого буташ! — извика Сьомгата надменно. — Ох, ох, перките ми! Ох, плавниците ми! Виж ги ти, тези деца! — тя посочи към групичка Морски Таралежи, които шумно се премятаха и търкаляха наоколо. — Учителю, наглеждайте си учениците! Този океан се е превърнал в детска зоологическа градина!

— Ъ-ъ-ъ… какво? — разсеяно попита един рибок, който плуваше, забол нос в книгата си. — Хей, Блестунко, хей, Блещурко! И ти също, Боцко! Дръжте се прилично, или… няма да ви пусна на Празненството.

Морските таралежчета се спогледаха и се усмихнаха. После послушно заплуваха с Учителя като изглеждаха по-меки и от памук.

— Ето, пристигнахме! — извика весело Сьомгата, след като минаха кораловия храсталак.

На голям плосък камък се бяха наредили цял ред риби, които безмълвно гледаха нагоре. Всяка от тях държеше в перката си по една въдица и напрегнато наблюдаваше кордата, която отиваше високо нагоре във водата.

— Морски дяволи, те са от рода на акулите — поясни Сьомгата. — Говорете по-тихо! Хич не обичат да ги безпокоят.

— Но… — прошепна Джейн, която изглеждаше много учудена. — Кордите отиват нагоре!

Сьомгата се облещи.

— Че къде другаде искаш да отиват? — поинтересува се тя. — Нали не очакваш да отиват надолу. А това е стръв! — добави и посочи няколкото найлонови торбички, които бяха пълни с пасти и сладкиши.

— Но… какво хващат те? — ужасено прошепна Майкъл.

— О, основно хора — отвърна Сьомгата. — С ягодов сладкиш можеш да хванеш почти всичко. Те имат вече доста голям улов. Виж ги как се гърчат и извиват!

Сьомгата посочи с опашката си към близката пещера и децата ахнаха от изумление. Защото там имаше тълпа от човешки същества, които изглеждаха много уплашени и нещастни. Мъже с тъмни очила и летни шапки заканително размахваха ръце, крещяха и тропаха с крака. Три възрастни дами размахваха чадърите си, а една по-млада, обута със сандали, чупеше ръце от отчаяние.

— Е, харесва ли ви? — подиграваше се Сьомгата, като надникна в пещерата с големите си игриви очи. — Трябва да кажа, че изглеждате ужасно смешно! Точно като риби на сухо.

Хората изсумтяха ядосано и обърнаха гръб на Сьомгата. В същия този момент някъде отгоре проехтя крясък.

— Пуснете ме! Пуснете ме, ви казвам! Веднага махнете тази кука! Как смеете да ми причинявате такова нещо?

Един от Морските Дяволи със спокойна усмивка стана на опашката си и започна да навива кордата на макарата.

— Махнете я, ви казвам! — чу се гласът Отново. В Дълбините на морето се появи, обгърната в струя от въздушни мехурчета, възможно най-странната фигура. Тялото й беше облечено в дебело вълнено палто. Сив воал се вееше на шапката, на краката й имаше дебели вълнени чорапи и огромни обувки с копчета.

Майкъл отвори уста от удивление и сподавено извика.

— Джейн! Виждаш ли? Мисля, че това е…

— Мис Андрю! — каза Джейн, заеквайки.

И настина това беше мис Андрю. Тя слизаше надолу, кашляйки, давейки се, но не преставайки да крещи. Морският Дявол откачи куката от устата й и я бутна към пещерата.

— Възмутително! Отвратително! — пелтечеше тя от яд. — Точно когато си ловях риба за вечеря. Откъде можех да знам, че сладкишът има кука отвътре! Разбойници такива! — тя заканително поклати пръст към Морските Дяволи. — Ще напиша за вас в „Таймс“! Ще ви изпържа!

— Виж я как се гърчи! — възкликна Сьомгата. — Тази кранта ще се извива с часове!

Джейн почувства, че мис Андрю заслужава това, което получи, но със съжаление гледаше останалите непознати.

„Колко ужасно би било — си помисли, — ако бях хваната аз или Майкъл…“

— Какво ще правят Морските Дяволи с тях? — попита тя Сьомгата.

— О, ще ги пуснат обратно, разбира се! Ние ги хващаме само за спорта, нали знаеш! Те са прекалено жилави за ядене.

— Хей, Сьомга, насам! — извика отдалече Тюлена. — Не можем да си позволим децата да пропуснат Посрещането! Тя трябва да пристигне всеки момент!

Джейн погледна Майкъл и в очите й имаше мълчалив въпрос. Коя можеше да бъде тя? Най-важната Морска Русалка или може би кралицата на морето?

— Хей вие, Моруно и Морска Котко. Бях ви забравила. Хайде, тръгвайте и двете! — извика Сьомгата.

Тя тръгна пред тях, подскачайки и извивайки сребърното си тяло в сребърната вода. До тях плуваше в бърз тръс едно морско конче. Една Златна рибка непрекъснато се въртеше около тях по пътя към поляната.

— Здравейте, Джейн и Майкъл! — приятелски изписка гласчето й. — Помните ли ме? Бях във вашия аквариум. Сега съм си пак вкъщи. Предайте много поздрави на майка ви! — Златната рибка се усмихна и отплува, преди да успеят да й отговорят.

Музиката беше по-силна отвсякога. С всеки изминал момент навалицата на поляната ставаше все по-голяма, а шумът — все по-силен, тъй като рибите, морските русалки, рачетата и тюлените се бяха събрали и си разменяха поздрави.

— Каква блъсканица! Тясно е като в консерва! — каза Сьомгата, замитайки с опашка.

— Освежителни напитки, ордьоври. Освежителни напитки, ордьоври — дрезгаво повтаряше Щуката.

— Йо-хо-хо! И бутилка ром! — отвърна й познат глас.

Адмирал Бум се хвърли към подноса и си грабна оттам една чаша. До него плуваше нежната фигура на мисис Бум. По следите им цамбуркаше Бинакъл.

— Да ме убие Господ! Ало, вие там, колеги! Аз съм за Рио Гранде — дереше си гърлото Адмирала.

Щуката го гледаше втренчено и поклащаше глава.

— Хулигани! Ето какво сте вие! — каза тя тъжно. — Наистина, не знам какво ще стане с този Океан!

— Ах, ето ви и вас, деца! — извика Бронзовият Тюлен, пробивайки си път през крещящата тълпа. — Хванете се за опашката ми и аз ще ви дърпам. Извинете ме! Рибки, позволете ми да мина, ако обичате! Това са Джейн и Майкъл, Почетните Гости!

Рибите се отдръпнаха и ги заразглеждаха. Разнесе се доброжелателно мърморене и сред шума се чуха няколко поздрава. Тюлена разбутваше стълпотворението със своите плавници и теглеше след себе си децата към скала от бляскави перли.

— Дойдохме тъкмо за Посрещането! — задъхваше се той. Децата едва чуваха боботещия му глас поради виковете и смеха на събралите се морски обитатели.

— Какво посрещане? — тъкмо щеше да попита Джейн, когато внезапно виковете секнаха. Музиката и смехът заглъхнаха и дълбока тишина обхвана морето. Всяка риба от сборището замря неподвижно. Поклащащите се цветя застинаха във водата. Дори самият Прилив беше неподвижен.

— Тя идва! — прошепна Тюлена и кимна към Пещерата.

— Тя идва! — отекна тълпата. Джейн и Майкъл затаиха дъх в очакване.

От тъмнината на тайнствената пещера изникна една съсухрена глава. Две древни сънени очи замигаха срещу ослепителната светлина. Два мършави плавника се протегнаха от тъмнината и една куполовидна черупка се надигна след тях.

Децата се вкопчиха по-здраво в плавниците на Бронзовият Тюлен.

— Коя е тя? — прошепна Джейн на ухото му. Мислеше, че би могла да бъде някакъв вид морска костенурка.

— Това е Терапин — морската костенурка — отвърна Тюлена, прегракнал от вълнение. — Най-старото и най-мъдрото същество на света.

Треперещите плавници на Терапин сантиметър по сантиметър я носеха към Перлената Скала. Очите й под полупритворените клепачи бяха като две малки черни звезди. С бърз поглед тя огледа събралите се същества. Сетне повдигна съсухрената си старческа глава, усмихна се и заговори.

— Приятели мои! — започна Терапин величествено, а гласът й звучеше като стара очукана камбана. — Приветствам ви, морски създания! Желая ви щастливо празнуване на Големия Прилив!

Костенурката наведе съсухрената си глава към скалата и всички риби се поклониха смирено.

— Това е голямо събитие за всички нас! — спокойно продължаваше Терапин. — Наистина, много се радвам да видя тази вечер толкова стари познати!

С очите си тя обхвана претъпканите поляни и сякаш от пръв поглед разпозна всяко морско същество.

— Но мога да кажа със сигурност — повдигна сбръчканите си вежди, — че един от нас липсва!

Тюлена се обърна към тунела и бумтящият му глас триумфално съобщи:

— Тя е тук, Ваше Величество! Току-що пристигна.

Като каза това, шумът от гласовете нарасна и се чуха одобрителни викове и аплодисменти. В този момент за голямо учудване на децата в края на тунела се появи една фигура, която им беше удивително позната. Тя стоеше там, облечена с най-хубавото си синьо палто и със сламената си шапка, украсена с маргаритки. Изящно и грациозно, изтънчено и изискано прелетя над блестящите градини. Одобрителните викове и аплодисменти прераснаха в радостен рев, когато тя се приземи на скалата пред Терапин.

— Добре дошла, Мери Попинз! — викаха хиляди щастливи гласове.

Тя ги приветства, размахвайки чадъра си с глава на папагал, после се обърна и направи реверанс на Терапин.

Костенурката дълго гледаше Мери Попинз, сякаш древните й блещукащи очи се впиваха в сърцето й. После тя поклати малката си плешива глава и приветливо й се усмихна.

— Моята скъпа млада роднина! — каза Терапин любезно. — Удоволствие е за нас. Отдавна не съм имала посетител от надводния свят. Много време мина, откакто ти за последен път посвети свободния си ден, който е всеки втори четвъртък, на Големия Прилив. И така, Мери, аз те приветствам от името на всички жители на морските дълбини!

Мери Попинз прие поздравлението и се поклони с уважение. Кристално сините й очи погледнаха дълбоко в черните очи на костенурката и те си размениха странни усмивки. Изглеждаше така, сякаш нито една от тях нямаше тайни от другата.

— А сега, скъпа Мери — продължи Терапин, — тъй като никой не се качва от дълбините на морето, без да вземе нещо със себе си, позволи ми да ти направя един малък подарък.

Тя протегна плавника си навътре в пещерата и извади от там един малък блестящ предмет.

— Вземи това, за да ти напомня за твоето посещение. От него ще стане чудесна брошка или може би игла за шапка — и като се наклони напред, костенурката притисна една морска звезда на ревера на Мери Попинз.

Звездата блестеше и примигваше на синьото палто като малка купчинка диаманти.

— О, благодаря ти — каза Мери Попинз и в гласа й звучеше радост. — Точно за такова нещо мечтаех!

Тя се усмихна на Терапин, после на звездата си, и накрая погледът й попадна върху децата. Усмивката й веднага замръзна.

— Казах ти, Джейн, да не зяпаш с отворена уста! Казвала съм ти го хиляди пъти! Затвори си устата, Майкъл! Какво си зинал, да не си Треска!

— И аз смятам, че не е — измърмори недоволно Треската зад децата.

— Значи… това са Джейн и Майкъл! — каза Терапин и ги погледна със сънените си очи. — Много се радвам да се запозная най-после с вас. Добре дошли, деца мои, на нашето Празненство в чест на Големия Прилив.

Тя се поклони учтиво и децата, окуражени от погледа на Мери Попинз, също се поклониха.

— Разбирате ли — продължи Терапин със старческия си дрезгав глас, — аз вече зная кои са Джейн и Майкъл! Но се съмнявам, да, наистина се съмнявам, че те знаят коя съм аз!

Децата поклатиха глави отрицателно и продължиха да я гледат безмълвно.

Костенурката отмести малко черупката си и замислено замига. После заговори:

— Аз съм Терапин. Живея при самите извори на земята. Под градовете, под хълмовете, под самото море дори. Там е моят дом. От моите тъмни корени под водите е израснала земята с всичките й цветя и гори. Човекът и планините също са се появили от там. И дивите зверове, и птиците във въздуха… — Терапин млъкна за момент и морските създания около нея притихнаха, като смирено я гледаха. После тя продължи: — Аз съм по-стара от всичко. Аз съм мълчалива, тъмна и мъдра. Аз съм много спокойна и много търпелива. Тук, в моята пещера, започват всички неща. И всичките тези неща се връщат накрая при мен. Аз мога да чакам. Аз мога да чакам…

Тя склопи клепачи върху очите си и поклати плешивата си набръчкана глава, сякаш разговаряше със себе си.

— Нямам какво повече да кажа — примигна тя. — И така… — Терапин величествено вдигна малкия си плавник, — нека музиката свири, нека морските хора изберат своя танц. Какво да бъде този път, деца мои?

— Тиди-дам-пам-пам, тиди-дам-пам-пам! — затананика един глас, който звучеше като пчела в бутилка.

— Ах, да, скъпи мой Адмирале — кимна Терапин. — Много подходящо предложение. Свирете моряшката музика!

Изведнъж настана голяма суматоха. Оркестърът засвири мека весела музика, а неподвижните досега риби отново замахаха с опашките си. Радостни гласове и смях изпълниха морето. И Приливът отново се раздвижи.

— Тиди-дам-пам-пам! — всички затанцуваха — риби, морски сирени, рачета, тюлени. Зелените подводни морави почти се огънаха под перките и плавниците, а коралите все така блестяха със сребърните си клонки.

— Тиди-дам-пам-пам! — крещеше Адмирал Бум и дърпаше невидими насмолени въжета.

— Тиди-дам-пам-пам! — пееше мисис Бум, пляскаше с ръце и подскачаше. — Тиди-дам-пам-пам! — ревеше Бинакъл с все сила и си спомняше щастливите пиратски дни.

Рибките плуваха около тях със закачени на перките си морски цветя.

Бронзовият Тюлен подскачаше нагоре-надолу на опашката си, а Сьомгата пикираше над морските морави като птица. Морските дяволи лудуваха, прегърнали въдиците си, а Рибата Меч и Учителя танцуваха заедно. През цялото време в тази люспеста тълпа се движеше една тъмна сянка. Пета — пръсти, пета — пръсти, танцуваше Мери Попинз на дъното на морето. Рибките се въртяха около нея, образувайки лъскави пръстени, а люспите им хвърляха слънчеви зайчета по тялото й.

Децата стояха на перлената скала и наблюдаваха любопитната гледка.

— Изглежда ви странно, нали? — попита Терапин. — Виждам, че чувствате отлично всичко каквото става в морето — засмя се тя над собствената си шега.

— Мислех си, че морето е много по-различно, а всъщност — то е точно като земята — кимна Джейн.

— Защо пък не? — примигна Терапин. — Не забравяй, че земята е възникнала от морето. Всяко нещо на сушата си има свой брат тук, под водата: лъвът, кучето, заекът, даже и Слона. Всеки скъпоценен камък има своята разновидност в морето, същото се отнася и за съзвездията. Розата още помни солените води, а луната — морските приливи и отливи. Вие също трябва да помните морето, Джейн и Майкъл! В морето има много повече неща, деца мои, отколкото хората някога са виждали. И аз, естествено, нямам предвид само рибата! — усмихна се Терапин. — Но виждам, че пръстите на краката ви вече играят! Хайде, идете да танцувате с другите!

Джейн грабна Майкъл за ръката, но преди да отплуват, тя направи реверанс на Терапин, понеже знаеше, че е много стара.

Те заскачаха в буен танц заедно с рибите под звуците на музиката. О, как лудуваха босите им крака! О, как размахваха ръцете си във водата! Телата им се извиваха като стъбла на морски водорасли, докато следваха стъпките на морския танц.

— Тиди-дам-пам-пам! — пееше веселата музика, когато Мери Попинз, плувайки, се приближи към тях. Тя ги хвана за ръце и затанцуваха заедно, дърпайки се и поклащайки се между кораловите клони. Те се въртяха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха попаднали във водовъртеж, докато накрая, опиянени от танца и заслепени от светлините, затвориха очи и се облегнаха на Мери Попинз. Нейните ръце ги прегърнаха здраво и не ги пускаха, докато водовъртежът ги носеше нагоре.

Тиди-дам-пам-пам!… Въртяха се те заедно, а музиката ставаше все по-слаба и по-слаба. Тиди-дам-пам-пам!… О, това въртящо се море, което ни люлее в могъщата си люлка! Тиди-дам-пам-пам!… О, Мери Попинз, върти ме като въздушно мехурче в този Прилив! Върти ме… Тиди-дам… върти ме… пам-пам… върти ме… върти ме… върти…

— Дръж ме здраво, Мери Попинз! — мърмореше Майкъл сънено и търсеше успокояващата го ръка.

Нямаше отговор.

— Тук ли си, Мери Попинз? — попита той с прозявка и се облегна на люлеещото го море.

Все още нямаше отговор.

И така, със затворени очи, той викаше отново и отново, докато му се стори, че морето отеква на неговия глас.

— Мери Попинз, къде си?

— Тук съм. Къде другаде мога да бъда в този ранен час! — отвърна тя сърдито.

— О, какъв прекрасен танц! — каза той сънено и протегна ръката си, за да я придърпа към себе си.

Но не успя да достигне нищо. Това, което търсещите му пръсти напипаха, беше нещо голямо, топло и меко, което подозрително приличаше на възглавница.

— Ще ти бъда благодарна, ако изтанцуваш от леглото си! Вече почти е време за закуска!

Гласът й ехтеше като далечна гръмотевица.

Майкъл стреснато отвори очи. О, небеса! Къде беше той? Със сигурност не можеше да бъде в детската! И все пак Стария Добин все още си стоеше в ъгъла, тук си беше и спретнатото походно легло на Мери Попинз, и играчките, и книжките, и неговите чехли. Всички стари познати неща си бяха на място, но последното нещо, което Майкъл искаше в момента, беше това старо, познато място.

— Къде изчезна морето? — попита той сърдито. — Искам да съм пак в морето!

Лицето на Мери Попинз се показа зад вратата на банята и той веднага разбра, че тя е бясна.

— Морето си е в Брайтън, както винаги! — каза хладно. — А сега млъквай и ставай от леглото! И нито думичка повече!

— Но аз бях в него само преди миг! Ти също беше там, Мери Попинз. Ние танцувахме сред рибите, изпълнявахме моряшки танц.

— Хм! — каза тя и изтупа черджето пред банята. — Надявам се, че мога да си намеря по-добро занимание, отколкото да ходя и да танцувам с някакви си моряци!

Той се смали под потъмнелия й поглед, но не можеше да не продължи.

— Ами какво ще кажеш за всичките риби? — попита тихо. — Ами за Тюлена и за Сьомгата? И за смешната стара костенурка? Ние бяхме долу при тях, Мери Попинз, на самото морско дъно!

— Долу в морето? Със смешна стара Сьомга? Е, ти със сигурност имаш най-рибените сънища. Мисля, че си прекалил с хляба на вечеря. Моряци, костенурки, виж ти! И какво още? — престилката й изсъска сърдито, когато тя нервно се врътна, продължавайки да мърмори.

Той изгледа недоволно отдалечаващия се гръб, нацупи се и поклати глава. Майкъл не смееше да каже нищо повече, но знаеше, че тя не може да го накара да не мисли за случката.

И така той мислеше и мислеше, докато ставаше от леглото, докато пъхаше краката си в чехлите. Докато мислеше, очите му се срещнаха с очите на Джейн, която надничаше от одеялото.

Тя беше чула всяка дума от техния спор. Както ги слушаше разсеяно, потънала в своите мисли, нещо бе привлякло вниманието й. Тя се усмихна на Майкъл със заговорническа усмивка и многозначително му кимна с глава.

— Наистина са рибени, но не са сънища! — каза и посочи към полицата над камината, измъквайки се от леглото.

Майкъл погледна нагоре. Ахна от учудване. Тържествуваща усмивка се разля по лицето му.

Горе до Морската Раковина имаше два Пясъчни Долара и малка, розова Морска Звезда.

— Помниш ли какво каза Терапин? Всеки, който се връща от морето си донася нещо — припомни му Джейн.

Майкъл кимна, гледайки Пясъчните Долари. В този момент вратата рязко се отвори и Мери Попинз връхлетя в стаята. Тя грабна Морската Звезда от полицата и я закачи на ревера си. Морската Звезда ярко примигваше, докато Мери Попинз се кичеше и гиздеше пред огледалото в детската стая.

Майкъл се обърна към Джейн, потискайки усмивката си.

— Тиди-дам-пам-пам!… — изтананика той под мустак.

— Тиди-дам-пам-пам!… — прошепна Джейн.

И те смело изтанцуваха зад гърба на Мери Попинз няколко стъпки от моряшкия танц.

Децата така и не забелязаха, че ярките й сини очи ги наблюдаваха в огледалото и тя обмени с отражението си надменна усмивка…