Мери Попинз отваря вратата

Седма главаБезкрайното щастие

Беше последният ден на Старата година.

Горе в детската стая Джейн, Майкъл и близнаците бяха подложени на магическата процедура, позната под името Събличане. Да гледаш как Мери Попинз се залавя за работа, беше все едно да гледаш фокусник!

Тя се движеше покрай децата, наредени в редица, и дрехите им сякаш падаха с едно нейно докосване. Измъкна за миг пуловера на Джон през главата му. Роклята на Джейн падна с едно-единствено докосване, чорапите на Барбара буквално избягаха от краката й. Що се отнася до Майкъл, той винаги имаше чувството, че Мери Попинз го съблича само с един поглед.

— А сега марш в леглата! — заповяда тя.

Думите й бяха съпроводени с такъв поглед, че те хукнаха с викове и се мушнаха под завивките си.

Тя се движеше бързо из детската стая, сгъваше разхвърляните дрехи, подреждаше играчките. Децата лежаха в уютните си креватчета и наблюдаваха, как скърцащата й престилка фучи из цялата стая. Очите й бяха сини, бузите розови, а носът, нахално вирнат нагоре, наподобяваше носа на холандска кукла. Като я гледа човек, мислеха си те, никога не би предположил, че е нещо повече от най-обикновен човек. Но както вие знаете и аз знам, те имаха достатъчно основателни причини да вярват, че външността лъже.

Изведнъж Майкъл се сети за нещо, което му се стори изключително важно.

— Знаете ли какво? — каза той и седна в леглото си. — Кога точно свършва Старата година?

— Довечера — отвърна Мери Попинз кратко. — На първия удар, когато часовникът започне да бие дванадесет.

— А кога започва? — продължи той.

— Започва какво? — отсече тя.

— Новата година — отговори Майкъл търпеливо.

— На дванадесетия удар на часовника — рязко изсумтя тя.

— О? Ами какво става тогава по средата? — не преставаше той с въпросите.

— По средата на какво? Майкъл, не можеш ли да говориш ясно? Да не мислиш, че мога да чета мисли?

Той искаше да каже „Да“, защото наистина така смяташе. Но знаеше, че никога няма да се реши да й го каже.

— Между първия и последния удар — бързо отговори Майкъл.

Мери Попинз се обърна и го изгледа.

— Не дърпай дявола за опашката! — посъветва го настойнически тя.

— Но, Мери Попинз, аз не го дърпам за опашката! Исках само да разбера… — той внезапно млъкна, защото лицето на Мери Попинз беше придобило заплашително изражение.

— Голям глезльо си, щом като желанието те надвива. Само да си казал още една дума… — като чу тази фраза, Майкъл веднага се гмурна под одеялото. Много добре знаеше, какво означава тя.

Мери Попинз изсумтя още веднъж и тръгна да обикаля леглата и да подвива одеялата на всички.

— Ще взема това, благодаря ти! — отбеляза тя и измъкна Синият Паток от ръцете на Джон.

— О, не! — проплака Джон. — Моля те, дай си ми го!

— Искам си Маймунката! — виеше Барбара, тъй като Мери Попинз беше откопчила пръстите й от прояденото от молци тяло на Пини. Пини беше стара парцалена Маймунка, принадлежала на мисис Банкс, когато тя била малко момиченце, а после — последователно на всяко от децата.

Но Мери Попинз не обърна внимание на Барбара, а побърза към леглото на Джейн. Алфред — синият вълнен Слон, беше измъкнат изпод завивките й. Джейн веднага се изправи в леглото си.

— Но защо взимаш играчките ни? — попита тя. — Не можем ли да спим с тях, както винаги?

Единственият отговор на Мери Попинз беше леденият поглед, който тя хвърли през рамо, преди да се наведе над леглото на Майкъл.

— Прасето, моля! — изкомандва тя с тон, нетърпящ възражения. Тя протегна ръката си да вземе малкото позлатено картонено Прасе, което леля Флоси му беше подарила за Коледа.

Първоначално прасето беше пълно с шоколади, но вече бе съвсем празно. Огромна дупка зееше отзад, на мястото, където би трябвало да бъде опашката. На Коледа Майкъл я беше отвил, за да разбере как е закрепена. Оттогава тя си лежеше на полицата над камината, а Прасето се справяше някак си и без нея.

Майкъл гушна здраво златното Прасе.

— Не, Мери Попинз! — каза той смело. — Това е моето Прасе! Искам си го!

— Какво казах? — попита Мери Попинз. Погледът й беше толкова ужасен, че Майкъл веднага разхлаби прегръдката си и й позволи да го вземе.

— Но какво смяташ да правиш с тях? — попита той с любопитство.

Мери Попинз невъзмутимо подреждаше животните в редичка на рафта за играчки.

— Не задавайте въпроси и няма да ви лъжат — рецитира тя превзето. Престилката й изскърца още веднъж, когато тя прекоси стаята към библиотечката.

Децата наблюдаваха как взима три добре познати книги: Робинзон Крузо, Зелената книга на приказките и Детски стихчета на Мама Гъска. После ги разтвори и сложи пред четирите животни.

— Дали наистина смята, че животните четат книги? — чудеше се Джейн.

— А сега — каза Мери Попинз строго, запътвайки се към вратата, — ако обичате, обърнете се всички и заспивайте веднага!

Майкъл седна в леглото си.

— Но, Мери Попинз, аз искам да остана буден и да видя как идва Новата година.

— Лягай си в леглото и гък да не чуя!

Като каза това, тя изпуфтя шумно, загаси светлината, излезе и сърдито затвори след себе си вратата на детската стая.

— Аз пък ще си чакам — каза Майкъл, щом като Мери Попинз излезе.

— Аз също — бе категорична Джейн. Близнаците не казаха нищо. Те вече бяха заспали. Майкъл издържа още цели десет минути, след което главата му се отпусна на възглавницата. Джейн пък издържа дори петнадесет минути, но и нейните очи се затвориха.

Четирите пухени одеяла се повдигаха и се спускаха в такт с равномерното дишане на децата.

Дълго време нищо не нарушаваше тишината в детската стая.

Дин-дан! Дин-дан! Дин-дан! Дин-дан! Изведнъж в тишината на нощта зазвъняха перлени камбанки.

Дин-дан! Дин-дан! Дин-дан! От всяка кула и от всяка камбанария се чуваше весел звън. Камбаненият звън ехтеше в града, люлееше се и прелиташе през парка към улицата. От север и от юг, от изток и от запад камбаните звъняха, биеха и пееха. Хората се бяха облегнали на первазите на прозорците си и дрънкаха със звънчета. Тези, които нямаха звънчета, изкарваха мелодии с чукчетата на входните си врати.

По улицата вървеше Сладоледаджията и с увлечение дзънкаше със звънчето на колелото си. От градината на Адмирал Бум се обаждаше корабна камбана, която кънтеше в мразовитата нощ. В съседната къща мис Ларк звънеше в гостната си с малкото си звънче за закуска, а двете й кучета лаеха и виеха. Дзън-дзън! Дин-дан! Дин-дан! Бау-бау! Всички хора по света звъняха с камбанките си. Ехото от тях се сблъскваше, звънтеше и пееше в студената среднощна тъмнина.

Изведнъж настъпи тишина. Тържествена, дълбока тишина. И тогава прозвуча биенето на големия часовник Биг Бен.

— Бум! — каза Биг Бен.

Това беше първият удар от Полунощ.

В същия момент нещо се раздвижи в детската стая. Чу се звук на тропащи копита.

Джейн и Майкъл се събудиха за секунди. И двамата седнаха стреснати.

— Боже! — каза Майкъл.

— Господи! — каза Джейн.

Пред тях се откри стъписваща гледка. Златното Прасе беше на килима и с много важен вид лудуваше на златните си задни крака.

Туп! С тежък приглушен звук до него се приземи Слона Алфред. С леки подскоци от горния рафт за играчки дойдоха Маймуната Пини и стария Син Паток.

За голямо учудване на децата Златното Прасе заговори.

— Ще бъде ли някой така добър да ми сложи опашката? — попита то с висок писклив глас.

Майкъл излетя от леглото и скочи към полицата над камината.

— Така е по-добре — отбеляза Прасето с усмивка. — Чувствах се много неудобно през цялото време от Коледа насам. Нали разбирате, прасе без опашка е почти толкова лошо, колкото опашка без прасе. А сега — продължи то и огледа стаята, — готови ли сме всички? Тогава да побързаме, моля!

Като каза това, затанцува грациозно към вратата, последвано от Алфред, Пини и Патока.

— Къде отивате? — извика Джейн с облещени очи.

— Скоро ще разбереш — отвърна Прасето. — Хайде с нас!

Със светкавична скорост децата си хвърлиха по една дреха, обуха пантофите и последваха четирите играчки надолу по стълбите и навън през входната врата.

— Насам! — каза Прасето и с танцувална стъпка прекоси улица „Черешова“ и мина през портите на парка.

Пини и Синия Паток играеха около него с диви крясъци и крякане. След тях тромаво се влачеше Слона Алфред, а Джейн и Майкъл вървяха подир сивите му, вълнени пети.

Над дърветата висеше кръгла бяла луна. Бледите й сребърни лъчи се изливаха върху широките алеи на парка. А на тревата имаше стълпотворение на някакви фигури, които сновяха напред-назад в бледата светлина.

Слона Алфред вдигна вълнения си хобот и радостно подуши въздуха.

— Ха! — отбеляза той със задоволство. — Тук вътре сме в безопасност, нали, Прасе, как мислиш?

— Вътре в какво? — попита Майкъл с любопитство.

— В Приказката — каза Слона Алфред, пляскайки с уши.

Децата се спогледаха. Какво, за Бога, имаше предвид Слона Алфред?

Прасето ги повика, махайки им със златно копитце. Ярките фигури сновяха наоколо, докато те прекосяваха поляната.

— Извинете ни, ако обичате! — казаха три малки животинки, които се блъснаха в децата.

— Това са Трите Слепи Мишки — обясни Слона Алфред с усмивка. — Те винаги се мотаят в краката на някого!

— Наистина ли бягат от Жената на фермера? — учудено извика Майкъл.

— О, Боже, не! Не и тази вечер! — каза Слона Алфред. — Сега бързат да се срещнат с нея. Трите Слепи Мишки и Жената на фермера — всички са вътре в Приказката.

— Здравей, Алфред! Как пристигнахте?

— О, но това е добрата стара Пини!

— Какво, това Синия Паток ли е?

— Ура! Ура! Ето го и Златното Прасе!

Раздаваха се приветствени викове и радостни крясъци, защото всеки поздравяваше всекиго. Оловният Войник, който маршируваше покрай тях, отдаде чест на Златното Прасе, а то му махна с копитце. Маймунката Пини се здрависа с две птички, към които се обърна като към Петела Робин и Кокошката Джени. Синия Паток се разкряка при вида на Великденското Пиле, което беше наполовина излязло от яйцето си. Що се отнася до Слона Алфред, той вдигна хобота си и затръби във всички посоки, разпращайки гръмки бумтящи приветствия.

— Не ти ли е студено, скъпа моя? Тази вечер е доста хладно — каза дрезгав глас зад гърба на Джейн.

Тя се обърна и видя огромен брадясал мъж, облечен с възможно най-странните дрехи. Панталоните му бяха ушити от козя кожа. Шапка от боброва кожа и огромен чадър, направен от заешки опашки, допълваха необикновения му вид. Зад него стоеше полуоблечен негър, който държеше в ръцете си цяла купчина пухкави кожи.

— Петкане — каза брадясалият мъж, — ще ти бъда задължен, ако услужиш на госпожицата с палто.

— Разбира се, господине! Радвам се да услужа!

Огромният човек с грациозно движение наметна на раменете на Джейн палто от тюленова кожа. Тя се опули.

— Значи, ти си… — усмихна му се стеснително.

— Разбира се, че съм — каза високият човек и се поклони. — Моля те, наричай ме Робинзон! Всички приятели ме наричат така. Мистър Крузо звучи толкова официално!

— Но аз си мислех, че ти съществуваш само в книгата! — каза Джейн.

— Да, така е — каза Робинзон Крузо с усмивка. — Но тази вечер някой любезно я е оставил отворена. И така аз избягах, нали разбираш?

Джейн се сети за книгите на горния рафт за играчки. Тя си спомни как Мери Попинз ги отвори, преди да загаси светлината.

— Често ли се случва… — с любопитство попита Джейн.

— Уви, не! Само в края на годината. Приказката е нашият единствен и последен шанс. Но, извини ме! Трябва да говоря с…

Робинзон Крузо се обърна и приветства странен яйцевиден човечец, който бързо пъплеше на кривите си крачка. Заострената му глава беше плешива като яйце, а вратът му беше омотан с вълнен шал. След като поздрави Робинзон Крузо, той се загледа въпросително в децата.

— Боже Господи! — извика учудено Майкъл. — Ти изглеждаш точно като Хъмпти-Дъмпти!

— Като кого? — обидено изпищя малкият човек. — Бих искал да зная как може някой да изглежда като себе си! Чувал съм хората да не приличат на себе си — когато са непослушни, или когато ядат твърде — но никога не съм чувал някой да прилича на себе си. Не бъди толкова глупав!

— Но ти си съвсем цял! — опули се Майкъл. — Мислех, че Хъмпти-Дъмпти не може да бъде възстановен!

— Кой ти е казал, че не може? — развика се малкият човек сърдито.

— Ами, просто си мислех… ъ-ъ-ъ… че всичките коне на Кралят и… ъ-ъ-ъ… всичките хора на Краля… — започна да заеква Майкъл.

— Пфу, коне! Какво знаят те? А що се отнася до хората на Краля — глупави същества и нищо повече! И съвсем не значи, че щом като Те не могат да ме сглобят, никой друг не може, нали?

Джейн и Майкъл нямаха никакво желание да му противоречат и кимнаха в знак на съгласие.

— Всъщност — продължи Хъмпти-Дъмпти, — самият Крал ме сглоби. Нали така, а?

Последните думи той изкрещя в ухото на червендалест дебел човек, който с едната ръка придържаше короната на главата си, а с другата държеше чиния със сладкиш.

— Той изглежда точно като Краля от приказките на Мери Попинз! Това трябва да е старият крал! — каза Джейн.

— Какво нали? — обърна се Краля към Хъмпти-Дъмпти, внимателно балансирайки, за да не изпусне нито сладкиша в чинията си, нито короната на главата си.

— Нали ме сглоби! — извика Хъмпти-Дъмпти.

— Разбира се, че те сглобих. Но само за тази нощ, да знаеш. Сглобих те и те залепих с мед в приемната на Кралицата. Но, наистина, стига си ми досаждал вече. Сега ще пеят моите двадесет и четири коса, а аз трябва да режа тортата.

— Ето, какво ви казах! — изпищя Хъмпти-Дъмпти. — Как смеете да си мислите, че съм Счупено Яйце!

Той грубо им обърна гръб и голямата му напукана глава лъсна на бялата лунна светлина.

— Недейте да спорите с него! Няма смисъл! — каза Слона Алфред. — Той винаги е много докачлив, когато става дума за онова падане. Ей вие, внимавайте къде стъпвате! Гледайте кого бутате! — той се обърна с вдигнат хобот и в този момент един Лъв с корона отстъпи назад.

— Извинявайте — учтиво каза Лъва. — Но тази вечер е ужасна навалица. Между другото, случайно да сте виждали Еднорога? А, ето го! Здрасти! Изчакай за момент! — с леко ръмжене Лъвът се понесе след една сребърна фигура, която беше минала покрай тях в изящен тръс.

— О, спрете го! Спрете го! — уплашено извика Джейн. — Той ще гони Еднорога из целия град!

— Но не и тази вечер! — убедено каза Слона Алфред.

И действително, Джейн и Майкъл зяпнаха учудено, когато видяха, как Лъва се покланя на Еднорога. После той свали короната от главата си и му я предложи.

— Сега е твой ред да я поносиш — каза Лъва великодушно. След това двамата нежно се прегърнаха и затанцуваха в тълпата.

— Добре ли се държат децата тази вечер? — попита Еднорога една сбръчкана старица, която мина покрай тях. Тя дърпаше огромна Обувка, пълна със засмени момчета и момичета.

— О, толкова добре! — възкликна Старицата весело. — Не съм използвала камшика си нито веднъж. Джорджи Порги ми е от голяма полза с момичетата. Тази вечер те настояват да бъдат целувани. Що се отнася до момчетата, те са направо бонбончета. Погледни как Червеното Копитце прегръща Вълка. То се опитва да го научи да се моли за вечеря. Сядай долу, Мафет, ако обичаш, и се дръж здраво! — Старицата махна с камшика към малко русо момиченце, което седеше в задния край на обувката. То беше погълнато от разговора си с огромен черен Паяк. Точно когато обувката минаваше покрай Джейн и Майкъл, момиченцето протегна ръка и нежно потупа Паяка.

— Тя дори не се опитва да избяга! — възкликна Майкъл. — Защо? Не я ли е страх? — опитваше се да разбере той.

— Заради Приказката! — каза Слона Алфред отново и ги подкара пред себе си.

Джейн и Майкъл не можеха да не гледат в Червеното Копитце и мис Мафет. Как може да не ги е страх от Вълка и от огромния черен Паяк?

В този момент ги докосна бяла мъгла. Те се обърнаха и изумени видяха един светещ силует, прикриващ с ръка прозявката си.

— Още ли ти се спи, Красавице? — избоботи Слона Алфред и я прегърна през кръста с хобота си.

Спящата Красавица потупа Слона Алфред по хобота му и се облегна на него.

— Бях заспала дълбоко — промърмори тя. — Но за щастие Първият Удар на Часовника ме събуди!

Когато Спящата Красавица изрече тези думи, Майкъл вече не беше в състояние да сдържа любопитството си.

— Но аз нищо не разбирам! — каза той на глас. — Всичко е нагоре с краката тази вечер! Защо Паяка не плаши мис Мафет? Защо Лъва не побеждава Еднорога?

— Слона Алфред ти обясни вече — каза Спящата Красавица, — защото всички ние сме в Приказката.

— Каква Приказка? — попита Майкъл.

— Приказката между Старата и Новата година. Старата година умира на Първия Удар от Полунощ, а Новата година се ражда на Последния Удар. А по средата — докато бият останалите десет удара — по средата се намира тайната Приказка.

— Да? — попита Джейн със затаен дъх, защото много й се искаше да узнае повече.

Спящата Красавица чаровно се прозина и се усмихна на децата.

— Вътре в Приказката всички неща се сливат в едно. Вечните врагове се срещат и се целуват. Вълкът и агнето спят заедно, гълъбът и змията делят едно гнездо, звездите слизат долу и докосват земята. Младите и старите си прощават едни на други. Нощта и денят се срещат тук, също и полюсите. Изтокът се обляга на запада и кръгът се затваря. Това е, скъпи мои, единственото време и единственото място, където всички са безкрайно щастливи. Вижте сами!

Спящата Красавица направи широк жест с ръка. Джейн и Майкъл проследиха движението на ръката й и видяха как три Мечки тромаво танцуват около малко светлокосо момиченце.

— Това е Златокоска — обясни Спящата Красавица. — Тя се чувства също толкова в безопасност и също толкова свободна, колкото и вие. О, добър вечер, Пънч! Как е бебето, Джуди?

Тя помаха на двойка кукли с дълги носове, които вървяха ръка за ръка.

— Те са влюбена двойка тази нощ, защото са вътре в Приказката, разбирате ли? О, вижте!

Този път тя посочи един великан. Огромните крака тежко стъпваха по поляната, а главата се извисяваше над най-високите дървета. На едното си рамо той държеше грамадна бухалка, на другото беше кацнало засмяно момче, което дърпаше големия мъж за ухото.

— Това са Джак, убиецът на Гиганта и самият Гигант. Тази нощ те са сърдечни приятели — Спящата Красавица ги погледна с усмивка. — А, най-сетне идват и Вещиците!

Над главите на децата се завъртя вихрушка, когато група стари жени, с очи като мъниста, се извиха във въздуха на метли с дълги дръжки. Чуха се приветствени викове, когато те се приземиха в тълпата.

Всеки тичаше да се здрависа с тях, а стариците се давеха от злокобен смях.

— Никой не се страхува от тях тази нощ! Те също са безкрайно щастливи! — съненият глас на Спящата Красавица звучеше като приспивна песен. Тя прегърна децата и тримата стояха и гледаха подскачащите приказни герои. Моравите се огъваха под тежестта на тълпата, а въздухът кънтеше от приветствените възгласи на Кралете, Принцесите, Героите и Вещиците, които се поздравяваха един друг в Приказката между годините.

— Варда! Варда! Дайте път! — викаше висок ясен глас.

В далечния край на поляната те видяха Златното Прасе. То тичаше през тълпата, тропайки със здравите си крака, и тълпата се разделяше пред него на две, пазейки се от златните му копитца.

— Дайте път! Дайте път! — викаше то важно.

Тълпата се разделяше и се отдръпваше назад, така че се оформиха два реда приказни герои, които се покланяха и правеха реверанси. След Златното Прасе идваше една фигура, която беше странно позната. На главата си тя носеше шапка с пера, а на палтото й сияеха сребърни копчета. Очите й бяха сини, като цветчета на китайски порцелан. А носът й беше нахално вирнат нагоре, като на холандска кукла.

Тя с лека стъпка мина по пътечката, която Златното Прасе проправяше пред нея. Тълпата бурно я приветстваше. Шапки и капели, корони и диадеми полетяха във въздуха. Дори самата луна сякаш засвети по-ярко, когато тя мина под лъчите й.

— Но защо тя е тук? — попита Джейн, гледайки приближаващата се фигура. — Нали Мери Попинз не е приказен герой.

— Тя е дори по-добра — отговори Слона Алфред предано. — Тя е Приказка, която става реалност. Освен това — продължи той, — тя е Гост на вечерта! Защото остави книжките отворени.

Под щастливите приветствени викове Мери Попинз се поклони надясно и наляво. После отиде в средата на поляната, отвори черната си чанта и извади оттам малко акордеонче.

— Изберете си партньор! — каза Златното Прасе и извади флейта от джоба си.

Като чуха тази команда, всеки се обърна към съседа си. Флейтата засвири ритмична мелодия, а малкото акордеонче и двадесетте и четири коса подеха веселия припев, а белия Котарак свиреше на цигулка.

— Дали това е моето коте? — чудеше се Майкъл, разглеждайки цветчетата и листенцата на гърба му. Обаче не му остана време да реши, защото вниманието му беше привлечено от Слона Алфред.

Сивият вълнен Слон тежко мина покрай него, издавайки щастливи викове и използвайки хобота си за тромпет.

— Ще ми направите ли удоволствие, моя скъпа млада госпожице? — поклони се той на Спящата Красавица. Тя му подаде ръката си и те затанцуваха. Алфред през цялото време много внимаваше да не я настъпва по краката, а Спящата Красавица не преставаше да се прозява и изглеждаше много сънена.

Всеки си беше избрал партньор за танци или си беше намерил приятел в тълпата.

— Целуни ме! Целуни ме! — викаше една групичка момичета, хванати за ръце около голям дебел ученик.

— Пази се, млади Джорджи Порги! — викаше Жената на фермера, танцувайки с Трите Слепи Мишки.

Дебелото момче се измъкна и хукна в тълпата, а всички момичета му се смееха.

— Едно и две, и хоп, и скок! Ето как става! — Червеното Копитце беше хванало Вълка за лапата и го учеше да танцува. Вълка, който изглеждаше много смутен и притеснен, внимателно следеше стъпките на Червеното Копитце, докато то броеше.

Джейн и Майкъл едва вярваха на очите си. Но преди да успеят да осъзнаят ситуацията, един приятелски глас ги повика.

— Танцувате ли? — попита Робинзон Крузо весело, хвана Джейн за ръката и я завъртя в танц. Тя се притисна към козята дреха на Робинзон Крузо. Майкъл и Петкан лудуваха, хванати за ръце.

— Кой е това? — попита Джейн, когато минаха в танц покрай Синия Паток, който се въртеше, притиснал към гърдите си голяма сива птица.

— Това е Глупавата Гъска — каза Робинзон Крузо, — а това е Маймунката Пини с Пепеляшка.

Джейн бързо се обърна. И, разбира се, видя старата парцалена Пини, която много важно и гордо танцуваше с красивата госпожица.

Всеки си имаше партньор. Никой не беше самотен или изоставен. Всички приказки, разказвани някога, бяха събрани заедно на тази зелена поляна, и всички приказни герои се радваха един на друг.

— Щастлива ли си, Джейн? — попита я Майкъл, когато той и Петкан, галопирайки, минаваха покрай нея.

— Безкрайно, безкрайно! — отвърна тя с усмивка и в този момент знаеше, че това е истина.

Музиката ставаше все по-бърза и по-буйна. Подскачаше сред подскачащите дървета, ечеше по-силно от ударите на часовника. Мери Попинз, Златното Прасе и свирещият Котарак ту се накланяха, ту се изправяха, свирейки безспир. Косовете пееха и пееха, сякаш бе невъзможно да се уморят. Приказните герои се въртяха, а гласовете им сладко пееха и се смееха.

— Безкрайно щастливи! — ечеше в целия парк.

— Какво беше това? — попита Джейн партньора си. Въпреки виковете и музиката тя беше чула ударите на часовника.

— Времето почти изтече! — каза Робинзон Крузо. — Това трябва да е бил Шестия удар!

Те спряха да танцуват за момент и се заслушаха в часовника.

Седем! Но приказната музика беше по-силна от този звук и люлееше всички в своята златна мрежа.

Осем! — каза твърдо часовникът в далечината. Краката на приказните герои затанцуваха още по-бързо.

Девет! Вече дори дърветата танцуваха и поклащаха клоните си в такт с приказната музика.

Десет! О, Лъв и Еднорог, Вълк и Агне! Приятел и Враг! Тъмнина и Светлина!

Единадесет! О, преходен момент! О, време краткотрайно! Колко малко е разстоянието между годините! Нека бъдем щастливи! Безкрайно щастливи!

Дванадесет!

Тържествено и дълбоко прозвуча последният удар.

— Дванадесет! — извикаха всички и кръгът тутакси се разпадна, а танцьорите се разпръснаха. Ярки фигури бързо профучаваха покрай децата. Джак и Гиганта му, Пънч и Джуди. Избягаха също и Паяка с мис Мафет и Хъмпти-Дъмпти на кльощавите си крака. Лъва, Еднорога, Златокоска, Червеното Копитце и Трите Слепи Мишки се втурнаха през поляната и сякаш се стопиха в лунната светлина.

Пепеляшка и вещиците изчезнаха. Спящата Красавица и Котарака с цигулката му се изгубиха в светлината. Джейн и Майкъл се огледаха за своите партньори и откриха, че Робинзон Крузо и Петкан са се разтворили във въздуха.

Приказната музика беше отшумяла, беше се изгубила във величествения звън на камбаните. Защото сега от всяка кула и всяка камбанария триумфално биеха камбаните. Биеха камбаните на Биг Бен, на Сент Пол, на Сент Брайт, на Стария Бейли, на Саутуърк, на Сент Мартин, на Уестминстър…

Но една камбанка биеше по-високо от останалите. Весело и чисто.

Тинг-алинг-алинг-алинг! Тя беше някак си по-различна от новогодишните камбани. Звучеше по-познато, по-приятелски и някак си по-близо до вкъщи.

— Тинг-алинг-алинг-алинг! — пееше тя и се смесваше с добре познат глас.

— Кой иска кифлички? — каза гласът високо, изисквайки незабавен отговор.

Джейн и Майкъл отвориха очи. Седнаха и се огледаха. Те бяха в леглата си, под пухените си завивки, а Джон и Барбара спяха до тях. Огънят гореше весело в камината. Утринната светлина струеше през прозореца на детската стая. И някъде отдолу, от улицата, се чуваше звукът на дзънкаща камбанка.

— Казах, кой исках кифлички? Не ме ли чухте? Продавачът на кифлички чака на улицата.

Нямаше вероятност за грешка. Гласът беше на Мери Попинз, и при това в него явно се долавяше нетърпение.

— Аз искам — каза бързо Майкъл.

— Аз искам — като ехо повтори Джейн.

Мери Попинз изсумтя.

— Тогава защо не се обадихте веднага? — каза тя троснато.

Мери Попинз отиде до прозореца и махна с ръка, за да повика Кифладжията.

Долу портата се отвори с обичайното си скърцане. Кифладжията се затича по пътечката и почука на задната врата. Той беше сигурен, че ще има поръчка от номер седемнадесет, защото цялото семейство Банкс не беше безразлично към кифличките.

Мери Попинз се махна от прозореца и сложи една цепеница в камината.

Майкъл я наблюдаваше сънено. Изведнъж разтърка очите си, подскочи и се събуди напълно.

— Между другото — извика той, — искам си Прасето! Къде е то, Мери Попинз?

— Да — присъедини се Джейн, — и аз искам Алфред! А къде са Синия Паток и Маймунката Пини?

— На горния рафт за играчки. Къде другаде могат да бъдат! — каза Мери Попинз раздразнено.

Те погледнаха нагоре. Четирите играчки си седяха там, подредени в редичка, точно както тя ги беше оставила. А пред тях бяха поставени Робинзон Крузо, Зелената книга на приказките и Детски стихчета на Мама Гъска. Но книжките вече не бяха отворени както миналата вечер. Те лежаха затворени, грижливо подредени една върху друга.

— Но как са се върнали от парка? — попита Майкъл учудено.

— И къде е флейтата на Прасето? — възкликна Джейн. — И къде ти е акордеончето?

Сега беше ред на Мери Попинз да се облещи.

— Моето какво? — попита тя свирепо.

— Твоето акордеонче, Мери Попинз! Ти свиреше на него тази нощ в парка.

Мери Попинз престана да се занимава с камината и тръгна към Джейн с очи, вперени в нея.

— Бих искала да повториш това, ако обичаш! — гласът й беше спокоен, но смразяващ. — Правилно ли те разбрах, Джейн Банкс? Ти твърдиш, че съм била в парка тази нощ и съм свирила на музикален инструмент? Аз?

— Но ти беше там — смело възрази Майкъл. — Ние всички бяхме там. И ти, и Играчките, и Джейн, и аз. Ние танцувахме с приказните герои вътре в Приказката!

Мери Попинз се беше втренчила в тях, сякаш не вярваше на ушите си. Изразът на лицето й беше просто ужасяващ.

— Приказни герои вътре в Приказката? Хм! Май ще ви разкажа аз едни приказки в банята, ако чуя още една дума. И ще заключа вратата, обещавам ви. Виж ти, приказки! Ще видите вие приказки!

Разярена, тя се обърна, отвори вратата със сърдит жест и забърза надолу по стълбите.

Майкъл седя тихо известно време, мислейки и припомняйки си събитията от изминалата нощ.

— Интересно — каза той накрая, — мислех, че е истина. Изглежда, все пак съм сънувал.

Джейн не отговори.

Тя беше станала от леглото и поставяше стола до шкафа с играчките. Покатери се бързо, грабна животните и притича до Майкъл.

— Пипни краката им! — прошепна тя възбудено. Той пипна с ръка копитцата на Прасето, опипа сивите вълнени крака на Алфред, краката на Патока и лапите на Пини.

— Те са мокри! — каза изумено.

Джейн кимна.

— И виж! — извика тя и извади чехличките им изпод леглата и обувките на Мери Попинз от кутията й за обувки.

Чехлите бяха подгизнали, имаха петна от роса. По обувките на Мери Попинз имаше малки стръкчета мокра трева. Нещо, което обикновено очакваш да намериш по обувките на някой, който е танцувал през нощта в парка.

Майкъл погледна Джейн и се засмя.

— Значи, не е било сън! — каза той щастливо. Джейн с усмивка поклати глава.

Те седяха на леглото на Майкъл и разбиращо си кимаха, мълчаливо си казваха тайни неща, които не могат да бъдат изразени с думи.

В този момент Мери Попинз влезе с кифлички в ръка.

Те я погледнаха над обувките и чехлите. Тя ги погледна над чинията с кифличките. Тримата си размениха дълги, дълги разбиращи погледи. Децата знаеха, че тя знаеше, че те знаят.

— Мери Попинз, днес Нова година ли е? — попита Майкъл.

— Да — каза тя спокойно и сложи чинията на масата.

Майкъл я гледаше тържествено и си мислеше за Приказката.

— Мери Попинз, и ние ли ще… — попита Майкъл.

— И ние ли ще… какво? — изсумтя Мери Попинз.

— И ние ли ще сме безкрайно щастливи? — попита той развълнувано.

Една усмивка, малко тъжна и в същото време нежна, се появи на устата й.

— Може би — каза тя замислено. — Зависи.

— От какво, Мери Попинз?

— От вас — каза тя спокойно и занесе кифличките до огъня…