Мери Попинз отваря вратата

Трета главаКотарак, който гледаше краля

Майкъл го болеше зъб. Той лежеше в леглото, виеше от болка и поглеждаше Мери Попинз с крайчето на окото си, за да види дали го забелязва.

А тя седеше в старото кресло и съсредоточено навиваше на кълбо вълнена прежда. Джейн беше клекнала пред нея и държеше чиленцето. От градината идваха викове на близнаците, които играеха на поляната с Елън и Анабел. В детската стая беше тихо и спокойно. Кълбото на Мери Попинз ставаше все по-голямо и по-голямо. Часовникът издаваше кротки звуци, като доволна кокошка, която току-що е снесла яйце.

— Защо трябва мен да ме боли зъб, а не Джейн? — оплакваше се Майкъл. Той разхлаби шала, с който Мери Попинз беше стегнала бузата му.

— Защото вчера яде прекалено много сладки неща — отговори Мери Попинз натъртено.

— Но нали това беше моят рожден ден! — запротестира той.

— Рожденият ден не е повод да се превърнеш на кофа за боклук! Мен, например, не ме болят зъби след моя рожден ден.

Майкъл я изгледа. Понякога му се искаше Мери Попинз да не бъде толкова безупречна. Но никога не смееше да си го признае.

— Ако умра — предупреди я той, — ти ще съжаляваш. Жестоко ще съжаляваш, че не си била по-добра с мен!

Тя изсумтя важно и продължи да си навива кълбото.

Майкъл хвана бузата си с две ръце и започна да разглежда детската стая, търсейки успокоение от болката. Всичко изглеждаше познато като стар приятел. Тапетите, дървеното конче, износеният червен килим. Погледът му се плъзна по полицата над камината.

Там бяха компасът, долтънската купа, едно бурканче с дребни бонбони, пръчката от старото му хвърчило и шивашкият метър на Мери Попинз. Погледът му се задържа върху подаръка, който леля Флоси му донесе вчера — малко котенце от бял порцелан, нашарено със сини и зелени цветя. То седеше там с прилежно събрани предни лапички и опашка, още по-прилежно увита около тях. Слънцето огряваше порцелановия му гръб. Зелените му очи оглеждаха сериозно стаята. Майкъл му се усмихна дружелюбно. Той обичаше леля Флоси и харесваше подаръка, който тя му донесе.

Болката в зъба го прониза отново.

— О! — извика той. — Тази болка направо пробива венците ми! — Майкъл погледна трагично Мери Попинз. — И никой не се интересува колко ме боли! — добави той горчиво.

Мери Попинз му хвърли подигравателна усмивка.

— Не ме гледай така! — почти проплака той и сграбчи болната си буза още по-здраво.

— Защо да не те гледам? Нали знаеш поговорката, че и котката има право да гледа краля, нали така?

— Да, но аз не съм крал… — измърмори той, — а и ти не си котка, Мери Попинз! — той се надяваше, че тя ще започне да спори и ще отвлече вниманието му от зъба.

— Искаш да кажеш, че всяка котка може да гледа краля? Дали и Котарака на Майкъл би могъл? — попита Джейн.

Мери Попинз погледна нагоре. Сините й очи се впиха в зелените очи на Котарака, а и Котарака отвърна на погледа й.

Последва пауза.

— Всяка котка — каза Мери Попинз накрая. — Но този Котарак даже повече от другите.

Усмихвайки се на себе си, тя отново подхвана кълбото прежда, а на полицата над камината нещо се раздвижи. Порцелановият Котарак размърда порцелановите си мустаци, вдигна главата си и се прозина. Децата видяха дори блестящите му зъби и дългия розов котешки език. След това Котарака високо изви цветистия си гръб и се протегна мързеливо. После — едно махване на опашката, и той скочи от полицата.

Пльок! — с четирите лапи на килима.

— Мър-р-р! — каза Котарака и мина по килимчето пред камината. Спря се за момент до Мери Попинз и леко й кимна. След това скочи на перваза на прозореца, гмурна се в бляскавата слънчева светлина и изчезна.

Майкъл забрави за зъбобола си и застина с отворена уста.

Джейн изпусна чиленцето, втренчена в прозореца.

— Но… — заекваха и двамата. — Как? Защо? Къде?

— Да види Кралицата — отговори Мери Попинз. — Тя си е вкъщи всеки втори петък. Не гледай така, Джейн, че вятърът може да се промени! Затвори си устата, Майкъл! Зъбът ти ще изстине.

Майкъл бързо си затвори устата. После бързо я отвори отново.

— Но аз искам да знам какво стана! — възкликна той. — Нали Котарака е от порцелан! Той не е истински. И въпреки това — скочи! Видях го!

— Защо ще иска да види Кралицата? — попита Джейн.

— Заради мишките — отговори Мери Попинз спокойно. — И донякъде заради добрите стари времена.

Тя се загледа в далечината и отпусна ръце върху кълбото прежда. Джейн хвърли предупредителен поглед на Майкъл. Той се измъкна нетърпеливо от леглото и препълзя през стаята. Креслото изскърца, когато той се облегна на него, но Мери Попинз не обърна внимание. Тя гледаше замечтано през прозореца.

— Имало едно време… — започна тя бавно, като че ли четеше от лист слънчева светлина.

— … Имало едно време един Крал, който си мислел, че знае практически всичко. Не бих могла да ви изброя дори най-малката част от нещата, които той си мислел, че знае. Главата му била пълна с числа и факти, както нарът е пълен със зрънца. Но това правело Кралят изключително разсеян. Нещата, които този мъдър мъж забравял, били повече от рибата в морето. Едва ли ще ми повярвате, ако ви кажа, че той дори забравял собственото си име, което било Кол. Премиер-министърът, обаче, имал отлична памет, и му го напомнял от време на време.

Любимото занимание на този Крал било да мисли. Той мислел цяла нощ и цяла сутрин. Той мислел по време на ядене, а също мислел и в банята. Той никога не забелязвал какво се случва под носа му, защото, разбира се, той винаги мислел за нещо друго.

А нещата, за които той мислел, не били, както можете да предположите, благоденствието на собствения му народ и как да го направи Щастлив. Съвсем не. Мозъкът му бил зает с други въпроси. За броя на индусите в Индия, например; и дали Северният полюс е по-голям от Южния; и дали прасетата могат да се научат да пеят.

Но не само той се притеснявал за тези неща. Той принуждавал всички останали също да се притесняват за тях. Всички, освен Премиер-министъра, който изобщо не бил мислещ тип човек, а просто един стар човек, който обичал да седи на слънцето и да не прави абсолютно нищо. Но той много внимавал Краля да не разбере това, защото се страхувал, че ще му отреже главата.

Кралят живеел в дворец, направен изцяло от кристал. Първите дни на неговото царуване дворецът блестял толкова ярко, че минаващите наблизо затваряли очите си, за да не ослепеят. Но постепенно кристалът станал по-тъмен и прахът на сезоните помрачил неговата яркост. Нямало свободен човек, който да го почисти, защото всички били заети да помагат на Краля да мисли своите мисли, дори готвачите, камериерките и останалата прислуга. Във всеки момент на тях можело да им бъде заповядано да оставят работата си и да бързат по кралски задачи. Например, за Китай — да преброят копринените буби. Или да открият дали Соломоновите острови се управляват от Савската царица. Когато се връщали със списъците си от факти, Кралят и придворните ги записвали в огромни книги, подвързани с кожа. Ако някой се връщал без отговор, неговата глава веднага бивала отрязвана.

Единственият човек в двореца, който не трябвало нищо да прави, била Кралицата. По цял ден тя седяла на златния си трон и усуквала колието си от сини и зелени цветчета, което било закачено на врата й. Понякога тя избухвала в плач и дърпала нагоре хермелиновата си мантия, защото дворецът, който ставал все по-мръсен и по-мръсен, бил нападнат от мишки. А мишките, както всеки ще ви каже, са нещо, което нито една Кралица не може да понася.

— О! — казвала тя с лека въздишка и се облягала на облегалката на трона си.

И всеки път, когато тя плачела, Кралят се мръщел.

— Тишина, моля! — казвал той със страшен глас, защото и най-малкият шум прекъсвал неговото мислене. Тогава мишките се изплашвали за известно време и никакъв шум не се чувал в стаята. Освен скърцането на гъшите пера, с които Кралят и придворните пишели, добавяйки нови факти към тези в кожените книги.

Кралицата никога не давала заповеди, дори и на собствените си камериерки. Защото Краля, най-вероятно, щял да ги отмени.

— Да се поправи фустата на Кралицата ли? — питал той грубо. — Каква фуста? И защо изобщо да си хабим времето да говорим за фусти? Вземете писалка и запишете тези важни факти за птицата Феникс!

И така, камериерките му се подчинявали, докато Кралицата или поправяла фустата си сама, или я носела скъсана.

Какво отвратително положение, бихте казали вие! И наистина, имате право. Но не трябва да си мислите, че е било така винаги. Кралицата, докато седяла самотна на своя трон, често се сещала за първите дни от нейния брак с Краля. Колко висок и красив бил той, със силен бял врат и румени бузи, с кичури коса, обвиващи главата му като листата на камелия.

— Ах! — въздишала тя, спомняйки си миналото. Как й подавал от собствената си чиния меденки и филийки, намазани с масло. Как лицето му изразявало такава любов, че сърцето й се обръщало в гърдите й и тя извръщала глава от смущение и искрена радост.

Но ето че дошла съдбоносната вечер.

— Очите ти са по-ярки от звездите… — и Краля отместил погледа си от лицето й към бляскавото небе. Но вместо, както обикновено, да погледне отново към нея, той продължил да гледа нагоре.

— Чудя се — казал той замечтано, — колко точно звезди има там! Мисля, че ще трябва да ги преброя. Една, две, три, четири, пет, шест, седем… — и той продължил да ги брои, докато Кралицата заспала.

— Хиляда двеста четиридесет и девет… — казал той, когато тя се събудила. Така тя разбрала, че Краля е броил звездите цяла нощ!

След това вдигнал всички придворни от леглата им и не могъл да се успокои, докато не ги накарал да преброят звездите. И тъй като нямало дори два еднакви отговора, Краля бил много сърдит.

Така започнало всичко.

На следващия ден Краля възкликнал:

— Твоите бузи, скъпа моя, са като две рози! Кралицата била много щастлива, докато той добавил:

— Но защо рози? Защо не тиквички? Защо бузите са розови, а тиквичките са зелени? И обратно! Това е много сериозен въпрос. Трябва да помисля за това.

На третия ден той казал, че зъбите й са като перли. Но преди Кралицата дори да успее да се усмихне, той продължил:

— И какво като са? Всеки има, в края на краищата, определен брой зъби, и повечето от тях са като перли. Самите перли, обаче, са голяма рядкост. Много по-важно е да се помисли за тях.

Той събрал най-добрите гмурци в кралството си и ги пратил под водата.

И от този ден нататък Краля винаги мислел. Интересувал се само от събирането на знания и никога вече даже не поглеждал Кралицата. По-точно, макар и да поглеждал в нейна посока, той вероятно не я виждал. Защото толкова упорито работел над книгите и записките си, че скоро станал късоглед. Закръгленото му румено лице вече станало слабо и сбръчкано, а косата му побеляла на млади години. Той не ядял почти нищо, освен сандвичите с лук и сирене, когато старият Премиер-министър му съобщавал, че вечерята е на масата.

И така, представяте си колко самотна била Кралицата. Понякога старият Премиер-министър се промъквал тайно до трона й и я потупвал нежно по рамото. Понякога малкият Паж, който пълнил мастилниците, вдигал очи и й се усмихвал зад гърба на Краля. Но нито старият човек, нито момчето могли да отделят достатъчно време да забавляват Кралицата, защото се бояли да не загубят службата си.

Но не трябва да мислите, че Кралят искал да бъде груб и невнимателен. Всъщност, на него му се струвало, че неговите поданици са по-щастливи от повечето поданици на света, защото си имали крал, който знае практически всичко. Но докато той бил зает със събирането на знания, народът му обеднявал все повече и повече. Къщите се рушели, полята оставали необработени, защото Кралят се нуждаел от всички мъже да му помагат в мисленето.

Колкото до жените — те всичките били ужасно недоволни. На тях им се струвало, че тези кралски знания били глупости на търкалета. Защото как можеш да нахраниш едно бебе с факти или да платиш рентата с мислене? Дори говедарките и пастирките на гъски били объркани. И като си спомните, че това са били най-щастливите хора на света (защото те били уверени, че са предрешени принцове и принцеси), ще разберете какво е било истинското положение на кралството.

Най-после дошъл денят, в който всичко се преобърнало. Кралят и придворните както винаги работели на бюрата си в заседателната зала. Кралицата седяла и слушала скърцането на перата и цвърченето на мишките. И докато тя си седяла спокойно, една мишка прекосила стаята и започнала да мие мустаците си точно пред трона. Кралицата ахнала от уплаха, но веднага запушила устата си с ръка, защото се бояла, да не би да притесни Краля. Тя се завила с хермелиновата си мантия и седяла така, треперейки от ужас. Изведнъж видяла на прага на залата един котарак.

Това било малко котенце, пухкаво като глухарче и бяло като захарче от върха на опашката до върха на мустаците му. То вървяло с мързелива, поклащаща се походка, сякаш нямало никаква работа и цялото Време било на негово разположение. Зелените му очи светели, когато влязло през вратата.

За момент то се спряло на ръба на килима и погледнало любопитно Кралят и придворните му, надвесили се над дебелите книги. След това обърнало зелените си очи към Кралицата. Внезапно котето трепнало и козинката му настръхнала. Гърбът му се извил като гърбица на камила. Мустаците му се изправили като стоманени шишчета. То претичало през заседателната зала и се гмурнало под трона. Оттам се чул див котешки вик. И приглушено цвърчене. И мишката вече я нямало.

— Тишина, моля! Недей да правиш такъв ужасен шум, скъпа моя! Той прекъсва мислите ми! — казал Краля сърдито.

— Не бях аз — казала Кралицата смирено. — Беше Котарака.

— Котаракът ли? — казал Краля разсеяно, без дори да повдигне главата си. — Котките са четирикраки същества, покрити с козина. Те се срещат или диви, или домашни във всички части на земното кълбо, с изключение на полярните кръгове. Те ядат мишки, риба, карантия и птици. Общуват или чрез мъркане, или чрез мяукане, в зависимост от настроението. Саможиви са и обикновено се смята, че имат девет живота. За по-подробна информация за котките виж страница втора, том седми, рафт „д“, в библиотека номер пет от лявата страна, като влезеш от вратата. Така! Ето! Но какво е това?

Кралят стреснато вдигнал поглед от страницата. Защото на бюрото пред него седял Котарака.

— Ако обичаш, бъди внимателен! — казал Краля натъртено. — Стъпил си точно върху най-новите ми данни. А те са по един много важен въпрос. Дали турците наистина идват от Турция и ако не, защо? Е, добре, какво искаш? Говори! Не мрънкай! Малко недочувам.

— Искам да те погледна — казал спокойно Котарака и обвил с опашка мастилницата.

— Охо! Значи това искаш, така ли? Е, добре! „Котката може да гледа Краля“, както се казва! Нямам никакви възражения. Заповядай!

Кралят се облегнал на стола и обърнал лицето си наляво и надясно, така че Котарака да може да го види от двете страни.

Котаракът гледал замислено Краля, а придворните оставили писалките си и също гледали учудено.

Последвала дълга пауза.

— Е — казал Краля с любезна усмивка, — и какво мислиш за мен, ако мога да попитам?

— Не кой знае какво! — казал Котарака равнодушно, облизвайки дясната си предна лапичка.

Придворните потреперили и грабнали писалките си.

— Какво? — изревал Краля. — Не кой знае какво, така ли? Нещастно невежо животинче, очевидно ти изобщо не си наясно кой крал гледаш!

— Всички крале доста си приличат — казал Котарака.

— Нищо подобно — отвърнал Краля сърдито. — Кажи ми името поне на един крал, който да знае толкова, колкото знам аз. Сигурно не ти е известно, че при мен идват професори от всички краища на земята да се консултират за по половин час. Моята колекция от факти е ненадмината. Моят двор се състои от най-добрите хора. Самият Джак Убиецът на Гиганти прекопава градината ми. Стадата ми се гледат не от кой да е, а от знаменития Играч на Криеница. Късметът на кралството ми се пази от двайсет и четири Врани. Значи, казваш, нищо особено, а? А ти кой си, бих искал да зная, че си позволяваш да говориш за Краля по този начин?

— О, просто един Котарак — отвърнал той. — Четири крака, опашка и чифт мустаци.

— Това и сам го виждам! — отсякъл Краля. — За мен няма значение, как изглеждаш. Интересува ме само колко знаеш!

— О, аз зная всичко — отвърнал Котарака спокойно и облизал върха на опашката си.

— Какво?! — избухнал Краля. — Ти ли го казваш, едно от най-долните и примитивни същества! Знай, че спокойно мога да ти отсека главата.

— Така и ще направиш — казал Котарака. — Но всичко с времето си.

— Знаеш всичко, а? Хайде бе, нещастно животинче! Няма нито едно живо същество, което да знае всичко, дори и аз самият, макар че съм толкова мъдър!

— С изключение на котките — възразил Котарака. — Всички котки, уверявам те, знаят всичко!

— Много добре — изпръхтял Краля. — Но ще трябва да го докажеш. Ако наистина си толкова умен, ще ми отговориш на три въпроса. И тогава да става, каквото ще става.

И се усмихнал презрително. Щом като проклетият Котарак продължавал да нахалства, трябвало да си понесе последствията!

— Сега — казал Краля, облягайки се на стола и преплитайки пръстите си, — моят първи въпрос е…

— Един момент, моля — прекъснал го хладнокръвно Котарака. — Аз не мога да отговарям на твоите въпроси, докато не определим условията. Нито един котарак не би постъпил толкова глупаво. Аз съм готов да сключа сделка с теб. Ето условията ми. Вече се съгласихме, че ти ще ми зададеш три въпроса. Но ще бъде честно и аз след това да ти задам също толкова. И който от нас спечели, ще поеме управлението на твоето кралство.

Придворните изпуснали писалките си от учудване. Очите на Краля щели да изскочат от изумление.

Но той преглътнал думите, които напирали в гърлото му и безгрижно се разсмял.

— Много добре — казал той високомерно. — Това е ужасно губене на време и ти, а не аз, ще съжаляваш за това. Но аз приемам твоята сделка.

— Тогава свали си короната — изкомандвал Котарака, — и я сложи на масата между нас.

Кралят свалил короната от рошавата си глава и скъпоценните камъни блеснали на слънчевата светлина.

— Хайде, като сме рекли, да приключваме по-бързо с тази глупост. Трябва да продължа работата си — казал той троснато. — Готов ли си? Добре, ето го първият ми въпрос. Колко двуметрови мъже ще са ти необходими, за да обиколиш екватора, ако ги разположиш точно един след друг?

— Това е много лесно — отвърнал Котарака с усмивка. — Просто разделяш дължината на екватора на две.

— Аха-а! — извикал Кралят и го погледнал хитро. — Всичко това е много хубаво, но каква е дължината му?

— Каквато и да е дължина — казал Котарака равнодушно. — Тя не съществува реално, както знаеш. Защото екваторът е чисто въображаема линия.

Придворните се спогледали ужасени. Те никога не били чували някой да говори по този начин. Лицето на Краля потъмняло от неудоволствие.

— Добре — казал той кисело. — Кажи ми тогава това: Каква е разликата между слона и носача на гарата?

— Няма никаква разлика — отвърнал веднага Котарака. — Защото те и двамата пренасят багаж.

— Но-о-о-о… — възразил ядосано Краля. — Това не са отговорите, които очаквах. Наистина трябва да опиташ да бъдеш по-сериозен.

— Не мога да отговарям това, което очакваш — казал Котарака. — Това са верните отговори на твоите въпроси, всяка котка би ти го казала.

Кралят цъкнал сърдито с език.

— Тези глупости излизат извън рамките на шегата! Това е фарс! Това не е нищо, освен глупости на търкалета… Добре, ето и третият ми въпрос, ако можеш да отговориш поне на него.

По усмивката на Краля личало, че този път той е уверен, че ще постави Котарака на мястото му. Кралят величествено протегнал ръка и започнал:

— Ако дузина мъже трябва да изкопаят яма, дълбока 15 километра, като работят по осем часа на ден, колко време ще мине, включвайки и почивните дни, преди да може окончателно да захвърлят кирките си?

Очите на Краля блестели триумфално. Той погледнал победоносно Котарака. Но Котарака вече имал готов отговор:

— Две секунди — отвърнал той бързо, леко потупвайки с опашката си.

— Две секунди! Ти луд ли си? Отговорът е в години! — Кралят потривал ръце радостно при мисълта за грешката на Котарака.

— Повтарям — казал Котарака. — Това ще им отнеме само две секунди. Да копаеш такава яма е изключително глупаво. „Петнайсет километра дълбока?“ — биха казали те. — „Защо, по дяволите, е необходимо това?“

— Това няма никакво значение! — казал сърдито Краля.

— Но всеки въпрос трябва да има смисъл. Именно смисълът е това, заради което се задава въпроса. А сега — казал Котарака, — смятам, че вече е мой ред!

— Добре, побързай. Вече ми загуби доста време!

— Моите въпроси са къси и много прости — уверил го Котарака. — Една котка би се сетила докато си мръдне мустака. Нека се надяваме, че кралете са също толкова умни. А сега, ето го и първия въпрос: Колко високо е небето?

Кралят изпръхтял като кон от задоволство. Това бил точно този вид въпроси, които той харесвал, затова го озарила усмивка на превъзходство.

— Да, разбира се — започнал той. — Зависи как ще мериш. Ако мериш от равнината, височината ще е една, но ако мериш от върха на планината, резултатът ще е друг. И като се вземе това предвид, ще трябва да определим географската ширина и дължина, амплитудата, магнитудата и мултитудата, и като не забравяме и атмосферните, математическите, акробатическите и хистерическите условия, както и общата депресия, експресия, импресия и конфесия, заедно със…

— Извинете ме — прекъснал го Котарака. — Това не е отговор. Опитайте отново, моля. Колко високо е небето?

Очите на Краля едва не изхвръкнали от яд. Никой дотогава не си позволявал да го прекъсва.

— Небето — продължил Краля, — е, ъ-ъ-ъ, е… Добре де, не мога да ви кажа точното число, разбира се. Нито пък някой друг може, уверявам ви. То е може би…

— Искам точен отговор — казал Котарака. Той преместил погледа си от Краля към зяпналите придворни. — Има ли някой тук, в тази зала на знанията, който е в състояние да отговори на въпроса ми?

Нервно поглеждайки Краля, Премиер-министъра вдигнал трепереща ръка.

— Винаги съм смятал — промърморил той свенливо, — че небето е малко по-високо от полета на орел. Аз, разбира се, съм стар човек, и може би греша… Котарака плеснал със захарнобелите си лапички.

— Не! Не! Прав си! — уверил го той нежно. Зелените му очи се срещнали за момент с уплашените очи на стария Премиер-министър.

Кралят изфучал презрително:

— Котешки глупости! Безумно бръщолевене!

Котаракът помолил за тишина, вдигайки лапата си:

— Бихте ли отговорили на втория ми въпрос, моля. Къде може да се намери най-сладкото мляко?

Лицето на Краля моментално се прояснило и той се изправил по-самоуверено.

— Просто е като А-Б-В — казал той надменно. — Отговорът, естествено, е Сардиния! Кравите там се хранят с мед и рози и тяхното мляко е сладко като Златен Нектар. Или, може би, трябваше да кажа Елегантните острови, където те се хранят не с какво да е, а със захарна тръстика. Или Гърция, където кравите хрупат сладко грозде. И сега, като се вземе предвид…

— Не мога да взема предвид нищо друго — казал Котарака, — освен факта, че вие не отговорихте на въпроса ми. Къде е най-сладкото мляко, о, Кралю?

— Аз знам! — извикал малкият Паж, спирайки да пълни мастилницата. — В котлето над огнището.

Котаракът кимнал одобрително на детето и се прозинал в лицето на Краля.

— А пък аз си мислех, че сте толкова мъдър! — казал той подигравателно. — Вие наистина може да сте най-умният от кралете, но някой друг отговори на въпроса ми. Не се мръщете, обаче… — вметнал Котарака, тъй като Краля гледал сърдито към Пажа. — Все още имате шанс да спечелите. Ето го и третия ми въпрос. Какво е най-силното нещо на земята?

Очите на Краля блеснали. Той хванал брадата си с тънките си пръсти и я погладил самодоволно.

— Тигърът — казал той дълбокомислено, — е много силно животно. Същото се отнася за коня и за лъва. После, разбира се, идват морските приливи. Както и гранитните жили на планините. Вулканите също имат страхотна сила. А също и снежнобелите ледени шапки на полюсите… Или това би могло да бъде китайската стена…

— Или пък би могло и да не бъде! — прекъснал го Котарака. — Може ли някой да ми каже кое е най-силното нещо?

Той огледал още веднъж заседателната зала. Този път заговорила Кралицата.

— Аз мисля — казала тя кротко, — че това трябва да е търпението. Защото търпението е това, което с течение на времето побеждава всичко.

Зелените очи смело погледнали към нея.

— Така е наистина — съгласил се Котарака равнодушно. Той се обърнал към Кралят и сложил лапата си върху короната.

— О, най-мъдри от монарсите! — възкликнал Котарака. — Без съмнение ти си най-могъщият учен, а аз — най-обикновена котка. Но аз отговорих и на трите ти въпроса, а ти — на нито един от моите. Резултатът от състезанието, струва ми се, е ясен. Короната принадлежи на мен.

Кралят се изхилил презрително.

— Не ставай глупав! Какво ще я правиш? Ти не можеш да създаваш закони и да управляваш хората. Ти дори не знаеш да четеш и пишеш. Да предам кралството си на Котарак? Трябва да съм полудял, за да го направя!

Котаракът широко се усмихнал.

— Виждам, че твоите познания не обхващат и приказките. Защото, ако това беше така, ти щеше да знаеш, че отсечеш ли главата на Котарака, той веднага се превръща в истински принц.

— Приказки? Уф-ф-ф! Те са нищо за мен. Аз мисля само за моето кралство.

— Твоето кралство — казал Котарака, — прости ми, че трябва да ти напомня, вече не е твоя грижа. Всичко, което трябва да направиш сега, е да ми отсечеш главата веднага. Останалото остави на мен. Отсега нататък, тъй като очевидно на теб повече няма да ти трябват, аз ще взема на служба при себе си съветниците ти, Премиер-министъра, тази разумна жена — съпругата ти, и това схватливо дете — твоя Паж. Остави ги да си вземат шапките и да дойдат с мен, защото отсега ние четиримата ще управляваме кралството.

— Но какво ще стане с мен? — проплакал Краля. — Къде да отида? Как ще живея?

Котаракът присвил очи.

— Трябваше да мислиш за това по-рано. Повечето хора мерят седем пъти, преди да сключат сделка с Котарак. Хайде, грабвай меча си, учени човече! И дано да е достатъчно остър!

— Спрете! — извикал Премиер-министъра, като сложил ръка върху меча на Краля. Сетне се обърнал към Котарака и се поклонил почтително.

— Сър — казал той смирено, — изслушайте ме! Вярно е, че вие спечелихте короната в честна и равна битка. И може би е истина, че сте омагьосан принц. Но ще трябва да отклоня вашето предложение. Служил съм на Краля вярно още от дните, когато бях паж в двора на баща му. И дали той е с корона или не, дали управлява кралство или скита по безлюдни пътища, аз го обичам и съм му нужен. Аз няма да тръгна с вас.

— Нито пък аз! — казала Кралицата и станала от златния си трон. — Била съм до рамото му още от дните, когато той бе млад и красив. Чаках го търпеливо дълги години. Мъдър ли е или глупав, богат или без пукнат грош, аз го обичам и имам нужда от него. Аз няма да тръгна с теб.

— Нито пък аз! — казал малкият Паж и запушил с коркова тапа шишенцето с мастило. — Това винаги е бил моят дом. И Краля е моят крал и аз му съчувствам. Освен това на мен ми харесва да пълня мастилниците. Аз няма да тръгна с теб.

Котаракът се усмихнал някак странно и зелените му очи блеснали, когато погледнал тримата, които му отказали.

— Какво ще кажеш за това, о, Кралю! — казал Котарака, като се обърнал към бюрото.

Но не последвал никакъв отговор. Защото Краля плачел.

Премиер-министърът веднага побързал да му даде своята носна кърпичка. Кралицата отишла и застанала до него с ръце, притиснати към сърцето й.

— О, мъдри човече, защо плачеш? — попитал Котарака.

— Защото се срамувам — изхълцал Краля. — Аз се перчих колко съм умен. Аз си мислех, че зная всичко или почти всичко. А сега откривам, че този стар човек и тази жена и това малко момче са много по-мъдри от мен. Не се опитвайте да ме успокоявате! — ридаел той, а Кралицата и Премиер-министъра го държали за ръцете. — Аз не го заслужавам. Аз не знам нищо. Аз дори не знам кой съм.

Той закрил лицето си с ръце.

— О, аз знам, че съм Крал! — безутешно плачел той. — Аз знам и името си и адреса, разбира се! Но аз не знам, след всичките тези години, кой наистина съм аз!

— Погледнете ме и ще откриете — казал Котарака кротко.

— Но аз ви г-г-гледах! — хълцукал Краля в своята носна кърпичка.

— Не точно — настоявал Котарака, — вие само ме поглеждахте от време на време. Котката може да гледа краля, казвате вие. Но Краля може също да гледа котката. Ако правехте това, вие щяхте да знаете кой сте. Погледнете в очите ми — и вижте!

Кралят показал лицето си зад носната кърпа и погледнал към Котарака през сълзи. Очите му блуждаели по спокойната бяла котешка муцуна, докато стигнали накрая до зелените очи на Котарака. В този блестящ пронизващ поглед той видял собственото си отражение.

— По-близо, по-близо… — изкомандвал Котарака. Кралят послушно се навел по-близо.

И докато той се вглеждал в тези бездънни очи, неочаквано станала някаква промяна с човека, който се виждал в тях. Неговото тънко заострено лице постепенно станало по-пълно. Хлътналите страни се изпълнили в румени бузи, а бръчките около очите му се загладили. Ярки кестеняви кичури се закъдрили около главата му. Кафява брада се появила вместо посивялата му четина. Очите му започнали да блестят и тяхната светлина се разливала по променящото му се лице. Кралят ахнал от изумление и се усмихнал. И един голям румен човек му отговорил с усмивка в отразяващите котешки очи.

— О, небеса! Това съм аз! — извикал той. — Най-сетне аз зная кой съм наистина! — Кралят щастливо се разсмял. — Хо-хо-хо! Ха-ха-ха! Сега виждам всичко! Аз изобщо не съм мислещ човек. Аз не съм нищо друго, освен Стар Веселяк.

Той махнал с ръка на зяпналите придворни:

— Хей вие, махнете тези писалки и листа! Изхвърлете записките! Изгорете бюрата! И ако някой ми спомене някой факт, аз саморъчно ще му отрежа главата!

Кралят отново избухнал в неудържим смях и толкова силно прегърнал Премиер-министъра, че едва не убил стария човек.

— Прости ми, мой верни приятелю! — крещял той. — Донесете ми лулата и чаша пунш, извикайте Цигуларя!

— А ти, моя Радост, мое Съкровище, моя Любов!… — обърнал се той към Кралицата с разтворени обятия. — О, дай ми ръката си отново, скъпо създание, и аз никога няма да я оставя!

Сълзи на щастие рукнали от очите на Кралицата, а Краля нежно ги избърсал.

— Не ми трябват звезди в небето — шептял той, — аз ги имам тук, в твоите очи.

— Простете, ако ви прекъсвам, но какво ще стане с мен? — възкликнал Котарака.

— Е, ти имаш кралството. Ти имаш короната! Какво повече искаш? — попитал Краля.

— Уф-ф! — казал Котарака. — Те не ми трябват! Приемете ги, моля, като приятелски подарък. Но никоя котка никога не дава нещо за нищо. И аз искам в замяна две малки неща…

— О, каквото и да е! Каквото си поискаш — казал Кралят и направил щедър жест.

— Бих искал от време на време — казал Котарака, — да идвам в двореца, за да видя…

— Мен? О, разбира се! Винаги си добре дошъл! — прекъснал го Краля с доволна усмивка.

— За да видя Кралицата — продължил Котарака, без да обръща внимание на забележката на Краля.

— О, Кралицата! Разбира се. Когато си пожелаеш. Можеш да ни помагаш да се справяме с мишките.

— Моето второ желание — продължил Котарака, — е малката огърлица от сини и зелени цветя, която Кралицата носи на врата си.

— Вземи я, разбира се! — казал Краля щедро. — Тя и без това беше евтина.

Кралицата бавно вдигнала ръце и разкопчала огърлицата. Сгънала я на две и я омотала около Котарака, усуквайки я около цялото му пухкаво тяло и около опашката. Сетне тя дълго гледала в дълбоките му очи и Котаракът гледал в нейните. И в този поглед се криели всички тайни, които кралиците и котките носят в сърцата си и никога не казват никому.

— Аз съм си вкъщи всеки втори петък — казала Кралицата и се усмихнала на Котарака.

— Ще дойда — казал Котарака и кимнал с глава.

И като казал това, той се обърнал и, без да погледне никого повече, излязъл от заседателната зала. Огърлицата от сини и зелени цветчета блестяла върху неговата козина, а опашката му се поклащала назад-напред като знаме.

— Между другото — казал Краля, точно преди Котарака да излезе, — сигурен ли си, че наистина си омагьосан принц? Наистина ли можех да ти отрежа главата?

Котаракът се обърнал и го погледнал предизвикателно. След това се усмихнал иронично.

— Нищо не е сигурно на този свят. Довиждане! — казал зеленоокият Котарак.

Той прескочил слънчевия праг и побързал надолу по стълбите на двореца.

На моравата пред двореца една червена крава се възхищавала на отражението си в украсеното с орнаменти изкуствено езерце.

— Кой си ти? — попитала тя, когато Котарака минал покрай нея.

— Аз съм Котарака, Който Видя Краля — отвърнал той.

— А аз — отбелязала тя с поклащане на главата си, — съм Кравата, Която Прескача Луната.

— А, така ли? — казал Котарака. — И за какво?

Кравата го погледнала учудено. Никога преди не били й задавали този въпрос. И изведнъж тя разбрала, че може би има и нещо друго за правене, а не само да прескача луната. За пръв път цялата тази работа й се сторила като една голяма глупост.

— Сега, като ме питаш — засрамила се Кравата, — всъщност, мисля, че не знам — и се пуснала в тръс през моравата да обмисли този проблем.

На градинската алея седяла голяма сива птица и шумно пляскала с криле.

— Аз съм Гъската, Която Снася Златни Яйца! — изкрякала тя гордо.

— Наистина ли? — учудил се Котарака. — А къде са малките ти гъсенца?

— Гъсенцата ли? — Гъската пребледняла. — Е, сега, като питаш… всъщност, нямам. Винаги съм знаела, че нещо ми липсва — и побързала да си направи гнездо, за да снесе обикновено яйце.

Пльок! Нещо зелено паднало пред Котарака.

— Аз съм Жабата Прелъстителка — каза да тя гордо.

— Защо ми го казваш — попитал Котарака. — Е, предполагам, че поне имаш щастлив брак.

— Е-е-е, сега като ме питаш, не точно. Всъщност, ъ-ъ-ъ, не! — признала Жабата.

И преди Жабата да успее да мигне, Котарака вече отминал. Той продължил надолу по градинската алея, мустаците му потрепвали на сутрешния въздух, неговата огърлица от сини и зелени цветчета блестяла на слънцето, а бялата му опашка се развявала като знаме.

Когато изчезнал зад портите на двореца, всички, които го били видели, се почувствали богати и щастливи. Той ги бе погледнал с ярките си зелени очи и животът им бе поел в нова посока.

Кравата, Гъската и Жабата били щастливи, защото сега те можели да престанат да правят глупави неща, които нямали смисъл и причина. Придворните също били щастливи: танцували по цял ден, Цигуларя им свирел, а през нощта пиели от бездънните чаши. Самият Крал бил също изключително щастлив, защото вече не мислел за нищо. Кралицата била щастлива по простата причина, че Краля бил щастлив. Малкият Паж също бил щастлив. Сега той можел да пълни мастилниците с мастило и да ги излива обратно в шишенцето, без никой нищо да му казва. Но най-щастливият човек на света бил старият Премиер-министър.

Знаете ли какво направил?

Той издал заповед.

В заповедта се казвало: Краля заповядва на своите поданици да украсят дърветата с цветя и ленти и да танцуват около тях, да танцуват и празнуват, да пеят и да дебелеят и много да се обичат. И нещо повече (било ясно написано в нея), ако някой не се подчини на тези закони, Краля веднага щял да му отреже главата.

И като издал тази заповед, Премиер-министъра решил, че е направил достатъчно. Той прекарал остатъка от дните си, без да прави нищо — просто седял на слънце в един люлеещ се стол и си правел вятър с една клонка от кокосова палма.

Що се отнася до Котарака, той тръгнал по пътя си и обикалял света, украсен с пъстрата огърлица на Кралицата, и гледал всичко, което попадало пред погледа му със своите зелени пронизващи очи.

Някои казват, че той все още скита наблизо и далеч. И винаги, когато пътува, той търси някой, който да отвърне на погледа му. Той може да бъде крал, или може би овчар, или просто минувач по градските улици. Ако срещне някой такъв, той остава с него за известно време. Не много дълго, но достатъчно дълго. Защото и една секунда стига, за да погледнеш в дълбоките му зелени очи и да откриеш кой си всъщност…

Сънливият глас затихна. Слънчевата светлина се отмести от прозореца и вътре бавно се намести сянката. Нито звук не се чуваше в детската стая, само тиктакането на часовника.

И изведнъж, сякаш се връщаше от далечни разстояния, Мери Попинз се обърна рязко към децата. Очите й блеснаха сърдито.

— Мога ли да попитам, защо не си в леглото? Мислех, че умираш от болки в зъба, Майкъл! Какво си ме зяпнала, Джейн? Да не съм ти панаирджийска мечка!

И като сграбчи кълбото си, тя отново стана същата Мери Попинз — като вихрушка.

Майкъл претича с писък през стаята и се хвърли в леглото. Но Джейн не се помръдна.

— Чудя се коя съм аз! — каза тя меко. Дали сама на себе си, дали на Майкъл.

— Аз знам кой съм аз — каза Майкъл твърдо. — Аз съм Майкъл Джордж Банкс, от улица „Черешова“. И не се нуждая от някакъв си Котарак, за да ми го каже.

— Той не се нуждае от никого да му казва каквото и да било, умният господин Всезнайко! — Мери Попинз му хвърли подигравателна усмивка.

— Когато той се върне — бавно промълви Джейн, — ще погледна дълбоко в зелените му очи…

— Хайде стига с тези дълбоки зелени очи! По-добре погледни собственото си черно лице и гледай да е чисто за вечеря! — както винаги изсумтя Мери Попинз.

— Може би той въобще няма да се върне! — каза Майкъл. — „Котарак, който е имал възможност да види краля — си мислеше той, — едва ли ще иска да прекара остатъка от дните си на полицата над камината.“

— О да, той ще се върне, нали, Мери Попинз? — гласът на Джейн беше изпълнен с безпокойство.

— Откъде да знам? — отсече Мери Попинз. — Да не съм ти Народната библиотека!

— Но това е котето на Майкъл… — започна да спори Джейн, когато гласът на мисис Банкс я прекъсна.

— Мери Попинз! — чу се от стълбището. — Би ли ми отделила един момент?

Децата се спогледаха въпросително. Гласът на майка им беше изпълнен с тревога. Мери Попинз бързо излезе от стаята. Майкъл пак дръпна одеялото си и двамата с Джейн пропълзяха до стълбището.

Долу, във всекидневната, мистър Банкс седеше свит на един стол. Мисис Банкс притеснено пипаше челото му и му даваше вода.

— Изглежда, че е преживял някакъв шок — обясняваше тя на Мери Попинз. — Можеш ли да ни кажеш, Джордж, какво точно се случи? Каквото и да е то.

Мистър Банкс вдигна главата си. Лицето му беше като на призрак.

— Нервен срив, само това. Работя твърде много. Привиждат ми се разни неща…

— Какви неща? — попита мисис Банкс.

Мистър Банкс отпи глътка вода.

— Тъкмо завивах в края на улицата, когато… — той потрепери и затвори очи. — Аз го видях да стои точно до нашата порта.

— Видял си да стои какво? — попита мисис Банкс трескаво.

— Едно бяло нещо. Беше нещо като леопард. По целия му гръб измежду козината му растяха незабравки. Когато стигнах до портата, то ме погледна. Един див зелен поглед, точно в очите ми. След това ми кимна и каза: „Добър вечер, Банкс!“ и продължи забързано по пътя.

— Но… — възрази мисис Банкс.

Мистър Банкс вдигна ръка, за да я спре.

— Знам какво ще кажеш. Недей. Всички леопарди са затворени в зоологическата градина. Пък и по гърба им не растат незабравки. Много добре знам това. И аз знам, че нещото не беше наистина там. Но това просто показва, че наистина съм много болен. По-добре повикай доктор Симпсън.

Мисис Банкс се затича към телефона. От горното стълбище се чу сподавено хихикане.

— Какво става с вас там? — попита мистър Банкс.

Но Джейн и Майкъл не можеха да отговорят. Обзе ги бурно кикотене. Те се превиваха и търкаляха по пода, задавяха се и хълцаха от смях.

Защото докато мистър Банкс описваше причината за своя шок, едно бяло същество се беше появило на прозореца на детската стая. То леко скочи от перваза на пода, прекоси стаята и подскочи на мястото си над камината. Сега то седеше там, с опашка, обвита около себе си, и мустаци, пригладени към бузите. Украсено с малки, яркосини цветчета, мълчаливо и неподвижно, със зелени ококорени очи, на полицата седеше порцелановото коте на Майкъл.

— Ах, вие, коравосърдечни и безчувствени деца! — мистър Банкс явно беше шокиран от тяхното поведение.

Но това само ги накара да се разсмеят още по-силно. Те се кикотеха, давеха и кашляха и пак избухваха в неудържим смях, докато Мери Попинз не вдигна главата си нагоре и не ги фиксира с един от най-строгите си погледи.

Тогава настъпи тишина. Не се чуваше и хлъцване. Защото този поглед, както Джейн и Майкъл знаеха, беше достатъчен, за да накара всекиго да спре да се хили…