Месията от Стокхолм

13

Винаги след това — след като писмата бяха се превърнали в овъглени шушки пепел — Ларш съжаляваше за тази животинска прибързаност, с която премина през пръснатите страници на „Месията“. Доктор Еклунд с охота се бе концентрирал върху лулата си, докато Ларш премина като хала през пластовете съсипани хартии. Двете жени — Хайди, замаяно излегната в койката си, Адела в летаргия на пода, — сякаш бяха излезли от играта. Те чакаха. Човек не можеше да ги чуе дори да дишат. Сякаш се бяха отказали да вдишват кислород или сякаш бяха потиснали пристрастието си.

А междувременно Ларш се бе втурнал в текста с енергията на човек, който се хвърля към стъклена стена. Той с трясък бе минал през нея оттатък и какво имаше там? Барокови арки и ниши, заплетено оградени тихи улички на един език, толкова изрязан, така кървящ — един допир можеше да приведе в действие сто режещи остриета, — че можеше да настигне някой пътник навсякъде по пътя с този нож или онзи зъбец. Ларш не оказа съпротива, нито се скри, остави се плътта му да бъде разпрана. Нищо не го задържа, нищо не го забави. Ужасната скорост на глада му, докато дъвчеше куките и остриетата, езикът и гласът на истинския „Месия“! Хищничество, лакомия!

Винаги след това Ларш си спомняше как воплите му се надигаха. Сякаш беше натрупвал угризения, тъкмо когато бе бягал от един пасаж към друг. Той не можеше да поеме онова, което срещаше, не можеше да го задържи. Амнезията го връхлиташе с мрака на спусната качулка. Каквото вземеше, губеше го. И веднага изпитваше болка, защото не можеше да го задържи.

Адела я нямаше там. Слугинчето, зловещо, загадъчно, безмилостно, слугинчето, което се спотайваше по коридорите и на таваните в „Канелените магазини“, в „Санаториума“, го нямаше в „Месията“. Това зарадва Ларш: това беше реванш над самомнителната жива Адела, която се подпираше като марионетка на крака на масата. „Месията“ беше заличил името и.

И все пак, това, което Адела му беше казала, беше истина: редът на страниците беше без значение Тези клети омачкани листове бяха номерирани безредно, някои изобщо не бяха номерирани и един водовъртеж се вливаше в друг, имаше последователност и последици, паралели и парадокси, както и да ги разбъркваше човек. Ларш си помисли за онези планински вериги, които израстваха от бездните на света, откъм най-бездънните рифове на морето, толкова платонически загадъчни и тъмни, и дълбоки, че дори щуращите се слепи пещерни риби бягаха оттам към по-горните пластове вода — но в онази бездна като преобърнат наопаки плювалник имаше пресичащи се реки, водовъртежи, които обръщаха пенестите си гърла, многобройни течения, които се смесваха вертикално, водопади, от които никнеха ручеи като косми, и хиляди бързеи и пръскала, които обстрелваха върховете на океанския пейзаж. Така беше и с интелигентния начин на подреждане на „Месията“, както и с реда и схемата на последователността: всичко мащабно се застъпваше, всичко ставаше едновременно и многообразно.

Но това схващане бе приложимо само за съзнанието на системата. „Месията“ представляваше безводна система. Без облаци, без воден прах, без мъгла, без кладенци и ведра — нито океан, нито капчица, нито росене, нито ситен дъжд, нито струене. Нито кръв на боговете, божествена или безбожна, от какъвто и да било вид. Беше също така лишен от всякакъв небесен прах — нито планета, нито звезда, нито галактика, нито небосвод, нито синева, нито вечност — а това беше странно, защото „Месията“, дотолкова, доколкото може да бъде определен, че представлява „нещо“ (а Ларш, в амнезията си, след това бе забравил почти всичко за него), беше роман за сътворението и спасението. Той беше творба за космогонията и ентелехията. Както и всичко друго, изсипано от свръхестественото око на джина на рога на изобилието, за което Ларш същата сутрин беше сънувал като за баща си. „Месията“ имаше своето „място на действие“, местоположение, своя педя земя, свое малко местенце на земята. Вселената на „Месията“ беше Дрохобич, един град в Галиция.

Адела не беше в него. Ала все пак не беше съвсем редно да се твърди, че Адела не е в него. Тя беше там, но не бе жива и нямаше име. В началото тя се появи като плешива парцалена кукла, поставена на лавицата — скалпът и обаче беше от порцелан, а клепачите можеха да се отварят и затварят. На друга страница същата тази подвижна кукла се видоизменяше и придобиваше скованост: сега тя беше шивашки манекен, с брезент върху огънати жици. Другаде беше станала една от онези месопотамски жречески статуи, издялани от камък само заради ужасяващите си усмивки. Накрая Ларш прие, че се е превърнала, с напълно чисти намерения, в идол. Очите и бяха най-обикновени зелени скъпоценни камъни. Този идол, направен от някаква изкуствена мъртва материя, никога не беше наричан Адела и по никакъв начин дори не намекваше, че е Адела. Въпреки че Ларш не можеше да твърди, че Адела е някъде в текста, при все това той я разпознаваше.

Дрохобич сега беше напълно населен (макар че тази дума бе неподходяща) с идоли. Някои представляваха закръгленичък Буда в позиция лотос, неспособен да върви или да се движи. Те се носеха върху носилки от миниатюрни египетски статуетки, по няколко десетки към всяка носилка. Други бяха огромни глави от Великденските острови. Трети беше единобожият Аменхотеп IV, с деформирани от болестта лице и крайници, самият той въздигнат в идол. Голям брой бяха във формата на едри каменни птици — соколи, орли, лешояди, ястреби, гигантски гарвани, издялани от черен мрамор. Всеки от тези идоли се смяташе, че е велик и могъщ бог или богиня, в състояние да контролира настоящето и бъдещето на Дрохобич и особено миналото. Имаше един доста скромен идол — той имаше фигурата на собственика на магазина за галантерия, — който беше в състояние да промени последните сто години от историята на Дрохобич, само като манипулира дадена серия копчета за панталони, изкусно зашити в ръба на кафтана му.

Никакво човешко същество не бе останало в Дрохобич — само стотици и стотици идоли. Някои от тях бяха достойни за презрение, недодялани и зле построени, но повечето представляваха вдъхновения труд на армии от сръчни занаятчии, а имаше и всъщност шепа шедьоври. Улиците и магазините бяха претъпкани с кръжащите навсякъде всички тези необикновени тотеми от дърво, камък, керамика, сребро и злато. Тъй като нямаше човешки същества, които да им се прекланят, съществуваше известно объркване за предназначението им. По-скромните от тях съответно се заловиха да боготворят по-агресивните, но в началото това не беше съвсем типично. Всеки бе свикнал да го считат за несравним, всеки очакваше във всеки миг да намери някоя жена, паднала на колене, дете, носещо кошница с дарове, мъже с жречески одежди, които кадят тамян или принасят в жертва овен или дори някое друго човешко същество — ала никъде в Дрохобич вече нямаше никакви човешки същества. Всички те се бяха отправили на дълго изнурително пътешествие до други градове. Всички някогашни магазинери, например, бяха заминали на гости при братовчедите си магазинери във Варшава и Будапеща. Гимназиалните учители бяха заминали на обиколка из музеите в Париж. Неколцина кандидат-годеници крееха в Лондон. Останалата част от населението беше пръсната на различни места и можеше да бъде събрана при нужда в Прага или Стокхолм, в Москва или дори чак в Ню Йорк, Монреал и Тел Авив.

Идолите от Дрохобич бяха сравнително пасивни и нямаха представа по какъв начин да съберат богомолците си. На никого от тях не му бе хрумвало нищо друго, освен да се скитат из градския парк, да се тътрят из пустите магазини и да чакат. Излизаше така, сякаш всички бивши обитатели на Дрохобич до един бяха станали атеисти и бяха избягали. Религията беше пресъхнала в църквите, а също и в пощата, училищата и обществената библиотека. А това беше жалко, защото идолите никога преди не са били по-красиво излъсквани, боядисвани и декорирани, както по време на пребиваването им в Дрохобич. Те бяха, нека признаем, почти прекалено обайващи, прекалено съблазнителни — и вероятно затова започнаха да се кланят един на друг и накрая дори да си принасят жертви един на друг.

Все по-често и по-често из цял Дрохобич имаше жертвени клади. По-високите и по-силни идоли започнаха да улавят по-дребните и по-второстепенни идоли и да ги мятат в пламъците. Боговете с лъскави туловища и по-специално малките близкоизточни богини с техните нежни напъпили гърди и техните огърлици, декорирани с парченца огледално полирана мед, нанизани върху ремък от змийска кожа, а понякога дори някое изящно миниатюрно копие на Венера с големина колкото човешки пръст, се нарязваха или претопяваха, за да се угоди на железния търбух на някой огромен, мързелив Молох. Денем и нощем подсладени медени облачета от горещ тамян и парлив мирис на дим от топящ се метал се виеше над Дрохобич.

Градът бил в пламъци, идолите изгаряли други идоли в безумието на взаимното боготворене.

И тогава — съвсем прозаично, без фанфари — пристигнал Месията. (И почти незабавно се разпаднал на парчета.)

Неговият произход… не. Човек не може да говори за „неговия“ произход или за „нейния“ произход, макар че описанието на Месията не оправдава напълно и „неговото“. Ала все пак средният род би бил най-подходящ. Месията бил жив, органичен, пулсиращ с необуздано движение и вълнение — но не бил като робот или като машина. По-скоро сякаш някакъв вътрешен орган бил започнал да живее свой живот — далакът, да речем, или задстомашната жлеза, или червата, или мозъкът. Но това е по-скоро като подсказване или като асоциация, а не аналогия или като пример. Произходът на Месията — или поне курникът, от който се смята, че е изпълзял, — бил зимникът, не друго място, на синагогата на Дрохобич. Някакъв много стар човек живял там долу, откакто го помнели. Поколения граждани знаели, че Мойсей Праведника, както го наричали, спял върху огромен куп сено, който му бил и стоката, и магазинът. Бил търговец на сено, а също и прочут светец. Просяците отивали на върволица до подземното му обиталище и той ги отпращал с каквото се намирало по джобовете му. Напоследък, естествено, зимникът бил останал пуст.

Идолите вярвали, че сеното на Мойсей Праведника било по някакъв начин натъпкано в най-съкровените вътрешности на Месията, също като плашило. Това не било вярно. Месията (както Ларш бе забелязал) приличал по-скоро на книга — на Книгата, всъщност, която в една от историите от „Санаториум «Клепсидра»“ е оприличена на огромна зелкова роза: венчелистчетата, едно по едно, клепач под клепач, всички слепи, кадифени, призрачни. Тази Книга била също описвана като постулат, а също и като автентичната Книга, свещеният оригинал, колкото и унизен и обезчестен да бил напоследък. На външен вид той сякаш бе съставен от всякакви най-обикновени неодушевени материали, като никой от тях не бе скъп или ценен по какъвто и да било начин — памук, картон, лепило, конци, но никъде нямаше и стиска сено. Движенията му бяха леко плашещи, но и също някак спънати и ограничени: имаше няколкостотин подобни на крила платна, които се въртяха в посока на часовниковата стрелка или обратно като перките на вятърна мелница. Тези безбройни „перки“ бяха всъщност по-скоро като някакви плавници — общо взето плоски, покрити целите с мастилени знаци и напомняха несъмнено на обръщащи се страници. Плавниците наистина притежаваха влажната текстура на венчелистчета, обаче, и техните присъщи татуировки определено напомняха за някакъв постулат, записан с архаични означения — някакъв клинопис, може би, макар че не беше невъзможно да се каже какво предлага като теза или аксиома този нечетлив текст. Ако се проучеше изключително внимателно — или още по-добре, ако се изследваше с лупа (твърдение на автора — нямаше такива човешки очи на мястото на действието, които да го направят) — мастилените знаци се оказваха безкрайно дребни и блестящо изработени рисунки на същите тези идоли, които бяха завзели града Дрохобич. Сега беше ясно, че Дрохобич е бил завладян от знаците на непозната азбука.

Междувременно самата структура с постоянно въртящите и се, изрисувани с точици плавници, изпращаща величествен вой с вятъра, скърцаше от собствената си старост, можеше всеки миг да се счупи, да хлътне или просто да се разхвърчи на парчета — когато внезапно от казана на величествения вятър беше изхвърлена малка птичка: тя носеше в човката си един кичур сено.

Това беше раждане. Месията беше родил птицата и в мига, в който птицата излетя, оживявайки от неумолимия апарат, който бе представлявал Месията, това нещо — или организъм, рухна с шум на гигантско трошене и смачкване, картонът като камък, памукът като кости, гранитните венчелистчета върху бронзовия постулат: унижен и обезчестен. Пъргавата малка птичка се трудеше, мяташе се от идол към идол, напрягаше нежните си мускули на крилата и докосваше всеки идол с кичурчето си сено. И тогава от Дрохобич се надигна звукът на ридание и елегия, огньовете бяха изгасени, а идолите се разтопиха в искри от мъничката магическа пръчка на сеното, с което клетата мятаща се птичка ги перваше, докато градът опустя, с пусти улици, пусти магазини и пусти домове, а точиците на искрите станаха на пепел.

Човешките същества ги нямаше, идолите ги нямаше, останали бяха само тази малка блъскаща се птичка, родена от организма, наречен Месия, и замиращите неясни стенания…