Месията от Стокхолм

5

СЛЕД този СЛУЧАЙ Ларш усети промяна: някакво сближаване помежду им. Тя най-внезапно сякаш започна да изпитва желание да го впримчи. Започна да го разпитва как живее — той несъмнено обичаше да стои буден и нащрек посред нощ. Ларш се колебаеше дали да ѝ разкаже как във властта на потайния си сън без сънища се бе научил да влиза в гърлото на баща си, да вижда окото му. Ужасяващият ембрион, ужасяващото ядро на началото, от което произхождаше. Накрая и каза, че спи през деня. Останалото не сподели, в него имаше магьосничество. Иначе не скриваше нищо от нея. Не беше сигурен дали тя вярва, че е син на баща си — тя признаваше, че вярва, че той вярва в това. Сега идваше при нея почти всяка вечер. Тя му готвеше вечеря в задната стаичка — когато доктор Еклунд отсъствал от града, на нея ѝ било по-удобно да живее в книжарницата, обясни му тя, вместо в апартамента: доктор Еклунд бил заминал за Копенхаген, да участва в конференция за душевното здраве. Конференцията щяла да продължи повече от седмица, а тъй като доктор Еклунд изнасял доклада си на последния семинар, бил длъжен да остане до самия край. За вечеря най-често приготвяше бъркани яйца с лук. Ларш белеше и режеше лука върху дъска, на малката масичка. Той тъжно ронеше сълзи. Миризмата на лука беше причината, но сълзите извираха от сърцето му. Беше признателен: Хайди беше започнала да споделя състоянието му, беше му станала другарка, съучастница, с която колекционираха заедно съдбата на баща му, нещо като съдружничка. Вече се бе запознала добре с книгите на баща му — не било кой знае какъв подвиг, тъй като целият канон на човека, в края на краищата, се състоял само от две томчета.

— От три — бе възразил Ларш. — Не забравяй „Месията“.

— Не са три, след като е изгубена. Тя не съществува. Не можеш да броиш нещо, което не съществува.

— Но когато говорим за всичко, което той е написал…

— Няма значение какво е написал. От значение е само какво е останало за четене.

— Ръкописът може по някакъв начин да е оцелял. Никой не знае какво е станало с него.

— Щом е изчезнал, значи е унищожен.

— А може и да не е унищожен. Може да е скрит някъде. Когато нацистите пристигнали, той го е дал на някого на съхранение.

— Дори и да го е дал, ръкописът се е изпарил. Не съществува — бе повторила Хайди. — Този, у когото е бил, са го депортирали. Човек винаги очаква нещо, което го няма, да се намира някъде. — Тя насмешливо разпери длани: малки, мазолести и четвъртити, това вече му беше познат жест, с който го обвиняваше. Тя го смяташе за майстор на илюзорното: фантазьор. Доста често му отправяше специалната си подигравка: Hauch, полъх — обичаше да казва, идеите му били само полъх на вятъра, не ги зачитала.

Привличаше я стрелбата. Стрелбата, убийството. Застрелян на улицата! Ларш подозираше, че Хайди се интересува толкова от смъртта на баща му, колкото от историите му, в които дивашки умели съществителни и глаголи поемаха по кривия път, за да се превърнат в гротескно поглъщане и трансформация: велосипед се изкачва по зодиака, стаите в къщата са на погрешни места, тапетите свистят, календарът придобива тринадесети месец. Загуба, метаморфози, деградация. В една от историите бащата се превръща в рак с щипци, майката го сварява и го поднася в чиния на семейството. На всичко това Хайди обръщаше гръб: на нея ѝ трябваше катастрофата на фактите, как бащата на Ларш е бил застрелян край тротоара в Дрохобич заедно с още двеста и тридесет евреи. Денят се случил четвъртък, през 1942 година, на единадесети ноември. Бащата на Ларш носел в къщи франзела хляб.

Двамата се заловиха с нощния си труд: да изброяват преповтаряни късчета. Вече бяха събрали всички парченца и зрънца, ала инвентарът им все още бе малък. Хайди беше открила на собствените си рафтове — погрешно поставен зад поета Тувим, преводът на баща му на „Процесът“ на Кафка. Ларш не беше останал толкова доволен, колкото тя бе очаквала, от това. Той изказа недоволство, не го интересувал баща му в ролята на марионетка в скута на Кафка; той търсел да намери собствения глас на баща си. Но когато Хайди някак си бе успяла да измъкне с измама от един познат търговец трошлив, потъмнял екземпляр от варшавски седмичник, в който за пръв път се бе появила „Кометата“, Ларш усети смъдящата като от лука миризма на радостта. Носът му се бе навлажнил. Беше като да намериш загубен чифт ръкавици — как само се стоплиха ръцете му! Видът на полския шрифт най-сетне бе започнал да пасва на очите му, без да го чувства чужд — и в загретите му ръце тежестта на това списание с подгънати и оръфани краища, нашарено с ръждиви петна, издадено преди петдесет години, го накара да прости на княгинята за това, че го беше изгонила. Нямаше нужда от нея, можеше да се справи сам. Зачете — можеше да чете! — как бащата в „Кометата“ пъха един микроскоп в димоотвода на комина и проучва звездната светлина, която е проникнала в покрития със сажди мрак: звездата се състои от един човешки мозък, вътре в който е скрит ембрион. Хайди остана безразлична към идеята за хумункулуса в небето. Тя каза на Ларш, че всичко това е лудост. Образи в магнетични партиди. Скара му се, че превръща баща си в някаква обредна мистификация, във всичко това имало затаена култовщина. Историите на баща му — анимизъм, жертвоприношение, покруса, антипатия! Всичко е противоестествено, всичко е безумно.

И все пак Хайди бе останала при него, не го изхвърляше като княгинята. Хайди изглеждаше не по-малко погълната от него от малкия им инвентар: двамата заедно щателно преровиха писмата, едно по едно, сменяйки се да ги четат на глас. Събрали глави един до друг, двамата се взираха в снимките. Бащата на Ларш на млади години винаги беше централната фигура в кадъра, единственият мъж, заобиколен в кръг от жени. Ларш запомняше лицето на всяка жена. Някоя от тях несъмнено можеше да е любовница на баща му — можеше да е всяка от тях. Всяка от тях можеше да е майката на Ларш. Хайди не беше съгласна: бащата на Ларш — те знаеха това от писмата — е бил твърде необщителен, твърде самотен, твърде вманиачен, за да отиде случайно в леглото на някоя жена. А самите жени: тези лица: те бяха твърде земни, твърде лекомислени и щастливи, твърде външни, за да принадлежат на жена, която е могла да стане любовница на бащата на Ларш. Любовницата му сигурно беше някъде другаде, на тайно място, извън снимките. Тя сигурно щеше да е поетеса. Имаше толкова много писма, изпратени до жени литераторки. Романа Халперн? Не. Зофия Налковска? Не. Дебора Фогел? Не. Всички тези кандидатки, по една или друга основателна причина, не бяха подходящи. А освен това налице беше фактът за съществуването на Юзефина: годеницата католичка, която още беше жива. Отдавна прехвърлила осемдесетте, тя живееше в Лондон.

— Ти трябва да отидеш при нея — бе казала Хайди — и да научиш нейната версия за цялата история. Преди да е станало късно.

— За какво ми е Лондон. Ние знаем нейната версия. Искала е след сватбата да живеят във Варшава. Говорела дори за Париж. Но той не искал да помръдне от Дрохобич. Като задръстен. Като парализиран.

— Тя е живата свидетелка на този човек. Може да ти разкаже различни неща. Може да ти разкаже защо сватбата не е станала. Трябва да разговаряш с нея.

Ларш мрачно бе заявил:

— Тя е врагът.

„Тя го е обичала повече, отколкото той нея“, бе си казал сам на себе си. „Сякаш не прочетохме точно това писмо преди по-малко от седмица? Сякаш не си счупих главата, за да се добера до това писмо?“

— Тя е искала той да бъде нормален — бе заявил Ларш.

По този начин двамата бяха се връщали напред-назад на всеки пункт, допълвайки всички късчета, спорейки. Проследяваха, търсеха остатъци, загадъчни признаци — по всяко филизче изчисляваха, разсъждаваха, проучваха, недоумяваха. Самият Дрохобич представляваше загадка: градче, отбелязвано на картата на Полша само с най-дребния шрифт. Почти го нямаше там. Да си пробиеш път сред декора и действителността на Дрохобич бе все едно да се вмъкнеш в някаква малка дупчица. Хасидите от района — нямаше ги. Магазинът на бащата на Ларшовия баща — магазин за галантерия — нямаше го. Нищо не бе останало — нито една панделка, нито един напръстник. Между Дрохобич и бащата на Ларш се бе извършило взаимно асимилиране. Улица по улица, къща по къща, магазин по магазин бащата на Ларш беше погълнал Дрохобич целия; сега Дрохобич се намираше във всеки от разказите му. Но Дрохобич също беше погълнал бащата на Ларш: безлична заплатка, работа, която презирал, цяла чета роднини, които да издържа — парализиран, задръстен, как би могъл да напусне града? Бащата на Ларш беше фигура от водоливник в хълбока на Дрохобич, бенка върху най-скритото му сухожилие. Веднъж пътувал до Варшава. Веднъж до Лвов. Веднъж отишъл чак до Париж! Но накрая се върнал у дома, за да бъде асимилиран и смлян. Всички тези авторитетни имена, които Хайди изброяваше от писмата, поети и художници, философи и романисти, понякога едно лице беше две или три от тези неща едновременно — Станислав Виткевич, например, прочут с прякора си Виткаци — що за жив призрак бил този, към когото се обръщали, гимназиален учител по рисуване и художествени занаяти, оклепан с провинциално лепило и боя? В неизвестност, неподвижен, изолиран. Юзефина искала той да се покръсти след годежа им. Отказал, но предложил компромис: щял да се откаже от еврейския свят. Семейството му и бездруго стояло далече от пъкащите навсякъде чуждоземци хасиди с дългите им черни палта. Той бил поляк: вече се бил хвърлил върху непреклонната гръд на Майка Полша и се бил сгушил от долната страна на езика ѝ. Дори да бил глътнал дума-две на идиш от въздуха, те не били яхнали нито плюнката, нито перото му.

Това беше всичко, което бяха натрупали, това бяха всичките им непредвидени разходи. Съзнаваха с колко малко разполагат. Сгъваха и разгъваха пластовете на тънкия живот на бащата на Ларш — а той ставаше още по-тъничък. Бяха остъргали от Дрохобич всичко, каквото имаше за остъргване, от клетата му годеница — също. Почти бяха свършили, както добре съзнаваха — и да се надяват на нещо повече, беше като да се опитват да изцедят мляко от камък. Всичко останало бяха цитати, откъси, разкази на съвременници. Съперничество. Хайди беше проследила един ръкописен спомен: разказ на очевидец за една вечеря, на която бащата на Ларш и годеницата му са гости. Бащата на Ларш се храни, без да издаде и една сричка, без глас, а междувременно елегантната Юзефина е възбудена, разговорлива. Годеницата весело чурулика, годеникът е сякаш онемял. Авторката на спомена си казва: „От това брашно хляб няма да стане“. Стара поговорка, при това пророческа: брак не последвал. Една вечер Ларш се беше обадил по телефона от „Моронтьорн“, за да съобщи, че е извадил от кошчето за отпадъци на Андерш една американска рецензия. Американска рецензия! Изумително! В рецензията се разглеждали двете книги. В Америка превели „Канелените улици“ под друго заглавие — „Улицата на крокодилите“ по един от най-ужасяващите му разкази. Втората книга се наричала на английски „Санаториум под знака на пясъчния часовник“ — безкрайна редица от съскащи звуци. Не се споменава за третата изгубена книга.

— Най-сетне той е стигнал там — възбудено бе заявил Ларш, — отишъл е отвъд малка Европа. — Той бе обещал да донесе рецензията в книжарницата на Хайди до час, за да я положи, тъй да се рече, в нозете ѝ. Струваше му се, че мозъкът на Хайди е единственият в цял Стокхолм, способен да оцени такова жертвоприношение. Но когато пристигна, черните мустаци потрепваха: тя бе изпълнена с чувство на победа и злост. Беше размахала пред него слабо известно периодично издание.

— Виж какво има тук! Писмо! Ново писмо. Публикувано за пръв път. — Дишането ѝ сякаш бе задвижвано от мотор, тя изпомпваше въодушевлението си. — Пише го през 1934 година. Осем години, преди да го застрелят. Слушай това: „Имам нужда от другар. Имам нужда от сродна душа близо до себе си. Копнея за някой, който да разпознае вътрешния свят, за който твърдя, че съществува.“ А ти си мислиш, че можеш да дойдеш тук и да се перчиш, че си намерил някаква американска рецензия! Че какво е една рецензия? Нищо. Слушай! „Бих искал да оставя бремето си на нечие рамо за миг. Имам нужда от съдружник, с когото да споделя откритието си…“

Ларш с пресипнал глас бе попитал:

— Къде намери всичко това?

— Държа си очите отворени. Имам си мои източници. Ако има нещо, което да не е намерено, остави ме само да го издиря.

— Той има предвид мен — бе казал Ларш. — Аз съм този, който той има предвид.

— Моля те. Спри дотук и не продължавай. Това става години преди ти да се родиш.

— Ти не го разбираш. Ти не знаеш. Той мисли за бъдещето. Протяга ръка. Мисли за напред.

— Мисли за жена — бе заявила Хайди. — Трябва му жена. „Съдружник, с когото да споделя откритието си“… това е жена, не си ли съгласен?

— Син е. „Който да разпознае вътрешния свят“… не може да е жена. Той пази усамотението си, не е жена това, което му трябва. Той никога не е имал жена. Може да се откаже от Юзефина, но не от самотата. Самотата е онова, от което не иска да се откаже. Бремето е изпратено напред — сигнал по генетичен път. Съдружник, с когото да сподели откритието си, е следващото поколение.

Хайди издаде цъкащ звук на раздразнение.

— Ако не търси жена, защо тогава са всичките тези писма до жени?

— Ха! — бе възкликнал Ларш, чувствайки, че предимството му се измества. Той можеше да я надхитри — щеше да я накара да си плати за това, че беше омаловажила значението на американската рецензия. — Животът на един отшелник — никой не влиза и не излиза от къщата, освен чрез писмата. Той живее чрез кореспонденцията си. Хората са го оставили на мира. Начин за смекчаване на самотата без безпокойството на човешката плът.

— Майка ти — бе отвърнала на удара Хайди — не е била лист хартия.

— Баща ми е превръщал всичко в хартия. — Той си пое мъничка стиска въздух, подготвяйки се: — „Действителността е тънка като хартията…“

— Недей пак да рецитираш това. Знам какво ще излезе. Ти винаги.

— „Действителността е тънка като хартията и заблуждава с всяка своя слабост.“

— „… интуитивния си характер“ — бе довършила Хайди. — Глупави приказки. Обръщане на нещата с главата надолу. Това, което е реално, то е реално.

Тя се бе облегнала назад на стола под жълтия нарцис — имаше познатия сънлив вид, за който той често си беше мислил, че е израз на потайност. Осъзнаваше отново, че я бе победил. Това се беше превърнало в състезание между тях — състезание по асимилация и разкриване на тайни. Тя за кратко се бе изравнила с него, рамо до рамо, беше си на мястото до него. Тя поемаше, тя поглъщаше, тя изяждаше. Тя, наистина, разполагаше с някои неща — с факти, разполагаше с всичко, с което и той разполагаше; тя знаеше и пазеше всички в себе си. Но накрая тя беше само зрител. Не беше честно: дори когато се изравнеше с него, тя не му бе равна, никога не можеше да му стане равна, защото авторът на „Канелените магазини“, авторът на „Санаториума“, авторът на изчезналия „Месия“ не беше неин баща. На Ларш му се налагаше, заради естеството на нещата, пред нея — винаги, винаги, той бе син на своя баща.

Тя го наказваше за това, като правеше той да осиротява, отново и отново го водеше при стрелбата. Стигаше дотам по десетки маршрути. Всеки път беше изненадващо, беше от засада. Тя можеше да започне откъдето и да е, и все пак нанасяше удара си върху Ларш в четвъртъка, онзи четвъртък, четвъртъка на стрелбата: четвъртък, деветнадесети ноември. Двамата бяха открили — проучванията бяха на Хайди, — че онзи ужасен ден бил наричан със собствено име от евреите в Дрохобич: Черния четвъртък. А самото преследване, ловът на евреи по улиците, беше наричан „страшната акция“. Независимо от това колко бдителен Ларш беше, Хайди бе достатъчно хитра да го залови в страшната акция. Капаните ѝ бяха изкусни. Пак ли се беше замислил за изгубения „Месия“? Всичко свършваше със страшната акция — в лагер, с убийство. Известно беше, че бащата на Ларш е предал ръкописа — на кого? кога? — за съхранение. Какво бе станало с „Месията“ и неговия пазител? Мъж ли беше пазителят, или жена, съсед или непознат? Убит при страшната акция, в Черния четвъртък? Или пък депортиран, убит в газовата камера. А тялото — хвърлено в пещта, димът излязъл през комина. А „Месията“? Ако пазителят му е бил застрелян на улицата, дали „Месията“ не се бе пръснал из канавката, за да го дъвчат кучетата и да гние в котешката урина? Или стои затворен във вехт скрин в Дрохобич до ден-днешен? Или е бил изхвърлен с боклука преди тридесет и пет години? Или е останал омотан сред палтото и обувките на пазителя си в планината от палта и обувки зад някоя ограда в лобното му място.

До каквото и да се бяха докосвали, Хайди не спираше със своите връзки — всичко бе свързано със стрелбата. Всичко имаше връзка със стрелбата. Рисунките на бащата на Ларш ли разглеждаха? Неминуемо се натъкваха на страшната акция: страшната акция беше неотразима. Рисунките сами по себе си бяха неземни — дребнички като джуджета, килнати, психологически, символични. Анормални. Тези рисунки, какво представляваха те? Замръзнала паника. Вцепенена пустош. Сам бащата на Ларш в едно писмо до Виткаци говореше за тях като за предопределени образи, „готови, чакащи ни в началото на живота“. Една рисунка представляваше господин с цилиндър, който току-що е излязъл от градинска беседка в града; едно досадно, дебеловрато животно в официален костюм — куче от някаква порода — е поставило лапата си върху лакътя на господина и го убеждава за нещо, умолява го. На известно разстояние, скрит сред дърветата, стои някакъв мъж и наблюдава, цялата му глава е погълната от буйната шума. Тази картина допаднала на вкуса на гестаповски офицер. Заради тези рисунки офицерът се заел да покровителства художника. Гестаповецът издал специален пропуск на бащата на Ларш, за да излезе от гетото — в Дрохобич били изградили малко гето — в арийския район на града. Там имало хляб и бащата на Ларш тръгнал нататък. Този ден се провеждала страшната акция и внезапно излезли цели пълчища есесовци, ала въпреки това бащата на Ларш не бил застрелян случайно. Един есесовец го разпознал, че е евреинът, покровителстван от гестаповеца, и го застрелял. Смяташе се, че есесовецът бил „съперник“ на гестаповеца. Съперник в какво? За какво?

— Ти правиш така, че от всичко се стига все на едно и също място — бе се оплакал Ларш. — Не където трябва. Не се очаква това да е посоката. Отклоняваш ме от моя път. Губя нишката заради теб.

— Нишка ли? Нишка ли? Каква пък е тази нишка? Какъв е този път?

— Книгите на баща ми. Неговите изречения.

— Съществителни и глаголи! Ти смяташ, че за това става дума, за съществителни и глаголи, а? Изречения! Подлози! Сказуеми! Листчета хартия!

— Език. Литература. Бащиният ми — той изпусна въздишка, тъничка като дръжка на тичинка — гений.

— Върви да почукаш на вратата на Академията и им кажи да пуснат баща ти вътре.

— Те щяха да му дадат Наградата, ако бе останал жив.

— Е, може още да има надежда. Може да променят правилника и да започнат да я дават на скелети.

Шок: тя успяваше да предвиди всичко чак до скелета. Без друго предупреждение той бе разбрал по какъв начин Хайди може да го накара да се страхува. Скелети. Всички, които минаваха покрай нея. Всичките ѝ клиенти бежанци. Вероятно и това турче — тя го обиждаше, навикваше го. Да не говорим за бившата частна учителка на Ларш, лъже-княгинята, въпреки че тя беше доста закръгленка. Ами доктор Еклунд? Доктор Еклунд, който се въртеше до нея в леглото сред пристъпите на нощта — огромното брачно легло в техния апартамент, — дали тя пробиваше хубавичка дупка през ксилофона на ребрата му? Ами едрата, детинска, побеляла глава на Ларш Андеменинг: нима бе нещо повече от един чист череп, когато поглеждаше към него със сънливата си крива уста?

Той беше извикал:

— Може би ти харесва, че са го застреляли на улицата! Може би изпитваш топли чувства към СС! Носталгия по Гестапо!

Усещаше цялата си глава като череп. Наблюдаваше я, докато се изправя с напрежение от стола: една стара жена.

— Докажи, че си син на баща си — заповяда тя. — Защо не го докажеш? Не ти казвам да докажеш, че е гений? Не ти казвам да доказваш съществителните и глаголите му. Казвам — докажи, че той ти е баща.

— Познавам гласа му. Познавам ума му. — У него се бе надигнал порив да говори. Бе искал да ѝ каже, че познава окото на баща си, но не го бе направил.

— Защо не си избра да бъдеш син на Кафка? Тогава хората щяха да изпитват някакво уважение. Щяха да са впечатлени. Щяха да те оглеждат.

— Аз знам кой е баща ми. Познавам го отвсякъде. Знам повече от всеки друг.

— Познаваш го отвсякъде — бе изпяла тя. — Събрал си го, ти си колекционер!

— Понякога — бавно бе казал Ларш — неговите думи излизат от моята уста.

— Ти си рецензент! Пишеш рецензии! Никой не получава Нобеловата награда за публикациите си в понеделник!

Много бавно той беше започнал да говори. На езика му тежеше камък, но започна.

— Когато се събудя — с усилие бе започнал той, — виждам окото на баща си. Изглежда, сякаш е моето око, но е неговото. Сякаш той ми дава своето око, за да гледам през него.

— Ти искаш до го възкресиш. Искаш да бъдеш той. — Тя не се бе размекнала. — Мимикрия. Позиране пред огледалото. Какъв е смисълът от това? Какво ще ти донесе? Ти изхвърляш своя живот.

— А твоя живот? — Камъкът бе паднал. — Ако смяташ, че няма смисъл, как така ти си вътре? Точно толкова, колкото съм и аз. Дори повече. Ти намери най-добрите вещи. Писмата. Всичко от Варшава. Ако моите усилия не си заслужават труда, защо да си заслужават твоите?

— Когато доктор Еклунд отсъства, това ми запълва времето. — Тя пак се беше отпуснала назад под лампата; бе вдигнала ръка и я бе загасила. — Доктор Еклунд отдавна ме предупреди, че е вредно да спя през деня. Това причинява халюцинации. Бедничкият Ларш, ти си фантазьор. Няма смисъл от това. Ако нямах тази книжарница да ме държи будна, и аз щях да си подремвам следобед като теб.

Последната сричка бе потънала в тъмното пространство. През разделената с декоративна украса врата се процеждаха струйки светлина откъм улицата.

Ларш се бе преместил и сгърбил на пода до нея.

— Искаш ли кафе? — внезапно го бе попитала тя.

— Не.

— Пийни малко водка.

— Не.

— Тогава е най-добре да си вървиш вкъщи. Среднощ е.

— Повече няма да дойда тук — бе казал той.

Късче смях бе ожулил мрака.

Ларш бе продължил:

— Не, всичко свърши. От теб получавам само насмешки. Стига.

— Искаш да те приемам на юнашка вяра.

— Доверие. Искам доверие.

— Вятър и мъгла. Разкази, писма — всички те са нечии халюцинации. Откъде знаеш, че не си се родил точно тук, в Стокхолм? Пеленаче, тайно пренесено! Това е само някаква приказка. Не знаеш нищо със сигурност. Майка ти е облак, баща ти мъгла. Няма нищо, на което да може да се разчита във всичко това.

— Освен стрелбата. Ти вярваш в нея.

— На смъртта може да се разчита.

Най-внезапно тя се беше разстроила, беше разтворила широко ръце. Жест на оракул. Той беше удивен — тя се отказваше от собствения си стар пейзаж, беше дошъл нейният ред. Нейният живот — целият ѝ живот дотогава, — тя му го отдаваше най-ненадейно: живота ѝ преди доктор Еклунд. Тя го изцеди с един замах с два-три реда — ръцете ѝ разперени в една линия сред черния въздух, оградата — редица от черни линии. Тя се бе появила пред него в мрака с ясната простота на рисунка с въглен — един предопределен образ. Той бе последвал черните линии, бе я очертал, там, на оградата, отмествайки буците над нея към сенките от другата страна: като млада живяла, разказваше тя, в едно село, недалече от онези лагери и се промъквала нощем, винаги когато можела, без да бъде разкрита, за да прехвърля храна през оградата. Вътре било като в клетка, претъпкана с умиращи зверове. Чувала ги как дращят, как дерат с нокти, как издават неясни звуци, как запушват усти; всички те били сенки, боели се да отидат при нея. Чувала ги как разкъсват хартиените опаковки, после тъпчели опаковките в ръкавите си, в обувките си, чувала ги как преглъщат и дъвчат. Понякога повръщали или изригвали с приглушени викове като животни с намордник в пристъпи на диария; всичко това тя разбирала в сляпата нощ по звуците и зловонните миризми. Често чувала стрелба, в стрелбата нямало логика, тя не можела да разпознае къде и защо се стреля, не се разбирала посоката. Понякога сякаш се разнасяла изпод краката ѝ. А веднага след войната, тя взела лампата с жълтия нарцис, само нея и няколко стари книги, и тръгнала на север през границата, напускайки Германия. Нямало да се върне никога. Ако е имала семейство, то останало там, не го споменаваше. В Стокхолм намерила доктор Еклунд и се оженила за него.

Той никога не я беше виждал толкова възбудена. Нещо я беше провокирало. Бузите ѝ бяха увиснали надолу — топки натежало тесто, тя внезапно беше заприличала на булдог. Той не и вярваше, тя беше лъжкиня. Тя не искаше да е това, което е била преди. Той не ѝ вярваше повече по интуиция, отколкото защото я подозираше: тя знаеше твърде много неща за оградата — за отвъдната страна, в сенките. Тя знаеше какво те правеха с късчетата хартия — как тъпчеха всяко парченце в парцалите си, за да си направят подплата против студа, как подпълваха обувките си с хартия заради раните. Тя имаше странно добри познания — като да бяха спомени — за глада, за повръщането и за изригването на червата. Тя ги пресъздаваше с оброчна памет. Припомняше си ги твърде добре, твърде убедително, твърде изразително: нощното пространство отвъд оградата не можеше да предложи обяснение за такова дълбоко пресъздаване. Той я заподозря, че е била една от тях, но скрита — една от сенките вътре.

— Ти си бежанка — бе рекъл той. — Оцеляла. Като мен.

— Като теб ли? Но ти не знаеш какво представляваш! Цял живот си бил в безопасност в Стокхолм! Ти не знаеш кой си! — Тя пак издаде звука на онзи несдържан, нов за нея смях: като кучешки. — Ти си готов да кажеш, че си какво ли не!

— Ти си била зад онази ограда. Отвътре.

— Отвън. Чувах стрелбата.

— Искаш да го скриеш. Боиш се да не бъдеш разкрита.

— Да бе, марано, покръстена сефарадска еврейка. Като онази твоя идея за кралицата, клетата жена!

— Не искаш да го признаеш. Искаш да се отървеш от това. Името ти — бе я обвинил той, беше го забелязал тайно, написано в една от нейните стари книги. — Видях какво е било името ти.

— Има много баварски бюргери с името Симон. Те са всички католици.

— А каква си ти?

— По религия ли? Книжарка.

— Бежанка — бе настоял той, — като всички други бежанци. Ти си избягала. И си оцеляла.

— Стокхолм е пълен с оцелели — бе отвърнала тя, беше притихнала. Тя беше твърдоглава. Нямаше да отстъпи. Вместо това му беше подала ключа си. — Ето, отключи си да излезеш. Ще се върнеш пак, независимо какво говориш.

— Не. Няма да се върна. Казах ти.

Тя се мушна зад него към вратата. Лекият страх, който винаги изпитваше към нея, сякаш бе сгрял ключът, който той превъртя, след което го пусна в ръката и.

— Ти ще поискаш да се върнеш. Спомни си какво си поръчал! Поляци и чехи! Вачулик, Храбал, Конвицки. Витолд Гомбрович! Ти можеш и да не поискаш да се върнеш заради мен, но заради Конвицки, заради Гомбрович…

Той бе излязъл на студа — тя продължаваше да се смее там, вътре, зад вратата. Подиграваше се. Но наистина беше така — заради тях той щеше да се върне. Осъзнаваше как тя въпреки всичко бе взела надмощие над него. Радваше се, че ще може да не идва. Можеха да минат много седмици, преди тя да го върне с макарата на въдицата си, безпомощна риба, закачена на влакното ѝ, за да си прибере поръчаните книги. Но през цялото време дотогава той нямаше да идва, с цялата си сила щеше да се спре. Осъзна колко е самотен. Беше си въобразил, че и тя е впримчена с него. Стрелбата, само стрелбата, с нея беше впримчена. Със скелета на баща му.