Месията от Стокхолм

16

„Моронтьорн“ се изпразваше. Електротехниците с техните бойни чукове отдавна си бяха отишли. Бяха започнали работа в осем тази сутрин, като изкъртиха с трясък кратери в стените и половин час преди обяд старите горни етажи на „Моронтьорн“ се разтресоха в конвулсии. После електротехниците се бяха изпарили. В момента секретарките бяха тръгнали да излизат, пърполеха надолу по стълбите като конфети. Нилсон затваряше като с ракетен обстрел прекрасните нови чекмеджета на космическото си бюро. Асансьорът като език на камбана се блъскаше в стените на шахтата — чу се как с опасно дрънчене сваля Нилсон надолу, към улицата. Не бе останала и следа от литературното гърне, дори утайката му. Гунар вече беше отишъл на другата страна на площада и пиеше ежемесечния си чай с директора на библиотеката на Академията — едно събитие, изчислено така, че да направи впечатление на литературното гърне, ако получеше възможност да им разкаже за него — какво огорчение беше само, че в последно време то искаше да слуша само за живота и творчеството на Ларш Андеменинг! Андерш беше взел автобуса за вкъщи, при вкаменелостите на праисторическото си семейство: при древния си пастрок и допотопната си леля.

Детето междувременно бе заспало, свило на тръбичка устни — достатъчно широко, за да може, от време на време, да изхърква, нещо крайно неуместно за такова дребно телце. Хъркаше като лъв.

Нейното лице беше различно от това, което помнеше. За половин година време тя — Ларш не би казал, че е загрубяла, но сега изражението ѝ бе станало нагло. Нямаше предвид някогашното и леко вироглавие, нямаше предвид безочливостта, имаше предвид нещо съвсем различно. Тя изглеждаше ужасно кротка: сдържана: една фигура, отлята от някакъв чист метал. Една неподвижна пиета, светла като мед — вероятно бе под въздействието на детето в скута ѝ. А що се отнася до хъркането на момчето — тя сякаш държеше жив тромпет, който можеше да изсвири всеки миг.

— Защо в къща с мебелирани стаи? — предизвика я той. — Мислех, че имате много пари, всички вие. Защо не в някоя хубава скъпа къща недалече от „Кафе «Опера»“? Какви торти има там! Не постъпваш честно с това малко приятелче.

Тя допря устни до челото на момчето.

— Температурата му се качва.

— Освен ако къщата с мебелираните стаи не е част от декора? Подходящ ефект, а?

— Ти си мислиш, че аз друго не правя, а само разигравам театър.

— Доколкото знам, е така. Те са те впримчили във всичко това. Вършиш това, което се очаква от теб.

— Преди час беше добре — тихо каза тя. Ръката ѝ лежеше върху ръката на детето.

— Сценична треска — подсказа Ларш.

— Не говори такива неща. Това си е моето малко момченце.

— Семейният бизнес! Колко бащи, колко майки, и ето — фокус-бокус, син…

— Аз не съм като теб. — Тя замълча. — Не съм.

Той пак я изгледа с безучастен поглед.

— Доктор Еклунд не е плод на въображението. За съжаление. Аз преди си мислех, че е.

— Също и майка ми. Майка ми е в Гренобъл, при новия си съпруг. Разказах ти за това.

— Това е измишльотина.

— Една част не е.

— Една част! А след всичкото това време ти си готова да обясниш кое какво е? Кой какъв е сред действащите лица?

Гаргантюански тътен заглуши последните му думи. Детето, събудило се от собствените си вибрации, подгъна крака в конвулсия и сякаш отново се отпусна в съня си. Две бразди от сълзи се спуснаха с лъкатушене към брадичката му — сякаш беше дръжка на жълъд, — и оттам върху ръкава на Елза Вац: дишащите тежко ноздри плачеха, подутите клепачи се намокриха.

— Не биваше да идвам — рече тя.

— Не биваше. Особено сега, когато разбирам защо си дошла.

— Не разбираш.

— За голямото изглаждане на недоразуменията. Онзи високопоставен партиен функционер, и той ли беше измислен?

— Той беше приятел на майка ми. Казах ти. Тошек Глувко.

— А възрастната вдовица с кутията и възрастният вдовец във Варшава, обувките, хартиите във фурната, мъжът с дългото черно палто…

Тя го погледна. Беше неподвижна. Дори зениците на очите ѝ оставаха заковани на мястото си. Човек можеше да хвърли камък по тях и те пак нямаше да трепнат.

— Ти не знаеш нищо за Дрохобич. Нищо. Не знаеш нищо за Варшава. За теб всичко това е само един стремеж — то е това, което искаш да бъде, — ти нямаш никаква представа за тези градове.

— Аз съм роден там. Аз съм бежанец.

— Няма никакво значение колко пъти ще повториш тези неща, ти пак няма да знаеш къде си роден. Това е измислица. Избрал си си този мним баща от някоя книга. Кой друг може да направи такова нещо…

Спокойствието му го напусна, той запремигва: окото му се опари от онова, другото око. Не беше толкова спомен, колкото смъдяща болка, парене. Онова, другото око, вече не се подчиняваше на призива му, дори в най-слабото кътче на паметта. Истината бе, че той не можеше да го повика. Когато се опита да си го представи, виждаше само съвсем малка купчинка пепел, обла, с неправилна форма, не по-висока от нокътя на палеца му. Сивата пепел би могла да мине за вълмо от косата на Елза Вац.

— Кажи ми — попита той — има ли баща за това дете някъде? Или ще му се наложи да си го измисли?

— Баща му е в Бразилия.

— В Бразилия ли? Не в Антверпен? Значи не се е включил в семейния бизнес?

— Разведени сме — стори му се, че я чува да казва. — Хъркането на болното дете пак се усили и отнесе по течението думата, възможно бе да е казала и нещо друго. „Принудени сме“, или „Изгубени сме“, или „Размазани сме“, или нещо друго, по подобен начин протяжно произнесено с нейния странен звук, произведен в средата на гърлото и. Би могло да е абсолютно всичко, мигът отмина и детето отново се успокои.

Ларш решително заяви:

— Ти си най-лошата от всички. Нарекла си се с име, взето от книга. Аз не съм направил такова нещо. Задигнала си Адела, облякла си се в едно име, предрешила си се…

— Госпожа Еклунд смяташе, че това ще привлече вниманието ти. Искаше да те заинтригува.

— Госпожа Еклунд. Ами ученичката, момичето? Съвкупляване с дете! С една от собствените му ученички! Това не го е измислила госпожа Еклунд! Това е твоя измислица, нали — съвкупляването с дете, нали е твоя измислица? Хайди не би се сетила за това. Не и го признавам за нейна заслуга.

— Както искаш, така мисли. — Тя наведе глава. — Дойдох да ти кажа, че ти беше злоупотребен.

— Употребен — поправи я той.

— Тя те оскърби.

— Но не и доктор Еклунд, така ли. Не и доктор Еклунд с прекрасната му лупа, нали? Кръстоска от детектива Шерлок Холмс и циркаджията Ф. Т. Барнъм, нали?

— Не, не и баща ми.

— Баща ти — отмъстително повтори той.

— Той те оскърби, но съвсем слабо.

— О, благодаря, значи, съвсем слабо. Признателен съм му.

— Ти го засегна повече. Той още не се е съвзел. Никога няма да се съвземе. Ти си нямаш представа какво направи. Аз затова съм тук — каза тя. — Дойдох да ти кажа какво си направил.

— Какво съм направил ли! Съсипах му шедьовъра. Предполагам, че за изработката на такова нещо на един експерт са му необходими два или три месеца, нали? Така че няма проблем, може да започне и да изработва друго.

Тя пак повтори:

— Ти нямаш представа какво направи. Не го съзнаваше тогава, не го разбираш и сега.

— Е, ако разбирах, аз щях да бъда експертът, нали така? Предполагам, че на човек му е нужно подходящо мастило, подходяща писалка, както и подходящ вид хартия и необходимо лековерие. Предполагам, че той може да се снабди с тези неща. Също и всякакви полезни ръкописи — отделни писма, контрабандно внесена кореспонденция, по които да оформи почерка, това е най-напред. А след това и добър лъжльо като теб — родена трагична актриса, бих те нарекъл, — и доста грубо боравене, така че хартията да бъде намачкана и състарена за кратко време, пренасяне и разнасяне в чанти и съдинки, а вероятно дори и в обувки и фурни, потапяне в локви — всичко това са технически неща и аз не зная как се правят. Основното обаче е да разполагаш с подходяща измишльотина, която е най-важното, измишльотината, нали така?

— Вие сте всичките литературни паразити. — Тя бе цялата изпълнена с мрачно презрение, момчето се размърда в ръцете ѝ. Беше мадоната на презрението. — Отмъщение и илюзия, илюзия и отмъщение! Вие си мислите, че всичко е фантазия. Има много повече неща на света, не само фантазия.

— Като пари — подсказа Ларш. — Нали това е смисълът на целия ви семеен бизнес.

Момчето потръпна, внезапно се бе събудило. То с труд повдигна желъдовидната си брадичка и косо огледа стаичката. В мрака на входната врата, изправена на задните си крака, клечеше една сивокафява мишка. Тя се тресеше цялата. Ушите ѝ потрепваха, мустаците ѝ се поклащаха и тя бе вдигнала дребните си предни лапички като ръцете на дете.

Момчето извика, продължителен писък, и се смъкна на пода.

— Трябва да го отведа.

— Не трябваше да го водиш. Детето е толкова болно.

— Какво разбираш ти от това? — Презрението ѝ бе наистина мрачно.

Той съзнаваше, че тя е права. Мина му през ума мисълта — спомни си за изхвърлената кутия с боички на Карин, за отвлечената в Америка Карин, — мина му мисълта, че е сменил невероятния живот на дъщеря си срещу купчинката сива пепел. Илюзия, илюзия! И пари. Не беше ли самият той жив заради семейния бизнес на продажния търговски пътник във Варшава преди толкова много време?

Той кротко рече:

— Аз имах някога дете. Отнеха ми я и вече нямам свое дете.

— Колко платоническо. Литературно. — Тя не му вярваше и защо ли да му вярва? Казваше го той самият: измислил бе баща си, защо да не измисли също така лесно и едно дете. — Няма ли нищо твое, оставено тук и сега? Би трябвало да се запиташ дали ти самият съществуваш. Може би си просто нечия теория. Нечия презумпция. — Тя сграбчи момченцето си. — Любители на литературата. Паразити. Затова дойдох. За да съм сигурна, че си го научил.

Тя не изпитваше никакво състрадание. Той не разбираше кое е това, което трябва да научи.

— Ти го довърши. Кремира го. Няма го. Същият. Единственият. Беше това, което се смяташе, че е.

— Факсимилето на доктор Еклунд — Така замъглено, тихо.

— „Месията“ — произнесе тя: лицето ѝ бе непроницаемо, неизменно, жива медна отливка. — От Дрохобич. През Варшава. Същият.

— Това ти го казваш — рече той. — Казва го Адела. Толкова по този въпрос.

— Изгорен. Унищожен. Разбери! — заповяда му тя.

— Искаш да вземеш реванш, това е всичко. Дъщерята на фалшификатора.

— Беше това, което се смяташе, че е. Той подправя паспорти, нищо друго. Не може да подправя други работи. Или поне не се е опитвал. Той извежда хора от там и ги води тук, защо не слушаш какво ти казва Хайди? Може да отведе хората навсякъде. Майка ми ходи където си иска. Както и аз. — Той забеляза, че тя се е овладяла, както и синът ѝ. Беше тръгнала да си върви, в някаква своя посока. — Последният продукт на творческата мисъл на Дрохобич — заяви му тя, — изчезнал в дима.

Трагическа актриса!

Бежанец шарлатанин!

Той не знаеше дали тя ще избере асансьора или стълбището. За негова изненада чу двойно трополене откъм отвора на стълбищната клетка, учестен като бод на шевна машина: тропотът от стъпките на момчето след нейните стъпки. У нея нямаше никакво състрадание — защо? Бе придобила навика на покорството. Крачеше вместо баща си. Водеше крачките на малките крачета надолу.

Това осигури на Ларш необходимото му време, не му беше нужно много време. Беше забравил в кое чекмедже на ожуленото старо бюро на Нилсон я беше пъхнал. Пребърка едно след друго чекмеджетата — бяха празни, нищо ценно нямаше в нито едно от тях. Накрая я намери: бялата барета, лепкава от влагата в „Моронтьорн“. Беше я занесъл в „Моронтьорн“ в деня, в който се бе изнесъл от стария си апартамент. Беше зарязал юргана, струпан върху кожения фотьойл със строшения крак в чупката на коридорчето.

Той изтича до горния край на стълбищната клетка — не виждаше нито майката, нито детето, но от трополенето на бодовете разбра, че вече са близо до най-долната площадка.

— Госпожо Вац — извика той в мрачния вертикален въздух. — Шапката ви! Вземете си шапката! — и я пусна да падне в спираловидно движение все по-надолу и по-надолу.