Месията от Стокхолм

8

Оттатък площада, над Академията, подутият призрак на баща му отдавна се бе разпаднал сред сивите шпилове и снега, който се сипеше косо. Миризмата на нещо изгорено, какво ли беше? Той пресече моста към шлюзовете, където соленото Балтийско море ревеше под краката му. Цели три седмици не беше ходил там. Хайди го накара да почака, преди да дойде до вратата.

— Вониш като похотлив овен — недоволно рече тя. Той се потеше от бързото ходене — почти беше тичал — в прясно натрупалия сняг. От обувките му капеше вода. Тя го накара да ги остави в преддверието, мърмореше, че ѝ прекъсвал работата — имала много работа, същия ден била пристигнала голяма пратка. Но той разбра по дългата и бавна несдържана прозявка, че чукането с джобното ножче по стъклото току-що я бе събудило. Готвеше се да нощува на походното легло в задната стая. Доктор Еклунд беше някъде извън града, на Ларш му се стори, че тя се чувства неловко.

— Никой освен теб не иска такива неща — каза му тя, тази забележка беше вече банална. Вачулик, Храбал, Гомбрович, Конвицки. Тя струпа книгите от неговата поръчка върху малката си масичка в задната стая. — Какви имена! Нали ти казах, че тези приятели ще те доведат пак тук? — Тя пак се прозя, но с някакво насилено самодоволство. — Защо не дойде миналата седмица? Когато се обадих?

— Андерш взе съобщението ти от бюрото на служителка в приемната преди един час — отговори Ларш.

— Преди час ли? Какъв е този вестник, в който работиш! Те ще закъснеят с цяла седмица да съобщят за края на света. — Разсъни се и заговори френетично. — Ти твърде много закъсня, няколко дни. Мислех си, че ще проявиш разум и ще дойдеш тук веднага. Накарах я да чака цял следобед.

— Коя е тя?

— Една жена, която се интересува от Полша.

Държеше се предпазливо, съобразително. През трите седмици, докато не бе идвал тук, той не беше забравил колко опасна може да е, как може да го надвива.

— Ако княгинята иска да се върна при нея — каза той, — тя е твърде закъсняла. Изгони ме, когато смятах, че още имам нужда от нея. Сега нямам никаква нужда от нея — но той разпозна в собствения си грачещ глас, докато поглъщаше капката водка, която Хайди му беше дала, когато той я помоли, че помежду им има нещо друго.

— Не, не, не е госпожа Розановска. Аз им казах на „Моронтьорн“ кой е. Казах им. Те рекоха, че ще го запишат в съобщението. Господи, Ларш, ако си имаше телефон в твоя апартамент, като всеки нормален човек…

Той измъкна смачканото квадратно листче, което Андерш му беше донесъл и го погледна. ГОСПОЖА ЕКЛУНД ТЕЛЕФОНИРА ЗА СЕСТРА ВИ. Снегът кой знае как се беше промъкнал в джоба му и беше навлажнил всичко вътре. Безсмислените думи бяха започнали да се размазват.

— Аз нямам сестра. Никъде изобщо не става дума за никаква сестра. Ти знаеш това.

— Това вероятно е така. Аз не си помислих, че тя наистина е твоя сестра. От начало до край ми се видя, че това е много подозрително. — Хайди оформи едно от добре пресметнатите си смръщени изражения — тя цялата беше израз на възмутено блаженство. Не твърдя, че нямаше прилика, но факт е, че тя не се върна. Каза, че ще се върне, но не се върна. Помолих я да го остави за теб, но не искаше. Не я виня, стига да е автентичен.

— Какво да остави? Кой да е автентичен?

— Мило мое момче — тя никога преди не се беше обръщала към него по този начин, с тази негова побеляла глава! Но в това обръщение имаше достойнство, което го затрогна: — Тя има ръкописа на „Месията“ в една малка бяла пластмасова чанта. Носи го със себе си ей така. Оригиналът. Самият той. Видях го със собствените си очи.

— „Месията“? Никой не може да го има. Той е изчезнал. Не съществува.

— Тя го има в чантата си.

— Кой го има, за Бога?

— Сестра ти.

— Няма такава сестра. Шарлатанка. Теб са те измамили.

— Тя не е казвала, че ти е сестра. Аз само си извадих заключение.

— Извадила си си заключение ли! — изрева той.

— Ами след като тя се нарича дъщеря на автора на „Месията“, а ти си синът на автора на „Месията“, от това следва, че ти е сестра. Това е очевидно.

— Очевидно! Дъщеря! Няма никаква дъщеря! Няма никакъв „Месия“!

— Не много отдавна ти беше на друго мнение.

— Ръкописът е изчезнал, няма останал жив човек, който да смята друго.

— Ти казваше, че може да е бил скрит.

— Този, у когото е бил, е арестуван. Този, у когото е бил, е мъртъв.

— Тя не е мъртва. Тя ми обясни, че причината да е у нея, е просто защото му е дъщеря. Никой друг не е могъл да го вземе. Съхранен е изрично за нея.

Ларш рече:

— Няма място за друго дете в цялата история. Не е правдоподобно. Не може да бъде. Ти познаваш цялата история не по-зле от мен. Само аз съм негово дете.

— Е, може да си ти, но може и да не си. Но ако си ти, защо да не може да има друго дете?

— Какво каза тя? Какво точно?

— Каза, че човекът, който е написал „Месията“, е неин баща.

— Но той е мой баща! — извика Ларш.

Хайди се усмихна щастливо с някаква мошеническа радост.

— Ако ръкописът не съществува и ако дъщерята не съществува…

— Знаеш, че няма дъщеря.

— … то тогава може би няма и никакъв син.

— Но аз съм тук. Ето ме.

— Точно това каза и тя. Благата вест от Библията. И беше абсолютно толкова убедена, колкото си ти.

Носела бяла баретка. Приблизително на възрастта на Ларш, съдейки по косата, която наскоро била започнала да побелява, макар и само от едната страна, разделена от леко старомоден път; лицето било гладко като на бебе. Определено имало прилика, не съвсем силна — не била близначка, — но достатъчна някак, отгатвала се. Сходствата били в това, което липсвало, в отсъствието на характерното изражение. Не изглеждала доволна. Не изглеждала и — ами, нормална. Точно отсъствието на характерно изражение накарало Хайди да ѝ обърне внимание, макар и не веднага — Хайди била напрегната, чакала доктор Еклунд. Доктор Еклунд всеки момент трябвало да се върне от Копенхаген. Жената се появила ненадейно от никъде — от снега — с бялата си пластмасова чанта. Хайди държала под око чантата — крадците в магазина носели такива чанти. Но жената изобщо не отишла при рафтовете с книги — влязла в пътеката между тях и излязла. Книжарницата била облята в безумно ярка утринна светлина: заслепяващият блясък на снега по чудат начин се стрелвал с насечените късчета ранна слънчева светлина, твърде остра, за да бъде изтърпяна. Цялата тази прекалена белота сякаш се трупала в тясното преддверие на книжарницата, тя беше измела жената право през входа. Жената попитала турчето за собственичката, трябвала и собственичката, заради купчините чуждестранни книги на витрината. Чуждестранните книги я били примамили, никога досега не била забелязвала тази книжарница. Била свикнала да обикаля пеш целия Стокхолм, макар че все още била отскоро тук. По акцента ѝ можело да се предположи от колко скоро. Имала нещо удивително, нещо изумително в чантата си. Дали имало някой тук, може би дори самата собственичка, който да може да чете на полски? Или пък да имат връзки с местната полска интелигенция? Точно в тази чанта, която държала в ръката си (бил лек, не бил някой голям том), се намирала творбата на един гений, който най-случайно — нямало да се стеснява да го признае, нямало да скромничи! — съвсем случайно бил нейният собствен баща. Мъртъв. Убит. Паднал жертва, доста отдавна, но безсмъртен. А тя била дъщеря му. Ето ме! Била наследила последния ръкопис на баща си, шедьовъра, за който цял свят смятал, че е унищожен, заличен, изчезнал. Заслужавало да бъде преведен на шведски, но тя самата не можела да го направи. Заслужавало да бъде преведен на всички езици по земното кълбо. Една фантазьорска творба, самото заглавие показвало колко е фантазьорска, о, изумително, не можело да бъде обяснено само за половин минутка. Дали има вероятност собственичката да познава някой, който да може да направи нещо за такъв един ръкопис? Да го избави, да му осигури спасение, да го разпространи като евангелие? Всъщност, тя търсела преводач.

— И ти ѝ посочи Княгинята? — рязко я прекъсна Ларш.

— Посочих ѝ теб.

— Какви ги говориш? Какво ѝ каза?

— Казах ѝ, че ти си в стихията си с полския. Казах ѝ, че полският ти е в душата, не че го говориш като поляк, но че си изцяло обладан от него! Казах ѝ, че си луд на тема литература. Казах ѝ, че си познавач на творчеството на автора на „Месията“. Казах ѝ всичко това.

— Но не и тайното обстоятелство. Без него.

— Нали това е твоя тайна? Ти продължаваш да я пазиш, с изключение на миговете, когато се раздрънкаш. Как бих могла да ѝ кажа нещо, което не си казвал? Проблемът е там, че ти ми нямаш доверие.

— Щом тя говори с акцент… — той преглътна. — С какъв акцент говори?

— Откъде да знам? Аз самата говоря с акцент.

— Ами името ѝ? Нали е казала как се казва?

— Елза. Не, Адела. Мисля, че беше Адела. Не ми вади душата с тези неща, Ларш. Аз се опитах да се свържа с теб, в края на краищата. Оставих ти съобщение в „Моронтьорн“, какво повече можех да направя? А и я накарах да остане и да чака. Но на нея ѝ омръзна да чака и си тръгна, укоряваш ли я за това?

— Къде живее?

— Не ми каза.

— Не ти ли остави телефонен номер?

— Каза, че предпочита пак да намине.

— Но не го е направила. Не е дошла след седмица. Изпуснахме я, а тя е една побъркана измамница…

— В чантата ѝ имаше нещо.

— То не е било „Месията“.

— Ами тогава какво те е грижа, че сме я изпуснали?

Между тях сега се почувства някаква отмалялост, сякаш току-що бяха изтичали навън от запалената къща. Миризмата на изгоряло бавно се процеждаше от дрехите на Ларш: вдигаше се като дим нагоре от корема му, под мишниците му, от просмуканите джобове на задника му, от влажните му от снега крака. Хайди лъщеше като кехлибар. Устата ѝ пак се бе отпуснала сънливо. Ларш се запита дали с целия си талант да преобръща нещата тя не беше разкрила неговата история — скритите му обстоятелства — пред доктор Еклунд; и дали не беше разказала своята история. Оградата. В последния момент тя се беше върнала към стария си навик да използва „ние“ — това не беше му убягнало. Но на нея не можеше да се разчита: мина му през ума, че жената с бялата барета, сред бялото великолепие на утрото, понесла лекия като перце „Месия“ в бялата чанта, ако не беше ангел, беше невинна лъжа.

— Нещо гори — рече той.

— О, боже! Печката. Влез да видиш, Ларш. Сигурно не съм изгасила пламъка на чайника след обяд. Започнала съм да остарявам.

Той пристъпи две крачки.

— Печката е изгасена. Не е включена.

— Тогава трябва да е миризма на лепило. Лепило от опаковката на последната доставка. Понякога мирише така. А може да мирише и от теб. На пот. На разгонен коч. На смог. — Тя бе започнала да чезне, да губи сили, гаснеща светлинка. Нещо я смазваше. — Снегът на покрива натежава. Задържа пушека към земята. По улиците. Всеки комин в града изпуска пушек…

— Може и да са комините — съгласи се той. Каприз на атмосферата. Метеорология. Стокхолм, тлеещ в най-крайните северни краища на индустриалния Запад, със скупчени къщи, с шпилове като армия от щикове, със сгради с канцеларии, фабрики, апартаменти, компютри, пълната с пясък мъгла в жилищата, колебанието, амортизацията, износването, разрухата, краят. Лошият мирис отвъд оградата. Дори бдението на ангелите. Белите крила на ангелите минаващи на тълпи — за тях се знае, че изпускат миризмата на горещи пера.

Той се замисли за дребните си опасения.

— Доктор Еклунд — попита Ларш, — той кога се върна от Копенхаген?

— Още не се е върнал. Виж пътищата, за Бога. Самолетите не излитат в облачно време.

— Тази конференция не свърши ли отдавна?

— Каква конференция?

— Онази в Копенхаген.

— Не беше конференция. Объркал си Копенхаген с нещо друго. Консултация. Примабалерината на датския национален балет. Не искала да танцува. Не искала да стъпи на сцената.

— Доктор Еклунд не е в Копенхаген — рече Ларш.

— Ами може би не. Един Господ го знае къде е заседнал. Човек никога не знае.

Тя се понесе към койката си. Искаше си койката, беше стара и копнееше за сън. Искаше той да си върви. Но той настоя — усещаше как зъбите му се впиват.

— Доктор Еклунд — рече той — не е заседнал никъде.

Забеляза, че тя е по пантофи. Свали ги под жълтия нарцис и му подаде ключа.

— Заключи на тръгване. Ще ми го върнеш следващия път. — Следващият път: тя очакваше той да се върне. Никога преди не му бе поверявала ключа — искаше той да го вземе със себе си. Той я наблюдаваше как се напряга, докато си сваляше чорапите, свита в коленете; после се отпусна назад върху разтуреното си легло. Бели косми от косата ѝ се вдигнаха от възглавницата. Тя разтвори уста и пак се прозя, очите ѝ се насълзиха.

— Ако не е заседнал, значи е на път за насам.

— Госпожо Еклунд.

Лицето ѝ бе скрито във възглавницата. Гласът и звучеше провлачено, изтъняваше. Изчезваше.

— Не забравяй да върнеш този ключ тук колкото се може по-скоро. Той е един от дубликатите на доктор Еклунд. Не че си губи ключовете. Просто ги оставя на различни места. В болницата. В апартамента.

Ларш отмерено изрече:

— Ти си тук всяка нощ съвсем сама. Няма никакъв апартамент. Няма никакъв доктор Еклунд.

— Махай се. Вземи си книгите и си върви. Аз трябва да поспя. Заспала съм вече.

— Доктор Еклунд е фантом.

— Не, не, ти не разбираш, ти не можеш да схванеш — завря се тя във възглавницата си. — Тя пак танцува. Примабалерината.

Ключът в ръката му се бе загрял.

— Бежанка и измамница — рече той. — Това си ти.

В тясното коридорче, с чехите и поляците в ръце, той с мъка пак обу обувките си, олюлявайки се от крак на крак и облягайки се на стъклото на витрината. Точно там, където тя беше стояла — така наречената дъщеря — с бялата си пластмасова чанта. В която лежаха, или по-скоро хаотично бяха се скупчили някакви листове от ръкопис, независимо какво точно беше. На витрината лакираното кралско семейство се беше настанило мило на софите, чайките бяха нашарили като точки езерото Венерн1, а до тях се извисяваха купчините руснаци, южноамериканци и англичани, толкова много бръщолевещи неотложно чужденци. Ключът влезе лесно право в ключалката, осветена от широк кръг светлина, затворен от уличната лампа. В това осветено място — така наречената дъщеря — била решила да разкрие коя е. Ето ме.

— Тръгнал е за насам — чу Хайди да вика от задната стаичка. Един стон: но не точно стон. По-скоро звукът на невъзможни за дешифриране срички, изчезващи на дъното на морето. Немски? Полски? Сърбохърватски? Чуждестранно бръщолевене, неразбираемо. Той пъхна ключа в джоба си. Опари бедрото му. Тайният му страх. Но после той си рече: Я виж! Той не ме изгори, той не ме гори. Няма никакъв доктор Еклунд. Доктор Еклунд не съществува. Доктор Еклунд е фантом. Действителността е тънка като хартията и заблуждава с всяка своя слабост интуитивния си характер. Вече не беше съвсем сигурен дали Хайди изобщо беше извикала нещо. Пък и той, така или иначе, бе вече на няколко метра от книжарницата. Тайничкият му страх се бе уталожил. Беше изчезнал.