Месията от Стокхолм

17

Не че ѝ бе повярвал. Понякога установяваше, че ѝ вярва, но най-често не ѝ вярваше.

Това, което продължаваше да го безпокои, бе миризмата — онази миризма на нещо, което се пече, — из цял Стокхолм. Беше цяла напаст — във всяко ъгълче на града, без значение колко чист и ясен бе вятърът. Понякога изглеждаше, че се надига от отбиваните води в шлюзовете, друг път се разнасяше от върховете на шпиловете. И винаги го настигаше, където и да беше, по всяко годишно време. Сякаш Стокхолм гореше и бавно се превръщаше в Африка: миризмата, зиме или лете, на изпечена зебра.

Знаеше, че това са халюцинации — халюцинации от някакъв род, — Хайди би настоявала, че са халюцинации — че е плод на въображението му. В края на годината почти бе спрял да мисли за миризмата, освен когато се събудеше сутрин; сутрин тя винаги бе в дрехите му.

Литературното гърне, от своя страна, се бе върнало към навика си да не обръща внимание на Ларш Андеменинг: въпреки че пощата му беше доволно обилна и Нилсон бе прибавил (независимо от завистливата бледост на Гунар Хемлиг и Андерш Фюскингел) тлъст неделен кокал към броевете му в понеделник и вторник. При все това се случваше понякога — не много често — Ларш да изпитва тъга по предишния си живот. Не защото не бе успял да го очисти. И не заради изгубения „Месия“. Не и защото бе застаряло сираче и бе мушнал пръста си в речника, за да си избере оттам име. Не и заради онова лъжесвидетелствуващо око, изхвърлено като счупен сляп въглен сред пепелта на месинговата амфора.

Когато все по-рядко и по-рядко миризмата започна да нахлува от сутрешните процепи, в тесния коридор на черепа си Ларш зърна някакъв мъж с дълго черно палто, забързан с метална кутия от тиранти под мишница, все по-бързо и по-бързо запътен към комините. Тогава, сред синята светлина на Стокхолм, сред парите на зебрите, той изпитваше чувство на скръб.