Милост

Послеслов

Листенцата на кичестия сорт са подредени по сложен начин.

Това е розата на двайсети век и в момента Лиз Ачисън подрязваше точно една такава; невероятно бялата „Айсберг“ беше буен храст и надвисваше от всички страни около входа на оранжерията. Посетителите често се възхищаваха на цветовете й и тя бе сигурна, че ако представи розата на конкурс, ще получи поне синя лента.

Този ден, докато подрязваше издънките, тя носеше тъмнозелена рокля с цвета на гущер в полунощ. Дрехата бе в подходящ мрачен оттенък, но не беше черна — отиваше в съда, не на погребение.

Макар че в резултат на процеса щеше да остане нещо като вдовица, Лиз не скърбеше.

Въпреки препоръките на адвоката си Оуен бе отхвърлил предложението за споразумение — дори след като До-роти се съгласи да свидетелства срещу него в замяна на отпадане на обвиненията за съучастничество в убийство. Оуен смяташе, че ще се измъкне поради невменяемост. Един експерт, психиатър, зае свидетелското място и надълго и нашироко описа Оуен като социопат. Тази диагноза обаче очевидно не оказа същото влияние върху съдебните заседатели както свидетелствата за болестта на Майкъл. След продължителен процес Оуен бе обявен за виновен по обвиненията за извършване на убийство първа степен.

Миналата седмица Лиз беше подписала договор за закупуване на Лангделовия разсадник и същия ден подаде заявление за напускане в училището; в края на първия срок двайсетгодишната й кариера като учителка по английски щеше да приключи.

За изненада на голямата си сестра Порша поиска счетоводните документи на разсадника, за да ги покаже на настоящия си приятел — Ерик или Едуард, Лиз вече не помнеше името му. Той бе финансист и остана впечатлен от успехите на фирмата, препоръча на Порша да купи дялово участие, докато все още има възможност. Младата жена прекара няколко дни в обмисляне на предложението, сетне се разколеба и заяви, че има нужда от още време, за да вземе решение. Обеща на сестра си да й даде отговор, след като се върне от Карибските острови, където смяташе да прекара февруари и март.

Порша бе прекарала нощта в имението и щеше да придружи Лиз в съда. След арестуването на Оуен младата жена беше останала три седмици в Риджтън, за да помогне в почистването и ремонта. Седмица след прочитането на обвинителния акт обаче Лиз реши, че иска да остане сама, и помоли сестра си да се върне в Ню Йорк. На гарата Порша неочаквано се обърна към нея:

— Слушай, защо не се преместиш при мен?

Лиз беше трогната от предложението, макар че очевидно и самата Порша не го взимаше насериозно.

Градът не беше за Лиз и тя отказа.

Сега тя затвори горните отдушници на оранжерията, за да спре притока от студен зимен въздух, и си помисли: „Ние се сблъскваме със смъртта по различни начини и повечето от тях са много по-прозаични от това да намериш духовете на мъртвите си предци в една оранжерия или да научиш, че съпругът ти е преминал много километри, за да ти пререже гърлото, докато спиш.“ Докато размишляваше върху тези кратки напомняния, че сме смъртни, Лиз се замисли за сестра си и разбра, че стремежът на Порша да страни от нея през всичките тези години не е бил породен от извратеност или жестокост. Не, бягството й от семейството имаше по-проста причина: тя правеше онова, което й бе отредено да стори.

Прекалено много върбови клонки, прекалено много поучения, прекалено много безмълвни като на погребение вечери.

И кой знае? Може би старият Л’Оберже бе променил мисленето си след злополучния урок по плуване на Лиз и се беше качил в леглото на дванайсетгодишната Порша. Все пак тя бе по-красивата от двете.

Понякога тази мисъл й се струваше пълна лудост и непростимо богохулство. Беше се оказало обаче, че лудостта вирее в задния двор на Лиз и ако нощта на бурята (деликатният евфемизъм, с който сестрите наричаха онази случка) я бе научила на нещо, то беше, че има само два непростими гряха: лъжите и нашата склонност да ги приемаме.

Трентън Хек също щеше да е в съда днес. В случая той имаше и друг интерес, надминаващ обикновеното търсене на възмездие. Преди да бъде уволнен като директор на Марсденската психиатрична болница, доктор Роналд Адлър бе отказал да му изплати наградата, която Хек смяташе, че е заслужил. Следващият директор нямаше нито морални, да не говорим за законови основания да изплати сумата, която се оказа, че Адлър дори не е имал правомощия да обещае. И затова отчаяният Хек съдеше Оуен, задето го бе прострелял в гърба.

Застрахователната компания отказваше да плаща за такава злополука и Хек с ужас установи, че да съди Оуен, всъщност означаваше да съди Лиз. Той веднага предложи да оттегли жалбата си, но тя го увери, че той най-много от всички заслужава обезщетение от тази трагедия и въпреки енергичните протести на адвоката си му написа чек за значително по-голяма сума, отколкото беше поискал.

Лиз си даваше сметка, че двамата, тя и Хек, нямат много общи неща, но въпреки това го чувстваше много близък. Все пак, когато той я покани на вечеря миналата седмица, тя отказа. Вярно бе, че Хек се нуждаеше от нещо повече от един фургон и кучето си, но тя не вярваше да може да му го осигури.

Майкъл Хрубек нямаше да присъства на процеса.

В Деня на благодарността по скромна негова молба Лиз го бе посетила в Държавната психиатрична болница във Фремингтън, където той отново се намираше под грижите на доктор Ричард Колер. Отначало Майкъл й се сърдеше, че като пратеничка на Бога е отказала да отнеме живота му като наказание за убийството на президента от деветнайсети век. Очевидно обаче започваше да приема мисълта, че спасяването й е част от някаква сложна небесна сделка, която само той разбираше, и затова се примири да остане на белия свят, колкото му е определено.

Самият Майкъл също беше подсъдим — по обвинения за убийство на съкилийника си преди бягството от Марс-ден. Уликите ясно показваха, че тук става дума за самоубийство и делото се водеше само защото с измъкването си Хрубек бе направил на маймуни и болничните власти, и полицията. Майкъл, както увери адвокатът му, щеше да излезе от съдебната зала не само оправдан, но с по-добър обществен имидж от обвинителя, който (както писа поне един вестник) имаше много по-важни занимания от разследването на смъртта на Боби Рей Калахан, един доказан убиец.

Имаше и други обвинения: кражба на коли, проникване с взлом и умишлено затваряне на двама много сърдити полицаи от Гъндърсън, на единия от които бе счупил и китката, в собствения им багажник. За вината на Майкъл нямаше спор. Той обаче вероятно нямаше да лежи в затвора, уверяваше юристът. Достатъчно беше просто да каже истината пред съда: че е бягал от агентите на Пинкертън, които са го преследвали за атентата срещу Ейбрахам Линкълн.

Майкъл Хрубек бе добър пример за човек, който използва историята в своя полза.

Сега Лиз облече палтото си и извика на сестра си, че е време да тръгват. Отиваха с две коли — след съдебното заседание Лиз възнамеряваше да прекара някой и друг час във Фремингтън.

След Деня на благодарността бе посещавала болницата няколко пъти. Все още се притесняваше от Майкъл, но беше установила, че когато седи с него, понякога в присъствието на Ричард Колер, понякога без него, изпитва огромно удоволствие от компанията му. Когато влизаше в стаята му, той взимаше ръката й нежно и с благоговение, което понякога я трогваше до сълзи. Тя искаше да разбере невероятно сложната основа на тези емоции. Искаше да разбере защо беше предприел онова пътуване, за да спаси точно нея сред всички човешки същества, и защо — макар породена от лудост — тази постъпка я трогва толкова силно.

Тези въпроси обаче надминаваха възможностите на разума й и тя се задоволяваше просто да седи до него в стаята с изглед към покритите със сняг полета, да пие кафе или сода от пластмасова чашка и да разговаря за крави, политика или безсъние — проблем, който измъчваше и двамата.

С неспокойни очи Майкъл я изслушваше, сетне се навеждаше, като понякога докосваше ръката й, за да придаде допълнителна важност на думите си, и изказваше мислите си — понякога логични, понякога нелепи, но винаги изразени така, сякаш са самата Божия истина.

Пък и кой знае, мислеше си понякога Лиз, дали не бяха точно това?