Милост

19.

— Коя е тази? Само не Мери Хадън. Господи, само да не е дъщеря й!

— Не, не е тя.

— Не е ли Мери?

— Вижте я, за Бога! Не е Мери.

Никой обаче не искаше да я погледне. Предпочитаха да гледат стенния календар, счупената чаша, листчетата, закачени на кремавия хладилник с магнити във формата на плодове. Навсякъде другаде само не към ужасното същество, завързано с телефонна жица за стола от кленово дърво. Главният санитар влезе внимателно в стаята, избягвайки огромната кървава локва на пода. Наведе се и огледа сложните възли. Главата на жената беше отметната назад, на гърлото й зееше дълбока рана, блузата й бе разкъсана. Разкривените букви, издълбани в кожата й, се открояваха ярко върху бледосинкавите й гърди.

— Шибана бъркотия! — измърмори един по-млад полицай.

— Хей, я без такива приказки тук — смъмри го цивилен детектив. — Проверете къщата, всички стаи.

— Мисля, че Джо и Мери са в църквата. Благотворителната разпродажба е утре, а той е председател на търга. Чух, че щял да работи до късно. О, надявам се дъщеря им да е с тях. Човече, дано да е с тях.

— Добре, обади им се или изпрати кола. Действайте.

Един полицай влезе и погледна трупа:

— Господи, това е Мати! Мати Селуин. Тя е икономка на Хадънови. Познавам брат й.

Друг нервно отбеляза:

— О, ужас. Какво е това в скута й, това малко бяло нещо?… Боже мили, някакъв череп! На язовец?

— Защо тази нощ? — недоволстваше един полицай. — Бурята ще ни връхлети всеки момент. Мористаун вече е връхлетян от торнадо. Двама са загинали. Чувате ли? Човече…

Оуен стоеше на вратата. Отново погледна касапницата и поклати глава.

— Вие ли се обадихте? — попита детективът и прокара пръсти през прошарената си коса.

Оуен кимна и избърса потта от лицето си. След като се беше обадил на 911, той бе погледнал отражението си на стъклото на прозореца и бе забелязал кал по бузите и челото си. Беше се измил преди идването на полицаите. Въпреки това, след като изтри чело сега с кърпичката си, тя се изцапа. Обясни на детектива за бягството на Хрубек, за велосипеда и как го е проследил дотук.

— Да, предупредени сме за този беглец — потвърди полицаят. — Но мислехме, че е тръгнал на изток.

— Казах им, че не е — възкликна Оуен. — Казах им, че е тръгнал на запад. Никой не ме послуша. Никой не взе нещата насериозно още от самото начало. И вижте какво стана сега…

— Чухме също така, че е безопасен — измърмори мрачно детективът, без да сваля поглед от трупа; сетне се обърна пак към Оуен: — Вие какво общо имате с това?

Той им разказа, че отишъл да види какво прави щатската полиция за залавянето на беглеца, който явно имал зъб на жена му. Докато говореше, си даде сметка, че историята му е малко съмнителна и не се изненада, нито се обиди, когато полицаят попита:

— Може ли да видя документа ви за самоличност?

Оуен му подаде шофьорската си книжка и адвокатската си карта.

— Нали нямате нищо против, ако се обадя за потвърждение?

— Не.

Детективът вдигна телефона и се обади в управлението. След малко кимна и затвори. Приближи се до Оуен и му върна документите.

— Въоръжен ли сте?

— Да.

— Надявам се, имате разрешително, господин Ачисън.

— Да, имам. И четиригодишен боен опит.

Той каза последното, защото детективът беше приблизително на неговата възраст и спокойствието, с което приемаше тази кървава сцена, показваше само едно — участие в много ожесточени престрелки. Детективът присви очи; явно не бе склонен да показва войнишка солидарност.

Един полицай се показа на вратата и втренчен с ужас в мъртвата жена, съобщи на детектива:

— Намерихме нещо, Боб. Следи от мотоциклет. Изглеждат пресни.

Детективът се обърна към Оуен:

— Ваш ли е?

— Не.

Полицаят продължи:

— Намерихме каската на земята. Изглежда…

Полицаят, който бе идентифицирал жертвата, се провикна от хола:

— Каската ли? На Мати е. Тя караше хонда. Струва ми се, че е жълта.

— Накъде водят следите? — поинтересува се детективът.

— Минават зад гаража по една пътека, след това по Сто и шесто. Завиват на юг.

— Сто и шесто шосе ли? — попита Оуен. — Това е пътят за Бойлстън.

— Да. С мотоциклета ще стигне там за четирийсет-петдесет минути.

— Бойлстън е най-близката гара, нали?

Детективът кимна:

— Точно така. Беше ни съобщено, че се е насочил към Масачузетс. Мислеха, че ще върви пеша, но нищо не му пречи да вземе влак. Може да е направил това отклонение за заблуда.

— Има логика.

Детективът заповяда на един униформен сержант да уведоми бойлстънската полиция за убийството и да изпрати две от колите им на юг по шосе № 106. Незабавно. Когато полицаите се заеха с трупа, със сваляне на отпечатъци и правене на снимки, Оуен излезе, обиколи двора и заоглежда следите. Огледа обширните пасбища наоколо, конюшнята и няколкото малки сеновала, преустроени в гаражи.

— Нещо интересно? — подвикна му детективът.

— Не.

— Вижте, господин Ачисън, ще се наложи да дадете показания. И съм сигурен, че господин Франкс, нашият прокурор, ще иска да разговаря с вас.

— Утре сутринта съм на ваше разположение.

— Аз…

— Утре сутринта — повтори спокойно Оуен.

Полицаят задържа поглед за известно време върху лицето му, сетне бръкна в портфейла си, извади визитна картичка и му я подаде:

— Обадете ми се тогава. В девет.

Оуен не отговори.

— Разбирам ви. И аз на ваше място ще искам да тръгна още сега след него. Съветвам ви обаче да стоите настрана.

Оуен само кимна и се загледа на юг, към червеникавите отблясъци от Бойлстън. Отстъпи, за да направи място на носилката с трупа на жената. Втренчи се в тъмнозеления найлонов чувал, но всъщност пред очите му бяха кървавите букви, изрязани на гърдите й:

Миризмата се загуби в покрайнините на Клъвъртън.

Емил отново се суетеше, тичаше на зигзаг по шосето в търсене на следа, която просто не можеше да открие. Дори Трентън Хек, който напълно се доверяваше на кучето си, губеше надежда.

Големият проблем при следотърсачите е, че човек никога не знае как ще реагира кучето. Възможно е точно когато поднасяш предмета с миризмата на преследвания, то да надуши някой елен и когато извикаш „Търси!“, да се впусне в преследване на едрото тревопасно, минало наблизо преди часове. Кучето прави точно това, което смята, че му е заповядано, и горко на собственика, ако не го поощри с полагащото му се лакомство след залавянето на преследвания. Хек си припомни всички събития от вечерта и не видя къде може да се е заблудил Емил. „Хайде, момче — помисли си. — Имам вяра в теб. Давай.“

Емил се насочи към една пълна с вода канавка, но Хек му нареди да се върне. Хрумна му, че човек, който поставя капани, може да отрови и водата, но повече се тревожеше от естествени зарази. Той позволяваше на кучето да пие вода само у дома. (Когато колегите му се присмиваха, че поял песа си само с минерална вода, той казваше: „Добре, момчета, идете в Мексико някой път и пийте от чешмата. Вижте после как ще се почувствате. За едно куче всяко място извън дома е Мексико.“) Сега той извади голям буркан от камиона и даде на Емил да се напие до насита. После продължиха отново по следата.

Далеч на запад мълния безшумно разсече небето, заръмя. Това, предположи Хек, бе скрило миризмата. По-рано дъждът щеше да е добре дошъл, но тогава Хрубек бягаше пеша. Сега лудият караше велосипед и следата му бе коренно различна. Кучетата усещат три различни вида миризми: телесна миризма във въздуха, телесна миризма по земята и миризма на следата, която е комбинация от миризмите на смачканите растения и обувките или краката на преследвания. Вторите две се засилват с повишаване на влагата. Дъжд, силна миризма във въздуха и асфалт, който изпуска различни миризми, намаляващи чувствителността на кучешкото обоняние, е най-лошата комбинация за следотърсача.

— Хайде, слез от това проклето колело — промърмори Хек. — Не можеш ли да вървиш пеша? Като нормален човек?

Емил забави ход и се огледа. Лош знак. „Взел съм те заради носа ти, момче, не заради очите ти. По дяволите, аз виждам по-добре от теб.“

Кучето бавно навлезе в полето. Въпреки силните болки в крака Хек поведе кучето на зигзаг, описвайки големи квадрати сред тревата, бавно и с включен фенер от страх, че може да има нови капани. Емил спираше за продължително време, душеше земята, сетне вдигаше глава. Правеше няколко крачки и повтаряше тези действия. Чувството на Хек, че всичко е напразно, се засилваше с всеки изминал момент.

Сетне усети силно дърпане на каишката и се изпълни с надежда. Емил обаче отново спря, бе усетил лъжлива следа, и пак задуши земята в напразно търсене сред хилядите аромати на миризмата, която можеше вече никога да не открие.

Бащата на Майкъл Хрубек бе невзрачен и мрачен човек, който се измъчваше, като гледаше как семейството му се разпада пред очите му. Вместо да избягва дома, както би постъпил друг обаче, той се връщаше всяка вечер от магазина за дрехи, където работеше като управител на отдела за официално облекло.

Бързаше да се прибере, сякаш се страхуваше, че всяка минута забавяне ще доведе ново бедствие, заплашващо да унищожи и малкото здрав разум, останал в дома му.

Вкъщи прекарваше мъчителните часове преди лягане, като се правеше, че не забелязва хаоса около себе си. За разнообразие четеше научнопопулярни книги по психология и откъси от „Църковния молитвеник“ или (когато те не му носеха достатъчно утешение) гледаше телевизия, и по-точно предавания за пътуване и развлечения.

Тогава Майкъл бе на около двайсет и пет и вече не се надяваше да се върне в колежа. Прекарваше повечето време у дома с родителите си. В опитите си да направи сина си щастлив и най-вече да предпази съгражданите си от общуване с него, Хрубек старши редовно носеше книжки с комикси, игри, модели на оръжия от Гражданската война. Разбира се, синът му приемаше тези подаръци с огромно подозрение. Отнасяше ги в банята на горния етаж, потапяше ги във ваната, за да повреди всички вградени микрофони и сензори, след което ги прибираше в шкафа си.

— Майкъл, гледай, „Кандиланд“. Какво ще кажеш за една игра след вечеря?

— „Кандиланд“ ли? „Кандиланд“? Да си чувал някой да играе „Кандиланд“? Виждал ли си дори един човек на този шибан свят, който да играе „Кандиланд“? Отивам да се изкъпя.

От своя страна Майкъл избягваше баща си, както и всеки друг човек. Редките му излизания извън къщата бяха подтикнати от „важни“ мисии. Прекара цял месец в следене на един равин, когото подозираше, че иска да го обреже и направи евреин, след това посвети три трескави седмици в наблюдение на един офицер от наборната комисия, който дори след дузина обяснения не успя да го убеди, че вече няма войска на Съюза. Отиде с влак във Филаделфия, за да следи една привлекателна чернокожа журналистка, и веднъж я спря на улицата, за да пита дали е робиня и дали обича да гледа порнографски филми. Тя издейства заповед за ограничаване на движението му в страната, която полицията приложи с готовност, но Майкъл скоро забрави за нея.

В съботните утрини баща му правеше палачинки и семейството се събираше заедно на закуска, но Майкъл говореше толкова много, че родителите му накрая преставаха да го слушат. Майка му, обикновено все още по нощница, само ровеше в чинията си. Ставаше бавно, слагаше си червило, защото така правят истинските дами след всяко хранене, и след няколко трескави минути в търсене на програмата за телевизията или на дистанционното управление се връщаше в леглото и пускаше телевизора. Баща му измиваше чиниите, след това завеждаше Майкъл при един лекар, чийто малък кабинет се намираше над една сладоледаджийница на главната улица на градчето. Единственото, което младият Хрубек помнеше за този човек, бе, че почти на всяко изречение казваше „Майкъл“.

— Майкъл, днес искам да ми разкажеш някои от най-пресните си спомени. Ще го направиш ли, Майкъл? Например Коледа с родителите ти, коледната утрин. Майкъл, първият път…

— Не знам, шибаняко. Не си спомням, шибаняко. Не знам нищо за Коледа, шибаняко, така че защо още ме питаш?

Майкъл повтаряше „шибаняк“ дори по-често, отколкото лекарят казваше „Майкъл“.

Посещенията при психиатъра приключиха, когато здравнозастрахователната компания на баща му отказа да финансира семейството за още посещения. Започна да прекарва все повече време в стаята си, понякога четеше учебници по история, понякога пробваше дрехите на майка си, понякога крещеше през прозореца на минувачите. Светлосиният дом на Хрубекови вече носеше славата на прокълната къща сред децата от Уестбъри, Пенсилвания.

Така протичаше животът му след изгонването от колежа — седеше вкъщи, измисляше побъркани истории, потапяше играчките във ваната, ядеше полуготови храни, четеше учебници по история, гледаше телевизия.

Някъде около двайсет и петия си рожден ден през април Майкъл се оттегли в стаята си и престана да говори с когото и да било. Един месец по-късно се опита да опожари къщата, за да спре гласовете, които чуваше от стаята на майка си. На следващата събота Хрубек старши облече сина си в един твърде тесен костюм и заедно с три книги, комплект бельо и четката му за зъби го заведе в една щатска психиатрична болница в Ню Йорк. Момчето бе прието в здравното заведение под ограничителен режим за седемдесет и два часа.

Бащата прегърна Майкъл и му каза, че в болницата състоянието му ще се подобри и той пак ще може да се върне вкъщи.

— Ще си помисля за това — отвърна намръщено Майкъл, без да подозира, че това са последните думи, които ще размени с баща си.

След връщането си в Уестбъри отчаяният човек продал къщата на загуба и се преместил с жена си в Средния запад, откъдето били дошли преди години.

След шест седмици финансовата служба на болницата се отказа да издирва бащата на Майкъл и младежът заживя на издръжка на държавата.

Болницата беше безлична — същинска Сахара, ако една сграда може да се оприличи на пустиня — и монотонното ежедневие се разнообразяваше единствено от часовете за хапчета, часовете за хапване и часовете за „шокване“. Майкъл обаче бе по-скоро плашлив, отколкото агресивен и затова не се нуждаеше от електрошокови сеанси. Хапчетата го успокояваха достатъчно и той прекарваше дълги часове да седи, докато не го заболяваха задните части. Тогава ставаше и започваше да гледа през прозореца, запречен с метална мрежа, от която висяха прашни паяжини.

Веднъж седмично разговаряше с някой лекар.

— Трябва да си взимаш лекарствата… Взимаш ли ги? Добре. Виж, ние искаме да те накараме да осъзнаеш, че страховете ти са породени от болестта, че не съществуват…

Майкъл изръмжаваше недоволно и започваше да гледа подозрително психиатъра.

След шест седмици в болницата на Хрубек бе поставена диагноза лека форма на шизофрения, неагресивен, вероятно параноичен и заедно с още осемдесет и шест пациенти беше изписан поради затваряне на едно крило от болницата вследствие на бюджетни съкращения.

Тъй като финансовата служба бе пропуснала да уведоми ръководството, че не могат да открият бащата на Майкъл, съобщението за изписване беше изпратено на фиктивен адрес във Валела, Ню Йорк. В деня на изписването един санитар остави Майкъл на стол в чакалнята и му заръча да чака родителите си да го вземат. Четири часа по-късно Майкъл каза на дежурната сестра, че иска да се сбогува с един от градинарите. Вместо на двора обаче той излезе през главния вход — и така започна дългото и мъчително пътуване, превело го през различни градове по Източното крайбрежие, през болници с добра или лоша слава, през идиличната психиатрична клиника „Тревър Хил“ и обичаната и продажна доктор Ан, през помийната яма в Купърстаун, през „Индиан Лийп“, щатската психиатрична болница на Марсден, доктор Ричард… и накрая — след толкова много километри и толкова много различни животи, до удивителното място, където се намираше в момента: зад кормилото на черен, трийсетгодишен кадилак „Купе де Вил“, носещ се с пълна скорост не към Бойлстън, а право на запад към Риджтън но шосе № 236 на повече от трийсет и четири километра от градчето. Караше и пееше:

— Кадилак, трак-трак… Трак-трак, давай пак… Войници в синьо, сиво…

Под пръстите му бялото кормило бе мокро от пот и той не спираше да си напомня кой педал е за газта и кой за спирачката. Понякога, без да иска, пресичаше осевата линия и с ужас установяваше, че е забравил в кое платно трябва да шофира. После, след като си спомнеше, забравяше накъде трябва да завърти волана, за да се върне в правилното платно, и продължаваше в английски стил, докато не се отклони бавно надясно.

Все напред и напред, с шейсет и четири километра в час при ограничение деветдесет. Той често преглъщаше тежко и изстенваше, започваше да си мърмори, най-много от всичко на света му се искаше да потъне в меката тапицерия на седалката, да закрие глава и да заспи. Само че не го правеше. Не, Майкъл седеше изпънат като войник на пост и се взираше право напред в мрака, където го чакаха въоръжените до зъби врагове.

Отмести поглед от асфалта само веднъж, за да погледне табелата с надпис РИДЖТЪН ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ КИЛОМЕТРА, сетне отново се взря в шосето. Жадно вдиша сладката миризма на топлия въздух от парното, духащ в лицето му. Спомените му през тази ноемврийска нощ, забеляза Майкъл, не го напускаха, колкото и далече да пътуваше. И той си спомни за един следобед преди много години, когато седеше в библиотеката на болницата и си пееше една песен, написана от самия него. Спомни си как я беше повтарял, докато библиотекарката не го помоли да млъкне, и тогава продължи да си я пее, но наум, движейки беззвучно устни.

Сега, разположил се в тази луксозна черна кола, той отново я запя с цяло гърло:

Майкъл дълго се спуска с колата надолу и чувства как возилото постепенно набира скорост. Въпреки страхотното чувство от ускорението, въпреки огромната гордост от овладяването на тази машина, която само преди години би го накарала да се парализира от страх, Майкъл Хрубек неочаквано започва да плаче.

Той изпълва белите си дробове с горещ въздух, започва да хълца още по-силно, чувства влагата по бузите си. Гърлото започва да го щипе.

„Защо плача?“ — пита се той.

Няма никаква представа. Някъде дълбоко в съзнанието му обаче е скрит отговорът, че той плаче за гения, създал този изящен автомобил. Плаче за всичките тези километри, които е пропътувал тази нощ. И за неясния спомен за една жена, носеща страшно немодерна шапка върху иначе съвършената си глава.

Плаче за мъртвите и за онези, които скоро ще ги последват.

Плаче и за онова, което в момента със сигурност стои над сгъстяващите се буреносни облаци — кървавочервената луна.

„Над гроба гарги грачат, дето трупът лежи…“

20.

Когато бурята най-после се разрази, Лиз облепваше горния ред прозорци на оранжерията.

Лицето й бе на сантиметри от едно стъкло, докато тя се пресягаше към друго, по-трудно за достигане. Изведнъж дъждовните капки затрополиха по прозореца. Тя се извърна и изпусна тиксото, за миг си помисли, че някой е хвърлил шепа камъчета по стъклото. Едва не падна от стълбата.

След като се опомни, слезе, взе тиксото и се взря в небето. Разтревожена, че някое стъкло може да се пръсне в лицето й, ако продължи с облепването, Лиз отново се замисли дали да не тръгват вече. Северните прозорци обаче, изложени на най-силните пориви на стихията, все още не бяха готови.

Десет минути, реши тя. Щеше да се забави само десет минути.

Отново се качи на стълбата и си спомни съвета на Колер да отиде на хотел. Въпреки това не почувства особено безпокойство. Той не изглеждаше много загрижен за нея. Освен това, размишляваше Лиз, шерифът на Риджтън щеше да се обади, ако му бяха съобщили, че Хрубек е тръгнал към градчето.

Докато залепваше големи хиксове тиксо върху квадратните стъкла, погледът й падна върху езерото и гората. Зад тях, едва видими в дъжда, се простираха ниви, храсталаци и скали, изчезващи в черното небе. Това огромно пространство изглеждаше толкова безкрайно, толкова способно да задържи заразата, наречена Майкъл Хрубек, че да се мисли, че той може да дойде до Риджтън, изглеждаше невероятно. Тази необятност щеше да защити и съпруга й; как бе възможно двамата мъже да се срещнат?

Къде ли беше Оуен сега?

Дълбоко в сърцето си тя вярваше, че ще се върне скоро. Може би дори преди двете с Порша да тръгнат за мотела. Щеше да се върне с празни ръце, ядосан и смутен — защото е проиграл шанса си да се прояви като войник.

И защото е пропуснал възможността да изкупи греха си.

О, Лиз разбираше това от самото начало. Знаеше, че това среднощно скитане има скрита цел. То бе част от извинението, което той смяташе, че дължи на жена си.

А може би наистина й го дължеше. Защото Оуен бе прекарал по-голямата част от изминалата година в компанията на друга жена.

Беше се запознал с нея на една юридическа конференция. Тя специализираше тръстово и имотно право, бе трийсет и седем годишна, разведена с две деца. Оуен го беше изтъкнал като доказателство за добродетелността на изневярата му: не беше хлътнал по някое младо гадже.

Тя беше завършила в Йейл с пълно отличие.

— Мислиш ли, че ме интересува колко е образована? — изкрещя Лиз, когато научи.

Когато за пръв път видя разписки от хотел в Атлантик Сити от един уикенд, в който Оуен би трябвало да е бил в Охайо, тя се почувства предадена. До този момент Лиз не си беше давала сметка, че извънбрачният секс е само част от играта. Тук се включваше и любов към другата жена и тя не можеше да определи кое я наранява повече.

Спането с кучката в „Тръмпс Палас“, лежането между високообразованите й бедра, преплитането на езици, обмяната на слюнка, разголването на гърди и полови органи… това бе отвратително. Лиз обаче бе по-обидена от мисълта за романтичните разходки ръка за ръка покрай бушуващия океан на Джърси, за споделянето на най-съкровени мисли на някоя пейка край плажа.

Консервативният Оуен! Нейният кротък Оуен.

Оуен, на когото се налагаше да тегли думите с ченгел.

В по-голямата си част, разбира се, това бяха само предположения (той знаеше урока си и не издаде нищо повече от биографичните данни за любовницата си). Самата мисъл за интимност, по-дълбока от секса обаче, ужасяваше Лиз и страхът й за разговорите и сплетените пръсти на мъжа й и другата жена надминаваше всякакви разумни граници. Седмици след признанието му тя имаше чувството, че ще полудее.

При спречкването им по този въпрос връзката на Оуен вече бе приключила, поне така твърдеше той. Той обгърна главата на съпругата си с ръце, започна да я гали, да подрънква обиците, които й беше подарил (в разгара на изневярата си, забеляза тя и още същата нощ ги изхвърли). Другата жена го била помолила да напусне Лиз и да се ожени за нея. Оуен отказал, двамата се скарали и връзката им приключила.

След първите бурни седмици, последвали този разговор, след дългите нощи на мълчание, след редица съботни утрини с мрачно настроение и след един непоносим Ден на благодарността двамата бяха започнали да обсъждат нещата — първо плахо, след това откровено и накрая разумно. Сега Лиз съвсем бегло си спомняше разговорите им. „Ти си прекалено взискателен. Ти си прекалено строга. Ти си прекалено мълчалив. Ти си прекалено затворена. Ти не се интересуваш от това, което върша. Ти трябва да се отпуснеш сексуално. Ти се нахвърляш върху мене като изнасилван. Ти никога не си се оплаквала… Да, но ти ме плашиш и понякога не знам какво си мислиш, да, но ти си прекалено упорита, да, но…“

Местоимението „ти“ никъде не се употребява толкова често, както в обсъжданията на една изневяра.

Накрая двамата решиха да помислят за развод и за известно време се избягваха. През този период Лиз най-сетне призна пред себе си, че любовната връзка на Оуен не трябва да я изненадва. Съпругът й имаше любовница адвокатка, това наистина беше шокиращо. Той не се справяше добре със силни жени. Ако можеше да му се вярва, най-добрата му връзка бе с някаква виетнамка от Сайгон по време на войната. Той тактично не се впускаше в подробности, но я описваше разпалено като изключително чувствителна и невзискателна. На Лиз не й беше нужно много, за да разбере, че всъщност това означаваше, че е била послушна, че е понасяла безропотно всичко и е владеела слабо английски.

„И на това ли му се вика любов?“ — чудеше се тя, потресена, че съпругът й е търсил такава жена. Все пак около тази връзка имаше нещо мрачно и неясно. Оуен не споделяше подробности и Лиз се разкъсваше от догадки. Може би той случайно е ранил жената и е останал с нея от чувство за вина, за да й осигури храна и лекарства, докато оздравее. Може би баща й е бил комунист и Оуен го е убил. Измъчван от вина, й е предложил някакво обезщетение и без да иска, се е влюбил.

Всичко това изглеждаше твърде романтично, дори наивно за Оуен Ачисън и накрая тя отдаде тази негова ранна връзка на младежка страст, а хубавите му спомени сега на нараненото честолюбие на един застаряващ мъж. Въпреки това у нея не оставаше никакво съмнение, че една млада и покорна жена напълно отговаря на предпочитанията му. Най-големите противоречия между тях се получаваха, когато тя изразеше несъгласие с него. За това имаше стотици примери — закупуването на разсадника, желанието й да бъдат нещо повече от сексуални партньори, предложенията да отидат при психолог, когато бракът им не вървеше, недоволството й от честите му пътувания.

И въпреки всичко неговият стремеж да доминира в известна степен привличаше Лиз. Колкото и да я смущаваше това, тя не можеше да го отрече. Все още помнеше първата им среща. Тя бе на около трийсет и пет, възраст, на която повечето жени в Риджтън вече имат по няколко деца. Лиз присъстваше на заседание на градския съвет, където той представляваше един строителен предприемач. Строг и непоклатим, Оуен Ачисън се изправи на подиума и издържа всички атаки на гневните граждани. Лиз остана много след като представи собственото си незначително възражение, за да гледа как той се прави на непобедим рицар. Остана очарована от ясния му глас и докато наблюдаваше здравите му пръсти, стиснали ръба на катедрата, всъщност почувства, че се възбужда.

След това „случайно“ го срещна на паркинга и му предложи да си разменят телефонните номера.

— Кой знае? Някой ден може да ми потрябва добър адвокат.

Една седмица по-късно той я покани на вечеря и тя веднага прие.

На първата им среща той се появи гладко избръснат и подстриган, със синьо сако, кафяви панталони и букет от дванайсет рози. Оуен поръча и за нея, плати дискретно цялата сметка, отваряше й всяка врата, през която минаваха, и завърши вечерта с бърза целувка, след като я изпрати до тях.

Изпълняваше всичко като по книга и тя не почувства никакво влечение към него.

След това не й се обади и въпреки нараненото й самолюбие Лиз реши, че така е по-добре. Тя излиза с още неколцина мъже и почти забрави мълчаливия Оуен Ачисън. Една събота шест месеца по-късно двамата се срещнаха случайно в един магазин. Той твърдеше, че искал да й се обади, но му се налагало да пътува много. „Защо — замисли се Лиз — всички мъже си въобразяват, че ще се почувстваш по-добре, ако ти обяснят колко са държали да ти се обадят, но не са го направили.“

Двамата с Оуен се озоваха смутени един до друг пред щанда на „Ейс Хардуеър“. Той загледа пластмасовите тръби, които тя смяташе да купи. Лиз обясни, че са за градината. Не се ли нуждае от помощ за инсталирането им? Когато тя се поколеба, Оуен я погледна в очите и каза, че не умее много неща, но в някои е доста способен. Едно от тях били водопроводите.

— Добре — съгласи се тя.

Върнаха се в малката едноетажна къща, в която тя живееше под наем. За половин час сглобиха напоителната система. След като свършиха работата, той отиде при чешмата и кимна на Лиз да го последва. Постави ръката й на крана и я стисна.

— Да го направим ли? — попита, докато с една ръка завърташе кранчето, а с другата повдигаше брадичката й, за да впие устни в нейните.

Останалата част от деня прекараха в месинговото легло на Лиз, без дори да си дадат труда да се вмъкнат под евтините завивки. Мръсните им работни дрехи бяха разхвърлени из цялата стая.

След осем месеца се ожениха.

През шестте години на брака им Лиз неведнъж се беше съмнявала, че ще продължи дълго, но никога не й бе хрумвало, че краят му може да бъде причинен от изневяра. Беше си представяла по-скоро, че някой от двамата просто ще си прибере нещата и ще си тръгне — може би след като в пристъп на ярост Оуен най-после я удари, както често едва се сдържаше да не направи. Или след като тя го застави, този път без компромиси, да избира между нея и поредния уикенд в службата.

Затова неговата любовна връзка я отрезви. Отначало бе готова да се разведе и да започне самостоятелен живот. Това наистина я привличаше. Лиз Ачисън обаче не беше злопаметна и след няколко седмици вече се налагаше да си напомня, че би трябвало да му е сърдита. Това правеше идеята за самостоятелен живот все по-малко привлекателна. Освен това той се разкайваше и това й даваше странна власт над него — единствения случай, когато тя получи водещата роля в брака им.

Имаше и причини от чисто практическа гледна точка: Рут л’Оберже, която през цялото това време беше боледувала от рак, най-после почина и дъщерите й се оказаха наследнички на доста голямо състояние. Лиз не се интересуваше от финанси и разчиташе на Оуен. Бизнесът и парите все пак бяха свързани повече с неговата професия и когато той се зае с управлението на имението, двамата отново се сближиха.

Животът им стана по-лесен. Лиз си купи джипа. Както се бяха договорили сестрите, Лиз и Оуен се преместиха в Риджтън в голямата къща с оранжерията на сънищата им, а Порша наследи фирмата. Оуен си накупи ризи от „Брукс Брадърс“ и скъпи ловни пушки. Отиде на подводен риболов във Флорида и на лов в Канада. И продължи да пътува по работа. Лиз обаче бе сигурна, че вече ще й бъде верен. Защото, размишляваше тя, на Оуен очевидно му харесваше да бъде богат, а парите и недвижимата собственост бяха на нейно име.

Затова, когато тази нощ — след като научиха за бягството на Хрубек — Оуен се изправи пред нея въоръжен с черната си пушка, зад ловната страст в очите му Лиз видя желанието му най-после да премахне пораженията, причинени от неговата небрежност.

„Е, благословен да си, Оуен, за тази мисия — помисли си Лиз, докато облепваше последните прозорци. — Усилията ти са оценени. Но все пак побързай да се прибереш у дома.“

Вятърът се засилваше. Един порив накара дъждовните капки да затрополят с такава сила от северната страна на покрива на оранжерията, че дъхът й секна.

Време беше да тръгват.

— Порша! Хайде да вървим.

— Имам още два прозореца.

— Остави ги.

Младата жена се появи след минута. Лиз я огледа и с изненада установи, че в работни дрехи двете със сестра си страшно си приличат.

— Какво? — попита Порша, щом забеляза погледа й.

— Нищо. Готова ли си?

Лиз й подаде един жълт дъждобран и навлече своя.

Порша преметна раницата си през рамо. Лиз взе куфара си и кимна към вратата. Излязоха в дъжда, който вече валеше равномерно. Внезапен порив събори спортната шапка от главата на Порша. Тя изкрещя от изненада и се спусна да я вземе, докато сестра й заключваше задния вход. След това двете отидоха на мястото за паркиране на колите по мократа алея.

Лиз се обърна и погледна към къщата. С облепените прозорци и старите, изкорубени дъски колониалната постройка имаше вид на изоставена. Тъкмо оглеждаше оранжерията, когато чу гласа на сестра си:

— Какво е това? Тя се обърна.

— Боже мой!

Пред тях се простираше кално море, повече от педя дълбоко, покриващо половината от паркинга и запълващо гаража.

Те нагазиха в студената тиня и се взряха в езерото. Поддала бе не тяхната защитна стена, а торбите при кея — за които Оуен твърдеше, че били натрупани стабилно и високо. Водата ги беше съборила и сега се изливаше в канавката зад гаража. С вълни и водовъртежи пороят нахлуваше в двора.

— Какво ще правим? — изкрещя Порша.

Въпреки бързото течение водата прииждаше съвсем безшумно.

Нямаше какво толкова да направят, реши Лиз. Водата преливаше през пет-шестметрова пробойна — прекалено широка, за да я запълнят. Освен това гаражът се намираше в ниската част на имението. Ако нивото на езерото не се вдигнеше много, къщата и паркингът щяха да са в безопасност.

— Тръгваме — заяви тя.

— Аз нямам нищо против.

Влязоха в гаража и се качиха в колата. Лиз пъхна ключовете в стартера. Изчака — тревожеше се, че водата е предизвикала късо съединение на акумулатора или е повредила стартера. Погледна Порша и завъртя ключа. Двигателят равномерно забръмча. Тя внимателно изкара автомобила на заден ход от наводнения гараж.

Почти се бяха измъкнали от тъмната локва около гаража, когато колата се разтресе, колелата се завъртяха безпомощно в чакъла и размекнатата кал под него.

Това, спомни си Лиз, бе другата й тревога.

Той зави плавно по шосе № 236 на излизане от Риджтън и даде пълна газ през дъжда.

Ричард Колер се спусна през хълмовете, зави надясно и отново се насочи на изток. Чудесно. Той се изсмя на глас при мисълта, че сцената е много по-впечатляваща, отколкото си я спомняше. Спря в задната част на паркинга и изключи двигателя. Отвори раницата си и извади медицинското досие на Майкъл Хрубек, което бе започнал да чете по-рано вечерта.

Тази папка бе събирана от шейсет и пет годишната доктор Ан Уайнфелд Мълър, щатен лекар в психиатричната болница „Тревър Хил“.

„Тревър Хил“ бе реномирано частно заведение в южната част на щата. Майкъл бе останал под грижите на Ан Мълър само пет месеца, но предвижданията й за болестта и тенденциите му към подобрение бяха оптимистични. Жалко, замисли се Колер, че никой нямаше да научи колко ефективно е могло да се окаже лечението на Майкъл Хрубек при тази лекарка.

Също като Колер Ан Мълър сновяла между различни болници и попаднала на Майкъл в едно малко щатско заведение, където работела с шизофреници с тежка форма на болестта. Впечатлена от интелигентността и удивена от необичайните му халюцинации, тя успяла да уреди да бъде настанен безплатно в скъпата „Тревър Хил“. Болничната администрация — която предпочитала „по-перспективни“ пациенти (тоест такива, които могат да си плащат) — отначало се възпротивила, но накрая склонила главно заради престижа, способностите и упоритостта на лекарката.

Първия ден там Майкъл прекарал в усмирителна риза. След това се успокоил и омразната дреха била свалена. Колер отново зачете бележките на Мълър от първата седмица работа с младежа:

Макар че Майкъл сигурно бе забравил повечето държавни болници, в които бе пребивавал, за „Тревър Хил“ имаше добри спомени. В държавните заведения пациентите носят мръсни дрехи, живеят в мизерни стаи и разполагат само с тъпи пастели и пластелин за забавление. Много от тях носят белези от лоботомии по главите си и редовно се подлагат на електрошок или изпадат в инсулинова кома. „Тревър Хил“ обаче беше различна. Там имаше повече лекари и санитари, библиотеката бе пълна с книги, стаите бяха слънчеви и без решетки на прозорците, дворът — добре поддържан, занималните — заредени с разнообразни играчки и игри за обучение. Електрошокът се използваше по-рядко и основната терапия оставаше лекарствената.

Въпреки това както при всички пациенти с шизофрения и при Майкъл основен проблем беше определянето на най-подходящите дози. Един млад стажант наивно го попитал какви лекарства е взимал и Хрубек отговорил като прилежен студент по медицина:

— О, литий. Хлорпромазинът и производните му са ми противопоказани. Аз съм шизофреник, няма спор, но основен симптом на болестта ми е маниакалната депресия. Може би ви е известна повече като биполярна депресия. Затова взимам най-много литий.

Впечатленият стажант предписал литий и под негово въздействие Майкъл направо побеснял. Изхвърлил телевизора на отделението през прозореца, скочил след него и почти стигнал до изхода, преди трима яки санитари да го заловят.

След този инцидент доктор Мълър се заела лично с лечението. Предписала на Майкъл ударна доза халдол — доста повече от необходимата при обикновени обстоятелства. Той веднага се оправил. След това започнала фината нагласа, балансирането на лечебните и страничните (като затлъстяване, пресъхване на устата, неконтролирано движение на устните, повдигане) ефекти от лекарствата. В различни периоди от време режимът му включвал торазин, стелазин, меларил, мобан, халдол и пролаксин. Трийсет милиграма от едно, сто от друго, това да се повиши на двеста, тези по-добре да не се смесват. Хиляда и осемстотин милиграма торазин, не, повече, хайде на халдол, деветдесет милиграма от него, е, това е същото като четири хиляди и петстотин торазин, твърде високо, как е дискинезията му? Добре, хайде пак на стелазин…

Мълър най-после се спряла на онова, което и Колер бе установил, че действа най-добре при Майкъл: големи дози торазин. В лечението му се включвал този медикамент, както и психотерапия с доктор Ан. Тя се срещала с него всеки вторник и петък. Особеното в тези сеанси било, че за разлика от предишните му лекари тя се вслушвала в думите му.

— Майкъл, вече два пъти споменаваш, че се страхуваш от онова, което е „напред“. Близкото бъдеще ли имаш предвид?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Да не би да имаш предвид нещо, което е пред теб в коридора? Притеснява ли те някой?

— Никога не съм казвал такова нещо. Някой иска да ме натопи. Правителството е виновно, тези шибаняци. Не искам да го обсъждам.

— Да не би да имаш предвид предната част на нещо, например човешка глава?

— Не мога да говоря.

— Ако не е главата, може би лицето на някого? Чие?

— Не мога да говоря за тези шибани неща! Ако искате информация, ще трябва да използвате серум на истината. Обзалагам се, че вече сте го подготвили. Може би ви е по-познат под името „скополамин“.

След тези разговори той замълчавал с подигравателна усмивка.

Терапията протичала приблизително по този начин. Също като Колер Ан Мълър не се опитвала да убеди Майкъл в нереалността на халюцинациите му. Тя ги изучавала, опитвала се да намери какво се крие в главата на пациента. Той се съпротивлявал с упоритостта на заловен шпионин.

След четири месеца обаче параноичното и противоречиво поведение на Майкъл изведнъж се променило. Мълър станала подозрителна — вече знаела, че Майкъл е пресметлив и хитър. Той ставал все по-весел и общителен. Сетне тя научила от един санитар, че пациентът й краде дрехи от пералнята. Предположила, че видимото подобрение в състоянието му е с цел да отвлече вниманието й от кражбата.

Преди обаче да повдигне въпроса пред него, той започнал да й подарява крадените вещи. Първо, два различни чорапа. Подал й ги с очарователната усмивка на влюбено момче. Тя върнала чорапите на собствениците им и предупредила Майкъл да не краде. Той заявил изключително сериозно, че „в момента не бил способен да се отдаде на такова велико дело“.

Тук били залегнали важни принципи. „Много важни“.

Очевидно било така, защото през следващата седмица тя получила пет фланелки и още чорапи.

— Подарявам ти тези дрехи — прошепнал веднъж и се отдалечил бързо, сякаш гонел влак.

Още няколко седмици й правел такива подаръци. Мълър вече не била загрижена толкова за кражбите, колкото за поведението му.

Неочаквано, когато един ден си лежала в кревата, всичко й се изяснило. Тя скочила потресена.

По време на един дълъг, несвързан сеанс Майкъл прошепнал:

— Причината е в това, че искам дрехите си близо до теб. Не казвай на никого. Много е рисковано. Нямаш представа колко е рисковано.

Дрехите му да са близо до нея. Всъщност той искал да е близо до нея. Мълър скочила от леглото си и незабавно отишла в кабинета си, където записала дълъг доклад, започващ със следното встъпително изречение, равносилно на възглас на безумна радост:

По-нататък параноята на Майкъл продължила да отслабва. Кражбите престанали. Той станал по-общителен и весел и не се нуждаел от толкова много лекарства, както преди. Участвал с удоволствие в сеансите за групова терапия и очаквал с нетърпение излизанията, които преди го ужасявали. Започнал да върши работа в болницата, да помага в библиотеката и в парка. Мълър докладваше, че дори карал няколко пъти колата й.

Колер вдигна поглед от доклада и се взря в пустия паркинг. На запад проблесна мълния. Когато зачете последния пасаж в досието, писан на ръка, но не от Ан Мълър, той си представи много добре обстоятелствата, свързани с тези думи:

Една седмица по-късно, след като неговата закрилница и лекарка е вече мъртва, Майкъл Хрубек заедно с единствените му лични вещи — четка за зъби, дрехи и няколко книги по история на САЩ — е прехвърлен в държавна психиатрична болница.

Животът му отново бил на път да се превърне в безкрайна поредица от време за хапчета, време за хапване и време за шокване. И така щяло да стане, ако след два часа престой в чакалнята на новата си болница, временно забравен, той не почувствал някакво безпокойство и не излязъл през главния вход. Махнал за сбогом на неколцина непознати пациенти и санитари и се измъкнал от заведението, за да не се върне никога повече.

Доктор Ричард Колер забеляза, че това изчезване е било точно преди четиринайсет месеца; следващият официален документ за Майкъл Хрубек бе доклад за арест, написан на първи май от несигурната ръка на полицая, охраняващ държавния парк „Индиан Лийп“.

Психиатърът остави папката на Ан Мълър и взе тефтерчето с бележките, които бе нахвърлил в дома на Лиз Ачисън. Преди да ги прочете обаче, той се загледа в едрите капки, които барабаняха по предното му стъкло, и се запита колко още ще се наложи да чака.

21.

— Къде намери това?

„Под леглото, на едно дърво, между краката на Мона Стона…“

Питър Гримс не отговори и за негово най-голямо облекчение директорът на болницата сякаш забрави въпроса си.

— Боже мили! Той е във връзка с Психиатричното управление от месеци. Три шибани месеца! И виж всичко това. Виж!

Адлър изглеждаше по-изненадан от обема на документите, изписани от Ричард Колер, отколкото от съдържанието им.

Гримс забеляза, че шефът му докосва листовете с неохота, сякаш се опасява да не остави отпечатъци. Това вероятно бе само плод на въображението му, но младият лекар започна да се чувства изключително неловко — най-вече защото идеята му се струваше добра и той съжали, че не му е хрумнала по-рано, преди да остави доказателства за намесата си върху документите.

Адлър вдигна поглед и за да му попречи да зададе отново въпроса си, Гримс зачете от най-горния лист:

— „Уважаеми доктор Колер. По отношение на предложението ви от трийсети септември тази година имаме честта да ви уведомим, че финансовият отдел на Щатското управление за психично здраве по принцип се съгласи да финансира вашата програма за лечение на няколко пациенти в рамките, очертани от вас в споменатия проект…“

— Проклет да е — възкликна Адлър с такава злоба, че Гримс продължи да чете, за да не му даде възможност за повече коментари.

— „Одобрихме предварителна сума от 1,7 милиона долара, която да покрие финансовите ви нужди през първата година на програмата ви. Средствата ще бъдат отпуснати на държавната система за психично здраве, за да се избегне необходимостта от публично обсъждане.“

Спря, за да вземе следващия лист, при което Адлър повтори „избегне“ с такъв глас, сякаш тази дума се беше превърнала във фиксидея. Гримс зачете последния параграф:

— „Това писмо потвърждава одобрението на проекта ви от Съвета на лекарите към Щатското управление за психично здраве след разглеждане на материалите по шестте случая, на които се основава програмата ви (Алънтън, Грош, Хрубек, Макмилан, Грийн, Ивенески). Представители на съвета ще се свържат лично с вас във връзка с насрочването на дата за презентация на вашите изследвания…“

Адлър удари листовете, които държеше, в бюрото и Гримс реши, че макар параноята му по отношение на пръстовите отпечатъци вероятно да е пресилена, директорът би трябвало да е малко по-внимателен. Ако Колер забележи смачкани листове, може да подаде жалба с подозрение в кражба — при което на Гримс най-вероятно щеше му да се наложи да свидетелства. Преди половин час асистентът на директора бе извикал раздразнителния портиер от славянски произход, за да отключи кабинета на Колер. Гримс не се сети да го отпрати и не забеляза, че дребният, но набит мъж е застанал на самата врата и наблюдава развеселено трескавото му тършуваме.

— Нашите пари. Той отнема нашите пари! И виж това. Виж, Гримс. Използва нашите пациенти, за да ни прецака! Продава ни, нас, нашите пари и нашите пациенти, за собствения си проект.

Адлър грабна телефона.

Докато гледаше през прозореца, Гримс се замисли за действията на Колер и остана едновременно потресен и впечатлен. Колер бе използвал Майкъл Хрубек като блестящ пример как комбинацията от лекарствена и психотерапия води до драматично подобрение при пациенти с хронична шизофрения. Управлението за психично здраве се беше съгласило да отпусне сериозна сума, за да може Колер да създаде свое феодално владение — в рамките на самата Марсденска болница и до голяма степен за сметка на Адлър. Разбира се, ако Хрубек не бъде заловен, преди да е наранил или убил някого, Лекарският съвет на управлението щеше да отхвърли плана на Колер като неизпълним и опасен.

Въпреки това проектът беше гениален, помисли си Гримс и съжали, че ще участва в провалянето на такъв талантлив човек, с когото вероятно бе по-подходящо да се сближи — ако, разбира се, професионалната кариера на Колер преживее тази нощ. А това със сигурност нямаше да се случи.

Капки дъжд поръсиха прашните стъкла. Вятърът връхлетя сградата с кански вой и някъде отдолу се чу трясък от счупен прозорец. Няколко други пациенти се присъединиха към Номер 223–81 и по коридорите отекнаха уплашени вопли. Гримс се загледа разсеяно към прозореца и се опита да не мисли за последствията върху пациентите, ако премине торнадо.

Адлър тресна слушалката и го погледна:

— Не е в дома за адаптация. Някой мръсник го е предупредил.

— Кой, Колер ли?

— Обадили са му се преди два часа. Той е там някъде. Тръгнал е да търси Хрубек.

— Сам?

— Трябва да е сам. Налага се да върне Хрубек като невинно малко, агънце. Ще твърди, че просто е отишъл при него и го е помолил да се върне вкъщи. И мръсникът ще го направи. След като Колер го инжектира с конска доза успокоително… Мамка му! Кражбата.

— Моля? — не разбра асистентът.

— Охраната каза, че тази нощ някой проникнал в аптеката.

— Да. Твърдят, че приличало на случайно произшествие. Ще разберем дали нещо липсва най-рано сутринта.

— О, нещо със сигурност липсва. Този мръсник е задигнал спринцовката за инжектиране на приспивателни. Ще… Боже мой, той ще накара Хрубек да се държи като невинното малко кутренце, каквото аз през цялото време се опитвам да го изкарам. Мили Боже!

Гримс отново започна да имитира задъхан шаран и запита директора какво смята да правят.

— Искам да съм готов за пресата. Ако… — Той обмисли няколко определения, преди да се спре на най-мекото: — Ако ситуацията стане критична…

— Ако се стигне до най-лошото.

— Да, ако се стигне до най-лошото, ще се наложи веднага да уведомим обществеността. Искам изявление. Напиши го…

— Изявление за пресата?

— Какво друго изявление може да има? Нахвърли някаква чернова. Подлог, сказуемо. Подлог, сказуемо. Нали не е твърде сложно за теб? След това двамата с теб ще го прегледаме. Трябва да гласи горе-долу следното: „без знанието на персонала“, не, нека да е „без знанието на администрацията и ръководството един лекар на частна практика даде на Хрубек привилегията да се разхожда свободно из болницата, което му позволи да избяга“. Използвай „привилегия“, нека пообъркаме тези невежи. След това кажи, че това е нарушение…

— Нарушение?

— … на ясното нареждане, че всяко преместване на пациенти от Отделение 403 трябва да бъде одобрено от директора, преди те да бъдат подложени на групова или извънболнична терапия.

Нареждания, да, съгласи се асистентът, но всъщност такива нямаше, нали? Би трябвало да има, да, но в момента нямаше.

— Препоръката — отвърна раздразнено Адлър. — Не си ли спомняш? Препоръката от 1978 година.

Гримс погледна през прозореца. Адлър имаше предвид една препоръка, изискваща директорът да бъде уведомен, преди криминално проявени пациенти да се местят в отделения със средно и ниско ниво на охрана, дори и временно — ако например душовете в Отделение Е са развалени. Въпреки че това беше правило, то се спазваше само от (Гримс си позволи тази диагноза) „най-спечените“ лекари.

— Това изглежда малко…

Сега асистентът не успя да намери подходящите думи.

— И ми донеси едно копие. Какво има?

— Аз просто… Проблемът не е просто в достъпа, нали?

— Добре, къде е проблемът? — изсумтя подигравателно Адлър и това едва не накара Гримс да го нарече надут глупак, което щеше да доведе до уволнението му.

— Колер провежда психотерапия. Това е накарало Хрубек да избяга. Това ще му изкопае гроба.

Хитра идея, замисли се Адлър. Допускането на Хрубек в района на моргата беше преди всичко грешка на санитарите. Те не бяха забелязали скритите му хапчета и се бяха отнесли небрежно с трупа на Калахан. Грехът на Колер обаче, както изтъкваше Гримс, бе значително по-сериозен. Той по някакъв начин бе събудил желанието на Хрубек да избяга. Средствата бяха много важни. Тези фантазии сигурно бяха заровени много дълбоко в съзнанието на Хрубек — или по-скоро потиснати благодарение на лечението. Кой каквото ще да казва, но опитите при плъхове с електричество и храна са красноречив пример. Ами да, да погледнем само младия Гримс…

Все пак, размишляваше директорът на болницата, обясняването на грешките на Колер пред обикновените хора щеше да се окаже трудно — ако Хрубек намушка някой полицай или изнасили момиче, простите хора щяха да искат прости отговори. Той благодари на Гримс за остроумната идея и добави:

— Нека все пак да спрем вниманието върху безпрепятствения достъп. Докато се разберат нещата, Колер ще бъде изкупителна жертва за всички и няма да е толкова важно какво точно е направил.

И асистентът му, доволен от похвалата, веднага кимна.

— И не изпадай в прекалени подробности. Да се съсредоточим върху фактите. Кажи, че заради програмата на Колер Хрубек е имал безпрепятствен достъп до хладилната стая, моргата и товарната рампа. Никой друг криминално проявен от Отделение 403 няма такъв достъп. Това е вярно, нали?

Да, Гримс го потвърди.

— Ако не беше включен в програмата, той никога нямаше да избяга. Sine qua non.

— Така ли да кажа?

— Е, не точно „sine qua non“, разбира се. Знаеш какво имам предвид, нали? Виждаш ли общата картина? И не споменавай името на Колер. Поне не в началото. Старай се да изглеждаш загрижен за… нали знаеш?

— Репутацията му?

— Добре. Да, за репутацията му.

Единственият работещ механик тази вечер беше в Роунвил, на около трийсет и четири километра на запад по шосе № 236. Той се подсмихна и отговори, че има аварийна кола, но докато намери някого и той пристигне в Рижтън, щели да минат поне четири-пет часа.

— Вече получихме три обаждания само от тази част на окръга, а хората ми отидоха да вземат някаква катастрофирала кола от главния път в Пътнам Вали. Има ранени. Голяма бъркотия. Адска нощ. Просто адска нощ. И така, да ви запиша ли?

— Не, благодаря — отвърна Лиз и затвори.

След това се обади в риджтънското шерифство.

— Добър вечер, госпожо Ачисън — поздрави я с уважение диспечерката.

Дъщеря й беше в класа на Лиз; родителите се обръщаха към нея официално, като учениците.

— Как понасяте бурята тази нощ? Сериозна работа, а?

— Справяме се. Кажи, Пег, Стан наблизо ли е?

— Не, тук няма жива душа. Всички са навън. Дори Фред Бъртхолдър, той е пипнал грип, не го пожелавам на никого. Рок концертът не е отменен, както трябваше да направят. Можете ли да повярвате? Толкова много младежи са заседнали по пътищата. Страшна бъркотия.

— Някакви новини за Хрубек от Марсденската болница?

— Кой е този?

— Избягалият тази нощ.

— О, той ли? Стан се обади в щатската полиция точно преди да излезе. Прехвърлил се в Масачузетс.

— Хрубек? В Масачузетс?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Проследили го до границата на щата и се наложило нашите хора да се откажат от преследването. Оставили го на масачузетската полиция. Тамошните момчета са големи специалисти в издирването на бегълци, въпреки че нямат никакво чувство за хумор. Така казва Стан.

— А те?… Намерили ли са го?

— Не знам. Бурята ще стигне до тях след около час, час и половина, така че не вярвам гоненето на психари да им е приоритет, но това е мое мнение. Може да приемат работата насериозно. Знаете ли, госпожо Ачисън, все се каня да говоря с вас за онази четворка минус, която сте писали на Ейми.

— Може ли да го оставим за следващата седмица, Пег?

— Разбира се. Просто Ърв я подготвя толкова усилено и й чете постоянно. Разбира той от литература, и не каква да е. Прочете „Последния мохикан“ дори преди да го филмират.

— Може ли следващата седмица?

— Добре, добре. Лека нощ, госпожо Ачисън.

Лиз затвори и отиде при Порша, която пиеше кока-кола на малката покрита веранда пред кухнята. Те не използваха много често това помещение. Слънцето никога не го огряваше и гледката към двора и езерото бе закрита от висока хвойна.

— Красиво е — отбеляза сестра й и прокара ръка по махагоновия перваз с дърворезби на цветя, гроздове и листа.

Вятърът обсипа верандата с леденостудени дъждовни капки и Порша отстъпи назад.

— Да, красив е. Ти не си го виждала преди.

Лиз беше намерила перваза в една къща, определена за разрушаване, и веднага реши, че трябва да го има. Без да се замисля, пъхна няколко банкноти в ръцете на началника на бригадата по събарянето. Сделката явно го устройваше, защо той веднага обърна гръб, докато тя отнасяше красивата дърворезба към колата си. След това похарчи още две хиляди долара, за да я монтира на перваза.

Приятелите й се чудеха защо такава красива творба трябва да стои на такова тъмно място. Дърворезбата обаче имаше една редовна посетителка, която да й се възхищава: когато безсънието й се задълбочеше, Лиз прекарваше много нощи тук, на един шезлонг.

Верандата беше отворена от три страни. Ако имаше ветрец, той галеше одеялата, с които се завиваше тя; ако валеше, ромонът на капките я хипнотизираше. Дори когато Оуен отсъстваше, тя често идваше тук. Предполагаше, че е рисковано да остава сама и беззащитна през нощта. Все пак да излъжеш безсънието е трудна игра и страдащите от него не могат да си позволят лукса да мислят и за безопасността си.

— Чух — каза Порша. — Няма да дойдат да ни изтеглят.

— Не.

— Можем ли да отидем пеша?

— На три километра оттук? В този дъжд и тази буря? — Лиз се засмя. — По-скоро не.

— Ами Хрубек?

— Предполагат, че е в Масачузетс.

— Защо тогава просто не останем тук? Да си запалим камината и да си разказваме приказки за духове.

Да бяха тръгнали само двайсет минути по-рано… Лиз си помисли за Колер. Ако не им беше досаждал, досега да са в хотела. Мисълта, че Майкъл Хрубек може да е изпратил свой агент, за да я забави, я смрази.

— Е? Оставаме ли? — попита Порша.

Над главите им вятърът засъска в короните на дърветата — като шума, който издават електрическите влакове — звук от движение. Дъждът обливаше разкаляната земя.

— Не — заяви накрая Лиз, — тръгваме. Да вземем лопати и да освободим колата.

Животните са по-лесни за преследване на дълги разстояния от хората поради три причини: ядат, когато огладнеят; не сдържат физиологичните си нужди; имат ограничени възможности за придвижване.

Останалите преследвачи, размишляваше Трентън Хек, можеха да гледат на Хрубек като на звяр, но засега той се държеше като дяволски хитро човешко същество.

Хек беше отчаян. Проливният дъжд бе заличил напълно всички миризми във въздуха и той не виждаше никакви следи от Хрубек. Емил се беше щурал по шосето и околните ливади цял час, без да открие нищо.

Сега обаче, малко преди Клъвъртън установи, че лудият най-после е допуснал грешка. Нуждата му от храна бе надделяла над желанието да бяга. Отначало не обърна особено внимание на кутията от понички, захвърлена край бензиностанцията. Сетне обаче забеляза, че не е празна. Това му подсказа, че тя не би трябвало да е лежала там повече от половин час. Никой уважаващ себе си енот, размишляваше той, нямаше да остави това лакомство неизядено толкова дълго време.

Когато Хек и Емил се приближиха до кутията, кучето изведнъж застана нащрек. Хек знаеше, че това няма нищо общо с влечението му към сладко и мазно, затова внимателно огледа земята. Следите на Хрубек се виждаха ясно в прахта около колонките. Добре! Сърцето на Хек заби радостно. На запад от бензиностанцията той намери следи от гуми в калта отстрани на шосето. По неизвестна причина Хрубек се беше придържал към банкета и в дъжда следата му се следваше лесно. Хек и Емил се върнаха в пикапа и потеглиха на запад. Следата продължаваше само стотина метра, сетне преминаваше рязко от другата страна на шосето, насочваше се право към един черен път, водещ към някакво частно имение.

Хек спря камиона и сложи сбруята на Емил, отново го хвана на къс повод, защото се страхуваше от капани. Кучето веднага надуши миризмата и двамата навлязоха в храстите. Песът беше на върха на щастието — мокър от лекия ръмеж, дишаше жадно хладния въздух в компанията на любимия си господар, използвайки простия си животински ум и силното си тяло за това, за което го е създал Господ.

Докато тичаха напред, Хек си спомни едно друго куче, което обичаше полето, Сали — предшественичката на Емил.

Сал беше по-умна от Емил, по-бърза и по-подвижна. Последните две качества обаче я бяха провалили — тя разви типичната болест на едрите кучета, дисплазия на таза. Той я пенсионира рано и изхарчи оскъдните си (и на Джил) спестявания за операция. Тя се оказа неуспешна и за него бе голямо мъчение да наблюдава как Сал гледа жално полята, сред които толкова обичаше да тича. Тя често правеше жалки опити да избяга и Хек трябваше да прибира съпротивляващото се животно. Болестта и болките се усилваха.

При последното им посещение при ветеринаря Хек взе спринцовката от лекаря и инжектира смъртоносното лекарство. О, трудно беше и той плака, но Трентън Хек не можеше да позволи един непознат да убие неговото куче.

Когато се върна у дома, Джил го попита твърде нахално:

— И за мен ли така ще плачеш?

От това го заболя, но той все пак я увери, че ще плаче. Отговорът му обаче малко закъсня и Джил се нацупи. Тази вечер тя излезе с приятелките си и той остана вкъщи да скърби сам, както всъщност предпочиташе. В седем часа на следващата сутрин, само три часа след като Джил се беше прибрала, Хек етапа и отиде в развъдника, за да си вземе ново кученце.

При избирането на Емил от коша с пет омърлушени, невъобразимо сладки кутрета Хек бе използвал един стар трик. До клетката, в която си играеха кученцата, беше оставена тънка талашитена преграда. В нея имаше дупка. Той се бе скрил зад талашита и беше наблюдавал кутренцата. Без да подозират за присъствието му, те се търкаляха, душеха, опитваха се да се изправят на крака. След няколко минути едно от тях вдигна глава, в очите му заблестя любопитство. Кученцето се огледа и запристъпя към дупката, от която гледаше Хек. Подуши непознатата миризма за две минути, сетне се върна отегчено при братчетата и сестричетата си.

На следващия ден Хек направи същото и отново тромавото кутре, спъващо се в големите си уши, отиде да изследва новата миризма, докато останалите спяха или си играеха, без да подозират за присъствието на натрапника. Когато на следващата седмица кученцето премина за трети път изпита, Трентън Хек излезе иззад прикритието си, грабна го и подписа доста тлъст чек на собственика на развъдника.

Когато Емил навърши дванайсет месеца, обучението започна. Хек използваше само поощрителни методи — награди, без наказания. През първите шест месеца панталоните му воняха на мърша от мазните лакомства. Сетне смени наградите от храна с похвали. За него обучението бе хиляди пъти по-трудно, отколкото за кучето, на което се налагаше само да научи кои команди да изпълнява и кои думи означават, че трябва да използва носа си за това, за което и без това бе създаден.

От друга страна, Хек трябваше да внимава обучението да не дотяга на кучето. Умните животни лесно се отегчават. Основна задача на дресьора бе да разбира кога питомникът му е разтревожен, полово възбуден или ядосан, за да спре навреме. Трябваше да избира миризливи предмети, чието откриване да представлява някаква трудност, но да не е невъзможно (парчетата кожа бяха прекалено лесни; химикалките „Бик“ и любовните романчета на Джил — неоткриваеми).

Хек, който по това време работеше на пълен работен ден и трябваше да отделя доста от свободното си време на жена си, трябваше да става в четири сутринта, за да започне тренировките — това не бе лесно за него. Емил обаче се събуждаше веднага и започваше да маха радостно с опашка, защото знаеше, че отива да лудее в полето. О, Трентън Хек работеше усилено. Знаеше стария девиз на следотърсача: „Ако не се грижиш за кучето добре, това е твоя грешка. Ако кучето ти не надушва добре, това също е твоя грешка.“

Емил обаче надушваше добре. Имаше забележителен нос — рядък случай на куче, според оценката на ветеринаря, с два или три милиона пъти по-силно обоняние от човешкото. Учеше толкова бързо, че Хек, за когото нито бракът, нито службата вървяха добре, често го гледаше и се самосъжаляваше, че няма ум и амбиция, с които да се мери с кучето си.

След шест месеца обучение Емил можеше да посрами немските овчарки, използвани по онова време в полицията. На две години той получи официално свидетелство за куче-следотърсач, а след месец Хек го заведе в Онтарио, където му присъдиха награда за най-добро куче-следотърсач при проследяване на непозната миризма, оставена преди пет часа. Сложните завои и кръстосвания на следата не го объркаха. След това състезание Емил започна да участва в отряда на Хавършам, към който бе прикрепен Хек, макар че щатът нямаше бюджет за издръжка на кучета. Управлението обаче кандидатства за членство в Националната полицейска асоциация за кучета-следотърсачи, Която преди две години присъди на Емил наградата „Клеопатра“ за откриването на едно загубено момче. То беше паднало в река Марсден и било отнесено от силното й течение, след което се скитало в горите. Следата през вода, тресавища, ниви и гора бе отпреди сто петдесет и осем часа — следотърсачески рекорд за щата.

Хек четеше много за кучета-следотърсачи и вярваше, че Емил е потомък (духовен, тъй като нямаше кръвно родство) на най-великото куче на всички времена, Ник Картър, собственост на капитан Волни Мъликин от Кентъки в началото на века, с чиято помощ шестстотин и петдесет престъпници били заловени и получили присъдите си.

Самият Емил също бе изпратил доста хора зад решетките. Работата му се състоеше до голяма степен в проследяване на извършителите от местопрестъплението или свързване на оръжия или откраднати вещи със заподозрените. Емил бе законно признат „свидетел“, макар че се налагаше да бъде представян от официалния си говорител, някой си Трентън Хек. Основното, за което го използваха обаче, беше откриване на бегълци като Майкъл Хрубек.

Тази вечер Хек очакваше да открие психопата и си мислеше за заслужената награда, докато си проправяше път през шубраците. По тази причина той забеляза капана едва когато Емил стъпи в него.

— Не! — изкрещя и дръпна силно каишката, изкарвайки кучето от равновесие. — О, не!

Емил обаче падна настрани в големия капан и изскимтя от болка.

— О, Господи, Емил…

Хек коленичи до кучето, като се чудеше къде да намери дежурна ветеринарна клиника. С ужас си даде сметка, че няма нито канап, нито превръзки за спиране на кръвотечението от прерязана вена или артерия. Когато посягаше към кучето си обаче, полицейският инстинкт му подсказа, че капанът може би е само за отвличане на вниманието.

„Той ме дебне, това е номер!“

Хек изтри очите си, вдигна пистолета и се извъртя, чудейки се откъде ще го нападне психопатът. Застина за миг неподвижно, поколеба се и след като не чу никакъв звук, отново се обърна към Емил. Налагаше се да рискува, ако иска да помогне на кучето си. Той прибра пистолета и посегна към Емил, ръцете му затрепериха и сърцето му едва сега заби по-учестено от страха. Кучето обаче неочаквано се изтръска и се изправи невредимо.

Какво беше станало? Хек погледна удивено животното, което бе паднало право върху капана пред очите му.

Сетне разбра — челюстите бяха затворени, преди Емил да стъпи върху механизма.

— О, Господи! — Той прегърна кучето и го притисна силно към себе си. — Господи!

Емил се отдръпна и тръсна глава.

Хек клекна и огледа капана. Беше същият като онези в магазина на шосе № 118. Очевидно беше заложен от Хрубек. Защо обаче бе затворен? Имаше две възможности. Първо, някакво дребно животно, по-ниско от челюстите, да е скочило върху пластинката и да е избягало. Второ, някой да е минал, да е видял капана и да е хвърлил по него камък, за да го затвори. Това, реши Хек, бе по-вероятно — защото до капана имаше следи от обувки. Едните бяха на Хрубек. Тук обаче бе минал и някой друг. Той се вгледа в следите и сърцето му се сви.

— О, мамка му! — прошепна гневно.

Тези следи му бяха познати. Беше виждал тези отпечатъци — от скъпи туристически обувки на „Ел Ел Бийн“ — недалеч от възвишението, където двамата с Емил бяха попаднали на следите на Хрубек, водещи на запад.

Значи имаше конкуренция.

Кой беше този? Може би някой цивилен полицай. Или по-вероятно — и по-обезпокояващо — някой ловец на глави, подмамен от наградата като Хек. Той се замисли за Адлър. Дали не беше изпратил някой санитар да върне пациента? Дали директорът на болницата не играеше двойна игра? И залогът да са парите на Хек?

Той се изправи, стисна пистолета и огледа внимателно отпечатъците на двамата мъже. Хрубек бе продължил на юг покрай пътеката. Другият преследвач беше дошъл от тази посока и бе продължил назад към шосе № 236. Беше минал след Хрубек — някои от отпечатъците му покриваха тези на лудия — и бе тичал, сякаш е знаел накъде се е насочил преследваният. Хек последва отпечатъците от „Ел Ел Бийн“ и откри, че другият преследвач е спрял, за да огледа следите от гуми на някаква голяма кола. След това беше изтичал до едно разширение на шосе № 236, където се бе качил на друг автомобил и беше потеглил на запад, оставяйки дълбоки следи от гуми в чакъла.

Това подсказа на Хек, че Майкъл Хрубек вероятно се е сдобил с кола и вероятно е бил на броени минути преднина пред преследвача си.

Хек огледа черното небе и видя далечна, безшумна светкавица. Обърса лицето си от дъждовната вода. Замисли се за секунда, сетне реши, че няма друг избор. Дори Емил не можеше да подуши човек, движещ се с кола. Не му оставаше друго, освен да даде пълна газ на запад и да разчита на късмета, за да срещне някакви признаци за местоположението на преследвания.

— Няма да ти слагам колана, Емил — каза той, докато водеше кучето към пикапа, — но трябва да седиш мирно. Ще се повозим малко по-бързо от обикновеното.

Кучето се настани върху изпънатия крак на Хек и когато пикапът потегли със силно бръмчене на запад, затвори провисналите си клепачи и задряма.

22.

На единайсет километра от Клъвъртън Оуен забеляза кола, спряна край шосето до няколко вечнозелени дървета.

О, хитрецът!

Той мина покрай кадилака, сетне рязко забави и спря джипа сред хвойната и канадските ели.

Беше рискувал и бе спечелил.

„Време беше — помисли си. — Късметът най-после трябва да ми се усмихне.“

Докато обикаляше мястото на престъплението в Клъвъртън, забеляза, че в две от бараките около къщата има стари автомобили. Той се вмъкна вътре и погледна под сините покривала; откри стар понтиак „Чийф“ от петдесетте, хъдсън и пурпурночервен стюдебейкър. В една от бараките имаше празно място и покривалото на колата бе оставено на пода. Отначало той беше склонен да отхвърли възможността Хрубек да открадне такава набиваща се на очи кола. Спомни си обаче велосипеда и реши да се довери на предчувствието си. След кратък оглед забеляза пресни следи от тежка кола, водещи по пътя от къщата към шосе № 236. Без да предупреди клъвъртънските полицаи, той напусна имението и потегли с пълна скорост не към Бойлстън, а след старата кола.

Сега Оуен слезе от джипа и се приближи до кадилака. Силният дъжд и вятърът заглушаваха стъпките му. Той спря и се взря в тъмното. На трийсетина метра от него стоеше едър мъж, който уринираше в храстите. Голата глава на мъжа бе вдигната към небето; той гледаше дъжда и като че си пееше или тананикаше тихо.

Оуен приклекна и извади револвера. Замисли се какво да прави. Когато реши, че Хрубек е тръгнал към дома му в Риджтън, планираше просто да се прибере преди него и ако лудият нахълта, да го застреля. Можеше да пъхне нож или щанга в ръката на мъртвия — за улеснение на прокурора. Сега обаче Хрубек имаше кола и на Оуен му хрумна, че може би изобщо не се е запътил към Риджтън. Може би щеше да завие на юг и да се насочи към Бойлстън. Или просто да продължи по шосе № 236 към Ню Йорк или някъде другаде на запад.

Освен това сега преследваният беше пред него, беззащитен, нищо неподозиращ, сам — възможност, която можеше да не му се удаде вече, независимо накъде е тръгнал Хрубек.

И той взе решение: по-добре да застреля беглеца сега.

Ала какво да прави с кадилака? Можеше да остави джипа си тук, да пъхне трупа в багажника на старата кола и да я закара в Риджтън. Там щеше да пъхне трупа в къщата и…

Не, в никакъв случай. 357-калибровите куршуми с кух връх щяха да причинят много поражения. Щеше да има много. Някой криминалист със сигурност щеше да направи оглед на багажника.

След кратко колебание Оуен реши просто да остави колата тук. Хрубек беше луд. Нищо чудно да се уплаши от шофирането, да я изостави и да продължи пеша за Риджтън. Също така му хрумна, че може би не трябва да убива Хрубек сега — имаше възможност патологът да установи, че смъртта е настъпила час или повече преди времето, посочено от Оуен.

Той реши за момента просто да обезвреди Хрубек, да го рани в ръката или в крака, да го напъха в джипа и да го закара в Риджтън.

И полицията щеше да го намери там, в кухнята на Ачисънови. Оуен щеше да ги чака в хола, да се взира объркано през прозореца, потресен от трагедията — след като е дал два предупредителни изстрела и накрая третия, смъртоносен, когато Хрубек не се е подчинил на заповедта му да се предаде.

Ами кръвта в джипа? Е, това беше рисковано. Щеше да остави колата зад гаража. Нямаше причина следователите да я търсят, да не говорим да извършат оглед.

Обмисли плана си в подробности и реши, че си струва независимо от рисковете, които поемаше.

Той вдигна револвера и се промъкна по-близо до огромния Хрубек, който вече бе задоволил нуждата си и сега гледаше облачното небе, слушаше острото съскане на вятъра във върховете на дърветата и оставяше дъжда да облива лицето му.

Оуен не успя да направи и пет крачки към жертвата си, когато чу изщракване на пушка и видя някакъв полицай да насочва оръжието към гърдите му.

— На земята, не мърдай! — извика младият мъж с треперещ глас.

— Какво правиш? — възкликна Оуен.

— Не мърдай! Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

Хрубек побягна с всички сили към кадилака.

— Няма да повтарям! — Гласът на полицая звучеше пискливо от страх.

— Шибан идиот! — изкрещя гневно Оуен и пристъпи към ченгето.

Полицаят вдигна пушката си по-високо. Адвокатът спря и пусна револвера на земята:

— Добре, добре.

Ревът от мотора на кадилака отекна сред дърветата. Колата прелетя с пълна скорост покрай тях, полицаят я изгледа удивено. Оуен с лекота измести дулото на пушката му и заби юмрук в дясното му слепоочие. Младият мъж се строполи на земята, а Оуен се нахвърли върху него и започна да го удря в изблик на необуздан гняв. Задъхан, накрая успя да се овладее и погледна разкървавеното лице на лежащия в безсъзнание полицай.

— Мамка му! — изсъска.

Внезапно на няколко метра зад него нещо изпука. Прозвуча като изстрел. Оуен приклекна и грабна револвера си от земята. Ослуша се, но не чу нищо друго освен вятъра и ромона на дъжда. В далечината небето се раздра от огромна мълния.

Оуен се наведе, отново над полицая и закопча ръцете му със собствените му белезници. След това свали колана му и стегна с него краката му. Погледа го за известно време с отвращение, като се чудеше дали полицаят е видял добре лицето му. Вероятно не беше. Беше прекалено тъмно; самият той не беше различил лицето на младия мъж. Полицаят най-вероятно щеше да си помисли, че го е нападнал Хрубек.

Оуен изтича при джипа си. Затвори очи и удари с юмрук по капака.

— Не! — изкрещя към дъждовното, ветровито небе. — Не!

Лявата му предна гума бе спукана.

Наведе се и забеляза, че дупката вероятно е от куршум среден калибър. 38-ми или 9-милиметров. Докато трескаво вадеше крика и резервната гума, той си даде сметка, че не е предвиждал такова развитие на нещата — Хрубек да окаже съпротива с огнестрелно оръжие.

Двете бяха застанали една до друга и с дългите лопати ровеха като ловци на стриди в чакъла под кафявата вода. Ръцете вече ги боляха от пълненето и мъкненето на торбите с пясък по-рано вечерта, а успяваха да изравят съвсем малко бели камъчета, които натрупваха за сцепление под гумите на колата.

Бяха мокри от дъжда. Вдигаха лопата след лопата и слушаха с леко облекчение тихото бръмчене на двигателя. От радиото се чуваше класическа музика, прекъсвана от време на време от новинарски емисии, които нямаха нищо общо с действителността. Един говорител обяви (замаян от звученето на собствения си глас), че бурята ще достигне района след час-два.

— Боже мили — възкликна Порша, — тоя няма ли прозорец?

Иначе работеха мълчаливо.

„Това е лудост — помисли си Лиз. — Пълна лудост.“

Въпреки това да стои до прасците в дълбоката вода до сестра си и да размахва лопатата, й се струваше съвсем естествено. В тази част на имението навремето бе имало голяма градина — преди баща й да реши да строи гаража, земята тук се обработваше. В продължение на няколко години сестрите Л’Оберже бяха отглеждали зеленчуци на това място. Лиз допускаше, че може би са стояли точно тук и са плевили или са разбивали твърдата черна пръст с мотики. Спомняше си как беше прикрепяла опаковките от семената на пръчки и ги бе забивала на местата, където са посадени съответните растения.

— Това ще покаже на растенията какви трябва да изглеждат, за да знаят как да растат — бе обяснила на Порша и четиригодишното момиченце веднага прие думите й за чиста монета.

След години се смееха на това и табелките на растенията се превърнаха в често използвана шега между тях.

Зачуди се дали и сестра й си спомня градината. Може би това щеше да я убеди, че двете ще могат да се сработят.

— Да се опитаме — извика и кимна към колата.

Порша се качи и натисна внимателно педала за газта, а Лиз започна да бута. Колата се помести няколко сантиметра, но почти веднага отново потъна в калта. Порша поклати глава и слезе.

— Чувствам го, ще стане — заяви. — Още съвсем мъничко.

Продължиха да копаят под дъжда.

Лиз погледна сестра си. Замисли се за това, как Порша се е преместила в свирепия град, как се е научила да говори грубо, да гледа хората заплашително или с презрение, да носи луксозни костюмчета, минижуп и обици на носа, как бързо се е превърнала в типична гражданка.

И все пак… Лиз не беше много сигурна…

Тази нощ Порша като че ли влезе в стихията си едва след като свали лъскавите дрехи и странните бижута и навлече широките дънки и пуловера с висока яка.

Ами гаджетата й?… Стю, Ранди, Лий и стотици други. Въпреки всичките й приказки за самостоятелност Порша често изглеждаше просто като отражение на мъжа, с когото ходеше в момента — това бе точно онази старомодна, нездравословна връзка, която тя толкова ожесточено отричаше. Всъщност никога не беше харесвала особено тези красиви като от каталог момчета. Когато я изоставеха — както винаги ставаше, — скърбеше за кратко, сетне тръгваше на лов за поредния жребец.

И така Лизбоун Ачисън се зачуди коя всъщност е сестра й. Дали наистина беше онази непозната жена, която изглеждаше.

Не знаеше, но реши да разбере. Ако не чрез идеята за разсадника, то под някакъв друг претекст. Защото неотдавна й беше хрумнало нещо — всъщност доста наскоро след случката в „Индиан Лийп“. Мисъл, която не можеше да пропъди: че единственият начин да се освободят от тъмното наследство на Л’Оберже (ако изобщо бе възможно) бе да поговорят като истински сестри.

Като жена с жена.

Не можеше да каже защо иска това помиряване с миналото. Чувстваше обаче, че трябва да го направи. Както й бе казал един ученик, след като го хвана да преписва:

— Е, трябва да се опита.

Те нахвърляха още чакъл под дъжда, образуващ плътна пелена на светлината на фаровете. Сетне водещият по радиото обяви, че след новините следва „Музика на водата“ от Хендел. Той очевидно не си даваше сметка колко уместен е този избор; двете сестри се спогледаха и избухнаха в смях, след това отново се заеха с работата си.

Кадилакът се носеше по мокрия асфалт на шосето. Осемте цилиндъра равномерно бръмчаха.

Майкъл Хрубек все още бе възбуден от сблъсъка с конспираторите преди двайсет минути. Ама че шибаняци! Беше избягал, но ръцете му трепереха и сърцето блъскаше в гърдите му. Нишката на мисълта му се губеше и от време на време той забравяше кой е и какво прави. Ехото от изстрела и чувството от подскачащия револвер в ръката му го бяха обсебили.

— Кадилак — запя силно той, — трак-трак, sic semper tyranaK… Доктор Ан, върни се пак.

След смъртта на доктор Ан Мълър Майкъл започна да скита. От време на време отсядаше в някоя държавна болница, но най-често живееше на улицата, прехранваше се със сандвичи с кашкавал от социалните служби или от контейнерите зад ресторантите. Раздираше се от тревога и параноя, макар че второто оказа положително влияние върху него: тъй като се страхуваше от наркотиците, той не се зарази от СПИН, хепатит или друга подобна болест.

След няколко месеца в североизточните щати се премести на юг към Вашингтон с намерението да се извини за миналите си престъпления на Андрю Джонсън, Юлисъс С. Грант или настоящия президент, зависи кого ще срещне най-напред. Успя да стигне до вратата на Белия дом и почука на прозореца на охраната.

— Много е важно да поговорим за този атентат, пазачо. Жизненоважно е!

Специалните служби моментално го прибраха.

— Това беше глупаво — рече си той мрачно, докато чакаше в стаята за разпити в Министерството на държавния резерв. — Не трябваше да го правя.

Никой обаче не го изтезава, както бе очаквал. Просто му зададоха множество, както се изрази той, „размътващи мозъка въпроси“ и след два часа го освободиха. По време на разпита той разбра, че агентите някак си са вградили устройство за следене в тялото му, затова скочи в езерцето при паметника на Вашингтон, за да повреди батериите. След това гмуркане се почувства по-добре и се премести в националното гробище в Арлингтън, където живя в продължение на месец.

Накрая столицата му омръзна и той тръгна пак на север да търси баща си. След един месец безцелно щуране реши, че е намерил родната си къща и стария си квартал във Филаделфия. Влезе през незаключената входна врата, за да види дали вътре има някой. Вътре наистина имаше някой, но не баща му, а жената на един детектив от полицията.

И щрак, пак го прибраха.

След като го освободиха на следващия ден, той отиде пеша чак до Гетисбърг, легна насред бойното поле и зарева от срам от ролята си за погубването на най-велия президент на Съединените щати за всички времена.

Прибраха го, щрак.

Фили, Нюарк, Принстън, Ню Йорк, Уайт Плейнс, Бриджпорт, Хартфорт.

Това беше животът на Майкъл: от болницата на улицата и обратно. Спеше в кашони, къпеше се в реките, ако изобщо се къпеше, и се скиташе безцелно. Всеки ден му носеше незабравими изживявания. Виждаше световната истина с удивителна яснота. Истината беше навсякъде! Сурова и болезнена. В червените коли, профучаващи по улицата, в движението на шлепове по реките, в косата на някое хлапе, в симетрично наредени часовници на витрината на някой бижутериен магазин. Той размишляваше върху всяко от тези прозрения и се чудеше дали някое от тях няма най-после да намали бремето на страха.

Дали не му говореше нещо? Дали не му предлагаше утеха?

При скитанията си Майкъл срещаше различни хора и някои дори разговаряха с него. Ако беше чист и носеше дрехи, наскоро получени от някой свещеник или социален работник, някой можеше да седне до него на пейката, докато четеше книга. Ако те видят с издание на „Пенгуин“ в ръцете, хората са склонни да не обърнат внимание на измачканото ти облекло и наболата ти брада. Като бизнесмен в някой хубав неделен следобед Майкъл кръстосваше крака, показвайки голите си глезени над кафявите обувки. Усмихваше се, кимаше и без да засяга теми като убийства, изнасилвания и Тайните служби, разговаряше за онова, което виждаше пред себе си: врабчета, къпещи се в прахта, дървета, деца, ритащи топка. Бе разговарял с мъже, които нищо чудно да бяха директори на огромни корпорации.

Скитническият му живот приключи през януари, когато го арестуваха за разбиването на магазин в малко градче около Риджтън. Той бе счупил витрината и бе разкъсал на парчета един манекен на жена. Един съдебен психолог го прегледа и убеден, че вандалската му постъпка има сексуални подбуди, го обяви за опасно луд. След като се представи като Майкъл У. Буут, той бе интерниран принудително в психиатричната болница в Купърстаун.

Там още преди прегледа за поставяне на първоначална диагноза той беше настанен в „тежкото“ отделение.

Той бе затворен в една студена и тъмна стая и остана там в усмирителна риза цели три часа, преди вратата да се отвори и вътре да влезе някакъв мъж. Той беше по-едър и от самия Хрубек.

— Кой си ти? — сопна му се Майкъл. — Джон Уилкс Санитаря, а? За правителството ли работиш? Аз бях във Вашингтон, столицата на тази велика страна. За кого, по дяволите, се…

— Млък — изкрещя Джон Санитаря и го удари с все сила в стената, сетне го стовари на пода. — Не пищи, не крещи, не отговаряй. Само мълчи, мамка ти, и си почивай.

Майкъл, мамка му, мълчеше, но не си почиваше. В Купърстаун никой не си почиваше. Там пациентите просто се предаваха на болестта си. Майкъл прекарваше много време седнал сам, загледан през прозореца, потропваше нервно с крака и си мърмореше само една-единствена песен — „Олд фолкс ат хоум“ („Старците у дома“). Психиатърът, който прекарваше средно около седем минути на седмица с него, така и не се заинтересува от текста на тази творба, но ако й беше обърнал внимание, щеше да забележи, че песента на стария Стивън Фостър съдържа следната строфа: „О, черньо, как страда сърцето ми“, което Майкъл отправяше не към някой чернокож роб, а към мрака, към нощта. Нощта му носеше надежда за сън и само когато спеше, той постигаше покой на това ужасно място.

Купърстаун — където сестрите бяха затворили две пациентки в една стая само с една намазана с олио бутилка от кока-кола и бяха наблюдавали през вратата.

Купърстаун — където Джон Санитаря превиваше Майкъл върху ламаринената мивка и го изнасилваше отзад, където болката преминаваше от задника чак до главата му и студените метални ключове на якия мъж се удряха в ритъм с движенията му в бедрото на Хрубек.

Купърстаун — където Майкъл избяга от реалността и започна да вярва, че живее във времето на Гражданската война. През този месец в „тежкото“ отделение Майкъл имаше достъп само до една книга. Беше посветена на прераждането и след като я прочете десетина пъти, разбра, че наистина е възможно той да е Джон Уилкс Буут. Той носеше душата на Буут! Духът бе излетял от старото, ранено тяло и се беше скитал сто години. Беше се извисил над главата на Майкъловата майка точно когато бебето бе излязло от утробата й, оставяйки белези по корема й, за които тя казваше, че е виновен той.

Да, в него живееше душата на господин Джон Уилкс Буут, посредствен актьор, но дяволски способен убиец.

Един ден през март Джон Санитаря хвана Майкъл за ръката и го набута в стаята на Сузи. Заключи вратата и насочи видеокамера през прозорчето.

Майкъл и двайсет и четири годишната пациентка, чието красиво лице носеше само едно несъвършенство — мъничък изпъкнал белег в средата на челото й, останаха сами. Сузи изгледа внимателно Майкъл с хлътналите си очи. Тя се досещаше какво се очаква от нея. Забеляза, че Майкъл е мъж, и моментално вдигна полата над дебелите си бедра. Свали гащите си и застана на четири крака.

С пълното съзнание, че Джон Санитаря е от другата страна на вратата, Майкъл също разбра какво трябва да прави. Свали гащи и застана на четири крака. И остана със заголен задник, когато един лекар случайно мина по коридора и Джон Санитаря избяга. Психиатърът погледна през прозорчето и отвори вратата. Поинтересува се какво правят пациентите.

Майкъл отвърна:

— Чакаме Джон Санитаря. Аз съм готов за него, тя също. Няма спор. Като всички медицински работници Джон Санитаря има много голям член.

— О, мили Боже!

След внимателно разследване петима санитари, две сестри и двама лекари бяха уволнени. Майкъл така и не разбра какво се е случило с Джон Санитаря, защото като един от най-тежко малтретираните пациенти веднага бе преместен от „тежкото“ отделение. „За стабилизиране на състоянието — гласеше докладът. — Прогноза за подобрение: сравнително добра.“ Всъщност Майкъл бе далеч по-сериозно болен отколкото в деня на постъпването си, но администрацията искаше да го скрие от любопитните репортери и щатските здравни инспектори, които моментално нападнаха болницата, за да разследват така наречените от пресата „извращения в лудницата“.

Скоро бяха направени промени, репортерите отидоха да търсят други сензации и Купърстаун остана встрани от вниманието на обществеността — също като Майкъл, почти забравен в коридорите на болницата.

Един месец след скандала той все още беше в Купърстаун. Една събота се почувства необичайно възбуден. Вечерта тревогата му се засили и той започна да си представя как стените го притискат. Задъхваше се. Заподозря, че зад това стоят Тайните служби; агентите често го обстрелваха с лъчи, които наелектризираха нервите му.

Майкъл не подозираше, че безпокойството му е причинено не от федералните служби, а от нещо много по-прозаично — грешка в предписването на лекарствата. От четири дни пропускаха да му дават халдол.

Накрая, в пристъп на отчаяние, той реши да намери единствения човек, който можеше да му помогне. Сега си спомняше, че беше обявил доктор Ан за конспираторка и дори се бе изказвал, че се радва, че е пукнала. Сега реши, че единственият начин да намери покой, е, като се разкае за тези жестоки думи и й се извини. Прекара нощта в обмисляне на план за бягство от Купърстаун, смяташе да използва огън и дегизировка. Сложната схема се оказа излишна, защото в неделя сутринта той просто си сложи дънки и фланелка с къс ръкав и излезе през главния вход на болницата покрай охраната, на която не й бе известно, че пациент от „тежкото“ отделение е пребивавал в „лекото“.

Майкъл нямаше точна представа къде може да намери доктор Ан. Знаеше обаче, че „Тревър Хил“ е в южната част на щата, и точно натам се затича в онази пролетна утрин. Скоро се загуби в сложната плетеница от селски пътища и колкото по-малка представа имаше къде се намира, толкова по-голяма ставаше тревогата му. Студени тръпки полазваха по кожата му като пчели. Понякога се втурваше презглава, сякаш страхът бе живо същество, което го преследваше. Друг път се криеше в храстите, докато не почувстваше, че невидимите му преследвачи са отминали. Веднъж събра кураж и се качи в ремаркето на един камион, вози се около час скрит под брезентовото покривало, докато шофьорът не спря при едно крайпътно заведение. Щом забеляза още четири камиона на паркинга, Майкъл се уплаши от това много, ама много фатално число, скочи от возилото и побягна по близкия черен път.

Около обяд се озова насред голям паркинг. Спря, пое си въздух и се запъти към редица дървета. Повръщаше му се от тревога. Пробяга през паркинга и се скри в храстите непосредствено зад голяма дървена табела. Погледна думите, гравирани на нея сякаш от огромна ютия:

Сега, докато караше черния кадилак нагоре към едно възвишение по шосе № 236, Майкъл Хрубек си мислеше за онзи ден преди шест месеца. Видя пред себе си дълга права отсечка, която водеше към ярко осветено петно, вероятно Риджтън. По предното стъкло и покрива на колата изведнъж затрополиха дъждовни капки и той потръпна.

— Предателство — промърмори. Сетне изрева: — Ева предател ката! Шибаняци!

Изведнъж пулсът му скочи на 175 и по тялото му изби пот. Зъбите му затракаха като копитата на галопиращи коне по бетон. Разумът му блокира. Той забрави ИДИ, забрави Лиз-бон, забрави Ева, конспираторите и доктор Ан, и доктор Ричард… Забрави всичко от ледената хватка на страха.

Ръцете му затрепериха върху кормилото. Той погледна предния капак на кадилака потресен — сякаш изведнъж се беше събудил и бе установил, че язди разярен бик.

„Ще се справя с това — помисли си. — Господи, помогни ми да се преборя с това!“ Наведе глава и прехапа бузата си отвътре. Усети вкус на кръв. „Ще се справя!“

И за много кратко време той наистина се справи.

Стисна здраво бялото като слонова кост кормило и успя да върне колата в правилното платно.

За този кратък момент Майкъл Хрубек не беше скованият малоумник, гостоприемник на душата на убиец от далечното минало. Вече не се ръководеше от непоносимо чувство за вина. Ейбрахам Линкълн бе просто една велика личност от историята, чието лице красеше медните пенита, а Майкъл беше обикновен едър, як млад мъж с обещаващо бъдеще, който караше лъскава кола по провинциален път, уплашен до смърт, но владееш себе си.

И тогава тази илюзия изчезна.

Той не можеше да се бори повече. Изгуби всякакво чувство за управление и натисна силно с тежкия си крак десния педал, за да спре завъртането. Закри очи с ръце, изкрещя за помощ и опря с всички сили крака в пода; колата се заби в една ниска хвойна и започна да се премята…

23.

„Това е неизбежно…“

Оуен Ачисън си спомняше взводния си командир, с размътен поглед и замаян от местния „смехотворен прах“, но със спокоен глас като на университетски професор.

— Това е неизбежно, трябва да излезете и да го посрещнете…

Оуен и другите трима морски пехотинци често се споглеждаха при тези празни приказки. Въпреки това те подготвяха снаряжението си, намазваха лицата си с черна боя и се вмъкваха сред джунглата да режат гърлата на дребни войничета или да избиват политици с пистолети със заглушители или с торбички пластичен експлозив.

Сега Оуен си мислеше за онези дни — застанал на върха на възвишението и загледан в стария кадилак с вдлъбнат покрив, напукани прозорци и една-единствена лампичка в купето, оцеляла от катастрофата. Той отвори барабана на револвера си. Служеше си с такива оръжия отдавна и винаги държеше камерата под ударника празна. Сега пъхна шестия патрон и затвори барабана. Заслиза към колата. Склонът беше стръмен и се налагаше да се подпира с ръка, за да не се подхлъзне.

Изпита удивителна възбуда и си рече, че това не би трябвало да му доставя такова голямо удоволствие. Нетърпението му понамаля, след като си спомни, че Хрубек е въоръжен, и видя, че няма начин да се приближи незабелязано до колата. Тя се беше забила в един хвойнов храсталак и се бе изтъркаляла в средата на една поляна.

Дъждът не беше силен и вятърът бе отслабнал: нямаше какво да заглуши шума от стъпките му. И Хрубек — ако предположим, че нараняванията му не бяха твърде тежки — щеше да има достатъчно време да заеме отбранителна позиция. Оуен обмисли тактиката си, сетне реши да не си дава труд да се промъква. Стисна силно револвера, пое си дълбоко въздух и се затича към колата готов да се прицели и да стреля в движение. Докато се придвижваше през тревата, почувства нужда да закрещи и ако не се беше сдържал, от гърлото му щеше да се надигне бойният вик на морската пехота.

Той изтича при колата и се плъзна по тревата при задната броня като бегач, който спира след финала. Листата, вдигнати от течението, се спуснаха около него и той трескаво се огледа. Задното стъкло не бе напукано като останалите, но въпреки това беше трудно да се установи дали Хрубек все още е вътре. Оуен се приведе, за да използва за прикритие багажника, и огледа зад колата.

Нищо.

Премести се към задната врата…

Отдолу…

Оуен изпъшка и се просна по корем, насочи револвера под колата. Една счупена тръба висеше като ръка и го стресна, но Хрубек го нямаше. Адвокатът се изправи и си пое дълбоко въздух няколко пъти, сетне прехвърли револвера в лявата си ръка и рязко отвори дясната задна врата на кадилака.

В кадилака нямаше и следа от Майкъл Хрубек освен миризмата на животински мускус и пот и парченцата от счупени животински черепи — като оня, който лудият бе оставил в къщата на жената в Клъвъртън. Ключовете бяха на стартера.

Оуен се изправи и се огледа. По мокрите листа не бяха останали следи и наблизо не се виждаше кръв. Оуен заобиколи зад кадилака и загледа обширната гора, мокра, сива и тъмна. Сърнето му се сви. Знаеше колко трудно се проследява човек по мокри листа и през тъмна гора. А и след такава катастрофа Хрубек най-вероятно бе замаян, дезориентиран и можеше да тръгне безцелно в която и да е посока. Можеше…

Багажника!

Оуен вдигна револвера и се завъртя, насочи го към металния капак — идеалното скривалище. Багажникът се затваряше с ключалка, но тъй като колата бе стар модел, тя не беше автоматична. Оуен се приближи. Докосна студения хромиран механизъм и го натисна. Ключалката се отвори. Оуен вдигна капака и отскочи.

В просторния багажник на кадилака имаше достатъчно място за едър мъж като Хрубек, но той не беше вътре.

Оуен се обърна към гората и изтича приведен към най-близката пролука между дървета и храсти. Студеният мрак го погълна. Той освети земята с фенерчето си. За десет минути намери две следи от обувките на Хрубек. Те водеха навътре в гората. Оуен надуши миризма на борова смола и влага. Психопатът можеше да е навлязъл между вечнозелените дървета, в боровите иглички следите му щяха да личат ясно. Адвокатът бе извървял само трийсетина стъпки, когато чу изпращяване — вероятно клонка, счупена от невнимателен човек.

Той насочи револвера в посоката, откъдето беше дошъл звукът.

Оуен запристъпя безшумно. Приклекна с насочен напред револвер и стъпи сред ухаещите иглички.

Някакъв хилав мъж с шапка на „Ню Йорк Мете“ седеше върху паднало дърво и разтриваше изпънатия си крак, сякаш си почиваше след лека съботна разходка в гората.

— Май го изпуснахме — рече той на Оуен. — Значи, ти си другият самотен ловец. Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

Жената бе на трийсет и шест години и беше живяла в тази къщурка цял живот. През последните шест години след смъртта на майка си беше сама. Не беше виждала баща си от деня, в който старецът направи дете на другата си дъщеря и бе арестуван. Една седмица след делото се беше изнесла и сестра й.

Животът на жената се състоеше в опаковане на електронни схеми, вършещи неща, които нямаше желание да разбере, обяд с един или двама колеги, шиене и — за развлечение — ходене на църква, четене на вестник в единствения й почивен ден и гледане на телевизия в останалите шест.

В къщата царяха ред и спокойствие. Беше построена на поляна сред една от най-старите гори на северозападните щати. Двата декара трева имаха почти съвършено кръгла форма и се загрозяваха само от ръждясалия каркас на стар пикап и хладилник без врата, които баща й бе подготвил да закара на бунището в онази съботна сутрин, когато беше предпочел вместо това да посети стаята на дъщеря си. Руса, слаба и крехка, жената имаше пълно лице и хубава фигура, но въпреки това в редките случаи, когато ходеше с малкото си приятелки на каменистия плаж в „Индиан Лийп“ или край реката на водопадите Кламат, носеше цял бански костюм, купен с поръчка по пощата, за да не се налага да го пробва в магазина. Понякога излизаше с мъже — главно познати от църквата, — но рядко прекарваше приятно тези нощи и наскоро бе започнала да мисли за себе си като за стара мома.

Тази вечер тъкмо беше приготвила вечерята си от желе от мандарини и чаша топло мляко, когато чу шум в двора. Показа се на прозореца и след като не видя нищо друго освен танцуващи с вятъра листа и дъжд, се върна на масата.

Седна, каза си молитвата и постла салфетка на скута си, след това вдигна лъжица с желе към устата си и разлисти програмата на телевизията.

Блъскането на вратата разтресе цялата къща. Лъжицата изтрополи на масата и парчето желе падна в скута на жената. Тя се изправи рязко и изкрещя:

— Кой е там?

— Ранен съм. Катастрофирах. Помогнете ми. Гласът беше мъжки.

Тя се подвоуми, отиде при входната врата, поколеба се, сетне отвори, доколкото й позволяваше веригата. Едрият мъж се бе превил и стискаше ръката си. Приличаше на работник.

— Кой сте вие?

— Карах си колата и тя започна да се търкаля. О, ранен съм. Моля ви, пуснете ме да вляза.

„В никакъв случай.“

— Ще се обадя на „Бърза помощ“, чакайте там.

Жената затвори вратата, дръпна резето и отиде при масичката със старомодния телефон. Вдигна слушалката. Натисна копчето няколко пъти и след като не чу никакъв сигнал, възкликна:

— О, Боже!

Тогава си даде сметка, че шумът, който бе чула отначало, е дошъл от мястото, където влизаше телефонният кабел. Успя да отдели съвсем малко време на тази мисъл, защото на Майкъл Хрубек му беше омръзнало да чака на дъжда и разби вратата с ритник. Огромен и мокър, той нахълта в хола и рече:

— Добър опит. Само че телефонът не работи. Ако беше попитала, щях да ти кажа.

Застанал под дебелите борове, предоставящи минимална защита от дъжда, Оуен попита Трентън Хек как е намерил кадилака.

— Следвах го до Клъвъртън. После попаднах на следите от вашата кола. Видях, че сте се насочили на запад. След това видях джипа и предположих, че е ваш. Кучето ми надуши Хрубек при самия кадилак.

— Детективът има ли някакви новини?

— Какви новини?

— Не си спомням името му. — Оуен потупа джоба с визитната картичка, която бе получил от полицая. — Детективът в Клъвъртън. От мястото на убийството.

— Какво?

— Не знаехте ли? Не спряхте ли в къщата?

— Не видях никаква къща. Тръгнах на запад веднага щом забелязах следите ви.

Оуен разказа на потресения Трентън Хек за жестоката касапница в Клъвъртън. Сетне спомена за старите коли в хангара.

— Реших, че с мотоциклета иска само да ни заблуди. Изминал е няколкостотин метра на юг, след това е вкарал возилото в някое блато. После е взел кадилака и е дошъл тук. Този човек е дяволски хитър.

— Какъв интерес имате вие в тази работа? — попита Хек.

Оуен се наведе и стегна връзките на обувките си, които макар и кални и издрани, изглеждаха точно толкова скъпи, колкото си ги беше представял Хек. Високият мъж се изправи и отвърна:

— Той уби един приятел в „Индиан Лийп“ и жена ми стана свидетел на престъплението.

Хек кимна и си каза, че това ще промени нещата.

— Вижте какво, нека да си взема кучето. Щом му кажа, стои мирно, но не му е много приятно.

Той навлезе сред дърветата, като се ориентираше по храстите и маркировъчните стълбове.

— Тихо стъпвате — отбеляза Оуен. — Ловец ли сте?

— Може да се каже — подсмихна се Хек.

Намериха кучето и то се успокои веднага щом видя господаря си.

— Чиста порода ли е? — осведоми се Оуен.

— Едуард Монтегю от Лонгстрийт Трети. Най-чистата възможна.

— Ама че име.

— Такова беше в началото, но то, разбира се, не върши работа. Не и тук. Затова го наричам Емил. Ако се съеши с чистокръвна кучка, ще се наложи да му пиша пълното име в документите, но засега това е тайна между нас.

На връщане към полянката Оуен попита:

— А как ще го следите, ако е на колело?

— О, това е фасулска работа за Емил. Дявол да го вземе, той е намирал следа при една педя сняг във виелица. Значи, мислите, че целта му е жена ви, така ли?

— Всъщност не съм сигурен. Прекалено опасно е обаче да го оставям в ръцете на ченгетата, които нямат представа с какво си имат работа.

Това подразни Хек и той отбеляза:

— Със случая се занимава щатската полиция.

— Е, доста грешки допуснаха. — Адвокатът погледна пистолета на спътника си. — Споменахте за награда. Професионален следотърсач ли сте?

— Припечелвам с помощта на кучето си.

— Колко е наградата?

Лицето на Хек пламна, той се загледа към гората и призна:

— Десет хиляди долара.

Изговори тези думи отчетливо, за да подскаже на Оуен, че макар и наемник, не се продава евтино.

— Ами, нека хванем този психар и да ви спечелим някоя и друга пачка. Какво ще кажете?

— Става.

Хек даде на Емил да си припомни миризмата на Хрубек и двамата мъже и кучето навлязоха в гората. При тази влага следата се намираше лесно. Възбудата на кучето от тайнствената горска атмосфера толкова късно през нощта ги караше да вървят напред почти като хипнотизирани. С гръм и трясък си проправяха път през храсталаците. Хрубек можеше да ги чуе от сто метра, но нямаше как да го предотвратят. Трябваше да избират между тишината и скоростта, а и двамата предпочитаха второто.

Майкъл я наблюдаваше внимателно, раздразнен, че плаче. Това го изпълваше със страшно безпокойство. Русата жена не говореше. Носът, брадичката и скулите й бяха зачервени от плача. Тя трепереше и разкъсваше една хартиена салфетка, докато Майкъл крачеше наоколо.

— Трябваше да прекъсна телефона ти. Стига си плакала. Сигурно и без това го подслушваха.

— Какво — изхленчи тя — ще правиш с мен?

Той влезе в хола; с огромните си кални обувки стъпваше тежко върху дъските.

— Имаш хубава къща. Стига си плакала! Харесвам очите ти. Не си ги загрозила с грим. Как се сдоби с нея? Къщата имам предвид.

Тя погледна малката шапка на главата му.

— Какво ще… — започна, но тон повтори въпроса си и тя заекна: — Мама почина и ми я остави. Имам и сестра. Половината е нейна. — Сетне, сякаш той възнамеряваше да й я открадне, добави: — Наша си е.

Майкъл хвана шапката си за периферията и я вдигна, поднесе я с елегантен жест към жената. Потърка гладката си глава с ръка. На ярката светлина остатъците от синьото мастило все още се виждаха. Той забеляза, че жената се е втренчила в шапката, и отново си я сложи. Усмихна се:

— Модерна е, нали?

— Моля?

Той се намръщи:

— Шапката ми. Модерна е. Нали?

— Да — възкликна тя. — Много. Страшно.

— Колата ми се търкаляше и търкаляше, и търкаляше. Тя беше хубава кола, докато бе още жива.

Той се приближи и заоглежда тялото й. Замисли се колко е странно, че макар да е жена, тя не го плаши. Може би, защото бе толкова крехка. Можеше да я вдигне с една ръка и да прекърши врата й като на енота. Каква е тази миризма? А, на жена. Миризмата на жена. Това върна един тревожен спомен. Той почувства тъмнина около себе си, потиснатост, страх. Скали и вода. Лоши хора. Какво беше това? Тревогата му се засили. Той установи също така, че е нетърпимо възбуден. Седна, за да не го забележи и жената.

Вятърът разтърси прозорците и дъждът забарабани по-силно. Като гърмежите на мускети, помисли си Майкъл. Оловни куршуми, разбиващи стотици глави… Той запуши уши, за да не чува този ужасен шум. След известно време забеляза, че тя го наблюдава учудено.

— По петите ми са — обясни.

— Престъпник ли си? — прошепна тя. — От затвора в Хамлин ли си избягал?

— Добър опит. Не очаквай да изкопчиш каквото и да било от мен. И без това знаеш твърде много.

Той се наведе и докосна нежната й коса; жената потрепери.

— Хубаво — промълви той. — И не носиш шапка. Добре… Добре.

— Не ме наранявай, моля те. Ще ти дам пари. Каквото…

— Дай ми едно пени.

— Имам спестявания. Около три хиляди, но са в банката. Можем да отидем утре в девет. Можеш…

Майкъл изрева:

— Дай ми едно пени!

Тя бръкна трескаво в чантичката си. Той надникна над рамото й:

— Да нямаш скрит микрофон, а? Или някаква аларма?

Тя го изгледа озадачено, сетне прошепна:

— Не. Нали искаше да ти дам едно пени.

Майкъл измънка:

— Е, малко предпазливост не вреди.

Той протегна големите си ръце и жената пусна монетата в дланта му. Той я вдигна над главата й.

— Коя седембуквена дума е написана върху едноцентовите монети?

— Не знам.

— Досети се — подкани я. Тя нервно закърши ръце:

— E pluribus unum. Господ е нашият водач. Не. Съединени щати. О, Господи, не се сещам!

Сетне замърмори някаква молитва.

— Думата зад седембуквения Ейбрахам Линкълн — разясни й Майкъл, без да поглежда монетата. — Думата е гравирана точно зад него, седем букви, като дуло на пистолет, насочено към главата му.

Тя затвори очи и прошепна:

— Не знам.

— „Свобода“ — обясни й Майкъл и хвърли монетата на земята. — Гладен съм като вълк. Какво има за ядене?

Тя спря да плаче.

— Гладен ли си? — Огледа кухнята. — Имам малко печено месо, постна яхния… Хапни, каквото искаш.

Той отиде при масата, седна и разгърна една хартиена салфетка. Тя покри малка част от големия му скут.

— Може ли да стана? — попита жената.

— Ами, как ще ми сервираш, ако не станеш?

Тя отиде бързо в кухнята и се зае с приготвянето на яденето, а Майкъл запя:

— „Защото любя младото момиче, което ми донесе…“

Той млъкна, взе ножа си и отряза парче месо. Постави го заедно с една лъжица желе в розовата чинийка и го побутна към жената.

Тя погледна храната, след това се обърна въпросително към него.

— Искам да изядеш това! — нареди той.

— Аз вече… О, да не би да мислиш, че е отровно?

— Аз не мисля, че е отровно. Аз не мисля, че навън има хайка. Аз не мисля, че си агент на Пинкертън. Малко предпазливост в повече не вреди. Хайде. Стига си се лигавила.

Тя започна да се храни. Сетне се усмихна. Той я погледа известно време, после остави вилицата си.

— Имаш ли мляко?

— Мляко ли? Само обезмаслено. Става ли?

— Искам мляко! — изръмжа той и тя скочи да му го донесе.

Когато жената се върна, той вече ядеше. Майкъл изпи цяла чаша, за да преглътне огромна хапка.

— Работех в един краварник — заяви.

— О, добре. — Тя кимна учтиво. — Сигурно е било много интересно.

— Много интересно, да. Доктор Ричард ми уреди работата.

— Кой е той?

— Той беше мой баща.

— Баща ти е лекар?

— Е — сопна се той, — нямах предвид такъв баща.

— Не, разбира се, че не — побърза да се съгласи тя, когато видя мрачното му изражение.

Той престана да се храни. Тя му каза, че харесва шапката му. Той я докосна и се усмихна:

— И на мен ми харесва. Аз имам коса, но я остригах.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Не, не ми казвай нищо, щом не искаш.

— Ако не искам, няма. Не е нужно да ми даваш разрешение за нещо.

— Не съм ти давала никакво разрешение. Не исках да прозвучи така. Просто можеш да си правиш, каквото пожелаеш.

— Сякаш не го знам.

Майкъл изпразни чинията си.

— Искаш ли да хапнеш още?

— Мляко, искам още мляко.

Тя стана да го обслужи и той добави:

— Моля.

Когато взе чашата от ръката й, Майкъл си придаде вид на герой от рекламен клип и заяви:

— Манджа трепач.

Тя се засмя и той се усмихна. Докато Майкъл пресушаваше чашата, жената попита:

— Какво правиш?

— Пия мляко — обясни раздразнено.

— Не, интересувам се какво правиш навън посред нощ. Задава се истински ураган, какъвто не сме виждали от памтивека.

— Какво е „памтивек“? — попита той и подозрително присви очи.

Тя го погледна разсеяно:

— Ами сега си давам сметка, че и аз не знам точно. Означава много отдавна минало време.

— Значи, такъв е изразът, а? Значи е нещо като клише?

— Предполагам.

Той сведе поглед с празни и замъглени очи като чашата в ръцете му.

— Знаеше ли, че „невен“ е пет шести от „гневен“?

— Не, не знаех, но наистина е така. Как ти хрумна?

— Просто така.

Настъпи тягостно мълчание. Най-накрая жената реши да го наруши:

— Какво правеше в този краварник?

Ерекцията на Майкъл не искаше да спада. Членът му го болеше и това започваше да го ядосва. Той бръкна в джоба си и го стисна, сетне стана и се приближи до прозореца.

— Къде е най-близката гара?

— Ами, в Бойлстън, предполагам. На шейсет-седемдесет километра на юг.

— Как се стига дотам?

— Трябва да продължиш на запад по шосе № 315. То ще те заведе право там. Когато влезе в града, пътят става Хюбърт Стрийт и минава точно пред гарата.

— За нула време, а?

— За нула време — съгласи се жената. — Какво ще правиш там?

— Нали ти казах — тросна се той. — Не мога да ти кажа!

Тя отпусна ръце в скута си.

Майкъл започна да рови в раницата си.

— Съжалявам, много съжалявам — рече на жената.

След това обаче повтори тези думи с такава дълбока тъга, че стана ясно, че не се извинява просто за държанието си, а за нещо друго — за нещо, което възнамеряваше да направи, нещо, по-сериозно от лошите маниери. Той седна до нея, притисна бедрото си силно в нейното, постави в скута й бял череп от дребно животно и без да обръща внимание на писъка й, започна да гали косата й.

Под невероятно бързите облаци и бурното небе като специални ефекти от научнофантастичен филм Порша л’Оберже вдъхна миризмата на гнили листа и застояла вода от езерото. На няколко стъпки от нея сестра й вдигна лопатата и тръсна нова купчинка чакъл под предните гуми на заседналата кола.

Младата жена сви пръсти. Боляха я и тя предположи, че от мокрите ръкавици вече са й излезли мехури. Мускулите й сякаш горяха. Главата я болеше от силния дъжд.

Тревожеше я обаче и още нещо, една неясна мисъл — нещо, което нямаше нищо общо с бурята. Отначало тя се почуди дали не е свързано с беглеца. Обаче не можеше да допусне, че човек като Хрубек може да стигне от психиатричната болница чак до Риджтън, още по-малко в такава нощ.

Не, измъчваше я някакъв неясен спомен. Беше свързан като че ли с тази част на двора. Тя си представяше… какво? Растения? Дали тук бе имало някаква градина? А, да. Точно тук беше. Старата зеленчукова градина.

И тогава тя си спомни Том Уилър.

На колко години бяха тогава? На дванайсет или тринайсет. Един есенен следобед — може би през ноември като сега — хилавото червенокосо момче се беше появило в двора. Порша бе излязла и двамата бяха седнали на стълбите пред задния вход. Тя успяваше едновременно да говори с него и да се прави, че не му обръща внимание. Накрая той предложи да отидат в гората.

— Защо? — попита тя.

— Не знам — отвърна момчето. — Ей така. Да се поразходим.

Той кимна смутено към гората. Тя му каза, че не иска, но в следващия момент се вмъкна в къщата и се върна с едно одеяло.

Той тръгна към гората.

— Не — спря го Порша. — Оттук.

И го поведе през зеленчуковата градина. Там разпъна одеялото на такова място, че да се вижда от къщата, свали обувките си и се излегна. Ама някой можело да ги види, възрази той. Някой можеше да ги гледа дори в момента! Тя отпусна ръка върху гърдите си и той престана да се притеснява от любопитни зрители. Порша се изтегна по гръб сред нападнатите от голи охлюви тикви. Томи се настани до нея и покри горещите й устни със своите; наложи й се дълго време да диша през носа. Сега си спомни същата миризма на влага и на късна есен. Лениви мухи кацаха по тях и ги хапеха. Накрая тя позволи на бледата му, покрита с лунички ръка да проникне под бариерата на ластика. Той погледна къщата, сетне бръкна с треперещ пръст между краката й. Тя изпита остра болка и по бедрото й (както и от предната страна на неговите панталони) се появи мокро петно.

Останаха легнали непохватно няколко минути, сетне той изведнъж прошепна:

— Там май има някой.

Каза го обаче явно само за да се измъкне, скочи и бързо изчезна. Порша остана загледана в бързо преминаващите облаци в небето и се замисли за тайнствата на телата. Дълго време се опитваше да си внуши, че трябва да се чувства зле за това, че е избягал.

Сега си даде сметка, че тревогата й не е породена от този спомен за Томи Уилър. Причината бе „Индиан Лийп“.

Нямаше намерение да ходи на пикника със сестра си и зет си. Не обичаше излетите, нито природните забележителности — особено онзи парк, където учителките й я бяха водили насила на скучни уроци на открито, а по-късно неведнъж бе наблюдавала върховете на дърветата легнала под някое гадже или приятел на гадже, или дори непознат.

Не, бе взела това решение съвсем случайно. Тихата лудост на самотния живот в Манхатън й беше дотегнала: Сандвичите с пуешко и зелева салата за вечеря. Видеокасетите под наем. Измъчените предложения по барове и на частни събирания, поднесени така, сякаш мъжете не знаеха, че е чувала тези думи хиляди пъти. Безсмислените разговори със стройни дългокоси приятелки, които са готови да те зарежат в момента, в който застанеш на пътя им към по-добра кариера или някой лесен мъж.

И така, на първи май тя неохотно взе соленки, пушена сьомга, топено сирене, списания, бикини и плажен чадър и тръгна. Издържа общуването с нелюбезния чиновник във фирмата за коли под наем, издържа натовареното движение, издържа компанията на бедната срамежлива Клер. Подложи се на стреса от пътуването в провинцията. Все пак имаше едно нещо в пътуването, което не се налагаше да изтърпява. Робърт Джилеспи, поне така й се стори в началото, не беше нищо особено. Докато се возеше на задната седалка в джипа му на път за „Индиан Лийп“, тя прецени качествата му и сметна повечето от тях за отблъскващи: не особено привлекателен, доста пълен, прекалено изтупан, прекалено надут, прекалено бъбрив, женен за една кръгла нула.

Порша стигна до извода, че няма логическа причина да го намира неустоим. И въпреки това той беше неустоим. Докато Лиз дремеше на задната седалка до нея, а Дороти нанасяше на ноктите си лъскав червен лак, Робърт разпитваше Порша. Къде живеела, харесвал ли й градът, знаела ли този или онзи ресторант, харесвала ли работата си? Това си беше свалка. И все пак… Очите му играеха възбудено през цялото време. Сега Порша си спомни как си беше помислила: „О, хитър подход. Съблазни ума ми и тялото ми само ще го последва.“

Когато стигнаха паркинга, Порша л’Оберже бе негова.

Докато вървяха по пътеката от паркинга към мястото за пикник, той погледна маратонките й и попита — едновременно предизвикателно и небрежно — дали е съгласна да потичат заедно.

— Може би — отговори тя.

Той прие това за утвърдителен отговор.

— Нека да тръгна преди теб — прошепна й. — Ще се срещнем при старата пещера. Изчакай десет минути, след това ме последвай.

— Може би.

Когато стигнаха до плажа, тя съзнаваше каква власт има над него. Направи няколко бързи упражнения за загрявка и веднага започна да тича, без да го удостои с внимание. Стигна до тесния пролом, за който й бе споменал. До пещерата имаше борове, а под тях — привлекателно гнезденце от зелени и червеникави иглички. Порша седна на един камък и се зачуди дали Робърт ще я последва. Може би щеше да си отмъсти за безразличието й, като остане с жена си и Лиз. Ако го направеше, щеше да й се издигне в очите. Порша л’Оберже обаче не изпитваше особено желание или нужда да уважава мъжете, особено такива като Робърт Джилеспи, и реши, че предпочита той да се покаже колкото се може по-скоро. Ако не го направеше, щеше да му почерни деня. Тя огледа малката поляна, потънала в сянката на отвесните бели скали. Небето се беше покрило с облаци. Тук не бе романтично като някой плаж в Корасао или Насау. От друга страна, тук по земята не бяха захвърлени използвани презервативи.

Тя се смъкна от камъка върху леглото от иглички, скрити от пътеката от високи храсти и млади фиданки. Мина половин час, после четирийсет минути и накрая Робърт дотича. Беше задъхан и спечели много допълнителни точки, като не упрекна Порша, че е пренебрегнала инструкциите му. Втренчи се в гърдите й, все още трудно си поемаше въздух.

Тя се засмя:

— Какво има?

— Жена ми каза, че са ми пораснали цици.

Порша смъкна фланелката и сутиена си:

— Да ги сравним.

Те легнаха под боровете. Робърт я целуна силно и започна да гали зърната й с опакото на дланта си. Стисна ръцете й и ги постави върху гърдите й. Езикът му запълзя към пъпа й, сетне се плъзна по бедрата й. Спря на коляното й и започна да я гъделичка предизвикателно. Порша не издържа, стисна главата му и я издърпа уверено между краката си. Вдигна бедра и отпусна глава на земята, в косите й се заплетоха борови иглички. Притвори очи, загледа се в преминаващите бързо над тях облаци и затаи дъх. Той се отпусна върху нея, впи устни в нейните. Тъкмо бе сключила крака около кръста му и членът му проникваше дълбоко в нея, когато близо до главите им изпращя съчка.

Клер се показа между дърветата на два метра от тях и застина изумена. Закри потресено устата си с ръка.

— О, мили Боже! — възкликна Порша.

— Клер, скъпа… — започна Робърт и застана на колене.

Занемяла, Клер се взираше в слабините му. Порша си спомни как бе помислила: „Мили Боже, тя е на осемнайсет. Не е възможно да вижда гол мъж за пръв път.“

Робърт бързо се опомни и се заоглежда трескаво за някаква дреха. Клер продължаваше да го наблюдава, а Порша гледаше нея. Присъствието на трети човек я възбуждаше още повече. Робърт грабна ризата си и я уви около кръста си със смутена усмивка. Порша не помръдна. Изведнъж Клер изхлипа и се извърта, побягна по пътеката покрай пещерата.

— О, мамка му — промърмори Робърт.

— Не се притеснявай.

— Какво?

— О, не го приемай толкова навътре. Всяко момиче трябва да изживее този момент. Ще поговоря с нея.

— Тя е просто дете.

— Забрави за нея — каза небрежно Порша; сетне прошепна: — Ела насам.

— Тя ще…

— Няма да каже на никого. Ммм, какво е това? Ти все още не си изгубил интерес към мен. Мога да позная.

— Господи, ами ако каже на Лиз?

— Хайде де — подкани го тя нетърпеливо. — Не се отказвай сега. Изчукай ме!

— Мисля, че трябва да се връщаме.

Порша се надигна, коленичи, издърпа ризата му и пое члена му в уста.

— Не — прошепна Робърт.

Той стоеше с отметната назад глава, със затворени очи, трепереше неконтролируемо; изведнъж дъхът му секна — Лиз излезе на поляната.

Клер сигурно се беше сблъскала с нея и тя или бе научила от момичето, или се беше досетила сама какво става. Лиз се изправи над полуголата двойка и изкрещя:

— Порша! Как можа?

На лицето й, също както и на това на Робърт се четеше ужас. Младата жена се изправи и изтри лице със сутиена си. Обърна се към сестра си и забеляза как вратът на Лиз става невероятно червен, как сухожилията й се напрягат и устата й затреперва. Робърт нахлузи шортите си и се заоглежда за ризата си. Бе загубил ума и дума, но Порша не смяташе да се държи като виновна ученичка.

— Как можа? — повтори Лиз и стисна ръката й, но тя рязко се отдръпна.

Без да сваля поглед от гневните очи на сестра си, започна да се облича, сетне мълчаливо остави Робърт и Лиз на поляната.

Порша се върна на плажа, където Дороти започваше да събира нещата: беше захладняло и очевидно се канеше да вали. Тя погледна Порша и като че предусети нещо, но нищо не каза. Вятърът се усили и двете жени бързо събраха кошниците и одеялата и ги занесоха в колата. Върнаха се на плажа за останалите от компанията. Тогава заваля пороен дъжд.

След броени мигове откъм паркинга се чу вой на сирени от колите на полицията и на „Бърза помощ“. Порша посрещна сестра си при пресечката на две наводнени дерета със зачервени очи, изкаляна и разрошена, с вид на обезумяла; двама души от охраната на парка я придържаха.

Порша пристъпи към нея:

— Лиз! Какво…

Плесницата бе странно тиха, но достатъчно силна, за да накара Порша да опре коляно в земята. Тя изпищя от болка и изненада. Двете жени останаха неподвижни, втренчени една в друга в продължение на един безкраен миг; ръката на Лиз беше застинала във въздуха. Удивен, един от мъжете помогна на Порша да се изправи и й обясни за нещастието.

— О, не! — възкликна тя.

— О, не! — имитира я с презрение Лиз. Сетне бутна мъжа от охраната, долепи уста до ухото на Порша и прошепна със злоба: — Ти уби момичето, шибана курво.

Порша се изправи срещу сестра си. Очите й заблестяха хладно като мокрите скали наоколо.

— Сбогом, Лиз.

И това наистина бе сбогуване. Извън няколкото кратки, сдържани телефонни разговора тези думи бяха буквално последните разменени реплики между двете сестри до тази вечер.

„Индиан Лийп“. Това бе първото, минало през ума на Порша, когато Лиз я покани на гости за тази нощ. Точно тази мисъл я караше да отхвърли идеята за разсадника, а също за връщане в Риджтън, което (въпреки че никога не би го признала пред Лиз) бе обмисляла неведнъж през последните години.

„Индиан Лийп“…

„О, Лиз — мислеше си Порша, — не разбираш ли? Това разделя сестрите Л’Оберже и винаги ще стои между тях. Не трагедията, не смъртта, не жестоките думи и мълчанието след това, а миналото, което ни доведе под онези борове, миналото, което ще продължава да ни води на такива ужасни места през целия ни живот.“

Миналото с духовете на всички мъртъвци.

Сега Порша погледна сестра си, която остави лопатата и се запъти към предната врата на колата.

Погледите им се срещнаха.

Лиз се намръщи, разтревожена от изражението на сестра си.

— Какво има? — попита.

В този момент от радиатора на колата се чу тихо съскане. Двигателят се задави няколко пъти и от вентилатора изскочиха пръски вода. С потреперване моторът замря, единствените звуци в нощта останаха воят на вятъра, трополенето на дъжда и възторжената музика на някой гениален бароков композитор.

24.

— Ами, не отидох да извикам помощ, защото най-близките съседи са на около километър и ако сте слушали радиото, трябва да знаете каква буря ни очаква. Не ви ли звучи логично?

Тези думи излизаха от устата на дребната руса жена като куршуми от картечница. Тя вече не плачеше, но наливаше бренди от една прашна бутилка, сякаш беше вода.

— Пък и той ми каза да не го правя — допълни тя. — Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така. О, Господи. Все си повтарях: „Какъв късмет, какъв късмет, днес взех причастие.“

Оуен Ачисън се върна от страничния двор в мъничкия хол на къщата, където Хек правеше компания на дребната женица.

— Какъв късмет — повтори тя и изгълта една чашка бренди; след това отново заплака.

— Издърпал е само една жичка — обяви Оуен и вдигна слушалката. — Вече работи.

— Взе ми колата. Бежово комби „Субару“. От осемдесет и девета. Извинява ми се десетина минути. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“ Пфу! — Сълзите й спряха. — Затова го нарекох странен. Е, сигурно можете да си представите. Помоли ме за ключовете и аз, разбира се, му ги дадох. След това излезе и едва се свря зад кормилото. Изобщо не успя да улучи алеята, но все пак намери пътя. Май тази кола трябва вече да я отпиша.

Оуен се намръщи:

— Ако бяхме тръгнали натам, щяхме да го пресрещнем.

Хек отново погледна мъничкия череп върху салфетката, с която жената му го беше подала, тъй като не искаше да докосва самата кост.

— Е — добави жената, — можете да го намерите на шосе № 315.

— Как така?

— Тръгна към Бойлстън. По Триста и петнайсето.

— Той ли го каза?

— Попита ме за най-близката гара. Казах му, че е Бойлстън. Попита ме как да стигне дотам. След това ми поиска петдесет долара за билет. Дадох му. И малко отгоре.

Хек спря поглед на телефона. Не можеха вече да го държат в тайна. Хрубек бе убил една жена и бе малтретирал друга. Той пое въздух през кривите си зъби. Основната мисъл, която го занимаваше сега, бе, че ако се беше обадил на Хавършам от самото начало (както всъщност възнамеряваше да направи), Хрубек вероятно щеше да бъде заловен, преди да проникне в къщата в Клъвъртън. Всички служители на реда, включително и Хек, са допускали доста грешки, причинили страдание на други хора — и мисълта за тях често смущава съня им, а понякога и по-лошо. Макар че в момента не изпитваше угризения, той предполагаше, че тази мъртва жена ще бъде най-тежкият подобен случай за него, и можеше само да гадае какви терзания ще му причини.

Сега обаче искаше само едно — този човек да бъде заловен, — затова грабна слушалката, без да се замисля. Обади се в местното шерифство и съобщи за откраднатото субару и посоката, накъдето вероятно се е запътил Хрубек. Обърна се към жената:

— Шерифът предлага да изпрати някого, който да ви закара при роднина или приятел. Ако искате.

— Да, кажете му, че искам.

Хек предаде тези думи на шерифа. Когато затвори, Оуен позвъни в „Марсден ин“. Остана изненадан, че Лиз и Порша все още не са отишли там. Намръщи се и телефонира вкъщи. Лиз вдигна при третото иззвъняване.

— Лиз, какво правиш още там?

— Оуен? Къде си?

— Във Фредерикс. Опитах се да ти се обадя и по-рано. Мислех, че сте тръгнали. Какво правите още там? Трябваше да сте в мотела още преди час.

В този миг той чу Лиз да се провиква:

— Оуен е.

Какво ставаше? По телефона се чу гръмотевица. Лиз отново се обади и обясни, че двете с Порша са останали да трупат торби с пясък.

— Бентът преливаше, можеше да наводни къщата.

— Добре ли сте?

— Добре сме. Обаче колата се повреди. Дъждът е много силен. Не можем да излезем от къщи. Няма кой да ни изтегли. Какво правиш във Фредерикс?

— Преследвах Хрубек на запад.

— На запад! Значи наистина е тръгнал насам.

— Лиз, трябва да ти кажа нещо… Той отново уби човек.

— Не!

— Една жена в Клъвъртън.

— Насам ли идва?

— Не, изглежда, че не. Тръгнал е към Бойлстън. Предполагам, че иска да се измъкне от щата с влак.

— Какво ще правим?

Той замълча, сетне отвърна:

— Няма да го преследвам повече, Лиз. Връщам се у дома.

Тя шумно въздъхна:

— Благодаря ти, скъпи.

— Запази си благодарностите за по-късно и заключи всички врати. След петнайсет минути съм там… Лиз?

— Да?

— Скоро ще съм при теб.

Хек и Оуен се сбогуваха с жената и излязоха на дъжда, брулени от ужасния вятър. Тръгнаха по алеята от къщата към черния път, водещ към главното шосе.

Адвокатът погледна Хек, който стъпваше мрачно край него.

— За наградата ли мислиш?

— Не мога да отрека. В Бойлстън вероятно ще го пипнат. Трябваше обаче да ги предупредя. Не мога да рискувам още някой да пострада.

Оуен се замисли, сетне каза:

— Тези пари все пак ти се полагат.

— Е, в болницата ще са на друго мнение, гарантирам ти.

— Виж какво, Хек, можеш да побързаш към Бойлстън и ако го хванеш навреме, чудесно. Ако не, ще съдим болницата и аз лично ще се заема с това.

— Адвокат ли си?

Оуен кимна:

— И няма да ти взема нито цент.

— Сериозно?

— Сто процента.

Хек се смути от щедростта на Оуен и стисна сърдечно ръката му. Двамата продължиха мълчаливо към полето с катастрофиралия кадилак.

— Добре, с Емил ще се насочим на юг. Трябва да търсим бежово субару, нали? Да се надяваме, че не е по-добър с управлението на японските коли, отколкото с произведените в Детройт. Добре, хайде. — След малко добави: — Виж, какво ще кажеш, след като това свърши, пак да се видим? Да отидем за риба например.

— Това е страхотна идея. А сега наслука.

Хек и Емил, единият с куцане, другият с весело подскачане, се запътиха към очукания шевролет пикап на петдесетина метра по пътя. Качиха се. Хек запали тракащия двигател и бързо се отправи към шосе № 315.

Знакът се въртеше бавно на фона на бурното нощно небе.

Доктор Ричард Колер погледна към проблясъците на запад и се засмя на метафората, която му бе хрумнала.

Нали точно това бе използвал лекарят на Мери Шели, за да даде живот на творението си? Мълния.

Психиатърът не помнеше много ясно първата си среща с пациента, който щеше да влезе в ролята на негов Франкенщайн. Преди четири месеца, две седмици след процеса за „Индиан Лийи“ и изпращането на Майкъл в Марсден, Колер — обзет от силен професионален интерес — бе влязъл бавно в строго охраняваното Отделение Е и беше огледал огромния, прегърбен Майкъл Хрубек, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

— Как си, Майкъл? — поинтересува се лекарят.

— Те слу-шат. Понякога трябва да държиш ума си напълно празен. Правил ли си го някога? Знаеш ли колко е трудно? Това е основата на трансцеденталната медитация. Може да ти е известна и като ТМ. Изпразни ума си напълно, докторе. Опитай се.

— Не вярвам, че ще ми се удаде.

— Когато те халосам с този стол, умът ти ще стане напълно празен. Лошото е, че тогава ще си мъртъв, шибаняк такъв.

Майкъл замълча и не пророни нито дума в продължение на няколко дни. Марсден беше държавна болница, като Купърстаун, и имаше само няколко мрачни занимални. Колер обаче бе осигурил специални помещения за участниците в програмата си. Не беше голям лукс. Стаите бяха тесни и студени, а стените — боядисани в изнервя-що мътнозелено. Пациентите в дома за адаптация обаче (наречен така, защото крайната цел на Колер бе постепенното им връщане към нормалния живот) поне бяха отделени от по-сериозно болните и това им даваше чувство за човешко достойнство. Те разполагаха и с играчки, книги и пособия за рисуване — дори с опасните и забранени моливи. Художествените им умения се насърчаваха и всички стени на отделението бяха изрисувани и изписани със съчинени от пациентите стихове.

През август Ричард Колер започна да настоява за прехвърлянето на Майкъл в дома за адаптация. Беше избрал младежа, защото той бе умен, показваше желание да подобри състоянието си и беше убил човек. Връщането на пациент като Майкъл Хрубек към нормалния живот (никой не се занимаваше с такива като него) щеше да доведе до истинското признаване на Колеровата психотерапия. По-важно от финансирането обаче, по-важно от професионалния престиж бе това, че Колер щеше да помогне на човек, изпитваш такива ужасни страдания. Майкъл не беше като другите шизофреници, чието състояние е повече или по-малко ясно. Не, Майкъл бе най-онеправданата жертва на тази болест: той беше достатъчно нормален, за да си представи как би изглеждал нормалният живот и се измъчваше от невъзможността да бъде такъв, какъвто искаше да бъде. Точно такъв пациент бе най-подходящ за експеримента на Колер.

Не можеше да се каже, че Майкъл се радваше на включването си в програмата:

— Няма начин, шибаняк такъв!

Обзет от параноя и изпълнен с подозрения, той отказваше да има нещо общо с дома за адаптация, с Колер или с когото и да било другиго в Марсден. Седеше в ъгъла на стаята си, мърмореше си и гледаше подозрително както лекарите, така и другите пациенти. Колер обаче настояваше. Просто не оставяше младежа на мира. През първия месец (виждаха се през ден) спореха ожесточено. Майкъл говореше несвързано и крещеше, убеден, че Колер е конспиратор като всички останали. Лекарят отвръщаше с въпроси за фантазиите на пациента, опитваше се да разчупи леда.

Накрая, принуден от агресивността на Колер и високите дози лекарства, Майкъл неохотно се съгласи да се включи в програмата. Постепенно се запозна с другите пациенти, първо поотделно, след това в група. За да накара младежа да говори за миналото и халюцинациите си, Колер му носеше исторически книги от библиотеката на болницата във Фремингтън, защото в Марсден нямаше библиотека. При индивидуалните им сеанси лекарят не преставаше да провокира Майкъл, да го подтиква към общуване с другите пациенти, да го разпитва за виденията и сънищата му.

— Майкъл, коя е Ева?

— О, да, бе. Да ти кажа, как ли не? Забрави.

— Какво имаш предвид, като казваш: „Искам да изпреваря сините униформи“?

— Време е за лягане. Гаси лампите. Лека нощ, докторе.

И така нататък.

Един студен, влажен ден преди шест седмици Майкъл тренираше в гимнастическия салон на Марсденската болница под сърдитите погледи на охраната. Той погледна през телената ограда към голото разкаляно поле. Както повечето шизофреници Майкъл беше неспособен да изразява емоциите си. Този ден обаче той се разчувства от тъжния пейзаж и заплака.

— Стана ми жал за бедните мокри кравички — сподели пред Колер. — Очите им бяха счупени. Господ трябва да направи нещо за тях. Тежко им е.

— Очите им били счупени? Какво имаш предвид?

— Бедните кравички. Те никога няма да живеят като преди. За добро или за лошо. Толкова е очевидно. Очите им са счупени. Не разбираш ли?

Лекарят изведнъж получи прозрение.

— Искаш да кажеш — прошепна, като с мъка сдържаше възбудата си, — че ледът е счупен5.

С тези закодирани послания — както онова, че искал да бъде близо до доктор Ан Мълър — Майкъл се опитваше да изразява най-съкровените си чувства. В този случай искаше да каже, че нещо в живота му коренно се е променило. Той вдигна рамене и заплака пред лекаря си — не от страх, а от мъка.

— Толкова ми е жал за тях. — Майкъл постепенно се успокои. — Явно е много трудно да си фермер. Но може би този живот ще ми допадне.

— Искаш ли да работиш в стопанството? — попита Колер с разтуптяно сърце.

— В стопанството ли?

— По работната програма. Тук, в болницата.

— Да не си луд? — изкрещя Майкъл. — Ще ме ритнат в челото и ще умра. Не бъди такъв глупак, бе, шибаняк!

Нужни бяха две седмици на постоянен натиск, докато Майкъл най-после склони да се включи в програмата — всъщност доста повече от времето, необходимо на Колер, за да уреди документите по прехвърлянето. Майкъл бе напълно неуязвим в Марсден, защото беше пациент по член 403. Обаче в държавната бюрокрация има твърде много вратички. Тъй като в обемната документация на Колер ставаше дума за „Пациент 458-94“, не за „Майкъл Хрубек“ и защото санитарите на претъпканото Отделение Е с удоволствие бяха готови да се отърват от пациента, предложението лесно бе прието, подписано и подпечатано. Хрубек започна работа в болничното стопанство. Продукцията се използваше за храна за лечебното заведение, а малки количества излишни продукти бяха предназначени за местния пазар. Отначало Майкъл подозираше надзирателите си. Въпреки това нито веднъж не получи пристъп на панически страх. Явяваше се навреме на работа и обикновено си тръгваше последен. Накрая свикна със задълженията си — ринеше тор, забиваше колове с тежък чук, караше бидоните с млякото. Държеше се като съвсем нормален ратай във ферма. Само веднъж реши да използва бялата блажна боя за оградата за заличаване на неприятни или обезпокоителни според него петна по козината на херефордските говеда.

Когато обаче му казаха да не боядисва кравите, той с наведена от срам глава обеща никога вече да не го прави.

Майкъл Хрубек, който никога в живота си не беше печелил собствени пари, внезапно започна да взима по 3,80 долара на час. Вечеряше в стола с приятели, след това измиваше чиниите, пишеше дълга поема за битката при Бъл Рън и стана неразривна част от психотерапевтичната програма на Колер, да не споменаваме ролята му при предложението за финансиране от Щатското управление за психично здраве.

А сега, мислеше си със съжаление Колер, той бе един опасен престъпник, избягал на свобода.

„О, къде си, Майкъл, със счупените очи?“

Лекарят бе твърдо убеден в едно — Майкъл щеше да дойде в Риджтън. Посещението при Лиз Ачисън му беше помогнало в две насоки. Отчасти с разкритията по отношение на Майкъловите халюцинации. Но също и заради наученото за самата нея. Тя го беше излъгала, в това нямаше съмнение. Той се опитваше да проумее къде точно версията й за случката в „Индиан Лийп“ се разминава с истината. Тя обаче, изглежда, бе свикнала да живее с неприятни тайни, с неизразени емоции, със скрити страсти, затова той не успя да определи къде е лъжата. Все пак чувстваше, че това, което беше скрила от него, е достатъчно важно — най-вероятно достатъчно, за да изкара Майкъл от изпълнения му с видения, но безопасен живот и да го подтикне към това ужасяващо скитане в нощта.

О, да, той със сигурност щеше да дойде в Риджтън.

И тук, скрит в проливния дъжд, го чакаше Ричард Колер, човек, готов да подкупва ловци на глави с хиляди долари, които трудно можеше да си позволи, да се скита из дивата пустош, да проследи и да срещне неспокойния си и опасен пациент съвсем сам и да го накара да се върне в болницата — заради Майкъл и заради хиляди други пациенти, които се надяваше да лекува до края на живота си.

Лекарят огледа широкия паркинг и се загърна с черния си шлифер, опитвайки се да се защити от дъжда и силния вятър. Отвори раницата си и извади дебелата метална спринцовка, сетне я напълни със солидна доза приспивателно. Облегна се назад с лице, обляно от дъжда, и отново загледа постоянно движещия се знак.

25.

— Я виж!

Майкъл взе поредния завой и избухна във внезапен смях. Спокойно си спомни кой педал е за спирачката и го натисна плавно, за да намали до шестнайсет километра в час.

— Гледай!

Той се наведе напред, като почти опря чело в предното стъкло, и се вгледа в дъждовното небе и капките, отразяващи милиони червени, бели и сини светлини.

— О, Господи, какво може да означава това?

Кожата му бе настръхнала от възбуда, по лицето му се разля широка усмивка. Майкъл отби встрани и спря субаруто. Слезе и сякаш в транс тръгна през паркинга, тътрейки тежките си обувки по асфалта. Спря пред светилището и застана със смирено събрани отпред ръце, загледан в небето. Бръкна в раницата си и установи, че има още два черепа. Избра този, който беше напукан на няколко места, и го остави в основата на знака.

— Здравей, Майкъл — чу се наблизо.

Младежът изобщо не се изненада:

— Здравей, доктор Ричард.

Хилавият мъж седеше на предния капак на една бяла кола, паркирана редом с още петдесетина. „Я, колко е дребен и мокър“ — помисли си Майкъл и отново си спомни за енота, който бе убил преди няколко часа. Такива дребни същества бяха и двамата.

Доктор Ричард се смъкна от форда. Майкъл го погледна, но очите му бяха привлечени от въртящия се над главите им ярък знак.

Болният не обърна внимание на средния надпис на табелката, забеляза само, че думата „Меркюри“ е изписана с кървавочервено. След това погледна двете думи в синьо, цвета на Съюза: отгоре — „Форд“. Отдолу: „Линкълн“.

— Там го уби, нали, Майкъл? В театъра?

„Това е чудо. О, Господи, в безкрайния Ти блясък…“

— Форд… Линкълн… Театърът „Форд“… Да, точно така. Няма грешка. Промъкнах се в президентската ложа в десет и половина на четиринайсети април в лето Господне хиляда осемстотин шейсет и пето. Разпети петък. Промъкнах се зад него и изпратих куршума в черепа му. Президентът не умря веднага, издържа до другия ден. Из-дърррр-жа.

— И ти изкрещя: „Sic semper tyrannis“.

— Оттогава ме преследват.

Майкъл погледна лекаря. Не, този не беше самозванец. Този бе истинският доктор Ричард. „Изглеждаш уморен, докторе — помисли си. — Аз съм буден, а ти спиш. Какво ще кажеш за това?“ Отново погледна знака.

— Искам да ти помогна.

Майкъл се подсмихна.

— Искам да се върнеш с мен в болницата.

— Това са глупости, доктор Ричард. Аз току-що идвам оттам. Защо ми е да се връщам?

— Защото там ще си в безопасност. Тук има хора, които те търсят и искат да те наранят.

Майкъл се сопна:

— Нали и аз това ти повтарям от месеци.

— Така е, казваше ми го — засмя се лекарят.

Майкъл извади револвера от джоба си. Доктор Ричард го погледна за миг, но погледът му бързо се върна върху пациента.

— Майкъл, аз направих много за теб. Осигурих ти работа в стопанството. Ти я харесваш, нали? Обичаш да работиш при кравичките, нали?

Револверът беше топъл. Усещането бе приятно. Беше, замисли се той, страшно модерен.

— Чудех се… няма ли да е странно, ако се окаже… че това е същият револвер.

— С който си застрелял Линкълн ли?

— Същият. Това би имало особено значение. Би било много логично. Обичаш ли да лочиш кръв, доктор Ричард? Кога, мислиш, че душата се повлича към рая? Вярваш ли, че се задърррр-жат известно време на земята?

„Защо се приближава? — почуди се Майкъл. — Когато е по-близо, може по-лесно да чете мислите ми.“

— Не знам.

Майкъл вдигна револвера към лицето си и го помириса.

— Как ще обясниш обаче, че той стоеше там и ме чакаше? Този револвер. Той беше там в магазина. В магазина с главите.

Хрубек потрепери.

— Какви глави?

— Всички тези малки главички. Бели и гладки. Красиви бели главички.

— Черепите ли?

Доктор Ричард кимна към стълба с табелката. Майкъл примигна, но нищо не каза.

— Значи, ти застреля Линкълн, нали, Майкъл?

— Разбира се. Имах желание и възможност.

— Защо не си ми разказвал за това по време на сеансите? Стомахът на болния се сви от неконтролируема тревога.

— Бях…

— Защо?

Вратът му пламна. Между две учестени поемания на въздух Майкъл отговори:

— Беше толкова ужасно. Извърших нещо толкова ужасно. Ужасно! Той беше такъв велик човек. И виж какво сторих аз! Беше… Боли! Не питай повече за това.

— Кое — попита тихо доктор Ричард, — кое беше толкова ужасно? Кое беше прекалено ужасно, за да ми кажеш?

— Много неща. Прекалено много, за да се задълбаваме.

— Разкажи ми едно.

— Не.

— Просто избери едно нещо и ми разкажи, Майкъл.

— Не.

— Моля те. Веднага. Бързо.

— Не!

Какво беше намислил този шибаняк?

— Да, Майкъл. Разкажи ми. — Изведнъж очите на дребния лекар пламнаха. Той заповяда: — Веднага! Разказвай!

— Луната — измънка Майкъл. — Тя…

— Какво луната?

— Беше кървавочервена. Луната е кървав чаршаф. Ева е увита с чаршафа.

— Коя е Ева, Майкъл?

— Добър опит, шибаняк. Не очаквай да ти кажа нищо повече.

Майкъл преглътна тежко и се огледа тревожно.

— Откъде е дошла кръвта?

— От луната. Ха-ха, майтап, бе.

— Откъде, Майкъл? Откъде е дошла кръвта? Откъде?!

— От… главата — прошепна той.

— От чия глава, Майкъл? — попита доктор Ричард, сетне изкрещя: — Кажи ми! От чия глава?

Майкъл понечи да заговори, сетне се усмихна мрачно и изръмжа:

— Не се опитвай да ме измамиш, шибаняк. От неговата глава. Неговата, неговата, неговата глава. Главата на Ейбрахам Линкълн. Главата на шестнайсетия президент на Съединените щати. Главата на дървосекача от Илинойс. Него имам предвид. Аз пръснах главата на този шибаняк.

— Това ли имаш предвид, когато казваш „напред“, Майкъл? Имаш предвид някого, който е ранен отпред, в лицето. Кого? Кой друг е ранен освен Линкълн?

Майкъл примигна, обхвана го паника.

— Стюард, за него си мислиш! За държавния секретар. Само че него го наръгаха с нож! Ако искаш да ме излъжеш, придържай се към фактите. Между другото, и на него не му беше много приятно.

— Да, но и някой друг е бил застрелян, нали?

— Не!

— Помисли, Майкъл! Помисли. Можеш да ми кажеш.

— Не! — Майкъл притисна ушите си с ръце. — Не, не, не!

— Откъде дойде всичката тази кръв? Навсякъде кръв! — прошепна доктор Ричард и се наведе напред. — Толкова много кръв. Достатъчно, за да закрие луната. Цели потоци кръв.

Достатъчно кръв, за да напои цял чаршаф…

— Беше толкова много — изплака Майкъл.

— Кой друг, Майкъл? Кой друг беше застрелян? Моля те, кажи ми.

— Ако ти кажа, ти ще телеграфираш на ЦРУ и Тайните служби!

— Това ще остане само между нас, Майкъл. Никой жив човек няма да научи.

— Значи ще кажеш на някой мъртъв човек, така ли? — изрева пациентът и вдигна лице към изливащия се от небето дъжд. — Точно те са най-опасните! Мъртвите души! Там е истинската заплаха!

— Кой, Майкъл? Кажи ми.

— Аз…

„О, какво имаш на главата? Какво носиш?

Татко ще се върне скоро. Татко ще я накара да я свали.

Красивата й глава, похабена. Не, не!“

— Майкъл, говори! Защо плачеш? — Доктор Ричард го хвана за ръката. — За какво мислиш?

Той мисли: „Влязох в къщата. Бях в задния двор и вършех много важни неща. Влязох в къщата и тя беше там, очите й не бяха гримирани и ноктите й не горяха. Беше в спалнята със същата нощница, която носеше от дни. Много модерна. Най-подходящата дреха, когато искаш да купиш цял магазин. Най-подходящата дреха, когато държиш револвер, същия револвер. Джон Уилкс Буут й го е дал.“

— Майкъл! Какво има? Погледни ме! За какво си мислиш?

Той си мисли: „Буут й е бил любовник и сигурно й е дал револвера, за да се защитава от продажните войници на Съюза. Но тя ме продаде. Тя ме предаде!“

— Предателство ли каза? Чух те. Ти шепнеш. Какво казваш, Майкъл?

„Тя държеше револвера. Лежеше по нощница. Стана, приближи се до вратата и каза… Каза… Каза: «О, пак си ти.»“

Майкъл чу думите й сега, както ги беше чувал милиони пъти преди — изречени не с изненада, не с презрение, не с молба, а с безкрайно разочарование.

Той си мисли: „И сетне тя целуна златната си коса с устните на револвера, и кръвта оплиска луната и покри главата й с червена блестяща шапка. Покри чаршафите.“

„Пак си ти… Пак си ти…“

Майкъл бе стоял на вратата на спалнята й и пред очите му русата й коса се покри от алената шапка. Сетне се наведе и плахо докосна треперещата й ръка, първия физически контакт между син и майка от години. Очите й потъмняха като при лунно затъмнение, пръстите й потрепнаха и замряха, след това бавно загубиха и малкото топлина, която имаха, макар че Майкъл ги пусна много, много преди плътта й да изстине.

— Тази красива глава…

— Чия, Майкъл?

Изведнъж спомените изчезнаха. Сълзите му пресъхнаха и той се втренчи в доктор Ричард, който се намираше само на крачка от него.

— Чия? — попита отчаяно лекарят.

— Добър опит — рече подигравателно Майкъл. — Но не мисля, че ще ти кажа.

Доктор Ричард затвори за миг очи. Стисна устни и въздъхна:

— Добре, Майкъл. Добре. Какво ще кажеш да отидем заедно в болницата? Аз съм с беемвето. Нали сме говорили да ти дам да покараш някой път. Ти каза, че ще ти хареса. Каза, че беемвето е адски шибана кола.

— Шибана нацистка кола — поправи го той.

— Да тръгваме, хайде.

— Само че аз не мога, доктор Ричард. Трябва да се отбия при Лиз-бон. О, онова там беше много лошо. Трябва да отделя една вечер на него.

— Защо, Майкъл? Защо?

— Тя е Ева предателката — отговори му, сякаш беше очевидно.

Лицето на доктор Ричард бавно се отпусна. Той отмести поглед и остана така известно време. Сетне лицето му грейна — всяка частичка от лицето му с изключение на очите, забеляза Майкъл.

— Ти също имаш кола. Впечатлен съм, Майкъл.

— Не е като кадилака.

— Виж там — рече непринудено лекарят. — Виж онези коли. Всичките са линкълни. Цяла редица линкълни.

— Много интересно, доктор Ричард — съгласи се той, но не погледна колите, а се взря изпитателно в лицето му. — Само че още по-интересно е защо през цялото време си криеш ръката зад гърба, шибаняк такъв!

— Господи, не!

Лявото рамо на лекаря се удари в яките гърди на пациента, докато Майкъл измъкваше без особено усилие спринцовката от тънките му пръсти.

— Какво имаме тук? О, колко е лъскава, о, колкото е хубава. Подарък, а? О, аз знам всичко за теб! Дошъл си да ме заловиш сам и да ме предадеш на конспираторите. За да не научи никой за мен, за да не научи никой за малката тайна на доктор Ричард, която е избягала. Мълчи, докато не си измислиш правдоподобно оправдание. Ясно? Искаш да ме върнеш, а после да ме пъхнеш в чувал с краката напред, нали, шибаняк?

— Не! Не прави това! Майкъл се наведе напред.

— О, пак ти… — прошепна и вдигна дългата остра игла пред очите на лекаря.

Приближи я на сантиметри от кожата на дребосъка, чиито мускули се съпротивляваха безрезултатно срещу огромната сила на Хрубек.

— Моля те, не!

Иглата се насочи право в гърдите на лекаря.

— Не!

Тогава, с умение, усвоено от многогодишни внимателни наблюдения, Майкъл заби иглата дълбоко в тялото на лекаря и инжектира лекарството.

От устата на доктор Ричард се изтръгна жален вопъл, израз на дълбоко разочарование — стон, който може би издава човек, когато си даде сметка, че последната гледка в живота му е предателското лице на някого, когото, макар и по особен начин, е обичал.

— Къде е? — попита Порша.

— Във Фредерикс. Само на четиринайсет-петнайсет километра оттук. Пътищата обаче са ужасни.

Бяха се преоблекли и си подаваха един сешоар. Лиз стоеше до кухненския прозорец и през дъжда забеляза светло петно, отразяващо се в езерото. Това бе домът на най-близките им съседи — мъж и жена, с които не бяха особено близки. Бяха млади, женени едва от шест месеца. Жената сякаш бе родена за домакиня и на няколко пъти бе говорила на Лиз с голям ентусиазъм за домашната си работа. Бе задавала много въпроси и я беше наблюдавала с присвити очи и облегнала лакти на една пластмасова полица, докато Лиз й даваше различни съвети за семейния живот. „За Бога — мислеше си Лиз, — откъде да знам дали можеш да правиш секс с мъжа си, ако е болен от грип? Сякаш за всичко трябва да има правила.“

— Всичко ли си си взела? — попита Порша.

— Всичко ли? Нощница, четка за зъби, бельо. Ще отсъствам не повече от шест часа. Господи, как си мечтая за гореща вана. Полицията може да го залови още преди Оуен да си дойде. Искаш ли да пийнеш нещо? Бренди?

— Има вкус на сапун.

— Това е запазена марка. „Гран Марние“?

— То повече ми подхожда.

Лиз напълни две чаши и се приближи до вратата към оранжерията.

— Добра стена сме изградили. Още държи.

Вятърът отново разтърси прозорците. Воят му проникна през отворените отдушници, достатъчно силен, за да заглуши думите им. Голите дървета се приведоха и по повърхността на езерото се появи бяла пяна. Лиз отбеляза, че никога не е виждала езерото толкова бурно. Мълния разцепи небето на запад и последвалият гръм сякаш разклати земята под краката им.

— Да отидем в хола — предложи Порша.

Лиз с готовност се съгласи.

Седнаха и известно време мълчаха. Лиз избягваше погледа на сестра си, спря очи на снимките на масата. Бяха от детството им: Порша, изтупана и привлекателна. Лиз, ученолюбива и наблюдателна и… е, пълничка. Андрю, с аристократичните си мустаци и бялата си риза. И грациозната им майка с гордо вдигната брадичка, с властен поглед, всяващ респект у всички освен у съпруга й, в чието присъствие бе кротка като овчица.

— Порша — изрече бавно Лиз, без да отмества поглед от снимките, — искам да поговорим за нещо.

Сестра й я погледна:

— За разсадника ли?

— Не. За „Индиан Лийп“. За случилото се там. За това между нас. Не за убийството. Знам, че не искаш да говориш за това, но поне ме изслушай.

Порша нищо не каза. Облиза сладкия ликьор от ръба на чашата си и зачака. Лиз въздъхна:

— След онзи ден не исках никога повече да те виждам.

— Можеш да се досетиш, че и аз се чувствах така. Тъй като ние всъщност не сме се виждали оттогава.

— Чувствах се толкова виновна.

— Не искам да ми се извиняваш.

— Плесницата и всичко, което ти наговорих… Не бях на себе си. Никога не съм се чувствала така. Никога. Аз бях такава, каквато съм се молила никога да не бъда.

— Имаш добър учител. — Сестра й посочи снимката на баща им. — Имах чувството, че той се е вселил в теб.

Лиз не се усмихна. Търсеше знак, че Порша й е простила, но тя просто седеше с чашата си и гледаше отегчено към оранжерията. Вятърът продължаваше да вие зловещо.

Лиз продължи разсеяно:

— На следващия ден отидох в „Даяри Куин“. Помниш ли ги?

— Все още ли ги има? Не съм влизала вътре от години.

— Не, спомни си. Те нямат вътре.

— Да. Спомням си.

Лиз си ги представи като малки момиченца с холандската им бавачка Йоланда — как си купуват сладоледи пред малкото гише и сядат на лепкавата пейка в парка. През деня около тях бръмчаха пчели, а нощем дебели пеперуди и бръмбари умираха бързо, привлечени от хипнотизиращото пурпурно сияние на електрическата мухоловка.

— Взимахме си със сироп от вишни — спомни си по-малката сестра.

— И сладоледът все се топеше и потичаше по фунийката. Беше като на състезание — да го оближеш, преди да е покапал по ръцете ти.

— Да, спомням си.

Замълчаха; воят на вятъра стана още по-пронизителен. Лиз отиде в оранжерията и затвори отдушника. Звукът намаля, но не изчезна напълно.

Когато се върна, тя каза:

— Не съм ти споменавала, Порша, но миналата пролет имах любовна авантюра и искам да ти разкажа.

Той летеше със сто и дванайсет километра в час, стрелката на скоростомера преминаваше червената черта, моторът стенеше измъчено. Оуен Ачисън мина покрай „Савмор“, сега затворен, с облепени с тиксо стъкла, сякаш очакваха не обикновена есенна буря, а истински ураган. Профуча покрай строителен обект; след него се показа автосалонът на „Форд“ с бавно въртящата се синьо-червена табелка.

Там шосе № 236 започва да криволичи сред хълмовете, ограждащи Риджтън — възвишенията са част от същата геоложка формация, която на два часа път оттук образува високите отвесни скали в долината на „Индиан Лийп“, лобното място на Робърт Джилеспи.

Оуен забави, за да вземе тези завои, и отново увеличи скоростта, мина, без да спира, на червения светофар при пресечката с шосе № 116. Тук пътят се изкачваше по билото на едно възвишение и той забеляза водата на десет метра под неговото ниво, вдясно. Над тъмната река се издигаха дългите черни крака на стария железопътен мост по линията Бостън — Хартфорд — Ню Йорк. Оуен забави на единствения голям завой по пътя си, сетне вдигна крак от спирачката и отново даде газ по дългата права отсечка към центъра на Риджтън.

Бежовото субару се показа от храстите, където е чакало скрито. Оуен обаче забеляза, че задните колела на колата се въртят бясно, хвърлят кал и вода зад себе си. В мига преди глухия удар той имаше чувството, че може да избегне сблъсъка, толкова близо минаха една до друга двете коли, без да се докоснат. В следващия момент колата се заби точно в средата на джипа и при рязкото разтърсване вратът на Оуен се изви болезнено. Пред очите му заиграха жълти светлини от болка.

Субаруто рязко спря на ръба на скалата, а джипът се плъзна настрани. Задържа се в нестабилно равновесие сякаш цяла вечност и това даде предостатъчно време на Ачисън да види лицето на Майкъл Хрубек само на два метра от себе си. Той се хилеше като обезумял, удряше по кормилото, крещеше. Оуен се вгледа в него, но така и не разбра какво иска да му каже лудият, защото джипът се наклони и започна да се търкаля към дерето.