Милост

26.

Порша се изсмя, сетне попита удивена:

— Ти? Любовна афера?

По-възрастната сестра наблюдаваше струйките вода, стичащи се по стъклата на прозорците.

— Аз. Не би ти хрумнало, нали?

„Ето — помисли си Лиз. — Направих го. За пръв път признавам през някого. Бурята е в разгара си, но все още не ме е поразила мълния.“

— Не си споменавала — отбеляза развеселена Порша. — Не бих могла да се досетя.

— Страхувах се, че Оуен ще разбере. Нали го познаваш? Знаеш какви го прихващат понякога.

— Откъде накъде ще казвам на Оуен?

— Не съм се опасявала, че ще му кажеш. Просто си мислех, че колкото повече хора знаят, толкова по-голяма вероятност има да се разчуе. — Тя замълча, сетне продължи: — Е, има и още нещо… Срамувах се. Страхувах се какво ще си помислиш.

— Аз? Защо, за Бога?

— Това не е нещо, с което човек може да се гордее.

— Просто се чукахте или беше влюбена?

Лиз се обиди, но въпросът на сестра й, изглежда, беше породен само от любопитство.

— Не, не, не. Не беше само физическо привличане. Ние бяхме влюбени. Наистина не знам защо не съм ти казала по-рано. Трябваше. Прекалено много тайни има между нас. — Тя погледна сестра си. — Оуен също имаше любовница.

Младата жена кимна с разбиране. Лиз се ужаси, че е възможно Порша вече да е научила. Ала не, тя просто определяше Оуен като мъж, склонен да изневерява.

Това също обиди Лиз.

— Е, само веднъж — добави като оправдание.

— Честно казано, Лиз, изненадана съм, че си чакала толкова дълго, преди да си намериш някого.

— Как можеш да говориш така? — възмути се тя. — Аз не съм такава…

Гласът й заглъхна.

— Не си като мен, така ли?

— Имах предвид, че не съм си търсила любовник. Двамата с Оуен се опитвахме да преодолеем онази история. Той се беше отказал от връзката си и ние полагахме съзнателни усилия…

— Съзнателни усилия.

Стори й се, че долавя ирония в думите на сестра си. Въпреки това продължи:

— … полагахме усилия да спасим брака си. И тогава аз просто… хлътнах.

Беше започнала любовната си връзка в доста неподходящо време, в разгара на тежките събития от миналата зима: любовната афера на Оуен, бавната смърт на майка им, все по-малкото удовлетворение, което получаваше от професията си, прехвърлянето на имението… „Най-лошото възможно време — помисли си тя, сетне си рече: — Ако изобщо може да има подходящо време за катастрофа.“

Нейната любовна връзка, за разлика от безоблачната холивудска версия на Оуен, както си представяше неговата, я беше измъчвала. Много по-лесно щеше да бъде, ако нагонът можеше да се отдели от чувствата. Това, разбира се, не й се удаде и тя се влюби. Отначало съзнаваше, че любовта й е подтикната главно от желание за отмъщение. Чувствата й бяха красиви, да, но основното бе, че искаше да отмъсти на Оуен. Освен това, както установи по-късно, просто не можеше да се владее. Хлътна до уши.

— Приключила ли е вече? — попита Порша.

— Да, приключи.

— Е, какво толкова тогава?

— О, нещата са много по-сложни. Аз още не съм ти разказала всичко.

Лиз отвори уста да заговори и за един ужасен миг й се стори, че ще признае всичко. Наистина имаше чувството, че всички мръсни тайни ще се излеят като поток от устата й.

И вероятно така щеше да стане, ако не беше пристигнала колата.

Порша обърна гръб на сестра си и погледна към прозореца.

— Оуен!

Лиз погледна към прозореца едновременно радостна от пристигането на съпруга си и разочарована от прекъсването на разговора със сестра й.

Двете влязоха в кухнята и се взряха през стичащите се по стъклото струйки.

— Не, май не е той — каза Порша.

Светлината от фаровете допълзя бавно по алеята. Лиз се взря в оранжевите отблясъци на рефлекторите от двете страни на пътя. Порша имаше право. Макар че колата не се различаваше добре сред дърветата и храстите, тя виждаше ясно, че е светла на цвят; джипът на Оуен беше черен като дулото на револвер.

Отвори вратата на кухнята и напрегнато се вгледа в заслепяващия дъжд. Колата беше полицейска. От нея слезе млад мъж. Хвърли поглед на колата на Лиз, затънала до половината във вода, и се втурна към кухнята, бършейки малко женствено дъждовните капки от лицето си. Изражението на пълното му лице беше на човек, изпратен на неочаквана и нежелана мисия.

— Лиз. — Той свали шапката си. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но намерихме джипа на Оуен на дъното на едно дере.

— О, Господи!

Тя вдигна ръце и притисна очите си.

— Някой го е блъснал, най-вероятно онзи Хрубек. Психарят. Изблъскал го е от пътя. Прилича на засада.

— Не! Хрубек е тръгнал за Бойлстън. Грешиш!

— Е, ако е тръгнал за Бойлстън, не е с колата, която е откраднал. Защото тя се намира на местопроизшествието със смачкана предница.

Лиз се обърна, без да се замисля към чантичката си върху кухненския плот.

— Сериозно ли е ранен? Трябва да го видя.

— Не знаем. Не можем да го открием. Нито Хрубек.

— Къде е станало? — поинтересува се Порша.

— Близо до стария железопътен мост. Недалеч от центъра.

— Кой център? — сопна се Лиз.

Полицаят стисна устни. Явно очакваше жената да изпадне в истерия. Сетне отговори:

— Ами, центърът на Риджтън.

На не повече от пет километра от мястото, където се намираха сега.

Джипът не бил пострадал особено, обясни полицаят.

— Предполагаме, че Хрубек е побягнал и Оуен се е втурнал да го преследва.

— Или Оуен бяга и Хрубек го преследва.

— Помислихме и за това. Шерифът и Том Скалън ги търсят. Всички телефони в тази част на града са повредени. Стан ме накара да дойда и да ти съобщя. Смятаме, че трябва да напуснеш къщата, докато го открият. Както изглежда обаче, колата ти е повредена.

Лиз не отговори. Порша обясни, че не са успели да намерят кой да ги изтегли.

— В случая ми се струва, че едно обикновено теглене няма да е достатъчно — отбеляза полицаят и кимна към колата. — Както и да е, аз ще ви откарам. Само си вземете пешата и да тръгваме.

— Оуен… — Лиз се загледа към гората.

— Налага се да се изнесете — настоя полицаят.

— Никъде няма да ходя, докато не откриете съпруга ми. Може би беше твърде категорична, защото полицаят предпазливо добави:

— Разбирам те… Само че не виждам с какво ще помогнеш, ако стоиш тук. А ще…

— Никъде няма да ходя — настоя тя. — Ясно ли е?

Той погледна Порша, но тя мълчеше. Накрая полицаят рече:

— Както искаш, Лиз. Твоя работа. Станли обаче нареди да се уверя, че си добре. Ще му се обадя и ще му кажа, че не искаш да се местиш.

Той изчака още малко, сякаш смяташе, че я е уплашил и че тя ще склони. След като Лиз му обърна гръб, излезе на дъжда, качи се в колата си и взе радиостанцията.

— Лиз — възрази Порша, — няма какво да направим тук.

— Иди при него, ако искаш. Или го помоли да те закара до хотела. Съжалявам, но няма да ходя никъде.

Порша погледна навън, към превиващите се под напора на вятъра дървета.

— Не, ще остана.

— Иди да затвориш прозорците. И провери вратите.

Преди да тръгне, Оуен бе залостил предната врата. Сега, докато слагаше и веригата, Лиз си помисли колко смешни изглеждаха тези метални пластинки в сравнение с оковите, които Хрубек беше носил в съда. След това тя заключи и сложи веригата на вратата към малкия килер до кухнята. Почуди се дали Оуен се е сетил за вратичката на помещението за инструменти, единствения изход от оранжерията към двора. Тръгна натам, но спря на средата на пътя. Забеляза голям розов храст — хибрид „Крайслер импириал“, оформен като малко дърво. Миналата година, седмица след като й призна за изневярата си, Оуен й подари това растение. То бе единственото, купено от него, без да вземе под внимание нейното мнение. Беше се появил с големия, отрупан с алени цветове храст. Тогава на Лиз направо й идваше да изхвърли подаръка. Обаче реши да не го прави. Растението дължеше живота си на един цитат от „Хамлет“:

Съвпадението бе прекалено голямо, за да го отмине с лека ръка — такава комбинация от литература, градинарство и драматизъм от реалния живот. И така, какво трябваше да направи Лиз, за да се сдържи и да не го унищожи? Тя засади проклетия храст. Чудеше се дали ще оцелее. Разбира се, растението се оказа едно от най-издръжливите в градината й.

Тя пристъпи напред и обхвана един цвят с длани. Ръцете й толкова бяха загрубели от градинарската работа, че тя вече не чувстваше нежните цветове. Отново погали розата и продължи към вратата. Беше направила само няколко крачки, когато забеляза някакво неясно движение навън.

Приближи се предпазливо до замъгления прозорец и с ужас забеляза неясен силует на висок мъж, застанал до къщата. Стоеше с ръце на кръста и както изглеждаше, се опитваше да открие предния вход. Не беше младият полицай. Може би, помисли си Лиз, той имаше партньор, макар че този човек не изглеждаше да носи униформа.

Той забеляза страничната вратичка, водеща към килера за инструменти, и без да обръща внимание на пороя, се приближи до нея. Почука учтиво, като младеж, който кани момиче на първа среща. Лиз се приближи внимателно до вратата и погледна през завесата. Макар и непознат, той имаше такова невинно, приятно лице и бе толкова мокър, че тя го пусна да влезе.

— Добър вечер. Вие сигурно сте госпожа Ачисън. — Той избърса ръката си в пан талона. — Извинявайте, че ви безпокоя. Казвам се…

Не успя обаче да се доизкаже, защото едно огромно куче нахълта неканено в оранжерията и започна да тръска козината си, засипвайки ги с милиони капчици вода.

Оуен Ачисън, озовал се в плиткия поток, бавно дойде на себе си. Седна, като се молеше да не припадне отново.

Когато джипът му престана да се преобръща, той не изчака Хрубек да дотича до дъното на дерето. Опипа лявото си рамо и установи, че ставата е разместена. След това провери дали револверът и патроните му са в джобовете и захвърли затвора на ловната си пушка надалеч в тъмния поток; от това леко физическо усилие изпита невероятно силна болка в ръката.

Сетне се изправи несигурно и тромаво побягна покрай потока, опитвайки се да се отдалечи колкото се може повече от катастрофиралия джип.

На двеста метра навътре в гората, обграждаща Риджтън, той спря и се просна по гръб върху един плосък камък, обрасъл с мек мъх. Стисна между зъбите си пръчка и хвана лявата си ръка с дясната. С мъчителна съсредоточеност си наложи да се отпусне и много бавно започна да намества ставата. Беше затворил очи, дишаше учестено, стиснал със зъби пръчката. Изведнъж с леко изпукване раменната става се намести. Той тихо извика от неописуемата болка, повърна, сетне загуби съзнание и се свлече в потока.

Сега Оуен отвори очи, изпълзя на брега и легна на една страна.

Остана така пет минути, докато се съвземе, сетне се изправи. Свали колана си и пристегна лявата ръка към тялото си. Тази временна превръзка засили болката. Той вдигна глава и вдиша дълбоко. Дъждът не спираше, вятърът шибаше лицето му. Той изви глава назад и отново пое глътка влажен въздух. След малко тръгна бавно на север, заобикаляйки Риджтъп. Не искаше Хрубек да го открие, но и не желаеше да бъде забелязан от някого другиго — особено от шерифа или някой от помощниците му. С големи усилия стигна до пресечката на Норт Стрийт и Седар Суомп Роуд. Намери телефонен автомат и вдигна слушалката. Липсата на сигнал не го изненада.

Единственият начин да се стигне до къщата им бе на север по Седар Суомп Роуд. Възможно бе да се дойде и от другата страна, но само след като се заобиколят сто хектара гора и едно съседно градче. Хрубек го беше блъснал толкова силно, че субаруто със сигурност бе неизползваемо; психопатът също би трябвало да се движи пеша. Ако целта му беше имението на Ачисън, налагаше се да мине по този път.

Въпреки забавянето си Оуен не вярваше Хрубек да го е изпреварил. Тъй като не беше запознат с района, преди всичко щеше да се наложи да намери карта. След това да се ориентира и да намери улиците, много от които не бяха добре означени.

Оуен излезе предпазливо на кръстовището — като войник от авангарден отряд, преценяващ подходящи места за засади и отбранителни позиции. Забеляза канавка с ръждясала тръба един метър в диаметър. Добро скривалище, помисли си. Представи си как Хрубек минава по средата на шосето, а той, Оуен, излиза безшумно и се приближава зад него с револвер в ръка.

Дъждът бе хладен и ухаеше на късна есен. Оуен вдиша влажния въздух и се потопи в леденостудената вода на канавката, като внимаваше да не удари ранената си ръка. Вече се бе съвзел и можеше да издържи и най-жестоката болка. Докато се наместваше, реши да си припомни най-подходящите места да застреляш човек: гърди, корем, глава, гърди, корем, глава… Продължи да си повтаря тази зловеща мантра, а дъждът се усилваше.

Лиз Ачисън покани новодошлия в кухнята и му подаде кърпа. С тази спортна шапка и дългата си къдрава коса той страшно й напомняше за шофьора на багера, който миналата година бе изкопал трапа за новата им помийна яма. Гостът държеше единия си крак непохватно изпънат и тя се запита дали не е ранен. Изглеждаше зле, сякаш наскоро бе претърпял инцидент.

— Живея в Хамънд Крийк. На изток оттук.

Трентън Хек говореше така, сякаш никой никога не е чувал за Хамънд Крийк — близко градче, което Лиз всъщност не познаваше добре.

Тя му представи Порша, която изгледа госта с пренебрежение. Хек се усмихна невинно и зачака обяснение за това странно име.

— Като автомобилната марка — отбеляза със смях.

Младата жена му подаде ръката си мълчаливо и с напълно сериозно изражение.

Младият полицай беше в колата си и се опитваше да научи нещо повече за хода на издирването.

— Господин Хек… — започна Лиз.

— Трентън. Или просто Трент — прекъсна я той, сетне се засмя: — Господин Хек, уха.

— Искате ли нещо за пиене?

Той отказа да вземе бира, но изпи кутия кока-кола, сетне се облегна на кухненския плот и надникна през прозореца. Лиз се почуди дали не е полицай под прикритие. Не, обясни той, бил само консултант. Когато й разказа как Хрубек е подвел преследвачите си и се е върнал по собствените си следи, тя поклати глава с разбиране:

— Той не е глупав.

— Не.

— Мислех, че е просто луд — намеси се Порша, докато чешеше кучето по главата.

— Да, луд е. Но в същото време е страшно умен. Лиз се поинтересува как така е решил да дойде.

— Запознах се със съпруга ви във Фредерикс. Попаднахме на една жена. Хрубек й казал, че отива в Бойлстъп. Затова аз се запътих натам, а съпругът ви реши да се прибере тук. Полицаят ми каза, че Хрубек го изблъскал от пътя.

— Не знаем къде е. Не знаем за никого от двамата къде е. Защо размислихте и дойдохте тук?

Просто предчувствие, обясни Хек. Бил изминал половината път за Бойлстън, когато решил, че Хрубек отново ги подвежда.

— Нали се сещате, прекалено уверено се движеше на запад. Дори беше заложил капани за Емил.

— Не!

— И още как. Досега се беше проявявал като изключително хитър човек, нямаше логика изведнъж да започне да действа глупаво.

— Защо просто не се обадихте на полицията?

Хек изведнъж се смути: на Лиз дори й се стори, че се изчервява. Без да откъсва очи от прозореца, той разказа за наградата, за преждевременното си уволнение след почти десет години служба, за ипотеката на фургона.

След това я попита за Оуен.

— Шерифът и един негов помощник го издирват.

— Сигурен съм, че не му се е случило нищо лошо. Създава впечатление на човек, който умее да се справя в такива ситуации. Мога да се обзаложа, че е бил на фронта.

— Два пъти — потвърди тя.

Без да се смущава от двете сестри, Хек коленичи и започна да бърше кучето с една хартиена салфетка. Повтори същия ритуал, за да изсуши пистолета си. Докато го наблюдаваше, Лиз си даде сметка, че Трентън Хек е едновременно по-непретенциозен и по-далновиден човек от нея и реши да го приеме по-сериозно.

Полицаят се върна и избърса водата от лицето си.

— Станли е уведомил щатската полиция за джипа на Оуен. Предали са информацията на онзи, който се занимава с операцията, Хавършам…

— Да, той ръководи издирването. Бившият ми шеф — намеси се Трентън Хек.

Новината явно не му хареса много, може би защото усещаше как наградата му се изплъзва. Той добави:

— Вероятно ще изпрати тактически отряд…

— Какво е това? — попита полицаят.

— Не знаеше ли? Отряд със специално предназначение.

— Стига, бе.

Полицаят изглеждаше впечатлен. Хек продължи:

— До четирийсет минути ще са тук. Може би малко повече.

— Защо не ги изпратят е хеликоптер?

— Хеликоптер ли? — изсумтя презрително Хек.

Лиз погледна през прозореца точно когато поредната мълния прорязваше небето. Гърмът разтресе цялото й тяло. Полицаят я питаше нещо, но тя не чу нито дума от това, което казваше той, и изскочи от стаята тичешком. Порша я последва.

— Лиз, добре ли си? Какво има?

Тя обаче вече тичаше по стълбите, взимайки по три стъпала наведнъж.

В спалнята намери малкия 22-калибров пистолет „Колт Удсман“, който Оуен държеше винаги до леглото. Беше настоявал да я научи да стреля и веднъж я бе накарал да се упражнява по една хартиена мишена, закачена на купчина дърва зад гаража. Тя беше склопила, но ръката й потрепваше при всеки несигурен изстрел. Оттогава бяха минали може би три или четири година, не бе докосвала оръжието.

Сега вдигна пистолета и установи, че за разлика от розовите цветове загрубелите й пръсти много добре чувстват металната, гравирана ръкохватка на дългото оръжие.

Тя прибра пистолета в джоба си. Приближи се бавно до прозореца. Безкрайният мрак навън — лишен от всякакъв ориентир — я хипнотизираше и привличаше. Тя се приближи до прозореца като сомнамбул, копнееше да види нещо зад тези синкавозелени стъкла — клонка, бухал, облак, позеленелия ветропоказател с формата на пегас върху покрива на гаража, каквото и да било, което да направи тази тъмнина по-малко безбрежна и вечна. Наводненият двор се озари от мълния. Лиз си спомни как бе помахала на съпруга си. Осъзна, че този жест може да е бил последният израз на общуване между тях и още по-лошо — той изобщо да не го е забелязал.

Взря се в нощта. „Къде си, Оуен? Къде?“ Знаеше, че е близо. Защото вече си беше дала сметка, че ранен или не, той е тръгнал към къщата, за да изпревари Хрубек и да изпълни онова, което е намислил — да го убие и да го изкара като самозащита. Можеше сега да са на не повече от два километра от нея или на петдесет метра. Беше само въпрос на време.

Нова мълния проряза небето. Лиз се стресна и отстъпи назад. Бурята настъпи с нова сила като висока стотици метри вълна. Вятърът зашиба още по-яростно езерото, чиято повърхност светеше по странен начин, сякаш дъждовните капки изпускаха искри в момента на сблъсъка си с черната му вода.

Страховит тътен отекна в къщата и завърши с пронизително изплющяване като от камшик. Лиз побърза да слезе. Смъкна дъждобрана си от една закачалка и заяви:

— Отивам да намеря съпруга си.

27.

На 15 април 1865 година доктор Самюел А. Мъд превързал крака на Джон Уилкс Буут и настанил ранения на една койка в малкото помещение, служещо за лазарет към домашния му лекарски кабинет.

Доктор Мъд нямал никаква представа кой е пациентът му и какво е сторил в нощта, преди лекарят да реши да не ходи в града да докладва за огнестрелната рана на властите, защото жена му се страхувала да остане сама с непознатия мъж и го помолила да остане. Мъд бил арестуван по обвинение за съучастничество в убийството на Линкълн и едва се разминал с бесилката. В крайна сметка го освободили, но животът му бил съсипан.

Майкъл Хрубек размишляваше за съдбата на Мъд и си мислеше: „И пак за всичко е виновна жена. Както винаги.“

Замисли се също, че в момента самият той се нуждае от лекар. Едната китка не му даваше мира — беше я ударил с кормилото, когато блъскаше джипа на конспиратора. Не болеше нетърпимо, но предмишницата му се бе подула. От пръстите до лакътя не чувстваше нищо, сякаш ръката му беше от дърво.

Докато вървеше в дъжда обаче, го обхвана прекалено силна тревога, за да мисли за раните си.

Защото Майкъл Хрубек се намираше в Оз.

Градът Риджтън беше вълшебен за него. Той бе краят на скитането му. Това беше Обетованата земя и Майкъл гледаше с уважение всяка туфа пожълтяла трева, всеки мокър автомат за отчитане на време при паркиране и всяка пощенска кутия. Бурята бе прекъснала тока в по-голямата част от града и единствените светлини идваха от захранваните с батерии табелки на аварийните изходи. Червените правоъгълничета придаваха още по-голяма мистичност на мястото.

Застанал в една телефонна кабина, Майкъл разлисти влажния указател и намери онова, което търсеше. Отправи благодарствена молитва към небето, сетне се обърна към картата пред указателя и намери Седар Суомп Роуд.

Той отново излезе на дъжда и тръгна бързо на север. Мина покрай няколко тъмни магазина: за алкохол, за играчки, пицария, клуб на „Християнска наука“. Чакай. Учен Свети Боже, благослови душите ни? Исус Христос физик. Исус Христос химик. Той се изсмя на тази мисъл и продължи, като от време на време хвърляше поглед на призрачните си отражения във витрините. Някои от тях бяха защитени с пластмасови щори. Други бяха боядисани в черно и без съмнение се използваха за следене. (Майкъл знаеше всичко за огледалните стъкла, които могат да се закупят за 49,95 долара от „Рединг Саянс Съплай“, безплатна доставка.)

— Добър вечер, дами… — запя той, докато шляпаше през локвите. — Добър вечер, дами…

Улицата свърши на Т-образно кръстовище. Майкъл спря и паниката изведнъж започна да го обзема.

„О, Господи, накъде? Надясно или наляво? Единият път е Седар Суомп Роуд, ама другият не е. Накъде? Наляво или надясно?“

— Накъде? — изрева той.

Разбираше, че ако тръгне в едната посока, ще стигне до Седар Суомп Роуд № 43, а ако тръгне в другата — не. Погледна знака и примигна. В този момент здравият му разум блокира като прегрял двигател. Той просто престана да функционира.

Изпита страх, толкова силен, че дори го виждаше: черни, жълти и оранжеви искри прехвърчаха през улиците, отскачаха от витрините и тротоарите. Тон захленчи уплашено и устата му затрепери. Падна на колене, обграден от зловещи гласове — гласовете на стария Ейб, на умиращи войници, на конспираторите…

— Доктор Ан — изстена той, — защо ме изостави? Доктор Ли! Толкова ме е страх. Не знам какво да правя! Какво да правя?

Майкъл прегърна пътния знак, сякаш това бе единственият му източник на кръв и кислород, заплака от страх и посегна към джоба си за револвера. Той трябва да се самоубие. Няма друг избор. Паниката е прекалено голяма. Непоносимият ужас го обгръща. Един куршум в главата, като стария Ейб, и всичко ще свърши. Той вече не се интересува от задачата си, от предателството, от Ева, от Лиз-бон, от отмъщението. Той трябва да сложи край на този ужасен страх. Револверът е тук, той чувства тежестта му, но ръката му трепери прекалено силно, за да я пъхне в джоба си.

Накрая разкъса плата и стисна твърдата ръкохватка на оръжието.

— Вече… не… ИЗДЪРЖАМ! О, МИЛОСТ! Той вдигна револвера.

Ярка светлина озари затворените му очи и пред тях затанцуваха кървави сенки.

Някакъв глас му заговори с думи, които не можеше да разбере. Той отпусна пръсти. Вдигна рязко глава и осъзна, че някой му говори, не доктор Ан, нито покойният президент на Съединените щати, нито конспираторите, нито доктор Мъд.

Гласът бе на някакъв хилав мъж около петдесетте, показал глава през прозореца на колата си на по-малко от метър от Майкъл. Явно не беше забелязал револвера и Майкъл бързо прибра оръжието в джоба си.

— Добре ли си, бе, човек?

— Аз…

— Ударил ли си се?

— Колата ми — запелтечи Майкъл. — Колата…

Сбръчканият хилав мъж караше очукан стар джип с избеляло брезентово покривало и пластмасови пластини вместо стъкла.

— Катастрофирал ли си? И не си намерил работещ телефон. Да, да. Повечето са повредени. Заради бурята. Сериозно ли си ранен?

Майкъл си пое няколко пъти дълбоко въздух. Паниката му намаля.

— Не е сериозно, но колата ми е много зле. И без това не беше хубава. Не като стария кадилак.

— Е, хайде, ще те закарам до болницата. Трябва да те види лекар.

— Не, не, добре съм. Само съм се пообъркал. Знаете ли къде е „Седар Суомп“? Улица „Седар Суомп“.

— Разбира се. Там ли живееш?

— Тръгнал съм при едни познати, които живеят там. Закъснявам. Ще се тревожат за мен.

— Е, аз ще те закарам.

— Сериозно?

— Тази китка обаче трябва да се види от лекар.

— Не, просто ме закарайте при приятелите ми. Един от тях е лекар. Доктор Мъд, познавате ли го?

— Не.

— Много способен специалист.

— Е, това е добре. Защото китката ти почти със сигурност е счупена.

— Ако ме закарате, ще съм ви приятел до края на дните ви — заяви Майкъл и се изправи бавно.

Шофьорът се подвоуми за момент, сетне каза:

— Добре… Хайде, скачай. Само внимавай с вратата. Да не си фраснеш главата.

— Оуен е тръгнал насам — обясни Лиз. — Сигурна съм. И мисля, че Хрубек го преследва.

— Защо не отиде просто в някой участък? — попита полицаят.

— Тревожи се за нас, сигурна съм.

Лиз не спомена нищо за истинската причина Оуен да не иска да отиде в полицията.

— Не знам. Тъй де, Стан ми каза…

— Виж, няма какво толкова да говорим — отсече тя. — Излизам и това е.

Полицаят се опита да възрази:

— Ама, Лиз…

Порша завърши мисълта му:

— Лиз, нито не можеш да направиш.

Хек свали смачканата си шапка и се почеса по главата. Когато отново сложи шапката, кичур къдрава коса бе паднал над дясното му око.

Той погледна изпитателно Лиз:

— Вие сте свидетелствали на процеса срещу него, нали?

— Бях основният свидетел на обвинението.

Хек кимна, после каза:

— Аз съм арестувал не един престъпник и съм свидетелствал срещу много от тях. Никой не е тръгнал да ми отмъщава.

Лиз го погледна в очите и заключи:

— Значи сте имали късмет.

— Така е. Само че е доста рядко някой избягал затворник да тръгне да отмъщава. Обикновено гледат да напуснат колкото се може по-скоро щата.

Той явно искаше да изкопчи някакво обяснение, но тя отбеляза:

— Е, Майкъл Хрубек явно не е обикновен престъпник.

— За това съм съгласен — призна Хек.

Лиз свали яркия дъждобран от куката и се обърна към сестра си:

— Ти остани тук. Ако Оуен се върне преди мен, натисни клаксона.

Порша кимна.

— Ъммм, госпожо… Лиз се обърна към Хек.

— С това ще сте доста, така де, лесно забележима, не мислите ли?

— Защо?

— Ами, с това жълто.

— О, не се бях замислила.

Той взе дъждобрана й и го върна на закачалката.

Тя посегна към тъмното си яке, но Хек задържа ръката й.

— Слушайте какво ще ви кажа. Да не си пречим сами. Знам как се чувствате, вече съм преживявал такова нещо. На мен ми плащат, за да ловя хора. Нека аз да отида. Не, изчакайте да довърша. Ще изляза и ще потърся съпруга ви, и ако е някъде наблизо, има голяма вероятност да го открия. Много по-голяма, отколкото ако го търсите вие. И задачата ми ще е много по-лесна, ако не се мотаете наоколо да ме разсейвате.

Гласът му звучеше напрегнато, сякаш очакваше тя да възрази.

Лиз предположи, че основният му мотив е наградата. Въпреки това казаното от него бе вярно. А и дори случайно да открие съпруга си, тя не беше сигурна дали ще е достатъчно убедителна, за да го накара да се откаже от преследването на Хрубек и да се върне у дома. Той не я бе послушал преди; защо да се вслуша в думите й сега?

— Добре, Трентън — съгласи се тя.

— Ето какво мисля, че трябва да направим. Аз ще отида в гората около предната порта. Той, разбира се, може да прескочи оградата, но аз ще рискувам. Не може да преплува езерото. Това е сигурно.

Хек погледна полицая:

— Предлагам ти да останеш близо до къщата. Като втора линия на защита. Някъде тук.

Интересът на полицая отново бе възбуден. Той беше изпълнил задачата си и нищо не можеше да каже на тази груба жена. Сега обаче имаше съюзник и в крайна сметка може би щеше да получи част от славата.

— Ще вкарам колата в онези храсти — предложи ентусиазирано той. — Как ви се струва? Оттам ще имам видимост към целия двор, без никой да може да ме забележи.

Хек одобри идеята и се обърна към Лиз:

— Знам, че съпругът ви е ловец. Така, може би няма да се чувствате много комфортно, но дали нямате някакво оръжие, за да се отбранявате?

С извратено удоволствие Лиз извади пистолета от джоба си. Вдигна го с дулото надолу, с показалец далеч от спусъка — точно както я беше учил Оуеп. Порша беше потресена. Полицаят занемя. Трентън Хек обаче кимна доволен, че още една точка от плана му е изпълнена.

— Ще оставя Емил тук. Бурята е твърде силна дори за него. Дръжте го при себе си. Той не е куче пазач, но е едър и ще вдигне голям шум, ако се появи неканен гост.

— Нямам нищо по-тъмно, което да ви стане — отбеляза Лиз и кимна към дъждобраните.

— Няма значение. Водата не ме плаши. Ще взема обаче един найлонов плик за пистолета си. Стар германски модел е и лесно ръждясва.

Той пъхна оръжието си в плика, завърза краищата, после го сложи в кобура си. Погледна навън и изпъна крак за малко, присви очи. Лиз предполагаше, че каквото и да му има на бедрото, скитането в дъжда няма да подобри положението му. Болката, изглежда, беше силна.

Полицаят излезе при колата си, но преди това извади пистолета си и стисна, и отпусна няколко пъти пръсти около ръкохватката като актьор в слаб каубойски филм.

Лиз чу бръмченето на двигателя му. Той премести колата на заден ход в храстите между гаража и къщата. Ако запалеше фаровете, можеше да освети целия двор.

Трентън се обърна към Лиз и тихо заговори:

— Сигурен съм, че знаете как да ползвате оръжието, но не вярвам да сте попадали в подобна ситуация. — Той не изчака за потвърждение и продължи: — Сега искам да загасите всички лампи. Седнете някъде далеч от прозорци. Аз ще държа къщата под око, доколкото мога. Ако имате нужда от мен, светнете някоя лампа и веднага ще дотичам.

Сетне той изчезна в дъжда. Лиз затвори вратата след него.

— За Бога, Лиз! — прошепна Порша, но досега тя бе имала толкова много поводи да се удивлява, че сестра й не разбра какво имаше предвид.

Мисълта за жена му отдавна се беше изпарила от ума на доктор Роналд Адлър. Вкусът на устните й, извивките на бедрата й, докосването на кожата й, миризмата на косата й — спомени, които толкова бяха занимавали съзнанието му в началото на вечерта, се бяха изпарили напълно.

Защото капитан Хавършам се беше обадил да му съобщи новините.

— Клъвъртън — изръмжа по телефона полицаят. — Хрубек току-що уби една жена. Това вече не може да остане в тайна, докторе.

— О, Господи!

Адлър затвори очи и сърцето му се сви при мисълта, че Хрубек е извършил убийство с единствената цел да го продаде. Слушалката в ръката му затрепери, докато полицаят със зле прикривана ярост обясняваше как Хрубек убил жената и я нарязал, как сетне откраднал мотоциклет и избягал към Бойлстън.

— Мотоциклет. Нарязал ли я?

— Издълбал букви в гърдите й. И двама полицаи от Гъндърсън са изчезнали. Патрулирали са по шосе № 236 и са подали сигнал, че са го видели. Това е последното, което са чули за тях. Сигурни сме, че ги е убил и е хвърлил труповете им някъде. Безобиден, а? Мили Боже, човече! Какво си мислеше? След половин час съм в кабинета ти.

Връзката прекъсна.

Сега Адлър се връщаше към кабинета си от кафенето на болницата, където бе провел неприятния разговор с Хавършам. Беше седял там като втрещен цели трийсет минути. Все още обаче не се бе съвзел достатъчно.

Сам в тъмния коридор, той спря и се замисли за тази чудна физиологична реакция, караща космите на врата му да настръхват, очите му да сълзят, а слабините му да се свиват обезпокоително. И макар че си мислеше за блуждаещия нерв, отделянето на адреналин и функцията на синапсите, най-ясна в съзнанието му бе мисълта за страха, който изпитваше.

Коридорът бе дълъг четирийсет метра. Имаше двайсет врати и всичките освен последната (неговата) бяха затворени и тъмни. Всяка втора крушка на тавана бе отвъртяна за икономии, а и от тези, които бяха останали, повечето бяха изгорели. От коридора в различни посоки тръгваха други три. Те също бяха тъмни като отворени гробове.

Адлър погледна към дъното на мрачния коридор и се замисли: „Защо не вървя?“

Той вече бе отминал асансьора и знаеше, че Хавършам го чака в кабинета му. Въпреки това лекарят бе скован от страх. Ръцете му бяха отмалели, краката — също. Присви очи и отмести поглед от едно не особено забавно привидение — огромна бледа фигура, която наднича от близкия коридор, след което отново се отдръпва назад в скривалището си.

Призрачният вой на пациента бе заглушен от свиренето на вятъра. Той сякаш отекна в гърдите на Адлър, който си помисли: „Добре. Стига толкова. Моля те, Боже!“

Адлър направи пет крачки. Отново спря, като се престори, че прелиства папката, която носеше.

Точно в този момент му хрумна, че Майкъл Хрубек се е върнал да го убие.

Липсата на логика в това предположение не намали засилващата се паника. Асансьорът заскърца и тръгна надолу, а Адлър се стресна. Някъде някакъв пациент издаде гърлен стон на безкрайна, неизразима мъка. При този звук лекарят неохотно тръгна.

Не, не — Майкъл Хрубек нямаше причини да го убива. Майкъл Хрубек дори не го познаваше лично. Майкъл Хрубек не би могъл да се върне в болницата за толкова кратко време, дори да му се искаше да изкорми директора й.

Доктор Роналд Адлър, ветеранът на държавната система за психично здраве, доктор Роналд Адлър, завършилият с посредствен успех едно провинциално медицинско училище, предполага, че е в сравнителна безопасност.

Мъжът обаче, чиято глава по-рано същата вечер беше между бедрата на жена му, мъжът, който създава конфликти между колегите си доста по-добре, отколкото да лекува психично болни, мъжът, който сега пристъпва плахо по мрачния каменен коридор — този мъж застива обхванат от панически страх при шума от собствените си стъпки.

„Моля те, Господи, не ме погубвай!“

Кабинетът му сега изглежда на километри далече и той се взира в светлото трапецовидно петно пред отворената му врата. Продължи, мина покрай един от страничните коридори и издаде кратък, нервен смях, породен от неспособността си да се обърне и да погледне в тъмния коридор. Ако го направеше, щеше да види ясния образ на Майкъл Хрубек, който бърка в собствената му уста. Директорът не може да прогони от мислите си досието на Хрубек, прочетено по-рано тази вечер. Спомня си особено ясно размишленията на пациента по отношение намирането и изтръгването на нечий далак.

„Стига толкова. Моля те, Боже!“

Адлър мина покрай страничния коридор необезпокояван, но го обхвана нов страх — че ще изгуби контрол върху пикочния си мехур. Изпита непредизвикан с нищо гняв срещу жена си — задето бе стискала члена му по-рано тази вечер и така неволно бе предизвикала у него този страх, че ще се изпусне. Налагаше се да се облекчи. Само че тоалетните бяха далеч по коридора, който сега наближаваше. В това време на нощта те са тъмни. Той се замисли дали не е по-добре да се облекчи до стената.

„Не искам да умирам.“

Той чу стъпки.

„Не, да? Чии са?“

На духовете на една жена и двама полицаи.

„Какъв беше този звук?“

Ха, от собствените му крака. А може би не. Той си представи тоалетната. Зави към нея и тръгна по мрачния коридор. В този миг му хрумна една мисъл: че бягството на Майкъл Хрубек е отмъщение за всичко, което е съгрешил в лекарската си практика. За пищовите, които е използвал на изпитите си по химия, за недобросъвестно попълнените картони, за неправилно предписаните медикаменти, за аневризмите, за които е пропуснал да се осведоми, преди да назначи лечение с големи дози нардил. Бягството на лудия бе все едно да изтеглиш въдицата си от мътните води на някое езеро и на куката ти да виси полуразложена, надута мъртва риба — улов, който съжаляваш, че си изтеглил, подарък, който ти се иска никога да не си получавал.

— Слушай сега, кучи сине — изръмжа Хавършам, след като затвори телефона.

Слушателите му — директорът на болницата и гледащият безучастно Питър Гримс — го съзерцаваха неадекватно. Дъждът трополеше тежко по прозорците на кабинета. Вятърът виеше.

— Току-що получих ново известие — продължи полицаят. — Този път от Риджтън. Един джип е бил блъснат странично и бил съборен в крайпътна пропаст. И двамата шофьори са изчезнали в гората. Джипът е на името на Оуен Ачисън.

— Оуен…

— Съпругът на жената, която е свидетелствала срещу Хрубек. Онзи, който идва тук предишния път.

Значи може би четири жертви.

— Знаят ли със сигурност, че Хрубек го е извършил?

— Така мислят. Не знаят със сигурност. Затова имаме нужда от теб.

— О, Господи — промълви Адлър; сложи ръце върху очите си и ги натисна, докато не чу леко изпукване под клепачите си. — Четири жертви.

— От теб зависи, докторе. Трябва да решим къде да съсредоточим усилията си.

„Какви ги говори? Усилия?“

— Стига с тези приказки за кротки невинни овчици. Искам ясни отговори. Имаме две възможности — Бойлстън и гарата или Риджтън и жената, която е свидетелствала срещу него. Накъде се е насочил?

Адлър продължи да го гледа безизразно.

— Мисля, че иска да знае къде да изпрати хората си — обясни деликатно Гримс.

— Това е проблемът. Има две възможности. Никой не знае нищо със сигурност.

Адлър премести поглед от асистента си към високия, приличащ на каубой полицай и се замисли: „Недоспиване, това ми е проблемът.“

— Е, риджтънският шериф може да изпрати хората си там, нали?

— Може. Само дето има само четирима души. Изпратили са човек при жената, така че тя е в безопасност. Ние обаче трябва да знаем къде да се съсредоточим. Трябва да пипнем това момче! Имам четирима полицаи от тактическия отряд, готови за действие. Останалите мъже ще са на разположение до час. Къде да изпратя микробуса? Ти определяш.

— Аз ли? Аз не знам нищо — изпелтечи Адлър. — Имам нужда от повече информация. Имам предвид сигурни ли сте, че Хрубек е блъснал Ачисън? Откъде е взел кола? Дали някой го е видял да кара мотоциклет? Не можем да решим нищо, преди да си изясним тези неща. А…

— Имаш всичката необходима информация — измърмори Хавършам и спря хладния си поглед върху лекаря. — Този младеж е бил под грижите ти четири месена. Това, което знаеш за него, е достатъчно.

— Питайте Дик Колер. Той лекуваше Хрубек.

— Имахме такова намерение, но не отговаря на пейджъра си и не можем да го открием.

Адлър вдигна умолително поглед, сякаш да попита: „Защо аз?“ Наведе се напред и събра длани. Захапа разсеяно зачервения си показалец.

Бойлстън…

Пръстът на лекаря излезе от устата му и се насочи към същата карта, по която малко по-рано бе планирал залавянето на Майкъл Хрубек и провала на Ричард Колер.

Риджтън…

Изведнъж лицето му пламна и вече нищо на този луд свят не му се струваше толкова важно, колкото залавянето на избягалия пациент. Да го заловят жив, ако е възможно, но ако не — да го сложат вкочанен, посинял и безжизнен върху някоя маса в моргата, с етикет около месестия палец на крака му, готов за заравяне.

„О, нека тази нощ да свърши по-скоро — замоли се той. — Да се върна у дома и да се отпусна между топлите гърди на жена си, да заспя под дебелите завивки, нека тази нощ да свърши без повече жертви.“

Адлър отвори досието на Хрубек и трескаво го запрелиства. Листовете се разпиляха по бюрото и той зачете.

„Хрубек — размишляваше Адлър — проявява класически параноидно-шизофренични симптоми: липса на логично мислене, неясни идеи, случайни асоциации, говор и повишена физическа активност, характерни за маниакални състояния, притъпени и неадекватни емоции…“

— Не, не, не! — прошепна неочаквано той и другите двама мъже го погледнаха стреснато.

„Какво — замисли се гневно той — означават тези думи? Какво прави Хрубек? Какво го подтиква да действа така? Кой е Майкъл Хрубек?“

Адлър се завъртя със стола си и се втренчи в прозореца:

Първо: Хрубек страда от слухови халюцинации и говорът му е типичната за шизофрениците „салата от думи“. Може да е казал на шофьора „Бостън“, а да е имал предвид „Бойлстън“.

Второ: Отмъщението, вероятната причина да отиде в Риджтън, е обичаен елемент от халюцинациите на параноидните шизофреници.

Трето: Нормално е един шизофреник да избере по-заобиколен път за Бойлстън, например през Клъвъртън.

Четвърто: През Бойлстън минава влак. Железопътният транспорт е свързан с много по-малко стрес от въздушния и следователно е предпочитан от ненормалните.

Пето: Въпреки че известно време не е взимал торазин, той кара кола. Следователно като по чудо Хрубек е овладял страха си и може да предприеме по-дръзкото и сложно пътуване на юг до Бойлстън вместо по-простото до Риджтън.

Шесто: С всичките си трикове тази вечер, с фалшивите следи и хитрите си ходове Хрубек показва удивителни когнитивни способности. Съвсем спокойно може да се направи, че отива в Риджтън, а през цялото време да се стреми към Бойлстън.

Седмо: Обаче може да е толкова хитър, че да блъфира двойно — да подведе преследвачите, че Риджтън е фалшива следа, а всъщност през цялото време това да е целта му.

Осмо: Способен е на немотивирано убийство.

Девето: Някои от халюцинациите му може би са свързани с американската история, с политиката и правителствените служби. На няколко пъти по време на лечението си той споменава Вашингтон — място, където може да се стигне с влак.

Десето: Той мрази жените и е осъждан за изнасилване. Заплашвал е госпожа Ачисън преди няколко месеца.

Единайсето: Страхува се от пряка конфронтация.

Дванайсето: Тайно е изилювал лекарствата си в очакване на тази вечер, което означава способност за предварително планиране.

Тринайсето… Четиринайсето… Петнайсето…

Стотици факти преминаваха през трескаво работещия ум на лекаря. Предписания за халдол и стелазин, бележки от разговори с пациента, от сеансите на адаптационната терапия, записи от несвързаните му бълнувания, доклади от психофармаколози и социални работници… Адлър се обърна отново към документите. Погледна една страница със записи, но вместо букви видя лицето на Майкъл Хрубек — очи, неизразяващи нито възбуда, нито апатия, нито привързаност, нито омраза, нито вяра, нито съмнение.

Адлър поседя неподвижно известно време. Изведнъж вдигна очи към прорязаното от бръчки, изтощено лице на щатския полицай и каза онова, в което искрено вярваше:

— Хрубек е тръгнал към гарата. Възнамерява да отиде във Вашингтон. Изпратете хората си в Бойлстън.

Двете сестри се заеха със задачите си — да проверят цялата къща, да загасят лампите. Вървяха мълчаливо, стряскаха се от всеки шум и всяка сянка. Накрая къщата остана осветена само от няколкото сини лампи на оранжерията, които Лиз бе оставила за малко комфорт; предполагаше, че отвън няма да ги забележат. По стените и подовете трептяха сенки. Двете сестри се върнаха в кухнята и седнаха една до друга на пейка с лице към подредените като войници борове и брези в двора.

Поседяха мълчаливо пет минути; единствените звуци бяха трополенето на дъжда по оранжерията, воят на вятъра и скърцането на старата къща. Накрая Лиз не издържа:

— Порша, бях започнала да ти казвам нещо.

— Какво да ми казваш?

— За любовната ми връзка — прошепна тя, сякаш Оуен беше в стаята.

— Не знам дали времето е подходящо… Лиз докосна коляното на сестра си.

— Това стои между нас прекалено дълго време. Не мога да издържам повече.

— Какво стои между нас? Лиз, времето наистина не е подходящо. За Бога!

— Трябва да ти го кажа.

— По-късно.

— Не, сега! Веднага! Ако не го направя, може никога вече да не се престраша.

— И защо е толкова важно?

— Защото трябва да разбереш защо ти наговорих онези ужасни неща. И искам и ти да ми кажеш нещо. Погледни ме. Погледни!

— Добре, каза ми, че си ходила с някакъв мъж. И какво? Какво общо има това с „Индиан Лийп“?

— О, Порша.

Лиз сигурно бе вдишала изведнъж прекалено дълбоко, гърдите я заболяха и тя се преви, за да намали страданието. Когато болката отмина, тя отново вдигна очи към сестра си. Тъкмо се канеше да продължи, когато отвън се чу далечен тътен. Порша изведнъж присви очи:

— О, не.

— Да — потвърди Лиз. — Да. Любовникът ми бе Робърт Джилеспи.

28.

— Значи, познаваш Ачисънови?

Шофьорът на джипа имаше тясно лице и сиви бръчки. Той превключи на по-ниска предавка и продължи с бавна скорост нагоре по хълма на север от центъра на Риджтън, ауспухът запука, колата заскърца сякаш в предсмъртна агония. Мъжагата до него наблюдаваше скоростния лост с повече интерес, отколкото на шофьора му се струваше обичайно.

— От години ги познавам — отвърна той. — От много години.

— Познавам Оуен — каза шофьорът. — Разговаряли сме няколко пъти. Срещали сме се случайно в железарията „Ейс Хардуеър“. За адвокат е голям симпатяга.

— От сто години, предполагам.

— Моля?

— Особено Лиз-бон.

— Не си спомням да произнася името си така. Но предполагам, че ти ги познаваш по-добре. — Джипът заподскача по един неравен участък на пътя. — Имаш късмет, че минах. Тази нощ никой не си показва носа навън заради бурята. Метеоролозите със смешните им прически и имена предвещаваха едва ли не ураган, а то се оказа обикновен дъжд.

Едрият мъж не коментира.

Джипът мина през кръстовището на Седар Суомп Роуд и Норт Стрийт и за миг на шофьора му се стори, че вижда как някой се обръща изненадан от колата и се скрива зад едно малко възвишение близо до канавката. В същия момент небето се раздра от мълния и наоколо затанцуваха сенки. Наблизо падна някакъв клон. Шофьорът отдаде видението си на странната игра на светлини, мъгла и дъжд. Даде газ и продължи по криволичещия и неравен Седар Суомп Роуд.

— Голям срам за тази част на окръга. Кога ще дойдат да оправят пътя? Да сложат малко асфалт. Шосето е само кал и клони.

— Кал и клони — повтори едрият мъж. — Кал и клони.

„Тук май загазих“ — помисли си шофьорът.

— Какво стана с колата ти?

— Кал и клони може би, ти май знаеш много неща за тях.

След като младежът не добави нищо повече, шофьорът измънка:

— Ммм?

— Тя се хлъзна под мен по хлъзгавия път. Извъртя се и се прекатури. И се търкаля, и търкаля, и търкаля.

— Ами полицаите?

— Те са заети. Двама. Двама млади мъже. Много ми беше жал за тях. Горките момчета. Но нямах избор.

„Никога вече — помисли си шофьорът. — Никога вече, в дъжд или в суша, със счупена китка или не.“

Едрият мъж се вгледа в дърветата около пътя, сетне страшно съсредоточено отключи и заключи вратата си шест пъти.

— Бил ли си в армията? — попита. Какъв бе правилният отговор?

— Да, изкарах известно време там. Бях разпределен…

— Военно разузнаване?

— Не. Бях РВ. Мъжагата се намръщи:

— Какво е това?

— Редови войник. Кашик. Пехотинец.

— РВ. — Да.

— Ре Ве, Ре Ве. Реве. Чудя се дали знаеш къде е бил застрелян Ейбрахам Линкълн.

— Мммм?

— В главата. Или в театъра. И двата отговора са правилни.

— Това го знаех, да.

„О, братко, какво си докарах на главата?“

— Бурята все пак е сериозна. Връщам си думите. Добре, че си взех джипа с двойна предавка.

— Двойна предавка. Да. Какво всъщност е това? Какво е двойна предавка?

— Не знаеш ли? — Шофьорът се изсмя. — Всички знаят какво е двойна предавка.

Мъжагата се обърна и го изгледа злобно. Шофьорът потърка брадясалата си буза с ръка и добави:

— Ти май се шегуваш.

— Добър опит — сопна се мъжагата. Наведе се над скоростния лост и доближи лице до това на шофьора. — Ако обаче някой е бил дълго време в друга страна, много вероятно да не знае какво е двойна предавка, нали?

— Е, ако погледнем от тази страна, възможно е.

— Ами ако дойде някой например от 1865 година, а? И ти искаш да ми кажеш, че не е възможно да не знае какво е двойна предавка?

— Възможно е — повтори отчаяно шофьорът. — Знаеш ли, мисля, че все пак ще трябва да минем през болницата. Да ти погледнат ръката.

Едрият мъж изтри лице с дебелия си пръст, жълт като зъбите му, сетне извади от джоба си един синкавочерен револвер. Вдигна го пред лицето си, подуши го, после лизна цевта.

— А — промълви шофьорът и започна да се моли мислено.

— Закарай ме при Ачисънови — изрева мъжагата. — Закарай ме там и използвай и двете си проклети предавки!

Няколко километра по-нататък шофьорът спря джипа; ръцете му трепереха.

„Никога няма да си простя, че съм причинил това на Ачисън — помисли си, — но само така мога да се измъкна.“

— Тази алея води към дома им.

— Добър опит, но не виждам табелката.

— Ето я. Там! Под онази роза на пощенската кутия. Виждаш ли името? Ще ме убиеш ли?

— Слизай от колата, искам да направя така, че да не може да върви повече.

— Джипа ли?

— Да. Искам да направя така, че да не може да върви.

— Добре, ще ти помогна. Хайде и двамата да слезем. Само, моля те, не ме наранявай.

— Мислил ли си някога да отидеш във Вашингтон?

— За столицата ли говориш?

— Разбира се, че за столицата! На кой му пука за Сиатъл?

— Не, не! Никога. Кълна се.

— Добре. Покажи ми сега как да осакатя този джип.

— Трябва да вземеш капачката на разпределителя и да я хвърлиш. Така колата няма да може да запали.

— Направи го.

Шофьорът вдигна капака и извади капачката. Захвърли я в гората. Изглеждаше напълно отчаян. Дъждът бе сплъстил косата му и се стичаше по дълбоките му бръчки. Мъжагата се обърна към него:

— Така, за толкова глупав ли ме мислиш? Опитваш обратен психологически похват. Казваш, че не искаш да ходиш във Вашингтон с надеждата, че ще те накарам да отидеш точно там, нали? Така ли е?

Шофьорът изхлипа:

— Да, точно така, господине.

— Добре, сега искам да тичаш. Ще тичаш чак до Вашингтон, столицата на САЩ, и ще им кажеш, че отмъщението е тук.

— В гърба ли ще ме застреляш?

— Искам да им предадеш това.

— Ще ме…

— ТИЧАЙ!

Шофьорът побягна, без да се обръща, убеден, че ще е мъртъв, преди да измине и три метра. След това — преди да измине шест метра. После — преди да измине десет. Продължи да тича през дъжда в очакване на смъртта. Така и не се обърна и затова не видя как едрият мъж, вдигнал револвера си високо като детектив на Пинкертън от деветнайсети век, тръгва бавно по покритата с чакъл и кал алея.

Лиз се вгледа в лицето на сестра си. Дори в тъмното ясно виждаше сребристи отражения в очите й. Въпреки това бе готова да запали всички лампи в къщата с риск да привлече стотина Майкъл Хрубековци само за да види изражението на сестра си в този момент, да види дали думите й са лъжи или самата истина.

— Кажи ми честно, Порша, знаеше ли за Робърт и мен? Преди да… се любиш с него.

„И в двата случая губя“ — помисли си. Или любовникът й я беше предал, или и любовникът, и сестра й. Въпреки това тя трябваше да знае отговора.

— О, Лиз, разбира се, че не. Не бих ти причинила такова нещо. Не знаеше ли?

— Не! Откъде да знам? Ти си ми сестра, но… Не, не бях сигурна. — Лиз обърса сълзите си и сведе поглед. — Помислих си, че може да ти е казал и ти, е, просто да си решила да го направиш въпреки това.

— Не, разбира се, че не ми е казал.

Сърцето на Лиз не беше туптяло толкова силно от случката в пещерата в „Индиан Лийп“, когато бягаше от обезумелия си преследвач.

— Не знаех, просто не можех да бъда сигурна.

— Повярвай ми, Лиз. Помисли. Откъде накъде ще ми казва Робърт за това? Той искаше да ме изчука. Нямаше защо да рискува да развали всичко, като признае, че е любовник на сестра ми.

— Когато ви видях там… — Лиз затвори очи и разтърка слепоочията си. — И тази вечер, когато флиртуваше с Оуен…

— Лиз.

— Не флиртуваше ли?

Порша стисна устни. Накрая призна:

— Флиртувам, вярно е. Но това не означава, че искам да спя с някого. Ако Робърт ми беше казал за вас, щях да му откажа. Мъжете често ме заглеждат. Аз имам власт върху тях. Понякога си мисля, че това е единственото ми качество.

— О, Порша. Разбира се, че бях разярена на Робърт. Не на теб. Исках да ударя него. Исках да го убия… — Гласът й заглъхна. — Чувствах се предадена. Клер загина заради него. След като ви видя, толкова се разстрои, че избяга в пещерата и се е загубила там.

— Половината мъже, с които спя, са като Робърт. Можеш да ги познаеш от километър. Лиз, той изобщо не беше за теб.

— Не! Не е това, което си мислиш. Това не беше просто една прищявка. Ние бяхме равни, Робърт и аз. Дороти го дразнеше. Те се мразеха. През цялото време се караха. А Оуен? Той не ме обича по същия начин. Не. Чувствам го. Дори с Робърт аз страдах от липсата на Оуеновата любов. В нощта преди пикника, онази съботна нощ… Оуен беше останал до късно в Хартфорд. И Робърт дойде.

— Лиз…

— Остави ме да довърша. Оуен се обади и каза, че няма да се прибере преди два или три. С Робърт се любихме в оранжерията. Стояхме там с часове. Той късаше листенца от цветята и ме галеше с тях… — Лиз затвори очи и отново наведе глава към коленете си. — И след това ми направи предложение.

— Предложение? — Порша избухна в смях. — Предложил ти е да се ожените?

— Двамата с Дороти не се разбираха от дълго време. Тя му изневеряваше от няколко години. Той искаше да се ожени за мен.

— И ти отказа, така ли?

— Да — прошепна Лиз, — отказах.

Порша поклати глава:

— Затова ти е бил сърдит. И когато аз обърнах големите си кафяви очи към него в джипа, той веднага налапа въдицата. О, сестро, а може би аз се хванах в капана му, а?

— Не исках да приключваме с него. Просто не можех да изоставя Оуен. Не бях готова. Той се беше отказал от онази жена заради мен. Трябваше да положа усилия да закрепим брака си.

— Грешка, Лиз. Грешка. Защо не се възползва? Господи, това може би е бил единственият ти шанс да се отървеш от последния от фамилията.

Лиз поклати объркано глава:

— От теб ли?

— Не, не! От Оуен. Отдавна трябваше да го направиш.

— Как така последен от фамилията?

Порша се изсмя:

— Оуен не ти ли напомня малко за татко?

— О, не бъди глупава. И дума не може да става за сравнение. Виж например какво прави тази вечер. — Тя махна към прозореца. — Скита се навън заради мен.

— Оуен е деспотичен човек, Лиз. Също като татко.

— Не! Той е добър човек. Надежден. И наистина ме обича. По свой начин.

— Е, татко ни осигуряваше покрив над главите. Това ли наричаш любов? — Порша започваше да се ядосва. — Нима твърдиш, че те обича човек, който казва: „Тази седмица не си почистила много добре“ или „Как смееш да носиш такова изрязано деколте“? А след това вдига полата ти и ти нашарва задника. Върбата все още е в двора, както виждам. Ако аз се бях преместила тук, това щеше да е първото нещо, което щях да премахна. Щях да насека това проклето дърво на тресчици. Кажи ми, Лиз, как обясняваше белезите в часа по физическо? Сигурно си се преобличала със задник към шкафчето си. Аз лично разправях, че съм имала по-възрастен любовник, който обичал да ме връзва и да ме бичува. О. не гледай толкова потресено. И ти ми говориш за любов… Любов ли? Мили Боже, ако бяхме израсли в такава изпълнена с обич среда, защо си се забутала в този забравен от Бога и хората край и защо аз съм най-лесната жена на Източна седемдесет и втора улица?

Лиз закри лицето си с ръце и заплака.

— Лиз, извинявай — добави сестра й, сетне се засмя. — Виж какво ми причинява това място. Кара ме да полудявам. Навява ми повече спомени, отколкото мога да понеса. Знаех си, че не биваше да идвам на пикника. Не биваше да идвам и сега.

Лиз докосна коляното на сестра си, забеляза, че тя отново носи безвкусните си сребърни халки и че напръсканият с черни петънца кристал като с огромни зърна сол отново виси на врата й. След няколко секунди Порша постави ръка върху загрубелите пръсти на сестра си, но не ги хвана и скоро се отдръпна.

Лиз хвана ръката й и се загледа през прозореца, по който се стичаха струйки вода. Накрая се изправи.

— Трябва да направя нещо. Връщам се след минутка.

— Да направиш ли?

— Връщам се веднага.

— Навън ли излизаш? — Гласът на Порша прозвуча уплашено.

— Катинарът на мазето. Трябва да го проверя.

— Не, Лиз. Недей. Сигурна съм, че Оуен го е проверил.

— Не мисля.

Порша поклати глава. Лиз извади пистолета и непохватно издърпа затвора, за да зареди.

— Лиз…

— Какво?

— Нищо. Аз… Нищо.

Лиз предпазливо насочи дулото към пода и облече якето си. Спря при задния вход и погледна назад. Старата къща е тъмна, тази триетажна постройка, пълна с цветя, книги и духовете на толкова много мъртви. Лиз се замисли колко е странно, че толкова рядко си даваме сметка, че сме смъртни — когато се сетим за лакирани нокти, за тържествена музика или за близостта на спящи тела, — но не и в жестоки, изпълнени с опасности моменти като този. Тя свали предпазителя на пистолета и спокойно излезе в наводнения двор.

Оуен Ачисън, мокър до кости, раздиран от болка, скочи зад калния насип до канавката и се сви като уплашено дете, когато небето над него блесна ослепително.

„След всичко това — помисли си — остава само да ме удари гръм.“

Той огледа Седар Суомп Роуд, по който само преди пет минути сред облак водни капки бе изчезнал джипът. Това беше Уил Макафри. Старият негодник сигурно бе работил извънредно в мелницата и сега се прибираше.

Оуен се отпусна отново в мръсната, разпенена вода. Това неудобство не го притесняваше. По време на лов той издържаше пиявици, комари и температури над четирийсет и под нула градуса. Днес носеше само револвера си и двайсет патрона; в други случаи му се бе налагало да мъкне не само оръжието си, а и четирийсеткилограмова раница и неведнъж тялото на ранен другар.

Тези трудности беше готов да понесе. Доста по-обезпокоителен беше въпросът — къде, по-дяволите, се губеше преследваният?

Оуен се огледа за десети път. Да, предполагаше, че Хрубек може да не върви по пътя и да стигне къщата през гората. Само че за това щеше да му е нужен компас и няколко часа, а също да преплува езерото или да обикаля по брега, който бе гъсто обрасъл и на практика непроходим. Освен това Хрубек явно предпочиташе шосетата — сякаш с болния си мозък вярваше, че хората могат да бъдат достигнати само по асфалт или бетон.

Шосета, замисли се Оуен. Коли… Джипът…

Макафри всъщност не живееше на север от града. Къщата му се намираше на запад. Ако се прибира у дома, не би трябвало да минава по Седар Соумп Роуд. Единствената причина, поради която някой, който не живее в този район, би дошъл тук, бе, ако отива в търговския център на Чилтън. А по това време на нощта там нямаше отворени магазини.

Оуен се вгледа в тъмния, мокър път за миг, сетне се измъкна от канавката и започна мъчителния си спринт към съпругата и дома си.

29.

Трентън Хек изкачи бавно ниското скалисто възвишение, разделящо имението на Ачисън на две.

Скалите бяха мокри, но не хлъзгавостта им представляваше основната трудност при преодоляването на този шест-седемметров откос; непокорният крак на Хек му създаваше доста повече проблеми. Изтощен, той излезе на скалистото плато и се просна на земята. Нормализира дишането си, докато масажираше бедрото си и оглеждаше алеята и гората отдолу. Не видя нищо освен хипнотизиращото трептене на листата под дъждовните капки. След като си почина малко, той се изправи и тръгна приведен по ръба на възвишението успоредно на белезникавата ивица на пътя. Движеше се бавно от къщата към Седар Суомп Роуд — нетърпелив да засече Хрубек, но също така и Оуен, когото вече чувстваше много близък. И който вероятно бе ранен и беззащитен.

Докато се движеше към шосето, той се замисли за Лиз Ачисън. Не спираше да си блъска главата над въпроса, който му бе хрумнал по време на трескавото шофиране, след като се беше отказал да ходи в Бойлстън. Той докуцука до един висок дъб и огледа мокрия пейзаж. Отново се запита какво точно караше Майкъл Хрубек да я търси.

Разбира се, този човек може би беше побъркан. Един Господ знаеше, доста хора май мислеха така. Доколкото обаче разбираше Хек, на Хрубек му беше нужен дяволски сериозен мотив, за да предприеме такова пътуване — което явно го ужасяваше. Това бе все едно Хек да се изправи и да върви открито към някого, който държи насочен към него пистолет.

Защо му трябваше на този човек да си създава такова главоболие?

Свидетелските показания на Лиз? Не, сигурно имаше нещо повече. Както й бе казал Хек, престъпниците рядко влошават положението си, като отмъщават на свидетели.

Единствените случаи…

Е, обикновено единствените такива случаи бяха при лъжливи показания. Защо обаче би направила такова нещо тя?

Тези размишления бяха прекъснати от нещо, което Хек забеляза в далечината: голям четириъгълник от слаба синя светлина. Беше по посока на къщата. Той се приближи още малко и присви очи. Светлините на оранжерията. Тя сигурно бе забравила да ги изгаси. Светлината, замисли се той, излишно привличаше вниманието, но нямаше какво да се направи.

Гората се озари от нова мълния и гръмотевицата разтърси Хек. Светкавицата го разтревожи — не защото можеше да го удари ток, а защото намаляваше способността му да вижда в тъмното. Освен това блясъкът го правеше ясна мишена.

Отново отекна гръм.

А дали беше гръм? Звукът приличаше повече на изпукване, отколкото на тътен. Стори му се, че е дошъл откъм гаража на Ачисън. Разтревожен, той отново погледна къщата за знак от страна на Лиз, но постройката оставаше тъмна.

Хек стисна нервно пистолета през найлоновия плик и продължи към Седар Суомп Роуд, без да спира да оглежда гъстата гора наоколо — с мекия й килим от мокри листа. Между дърветата виждаше десетки сенки, напомнящи мъжа, когото търсеше. Той скоро забрави гръмотевицата, прозвучала като изстрел, и изпадна в отчаяние. Задачата да намери Оуен или Хрубек изведнъж му се стори безнадеждна.

— О, мамка му — промърмори Хек.

Ето, беше отказал да вземе подкупа на Колер, бе спомогнал за убийството на една жена и сега си представяше как Адлър казва: „О, не, съжалявам, господин Хек. Хрубек беше заловен от специалния отряд.“

„Ето все пак сто долара за безпокойството.“

— Мамка му.

Пет минути по-късно той бе потънал във въображаем разговор с Джил за проблемите си, когато забеляза някакъв проблясък откъм къщата. Пристъпи бързо напред, като си помисли, че това е знак от Лиз. Сетне обаче спря и се взря с присвити очи в дъжда, забеляза колко невероятно добре се отразява светлината от гладко избръсната глава.

Майкъл Хрубек бе на не повече от петнайсет метра от него.

Лудият не подозираше за присъствието на Хек и се криеше в едни храсти пред гаража.

Господи, какво чудовище, помисли си Хек и лицето му пламна при вида на плячката. Той насочи пистолета си, без да го вади от плика, в гърба на лудия. Свали предпазителя и тръгна колкото можеше по-безшумно към огромния мъж. Когато беше на десетина метра от него, Хек си пое дълбоко въздух и извика:

— Хрубек!

Едрият мъж скочи и издаде уплашен, жален вик. Взря се в дъжда към Хек.

— Легни на земята. Хайде. Въоръжен съм.

„Добре — помисли си Хек, — ще побегне. Да го застрелям ли или не? Решавай сега. Иначе ще се наложи да го гониш.“

Очите на Хрубек заиграха, той показа езика си и облиза устни. Приличаше на уплашена мечка, готвеща се да нападне.

Хек реши: „Стреляй. Уцели го в крака.“

Хрубек побягна.

Хек стреля два пъти. Куршумите вдигнаха няколко листа зад бягащия мъж, който се отдалечаваше с бясна скорост, като се привеждаше, за да избягва дърветата, и прескачаше храсти, падаше, буксуваше по мокрите листа, сетне пак скачаше и побягваше. И крещеше от ужас. Хек се втурна след него. Въпреки че беше почти два пъти по-тежък от преследвача си, Хрубек съумяваше да запази дистанцията, но скоро Хек започна да го настига.

Изведнъж обаче той изкрещя от изгаряща болка. Целият му крак от прасеца до бедрото се вдърви. Хек падна настрана с изпънат крак, мускулите му бяха станали твърди като дърво. Той се сгърчи, отчаяно се опита да намери позиция, при която да намали болката. Тя бавно отслабна и той остана да лежи изтощен и задъхан. Когато седна и се изправи. Хрубек го нямаше.

Хек стана на крака, затаи дъх. Вдигна пистолета си и забърза по ниското възвишение към мястото, където бе изчезнал Хрубек. Огледа се и видя къщата на стотина метра от себе си. В дъжда виждаше стотици дървета и хиляди сенки, всяка от които можеше да е беглецът.

Когато тръгна към къщата, толкова бързо, колкото му позволяваше болният крак, Хек чу изстрел на не повече от три метра зад себе си. В същото време почувства, по-скоро с изненада, отколкото болезнено, как куршумът се забива в гърба му.

— Ох.

Той направи още няколко крачки, като се чудеше защо никой не го е предупредил, че Хрубек може да е въоръжен. Изпусна пистолета си и погледна дупката в работната си риза, от която бе излязло горещото парче метал.

— О, не. Мамка му!

Пред очите му се появи неясният образ на бившата му жена Джил, облечена с безупречно изгладена униформа на сервитьорка. Сетне, както и в реалния му живот, тя изчезна, сякаш имаше по-важни неща за правене, и той се свлече на колене, падна по очи и започна да се търкаля надолу по склона, покрит с мокри листа.

— Лиз! — извика Порша, когато сестра й се върна в кухнята и остави якето си на закачалката, като изтръскваше водата от косата си.

Тя погледна Порша, сетне заключи вратата и се загледа към замъгления от силния дъжд двор.

— Този шум — промълви Порша.

— Какъв шум?

— Не чу ли? — По-младата сестра закрачи напред-назад и закърши ръце. — Стори ми се… искам да кажа, че не звучеше като гръм. По-скоро като изстрели. Уплаших се… ти къде беше?

— Забавих се, докато си намеря път през калта в мазето. Все пак вратата се оказа заключена. Само си загубих времето.

— Може би трябва да кажем на полицая — предложи Порша; отново проблесна мълния и тя подскочи от последвалия гръм. — Мамка му, мразя това.

Полицейската кола беше на петнайсетина метра. Лиз се показа на вратата и помаха, но никой не й отговори.

— Не може да ни види — предположи Порша. — Хайде да идем и да му кажем. В този дъжд може да не е чул нищо. Добре, не ме гледай така. Уплашена съм? Какво очакваш. Страшно съм уплашена.

Лиз се замисли, сетне кимна. Отново си сложи якето и една черна шапка за дъжд, която бе на Оуен — по-скоро за прикритие, отколкото да запази мократа си коса. Порша си сложи спортната си шапка и един тъмносин шлифер — безполезен срещу дъжда, но не толкова ярък като дъждобрана. Лиз отвори вратата. Порша излезе, следвана от по-голямата си сестра, която стискаше пистолета в джоба си. Те се приведоха под дъжда и вятъра и се насочиха към колата. На половината път шапката на Лиз отлетя към бурното езеро.

Точно оттам се появи и мъжът — от езерото. Той сграбчи Лиз и двамата паднаха в естествената тор около една от розите й. Въздухът на Лиз излезе и тя се преви в опит да си поеме дъх, неспособна да извика за помощ.

Порша се обърна и видя нападателя. Изпищя и се втурна към полицейската кола, докато Лиз се опитваше да го ритне. Успя само да се плъзне в една кална леха и да се задържи седнала върху бодлив неразцъфнал храст от сорта „Просперо“. Остана неподвижно там, докато мъжът пълзеше към нея със забито в калта лице и мърмореше зловещо. Тя разкъса джоба си и измъкна пистолета. Допря дулото до главата на Трентън Хек точно когато той я поглеждаше и промълвяваше:

— Помощ.

— О, мили Боже!

— Аз… Помощ.

— Порша! — изкрещя Лиз и отново прибра пистолета. — Трентън е. Ранен е. Извикай полицая. Кажи му.

Младата жена стоеше при вратата на патрулната кола.

— Трентън е — извика отново Лиз. — Кажи на полицая!

Порша обаче не помръдваше. Отстъпи от колата и запищя. Лиз издърпа якето си от бодлите на розовия храст и изпълзя встрани от Хек. Приближи се предпазливо до сестра си. От предната седалка на полицейската кола се вдигаше дим. Порша закри лицето си с ръце, отпусна се на колене и повърна.

Когато полицаят е бил застрелян — право в лицето, — запалената му цигара бе паднала в скута му и бе започнала да прогаря униформата му.

— О, не — плачеше Порша, — не, не, не…

Лиз избута сестра си встрани, загреба шепа кал и я хвърли върху въгленчетата. На нея също й се доповръща от миризмата на обгорял плат, косми и кожа.

— Радиостанцията! — изкрещя Порша.

Изправи се, избърса уста и повтори още два пъти думата, преди Лиз да разбере. От контролното табло обаче висеше само къса черна жица; радиостанцията беше отскубната. Лиз отново се наведе над полицая, макар че нямаше какво да направи за него. Вече бе вкочанен и изстинал. Тя отстъпи и погледна колата си. Водата беше достигнала до прозорците й и бе наводнила купето, бе заляла и клетъчния телефон.

Двете жени се приближиха с препъване до Трентън Хек. Успяха да го изправят на крака и го помъкнаха към вратата на кухнята. Дъждът шибаше лицата им, притискаше ги като дузина мокри одеяла. На половината на пътя към къщата силен порив на вятъра ги удари откъм гърба и Порша падна в една кална леха, като повлече припадналия Хек със себе си. Докато го замъкнат през наводнения двор до кухнята, минаха няколко дълги, мъчителни минути. Порша се свлече на прага на отворената врата.

— Не, не спирай. Да го вкараме.

— Изтощена съм.

— Хайде, ти си бегачката в семейството. Наследила си всичкия инат на рода ни.

— Боже мой.

Жените довлякоха Хек в кухнята и го сложиха на дивана.

Емил се присъедини към тях, но очевидно той нямаше шесто чувство за нещастия. Подуши крака на господаря си, сетне се върна в ъгъла, където му бяха наредили да лежи, легна и затвори очи. Порша заключи вратата и светна една малка лампа в хола. Лиз разкопча ризата на Хек.

— О, мили Боже… огнестрелна рана. — Гласът на Порша звучеше пискливо от шока. — Донеси нещо! Де да знам. Кърпа.

Лиз отиде в кухнята. Докато награбваше няколко салфетки, чу някакъв звук отвън — отначало слаб, сетне по-силен, докато накрая не започна да съперничи на воя на вятъра. Това смрази кръвта й, защото звукът напомняше последните стонове на Клер, идващи изпод земята от пещерата на „Индиан Лийп“. Замаяна от този ужасен спомен и сегашния си страх, тя пристъпи към вратата и надникна навън. Не видя нищо освен дъжд и поклащащи се от вятъра клони и едва след няколко секунди си даде сметка, че звукът всъщност е нечовешкият вой на Майкъл Хрубек, идващ едновременно от нищото и отвсякъде:

— Лиз-бон, Лиз-бон, Лиз-бон…

30.

Трентън Хек ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Лиз се опита да напипа пулса му, но не успя, макар че когато допря ухо до гърдите му, сърнето му биеше равномерно.

— Чуваш ли ме? — изкрещя тя.

Той промърмори нещо неразбираемо. Почти не реагира, когато Лиз притисна салфетките върху черната дупка в корема му, въпреки че трябваше да изпитва раздираща болка.

Порша седеше в ъгъла на хола обгърнала коленете си с ръце и с наведена глава. Лиз се изправи и мина покрай нея, за да отиде в тъмната кухня. Погледна към двора и не видя нито следа от Хрубек, който междувременно бе престанал да я вика. Въпреки това зловещият му глас, повтарящ името й, продължаваше да звучи в главата й. Тя се почувства омърсена. „О, моля те — помисли си отчаяно. — Остави ме на мира. Моля те.“

Остана при прозореца няколко безкрайни минути. Сетне се обърна към сестра си:

— Порша.

Младата жена вдигна поглед и започна да клати глава:

— Не.

— Облечи това.

Лиз й подаде якето си.

— О, Лиз, не.

— Ще отидеш за помощ.

— Не мога.

— Можеш.

— Не мога да изляза там.

— Знаеш къде е шерифството. Намира се…

— Колата е заседнала.

— Ще вземеш тази на полицая.

Порша застина.

— Не. Той е вътре.

— Ще отидеш.

— Няма да отида. Не. Не ме моли.

— Като излезеш от имението, завиваш наляво. След два километра и половина по Седар Суомп Роуд излизаш на Норт Стрийт. Отново завиваш наляво и продължаваш около десет километра. Шерифството е от дясната страна на пътя. Седар Суомп Роуд сигурно ще е наводнен, поне частично. Затова ще се наложи да караш бавно, докато стигнеш града.

— Не!

Лицето на Порша се обля в сълзи.

С побелели от студа и влагата и покрити с червени петна от кръвта на Хек пръсти Лиз стисна рамото на сестра си.

— Ще те заведа до колата и ти ще отидеш в шерифството.

Порша погледна алените петна по пуловера си. Гласът й прозвуча хрипливо:

— Ти ме изцапа…

— Порша.

— … с кръвта му! Не!

Лиз измъкна пистолета от джоба си и го насочи към удивеното лице на Порша:

— Стига приказки. Качваш се в колата и заминаваш! Хайде!

Тя хвана сестра си за яката и я извлече на дъжда.

Прегърнати през раменете, двете се насочиха с препъване към колата. Земята беше толкова кална, че докато стигнат, им бяха нужни пет минути. Калната вода около гаража вече наближаваше алеята, беше дълбока около метър. Скоро щеше да залее и колата на полицая.

Веднъж двете загубиха равновесие и паднаха в калта. Кракът на Лиз заседна в лепкавата тиня и на Порша й се наложи да я дърпа с две ръце, за да я измъкне. Те продължиха стъпка по стъпка през мътната вода към колата.

Още двайсет крачки.

— Не мога да гледам — прошепна Порша.

Лиз я остави в началото на алеята и се приближи сама до полицейската кола. Дъждът бе все така силен, но някъде от небето като че идваше светлина, макар че до разсъмване оставаше много време. Може би, замисли се Лиз, просто очите й бяха свикнали с мрака. Всичките й сетива се бяха изострили като на животно. Тя бе свикнала с понижаващата се температура, с миризмите на дъжд, дим и тор, с хлъзгавата кал и гнилите листа. Беше готова да нападне всеки, който я приближи.

Посегна към дръжката на вратата и погледна сестра си. „Какво е това?“ — запита се, докато се взираше над рамото й. На десетина метра от тях сякаш се издигаше тъмен облак, постепенно ставаше по-черен от всичко наоколо. Започна да се приближава несигурно към тях.

И накрая тя го различи ясно. Майкъл Хрубек вървеше към тях с едната ръка, протегната напред, другата висеше като счупена. В ранената ръка държеше револвер, който изглеждаше като играчка в огромната му длан.

Гледаше право към Порша.

— Лиз-бон… Лиз-бон…

Младата жена се завъртя и изпищя, падна по гръб в калта.

Лиз застина. „О, Господи! Той я мисли за мен!“

Хрубек посегна към Порша:

— Ева…

Лиз вдигна пистолета с две ръце и натисна спусъка, веднъж, два пъти, може би и повече. Стискаше го толкова силно, че едва не си счупи пръста. Куршумите изчезнаха в мрака, като пропуснаха Хрубек на сантиметри.

Той изрева, покри ушите си с ръце и избяга в храстите. Лиз изтича при сестра си и я завлече до колата.

Порша бе вцепенена от страх, главата й висеше безпомощно. Лиз насочи пистолета срещу нея. Порша го взе и се втренчи в черното дуло, докато Лиз дърпаше едрия полицай за раменете. С огромно усилие тя го измъкна от колата и го хвърли безцеремонно в калта, сетне се пъхна вътре и запали двигателя. Взе пистолета си от Порша, която започна да отстъпва. Лиз стисна здраво сестра си за ръката и я блъсна на предната седалка. Порша седна в кървавата локва и потрепери, сякаш червената течност бе опарила бедрата й. Започна да хлипа, да се дави. Лиз затръшна вратата.

— Тръгвай.

— Аз… Помести… Помести краката му! — изпищя истерично Порша и размаха ръце към полицая, чиито колене бяха точно пред задните гуми.

— Тръгвай! — изкрещя Лиз.

Пресегна се през прозореца, включи фаровете и премести скоростния лост на първа. Колата тръгна рязко и страничното огледало удари Лиз. Тя се хлъзна в мокрите листа и падна в калта. Колата бавно прегази краката на полицая и излезе на алеята. Порша даде газ. Колата потегли с бясна скорост сред дъжд от кал и парченца чакъл. Сетне изчезна, пръскайки мътна вода от двете страни на алеята.

Лиз се изправи, за миг остана като заслепена — задните гуми на колата я бяха изпръскали с кал. Вдигна глава, за да може дъждът да измие лицето и очите й. Когато възвърна способността си да вижда, забеляза, че Майкъл Хрубек отново върви към нея, внимателно стъпваше във водата, беше прекосил вече половината двор.

Лиз опипа джоба си. Пистолета го нямаше. Беше се измъкнал от разкъсания й джоб при падането. Тя се отпусна на колене и заопипва лепкавата кал наоколо, но не успя да го открие.

— Къде? — изкрещя. — Къде е?

Хрубек беше само на десет метра от нея, напредваше бавно през дълбоката до кръста вода около гаража. Накрая тя не издържа, втурна се към къщата и затръшна вратата след себе си.

Заключи два пъти и взе дълъг нож от дъската за рязане. Обърна се към вратата.

Той обаче не се появи.

Лиз се приближи предпазливо до прозореца и огледа внимателно двора. Не го виждаше никъде. Отстъпи от стъклото, уплашена, че той може внезапно да се появи.

Къде беше? Къде?

Отсъствието му бе почти толкова страшно, колкото да го гледа как се приближава към нея.

Побърза да се върне в хола и коленичи до Трентън Хек. Той беше в безсъзнание, но дишаше равномерно. Лиз се изправи и огледа стаята, погледът й премина по семейните снимки, колекцията от порцеланови птички, статуетките на Дон Кихот, донесени от баща й от Испания, меките мебели, кичозните картини.

Отвън се чу трясък. Хрубек обикаляше къщата. Една сянка падна върху прозореца на хола, сетне изчезна. След малко силуетът се появи зад друго перде и отново изчезна. Една минута на непоносима тишина. Изведнъж предната врата се разтресе от силен ритник. Лиз подскочи. Нов ритник отекна в дървото. Една дъска се счупи с трясък. Той ритна отново, но дървото издържа. Лиз забеляза огромния силует на Хрубек през тесния прозорец до вратата.

Тя продължи да върти бавно глава, следвайки обиколката му около къщата. Чу го как отваря вратата на мазето, след това как я затръшва.

Тишина.

Някой задумка с юмрук по прозореца на стаята за гости. Стъклото се счупи, но тя не чу нищо друго и предположи, че е прекалено високо за Хрубек и той не може да се прехвърли през него.

Отново настана тишина.

Сетне той зарева и задумка по стената, започна да изтръгва кедрови летви от облицовката.

Докато оглеждаше стаята, Лиз спря поглед върху вратата на мазето. „Господи — помисли си — пушките на Оуен!“ Колекцията му бе на долния етаж. Можеше да вземе една от пушките.

Когато пристъпваше към вратата обаче, чу трясък отвън. Сетне още — ожесточени удари, които сякаш разтърсваха пялата къща. Захвърчаха трески. И с кански рев Хрубек разби външния вход на мазето. Катинарът на вратата го беше спрял точно за трийсет секунди. Краката му затропаха по бетонния под. След секунди стълбите заскърцаха, стълбите към коридора, в който стоеше тя.

„Мили Боже…“

Вратата към мазето бе залостена с резе, но то беше твърде слабо. Лиз се огледа за нещо, с което да барикадира вратата. Точно когато дръжката се размърда, тя грабна един масивен дъбов стол, завлече го в коридора и подпря вратата с него.

Дръжката се завъртя рязко. Лиз се отдръпна, почуди се дали Хрубек ще разбие вратата. Той обаче не го направи. След като си поигра около минута с дръжката — едва ли не смирено, — той заслиза отново но стълбите. Отново настана тишина, сетне отдолу отекна луд смях. Хрубек заговори нещо неразбираемо за нея. Пет минути след това замлъкна съвсем. Още ли беше тук? Дали не бе намислил да подпали къщата? Какво правеше?

Отдолу не се чу никакъв друг звук. Отвън идваше само неспирният ромон на дъжда. Майкъл Хрубек отново бе изчезнал. С нож в едната ръка и хванала с другата нашийника на кучето, Лиз Ачисън отиде в оранжерията, свря се в един ъгъл и зачака.

Дъждовните капки тропаха като камъчета по покрива на оранжерията. Порша бе тръгнала преди двайсет минути. До шерифството имаше само шестнайсетина километра, но пътят можеше да е станал напълно непроходим. Можеше да й е нужен цял час, за да стигне. Постепенно, след като Хрубек продължаваше да не се обажда, Лиз започна да се успокоява. Дори си позволи да си помисли, че има възможност да е избягал. Обхвана я еуфория и тя се замисли, че точно това е чувството за безопасност: да вярваш, че си на сигурно място въпреки очевидната заплаха, от която си защитен единствено от един тънък слой стъкло.

Замисли се за Оуен. Не искаше да си мисли най-лошото. Не, не. Той беше добре. При този порой сигурно се бе скрил в някой гараж или къща, за да изчака бурята да по-утихне. Тя погледна черното небе над главата си и промълви кратка молитва да се съмне по-скоро — точно обратното на молбите й, когато, легнала в кревата си, се опитваше да заспи.

Молба за светлина, за утро, за ослепителни червени, сини и бели светлини върху покривите на приближаващи коли.

Усети аромата на една роза. Само още двайсет минути. Или деветнайсет. Или петнайсет. Дотогава сигурно щеше да дойде някой. А може би Майкъл Хрубек се беше загубил в гората. Може би бе паднал и си беше счупил крака.

Лиз почеса кучето между ушите.

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи — увери го и то вдигна глава към нея.

Лиз постави ръка върху гърба му. Бедното животинче. То бе толкова разтревожено, колкото и тя — ушите му потрепваха и всяко мускулче на шията му беше напрегнато. Лиз се отдръпна малко и се вгледа в него. Беше вирнало нос и сега започна да разширява и свива ноздрите си. Тя се усмихна:

— Харесва ли ти миризмата на рози? Харесва ли ти?

Кучето се изправи. Мускулите на гърба му се напрегнаха.

Изръмжа заплашително.

— О, Господи! — проплака Лиз. — Не!

Кучето започна да души въздуха изпънало крака, клатейки глава. Заобикаля бързо напред-назад по плочника. Лиз скочи на крака, стисна ножа и се огледа. През замъглените стъкла на оранжерията не се виждаше нищо. Къде беше той?

Къде?

— Стига — изкрещя тя на кучето, но то продължи да обикаля и да души. С всеки изминал момент ставаше все по-нервно.

Дланите на Лиз изведнъж се изпотиха, тя ги изтри и отново стисна ножа.

— Стига! Той си отиде! Вече го няма. Стига си скимтял! Тя започна да се върти в кръг, да търси врага, когото само кучето можеше да усети. Скимтенето му премина във вой, зловещ като на призрак и кънтящ в затвореното помещение.

— О, моля те! Млъкни!

И то млъкна.

Кучето се завъртя мълчаливо и се втурна право към вратичката на помещението с инструменти — тази, която Лиз си спомни, че се канеше да провери, когато бе пристигнал Хек.

Вратата, за която беше забравила напълно.

Вратата се отвори рязко и удари кучето, повали го полузашеметено на земята. Майкъл Хрубек влезе в оранжерията. Застана мокър и кален на бетона насред помещението. Започна да върти глава, да оглежда гипсовите орнаменти, цветята — всички детайли, — сякаш бе дошъл просто да разгледа градината й. Калният револвер беше в ръката му. Видя Лиз и произнесе изненадано името й, на устните му се разля усмивка — не на насмешка, нито на триумф, нито дори на безумно веселие, а напомняща най-много изражението на мъртвец.

31.

Той изглеждаше много по-едър, отколкото си го спомняше.

На делото й се бе сторил дребен, едно изтъкано от зло кълбо. Сега сякаш изпълваше цялата оранжерия, заплашваше да разбие стените, покрития с чакъл под, острия покрив. Хрубек избърса очите си от водата.

— Лиз-бон. Помниш ли ме?

— Моля те… — прошепна тя.

Обхвана я панически страх и гърлото й се сви.

— Аз пътувах много, Лиз-бон. Излъгах ги всички. Пратих ги за зелен хайвер. Няма грешка.

Тя отстъпи няколко крачки.

— Ти им каза, че съм убил онзи човек. Р-О-Б-Ъ-Р-Т. Едно име с шест букви. И излъга…

— Не ме наранявай. Моля те.

Кучето изръмжа заплашително, беше се изправило зад Майкъл. То оголи блестящите си жълти зъби. Майкъл го погледна и посегна към него, сякаш беше плюшена играчка. Кучето избегна ръката му и заби зъби в подутата лява ръка на Майкъл. Лиз очакваше той да изкрещи от болка, но огромният мъж сякаш изобщо не почувства ухапването. Вдигна кучето, както висеше от ръката му, и го занесе при един голям долап. Издърпа олигавените челюсти от ръката си, хвърли животното в шкафа и затръшна вратата.

Без да обръща внимание на острия като бръснач нож в ръката й, Хрубек се обърна към Лиз. „Защо да си давам труда? — помисли си тя. — Той не чувства болка, огромен е, има револвер…“ Въпреки това стисна Още по-силно ножа и го насочи право в сърнето му.

— Лиз-бон. Ти беше в съда. Ти си част от заговора.

— Трябваше да дойда в съда. Нямах друг избор. Човек е длъжен да свидетелства в такива случаи. Разбираш това, нали? Не съм искала да ти навредя.

— Да ми навредиш ли? — възкликна отчаяно той. — Да ми навредиш? Вредата е навсякъде около теб! Как може да не я забелязваш? Шибаняците са навсякъде!

Опитвайки се да изрази съчувствие, тя отбеляза:

— Сигурно си уморен.

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Трябва, да ти кажа нещо. Преди да стигнем до основното.

„Да стигнем до основното.“

Студени вълни преминаха от врата към бедрата й.

— Слушай сега внимателно. Не мога да говоря високо, защото помещението сигурно се наблюдава. Това може би ти е известно като „следене“, при което те гледат иззад воали, маски или екрани. Слушаш ли? Добре.

Той започна да обяснява трескаво и в същото време обстойно:

— Правосъдието заличава предателството. Аз убих човек. Признавам. Не беше много модерно, а сега разбирам, че е било и глупаво. — Той присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни някакъв текст. — Вярно, че не беше обикновено убийство, но това не ме оправдава. Това не оправдава никого. Никого!

Той се намръщи и погледна няколко думи, изписани с червено мастило на ръката му. Бяха избледнели като стари татуировки.

Сетне продължи монолога си на тема предателство и отмъщение, като крачеше из оранжерията и от време на време заставаше с гръб към Лиз. В един момент тя за малко да се хвърли върху него и да забие ножа в гърба му, но той бързо се обърна, сякаш предусетил мислите й, и продължи да говори.

В бледата синьо-зелена светлина оранжерията изглеждаше отделена от време и пространство. Лиз се сети за една книга, която бе чела преди години, може би първият й роман. „Двайсет хиляди левги под водата“. Струваше й се, че се намират не в оранжерия, а в някаква примитивна подводница и тя е невинен китоловец, слушащ безумните брътвежи на побъркания капитан сред морските дълбини.

Майкъл говори за крави, за „Християнска наука“, за жени, които крият лицата си зад старомодни шапки. Оплака се от загубата на любимата си черна кола. На няколко пъти спомена някаква доктор Ан и (намръщен) някакъв доктор Ричард. Дали това не беше Колер, запита се Лиз.

Внезапно той се извъртя към нея:

— Аз ти писах, а ти така и не ми отговори.

— Не си беше написал адреса. И не го беше подписал. Откъде да разбера кой го изпраща?

— Добър опит — сопна се той. — Само че ти си знаела кой го изпраща.

Погледът му беше толкова пронизителен, че тя веднага призна:

— Да, знаех. Съжалявам.

— Те са ти попречили да ми отговориш, нали?

— Ами…

— Спрели са те. Кон-спира-торите.

Тя кимна и той продължи да говори. Явно си мислеше, че името и съдържа шест букви, и това страшно му харесваше. Лиз изпита ужас, че може да намери някое писмо или разписка, да види, че буквите всъщност са с една повече, и да я убие за измамата.

— Време е вече — обяви тържествено той и Лиз отново потрепери.

Майкъл свали раницата си и я остави до себе си. Сетне разкопча гащеризона си и го смъкна върху яките си бедра. Цепката на гащите му се разтвори и Лиз с ужас забеляза тъмния му, дебел, полувъзбуден пенис.

„О, Господи…“

Тя стисна ножа и зачака Хрубек да остави револвера, за да хване члена си. Бе готова да се нахвърли върху него в момента, в който го направи.

Майкъл обаче не остави револвера. Бръкна с лявата си ръка, ранената, дълбоко в гащите си, сякаш така се възбуждаше повече. След малко обаче, когато той издърпа пръстите си, Лиз забеляза, че държи малко найлоново пликче. Беше вързано грижливо с връвчица и Хрубек присви очи като улисано в игра хлапе, докато я развързваше със здравата си ръка. Спря само за да облече отново гащеризона си, и малко смутено закопча презрамките.

Извади от пликчето парче вестник. То беше мокро. Хрубек го разстла и постави с благоговение върху него един череп, който бе измъкнал от раницата си. След като Лиз не направи никакъв опит да докосне тези предмети, той се усмихна с разбиране и ги остави върху масата до нея. Побутна листчето към нея и се отдръпна като ловджийско куче, което току-що е оставило някой прострелян бекас в краката на господаря си.

Държеше ръцете си отпуснати, револверът бе насочен надолу. Лиз обмисли как да го нападне. Щеше да се промъкне по-близо и да замахне към очите му. Каква ужасна мисъл! Налагаше се обаче да действа. Сега беше моментът. Тя стисна ножа и хвърли поглед към изрезката. Беше част от статия в един местен вестник с материали по делото; полето бе изписано с дребния му почерк. Откъслечни думи, рисунки, звезди, стрелки — хубава картинка, приличаща на президентския печат. Силуетът на Ейбрахам Линкълн. Американски знамена. И всичко това около една много добре позната снимка: собствения й зърнест черно-бял образ, заснет след произнасянето на присъдата, докато тя бе слизала по стълбите на съда към колата си.

Сега от Майкъл я деляха не повече от два метра. Тя пристъпи към него, вдигна изрезката, наведе глава към нея и се престори, че чете. Всъщност не отместваше поглед от револвера му. Усети отвратителната воня на лудия, долови задъханото му дишане.

— На този свят има прекалено много предателство — прошепна той.

Тя стисна ножа. „Очите му! Цели се в очите. Сега. Сега! Лявото, сетне дясното. После се свий под масата. Хайде! Не се колебай.“ Тя пренесе тежестта си напред, готова за скок.

— Толкова много предателство — повтори той и пръски слюнка покапаха по лицето й.

Тя не се отдръпна. Той погледна револвера и го прехвърли в здравата си ръка. Лиз стисна ножа. В момента не бе в състояние да се моли, но беше обзета от различни мисли: за баща й, за майка й. „О, моля те. Боже, дано Оуен да е жив. Бракът ни може да не беше съвършен, но поне понякога имаше любов. И Порша, обичам те — въпреки че може никога да не станем толкова близки, колкото съм се надявала.“

— Добре — рече Майкъл Хрубек.

Завъртя револвера и й го подаде с ръкохватката напред.

— Добре — повтори тихо.

Тя се страхуваше да отмести очи от оръжието за повече от секунда, но в този кратък миг забеляза, че но страните му се стичат сълзи.

— Направи го сега — каза той сподавено. — Направи го бързо.

Лиз не помръдна.

— Тук — настоя той и пъхна револвера в ръката й.

Тя изтърва листчето и то се спусна като есенно листо на пода. Майкъл коленичи пред нея и наведе глава като примитивен символ на покорство. Посочи тила си и каза:

— Тук. Направи го тук.

„Това е номер! — помисли си тя. — Няма начин.“

— Бързо.

Тя остави ножа на масата.

— Майкъл…

Малкото му име прозвуча нелепо от устата й. Сякаш между зъбите й имаше пясък.

— Майкъл, какво искаш?

— Ще платя за предателството с живота си. Направи го, направи го бързо.

— Не си ли дошъл да ме убиеш? — прошепна тя.

— Не, не бих те убил, както не бих наранил онова кученце — засмя се той и кимна към шкафа.

Лиз заговори:

— Ама нали си залагал капани за кучета!

Устата му се изкриви:

— Слагах капани, за да забавя конспираторпте. Само че не ги залагах. Бяха затворени. Никога не бих наранил куче. Кучетата са божии създания и са съвсем невинни.

Това я потресе. Значи, идването му тук бе за нищо? Човек, който убива хора, а се прекланя пред кучета. Майкъл Хрубек бе изминал толкова път само за да изиграе някаква зловеща сценка.

— Виж — продължи той, — това, което се говори за Ева, не е вярно. Тя е била жертва. Също като мен. Жертва на дявола в нейния случай. Жертва на конспираторите от правителството в моя. Как можеш да обвиняваш някого, който е бил предаден? Не можеш! Не е честно! Ева е била съдена, аз също. Не сме ли толкова еднакви, аз и ти? Не е ли удивително, Лиз-бон?

Той се изсмя.

— Майкъл — рече тя с треперещ глас, — би ли направил нещо за мен?

Той вдигна очи, тъжни като тези на кучето.

— Ще те помоля да се качиш горе с мен.

— Не, не, не… Не можем да чакаме. Трябва да го направиш. Трябва! Точно затова съм дошъл. — Той заплака. — Беше толкова ужасно и трудно. Изминах толкова път… Моля те, искам да заспя. — Кимна към револвера. — Толкова съм уморен.

— Направи ми тази услуга. Само за малко.

— Не, не… Те са около нас. Не разбираш колко е опасно. Толкова съм уморен да стоя буден.

— Направи го за мен — помоли го тя.

— Не мисля, че ще мога.

— Там ще си в безопасност. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Очите им се срещнаха и останаха така известно време. Какво вижда Майкъл в нейните, Лиз не можеше дори да гадае.

— Бедната Ева — рече бавно той; сетне кимна. — Ще се кача там заради теб. — Погледна револвера. — След това ще го направиш, и то бързо.

— Да, ако все още го искаш.

— Ще се кача на горния етаж заради теб, Лиз-бон.

— Последвай ме, Майкъл. Насам.

Тя не искаше да му обръща гръб, но въпреки това чувстваше, че между тях съществува някакво доверие — в пристъп на лудост може би, но все пак реално. Не искаше да рискува да го нарушава. Тя тръгна напред, без резки движения, без да говори. Качи се по тясното стълбище и го поведе към една от резервните спални. Тъй като Оуен пазеше там поверителни документи, вратата се заключваше с масивен механизъм. Лиз накара Майкъл да седне в едно люлеещо се кресло, принадлежало на госпожа Л’Оберже; всъщност майката на Лиз бе починала именно в него, след като беше стиснала настоятелно ръката на дъщеря си три пъти. Той се приближи до стола и седна. Лиз му каза предпазливо:

— Сега ще заключа вратата, Майкъл. Скоро се връщам. Защо не затвориш очи и не си починеш?

Той не отговори, но огледа одобрително стола и се залюля. Сетне затвори очи, както му бе предложила тя, и отпусна глава върху тъмнозелената тапицерия. Столът престана да се клати. Лиз затвори тихо вратата, заключи и се върна в оранжерията. Остана права в средата на помещението за известно време, изпълнена с противоречиви чувства.

Хрумна й един друг стих от Шекспир:

— О, Господи! — прошепна. — Мили Боже…

Свлече се на колене и захлипа.

Десет минути по-късно Лиз бършеше челото на Трентън Хек. Той бълнуваше и тя нямаше никаква представа дали мокренето на лицето ще му се отрази добре. Лиз притисна гъбичката към челото му и попи нежно и предпазливо потта. Тъкмо ставаше да вземе още вода, когато чу някакъв шум откъм вратата. Отиде в кухнята, като се чудеше защо не е чула пристигането на шерифа. Обаче не беше полицията. Лиз изкрещя от радост и се втурна към вратата, за да пусне Оуен. Изпит и изкалян, той влезе; олюляваше се, едната му ръка бе стегната с колана му.

— Ранен си! — възкликна тя.

Двамата се прегърнаха, сетне той се обърна, като затаи дъх от болка, и огледа двора като войник. Измъкна револвера от джоба си и рече:

— Добре съм. Само съм си изкълчил рамото. Господи, Лиз, полицаят. Мъртъв е!

— Знам. Знам… Ужасно е! Майкъл го застреля.

Той се подпря на касата на вратата и се взря в мрака.

— Тичах през целия път от Норт Стрийт. Той се промъкна покрай мен.

— Горе е.

— Трябва да стоим далеч от прозорците… Какво?

— Горе е — повтори тя и започна да гали лицето на съпруга си.

Оуен се втренчи в жена си:

— Хрубек ли?

Тя извади револвера на Майкъл и му го подаде. Оуен премести поглед от измъченото лице на Лиз към оръжието.

— Неговият ли е?… Какво става тук?

Той се изсмя кратко, сетне усмивката му се стопи, докато тя разказваше какво е станало.

— Не е ли искал да те убие? Ама защо тогава дойде тук?

Тя се притисна отново до гърдите на Оуен, като внимаваше за рамото му, и отговори:

— Съвсем се е побъркал. Май искаше да се жертва за мен. Всъщност не знам. Не съм сигурна, че и на него му е ясно.

— Къде е Порша?

— Отиде да вика помощ. Вече трябваше да е дошла. Предполагам, че колата й е заседнала.

— В северната част на града пътищата са почти непроходими. Може да й се наложи да върви пеша.

Лиз му разказа за Трентън Хек.

— Да, камионът му е отвън. Когато се видяхме за последен път, беше тръгнал за Бойлстън.

— Жалко, че не е отишъл. Не съм сигурна дали ще оцелее. Ще го погледнеш ли?

Оуен прегледа припадналия мъж с очите на познавач. От военната си служба бе научил много за раните.

— В шок е. Нуждае се от кръвопреливане. Нищо не мога да направя за него. — Оуен се огледа. — Къде е той? Хрубек.

— Заключих го в малката стаичка горе.

— И той просто влезе там?

— Като кученце… О!

Тя закри устата си с ръка. Бързо отиде в оранжерията и освободи кучето на Трентън Хек от шкафа. То не изглеждаше доволно от престоя си там, но иначе бе невредимо.

Лиз отново прегърна Оуен, след това се наведе и вдигна изрезката от вестник. Зачете: ПРЕДАТЕЛЯТ сЕ представя за трошача нА глави. ДА се принеса съМаз готов в жертва на БЕДНАта ЕВА.

Тя изпухтя отвратена от зловещите слова на лудия.

— Оуен, виж това.

Тя вдигна очи и видя, че съпругът и оглежда револвера на Майкъл. Той отвори пълнителя и започна да брои патроните. Сетне направи нещо, чийто смисъл тя не можа да разбере. Надяна си кожени ръкавици и избърса оръжието с меко парцалче.

— Оуен, какво правиш?… Скъпи?

Той не отговори, а продължи съсредоточено работата си.

Едва тогава Лиз си даде сметка, че той все още има намерение да застреля Майкъл.

— Не, не можеш да го направиш! О, не…

Оуен не вдигаше поглед от револвера. Завъртя бавно барабана, вероятно, за да намести някой патрон пред ударника. Оръжието се затвори със силно изщракване.

— Той нямаше намерение да ме нарани — започна да го умолява Лиз. — Беше дошъл да ме защити. Той е откачен, Оуен. Напълно побъркан. Не можеш да го убиеш!

Оуен остана съвсем неподвижно за няколко секунди, потънал в размисли.

— Не го прави! Няма да ти позволя. Оуен?… О, Боже!

Ярка бяла искра избухна в ръката му и всички прозорци на оранжерията се разклатиха. Лиз вдигна ръка пред лицето си в безумен опит да отклони куршума, който пропусна на милиметри бузата й и лизна един кичур от разрошената й коса.

32.

Тя падна на пода, събори една саксия с малък жълт розов храст и остана да лежи на плочите; ушите й бучаха. Усети миризмата на опърлената си коса.

— Полудя ли? — изкрещя. — Оуен, това съм аз! Аз!

Когато той вдигна отново оръжието, нещо кафяво изскочи отстрани и кучето заби зъби в ранената ръка на Оуен, както бе направило по-рано с Майкъл. Съпругът й обаче не беше загубил чувствителността си към болка. Той изкрещя, револверът падна от ръката му и издрънча на пода зад него.

Оуен започна да рита ожесточено кучето и да го удря с юмрука на здравата си ръка. То изскимтя от болка и избяга през страничната врата на оранжерията; Оуен побърза да я затвори.

Лиз се хвърли към револвера, но Оуен й препречи пътя, стисна я за китката и я блъсна на земята. Тя се изтърколи по чакъла, раздра лакътя и бузата си. Остана за момент така, задъхана, шокирана, неспособна да плаче и да говори. Когато се изправи, съпругът й се насочи бавно към револвера.

„Съпругът ми — помисли си тя. — Собственият ми съпруг! Мъжът, до когото съм лежала през повечето нощи през последните шест години, мъжът, когото щях да даря с деца при по-различни обстоятелства, мъжът, с когото съм споделила толкова много тайни… Много тайни, да. Но не всички.“

Докато бягаше през хола, сетне по стълбите към мазето, тя го мерна за миг, изправен с револвер в ръка, втренчен в нея — неговата жертва — с пронизващи и безжалостни очи.

Погледът му беше леден и Лиз бе готова да заложи всичките си пари, че лудостта в очите на Майкъл Хрубек е по-човешка от този хищнически блясък.

Бедната Ева.

Никаква светлина. Никаква. Пукнатините в стената са достатъчно големи, за да пропускат въздух и достатъчно широки, за да пропускат мътна дъждовна вода, която тук пада не от небето, а от подгизналата земя и каменните основи на постройката. Ако беше два часа по-късно, напуканата стена може би щеше да пропуска бледата светлина на зората. Сега обаче тук бе съвършен мрак.

Нещо шумолеше при вратата.

Той идваше. Лиз наведе глава към свитите си колене. Раната на бузата й я щипеше, а също и ожулването на лакътя. Тя се сви, сякаш да се смали, и раздразни рани, за които не бе подозирала: на бедрото и на глезена.

Той ритна с все сила масивната врата.

Тя проплака безмълвно при трясъка, почувства го, сякаш са я ударили в гърдите. Стори й се, че той я запраща към каменната стена, и си представи сблъсъка. Отвън, в коридора Оуен не продума. Дали ритникът бе израз на ярост, или опит да я достигне? Вратата бе заключена, но той може би не знаеше, че може да се заключва отвътре. Може би си мислеше, че стаята е празна, може би щеше да я отмине. Ще избяга с черния си джип, ще отиде в Канада или Мексико…

Ала не, той не избяга — въпреки че май реши, че тя не е в това килерче, и продължи да обикаля из мазето, да проверява другите помещения. Звукът от стъпките му заглъхна.

Тя остана така десет минути, ядосана, че е предпочела да се скрие, вместо да избяга от къщата. На половината път към задната врата на мазето — онази, която беше разбил Майкъл — тя си бе помислила: „Не, той ще ме чака в двора. По-бърз е от мен. Ще ме застреля в гърба…“ След това се беше обърнала и бе изтичала в тази стара стаичка в дъното на мазето, бе затворила тихо вратата и я беше заключила с единствения ключ от нея, за който знаеше. Ключ, който не бе докосвала от двайсет и пет години.

„Защо, Оуен? Защо правиш това?“ Той сякаш бе прихванал вируса на лудостта от Майкъл.

Нов трясък, този път отсреща; той ритна друга врата.

Тя отново чу стъпките му.

Стаичката бе с размери не повече от метър на два и таванът бе само на височината на гърдите. Това й напомни на пещерата в „Индиан Лийп“, за онази черна дупка, в която Майкъл й бе прошепнал, че я надушва. Лиз си спомни как като малка се бе крила в същото тъмно помещение, тогава пълно с въглища, докато Андрю Л’Оберже чупеше клони от върбата. След това тя чуваше и неговите стъпки, докато той търсеше дъщеря си. Като малка Лиз бе прочела „Ани Франк: Дневникът на едно момиче“ десетина пъти и макар че разбираше колко безсмислено е да се крие, пак го правеше.

Баща й все я намираше.

Биеше я два пъти по-жестоко, ако бе опитала да избяга.

Въпреки това тя бе направила това скривалище като истинска крепост — беше събрала запаси от бисквити и вода, бе прибрала тук един нож и бе хвърлила всички месингови ключове в езерото, всички без един, който криеше в един процеп над вратата.

Мишките обаче бяха изяли бисквитите, водата се беше изпарила, а детето на един братовчед бе намерило ножа и си го беше взело вкъщи.

От ключа пък нямаше никаква полза, защото, когато баща й наредеше да отвори вратата, тя винаги се подчиняваше.

Нещо метално издрънча на пода. Оуен изпъшка и се наведе, за да вземе лоста. Лиз тихо заплака, наведе глава. Видя в ръцете си изрезката от вестник — злокобния подарък на Майкъл, по-зловещ и от черепа. Когато мъжът й започна да удря, тя стисна отчаяно листа. Чу как той сумти от физическо усилие, сетне замлъкна, докато пъхаше лоста под вратата. Тя запращя. Дървото започна да поддава. Стаята, в която се криеше Лиз обаче, засега оставаше невредима. Оуен разби съседното котелно помещение. Разбира се… Котелното имаше прозорче на височината на главата. Логично бе да е избрала стая с втори изход. Само че не — умната Лиз, Лиз учителката, Лиз, която е наследила аналитичния ум на баща си, предвидливо бе избрала помещение, от което няма измъкване.

Още едно изпращяване, и още. Още десет. Дъските скърцаха, пироните се измъкваха. Последва силен трясък. Стъпките му се отдалечиха. Той сигурно бе погледнал вътре, видял е, че я няма и че прозорецът все още е покрит с прашен шперплат.

Настъпи тишина. Лиз установи, че отново вижда. През цепнатина на стената към котелното помещение проникваше тънък лъч светлина. Очите й свикнаха и тя погледна през дупката, но не видя нищо. Не чу стъпките на съпруга си и остана сама в тази стаичка с духа на баща си, няколко килограма стари въглища и изрезката, върху която сега виждаше причината за наближаващата си смърт.

Буквите бяха размазани и листът се разпадаше. Тя обаче успя да прочете голяма част от написаното с почерка на Майкъл.

Тези думи бяха заградени и свързани със снимката към статията с помощта на линии, напомнящи струйки кръв. Лицето, към което бяха насочени обаче, не бе Лиз. Те стигаха до левия край на фотографията и се свързваха около човека, който държеше вратата на колата отворена.

Червените линии заграждаха Оуен.

ПРЕДАТЕЛЯТ Е АДАМ.

Това ли бе целта на Майкъловото посещение? Нима бе дошъл като ангел-хранител, а не отмъстител? Тя разгъна листа. Той носеше печат: „Марсденска психиатрична болница — библиотека“.

„Мисли…“

Майкъл е видял статията в болницата, може би дълго след процеса. Може би през септември — малко преди да й изпрати писмото си. Тя се опита да си спомни думите му… Ева, предателство. Може би той нямаше предвид, че е предателка, а че е предадена.

Може би…

Да, да! Майкъловата роля в „Индиан Лийп“ не бе на убиец, а на свидетел.

— Лиз — каза спокойно Оуен. — Знам, че си някъде там. Няма смисъл да се криеш.

Тя сгъна изрезката и я остави на пода. Може би полицията ще я намери и ще й обърне внимание при разследването. Може би собственикът на тази къща след петдесет години ще я забележи и ще се зачуди за значението й и за хората, изобразени на нея, преди да я хвърли или да я даде на дъщеря си за албума й. Най-вероятно Оуен ще претърси къщата внимателно и ще се отърве от това веществено доказателство, както и от всички останали.

Все пак той е педантичен във всичко, което върши.

Молитвите за по-бързо разсъмване бяха излишни. Бурята бе във вихъра си и небето навън бе тъмно като дупката, в която се криеше тя. Никъде не се виждаха разноцветни мигащи светлини. Зловещото начинание на Оуен щеше да му отнеме секунди: един куршум в главата й с револвера на Майкъл, после куршум в главата на лудия със своето оръжие… Полицията ще завари Оуен облян в сълзи на пода, прегърнал тялото на Лиз, разгневен на хората на реда, че не са му обърнали внимание, когато ги е молил да защитят жена му.

Тя чу стъпки по неравния коридор отвън.

И тогава, също както когато се беше крила от баща си, Лиз се изправи, послушно отключи и отвори вратата.

— Ето ме — каза тихо също както и тогава.

Оуен бе на три метра от нея и стискаше металния лост. Изглеждаше леко изненадан, че тя се появи от тази посока, и в същото време разочарован, че бе позволил на врага си да остане зад гърба му. Тя тихо добави:

— Да бъде, както искаш, Оуен. Само че не тук. Нека да е в оранжерията.

И преди той да проговори, му обърна гръб и тръгна нагоре по стълбите.

33.

— Мислел си, че никога няма да разбера — прошепна тя. Лиз отстъпи към розовия храст и усети как бодлите се забиват в бедрото й. Болката бе слаба и тя почти не чу трополенето на дъждовните капки по стъкления покрив над тях.

— Колко жалки бяхте, Лиз. Колко жалки. Да се криете по хотели. Да се разхождате по плажа… — Той поклати глава. — Не се прави на толкова потресена. Разбира се, че знаех. Почти от самото начало.

Гърлото й се сви от страх и тя затвори за миг очи.

— Затова ли правиш това? Защото аз съм обичала друг? Мили Боже, ами ти…

— Курва! — Той се наведе и я удари в лицето; тя падна. — Моята жена. Моята жена!

— Ти също имаше любовница!

— Това дава ли ти право да мърсуваш? Не съм чувал да има такъв закон.

Мълниите вече проблесваха на изток. Бурята отминаваше.

— Аз бях влюбена в него — проплака Лиз. — Не съм го предвиждала. Нали говорехме за развод.

— О, разбира се — изсъска той, — това вече е извинение.

— Робърт ме обичаше. Ти не.

— Робърт бе готов да легне с всичко, което носи пола.

— Не!

— Изчукал е половината жени в Риджтън. Вероятно и някои мъже…

— Това е лъжа! Аз го обичах. Няма да позволя…

При тези протести обаче й хрумна нещо друго. Замисли се за онези месеци. Замисли се за сдобряването си с Оуен след неговата изневяра — горе-долу по същото време, когато се разбра, че госпожа Л’Оберже е неизлечимо болна. Замисли се за противопоставянето му срещу купуването на разсадника. Сълзите й секнаха и тя го погледна хладно.

— Има нещо друго, нали? Това не е само заради връзката ми с Робърт.

Имението, разбира се. Нейните милиони.

— Вие с Робърт планирахте да се ожените. Ти мислеше да се разведеш с мен. Искаше да ме лишиш от всичко.

— Говориш за тези пари, сякаш си ги спечелил ти. Те са на баща ми. И аз винаги съм била много щедра. Аз… Чакай. Откъде знаеш, че с Робърт сме говорили за женитба.

— Ние знаехме.

Изведнъж с болка, много по-силна от тази, която изпита от плесницата му преди малко, Лиз разбра: „Ние знаехме“.

— Дороти?

Оуен изобщо не бе ходил с никаква адвокатка. Любовницата му е била Дороти. Послушната Дороти. През цялото време са били планирали убийството на Лиз. Заради безумната гордост на Оуен и заради парите й. Очарователният, безгрижен Робърт вероятно бе оставил някакви свидетелства за връзката им някъде в дома си, а може би просто не беше спрял да говори, когато е трябвало.

— Кой мислиш, че ме извика в деня на пикника в кантората? Не беше секретарката ми. О, Лиз, толкова си сляпа.

— Значи, все пак си бил в парка. Стори ми се, че те видях.

— Отбих се в кантората и накарах да ми препращат разговорите в колата. Бях на паркинга петнайсет минути преди вас. Последвах ви на плажа.

И е чакал.

Дороти бе забравила книгата на Лиз нарочно, с предположението, че тя ще се върне сама при джипа. Оуен е щял да я издебне там.

Само че Робърт бе предложил да донесе книгата с намерение да настигне Порша. Сигурно беше минал покрай Оуен, който го е нападнал при входа на пещерата. Тежко ранен, Робърт бе побягнал навътре и Оуен го е последвал. Клер сигурно е чула виковете на Робърт и също е влязла.

И Оуен бе намерил ножа, изпуснат от Лиз при тялото на Робърт.

— Обезобразяването! Защо, мръсник!

— Като заслужено наказание за престъплението му.

— Майкъл изобщо не е наранил Робърт.

— Да го нарани ли? Мръсникът дори се опита да го спаси! Крещеше: „Ще почистя кръвта от главата ти, не се тревожи, не се тревожи.“ Такива глупости.

— И ти чакаше точно това… — Лиз се засмя и се огледа в мрака. — Изобщо не си излязъл да го убиеш. Искал си да го доведеш тук! Възнамерявал си да… да го оставиш да довърши започнатото тази вечер!

— Отначало си мислех, че точно затова е избягал — за да те убие. След това го проследих до Клъвъртън. Той…

— Онази жена… О, Оуен…

— Не, той не й беше сторил нищо. Просто я беше завързал, за да не може да се обади по телефона. Намерих я в кухнята. Той й разправял, че отивал в Риджтън, за да спаси любимата си Лиз-бон от нейния Адам.

— Ти ли го направи? Ти ли я уби?

— Не съм го предвиждал. Не смятах да става така! Наредих го, сякаш той го е извършил. Бутнах мотоциклета й в реката. Ченгетата си мислеха, че е отишъл в Бойлстън, но аз знаех, че е тръгнал насам.

Разбира се. През цялото време е знаел, че Майкъл има мотив да дойде в Риджтън — при жената, която е лъжесвидетелствала срещу него в съда.

— И ти си прострелял Трентън. И си убил полицая!

Зловещо спокойствие обхвана Оуен.

— Нещата излязоха от контрол. Планът ми беше толкова прост, а излезе от контрол.

— Оуен, моля те, чуй ме.

Гласът й прозвуча по същия отчаян, но успокоителен начин, както когато се обръщаше към Майкъл Хрубек преди половин час.

— Ако искаш пари, за Бога, ще ги получиш.

Тя обаче погледна лицето му и разбра, че няма смисъл. Замисли се за разговора си с Ричард Колер. Майкъл можеше да е луд, но изкривеният му свят поне се подчиняваше на чувството за справедливост.

Съпругът й бе психопатът — той не познаваше милост.

Лиз си даде сметка, че сигурно е започнал да планира смъртта й от самото начало на вечерта, още когато е чул за бягството на Майкъл. Настояванията шерифът да изпрати охрана и за преместването им на хотел — всичко това беше с цел да си осигури алиби. Да, след убийството на Майкъл сигурно е щял да се обади на Лиз в мотела и да й каже, че може да се прибере. „Няма вече опасност, любов моя.“ Само че той щеше да я чака. Нея и…

— О, Господи! — прошепна тя.

Порша.

Даде си сметка, че сигурно е възнамерявал да убие и нея.

— Не! — Писъкът й отекна в оранжерията. — Не!

И тя извърши онова, заради което бе напуснала скривалището си в мазето, онова, на което до този момент не беше вярвала, че е способна — обърна се, хвана кухненския нож от масата зад себе си и замахна.

Целеше се във врата, но вместо това улучи бузата му. Главата му отскочи. Револверът изхвърча от ръката му. Той стреснато примигна.

Веднага потече кръв, потоци кръв обляха главата му като ален воал.

За миг те останаха неподвижни, втренчени един в друг. Никой не си пое въздух.

Сетне с боен вик на войник Оуен се хвърли върху нея. Тя падна, изпусна ножа, вдигна ръце пред лицето си, за да се защити от свирепите му удари. Той я удари с юмрук и я зашемети. Пред очите й причерня за миг. Тя заби юмрук в лявото му рамо. Той изрева като ранен звяр, отдръпна се и стисна болното си рамо.

Бързо се съвзе и поднови нападението си, злобата му бе по-голяма от нейната. Тя не можеше да се сравни по сила и тегло с него въпреки раната му и удареното му рамо. Скоро я повали по гръб и камъчетата от пода се забиваха във врата й. Стисна я за гърлото. Светлината в оранжерията, бледата синьо-зелена светлина стана още по-бледа и белите й дробове жадуваха за кислород, който не можеха да поемат. Тя замахна към покритото му с кръв лице. Ръцете й се вдигнаха безпомощно във въздуха и отново се отпуснаха. Черна пелена се спусна пред очите й. Тя се опита да му каже нещо, думи, които той не можеше да чуе, а тя — да разбере.

В последния й съзнателен миг пред очите й се появи малка сянка — някоя част от мозъкът й умира, помисли си тя. Сянката се увеличи от малко петно във всеобгръщащ мрак, който увисна във въздуха като буреносен облак. В следващия момент стъкленият покрив точно над тях се пръсна и парченца дърво и стъкло обгърнаха приближаващата се сянка като мехурчета, съпътстващи гмуркащ се водолаз под водата.

Огромното тяло се приземи настрани, наполовина върху Оуен, наполовина върху високия оформен като малко дърво храст от сорта „Импириъл“; бодлите издълбаха няколко успоредни драскотини подобни на струни на арфа по бузата и ръката на Майкъл. Той хълцаше от страх след седемметровото падане — ужас, който и за нормален човек би бил непреодолим, а за него сигурно преминаваше всички граници на човешкия разум.

Един дълъг стъклен кинжал одраска бузата на Лиз. Тя се изтъркули настрани от борещите се мъже и се сви, като закри раната си с трепереща ръка.

През зеещата дупка в покрива се спуснаха лека мъгла и няколко листа. Крушките започнаха да се пръскат от студа и влагата и оранжерията изведнъж потънаха в синкав мрак. Сетне във въздуха прокънтя невероятен звук, който Лиз отначало помисли за тътен от възобновяващата се буря. Ала не, даде си сметка тя, това бе човешки рев, изпълнен с лудост — дали с тази на Майкъл или на Оуен, или на самата нея обаче, Лиз Ачисън никога нямаше да разбере.

Помощниците на шерифа, бдителни и сериозни, се разпръснаха из двора и започнаха внимателно да оглеждат.

Хората от „Бърза помощ“ се заеха най-напред с бледия Трентън Хек, измериха жизнените му показатели и установиха, че не е загубил прекалено много кръв. Сетне същите медици зашиха и превързаха порязания врат на Лиз, зловеща, но лека рана, белегът от която, както предполагаше тя, щеше да остане до края на дните й.

И накрая Порша се хвърли в ръцете на Лиз. Когато прегръщаше сестра си, Лиз усети миризма на шампоан и пот. Една от сребърните й обици погали устните й. Останаха притиснати цяла минута и когато Лиз се отдръпна, по-малката й сестра плачеше.

Пристигна и покрита с кал кола на щатската полиция, от радиостанцията й гърмяха доклади, свързани с разчистването след преминалата буря. От автомобила слезе висок, сивокос мъж. Лиз си помисли, че прилича на каубой.

— Госпожа Ачисън? — извика той.

Тя му махна и той тръгна към нея, но се спря, за да огледа с лека изненада, сетне със загриженост Трентън Хек, проснат в една носилка. Следотърсачът бе дошъл в съзнание. Двамата си размениха по няколко думи, преди санитарите да закарат хилавия си пациент в линейката.

Дон Хавършам се приближи до Лиз и попита дали е в състояние да отговори на няколко въпроса.

— Предполагам.

Докато разговаряха, от едната линейка излезе някакъв лекар, превърза порязаната ръка на Лиз и отново се оттегли с думите:

— Само драскотина. Промийте я.

— Не трябва ли да се зашие?

— Не. Цицината на главата ви ще спадне за ден-два. Не се тревожете.

Лиз и без това не знаеше, че има цицина; увери го, че няма да се тревожи.

Обърна се отново към Хавършам и разговаря с него почти половин час.

— О, чуйте — помоли тя, след като разказа за случилото се, — можете ли да се свържете с доктор Колер в Марсденската болница?

— Колер ли? — присви очи Хавършам. — Той е изчезнал. Опитваме се да го намерим.

— Хей, да не би да става дума за Ричард Колер? — попита риджтънският шериф, който ги беше подслушал.

— Същият.

— Е, намерихме такъв човек преди час. Пиян. При салона на „Форд“.

— Пиян?

— Спеше върху капака на един линкълн континентал. На всичкото отгоре беше завит с дъждобран и имаше череп от някаква малка гадинка, язовец или скункс, върху гърдите. Не, не се майтапя. Ако това не е странно, не знам кое ще е.

— Пиян? — повтори Лиз.

— Ще се оправи. Доста е отпаднал, затова го задържахме в участъка. Има късмет, че беше върху колата, а не я караше. Щеше да се сбогува с книжката си.

Това не изглеждаше в стила на Колер, но тази вечер Лиз не се изненадваше от нищо.

Тя въведе Хавършам и още един полицай в къщата и извика Майкъл навън.

Тримата заедно го придружиха до линейката.

— Изглежда, че има счупена ръка и глезен — отбеляза изненадано един лекар. — Бих добавил и едно-две пукнати ребра. Само че май не чувства нищо.

Полицаите гледаха пациента със страхопочитание, сякаш беше някакъв митичен потомък на Джак Изкормвача и Лизи Бордън7. След като Лиз му обеща тържествено, че няма да го отровят, Майкъл склони да му бъде направена инжекция и да превържат раните му, но преди това накара един санитар да си капне антисептик върху ръката, за да докаже, че не е киселина. След това седна в линейката със събрани ръце и сведени очи и се остави да го откарат, без да се сбогува с никого. Когато затваряха вратите, на Лиз й се стори, че си тананика.

След това Оуен, пребит, но в съзнание, също бе откаран.

Също и безжизненото тяло на злощастния млад полицай, чиято кръв бе изтекла до последната капка в патрулната му кола и върху една леха с цинии.

Линейките отпътуваха, след тях и полицейските коли и Лиз и Порша влязоха в кухнята. Лиз погледна сестра си за миг. Може би, замисли се тя, от шок, а може би от зловредно любопитство Порша внезапно започна да й задава въпроси. Въпреки че я гледаше право в очите, Лиз не чу нито един от тях.

И не помоли Порша да ги повтори. Вместо това се усмихна тайнствено, стисна ръката на сестра си и излезе; запъти се сама в синята зора към езерото. Кучето я настигна и заприпка до нея. Когато спряха в края на терасата, близо до торбите, натрупани от двете сестри, то легна в калта. Лиз седна върху дигата и се загледа в металносините води на езерото.

Студеният фронт вече се беше установил над Риджтън и по дърветата започваше да се образува ледена коричка. Милиони отронени листа покриваха земята като люспите на огромно животно. По-късно, ако денят беше слънчев, щяха да заблестят в прекрасни цветове. Лиз загледа счупените клони, разбитите стъкла и откъртените летви от стените на къщата. Природната стихия бе оставила следите си. Ала освен наводнената кола щетите от нея бяха малки. Такива бяха тукашните бури: не причиняваха много вреди, само прекъсваха уличното осветление, обрулваха листата на дърветата, наводняваха дворове и караха добрите граждани да почувстват временно неудобство. Оранжерията например бе видяла няколко свирепи бури и никога досега не беше претърпявала поражения — и дори сега за това се бе наложило един огромен побъркан мъж да се стовари върху покрива й.

Лиз остана така десетина минути. Трепереше, дъхът й излизаше като облачета пара. Сетне тя се изправи. Кучето — също и я погледна в очакване; така, помисли си тя, я подканяше да му даде нещо за ядене. Лиз го почеса по главата и тръгна към къщата през мократа трева. То я последва.