Мираж

Клайв Къслър Джак дю Брюл

Мираж

През октомври 1943 г. американски разрушител отплава от

Филаделфия и се смята за изчезнал като резултат от опитите на

военноморските сили с електромагнитно излъчване. Мнозина смятат

тази история за измислица, но сега Хуан Кабрило и неговите колеги от

«Орегон» вече не са толкова сигурни.

Носят се слухове за ново оръжие, което скоро ще бъде изпо лзвано,

нещо много опасно за американските интереси. Слуховете го свързват

с великия изобретател Никола Тесла, който работи с военните, когато

умира през 1943 г. Той ли е ръководил експеримента? Дали бележките

му не са попаднали във вражески ръце? Докато К абрило бърза да

разкрие истината, открива, че залогът е дори по -голям, отколкото

човек може да си представи. Обаче, когато го разбира, може би вече е

много късно.

Пролог

Пред вълнолома на Делауер

1 август 1904 г.

В мига, в който ехото от почукването на вратата се разнесе от

задната част на каютата му, капитан Чарлз Ъркърт се събуди напълно.

От дългите години плаване по океаните рефлексите му бяха като на

котка. При второто почукване от вибрациите на матрака вече знаеше,

че двигателите на кораба са спрени , обаче съскането на водата,

плъзгаща се покрай стоманените бордове на корпуса, показваше, че

макар с изключени двигатели, «Мохикан» още не е започнал да

намалява скоростта. През единствения заперден илюминатор нахлуваше

светлина с цвета на вода от измити съдове. Тъй като корабът плаваше в

северна посока, а каютата беше на десния борд, Ъркърт предположи, че

е около девет вечерта.

След жестоката двайсетчасова вахта, докато търговският съд

пресичаше опашката на подранил за сезона ураган, беше спал по -малко

от половин час.

— Влез — подвикна той и свали краката си от койката. Палубата

беше покрита с толкова тънък килим, че усети студенината на

металните плочи отдолу.

Вратата на каютата се отвори със скърцане. Кръгът светлина,

който хвърляше газената лампа, освет и прага. Корабът разполагаше с

електрогенератор, но малкото светлини, които захранваше, бяха

запазени за мостика.

— Сър, извинете за безпокойството — каза третият помощник,

Джоунс, който беше от Уелс.

— Какво има? — попита Ъркърт, отърсвайки последните ост анки

от съня. Никой нямаше да събуди капитана, освен ако не става дума за

спешен случай, и той знаеше, че трябва да бъде готов за всичко. За

секунда мъжът се поколеба.

— Не сме сигурни. Трябва да дойдете на мостика. — Той отново

замълча. — Сър…

Ъркърт отме тна завивките настрани. Напъха краката си в гумени

ботуши, а на раменете си наметна овехтял халат. Гръцка рибарска

фуражка допълваше смешните му одежди.

— Да вървим.

Мостикът се намираше на палубата над неговата каюта. Щурманът

стоеше безмълвен зад огромни я дървен щурвал. Погледът му не беше

вперен над носа на кораба, както се полагаше, а във вратата към късото

крило на мостика откъм левия борд. Ъркърт проследи погледа му и

макар изражението му да не се промени, главата му се замая.

На приблизително две мил и от тях призрачно синьо сияние се беше

впило в хоризонта и заличаваше лъчите на залязващото слънце. Не

беше с цвета на светкавица, нито на огньовете на св. Елм, както в

началото си беше помислил капитанът. Синьото беше по -тъмно и с

цвят, какъвто преди тов а не беше виждал.

В този миг изведнъж всичко се разшири. Не като мъгла, извираща

от повърхността на океана, а като ударите на гигантско сърце.

Неочаквано се озоваха вътре в светлинния ефект и цветът сякаш се

сдоби с текстура. Ъркърт усещаше някак си блясък а с кожата си, а

космите на ръцете му настръхнаха — и по дебелия слой човешка

козина, който покриваше торса и гърба му, сякаш полазиха мравки.

— Капитане — жално се обади вторият помощник. Той сочеше

голямата топка на компаса, монтиран над главните прозорц и на

мостика. В течното си легло компасът се въртеше като детски пумпал.

Подобно на всички добри моряци Чарлз Ъркърт живееше чрез

рутината и когато тя бе нарушена, това трябваше да се впише в

корабния дневник. Следващият му поглед беше насочен към

хронографа, закачен на задната стена над масата за географски карти,

за да запомни часа на този странен феномен. За негово удивление и

двете стрелки сочеха право надолу.

Не така, все едно е шест и половина, когато малката стрелка се е

доближила до седмицата, а пра во надолу.

Ъркърт се приближи, за да провери механизма, и без да иска,

измъкна металния ключ за навиване. Сграбчен от сила, по -голяма от

земното притегляне, той се стовари върху палубата така, сякаш го беше

запратил атлет. Ключът не подскочи, а изглежда се залепи за металната

палуба. Капитанът се наведе да го вдигне, но не можа да пъхне и нокът

между него и металните плочи.

Погледна отново на запад, но кобалтовосинята светлина

намаляваше видимостта само до няколко десетки метра. Не забеляза, че

водата около кораба е толкова спокойна и плътна, сякаш беше

замръзнала в гладка пързалка за кънки, само че антрацитночерна.

Неколцина моряци, които бяха на главната палуба, забелязаха

силуета на Ъркърт във вратата към крилото на мостика. Един сви ръце

на фуния и се пр овикна:

— Капитане, каква е тази работа?

Дойдоха още моряци и Ъркърт усети тяхното нервно безпокойство.

Знаеше, че моряците са суеверни типове. Всеки от тях носеше най -

различни талисмани, малки ловци на сънища, заешки крачета,

късметлийски зарчета. Веднъж плава с един, който в малка стъкленица

разнасяше в джоба си отрязаното парче от малкия си пръст. Този тип

разправяше, че загубата на пръста била на късмет. Ъркърт така и не го

попита защо смята така.

За да откъсне мислите им от странното положение, той пос очи

няколко свободни вериги, оставени опасно върху капака на носовия

трюмен люк на «Мохикан».

— Сложете веригите на място — нареди с възможно най -

командирския си глас, — или ще платим скъпо.

Четиримата мъже се откъснаха от релинга и закрачиха бързо,

доволни, че имат да вършат нещо, както и очакваше ветеранът капитан.

Но както се случи на него с ключа, яките моряци не можаха да

повдигнат и една брънка от веригите. Дори някой да ги бе заварил за

капака на люка, едва ли щеше да свърши по -добра работа.

На Ъркърт точно започна да се струва, че корабът му се е

превърнал в огромен магнит, когато чу писък, неземен екот от

страдание, който се издигаше все повече и повече.

Шумът го наелектризира, защото разпозна гласа въпреки болката,

която го разкъсваше, и знаеше как во се случва на човека.

Кабината на главния инженер, шотландец, се намираше в коридора,

където беше и тази на Ъркърт. Той стигна до вратата на Мактагърт и

влетя вътре секунди след като беше чул писъците на мъжа.

На светлината от медния ветроупорен фенер, к ойто беше грабнал

от втория помощник, видя шотландеца да лежи без риза на леглото си,

а на лицето му беше гравирано ужасено изражение. Драскаше гърдите

си или по-точно големия белег, който разсичаше левия му гръден

мускул. Белегът беше спомен от котелен вз рив преди двайсет години и

зад него, както обичаше да се фука Мактагърт, имаше парче метал,

което готвачът, който навремето го беше зашил, не бе успял да извади.

— Конър, обърни се! — извика капитанът, но знаеше, че вече е

твърде късно.

Инженерът изригна н ов писък, толкова остър и така изпълнен с

болка, че Ъркърт изстена. В този миг от устата на Мактагърт потече

кръв. Двамата мъже впиха погледи и си размениха безмълвно послание.

То гласеше: сбогом.

Кървавите слюнки от устата на Мактагърт се превърнаха в

несекващи струйки от яркочервена артериална кръв, докато парчето

метал, затворено в гърдите му, разкъсваше сърцето и белите му

дробове, защото могъщите магнитни сили неумолимо го дърпаха към

металния таван. Болката, изкривила лицето му в грозна маска, беше

свършила и единственото свидетелство за последните ужасяващи

секунди на човека бе тъмночервеното петно, простиращо се от

брадичката до гърдите.

Миг по-късно се чу влажен плясък и след него метален звън,

когато парчето шрапнел удари тавана, измъкнато от тялот о на

Мактагърт.

Ъркърт затвори врата на каютата, преди някой от екипажа да успее

да види трупа. Върна се на мостика с пепеляво лице и леко

потреперващи ръце. Блясъкът продължаваше да залива кораба с

призрачната си светлина. Хората на палубата бяха зарязали опитите да

приберат веригите и гледаха с тревога към мястото, откъдето се беше

появил блясъкът.

Океанът оставаше гладък като огледало и никакъв полъх не

издуваше корабните платна. Облакът дим от парните котли, в които

още се поддържаше огън, се издигаше п раво нагоре и висеше като

плащаница над «Мохикан».

В продължение на двайсет минути нищо не се промени, после

сякаш някой бе щракнал ключа — блясъкът изчезна напълно. В

следващата секунда повърхността на океана се накъдри от леко

вълнение, а пушекът се поне се, сякаш от север над кораба подухна

вятър. На запад, откъдето феноменът се бе появил, нямаше нищо друго,

освен смрачено небе, обсипано със звезди. Морска нощ, която

изглеждаше напълно нормална.

Ъркърт се сви с тримата си помощници в задната част на мости ка,

докато се отклоняваха на запад, за да проверят дали и друг някой кораб

е бил в епицентъра на неземната аура. Нареди Конър Мактагърт да бъде

зашит в собствените му одеяла и спуснат във водата. Бяха достатъчно

близо, за да стигнат до Филаделфия, затова с мъртта на инженера

можеше да остане скрита, а след като излезеха от пристанището,

отсъствието му да бъде обяснено с напускане на кораба.

Не откриха доказателства за присъствието на други плавателни

съдове в района и след едночасово претърсване Ъркърт реши, че са

пропилели достатъчно време. Въпреки това планираше, когато стигнат

във Филаделфия, да съобщи за произшествието, в случай че и някой

друг кораб е пострадал от странния ефект. Смъртта на Мактагърт щеше

да бъде запазена в тайна по простата причина, че щеше да ги забави с

дни и седмици, за да дават показания и да изчакат резултатите от

разследването.

Не му беше приятно неуважението, което проявяваше към своя

приятел, но беше сигурен, че ергенът Мактагърт щеше да разбере.

Както си бе обещал, Чарлз Ъркър т докладва произшествието на

бреговата охрана и разказът му беше използван от местен вестник.

Мъртвият инженер не се споменаваше. Нито се чу за друг кораб, който

да е изпитал феномена. «Мохикан» беше успял да докуцука обратно във

Филаделфия, но друг кораб с екипаж от петима изчезна безследно.

1.

Северен Сибир

В наше време

Пейзажът сякаш беше от друг свят. Огромни черни чукари се

извисяваха над безкрайните проблясващи снежни полета. Ветровете,

крито разкъсваха с вой тишината, духаха с повече от сто километ ра в

час. Небето беше толкова чисто, все едно че земята нямаше атмосфера.

Понякога облаци го покриваха толкова плътно, че с цели седмици не се

виждаше.

Това беше пейзаж, който не бе предназначен за обитаване от хора.

Дори най-коравите местни избягваха това място и живееха далеч долу

край брега в малки селца, които лесно можеха да разглобят, за да

следват стадата карибу.

Всички тези условия го превръщаха в идеално място, където в

началото на 70 -те години на XX век Съветите построиха свръх

безопасен затвор за най-опасните престъпници — политическите. Бог и

само неколцина бюрократи знаеха колко бедни души са загинали зад

мрачните бетонни стени. Затворът беше построен да побира петстотин

човека и докато не спусна кепенци в годините след рухването на

Съветския съюз, по изолирания път до него постоянно караха смяна на

онези, които бяха загинали от студа, лишенията и жестокостта.

Нямаше гробове, които да отбелязват техните останки, а само една

дупка, пълна с пепел от кремираните им трупове — голям трап с пепел,

който сега лежеше зарит във вечно замръзналата земя съвсем близо до

главния вход.

В продължение на двайсет години съоръжението беше изоставено

на капризите на времето, обаче прословутите сибирски зими не можаха

да ерозират цимента и металните конструкции. Кога то дойдоха хора, за

да отворят пак затвора, откриха, че е в абсолютно същото състояние, в

което го бяха оставили — неизменен, непробиваем и най -важното — от

него никой не можеше да избяга.

Самотен камион, боядисан във военно зелено, криволичеше към

затвора, издигащ се в сянката на планина, която сякаш бе разцепена на

две и едно от стръмните ѝ лица гледаше на север и към Северния

ледовит океан на петдесетина километра оттам. Пътят беше дълбоко

набразден, защото през лятото части от него се превръщаха в

тресавище и ако работниците не го подравнят преди настъпването на

студовете, коловозите си оставаха. Снегът се трупаше на местата,

където снегорините не бяха разчистили достатъчно широко трасе.

Слънцето се издигаше ниско над хоризонта — студено и далечно.

След няколко седмици то щеше да се гмурне окончателно през ръба на

света, за да се появи чак през следващата пролет. Температурата се

колебаеше съвсем малко над минус седемнайсет градуса.

Камионът се приближи към затвора крепост с формата на кюлче, в

чиито

четири

краища

подобно

на

минарета

се

извисяваха

наблюдателните кули. Външен кръг от телена мрежа с остри като

бръсначи краища заобикаляше целия периметър от почти един хектар.

Зад нея отдясно на пътя се издигаше контролен пост. Между оградата и

затвора стоеше тежък транспортен хеликоптер, боядисан в арктическо

бяло.

Едва след като камионът спря, един от опакованите като пакет

пазачи излезе от малката си колибка на студа. Знаеше, че очакват

камиона, но колкото и да надничаше през предното стъкло, не можа да

разпознае шофьорите. Носеше своя АК -74, модернизиран модел на

изобретения от Михаил Калашников, на ремък, прехвърлен през

рамото, където лесно би могъл да го стигне.

Махна с ръка на шофьора да излезе от кабината. С примирено

свиване на раменете мъжът отвори в ратата и ботушите му заскърцаха

по снега.

— Къде е Дмитрий? — попита пазачът.

— Кой е той? — отговори шофьорът.

Това беше проверка. Редовните шофьори на затворническия камион

се казваха Василий и Антон.

— Ако имаш предвид Антон или Саша — прякора на Васили й, —

жената на Антон роди, второ момче, а Саша лежи с пневмония.

Пазачът кимна и се почувства поуспокоен, че пред секретния

затвор са пристигнали познати. Те очевидно бяха част от същия взвод,

както обичайния екип.

— Покажи ми документите си и повикай помо щник-шофьора да

донесе своите.

Няколко минути по -късно пазачът беше удовлетворен от

документите на двамата. Преметна калашника на гърба си и отключи

вратата. Блъсна я навън и мрежата в желязната рамка звучно издрънча.

От ауспуха изскочи бял облак, когато ш офьорът натисна газта и

мина под вдигнатата желязна врата, откриваща достъп до двора, около

който се издигаха четирите затворнически блока. Към входа водеха

стъпала, които свършваха пред врата, която би подхождала повече на

банков трезор, отколкото на сгра да. Пред вратата чакаха двама пазачи в

бели камуфлажни униформи. Камионът направи остър завой и на заден

ход започна бавно да се приближава към мъжете. Когато единият с

вдигане на ръка даде знак, че е достатъчно близо, той натисна

спирачките. Беше против п равилника да остави двигателя да работи на

празен ход, защото някой от затворниците би могъл да открадне

камиона, затова угаси мотора и прибра ключа в джоба си.

Друг ключ от различна връзка можеше да отключи задната врата.

Двамата пазачи бяха насочили свои те калашници, когато вратата се

отвори със скърцане. Вътре имаше един -единствен затворник, окован с

верига на китките и глезените, закачени за ухо, хванато за пода на

камиона. Беше облечен в синя затворническа униформа и тънко

ватирано яке, за да го пази д онякъде от арктическия студ. На пръв

поглед косата му сякаш беше късо подстригана, но всъщност главата му

беше гладко обръсната. Илюзията за коса създаваше сложната

татуировка, която покриваше кожата на черепа му. Татуировката

продължаваше надолу по гърлот о и изчезваше в острото деколте на

затворническата риза. Не беше едър мъж, но дивият блясък на

леденосините му очи му придаваше опасен вид.

— Е, приятелю — каза шофьорът с подигравателно добродушие, —

ето те у дома. — Тонът му стана по -мрачен. — Ако ни създадеш

някакви проблеми, ще умреш тук и сега.

Затворникът не отговори, но яростта в очите му избледня, сякаш бе

завъртял някакъв личен реостат на гнева. Кимна веднъж в знак, че ще

сътрудничи.

Шофьорът се качи и отключи веригата, която го държеше за пода

на каросерията без прозорци. Отстъпи назад и затворникът затътри

крака след него. Мъжът изстена, когато скочи на земята. Беше стоял в

една и съща поза в продължение на последните шест мъчителни часа.

Прехвърлянето нямаше да бъде завършено, докато не сменят ве ригите,

които носеше. Затова петимата мъже се изкачиха по стъпалата и

влязоха в сградата на затвора. Стените от сгурбетонни тухли на

приемната бяха боядисани в гадното зелено, по което си падаха всички

съветски институции. Подът беше от гол бетон, а тавани те се издигаха

на три метра от него. В помещението беше само малко по -топло,

отколкото навън, но поне не духаше вятър. Вдясно от вратата имаше

стоманена клетка. Вътре стояха още двама души. Не бяха с униформи,

носеха дрехи, които доста приличаха на тези на затворника.

И двамата бяха здравеняци, които се извисяваха поне на метър и

деветдесет, а ръцете им бяха като бойни чукове. Гърдите и бицепсите

опъваха плата на ризите им. Подобно на новопристигналия и техните

вратове бяха украсени с татуировки, обаче на ч елото на единия имаше

татуирана бодлива тел, подсказваща, че мъжът е осъден на доживотен

затвор без право на помилване.

Новопристигналият

беше

вкаран

в

клетката.

Единият

от

въоръжените пазачи подаде автомата си на другия и издърпа чифт

белезници от кука, з акрепена над голото бюро. Заедно с шофьора

влязоха в клетката, а вратата зад тях автоматично се заключи.

— Голям грозник сте ни докарали — каза осъденият на доживотен

затвор. — Надявахме се на нещо по -красиво.

— Просяците не могат да избират, Марко — отговори му пазачът.

— А и заради теб не остават дълго красиви.

Огромният мъж сви рамене, сякаш беше съгласен.

— Хайде, грознико, да видим къде си бил. Свали си ризата.

В руската наказателна система затворническите татуировки играят

ролята на автобиография, от която другите научаваха колко години е

лежал въпросният човек, какви престъпления е извършил, за кого е

работил на свобода и още много други подробности. Татуирана кола

означаваше, че човекът е бил крадец, а ако по тялото му имаше

изрисувани повече котки — това показваше, че е работил в банда.

Кръст на гърдите се татуираше насила и означаваше, че човекът е

нечий роб.

Шофьорът стрелна поглед към пазача, който кимна леко,

одобрявайки по този начин малкото отклонение от процедурата, и

продължи да отключва беле зниците на краката и ръцете. Когато беше

освободен, затворникът застана като статуя, без да отмества очи от

Марко, доживотния затворник, който се бе издигнал на върха на

затворническата йерархия и я управляваше вместо пазачите.

— Свали ризата или няма да и злезеш жив от тук — повтори Марко.

Ако тази втора заплаха със смърт в течение на няколко минути

беше уплашила затворника, той не го показа. Продължи да стои

неподвижно, без да премигва, още десетина секунди. След това

подчертано бавно, сякаш това беше него ва идея, дръпна ципа на

тънкото ватирано яке и вяло започна да разкопчава ризата.

На гърдите му нямаше кръстове, макар цялата останала кожа по

торса му да бе украсена със затворническото ерзац мастило.

Марко се оттласна от стената и каза:

— Да видим какво имаме.

Затворникът, Иван Карнов, през годините беше имал много имена,

а предвид южняшките му, а не славянски черти, и това също беше

псевдоним. Карнов знаеше какво ще последва. Той познаваше

затворническата култура, разбираше всеки подтекст и нюансирано

значение, както и това, че следващите няколко секунди щяха да

определят как ще прекара останалото си време тук.

Марко се извисяваше над Карнов, докато се промъкваше зад гърба

му, и вонята на чесън, която се носеше от него, беше съкрушителна

въпреки ледения в ъздух.

Иван Карнов го разиграваше в главата си, следеше точките за

наблюдение и позите, но вниманието му бе съсредоточено главно върху

другаря на Марко. Когато очите му леко се разшириха, Карнов се

завъртя и хвана Марко за китката миг преди да стовари огро мния си

юмрук в бъбрека му със сила, която вероятно щеше да разкъса органа.

В същия миг коляното на Карнов започна да се вдига, докато дърпаше

ръката на Марко надолу. Двете кости, лъчевата и лакътната, се

строшиха от удара и заострените им краища пробиха к ожата, когато

ръката на Марко се изви наполовина.

Карнов се хвърли напред преди още нервната система на Марко да

беше успяла да съобщи на мозъка му за тежките увреждания. С две

крачки прекоси помещението и с чело размаза носа на другия

затворник. Заради ви сочината на мъжа ъгълът не беше благоприятен, но

носът въпреки това се строши.

В побой с този удар се постигаше критичен успех. Независимо от

височината и силата на противника очите му се насълзяваха обилно в

рефлекторна реакция. В следващите няколко секун ди мъжът на

практика беше сляп.

Болезненият рев на Марко изпълни помещението, когато мозъкът

му най-после реагира на травмата.

Карнов заблъска носа на съветника. Ляво. Дясно. Отново дясно и

след това заби стегнатата си ръка в шията на мъжа, предизвиквайки

шок в мускулите, така че да се свият и затворят сънната артерия.

Лишен от кръв, мозъкът на мъжа просто се изключи и той се стовари на

пода.

Изминало време: четири секунди.

Повече от достатъчно, за да могат шофьорът и пазачът да реагират.

Шофьорът беше напр авил крачка назад, а пазачът бе пристъпил напред

с ръка върху черната палка, пъхната в халка на работния му колан.

Пазачът се беше съсредоточил върху това да я извади чисто, защото

знаеше, че веднъж извади ли я, предимството ще бъде на негова страна.

Беше грешка да си мисли, че оръжието ще му осигури предимство,

преди още да го е използвал. Освен това се беше съсредоточил върху

своите действия, а не върху тези на неговия противник.

Карнов хвана палката за върха в мига преди да излезе от халката и

се стовари върху пазача, докато ръката му беше мъчително извита

между гърдите им. Двамата бяха здравеняци и ударът, когато се

блъснаха в стената на клетката, беше достатъчно силен, за да извади

ябълката от раменната ямка на лопатката на надзирателя и да скъса

свързващите мускули и тъкани.

Пазачът извън клетката вдигна автомата си и започна да бълва

несвързани заповеди, но прояви достатъчно разум да не открие огън в

затвореното помещение, където от пет човека само един беше заплаха.

Карнов се завъртя на пети да се изп рави срещу шофьора и в същия

миг трите килограма стоманени вериги с окови бяха засилени към

главата му, без да има възможност да ги избегне.

Ударът го накара да залитне, а от челото му пръсна кръв, където

острите ръбове на оковите бяха разкъсали кожата. Шо фьорът му скочи

още преди да беше паднал на пода в полусъзнание. С бързи умели

движения сложи на Карнов оковите на китките и глезените.

Иван започна да се изправя.

Шофьорът отстъпи и каза тихо:

— Късмет, приятелю. Тук наистина ще ти трябва.

Пазачът отвън н ай-сетне се сети за сигнала за тревога и натисна

бутона под бюрото. За секунди сирената докара половин дузина мъже.

Карнов вече беше на крака, но предизвикателното изражение, което бе

превърнало лицето му в маска, изчезна. Беше направил нужното —

утвърди се бързо. Не беше човек, с когото да си мешаш шапките.

Неговата битка беше с другите затворници, а не с техните пазачи.

Изваденото рамо беше чисто и просто съпътстваща щета.

— Свърших — каза той на пазачите, които копнееха да го

разкъсат, — няма да се съпро тивлявам повече и съжалявам за вашия

човек.

Първият пазач най -сетне отвори вратата и въпреки думите и

бездействието на Карнов, не можеше да откаже на останалите. Карнов

беше благодарен, че когато му се нахвърлиха, го удряха само с юмруци,

а не с палките си . В този миг един от пазачите го ритна по главата с

обкования с желязо връх на ботуша си и в съзнанието му побоят се

замъгли.

Времето след това беше без значение и той нямаше представа

колко е изтекло, преди да се свести. Цялото тяло го болеше, което му

подсказа, че побоят е продължил дълго след като е изгубил съзнание,

но това трябваше да се очаква. Не можеше да си представи, че

милосърдието е част от длъжностната характеристика на пазач в затвор

с максимална сигурност на гъза на географията.

Килията му бе ше малка, едва можеше да се изтегне напълно на

ледения под. Стените бяха от небоядисани блокчета от сгурбетон,

вратата желязна с отвор в долния край за храната и друг на равнището

на очите — за наблюдение.

Беше затворен в самота.

Прекрасно, помисли си той.

Все още беше напълно окован и в бъркотията пазачите не бяха

забелязали, че носи транспортните окови, с които беше пристигнал.

Прекрасно, усмихна се той.

Освен това в гнева си и в желанието си затворникът да бъде

наказан, пазачите не бяха провели обичайния обиск на голо, иначе

щяха да му вземат протезата.

Прекрасно. Вече знаеше, че е свободен.

През живота си Хуан Кабрило се беше измъквал от много затвори,

но сега за пръв път се бе вмъкнал в затвор.

Целта на побоя след пристигането му беше да бъде хвърлен

колкото може по -бързо в единична килия. Марко и неговият глупав

приятел се оказаха отлични мишени, но ако се беше наложило, Кабрило

с лекота щеше да се заеме и с пазачите. Нито един от хората тук не

беше почтен гражданин, вършещ нужна, но неприветлива работа . Те

бяха специално подбрани побойници, част от състава на частната армия

на Пьотър Кенин, флотски адмирал и може би вторият най -корумпиран

човек на планетата. Планът беше напълно да заобиколи затворническия

процес на промиване на мозъка.

Докосна мястото, където беше ударен с оковите. Кървенето почти

беше спряло. Погледна надолу към гърдите си. Татуировката

изглеждаше истинска, макар да беше направена миналата седмица в

четири едночасови сесии на борда на «Орегон». Кевин Никсън,

специалист по специални ефек ти в Холивуд, използва специално

мастило и го предупреди, че татуировките скоро ще започнат да

избледняват. Затова Кабрило искаше колкото може по -скоро да бъде

затворен в единична килия.

Той нави крачола и провери протезата, която бе закрепена малко

под коляното. Не беше най -реалистичната в сбирката му от изкуствени

крайници, нито най -функционалната. Тази беше изработена специално

за мисията, за да може тайно да внесе колкото може повече оборудване.

Кракът представляваше почти съвършен цилиндър само с една лека

вдлъбнатина за глезена. Ако някой пазач беше слагал оковите, щеше

веднага да заподозре нещо, но работата свърши шофьорът, който за

тази мисия беше на заплата при Кабрило. През време на

произшествието само той беше отключвал и заключвал неговите окови,

така както бяха планирали и репетирали много пъти.

Хуан опипа кървавото си слепоочие и му се дощя да бяха

репетирали малко повече.

Не познаваше затворническите порядки, затова реши, че е най -

добре да изчака, преди да действа. Така щеше да има и още малко

време да се съвземе от побоя. Първата част от операцията, която

включваше отвличането на камиона с истинския Иван Карнов, мина без

усложнения. Двамата шофьори и техният затворник бяха хвърлени в

изоставена къща в полузабравения пристанищен град, който беше най-

близо до затвора.

Когато операцията завърши, щяха да се обадят на градските власти

и Карнов отново щеше да потегли за затвора и съдбата, която го

очакваше там.

Втората част, да влезе тайно в затвора, също мина добре, както и

бяха очаквали. Третата фаз а беше онази, която караше Кабрило да се

колебае. Макс Хенли, най -близкият му приятел, темерут, помощник -

капитан на техния сто шейсет и осем метров товарен кораб «Орегон»,

щеше да нарече това лудост.

Обаче Хуан Кабрило и неговият екип редовно вършеха точно това

— когато е нужно, да правят и невъзможното. Разбира се, на

съответната цена.

Макар в мисията да имаше и личен елемент за Кабрило, той

нямаше да откаже да прибере остатъка от двайсет и петте милиона

долара, които им бяха гарантирани.

През следващите т рийсет и шест мразовити часа Кабрило разучи

режима на затворените в единична килия. Нищо особено.

По обед, както предположи, отворът в долния край на вратата беше

отворен и му подадоха метална табла с малко овесена каша и парче

хляб с формата и плътността на ръчна граната. Имаше толкова време да

се нахрани, колкото му трябваше на пазача да раздаде храната на

затворниците на етажа и после да изпразни кофите с лайна, които

мъжете му подаваха. Като съдеше по звуците, които издаваше мъжът,

който вършеше тази мр ъсна работа, още шестима души бяха затворени

в единични килии. Никой от затворниците не говореше с другите, което

подсказа на Кабрило, че ако се опита, ще бъде наказан.

Запази мълчание и без да обръща внимание на храната, зачака.

Космата ръка се протегна з а таблата. Пазачът измърмори:

— Както искаш, само че храната няма да стане по -хубава. — И

цепката се затвори.

Кабрило се зае за работа, знаейки, че никой не проверява мъжете

тук долу, освен при храненето веднъж на ден. След като свали

изкуствения крак и ма хна капака му, грижливо подреди оборудването

около себе си. Първо използва ключ, за да свали оковите и веригите.

Ключът беше дубликат, направен по оригинала, който остана у

шофьора. Да не подрънква като призрака на Джейкъб Марли 1 беше

истинско облекчение. А да облече ризата и якето, които бяха хвърлени

при него в килията — беше направо върхът. След това извади от крака

близо дузина туби с вещество, прилично на маджун. Това беше ключът

към цялата операция. Ако то не сработеше, както обещаваха Марк

Мърфи и Ерик Стоун, способните учени на Кабрило, това щеше да се

окаже най-краткото бягство от затвора в историята.

Закрепи крака си на място, разви капачката на една от тубите и

намаза с тънък слой от гела хоросана между две от сгурбетонните

блокчета близо до пода.

Всякакви ужасни мисли се заблъскаха из главата му, когато гелът

не сработи така, както когато експериментираха с него на «Орегон».

Само за частица от секундата мозъкът може да измисли страхов ити

сценарии. Обаче химическата реакция просто беше малко по -бавна.

Стоун и Мърф бяха установили състава на мазилката, след като

изчетоха хиляди страници разсекретени документи от Архангелск,

където беше седалището на компанията, построила затвора през 70 -те

години. (Всъщност екип на «Орегон» бе проникнал в затвора и сканира

строителната документация в продължение на три нощи, след това я

вкараха в сървъра на кораба за превод и едва тогава Ерик и Марк се

бяха заловили за работа.)

За по-малко от минута кисел инният гел напълно разяде мазилката.

Кабрило закачи удължител на тубата, така че да го пъхне в малката

цепнатина, която направи, и да намаже мазилката, останала в далечния

край на блокчето. Когато се увери, че няма никого, той ритна блокчето

в тясната техн ологична кухина между стената на килията и стената на

коридора пред нея. Надникна в сумрачната кухина и видя, че

следващото препятствие е фабрично отлята бетонна стена, лежаща

върху циментово легло. Всяка от секциите тежеше около десетина тона.

Киселината срещу хоросан нямаше да им подейства, пакетът

пластичен експлозив С -4 щеше да свърши работата.

2.

На Кабрило му трябваше повече от час, за да разшири дупката от

изваденото блокче до отвор, през който може да мине. Заради

1 Герой на Чарлс Дикенс от приказката „Коледна песен“. — Б.пр.

опасността от случайна проверка и збута блокчетата обратно на

мястото, оставяйки си в технологичната кухина само толкова място,

колкото да се пъхне. На сумрачното осветление в килията стената щеше

да изглежда съвсем нормално.

След това нападна стената до вратата на килията. Вместо да

използва киселинния гел, за да вади отделни блокове, той първо

ерозира мазилката на площ малко по -широка от тялото му. Това отново

беше предпазна мярка, в случай че се появи пазач или надзирател. Едва

когато беше готов да действа, щеше да мине през останалата м азилка.

Предпоследната вещ в крака му беше малък предавател. Щом

натисна бутона, сигналът му бе изпратен до онези, които чакаха на

кораба, а той разполагаше с шест минути да измъкне мъжа, когото бе

дошъл да спаси, да взриви С -4, който вече беше заредил, и да се

измъкне на повърхността.

Юрий Бородин беше затворен тук само от няколко седмици. Докато

мъжете тук се тъпчеха като мечки, пиеха като… ами като руснаци и

спортуваха всяка трета високосна година, т.е. никога, той беше в доста

добра форма за мъж на петд есет и пет. Но през изминалото време

пазачите можеше да са му причинили какво ли не. От това, което Хуан

знаеше, като нищо можеше да намери смазан човек в килията на Юрий

или дори по -лошо: можеше да е вече екзекутиран и прахта му хвърлена

в ямата пред врат ата.

Но независимо какво щеше да намери, срокът от шест минути беше

непоклатим.

Зае се с последните остатъци от мазилката, вече напълно повярвал

във възможностите на гела. Щом свърши, взе комплекта си за отваряне

на брави, последното, което беше извадил от скривалището, и с

ритници си проби път през циментовите блокове. Те рухнаха в

тебеширенобяла купчина.

— Юрий — прошепна Хуан театрално, щом се изправи на крака.

Намираше се в дълъг коридор с поне двайсет врати на килии. В

далечния край можеше да види къде коридорът завива под прав ъгъл.

От проучването на строителните планове знаеше, че веднага след завоя

има още една килия, после следваше стълбището, което водеше на

първия етаж. Приличаше на отделението на Анибал Лектър без

зловещата пластмасова стена.

— Кой вика? — попита слаб глас, който той познаваше от години

на обща работа.

Хуан отиде до вратата на килията, където реши, че се намира, но

тя се оказа празна.

— Вляво от теб — упъти го Юрий.

Хуан дръпна капака на шпионката и пред него се оказа Юрий

Бородин, бивш командир на военноморската база във Владивосток. В

корабостроителницата на Бородин «Орегон» беше преоборудван с

усъвършенствани и интегрирани оръжейни системи, след като

оригиналният кораб изживя времето си и бе готов да бъде нарязан за

скрап. Свръх модерното му магнито -хидродинамично задвижване беше

монтирано в друга корабостроителница, контролирана от Юрий.

Преоборудването струваше почти сто милиона долара, но след като

бившият началник на Хуан в ЦРУ му бе разрешил да превърне

«Орегон» в онова, коет о беше сега, парите не бяха проблем.

Сребристата коса на Бородин се спускаше изтощена от двете

страни на широкото му лице, но очите му още бяха черни и нащрек

като на хитра лисица, какъвто всъщност беше. Не бяха го съкрушили.

Ни най-малко дори.

На лицето му се изписа бдителност и объркване, докато го

оглеждаше, сякаш го разпознаваше, но не можеше да се сети откъде. В

миг по лицето му се разля широка усмивка, показвайки белите му зъби.

— Председателю Хуан Кабрило! — възкликна той високо, преди

отново да сниш и глас. — От всички затвори във всички градове по

света — защо ли не съм изненадан, че си в този?

— Черният гологан от пословицата — отговори сериозно Кабрило.

Бородин протегна ръка през шпионката, за до го пипне по главата.

— Какво си си причинил?

— Разкрасих се специално за теб. — Хуан извади шперцовете и се

зае с бравата.

— Кой те изпраща?

— Миша. — Капитан Михаил Каспоров беше дългогодишен

помощник и адютант на Бородин.

— Бог да благослови момчето. — Внезапно го споходи мрачна

мисъл. — За да ме спаси ил и да ме убие?

Хуан само вдигна очи от бравата, която почти беше отключил.

— Параноята ти няма ли граници? Разбира се, за да те спаси, идиот

такъв.

— Ах, той е добро момче. А що се отнася до параноята ми,

господин председател на корпорацията, сегашното ми м естоположение

доказва, че не съм бил достатъчно параноичен. Е, приятелю, какво

ново?

— Да видим: гражданската война в Судан затихва. «Доджърс»

отново нямат свестни питчъри и според мен половината Кардашиян се

женят, а другата половина се развеждат. А и ти отново си успял да

ядосаш не когото трябва.

По време на безогледното си изкачване до върха в руския

военноморски флот с подкрепата на крайнодесни политически

приятели, подобният на живак адмирал Пьотър Кенин остави следа от

разрушения в килватера си — съсипани кариери и в един случай дори

подозрителната смърт на свой съперник. Сега, когато беше станал един

от най-младите флотски адмирали в историята на страната, се понесоха

слухове, че скоро ще се гмурне в политиката под бащинското крило на

Владимир Путин.

Юрий Бородин беше един от враговете на Кенин и макар да се

радваше на много добро положение сред върховното командване, за да

бъде разкаран с лека ръка, бе арестуван по скалъпени обвинения и

изпратен в този затвор да чака началото на процеса. Процес, който най-

вероятно

никога

нямаше

да

доживее.

Фирма,

която

Кенин

контролираше, управляваше затвора от името на държавата в публично -

частно партньорство, твърде подобно на онова, което доведе до

израстването на олигарсите след рухването на комунизма. Смъртта му

можеше лесно да се организира и вероятно щеше да настъпи, щом

поутихне първоначалната шумотевица около ареста.

Това, че Бородин е корумпиран, беше всеизвестно, но нарочването

на един от многото излизаше малко като руска рулетка. Корупцията

сред руските воен ни беше нещо толкова естествено, колкото мръсните

униформи и скапаната храна.

— Сигурно правиш това за спасението на душата си.

— Точно така, плюс една десета от цялото ти богатство — ухили се

Кабрило.

— Ха, моят Миша е добро момче, но крайно лош преговаря щ. Ти

ме обичаш братски и точно затова поправих коритото ви. Двамата си

прекарахме чудесно, докато хората в моята корабостроителница

превръщаха обикновената котка в лъв. Дори само заради тези спомени

би трябвало да ме измъкнеш безплатно от тук.

Хуан бурно възрази:

— Можех да поискам двойно повече пари и Михаил щеше да плати,

защото и той не знае всички твои сметки в швейцарски банки. — В този

момент завъртя шперцовете и отключи бравата.

Първото нещо, което адмиралът направи, беше да го прегърне

мечешката и да го разцелува трикратно по руски.

— Сред хората ти си светец.

— Махни се от мен, луд руснако — безгрижно каза Хуан, докато се

измъкваше от мечешката прегръдка. — Още не сме навън.

Бородин стана сериозен.

— Имаме много за обсъждане. Моментът на моя арест не беше

случаен.

— Не сега. Да вървим.

Те се вмъкнаха с пълзене в килията на Кабрило. Хуан извади

микропредавателя, започна наум да отброява времето и натисна бутона

за активиране. След това взриви пластичния експлозив, който бе

залепил на безопасно разсто яние за външната стена на затвора. Шумът

бе приглушен от разкъсаните сгурбетонови блокчета, но въпреки това

сътресението бе почувствано във всяко кътче на сградата. Пазачите

веднага щяха да бъдат вдигнати по тревога.

Хуан се наведе, за да се вмъкне в клаус трофобичното пространство

между двете стени, и се обърна към Бородин:

— Каквото и да става, не се отделяй от мен.

Юрий кимна мрачно, добродушието му бе отстъпило място на

истинска загриженост за собствената съдба.

Поеха странично в тясното пространство, пр омъквайки се край

тръби, които излизаха от пода и продължаваха нагоре. Те бяха част от

огромната амонячна охладителна система, която задържаше и малкото

топлина, поддържана в затвора, за да не се стопи вечно замръзналата

земя, върху която бе построен. Възд ухът стана труден за дишане от

миризмата на химикали след експлозията, когато наближиха пробива в

стената.

С-4 беше избил назъбена дупка в бетонната секция с големината на

капак на канализационна шахта. Отломки от циментовата секция

заскърцаха под краката му, когато Кабрило се промъкна през отвора.

Озова са в далечния край на рова, който обграждаше сутерена на целия

затвор. Това също беше част от мерките латентната топлина на

сградата да не разтопи вечно замръзналата земя.

На три метра и половина над главит е им имаше плочи, които

скриваха рова. В плочите, подпирани от желязно скеле, имаше много

дупки, така че въздухът свободно да циркулира. Някои от тях бяха

запушени от навалелия сняг, който беше нападал върху тях след

сътресението от взрива.

— Хайде! — извика Хуан сред воя на сирените.

Те хукнаха надалеч от дупката в стената, защото охраната в кулите

със сигурност беше видяла взрива. Беше все едно да тичаш из

лабиринт. Трябваше да се извиват и прегъват заради безбройните

подпори, които оформяха скелето. Въпр еки това само акробат би могъл

да се движи по -бързо от тях. След като завиха зад ъгъла, Кабрило

измина още няколко метра и започна да се катери нагоре. Металът беше

толкова студен, че чувстваше ръцете си като попарени. Плочите бяха

обезопасени отгоре с бол тове, прекарани през отвори в металната

конструкция и затегнати с гайки. Друг гел, с формула да разяжда

метал, стопи гайките и самите болтове.

Шестте минути, с които Кабрило разполагаше, бяха почти изтекли.

Натисна с рамо, за да провери каква съпротива ще окаже

перфорираната метална плоча след толкова десетилетия, и зае позиция

да я повдигне.

— Дръж се за мен и всичко ще бъде наред — предупреди той

отново. — Половината от това, което ще се случи, е чисто

представление.

Натисна с рамо и за негова изненада пл очата се вдигна, преди още

да беше готов.

Затворническата аларма продължаваше да вие, но постепенно я

заглушаваше мощното плющене на витлата на бързо приближаващ

хеликоптер. Стрелката на хронометъра в главата му стигна до нулата и

Кабрило отмести металната плоча. Той се изкатери нагоре и излезе от

рова, знаейки, че синята му затворническа униформа се вижда ясно на

снежния фон. Внимателният пазач щеше веднага да го забележи, обаче

той разчиташе на човешкия инстинкт, че няма да бъде забелязан.

Пазачите сигурн о вече се озъртаха за приближаващия хеликоптер.

Видя го отвъд оградата на затвора — тъмнозелено насекомо, което

постепенно нарастваше. Накрая успя да различи един тромав «Камов —

26». С два главни винта, монтирани един над друг отгоре на фюзелажа,

които се въртяха в различни посоки, машината нямаше нужда от дълга

заострена опашка и опашен винт. Така шестместният хеликоптер

приличаше на летящ микробус с два къси странични руля, завити към

задната му броня.

След секунди Юрий се озова до него. Двамата мъже при тиснаха

гърбове към безличната стена на затвора.

Сега, когато наближи, Хуан можа да види малките криле, които

бяха монтирани малко зад пилотската врата.

Нервен пазач пусна дълъг откос със своя АК, макар хеликоптерът

още да беше извън обсег. В отговор от ма лкото крило беше изстреляна

ракета, която полетя към оградата, а от другото тежка картечница

започна да плюе пламъци и куршуми покрай плексигласовото кълбо на

кабината. От оръжието се посипаха гилзи с размери на фиала за пура, а

новият сняг, навалял между оградата на терена и сградата, оживя под

оловния дъжд.

— Бегом! — изрева Хуан, за да надвика оглушителния трясък.

За огромна изненада на Юрий той се втурна право под дъжда от

куршуми, който се лееше от картечницата, сякаш участваше в атаката

на леката бриг ада срещу руските оръдия при Балаклава.

«Каквото и да става, стой до мен», беше казал Кабрило, известен и

като Председателя, и за свое собствено удивление, Юрий с пълно гърло

нададе крясък, който остана нечут заради шума от сирената,

хеликоптера и трясъка на картечницата, и се втурна след своя приятел.

Ракетата се взриви в основата на оградата, изхвърляйки във

въздуха сняг и късове замръзнала земя. Бородин очакваше всеки миг

някой откос да го пререже, защото около тях изригваха гейзери сняг,

вдигани от куршуми, които още не бе чул да профучават край него.

Тогава почувства лек удар по долния край на левия крак. Не беше

толкова силен, че да го повали, но въпреки това залитна. Така разбра,

че не е имунизиран срещу огромното количество куршуми, които

бълваше кар течницата на хеликоптера. Всъщност обаче нямаше

куршуми. «Камов» стреляше с халосни патрони, а детонациите, които

хвърляха снега на три метра във въздуха, се дължаха на малки заряди,

които екипът на Кабрило беше посял, просто хвърляйки ги по време на

бурята през оградата.

Обаче

късметът

им

не

можеше

да

продължава

вечно.

Автоматичният огън на пазачите започна да ги търси, малките

свръхзвукови куршуми свиреха край главите им. На Бородин му се

дощя Кабрило да не беше толкова мекушав: ако той бе планирал това

бягство, картечницата на хеликоптера вече да е отнесла високите

наблюдателни кули на пазачите. Обаче Хуан беше по -различен. Макар

да бе наемник, не по -малко корав от всеки в занаята, не си падаше по

убиването, освен ако не се налага, дори по този начин да и злага живота

си на опасност. Хуан не познаваше тези мъже, не знаеше, че са

частната армия на Кенин, на която се плащаше повече да бъде вярна на

адмирала, отколкото на майка Русия. Носеха униформите на своята

родина, но бяха наемници като Кабрило.

Докато все повече истински куршуми разравяха замръзналата

почва, те успяха да пресекат откритото поле на смъртта, без никой от

тях да пострада. Ракетата беше взривила част от оградата близо до една

от опорите, оставяйки достатъчно голям отвор да минат през него, но

трябваше да завият наляво, за да избегнат купчината режеща тел,

паднала на земята.

Сега, след като се бяха измъкнали от периметъра и хеликоптерът

беше още по -близо, Бородин видя, че от «Камов» висяха толкова дълги

въжета, че се влачеха по земята.

Хуан отиде до въжетата и бързо намери клуповете за крака и

ръката.

— Хвани се! — извика той сред шума на витлата и трясъка на

престрелката.

Обратната тяга на витлата беше равна на ураган пета степен.

Пилотът, изглежда, беше видял, че двамата мъже са заели местата

си, защото веднага щом Юрий намести крака и ръката си, изпита

усещането, че стомахът иска да излезе през петите му.

Машината се издигна, завъртя се, размятвайки двамата мъже като

махало, и се откъсна от земята на близо трийсет метра под тях. Когато

хеликоптерът набра скорост, вятърът се впи в изложените им на него

тела с хиляди остри игли, от които кожата им стана безчувствена, а

очите — неспирен извор на сълзи.

Бородин се бореше да не изпусне въжето, молеше се планът на

Кабрило да предвижда скорошно кацане и вмъкване в топлата кабина и

познавайки стила на Хуан, там трябваше да ги чака бутилка хубаво

бренди. Не беше сигурен колко дълго ще може да издържи. Обаче щом

погледна надолу към носещите се под тях сняг и голи скали, реши, че

може да остане така до кра я на живота си, защото падането означаваше

сигурна смърт.

С плясък хеликоптерът се носеше право на изток все по -навътре в

планините, а пилотът летеше колкото може по -ниско с двамата

пътници, които висяха под трите колелета за кацане. Всяко изкачване,

спускане или рязък завой разтърсваше телата на мъжете. Над земята бе

започнал да се спуска мрак, но пилотът не беше включил никакви

светлини. Бородин реши, че разполага с някакви уреди за нощно

летене, за да се гмурка толкова смело между тези непознати скалисти

каньони.

След десет минути смразяващ студ, който му се стори цяла

вечност, шумът на витлата се промени, когато наближиха борова

горичка под високи заострени скали. Най -сетне щяха да кацнат.

Бородин щеше да наругае Председателя за това мъчително пътуване, но

едва след като спре да трепери.

Машината се спускаше все по -ниско и по-ниско, докато най -накрая

двамата мъже просто се измъкнаха от примките и се приведоха под

въздушния поток, който запращаха по тях свистящите и плющящи

винтове. Бородин очакваше, че хе ликоптерът също ще се спусне на

земята, вместо това ревът на турбините се усили и безформената

машина отново се понесе на изток, оставяйки сами двамата мъже сред

замръзналата пустош.

Знаеше, че двамата след час, ако не и по -малко, щяха да загинат от

хипотермия. Но също така знаеше, че Хуан Кабрило едва ли е

изпразнил торбата с номерата.

Бородин посочи към мястото, където хеликоптерът се беше скрил

зад едно скалисто възвишение.

— Да, примамка, браво.

Хуан премина от руски, един от четирите езика, които владе еше,

на английски с руски акцент, за да се избъзика със синтаксиса на

Бородин.

— Да, примамка.

— А пилотът? Той ще се измъкне ли?

— Защо да не се измъкне? Нали седи пред пулта за управление на

«Орегон».

Хуан се наслади на поредицата от чувства, които се из писаха по

обветреното лице на Юрий, докато осмисляше чутото. Неразбирането

отстъпи място на проумяване, което отстъпи място на ужаса от

станалото и възмущение от възможните последици.

— Искаш да кажеш, че докато фучахме из планините на метри от

земята, в кабината не е имало пилот? Че можеше да ни убие, докато си

е седял на спокойствие и в безопасност на вашия кораб?

Хуан не можа да се сдържи и го подразни още малко:

— Моят пилот, Гомес Адамс, прякоросван така, заради флирта с

жена, която удивително приличал а на Керълайн Джоунс, истинската

Мортиша2,

разполагаше

с

по -малко

от

седмица

да

тренира

телеуправлението на «Камов», след като го купихме и монтирахме

електрониката.

— Ти си луд!

— Напълно — съгласи се Хуан с усмивка. — Хайде.

Той го поведе към горичката наблизо, където ги чакаше друга

изненада от екипа на Кабрило. Беше снегомобил «Линкс Рейв» RE 800

R, боядисан в матовобяло, което съответстваше едно към едно на снега.

С широката си верига и двойни състез ателни ски той беше съвършената

машина са пресичане на арктическия терен. До него лежеше торба с

каски и бели арктически екипи. Единият се отопляваше от акумулатор,

а другият можеше да се включи към електрозахранването на

снегомобила. Имаше и ватирани боту ши и ръкавици.

— Облечи се. В затвора имат хеликоптер и скоро ще ни подгонят.

Юрий подхвърли, докато се обличаха:

— Значи затова не сменихме посоката, когато отлетяхме от там.

Искал си да подгонят руската машина?

— И докато преследват празния «Камов» на из ток, ние ще поемем

на север, където ни очаква «Орегон».

— Колко време?

Хуан прехвърли крак през седалката на моторната шейна и запали

8 0 0 - к у б и к о в и я д в и г а т е л « Р о т а к с » . Н а д в и к в а й к и в о я н а д в у т а к т о в а т а

машина, отговори:

— Около час.

Пъхна жака на кабела, койт о висеше от шлема в сателитния

телефон, който също беше скрит сред оставеното оборудване.

— Обажда се Едмон Дантес — кодовото му наименование

намекваше за прочутия затворник, който избягва от доживотна присъда

в шедьовъра на Дюма «Граф Монте Кристо». — Излязохме от замъка

Ив.

— Едмон — чу се щастливият отговор на Макс Хенли, — готов ли

си да намериш съкровището и да си отмъстиш?

— Съкровището ще бъде преведено по анонимна сметка веднага

щом се върнем на борда, а отмъщението никога не ми е влизало в

плановете.

— Как мина? — попита Хенли, зарязвайки преструвката, че не е

бил загрижен за безопасността на Хуан.

— Засега безпроблемно. Фишеците свършиха по -добра работа,

отколкото можеше да се очаква, а ако се наложи, Гомес можеше да

прекара хеликоптера и през игле ни уши.

— Председателю, телефонът е включен на високоговорител в

командния център — провлечено каза Джордж Адамс — и аз няма как

2 Мортиша Адамс от филма „Семейство Адамс“. — Б.пр.

да не се съглася.

Хуан си представи красивия тексасец с неговия провиснал мустак

на стрелец от Дивия запад, седнал вдясно зад к омандирското кресло в

средата на високотехнологичния команден център на «Орегон». Докато

караха Кабрило към затвора, Адамс беше управлявал безпилотния

«Камов» от «Орегон» до предварително избраното място около

комплекса с един от верните другари на Юрий, к ойто трябваше да

запали двигателя, щом получат сигнала на Хуан.

— На позиция сме и ви очакваме — намеси се Хенли.

— Добре, Макс. Аз и Юрий ще бъдем на мястото след около час.

— Няма да гасим светлините, преди да дойдете.

Хуан потупа по седалката и Бородин я обкрачи, за да седне зад

него. За гърба на арктическия му костюм бяха защити две ръкохватки,

за да се държи за тях, спестявайки на двамата мъже унижението

руснакът да трябва да го прегръща през кръста. Хуан можеше да

включи каската на Бородин в интеркома на снегомобила, но тогава

щеше да пропусне възможно обаждане от «Орегон», откъдето следяха

както безпилотника «Камов», така и големия хеликоптер МИЛ, който

разгорещено го преследваше.

Снегомобилът ускори като ракета и излетя от боровата горичка

като подпл ашен елен. След минута вече хвърчаха по снежната

покривка. Заради специалното окачване и отопляемите седалки

возенето беше твърде удобно. Дълбокият вътрешен студ, който Кабрило

беше понесъл, скоро се замени с достатъчно топлина и се наложи да

намали отопле нието. Треперенето и подскачането на шейната, която

цепеше снега, почти не се усещаха, а воят на двутактовия двигател се

заглушаваше от каските.

Ако не беше фактът, че скоро въоръжен руски хеликоптер ще ги

преследва, Хуан щеше да се наслади на пътуването.

Минаха само петнайсет минути от тръгването им, когато се обади

Макс, за да докладва, че техният хеликоптер е свален и че камерите му

са оцелели достатъчно дълго, за да установят, че руснаците са

разбрали, че е безпилотник.

Кабрило изруга под нос. Беше се н адявал на половин час или

повече. Хеликоптерът на затвора трябва да е бил в бойна готовност,

щом успя да настигне толкова бързо техния безпилотник. Сега ще

започне да кръстосва и някой от пилотите с остър поглед, ще забележи

следите от снегомобила като бел ег по девствената снежна покривка.

Хуан намали само колкото да се обърне с леко отворен визьор и да

каже на Юрий:

— По петите ни са.

Бородин схвана опасността и потупа Хуан по гърба в

потвърждение, че е разбрал.

Сега се надбягваха не само с хеликоптера, ко йто ги търсеше, но и

със залязващото слънце. МИЛ без съмнение разполагаше с прожектори

и веднъж само да попаднат на тяхната следа, щяха да я осветяват,

докато не ги докопат. От друга страна, Хуан не можеше да пусне фара

на линкса, защото това щеше да е еди нствената светлина в иначе

необитаемата пустош и ако преследващият ги хеликоптер я забележи,

можеше да ги настигне много бързо. Не смееше да намали скоростта и

се наруга, че беше избрал затъмнен визьор. Едва виждаше белия сняг

през тъмната пластмаса.

Когато се стъмни твърде много, реши, че може да опита да кара с

вдигнат визьор. Вятърът заби хиляди кинжали дълбоко в очните му

ябълки и той бързо го свали. Заради сълзите няколко секунди беше

напълно сляп. Толкова по въпроса.

Просто трябваше да разчитат на нег овите усет и рефлекси, докато

се носеха по откритото поле.

Тук на сушата това не беше проблем, защото нямаше много

препятствия. Но щом стигнеха до брега, трябваше да преодолеят

няколко километра замръзнала и напукана водна повърхност, за да

стигнат до «Оре гон».

Продължиха да се носят напред, Юрий вкопчен в зашитите за

костюма на Хуан ръкохватки, а той приведен над кормилото на

снегомобила, докато слънцето се спускаше на западния хоризонт. А

някъде на изток хеликоптерът със сигурност ги преследваше със

стръвта, с която соколът търси плячка.

Бързо наближаваха брега и навлязоха в район с разпръснати ледени

могилки и пукнатини в леда — терен, който изглеждаше непреодолим.

Хуан бе принуден да намали и колкото и да болеше, трябваше да

вдигне визьора. Вече беше пре калено тъмно, за да вижда през

затъмнения плексиглас, защото навън и без визьор вече трудно се

виждаше.

Въпреки специалното окачване на снегомобила двамата мъже

подскачаха на седалката като грах в тиган, докато машината се

накланяше и отскачаше по ледените бабуни. Юрий бе принуден да

пъхне ръце до лактите в ръкохватките на гърба на Хуан и да стиска с

бедра седалката, сякаш се опитва да обязди див мустанг. Въпреки това

беше достатъчно спокоен, за да оглежда небето, давайки така

възможност на Председателя нап ълно да се съсредоточи върху

управлението. Една необичайно ярка звезда привлече вниманието му и

той с учудване се вторачи в нея.

Беше студувал толкова дълго — в затворническата килия никога не

ставаше по-топло от десет градуса, правейки спането почти

невъзможно, а сега отопленият екип и парното на седалката

притъпяваха сетивата му почти до загуба на съзнание. Само друсането

го държеше буден. В деня, когато го арестуваха, се намираше в

апартамент с площ хиляда и осемстотин квадратни метра и си

посръбваше шам панско «Кристал» в компанията на бирманска

проститутка. Последното му истинско физическо страдание бе по

времето, когато беше призован във военния флот. Брежнев още беше

генерален секретар на КПСС.

Копнееше за сън така, както алкохоликът копнее за алкохол.

Обаче в звездата, която привлече вниманието му, имаше нещо

чудновато. Липсваше ѝ хладната отчужденост на заобикалящите я

посестрими, яхнали разделителната линия между небето и хоризонта.

Тя пулсираше, сякаш нарастваше и го зовеше така, както сирените се

призовавали Одисей, привързан за мачтата на своя кораб, опитвайки да

го примамят към скалите.

Към опасността.

Към неговата и на моряците му смърт. Звездите не растат!

Това беше затворническият хеликоптер!

3.

Бородин излезе от предизвикания от топлината с тупор. Той потупа

Кабрило по рамото и макар виковете му да бяха заглушени от каската и

визьора, бяха толкова настойчиви, че Председателя всичко разбра.

Хуан даде газ, без да го е грижа за тежкия терен. В същото време

по сателитния телефон се обади Макс.

— Току -що лошите се появиха зад вас. Изскочи иззад скалистите

възвишения и лети ниско над земята. Не го видяхме да идва.

— Заглушавате ли?

— Всичко, освен тази честота — отговори Хенли.

Хуан направи сметките наум, но колкото пъти прехвърляше

сценария, времет о все не му стигаше. Хеликоптерът щеше да ги

настигне, преди да успеят да се доберат до кораба. Точно се готвеше да

нареди на Макс да свалят машината, когато Бородин го затупа още по -

настойчиво по гърба. Той се обърна и видя осветеното небе около МИЛ

като короната на черно слънце.

Вероятно бяха изстреляли няколко ракети от UB -32 — ракетните

гондоли за залпов огън, закрепени от двете страни на фюзелажа.

Далекобойността им беше голяма, неуправляваните ракети се носеха на

широк периметър, а бойните им глави бя ха конструирани така, че да се

пръскат като шрапнели.

Когато се обърна напред и отново даде газ, чу в телефона как Макс

даде заповед да свалят преследвача им.

На трийсет и няколко километра от тях капакът, който скриваше

една от 20-милиметровите картечници «Гатлинг» на «Орегон», се

отвори и шестцевната картечница се издигна на стрелкова позиция от

своя редут. С ужасяващо машинно тракане тя избълва завеса от

волфрамови куршуми. Корабните оръжия бяха толкова точни, че

нямаше нужда в мунициите да се включват т расиращи патрони.

Пилотът на хеликоптера и неговият помощник така и не видяха какво

изскочи насреща им от тъмната нощ.

Петсекундният откос изпълни въздуха с четиристотин куршума и

почти всички улучиха МИЛ в предната част или разкъсваха вече

падащите към зе мята отломки. Чувствителното гориво на машината се

възпламени, превръщайки я в огнена топка, която увисна за секунди на

хоризонта, преди земното притегляне да си каже думата и да я стовари

върху леда, все едно падаща звезда е рухнала на земята.

По чиста случайност два от куршумите бяха улучили две от

изстреляните ракети, но останалите двайсет и осем се разпръснаха като

ветрило, заграждайки Кабрило и Бородин със смъртоносен бараж.

В тези последни трескави секунди Председателя търсеше начин да

ги изведе от см ъртоносния огън, но ледът сякаш дейно се опитваше да

провали неговите усилия. Отляво и отдясно се издигаха ледени

гребени, които дори снегомобилът не можеше да изкачи. Бяха в капана

на малък каньон и единственият начин да се измъкнат бе скоростта.

Ирония на съдбата беше, че снегомобилите не бяха така добри на

леда, колкото върху сняг. Гумената верига загряваше и бързо се

износваше, но в момента на Хуан изобщо не му пукаше за това дали ще

се разпадне, стига това да стане, когато вече са на кораба. Първите

взривове изтрещяха зад тях и шумът бе заглушен от ледените стени, но

веднага след това останалите ракети започнаха да падат около тях.

Всяка се взривяваше с ярко цвете от пламък и лед. И стоманени

шрапнели.

Замръзналото море беше начупено от взривовете в пор едица от

малки изригвания, които изпълниха въздуха със сняг. Още ракети

долетяха в атака, която започна да се струва безкрайна на Хуан. Той

почувства странното подръпване, когато шрапнели минаха през

отопляемия му арктически екип, а друг отметна главата му , щом се

удари в коравата пластмасова каска.

В същия миг Юрий изхърка някак си влажно и се отпусна тежко

върху гърба на Кабрило.

Хуан разбра, че приятелят му е улучен, но не и колко тежка е

раната. Последната ракета избухна зад тях в момента щом се измъкна ха

от смъртоносния каньон. Той протегна ръка назад, плъзна я по страната

на Бородин и когато я издърпа и погледна, белият найлон беше

почервенял от кръв. Сега, когато хеликоптерът вече го нямаше, той

светна фара на снегомобила. На светлината погледна отнов о кръвта — в

нея се виждаха малки въздушни мехурчета — значи Бородин беше

улучен в белите дробове.

Оставаха им още километър и половина.

— Макс, чуваш ли?

— Тук съм. Дано не сте били близо до ракетите.

— Бяхме точно сред тях. Юрий е улучен в белите дробове и има

тежък кръвоизлив. Кажи на Джулия да слезе в гаража за лодките. —

Джулия Хъксли, обучен от военния флот медик, беше главният лекар на

«Орегон».

— Още ли държиш на прехвърляне с лодката с надуваеми бордове

и твърд корпус?

— Няма време. Доближи кораба колкото може по -близо до леда.

— Ще остане открито водно пространство от около шейсет метра.

Хуан не се поколеба.

— Няма проблеми. — Но тайно си каза, че проблемът е сериозен.

Вятърът беше ерозирал леда в гребен, който се простираше на

изток в извисяваща с е дълга извивка, все едно някоя от големите вълни

на Уайкики бе замръзнала насред движение. Хуан завъртя газта докрай

и почувства как тежестта на Юрий намалява, докато машината се

катери нагоре и след това се поизправя от центробежните сили, докато

се носят с пълна скорост. Изскочиха от края на замръзналата вълна.

Ледът стана неравен като гофрирана ламарина и принуди Хуан да

намали малко скоростта. Всяка неравност раздрусваше тялото му, все

едно беше боксовата круша на някой световен шампион. Надяваше се,

че Бородин е изгубил съзнание, за да не изпитва болки.

Прекара снегомобила между две ледени бабуни, заобиколи трета, и

ето, пред него се показа толкова примамливо близо «Орегон». С

многото запалени светлини изглеждаше празнично весел като круизен

лайнер. От водата между кораба и замръзналата ледена повърхност се

вдигаше пара.

От наблюдателницата си можеше да види, че Макс използва

маневрените дюзи на носа и кърмата, за да се промъкне със сто шейсет

и седем метровия кораб колкото може по -близо до ледената пок ривка,

но беше уверен, че неговият стар приятел ще направи всичко възможно,

за да затвори тази дупка.

Въпреки тежкия терен Хуан даде газ и двигателят зарева в протест,

а гумената верига превъртя, запращайки парченца откъртен лед назад.

Все едно, че излетях а от мъглата на собственото си сътворение. Той се

целеше в мидела на кораба, където зееше широко отворена врата,

наподобяваща гаражна. Това беше трюм, от който можеха да спускат

малките плавателни съдове: от осемместни лодки с надуваеми бордове

и твърд кор пус до мореходни каяци. Гаражът беше изпълнен със

светлина — фар за Кабрило и неговия тежко ранен спътник.

— Дръж се — ненужно каза Кабрило, когато наближиха края на

ледената плоча.

Нямаше ясна разделителна линия между океана и леда, просто

повърхността по д машината започна постепенно да се начупва. Онова,

което преди беше твърдо, сега се превръщаше в полюшващи се парчета,

които ставаха все по -тънки, докато машината не започна да се крепи на

ледена каша като в хладилниците на рибарски магазин. Металните ски

не намираха опора. Онова, което ги държеше над водата, беше

инерцията, поддържана от слабото сцепление, което широката верига

успяваше да намери в кишата.

Скоро се озоваха над спокойна чиста вода, от която се издигаха

струйки мъгла. Въпреки това снегомоби лът продължаваше да върви, а

килватерът от ледена каша се превърна в пенеща се вода. Хуан се

наклони назад, докъдето смееше, за да не заорат ските във водата —

напълно реална възможност, която щеше да запрати и двамата като

парцалени кукли в океана. Видя, че се носят на крачка -две от целта.

Наведе се малко напред, защото прецени, че тежестта на Юрий е

достатъчна да държи ските над водата. Кабрило и преди беше вдигал

снегомобила на верига, както се наричаше тази маневра, но никога не

го беше опитвал с пътник зад себе си и при толкова високи залози.

Двигателят «Ротакс» работеше безупречно и те се плъзнаха под

водата, без да подскачат весело като хвърлен плосък камък, а с

равномерната сила на превозно средство, построено специално за тази

цел. С приближаването корабът израстваше все по -голям, докато накрая

закри океана от погледа на Кабрило. Той осъзна, че скоростта по друг

начин се беше превърнала във фактор. Движеха се твърде бързо и щяха

да се блъснат доста силно в рампата на гаража, покрита с тефлон. При

сегашната скорост щяха да се оттласнат от нея като воден скиор и да се

блъснат в далечната стена с такава сила, че обезопасителната мрежа

щеше да ги среже на парчета. Обаче, намалеше ли скоростта твърде

рано, снегомобилът щеше да потъне като камък във водата.

Той леко завъртя газта назад, за да провери как ще реагира

машината, и само след половин секунда се паникьоса, щом видя, че

ските нагазиха по -дълбоко. Отново даде пълна газ. Нямаше начин да

направи нужните изчисления. Всъщност имаше, но затова му трябваше

суперкомпютър или мозъкът на Марк Мърфи. Но сега беше сам.

Според хората на «Орегон» шофьорът на снегомобила се опитваше

да се самоубие, докато се носи с осемдесет километра в час по

повърхността на водата към стоманения борд на товарния кораб, който

се извисяваше над Хуан и Юрий като крепост над двама самотни

ездачи.

Хуан усети, че намали твърде късно, и стегна тялото си за

съкрушителния удар. Оказа се обаче, че изборът му на време е

съвършен. На няколко метра от рампата намали, оставяйки шейната да

вдигне голяма вълна, която от своя страна уби още от инерцията. Щом

започна да потъва, машината влезе в трюма, ските стъпиха на

потопената във вода начална част на рампата и снегомобилът изпълзя

от водата така контролирано, че на Кабрило се наложи само съвсем

леко да натисне спирачките, за да спре.

Настъпи пауза от около половин секунда, през която всичко в

главата му беше застинало, преди екипът да започне да изскача от

херметическите врати и иззад екипировката. Хората му нагазиха в

развълнуваната вода, която п родължаваше да се стича от снегомобила

по рампата, все едно ловджийско куче се отърсва от водата, след като е

извадило гъска от езерото. Чу се аларменият сигнал, който

известяваше, че гаражната врата се затваря. Няколко ръце се

протегнаха към Юрий Бородин, за да го положат на докараната

количка. Веднага щом измъкнаха ръцете му от ръкохватките върху

арктическия костюм на Кабрило, той си свали каската и се обърна да

види как е приятелят му.

Джулия Хъксли, Хъкс или «докторе» за повечето от екипажа, вече

се беше навела над Бородин, докато един санитар внимаваше руснакът

да не падне от количката. Облечена в операционен костюм, тя стоеше в

студената вода, без да обръща внимание. Първото, което направи

обучената във военния флот лекарка, беше да вдигне визьора на

каската.

Сякаш някой вдигна капака на шлюз — от долната част на каската

бликна поток кръв. Каската беше толкова тясна, че всичката кръв,

която Бородин беше изкашлял от пробития си бял дроб, се бе събрала

около долната му челюст и при всяко кашляне бликваше наново от

устата му. Джулия свали каската му, мислейки си, че вероятно се е

удавил в собствената си кръв. Но щом я свали, а кръвта се стече във

водата около краката ѝ, мъжът отново се разкашля, изпръсквайки

медицинската ѝ маска и операционна престилка.

Хуан се дръпна да им направи място и в същия миг един от

фелдшерите подаде на Джулия скалпел. Тя започна да реже обемистия

бял арктически костюм, докато друг започна да подготвя стойка за

инфузия, за да се напълнят отново пресъхналите му вени с натриев

хлорид като временен заместител, преди да започнат кръвопреливане от

корабната кръвна банка.

Ватираният арктически костюм падна под скалпела на Хъкс, докато

най-сетне болезнено слабите гърди на Юрий и едната му ръка за

инфузията бяха разголени. Всеки път, кога то Юрий се опитваше да

издиша въздуха, от дупката в гърдите му излизаше пяна и се всмукваше

обратно, щом вдишваше. Останалата част от обнаженото му тяло беше

покрита от синини и охлузвания, получени по време на траялите със

седмици побоища.

От червената ко личка с оборудване Хъкс грабна голяма лепенка и

свали обвивката ѝ. Тази разновидност на превръзки за бойното поле

позволяваше на въздуха да излиза от раната, но не и да влиза през нея.

Така колабиралият бял дроб на Юрий щеше да получи възможност

отново да се напълни с въздух. Хъкс и нейните помощници внимателно

обърнаха Юрий на наранената му страна. Тази поза улесняваше

работата на поразения бял дроб. Едва сега Джулия свали стетоскопа от

врата си и се зае да преслуша сърцето на пациента. Тя местеше

слушалката по покритите с охлузвания от побоищата гърди на Бородин,

все едно че прочесваше плаж с металотърсач. И подобно на тези ловци

на късмета, изглежда, не откри онова, което търсеше.

— Кръвно налягане? — попита тя.

— Много ниско — отговори фелдшерът, който наблюдаваше екрана

на апарата за измерване на кръвно.

— Същото важи за пулса. — Джулия вдигна поглед, видя линията

на пулса на екрана да тече на дълги криви и реши, че тук нищо повече

не може да направи. — Добре, хора, хайде да го откараме в

медицинския от сек. — Гласът ѝ звучеше отсечено и заповеднически

като на човек, който е поел цялата отговорност.

Тя размени поглед с Кабрило и печалните ѝ черни очи му казаха

всичко, което трябваше да знае.

— Не — изхриптя Бородин. Някак си беше успял да отвори очи.

— Съжалявам, но няма «не» — пресече го Хъкс и отпусна ръка

върху неговата. — Хайде, карайте го.

— Не — отново успя да изхърка руснакът. — Иван? — Той повика

Хуан, използвайки руското му име.

Кабрило се впусна напред и се надвеси над проснатото тяло на

Бородин.

— Спокойно, друже. Ще се оправиш.

Бородин се усмихна с кървава усмивка, зъбите му също бяха

червени като на акула, след като се е нахранила.

— Не — повтори Юрий за трети път. — Кенин.

— Знам за Пьотър Кенин — увери го Хуан.

— Председателю! — остро се на меси Хъксли.

— Секунда — прекъсна я той. Не искаше да гледа укорителното ѝ

изражение. Не по -зле от нея знаеше, че всяка секунда има значение.

Знаеше и че сам Бородин знае това по -добре от всички тях.

Юрий се закашля и усилието сякаш разкъса нещо дълбоко в ътре в

тялото му. Той изстена, очите му се завъртяха, докато вълните на

болката го мачкаха в обятията си.

— Арал.

Думата се отрони от устата му.

— Аралско море? — попита Хуан. — Какво значи това?

— Призрачна лодка.

— Не разбирам. — Той и всички останали ви ждаха, че на Бородин

му остават секунди живот.

— Какво за Аралско море и призрачната лодка?

— Намери Карл Петро… Петро… — Сричките се раздалечаваха все

повече и повече. Хуан се наведе, докато ухото му не се озова на

сантиметър от кървавата уста на неговия приятел. — Петровски.

Усилието да каже името беше последното издишване на умиращия

мъж. Кожата му, макар да изглеждаше невъзможно, стана още по -бледа,

по-прозирна, подобна на външния пласт на восъчните кукли на мадам

Тюсо.

— Юрий? — Повика го Хуан с отчаян ие, което знаеше, че ще

остане без отговор. — Юрий?

Адамовата ябълка на Бородин подскочи за последен път в още един

опит да говори. Белите му дробове бяха толкова пълни с кръв, че почти

нямаше въздух да каже последната си дума. Но прошепна през вече

неподвижните устни на мъртвец:

— Тесла.

Джулия блъсна Кабрило настрана, обърна Бородин по гръб и скочи

на количката като жокей на коня. Тя беше дребна жена с красиви

извивки, но когато правеше масаж на гърдите, го вършеше със сила и

енергия. Фелдшерите забутаха количката към медицинския отсек на

първа палуба през подобните на лабиринт коридори на тайните проходи

на «Орегон».

Кабрило проследи с поглед как изчезват през една от

водонепроницаемите врати, въздъхна дълбоко, после тръгна към

интеркома, монтиран на стен ата. Не обърна внимание на моряка, който

подсигуряваше гаражната врата от бойния пост.

— Команден център — чу се гласът на Макс Хенли. Тъй като не

знаеше какво е положението, той мъдро не пусна обичайната си

поредица от черен хумор и саркастични забележки.

— Макс, изкарай ни от тук — нареди Хуан, сякаш напускането на

сцената на действие можеше да компенсира случилото се. — Мисията е

провал.

— Слушам, Председателю — тихо отговори Макс. — Слушам.

4.

Следващите петнайсетина минути седя отпуснат на бюрото си под

слабата светлина в каютата, вперил нищо невиждащи очи в точка на

пода. В продължение на години това помещение му беше дом.

Днешното му вдъхновение идваше от кулисите, които представляваха

«Кафенето на Рик» от филма «Казабланка». Вътрешният дизайн беше

дело на Кевин Никсън и неколцина негови приятели от Холивуд.

Обикновено това беше мястото, където Кабрило намираше утеха.

Докато не звънна телефонът, такава не беше намерил.

Той вдигна слушалката на имитацията на стар бакелитов апарат

още преди първият звъ н да беше свършил. Нищо не каза.

— Съжалявам, Хуан. — Беше Джулия Хъксли. — Току-що

приключих. Той си отиде.

— Благодаря ти, Хъкс — монотонно отговори Хуан. — Знам, че си

направила всичко възможно.

После остави тежката слушалка обратно върху апарата.

От кратката размяна на погледи с корабния лекар долу в хангара за

лодките беше разбрал, че смъртта на Юрий е неизбежна, но не можеше

да се насили да върши нещо, докато не получи потвърждение. Беше се

провалил. Нямаше значение, че измъкна Юрий от затвора и го до кара

на километър и половина от «Орегон». Хуан въздъхна дълбоко.

Свали останките от грейката и ги напъха със затворническите си

одежди и с окървавените апрески в пластмасова торба, за да бъдат

изгорени. Влезе в банята, облицована със зелен мрамор, завъртя

медните кранове на хидромасажната душ -кабина, толкова голяма, че

можеше да побере шестима. Когато от душовете запръска вода, свали

протезата си, масажира набързо чуканчето си и едва тогава влезе под

горещата струя.

Обикновено в душ -кабината му имаше само д ве неща — калъп

обикновен сапун и шампоан. Макар да си падаше конте, като на

повечето мъже личната му козметика беше твърде минималистична.

От специално пластмасово шише изсипа жълтеникава течност в

дланта си и въпреки горещата вода усети химическото ѝ па рене.

Размаза я по голата си глава и започна да масажира кожата. Кевин

Никсън му беше обяснил химическия процес, който щеше да разтвори

фалшивите

татуировки,

изрисувани

по

половината

тяло

на

Председателя. Обаче формулите и коефициентите на реактивност

губеха всякакво значение пред усещането, че течността разтваря не

само татуировките, но и собствената му кожа.

Водата, която се стичаше от главата му, стана сива, когато

мастилото започна да се разтваря.

Отне му петнайсет мъчителни минути, за да свали татуиров ките до

степен да заприличат на едноседмични контузии, които само след

няколко дни ще се разнесат напълно. Можеше да си спести болката и да

ги остави да избледнеят от само себе си, но да ги остави на тялото си

беше все едно да носи знака на Каин.

Хуан се подсуши, с хавлията почисти малка част от огледалото над

шкафа в банята и след като се огледа, реши, че известно време ще

трябва да носи шапка. Самата плешивина беше шокираща, защото иначе

главата му беше покрита с гъста руса коса, спретнато подстригана от

корабния бръснар, а сега заради бледосините остатъци от мастилото

приличаше на бракуван екземпляр от лабораторията на доктор

Франкенщайн.

Огледа се — вече не виждаше избелялото мастило и реши, че ако

линията на косата му някога започне да се отдръпва, какт о се бе

случило с двама негови чичовци по майчина линия, ще си обръсне

главата. При широките му рамене на плувец и високия ръст номерът

щеше да мине. Реши, че прилича повече на Юл Бринър, отколкото на

Тели Савалас.

Той заподскача из каютата си до гардероба . Кракът, който беше

носил по време на мисията, щеше да бъде свален в Магическата

работилница за почистване и поддръжка. В дъното на гардеробната му

стая като обувки бяха подредени протези за най -различни случаи.

Някои бяха предназначени да имитират истинс кия му крак чак до

твърдите косми. Други бяха истински металически чудовища, сякаш

плод на научната фантастика. Той избра протеза от светла пластмаса,

нахлузи защитния чорап върху чуканчето си, като се увери, че няма

гънки, които след време да протрият кож ата.

Бяха минали повече от пет години, когато снаряд, изстрелян от

китайска канонерка, откъсна крака му под коляното. Не минаваше ден

без липсващата част от крака да го боли. Фантомна болка — така го

наричаха лекарите. Обаче за онези, които я изпитваха, в нея нямаше

нищо призрачно.

Сложи си джинси, суитчър на щата Орегон и маратонки. Беше учил

за бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Лос

Анджелис. Фланелката на Орегон беше един вид отдаване на почит на

едноименния кораб. Сложи си оригиналн о кепе на «Лос Анджелис

Райдърс», което някога беше принадлежало на неговия дядо, абониран

за мачовете им през дванайсетте години, когато играеха в Града на

ангелите. Старецът го носеше само на домакински мачове. Не го беше

слагал от толкова отдавна, че тр ябваше наново да го регулира.

Едва когато излезе от гардероба, забеляза, че найлоновата торба с

изцапаните дрехи е прибрана, а на алабастровия бар в ъгъла на каютата

беше сложен сребърен поднос за храна. До него стоеше една -

единствена чаша вино, което плам теше като течен рубин на

приглушеното осветление.

Той се изкиска съжалително.

Преди час беше толкова свръх съсредоточен върху заобикалящия

го пейзаж, че мускулите му все още помнеха всеки завой, сътресение и

накланяне по време на пътуването със снегомобила от гората до мига,

когато машината спря в гаража за лодки на «Орегон». Обаче сега,

когато се бе върнал на мястото, което от толкова години беше негов

дом, предпазливостта му беше намаляла толкова, че не бе забелязал

кога някой от стюардите, вероятно лично осемдесетгодишният главен

стюард Морис, беше влязъл в кабината, донесъл вечерята и взел

мръсните дрехи. Ако Морис беше убиец, Хуан не би имал ни най -малък

шанс да оцелее.

Свали сребърния капак на подноса и беше поздравен от богат

пикантен аромат. Той отно во си каза, че ако на света има сигурно

място за него, то е на борда на «Орегон», заобиколен от неговия

удивителен екипаж. Украсеното с преге меню, съобщаваше, че пред

себе си вижда бизонско чили, поднесено във френска питка, а виното

беше каберне совиньон «Филип Тони».

Морис, който беше изкарал кариерата си във военния флот като

личен стюард на поне дузина адмирали, освен всичко друго беше

отличен сомелиер и Хуан беше сигурен, че виното добре ще се съчетае

с ястието, но тази му вечер не беше от винените. П од бара имаше

минихладилник и той извади от него една бутилка обикновена

«Столичная» и две охладени чаши за шотове. Едва успя да ги напълни и

на вратата се почука. Макс Хенли влезе, без да чака покана.

— Във филма3 — каза Макс, док ато пресичаше каютата, за да се

настани на другото столче пред бара до Хуан — Боги4 най-накрая моли

Сам да изсвири «Докато времето минава». Казвам това само защото

дори с вилици не мога да свиря.

3 „Казабланка“. — Б.пр.

4 Хъмфри Богарт. — Б.пр.

Хуан се поусмихна.

— Истината е, ч е тук така или иначе няма място за пиано. —

Подаде една от чашите на Макс и вдигна своята: — За Юрий Бородин.

— За Юрий — повтори Макс и двамата гаврътнаха водката.

Макс Хенли беше първият човек, когото Кабрило нае, когато

създаде Корпорацията по препоръка на своя бивш ментор в ЦРУ

Лангстън Овърхолт Четвърти. По това време Хенли управляваше пункт

за изкупуване на скрап в Южна Калифорния и след обмисляне на

предложението, което не трая повече от минута, го прие. Преди скрапа

се беше занимавал с морско инжене рство и морско спасяване, а още по -

рано бе управлявал бързи катери по всеки сантиметър плавателна река

в Южен Виетнам.

Набит, с румено лице, ореол от червеникавокафява коса, която

украсяваше задната част на черепа му, и нос, чупен толкова пъти, че

човек би могъл да го сметне за професионален боксьор, Макс беше

човекът за подробностите в екипа. Независимо колко смахнат беше

планът, измислен от Кабрило, Макс щеше да го придвижва, докато бъде

осъществен.

— Вече съобщих на Миша Каспоров — каза Хенли, без да го

поглежда в очите.

Тази задача по право се полагаше на Председателя, но Хуан беше

благодарен на своя приятел, че е съобщил на Миша Каспоров за

съдбата на неговия началник. Той вдигна наздравица за Хенли с отново

напълнените чаши и гаврътна своята с леко пот рисане.

— Помоли да погребем Юрий по моряшки с руски военни почести

— продължи Макс. — Накарах Марк да изрови в гугъл каква е

подходящата церемония. — Той подаде на Хуан лист.

Кабрило проучи церемонията. Типично руска, тя беше малко

сантиментална и донякъд е надута, но с вярно чувство на патриотизъм,

което, каза си Председателя, би могло да се приеме и като обобщение

на Юрий.

— Уведоми екипажа, че ще проведем церемонията в 07:30.

— Не че тази вечер ще ти пука особено — продължи Макс, — но

Миша спази договора за измъкването на Юрий от затвора. Остатъкът от

парите е преведен по временната ни сметка на Кайманите.

Хуан наля по още една водка.

— Честта на крадците.

— Амин. — Хенли посочи вечерята на Кабрило. — Ще ядеш ли

това?

Хуан придърпа таблата.

— Всъщност да, защото умирам от глад. Ако искаш, можеш да

изпиеш виното. Макс заобиколи бара, за да извади две нови охладени

чаши за шотове, и ги напълни от бутилката водка.

— Ще пасувам за водката — каза Хуан. После продължи: — Миша

знае, че животът му не струва пукнат а пара. — И потопи вилицата в

чилито.

— Вече сме го обсъждали. Той знае правилата и се е задействал.

Каза, че имал скривалище в Африка, където Кенин не може да го

намери.

Кабрило кимна безмълвно. Познаваше много мъртви и затворени

бегълци, които смятаха, ч е никога няма да бъдат намерени. Каспоров

обаче не беше негов проблем.

— Някаква информация от Линда?

Линда Рос беше трети помощник -офицер на «Орегон». Дребна жена

с вид на елф, която някога се беше сблъсквала с ограниченията за

кадърни хора във военния фл от, сега изпълняваше задача с един от

редовните клиенти на Корпорацията.

— Тя и емирът са напуснали Мароко с яхтата му и са на път за

Бермудите.

Емирът на едно от Обединените арабски емирства настояваше да

пътува с членове на Корпорацията винаги щом напуск аше родната си

страна, въпреки че бе съпровождан от истинска армия телохранители.

Обикновено искаше «Орегон» да следва неговата стометрова суперяхта

«Шакир», но сега корабът им трябваше за спасяването на Юрий, затова

арабинът беше успокоен, като му пратиха Линда за спътница. Макс

продължи:

— Щом излезем от леда наоколо, без проблеми ще ги настигнем.

Когато Хуан превърна «Орегон» в хибрид между боен кораб и

плавателен съд за събиране на информация, какъвто беше сега, между

многото му способности беше и да пл ава през лед с дебелина

деветдесет сантиметра. Обаче в тези северни води най -голямата

опасност представляваха плаващите айсберги и макар бордовете му да

бяха бронирани, един кос удар можеше лесно да ги разпори, както се

беше случило с «Титаник». Докато не излезеха от опасната зона,

нямаше да могат да отворят дроселите на най -мощните двигатели на

света — революционните магнито -хидродинамични двигатели, които

можеха да тласкат кораба през вълните със скоростта на състезателен

автомобил.

— Емирът добре ли се д ържи? — попита Хуан бащински загрижен.

— Човекът е на осемдесет. Като изключим няколко дебелашки

подмятания, Линда каза, че ѝ напомнял за нейния дядо.

Лицето на Макс беше като на булдог, платно, върху което

житейският опит беше оставил своя отпечатък. Изв еднъж то започна да

се надува, а веждите да се свиват, докато челото му не се набръчка

като рипсено.

— Нещо ми подсказва, че Линда ще остане още малко сама, нали?

— Не е сигурно — отговори Хуан и отчупи парче от хрупкавата

френска питка, напоена с чили сос . — Преди да умре, Юрий обвини

адмирал Пьотър Кенин.

— Това не е никаква изненада — сви рамене Макс.

— Не е — съгласи се Хуан. — Кенин е организирал

изфабрикуването на обвиненията, но не мисля, че Юрий имаше предвид

това.

— А какво?

— Спомена Аралско море и човек на име Петровски. Карл

Петровски.

Макс се облегна удобно на столчето си пред бара и леко наклони

малката си кръгла глава.

— Не съм го чувал.

— Нито пък аз. Юрий каза и нещо за някаква призрачна лодка.

— Призрачна лодка?

— Призрачна лодка. Не ме пит ай какво значи. Нямам представа.

Последната му дума беше Тесла.

— Като Никола Тесла?

— Предполагам. Сръбският изобретател, който на практика е

измислил модерната електрическа мрежа.

— И много други неща — добави Хенли. — Мнозина знаят за

Томас Едисън и нег овия принос за модерното общество, но малцина са

чували за Тесла. Е, ако се изключат може би електрическите спортни

коли, които носят неговото име. Тесла е свръх гений. Някои от

неговите идеи…

Хуан го прекъсна:

— Класически случай на «кой знае колко за еди -какво си».

— Гледах документален филм за това как Едисон се опитвал да

убеди хората, че неговият прав ток е по -безопасен от променливия на

Тесла, като убивал слонове с електричество в Ню Йорк.

— Това е било в зората на новото време. Залозите са били особе но

високи.

— Хайде сега — да убиеш слон, за да докажеш теорията си?

— В края на краищата театралността се изплаща. До известна

степен. Променливият ток печели срещу правия, но ние всички знаем

неговото име, а Тесла остава бележка под линия. Понякога истори ята

отдава предпочитание на деятеля, а не на дейността.

— Е, и къде ни води всичко това?

— Трондхайм — отговори Хуан.

— Какво?

— Трондхайм, Норвегия. Трябва да стигна колкото може по -бързо

до Аралско море. Предполагам, че Трондхайм е най -близкият град с

летище. Може да ме оставите на път за Северно море и евентуално

Атлантика и Бермудските острови.

Макс осмисля няколко секунди предложението на Хуан, после

челюстта му увисна. Когато заговори отново, подбираше думите си

много внимателно.

— Призрачна лодка. Ар алско море. Карл Петровски. — Той

замълча. — Виждаш ли някаква връзка?

— Не, виждам, но Юрий виждаше. — Кабрило избърса устата си

със салфетката и я остави до полупразната чиния на бара. Прекоси

каютата до телефона на бюрото, погледна часовника си и набра един

вътрешен номер. Както очакваше, откри Ерик Стоун в каютата му.

— Председателю? Какво става? — Ерик също беше ветеран от

военния флот, но не беше моряк, а служител от отдел «Изследвания и

разработки».

— Марк при теб ли е? — На практика Марк и Стоун бях а като

еднояйчни близнаци.

— Аха, модерираме една интернет дискусия между почитатели на

«Игри на глада».

Кабрило имаше смътна представа, че това е поредица книги, по -

късно филмирани, но нямаше идея за какво се разказва в тях и как

двама от неговия екипаж м огат да участват в подобен дебат. Не му и

пукаше твърде, но Ерик добави:

— Студийният маниак, който отговаря за интернет повишенията,

направи Марк майстор.

— Имате пълното ми съчувствие.

— Имаме нужда от него. Нямаш представа колко злобни могат да

бъдат подрастващите девойки и какъв език използват — ще накарат

дори моряци да се изчервят!

— Искам двамата да се поровите за мен. Обаче най -напред ми

резервирайте първия полет от Трондхайм до най -близкото летище

около Аралско море.

— Това е Аралск в Казахстан — прекъсна го Ерик.

За Кабрило беше пълна тайна как Стоун помни подобни излишни

неща, но това го правеше един от най -добрите изследователи в занаята.

— След това искам да изровите всичко за човек на име Карл

Петровски. — Кабрило произнесе името буква по буква . — Името не е

толкова необичайно. Съсредоточете вниманието си върху лица,

свързани с Аралско море, адмирал Пьотър Кенин или Никола Тесла.

— Името на Кенин е свързано с ареста на Юрий Бородин, но какво

търси Тесла в тази каша?

— Нямам представа, но това бе ше последната дума на Юрий.

Ерик замълча, за да осмисли тази информация.

— Хуан, съжаляваме. Чухме, че е ранен, но не знаехме, че е

починал.

— Момчета, вие сте в почивка, така че няма как да знаете.

— Като се има предвид състоянието на океана и т.н.,

приблизителното време на пристигане в Трондхайм няма да е по -рано

от дванайсет часа.

— Знам. Направете каквото можете. — Хуан затвори и се върна

при Макс на бара. После сипа още по една водка.

— Какво ти подсказват инстинктите? — полюбопитства Макс.

— Първо, ако изпия още една водка — той гаврътна чашката, —

утре сутринта ще ми е кофти.

— А второ?

— Времето за вкарването на Юрий в затвора не е случайно

избрано. Мисля, че е открил нещо за адмирал Кенин и то е свързано с

Никола Тесла и Аралско море.

— Как?

— Докато Стоуни и Мърф изровят някаква информация, не мога да

ти кажа. Юрий ми каза това на смъртния си одър и аз възнамерявам да

го разровя.

Онези, които познаваха Хуан Кабрило, знаеха, че щом съзнанието

му е заето с мисия, няма много неща на този свят, които мо гат да го

спрат. И всеки, който се опита да го направи, ще разбере истинското

значение на думата решимост.

5.

Подводницата беше в режим на супер тихо придвижване. Намираха

се на петнайсет мили от Калифорния и между тях и брега един катер на

Американската брегова охрана мързеливо плаваше по курс Сан Диего.

Катерът се намираше на по -малко от четири мили. Екипажът не беше

пуснал сонара и макар подводницата да се намираше в международни

води, не можеха да си позволят да бъдат открити. Присъствието на

дизелова подводница толкова близо до американския бряг щеше да

предизвика бърз и смъртоносен отговор.

Катерът нямаше въоръжение, с което би могъл да елиминира

подводница от клас «Танго», той можеше да я следи със своя сонар,

докато не дойде противолодъчен самолет от няколкото военновъздушни

бази на флота, които бяха наблизо. Бяха стигнали твърде далеч и сега,

в края на мисията, щеше да е жалко да бъдат потопени. Ако трябваше

да се крият тихо под водата в течение на час или два, докато катерът се

махне — така да бъд е. Търпението и мълчанието бяха двете главни

достойнства на подводничаря.

Пътуването на север им беше отнело цяла седмица. Повечето време

плаваха извън обичайните плавателни коридори и на шнорхелна

дълбочина, за да може дизелите на лодката да получават въз дух. Само

когато сонарът откриеше наблизо кораб — обикновено идващ от Азия,

защото се бяха озовали пред пристанищата по западното крайбрежие на

САЩ и Мексико, прибираха шнорхела и се потапяха по -дълбоко.

Обикновено екипажът се състоеше от седемнайсет офице ри и шейсет и

един моряци, но на тази подводница имаше само двайсет и четири

души, с които капитанът много се гордееше.

— Докладвай данните от сонара — прошепна той. Стоеше зад

мъжа, приведен над древната пасивна сонарна система.

Морякът свали една от слуш алките от ухото си и докладва:

— Катерът продължава да плава с осем възела. Според мен се

намира на пет мили от нас.

В много отношения разстояние от пет мили беше изпълнено с

опасности. Пет минути пътуване с кола или два часа пеша. В океана,

където звуците могат да пътуват далеч -далеч в неговата необятност,

пет мили са разстояние, на което можеш да подвикнеш някому.

— Някакви признаци, че претърсва със сонар?

— Не, капитане, защото иначе щеше да изключи двигателите и да

легне на дрейф. Ако работят, не може да чуе нищо друго, освен

собствените си винтове.

В този момент мъжът отново нахлузи слушалките. Сякаш думите

им бяха чути от американците.

— Капитане… изключи двигателите. Ляга на дрейф!

Капитанът сложи успокояващо ръка върху рамото на момчето.

— Спокойно, синко. Не може да ни чуе, ако не вдигаме шум, нали?

Момчето погледна виновно.

— Да, капитане.

— Ние сме една тиха деветдесетметрова точка в океана. Нищо няма

да чуе тук. След малко ще продължи.

Капитанът огледа малкото помещение. С ниския си таван беше

клаустрофобично като гробница, а на червеното бойно осветление

лицата на мъжете изглеждаха демонични. В центъра на помещението

като сталактит от стомана висеше перископът. Около него бяха

струпани

рулевата

рубка,

контролното

табло

на

инженерите,

капитанският стол и още няколко други бойни поста. Подводницата

беше толкова стара, че всичките ѝ уреди бяха още аналогови, с

обикновени циферблати и стрелки, и много приличаха на онези от

Втората световна война, защото бяха изкопирани от германските.

Въздухът беше д оста хладен — сега, когато подводницата се движеше

на акумулатори, не смееха да пилеят амперите за отопление. Въпреки

това на няколко от мъжете лицата бяха потни. Напрежението беше

доловимо.

— Капитане, катерът продължава да е на дрейф.

— Няма нищо, момче. Нека си стои. Нямат представа, че сме тук.

Вече повече от час плаваха в свръх тих режим, след като откриха и

разпознаха катера с помощта на база данни от акустични сигнали,

събрани на магнетофонни ленти — още една древна технология, която

подсказваше, че корените на клас «Танго» са в 70 -те години.

Когато се подадеше сигналът за тревога, той беше особено остър и

пронизителен.

Морякът най-близко до сирената не забрави онова, на което го

бяха учили. Повечето мъже щяха да останат няколко секунди като

вкопани на място, докато мозъците им обработват източника на

натрапчивия шум, но той се задвижи със скоростта на котка и натисна

бутона, който спираше сирената. Половината от червените бойни

индикатори започнаха да пулсират — визуално доказателство за

развитието на някакъв спешен случай.

Докато мъжете си разменяха тревожни погледи, времето сякаш

беше спряло. Сега бяха изправени срещу две опасности: американския

катер, който се вслушваше в звуците, идващи от бездната, чрез

привързан за кърмата сонар, долавящ и най -тихия необичаен звук. Една

история от Студената война разказваше как съветска подводница била

проследена през цялото ѝ пътуване от четири хиляди мили, защото

един от моряците обичал да пука балончета с вносна дъвка, щом остане

сам. И втората — дали онова, к оето датчиците на подводницата бяха

открили, беше толкова опасно за живота, че да си заслужава

включването на сигнала за тревога?

Отговорът на втория въпрос дойде под формата на струйка дим,

която се понесе от един от вентилационните отвори на тавана. Дока то

екипажът още гледаше, струйката се превърна в кълбящ се облак.

Подводничарите се страхуват от пожар повече, отколкото от

удавяне.

Беше очевидно, че лодката гори.

Капитанът огледа командната рубка, спирайки очи за секунди на

съответния човек, преди да пр одължи нататък. Помощ от никъде не

можеха да очакват. Той спря поглед на първия си помощник.

— Помощник, ограничете огъня с цената на всичко. Същевременно

трябва да се пази тишина.

— Слушам — каза мъжът и се втурна напред, където димът

изглеждаше най -гъст.

— Докладвай резултатите от сонара — поиска капитанът със

заучено безразличие. Трябваше да покаже на екипажа, че няма нужда да

се паникьосва. Обаче стомахът му се беше свил.

— Катерът още е на дрейф — докладва оператора на сонара, който

притискаше с една р ъка слушалките толкова силно, че пръстите му бяха

побелели.

— Чуха ли ни?

— Чу ни, но не знае какво точно е чул.

— Ако беше на негово място, какво щеше да направиш?

— Капитане?

— Отговори.

— Ъъъ — поколеба се момчето.

— Лесен въпрос. Отговори. Какво би нап равил?

— Щях да обърна кораба по посока на шума и да мина още веднъж

със сонара, за да се опитам да чуя още нещо.

Капитанът знаеше верния отговор, същия, който му даде морякът,

но инстинктите му подсказваха да последва първия помощник. Огънят

беше

непосред ствената

опасност.

Американският

катер

беше

второстепенната. Но подготовката му говореше друго. Трябваше да

остане тук. Добрият водач трябва да отделя инстинктите от обучението,

защото това разделение запазва живота на екипажите. Най -

непосредствената запла ха за подводницата не беше пожарът, а катерът

на бреговата охрана.

Той зачака с останалите моряци, впил очи в часовника над бойния

пост на оператора на страничните рули.

Катерът продължаваше да лежи на дрейф и да прослушва района.

Когато изминаха шест мину ти, капитанът изпусна малко от дъха, който

си беше поел още когато прозвуча алармата. На седмата издиша

останалото.

— Момчета, смятам, че ни пропусна — прошепна той. В този

момент се върна първият помощник. — Малък пожар в камбуза. Беше

се запалила някаква мазнина. Няма повреди.

— Капитане, двигателите на катера току -що заработиха. Започна

да се отдалечава.

— Обръща ли?

Чакането нямаше край, но изведнъж младият моряк се обърна към

своя командир с широка усмивка.

— Пое курс на юг и вече плава с осем възела.

— Всички свършихте добра работа — каза капитанът с почти

нормален глас. Той погледна към стоическото лице на адмирал Пьотър

Кенин. Не знаеше какво да очаква, но се изненада приятно, когато

мъжът неохотно му кимна в знак на уважение.

Кенин се беше облегнал на една от херметичните врати и сега се

изправи и викна:

— Край на маневрите.

Червеното бойно осветление бе изгасено и мостикът беше залят от

ярка бяла светлина. Техници, доскоро невидими, дойдоха в командната

централа, за да проверят оборудването, а моряц ите пред различните

бойни постове наставаха от местата си. Телата им бяха толкова

напрегнати и изтощени, сякаш това беше истински сблъсък с

противник, а не тренировка. Въпреки това чувстваха удовлетворение от

добре свършената работа.

— Капитан Ескобар, поз дравления — каза Кенин и му стисна ръка.

Говореше английски — единствения език, на който можеха да се

разберат.

— За миг си помислих, че сме се провалили — призна Хесус

Ескобар. — Много неподходящ момент за симулиране на пожар.

— Добрият капитан на подводн ица може да се справя с кризите

една по една. Великият може да се оправя с по няколко наведнъж.

Ескобар си позволи пестелива усмивка заради комплимента.

Кенин продължи:

— Капитане, с това твоето обучение е завършено. Ти и хората ти

сте готови да отплавате.

— Картелът ще бъде доволен да го чуе. Той вложи много пари в

това предприятие и вече е време да използваме новата си играчка.

— Когато дойдохте в Сахалин, не ми ли каза, че ще са нужни само

два курса от Колумбия до Калифорния, за да излезе картелът на

печалба?

— Да — отговори Ескобар и поглади черния си мустак. — С

половин екипаж и достатъчно гориво за отиване и връщане можем да

натоварим няколкостотин тона кокаин.

— Приятелю, пред мен ти доказа, че ще направиш много повече от

два курса. — Кенин прегърна м ъжа през рамо, което само подчерта

физическите различия помежду им. Колумбийският трафикант имаше

физиката на типичен подводничар — метър шейсет и два и жилест,

руският адмирал опираше в тавана със своите метър и деветдесет. Беше

типичен мъж исполин, с мас ивно тяло и железен организъм. —

Довечера ще организирам празненство във ваша чест и по случай трите

дълги месеца обучение. Утре ще си отспите след купона, а вечерта под

прикритието на мрака ще пуснем лодката ти от плаващия сух док и ще

поемете за вкъщи.

— Адмирале, оказваш ни голяма чест!

— Капитане, информирай хората си. Ще се видим по -късно.

Кенин се обърна и влезе в кулата, за да се изкачи по стълбата към

външния мостик, където чакаше един от неговите хора, за да му отвори

люка. Тренировката беше продъл жила пет часа и той отчаяно се

нуждаеше от глътка чист въздух, но трябваше да почака още малко.

Деветдесетметровата подводна лодка лежеше в търбуха на затворен

плаващ сух док, който от своя страна бе пристанал в полуизоставена

военноморска база, която Кени н използваше като своя собствена. Той

спусна една външна стълба и прекоси подвижния трап до метална

пътека, простираща се по протежение на сухия док. Вдлъбнатото

пространство миришеше на морето, в което «Танго» лежеше, на дизел и

ръжда. Мощните прожектори на тавана не успяваха да разпръснат

напълно сумрака.

Както беше обичайно за него, вървеше забързано с големи крачки

и стигна до няколко стълбища, които щяха да го отведат до люка, през

който се излизаше. Едва когато прекрачи през тази врата, напълни

гърдите си с чист въздух. Слънцето отдавна беше залязло и духаше

хладен вятър. Беше около четири градуса и Кенин знаеше, че настъпи

ли зимата, температурата щеше да падне до минус четирийсет.

По друг трап слезе на стария флотски пристан. Докът беше от

напукан бе тон и надигнали се от студа павета — между тях и

пукнатините в бетона растяха снопчета бурени. Зрителното му поле в

посока към сушата бе препречено от рушащи се складове, чиято боя

отдавна беше олющена от ветровете, спускащи се с вой от Сибир.

Чакаше го ко ла, шофьорът изскочи и застана мирно, щом го зърна да се

появява от сухия док.

Мъжът отдаде чест и отвори задната врата. Кенин се отпусна на

дебело тапицираната кожена седалка и веднага измъкна защитения си

срещу подслушване мобилен телефон. В подводницата нямаше сигнал и

бе пропуснал дузина обаждания. Засега реши да върне само едно

обаждане — от неговия адютант капитан трети ранг Виктор Гогол.

— Гогол, Кенин се обажда.

— Адмирале, как мина?

— Утре вечер отплават.

— Пристанищните работници ме увериха, че пр испособлението е

готово — продължи Гогол.

— Не мога да си обясня как им е хрумнало на колумбийците, че ще

им позволя да купят още една подводница, за да превозват кокаин до

Америка. Ескобар изглежда достатъчно способен, но американският

флот ще се лепне за петите му пет минути след като напусне Южна

Америка. Години са нужни, за да обучиш екипаж както трябва, за да

избягва американския сонар. Тези глупаци си мислят, че за три

седмици са овладели лодката!