Мираж

Ръцете му трепереха тол кова силно, че трябваше да направи три

опита, докато включи водолазния си фенер. Светлината му някак си

направи самотата малко по -поносима. Нали в края на краищата

човеците бяха социални животни? А да умреш сам е един от най -

големите страхове на нашия вид. Погледна към циферблатите на

водолазните бутилки. Десетте минути, които си беше отпуснал, бяха

изтекли. Вдишваше тримикс, който беше толкова аморфен, че не

можеше да бъде уловен от индикаторите на бутилките.

Усещаше го. Всяко вдишване беше по -рядко, по-несъществено.

Независимо колко дълбоко вдишваше, не можеше да напълни дробовете

си с въздух. Паниката отново се опита да впие зъби в краищата на

съзнанието му, но той полагаше усилия да вдишва равномерно. Макс

искаше от него да издържи още няколко минути.

Фенерчето се изплъзна от ледените му пръсти. Беше му толкова

студено, че вече не трепереше. Продължаваше да се опитва да вдишва

въздух, какъвто просто нямаше, и каквито и психически номера да

прилагаше, те не можеха да отрекат този факт. Беше хвърлил заровет е,

но сборът от числата се оказа недостатъчен. Хуан никога не си го беше

представял така. Винаги беше предполагал, че ще умре в някоя

престрелка. Ако се погледне статистически, още преди години

трябваше да е застрелян. Обаче всички белези от куршуми по тял ото му

бяха на безопасни места. Смешно нещо. Да оцелееш във всички тези

престрелки и да умреш при гмуркане!

Досмеша го от тази ирония на съдбата, но нямаше достатъчно

въздух, така че се задоволи с многозначителна усмивка и бавно започна

да изпада в безсъзн ание.

— Хайде, побързай, мамка му! — излая Макс. — Вече трябваше да

ги видим!

Стоеше наведен над рамото на техника и двамата гледаха

видеозаписа от камерите на «Малкия дебелак». Досега не бяха видели

нищо друго, освен голата пустош на равното морско дъно . Намираха се

точно на мястото, но корабните останки сякаш бяха изчезнали.

— Сигурен ли си, че си на мястото?

— Да, Макс, и не разбирам какво става.

Изображенията бяха зърнисти, лошо осветени и неспокойни, но без

съмнение нямаше и следа от стария миноносец . Двамата мъже гледаха

толкова напрегнато, че очите им се насълзиха, защото се опитваха да

видят подробности, каквито просто нямаше.

— Ето, ето! — изрева Макс. — Завърти безпилотника двайсет

градуса дясно на борд. Техникът заработи с джойстика, докато на с то

трийсет и седем метра под тях «Малкият дебелак» чевръсто се

завърташе.

— Аха! — извика Макс. Около безпилотната подводница се

виждаше район, покрит с отломки, който се простираше далеч извън

светлините на прожекторите. Бяха се озовали няколко метра встр ани, а

при тази работа това беше разликата между успеха и провала.

— Хуан трябва да е някъде тук.

— Няма ли да доплува, като види светлината?

— Ако може. Не знам в какво състояние е.

Малката безпилотна подводница се движеше над отломките и този

път техникът беше този, който видя слаба светлина да се показва иззад

стар котел. Той прекара робота зад котела и на светлината от

прожекторите видяха Председателя рухнал до него, а ръцете му бяха

отпуснати с дланите нагоре до фенерчето на дъното. Главата му беше

увиснала на едното му рамо в неестествената поза на смъртта. От

регулатора му не излизаха мехурчета.

— Не — прошепна Макс и го повтори още по -тихо. Третият път

почти не издаде звук. — Не.

Не можеше да приеме тази гледка. Не можеше да повярва, че Хуан

е мъртъв. Че е предал своя най -добър приятел.

Затова извика отново:

— Не!

Протегна се и се вкопчи в джойстика на техника, за да запрати

«Малкия дебелак» с колкото сила можеха да развият малките му мотори

към Председателя.

Вместо да падне от удара, трупът на Хуан с е стегна. Главата му се

вдигна от рамото и той протегна ръка, за да хване безпилотника.

Техникът ахна.

— Заспал ли беше?

— Като се съди по това колко малко мехурчета излизат от

регулатора му, вероятно е изгубил съзнание. — Макс не можа да се

сдържи и на ли цето му грейна широка усмивка.

Хуан сънуваше покойната си жена, загинала при автомобилна

катастрофа, докато той изпълняваше мисия на ЦРУ. В душата си

знаеше, че самотата я беше тласнала към пиенето. Алкохолът в кръвта

ѝ беше два пъти повече от допустимо то съдържание. Нямаше значение,

че беше излязла с приятели. И те не я бяха спрели да шофира. Негова

беше вината за нейната смърт. Точка. Когато беше много уморен,

спомените за нея го преследваха насън.

Събуди се от удар и втренчи поглед в ярката светлина, която го

заслепяваше. Миг по -късно се сети за опасното положение, в което се

намира, обаче на гладуващия му за кислород мозък трябваха още

няколко секунди, за да разбере какво се е случило. Това беше «Малкият

дебелак». Той го осветяваше. Протегна се към ма лката безпилотна

подводница и напипа допълнителните резервоари, които Макс беше

закрепил към него като дисаги на муле. Хенли дори ги бе разположил

така, че маркучите за въздух бяха леснодостъпни.

Хуан не беше вдишвал въздух вече в продължение на минута и

зрението му се беше свило до точка, заобиколена от сиво, но бе запазил

достатъчно разсъдък, за да откачи маркуча от маската и да включи в

регулатора този от помощния резервоар. Минаха петнайсет секунди, но

нищо не се случи. Той още не получаваше въздух. Тог ава по някаква

причина «Малкият дебелак» отново се блъсна в него.

Макс се опитваше да му каже нещо. Какво? Не знаеше и искаше

просто да заспи отново. Главата му клюмна и безпилотната подводница

за трети път се блъсна в гърдите му. Тя се завъртя така, че об емистият

резервоар с тримикс се озова пред него.

Клапанът. Хуан се протегна и го отвори. С живително съскане

шлемът му се изпълни с въздух за дишане и той го пое толкова дълбоко

в гърдите си, че имаше чувството, че ще се пръснат. След като

изгладнелият му за кислород мозък заработи отново, объркването му

започна да изчезва. Вдиша десет -двайсет пъти дълбоко, замаян от

усещането и от чувството на дълбока благодарност. Показа с пръсти

пред камерите, монтирани под прожекторите, водолазния знак «всичко

е наред». В отговор «Малкият дебелак» се завъртя на триста и шейсет

градуса като доволно кутре, което си гони опашката. Отпусна се на

дъното до него, сякаш очакваше да го погали. Едва тогава Хуан видя

пакета, който Макс бе закрепил на горната част на робота. Отвори го и

безмълвно отправи благодарствена молитва. Макс мислеше за всичко.

Ръцете му бяха толкова безчувствени, че едва успя да пъхне пръст в

пръстена за задействане на магнезиевата факла, но накрая успя.

Светлината беше ослепително бяла и щеше да увреди рети ната му,

но той беше извърнал глава. Не му пукаше за светлината, а за това, че

горенето на факлата загрява водата там, в завета на котела. Само след

няколко секунди усети разликата. В пакета имаше и комплекти

химически отоплители. Счупи печатите им, за да ги активира, и ги

пъхна между бедрата и под мишниците си. Другите напъха между

водолазния костюм и компенсатора на плаваемостта точно над сърцето

си.

Отпусна си десет минути за съвземане. Когато вече беше готов за

тръгване, «Дискавъри 1000» с акрилния си к упол и Ерик Стоун на

щурвала вече му правеше компания. «Малкият дебелак» и «Дискавъри»

останаха при него през цялото затъпяващо изплуване и се рееха

наблизо, докато трябваше да прави дългите спирания за декомпенсация.

Въпреки студа и изтощението той не бър заше и внимаваше за

безопасността. Знаеше, че вероятно ще му се наложи да остане с Майк

за декомпресия в тясната барокамера на «Орегон».

Почти целият екипаж беше дошъл в лунния басейн, когато той най -

накрая се показа от водата и бе посрещнат с продължителн и

ръкопляскания, с викове и подсвирквания. Макс изглеждаше особено

доволен от себе си и дори главният лекар се усмихваше, макар че се

притесняваше за здравословното му състояние.

Помогнаха му да излезе от водата и техниците го освободиха от

оборудването за рекордно време.

— Как се чувстваш? — попита го Джулия Хъксли, пробивайки си

път до него. — Някакви симптоми?

— Студено ми е — отговори Хуан с тракащи зъби. — Гладен съм и

ужасно ми се пикае. — После се обърна към Хенли, който се суетеше

зад Джулия. — Никога не съм се съмнявал в теб.

— Защо да го правиш? — отговори Макс високомерно. — Та аз

никога не съм те прецаквал.

— Благодаря.

— Длъжник си ми.

— Хайде, стига толкова мъжка дружба — прекъсна ги Хъкс. —

Хуан, отиваш при Майк за декомпресия, за да мога да с ледя и двама ви

за признаци на кесонна болест.

— Той и Еди добре ли са?

— Еди може би има сътресение на мозъка. Майк е добре. Това е

само предпазна мярка.

— Запазил ли е пробата, или всичко е било напразно?

— Не знам — отговори Хъкс, а в това време Макс за д нея извади

пробата с жеста на истински фокусник.

— Ето. Марк вече му хвърли едно око и каза, че няма представа

какво е.

Хуан взе дългата три сантиметра пръчка, докато го влачеха към

барометричната камера в дъното на трюма за подводници. Имаше

грапава текстура, но не приличаше на нищо, което беше държал някога.

Ако се наложеше да опише с една -единствена дума текстурата, щеше да

използва «чуждоземна». Върна пробата на Макс.

— Намери отговорите.

— Марк и Ерик ще се занимават цяла нощ с нея. Обещавам ти. А

сега влизай в саркофага при Майк. Аз ще кажа в кухнята да ви свалят

нещо за хапване. Ще бъде интересно да се види как Морис ще сервира с

бели ръкавици през въздушен шлюз.

Хуан влезе през тежката врата в първата секция на барометричната

камера и седна на тънк о тапицираната пейка. Въздушното налягане

щеше да бъде повишено до петдесет процента от онова, на което бяха

изложени с Майк на дъното. След това можеше да влезе във втората

секция, където Троно вече го чакаше. Съоръженията бяха примитивни и

голи, приличах а на нещо, излязло от учебен филм на флота от 60 -те,

обаче в името на безопасността Хуан беше готов да се подложи на

скуката.

Преглътна, за да прочисти ушите си, докато налягането в секцията

нарастваше, прехвърли през ума си всичко, случило се през последн ите

няколко часа, и го отбеляза като най -щастливото избавление в живота

си.

18.

В седем и половина на следващата сутрин доктор Хъксли освободи

и двамата водолази. Кабрило се упъти право към каютата си,

забелязвайки, че времето се разваля, защото люлеенет о се беше

усилило доста, докато крачеше по коридорите. Беше прекарал трийсет

минути в малката душ -кабина в барометричната камера, за да се

стопли. Затова сега душът му беше кратък и се обръсна, използвайки

същия бръснач, който дядо му бе използвал цели чет ирийсет години

като бръснар. След като подсуши бръснача и лицето си, сложи си малко

автършейф, облече джинси и черно поло и се отправи към

каюткомпанията за закуска. Първо се отби в кабинета си, за да провери

на таблета тяхното местоположение, и със задово лство отбеляза, че се

движат добре за предстоящата среща с яхтата на емира «Шакир».

Седна на маса в средата на помещението и още не се бе настанил

както трябва, когато Морис вече му наливаше кафето в чаша от

майсенски порцелан.

— Добро утро, капитане. — Като бивш моряк от кралския флот,

главният стюард не се съобразяваше с фирмената структура на

Корпорацията и никога не наричаше Хуан председател. «Орегон» беше

кораб, Кабрило командваше, значи беше капитан. — Нали няма лоши

последствия от твоето приключение?

— Не, като се изключат болките в кръста от спането на скапаната

койка. Благодаря. — Отпи от силното кафе с благодарност. — Сега съм

още по-добре. Каквото и да ми донесеш за закуска, искам двойна

порция наденица.

— Проверявал ли си наскоро нивото на холест ерола си?

— Още миналата седмица Хъкс ми разреши двойна порция свинско

на закуска.

— Слушам, капитане.

Ерик и Мърф влетяха в спокойната трапезария като разгневени

носорози, видяха Председателя и се втурнаха към него. И двамата бяха

със същите дрехи, които носеха вчера, и имаха нервния, напрегнат вид

на хора, прекалили с кофеина.

— Добро утро, господа — добродушно ги поздрави Хуан. — Какво

ви кара да препускате като подплашено хергеле?

— «Ред Бул» и нашите проучвания — отговори Марк.

Кабрило заряза преструвк ата на незаинтересуваност и попита:

— Какъв е този материал?

Ерик отговори пръв:

— Нещо, което беше открито едва преди няколко години.

— Това е мета материал — добави Мърф, сякаш това обясняваше

всичко.

— Което значи…?

—

Материал,

създаден

на

почти

нанорав нище.

Неговата

конструкция е причина за необикновените му качества. Например да

изкривява светлинните или звуковите вълни.

— Представи си картоните за яйца, които гаражните рок групи

използват за шумоизолация на местата, където репетират. Умножи го

по сто и след това го смали до наноразмери. Материалът поддържа

точните ъгли за отразяване на каквото си поискаш.

— Ще заглуши ли звук? — попита Кабрило, смятайки, че е разбрал.

— Да, но на честоти, които ние не можем да чуем.

Хуан осъзна, че не е разбрал.

— Какъв е смисълът?

— Тяхната форма им дава характеристики, които иначе не биха

имали. Подобно на отразителните плочки на невидимите самолети.

Тяхната форма, а не сплавта, от която са направени, води до стелт

характеристика.

— Плочките също имат стелт характерис тика — вметна Марк,

защото всяко отклонение от пълната истина го вбесяваше.

— Ако нямаш нищо против, опитвам се да обясня.

— Добре де.

— И какво прави този мета материал?

— Нямам представа — призна Ерик.

— И аз — обади се Мърф като ехо. — Конструкцията на цялата

клетка определя и нейната цел. Метаматериалът я осъществява.

— Би ли могла да обвие кораб със светлина? Да го направи

невидим?

— Възможно е. Може и да работи на електромагнитната дължина

на вълната.

— Дори на акустичната — добави Стоуни. — Някакво обяснение

защо долу по нея нищо не растеше?

— О, пълно е с кадмий, който е много отровен. Като живака.

Можеш да работиш с него, няма никакви проблеми, но не бива да

попада в кръвоносната ти система.

Дойде Морис и сервира храната на Хуан, вдигайки сребърния

капак с малко театрален жест. Беше омлет, точно какъвто Кабрило

искаше — претъпкан с наденица.

— Добре, разказахте ми каквото знаете. Защо сега не направите

някои предположения?

— Когато се срещна с професор Тенисън, той спомена ли нещо за

французите?

— Всъщност да — отговори Хуан, припомняйки си странния обрат

в разговора със специалиста по Тесла. — Каза, че Морис Джесъп,

човекът, който популяризирал филаделфийския експеримент, през 1959

г. бил убит от френски агенти, а убийството било замаскирано като

самоубийство.

— Той вярваше ли в това?

— Не мога да кажа. Не, чакай малко. Каза, че това било

конспиративна теория — значи не е вярвал.

— Може би не е — каза Мърф с увлечение. Като единственият на

кораба, който си падаше по конспиративните теории, задълба с

удоволствие в темата. — Чуйте това. През пролетта на 1963 година в

Аляска един от рейнджърите намира останките на трима души, умрели

по някое време през зимата. Труповете били оглозгани от мършояди,

така че установяването на самоличността им било невъзможно . Ето

сензацията: в джобовете на единия намерил френски франкове.

— Е?

— Не съм казал още най -важното. Всички били по бели престилки,

а под тях по шорти и тениски. Освен това лежали върху ивица бял

пясък по средата на тайгата. Когато рейнджърът се върнал с екип, за да

приберат труповете, дивите животни ги били отнесли. Единственото,

което успял да направи, е да вземе проба от пясъка.

Изпратил я на геолог от Аляския университет в Анкъридж, който

установил, че пясъкът е чист силиций, но с голяма концентрация на

сухоземни корали. Рейнджърът изгубил интерес към случилото се, но

геологът, Хенри Райдър, продължил да рови.

Ерик се включи в разказа:

— Отнема му три години разпитване и сравняване на проби, но

накрая открива, че намереният в Аляска пясък отговаря на т ози в атол,

наречен Роа, разположен почти в средата на Тихия океан.

— Това важно ли е? — попита Кабрило. Мърф отговори почти

тръпнещ:

— Роа е мястото, откъдето французите наблюдават тестовете на

техните атомни бомби. През 60 -те там е имало значително насел ение от

инженери и учени. Този Райдър се свързал с френското правителство и

попитал дали са изгубели учени на Роа. Изправил се пред стена. Било

по времето на Студената война и всичко било строго секретно. Но той

не се отказал. С помощта на една жена от фак ултета по френска

филология в университета той се обадил по телефона в най -добрите

френски технически университети и най -накрая успял да установи

имената на тримата. — Мърф извади омачкан лист хартия от джоба си.

— Доктор Пол Брусар, професор Жак Молиер и доктор Виктор Куенел

изчезват през 1963 година. И тримата са свързани с френската програма

за ядрено въоръжаване.

Обажда се на техните вдовици. Две от тях отказват да разговарят с

него, но едната признава, че правителството я е задължило да пази

тайна. Тя потвърждава единствено, че преди три години съпругът ѝ бил

на остров Роа и че оттогава не е чувала нищо за него.

— Откъде си научил всичко това? — попита Хуан, опитвайки се да

намери смисъл в казаното.

Двамата гении се спогледаха смутено.

— Ами от сайтове за конспиративни теории — призна Мърф.

— Значи всичко това може да се окаже купчина лъжи?

— Да, но ние се обадихме в Аляска. Хенри Райдър е починал

отдавна. Както и съпругата му. Дъщеря му още живее в Анкъридж и си

спомня, че баща ѝ държал виала с пясък на бюрото си, която не ѝ

давали да пипа, защото била малко момиче.

Стоун отново се намеси.

— Имал приятелка, която идвала от време на време и името ѝ

звучало като Катрин Деньов.

— Добре — каза Хуан накрая. — Това придава на историята

известна правдоподоб ност. Обаче къде ни води всичко?

— Ами че Филаделфийският експеримент е бил нещо реално, но не

така, както се е писало за него. И че французите наистина са убили

Морис Джесъп, за да му запушат устата, продължавайки изследванията

в една от най -тайните си ор ганизации. Обаче нещо се е объркало и

тримата в бели престилки, и пясъкът, върху който са стояли, били

пренесени от неизвестна сила в Аляска. По същия начин, както корабът

на Джордж Уестингхаус години по -рано попада в Аралско море.

— Нали знаете, че не си падам по научната фантастика —

предупреди ги Хуан.

— Председателю, преди няколко години клетъчните телефони бяха

научна фантастика. Самолети, ракети, ядрени подводници, триизмерни

принтери — списъкът е безкраен.

— Аз залагам на Сейнт Джулиън Пърлмутър.

— Защо?

— Помолих го да проучи «Лейди Маргарет». — Пърлмутър беше

близък приятел на Дърк Пит и Кабрило също започна да разчита на

него. Мъжът притежаваше най -голямата частна сбирка от книги за

морето, вестници и разкази в света, както и нюх на ловджийско куче за

разкриване на тайни. — Някак си не мога да повярвам в машини за

телепортиране. Мисля, че някой е отвлякъл яхтата на Уестингхаус и

така е попаднала в Русия. Накарах Пърлмутър да се опита да докаже

теорията ми.

— Обаче ние вече проучвахме тази възможност и нищо не

открихме.

— Вие, момчета — усмихна се Хуан, — смятате, че всичко, което

трябва да се знае, вече го има в интернет. В библиотеките има десет

пъти повече информация, отколкото в мрежата. Може би дори хиляда

пъти. Вярно, че вие двамата надхвърляте търсенето в гугъл, но не може

да се сравнявате с Пърлмутър, когато търси отговор на някакъв

езотеричен въпрос.

От интеркома се чу гласът на Хали Касим. Той беше офицерът по

комуникациите на «Орегон».

— Председателю Кабрило, моля елате в командния център.

Хуан остави салфетката до опразнената чиния и се изправи.

— Моля да ме извините. По -късно ще продължим.

Когато Кабрило влезе, Хали седеше пред пулта за управление в

десния край на командния център. На врата на родения в Ливан Касим

висяха слушалки, а щръкна л кичур на темето му подсказваше, че току -

що ги е свалил.

— Какво става?

— Имаш обаждане от номера, който дадохме на Детето, но не е

той.

— А кой?

— Пьотър Кенин. Поиска да говори лично с теб.

Кабрило почувства как го залива вълна от гняв, но бързо я

потисна. Сега не беше време за прояви на чувства. Седна на своето

обичайно кресло и взе слушалката на вградения в подлакътника

телефон. Вдигна я до устата си и кимна отсечено на Хали.

— Кабрило.

— А, и не се наричаш председател? — подхвърли Кени на руски. —

Зная, че говориш руски, така че не се преструвай.

— Какво искаш? — попита Хуан на същия език.

— Искам да знам защо не мога да се свържа с К -154.

— Защото потъна десет минути след като се опита да ме убие. —

Кабрило изчака част от секундата, за да може Кенин д а схване

казаното. — Удариха се в морското дъно толкова силно, че

подводницата се отвори като консерва сардини. Военният флот на САЩ

беше уведомен от неизвестно лице за произшествието и след двайсет и

четири часа на мястото ще има спасителни кораби, за да я извадят.

— Какво си направил? — изрева яростно адмиралът.

— Кенин, ти започна това, така че не ми се прави на невинен,

когато ти се опълчваме.

— Бъркате се в неща, които не ви засягат.

— Засегнаха ме в мига, когато умря Юрий Бородин. Нямам

представа какв и игри играеш в руския военен елит и откровено казано,

не ми пука. Единственото, което знам, е, че ще те спра.

— Това са самозаблуди, господин председател. Ти сам признаваш,

че не знаеш какво правя, така че как ще ме спреш? Разбира се, не по

същия начин, п о който ми попречи да затворя устата на Тенисън. В

момента си и винаги ще бъдеш една крачка след мен.

Очевидно Кенин не знаеше, че Тенисън е още жив и е на безопасно

място.

— Смяташ, че след като си пипнал Детето, аз нямам други

източници?

— А, да, тайнств еното Дете. Какво излезе — повече го е грижа за

собствения му живот, отколкото за интересите на неговите клиенти.

— Премълчал е достатъчно, за да направи твоят командир на

подводницата фатална грешка — затапи го Хуан. — Но той не е важен.

Важният си ти. Сп ри онова, което си планирал, и всичко ще свърши

дотук. Съгласен ли си?

— Съжалявам, но не съм. Виж, твърде си закъснял. Всъщност

твоята намеса ме накара да изтегля един планиран тест по -рано и да

променя мишената си. Искам да приемеш случилото се много лич но.

Ако не се беше намесил, емирът щеше още да е жив, както и

прекрасната Линда Рос.

Хуан изстина.

— Какво си направил?

— Убедих клиента ми, че играчката, която им построих, работи.

Провери си имейлите. — Връзката прекъсна.

Кабрило скочи от креслото си и с екунда по-късно вече беше

надвесен през рамото на Хали.

— Е?

— Прекара обаждането през всяка релейна станция по света, но го

засякох на военно летище извън Москва.

Хуан повика по интеркома Стоун и Мърф да се явят незабавно в

командния център. През това вре ме Хали провери имейл адреса, но още

нямаше нищо.

Какво е направил Кенин? Въпросът се блъскаше из главата на

Кабрило, докато неговата загриженост за Линда и емира превърна

вкусната му закуска в гранитно паве.

Като се вземат предвид ресурсите, които Кенин б еше вложил в

тази операция, това би трябвало да е последният му голям удар. Ако се

беше измъкнал целият в бяло, можеше да се бори за пост в кабинета

или най-малкото за място в Генералния щаб. Другата възможност пред

него е била да продължи да мами в рамкит е на системата. Очевидно

беше избрал втората и сега трябваше да изчезне, защото каквото и да

беше откраднал от него, руският военен флот щеше да иска да си го

върне.

Стоун и Мърф дотичаха запъхтени.

— Кенин току -що се обади и каза, че е тествал онова, върх у което

е работил, преди да го предаде на своя клиент. Това означава, че ще се

опита да изчезне. Намира се във военновъздушната база «Раменское».

Това е изходната му точка. Влезте в компютърната им система и

разберете и къде се готви да отиде. Аз ще се оба дя на Лангстън, за да

го питам не можем ли да използваме шпионските птички на Чичо Сам,

за да проследим самолета му.

— Хуан — прекъсна го Хали, — дойде.

— По същия маршрут?

— Да. Не знае, че сме го проследили до мястото, иначе не би си

правил труда.

— Добра работа. Това е първата следа от Кенин, след като

ударихме затвора, където бяха заключили Юрий. Отвори го. — Хуан

кимна на Стоун и Мърф. — Вие двамата изчакайте, защото не знам

какво ще видим.

Появи се изображението на плавателен съд, изправен срещу бурно

море. Всъщност той се бореше със същото време като «Орегон».

Видеозаписът не беше добър, защото очевидно бяха снимали от голямо

разстояние от хеликоптер. Белият кораб беше супер яхта и на Хуан му

трябваше по -малко от минута, за да познае «Шакир» — гордостта и

радостта на емира. В момента яхтата беше на триста мили южно от тях

по курс към Бермудите. Ако се съди по големината на килватера ѝ,

плаваше с около петнайсет възела.

В този момент откъм левия ѝ борд от океана се появи странно

синьо сияние, сякаш ме хурче газ бе изскочило от блато на дъното, и

обгърна «Шакира». Въпреки това деветдесетметровата супер яхта

продължаваше да се вижда.

Без предупреждение, без драматичен рев яхтата просто се обърна,

сякаш беше гумено пате за вана в ръцете на отмъстително дет е. Водата

плискаше по оголения ѝ кил, докато тя продължаваше напред заради

набраната инерция, а двата желязно -бронзови винта продължаваха да се

въртят.

Миг по-късно синият блясък изчезна. Мъжете, които гледаха,

затаиха дъх в очакване огромната яхта да изч езне под повърхността.

Обаче тя някак си се издигна над водата, оголвайки боядисаната в

червено долна част на корпуса, застивайки в крехко и сигурно кратко

равновесие. Видеоклипчето свърши и се върна в началото.

— Щурман! — провикна се Кабрило. — Най-пълен напред. Хали,

повикай Гомес да слезе в хангара да загрее двигателя на хеликоптера.

Искам да излетим колкото може по -бързо. Кажи на Линк да ни чака

там. Ерик, слез в трюма за подводници и ми донеси пълен водолазен

екип, включително костюм. Марк, върви в ра ботилницата. Трябва ми

оборудване за рязане. От складовете вземи надуваема спасителна

лодка.

Яхта с размерите на «Шакир» трябва да има най -малко десет души

екипаж и поне два пъти повече персонал. Надуваемата лодка можеше да

качи десет човека, но Хуан не ис каше да претоварва хеликоптера и така

да го бави. Оцелелите щяха да почиват на смени в лодката, а

останалите щяха да се държат за нея.

Оцелели. Хуан не знаеше дали изобщо ще има такива. Времето не

беше хубаво, така че едва ли е имало много хора на палубата , когато

яхтата се обърна. А хората вътре ще бъдат толкова объркани, че трудно

ще успеят да се спасят сами. Спасяването дори на десет човека беше

свръх оптимистично. А ако потъне, преди да са стигнали, всички щяха

да загинат.

В такъв случай щяха да имат ну жда от надуваемата лодка, защото

техният MD-520N имаше обсег на полета колкото да стигне до

обърнатата яхта, но не и да се върне.

— Бързо! — изкомандва Хуан и хората му се пръснаха.

След това щяха да анализират видеото кадър по кадър, за да

разберат как пл авателен съд с размерите на «Шакир» може да бъде

обърнат просто така. Това определено беше нова технология, нещо,

произлязло от работата на Тесла, но какво точно беше и как действаше

— това можеше да почака. Хуан се отби в каютата си, за да смени

протезата си с друга, по-подходяща за плуване. Взе и непромокаемо

яке. Задният люк на «Орегон» беше отворен и блестящият черен

хеликоптер «Макдонъл Дъглас» стоеше на подемника като някаква

хищна птица.

Над главите им небето бе почерняло, защото бурята продължаваше

да набира сила. Времето май нямаше да бъде на тяхна страна. Кабрило

смяташе, че в мигове като този природата показва някакво извратено

чувство за хумор.

— Гомес, как върви подготовката?

Джордж Адамс подаде глава от кокпита.

— Председателю, завари ме по бел и гащи. Точно се бях хванал да

демонтирам радиостанцията, когато Хали ми звънна. Трябват ми десет

минути да монтирам старата на място.

— Разполагаш с пет.

Линк и Марк се появиха заедно. Мърф буташе количка, на която бе

натоварен оксижен и други инструменти , докато бившият «тюлен»

носеше без никакво усилие на рамо трийсет и шест килограмовата

надуваема лодка в твърдата пластмасова капсула. Хали сигурно му

беше казал за какво става дума, защото под дъждобрана носеше работен

гащеризон, а на краката обувки с же лезни бомбета.

— Председателю, какво става? — попита Линк с кънтящия си бас.

— Кенин обърна по някакъв начин «Шакир». Може да се наложи да

си отворим път през корпуса.

— Нещо като приключението на «Посейдон»?

— Точно така.

Сега се появи Ерик, който носеше водолазния костюм на Хуан.

Този път нямаше да се затруднява с тежкия сух костюм, защото нямаше

да се налага да се гмурка надълбоко, за да проникне във вътрешността

на яхтата. Хъкс дойде забързана с кутия медицински материали за

първа помощ. Тя ги остави въ в външния куфар на хеликоптера, докато

Кабрило си слагаше неопрена. Облегна се на хеликоптера, за да обуе

водолазните обувки и помогна на Ерик да подреди останалото

оборудване на хеликоптерната задна седалка. Линк вече беше сложил

капсулата с лодката зад с едалката на пилота.

— Гомес?

— Още минутка. През това време може да намалят скоростта на

кораба.

— Добре.

На стената на хангара имаше интерком. Кабрило се свърза с

командния център и почти на секундата шумът от водата, минаваща

през водните движители, се п ромени, защото от най -пълен напред

корабът премина на пълен назад.

Макс ще ме убие за тази маневра, помисли си той, без да знае, че

Хенли беше постъпил точно така, докато преследваха руската

подводница. Колкото и Кабрило да смяташе «Орегон» за неуморим, то й

също имаше някакви граници и тези внезапни тръгвания и спирания

предизвикваха хаос сред винтовете на движителите и двигателите,

които контролираха финото насочване.

— Качвайте се — обяви Гомес Адамс. След това хвърли чантата с

инструменти на една от него вите хангарни маймуни — прякор на

хората, които обслужваха хеликоптера, и се настани на пилотската

седалка. След като натисна бутона на запалването, от турбините се

понесе писък, който се усилваше, докато той преминаваше през

различните етапи на процедурат а за излитане.

Когато Хуан и Линк се качиха на борда, пилотът включи своя шлем

в радиосистемата на хеликоптера и провери комуникациите.

— Макс, още ли си в командния център?

— Тук съм. Говорим си за грубото ти събуждане.

Кабрило също сложи шлема и се включ и в разговора.

— Видя ли видеото?

— Хали току -що ми го показа. Хуан, върви да я измъкнеш!

Щяха да реагират по същия начин дори Линда да не беше на

«Шакир», но нейното присъствие на борда правеше спасителната

операция особено важна.

— Не се тревожи. Вижда л и се нещо на радара?

— Нищо, което трябва да ни тревожи.

— Дръж си очите отворени. За да осъществи това, Кенин е

използвал или кораб, или друга подводница. Пингвай активно, докато

ни следваш, и наблюдавай за надводни контакти. Разбра ли за Детето?

— попита Хуан.

— Хали ми каза, че малкият плъх ни е продал.

— Така е, но не е казал, че можем да проследим подводницата на

Кенин и че разполагаме с възможности да я потопим. Не мисля, че

Кенин знае за нашия хеликоптер или че в своя клас «Орегон» е най -

бързият кора б света.

— Можем само да се радваме.

— Веднъж вече той ни подцени. Да се молим да го направи отново.

— Разбрано, ще внимаваме.

— Ние също.

Хората от екипа никога не си пожелаваха късмет преди мисия,

затова Макс повтори по -раншната си молба.

— Измъкни я.

— Разбрано.

Хуан сплете пръсти от безсилие, докато чакаха температурата на

турбината да се покачи до нужното равнище. Едва тогава Адамс включи

съединителя и винтът започна да се върти. В началото мързеливо, но

скоро перките се сляха сякаш в една. Вместо втор и по-малък винт

хеликоптерът отвеждаше отработилите газове през специални отвори за

жироскопска стабилност.

— Макс — свърза се по радиостанцията Адамс, — готови сме за

излитане. Какво е положението с вятъра?

— Всичко е наред. Излитането разрешено.

— Тръгваме. — Той даде още газ и леко наклони джойстика, с

който управляваше, така че ъгълът на перките се измени и те започнаха

да захапват въздуха.

Хеликоптерът се откъсна от подемника и мина ниско над кърмовия

релинг, докато «Орегон» минаваше под него. Полетяха с наклонен

надолу нос, за да ускорят, после започнаха постоянно да набират

височина. От време на време дъждовни капки покриваха предното

стъкло, докато се изкачваха на крейсерска височина триста метра и

бързо поеха курс на юг.

— Направи изчисленията, нали ?

— Да. Щом стигнем на място, в резервоара ще са останали само

бензинови пари. За да се получи, трябва да поддържаме скорост 130

възела. — Гомес погледна през рамо към Кабрило. — Не искам да съм

лош пророк, но какво ще правим, ако яхтата вече не е там?

— Ще скочим и ще изчакаме идването на «Орегон» в спасителната

лодка зад седалката ти. А когато се спасим, ще удържа от печалбата ти

в Корпорацията цената на хеликоптера.

— Разбирам първите ти две идеи, но третата не ми се струва

честна.

— Не виждаш ли, че те занася — обади се Линк. — Иначе ще

трябва да удържи от своя дял цената на «Номад». Еди ми каза, че

аварийното изплаване било идея на Председателя.

Хуан се усмихна, благодарен за закачката, защото така нямаше

нужда да мисли за опасното положение, в което бе ше изпаднала Линда.

— Какво ще кажете за това: ако скочим, ще си поделим разходите?

— Така звучи справедливо.

Линк прекара по -голямата част от полета в наблюдение на океана с

мощен бинокъл, който дори неговите силни ръце трудно удържаха.

Оглеждаше отделнит е кораби, които пореха повърхността на

Атлантика, докато се увери, че не представляват заплаха. Тогава нещо

привлече неговия поглед, и то за по -дълго от всеки друг обект. Накрая

той подаде през рамо бинокъла и попита, след като посочи с ръка едно

място на около трийсет градуса встрани от техния курс:

— Хуан, какво мислиш за онази точка?

Кабрило настрои лещите и се загледа в онова, което Линк му беше

посочил. Завъртя колелцето на фокуса, за да изясни изображението.

Видя корабен килватер, който се разширяваше и постепенно отново се

изглаждаше и изчезваше в развълнуваното море. Проследи следата, но

не успя да види кораба, който я беше оставил. Объркан, огледа всичко

отново. Килватерът беше там, на повърхността на океана, но началото

му започваше от нищото и въп реки това продължаваше да се отдалечава

от тях.

Невъзможността на онова, което виждаше, притъпи когнитивните

му разсъждения и той продължи да гледа, без да разбира и без да е

способен да приеме гледката за действителна.

На деветдесет метра пред килватера с е разплискваха от време на

време водни пръски и бяла пяна се виждаше на повърхността, все едно

корабен нос пореше водата. Обаче между тези две точки не се виждаше

нищо друго, освен вода.

Хуан примигна и се загледа още по -внимателно. Не, не открита

вода, а някакво изкривяване на това как изглежда откритата вода,

факсимиле на природата, а не самата тя. И тогава го озари прозрението.

— Научна фантастика. Онези двамата няма да ми позволят да чуя

края.

— Да се приближа ли? — попита Адамс.

— Не, стой по курса. Мо же би не знаят, че сме ги забелязали. —

Хуан върна бинокъла на Линк и се зае с радиостанцията си.

— Макс, чуваш ли?

— Стоя на прослушване.

— Превключи на защитена честота бета. — Хуан нареди и на

Адамс да превключи на втория защитен канал на хеликоптера. — Чуваш

ли ме?

Имаше известно забавяне в разговора им, защото компютрите се

нуждаеха от време, за да шифрират обикновения открит канал за

връзка.

— Чувам те.

— Не знам как Кенин накара яхтата да се обърне, но знам как се е

доближил достатъчно, за да активир а оръжието. Ние виждаме килватера

на кораб, но от самия него няма и следа.

— Повтори.

— Изглежда имат някаква оптическа маскировка. Корабът, който

са използвали, за да обърнат «Шакир», е… ами невидим.

— Сигурен ли си, че това не е закъснял синдром на кесон ната

болест?

— Линк също го вижда.

— Хуан, бързо погледни — прекъсна ги Линкълн. — Изглежда

смятат, че са напуснала опасния район.

Този път корабът си беше на мястото, и то какъв кораб.

Напомняше на американския невидим кораб «Сий Шадоу» с неговите

пирамидални форми, чийто дизайн леко повтаряше невидимия

изтребител F -117 «Найтхоук». Корабът беше боядисан в матово сиво,

което съвършено подхождаше на околната вода, а фасетните му

наклонени страни се срещаха в заострен връх на около девет метра над

водата. За разлика от американския невидим кораб това не беше

катамаран, а единичен корпус с плоска напречна греда и дълга

надстройка, надвиснала над носа. При дизайна му функционалността

беше победила естетиката и от това се бе родил най -грозният кораб,

попадал няко га пред очите на Хуан.

Предположи, че плава с около петнайсет възела и тъй като

вероятно бягаше от местопрестъплението, това беше максималната му

скорост.

— Какво искаш да направя по въпроса? — попита Хенли.

В морето спасяването на човешкия живот има преди мство пред

всичко останало. В това нямаше съмнение. Не можеше да нареди

«Орегон» да се отклони от курса и да пресрещне това странно ново

оръжие. Освен това никоя от ракетите им нямаше такъв обсег, че да

може да го удари. Но това не означаваше, че са импоте нтни.

— Дай ми пет минути да установя векторите и относителните

скорости. Искам да се подготвиш за спускане на Еди и Мърф с НМТК

— надуваемата моторница с твърд корпус, за да ги последват.

— Това чудо току -що преобърна деветдесетметрова супер яхта.

Какво ще направи с една хилава надуваема моторница?

— Искам само да ги проследят. Щом приключим със спасителната

операция, ще ги намерим и ще се оправим с тях.

— Ами бурята?

— На света няма буря, с която НМТК да не може да се справи.

В гласа му имаше загриженост, когато Макс се опита да го накара

да бъде по-предпазлив:

— Може да ни отнеме дни, докато намерим оцелели от «Шакир».

— Махаме се от там веднага щом се появи бреговата охрана. Нали

им се обади?

— Те са три часа по -назад от нас.

— Ето ти отговора. Спасяваме в продължение на три часа, после

предаваме на професионалистите. Макс, това е добър план.

— По-скоро опасен — отвърна му той.

— Не са ли всички такива? Качи в НМТК бидони с гориво. Ще ти

се обадя, когато наближите килватера на невидимия кораб.

— Добре — отстъпи Макс, — но няма да изпратя момчетата без

костюми за оцеляване и джипиес маяци.

— Не съм си и помислял, че би го направил — Хуан накара Макс

да му съобщи относителното местоположение на «Орегон» и скорост, за

да направи изчисленията. Те щяха да са пр и «Шакир», когато «Орегон»

се доближи максимално до невидимия кораб, затова му изпрати часа, в

който искаше НМТК да бъде спусната на вода, и му съобщи

приблизителния курс на мишената.

— Хуан — обади се Гомес. — Приближаваме последното известно

местоположен ие на «Шакир». Още едни очи ще са от полза в

издирването му.

— Добре — кимна Хуан и по радиото каза на Макс: —

Наближаваме. Ще ти се обадя, когато намерим яхтата.

— Разбрано. Добър улов.

— И на теб.

19.

Имаха късмет, защото знаеха с точност от няколко ми ли къде се е

намирала яхтата «Шакир», когато е била нападната. Всички членове на

Корпорацията бяха с имплантирани проследяващи чипове в бедрото.

Чиповете не бяха мощни, затова сигналът беше прекъсващ. Обаче те

бяха засекли яхтата, когато двайсет минути пре ди нападението Линда

се беше качила на палубата, което смаляваше значително района за

претърсване.

Лошото беше, че облаците се бяха спуснали ниско, което ги

принуди са слязат на височина сто и двайсет метра, намалявайки

зрителното им поле до хоризонта. В п родължение на десет минути,

докато турбината на хеликоптера поглъщаше бензин като алкохолик

питието си, те следваха линиите на координатната мрежа, която Гомес

бе начертал на картата на коленете си. Нищо не откриха.

— Не искам да увеличавам притесненията — съобщи Гомес по

хеликоптерната радиовръзка, — обаче имаме бензин за още пет минути.

Линк дори не свали бинокъла от очите си, когато подхвърли:

— Ау, какъв песимист си станал. — Миг по-късно излезе, че е бил

прав. — Ето там отпред! — извика той и посочи с ръка.

Хуан се наведе между двете предни седалки и взе бинокъла от

бившия тюлен.

Подобно на умряла риба нагоре с корема, някога красивата яхта се

полюшваше самотна и изгубена сред вълните и забележително малко

отломки, които се плискаха около корпуса ѝ. Ко гато наближиха още,

Хуан забеляза двама души, седнали близо до мястото, откъдето единият

от валовете на винтовете излизаше от корпуса, да стават и да започват

трескаво да махат. За миг го обзе надежда, че някой от тях може да е

Линда Рос, но скоро стана яс но, че са мъже, облечени в еднакви черни

костюми.

— Охранители — отбеляза Хуан. — Сигурно са били на палубата,

когато се е преобърнала. Паднали са във водата, после са доплували

обратно, за да чакат спасение.

Гомес ги откара до яхтата, прелетя от носа до к ила, прецени

лекото полюшване и приземи хеликоптера, стъпвайки с плазовете върху

кила на «Шакир». После угаси двигателя и изключи електрониката.

Двамата пазачи се втурнаха към машината, навеждайки се под

въртящия се по инерция винт.

Хуан отвори вратата.

— Само вие двамата ли сте?

— Имаше и трети с нас на палубата — отговори по -възрастният от

двамата, — но след като яхтата се обърна, той не изплува.

— Някакви следи от други оцелели? Чухте ли нещо от

вътрешността на кораба?

Стана ясно, че на никого от двамата не беше хрумнало да се

вслушат. Линк вече беше на четири крака и блъскаше по корпуса с

огромен гаечен ключ, извил глава като куче, което се ослушва за

отговор. Хуан започна да събира водолазната си екипировка.

— Само да си извадя нещата и вие двамата може да седнете в

хеликоптера, за да се стоплите — Двамата мъже бяха подгизнали и се

усмихнаха благодарно за възможността да се скрият от вятъра и дъжда.

— Корабът ни ще бъде тук след час и нещо и тогава ще ви уредим сухи

дрехи и топла храна.

— Кои сте вие?

— Аз съм Хуан Кабрило от Корпорацията.

— А, значи вие сте организацията, която емирът нае за

допълнителна безопасност.

— Да, схващам иронията — отговори им Хуан.

Пет минути по -късно, стиснал плавниците в ръка, се спусна до

края на борда, където водата се пли скаше в корпуса. Наведе се

предпазливо заради товара на гърба си, за да нахлузи плавниците върху

водолазните си обувки. След това намести маската. Обърна се и се

спусна назад по корпуса, докато водата не пое тежестта му и той

заплува. Изплува малко встрани , за да не го блъснат вълните в

стоманения борд. Регулира плаваемостта си, като изпусна малко въздух

от жилетката.

Миг по-късно се гмурна покрай корпуса. Три метра по -надолу

водата беше много по -спокойна. Мина покрай товарната линия, където

червената проти вокорозионна боя отстъпваше на снежнобялата

премяна, с която «Шакир» беше известна.

Кабрило не се беше възстановил напълно от стреса и изпитанията

по време на вчерашното гмуркане, а днес се гмуркаше без партньор —

два големи пропуска — но ако имаше и най -малката възможност да

спаси Линда, щеше да мине и през дверите на ада. Надникна през два

илюминатора и беше окуражен, когато видя по подовете или онова,

което преди е било таван, само малко вода. Почука по стъклото на

каютата, която му заприлича на офицерск а, но нямаше отговор.

Когато стигна до преобърнатата главна палуба, се озова на

дълбочина дванайсет метра. Запали водолазния фенер, макар че като се

има предвид бурята на повърхността, видимостта тук не беше особено

лоша.

При обръщането палубата от тиково дърво се беше оголила. Вече

ги нямаше столовете, масите, купчините пухкави кърпи в краищата на

топлия басейн, кристалните чаши. По -надолу от нея се намираше

втората палуба, а след нея идваше третата, където беше разположен

мостикът. Още по -надолу бяха рада рните кули на яхтата, радио мачтата

и огромният димоход.

Хуан откри плъзгаща се стъклена врата, която бе издържала

могъщите сили, развилнели се при обръщането на кораба, и я дръпна да

се отвори. Тъй като беше обърната обратно, не се плъзна леко и той

трябваше доста да се потруди, за да се промъкне през тесния отвор.

Коридорът се простираше напред и към кърмата. Хуан пое напосоки

към носа, проверявайки каютите, край които минаваше. Всяка каюта

представляваше наводнена бъркотия от спално бельо, плаващи мебели и

дрехи, които се въртяха и полюшваха из водата.

Продължи и попадна на първия труп. Беше млада жена в униформа

на камериерка. Носеше се из каюта, която сигурно бе разтребвала.

Количката ѝ лежеше обърната в единия ъгъл на помещението и на

светлината на не говото фенерче чистите чаршафи се виеха като

подводни създания. Тя се рееше с гръб към него, затова той се

приближи и нежно я обърна.

Издиша смаяно и претовари регулатора си. Бедната жена,

изглежда, се беше ударила в някоя от стените, защото лицето ѝ беше

смазано до неузнаваемост. Хуан си спомни рязкото обръщане на

големия плавателен съд и предположи, че е загинала, когато някоя от

стените се е блъснала в нея с повече от трийсетина километра в час.

Нямаше да изглежда по -различно, ако някой я беше ударил с бейзболна

бухалка.

Продължи нататък, знаейки, че задачата му ще става все по -

зловеща.

На тази палуба Кабрило откри още два трупа. Единият беше

облечен като охранител в обикновен черен костюм и вратовръзка,

другият беше с бяла куртка на готвач и сиви памучн и панталони. Хуан

беше сигурен от начина, по който вратовете им свободно се полюшваха

във водата, че и двамата са умрели, когато са се ударили в стените.

Стигна до главното стълбище, величествено извиващо се в атриум,

който някога е имал плексигласов оберл ихт. Хуан го освети с

фенерчето и видя, че някои от парчетата бяха останали в купола от

ковано желязо. Под него океанът беше черен като туш.

Обзе го чувство на ужас, когато заплува нагоре по стълбището.

Тази палуба изглеждаше напълно наводнена, но при миси я като

неговата не можеше да прескача. С мъка провери всяко ъгълче и

цепнатина, за да не би там някой да е намерил въздушен джоб и да е

оцелял. Неведнъж беше пребивавал на борда на «Шакир». Беше трудно

да приеме цялото това разрушение, защото познаваше яхт ата като

олицетворение на изобилието.

Тъжно беше, че ще има още трупове. Хуан разпозна един от

мъжете като племенник на емира, мил юноша с амбицията да стане

учен. Спомни си, че си беше избрал физика на елементарните частици.

Всяко зловещо откритие караше гнева му срещу Кенин да се

разгаря още повече. Тези хора бяха случайни мишени, избрани

единствено за да тежи смъртта им на неговата съвест, както Кенин се

надяваше. Хуан не можеше по рационален път да се освободи от

вината. Смъртта на тези хора беше почти толкова по негова вина,

колкото и по вина на свирепия руски адмирал.

На следващата палуба, която беше по -близо до повърхността и

товарната линия, се намираше зоната за екипажа. Тук нямаше

елегантни копринени тапети, дебели мокети и килими, приглушена

светлина. Това беше светът на белите стоманени стени, открити

кабелни канали и балатум по подовете. Емирът притежаваше парите, за

да им осигури по -добра обстановка през свободното време, но

оставяйки техния отсек така, доста грубо им напомняше, че са просто

слу жители, а господарят е той. Понякога тази дребнавост на богатите

доста дразнеше Кабрило.

Очакваше, че ще намери много повече трупове, но не видя нито

един. Когато корабът се бе обърнал, тук долу със сигурност е имало

служители, но въпреки това Кабрило не н амери никого. Накрая попадна

на люк, който водеше към машинното отделение. Беше снабден с

електрическа ключалка и четец за карти, но при спирането на тока се

беше отключил. Той отвори стоманената врата и заплува по нещо,

което беше по -скоро стълба, защото беше прекалено стръмна, за да

бъде наречена стълбище.

Машинното отделение беше толкова чисто, колкото това на

«Орегон». Огромните блокове на дизелите, които висяха от тавана,

бяха боядисани в бяло, а подът бе покрит със зелени безехови плочки.

Тук Хуан нам ери двама души, облечени с работните комбинезони на

техници. Мина през съседното помещение, където се намираха

машините за преработка на отпадните води и корабните отпадъци и се

произвеждаше прясна вода с помощта на дестилатор и обратна осмоза.

Беше смаян, че не е намерил още жертви, и стигна до тъжното

заключение, че всички трябва да са били на втората палуба.

Физическите закони, които играеха роля при преобръщането на кораба,

вероятно бяха убили или толкова сериозно ранили всички, че се бяха

удавили, кога то водата е нахлула. Точно се готвеше да се върне и да

провери на горния етаж, когато забеляза на тавана люк, който някога е

бил на пода. Това трябваше да е входът към най -широката част на

дъното, където се събира трюмната вода. Доплува до него и опита

ръкохватката. Завъртя се с такава лекота, сякаш тази сутрин я бяха

смазали.

Люкът се отвори, завъртайки се надолу на пантите си, а Хуан

пъхна глава и ръка в това ново пространство и се удиви, когато осъзна,

че е влязъл в помещение, където няма вода. Невъзможн о бе да се е

изкачил до повърхността. Погледна към своя дълбокомер и наистина —

намираше се на три метра дълбочина. Въздухът в помещението беше

достатъчно компресиран, за да попречи на водата да нахлуе. Той

плъзна лъча светлина по това малко помещение, кое то приличаше на

преддверие. Вдясно се виждаше друг затворен люк. Височината на

помещението беше само около метър и двайсет. Той свали бутилките.

Осъзна, че ако цялото трюмно пространство е пълно с въздух, то

осигурява плаваемостта на «Шакир». Постепенно ще ше да се

обезвъздуши, но засега пречеше на луксозната яхта да поеме към

дъното на океана.

Затвори първия люк и отвори другия, след това провря пред себе

си фенерчето. Посрещна го призрачната гледка на много мъртви.

Трийсетина души проснати край стените. Ня кои се държаха един за

друг, други бяха образували малки групи, сякаш си бяха говорили,

преди да рухнат мъртви. Нямаше представа как се бяха озовали тук,

нито какво ги беше убило. На вкус въздухът беше отличен, малко

влажен и замърсен със сол, но въпреки т ова годен за дишане.

Когато лъчът на фенерчето му се плъзна по единия от труповете,

неговите очи се отвориха и той изпищя. След миг и останалите се

събудиха. Всички бяха заспали в непрогледния мрак на корабното дъно.

Светнаха още две фенерчета и добавиха с воята светлина към

оживените лица на хората, които започнаха да стават и се втурнаха към

него. Неколцина останаха да лежат на пода и Хуан реши, че вероятно

са ранени.

Към него заваляха въпроси на дузина различни езици, но накрая

познат глас заглуши всички останали:

— Крайно време беше да се появиш — скара му се Линда Рос. —

Тук въздухът взе да става леко неприятен и освен това ми беше скучно.

Заради теб изгубих и последния си цент на белот. — Със своите метър

и петдесет и седем, нежно тяло, големи очи и чип о носле Линда

приличаше на елф. На лицето ѝ имаше лунички, които я караха да

изглежда още по -млада, за което немалко допринасяше нейният

момичешки глас.

— Какво стана?

— И аз исках това да те попитам.

Разговорът им беше прекъснат, когато емирът, чието име се

състоеше от единайсет думи, съкратени от Хуан на Дула от Абдулах, се

втурна да му благодари отново и отново за избавлението.

— Стари приятелю, още не сме се измъкнали. «Орегон» е все още

на половин час път и се притеснявам, че ако си пробием път от тук за

излизане, въздухът ще излезе и «Шакир» ще потъне като камък.

После се обърна към Линда:

— Какво се случи, когато се обърнахте? Как всички се озовахте

тук?

— Тя е виновна. Тя го направи — усмихна ѝ се сияйно емирът. —

Спаси ни. Когато корабът се обърна , тя ни свали колкото можеше по -

бързо тук долу. Знаеше, че водата ще нахлуе, и бързо ни доведе.

Приятелю, само да я беше видял. Все едно лъвица защитава своите

малки. Едва се бях изправил и нашата Линда вече организираше хората

така, че здравите да помогна т на болните.

Хуан погледна Линда възхитено. На лицето ѝ играеше лека

усмивка. Естествено, харесваха ѝ похвалите на емира, но беше

прекалено плаха, за да засияе.

— Вече ѝ казах — продължи емирът, — че ще ѝ платя десет пъти

повече от това, което ѝ дава те, за да бъде мой личен телохранител.

Докато моите хора се мотаеха замаяни наоколо, тя вече спасяваше

нашия живот. И пак ще го кажа: истинска лъвица. През целия си живот

не бях виждал толкова смел човек, толкова силен, толкова…

Дула най-накрая замълча, за щото беше изчерпал думите си във

възхвала на Линда.

— Изпусна частта, когато превръщам водата във вино — засмя се

Линда.

— Сигурен съм, че би могла — включи се емирът.

Хуан я погледна отново.

— Линда, убедена ли си, че тук има достатъчно място за нас и

твоето его?

— Достатъчно е — отвърна тя дръзко.

— Добра работа — похвали я той, после се обърна към хората. —

Искам да говоря с някой от инженерите.

— Хайнц-Ерик Фогел. Аз съм главният инженер.

Беше тевтонец от перчема на главата до токовете на работните си

обувки.

— Аз съм Хуан Кабрило, началникът на Линда. — След това се зае

да обяснява теорията си защо яхтата още не е потънала и инженерът

лесно се съгласи, защото и той беше стигнал до същите изводи.

Стигнаха до единодушие, че най -добрият начин да се изведат хората е

да се пробият металните плочи над малкото помещение, през което

Хуан беше влязъл в долната част на трюма. Така можеха по -добре да

попречат на въздуха да излезе, като използват люка му като въздушен

шлюз, отваряйки го само докато група хора влязат , и след това

затваряйки го отново, докато хората на Кабрило им помагат да излязат.

В дъното трябваше да се пробие втора дупка и през нея да се

вкарва въздух под налягане, който да замести излетелия при отварянето

на люка.

Намериха точното местоположение н а приличното на преддверие

помещение, което беше свързано с вала на корабния винт —

единствената точка за ориентир, с която Кабрило разполагаше за

корабния корпус.

Когато уточниха всички подробности, Хуан се обърна към Линда:

— Ако искаш, имам достатъчно в ъздух и за двама ни.

Тя и за миг не се поколеба.

— Сега това са моите хора. Аз нося отговорност за тях и няма да

ги оставя, докато не са в безопасност.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Уверен съм, че ще го направиш. Затвори люка след мен.

Подготовката за операцията ще отнеме около час. Можем да започнем

сега с рязането и щом «Орегон» пристигне, Макс ще спусне маркуча за

въздух. Когато почукам три пъти по люка, това значи, че ще го отворя.

Първите пет човека трябва да преминат. Първо ранените, но трябва да

става бързо, затова накарай другите да им помогнат.

— Разбрано.

— След това ще затворим люка, ще излезем от преддверието, ще

оставим налягането отново да се увеличи и ще повторим операцията.

— Звучи добре.

— Това е, красавице. Ще се видим по -късно.

На Хуан му трябваха само десет минути да се върне обратно и

няколко минути декомпресия, за да излезе на повърхността и да се качи

на корпуса на «Шакир». Линк веднага дотича, за да му помогне да

свали екипировката.

— Е?

— Линда е спасила почти всички от спътни ците си — обяви Хуан с

горда усмивка.

— Ура! — изрева Линк. — Знаех си, че моето момиче ще се

справи. Какво е направила?

— След като «Шакир» се е обърнал и още преди да се напълни с

вода, тя е свалила всички в трюма. И сега са там в джоб от сгъстен

въздух. Заедно с корабния инженер обсъдихме как да ги спасим и как

да предпазим яхтата от потъване. Какво става с «Орегон»?

— Преди двайсет минути са спуснали Мак Ди и Еди на вода. Ако

погледнеш над кърмата, ще видиш, че е на десет минути път от нас.

— Отлично — Хуан отиде до хеликоптера, за да се свърже с Хенли.

Обясни от какво щяха да имат нужда и Макс обеща, че ще приготви

всичко, за да им е подръка, когато пристигнат.

Докато Линк подготвяше факлата за плазмено рязане, Хуан свали

неопрена, подсуши се с парцал, който според думите на Гомес бил

чист, и си сложи работните дрехи, които беше грабнал от своята каюта

заедно с гумените ботуши. След това се отпусна на колене.

Веднага щам «Орегон» зае позиция откъм наветрената страна на

«Шакир», така че масивният му корпу с да запази работещия екип от

пристъпите на бурята, от хангара за лодки на вода се спусна един

«Зодиак», който влачеше зад себе си дебел гумен маркуч. Макс беше на

пулта за управление, придружаван от неколцина от своите момчета от

инженерния състав.

Нямаше време за празни приказки, защото бурята се усилваше.

Скоро вълните щяха да започнат да заливат корпуса и да пречат на

всеки опит за спасяване на оцелелите. Според измерванията, които му

беше дал Фогел, те очертаха отвор деветдесет на деветдесет сантиметра

и Линк се зае да го среже с факлата. Стопен метал започна да се стича

от среза, докато факлата топеше дебелия три сантиметра и половина

стоманен лист. Хенли беше донесъл втора плазмена факла и режеше

рамо до рамо с Линк. Малко по -нататък по протежение на корпуса

инженери от «Орегон» се заеха да пробиват дупка в корпуса, където

щеше да влезе маркучът за въздух. Носеха и туби с индустриално

лепило, за да запечатат отвора за струйника на маркуча, щом бъде

монтиран на дъното. Гомес Адамс подгряваше турбината з а късия

прескок обратно върху подемника.

С една дума, хората на Кабрило работеха като добре смазан

механизъм, какъвто той знаеше, че са.

Хуан беше казал на Линда, че ще са готови след час. Не спази този

срок само с две минути, и то, защото не беше преценил добре времето,

което се оказа нужно на Макс, за да монтира помпа с хидравличен

удар16 в преддверието. Щяха да се нуждаят от нейната сила за

затваряне на люка въпреки налягането на и злизащия въздух. За техен

късмет то не беше на твърде високо място, че да рискуват декомпресия

на затворените в трюма.

Кабрило подаде знака, който бяха уговорили, Линда почука в

отговор, че е готова, и Хуан отвори люка. Сред въздуха, излизащ със

съскане под налягане, петима души се изтърколиха в преддверието,

посипвайки се по пода в хаос от преплетени крайници. Една жена

изпищя, когато счупеният ѝ крак се удари в стената. Макс пусна

помпата и тя затвори вратата, както се очакваше.

— Какво мислиш? — попита го Кабрило. — Яхтата май не е

потънала повече.

— Откъде да знам? Не остави барометър долу. Гънър е на

компресора. Той трябва да може да ни каже какво е противоналягането.

То ще ни даде представа кога можем да пуснем следващата група.

Обаче, честно казано, мисля, че всичко стана като на магия.

— И аз мисля така — усмихна се Хуан. Търпеливо и благоразумно

пълнейки трюма с въздух под налягане, за четирийсет минути те

извадиха последната група, включително Фогел, Линда и емира, който

беше настоял въпреки предло женията на останалите да излезе с

последните от търбуха на яхтата. Макс затвори люка, докато

последните оцелели се изправяха на крака. Дула отново стисна ръката

му.

16 Или хидротаранна помпа (ram pump), работеща с хидравличен удар. — Б.пр.

— Кажи, приятелю, нали вече се измъкнахме, както казваш ти?

— Почти, драги, почти.

20.

В един идеален свят от приказките веднага след спасяването на

оцелелите от яхтата «Орегон» вече щеше да е на път в преследване на

невидимия кораб. Обаче те живееха в действителността. А тя гласеше,

че Атлантическият океан се смята за «нашето езеро» както от военния

флот на САЩ, така и от бреговата охрана.

Не повече от минута след като емирът бе изпълзял от трюма,

хеликоптер «НН -60 Джейхоук» в традиционното оранжево и бяло на

бреговата охрана избоботи на петнайсет метра над корпуса, изпълвайки

вече буреносния въздух с пръски, вдигнати от въздушната струя на

винта.

Хуан знаеше, че ще дойдат, затова вече бе затворил помещението с

военния радар на «Орегон» и следеше идващата птица с много по -

слабото гражданско оборудване. Ако хеликоптерът не разполагаше с

оборудването да открие разликата, то катерът, който го следваше, със

сигурност го притежаваше. Това би породило въпроси, на които

Председателя не искаше да отговаря. Другият въпрос, който също

искаше да избегне, е как кораб, видян да се мотае пред Филаделфия, е

стигнал толкова бързо до тук. Последното изобретение на Макс щеше

да се погрижи за това. Наскоро беше заменил металните плочи на

надвисналата над кърмата задна палуба, където по традиция се изписва

името на кораба, с високотехнологична променлива електромагн итна

решетка. Компютър контролираше кой от малките магнити да бъде

намагнетизиран. След това подвижна дюза ги пръскаше с железни

стружки и очертаваше името, което Хенли беше набрал на

клавиатурата. С едно натискане на бутона знамето на държавата, в

която беше регистриран корабът, и името му, в случая Панама и

«Уондърстар», изчезваха на мига. Той набра ново име, за което

разполагаха с цялата нужна документация, и включи дюзата. Магнитите

привлякоха стружките и изписаха «Ксанаду» от Кипър, а излишният

метал падна в Атлантика. Системата беше толкова резултатна, че дори

от няколко метра имитираше надпис с лющеща се боя, което

отговаряше изцяло на общия вид на очукан кораб.

Преди на екипажа му бяха нужни трийсет минути да смени името,

а сега за това бяха достатъч ни едва десет секунди.

Кабрило извади от задния си джоб шифрована радиостанция,

когато хеликоптерът на бреговата охрана се отдалечи, за да огледа и

прецени положението.

— Макс, слушам те.

— Хеликоптерът е от катера «Джеймс Патке» от Норфолк. Ще бъде

тук след половин час. «Орегон» вече е «Ксанаду». Ерик е горе на

мостика, за да създаде атмосфера там и в каютата на капитана, ако

поискат да се качат на борда.

— Искам личната карта на капитан Рамон Естебан — каза Хуан.

Това беше самоличността, която вървеше с м аскировката им на

кипърски търговски съд.

— Стоуни ще я остави на бюрото в каютата ти.

— Трябва да се погрижим всичко да изглежда тип -топ. Спусни

една спасителна лодка, сякаш сме планирали да вземем оцелелите с

нас. След това блокирай лебедката, така че вм есто нас, да ги прибере

бреговата охрана.

— Вече е направено — изстреля Макс и с лек укор добави: — Нали

знаеш, че не ми е за първи път.

— Знам, но за първи път си имаме работа с бреговата охрана на

САЩ, а не с някоя подобна служба от Третия свят, в която повече се

интересуват от подкупи, отколкото от спасяването на хора.

— Разбрано. Ще бъдем на висота.

Хеликоптерът на бреговата охрана отново се приближи, този път

страничната врата беше отворена и на пода седеше водолаз с увиснали

надолу крака. Когато се на мираха на около деветстотин метра от

мидела на кораба и бяха на десет метра височина, водолазът се пусна и

полетя като стрела към развълнуваното море. Хеликоптерът веднага се

отдалечи, за да не затруднява своя човек в плуването. Макс и екипът

му се възполз ваха да извадят помпата с хидравличен удар и я хвърлиха

във водата. Това беше последното доказателство, че спасителната

операция е била много по -сложна, отколкото бяха готови да признаят.

Водолазът стигна до борда на «Шакир», Хуан се спусна да му

подаде ръка, за да излезе от водата.

— Мичман Уорън Дейвис — представи се мъжът, след като свали

плавниците и ги закачи на карабинера, закрепен на водолазния му

колан.

— Капитан Рамон Естебан.

— Капитане, какво е положението?

— Става дума за луксозна яхта — обясни Хуан с мелодичен

испански акцент. — Мисля, че ги е ударила седмата вълна и се е

обърнала. Бяхме по курс за Насау, когато забелязахме кила. Двама

мъже бяха запратени във водата — тях намерихме на корпуса. Казаха

ни, че чули чукане отвътре. Готвехме се да ги прехвърлим на нашите

спасителни лодки, но имаме проблем с лебедката.

Хуан посочи към «Орегон». На левия борд висеше наполовина

спусната спасителна лодка. Носът ѝ сочеше небето, а кърмата водата.

Неколцина моряци се суетяха около лебедката, преструвайки с е, че я

поправят.

— Това не е проблем, стига яхтата да не потъне. Нашият катер е на

двайсетина минути от тук. Има ли ранени?

— Сега го установяваме. Имаш ли медицински познания?

— Цял тон. Хайде да видим оцелелите.

През следващия половин час Кабрило разигр аваше ролята на

загрижен капитан, като през цялото време знаеше, че плячката му с

всяка минута се отдалечава все повече и повече. По радиостанцията

Макс редовно му съобщаваше новостите, но да стои без работа в района

направо го побъркваше. Най -накрая иззад завесата от дъжд се показа

«Джеймс Патке». Той беше издължен модерен кораб с острите

очертания на ловец. Неговото дванайсетмилиметрово палубно оръдие

беше скрито зад ъгловата кула стелт, твърде различна от някогашните

оръдейни кули. Лесно можеше да мине з а боен кораб, ако не беше

белият корпус с ярката оранжева ивица. Веднага след като зави и легна

на дрейф, откъм десния борд бяха спуснати две НМТК, които се

стрелнаха по водата, оставяйки зад себе си широк разпенен килватер.

Двете лодки бързо стигнаха до б авно потъващия корпус на

«Шакир» — въздухът от трюма излизаше през дупката, която бяха

пробили. След като нямаше къде да бъдат завързани, един моряк

трябваше да държи техните въжета. Хората вътре бяха медицински

персонал, натоварени с кутии екипировка, дво йка моряци и офицер,

който дойде при Кабрило и подаде ръка:

— Капитан трети ранг Бил Тагард.

— Капитан Рамон Естебан.

— Мичман Дейвис вече ни съобщи какво сте направили. Отлична

работа, капитане.

— Като малък много обичах «Приключението на Посейдон» 17.

Обаче никога не съм предполагал, че ще ми се случи на живо —

отговори той с примирено свиване на рамене.

— Казали сте, че причината е седмата вълна?

— Да, ние самите я усетихме. Истинско чудови ще, което изскочи

от нищото. Бяхме с носа към нея, предполагам, че е блъснала яхтата

странично.

— Странно, защото се свързахме с местното корабоплаване, но

никой не съобщи за голяма вълна.

Кабрило леко потропа с върха на обувката си по корпуса.

— Мисля, че това е достатъчно доказателство.

— Да, разбира се.

Хората от бреговата охрана започнаха да товарят на лодките

носилки с най -тежко ранените, за да ги качат колкото може по -бързо на

катера. Останалата част от оцелелите, подгизнали и измръзнали,

останаха да чакат своя ред на загиващата яхта. С всяка изминала

минута корпусът видимо потъваше с още някой сантиметър. В

съзнанието на Кабрило изскочи изображението на оцелелите от

«Медуза», струпани на своя сал, докато корабът потъва. Ако Тагард не

ускори операцията , тук можеше да се разиграе същата сцена.

Бяха нужни още два курса, за да бъдат извозени и останалите

оцелели. Както се бяха разбрали предварително, емирът похвали

героизма на Кабрило и защото му беше спасил живота, обеща, че ще го

направи богат човек. Каб рило от своя страна изигра ролята на корав

морски вълк, заявявайки, че е негов дълг и не може да вземе пари за

това, че е сторил каквото трябва. Цялото представление беше за

бреговата охрана и Тагард май захапа. Не поиска да се качи на

«Орегон», нито пък з ададе много въпроси. Той имаше информацията, от

която се нуждаеше, и макар да не можеше да обещае, че името

«Ксанаду» и капитан Рамон Естебан няма да станат известни на

медиите, се съгласи тяхната роля в спасителната операция да бъде

омаловажена. Предстоях а битки за бюджета и подобна операция щеше

да направи службата популярна във Вашингтон.

Двамата си стиснаха ръцете, след което хората от бреговата охрана

17 Роман от Пол Галико, по който е заснет едноименен филм. — Б.пр.

се върнаха на своя катер, а Кабрило и екипът му на «Орегон».

Проблемът с лебедката беше «решен» и спас ителната лодка върната на

място. Разиграха сценка, влачейки малката надуваема лодка нагоре по

спуснатите въжени стълби и оставяйки я на разхвърляната палуба.

Веднага щом се качиха, Макс подкара право в бурята, продължавайки

по заявения курс към Насау на Ба хамите. Той продължи по този курс

със скорост само дванайсет възела, докато антирадарното оборудване

показа, че са излезли от обсега на радара на катера.

Едва тогава можеха да тръгнат след невидимия кораб, следван от

Мак Ди и Еди в тяхната НМТК. Кабрило бе ше още под душа, когато

усети, че двигателите заработиха на високи обороти и корабът започна

да цепи водата. Бяха изостанали няколко часа от мишената и Макс,

изглежда, искаше да ги навакса колкото може по -бързо. Десет минути

по-късно Кабрило влезе в команд ния център по джинси и норвежко

поло.

— Как сте момчета? — попита той, докато се настаняваше на

капитанското кресло.

— Още ги догонваме — отговори Макс.

— С колко гориво разполагат?

— Ако успеем да поддържаме четирийсет възела, ще ги настигнем,

докато разп олагат с резерв за още час.

— Това е малко по -рисковано, отколкото ми е приятно — отбеляза

Хуан. — Ако се забавим, ще трябва да прекъснат преследването, за да

не останат без гориво.

— Нищо не можем да направим — въздъхна Хенли. — От бреговата

охрана не бър заха много да стигнат до яхтата. Разбира се, можеше да

бъде и по-лошо, ако бяха настояли да се качат на борда и да прегледат

документите ни.

Хуан не отговори. Онова, което го тревожеше, беше, че при това

бурно море хората му трябваше да се движат, за да не ги помете някоя

вълна. Ако горивото им намалееше под определено количество,

трябваше да намалят скоростта, за да го икономисват и да не останат

без двигатели. А това означаваше, че ще оставят невидимия кораб да

избяга.

През следващите часове Кабрило остан а безмълвен на мястото си и

пиеше кафе, докато на големия плосък екран се виждаше как иконките

на «Орегон» и НМТК постепенно се сближават. Тъй като нямаха

информация за възможностите на кораба да прихваща сигнали, двата

съда пазеха пълно радиомълчание. Хуа н изпитваше облекчение от

факта, че поддържаха без проблеми курс югоизток. След началото на

преследването НМТК не се беше отклонила с повече от няколко

градуса, нито бе променяла скоростта. Поддържаха петнайсет възела.

Вече се беше мръкнало, когато се добл ижаха на двайсет мили до

лодката и съответно на двайсет и една до невидимия кораб. Хуан реши,

че са достатъчно близо, за да нареди на Мак Ди и Еди да прекъснат

преследването и да се върнат на «Орегон». Знаеше къде ще бъде

неговата мишена през следващия час ѝ искаше да направи нещо по

въпроса.

— Хали, свържи ме с Еди.

Хали Касим, който седеше пред пулта за управление на

комуникациите, очакваше от часове тази заповед и за секунди установи

връзката.

— Време е да се връщате у дома — каза Хуан по радиото. —

Обратен курс. Осемнайсет.

Еди натисна комутатора, за да даде знак, че е разбрал. Знаеше, че

трябва да обърне и след осемнайсет мили по същия курс да намери

«Орегон».

Тъй като вече не следваше бавния невидим кораб, Еди без

съмнение щеше да даде газ на двата из вънбордови двигателя и

«Орегон» и НМТК щяха да се движат със скорост общо осемдесет

възела. Председателя се свърза с хангара за лодки, за да съобщи, че

НМТК се прибира и след по -малко от петнайсет минути ще е пред

входа.

Всъщност това стана след десет мину ти, но тъй като «Орегон»

трябваше почти да спре, за да може лодката да бъде прибрана в трюма,

минаха седемнайсет минути преди Хуан да може отново да даде

команда пълен напред. Този път пусна «Орегон» да опише широка дъга

около тяхната мишена и когато накра я я наближиха, сякаш идваха от

изток и не бяха следвали невидимия кораб.

Най-накрая и Линда Рос се появи в командния център, без

преживяното да се е отразило на външния ѝ вид.

— Как си? — попита я Хуан истински загрижен.

— Лекарката казва, че съм добре. К оя съм аз да споря с нея? Какво

става?

— Наближава ендшпилът. В момента ги обхождаме по фланга.

— Радарът уловил ли е нещо?

— Не се виждат — призна Хуан, — но не са пременяли курса и

скоростта, след като избягаха от местопрестъплението.

Сякаш Мърф само тов а беше чакал, защото се провикна от пулта за

управление на оръжията:

— Кораб на четирийсет и седем градуса. Разстояние двайсет мили.

— Кабрило вече бе разгадал тактическите позиции, преди Мърф да

успее да добави: — В една линия е с невидимия кораб.

— Значи имат среща — измърмори Хуан.

Положението се беше изменило за миг. Сега той трябваше да вкара

«Орегон» между новия съд и невидимия кораб, за да не бъде засечен от

радара му. «Орегон» имаше много по -малък радарен профил, отколкото

би трябвало, благодарение на абсорбиращите материали, използвани в

корпуса и надстройките, но съвсем не беше невидим.

— Кормчия, курс трийсет и три градуса. Пълен напред. — Подобно

на ловец, Кабрило знаеше как да насочи «Орегон» така, че да се появи

там, където мишената щеше да бъд е, а не където е била. Както винаги

той изчисли наум всички ъгли и скоростта. После Ерик щеше да ги

провери с навигационния компютър на кораба, за да се удиви отново,

че Председателя никога не прави грешки.

— Оръжейник, приготви главното корабно оръдие. Що м разбере,

че идваме, кой знае какво може да измисли.

— Не ракети? — попита Мърф.

— Щом този кораб може да създаде толкова силно магнитно поле,

че да обърне яхтата на Дула, ракетите нищо няма да му направят.

Зареди добрите стари волфрамови снаряди. На тях магнитното поле не

може да им повлияе.

Мърф кимна, съгласен със заключенията на Председателя, докато

вътрешно се кореше, че не се беше сетил за магнитното поле. След това

се зае да подготвя 120 -милиметровото оръдие, скрито в носа на

«Орегон» зад автоматичн и врати. Гладкоцевното оръдие се командваше

от същата сложна програма за водене на огън, използвана в танковете

«Абрамс», позволяваща точна стрелба, независимо от клатенето и

люлеенето на кораба.

— Хуан, любопитен съм — обади се Макс, който дъвчеше

мундщука на лулата си, — как ще го улучим, след като не се вижда на

радара?

— Лесна работа. Ще вдигнем безпилотник.

Минути по-късно безпилотният самолет, малко по -голям от

машините, използвани от моделистите, но за разлика от тях оборудван

с мощни камери, вече бе ше във въздуха и се носеше пред «Орегон» със

сто и шейсет километра в час. Когато се издигна на триста метра

височина, неговите камери уловиха килватера на невидимия кораб —

поразителна линия от зелена фосфоресцираща вода, която разсичаше

океана като тегле на с пръчка черта в пясъка. Крайната ѝ точка беше

самият кораб. Неизящният плавателен съд се бореше с бурните вълни,

но напредваше с постоянна скорост. Другият кораб беше твърде далече,

за да се вижда, но с него щяха да се занимаят, след като се оправят с

основната си мишена.

— Имам цел, но още е малко извън обсега ни.

— Скоро ще ни видят — предупреди ги Хенли.

Хуан се съгласи, но не знаеше какво ще се случи тогава.

— Двайсет секунди — обяви Марк.

Хайде, каза си наум Кабрило.

— Десет.

Изображението, което предаваха камерите на безпилотника, се

промени. Ъгловатата надстройка на кораба вече се виждаше и от

центъра му избухна синьо сияние, което се разпространи във всички

посоки. Изображението на кораба стана неясно, преди да изчезне

напълно.

Секунда по-късно изображението, предавано от безпилотника, се

превърна в смущения от статично електричество, след като беше свален

от разрастващия се купол електромагнитни импулси.

— В обсег! — извика Марк.

— Огън! — изрева Хуан, когато стената от невидима енергия се

блъсна в «Орегон».

Не знаеше дали Мърф беше успял да стреля, защото корабът се

изпълни с оглушителен шум и започна да се обръща на левия си борд.

Червените цифри на дигиталния наклономер се сменяха с такава

бързина, за да следват наклона, че не се виждаха. Скор о водата започна

да нахлува по палубите и вълните заудряха надстройката. Съчетанието

между неговата скорост и магнитния импулс, изглежда, щеше да го

забие в дълбините.

Изведнъж шумът престана също толкова внезапно, както започна.

Сякаш някой беше завъртял ключа. Корабът започна да се изправя, но

бавно, защото трябваше да изхвърли тонове морска вода.

Кабрило стана от пода, където инерцията най -безцеремонно го

беше запратила. Подаването на ток беше спряло, затова командният

център бе осветен от аварийните лам пи. Всички монитори и компютри

бяха спрели да работят и той осъзна, че не чува двигателите на

«Орегон».

— Добре ли сте всички?

В отговор се чуха няколко измърморени отговора. Никой не беше

ранен, но всички бяха шокирани.

— Макс, искам доклад за повредите. Хали, намери лекарката,

сигурен съм, че има наранявания. Марк, веднага щом можеш, изстреляй

друг безпилотник. Не трябва да изпускаме този кораб от очи. А за

протокола, смятам, че ти ни спаси живота.

— Председателю?!

— Нали успя да произведеш изстрел?

— Беше на косъм.

— В тази игра на косъм също е изход. Добър изстрел.

На техниците им трябваха двайсет минути, за да рестартират

енерго захранването и сървърите. Обаче им се наложи да използват

акумулатори, защото магнито -хидродинамичните двигатели още не

работеха. Доктор Хъксли гипсира една счупена ръка и диагностицира

две мозъчни сътресения на хора от екипажа. Марк Мърфи не успяваше

да изстреля безпилотен самолет. Магнитният импулс се оказа тежко

изпитание за защитената електроника и унищожи незащитените

прибори. Малки уреди като таблети, електрически самобръсначки,

кухненски роботи — всички бяха изпържени. Останалите безпилотни

самолети се бяха превърнали в детски играчки. Кабрило се принуди да

изведе група с НМТК и дори нейният двигател трябваше да бъде

запален по старомодния начин с шнур.

Плаването бе трудно, защото бурята се беше усилила. Непокритата

кожа на лицата им бе изложена на ледените иглички на дъжда, но

важното беше, че здравата лодка се справяше добре с вълнението.

Когато стигнаха до мястото, където невидимият кораб беше улучен,

намериха отломки и петно от дизелово гориво, което, бързо се

разнасяше. Кабрило закара лодката до една от най -големите отломки,

част от някаква сплав, която изглеждаше като парче от заострения нос

на кораба. Той и Еди Сенг ка чиха лекия къс на НМТК и го пуснаха на

палубата, за да го проучат по -късно на «Орегон».

— Какво мислиш?

— Смятам, че когато снарядът е ударил кораба, той се е пръснал

като граната. Причината трябва да е в енергията, каквато и да е, която

го е направила нес табилен.

— Мислиш, че след като защитното поле е било пробито, то е

пръснало кораба?

— Това е предположението ми. Ще го обсъдя с Мърф и Стоун, за

да чуя и тях, но мисля, че съм прав.

— А корабът, с който е имал среща?

Хуан огледа нощното море.

— Духнал е на мига, когато хората на него са разбрали какво се е

случило с другарите им — После добави мрачно: — Ако не можем да

подкараме «Орегон» в рамките на следващия час или два, ще ги

изгубим завинаги.

Върнаха се отново на кораба.

Когато най-накрая цивилният рад ар заработи отново, както

Кабрило предрече, морето около тях беше пусто. Военният радар

заработи по -късно и неговият обхват показа няколко кораба, но никой

от тях не плаваше в посоката, която би следвал корабът, който търсеха.

Те идваха насам, не бягаха. П ет часа след електромагнитния импулс

главният двигател най -сетне беше пуснат. Като главен инженер, Макс

настоя бавно и под внимателно наблюдение да развият пълната си

мощност.

Колкото и да беше доволен Кабрило, че успяха да унищожат

невидимия кораб, другия т, с когото той имаше среща, изглежда щеше

да се измъкне, защото следата му започна да изстива. Това го

огорчаваше. След повредите, които бяха понесли, според Хенли

трябваше да прекарат известно време в някое пристанище, за да се

направи обстойна проверка на всички системи. Хуан неохотно се

съгласи и ден по -късно пристанаха на търговския кей на пристанище

Хамилтън. Каквито части за ремонта не можеха да се намерят на

Бермудите, лесно можеха да бъдат доставени по куриер от Щатите.

Макс щеше да се погрижи за в сичко.

А грижата на Кабрило беше да намери двама мъже, които

определено не искаха да бъдат открити.

21.

Наричаха ги фавели. Бордеите в Рио де Жанейро бяха

световноизвестни. Никой не знаеше точно защо, но някои се бяха

превърнали в туристически дестинации за богатите от различни страни,

които идваха да зяпат бедността на другите. Някои от бордеите,

катерещи се по хълмовете, заобикалящи втория по население град в

Бразилия, бяха донякъде облагородени с течаща вода и електричество,

но повечето не разполагаха с подобни благини и не бяха нещо повече

от струпани на гроздове бараки с кални улици между тях. Тези фавели

бяха убежище на криминални банди — обикновено търговци на

наркотици и професионални похитители, които отмъкваха хора от града

и ги държаха тук, дока то получат откуп.

Бордеите се спускаха от хълмовете така, сякаш някоя гигантска

ръка беше пръснала боклука си. Те бяха дом на трийсет хиляди души,

натъпкани в пространство, равно на това между градски пресечки. По

калните улици между къщите се мотаеха куче та и голи деца. Имаше

само няколко по -трайни постройки от сгурбетонни блокчета — сгради,

издигнати от една или друга агенция, предоставяща помощ, с идеята да

подслонят стотина души в малките апартаменти. Вместо това хиляди ги

наричаха свой дом, живеейки по стълбищата и коридорите или в колиби

от ламарина и шперплат по покривите на постройките.

Отпадните води течаха в канавки край улиците. Много рядко някоя

от колите, спрени на пътя, потегляше отново — почти всички бяха

откраднати и разглобени до ламарината — като леш на бръмбар, изяден

от мравки. Вонята и мръсотията бяха ужасяващи. Фавелите бяха място

на сива безнадеждност, която дори хубавото време в Рио не можеше да

прогони. Също така бяха място на потискащ страх от наркобандата,

която управляваше бордея с железен юмрук. Полицията не влизаше във

фавелите, а правителството нито веднъж не се реши да се намеси във

вътрешните работи на района. Наричаха лидера на мястото Амо — в

превод шеф. На неговата територия не се случваше нищо, за което той

да не знае.

Непознатият приличаше на някой от хилядите селяни, които

прииждаха на тълпи в града, за да търсят работа. Носеше оръфани

жълтокафеникави панталони и проста памучна риза. Обувките му бяха с

подметки от автомобилна гума. На главата си носеше шапка, изплетена

от палмови листа. Никой не му обръщаше внимание, докато бавно се

изкачваше по хълма, криволичейки между купчините боклук и децата,

които си играеха и живееха на пътя.

Най-накрая двама млади мъже със сресани назад мазни коси и

хищнически погледи се надигнаха о т десетлитровите туби от палмово

масло, които използваха за столове. Единият подръпна ризата си, така

че се видя овързаната с тиксо ръкохватка на древен револвер. Другарят

му държеше бейзболна бухалка.

Те се доближиха до непознатия и му подвикнаха:

— Ей, каква работа имаш тук?

Виждаха, че мъжът е на шейсетина години, а погледът в черните

му очи е мътен. Той измърмори нещо в отговор, което те не разбраха.

— Старче, мисля, че трябва да се върнеш обратно — предложи му

побойникът с пистолета. — Тук ще имаш само неприятности.

Беше очевидно, че старецът няма нищо ценно, така че не си

струваше да го ограбват. Ако го оставеха да продължи, уличните

просяци щяха да се увеличат с един. По -добре да го върнат още сега, а

не после да се разправят с трупа му, когато пукне от глад или

дизентерия.

— Не искам неприятности — каза мъжът на испански.

— Та той дори не е бразилец — оплака се младият престъпник. —

Ние не можем себе си да изхраним, а някакъв боливиец очаква да живее

от нашите помощи!

Младежът с пистолета плюна гневно .

— Е, човече, днес не ти е ден.

Той сграбчи стареца за едната ръка, а партньорът му го хвана за

другата и бързо го вмъкнаха в тесния проход между два корабни

контейнера, които служеха за домове на дузини бедняци. Една котка се

печеше на слънце, кацнала въ рху купчината гуми при входа на прохода,

но усетът ѝ за неприятности я накара да побегне. Земята тук беше

напоена с масло и твърда като камък.

Засилиха мъжа към единия от контейнерите, но той се завъртя и се

блъсна в него с гръб, а не с лицето, каквото бе ше тяхното намерение.

Ако някой от уличните побойници се беше усетил колко е пъргав

старецът, нещата може би щяха да се развият по съвсем друг начин.

Проходът беше прекалено тесен, за да замахне както трябва с

бухалката, затова гаменът използва дебелия ѝ край като таран,

насочвайки удара към корема на стареца. Младежът не беше от едрите,

а постоянният глад не му бе позволил да развие големи мускули, но

ударът щеше да е достатъчен да изкара въздуха на стария човек и да го

повали на земята.

Дървената бухалка се стовари върху контейнера, който заехтя.

Мъжът я беше избегнал и се впусна в атака. Измъкна пистолета изпод

колана на водача, преди той да бе осъзнал, че старецът е направил

някакво движение, и го използва като месингов бокс. Ударът му строши

лицевата кост на младежа, разкъса кожата и кръвта бликна от раната.

Той нададе вой от болка и възмущение, а старецът насочи

вниманието си към момчето с бухалката. То още беше замаяно от

неочаквания удар в твърдия контейнер, затова не можа да направи

нищо в своя защи та, когато пистолетът се стовари върху носа му,

разбивайки го с такава сила, че и най -добрият пластичен хирург в света

не би могъл да го възстанови. Момчето зави като сирена, после воят

затихна. До него водачът на двойката пехотинци на Амо беше

припаднал.

Накрая непознатият отдели време да установи, че пистолетът дори

не е бил зареден. Когато го зърна за първи път, инстинктът му подсказа

да не се опитва да стреля. Не си беше помислил, че е празен, а че може

да избухне в ръката му, ако дръпне спусъка. Пъхна оръжието в джоба

си, за да го изхвърли по -късно, и вдигна младежа, който още беше в

съзнание.

Видеокамерата не беше по -голяма от червило, а безжичният ѝ

рутер беше с размерите на пакет цигари. Беше монтирана в средата на

телефонна антена. Непознатият свал и смешната си шапка, насочи

окървавеното лице на момчето към камерата и заговори:

— Знам, че той е дребна работа и по -навътре имаш по -добри

пазачи, но много добре знаеш, че те не могат да ме спрат. Проследих те

до тук и ще продължавам, докато не те пипна. Признай се за победен и

никой друг няма да пострада.

Когато го пусна, младежът рухна на колене и заплака.

Непознатият се върна на главната улица. Нищо не се беше

променило. Няколко жени се бяха наредили на опашка при един

камион, докарал във фавелата вода за продан. Неколцина старци седяха

върху оставен навън диван, зарязан на волята на стихиите, докато не

плесеняса. Вързани за пръчка, забита в коравата земя, пилета

обикаляха наоколо. Всичко беше така, както трябваше да бъде.

Няколко секунди по -късно бял пи кап спря в началото на улицата.

Макар стар и мръсен, във фавелата той представляваше истинско

богатство. Мъжът изчака, докато пикапа си пробие път до него. След

като спря, пътникът се показа през прозореца.

— Каза да се качиш отзад. Без номера. Каза, че си го намерил.

Непознатият кимна. Тук беше намесен кодекс на честта и макар да

знаеше, че не трябва да го уважава, усещаше, че е по -добре да играе на

сигурно, за да не съжалява. Прекрачи през страната на товарния отсек

и се настани на пода, докато пикапът за почна сложната маневра да

обърне на тясната и задръстена улица и после отново се заизкачва

нагоре по хълма. Пикапът принадлежеше на Амо, така че никой не

смееше дори да му хвърли поглед, а хората се отдръпваха от пътя му

като ято риби при атака на акула. П икапът спря пред триетажна сграда

от сгурбетонни блокчета. Щом непознатият стъпи на земята,

камионетката потегли. С изключение на входа, сградата беше

заобиколена с навеси и той трябваше да премине по тясна пътека между

ламаринени листове и намусени лица.

Входната врата на сградата отдавна беше свалена от пантите.

Бетонният под беше мръсен, а въздухът вътре смърдеше на отпадъци.

Не знаеше накъде да поеме, докато не погледна нагоре по стълбището

от дясната си страна. Онова, което видя, го смая със своята нел епост.

Жена в бяла сестринска престилка, толкова чиста, сякаш току -що я

беше облякла. Беше руса и привлекателна, поне от това разстояние, а

краката в белите чорапи, подхождащи на униформата, бяха хубави.

Приличаше на ангел, изпратен от небето сред цялата т ази нищета и

грозота.

Тя го повика с пръст и той започна да се качва по стълбите.

Подът на втория етаж също беше бетонен, но боядисан в убито

сиво и грижливо пометен. Стените също бяха боядисани и чисти. На

тази стълбищна площадка имаше само една врата и к огато прекрачи

през прага, започна да свири аларма. Мъж, облечен като телохранител,

се надигна зад бюрото си, а едната му ръка се спусна към пистолета с

добре отработено движение.

— Сър? — каза охранителят, когато непознатият вдигна ръце.

— В кобур на кръс та — каза мъжът и бавно се обърна. — В джоба

ми има още един.

Телохранителят кимна на сестрата, която обезоръжи мъжа.

Непознатият знаеше процедурата, затова излезе от помещението отново

в коридора. Прагът на вратата, който изглеждаше най -обикновен,

всъщност беше скенер и откри овързания с тиксо револвер, който беше

взел от момчето, и неговия пистолет FN 57. Този път алармата не се

обади и охранителят смени нападателната си поза. Телефонът на

бюрото му започна да звъни. Той вдигна, послуша малко, после остав и

слушалката на място.

— Върни му пистолетите. Каза, че е също толкова смъртоносен и

без тях.

Мъжът взе автоматичния си пистолет от сестрата и го намести

обратно в кобура, но махна отрицателно към потрошения револвер и

жената го задържа. Непознатият най -сетне обърна внимание на

помещението.

Приличаше на фоайето на бутиков хотел — едно от онези места в

Лондон и Ню Йорк, които бяха толкова недостъпни, че на фасадите им

нямаше табели. Подът беше покрит с мраморни плочи, а стените с

махагонова ламперия. Осветяв аше се от луксозни кристални лампи.

Обаче гледката от прозореца беше това, което за миг го зашемети.

Оттам трябваше да се вижда осеян с отпадъци бразилски бордей, но

вместо това се виждаше павирана улица в нещо, което приличаше на

източноевропейски град. М оже би в Чехия или Унгария. Светлината,

която влизаше, изглеждаше естествена, но въпреки това двата

прозореца бяха екрани с течни кристали, обрамчени с пердета, така че

на хората тук да не се напомня мизерията навън. По -надолу по

коридора се отвори врата и друга сестра, еднояйчен близнак на

първата, покани новодошлия по -навътре в това сюрреалистично място.

Следващите помещения бяха още по -луксозни от приемната. Още

плоски екрани показваха изгледи от същата улица. Възрастен мъж

водеше кон по отсрещния тротоа р и на новодошлия му се стори, че

чаткането на копитата можеше да се чуе през прозорците. Най -накрая

беше въведен в лъскав директорски кабинет. В единия ъгъл имаше

камина и два дивана под ъгъл. В далечния край на помещението се

виждаше модерно стъклено пис алище. В противоположния ъгъл имаше

врата на асансьор, който водеше до апартамента на третия етаж,

вероятно обзаведен още по -пищно.

— Председателю — поздрави го покритият с белези мъж в

инвалидната количка, без която не можеше.

— Дете — отговори Кабрило.

— Предполагам, че ако беше пожелал да ме убиеш, щеше да

нанесеш удара през нощта и аз така и нямаше да разбера, че ще се

случи.

— Трябва да призная, че ми мина подобна мисъл — отговори

Кабрило.

Бяха минали две седмици от срещата с невидимия кораб. «Орегон»

беше още в Хамилтън, където обновяването му скоро щеше да завърши.

След като адмирал Кенин избяга от Русия, Хуан се беше отказал да го

търси. Това трябва да е бил последният му голям удар, който да го

осигури до края на живота. Човек в подобно положение пл анира

бягството си до най -малката подробност. Десет секунди след като го е

започнал, вече е било напълно невъзможно да бъде проследен. Щеше да

има нова самоличност — нещо неизбежно, ново местожителство, нови

банкови сметки. С една дума, нов живот, който ще изглежда напълно

истински на околните, точно както онзи, който току -що беше зарязал.

— Трябва да съм станал небрежен — махна Детето със здравата си

ръка. — Първия път ме намери Кенин, сега ти.

— Първия път беше небрежен, а сега просто бързаше — съгласи се

Хуан.

Вместо да си губи времето да проследява човек, когото никога

нямаше да намери, той пусна Мърф и Стоун по дирите на хлъзгавия

търговец с информация. Имаха предимството да знаят, че е побягнал

веднага след като Кенин се е свързал с него, за да измъкне информация

за Корпорацията. Въпреки този плюс им трябваха дванайсет дни ровене

в данни и проверка на факти, за да открият новата бърлога на Детето, и

то на едно от най -невероятните места в света.

— Освен това си започнал да ставаш предсказуем — добави

Кабрило и демонстративно стрелна поглед към привлекателната сестра.

— О — отвърна Детето, — не съм предполагал, че знаеш за моето

увлечение по красиви сестри.

— Самозаблуждаваш се. Ако ставаше дума само за красавици,

нямаше никога да успеем да те намерим. Но милосърдни сестри, при

това и родни сестри, са много рядко явление.

Единственото око на Детето проблесна, когато спря погледа си

върху жената.

— Всъщност последната двойка бяха близначки. Не еднояйчни, но

въпреки това близначки. — Той потупа с дясната обез образената

левица, приличаща на щипци. — Скъпа, би ли ни оставила за малко? —

Когато сестрата излезе, Детето продължи: — Предполагам, че не си ме

проследил чак до тук, за да обсъждаме моя медицински екип, нали?

— Предположението ти е правилно — кимна Кабри ло и зачака,

защото искаше Детето сам да се досети защо е дошъл.

Детето се вторачи в него с изучаващ поглед и най -накрая попита:

— За какво е този маскарад?

— За да дойда тук, трябваше да пресека няколко неприятни

квартала. Не исках да привличам вниманието и да стана мишена на

някой апаш.

— Винаги си планирал внимателно. Добре, какво друго мога да

предположа?

Постъпих

непочтено

към

теб,

когато

споменах

Корпорацията пред Кенин. Трябва някак да изкупя вината си.

Хуан кимна, докато Детето оправяше кислородната канюла под

останките от носа си.

— Предполагам, че изкуплението ми ще бъде да проследя Кенин за

теб?

— Точно така.

— И ти дойде лично при мен, без да използваш обичайните канали

за връзка, за да разбера, че ако се проваля, ще изгубя живота си?

— Все едно гледаш в стъклено кълбо. Може би трябва да влезеш в

бизнеса с предсказания. Имаш ли представа къде се е скрил Кенин?

Мъжът поклати змийската си глава.

— Не. Не мисли, че нямам антени навсякъде, но той знаеше какво

прави, когато побягна като заек.

— Побягна като заек? — засмя се Хуан. — Последния път, където

съм срещал този израз, беше в шпионски роман.

— Може би предпочиташ «духна»?

— Предпочитам да знам къде е.

— Ще го намеря.

— Добре, а сега се обади на Амо да изпрати пикапа. Бих предпочел

да не вървя пеш а до улица с автобуси, които ще ме отведат в онази

част от града, където има таксита.

Това може и да прозвуча малко като шега, но на идване Кабрило

трябваше да измине петнайсетина километра пеша, защото автобусите и

такситата никога не влизаха в тази част от града.

— Ще направя нещо повече. Имам стар «Мерцедес», който не

предизвиква много внимание. Къде си отседнал?

— «Фазано».

— Аз си мислех, че човек като теб ще се подаде на носталгията и

ще отседне в «Копа Палас».

Ако Хуан беше по -слаб покерджия, със сиг урност щеше да се

издаде, че Детето е отгатнал къде наистина е отседнал. Обичаше ар

деко стила на хотел «Копакабана Палас» и когато беше в Рио, винаги

отсядаше там.

— Всъщност няма значение. Ще наредя на шофьора да те остави

пред «Фазано». Няма да се друса ш по автобуси и таксита. Това е най -

малкото, което мога да направя.

Хуан отговори с лека заплаха в тона:

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да ме отведеш при

Пьотър Кенин.

22.

Контейнерът отново беше в играта. Така го наричаха —

Контейнерът. С гла вно «К». Контейнерът. И понеже отново беше в

играта, включи алармите в ЦРУ, ФБР, департаментите по вътрешна

сигурност и по финансите, Агенцията за национална сигурност, както и

всички останали вашингтонски организации с имена абревиатури.

Кабрило нямаше да се изненада да научи, че неговият стар приятел

Дърк Пит и НАМПД също са заинтересувани от Контейнера.

Слуховете, които се носеха за него, бяха основата на легендите и

митовете. Никой не знаеше как и защо е създаден Контейнерът или кой

стои зад него, но въ в всеки сук18 и пазар от края на Близкия изток до

най-далечния остров на мюсюлманска Индонезия се разпространяваха

описания на неговото съдържание.

През първите години след нахлуването на американците в Ирак

бяха използвани огромни количества пари в брой за закупуване на

вярност, както е обичайно в много страни от този район, обаче

верността свършваше със свършването на парите или появата на по -

добро предложение. Това принуди Вашингтон да налива невъобразими

количества пари в Багдад и Басра, във всяка хижа чак до границата

между кюрдите и Турция.

Смяташе се, че надзорът над тази плячка е сигурен, но всъщност

беше смехотворен. Огромни суми бяха засмукани от поредния слой

корумпирани в едно корумпирано общество. Проблемът на онези, коит о

получаваха дял от щедростта на Чичо Сам, не беше как да вземат

парите, а как да ги изнесат от страната. Разбира се, отделни хора

можеха да пренесат нелегално няколко пачки стодоларови банкноти, но

какво да правят онези на върха на схемите за източване? Д а пренесеш

няколко хилядарки през границата в пустинята е едно, а какво да

правиш с милиард в твърда валута, който е безотчетен? За да го

пренесеш, ще ти е нужен влекач с ремарке или контейнер.

И точно това се случва на парите. Натоварват ги в морски

контейнер и ги оставят в някакъв склад, защото онези, които ги бяха

откраднали, знаеха, че американците никога няма да престанат да ги

търсят. Затова направиха онова, в което арабите са особено добри. Да

бият врага, изчаквайки. Минаха години и накрая американци те

започнаха да изтеглят частите си. Вече нямаше патрули по уличните

ъгли и кръстовищата. Танковете и допълнително бронираните хъмвита

изчезнаха от пътищата. Над градовете вече не се рееха рояци

«Блекхоук» и «Кобра», наподобяващи разгневени оси. След цяло

десетилетие американците намалиха присъствието си в Ирак толкова,

че престъпните босове решиха, че вече е достатъчно безопасно да

преместят парите. Разбира се, те се нуждаеха от изпиране, затова беше

сключена сделка с няколко банки в Далечния изток. Ако се бяха

опитали да го направят у дома, контрольорите от различните

финансови институции щяха да научат.

Затова Контейнерът трябваше да бъде транспортиран до Джакарта.

18 Магазин (ар.) — Б.пр.

Възникна въпросът кой ще го изнесе от Ирак. Американски и други

кораби от НАТО още патрулир аха в Персийския залив и тревожно често

спираха кораби за проверка. Имаха нужда от контрабандист. Между

престъпните босове оживено се обсъждаха няколко имена, докато

накрая се спряха на едно от тях: Али Мохамед. Той беше саудитец, но

можеше да му се има до верие. Когато най -накрая решението да бъде

преместен Контейнерът беше взето, Али Мохамед и корабът му не бяха

в Залива, затова той можеше да изпълни желанието им с две седмици

забавяне. Най -сетне дойде денят, когато корабът му пристана в Ирак.

Контейнерът отново беше в играта.

Имаше само малък проблем в техния план. Бяха подценили

търпението на своите врагове.

Американците така и не забравиха за парите, които им се бяха

изплъзнали от ръцете. С течение на времето бяха научили за

съществуването на Контейнера и бяха направили съответните логични

заключения за неговото по -нататъшно движение. Те също бяха наясно,

че парите не могат да бъдат изпрани в Ирак или някоя от съседните

страни. За целта трябваше да бъдат транспортирани с кораб.

И там заложиха капана.

Тъй като американският военен флот и НАТО контролираха водите

на Персийския залив, те избираха кои кораби да бъдат претърсвани.

Три бяха оставени да плават спокойно, макар да се знаеше, че бяха на

контрабандисти. Корабите рядко плаваха до Басра, но нелегалните им

товари бяха известни с това, че винаги стигаха до местоназначението

си. Докато другите контрабандисти бяха залавяни при претърсване на

съдовете или бяха принуждавани да изхвърлят товара си във водата по

време на преследване, тези три товарни кораба сяк аш бяха закриляни

от добрата фея. Никога не ги претърсваха, а ако все пак военните се

качваха на борда, никога не намираха нещо незаконно.

Затова не беше много за чудене, че престъпните босове трябваше

да изберат между тези три. За да увеличат още вероятно стта да бъде

избран корабът, който те искаха да бъде избран, американците

извъртяха още един номер на арабите. Трите кораба и техните

легендарни капитани бяха всъщност един и същ съд и един и същ

човек.

Хуан Кабрило и неговият кораб «Орегон».

Без съмнение това беше най -сложният и продължителен гамбит,

който Корпорацията някога беше организирала. Беше измислен от

Лангстън Овърхолт, някогашния началник на Кабрило в ЦРУ. На всеки

два-три месеца променяха очертанията на «Орегон», за да прилича на

един от трите кораба, преди да влезе в дълбоководното пристанище на

Ирак Ум Касър. В началото агенти на ЦРУ трябваше да играят ролята

на клиенти, които имат нужда от някого, който да внесе или изнесе

контрабандно от страната тяхната стока. Най -накрая престъпният свят

чу за тези трима контрабандисти, които никога досега не бяха

залавяни. Трябваше да минат пет години, преди схемата да сработи.

Винаги, когато капитанът на някой от корабите се окажеше готов да

плава под носа на американците, се намираше някой престъпен бос,

готов да го наеме.

Сега

годините

подготовка

вече

щяха

да

се

изплатят.

Правителството не само щеше да си получи милиарда долари, но по -

важното беше, че щеше да установи кои американци бяха помогнали на

иракчаните да задигнат парите.

Още преди години Лангстъ н Овърхолт беше научил Кабрило, че

ако една държава иска да процъфтява, нейната бюрокрация не бива да е

корумпирана. Цялата операция беше както за парите, така и за да бъдат

наказани хората, които се бяха възползвали от властта си.

Както винаги «Орегон» изглеждаше като товарен кораб, но сега

корпусът му беше червен, надстройките кремави, а жълтият комин беше

украсен със синя ивица. Той изглеждаше по -запазен от обикновено, но

това също беше част от маскировката му като «Ибис».

Кабрило, застанал до пристани щния лоцман, който надзираваше

последните етапи по приставането на кораба, също се беше маскирал.

Кожата му беше по -мургава от нормалното, а косата и тънкият мустак

— черни. Благодарение на цветните лещи очите му бяха кафяви.

Лоцманът натисна комутатора:

— Добре, хвърлете носовите и кърмовите въжета. — Той прекоси

мостика и излезе на дяснобордовото му крило, смени канала на

радиостанцията и нареди на капитана на влекача, който тласкаше

странично «Орегон» към огромните фендери «Йокохама», да се

отдръпне наза д. После се обърна към Кабрило, протегна ръка и го

поздрави:

— Капитан Мохамед, добре дошъл отново.

Кабрило отговори на ръкостискането и лоцманът прибра няколкото

стодоларови банкноти в джоба си така ловко, както се справяше с