Мираж

фоайето. Кой знае какво щеше да стане, когато изяснят всичко.

Натисна комутатора на уоки -токито, за да сигнализира на Еди да

дойде да го вземе. Секунди по -късно вторият им микробус се появи

иззад ъгъла. Еди веднага схвана положението. Председателя беше сам,

следователно нямаше нужда да спира до бордюра, за да качат своя

затворник отзад. Намери място малко по -надолу по улицата и изчака

Кабрило да притича до буса.

— Давай! — изстреля Хуан веднага щом седна и затвори вратата.

— Какво стана?

Еди беше оставил бутилка с минерална вода между двете седалки.

Щом я видя, Кабрило внеза пно усети колко сухо и стегнато е гърлото

му. Разви капачката и изгълта наведнъж поне половин литър.

— Ако искаш вярвай, но Кенин беше застрелян от собствената си

охрана. Всичко вървеше по план. Вече бях неутрализирал хората пред

частния чу асансьор, когат о охранителите, на които бе възложено да

пазят останалите асансьори, нахлуха, стреляйки във всички посоки.

— На руснаците това едва ли ще се хареса — отбеляза Еди.

— Когато разговарях с моя контакт в Кремъл и казах, че съм взел

Кенин на мушка, останах с вп ечатлението, че те ще бъдат доволни от

подобен резултат. Това ще им спести унижението да признаят какво е

направил, да го изправят пред съда и да го разстрелят те самите. —

Хуан потупа лаптопа. — Надявам се Мърф и Стоуни да успеят да

извлекат нещо ценно от него, така че цялата операция да не е била за

оня, що клати гората.

— Ако има нещо вътре, те ще го извлекат. — Няколко минути

пътуваха в мълчание. — Как беше? — зададе Еди най-накрая въпроса,

който го вълнуваше.

— Кое как беше?

— Хайде де, сигурно е било удивително.

— Удивително не е точната дума. Мислех си, че скачането с

парашут е най -близко до летенето. Обаче не може да се сравнява с

моето придвижване. Мисля, че ще помоля Макс за Коледа да ми

построи още един реактивен комплект.

До мръкване обикаляха из околността и едва когато се спусна

нощта, поеха към бившия завод за цимент. Еди, Мак Ди и Майк бяха

влезли легално в страната и на следващата сутрин щяха да се качат на

самолета, запазвайки по такъв начин легендите си, защото можеше

отново да им дотрябв ат. Този път Хуан се беше вмъкнал нелегално в

Китай, затова се налагаше да го напусне по същия начин. Еди му прави

компания, докато «Дискавъри» не изплува от водата пред кея. Кабрило

скочи върху палубата на миниподводницата и зачака люкът да се

отвори. Хен ли лично управляваше лодката.

— Как беше полетът?

— Както се казва в стария лаф: да изпиташ възможно най -голямото

удоволствие, без да се събличаш — отговори Хуан. — Разбира се,

трябва да се добави «във въздуха».

През целия път обратно до «Орегон» двамата м ъже се шегуваха,

доволни от усещането, че мисията им е била успешна. Това беше

особено важно за Кабрило. Той смяташе малцина за приятели, но Юрий

Бородин беше сред тях. Сега беше отмъстил за своя приятел. Душата на

Юрий можеше да почива в мир.

В момента Ко рпорацията нямаше задача и ако Мърф и Стоун

успееха да разшифроват съдържанието в лаптопа, щяха да ударят

джакпота от американското правителство, а освен това трябваше да

получат последното плащане и за акцията с Контейнера. Кабрило си

помисли, че може би трябва да завърже «Орегон» някъде и да даде на

хората си заслужена почивка.

Обаче съдбата отново се готвеше за намеса. Вместо да заминат на

почивка, «Орегон» и неговият екипаж скоро щяха да се борят за своя

живот.

26.

Макс Хенли беше роден прагматик. Той много хареса идеята на

Кабрило да пристанат някъде и да пуснат целия екипаж в отпуска.

Освен това знаеше откъде могат да се сдобият със заместител на

миниподводницата «Номад 1000» и стигна до извода, че мястото, на

което бяха, не е по -лошо от всяко друго, където да пуснат екипажа в

отпуск.

В момента преговаряше с тайвански университет, който случайно

притежаваше «Номад», но вече не се нуждаеше от нея. Някога

университетът бил център за обучение в търговски риболов, а

подводницата му била подарена. Разбира се, Макс винаги можеше да

купи чисто нов плавателен съд от производителя, но гледаше да не

похарчи излишно и цент, да не говорим за няколко милиона долара.

Той отлетя с хеликоптера за Тайпе, за да преговаря с

университетските служители. Прикритието му беше , че преговаря от

името на начеваща петролна компания — клон от индустрията, който

купуваше лъвския дял от производството на подводници в САЩ като

«Номад» и «Дискавъри». «Орегон» щеше да мине за товарния кораб,

който е наел за превоз на подводницата до пет ролните платформи в

Мексиканския залив.

Инспекцията мина добре. От центъра бяха консервирали

подводницата

както

трябва

и

редовно

я

бяха

проверявали.

Акумулаторите можеха да бъдат заредени, но Макс вече знаеше, че

трябва да бъдат сменени. Има неща, които чо век не бива да купува

използвани. На борда на кораба имаха нови. Електронните и механични

системи работеха и той не откри корозия или повреда по някой от

хидравличните маркучи. Единственият проблем, който установи, беше,

че механичната ръка в края на манип улатора не работи както трябва. За

Макс щеше да е лесно да я оправи, но той си затрая, за да може да

смъкне цената с още няколко хилядарки.

Когато пристигна «Орегон», привлече вниманието на стотици

студенти. Те зяпаха масивния плавателен съд, който запушва ше

гледката им към залива и открития океан отвъд. Макс беше уредил

идването на митнически инспектор от Тайпе и той разписа

товарителницата.

За радост на зрителите Хуан, облечен като стар морски вълк,

обслужваше пулта за управление на палубния кран. Моряцит е

прекараха въжетата под деветметровия корпус на подводницата и час

след тяхното пристигане тя лежеше напряко върху предния трюм и

корабът беше готов за отплаване. За да запази маскировката си на

посредник, Макс щеше да замине за Тайпе с кола.

Тайванската столица се издигаше на северния нос на острова и за

четиринайсет часа можеха да стигнат до там. Обаче Кабрило отклони

«Орегон» от обичайните морски пътища както за крайбрежните

плавателни съдове, така и за онези, които пресичаха Тихия океан на

път за Амери ка. Освен това се нуждаеше от покривалото на мрака.

Кораб, който използва миниподводница, не беше нещо необичайно.

Обаче кораб, който отплава, зарязвайки миниподводница, без да я

извади от водата, щеше да събуди подозрения.

Тъй като новият «Номад» не беше минал изпитания, Хуан не

разреши никому да се потопи за първи път с него. През времето, когато

плаваха към усамотено място в океана, техниците бяха сменили

акумулаторите и закачили към корпуса надуваеми фендери, в случай че

подводницата откаже да реагира н а неговите команди. Освен това го

придружаваха водолази, а районът на гмуркане бе осветен с мощни

надводни и подводни прожектори.

След като беше спусната във водата и куката на въжето откачена,

Хуан започна бавно да пълни баластните цистерни. Точно когато

морето вече се беше сключило над него, ги продуха с въздух за проба и

изплава бързо като играчка във ваната.

След това започна отново да се потапя, спускайки се покрай

стоманения борд на «Орегон», мина под кила и застана в лунния

басейн. Там екипажът закре пи отново крановото въже за халката на

подводницата и след няколко минути тя беше прибрана на безопасно

място в новия ѝ дом, а Кабрило се отправи към трапезарията за късна

вечеря.

Направи му впечатление, че аспержите, които му поднесоха, бяха

от консерва. Беше хубаво, че скоро ще застанат на котвено място за по -

дълго време. Всичките пресни провизии бяха свършили и когато

попита, келнерът отговори, че са останали само три не много

популярни вида сладолед.

Тази нощ Хуан не можа да спи и това нямаше нищо общо с

пресните продукти или сладоледа с карамел. Нещо подсъзнателно го

гризеше, някаква мисъл, която го пронизваше, но не можеше да се

оформи. Изтощението му пречеше да я оплоди с бисер като седефената

мида, която превръща зрънцето пясък в перла. В полунощ се предаде на

безсънието и стана от леглото. Сложи си протезата и облече дрехите,

които беше съблякъл само преди час и половина.

Нямаше настроение за питие и не виждаше смисъл да седи сам в

каютата си. Джулия Хъксли беше от онази забележителна порода хора,

която се нуждае само от няколко часа сън на нощ. Потърси я и я откри

не в каютата, а долу в медицинския отсек. Беше в интернет като част от

услуга, която предлага консултации на хора с медицински проблеми,

които нямат достъп до лекари.

— Ей, Хуан, не можеш да спиш ли? — поздрави го тя, когато той

се спря на прага на кабинета ѝ, встрани до приемната. Той

представляваше малка кабинка, в която имаше място само за бюрото и

посетителски стол. Едната стена беше покрита с рамкирани дипломи и

награди. Веднъж му беш е признала, че тази «стена на егото» е по -скоро

за пациентите, отколкото за нея. Виждали колко е ерудирана и се

успокоявали.

— Майстор си на очевидното — усмихна се Хуан и се отпусна на

стола за посетители.

— Сега свършвам — каза тя. — Имам един младеж от Фиджи,

който според мен има херпес зостер. — В продължение на няколко

минути тя и пациентът ѝ си чатиха. — Е, свърших. Горкото момче —

предстоят му тежки мигове. Добре, а теб какво те мъчи?

— Не знам — призна Хуан. — Нещо.

— Да, това изяснява нещата — усмихна се Хъкс. — И така, от

колко време те мъчи?

— От тази нощ. След като се измъкнахме от Шанхай, бях на

седмото небе, но щом си легнах тази вечер, не можах да заспя. Имам

усещането, че съм пропуснал нещо.

Хъксли изведнъж стана сериозна.

— Двамата сме преж ивели доста неща. — Тя се беше грижила за

Хуан, след като снаряд му откъсна крака. — Познавам те, затова, ако

мислиш, че нещо си недогледал — напълно си прав.

— Знам — съгласи се Кабрило. — Точно затова ми е толкова

неспокойно.

— Можем да предположим, че у сещането ти е свързано с

последната ни мисия. Защо да не ѝ направим разбор заедно?

И те се заеха, започвайки от самото начало, когато адютантът на

Бородин, Миша Каспоров, им звънна по телефона, за да им разкаже за

незаконното задържане на своя началник, д о мига, когато люкът на

«Дискавъри 1000» беше затворен херметически за плаването им

обратно до «Орегон». Оттогава Джулия не знаеше колко големи

рискове беше поел и му се скара, че е безразсъден. Той изслуша

забележките ѝ, както страстният пушач слуша съве тите на своя лекар

да спре цигарите. Съветите са добри, но няма да бъдат изпълнени.

— Сигурно е свързано с предателството на Детето — заключи

Джулия вместо него. Всичко останало изглежда напълно нормално —

поне според твоите стандарти.

— Очевидно вече нико га няма да можем да го използваме за

връзка. Успя да ни осигури адреса на Кенин, но доверието е разрушено.

И двамата го знаем. Да, в своята област е най -добрият в света, но има и

други, към които можем да се обърнем.

— Значи не това е причината?

— Не. Да. Всъщност не знам. — Хуан прокара пръсти през косата

си, която в момента беше къса като на новобранец в морската пехота.

— Кенин откри кои сме, след като спасихме, по -точно почти спасихме

Юрий. Трябва да е научил с какво име се ползваме, защото веднага

прекъсна всякакви връзки с кораба, който става невидим по оптически

път. Освен това е притиснал Детето, за да научи къде ще бъдем. След

това е изпратил кораба си да обърне «Шакир» и предполагам, да го

потопи.

Замълча, защото нещо започна да се навързва в подсъ знанието му.

— Колко според теб са били разходите за разработването на този

невидим кораб?

— Кой знае? Дори да е разполагал с формулата на Тесла за

превръщането на корабите в невидими и проби от неговото оборудване,

сигурно става дума поне за сто милиона.

— Точно така, въпреки това той рискува да нападне яхтата на

шейха и нас. След като е имал достъп до подводница, със сигурност е

разполагал с приятели и в наземния флот. Защо просто не пусна

няколко противокорабни ракети срещу яхтата на Дула и нас?

— Защото можехме да ги неутрализираме — изтъкна Джулия.

— Той не е знаел това. Хвърлил е актив за сто милиона долара

срещу стодоларов проблем. Ето това ме притеснява. Защото това е бил

последният му удар, последната кражба, преди да напусне матушка

Русия завинаги. Не е за вярване, че някой е бил готов да плати такава

сума, за да убие някакъв си шейх от Обединените арабски емирства,

който по това време случайно е и наш клиент. Това е прекалено голямо

съвпадение.

Той грабна телефона от бюрото на Джулия и набра номера на Марк

Мърфи. Мърф вдигна при второто позвъняване. По звука Хуан позна,

че е включил телефона на високоговорител.

— Докъде стигнахте с лаптопа?

— Линк току -що ни го върна — извика Ерик, заглушавайки

техното, което дънеше като фон.

— Намали тази шумотевиц а — смъмри ги Хуан.

— Шумотевица? — озъби се Марк възмутено. — Та това са

«Виещите маймуни».

— Сигурен съм, че са. — Шумът обаче намаля. — Защо

компютърът е бил у Линк?

— Не получи ли имейла ми?

— Очевидно не съм, защото иначе нямаше да питам, нали?

— В лаптопа имаше заложена бомба — цял пакет С-4. Ерик и аз

решихме, че може да има някакъв капан, затова го пуснахме през

рентгена. Добре че го направихме. Предположихме, че взривното

вещество избухва, след като компютърът се включи и за определено

време не се въведе паролата. На Линк му трябваше повечко време да

извади експлозива и взривателя.

— Момчета, колко време ще ви трябва, за да измъкнете нещо?

— Точно в момента се занимаваме с паролата. Няма начин да знаем

колко равнища на шифровка е използвал Кенин. Пр едполагам — много.

— Колко време? — настоя Хуан отново с рязък обвинителен тон.

— Дни. Седмици. Съжалявам, Председателю, но няма как да се

каже.

— Двайсет и четири часа — озъби му се Кабрило. — Това е

заповед.

След това тресна слушалката. Изражението на Дж улия беше

загрижено.

— Работят по-добре, когато ме мислят за луд, който има неразумни

искания.

— А, значи си разиграл сценка?

— Донякъде — кимна Хуан. — Нуждаем се бързо от отговорите.

— Не разбирам — учуди се тя искрено, — защо е това бързане?

— Нали си чувала за конфликта между Китай и Япония заради

няколко острова?

— Да. Карат се за суверенитет и газови залежи, които бяха наскоро

открити, нали?

— Не мисля, че става дума за скорошно откритие. Китай е знаел от

доста време. Помня, че когато спасявах Юрий, т ой се заинтересува от

последните новини. Пуснах няколко плоски шеги, но му разказах, че

гражданската война в Судан затихва.

— И?

— Китай беше голям застъпник на тази война, защото получава

голяма част от петрола си оттам. Престана да финансира войната,

защото осъзна, че няма да има нужда да внася изкопаеми горива от

Африка, след като има огромни залежи пред неговите брегове.

— Но японците… — продължи мисълта му Джулия.

— Няма да могат да направят нищо без нашата помощ. И какво

правим ние в подобно положение , когато две военноморски сили си

сплитат рогата?

— Питай Макс или Еди. Те са експерти по военните въпроси.

— Хайде, Хъкс, всеки знае какво правим.

— Изпращаме самолетоносач.

— Точно така. Проекция на сила в чист вид. И не само

самолетоносач. Това е цяла б ойна група с няколко разрушителя,

фрегата, крайцери и две подводници. Всички тези кораби действат като

щит, за да опазят безопасността на самолетоносача. Системата е

толкова балансирана, че се смята за непробиваема при атака. През

добрите стари дни на Студ ената война руснаците бяха изчислили, че ще

са им нужни поне сто крилати ракети, за да унищожат един

самолетоносач.

— Добре — съгласи се Джулия, — идва нашата бойна група, двете

страни клякат и кризата е избегната.

— Докторе, я помисли малко.

Ужасяващата м исъл, която гризеше Хуан вече толкова часове,

хрумна и на нея.

— Там има друг невидим кораб?

— Точно така. Корабът е замислен преди разпадането на Съветския

съюз като средство за противопоставяне на нашите самолетоносачи. На

руснаците повече не им трябва п одобно оръжие, но на процъфтяващ и

все по-враждебен Китай ще бъде много приятно да унищожи ядрен

самолетоносач, и то по такъв начин, че никой да не може да го обвини

в каквото и да било.

— Дали ще посмеят?

— Това се пече от години — въздъхна Хуан. — Всички тези

хакерски атаки срещу нашите компютърни системи и индустриалният

шпионаж. Ние сме поне от десетилетие в студена война с китайците.

Сега, когато енергийната им независимост е на ръка разстояние, те ще

направят всичко възможно да се сдобият с нея. — Хрумна му още нещо.

— Потапянето на «Шакир» е било демонстрация пред китайските

клиенти на Кенин. Вероятно са наблюдавали ставащото от втория

кораб, който успя да ни избяга. Кенин е избрал яхтата на Дула, за да ми

го върне, и се обзалагам, че е успял да измък не от разните враждебни

на емира фракции някой и друг динар.

— И какво ще правим?

— Ще алармирам Лангстън, но без нещо конкретно. Например, ако

намерим в компютъра на Кенин фактура с продажна цена, той не можа

да направи много.

— О, значи ваканцията ни ще иде по дяволите още преди да е

започнала?

Хуан само я изгледа. После се обади в командния център и нареди

на дежурния да открие най -близката бойна група. Ако е била изпратена

в района, пожела да знае нейния курс, защото китайците щяха да

разположат смъртон осния си невидим кораб точно по него. След десет

минути с облекчение научи, че «Джони Реб», както гласеше прякорът

на «Джон К. Стенис», току -що е напуснал Хонолулу на път за

военноморската база в Йокосука, Япония. Разполагаха с няколко дни

толеранс дори ако президентът решеше да му нареди незабавно да

поеме курс към спорната зона.

Имаше и други неща, за които трябваше да се погрижи. Кабрило

благодари на Джулия и се върна в кабинета си, който беше до каютата

му. Вдигна Макс в неговата хотелска стая в Тайпе, за да му съобщи

промяната в плановете и да се уговорят да посрещне «Орегон» утре на

кея в квартал «Бали». Вече бяха запазили котвено място за двете

седмици планирана отпуска за цялата Корпорация. Кабрило се обади на

пристанищните власти, за да ги информира , че ще го използват само

няколко часа.

Глобата за промяната беше солена, а Хуан не беше съвсем сигурен

дали е на прав път. Благодарение на това, че се намираха на

Международната датна граница, сега във Вашингтон беше още един

часът следобед вчера. Той наб ра телефона на Лангстън Овърхолт.

След като му обясни положението, Кабрило попита своя стар

ментор и заслужил шпионин на ЦРУ какво би препоръчал.

— Хуан, това не е разузнавателна информация, въз основа на която

може да се действа — каза осемдесетгодишният. — Предположения и

предчувствия. Когато идват от теб, обикновено са достатъчни, за да

говоря със секретаря по отбраната. Но в случая се нуждая от нещо

повече.

— Като доказателства от лаптопа на Кенин?

— Това само ще покаже, че е продал подобно оръжие на На родната

република. Ако не разполага с техните бойни планове, не мисля, че

можем да направим нещо. Разбира се, аз ще изпратя паметна бележка и

на бойната група може да се съобщи за възможна заплаха, но без да се

дават подробности. Обаче трябва да знаеш, че ако са изпратени да се

намесят в цялата тази бъркотия около островите Сенкаку Дяою, те вече

ще са в пълна бойна готовност. Твоето предупреждение нищо няма да

промени.

Кабрило беше очаквал подобен отговор. Точно това беше

проблемът с Вашингтон. Бюрократична та машина работеше със

скоростта на подвижен глетчер. Системата не беше конструирана за

бързо, извън обичайните рамки мислене. Обаче новините не бяха

изцяло лоши. Лангстън продължи:

— Ще разговарям с Греъм от отдел «Китай», за да видя какво са

дочули. Съзн аваме, че Китай е готов да стигне много по -далеч,

отколкото при другите спорни острови, като например спора им за

островите Спартли. Япония също не иска да отстъпи — затова

изпратихме «Джон Стенис».

— А, смятах, че самолетоносачът вече е базиран в Япония? —

възкликна Хуан.

— Да, но «Джордж Вашингтон». Преди седмица на борда му

избухна пожар. Един моряк загина и казаха, че съдът не е готов за

морско дежурство.

Докато обясняваше това, тонът на Овърхолт беше малко странен и

Кабрило заподозря, че знае каква е п ричината. Лангстън беше ветеран

от Втората световна война. Навремето корабите се връщаха на бойното

поле само дни след удари от камикадзета. Днес щеше да отнеме месеци,

докато морски инспектори, експерти, представители на военната

прокуратура обявят кораба годен за морска служба.

— Следим развитието на събитията — каза Овърхолт. — Вие къде

ще бъдете?

— Ще се опитаме да охраняваме входа за Източно китайско море.

27.

Кабрило даваше вахта в командния център, когато Марк Мърфи му

се обади с предложението да с е срещнат в заседателната зала на

«Орегон». Хуан погледна към главния екран на стената, за да провери

колко е часът. Неговите шантави генийчета бяха надхвърлили

определения от него срок само с три часа.

Вече бяха пристанали в новото пристанище на Тайпе, сг ушени като

грозното пате между два красиви бели лебеда под формата на круизни

кораби, които стоварваха пътниците си за еднодневна обиколка на

забележителностите в тайванската столица. Камионът на фирмата,

която ги снабдяваше с провизии, вече беше на кея. И само час след

пристигането им кафезите с бързоразвалящи се и трайни храни вече

бяха качени на борда.

Хуан кимна на щурмана, че сега той поема вахтата, и тръгна към

съвещателната зала. Мърф и Стоуни имаха вид на хора, които не са

спали, откакто Линк им беш е върнал лаптопа. Очите на двамата бяха

зачервени и подпухнали. Обаче по лицата им грееха доволни усмивки.

— Като съдя по физиономиите ви, носите ми добри новини, нали?

— попита Хуан и седна на масата.

— О, да — отговори Марк. — Току -що прочистихме и после дната

сметка на Кенин. Имаше общо петдесет милиона в различни банки по

света: Кайманите, Дубай, Люксембург. И много други.

— Прекрасно — кимна Хуан. — Някаква информация за втори

невидим кораб? Построили ли са втори?

— Да — потвърди Ерик Стоун. — Китай е платил двайсет милиона

за него и освен това плаща луксозното убежище на Кенин в Шанхай.

Обикновено Кабрило се радваше, когато излезе прав за нещо. Не и

днес. Новината го накара да потръпне, защото това означаваше, че

вероятно Китай е достатъчно окуражен, за да използва оръжието срещу

американска цел.

— Построени са през 1989 година — добави Стоун. —

Първоначално руснаците са имали намерение да подготвят по един за

всяка наша бойна група. Обаче след построяването на два кораба се

отказали от проекта. Консерви рали ги в корабостроителницата и

забравили за тях. Кенин ги намерил преди две години, подновил ги и

монтирал някои подобрения, открити на миночистача на Тесла. Знаел е,

че китайците са най -вероятните му клиенти и започнал да ги ухажва,

което продължило с м есеци. Когато в пресата се появило съобщение за

газовото находище, те се съгласили да сключат сделката.

Според Кабрило времето логично съвпадаше. Китайците са знаели,

че ако не се откажат от плановете си, американците ще се намесят.

Нуждаели са се от нещо, с което да неутрализират американските

самолетоносачи и най -важното — да не предизвикат Трета световна

война. По негово мнение Кенин е можел да поиска повече пари. От

друга страна, руснакът вече е имал толкова пари, че да не може да ги

похарчи до края на дните си. Защо да си прави труда да иска нещо,

което не му е нужно?

— Техническите данни в компютъра ли са?

— Съжалявам, Председателю — поклати глава Ерик засрамен. —

Хакнахме всички файлове в компютъра. Имаше един с описание на

възможностите, които е изпо лзвал като стръв за китайците, но няма и

дума как работи оръжието и какво са демонтирали от кораба на Тесла.

— Ще продължим да се ровим — добави Марк, — но изгледите не

са добри. Кенин не си е падал много по техническите подробности. Не

му е пукало как раб оти, стига да работи.

— Добре — кимна Хуан. — Благодаря ви. Добра работа. А сега

вървете да поспите.

Той качи карта на Китайско море на големия екран в другия край

на заседателната зала и се опита да се постави на мястото на мъжа,

който командваше невидими я кораб. Трябваше да заеме позиция пред

бойната група на самолетоносача и да я остави да се приближи, при

положение че при движение килватерът му се вижда и някой

наблюдателен пилот, който дава бойно дежурство, може да го

забележи. Всичко щеше да зависи от способността му да последва

бойната група — проста задача заради разположението на китайските

шпионски сателити.

Хуан можеше да получи курса на бойната група от Овърхолт, така

че да има същата информация като своя противник. В такъв случай

истинският въпр ос беше: колко далеч от спорните острови искам да

поваля плячката си ? Колкото по -далеч, толкова по -добре. Обаче това

намаляваше шансовете корабите да останат на същия курс. Макар да

плаваха на запад, те правеха зигзаги на неравни интервали.

Той разигра дес етина сценария и откри десетина места, където би

могъл да чака в засада. Упражнението беше безплодно, но и

информативно. Безплодно, защото след два часа вглеждане в картата

Хуан не намери решение, и информативно, защото показваше колко

отчайващо важно е сл учващото се за китайците. Ако самолетоносачът

стигне до района, всяка надежда за силово завземане на островите се

изпаряваше.

Китайците прилагаха на японската флота тактиката на изтощаване

с надеждата, че японците ще напуснат района и с това и претенциите си

за островите. Но както светът бе видял през последните две

десетилетия, самолетоносачите в Персийския залив се сменяха и никой

не можеше да изтощи американския флот.

Капитан Кенджи Уатанабе намести Н -6 в мерника си и леко

натисна спусъка на джойстика. Нищо не се случи. Той знаеше, че нищо

няма да се случи, защото не беше заредил оръжията си. Наклони се и

зави под двумоторната въздушна цистерна, докато тя зареждаше със

самолетен бензин един изтребител J -10.

J - 1 0 б е ш е м о д е р е н л е т а т е л е н а п а р а т , к о й т о п р и л и ч а ш е н а

кръстоска между неговия собствен «Файтинг Фалкон» и шведския

«Грипен», въздушната цистерна беше стар съветски модел от 50 -те

години. Подобно на по -голямата част от въздушния флот на Китай, това

беше набързо построена по лиценз машина и не би изкар ала и пет

минути истински бой. J -10 не можеше да се сравнява с F -16. Имаше

ограничен обсег на действие и постоянно трябваше да бъде зареждан

във въздуха, докато самолетите кръстосваха небето над островите

Сенкаку. Освен това F -16 беше много по -маневрен.

Предимството на Уатанабе в сравнение с неговия китайски

противник беше най -вече в това, че имаше десет пъти повече летателни

часове от него.

Беше достатъчно опитен да знае, че трябва да остави достатъчно

място на двата самолета да изпълнят сложната маневра. Китайците

съвсем наскоро бяха овладели зареждането във въздуха, така че

пилотите им едва ли имаха нужния опит. Нямаше смисъл да предизвика

произшествие с въздушната струя на самолета. Уатанабе направи завой,

така че се озова зад двойката самолети. Когато J -10 «Силният дракон»

се откачи от цистерната, той щеше да се озове точно зад опашката му.

Последният китайски изтребител, на когото бе направил този номер, не

можа да се отърве от него, докато не му омръзна и не пое обратно към

базата. Пилотът ветеран беше уверен, че и този китайски кандидат -ас

няма да се справи по -добре. Цистерната е прострени назад криле Н -6

внезапно се гмурна, защото попадна на турбуленция. Пилотът на J -10

трябваше да изостане и да прекъсне връзката с цистерната, но вместо

това се опита да последва по -големия самолет, обаче прекали с газта.

За ужас на Уатанабе двата самолета се сближиха и отскочиха един от

друг, обгърнати в огромно огнено кълбо, което разцъфтя като второ

слънце. Той гмурна надолу своя самолет и се наклони в остър завой, з а

да избегне опустошението на взривната вълна. Въпреки това чуваше

как отломките удрят по фюзелажа на неговия F -16. Не можеше да

откъсне поглед от ужасяващата гледка. Най -накрая от долния край на

огненото кълбо като изхвърлени обвивки се показаха отломките на

двата самолета. Нямаше парче, по -голямо от плавей, и всички бяха

почернели.

Тук нямаше да има парашути.

Уатанабе докладва по радиото за случилото се, молейки се и

надявайки се, че не е станал свидетел на събитие, което може да

въвлече любимата му Япони я във война.

Въпреки уверенията в невинност, въпреки предложението да

инспектират самолета на Уатанабе, за да се уверят, че той не е свалил

двата самолета, китайците не искаха да се укротят. Продължаваха да

настояват, че това е било предумишлена атака, и п оискаха Япония да

изтегли самолетите и корабите си от островите Дяою и веднъж

завинаги да признае китайския суверенитет върху тях.

Китай започна да подготвя изпращането на по -голямата част от

военния си флот в района, включително десантни кораби с повече о т

хиляда командоси на борда, за да завземат островите със сила.

Дипломатическите канали прегряха от опитите да се успокои

положението, но никоя от страните не беше готова да отстъпи. Япония

от своя страна също увеличи военния си контингент на място,

докарвайки

допълнително

кораб

на

въздушна

възглавница

и

десантчици. Американският президент нямаше друг избор, освен да

нареди самолетоносачът «Джон Стенис» и съпровождащите го кораби

да се отправят за района. Също така подпали земята под краката на

секретаря по отбраната, за да се погрижи повреденият самолетоносач

«Джордж Вашингтон» да се върне колкото може по -бързо в строя,

независимо от мнението на адвокатите.

Ако американското присъствие не успееше да успокои двете

страни през следващата седмица, третата Кита йско-японска война беше

на път да избухне.

«Орегон» патрулираше по морския път, който водеше към

островите, като неспокойна мечка в клетка. Носеше се напред -назад с

включен на максимум радар, а екипажът беше в пълна готовност

благодарение на кофеина и ад реналина. Времето беше благоприятно и

това им позволи да изстрелят безпилотници, за да разширят района на

търсене. Хуан дори успя да убеди Лангстън Овърхолт да им бъде

разрешен достъп до сателитните данни, макар че не разполагаха с

експертните познания, ко ито биха им позволили да анализират както

трябва снимките с висока резолюция. За тази цел и те трябваше да

разчитат на Националната служба за разузнаване — организация, по -

потайна и от Агенцията за национална сигурност.

Кабрило седеше в командния център по джинси и тениска с дълги

ръкави. Яздеше кротките вълни с лекотата на каубой, подкарал стадо

през Мисури. Тялото му беше напълно приспособено към околната

среда и извършваше нужните промени в позата подсъзнателно.

Вграденият в подлакътника държател за чаши не оставаше празен. След

третата чаша обаче Морис тайно започна да му сипва безкофеиново

кафе. Вахтените се сменяха нормално, само Председателя оставаше

неизменно на мястото си, сякаш се беше слял с интериора, потънал в

мрачни мисли, макар че очите му нес покойно се стрелкаха от екран на

екран. Проверяваше усилвателя на радара през рамото на вахтения и

картините от безпилотниците над рамото на оператора. Екипажът не се

дразнеше от непрекъснатото внимание на Кабрило, защото така се

чувстваше по -сигурен. Щом той беше тук, нищо не можеше да се

обърка.

Успяваше да поспи само когато корабът беше в далечния край на

квадранта, където патрулираха и имаше най -малка вероятност да

попаднат на невидимия кораб. Не си правеше труда да ляга в леглото

си, а подремваше на ди вана в кабинета, придърпвайки върху себе си

вълнено одеялце, спасено от пожара на «Нормандия» през 1942 г. в

нюйоркското пристанище. След няколко часа сън ставаше и използваше

ритуала на бръсненето, за да убеди изтощеното си тяло, че е получило

достатъчно почивка. След това отново се озоваваше в командния

център, където неспокойно обикаляше точно както правеше неговият

кораб.

Кабрило се беше върнал от кратка дрямка, когато нещо на екрана

на радара привлече погледа му. Кораб. Което не беше изненадващо.

Макар облаците на войната да се сгъстяваха, оттук минаваха оживени

плавателни пътища и това щеше да остане непроменено, докато не

започне стрелбата. Хали Касим беше на вахта като офицер по

комуникациите и оператор на радара.

— Хали, обектът на север от нас. На какво разстояние е?

— Плюс-минус петдесет мили.

— Откога е в нашия обхват?

Касим набра някаква команда на клавиатурата си.

— Горе-долу от двайсет минути.

Кабрило направи някои изчисления наум, използвайки обхвата на

радара и скоростта и курса на «Орегон».

— Движи се с по -малко от три възела. Не ти ли се струва странно?

Хали се съгласи. Той потрака още малко на клавиатурата и обяви:

— Има нещо още по -странно. Когато за последен път сме минали

по квадранта, точно на същото място е имало обект.

По случайност Д жордж Адамс се оказа на вахта и управляваше

безпилотниците, които използваха за въздушно наблюдение.

— Не си правете труда да ме питате, но ще ми отнеме малко време.

Вече имам безпилотник във въздуха, но е на петдесет мили в обратната

посока.

Хуан се разбърза. Сега не беше време за чакане. Тук ставаше нещо

и той трябваше да знае какво.

— Виж сега, Гомес. Остави го да падне и вдигни другия.

— Сигурен ли си?

— Ще го платя от моя дял.

Адамс изпълни заповедта. Заби безпилотника като камикадзе във

водата и вдигн а другия безпилотник от палубата във въздуха. Въпреки

това минаха почти трийсет минути, докато големият метър и двайсет

самолет стигне до обекта. Хуан не беше променил модела на търсене на

«Орегон», само намали скоростта, за да не изгубят от радара обекта. На

двайсет мили от чуждия кораб Гомес спусна безпилотника от удобната

височина на полета сто и петдесет метра на шест, плъзгайки го над

вълните.

В такъв момент неговият опит и инстинкти на пилот си казваха

думата. Трябваше да остане под радара на обекта, изгубен в

акустичното бъбрене на неспирния поход на вълните. Нямаше по -добър

пилот от Адамс, затова никой на тайнствения кораб не разбра, че е

наблюдаван. Камерата на безпилотника показваше океана сякаш на

сантиметри от колесника му, а напред залязващото с лънце се виждаше

като бледожълто сияние на хоризонта.

— Ето го! — извика Хуан, който първи забеляза ъгловатия силует,

дрейфуващ на линията, която разделяше водата от небето.

Адамс, който с отличното си зрение вече го беше видял, леко

промени курса на безпи лотника, за да го пресрещне.

Само след няколко минути оглеждане радостта се превърна в

разочарование. Това не беше невидимият кораб. Този имаше дължина

почти триста метра и форма на кутия. Едва в долната част на

разширяващите се по средата бордове близо до товарната линия личаха

някакви опити за добиване на обтекаемост. Близо до носа се издигаше

мостик с формата на кутийка за лекарства, който донякъде нарушаваше

монотонността на плоската горна палуба. Двата димохода с формата на

притъпени перки се издигаха почти залепени един за друг над

надстройката близо до кърмата. Близо до мидела на кораба имаше

голяма врата от гаражен тип и друга близо до плоската кърмова греда.

Целият съд беше боядисан в матово зелено.

Хуан веднага разпозна класа на кораба. Това беше а втоферибот,

нещо подобно на многоетажен паркинг, който можеше да превози

едномесечната продукция на някой автомобилен завод и да го закара

във всяка точка на света. По тези места те се срещаха често, защото

Китай и Япония бяха големи износители на коли. За що плаваше толкова

бавно, беше необичайно, но не и днес.

Кадрите изведнъж прекъснаха. Гомес изруга. Хуан знаеше какво се

беше случило: безпилотникът летеше толкова ниско, че някоя по -

висока вълна го беше запратила във водата. Това бяха опасностите при

полет ниско над повърхността.

— Ето, приятели мои — каза Адамс, — използваме безпилотници,

за да не трябва аз да си рискувам главата при разузнаване с

хеликоптера.

— В това няма нищо рутинно — прекъсна го Хуан и скочи от

креслото си. — Я върни последните някол ко секунди от записа.

Главният пилот му пусна последните двайсет секунди. Не забеляза

нищо необикновено, но зад него Кабрило махна с ръка да му пусне

записа за трети път. После за четвърти. Накрая, при петото гледане,

секунди преди вълната да свали безпило тника, Хуан извика:

— Спри! — Той започна да оглежда кадъра. След това нареди: —

Бавно напред. — Кадърът стана неравен, докато лентата вървеше. —

Спри! Какво виждаш?

Адам видя големия автовоз от ъгъл деветдесет градуса бавно да

изпълва лещата на камерата. Зад кърмата почти нямаше килватер, а

около носа не се виждаше пенеща се вода от вълнореза. Това

означаваше, че се движи бавно, което те вече знаеха. Адамс отново не

можа да разбере какво е предизвикало такъв интерес у Председателя.

Изглежда и останалите ва хтени не бяха видели нищо, защото никой не

се обади.

Сякаш усетил общото объркване, Хуан побърза да каже:

— Погледнете на метър и половина от товарната му линия. Друг,

освен мен вижда ли бледата бяла линия? — Вахтените нададоха

положителни възгласи.

— Някакви идеи какво е това?

На този въпрос никой не можа да отговори. Най -накрая Гомес се

сети и разбра онова, което Председателя беше схванал веднага. Затова

скочи от мястото си и хукна.

— Докато се приготвиш, ще съм загрял турбината на хеликоптера.

— Хора, това не е автовоз, а плаващ сух док. Бялата линия е от

солта, залепила се за корпуса, когато последния път е бил натоварен. —

Той натисна бутона на корабния интерком.

— Говори Кабрило. Всички по бойните си постове. Открихме

морската база, от която китайският невидим кораб ще действа. Линк,

Еди и Мак Ди с пълно бойно оборудване да се явяват на

хеликоптерната площадка. Черни бойни униформи. — Той издаде още

няколко заповеди, след което излезе от командния център. Макс вече

беше на път, за да заеме мястото му ка то капитан на кораба.

Хуан се втурна на бегом към каютата си, като викаше на членовете

на екипажа да му правят път. Всички следи от силното му изтощение

бяха изчезнали. Смени си протезата с тази, която наричаше «бойния ми

крак». Той беше същинско съкровище от тайници. Имаше вграден

пистолет калибър.44 с един патрон, който изстрелваше от петата, и

място, където да скрие пистолет «Кел -Тек» калибър.380, малко

количество експлозиви и швейцарски армейски нож. След това облече

черната бойна униформа, изработена о т огнеупорна материя, и обу

черни бойни обувки. Личното си оръжие съхраняваше в сейф, който

преди години беше стоял в гара по отдавна неработещата Югозападна

железопътна линия. Завъртя циферблатите, за да го отвори. Не обърна

внимание на пачките с различни валути и златни рандове, които

държеше за непредвидени случаи. Обикновено държаха и диаманти, но

напоследък цената им се беше вдигнала, затова ги обърнаха в пари.

Долната част на сейфа приличаше на оръжеен магазин. Облече си

бойна жилетка и пъхна в кобура нов FN-57. Закачи на халките шумова

граната и една със сълзотворен газ. Основното му оръжие за тази

операция щеше да бъде «Крис Армс Супер V». Това беше най -

компактният автомат, който някога е правен, и приличаше на нещо,

излязло от научнофантастичен рома н с късата си и дебела предна

ръкохватка и скелетоподобен приклад. Революционната конструкция му

позволяваше да използва големия калибър.45 АСР — патрон,

разработен от известния Джон Браунинг. С този автомат стрелецът

няма проблем да контролира трудния за стрелба калибър благодарение

на използването на асиметричен откат. Обикновено суперпетицата се

захранваше със стандартен пълнител от «Глок» за тринайсет патрона,

но Хуан го беше оборудвал с удължител и сега побираше трийсет. В

съответните джобове напъха за пасни пълнители.

Ако мисията беше по -продължителна, щеше да вземе оръжия от

същия калибър, в случай че му дотрябват още патрони за автомата. Но

тази се очертаваше да бъде кратка и мръсна ликвидация, а не

продължителна престрелка. Бойната жилетка вече беше оборудвана с

нож за хвърляне, гарота, аптечка и преносима радиостанция, така че му

оставаше само да вземе черната балаклава и беше готов за тръгване.

Отвори рязко вратата на каютата си и едва не събори Морис на

палубата. Трябваше да подхване възрастния анг личанин, за да не

изтърве сребърния поднос.

— Промъкваш се тихо като котка — смъмри го Хуан.

— Съжалявам, капитане, точно се готвех да почукам. Нося ти нещо

питателно.

Хуан точно се готвеше да му каже, че не иска, но изведнъж усети

колко е изгладнял.

— Нямам много време.

— Вземи го и върви — отговори Морис и вдигна сребърния купол.

Под него лежеше вдигащо пара бурито 21 — храна, която удобно можеш

да ядеш, докато ходиш. — Кълцано говеждо и свинско и много малко

чили.

Хуан пъхна бутилката с енергийна напитка в джоба си. После

закрачи бързо, подхвърляйки през рамо, преди да отхапе огромно

парче:

— Ти си добър човек, независимо какво казват по твой адрес.

21 Мексикански специалитет: питка (тортила), пълнена с месо, боб и сирене. — Б.пр.

— Всъщност казват, че съм велик — подвикна подире му Морис.

«Орегон» вече беше убил достатъчно скоростта, за да може да

излетят с хеликоптера. Гомес седеше на пилотското място, когато Хуан

излезе на кърмовия дек и закрачи към последния люк, от който

излизаше подемникът — подвижната хеликоптерна площадка на кораба.

Турбината вече виеше, затова Хуан не чу как Мак Ди изтича след него,

за да го потупа по рамото. През плексигласа на кокпита видя, че Еди и

Линк вече си бяха сложили коланите. Лоулес му се усмихна широко,

разкривайки всички зъби. Около врата му висеше едно внушаващо

респект «Узи» — оръжие с много малко промени след появата му през

1950 година.

Хуан му кимна в отговор.

Мак Ди седна на последната седалка, а Кабрило се настани на

мястото до Гомес. Хеликоптерът се заклати като л ошо нивелирана

пералня, щом винтовете започнаха да се въртят все по -бързо и по-

бързо. Когато двете врати бяха затворени, шумът донякъде затихна.

Хуан си сложи слушалките, а Адамс махна на човек от палубната

команда да отстрани клиновете под гумите, които п речеха на машината

да се хлъзне във водата при по -силно вълнение. Накрая техният

«Хюджис», модел MD 520 N, се издигна в небето.

При излитането се издигнаха на най -голямата височина за цялото

пътуване, защото през целия път Гомес летеше ниско над водата. Об аче

сега разчиташе на периферното си зрение, за да не позволи някоя

напречна вълна да ги свали, както се беше случило с безпилотника.

Летяха толкова ниско, че винтовете вдигаха пръски, които чистачките

едва успяваха да изтрият.

— Макс, как стоят нещата? — попита Кабрило по радиото.

— Добре. В момента няма много движение. В радиус от двайсет

мили от вашата мишена няма нищо, освен може би някоя риболовна

гемия от подветрената ѝ страна.

— Чудесно.

Те се носеха бързо към слънцето, което продължаваше да блести на

хоризонта. Истинската тъмнина в тази част на света щеше да настъпи

едва след половин час. Нямаше нужда да обсъждат някакъв план. Тези

мъже се бяха сражавали и кървили толкова пъти заедно, че бяха

развили почти телепатична връзка помежду си. Макар Мак Ди да беше

най-новото попълнение, вече беше спечелил доверието на екипа.

Гомес беше направил полукръг на юг, така че щяха да се

приближат към кораба изотзад — обичайната корабна сляпа точка. С

изненадваща бързина точката на хоризонта разцъфтя в грозната

пресечена кърма на автоферибота на сух док, ако теорията на Кабрило

беше вярна. Ако беше сбъркал, щяха да извършат неумишлено пиратско

нападение в открито море.

Хеликоптерът остана ниско долу до последната възможна секунда.

Кърмата на кораба изцяло запълни пре дното стъкло на кокпита. Хуан

изучаваше задната част на автоферибота. Изглеждаше доста истинска.

А отблизо бялата ивица, която беше помислил за сол, не беше толкова

убедителна. Изпита пристъп на съмнение.

Още не беше късно да прекратят мисията.

Дръпна надолу балаклавата.

Остави се на интуицията си и не каза нищо, когато Адамс вдигна

бавно хеликоптера над кърмата, зависвайки само на сантиметри над

релинга. Даде газ и хеликоптерът се понесе по протежение на кораба и

с рязък завой увисна на трийсет сантиметра от задната част на

покрития с антени мостик. Мъжете отвориха вратите и скочиха на

палубата. Щом стъпиха на нея, Гомес обърна и отново се скри зад

кърмата на кораба, където щеше да чака, докато го повикат да ги

прибере.

Хуан поведе екипа през релинга, който пазеше пътеката към късите

крила на мостика. Успя да надникне в мостика. Вътре имаше щурман

пред традиционния корабен щурвал. Един офицер, следван от друг

моряк, точно се готвеха да излязат, за да видят какъв е този

хеликоптерен шум. Всички бяха китайци. Офицерът най -накрая

забеляза въоръжените нападатели, които тичаха към мостика, и извика

нещо на своя придружител. Кабрило откри огън, като пусна откоса

нарочно над главите на мъжете. Стъклото на вратата към мостика се

пръсна. Тежките куршуми рикошираха в т авана и се посипаха по

далечната стена.

Мак Ди се хвърли през отвора, падна на рамо, претърколи се и

стъпи на крака, като насочи оръжието си към офицера. Последва го

Еди, който неутрализира щурмана. Влезе и Кабрило, а Линк остана

отвън да им пази гърба.

Третият човек от екипажа беше побягнал. Всички крещяха —

моряците от страх, а хората от Корпорацията, за да ги накарат да се

проснат по очи.

Хуан се втурна след моряка, който избяга от мостика, спускайки се

по откритата стълба в задната му част. Кабрило напр ави само няколко

крачки, преди някой да открие огън по него. Един от куршумите

попадна в протезата му и той изпита усещането, че го е ритнал кон.

Бързо се изтегли нагоре, за да излезе от зрителното поле на стрелеца, и

запрати по посока на стрелбата една шу мова граната. Обърна се и

запуши уши, но въпреки това въздействието ѝ беше направо

парализиращо.

Този път се хвана за лъскавите релинги, които ограждаха

стъпалата, и се плъзна като подводничар по тях, за да слезе на

палубата. Стрелецът беше бърз. Точно из чезваше през една врата,

притиснал ушите си с ръце. Хуан пусна няколко куршума подире му, но

не смяташе, че е успял да го улучи. Това му подсказа, че морякът е

разпознал шумовата граната и знае как да се предпази от въздействието

на силния шум и ярката све тлина. В радиорубката, която беше

едновременно и помещение за морските карти, имаше още един моряк.

Седеше пред древен радиопредавател и приемник, притиснал с ръце

главата си, защото гранатата продължаваше да кънти в неговия череп.

Хуан го удари с приклада на «Супер V» зад ухото и мъките му

свършиха. Мъжът безмълвно се свлече на пода. Мак Ди щеше да

почисти след него, така че не си направи труда да му сложи белезници.

Стрелецът беше избягал някъде и Кабрило трябваше да разбере

къде. Обаче засега нищо не под сказваше, че е бил прав в

предположенията си. Въоръжените моряци бяха рядкост, но не и нещо

нечувано. Може би човекът беше гледал много екшън филми и затова

успя да разпознае гранатата.

Вратата го изведе в коридор с няколко врати. Това сигурно бяха

каютите на офицерите. Една от вратите се отвори рязко и обитателят,

вероятно вдигнат по тревога от шумотевицата, изскочи по боксерки, но

с оръжие в ръката. Хуан не му даде възможност да го използва. Заби по

един куршум в раменете на китайския офицер. Това беше до статъчно да

го извади от строя за битката, но не и да го убие. Не искаше да

използва смъртоносна сила, докато не получи доказателства, че

предположението му е вярно.

Стигна до друга стълба и използва последната си шумова граната,

продължавайки да тича надо лу, докато шумът още ечеше из кораба. По

пода видя капчици кръв. Значи все пак беше улучил стрелеца и сега

следата, оставена от него, щеше да го отведе до целта.

В края на стълбата имаше друг сив метален коридор, по тавана му

се точеха кабели и тръби. Кръв та изглеждаше черна на недостатъчното

осветление, но стигаше, за да следва следата. Тя продължаваше през

вратата вдясно от него. Кабрило се спря, главата му се замая.

Беше сбъркал. Ужасна грешка.

Редици лимузини бяха подредени една над друга спретнато като в

многоетажен паркинг на някое летище. Простираха се, докъдето

виждаха очите му. Бяха представени всички цветове на дъгата и макар

да бяха прашни, блестяха като диаманти в иначе влажния трюм на

напълно законния автоферибот. Бяха превзели на абордаж невине н

кораб, а Хуан бе прострелял двама невинни моряци.

Поражението и вината бяха съкрушителни.

Точно посягаше към микрофона, за да каже на останалите, че са

сбъркали, когато разпозна емблемите върху капаците на колите. За миг

сякаш се озова отново в Узбекиста н с възрастния Юсуф и гледаха в

колата, в която брат му беше умрял при потъването на ферибота.

Подобно на онези ръждясали останки, тези автомобили също имаха

емблема с формата на викингски кораб, която след връщането си от

Аралско море Хуан беше проверил. Това бяха руски автомобили.

«Лада». Гумите им бяха спаднали. Значението на това откритие беше

огромно и неговото уважение към руските военни плановици порасна

още малко.

Кабрило отново се втурна по следите на ранения моряк.

За да може в случай на война със Съединените щати да използват

съветския невидим кораб, той трябваше да стои през цялото време

близо до бойната група на самолетоносача. Самолетоносачите бяха

разположени по цял свят и за да могат да ги следват, без да будят

подозрение, руснаците бяха маск ирали помощните си кораби като

автофериботи, като бяха изпипали камуфлажа дотам, че да ги натоварят

с известната руска кола — вездесъщата «Лада». Взели бяха мерки

срещу евентуална поява на митнически инспектори на борда. Колите

бяха прашни, а гумите им спа днали, защото бяха тук от рухването на

Съветския съюз. Нито Кенин, нито китайците си бяха направили труда

да ги разтоварят.

Кървавата следа го доведе до една виеща се автомобилна рампа.

Той забави крачка, за да надникне в следващата автомобилна палуба.

Още лади със спаднали гуми. Дългите години бяха оставили по някои

от тях ръждиви петна. Пистолетен куршум отскочи от тръбата, която

минаваше близо до главата му, и парченце отчупен метал го парна по

слепоочието. По брадичката му се стече вадичка кръв. Той изс треля

останалите в пълнителя патрони, пръскайки стъкла и запращайки

късчета ламарина на всички страни, а стрелецът трябваше да се хвърли

зад една от ладите. Огневата мощ на Хуан беше достатъчна да го

извади от равновесие и да го накара да побегне.

Кабрило не искаше да убива човека. Искаше онзи просто да

продължи да бяга и да му покаже как се влиза в тайните места на

кораба, онези, които както на «Орегон» митническите инспектори

никога не виждаха.

Смени пълнителя на автомата в движение, слушайки по

радиовръзката, как Мак Ди и Еди координират събирането на

останалата част от екипажа на едно място.

Стрелецът се спусна още една палуба, преди да поеме право назад

към кърмата. Хуан остана по дирите му като хрътка, като го пусна да

отмине достатъчно напред, за да н е се чувства задължен да спира и да

стреля по него, за да го забави. Най -накрая го видя да се спира пред

врата, която му се стори като последната водонепроницаема преграда

преди кърмата. Сега би трябвало да са точно над винта и Хуан би

трябвало да усеща ви брациите от въртенето през подметките на

военните си обувки. Той стрелна бърз поглед към носа.

Притежаваше отлично чувство за пространственост и веднага

разбра, че далечната светлинка от предната част на трюма беше

значително по -близо, отколкото би трябвал о, като се имат предвид

тристате метра дължина на кораба. Помещението беше вградено във

фалшива стена. «Орегон» имаше същата конструкция. Кабрило се

втурна напред, намалявайки разстоянието, лавирайки между колите,

след като откъсна огледалото на една от по -ръждясалите. Шумът

предупреди стрелеца. Той бърникаше нещо по задната стена на килера.

Завъртя се на пети и вдигна пистолета.

Кабрило вече беше вдигнал и опрял приклада на «Супер V» на

рамото си и го преряза с едно натискане на спусъка, запращайки по

него половин дузина.45 -калиброви куршуми.

— Еди, чуваш ли ме? — попита Хуан. Безопасността по време на

операция изискваше да не отделя очи от тялото, но той беше сигурен,

че китаецът е мъртъв.

— Слушам.

— Моряците обезвредени ли са?

— Тези от мостика и каютите на екипажа. Още не сме прочистили

машинното отделение и товарните отседи.

— Зарежи това. Слез в кърмовата част на трета палуба. Мисля, че

уцелих джакпота.

Хуан се промъкна до падналия мъж и се увери, че е мъртъв. Пусна

автомата да увисне на ремъка с цевта надолу и издърпа трупа настрана,

за да не пречи. Не можа да открие механизма, който да отвори вратата

към тайната част от кораба, затова си послужи с плочка пластичен

експлозив.

— Идваме — обяви Ерик по радиото, когато с Мак Ди наближиха

мястото, където с е намираше Кабрило.

— Някакви проблеми?

— Нищо, което да не може да се уреди с приклада на старото

«Узи» — пошегува се Мак Ди. — Иначе какво става? Вместо тях ще

прочистим палубата?

— Гледай и се учи. — Кабрило ги изблъска назад от фалшивия

килер и включи електронния детонатор. Взривът беше атака срещу

сетивата — шумен и разтърсващ, и дълго еча между редиците

автомобили. Беше избил дупка в задната стена на помещението.

Кърмовата секция на кораба беше дълга петдесет метра и

представляваше пещероподобно откри то пространство, осеяно с

метални пътеки и стълби. Долу водата се плискаше леко срещу чифт

кейове, които се издигаха почти на шест метра височина. Между

доковете се показваше рама, направена от греди, която щеше да поеме

невидимия кораб, когато отново заем е мястото си и корабът майка

напълни баластните цистерни, за да го уравновеси.

За разочарование на Хуан рамата беше празна. Невидимият кораб

беше навън и преследваше «Стенис».

В горната част на кея имаше малко помещение, където вероятно се

намираше пултът за управление. Голямото стъкло на едната му стена

гледаше към сухия док. Тримата мъже се затичаха по пътеката и след

това надолу по стълбите. Вратата на помещението нямаше ключалка.

Мак Ди кимна на Хуан, който я отвори. Щом малко се открехна, Лоулес

хвърли вътре шумова граната, а Хуан тресна вратата, за да ограничи

взрива.

Гранатата избухна и от взривната вълна голямото стъкло се огъна,

но не се счупи. Кабрило отвори отново вратата. Двама китайци в

работни комбинезони залитаха наоколо. Бяха замаяни и обърка ни от

взрива. Хуан се зае с единия, а Мак Ди с втория. Веднага щом ги

повалиха, Еди им сложи белезници.

Кабрило заоглежда контролния пулт и накрая седна на стола пред

онова, което приличаше на пулт за управление. Всички надписи бяха на

кирилица. Помещениет о беше боядисано в скучното зелено, по което в

съветската армия толкова си падаха. Компютрите бяха по -късно

допълнение. Марк Мърфи се беше срещнал с Председателя малко преди

да излезе на палубата, и му беше дал стандартна на вид флашка.

— Едно от най-добрите ми творения — обясни той. — Вкарай го в

слота за флашки и тя ще свърши останалото. Кръстил съм я

«Прахосмукачката», защото ще засмуче всичко, което има на твърдия

диск.

Кабрило пъхна флашката в слота и миг по -късно «задрямалият»

компютър се събуди за жи вот. После нямаше много за гледане. Марк

беше казал, че след като програмата изсмуче каквото има за

прехвърляне, на иначе празния екран ще се появи мигащ курсор.

Щеше му се да може да използват баластните цистерни, за да

потопят кораба, но вероятно имаше и механично обезопасяване, което

да предотврати подобна «грешка». По -добре да разположат взривове, за

да го потопят. Докато чакаше програмата да си свърши работата с

компютъра, раздели останалия С -4, който носеше, между Еди и Мак Ди,

за да изпълнят възложен ата им задача.

— Линк, чуваш ли ме?

— Да.

— Събери нашите затворници и се погрижи да се качат на

спасителна лодка.

— Слушам.

— Не я спускайте още, защото имам още двама тук долу.

— Намерихте ли невидимия кораб?

— Не, но това определено е неговата база. — В този момент на

екрана започна да премигва курсорът, точно както Марк го беше

програмирал. Хуан извади флашката и я изгледа. — Може би сме

успели да надникнем в тайните му.

Десет минути по -късно екипажът беше изстрелян от борда в своята

затворена спасителн а лодка. Еди беше намерил още двама души в

двигателния отсек. Единият искал да потъне с кораба си и глуповато се

опитал да избие оръжието от ръцете на Сенг. Зарядите бяха поставени

и Гомес Адамс беше отпуснал леко хеликоптера върху палубата. Макар

летателният апарат да тежеше по -малко от тон, имаше толкова малка

стъпка, че оказваше голям натиск навсякъде, където кацаше. Като го

държи донякъде във въздуха, намаляваше опасността да строши някоя

метална плоча и да пропадне палубата и с нея машината.

Мъжете се качиха на хеликоптера и Адамс, който сега носеше

очила за нощно виждане, защото вече се беше стъмнило напълно,

вдигна машината от мястото. Позволиха на Линк да си направи кефа,

защото му се беше паднала най -досадната част от операцията. Той

натисна бутона на детонатора.

Взривовете не бяха особено силни — все едно някой бе спукал

балонче от дъвка, и човек можеше да си помисли, че нещо толкова

малко няма да окаже въздействие на толкова голям кораб. Обаче Еди

беше майстор в разрушаването, а Мак Ди се оказа жад ен за познания

ученик. Подпомагаше ги фактът, че Кабрило беше пуснал големите

дизелови двигатели на кораба на максимални обороти. Инерцията

напред вкарваше вода в кораба през стратегическите пробойни, които

Сенг и Лоулес бяха пробили в корпуса. С нарастван ето на скоростта

количеството нахлуваща вода също се увеличаваше. Това щеше да

продължи, докато водата залее двигателите, но дори и след това

набраната инерция щеше да вкарва още вода.

След час автофериботът щеше да се гмурне под повърхността.

28.

Под летателния си костюм Слайдър носеше тениска с изображение

на F-18. Под него имаше надпис: «От 0 до 60 за 7 сек.». Двата

турбовитлови двигателя зад гърба му бяха на максимален форсаж, той

отдаде чест на катапултния сержант и изпита на гърба си ускорението.

Вторият катапулт на «Джони Реб» засили него и неговия FA -18 «Сюпър

Хорнет» по пистата и през носа. Лъскавият самолет се движеше със сто

шейсет и пет мили в час, когато палубата под него изчезна и извитите

му назад криле създадоха достатъчно подемна сила, за да може да лети.

Капитан Майк Дейвис от Корпуса на морската пехота на САЩ,

позивна «Слайдър», извика «опа», когато беше катапултиран от

самолетоносача и самолетът се преобрази от малко безпомощно птиче,

което се нуждае от грижите на палубната команда, в см ъртоносен

хищник, който властва в небесата. Той вдигна носа на самолета и се

понесе с рев срещу зората. След минути вече беше набрал шест хиляди

метра височина и се бе отдалечил на петдесет мили от «Стенис». Той и

следващият, който щеше да бъде изстрелян с лед него, даваха бойно

дежурство над цялата бойна група.

За да стигнат по -бързо до Източнокитайско море, групата беше

принудена да изостави по -бавния снабдителен кораб, обаче крайцерите,

разрушителите и фрегатата бяха по местата си и пазеха «Джони Реб» от

нападение по всички фронтове. Под водата се криеше двойка

подводници от клас «Лос Анджелис», които нямаха проблем да

поддържат трескавата скорост на самолетоносача. Групата беше все

още на триста мили от островите Сенкаку, така че Слайдър не очакваше

по време на патрулирането им да се случи нещо. Надяваше се, че

когато наближат, патрулите ще станат по -интересни.

Засега на екрана на радара му нямаше самолети, които не издават

съюзническите сигнали за идентификация. Знаеше, че един от

самолетите във въздуха, освен техните е E -2D «Хоукай» АУАКС, на

гърба на чийто фюзелаж се издигаше огромният купол на радара, което

го правеше да прилича на костенурка. С негова помощ даващите боен

патрул получаваха значително предимство в обсега в сравнение с всеки

друг самолет в небесата. Той щеше да види наближаващия китайски

боен самолет само малко след като напусне материка.

— Стингър 11, край.

Беше обаждане от командването на операциите. По време на тази

мисия като водач той щеше да бъде Стингър 11, а неговият

придружител — Стингър 12.

— 11-и слуша, край.

— 11-и, за информация: 12 -и има забавяне.

— Разбрано.

Забавянето вероятно се дължеше на проблем с катапулта. Трябваше

или да го оправят набързо, или да закачат Стингър 12 за другия

катапулт. Каквото и да решат, Слайдър нямаш е нищо против да се рее

сам из небесата.

Макар да имаше в ръцете си електроника, която му позволяваше да

вижда виртуалния свят на повече от сто мили, Слайдър непрекъснато

въртеше глава, плъзгаше поглед по инструментите, оглеждаше всяка

секция от небето, за да е сигурен, че никой не се крие зад слънцето или

зад гърба му в някоя сляпа точка. Знаеше, че китайците разработват

стелт технология и ако това се окажеше Великото шоу, а както

разправяха капутите от разузнаването, май натам вървели нещата,

тогава народ ните военновъздушни сили щяха да използват своите най -

добри играчки. Той се оглеждаше с неотслабваща бдителност за

самолет, който неговите сензори може да са изпуснали.

По дяволите , помисли си Слайдър. Обичам си работата.

И в същия миг я разлюби.

Без преду преждение F-18 рязко се отклони надясно от курса си и

се гмурна към земята. Беше летял с крейсерска скорост от шестстотин

възела, далеч под максималната скорост на самолета 1,8 Мах.

Самолетът проби звуковата бариера още преди Слайдър да успее да

реагира на промяната на курса. Каквото и да правеше с джойстика,

машината продължаваше да пада с носа напред. Не реагираше и на

командите с дроселите.

Гравитационните сили нарастваха и костюмът му под налягане

стисна краката и корема му в опит да предотврати стичане то на кръвта

в долните крайници. Ужасяващ писък кънтеше в главата му.

Алтиметърът се въртеше толкова бързо, че нищо не се различаваше.

— Стингър 11, помощ, помощ — успя да изграчи той в микрофона.

Не можеше да чака отговор от «Стенис». Трябваше още сега да

катапултира.

Слайдър дръпна ръкохватката на своята катапултираща седалка.

Макар системата да беше защитена срещу електромагнитните импулси,

количеството магнетизъм, който се стоварваше върху фюзелажа дойде

твърде много на интерфейса между хард и софтуера на сикуенсъра на

седалката.

Не

че

би

имало

някакво

значение.

Шокът

при

катапултирането от самолет, който пада към земята с хиляда и двеста

възела, щеше да убие Слайдър на място.

Нададе вик, когато океанът изпълни зрителното му поле.

Самолетът потрепери. Бе ше завъртял дроселите на нула, въпреки това

машината фучеше към земята, с непрекъснато нарастваща скорост.

Силите, които ѝ въздействаха, надхвърлиха зададените конструкционни

параметри и от фюзелажа започнаха да се късат парчета алуминий.

Самолетът влезе в свредел и все повече и повече отломки започнаха да

падат от него. След малко се откъсна едно от крилата.

Слайдър най-после изгуби съзнание.

Сюпър Хорнетът се заби в хладните води на Източнокитайско море

с изненадващо лек плисък — все едно умел скачач се беше гмурнал от

триметровия трамплин. Останалото крило и стабилизаторите на

опашката се откъснаха при удара, а инерцията след него за секунди

заби фюзелажа на трийсет метра под водата.

Всичко това беше записано от кръжащия АУАКС самолет на

«Стенис». Бяха в идели драматичното обръщане и бясното гмурване към

морето на изтребителя. Контрольорът се беше опитал да се свърже с

поразения самолет, но не получи отговор. По много причини

катастрофата беше странна. Обикновено, когато на самолет се случеше

нещо катастро фално, той намаляваше скоростта. А Стингър 11 я

увеличи. В това нямаше логика.

Онова, в което щеше да има още по -малко логика, щеше да

настъпи, ако имаше очевидец на катастрофата. Защото той нямаше да

види нищо. В един момент супер изтребител лети високо в небето, а в

следващия миг изчезва, все едно не го е имало. Неговата бяла следа от

водна пара се простираше до едно място, където внезапно свършваше,

сякаш Бог лично я беше изтрил.

Самолетоносачът «Джон Стенис» се намираше на шейсет мили от

мястото, където F-18 падна в океана, и напредваше с висока скорост.

— Какво се случи? — попита Макс, който стоеше до Кабрило в

командния център. Ерик беше на щурвала, Мърф при пулта за

управление на оръжията, а Хали и Линда отговаряха за комуникациите

и сензорния блок.

— Прецакаха се — отговори Хуан с огън на боец в очите.

— Китайският невидим кораб?

— Изглежда самолетът е бил подложен на същото магнитно

привличане, както ние, преди да унищожим първия невидим кораб на

Кенин. Китайците са прекалено далеч от «Стенис», кое то означава, че

този район скоро ще загъмжи от спасителни хеликоптери и някои от

спомагателните кораби на бойната група.

— А това означава, че ще трябва да се чупят, така ли?

— Стоуни, защо не плаваме към мястото на катастрофата? —

попита Кабрило щурмана с и.

Произшествието беше станало доста навътре в квадранта, който

Председателя беше предугадил. Единственият проблем беше, че когато

самолетът се бе забил в океана, те патрулираха в далечния край на

квадранта и бяха на около петдесет мили от мястото.

— Курс местопроизшествието — докладва Стоун, а магнито -

хидродинамичните помпи на «Орегон» зареваха.

Сега Хуан отново трябваше да предугади действията на капитана

на китайския невидим кораб и започна да съжалява за едно по -раншно

решение. Не беше предал флашката с данните, свалени от

автоферибота, на Ерик и Марк, защото знаеше, че ще прекарат цялата

нощ в проучването им, а ги искаше свежи за днес. Сега му хрумна, че

трябва да знае много повече за възможностите на техния враг.

Обади се долу в килера с провизии на гл авния стюард Морис,

който се намираше до камбуза.

— Морис, Кабрило се обажда. Искам да ми направиш една услуга.

— Капитане, уверявам те, че съм готов да направя всичко за теб, и

то не под формата на услуга. Все пак ми плащаш много добре за моята

служба.

— Съгласен — отговори Хуан. — В средното чекмедже на бюрото

ми има една флашка. Можеш ли да я пъхнеш в слота на компютъра ми?

Ерик и Марк вдигнаха очи и се вторачиха в него като двойка

кучета, съзряла голям кокал. Те не одобряваха по -раншното решение на

Кабрило и сега нямаха търпение да се заровят в съдържанието на

флашката.

Минута по-късно информацията беше качена на сървъра, преведена

на английски и двете генийчета заровиха носове в таблетите си.

Хуан още не се беше догадил къде невидимият кораб ще заеме

позиция за ново нападение срещу бойната група на самолетоносача.

Линда прекъсна безмълвното му обмисляне:

— От «Стенис» току -що излетя спасителен хеликоптер. Един от

заслоняващите разрушители също напусна строя на самолетоносача, за

да проучи случилото се.

Освен

това

Кабрило

знаеше,

че

на

американския

флот

присъствието на «Орегон» тук няма да се хареса. Всъщност той

очакваше да му бъде наредено да напусне, особено сега, след като бяха

изгубили един от изтребителите си. Старият търговски кораб беше

козът в кол одата, за който капитанът на китайския невидим кораб не

знаеше. Сигурно беше изучавал американската флотска тактика и

доктрина и можеше да предположи реакциите на почти всички

сценарии. Обаче не знаеше, че Корпорацията го преследва. Хуан

трябваше да открие начин да се възползва от това предимство.

— Прав си, когато каза, че е прецакал работата — обади се Ерик,

вдигайки глава от таблета. — Когато магнитното поле е задействано,

губят радара си. Не са знаели, че високо летящият самолет се е

приближавал към тях .

— Колко голямо поле могат да активират? — попита Кабрило. —

Какъв е обхватът му?

— Аз чета тази част — обади се Мърф. — Трябва ми още малко

време. Тук има доста сериозна математика.

Той наклони таблета така, че да може и Ерик да вижда, и скоро

двамата си зашепнаха за Гаусови координати, ъгли на падане и

тераватове. На останалите от екипажа това звучеше като старогръцки.

Като се вземе предвид времето и лошата видимост, китайският

кораб можеше да се премести на няколко мили от мястото на

катастрофата, за да направи нова засада. Нямаше да има нужда от

магнитния си щит, докато не направи нов опит да атакува «Стенис».

Хуан се запита дали няма да иска да си осигури по -голям буфер?

Разрушителите от клас «Арли Бърк» разполагаха с едни от най -

мощните радарни систем и в света. Доколко китайците се доверяваха на

стелт способностите на своя плавателен съд? Дали, за да се скрият,

щяха да са достатъчни няколко мили, или щяха да отстъпят още?

Ако той беше на мястото на китайския капитан, щеше да си

осигури достатъчно прост ранство и да чака друга благоприятна

възможност. Намираха се на почти триста мили от островите и поне на

двеста от позицията, която самолетоносачът и спомагателните му

кораби щяха да заемат.

Кабрило взе решение.

— Господин Стоун, завийте още два градуса ля во на борд.

— Смяташ, че ще духне? — попита Макс, стиснал угасналата си

лула между зъбите.

— Не напълно, но ще се оттегли малко. Ще тръгне да прави «зиг»

на североизток и после «заг» на югоизток, за да се върне на

първоначалната си позиция за засада.

Подслушваха спасителната мисия на флота. Хеликоптер «Сийхоук»

беше зависнал над мястото, където само преди двайсет минути Сюпър

Хорнетът се беше забил в морето. В този момент се обадиха на

«Орегон».

— Внимание, корабът на… — женският глас изрецитира точната

дължина и ширина на местоположението им, — на път сте да влезете в

забранена военна зона. Моля, променете курса си.

Преди Хуан да успее да отговори, Линда му съобщи, че един от

патрулиращите изтребители е сменил курса и лети към тях.

— След колко време ще е т ук?

— Около три минути. Шефовете са му разрешили да пусне

змейовете. Движи се с близо хиляда възела!

Идващият към тях F -18 трябваше да се спусне под облаците, за да

може да ги огледа, което означаваше и че трябва да намали скоростта.

Това им осигуряваше ощ е две минути. «Орегон» плаваше с много малко

над четирийсет възела. Това само по себе си беше необикновено. Обаче

подобна скорост от старо ръждясало корито като него щеше да породи

още повече въпроси. Можеше да блъфира, защото разрушителите се

интересуваха само от радарния образ. Щом пилотът ги види, всичко

щеше да излезе наяве. Хуан трябваше да намали, но същевременно и да

плава колкото може по -бързо, за да догони невидимия кораб.

— То може да варира — подметна Мърфи.

— Кое? — попита Хуан раздразнено. Сега не трябваше да го

разсейват.

— Магнитното поле. Може да има обсег петнайсет мили, но при

него корабът е почти невидим. Обаче отклоняващите сили, каквито

изпитахме, след като спасихме Линда, са пренебрежимо малки.

— Корабът въоръжен ли е?

— Доколкото мога да кажа — не. Но тук има планини от

информация, а ние още ровичкаме в подножието.

Кабрило не смяташе, че е въоръжен. Оръжието беше магнитното

поле и за да работи резултатно, трябваше да го приближат към целта.

— Ровичкаме в подножие от данни? — нацупи се М акс. — Не те

бива да измисляш сравнения.

Кабрило точно се готвеше да отговори, когато женският глас

отново изпълни командния център:

— Неидентифициран плавателен съд. Говори корабът на

Съединените щати, ракетен разрушител «Рос». Намирате се в забранена

военна територия. Веднага обърнете, иначе ще бъдем принудени да

предприемем мерки, за да ви принудим. Разбрахте ли?

Хуан знаеше, че по същество това е блъф. Намираха се достатъчно

далеч от самолетоносача, макар че «Рос» можеше да защитава както

мястото на кат астрофата, така и «Стенис». Каквато и да беше истината,

бяха още далеч от прилагането на насилие.

— Председателю — извика Линда, — току-що изстреляха още два

самолета и те поемат курс към нас.

Военният флот реагираше много по -агресивно, отколкото беше

очаквал. Нямаше съмнение, че тези два самолета са въоръжени с

противокорабни

ракети,

най -вероятно

«Харпун».

Той

включи

микрофона си.

— Ракетен разрушител «Рос», говори капитан Хуан Родригес

Кабрило на «Орегон». Моля, повторете.

Кабрило не знаеше какво да прави . Съмняваше се, че с приказки

ще успее да ги накара да ги оставят да минат, но и не мислеше, че ако

каже истината, ще се случи нещо различно.

— Влизате в забранена военна зона. Трябва да се отклоните най -

малко деветдесет градуса от сегашния си курс.

— Този F-18 ще бъде тук след осемнайсет секунди — съобщи му

Линда.

Имаха да плават още мили, преди да стигнат до мястото, където

смяташе, че невидимият кораб ще чака в засада. Внезапно му хрумна,

че корабът се е маскирал преждевременно, защото китайците знаят, ч е

по това време минава американският шпионски сателит. Новото

поколение сателити няма проблем да наднича и през гъсти облаци,

каквито бяха тези в момента над главите им. Китайците са знаели, че

ще бъдат открити, и затова е трябвало да се маскират.

— Прихванати сме от радар! — извика Марк Мърфи.

— На «Рос»?

— Не, от първия изтребител.

Хуан изруга. Беше разчитал на американската неохота да стрелят

първи и чак после да задават въпроси. Прицелването не беше блъф,

защото цивилен кораб не би могъл да го открие. И ли смятаха, че

«Орегон» е китайски военен кораб, или не им пукаше дали ще потопят

цивилен.

Камерата на мачтата улови една точка, изскочила от облачното

небе, която прерасна в източените форми на изтребителя. Той се

движеше със скорост, малко по -малка от та зи на звука, и ревът на

двигателите му обгърна кораба няколко секунди по -рано, преди

самолетът да прелети над мостика толкова ниско, че дори в командния

център усетиха преминаването му.

— Говори «Вайпър 7». Не е боен кораб, а някакво старо ръждясало

търговско корито — разкодира в реално време бордовият компютър на

«Орегон» доклада на пилота.

— Радарът ни показва, че плава с четирийсет възела! — възрази

ръководителят на въздушното движение.

— Не бърка. Зад кърмата има огромен килватер, а край носа водата

се пени на поне два метра височина.

— «Орегон», говори ракетен разрушител «Рос». Веднага се

подчинете. Това е последно предупреждение.

— Линда, на какво разстояние са останалите самолети?

— Пет минути.

— «Вайпър 7» — повика ръководителят на движението, —

свободен си да използваш оръжие. Пусни един откос пред носа му.

Това ще покаже на тия идиоти, че не се шегуваме.

— Оръжейник — извика Хуан на Марк Мърфи, — нищо не прави!

— Слушам.

Знаеше, че Мърф няма да отговори на предстоящия залп, но

въпреки това не можа д е се сдържи да не му каже специално.

F - 1 8 в е ч е б е ш е н а п р а в и л о б р а т н и я з а в о й и с е в р ъ щ а ш е , к о г а т о

получи заповедта да стреля. Пилотът само леко измени курса, така че

самолетът да мине малко пред кораба, а не над мостика. На половин

миля от тях самолетът пус на кратък откос с.20 -калибровата картечница

в носа му. Куршумите минаха толкова близо до предната част на

търговския кораб, че последните няколко опърлиха боята. Самолетът

пусна доизгорителите и мина с рев пред тях в гневна демонстрация на

военна мощ.

Повече не можеха да си позволят да се правят на луди.

— Ракетен разрушител «Рос», говори «Орегон», моля, не

стреляйте. — Хуан реши да играе ва банк. — Изслушайте ме много

внимателно. В тези води се намира китайски военен стелт кораб. Той

използва модифицирано оръжие с електромагнитни вълни, с което

свали вашия самолет. — Нямаше и да се опита да обясни, че корабът е

невидим.

— Нашите самолети са защитени срещу оръжия с електромагнитен

импулс — отговори жената от борда на разрушителя. — «Орегон», ако

продължавате , ще го сметнем за провокация и ще обезвредим вашия

кораб.

Кабрило изпадна в отчаяние.

— «Рос», моля ви не стреляйте. Тук ви дебне истински враг, който

ще се опита да потопи «Стенис».

Жената, Хуан предположи, че не е капитанът, а първият помощник,

заговори, този път с предпазлив тон:

— Какво знаете за «Стенис»?

— Знам, че ще бъде нападнат със същото оръжие, с което свалиха

самолета ви.

— Отправям ви последно предупреждение да промените курса или

ще открием огън и този път няма да е пред носа.

Оставил се на съдбата си, Кабрило отговори:

— Както някога Пат Бенатар толкова сполучливо изпя: «Улучи ме

с най-добрия си изстрел».

— Започва се — обади се Хали.

— Защо флотът е толкова агресивен? — кисело попита Макс. —

Нямаше да е зле, ако Овърхолт ни се беше обадил д а ни предупреди.

— По дяволите — Хуан извади мобилния си телефон и натисна

бутона за бързо набиране. С малко късмет Овърхолт можеше да накара

флота да прекрати сблъсъка. F -18 завърши завоя си и увеличи

скоростта. Той наближаваше в галоп като побеснял бик, но Хуан

знаеше, че това е блъф, след като от разрушителя не бяха дали

разрешение за стрелба.

Телефонът позвъни за четвърти път и обаждането беше

прехвърлено към гласовата поща. По отношение на мобилния си

телефон Овърхолт се държеше като тийнейджърка. Нико га не се

разделяше с него и рядко попадаше на места, където нямаше обхват.

Беше странно, че не вдигна.

— Ланг, обажда се Хуан. Обади ми се колкото можеш по -скоро.

Флотът иска да превърне «Орегон» в парче швейцарско сирене.

Изтребителят прелетя над «Орегон» от носа до кърмата така, че

вибрациите и бруталният шум на двата реактивни двигателя разтърсиха

стъклата на мостика и те рухнаха във водопад от стотици късчета,

които можеха да наранят някого, ако там имаше хора.

— Говори «Вайпър 7». Току -що разбих стъкла та на мостика им с

отходните газове от соплата. Това ще ги накара да обърнат.

— Разбрано, «Вайпър 7». Обаче заеми позиция за наказателна

акция, ако този глупак със склонност към самоубийство не обърне.

Само картечници.

— Обръщам. Нося ракети въздух -въздух, които няма да направят

нищо на толкова голям кораб.

Хуан огледа сигнала на радара, който се проектираше върху

главния екран. Двата допълнителни изтребителя от «Стенис» се

разтакаваха на двайсетина мили от тях, обаче техните ракети можеха да

преодолеят за секунди това разстояние.

— Капитан Кабрило на «Орегон», говори капитан Мишел О'Конъл

на ракетен разрушител «Рос». Ще обърнете ли най -сетне?

Хуан не отговори. Нека си мислят, че са избили всички на мостика.

В такъв случай на екипажа ще са нужни няколко мину ти, за да

организира нови вахтени. Това щеше да им спечели още време.

— «Рос» до «Орегон» — чувате ли ме? — попита О'Конъл. В гласа

ѝ се долавяше лека нотка на тревога. — Има ли някой там? Ракетен

разрушител «Рос» вика товарния кораб «Орегон».

Хуан я оста ви да се пържи в собствен сос.

По военната мрежа, в която от «Орегон» бяха проникнали и

подслушваха, О'Конъл започна да обсъжда с командващия бойната

група адмирал Рой Гидингс различни възможности. Накрая на F -18

беше наредено да се върне да разузнае дали има хора на мостика.

Самолетът се приближи, този път минавайки още по -ниско и със

скорост малко преди зависване.

— Не — съобщи «Вайпър 7» по радиото, — никого не виждам.

— Приближиха се твърде много — отбеляза Гидингс. — «Вайпър

7», обстреляй го по товарна та линия. «Рос» остани на място да

приберете екипажа, когато се качи в спасителните лодки.

— Слушам.

Изтребителят се спусна върху тях като ястреб и веднага щом ги

наближи, започна да стреля с 20 -милиметровата. Закалените куршуми

попаднаха над товарната лин ия при носа, така че водата се разпени,

сякаш ги беше уличило торпедо. Нито един от куршумите не проникна.

Всички отскочиха от бронираните плочи на «Орегон». Ако той беше

като останалите кораби, това щеше да е унищожително нападение и при

скоростта, с коят о плаваше, щеше да потъне за минути.

Старият товарен кораб продължаваше напред, все едно нищо не се

беше случило.

— «Вайпър 7», докладвай — след минута -две нареди Гидингс,

докато самолетът ги обикаляше като вълк около ранен елен.

— Нищо — най-сетне докладв а смаяният пилот. — Нищо не стана.

— «Алърт 1» — повика адмиралът. Сигурно това беше водещият от

допълнителната двойка, която бяха вдигнали от «Стенис». — Приготви

се за изстрелване на «Харпун».

Заради времето, нужно на суперкомпютъра на «Орегон» да

декодира военната шифровка, самолетът вече беше обърнал и изстрелял

противокорабната ракета.

— Оръжейник! — Да поемат няколко.20 -милиметрови куршуми

беше

едно,

а

близо

тон

експлозиви

беше

съвсем

друго

предизвикателство.

— Заемам се.

Ракетата «Харпун» се спусна б ързо близо над водата и ускори до

петстотин мили в час. Радарът ѝ веднага засече единствената сочна цел

наоколо и се понесе към нея с резултатността на робот.

Марк

Мърфи

спусна

вратите,

които

скриваха

основното

отбранително оръжие на «Орегон» и накара шес тцевната «Гатлинг»,

клонинг на тази, която използва и техният противник, да се завърти с

максимална скорост. Нейният собствен радар се помещаваше в купол

над оръжието, което му беше спечелило прякора R2D2 — защото

приличаше на сладкия дроид от филма «Между звездни войни», макар

че за разлика от него, имаше гадно поведение.

Когато насоченият срещу кораба «Харпун» беше още на миля

разстояние, гатлингът се прицели и откри огън, изпращайки насреща му

стена от волфрам, през която трябваше да мине, за да улучи цел та си.

Това беше старият проблем как да улучиш куршум с куршум, но в този

случай картечницата беше изстреляла повече от хиляда, насочени право

срещу ракетата.

Тя избухна на значително разстояние от кораба и Мърф прекрати

стрелбата. Отломки се посипаха в ок еана, огненото кълбо се издигна и

почерня, когато изгуби силата на мощния ракетен двигател.

Хората в командния център наблюдаваха протичането на

сражението на големия екран, захранван с картина от камерите,

монтирани близо до гнездото на картечницата. Резо люцията не беше

достатъчно голяма, за да се види летящата към тях ракета, но всички

нададоха радостни възгласи, когато видяха изригването на червено -

оранжевото кълбо.

— Хуан!

— Какво?

Линда го беше заговорила. Тя сочеше към долния ляв ъгъл на

екрана, къдет о в отделно прозорче камерата, следващата движенията на

първия F-18, предаваше изображението си.

— Изчезна.

— Кое?

— Самолетът. Аз го наблюдавах и изведнъж изчезна. Просто

избледня и толкоз. Проверих радара — няма го.

Кабрило стисна зъби.

— Щурман, курс тр ийсет и седем градуса. Най -пълен напред.

Оръжейник, приготви основното оръдие.

— Говори «Алърт 1». Разполагат с нещо като Морския магьосник

— картечниците «Гатлинг», които използва нашият военен флот.

Свалиха ракетата ми. — Това докладва пилотът преди миг. — И вече не

виждам на радара си «Вайпър 7».

— Разбрано, «Алърт 1». Огън. Ти и «Алърт 2» — огън с всичко, с

което разполагате. — Този път заповедта беше дадена от капитан

О'Конъл на борда на «Рос», а адмиралът от своя флагман не се обади да

я отмени. — Знаех си аз, че у този тип има нещо нередно.

Кабрило усети как го полазва хлад. Нищо не можеха да направят.

Да свалят ракетата с гатлинга — системата беше създадена точно за

това. Обаче сега щяха да станат мишена на седем ракети. Ако извадят

късмет, може би щ е успеят да свалят четири. При това трябва да

извадят голям късмет, но три все пак ще успеят да минат, ще проникнат

дълбоко в кораба и ще избухнат с такава сила, че ще разкъсат корпуса

на хиляди отломки. Оставаха им минути, но продължаваха напред,

водата минаваше през двигателните дюзи на «Орегон» с невъобразима

сила, носът пореше морето, отхвърляйки встрани две симетрични къдри

с бели гриви.

— Председателю, нямам мишена — обади се Марк.

— След минутка ще имаш. — Хуан изучаваше екрана, отбелязвайки

точното място, където Линда беше видяла «Вайпър 7» да изчезва.

— Осъзнаваш ли, че се намираме между пословичните чук и

наковалня? — подхвърли Макс.

— И по-лошо ще стане. Възнамерявам да ударя чука.

— Миналия път не мина много добре — напомни му Хенли.

Кабрило нати сна бутона на интеркома.

— Екипаж, говори Председателя. Пригответе се за удар. — След

това погледна към най -добрия си приятел. — Миналия път беше

направо песен. Сега ще си имаме работа със смъртоносна сила. Под

ъгъл може да обърне кораба, ако обаче я удари м челно, ще минем през

нея. Нали така, хора?

Марк и Ерик размениха няколко бързи изречения, след което Ерик

остави на приятеля си да отговори.

— На теория е добра идея, обаче въпреки това ще усетим ефекта на

отклонението. Няма да ни обърне, но може да пото пи носа толкова

дълбоко, че корабът да потъне, все едно някой го натиска отгоре.

— Вижте — каза Хуан с оптимистична нотка в гласа. Шумът от

късане на платнище изпълни кораба, когато картечницата откри огън по

една от летящите към тях ракети. Никой обаче не ѝ обърна и най-малко

внимание. Всички гледаха към картината, предавана от камерата на

носа. Все повече и повече наближаваха невидимото поле.

Хуан два пъти провери местоположението им.

— Щурман, още една отметка дясно на борд.

Корабът точно беше започнал да реагира на маневрата, когато

целият корпус се наклони, сякаш някой беше изсмукал морето изпод

носа. Изпитаха усещането, че се спускат по водопад. Бяха стигнали до

купола от оптико -електрически камуфлаж, който криеше китайския

кораб, и щом «Орегон» мина през него, магнитните сили го нападнаха с

различна интензивност. Кърмата не почувства нищо, докато носът беше

обгърнат от невероятна сила.

След това ги удари шумът. Свръхзвуково барабанене, което

проникваше дълбоко в черепите. Хуан притисна с длани ушите с и, но

това не помогна. Шумът вече беше в главата му и ечеше в костите,

опитвайки се да разбърка мозъка. И на всичко отгоре барабаненето се

смеси с остро метално стържене. Звучеше така, сякаш килът се извива

от само себе си. Ъгълът продължаваше да нараства. Макс се хвана за

облегалката на Хуановото кресло, за да не падне на палубата. Всичко,

което не беше закрепено, започна да се търкаля към предната стена.

Светлините започнаха да премигват и няколко от компютърните екрани

потъмняха, защото електрическите им вериги не бяха достатъчно

защитени срещу магнитните вълни и останалите сили, които

изкривяваха светлината около кораба, за да го направят невидим.

Главният екран на стената се пръсна без предупреждение, защото

металната стена зад него се огъна повече, отк олкото стъклото можеше

да понесе. Парченцата стъкло се посипаха по Марк и Ерик, но те успяха

навреме да се наведат, така че останаха невредими, като се изключат

няколкото драскотини по вратовете.

«Орегон» се наклони толкова, че двигателните дюзи изскочиха от

водата и две дебели струи вода полетяха в небето с огромна сила,

описвайки симетрични дъги. Още няколко градуса и «Орегон» щеше да

бъде натикан под водата без надежда някога да изплава. Хуан беше

рискувал и загуби. Любимият му кораб не се оказа дорасъл за силите,

които го принуди да преодолява. Беше дал всичко от себе си, но тези

сили се оказаха прекалено големи.

Движението беше толкова неочаквано, че Макс едва не се удари в

тавана. Корабът си беше пробил път през невидимия край на купола от

оптико-магнитен камуфлаж и падна обратно на равен кил с трескавата

енергия на играчка за вана. Звукът, който толкова ги измъчи, спря,

сякаш никога не го е имало. «Орегон» потрепери, когато силата на

двигателите му отново започна да се бори със съпротивата на морето.

Шест секунди по -късно, без екипажът да разбере, останалите шест

ракети «Харпун» се удариха в бариерата и всички преживяха

катастрофален провал заради претоварване с електромагнитен импулс.

Паднаха в килватера на «Орегон», без да причинят вреда.

— Добре ли сте всички? — попита Хуан.

— Уха, какво преживяване! — възкликна Мърф.

Когато стана ясно, че хората в командния център са добре, Макс се

зае да прецени какво е състоянието на останалите членове на екипажа.

Кабрило огледа картината, изпращана от външната кам ера, във

вградения в креслото му миниекран. За разлика от първата им среща с

бариерата, този път по -голямата част от кораба беше добре защитена

срещу електромагнитни импулси. Вероятно имаше повреди, но

двигателите не спряха, а главните събирателни шини не се бяха

изключили. Точно както беше подозирал, невидимият кораб със

странни форми лежеше в засада на по -малко от миля. Запита се какво

ли си мисли неговият капитан в момента?

— Оръжейник, виждаш ли това, което виждам аз?

— Да, Председателю — отговори настъ рвено Марк. — Разрешение

за стрелба?

— Огън и не спирай, докато нищо не остане!

Голямото 120 -калиброво оръдие в трюма избълва огнено кълбо и

пушек и минута по -късно снарядът попадна право в десетката. Още

преди да се беше разсеял пушекът, го последва втори . Няколко секунди

по-късно полетя и третият. Този снаряд улучи някакво съществено

оборудване — нещо, открито от Тесла, върху което беше работил преди

повече от век — нещо на ръба на физиката. Защото, когато снарядът

улучи, останките от невидимия кораб се и зпариха в смайваща корона от

син огън и ослепителни светкавици от обикновено електричество.

Всичко стана толкова бързо, че за съзнанието беше трудно да го

проумее и дори по -късно, пуснал записа възможно най -бавно, Хуан не

можа да види самия акт на разрушен ие — толкова беше внезапен.

Всичко, което остана, бяха малки отломки от корпуса и мазни петна от

дизела.

От високоговорителите над главите им се носеха обърканите

гласове на моряци и летци, които току -що бяха видели кораб с

големината на две футболни игрищ а внезапно да изчезва от погледите

им само за да се появи отново след няколко секунди. Да не говорим, че

изстреляните по него ракети също бяха изчезнали.

— Капитан О'Конъл, говори Хуан Кабрило от «Орегон». Спираме и

очакваме по -нататъшни указания.

— Моля, обяснете какво се случи току -що.

— Съоръжение за прикриване. Казах ви, че тук дебне китайски

боен кораб. Дайте ми имейл адрес и ще го докажа.

Марк веднага разбра и се зае да приготвя файл на едностранното

им сражение с невидимия кораб. През това време капи танът му

издиктува адреса си.

Няколко минути по -късно гласът на О'Конъл се чу отново:

— Кои сте вие и откъде знаехте, че е там?

Мобилният телефон на Хуан започна да звъни.

Беше Овърхолт.

— Капитане, извинете ме за секунда.

— Ланг, имам нужда от помощта ти да убедим адмирал Гидингс и

хората му, че никога не са виждали каквото и да било, нито пък са

чували за «Орегон».

— Видяхте ли му сметката?

— Да, обаче секретната ни самоличност е на път да бъде разкрита.

Освен това разполагаме с данните как работи стелт с истемата. —

Веднага си представи как Овърхолт доволно потрива ръце. Тази

планове щяха да му спечелят голямо влияние във Вашингтон.

— Ще направя всичко, което искаш, момчето ми. Всичко.

— Ти си голяма работа.

Хуан прекъсна връзката и отново се свърза с капи тана.

— След малко адмирал Гидингс ще се свърже с вас и ще ви каже,

че това произшествие никога не се е случвало и че никога не сте

виждали кораб на име «Орегон».

— Значи ЦРУ вече има и флот?

— Ако смятате да вярвате в това — нямам нищо против. Между

другото, чака ви предотвратяване на война, така че забравете за нас и

продължавайте с работата си.

— Капитан Кабрило, искам… — Връзката рязко прекъсна. Когато

отново се свърза с него, в гласа на жената се усещаше нотка на

страхопочитание. Значи Лангстън направо беше надминал себе си. —

Хубав ден, капитане.

— И вие, капитане, и късмет.

29.

Два дни по-късно «Орегон» беше вързан за един от бетонните

кейове в град Наха на остров Окинава. Бяха в цивилната част на

пристанището, а не във военната. Макс беше осигурил котвено място за

две седмици. Повика и неколцината души от екипажа, които бяха по

това време в почивка, да се върнат, за да пазят кораба, докато

останалата част ползва заслужения си отпуск.

Както

се

очакваше,

присъствието

в

района

на

големия

самолетоносач с бойната му група успокои духовете. Двете спорещи

страни започнаха да говорят за съвместна експлоатация на новото

газово находище.

Да, каза си Кабрило, старият Теди Рузвелт е бил напълно прав:

говори тихо, но носи голяма тояга. Няма по -голяма тояга от ато мен

самолетоносач.

Прехвърляше пари по банков път и се чувстваше добре при това.

Повечето от членовете на екипажа бяха на път, закъдето си искат.

Учудващо колко много от тях оставаха на групи от по трима или

четирима. Ден след ден работеха и живееха заедно , но въпреки това,

когато можеха да прекарат малко време сами, продължаваха да са

заедно. От друга страна, те бяха нещо повече от колеги или приятели.

Бяха семейство.

Хуан искаше да включи бележки към парите, но после прецени, че

анонимността е най -подходяща. Даваше нареждания на една от банките

на Кайманите, която използваха, да направи дарение чрез офшорна

фирма. Пет милиона щеше да получи Мина Петровска. Тези пари

нямаше да върнат изгубения ѝ съпруг, но щяха да облекчат

отглеждането на двете момиченца. Не знаеше дали неговият водач,

старият рибар, е оставил семейство, затова дари средства на фондация,

която подпомагаше пенсионери, изгубили поминъка си заради

разрушаването на Аралско море. Масачузетският технологичен

институт получи пет милиона долара за издръжка на катедрата по

приложна физика на професор Уесли Тенисън. Реши, че на възрастния

прашасал професор ще му хареса.

Хуан не забрави никого. Един убит мъж, една овдовяла жена — за

да могат други да убиват по -добре. Да, тъжна работа.

— Чук-чук — каза Макс от прага на отворената врата.

— Смятах, че вече си заминал.

— Таксито ще дойде след двайсет минути. Реши ли къде ще

ходиш?

— Изборът е на дамата.

— Дамата?

— Накарах Ланг да използва една от връзките си за мен. Тя

трябваше да си замине за смяна след с едмица, затова го накарах да ми

направи последна услуга и капитан О'Конъл ще пристигне утре

следобед.

Макс искрено се изненада.

— Та ти дори не знаеш как изглежда.

Кабрило се усмихна.

— Има ли значение?

— Хм, може би не.

— Между другото, тя също не знае ка к изглеждам. Накарах Марк

набързо да провери нейното минало и знам, че не е омъжена и че

малкото ѝ име е Мишел.

— Да сте живи и здрави.

— Преди да тръгнеш, би ли искал да разбереш какво ми писа

Пърлмутър снощи?

— Продължил е да се рови как «Лейди Маргарет » е попаднала в

Аралско море?

— Дай на този човек някоя тайна и той се превръща в хрътка.

Макс се почеса по главата.

— Имам усещането, че нашите двама фенове на научната

фантастика ще останат разочаровани.

— Трябва да купя на човека дузина хубави пури. Мъж ете, които

Тесла наел за екипаж в нощта на опита, били бандити. Задигнали

кораба веднага след края на експеримента. След това се появил в

Хавана, вече се казвал «Вандерер» и бил притежание на собственик на

плантация за захарна тръстика. Загубил го на покер срещу бразилски

професионален картоиграч, който го продал на марокански търговец.

Така продължил да минава от ръка на ръка, докато през 1912 не се

озовал в пристанището на Севастопол на Черно море. Там корабът е

разглобен и транспортиран първо по море, по сле по суша до Каспийско

море и от там в Аралско. Човекът, който осъществил това, бил турчин

на име Гамал Фарук. Неговата идея била да използва яхтата като

примамка за инвеститори, които искал да привлече с план за

отглеждане на риба в Аралско море. Днес н аричаме това аквакултура.

По онова време идеята е изпреварила времето си, затова Сейнт

Джулиън смята, че цялата работа е била измама.

— И смяташ, че този Фарук се е ръснал толкова само за да

използва яхтата като средство за бърза измама?

— Виждал ли си бар жите, които са плавали по Клондайк по време

на треската за злато? Били са десет пъти по -тежки от «Лейди

Маргарет» и се обзалагам, че сдруженията, които са плащали сметките,

накрая са фалирали. Обаче както казва Барнъм: «Глупак се ражда всяка

минута».

— Как са успели да я сглобят, когато е пристигнала при езерото?

Това е пречката, която почти ме накара да повярвам, че Тесла е

изобретил телепортацията.

— Просто и умно. Фарук използва динамит, за да запуши река.

Яхтата е сглобена в коритото и когато била готов а, взривили бента, за

да я понесе водата.

Като инженер, Макс оцени подобаващо гениалното решение на

този технически проблем.

— Какво е станало с този турски мошеник?

— В деня, когато пуснали яхтата на вода, Фарук отплавал с двама

богати местни старейшини, които искал за инвеститори, но повече не

се върнали. Яхтата потънала и била открита едва след пресъхването на

езерото. Хората, които сглобили «Лейди Маргарет», вероятно са били

камилари и земеделци. Щом приключили, тя е имала плаваемостта на

скала.

— Мисля, че предпочитам обясненията на Марк и Ерик, но и в твоя

разказ има чар — каза Макс и си погледна часовника. — А тяхната

история за намерения в Аляска французин?

— Има три възможности — отговори Хуан без колебание. —

Първата, че това е градска легенда и за д нея не се крие нищо. Второ,

нали са французи, може да става дума за шега, която е стигнала твърде

далеч.

— Добре, а третата?

— Бърникали са сила, която Тесла открил успоредно на основната

си работа да обгърне предмет със светлина. Това била сила, която н е

успял да овладее, затова спрял да се занимава с нея.

— Според теб коя е истината?

— Мисля, че става дума за първата възможност. Втората би била

много забавна. Третата направо ме плаши, защото един бог знае какви

други проекти на Тесла се въртят наоколо. Този едва не предизвика

война. Следващия път може и да не извадим толкова голям късмет.

Край

Сканиране: ehobeho, 2014

Разпознаване и корекция: egesihora, 2014