Мираж

кораба. Нямаше нужда да подку пва лоцмана, защото «Ибис» за

последно приставаше в Ирак, но Председателя обичаше да поддържа

маскировката.

Долу на кея стояха влекач с ремарке за контейнери и два

микробуса «Тойота», които имаха такъв вид, сякаш още преди десет

години са навъртели сто хил яди километра. Лимузината, паркирана

близо до тях, не изглеждаше много по -нова. Над тях се издигаше

кулокран, чиято стрела се простираше петнайсет метра над водата.

Монтираните по нея прожектори заливаха кея с изкуствена

жълтеникава светлина. Това беше по -старата част на пристанището.

Крановете за разтоварване на огромните контейнеровози, тип

«Панамакс», се издигаха по -нататък. Танкерите, които представляваха

повечето от съдовете, влизащи и излизащи от Ум Касър, се товареха с

тръбопроводи навътре в морето.

Хуан използва радиостанцията си, за да нареди на хората до трапа

да го спуснат. Той изтрака с веригите си и се спря върху бетонния кей.

— Моля да ме извините.

Лоцманът кимна.

— Разбира се. — Мъжът се отдръпна, за да даде възможност на

капитана да се погриж и за текущите си задължения на кея. След това

щеше отново да изведе кораба в открито море в Персийския залив,

отвъд петролния терминал «Ал Басра».

Кабрило се забави за миг, за да прибере ризата в панталоните си и

да провери дали пагоните му са равни. Еди С енг ги посрещна в

началото на коридора. Той играеше ролята на първи помощник -капитан

на «Ибис», а Хали Касим — при двете по -раншни превъплъщения на

«Орегон».

Двамата заедно слязоха по трапа. Митничар, който наистина беше

корумпиран, се приближи към тях, ко гато от микробусите започнаха да

се изсипват мъже. Не се виждаха оръжия, но Кабрило знаеше, че всички

са въоръжени.

Това беше другият проблем със сделката. Контейнерът беше

собственост на три организирани престъпни групи, без да броим техния

неизвестен аме рикански съдружник или съдружници. Никой нямаше

доверие на другите, така че на кея и без Контейнера, пълен с пари, би

царяло напрежение. Минаха няколко минути, без никой да проговори.

През това време дойдоха още три автомобила — черни джипове

«Мерцедес» съ с затъмнени стъкла, без съмнение бронирани като

микробус за инкасо.

Бяха дошли шефовете. Щом колите спряха, от тях изскочиха още

телохранители, които изобщо не криеха калашниците, с които бяха

въоръжени. Най -накрая самите шефове на престъпните организации

слязоха от джиповете си. Бяха облечени във всекидневни западни дрехи

и имаха безвредния вид на дребни търговци. След всеки от тях вървеше

западняк. Тези мъже бяха много по -едри от иракските си домакини и

макар да бяха в цивилни дрехи, се движеха с армейска точност. На

главите си носеха ниско нахлупени бейзболни кепета, а очите им бяха

скрити зад слънчеви очила с обгръщащи лицето рамки, макар слънцето

да беше залязло още преди час.

Като Али Мохамед, Кабрило поздрави по име тримата шефове на

банди. В миналото се беше срещал с двама от тях, а наскоро бе работил

със сина на третия. Баща му беше прехвърлил седемдесетте и синът

щеше да поеме бизнеса, но за нещо толкова важно като Контейнера той

искаше лично да участва.

След цветистите поздравления и изрази на почи т мъжете станаха

сериозни. Кабрило многозначително не бе запознат със западняците, а

те самите заеха места далеч от подножието на трапа.

— Тук виждам повече от четирима пазачи — проточено каза

Кабрило. — Нашата сделка гласеше така: само четирима човека.

— Скъпи капитане, не се притеснявай. Ние искаме да предоставим

на Контейнера допълнителна охрана, докато бъде качен на борда и се

отдалечи от пристанището. Както се разбрахме, на кораба ще се качат

само четирима души.

— Искам да са невъоръжени — продължи Каб рило.

Още от началото това беше спорен въпрос.

— И аз бих искал, но за съжаление трябва да настоявам. Какво

беше казал Роналд Рейгън веднъж? «Доверявай се, но проверявай» 19.

Тук са представени четири групи — следователно на кораба ще се качат

четирима души. Както и четири оръжия за… ъъъ… сигурността. Нали

така? Може би ще ти се наложи да прибегнеш до тяхната помощ, ако не

19 Авторът бърка, думите са приписвани на Ленин. — Б.пр.

дай боже вземат да те нападнат тия мелези, сомалийските пирати.

Кабрило се засмя и отговори уверено:

— Мисля, че можем да се справим със сомалийците. Последната

група, която ни нападна, доста си изпати.

— Нали знаеш какво има в Контейнера?

— Никой не ми е казвал, но мога да предположа.

Шефът, който до този момент се беше държал приятел ски, сниши

глас и погледът му стана пронизващ.

— Бих те посъветвал да не правиш никакви предположения. Ако

нещо се случи с него, всички, които познаваш и обичаш, ще умрат.

Хуан изчака малко, преди да отговори.

— Няма нужда от подобни заплахи. Работили сме заедно в

миналото, ще го правим и занапред. Плащате ми добре за риска. А аз

плащам добре на екипажа. Така всички са доволни. Не виждам смисъл

да си усложнявам живота, както и техния, разрушавайки това

печелившо сътрудничество.

Иракчанинът запази суровото с и изражение и кимна.

— Чудесно, мисля, напълно се разбрахме.

— Да, точно така. След десет дни ще бъда на котвено място 43С в

пристанището на Джакарта — каза Кабрило. После добави: — Както

вие ми се доверявате за Контейнера, така и аз ви се доверявам, че та м

няма да ме посрещне индонезийската полиция!

— Няма повод за притеснения — обади се единият от другите

шефове. — Нашите хора от «Ал Кайда» се свързаха със своите братя от

«Джамаа ислямия» в Джакарта. Макар да са фанатични до идиотизъм,

все пак са полезни. Ще се погрижат пристигането ти да мине без

проблеми.

Хуан забеляза, че на багдадчанина не му хареса споменаването на

връзките им с «Ал Кайда», затова побърза да прекъсне настъпилото

мълчание:

— Тогава можем да започнем с товаренето.

Митничарят пристъпи, з а да сложи печати на контейнера, който се

беше правил през цялото време, че не забелязва.

Хуан видя как тримата западняци започнаха да си стискат ръцете.

Единият тихичко подвикна на другаря си:

— Късмет, топчийо!

Кабрило изстена. Беше се надявал, че въоръж ената американска

охрана е с по -висок чин от артилерийски сержант, защото по -лесно

можеше да се стигне до тия над тях в армейската хранителна верига.

Сега поне знаеше, че човекът е бил морски пехотинец. Сержантът

носеше моряшка торба през рамо и Хуан ясно различи очертанията на

автомата вътре. Шефовете на иракските престъпни групи заговориха с

хората си. Вероятно за стотен път повтаряха правилата за поддържане

на връзка. Кабрило се удиви на доверието, което трябва да имаш, за да

предадеш на подчинен, който, макар да ти лиже краката, мрази и теб, и

твоето положение, един милиард долара.

Той се опита да стисне ръката на всеки от тях, но никой не отвърна

на жеста му, след като се представи с фалшивото си име. Тримата

иракчани и единственият американец започнаха мълчаливо да се качват

по трапа, което не попречи на всеки от тях да оглежда обстановката с

очите на хищник. Четирима корави мъжаги, помисли си Хуан и се

запита как ли ще се разбират през следващите десет дни.

Багдадският шеф козирува иронично на Хуан, сл ед това размаха

ръка в кръг над главата си. Кранистът, високо горе в кабината си,

очакваше сигнала. Дизеловият двигател, който захранваше машината,

избълва облак пушек и оживя. След секунди въжетата заедно с рамката

за повдигане на стандартни контейнери за почнаха да се спускат към

ремаркето на паркиралия влекач. С металически звън рамката се

намести върху четирите уши на Контейнера и автоматично се заклини.

Въжетата поеха в обратна посока и Контейнерът се отлепи от

ремаркето, преди да поеме нагоре.

Хуан отдели няколко секунди, за да огледа бандитските шефове и

американците, които наблюдаваха Контейнера с прехласнати лица,

излъчващи алчност, която скоро се надяваха да задоволят. Бяха седели

с години върху купища долари, без да могат да ги харчат. Само след

няколко седмици щяха да получат анонимни банкови сметки и да си

купят всичко, което черните им сърца биха пожелали. Кранистът

премести Контейнера напред по стрелата, така че премина над релинга

на «Орегон». Люкът на трюм № 2 вече беше отворен и скоро

Контейнерът изчезна в него. Влекачът с ремаркето бе потеглил в мига,

когато Контейнера беше вдигнат от мястото му и заменен с друг

подобен.

«Орегон» не беше построен за превоз на контейнери, но можеше да

събере двайсет подредени един върху друг. Останалите бяха п разни и

ги връщаха в Далечния изток, където щяха да бъдат напълнени със

стоки, готови за износ. За всеки случай, веднага след като се затвори

люкът на трюма, върху палубата бяха натоварени още пет празни

контейнера.

Времето, нужно, за да бъде натоварен кор абът, шефовете

прекараха в своите джипове. Кабрило беше надзиравал процеса от

мостика, а през това време показаха на четиримата пазачи каютите им,

които те изобщо нямаха намерение да ползват. Макар да имаше само

един люк за трюма и Контейнерът да беше погр ебан под куп други, те

възнамеряваха да го пазят в течение на седмица и половина, колкото

щеше да трае плаването през Индийския океан.

Макс Хенли се присъедини към Председателя, носейки термос с

леден чай и две чаши. Макар през нощта да се разхлаждаше,

температурата се колебаеше около трийсет и осем градуса. Кабрило би

предпочел ледена бира, но сега играеше ролята на саудитец, а кой знае

колко още мъже ги наблюдаваха през оптиката на снайперските

карабини от покривите на околните складове. Беше готов да с е

обзаложи, че всеки от шефовете разполагаше поне с по два екипа. Той

се усмихна вътрешно, като си помисли как ли се е почувствал

последният екип, явил се на място, щом е открил, че най -добрите места

са вече заети.

— По десет цента чашата — обяви Хенли, до като сипваше

студения чай върху резените лимон в чашата.

— Намръщени снайперисти.

Макс обмисли нелогичния отговор, преди да разбере шегата на

Хуан.

— Нещо като нашите горили, които ще се боричкат кой да опре

гръб в люка.

— Предполагам, че ще дават дежурств а.

— Параноични копелета.

— Един милиард долара, приятелю. И ти щеше да си параноичен.

— Би било ужасно мило, ако Чичо Сам ни разреши да ги задържим.

Дори съм обмислил една -две идеи как да ги откраднем.

— Аз също — призна Хуан с хищна усмивка. — Обаче само като

упражнение на ума.

— И аз така.

Двамата знаеха, че никой от тях не говори сериозно. Да, разбира

се, че бяха кроили планове как да задигнат парите, но никой не би

обмислял сериозно наистина да ги открадне.

— Току-що прегледах видеото с Линда и снимкит е, които Еди успя

да заснеме със скритата камера.

— И?

— Не разполагаме с кой знае какво. Двамата американци, които

останаха на брега, повдигнаха глави само за да проследят спускането

на Контейнера в трюма. През останалото време лицата им бяха в дебела

сянка. А като се добавят кепетата и очилата… Разпознаването може да

се окаже невъзможно. Те така и не се доближиха, за да може Еди да

направи хубави снимки.

— Знаех си, че няма да е лесно. А артилеристът?

— Направихме множество хубави снимки при качването му на

кораба и по време на обиколката до каютата, каюткомпанията и трюма

№ 2.

— Откриха ли името му?

— В момента Пентагонът рови из базите си данни. Когато

установят самоличността му, ще проверят всичките му участия в

операции и ще преслушат всичките му коман дири. После ще тръгнат по

йерархичната стълбица. Смяташ ли, че предположението на Овърхолт,

че големият американски шеф ще посрещне кораба в Индонезия, е

вярно?

— Сигурното е, че не беше тук. Американският шеф не може да

познава стрелеца от окопите. Той е на твърде висок пост за подобно

познанство. Предполагам, че един от американците тук е бил майор,

който е командвал сержанта от артилерията. А другият тип вероятно е

приятел както на американския шеф, така и на майора.

Макс обмисли казаното.

— Възрастта им май отговаря. Артилеристът и майорът са

работили заедно и са се сприятелили. Измислят плана, разказват го на

приятеля на американския шеф, който трябва да им пази гърба от горе,

и в резултат ние изведнъж губим един милиард гущера. Обаче се

нуждаят от дост а помощ за транспортирането на парите.

— Разбира се, и тук се включват иракчаните. Те предоставят

работниците, а нашите заговорници — достъпа до мангизите.

— Щом научим името на артилериста, ще кажа на Овърхолт

Пентагонът да се съсредоточи върху майорите.

В този момент се върна пристанищният лоцман.

— Капитан Мохамед, а кой е този?

— Моят главен инженер Фриц Зьолер.

Макс поздрави мъжа с ужасен германски акцент, после настоя, че

трябва да се върне в машинното отделение, защото товаренето скоро

щеше да завърш и.

Час по-късно корабът стигна до открито море и лоцманът се

прехвърли в малкия катер, който щеше да го върне в пристанището.

Имаше пълнолуние, затова на безоблачното небе се виждаха само най -

ярките звезди. Както обикновено, водата в закътания Персийски за лив

беше спокойна и топла като във ваната у дома. На екрана на радара се

виждаше оживено движение. Големите точки бяха танкерите,

пренасящи суров петрол навън от Залива или плаващи на север, за да

напълнят огромните им туловища с него. Другите по -малки точки бяха

безбройните рибарски лодки и корабчета, които пореха тези води.

Повечето бяха модерни плавателни съдове, но имаше и типични

арабски доу с триъгълни платна, които плаваха насам -натам като преди

стотици години.

Радиотрафикът беше натоварен, защото ек ипажите бъбреха, за да

убиват времето на дългата вахта. Тъй като не знаеше дали някой от

четиримата охранители няма да се качи на мостика, Хуан нареди на

него през цялото време да има вахтени. Той играеше ролята на дежурен

офицер, а Хали Касим се опря на щ урвала и с усилие се удържаше

буден. Кабрило обичаше да дава вахта, особено през нощта, обаче

неговият офицер по комуникациите се отегчаваше до смърт. В

полунощ, все едно наистина водеха кораба, дойде тяхната смяна.

През следващите два дни вахтените продъл жиха да се сменят,

макар да нямаше вече смисъл да поддържат маскировката на фалшивия

мостик. Четиримата мъже, натоварени с охраната на парите, излизаха

от коридора, който водеше към трюма, само за кратки посещения до

тоалетната. Вероятно бяха сключили нещо като съюз, защото спяха на

смени. Един от готвачите, обслужващи камбуза, им носеше храната

облечен в позацапана бяла куртка и омачкано кепе, а не в колосаните

снежнобели одежди, които се използваха в пищната трапезария на

«Орегон».

По това време вече знае ха, че единственият американец в групата

беше пенсионираният артилерийски сержант от Корпуса на морската

пехота Малкълм Уинтърс. Пентагонът им бе изпратил десетки снимки

на командири, с които Уинтърс беше работил през двайсетгодишната си

кариера, но нито К абрило, нито Еди успяха да разпознаят някого от

мъжете на кея. Скоро щяха да им изпратят още фотографии.

23.

Появиха се през третия ден от пътуването на зазоряване. Както

Кабрило беше очаквал, бяха лодки — ниски бързи моторници, които

изскочиха от утринн ия сумрак като акули, обикалящи около

набелязаната жертва. Стърчаха по -малко от трийсет сантиметра над

водата, така че никой радар не можеше да ги улови. Някъде отвъд

хоризонта с тях сигурно имаше кораб -майка, който ги беше докарал на

буксир до мястото на засадата. Във всяка от моторниците имаше по

трима души — чернокожи сомалийци, които бяха превърнали този

участък от Индийския океан в едно от най -опасните места в света. Хуан

подозираше, че престъпният шеф от Басра е изпял информацията на

сомалийците за въ ншния вид на кораба, който трябва да нападнат. В

края на краищата, Басра беше пристанищен град, така че той със

сигурност имаше връзки с някого от главатарите на пиратите.

Всички бяха въоръжени с калашници, но в лодките се виждаше и

вездесъщото РПГ 7. Напа днаха откъм кърмата, така че вахтените на

мостика да не ги видят. Те не знаеха за присъствието им, докато една

граната се заби в кърмата малко над товарната линия в опит да повреди

винтовете и руля.

Този взрив щеше да спре всеки друг кораб насред крачка, н о

критичните места на «Орегон» бяха специално бронирани, така че

реактивната граната само малко поолющи боята.

Тъй като бяха решили да дават вахта на мостика, Кабрило беше

прехвърлил управлението там, като вместо обичайните двама остави

само един вахтен въ в високотехнологичния команден център. Секунди

след като ехото от експлозията закънтя из кораба, Мак Ди Лоулес се

хвърли към оръжейния команден пулт в предната част на залата. Макар

да беше най -новият член на Корпорацията, той познаваше оръжейните

системи на «Орегон» не по -зле от всички останали.

Трябваха му само няколко секунди с помощта на видеокамерите да

види пиратските лодки. Те бяха на дрейф на около трийсетина метра —

извън обсега на противопожарните маркучи, с които някои кораби се

опитваха да се за щитават. Очакваха корабът да забави ход заради

повредите, които смятаха, че са му причинили. Ако не намалеше, щяха

да изстрелят още няколко гранати. По един или друг начин щяха да се

докопат до плячката.

В първия миг Мак Ди си помисли да използва картечниц ата

«Гатлинг», но гостите им бяха бивши военни и щяха да разпознаят

характерния вой на оръжието, изстрелващо три хиляди куршума на

минута.

По-добре да използва по -подходящо оръжие за кораб на

контрабандисти. В ъгъла на главния екран скрита видеокамера

прожектираше картина от входа към трюма, където охранителите

стояха парализирани от нерешителност. Не знаеха какво да правят.

Дали да се качат на горната палуба и да помогнат в защитата на кораба,

или да останат на поста си и да се приготвят да бъдат последна

преграда, ако пиратите успеят някак си да стигнат чак до тях?

Мак Ди задейства чифт картечници М -60, които Хуан наричаше

«репелент срещу абордаж». Бяха скрити в петролни варели, заварени на

палубата близо до релинга. Капаците се вдигаха и картечниците

излизаха с цевта напред, преди да се завъртят и заемат хоризонтална

позиция за стрелба. Мак Ди кликна иконката за прицелване на

тъчскрийна в автоматизираната програма за водене на огън и след това

червеното копче.

Картечниците използваха стандартизирания натов ски патрон

калибър 7.62 мм и макар куршумите да не бяха особено големи или

мощни,

тези

оръжия

си

вършеха

работата

благодарение

на

скорострелността. Първата моторница беше надупчена от носа до

кърмата, преди сомалийците въобще да осъзнаят какво се случва.

Пиратът на кормилото загина на място, двама от екипажа също.

Другите двама се хвърлиха във водата, когато безконтролната

моторница заби нос в една вълна и се обърна.

От другата страна на «Орегон» втората картечница нанесе още по -

разрушителни поражения върху друга от моторниците. Тя избухна в

пламъци, когато изтеклият от пробития резервоар бензин заля горещия

двигател и избухна. Огненото кълбо приличаше едно към едно на

произвежданите в Холивуд. Третата моторница обърна и с максимална

скорост се изнесе към хо ризонта, преди някоя от картечниците да успее

да я нападне. Обаче на кораба — майка, който бързо се бе приближил,

изглежда не бяха разбрали какво се е случило на техните другари. Те

поддържаха курса и скоростта, надявайки се, че могат да проведат още

едно нападение срещу кърмата на очакващата ги плячка.

Мак Ди отново натисна иконката за прицелване. Дулото на едната

М-60 се вдигна нагоре механично, за да компенсира голямото

разстояние, на което беше мишената, и предварението. Компютърът взе

под внимание дори балистичните промени в поведението на куршумите

заради сгорещените вече от стрелбата цеви.

Картечницата изтрака отново в момента, когато мъжът се готвеше

да вдигне ерпегето на рамото си. Беше пронизан няколко пъти, но все

пак успя да натисне спусъка. Проб лемът на сомалийците обаче беше, че

падайки, се бе завъртял и оръжието сочеше към тяхната палуба.

Граната мина през палубата на кораба -майка и проби обшивката на

трюма, без дори да се взриви. Дупката в корпуса се превърна в огромен

отвор, който и без продъ лжаващия обстрел от картечницата щеше да

види сметката на екипажа.

От първия изстрел до последния беше минала по -малко от минута.

Лоулес си пое дъх дълбоко, докато останалите от екипажа се изсипаха в

командния център с Кабрило начело. Беше по бански, намет нат с

хавлия и от него капеше вода, без да забелязва. Тялото му леко

намирисваше на хлор, защото идваше от корабния басейн.

— Пирати с моторници. Три на брой. Две бяха потопени, а третата

побягна към хоризонта. Корабът майка се приближи и също го отнесе

— докладва Мак Ди, защото знаеше какво иска началството.

— Повреди?

— Стрелба с гранатомет по кърмата. Очаквам доклад от екипа по

контрол на повредите. Скоростта и курсът са непроменени. Оръжията

вече са прибрани.

Хуан погледна квадратчето в ъгъла на екрана, на което се виждаха

четиримата охранители пред люка на трюма. Те разговаряха оживено и

накрая, изглежда, бяха стигнали до някакво решение. Един от тях

преметна автомата през рамо и се насочи към най -близката стълба,

която щеше да го изведе на главната пал уба.

— Предполагам — помисли на глас Хуан, — че ще е по-добре да

отида при него, за да му кажа какво се е случило. Мак Ди, изкарай пак

двете картечници. Ще му кажа, че аз и Линк сме стреляли.

Най-накрая се появи и Макс Хенли.

— Някакви повреди? — попита го Хуан, защото знаеше, че първата

му работа е била да провери любимия си кораб.

— Скоро няма да можем да си сменим името, защото магнитното

ми табло е разбито, иначе няма никакви други повреди.

— Добре, така или иначе подозирахме, че това ще се случи. Сега

ще изчакаме, за да видим дали ще ни нападнат отново. Това ще докаже

веднъж завинаги, че между крадците няма чест.

Шест дена по -късно, когато Линда Рос беше дежурна в командния

център и «Орегон» се изравни с остров Суматра, готвейки се за

финалния спринт до Джакарта, Хуан и Хали бяха на вахта на мостика.

На всеки няколко минути Линда оглеждаше различните компютърни

екрани за следи от някакви проблеми на кораба. После впиваше очи в

големия главен екран. На него се виждаха изображения от морето пред

носа и зад кърмата, както и прозорец с резултатите от завъртането на

радарната антена горе над мостика. В друг прозорец на екрана се

виждаше новинарско предаване на живо, в което обсъждаха

нарасналото напрежение между Китай и Япония заради откриването на

огромно газово находище близо до няколко спорни острова. След това

хвърляше око на прозореца, който показваше четиримата охранители

пред люка на трюма. Мъжете бяха небръснати и умората от това да са

постоянно нащрек се беше изписала по хлътналите им лица и превитит е

рамене.

Не можеше да им се отрече професионализмът. Бяха недоверчиви

към непознати и се държаха един за друг. Макар сега тримата араби

всеки ден да си позволяваха по половин час на палубата, Уинтърс

никога не напускаше поста си.

Тя не забеляза нищо особе но, но осъзна, че нещо не е наред едва

когато се вторачи по -продължително в екрана.

През цялото време, откакто бяха отплавали, само един от пазачите

спеше, а другите пазеха. Отне ѝ ценно време да осъзнае, че в момента

трима от пазачите спят, а четвъртия г о няма. Картината не беше много

ясна, но успя да установи, че липсва артилеристът Уинтърс, а тримата,

които лежат на палубата, са екзекутирани. Кръвта беше малко, но всеки

от тях имаше куршум в тила.

Тя точно щеше да се свърже с Хуан да му каже какво се е случило,

когато двигателите изведнъж спряха. Очевидно Уинтърс беше

разполагал с достатъчно време, за да се качи на мостика и да поеме

командването на кораба. Линда беше сигурна, че е наредил на Хуан да

изключи

двигателите.

«Орегон»

сега

лежеше

на

дрейф

под

командването на предател и крадец. Точно както при атаката на

сомалийците, Кабрило беше предвидил, че нещо подобно ще се случи.

Затова беше заповядал, когато започне следващото нападение, да се

изчака, за да видят как ще се развият нещата.

Линда се обади на Макс, Ерик и Марк да дойдат в командния

център. Засега запази контрола на мостика, но искаше екип А да е на

мястото си, когато си върнат кораба, и тогава щеше да го прехвърли

отново в командния център. Провери антената на радара. На около

осемдесет мили от тях имаше плавателен съд и докато гледаше,

иконката се раздели на две приближаващи се към тях единици. След

няколко секунди разбра, че от бързо приближаващия се тайнствен

кораб е излетял хеликоптер, който се носеше към тях с повече от сто

възела.

— Започва се.

Кабрило можеше още през първите няколко секунди да сложи край

на бунта на Малкълм Уинтърс, ако бе пожелал това. Уинтърс беше

добър в промъкването към мостика, но Хуан го беше видял в

отражението върху стара кутия за кафе, която стоеше на лавицата под

предните стъкла.

Вместо да реагира, той си остана седнал, сякаш не знае какво

става, докато Уинтърс не опря цевта на своята още топла «Берета» в

тила му.

— Капитане, съжалявам за това, но има промяна в плановете.

Хали обърна глава и си пое дъх със свис тене, защото не беше чул

идването на Уинтърс, докато той не заговори.

— Стой спокойно — каза Хуан на арабски.

— Слушам, капитане. — Хали влезе в ролята на уплашен моряк.

— Какво искаш? — премина Кабрило на английски.

— Първо, да изключиш двигателите. — Уинтърс се отдръпна назад,

за да може да държи и двамата под око. През врата му беше окачен

автомат М-4.

Хуан предположи, че ветеран като артилериста Уинтърс, изкарал

три командировки в Ирак, вероятно говори малко арабски. Затова даде

съответните нареждания н а Хали, който беше на щурвала. Боботенето

на двигателите, всъщност запис, който служеше за прикритие на воя от

истинските двигатели на «Орегон», утихна и сега единственото, което

се чуваше, беше съскането на водата, която се триеше в стоманения

корпус.

Сутринта беше прекрасна, каквато може да бъде само в тропиците.

Слънцето се беше издигнало на хоризонта, но горещината и влагата

още не бяха настъпили. Полъхваше съвсем слаб ветрец и водата беше

спокойна — вълните бяха високи само няколко сантиметра.

— С какви други оръжия разполагате, освен двете М -60, които

миналата

седмица

използвахте

срещу

пиратите?

—

попита

артилеристът.

Кабрило трябваше да признае, че е впечатлен. Като се съди по

среброто в късо и високо подстриганата му коса, Уинтърс беше по -

близо до пе тдесетака, отколкото до четирийсетте. В продължение на

седмица беше подложен на стрес, живееше от кофеинови таблетки и

спеше малко, но въпреки това изглеждаше добре. Е, да, беше брадясал

и очите му бяха зачервени, но не беше махнал с ръка на военната

дисциплина, нито на поведението на военен. При други обстоятелства

те двамата можеха да бъдат приятели.

— В сейфа на моята каюта имам пистолет «Токарев», а първият ми

инженер има ловна пушка.

— Кажи му да ги донесе. Да ги плъзне през задната врата на

мостика. Ако видя него или някой друг член на екипажа, ще умреш.

Ясно ли е?

— Да. — Хуан предаде заповедите и откри, че Уинтърс, изглежда,

ги разбира, защото кимна, когато обясни, че ловната пушка трябва да е

отворена, а пистолетът без пълнител и патрон в цевта. Няк олко минути

по-късно оръжията бяха плъзнати през леко отворената задна врата на

мостика. Уинтърс се загледа с присвити очи в пистолета, после кимна

доволен, че пълнителят е изваден.

— Капитане, моля те, хвърли ги през борда.

Кабрило вдигна оръжията, отиде до дяснобордовото крило на

мостика и ги запрати във водата. Знаеше, че Уинтърс не го е особено

грижа за двете картечници на палубата. В тясното пространство на

мостика те щяха да убият както него, така и заложниците.

Хуан се върна и застана до щурвала. За всеки случай Уинтърс се

беше дръпнал назад от прозорците, за да не бъде прострелян от

снайпер, ако го бяха излъгали за броя на оръжията. Това също впечатли

Хуан.

— И сега какво?

— Искам кранистът да започне да вади празните контейнери и да

ги изхвърля през борда.

— Какво ще кажат тримата ти другари по въпроса? — попита Хуан.

— Те са мъртви — отговори той безцеремонно. — Изпълнявай

заповедите ми. Кажи на щурмана да излезе в коридора зад нас и да чака

заповеди.

Хуан каза на Хали какво да прави. Отне му малко повече време да

организира палубната команда. Еди Сенг и Франклин Линкълн скоро

излязоха от надстройката и се упътиха към мачтовия кран. Еди запали

дизеловия двигател, който задвижваше крана и макар да пушеше така,

сякаш ей сега ще предаде Богу дух, почукв аше ситно като шевна

машина.

Линк застана на пулта за управление, а Еди се качи на първия от

подредените на палубата празни контейнери. Влачеше ръждясало

метално въже с четири куки в краищата, които закачи на ушите на

контейнера, и примка в центъра, която плъзна върху куката, която

Франклин беше спуснал.

Когато един от контейнерите вече се люлееше извън борда над

водата, се разнесе нов шум — не можеше да се сбърка плющенето на

хеликоптерни винтове. Шумът се усили, докато не изпълни целия кораб

и главата на Кабрило. Не можеше да види хеликоптера, защото идваше

от югоизток и скоро зависна над кърмата. Той показа с движение на

Уинтърс, че иска да погледне от крилото на мостика. Старият

артилерист кимна с глава.

Кабрило излезе в изкуствената буря, предизвикана о т винта на

«Сикорски S-70» — цивилното изпълнение на «Блекхоук». Страничната

му врата вече беше отворена и щом се стабилизира над задната палуба,

чифт дебели въжета бяха изхвърлени от нея и преди още напълно да се

разгънат, двама мъже започнаха бързо да се спускат по тях и спряха

миг преди да се стоварят върху стоманата на палубата. Секунда по -

късно ги последва друга двойка.

След това хеликоптерът се стрелна настрана и пое обратно в южна

посока. Мъжете бяха облечени в черни бойни униформи и бяха

натоварени с оръжия и оборудване. Бяха се спуснали с бързината на

бойци от спецчасти, каквито очевидно са били преди.

— Екипажът ти не бива да излиза. Не ме интересува къде ще стоят,

но ако се покажат на врата или люк, ще бъдат застреляни.

— Хали — подвикна Хуан.

— Да, капитане. Какъв беше този шум?

— Още четирима войници се качиха на кораба. Кажи на хората, че

искам всички да се съберат в столовата и да чакат там. Никой не бива

да излиза на палубата. Разбра ли?

— Да, капитане. Ще чакаме в трапезарията, докато ни каже ш.

Хуан се запита дали той и неговите хора щяха да оцелеят в това

изпитание, или Уинтърс и неговите началници възнамеряваха да ги

елиминират като възможни свидетели. Подозираше, че планират

второто. Не само че така щяха да се отърват от свидетелите, но

потапянето на кораба щеше да скрие истината и от шефовете на

организираната престъпност. Един сърцераздирателен зов за помощ, а

когато спасителите пристигнат, корабът вече ще е на дъното, откъдето

е невъзможно да бъде изваден. И ето — един милиард долара в дж оба,

без да ти досаждат партньори.

Празният контейнер се стовари върху водната повърхност с

оглушителен плисък и се залюшка във водата като бучка лед в питие.

Еди откачи стоманените въжета от ушите и Франклин го върна обратно

на борда.

Уинтърс изруга — беше погледнал през прозореца. Вече не се

страхуваше от снайперист, след като неговите хора бяха овладели

палубата.

— Забравих да ти кажа да отворят вратата на контейнера, за да

потъне.

— Ще им наредя — кимна Кабрило. На една от лавиците стоеше

стар мегафон.

— Капитане, ако излезеш, още преди да си направил и две крачки,

моите хора ще те убият. Екипажът ти говори ли английски?

— Да.

Бившият морски пехотинец излезе на крилото на мостика.

— Задръжте, аз съм Уинтърс! — Усиленият му от мегафона глас

забоботи и зае хтя, а двама от мъжете на палубата свалиха оръжията си,

които в първия миг бяха насочили към него. — Двамата, които

работите с крана! Отсега нататък отваряйте вратите на контейнерите,

така че да потънат. Ако сте разбрали, вдигнете ръка.

Морякът азиатец, с когото Уинтърс се беше срещнал на кея в Ум

Касър, нервно вдигна ръка. Макар да бе разговарял с мъжете отвън,

през цялото време беше държал Председателя на мушка и не беше

отместил поглед от него.

Бяха им нужни три часа, за да разтоварят всички празни

контейнери. Докато Еди и Линк приключат, към тях се беше приближил

кораб. Приличаше на типичен работен кораб за обслужване на

петролните платформи с квадратната надстройка, приклекнала над

носа, и дългата открита палуба. На палубата стоеше хеликоптерът

«Сикорски», който беше спуснал хората на «Орегон», както и един

огромен кран на гумени вериги. Между тях имаше достатъчно място за

Контейнера.

Кабрило веднага се досети защо бяха докарали свой кран. Когато

мисията за кражба на Контейнера е била замислена, Уинтърс и неговите

американски другари не са знаели дали корабът, избран да изнесе

парите от Ирак, разполага с кран за товарене. Затова разумно бяха

решили за всеки случай да се подсигурят и го бяха докарали за срещата

в открито море.

— В случай, че се питаш какво ще стане с вас — няма да ви убием

— обяви Уинтърс някак мимоходом, докато наблюдаваше как другарите

му се приближават на пълен ход.

— Не съм много сигурен — възрази Хуан.

— Не, истина е. Така, както виждаме нещата, вие не можете да се

появите в Джакарта с историята, че ние сме предали останалите. Или

ще ви повярват, или не, но със сигурност ще ви накарат да си платите

за загубата на парите им. Единственият ви шанс е да продадете този

кораб в някое малко пристанище и да изчезнете.

Кабрило не отговори.

— Дошло ми е до гуша от убиване — продължи Уинтърс. —

Тримата долу… — Гласът му изведнъж се изгуби, когато нов шум

обгърна кораба — високият писък на една от 20 -калибровите

картечници «Гатлинг», която откри огън по наближаващия работен

кораб. Куршумите се забих а в кърмата му като ноктите на хищник,

който сграбчва своята плячка. Разкъсваха стоманата като хартия. Рулят

на кораба беше направо откъснат, а другите унищожиха салника, от

който излизаше валът на единичния винт. Самият вал беше прекъснат, а

бронзовият ви нт се откъсна като гнил плод от дърво.

В машинното отделение започна да нахлува вода, и то с такава

бързина, че моряците нямаха никаква възможност да се спасят. Огънят

трая само няколко секунди, но те бяха достатъчни да осъдят кораба на

бърза смърт.

Хуан очакваше картечния откос. Всичко беше предварително

планирано, докато разиграваха различни сценарии на абордаж. Ако до

«Орегон» се бе приближил хеликоптер, за да вдигне контейнера, щяха

да го свалят. Бяха оставили «Сикорски» на мира, защото първо

трябваше д а бъдат разтоварени празните контейнери. А и защото

нямаше нужната подемна сила, за да отнесе пълния с долари контейнер.

Това бяха стодоларови банкноти и той със сигурност тежеше

единайсет тона. Единайсет хиляди килограма пари. Ако имаше и по -

малки на стой ност банкноти, щеше да тежи повече.

Разсейването от стрелбата не осигури на Кабрило никакъв шанс.

Старият артилерист едва не го простреля в лицето, когато се хвърли

напред. Бившият морски пехотинец имаше рефлексите на олимпийски

сабльор и концентрацията на учител по Зен. Макар гатлингът да

продължаваше смъртоносното си дело, Уинтърс беше готов за бой.

Хуан едва успя да блъсне ръката на артилериста, който стреля четири

пъти бързо покрай главата му. Експлозиите го заглушиха. Сблъскаха се

гърди в гърди и Хуан изпита усещането, че се е блъснал в бетонна

стена. Уинтърс беше висок колкото него, но под свободно падащата

риза тялото му беше покрито с корави мускули. Морският пехотинец

нанесе рязък удар с глава, който щеше да строши носа на Хуан, ако не

се беше дръпн ал навреме, без да пуска ръката на Уинтърс, в която

държеше пистолета. Последва мощен ритник към чатала и Председателя

премести крака си така, че да поеме удара с бедрото. Кракът му

изтръпна чак до малкия пръст.

Повечето хора, въоръжени с пистолет, биха се съсредоточили

върху използването му и биха пренебрегнали всичко останало. Но не и

този. Артилеристът се хвърли срещу Хуан с всички сили. Все едно

пистолетът, който стискаше в десницата си, не беше от значение.

Междувременно Кабрило се откри за удари и рит ници, защото беше

принуден да стиска ръката му с пистолета.

Гатлингът най -сетне замълча, а от дупките в корпуса на работния

кораб се виеше пушек. Боят на мостика беше в седмата си секунда,

когато Кабрило осъзна, че най -вероятно ще го изгуби. Идеята за

поражение го възпламени. Заблъска ръката на Уинтърс в рамката на

прозореца дотогава, докато не изтърва оръжието.

Пусна ръката, защото знаеше, че в момента ще е безполезна за

противника му, и нанесе поредица удари, които артилеристът умело

отби. Хуан трябваше д а спечели само още няколко секунди. Планът

предвиждаше хората му да сломят съпротивата на мъжете на палубата,

а после да превземат отново мостика. Всеки момент Макс щеше да се

втурне през вратата, следван по петите от Линк и Мак Ди.

Дясната ръка на Уинтърс би трябвало да е безполезна, но въпреки

това измъкна от канията боен нож, който носеше привързан под ръкава

на ризата. Кабрило се пребори с естествения подтик да избяга от

острието. Вместо това пристъпи към него, намалявайки по този начин

възможността на противника си да размахва ножа. Уинтърс нанесе удар

и заби острието в рамото му. Кабрило хвана бившия морски пехотинец

за китката, но артилеристът разполагаше с по -добра позиция и

съответно преимущество, затова острието сряза трапецовидния му

мускул. Уинтъ рс завъртя ножа, търсейки големите артерии, които

захранваха мозъка на Хуан с кръв.

Кръвта му плисна от раната надолу по гърдите. Кабрило изрева в

опита си да попречи на острието да проникне по -дълбоко, а Уинтърс

вложи всичко в усилието да го забие още по -навътре.

Проникна още два сантиметра и половина. Колкото по -дълбоко го

забиваше, толкова по -малко Хуан можеше да контролира безмилостния

му ход. Усети, че противникът му започна да събира сили за едно

последно усилие, последен удар, който щеше да го убие.

Почувства пръските кръв по лицето си още преди да чуе изстрела.

Уинтърс рухна мъртъв, като изтръгна жестоко ножа от раната,

стоварвайки се на купчина в краката му. Макс стоеше в рамката на

вратата към кърмата, стиснал компактен «Глок» в ръка, който сочеше

към тавана, а от дулото му продължаваше да се вие дим.

— Другите четирима се предадоха без бой — съобщи Хенли.

— Мамка му, разполагах с предимство, а този кучи син едва не ме

уби… — Хуан нави ръкава на подгизналата си от кръв риза, за да

огледа раната. Раз резът беше малък и се процеждаха само капки кръв.

— По-добре повикай Хъкс с комплекта за първа помощ — кротко

настоя Макс.

— Грижата ти за моето здраве е направо трогателна.

— Аха, нали току -що ти спасих живота.

— Не мога да го отрека. — Хуан погледна надо лу към трупа на

Уинтърс. — Корав тип беше.

— Каквото и да казват, няма бивш морски пехотинец.

След няколко минути мостикът се изпълни с хора.

Хъкс накара Хуан да свали ризата и да седне, за да може да

почисти, зашие и превърже раната. Макс се грижеше за сп асяването на

пътниците и екипажа на потъващия работен кораб. Той потъваше откъм

кърмата толкова бързо, че носът му вече стърчеше над водата. Всичко

се развиваше с такава шеметна бързина, че нямаше време да спуснат

спасителните лодки. Хората от кораба, със спасителни жилетки и без,

направо скачаха във водата и започваха да плуват към търговския

кораб, който се бяха готвили да ограбят.

Въоръжените Линда, Мак Ди и Майк Троно стояха до спуснатия

трап, готови да посрещнат гостите.

Кабрило отказа всичко по -силно от «Тиленол» и се надигна от

мястото си навреме, за да види как кранът се откъсва от веригите,

които го държаха, и се стоварва върху наклонената палуба, смазвайки

хеликоптера, вече наполовина под водата.

— Някой няма да си получи обратно играчките.

— Доларите на донъти — измисли Макс нов лозунг, докато

дъвчеше мундщука на старата си лула. — Работният кораб и кранът

сигурно са наети, но хеликоптерът вероятно принадлежи на човека,

финансирал тази малка пиратска експедиция.

— Съгласен, това е и моето мнение — кимна Хуан.

В този момент носът на работния кораб се вирна право нагоре, а от

безчислените дупки от 20 -милиметровите куршуми в корпуса със

свистене излизаше въздух и правеше мехурчета. След секунди кораба

вече го нямаше. Още няколко мига водата продължи да ври и кипи, но

корпусът вече беше толкова надълбоко, че и това престана. Всичко,

което остана от него, беше голямо маслено петно и разни неразличими

по вид плавеи.

Първите оцелели стигнаха до трапа. На палубата ги претърсваха за

оръжия, после им казваха д а седнат на ръцете си в откритата част на

палубата, където вече бяха настанени четиримата, долетели с

хеликоптера.

Хуан и Макс слязоха от мостика, за да огледат улова си. Както

бяха предположили, екипажът на работния кораб се състоеше от

наемници. В случая това бяха индонезийци, които навярно бяха

работили по петролните платформи на Бруней. Щяха да ги задържат и

разпитат, но накрая щяха да ги освободят. Онова, от което Хуан се

интересуваше, бяха четиримата западняци. Подозираше, че сред тях са

онези двамата от кея в Ирак. Другите двама бяха по -възрастни и макар

да изглеждаха като двойка удавени плъхове, след като неочаквано им

се бе наложило да плуват, излъчваха някакво надуто достойнство и

предразположение към надменност. Не разпозна никого от двамата, а

когато ги запита за имената им, не отговориха.

Кабрило направи гримаса, извади телефона си, засне лицата им и

изпрати снимките на Марк Мърфи, който още беше свързан с базите

данни на Департамента по отбрана. Получиха отговора веднага и той

направо слиса Хуан .

— Макс, знаеш ли кой е тук при нас?

— Плъхове.

— Прав си, но единият е и бивш заместник -подсекретар от

армията.

— Ха, това истинска длъжност ли е — заместник-подсекретар?

— Човек направо да се влюби в бюрокрацията, нали, господин

Хилман? Не знам кой е ва шият приятел, но предполагам, че вие сте

главният тук.

— Кои сте вие?

— Съжалявам, но тук аз ще задавам въпросите. Мисля си, ужасно е

смешно, че си вярвал във възможността да се измъкнеш. Наистина ли

си смятал, че Пентагонът ще отпише просто така един мили ард долара?

Милиард долара, които не могат да бъдат проследени? Та тези пари с

години биха захранвали незаконни операции, а ти си вярвал, че

военните просто ще ги забравят?

Унилият поглед, който мъжът отправи към Хуан, показа, че

наистина беше вярвал в таз и възможност или най -малкото се беше

надявал.

— Връщането на тези пари се планира от години — продължи

Хуан. — Вярно, че никой не знаеше у кого са, но бяхме напълно

сигурни, че ще ги върнем. Дори знаехме, че накрая ти и иракските ти

другари ще се хванете з а гушите. Ако бяхме стигнали до Джакарта,

сигурен съм, че там щяха да ни посрещнат стотина от най -добрите

шантави ислямисти на «Ал Кайда».

— Къде е Уинтърс топчията? — попита един от приятелите му от

Ум Касър, мъжът, когото подозираха, че е бил командир на

артилериста.

— Той от твоите хора ли беше? — попита Хуан.

— Имах привилегията да бъда негов командир по време на

последната му командировка.

— Добър морски пехотинец ли беше?

— Най-добрият.

— Мъртъв е. — Явно мъжът вече се бе досетил, защото не реагира.

— Макс го застреля, докато той се опитваше да ме заколи като свиня. И

сега завинаги ще знаят най -добрия морски пехотинец като предател и

крадец. Сигурно всички се гордеете със себе си.

— Какво ще стане от тук насетне? — попита един от мъжете, които

се бяха спуснали с въже от хеликоптера.

Изглеждаше твърде млад, за да е част от първоначалния заговор.

Хуан предположи, че е някогашен войник, който сега работи като

наемник. Вероятно не знаеше за какво точно става дума.

— След няколко часа кораб амфибия на военни я флот, който ни

следва от момента, в който напуснахме Персийския залив, ще се появи

на хоризонта. Ще изпратят катер да ви прибере и голям хеликоптер

«Чинук» за Контейнера. Вие четиримата, които се спуснахте по въжета

на моя кораб, ще бъдете обвинени в пир атство, съдени и осъдени. А

тези симпатяги, без да бъдат съдени, вероятно ще прекарат остатъка от

живота си в най -лошия затвор на неназована съюзна държава. Ако си

падах по залозите, бих заложил на Субсахарска Африка, където

процентът на заболелите от СПИН сред затворниците е близо петдесет.

Хилман и другарят му видимо пребледняха.

— Нали разбираш, господин Хилман — добави добродушно Хуан,

— Чичо Сам никога не би признал толкова огромна кражба. Ако го

направи, нашето правителство би изглеждало неспособно, с ледователно

вас просто ще ви заметат под килима.

— Вижда се колко разбираш — презрително изплю бившият

заместник-подсекретар в Департамента по отбраната. — Ще ми

предложат сделка, защото не аз съм «мозъкът». Мога да им кажа

имената и после ще си тръгна кат о свободен човек.

Кабрило се наведе към него, за да може мъжът да види неговата

омраза и радостта, че се е провалил.

— Точно в това е проблемът ти, мой човек. Ти си с достатъчно

висок чин за техния вкус. Ти ще опереш пешкира. Колкото щеш да им

пееш, просто няма да ти обърнат внимание.

След тази размяна на любезности двамата с Макс си тръгнаха. Не

знаеше дали заплахата му ще се осъществи, но му беше приятно да

види, че Хилман вече трепери при мисълта за това какво го чака.

Еди и Линк извадиха последния конте йнер от трюма след

спечелената битка и го спуснаха на палубата. Кабрило и Хенли го

обиколиха веднъж. Митническите печати си бяха още на мястото. Хуан

сложи ръка върху стоманената страна на Контейнера, сякаш можеше да

почувства онова, което е вътре.

— Изкушава ли те? — попита Макс.

— Не започвай отново. Обаче има нещо, което трябва да направя.

На Овърхолт няма да му е особено приятно, но трябва да им хвърля

поне един поглед. — Той завъртя дръжката и отвори задната врата,

като при това счупи крехките печати.

Онова, което се откри пред очите му, бяха квадратни денкове с

размерите на бали сено, увити в разноцветно пластмасово фолио.

Подредени бяха като всяка друга стока един върху друг и стигаха чак

до тавана. Можеха да бъдат щайги с портокали, таблети или каква то и

да е друга стока, превозвана в морски контейнер.

— Уха! — възкликна Макс, — а ти какво очакваше? Пещерата на

Али Баба?

Хуан се съгласи, че приятелят му е бил прав.

— Обаче това не пречи човек да се надява, нали?

Той с мъка свали един от денковете и ср яза пластмасовата обвивка

с ножа, който винаги носеше. Остра болка прониза рамото му и му

напомни, че няколко дена трябва да я кара по -кротко. Той отвори среза

достатъчно, за да извади бала пари — осемсантиметрова пачка

стодоларови банкноти.

— Някъде четох , че пачка от хиляда американски еднодоларови

банкноти е дебела осем сантиметра. Значи тук трябва да има сто

хиляди.

Двамата впериха очи в невероятното съкровище и бавно се

превърнаха в едни от малкото хора на тази планета, които имат някаква

представа как во означава сумата един милиард долара.

Той върна пачката на мястото ѝ и кимна на Макс да качи денка в

Контейнера. Затвориха вратата и свалиха лоста, който изщрака с една

завършеност, която слагаше точка на осемгодишната операция.

Иронията беше, че техния т хонорар най -вероятно щеше да дойде от

същото това съкровище, след като то стигне до съответната черна каса.

Часове по-късно, след като устроиха моряшко погребение на

мъртвите иракчани, а затворниците и парите бяха прехвърлени на

американския военен кораб «Боксер», Председателя даде вечеря на

екипажа в трапезарията и под оглушителни аплодисменти разпредели

сумите, които всеки член на екипажа щеше да получи от хонорара за

спасяването на Контейнера.

Както съдбата често разпорежда, а в тяхната работа тя редов но

раздаваше картите, Хуан точно си беше налял втора чаша «Вьов

Клико», когато телефонът в джоба му завибрира.

Беше вахтеният офицер от командния център.

— Председателю, съжалявам, че ще ти разваля празненството, но

имаш обаждане на частната ти линия.

— Детето — измърмори под нос Кабрило. Трябваше да е той, а

това означаваше, че брокерът на информация е открил Пьотър Кенин.

След това ненавременно, но доходоносно отклонение щяха да поемат

отново по следите на убиеца на Юрий Бородин.

24.

Като се имаше предв ид местоназначението им, беше съвсем

логично Еди Сенг да придружи Хуан в разузнавателната му мисия.

Детето им беше предоставил само адрес. Марк и Ерик бяха направили

обичайното отлично проучване на района, но нищо не можеше да

замени очите на място. Взеха първия възможен полет от Джакарта за

Шанхай.

И двамата не се чувстваха особено удобно в родната страна на

Еди. На Сенг не му харесваше, защото беше прекарал по -голямата част

от кариерата си във вербуване на агенти, които да шпионират за ЦРУ.

Беше имал пове че от достатъчно затруднения с различните служби по

сигурността на комунистическото правителство. Подозираше, че

досието му е не по -малко от хиляда страници. Изобщо не си приличаше

с човека от онези години, защото най -добрите пластични хирурзи,

които можех а да бъдат купени с парите на Управлението, се бяха

погрижили за лицето му. Въпреки това всеки път, щом се върнеше тук,

имаше усещането, че го наблюдават.

Кабрило също се радваше на интереса на китайската държавна

сигурност, след като преди години бе взрив ил един разрушител на

китайския военен флот на име «Ченгду». Фактически Дърк Пит го беше

вдигнал във въздуха, но го направи, намирайки се на борда на

«Орегон». Но не това притесняваше Председателя, а че тази битка му

струваше крака. Не мислеше много за заг убата, беше успял да я

компенсира по много начини, ала имаше моменти, когато силно

усещаше липсата му.

Шанхай, който беше дом на двайсет и пет милиона души, се

водеше за най -големия град в света. Докато прелитаха с магнитната

железница от летището през пре дградия с простиращи се на километри

жилищни сгради, окичени с гирлянди от съхнещо пране, Хуан напълно

го повярва. Еди беше идвал тук много пъти, но на Председателя беше

за пръв път. На аеродинамичния влак, вдигащ четиристотин километра

в час, му трябваха само няколко минути, за да стигне до квартал

«Пудонг». С такси щяха да са им нужни часове, за да пропътуват

трийсетината километра от летището.

Само допреди няколко години «Пудонг», който лежеше на

източния бряг на река Хуангпу, беше рядко населен, за разл ика от

западния бряг, където се издигаха старите части на града и

множеството скучни небостъргачи, останали от разширението на

населеното място през 70 -те години. Сега «Пудонг» със своя

модернистичен силует от сгради със странни форми се бе превърнал в

лицето на града. Особено впечатляваха телевизионната кула «Ориент

Пърл» с двете си странни кълба, издигащи се едно върху друго, и

красивият Шанхайски световен финансов център. По улиците царяха

нюйоркско оживление и шум.

Взеха такси до хотела, но се настаниха отделно, защото двама

мъже в една и съща стая можеха да събудят подозрения. Както

понякога се разпореждаше лошият късмет, нито една от стаите не

гледаше в нужната посока, затова се наложи на Хуан да изиграе ролята

на «лошия американец» и да настои за друг о помещение. Новата стая

вършеше работа.

Адресът, който им бе доставил Детето, беше на един от новите

небостъргачи в «Пудонг» — блестящ куб, покрит с черно рефлекторно

стъкло, който се издигаше на повече от сто и двайсет метра височина.

Не беше най -високата сграда в района, нищо подобно, но все пак

правеше впечатление.

Еди дойде при Кабрило в новата му стая с изглед към тяхната цел.

Хотелът беше по -нисък от тяхната мишена, но засега гледката беше

добра. Еди беше влязъл в Китай като търговски пътник за медиц инска

електроника, затова можеше да си позволи да внесе няколко

необичайни електронни уреда. Митничарите ги бяха проверили, но не

откриха нищо нередно.

Отнесе единия уред при прозореца, отвори го малко и насочи

устройството към близката сграда. Докато насо чваше уреда към стената

на всеки отделен етаж, наблюдаваше електронен циферблат. Започна от

партера и обходи етаж по етаж. Когато насочи прибора към

предпоследния етаж, изръмжа при вида на данните върху циферблата.

Последният етаж върна същата информация.

— Е? — попита Хуан.

Уредът беше лазер, който можеше да разчита вибрациите на

стъклото на прозореца. Със съответния софтуер вибрациите можеха да

бъдат преобразувани в думи, произнасяни от хората зад прозореца. Не

си бяха направили труда да донесат компютър, за да разчетат

вибрациите. Интересуваше ги единствено фактът дали някой в сградата

срещу тях използва уред за противодействие на подобен лазерен

детектор.

— Последните два етажа са оборудвани с генератори на случайни

вибрации — отговори Еди, докато прибир аше лазера в кутията. —

Стъклата сякаш танцуват като дервиши. С лазерен детектор е

невъзможно да дешифрираш какво казват вътре.

Хуан кимна замислен. Това не означаваше, че Детето е непременно

прав, но отговаряше на казаното от него, защото който и да обита ваше

двата последни етажа, беше загрижен за безопасността.

— Добре, съответства. Сега ще се разделим и ще се опитаме да

открием колкото може повече за живеещите на последните етажи.

Еди вече беше облякъл първата си маскировка — доставчик от

куриерска служб а. По-късно щеше да сложи скъп костюм и да се опита

да проникне в сградата като възможен бъдещ наемател.

Хуан беше облечен като турист с чантичка на кръста, бейзболно

кепе и непромокаемо яке с панда на гърба. Благодарение на Гугъл и

неговите карти на света , вече знаеха, че на покрива на черната кула

има голяма градина, и той реши, че това е най -доброто място, за да

надникне надолу към жилището.

На четири преки от черната кула Кабрило влезе в богато

украсеното фоайе на друга сграда, която беше толкова нова, че още

слабо понамирисваше на боя. За последния етаж с платформата за

наблюдение имаше експресен асансьор. Група ученички с еднакви поли

и якета разговаряха и играеха сложни игри с пляскане на ръце, докато

чакаха идването на асансьора. Двамата учители, кои то ги водеха,

разговаряха със служител от сградата.

Асансьорът най -сетне се появи и цялата група се качи. Хуан се

ухили глуповато на учителите и те скоро престанаха да му обръщат

внимание. Излязоха от асансьора на гола платформа, която се издигаше

на двеста и петдесет метра над земята и беше оградена с висока до

гърдите стъклена ограда. Гледката беше смайваща. Дълбоко под тях се

виждаха корабите по река Хуангпу и прочутата крайречна алея «Бунд»

на другия бряг. На север течеше могъщата Янгдзъ. Ако човек погл едне

на изток отвъд простиращия се във всички посоки град, се виждаше

Източнокитайско море.

Децата охкаха и ахкаха при всяка нова възхитителна гледка.

Кабрило също беше впечатлен, но той беше дошъл за една определена

гледка. Отдели минута, за да провери да ли някой на платформата за

наблюдение изглежда не на място. Имаше един пазач, който въртеше

бавни обиколки като акула, която обикаля из една от онези огромни

цистерни в аквариумите. Останалите бяха туристи като Хуан или млади

двойки, избягали от ежедневиет о на работната седмица. Приближи се

до най-доброто място, от което можеше да хвърли поглед в покривната

градина, но само плъзна поглед, преди да обърне глава и да се загледа

в павилиона в единия ъгъл, който подслоняваше асансьорите. Веднага я

беше открил — единствената камера за видеонаблюдение на

наблюдателната платформа. Някой я беше монтирал така, че да гледа

към черната кула. Някой искаше да разбере дали е наблюдаван.

Щом видя камерата, Хуан не реагира. Беше твърде голям

професионалист, за да го направи . Освен това беше любопитен. Излезе

от обсега ѝ, разхождайки се безгрижно като истински турист. Прекара

още двайсет минути вторачен в гледката. Ученичките вече си бяха

отишли и на тяхно място се появи група германци, платили за ол

инклузив екскурзия. Прец ени, че е минало достатъчно време, за да не

бъде свързан с онова, което се готвеше да направи. Вече бе свалил

бейзболното кепе и беше облякъл водонепроницаемото яке на обратно.

Преди беше светлосиньо с панда на гърба, а сега тъмнозелено без

емблеми по него .

Промъкна се под камерата и когато никой не гледаше към него, се

повдигна на пръсти и леко я измести. После се дръпна настрани и

зачака. Минаха десет минути. Мъжът, който се появи, беше облечен в

костюм, а не в гащеризона на механик от сервиза. На ухото с и имаше

слушалка блутуут и според инструкциите на човека, който следеше

записа от нея на монитора, я върна в първоначалното ѝ положение.

Веднага щом мъжът се появи, Кабрило се качи на първия

пристигнал асансьор. Излезе на улицата и започна да се разтакава пред

сградата. Трябваше да изчака само няколко минути. Мъжът с костюма,

който оправи ъгъла на камерата, не работеше в тази сграда. Той пое с

големи крачки по тротоара. Хуан знаеше къде отива, затова тръгна по

успоредната улица. Пристигна точно навреме, за да види как мъжът

влиза в черната кула, където според Детето се бе покрил Кенин.

Да, наистина живеещият на последните етажи беше много загрижен

за сигурността.

— Сигурно е параноик — измърмори Председателя под нос.

Наблюдателната платформа нямаше да бъде подходящо място, за

да наблюдават черната кула, по простата причина, че затваряше през

нощта. Беше отишъл там само за да провери решимостта на своя враг.

Хуан се върна в сградата и разговаря с жена, която се занимаваше с

лизинга. Чрез офшорна фирма Корпора цията вече беше наела офис на

шестнайсетия етаж, от който се откриваше великолепна гледка. Жената

му предаде ключовете и му предложи да му покаже помещенията, но

той отказа. Качи се с асансьора.

Помещенията бяха три. Първото беше приемна с диван и столове и

секретарска стая едновременно. Две врати водеха към самите кабинети.

Бяха мебелирани еднотипно: стандартните бюра, бюфети, столове. Той

извади един изненадващо силен бинокъл от портмонето на кръста си и

заоглежда покривната тераса на четири преки оттук и на шейсет метра

под него.

Зрителното му поле беше напълно свободно. Подобно на

наблюдателната площадка в тази сграда, и там покривната градина

беше заобиколена от стъклена ограда. Обаче тази беше висока поне два

метра и Хуан предположи, че стъклото е брон ирано. Входът беше от

асансьор, разположен в павилиона в южния ъгъл. Имаше и дълъг басейн

с палуба от тиково дърво. В единия край на басейна се издигаше висок

алпинеум, по който се стичаше вода, създавайки илюзия за истинска

природа. Близо до алпинеума има ше гореща вана, вградена в скалите,

за да прилича на истински извор, от която се вдигаше пара. Освен това

се виждаха стотици растения, а между дърветата и шубраците се виеха

пътеки. Покривната градина приличаше на излязла от «Дисниленд» и

Хуан трябваше да признае, че е очарователна.

По-късно щяха да довлекат оборудването си от хотела. Легендата

на Хуан беше, че е фотожурналист, затова се беше снабдил с обективи,

десетки пъти по -силни от бинокъла, който носеше. За да влязат в

Китай, той и Еди трябваше да пос очат хотел, където ще отседнат, но

отсега нататък офисът щеше да бъде техен дом.

Няколко часа по-късно си хапваха пържени пилета от Кей Еф Си и

обсъждаха наученото през деня. Кабрило току -що беше завършил

разказа си и използва един от хрупкавите картофи ка то остен, за да

накара Еди да почне своя. Искаше им се Макс и останалите също да

слушат, но сигналите на мобилните телефони твърде лесно можеха да

бъдат засечени. А ако шифровката се окажеше твърде сложна за

правителството, щяха да пуснат полицията подире им.

— Във фоайето има двама пазачи — започна Еди. — Ако нямаш

карта за самоличност от сградата или предварително уговорена среща,

няма да те пуснат да се разтакаваш наоколо. Всички доставки се

извършват през задната врата. Пакетите са адресирани и вътрешна та

охрана ги разнася до съответните офиси. Разговарях с неколцина от

доставчиците — изключения не се правят. Уговорих си среща с една

търговска фирма на двайсетия етаж. Асансьорите се качват

безпрепятствено до трийсет и осмия. На таблото има ключалка, за д а

можеш да се качиш на следващия етаж.

— Двата последни етажа имат акустична сигурност — отбеляза

Хуан.

Еди кимна.

— Точно тук е номерът. Аз лично преброих етажите отвън.

Физически. Те са четирийсет и един. Етажът, до който се стига с

ключа, е като буфер м ежду апартамента на покрива и останалата част

от сградата. От трийсет и деветия с ключа се качваш до пентхауса.

— Асансьорите в средата на сградата ли са?

В отговор Еди само кимна.

— Входът за пентхауса е откъм южния ъгъл. Най -малкото там има

асансьор, с к ойто се стига до покрива.

— Трябва да намерим някого, който има такъв ключ — подхвърли

Сенг.

— Това няма да ни помогне. Първо, обзалагам се, че три от

ключалките са фалшиви и ключът работи само в един от асансьорите.

Може да си сигурен, че горе охраната ще е строга. Щом някой

неупълномощен прекрачи прага, се задейства алармата. Асансьорът за

последните два етажа и покрива се блокира и викат полицията или

охраната сама се оправя с нарушителите.

— Маскировка?

— Обмислям го — отговори Хуан. — Обаче това означа ва да знаем

кой има право да се качва до трийсет и деветия етаж и след това до

пентхауса.

Еди поклати глава.

— За да разберем това, трябва цял ден да се возим с асансьорите.

— Смяташ ли, че охраната ще го позволи?

Еди тъжно поклати глава.

— Не. Може би стъ лбите?

— На трийсет и осмия етаж ще са заключени вратите. Разбира се,

можем да използваме шперц, но сигурно има и камери за визуално

наблюдение. Ако смяташ да предложиш да спрем тока в сградата — сто

на сто разполагат с генератор, който да поеме захранване то, и

акумулатори.

— Говориш така, сякаш това място е непробиваемо.

— До тук изглежда непробиваемо. Дори да можем да влезем в

асансьорната шахта, пак ще ни отведе само до трийсет и осмия етаж. —

Тази засилена охрана подсказваше на Хуан, че най -сетне е наме рил

бандита адмирал, защото той беше от хората, които много подробно

планират своята безопасност. — Обзалагам се, че и вентилационната

система свършва на трийсет и деветия етаж, а горните два имат

собствена вентилация и отопление.

— Какво ще кажеш за струк турните шахти на водопровода и

тръбите за отходни води? — попита Един.

— Прекалено тесни са и на трийсет и деветия сигурно има сензор

за движение.

— Значи няма скоро да си ходим. — Знаеха, че Кенин ще се

подложи на пластична хирургия, за да промени външнос тта си. Лекарят

щеше да работи и живее в безопасното жилище. Ще го пускат да излиза

за материали, но винаги под наблюдение. Кенин ще се върне сред

обществото едва след пълното си оздравяване и когато вече изобщо

няма да прилича на бившето си «аз».

— Добре. Ще държим няколко дни мястото под око, за да видим

какво ще излезе.

Следващия ден на разсъмване забелязаха първата оживена дейност.

Матовочерните стъклени стени на сградата си останаха както винаги

непроницаеми. На покрива се появиха трима души от охранат а. Хуан ги

наблюдаваше през телеобектив, монтиран върху тринога. Единият

остана при асансьора, докато останалите двама с извадени оръжия

провериха всеки сантиметър от покривната градина. Разтваряха

храстите с ръце и надникнаха зад водната струя на водопада . Горещата

вана беше тъмна, затова единият от пазачите се зае да мушка по дъното

с копие. Провериха всичко и нищо не пропуснаха. Хуан беше сигурен,

че непрекъснато поддържаха и връзката помежду си.

Действаха много професионално, което беше доста потискащо.

Беше обмислял да се качи някак си на покрива и от там да нахлуе в

пентхауса, а не да дойде по целия път отдолу. Тези типове съсипаха

идеята му. Щом връзката с единия пазач се изгуби, останалият при

асансьора ще се върне в пентхауса и ще го заключи. Когато

нападателите успеят да проникнат в апартамента, Кенин отдавна ще е

избягал.

Той описа сценария на Еди.

— Значи го прогонваме, като преди това сме завардили всички

изходи, и го пипваме на улицата — обобщи Сенг плана му.

Хуан обаче веднага видя недостатъка. Всъщност два недостатъка.

Кенин можеше да се покрие в някой офис на по -ниските етажи и да

изчака атаката да отмине. Второ, веднага щом бъде установено

проникването, ще повикат полицията. За да уреди безопасната си

квартира, Кенин е имал нужда от местна по мощ със сериозно влияние.

Докато стигне до фоайето, районът щеше да е пълен с полиция.

Невъзможно би било да го последват, камо ли да го отвлекат.

Минаха още няколко часа, през които нищо не се случи. Еди

изучаваше градината на покрива, докато Хуан се разх ождаше из

приемната, опитвайки се да измисли някакъв план. Същите трима

охранители пак излязоха от асансьора и отново претърсиха градината,

за да се уверят, че нищо не се е променило в тяхното високо плато от

бетон и стъкло. Еди повика Председателя и му по даде своя бинокъл да

погледне.

След проверката двамата пазачи изчезнаха в асансьора, а този,

който стоеше пред вратата му, остана. Малко по -късно от асансьора

слезе жена в бяла хавлия. Имаше вид на китайка, малко попрехвърлила

осемнайсетия си рожден ден. К енин очевидно ги обичаше млади, но в

рамките на закона. Щом стигна до палубата около басейна, тя остави

ракитената кошница, която носеше, и с помръдване на раменете свали

хавлията. Хуан и Еди очакваха да се покаже по бикини и с изненада

установиха, че носе ше цял плувен костюм, каквито предпочитаха

олимпийските плувци.

Сложи си очила за плуване, скочи във водата и започна да навърта

дължини.

Кабрило отмести очи от китайката и се зае да наблюдава

охранителя. Той рядко поглеждаше към жената, очите му се плъзга ха

по околните сгради и небето в търсене на заплахи. Хуан трябваше да

признае, че мъжът е добър в занаята. Погледът му не застиваше върху

определена точка за дълго. Не го направи и когато хеликоптер мина на

по-малко от половин миля от черната кула. Да, пог леждаше към него,

но той не успя да отклони вниманието му.

Момичето плува в продължение на трийсет минути, без да спира за

почивка.

Наближаваше обяд. Качи се друг охранител, за да смени мъжа пред

асансьора. С него дойдоха още двама души, които отново претъ рсиха

покривната градина, все едно скоро не е била проверявана. Единият

беше въоръжен със снайперска карабина с огромна оптика, а другият с

китайски автомат модел 95. Този автомат, издържан в конструкция

булпап20, беше най-новото оръжие на китайската армия. Фактът, че

тези двамата бяха въоръжени не само с пистолети, беше ново развитие.

Беше вдигане на равнището на защита, което според Кабрило

означаваше, че скоро ще с е появи самият Кенин.

Преди това обаче се появи келнер, който буташе количка, каквато

може да се види по хотелите. Мъжът сложи масата за обяд под чадъра

близо до басейна. Когато всичко беше подредено, бутилката вино

отворена и сложена в сребърния съд за ле д, а приборите лъснати за

последен път, той се отдръпна на почтително разстояние и застана в

очакване. Момичето излезе от басейна с грацията и гъвкавостта на

речна видра и се подсуши с хавлията.

От павилиона се показа нов човек.

Хуан усети как пулсът му се ускорява. Веднага разпозна Пьотър

Кенин. Беше само по бански и гумени сандали, така че се виждаше

мечешкият му торс, покрит с посребрени косми. Чертите му бяха

типично славянски: кръгла глава, здрава брадичка и дълбоко

разположени очи. Движеше се с енерги ята на мъж, с двайсет години по -

млад. Момичето му поднесе бузата си, на която той лепна бърза

целувка. Тази интимност беше почти като истинска. Вероятно ѝ

плащаше много добре.

Хуан забеляза, че едното ухо на Кенин е превързано, а другото —

зачервено и под уто. Руснакът беше започнал пластичните операции, за

да промени външния си вид, и както във всичко останало, беше крайно

20 Конструкция, при която затворната група и пълнителят са разположени зад спусъка. — Б.пр.

предпазлив. Ушите са толкова индивидуални, колкото пръстовите

отпечатъци или ДНК, и новият софтуер за разпознаване на лица, в

съчетание със записите от видеокамери за наблюдение във всички

големи градове по света, беше причина да ги промени повече,

отколкото носа, брадичката и челото. Хуан познаваше доста

заподозрени в тероризъм, заловени само заради формата на ушите им.

Да, Кенин не беше глупак.

Хапваше спокойно като човек, който няма грижи на този свят.

Пенсионирането със сигурност му идваше като по поръчка.

След като се нахраниха, Кенин се зае със своя лаптоп. Хуан се

надяваше, че ще използва wi fi, към който биха могли да се закачат, н о

към компютъра беше закачен дебел, вероятно защитен кабел. По едно

време Кенин повика келнера. Мъжът изчезна, но скоро се върна с

хумидор. Адмиралът избра пура и ритуално отряза края ѝ със златна

гилотина и я запали със златна газова запалка.

Двойката ос тана край басейна до около три часа. Момичето

поплува още малко и по едно време Кенин също влезе във водата,

голям като воден бивол, но внимаваше да не мокри възпалените си

уши.

След като двойката изчезна във вътрешността, келнерът се зае да

разчиства. Пос ледни си тръгнаха мъжете от охраната. Преди това

отново претърсиха грижливо мястото. За четвърти път през деня.

Еди беше снимал лицата на охранителите и ги вкара в телефона си.

Остави Хуан да наблюдава опустялата градина на покрива, а той се

измъкна навън. Намери си хубав наблюдателен пост за служебния вход

на черния небостъргач под паркирал автомобил. Ако дойдеше

шофьорът, щеше да има достатъчно време да пропълзи под друга,

защото цялата улица беше пълна с паркирали коли. Когато някой

служител или служител ка на сградата излизаше, той проверяваше

лицата им в базата данни, която си беше направил. Няколко пъти

трябваше да сменя колите. В десет вечерта бяха останали съвсем малко

автомобили и се налагаше да прекрати наблюдението.

По това време вече почти никой н е излизаше от сградата. Нито

един от хората, които беше видял да си тръгват, не беше от охраната.

Подобно на Кенин бяха затворени в сградата за времето на операциите

му.

Върна се в техния офис под наем. Кабрило се взираше през

големия телеобектив в потънал ата в сумрак покривна градина.

— Някакъв напредък? — попита той, без да се обръща.

— Нито грам. Утре ще се опитам да наблюдавам предната врата, но

ми се струва, че подобно на началника си са се окопали. А при теб?

— Тц — отговори кисело Хуан. — Проверяват терасата всяка заран

и отново, когато някой ще я използва.

Той и Еди нямаха друг избор, освен да останат цяла седмица.

Рутинните действия се различаваха съвсем малко. Понякога Кенин

обядваше край басейна, друг път се разхождаше по пътеките между

дърветата и храсталаците. В края на седмицата момичето беше сменено.

Новата не се различаваше по нищо, освен по дължината на косата.

Щеше да е нужен огромен екип, за да бъде проследена — толкова

голяма група, че щяха да се издадат.

Имаха и други наблюдения. Военна м узика се носеше по всички

улици и площади на Шанхай, където скоро се появиха и патриотични

плакати. Войниците по улиците бяха обичайна гледка и гражданите се

трупаха около тях, за да се здрависват. А в небето над града военни

самолети разиграваха нещо като импровизирани представления.

В страна, където всичко се следеше и контролираше строго от

компартията, всяко нещо се случваше по някаква причина. Тази военна

пропаганда се правеше с цел хората да подкрепят компартията в

продължаващия спор с Япония за собст веността на островите, известни

в Китай като Дяою, а в Япония като Сенкаку. Онова, което започна

като дипломатическо надцакване, скоро ескалира. След откриването на

газови полета във водите около островите дрънкането на оръжията в

Пекин и Токио се усили. Б яха изпратени кораби, военни самолети се

плашеха едни други. Пилотите летяха толкова близо един до друг, че

инцидентите бяха неизбежни. Последствията от подобно развитие бяха

неизчислими, но със сигурност опасни.

Двамата мъже убиваха времето в обсъждане и отхвърляне на нови

и нови планове как да се доберат до Кенин. Нападение с хеликоптер

беше изключено. Шумът на витлата щеше да вдигне охранителите по

тревога, а Кенин щеше да се заключи вътре. Можеха да се изкатерят до

терасата, но това щеше да привлече вни манието на хората по улицата.

Започнаха да обмислят скок от голяма височина с отварящ се късно

парашут. В това имаше потенциал, но проблемът беше отново в

пазачите — мъжете поддържаха постоянна връзка и едно прекъсване,

след като бъдат премахнати, щеше да вдигне по тревога силите,

останали вътре. Освен това китайското въздушно пространство се

контролираше строго от правителството и един неразрешен полет щеше

да бъде посрещнат от двойка изтребители много преди да стигнат до

квартал «Пудонг».

Накрая Хуан и Ед и стигнаха до едно и също заключение. Пьотър

Кенин се беше затворил в модерната разновидност на средновековен

дворец и бе добре подготвен за обсада.

Едва когато се върнаха обратно на «Орегон» и обсъдиха

песимистичната си оценка с останалите от екипажа, се родиха нови

идеи. Хуан беше този, който най -накрая направи пробив в патовата

ситуация, като в пристъп на вдъхновение измисли плана. Имаше нужда

само от техническата експертиза на Макс, за да го осъществи. В

продължение на няколко секунди Хенли обмисля риск овете, преди

накрая да се съгласи.

— Друже, става дума за твоя врат, нали?

— Всъщност става дума за много повече от моя врат. — Двамата се

ухилиха като ученици, които заговорничат да направят някоя пакост.

25.

Отне им две седмици да разположат всичко на позиция. Еди и

малък екип почти веднага се върнаха в Шанхай, за да наблюдават

непрекъснато пентхауса на Кенин. Освен това офисът служеше като

адрес, чрез който можеха да внесат различни неща в страната.

Авангардът се зае и с работата по един малък микробус , който купиха

на черния пазар. Последната им задача беше да намерят подходящо

място, където да пренесат екипировката, докарана с подводница. Пред

бреговете на Мериленд бяха изгубили «Номад», но все още разполагаха

с неговата по -малка сестра — «Дискавъри 1 000». За всеки случай

«Орегон» щеше да остане извън дванайсетмилната зона на китайските

териториални води. Оборудването беше внесено нелегално в страната.

Щяха да използват подводницата за извеждане на хора от страната.

На Хуан му се щеше да има повече вре ме за тренировки с

прекрасното инженерно произведение на Макс. Обаче корабните палуби

бяха твърде опасни, а да го използва над водата си беше чиста лудост,

защото, ако нещо не се получеше, щеше със сигурност да загине.

Трябваше да се задоволи с малкото тре нировки, които успя да проведе

в главния трюм на «Орегон». Да държи приспособлението в равновесие

беше сложно, но той реши, че му е хванал цаката. Ако по време на

истинското нападение нещо се объркаше, едва ли щеше да оцелее.

Той лично пилотира подводницат а. Час преди залез се спуснаха

във водата от лунния басейн и се потопиха достатъчно дълбоко, за да

не могат да бъдат видени отгоре. Щом се спуснеше мрак, можеха да

изплуват на повърхността. Придружаваше го Линда Рос. Тя щеше да

върне четириместната минипод водница обратно на кораба. Цялото

оборудване, което превозваха, беше във водонепромокаем контейнер,

закрепен на палубата на подводницата.

— Мога ли да те питам нещо? — попита Линда, когато започнаха

бавното придвижване до един неизползван кей в река Хуангп у.

— Давай. — Бяха на такава дълбочина, че още имаше малко

видимост, така че виждаха плавеите, които се носеха край дебелия

прозрачен купол, който се издигаше на мястото на кулата.

Подводницата се управляваше с помощта на система лидар — по

същество съчета ние от радар и лазери.

— Защо просто не пратим ракета по терасата, когато Кенин се

изтяга там на слънце?

— Ако ставаше само въпрос за отмъщение, вече щях да съм го

направил — обясни Хуан. — Обаче аз искам да пипна неговата стелт

технология или онова, чрез което корабът изчезна и което обърна Дула

и теб с «Шакир».

— Аха. Предполагам, че после ще го предложиш за покупка на моя

и твоя любим чичо?

— Докато бяхме на Бермудите, разпалих апетита на Лангстън

Овърхолт. Той каза, цитирам: «Намери ми това нещо и ще ти дам

празен чек от хазната». Привижда ми се единица, следвана от осем

нули.

На Линда ѝ трябваше почти секунда, за да си представи тази

цифра.

— Сто милиона! Мале мила!

— Току -що им върнахме техния откраднат милиард. Смятам, че

могат да си го позволят. Лан гстън ще скърца със зъби заради сумата,

но това няма значение. — Хуан се усмихна, когато си представи

гледката. Неговият стар ментор беше известен във Вашингтон като

блестящ стратег, но и като най -голямата скръндза.

От време на време се издигаха близо до п овърхността, за да уловят

нов джипиес сигнал и да го нанесат на навигационната карта. Бореха се

с течението на Янгдзъ, затова напредваха бавно. Тъй като Шанхай е

най-голямото контейнерно пристанище на света, над главите ми

боботеха невъобразимо количество кораби. На двамата в подводницата

съскането на водата, триеща се в бордовете, и плясъкът на винтовете

звучаха като симфония на индустриализацията. Движението и шумът

малко намаляха, когато завиха, за да заплуват по река Хуангпу, която

разсичаше на две огро мния град.

Придържаха се към средата на реката. Хуан знаеше, че от двете им

страни се простират безкрайни кейове. Това беше индустриален град и

реката беше неговата главна артерия. Когато минаха край квартал

«Пудонг», се намираха на дванайсет метра дълбочи на, но въпреки това

отгоре проникваше мъжделива неонова светлина от многото сгради,

издигащи се покрай реката. Двайсет минути по -късно се носеха на

дрейф към мястото на срещата. Районът в момента се обновяваше.

Някога тук се беше издигал циментов завод, но сега земята беше

прекалено ценна и предстоеше да се превърне в жилищен район. В

небостъргачите, които изникваха на мястото на завода, щяха да живеят

пет хиляди души.

В момента фабриката вече беше разрушена, но кеят, където някога

бяха докарвали суровините и извозвали готовата продукция, още си

стоеше.

Хуан

носеше

една

от

техните

кодирани

преносими

радиостанции.

— Амфибията е тук — обяви той.

— Крайно време беше, амфибийо — отговори Еди. — За миг си

помислих, че ти е дошъл акълът в главата и се прекратил оп ерацията.

Хуан продуха баластните цистерни и миниподводницата изплува в

сянката на кея. Той бързо съзря възможността да я скрие между стената

му и една потънала баржа. Тук щяха да са невидими. Еди беше

паркирал китайския минибус, имитация на «Тойота». Вале ше ситен

дъжд, който размазваше светлините на града. Хуан откопча коланите,

сложи ръка на рамото на Линда и после се отправи към люка.

— Пази се — каза му тя.

— Доскоро.

Еди вече беше освободил каишите на водонепромокаемата кутия с

оборудването, закрепена на палубата. Заедно с Кабрило я качиха в

товарния отсек на буса. Самата кутия не беше по -голяма от подобните

на нея багажници за автомобили и тежеше по -малко от петдесет

килограма.

След като свършиха, около миниподводницата започнаха да

бълбукат мехурчета и скоро тя изчезна в своята обичайна среда. Линда

щеше да плава по течението, а сега беше отлив, така че щеше да стигне

на «Орегон» два пъти по -бързо, отколкото им трябваше, за да стигнат

до тук. Еди закара буса на обществен паркинг, който се намираше на

по-малко от три километра и половина от крепостта на Кенин.

Прекараха следващия час проучвайки предметите, които бяха вкарали

контрабандно в Китай, за да се уверят, че нищо не е повредено. Хуан

щеше да повери живота си на тези уреди, затова беше внимателен и

методичен.

Беше прекалено късно, за да намерят такси, затова се върнаха пеша

в наетия офис, който се издигаше над леговището на Кенин. Мак Ди

Лоулес наблюдаваше тъмната тераса през мощния телеобектив. Майк

Троно се беше проснал в съседната стая и спеше. Кабрило го остави

там, уви се в един спален чувал и легна на пода. Само след минути вече

спеше.

На следващата сутрин дъждът се беше усилил и според прогнозата

за времето валежите щяха да продължат поне още ден. Мъжете

останаха в офиса. Еди беше превърнат в момче за всичко, което

трябваше да носи храната им. Продължаваха наблюдението на

покривната градина, защото просто нямаше какво друго да правят.

Всички бяха участвали и преди в подобно наблюдение, затова всеки от

тях беше развил свой собствен начин за бор ба със скуката.

Трийсет часа след като се бяха вмъкнали в страната, Хуан и Еди

отново бяха в микробуса. Сенг седеше зад волана, а Председателя се

возеше в товарния отсек. Вече беше сложил коланите, готов за

действие. Пластмасовият покрив беше изрязан и зак репен отново, така

че можеше да го махне само с едно дръпване на въженце. Просто

трябваше да изчака да наближат Кенин.

Еди намери къде да паркира близо до мястото, откъдето цяла вечер

беше наблюдавал задния вход. Той трябваше да остане в буса, в случай

че някой полицай поиска да го премести. Мак Ди беше по -надолу по

улицата, готов за диверсията. Макс бе останал в офиса и по

радиостанцията щеше да им каже, когато Кенин излезе да се порадва на

слънцето след няколкото дъждовни дни.

Охранителите бяха свършили с утринното си претърсване и в девет

го повториха, защото момичето искаше да излезе, за да поплува. Макс

предаде тази информация на останалите, използвайки предварително

уговорена поредица от сигнали с комутатора на техните уоки -токита.

Тъй като нямаха пред става за равнището на подслушване от

правителството, бяха особено предпазливи.

Хуан чу две щраквания от радиостанцията си. Значи Кенин беше

излязъл на терасата. Стомахът му се сви. Оставаха минути до

тръгването му. Засили хватката си. Нямаше да отвори покр ива, докато

не чуе последния сигнал — онова единично щракване, за да не би някой

зяпач от околните сгради да погледне надолу и заради подозрителния

микробус с отворен покрив да звънне в полицията.

Трябваше да изчака, докато Кенин се настани до басейна. Еди н от

пазачите щеше да стои до малкия павилион, който подслоняваше

асансьора. Моментът за действие щеше да настъпи, когато Макс види

охранителя пред асансьора да сменя честотите на станцията си, за да се

свърже с охраната долу в пентхауса. Правеше го на все ки пет минути.

Сигурно казваше едно простичко «всичко е наред». Щом го направи,

Хуан разполагаше само с пет мину…

Единично щракване.

Кабрило дръпна въжето. Изрязаните панели на покрива се

завъртяха надолу на пантите си. Вътрешността на товарния отсек бе

залята със светлина. Бусът леко се заклати, когато Еди слезе от

кабината и закрачи към другия автомобил, който беше спрян наблизо.

Надолу по улицата Мак Ди остави хартиената торба за покупки

между два автомобила и после се сля с тълпата, която крачеше по

тротоара. Както Кабрило знаеше, след забавяне от десет секунди

съдържанието на торбата започна да изригва.

Бяха я напълнили с малки бомбички. Иронията беше, че бяха

вкарали и тях контрабандно, защото не бяха сигурни в качеството на

местното производство, и то в страната, която ги беше изобретила!

Започна бърза канонада. Хората най -близко до поредицата малки

експлозии разумно се опитаха да отстъпят, но другите зад тях напираха

да видят какво става. В продължение на почти петстотин метра всички

от двете страни н а улицата се надигаха на пръсти, опитвайки се да

зърнат мястото, откъдето се носеше пукотът.

Хората така и не видяха какво се появи от отворения покрив на

микробуса.

Тази технология беше изобретена през 60 -те години. Макс беше

открил

чертежите

с

техническа та

спецификация

в

интернет.

Единственият проблем беше да намерят достатъчно чист водороден

прекис за захранване на приспособлението.

Кабрило беше прекарал сутринта завързан с колани за реактивен

комплект. Сега, когато вниманието на уличната тълпа беше отвл ечено

от несекващите експлозии на бомбичките, той натисна бутона, който

предизвикваше химическата реакция между горивото и сребърния

катализатор, за да се разшири в изотермичен процес, при който свръх

горещ въздух започна да минава пред двете реактивни дюз и. Звукът

беше като от пара, изскачаща от разхлабена връзка, но отработилите

газове бяха невидими.

Първите опити на Хуан да използва реактивния комплект в

големия трюм на «Орегон» бяха завършили с катастрофа. Секунди след

като се издигна от откритата палуб а, той увисна във въздуха и ако не

бяха въжетата, с които се беше обезопасил, щеше да се пребие поне

дузина пъти. Обаче малко по -късно дойде мигът, когато започна да

усеща и разбира динамиката на този вид летене и успя да остане

изправен и стабилен във въз духа, докато резервоарите му се изпразниха

и той се приземи на краката си с грацията на орела, който се връща в

гнездото си.

Изчисленията беше направил Макс, а Кабрило му се доверяваше

напълно, но когато изскочи от товарния отсек на камиона, осъзнаваше

ясно, че след трийсет секунди може да е мъртъв. Това беше времето,

което му бе нужно да се издигне на сто двайсет и осем метра височина

и да кацне право върху плоския покрив на павилиона, подслоняващ

асансьорите. Ако не успееше, щеше да падне със смъртоносна скорост

върху тротоара.

Кабрило изскочи от буса и започна бавно и величествено издигане

като ракета «Сатурн», а подемната сила опъна коланите по бедрата и

гърба му. Нямаше намерение да носи каска, но Макс го убеди да си

сложи, за да може да монтира на нея видеокамера, чрез която на

«Орегон» да следят развитието на акцията, докато той се изкачва все

по-високо и високо. Земята под краката му започна да се смалява и

доколкото можеше да определи, досега изстрелването беше минало

незабелязано — точно както бяха планирали.

Не можеше да направи нищо, ако хората от околните сгради го

видят. Можеше единствено да се надява да го помислят за някакъв вид

реклама. Бяха минали десет секунди от началото на полета, а в

монокулярния визьор на каската терасата не изглеждаше п о-близо,

макар да беше изразходвал половината гориво.

Докато въглеродният прекис излиташе през реактивните дюзи,

теглото на целия реактивен пакет намаляваше и скоростта му

нарастваше. Ускорението му беше геометрично и много бързо целта му

се стори на ръка разстояние. Дисплеят, който показваше времето и

тягата, сочеше, че има гориво за още осем секунди, а му оставаше да

прелети край дузина етажи. Колкото по -високо се издигаше край

стъклената стена на небостъргача, толкова повече се отваряше пред

него гледката към града, но той не ѝ обръщаше внимание. Беше се

съсредоточил да държи тялото си спокойно и до минимум да ограничи

движенията. Това беше тайната на летенето с реактивния комплект, или

както Макс го наричаше «турбо -прахосмукачката». Стой спокойно и

неподвижно и прави колкото може по -малко корекции на полета.

Полюшваше се съвсем леко, докато продължаваше да се издига все по -

високо и по -високо и знаеше, че ако оцелее, никога няма да забрави

това преживяване.

Оставаше гориво за четири секунди, когато мина к рай трийсет и

деветия етаж. Съвсем леко завъртя назад дросела, за да убие малко

скоростта на изкачване. Не искаше да се издигне прекалено високо.

Мина край последния етаж с гориво за още една секунда, когато

осъзна, че трябва да прехвърли и стъклената стен а. Не можеше да се

сети дали Макс беше включил и нея в сметките си.

Нямаше какво да направи. Наклони се напред, за да се хвърли към

стената, и се прехвърли през нея с краката напред. Това разби на пух и

прах аеродинамиката му, но вече нямаше значение. Посл едните капки

гориво излетяха през реактивните дюзи и Кабрило се стовари върху

покрива на асансьорния павилион от около шейсет сантиметра. Успя да

се приземи на колене и не се нарани благодарение на протекторите,

зашити в кожените пилотски панталони.

Той натисна бутона за бързо освобождаване на коланите и се

измъкна от презрамките на сбруята, сякаш съблича наметало. С празен

резервоар реактивният пакет тежеше по -малко от осемнайсет

килограма. Секунда по -късно Хуан вече беше на крака, стиснал своя FN

75 в ръка. Той беше оборудван със заглушител и по -голям пълнител за

трийсет патрона плюс този в патронника.

Охранителят, който беше на пост пред асансьора, беше чул, че

нещо пада на покрива на павилиона, и сега бавно отстъпваше назад, за

да му се открие по -добро зрително поле. Беше вдигнал пистолета леко,

но не се целеше. Хуан го улучи от първия изстрел. Високоскоростният

малък куршум на FN 75 повали мъжа. Хуан свали каската и кожените

панталони и скочи от около три метра височина върху терасата.

Намираше се по-близо до югоизточния край на сградата, затова се

вмъкна в изкуствената джунгла. Крачеше бързо, а във вените му

кипеше адреналин. Сетивата му бяха толкова нащрек, че въпреки

бариерата от бронирано стъкло чуваше движението долу по улицата.

Вторият охранител беш е човекът със снайпера и Кабрило го видя,

докато оглеждаше през оптиката небостъргач на около пет преки от

черната кула. Начинът, по който държеше оръжието, без да помръдва,

насочено към целта, му подсказа, че и този мъж е професионалист като

останалите. С градата, която наблюдаваше, имаше балкони и сигурно

беше видял някой да се пече на слънце. Умря, както си гледаше.

Кабрило разполагаше с още три минути, преди охранителите в

пентхауса да вдигнат тревога, че нещо не е наред. Сега би трябвало да

елиминира тр етия от охраната, обаче се оказа близо до онова, което

бяха идентифицирали като всмукателното отверстие за въздух на

вентилационната система на пентхауса. Уредът представляваше сива

кутия, сгушена между дърветата. Хуан се наведе над него, отвори

страничния капак, който осигуряваше достъп до сложната филтрираща

система. Извади рамката с молекулярни филтри, за да стане въздухът в

жилището задушлив като този, с който жителите на Шанхай всеки ден

си пълнеха дробовете. След това дойде ред на малката газова бутил ка.

Беше поразяващ газ, подобен на онзи, който руските спецчасти

използваха при превземането на театъра в Москва, където през 2002 г.

чеченски терористи държаха зрителите за заложници, но много по -

безопасен. Кабрило отвори капачката и остави вентилаторите да

отнесат облака в пентхауса и да го разпръснат до всяко ъгълче и

пукнатина.

След това тръгна да търси третия охранител.

Майк Троно беше казал, че мъжът е в западния край на сградата.

Обаче разузнавателната информация беше отпреди четири минути, а

тези пазачи непрекъснато обикаляха периметъра си. Но нямаше какво

да прави и пое на запад, държейки се колкото може по -настрана от

очертаните пътеки, като се придвижваше през лехите. Напълно

заобиколи района около плувния басейн. Ако Кенин зърнеше някой да

обикаля из неговия градски оазис, щеше да побегне на секундата. Този

човек имаше инстинктите на пристанищен плъх и беше три пъти по -

хитър.

Хуан намери място, откъдето можеше да наблюдава целия западен

край на сградата, но не можа да види своята мишена. Продължи, като

много внимаваше да не вдига шум. Мъжът се издаде, като кихна. Беше

на по-малко от три метра от него, скрит зад гъста като стена папрат.

Хуан точно се готвеше да стреля, когато чу гласа на Кенин и отговора

на момичето. Ловът му го беше отвел по -близо до басейна, отколкото

предполагаше.

Зачака. Изведнъж пазачът направи нещо, което най -малко

очакваше. Вместо да тръгне по пътеката, той мина между папратите.

Макар да беше със заглушител, FN 75 щеше да вдигне достатъчно шум,

който да стигне до басейна. Межд у листата се промуши цевта на

автомат. Хуан я сграбчи и рязко я дръпна към себе си, изваждайки

мъжа от равновесие, преди още да беше излязъл от скривалището си.

Когато видя главата му, той стовари върху нея дръжката на пистолета.

Повтори удара, докато прид ържаше загубилия съзнание мъж, преди да

го пусне върху пода. Провери пулса му. Беше слаб, но щеше да живее.

Газът, който беше пуснал, щеше да стигне пълното си насищане

след още няколко минути. Нямаше смисъл да се бави. Той закрачи по

пътеката, бавно излез е от гората и стъпи на облицования с плочки

район около басейна. Момичето го видя първо и се разпищя. Кенин

вдигна глава от лаптопа и се смая. Някой беше проникнал в светая

светих на убежището му.

— Горе ръцете — нареди Хуан на руски и китайски, както го б еше

научил Еди. Даде им половин секунда да го изпълнят, преди да пръсне

с куршум каната с леден чай на масата помежду им. Компаньонката на

Кенин отново изпищя, но сега и двамата се подчиниха.

— Кажи ѝ да влезе в басейна и да остане там — продължи Кабрило

на руски.

Оказа се, че китайката разбира руски, защото още преди адмиралът

да беше казал нещо, стана от мястото си и скочи в лазурната вода.

Очите ѝ бяха ококорени, а лицето пепеляво от страх.

Кенин успя да се посъвземе. Очите му станаха корави, а ръцете,

макар че не трепереха, вече не бяха преувеличено вдигнати догоре,

както преди секунди.

— Кой си ти? — попита той надменно.

— Кумът на Юрий Бородин. И точно в момента се моля да ми

дадеш повод да те гръмна право между очите.

Адмиралът започна да разбира.

— Ти си Председателя. Ти си Хуан Кабрило.

С крайчеца на очите си Хуан забеляза някакво движение и реагира

инстинктивно. Даде дузина бързи изстрела, натискайки спусъка

максимално скоростно, макар белгийският му пистолет да беше

автоматичен. Погледна наляво з ад Кенин и видя неговия иконом да

залита иззад голямо гумено дърво. Пет от шестте изстрела бяха

попаднали в гърдите му. Кървави петна покриваха бялото му сако. От

безчувствените му ръце, преди да се стовари по лице върху плочките,

падна мини автомат МАК -10.

Кенин използва това секундно отклонение на вниманието и

спринтира към асансьора. Разполагаше може би със секунда преднина и

се озова с шест метра по -близо до своята цел. Хуан не можеше да си

позволи да го простреля в гърба, затова хукна след него. Той бе ше

двайсет години по -млад, но адмиралът тичаше с подтика на притиснато

в ъгъла животно. Знаеше, че животът му е в опасност, затова разви

скорост, на която не се беше смятал способен.

Въпреки това Кабрило намали разстоянието. Кенин носеше

отворени отпред мо касини под ленените панталони и те шляпаха при

всяка крачка. Хуан се приготви да се хвърли върху адмирала изотзад,

когато руснакът изведнъж спря, обърна се и замахна за удара, който

беше тренирал цял живот.

Хуан също спря и успя да се дръпне малко назад, н о въпреки това

пое най-силния удар, който някога е получавал. Кенин знаеше, че

неговият противник ще падне, макар още да беше на крака. При удара

си беше счупил китката, но това нямаше значение. Важното беше, че

щеше да избяга. Не усети, че мъжът, който по някакъв начин беше

пробил неговата охрана, вдигна пистолета толкова, колкото да отнесе с

един изстрел връхчето на малкия му пръст до първата става.

Кенин притисна кървавата си ръка, когато тази нова и по -остра

болка заглуши пулсирането на строшената китка . Кръв изпръска

стената зад него, а отрязаната става падна в цветната леха вдясно от

тях.

— Следващият ще е в сърцето ти — изръмжа Хуан. Все още беше

замаян от удара, но бързо се възстановяваше. Махна с пистолета, за да

покаже на Кенин, че иска да се върне при басейна.

Момичето се беше отдръпнало в плиткия край, държеше се за ръба

и от него се виждаха само разширените му черни очи.

Кабрило подхвърли една от кърпите на руснака, за да я притисне

към раната, и затвори лаптопа му. Прибра и двата мобилни телефон а,

които лежаха върху масата, където беше седял. Намери още един в

плетената чанта на момичето. В него едва ли имаше полезна

информация, затова с извинително свиване на раменете към

собственичката му, го хвърли във водата.

— Да вървим — нареди после.

Двамата с Кенин стигнаха до асансьора. Като предпазна мярка да

не бъде повален от газа, който преди това беше пуснал, Хуан извади

чифт противогази от кесията си с оборудване и си сложи единия, а

другия подхвърли на руснака.

Вратите на асансьора бяха отворени.

— Седни в ъгъла върху ръцете си. — Той не натисна бутона за

трийсет и деветия етаж, докато Кенин не се разположи както трябва.

Хуан го остави да седи през по -голямата част от пътуването и го

изправи едва когато кабината започна да спира. Издърпа го за ранен ата

дясна ръка. От болка Кенин си пое въздух през зъбите.

С мелодичен звън вратите на асансьора се отвориха. Председателя

огледа помещението над рамото на Кенин, докато автоматичният му

пистолет беше забит в гръбнака му. Имаше трима охранители, облечени

в еднакви униформи. Тези бяха втората отбранителна линия, а не

първокласните пазачи на терасата. Двама бяха приведени над дъска за

шах. Третият си беше вдигнал краката на бюрото и бе забил нос в

някакво списание. Зад тях през прозорците с дебели стъкла се ви ждаха

красивите очертания на града.

Този етаж трябва да е бил проветряван заедно с павилиона, защото

тримата мъже в помещението бяха в съзнание. Хуан свали противогаза

и излая на руски:

— Стани!

Тримата се обърнаха, видяха своя началник и решиха, че запове дта

е негова. Скочиха на крака и с виновни лица се изпънаха мирно. Едва

тогава Хуан се разкри. Единият глупашки посегна към пистолета в

подмишечния кобур. Сега Кабрило не можеше да си позволи да

рискува, затова заби два куршума в главата на прекалено ревно стния

охранител.

Останалите двама вдигнаха ръце и започнаха да се молят за живота

си. Хуан ги накара да извадят оръжията си с два пръста и да ги плъзнат

към него, а след това да се закопчаят към масата с пластмасовите

белезници, които носеха на коланите си .

След това използва един чифт, за да върже ръцете на затворника

си.

Но точно когато бутна Кенин към вратата, настана ад. Вратата

беше отнесена и в помещението нахлуха китайци в униформи, които

Еди беше видял във фоайето на небостъргача. Бяха въоръжени, но

много лошо обучени, защото щом зърнаха пистолета на Хуан,

започнаха да стрелят като луди. Прозорците зад Кабрило се пръснаха

от безбройните куршуми и започнаха да падат на хиляди парченца към

земята. Кенин отнесе бараж от изстрели, от които тялото му запо дскача

и беше запратено назад. Той залитна като пиян и се наклони в мига, в

който Хуан се хвърли на пода. Кенин се претърколи през гърба на

Кабрило и изхвръкна през зеещия френски прозорец. До улицата имаше

четирийсет етажа и Хуан успя единствено да зърне лудостта в очите на

адмирала, преди земното притегляне да го засмуче надолу.

На Юрий би се харесала иронията, че злият и жесток човек, който

бе наредил да бъде арестуван, е умрял от ръцете на своите собствени

неспособни охранители. Това не беше отмъщението , което Хуан си

беше представял, но все пак вършеше работа.

Кабрило отвърна на стрелбата. Все още разполагаше с повече от

двайсет патрона във FN 75 и отговори с огън, докато отстъпваше към

асансьора. Натисна бутона на ръкохватката и смени пълнителя с нов.

Този пълнител беше единственият резервен, с който разполагаше. Чу

как куршумите започнаха да се забиват във външните врати на

асансьора, който вече вървеше нагоре. Лаптопът беше улучен в единия

ъгъл, но сякаш нищо важно не беше строшено.

Охранителите, коит о нахлуха, вероятно са били разположени на

трийсет и деветия етаж пред останалите асансьори. Били са пушечното

месо, в случай че някой се опита да нахлуе чрез останалите асансьори

на небостъргача. Някой от тях в приемната сигурно беше подал сигнал

за тревога, без Хуан да го забележи.

Той си сложи маската и се изкачи един етаж. Вратата се отвори

към едно чисто практично пространство. Луксозният апартамент беше

на горния етаж. Този район беше за охраната и прислугата. Малка маса

беше опряна в стената срещу ас ансьора. Хуан я придърпа и я пъхна

между вратите, за да не могат да се затворят и мъжете на долния етаж

да го използват. Не можеха да се качат на това ниво по пожарната

стълба, но щяха да сложат охрана, така че никой да не може да се

спусне по нея. По съще ство Хуан се намираше в капан.

Ако той беше на мястото на Пьотър Кенин обаче, щеше да

разполага с трети, таен изход от пентхауса. Започна трескаво да търси.

В помещенията откри още неколцина охранители и прислужници, които

бяха в безсъзнание. Най -накрая успя да намери тайния коридор за

бягство, който Кенин явно бе наредил да бъде направен. Започваше от

специално помещение с размерите на телефонна будка. Таванът беше

отворен, така че се виждаше покривната градина над апартамента.

Когато погледна надолу, Хуан не видя нищо, освен черна бездна.

Обаче точно пред него имаше брезентова тръба за бягство с

вътрешна еластична облицовка, за да може да контролира скоростта на

спускане. Хуан се вмъкна в тясната тръба и изпита усещането, че влиза

в търбуха на кит. Заизвив а се и загърчи надолу, притеснен, че не знае

докъде стига тръбата. Най -накрая отдолу се видя светлина и той тупна

в помещение, едната стена на което беше от прозорци.

Кенин беше помислил за всичко. На пода до вратата лежеше

раница, която сигурно съдържаше важните неща, нужни за всяко

бягство: лични карти, оръжия и пари. Ако руснакът разполагаше с

време, докато бягаше от пентхауса си на последния етаж, би могъл да

смени дрехите си с окачените в гардероба: делови костюм, ежедневни

дрехи и униформи на портиер, доставчик и охранител.

Хуан се възползва и си смени ризата. Тази му беше малко голяма,

но

все

пак

вършеше

работа.

Свали

всякакви

тактически

принадлежности, които още носеше. Панталоните му бяха малко

изцапани, но не толкова, че да привлече внимание. Отиде до вратата и

предпазливо я отвори. Отвън имаше най -обикновен коридор. Можеше

да се намира в офис сграда във всеки град на планетата. Успокоително

обикновен. По номера на вратата — 3208, можа да установи, че тръбата

за бягство на Кенин го беше свалила почт и десет етажа.

Съжаляваше, че трябва да остави пистолета, но от тук насетне

трябваше с приказки, а не с бой да си пробие път навън.

Стиснал в ръка лаптопа на Кенин, излезе от офиса и остави вратата

да щракне зад него. Закрачи по коридора и любезно кимна на

единствения човек, когото срещна. Той отвърна на поздрава му, без да

го изгледа подозрително. Мястото, където Кенин го беше ударил, още

не беше почнало да посинява. След час щеше предателски да сияе във

всички отсенки на синьо -черното.

Откри асансьорите и му се наложи да чака по -малко от трийсет

секунди. Вътре имаше неколцина души. Хуан влезе, обърна се с лице

към вратата като останалите и зачака. Чу се мелодичен звън и вратите

се затвориха. След още няколко спирки вратите на асансьора се

отвориха към фоай ето. В първия момент всичко изглеждаше както

обикновено. После видя охраната, струпана накуп в офиса си. Мъжете

изглеждаха развълнувани и несигурни, докато слушаха някого по уоки -

токито, вероятно един от другарите им на трийсет и деветия. Хуан

отклони погл ед. Нямаше нужда да привлича вниманието им. Отвън спря

патрулка. Кабрило за малко да смени посоката, но това щеше да

предизвика подозрения. Вероятно много хора се бяха обадили за

някакъв тип, който се издига покрай небостъргач, и властите най -

накрая бяха и зпратили екип, за да провери за какво става дума. Влезе в

голямата въртяща се врата и се озова срещу двете ченгета, които

влизаха. След няколко крачки се озова навън, а те прекрачиха във