Мираж

— Адмирале, ако не ме лъже паметта, в началото, след

закупуването на подводницата, искаха само седмица обучение.

— Помня, помня. Нямаше да могат дори да я изкарат от сухия док.

Както вече казах, те са глупаци. Но така е по -добре. Картелът ще ми

плати точно преди заминаването на подводницата и щом се потопят н а

шейсет метра, всмукателите на баластните цистерни ще блокират в

отворено положение и лодката ще потъне на дъното на Пасифика. Няма

да има нито свидетели, нито неприятности с картела. Е, Виктор, за

какво си ме търсил?

— Имаме проблем — отговори адютантът му с такъв тон, че Кенин

се приведе.

— Продължавай.

— Бородин избяга.

От задоволство, все едно беше превъртян ключ, Кенин изпадна в

ярост.

— Какво? Как е могло да се случи?

— Докарали нов затворник — рутинно прехвърляне. Изглежда този

човек е бил изпратен да организира бягството на Бородин. Някак си е

успял да внесе експлозиви. Взривили са стените и са избягали с

хеликоптер.

Ярост не беше достатъчно силна дума да опише празнината в

гърдите на Кенин, където при обикновените хора се намираше сърцето.

— Продължавай — процеди той през стиснати зъби.

— Затворът е изпратил своя хеликоптер да преследва техния, който

скоро бил свален. Когато го огледали, установили, че е с дистанционно

управление. Нямало следа от Бородин и фалшивия затворник. Когато се

върнали, откр или следи на снегомобил, водещи на север. За последно

са чули екипажа по време на преследването.

— Какво значи «за последно са чули»?

— Адмирале, това се случи преди три часа. Оттогава няма никакви

признаци на живот от екипажа. Друг хеликоптер започна да г о издирва,

но засега няма следи. Страхуват се, че може да е катастрофирал или са

го свалили над водата и е потънал.

Пьотър Кенин не би стигнал до чин адмирал, нито би успял да

организира частна армия в рамките на Червената, ако не беше

предприемчив и безск рупулен. За разлика от мнозина винаги беше

готов да вземе решение.

— Искам веднага да бъдат затворени пазачите, които са позволили

на затворника да внесе експлозиви. Сложете ги при останалите и

оставате затворниците да изпълнят присъдата вместо нас. Директ орът

на затвора незабавно да бъде сменен, искам го в кабинета си, щом се

върна в Москва.

— Слушам — отговори Гогол. Кенин още не беше свършил.

— Трябва да предположим, че Бородин се е качил на борда на

някой кораб. Проследете всички плавателни съдове, коит о са били в

този район. Откъде са дошли, чия собственост са. Всичко.

— Слушам.

— Ако Бородин е жив, ще изложи проект «Мираж» на опасност.

Няма доказателства, така че ще бъде само неговата дума срещу моята.

Трябва да се подсигурим, че не може да намери дока зателства.

Разбираш ли?

— Да, адмирале, така мисля.

— Искам всички несигурни елементи, колкото и незначителни да

са, да бъдат елиминирани.

— Ще съобщим ли на китайците?

— Не, в никакъв случай. Можем да се справим сами. Само имаме

нужда от няколко дни. Тога ва ще проведем нашата демонстрация, а

след това проблемът е техен. — Кенин се успокои дотолкова, че се

облегна отново, докато колата прекосяваше запустялата база по посока

на сглобяемата къща, в която отсядаше винаги, когато идваше да се

види с колумбийцит е. Щяха да му платят трийсет милиона долара за

подводницата и обучението на нейния екипаж. Най -малкото, което

можеше да направи, беше от време на време да им отделя малко

внимание. Веднага след заминаването на «Танго» сухият док щеше да

бъде върнат на букс ир във Владивосток, а къщата щеше да бъде

разглобена и също откарана там.

— Виктор, още нещо.

— Да?

— Следващия път, когато имаш толкова важна информация, не ме

питай как е минало учението. Излишна загуба на време.

— Слушам, адмирале. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш, просто не го прави пак. — В този

миг на Кенин му хрумна нещо друго. — Предполагам, че спасяването

на Бородин е било организирано от малкия му гъзолизец Миша

Каспоров. Погрижи се и той да умре.

— Още щом чух какво се е случило, заповедта беше издадена. Вече

се беше покрил, но ще го намерим.

— Има още хляб в теб.

6.

Нукус, Узбекистан

Най-накрая познанията на Ерик Стоун за летищата в региона на

Централна Азия се оказаха безполезни. Кабрило пое не към достатъчно

стабилната държава Казахста н, а към нейния по -брутален и нестабилен

съсед на юг. Човешките права в Узбекистан не се спазваха, пресата не

беше свободна и когато реколтата от памук на нацията, която носеше

основните валутни приходи, узрееше, за прибирането ѝ често се

използваше прину дителен труд. Макар да не беше така корумпирана

както останалите бивши съветски републики, ако можеше да избира,

Кабрило би бил по -доволен да не идва в тази страна.

Според Ерик Стоун Карл Петровски бил на четирийсет и две,

когато бил убит от кола, чийто шо фьор избягал. Уважаван хидролог,

завършил

Московския

университет

и

Берлинския

технически

университет. Последното му работно място било за правителството на

Узбекистан, в което се опитвал да повтори успеха на Казахстан, където

започнали да преодоляват опуст ошенията от погрешните проекти за

напояване от съветската епоха.

Преди намесата на съветските специалисти Аралско море било

едно от най -големите в света с размери, по -големи от тези на езерата

Хурон и Онтарио, взети заедно. Около Аралско море се развила

бликаща от енергия риболовна и туристическа индустрия, чрез които

местните се прехранвали. В опита си да увеличат производството на

памук в околните пустини, съветските инженери отклонили водата на

двете реки, захранващи Арал — Аму и Сир, в огромни мрежи от канали,

които пропускали повече от половината вода, която вкарвали в тях.

През 60-те години равнището на езерото започнало драматично да

спада.

Комунистите знаели, че това се дължи на техните инженери, но

централно планираната икономика не обръщала внимани е на такива

подробности като околната среда. Половин век по -късно Аралско море,

което в превод означава Море от острови, се свило толкова много, че

сега представлява няколко езера с черна вода, в която не може да има

живот. Днешната му соленост е три пъти по-висока от тази на

световните океани. Корабите на някогашните риболовни флоти сега

лежат килнати и ръждясали върху пустинния пясък. Свиването на

Аралско море променило и местните климатични особености —

температурите се повишили, а сезонните дъждове нама лели. Прахта,

солта и изтичането на пестициди от някогашните памучни полета

допълнително замърсявали почвата, докато накрая тя се превърнала в

лунен пейзаж.

Единственото положително в тази тъжна история е, че

казахстанското правителство работи по пренасочв ането на вода в

Северно Аралско море в опит да съживи езерото. Крайбрежието му вече

пълзи обратно към пристанищния град Аралск, досега отдалечен от

него на шейсетина километра. Отново има промишлен риболов, както и

промени в микроклимата, които довеждат до увеличаването на

валежите.

В закъснял опит да подражават на своите северни съседи, сега

узбеките разглеждат осъществимостта на подобен проект. Карл

Петровски бил член на екипа, който постига успеха в Казахстан и през

последната година работил по повторени ето му в Узбекистан.

Кабрило се съмняваше, че работата му в тази област е причина за

неговата смърт. Беше нещо, свързано или с Никола Тесла, което му се

струваше невероятно, или с тайнствената призрачна лодка, която си

остана призрачна въпреки голямото про учване.

Това доведе Председателя до неговия омразен, брулен от вятъра

аванпост, който се намираше накрай света. Когато излезе от летището

със стъклена фасада, след като беше долетял на юг от московското

летище «Домодедово», стена от сух и солен въздух поср ещна Кабрило.

Той бързо си сложи слънчевите очила и леко повдигна с презрамката

чантата, която носеше през рамо. Паспортът, който използва за това

пътуване, го сочеше за канадски фотожурналист, работещ върху

материал, който се надява да продаде на списание «Нешънъл

Джиографик».

Беше минал транзит през Русия, облечен със спортно сако, бяла

риза без вратовръзка и поочукани официални обувки. Тук се отказа от

този външен вид и го замени с фотографската униформа по цял свят:

високи обувки, камуфлажни панталони, яке с безброй джобове и

джобчета за оборудване. В другата чанта бе подслонил един «Никон

SLR» и няколко обектива, както и достатъчно принадлежности, които

завършваха маскировката му.

В нея имаше както плюсове, така и минуси. В държава като

Узбекистан, къде то медиите бяха силно зависими и потискани, да

щракаш снимки до насита неизбежно щеше да привлече вниманието на

властите. Хуан обаче нямаше намерение да вади фотоапарата крой

правителствени сгради или военни бази, затова можеше да бъде

спокоен. Обикновено крадците бяха наясно, че фотографите нямат

нищо за крадене, освен апаратите си. Подобни кражби винаги се

съобщаваха в полицията, която най -често знаеше кои са крадците и ги

арестуваше бързо, за да изчисти името на родината. Това беше сред

плюсовете.

Така нямаше да го застрашават нито правителството, нито

кандидат-крадците. Без да обръща внимание на подвикваните

предложения от шофьорите на таксита за ниски цени до близкия град,

той съсредоточи вниманието се върху един очукан УАЗ -469. Руският

джип явно беше с лязъл от поточната линия, когато Кабрило се беше

родил. Каросерията му беше смесица от метални кръпки, избледняла

сиво-кафява боя и прахоляк и беше толкова нагъната и издрана, че

напомняше кожата на шарпей.

Младият мъж, застанал до него, стискаше в едната ръка цигара и

лист с ръчно изписано името Смит в другата и наблюдаваше

множеството, напускащо терминала с хищното търпение на сокол.

Когато видя Кабрило да излиза от тълпата, пазаряща се за цените с

шофьорите на такси, хвърли цигарата и се усмихна широко, показвайки

пожълтелите си от никотина зъби.

— Господин Смит, да?

— Да, аз съм Смит — отговори Кабрило и стисна протегнатата

ентусиазирана ръка.

— Аз Осман — представи се младият мъж с непроницаем акцент.

— Добре дошъл в Узбекистан. Наистина си сърдечно доб ре дошъл.

Казаха ми да те посрещна тук с най -хубавия си джип и както можеш да

видиш, тя е прекрасен.

В региона руският беше език за комуникация между различните

племена и техните разклонения и Кабрило би могъл да спести на

представителя на фирмата за коли под наем усилието да си кълчи езика

на английски, но понеже го говореха само малцина канадски

журналисти, той реши да се държи за английския.

— Той е прекрасен — поправи младежа Хуан и стрелна

подозрителен поглед към малкото маслено петно под шасито.

— Не ми казаха, че ще имаш нужда от шофьор. Да.

А, значи това е болката на този тип, осъзна Хуан. Наемането на

всъдеход ставаше чрез плащането на неподлежаща на пазарлък такса,

посочена на интернет страницата на фирмата. Осман искаше

доходоносното място на него в шофьор и личен гид през четирите дена,

за които беше наел колата.

— Не са ти казали, защото нямам нужда от шофьор. — После му

подхвърли кокал. — Но съм готов да ти платя, ако ми намериш

допълнителни туби за бензин.

— Значи ще навлезеш навътре в пустинята ?

— Не толкова навътре, че да не мога да се върна.

Узбекът реши, че това е шега, и се разсмя толкова силно, че

започна да кашля. След това запали поредната цигара.

Хуан палеше пура от време на време и не се сърдеше на

зависимите от никотина, но не можеше д а си представи защо трябва да

пушиш цигари сред тоя прахоляк, където усещаш пясъка да скърца под

зъбите ти, а дробовете си като стари циментови чували.

— Добре — отговори решително Осман, — но след като ме

оставиш в офиса ни в града.

Ето това неизменно заб авляваше Хуан по време на пребиваванията

му на Изток — всеки се опитва да изцеди нещо допълнително от

сделката. Няма значение колко е незначително, стига само другият да е

отстъпил повече от теб. На повечето западняци това се струваше

измамничество и алчно ст, но всъщност подобен пазарлък беше взаимна

проверка на характерите. Ако твърде бързо се съгласиш, ще те сметнат

за наивник, а ако твърде упорито се пазариш, ще излезеш скръндза.

Балансът между крайностите определя как ще изглеждаш в очите на

другите.

— Съгласен — кимна Кабрило и протегна ръка, за да подпечатат

сделката, — но само ако ме почерпиш чаша чай в офиса.

На лицето на Осман отново цъфна усмивка, но този път

изглеждаше по -искрена от мазното хилене на гонещ продажби

търговец, която бе лепнал на лиц ето си преди малко.

— Господин Смит, харесваш ми. Много си готин.

Отклонението да пийне чай с Осман щеше да отнеме само няколко

минути, но този млад узбекски мошеник го беше нарекъл «готин» и

това накара Хуан да се усмихне за пръв път от смъртта на Бородин

насам.

Пътят на север към някогашния крайбрежен град Муйнак

представляваше съсипваща бъбреците напукана асфалтова лента, а

почти пълната липса на амортисьори на уазката допълнително

влошаваше нещата.

Теренът беше плоска, брулена от вятъра пустиня, из коят о от

време на време можеше да се види изсъхнал храсталак. Единственото

интересно, което Кабрило виждаше наоколо, бяха двугърбите

персийски камили. Те бяха по -ниски от едногърбите си братовчеди, а

по шията им минаваше ивица гъста козина, която увенчаваше вс яка от

угоените гърбици. Хуан не знаеше дали са нечия собственост или са

диви. Когато минаваше край тях, те само го поглеждаха и това беше

указание, че са свикнали с хората.

Муйнак беше само на 150 километра от Нукус, но въпреки това

пътуването им отне цел и четири часа. До спускането на вечерта

оставаха още няколко часа, затова въздухът беше горещ и парлив и

колкото повече Хуан се доближаваше до своето местоназначение,

толкова по-солен ставаше. Но не бе като освежаващия морски въздух,

на който се наслаждава ше, застанал на мостика на «Орегон», а суха

като оцет горчилка.

Градът някога е бил най -голямото узбекско пристанище в южната

част на Аралско море. Сега, когато езерото се беше отдалечило

няколкостотин километра на север, Муйнак се бе превърнал в

изолирана точица цивилизация, която всъщност нямаше право да

съществува. Някога център на процъфтяваща търговия, сега мястото

беше на практика мъртво, а населението само частица от някогашното.

Карайки край изоставени къщи и някогашни складове и магазини,

Кабрило стигна до онова, което някога е било главният пристан.

Кулокран на релси сякаш стоеше на стража до една дупка, обрасла с

бурени, която някога е била пристанището.

Ръждясали коруби на някогашни рибарски катери бяха осеяли

дъното и образуваха най -невероятния пейзаж, който Кабрило беше

виждал. Някога беше открил кораб, заровен в пясъците на Калахари, но

съпоставката между пресъхналото пристанище и изоставените корпуси

наистина дразнеше сетивата. Напомни му картината на Салвадор Дали

«Упорството на паметта». Сюр реализмът се засилваше от присъствието

на друга камила, която пасеше трева в дупката, застанала до

осемнайсетметров траулер.

Наоколо се издигаха зарязани консервни фабрики, правоъгълни

метални постройки, които стихиите бавно рушаха. На всяка липсваше

по някой лист ламарина и отворите им приличаха на беззъби усмивки.

Беше очевидно, че градът е умирал бавно, като болен от рак, който

отслабва неспирно, докато му останат само кожа, кости и отчаяние.

Виждаха се малко хора, които се движеха с равнодушието на

зомбирани. Кабрило не видя никъде деца да играят на улицата — нещо

задължително за всеки град от Третия свят.

Тук слънцето сякаш беше по -остро, по-медно — все едно че беше

чук, а пустинята наковалня; градът беше блъскан и от двете.

Оттатък границата в Аралск, Казахстан, се бяха опитали да запазят

връзката на града с езерото, прекопавайки канал, който се простираше

на повече от трийсет километра. Тук обаче, изглежда, гражданите на

Муйнак безропотно се бяха примирили със съдбата си.

Толкова малко бяха обитаваните сгради, че му отне само няколко

минути да открие своята цел — дома на казахската съпруга на Карл

Петровски. Случайно бе улучил подходящия момент — следващата

седмица тя се готвела да се върне да живее при семейството си.

Къщата беше едноетажна сграда с фо рмата на циментово блокче.

Някога беше имала мазилка, която вятърът беше изронил като лющеща

се кожа. Дворчето бе задушено от бурени, макар че една мършава коза

правеше всичко възможно да контролира растежа им. Мястото

приличаше на снимка от 20 -те години, като се изключи лъскавата

сателитна чиния, закачена на стълб, забит в земята. Когато слезе от

джипа, Кабрило забеляза, че дори това модерно удобство е започнало

да се износва. От конвертора стърчаха голи кабели, а дървените щипки

подсказваха, че сега се из ползва като простор за сушене на дрехи.

Докато крачеше към вратата, свали слънчевите очила. Преди още

да беше почукал, тя се отвори.

Някога Мина Петровска е била красива жена, както се виждаше от

структурата на лицето ѝ. Тялото ѝ още беше слабо и стегнат о, но

непрестанното усилие да живее беше оставило следи по него. Вече не

стоеше изправена, а се бе смъкнала като жена, трийсет години по -

възрастна от нея. Кожата ѝ бе жълтеникава, а лицето сбръчкано. Косата

ѝ беше повече бяла, отколкото прошарена и имаше трошливата

текстура на старо сено.

— Госпожо Петровска, казвам се Джон Смит — представи се

Кабрило на руски. — Мисля, че господин Камзин ви е предупредил за

моето идване.

Аркин Камзин беше шефът на Петровски в новосъздаденото Бюро

за спасяване на Аралско море. Ерик Стоун беше открил вдовицата чрез

него. Жената нямаше телефон и уговорката за тази среща коства не

малко усилия. Зад нея се показа по -възрастен от нея мъж с настойчиви

очи и пожълтели от никотина мустаци. Беше облечен в униформата на

държавен слу жител от този край на света — черни панталони от

някаква неразрушима материя и бяла риза с къси ръкави и толкова

пожълтяла яка и подмишници, че и белината не е била способна да ги

избели.

— Господин Камзин? — попита Кабрило.

— Да, аз съм Камзин. Мина ме по моли да дойда днес.

— Искам да благодаря и на двама ви, че отделихте от времето си,

за да разговаряте с мен — каза Хуан с топла усмивка. Присъствието на

Камзин криеше неизвестни. Като човек, който би могъл да си осигури

охолен живот с игра на покер, Кабри ло мразеше неизвестните.

— Моля — плахо го покани Мина Петровска, — няма ли да

влезете? Извинете ме за къщата…

— Моят сътрудник ми обясни, че скоро се изнасяте — побърза да

каже Хуан, за да смекчи неудобството ѝ от помещението, пълно с

кашони и мебели, ув ити в защитно найлоново фолио. В стаята беше по -

топло, отколкото навън под ослепителното слънце. — Нека първо ви

изкажа съболезнованията си.

— Благодаря — нехайно отговори Мина.

В този момент в помещението влязоха две малки момичета. Едното

беше на осем, а другото на около шест. От вехтото им облекло личеше,

че по-малкото е принудено да износва дрехите на по -голямото. Те се

вторачиха с ококорени очи и зинали усти в плешивия странник.

— Сира, Нила, вървете обратно в кухнята — остро ги смъмри Мина

Петровска.

Момичетата

се

позабавиха

няколко

секунди,

което

даде

възможност на Кабрило да заговори. Той бръкна в раницата и извади

две

полуразтопени

блокчета

шоколад

«Хърши».

Силата

на

американската реклама беше стигнала дори до този далечен край,

защото, щом разпозна ха марката, очите на двете деца се ококориха до

невъзможност.

— Може ли? — попита Хуан и веднага разбра, че проучването на

Ерик Стоун, което откри, че Петровски има две дъщерички, се бе

изплатило.

Натъжената вдовица се усмихна така, сякаш отдавна не беше

използвала тези лицеви мускули.

— Разбира се. Благодаря ви.

Той подаде по едно блокче на децата, които му благодариха през

рамо и бързо изчезнаха в кухнята. Независимо че беше поразтопен,

Хуан знаеше, че скоро всяка молекула от десерта щеше да е изчезнала.

Ако съществуваше шоколадов атом, например шокозий, и последният

щеше да бъде облизан до чисто от станиола.

— Моля, седнете — покани го Мина. — Да ви предложа ли чаша

чай?

— Открих, че чаят дразни стомаха ми — отказа Хуан по

заобиколен начин. Не искаше да з атруднява жената, а да ѝ го каже

направо вероятно щеше да бъде прието за грубост. — И току -що изпих

цяла бутилка вода.

Мина кимна безизразно.

Аркин Камзин подаде на Кабрило пакет произведени в Пакистан

цигари. Да откажеш цигара не беше израз на грубост, а признак на

женственост. Надцаквайки го Кабрило извади пакет «Марлборо» —

валута, универсална като златото. Извади една цигара за себе си и

подаде на узбека пакета. Когато онзи си взе и понечи да му го върне,

Кабрило махна с ръка. Подаръкът беше приет с ле ка усмивка от

функционера, докато прибираше пакета в джоба на ризата си.

Кабрило остави цигарата да тлее между пръстите му, докато

Камзин дърпаше дълбоко и издишваше през ноздрите.

След като приключиха с ритуалите на гостоприемството, мъжът се

наведе и кор емът му изскочи над колана на панталона.

— Вашият сътрудник малко мъгляво обясни причината, поради

която искате да се срещнете с вдовицата на Карл.

Действителността още не беше станала ежедневие, защото Мина

трепна при споменаването на думата.

— Защо е бил в Москва? — Хуан избегна отговора, задавайки

въпрос.

— Проучвания — отговори Камзин.

— Какви?

— Технически проучвания на съветската система от канали.

Голяма част от тази информация се съхранява в Москва.

Кабрило трябваше да рискува. Не знаеше дали Камзин е тук, за да

защити вдовицата на своя служител или министерството, за което

работеше, и без да сложи картите на масата, той и узбекът можеха с

часове да си приказват.

— Мога ли да говоря откровено? — попита Хуан. Камзин махна с

ръка и се облегна удобно на покрития с найлон диван. Той се разшумя

като стар вестник. — Аз съм представител на канадска природозащитна

организация. Ние смятаме, че съпругът на госпожа Петровска е бил

убит преднамерено заради нещо, което е открил тук и проучвал в

Москва.

Кабрило беше изиграл картата си. Сега беше ред на Камзин да

завърши играта.

Той и Мина се спогледаха и Хуан на мига разбра, че тази

възможност вече е била обсъждана и че най -вероятно е истина.

— Господин Смит, как така говорите толкова добре руски? —

попита Камзин, к огато отново погледна Председателя.

— Много ми се удават езиците — отговори му честно Кабрило. —

Дайте ми няколко седмици и ще проговоря узбекски. — Това също беше

истина.

— Но още не говорите езика ни?

— Не.

— Ще ви се доверя.

След това се обърна към Мина и няколко минути двамата

разговаряха. Беше очевидно, че разговорът разстройва вдовицата.

Неясни обаче оставаха тонът и намеренията на Камзин. Дали не ѝ

казваше да си държи устата затворена и да разкара чужденеца от

къщата, или може би я убеждаваше, че на й-сетне имат съюзник, който

вярва, че смъртта на нейния съпруг е всичко друго, но не и случайност?

Най-накрая Мина подхвана разговора.

— Не знаем какво е открил Карл. Няколко дни преди да замине за

Москва, като част от задачата си проучваше дъното на езеро то на север

от тук. Върна се много развълнуван, но не поиска да ми каже какво е

намерил, докато не потвърди откритието си.

— На мен също не пожела да каже — добави Аркин Камзин. —

Обаче успя да ме убеди да му подпиша командировъчното. Карл си

беше такъв. И мах му пълно доверие. Всеки, който прекара пет минути с

него, би му се доверил.

— Колко на север? — попита Хуан.

След като Аралско море се беше свило до една четвърт от

предишния си размер, сега между узбекската и казахстанската граница

имаше десетки хиляд и квадратни километри сухо дъно.

— Не знаем.

Това изявление увисна за няколко секунди в горещия въздух.

— Обаче има човек, който може би знае — добави Мина.

Хуан я погледна въпросително.

— Карл често пътуваше със стария Юсуф — обясни тя. — Някога,

преди водите да се отдръпнат, той бил рибар. Сега е само един

възрастен човек, но Карл твърдеше, че Юсуф така добре познава дъното

на морето, както някога повърхността му.

— Разпитвахте ли го къде е ходил Карл?

— Разбира се, но като всички стари хора упътванията м у са

мъгляви. Говореше за някакви острови, за вятъра и как се усещала

земята. Нищо конкретно не можа да ни каже.

— И не сте отишли сами да проверите? — попита Хуан, но

смяташе, че вече знае отговора.

— Ако откритото от Карл е причина за убийството му… —

отговори Камзин, оставяйки изречението недовършено.

— Разбирам — каза Кабрило и кимна на събеседниците си. Камзин

имаше работа, живот, който не искаше да излага на опасност. Вероятно

живееше в страх, че макар и нищо да не знае, може да е в опасност.

Минините мотиви хрупаха шоколад в кухнята. — А Юсуф? Дали ще е

склонен да ме заведе на мястото?

Камзин известно време обмисля отговора си.

— Може би. Когато аз и Мина го разпитвахме, не ни предложи да

ни заведе, но в интерес на истината ние и не изказахме подобно

желание.

— Ясно — успокои го Хуан, защото знаеше, че и двамата изпитват

неудобство, задето не са се опитали да открият какво е убило Карл

Петровски.

Узбеките бяха независими от Русия едва от двайсет години.

Двамата пред него бяха достатъчно възрастни, за д а помнят какъв е бил

животът при сталинисткия режим. Хората не задавали въпроси, не

смеели да установят зрителен контакт с непознати и гледали с нищо да

не правят впечатление. Това бил единственият начин човек да оцелее.

Колкото Мина и Камзин да ги болеше заради смъртта на Карл, те не

можеха, не желаеха да направят нищо, освен да приемат официалното

решение на Москва и да продължат нататък.

— Някой от вас знае ли какво значи «призрачна лодка»? — попита

Кабрило, нарушавайки неловкото мълчание.

Двамата му съб еседници се спогледаха смаяни.

— В езерото има много лодки — отговори Камзин, — но никоя не

се казва «Призрачна».

— Карл никога не ми е споменавал — допълни го Мина. — Заради

това ли е умрял?

— Не знам, а и за двама ви ще бъде най -добре да забравите, че съ м

питал.

Те кимнаха разбиращо.

— Мога да ви заведа при Юсуф — предложи Камзин. — За

съжаление обаче той говори само узбекски. Аз с удоволствие ще ви

превеждам.

— Много сте любезен — каза Хуан, докато ставаше. Извади още

две блокчета «Хърши» от раницата и г и подаде на Мина. — За по-

късно.

Където и да го отведеше неговото разследване, това щеше да е

място, което тя не можеше да посети. Карл беше мъртъв. И да знае

защо, това няма да го върне. Идеологиите са за другите , сякаш му

казваше нейният поглед. Аз трябва да бъда прагматична.

Щом се озоваха навън, Аркин сграбчи Кабрило за ръката.

— Ще има ли справедливост?

Хуан погледна назад към къщата — вече празна черупка, макар

живеещите в нея още да не се бяха изнесли.

— За Мина? — отговори той на въпроса с въпрос.

— За нас?

— Не.

— Тогава защо си тук?

Хуан се замисли за малко, което го изненада.

— Защото един приятел умря в ръцете ми и реших, че поне на него

мога да осигуря справедливост. Това достатъчно ли е?

— За нас тук? Мисля, че да.

Двамата повече мълчаха, докат о търсеха Юсуф. Единствените

разменени думи бяха упътванията, докато Кабрило караше из пустия

град. Сградите бяха само фасади на безжизнени черупки.

Юсуф живееше долу при пристанището в ръждивата обвивка на

някогашен риболовен кораб. Според Аркин той не би л негов, но

въпреки това Юсуф се нанесъл. Подобно на останалите в пресъхналото

пристанище, и този кораб лежеше върху пясъка, който на места се

издигаше чак до планширите. Хуан огледа старите плавателни съдове

наоколо и веднага разбра, че старият рибар е из брал своя, защото

стоеше малко по-изправен от тях. Някои дори бяха полегнали на

бордовете си.

Кабрило спря в прахоляка около корабчето. Двамата слязоха от

джипа.

Камзин изкрещя поздрав към стария кораб и Кабрило забеляза през

илюминатора движение в каютата под рулевата рубка. Матусал беше

юноша в сравнение с човека, който излезе на широката задна палуба.

Беше с роба и кърпа на главата, подпираше се на чепата тояга. Под

кърпата се показваха кичури чисто бяла коса, а долната половина на

лицето му бе закрита о т бяла брада, по -подходяща за някой приказен

вълшебник. Бузите и очите на стареца бяха хлътнали. Едното му око

беше тъмнокафяво, почти черно, а другото бе покрито с млечното було

на катарактата. Върху подобното му на ястреб рамо беше преметнат

древен АК-47.

Едва когато Юсуф стигна до релинга и погледна, преодолявайки

разстоянието от метър и двайсет, което ги разделяше, той позна Аркин

Камзин. По лицето му се разля беззъба усмивка и двамата мъже

заприказваха на узбекски. Кабрило беше наясно как стават нещата в

тази част на света, затова чакаше търпеливо, докато узбеките спазваха

обичая на дългите ориенталски поздрави, въпросите за семействата, ако

имаха такива, обсъждане на времето, най -новите градски клюки и т.н.

Минаха десет пропилени минути, преди Кабрило да усети промяна

в тона. Сега сигурно обсъждаха него и причината да е тук. От време на

време Юсуф стрелваше поглед към него, а по изсушеното му лице нищо

не можеше да се прочете.

Най-накрая Аркин се обърна към Кабрило:

— Юсуф е готов да помогне, но той сам ият не е твърде сигурен

какво толкова е заинтересувало Карл.

— Спомена ли му за «призрачната лодка»?

— Да.

— Моля, попитай го отново.

Той се обърна отново към възрастния човек и пак започна да го

разпитва. Юсуф не спираше да поклаща глава и да протяга праз ните си

ръце. Човекът нищо не знаеше и Хуан осъзна, че това пътуване се

оказва пълна загуба на време. Запита се дали някак си значението не се

е изгубило в превода. Той беше добър с техниките за разпит и успяваше

да измъкне информация и от най -слабата паме т, но това не можеше да

стане, без да знае узбекски. В този момент го озари прозрението и той

се озова отново на борда на «Орегон» и Юрий Бородин пак

произнасяше последните си думи.

Направи го на английски.

— Призрачна лодка — каза Хуан на същия език.

Юсуф го погледна безизразно. Повтори думите, но този път

използва руската дума за лодка.

Изведнъж беззъбата усмивка се върна отново и единственото око

заблестя пиратски.

— Да, да, призрачна лодка! — Той се обърна към Камзин и започна

дълъг монолог на узбекски. Този път кльощавите му ръце махаха

насам-натам, сякаш го беше нападнал кошер оси, а върхът на тоягата

му се извисяваше заплашително над главите на двамата му посетители.

Аркин най-после успя да преведе вербалната атака.

— Призрачната лодка е в Аралско мор е, корпус като останалите,

но Карл му казал, че в нея има нещо специално, нещо магическо, както

се изразил. Няколко дни след като огледали останките, Карл направи

постъпките да замине за Москва.

— Може ли Юсуф да ми я покаже? — попита Кабрило.

— Да. Каза, че ако тръгнете на разсъмване, следобед ще бъдете

там.

Хуан не беше много навит да се върти из пустинята, но осъзна, че

няма друг избор. Той реши да направи контра предложение. Чрез

Камзин попита дали не могат да тръгнат сега, някъде по пътя да

лагеруват. Възрастният човек не прояви ентусиазъм, но само докато

Хуан извади пачка банкноти от джоба. Едното око на Юсуф отново

заблестя и той закима толкова често, че Председателя се уплаши да не

му се откъсне главата от мършавия врат.

Двайсет минути по -късно, след като с помощта на Аркин купиха

провизии, включващи и половинка от онова, което тук минаваше за

първокласна водка и което му струваше на Хуан равностойността на

осем цента, двамата мъже потеглиха из пустошта, която някога е била

дъното на езеро, а зад тях вместо килватер се вдигаше облак прах.

7.

Аралско море означава Езеро от острови, защото някога хиляди са

осейвали брулените му от ветровете води. Днес те стърчаха от езерното

дъно подобни на стръмните плата в американския югозапад, самотни

пазачи в една гола пустош. След почти безсънна нощ, през която

температурите паднаха до нулата и Кабрило бе принуден да се завре в

товарния отсек на джипа, защото Юсуф бе изгубил съзнание на задната

седалка, стиснал празната бутилка водка с кльощавите си пръсти, скоро

след изгрева те станаха.

Юсуф му показваше пътя, използвайки обширните си познания за

островите. Когато водите започнали да се отдръпват, той бил рибар, но

въпреки това още разпознаваше формите на всеки от тях, макар сега да

ги гледаше отдолу нагоре. Щом м инеха край някой от островите, той

указваше нова посока с такава сигурност, все едно чете карта или

следва указанията на компас. Човек няма нужда от джипиес в своя

собствен заден двор, а в продължение на шейсет и повече години

Аралско море е било точно тов а за Юсуф.

Отново и отново Хуан се дивеше на сюрреализма на тяхното

положение, когато минаваха край останките на потънал кораб. Често ги

заобикаляха цели полета отломки от рибарски принадлежности и

кухненски съдове. Видяха и ферибот за автомобили и съдейки по

ръждясалите форми на колите, които още стояха на горната палуба и

разхвърляни около кила, той беше потънал през 60 -те или 70-те години.

Превозните средства имаха формата на кутии без излишен лукс, по

която Съветите толкова си падаха. Юсуф направи знак, че трябва да се

движат по-бавно, затова Кабрило вдигна крак от педала за газта.

Накрая стигнаха до лимузина, която някога трябва да е била кафява, но

сега беше просто ръждясала. Гумите бяха спаднали и се бяха

разпльокали като локви от гума около всяка джа нта. Забележителното

беше, че стъклата още бяха цели.

Юсуф измъкна слабото си тяло от уазката и направи знак на Хуан

да го последва. Без да знае какво иска възрастният му спътник, Хуан се

движеше бавно, оглеждайки хоризонта и чуканчето от нещо, което

някога е било остров, а сега стърчеше на запад. Тук горчивият вкус на

сол, раздухван от вятъра, беше дори по -остър, отколкото в Муйнак. Той

отпи глътка от бутилката с вода, преди да слезе от джипа, и трябваше

да я изплюе. Имаше вкус на океан. Втората беше леко солена и едва

третата остави свеж вкус в устата му.

Старият узбек стоеше до прозореца откъм страната на шофьора.

Използва ръкава на робата си да почисти малък участък от него и

надникна в автомобила. Около минута стоя неподвижно, преди да

покани с ръка Хуа н да заеме неговото място. Кабрило почувства как

хладината на лошо предчувствие полазва по гръбнака му. Притисна

лице в стъклото. От мръсното предно стъкло нахлуваше достатъчно

светлина, за да различи останките на тяло, лежащо на пътническата

седалка. Не б еше останало много от него, освен късове плат и оголени

кости. Черепът беше цял, но лежеше под такъв ъгъл, че се виждаше

само тилът.

Кабрило погледна въпросително Юсуф. Той каза нещо на родния си

език, после изкопа руската дума: брат.

Хуан изръмжа. Какво л и е било усещането да изгубиш брат си в

езерото и години по -късно да намериш трупа му, докато водите бавно

се изпаряват в нищото? Запита се също защо Юсуф не е погребал брат

си както е прието по мюсюлмански, после осъзна, че това десетилетия

наред е било н еговата гробница и да го безпокои сега би било

кощунство. Нямаше какво да каже, затова само безмълвно стисна

костеливото рамо на възрастния човек и се върна обратно при техния

джип, чийто двигател не беше загасил. Юсуф се качи минутка след

него, отправяйки последен дълъг поглед към брат си. Посочи му да

кара на север.

Още шест часа, докато слънцето се изкачваше към зенита и

пърлеше все по -силно, те криволичеха към своята цел, отскачайки като

топка за пинбол от остров на остров според картата, която Юсуф

съхраняваше в главата си. Най -малко веднъж на час трябваше да спират

и да изключват двигателя на уазката, за да може малко да се охлади. По

време на такова спиране Кабрило наля три литра вода в радиатора и

доля от тубите бензин в резервоара.

Разбира се, не мо жеше да разбере и дума от онова, което Юсуф

говореше, докато пътуваха, но въпреки това старецът не млъкваше.

Можеше само да предположи, че узбекът разказва стари рибарски

истории, случили на островите, край които минаваха. Посочи една

голяма вдлъбнатина, к оято някога е била подводна падина. На дъното ѝ

се виждаха много скали, а около тях бяха пръснати десетки

разноцветни рибарски мрежи, които приличаха на паднали от небето

паяжини. Юсуф заговори страстно за мястото, гласът му напрегнат от

гняв, и дотолкова се увлече, че след последната ругатня се изплю. Хуан

разбра, че трябва да е изгубил доста рибарски мрежи заради

предателските скали в падината. Той не можа да се сдържи и се

усмихна. Юсуф видя и гневът му се усили, докато сам не осъзна

налудността да руга е невидимите преди скали за пропуснатия улов и

изгубените мрежи.

Смехът, който споделиха, беше горчиво -сладък, защото вече нито

един рибар нямаше да изгуби мрежата си тук.

Пустинята се простираше до безкрая.

Малко след пладне на хоризонта се очерта някаква форма,

проблясваща от горещината на пустинята. Отвъд нея се виждаше друг

остров, блок от високи назъбени скали, които се издигаха право нагоре

като крепостни стени. С наближаването им формата стана по -отчетлива

и от аморфна купчина в пустинята се превърна в поредния кораб,

наистина малко по -голям от типичните рибарски корабчета, на които

досега се бяха натъквали, но по -малък от автомобилния ферибот. Ако

се съдеше по състоянието му, той беше много по -стар от повечето

други останки. Езерото бе имало много по вече време да ерозира

стоманата, а подводните създания — да проядат дървените ламперии и

тавани. Юсуф показа с костеливия си пръст останките.

— Призрачна лодка? — попита Хуан.

— Да.

Кабрило зави и спря успоредно на стария кораб, който според него

беше дълъг трийсетина метра и доста широк. Затова сигурно добре се е

справял с вълнението и той се запита защо ли е потънал. Островът

беше твърде близо и може би в някоя безлунна нощ невнимателен

кормчия беше блъснал кораба в подводна скала, стърчаща над

повърхността, която е разпрала корпуса?

От тази страна не се виждаше дупка. Някои от стоманените плочи

бяха изкривени, но това сигурно беше станало, когато се е блъснал в

дъното. На задната палуба се виждаха останките от кран с А -образна

рамка на задната палуба и из вита надолу кърма, за да може да разставя

и прибира рибарските мрежи. Мостикът представляваше малък куб без

стъкла, приклекнал над носа. Отворените рамки на прозорците навяваха

мисълта за раззинали се пищящи усти.

Хуан изгаси мотора на уазката и слезе от н ея. До краката му,

стъпили в прахта и солта, лежеше полузарита голяма керамична чаша за

кафе, част от съдовете, подхождащи на суровия живот на риболовния

кораб и огромните ръце на мъжете, работили на него.

Юсуф застана до Кабрило и двамата заедно обиколиха кораба,

оглеждайки корпуса. От другата страна Хуан видя доказателството,

което предполагаше, че ще види — широк разрез под товарната линия,

простиращ се почти до мидела. Беше се блъснал в скали близо до

острова и при толкова голямо разкъсване вероятно се бе обърнал за

минути. Вероятно някои от екипажа бяха успели да преплуват до

острова, който се издигаше на по -малко от петстотин метра от кораба.

Всичко е зависело от водата. Ако е имало силно вълнение, може да ги е

смазало в безмилостните скали.

Възрастният узбек неочаквано вдигна ръце във въздуха и издаде

такъв звук, сякаш някой го душеше. Той махна към рибарския кораб:

— Не призрачна лодка!

После посочи дълга падина в земята двайсетина метра по -нататък.

Сякаш някакво митично чудовище излизаше от земята — останките от

друг кораб се издигаха от падината, сякаш пясъкът беше вълна, а

плавателният съд се опитваше да разреже върха ѝ.

— Призрачна лодка — обяви узбекът.

Корабът изглеждаше много по -стар от този зад гърбовете им.

Дължината му не можеше да се опреде ли, защото само една пета от

него стърчеше над ръба на падината. Беше тесен в средата и имаше

доста голяма предна палуба, което бе изненадващо за риболовен кораб,

след като целият работен процес се осъществяваше на кърмата, а

надстройката подхождаше повече на яхта, отколкото на търговски съд.

Вместо да се върне обратно и да заобиколи край уазката, Кабрило

закрачи право през пустинята. Юсуф го последва, подпирайки се на

тоягата, за да пази равновесие.

Старият кораб имаше остър нос и две котви, все още прибра ни

плътно в техните клюзове. Целият плавателен съд имаше цвета на

ръжда, не беше останало и петънце от оригиналната боя. Хуан стигна

до ръба на падината и надникна надолу. Едничкият димоход се

издигаше от прахоляка на три метра от мястото, където корпусът

изчезваше под пясъка. Металът се люпеше от силната ерозия. Като

използва димохода за ориентир, Хуан прецени, че вероятно е дълъг

около двайсет метра. Имаше правите вертикални линии на кораб, много

по-стар от лежащия наблизо. Напомняше му на луксозен круизе н кораб

от началото на деветнайсети век — останка от Викторианската епоха.

Това не беше работен кораб на местната риболовна индустрия или

ферибот, който е превозвал селяните през Арал. Беше играчка на

богаташ, може би на някой от членовете на царското семе йство, които

често са почивали по бреговете на вътрешните морета. Но в това

нямаше логика. Защо на царя и царицата би им хрумнало да летуват в

този отдалечен край на империята?

Тогава някой местен богаташ? Някой, който преди революцията е

успял да натрупа купища пари и е поръчал да построят кораба тук на

място? Беше прекалено голям, за да е докаран цял дори с железницата,

а след като болшевиките докопват страната, не остават богаташи.

Внезапно Хуан взе да гледа на този кораб като на аномалия. Имаше

нещо в неговото присъствие тук, което бе привлякло вниманието на

Карл Петровски, и той също го почувства. Не беше от вида плавателни

съдове, които обикновено са порели тукашните води.

Огледа околността. Не би трябвало да е и в пустинята, каза си.

Носът на кораба б еше без повреди, значи трябваше да се

предположи, че онова, което го е потопило, би се видяло по

затрупаната от пясъка част от корпуса.

Юсуф най-сетне го настигна и го потупа по рамото, за да го поведе

около носа към мястото, където край корпуса достатъчно високо бяха

струпани камъни, вероятно от Петровски, за да може да прекрачи през

планшира. Хуан се изкатери по грамадата, хвана се за металния скелет

— това беше всичко останало от релинга — и се набра нагоре,

прехвърляйки се със завъртане и в опита си да стъпи на палубата,

остави доста кожа по желязото.

Беше запазено много малко от оригиналното дърво — вероятно

тиково, предположи той — затова се наложи да стъпи на металните

ребра, които бяха преживели опустошенията на времето. Под себе си

видя празно прост ранство, в което някога бяха пренасяли товари, а

може би беше носова каюта. Сега представляваше купчина брулен от

вятъра пясък. Тесен пасаж между релинга и надстройката го отведе до

водонепропусклива врата, която бе извадена от пантите и беше

подпряна накр иво като пияна на страничната каса. Промъкването през

нея не беше лесно и наполовина вече в кораба, Кабрило спря с

притиснат в прашния под гръб. Много можеше да се каже за Юрий

Бородин, но не и че е човек, който си пада по подробностите. Той

обичаше широка та картина, по -общия поглед, величествения обхват.

Виждаше стратегията, а не тактиката. Дреболиите го отегчаваха. Защо,

по дяволите, ще си хаби последните думи, за да довлече Кабрило в

един потрошен кораб някъде в голата пустош?

Това беше погрешно на толко ва различни нива, че Хуан изпълзя

обратно и отново се притисна в планшира. Юсуф стоеше под него и

гледаше нагоре със здравото си око.

Куршумът улучи безпогрешно, откъсвайки конусообразно парче

тъкан от врата му, така че главата се килна напред на гърдите, а след

това още по -противно увисна, сякаш повече нищо не я държеше за

тялото. Облак кръв се вдигна във въздуха, прочутата розова мъгла на

снайперистите. Юсуф се стовари напред върху земята. Сякаш се беше

отпуснал на колене, за да се помоли. Обаче с лице, з аровено в

прахоляка, нямаше да има молитви към Аллах. Беше умрял, преди да

докосне земята.

В този момент се чу острият пукот на пушка и ехото от куршума,

който мина през гърлото на узбека и със звън се сплеска в корабния

корпус.

8.

Секунда по-късно Хуан отново лежеше под открехнатата врата и

всички съмнения бяха издухани от главата му. Премина от състояние на

размисъл и анализи в режим на оцеляване за миг — толкова време му

беше нужно да свърже звуково изстрела с картината пред очите си.

Намираше се в тяс но пространство, не по -голямо от телефонна

будка с желязна стълба, която водеше към мостика. Отгоре падаше

слънчева светлина, подсказвайки му, че ще се вижда отдалеч, но тъй

като нямаше друг избор, се качи. Слой пясък покриваше палубата,

когато се изкачи н а мостика. Повечето от приборите бяха задигнати, за

да бъдат продадени за вторични суровини. Щурвала го нямаше, също и

машинния телеграф и масата за карти. Каквото беше останало от

месинговите части, бе почерняло и корозирало, а онова, което

предположи, че е било ламперия от тиково дърво, сега представляваше

тънък като хартия фурнир, почернял от годините.

Кабрило се присви ниско под големите отвори, гледащи към трите

страни на мостика. Четвъртата стена беше гола, като се изключат

няколко монтажни скоби, кои то може би бяха крепили пожарогасител

или други принадлежности. В нея имаше врата, която водеше към

кърмата. Хуан изпълзя до нея и надникна в коридора отзад. Той също

беше покрит с ламперия от избеляло дърво и по палубата се виждаха

оцелели парчета от кили ма, закрепени за ръба, където стената се

срещаше с пода. Един метър нататък коридорът свършваше в пясък,

който се извисяваше до тавана.

Беше попаднал в капан.

Върна се обратно в мостика и внимателно надникна през един от

зеещите без стъкла прозорци с надеж дата, че ще забележи стрелеца. На

два сантиметра от главата му се заби куршум и прониза метала с такава

лекота, сякаш беше платно. Четири пропускащи светлина дупки се

появиха на мястото, където Хуан беше клечал само преди секунди.

Четири малки гейзерчета п рах се вдигнаха от пода до проснатото му

тяло. Той се плъзна настрана, знаейки, че снайперистът не може да го

види, защото сигурно беше на позиция по склона на близкия остров,

макар да не беше ясно къде точно.

Друга поредица изстрели разтърси мостика, проб ивайки дупки в

изтънялата ламарина, защото стрелецът се надяваше по случайност да

улучи плячката си. Хуан се бе свил близо до предната стена в ъгъла,

където беше колоната, която предлагаше по -добра защита. Горещият

въздух на мостика се насити с прах, вдига н от куршумите, които

разораваха пода.

Стоеше неподвижно, без да обмисля причината за опасното

положение, в което се намира. Това щеше да стане по -късно. Сега

единственото, което го занимаваше, беше да оцелее. Куршумите

долитаха откъм левия борд на кораба, така че можеше да се прехвърли

през прозореца на десния борд и да се скрие зад корабния корпус.

Обаче двеста метра открита пустиня го отделяха от джипа. В мига,

когато се покажеше иззад закрилата на кораба, стрелецът щеше да го

гръмне.

Нямаше нищо, което да използва за отвличане на вниманието на

снайпериста. Раницата му беше в уазката, а изкуственият крак беше

най-обикновен модел, защото бе решил, че рискът да внесе оръжие през

московското летище не си заслужава.

Смяташе да изчака другия до падането на нощ та. Кабрило беше

отличен стрелец, но му липсваше специалното обучение на

снайперистите. От разговори с Франклин Линкълн, бившия тюлен,

снайпериста на Корпорацията, знаеше, че умелият стрелец може да

остане неподвижен на позицията си с дни. Мъжът там горе н ямаше

просто да си вдигне чукалата, а в термалния оптически мерник тялото

на Хуан щеше да изглежда като изпаряващо се привидение на фона на

тъмната пустиня. Във всеки случай щеше да го гръмне по -лесно през

нощта, отколкото през деня.

Три изстрела се забиха в мостика, разкъсаха метала и вдигнаха още

прахоляк.

Снайперистът не знаеше дали е улучил мишената. Опитваше се да

задържи Кабрило на място, което означаваше, че вероятно с него има

още хора и те се промъкват насам под неговия прикриващ огън.

Хуан не може ше да се махне, но не можеше и да остане.

Свали огледалните си слънчеви очила и ги вдигна само малко на

рамката на прозореца, движейки ги толкова бавно, че да приличат на

невинна сянка. В отражението на изпъкналите им стъкла виждаше

равнината, която го отд еляше от позицията на снайпериста. Въздъхна

облекчено — нямаше нападатели, които прекосяват пустинята. Изтрещя

поредният изстрел. Куршумът мина през прозореца зад Кабрило.

Снайперистът не беше видял очилата и стреляше просто за

психологическо въздействие. Обаче сега Хуан най -сетне успя да се

ориентира за позицията му, когато в стъклата се отрази малък пламък

от дулото.

Стрелецът

беше

малко

по -високо,

отколкото

Кабрило

предполагаше, скрит в земна гънка на склона. Хуан се запита откога ли

е там. Случващото се беше силно доказателство, че има нещо важно в

този призрачен кораб на Карл Петровски, помисли си той, макар че до

момента не бе забелязал нищо особено. Беше просто един от многото

ръждясали корпуси, осейващи дъното на някогашното езеро.

Ако не идваха допъ лнителни сили, защо да приковаваш един

невъоръжен човек на място? Защо не дойдеш лично и не довършиш

започнатото?

В главата на Кабрило се мярна обяснение и той се хвърли да

действа. Снайперистът щеше да получи желаното, но Хуан имаше още

един заек в цилинд ъра. Беше сигурен, че плавателният съд е миниран.

Снайперистът е дошъл, за да премахне всички следи от откритието на

Карл Петровски. От гледна точка на стрелеца плячката трябваше да

умре или във взрива, или когато се опита да побегне. И тогава мисията

му щеше да е изпълнена.

— Как ли пък не — почти изплю Хуан, щом стигна до вратата,

която водеше към кърмовите каюти. Пантите бяха вътре в коридора,

така че трябваше да пропълзи и отчасти да затвори вратата. Защитената

от вятъра стомана беше толкова здрава, кол кото в деня, когато я бяха

валцували. Осите на пантите завършваха с глави с формата на

луковица, така че моряците да могат лесно да ги измъкнат, ако някога

стане нужда. Централната излезе леко от пантата, все едно скубеше

бурени. Следващата изскочи много п о-трудно, но въпреки това Кабрило

успя да я издърпа. Въпреки усилията му най -долната отказваше да

помръдне, независимо колко силно дърпаше. Скоро от лицето му закапа

пот и я намокри, така че ръцете му се плъзгаха.

Ругаейки, Хуан нави крачола и свали протез ата си. Горната част

беше гладка, за да не жули кожата, но в долната част около глезена

имаше груб ръб. Подпъхна го под главата на упоритата ос и заудря

отдолу нагоре с юмрук по протезата. Оста не помръдна от мястото си,

сякаш беше заварена.

Нямаше предста ва колко време му остава, а в главата му се

въртеше клишираният образ на дигитален циферблат, който отмерва

оставащите секунди. Стовари дланта си върху протезата.

— Хайде! — Отново и отново.

Парченца ръжда се посипаха от нея и тя помръдна малко нагоре.

Няколко милиметра. Следващият удар я повдигна още няколко. След

това още пет.

В момента, в който упоритата ос изхвръкна от пантите и падна на

палубата, ръката на Кабрило беше станала безчувствена от ударите.

Той седна на палубата и си сложи протезата. Свободн о висящата врата

се извисяваше над него и щеше да стане негов най -добър приятел, а

може би кошмар?

Кабрило я хвана от двете страни и закрачи към мостика, като

внимаваше да я държи между себе си и снайпериста. На стрелеца му

трябваха само няколко секунди, з а да разбере, че нещо не е наред, след

което няколко бързо изстреляни куршума се сплескаха във вратата.

Усещането беше все едно някой го е ударил с боен чук. Двойният

изстрел отхвърли Хуан крачка назад и той се облегна на

дяснобордовата стена на мостика. И зпълзя през прозореца и издърпа

вратата след себе си, подпирайки я на перваза. Снайперистът стреля

още два пъти, но не можа да докопа плячката. Хуан прехвърли щита

високо над главата си и скочи върху главната палуба. Както искаше,

вратата строши релинга и падна извън борда на земята.

Не знаеше колко време щеше да е нужно на снайпериста да

разгадае неговия план, затова действаше бързо и скочи от три метра на

земята. После нагласи вратата и се присви в дейната сянка. Пръстите

му едва намираха опора, когато я задърпа след себе си по пясъка и

камъчетата.

След секунди млечна киселина започна да се образува в ръцете и

бедрата на Кабрило, а малко след това и пръстите му станаха

безчувствени. Той продължи да пристъпва назад, да влачи вратата и да

стои скрит зад нея, за да не го види стрелецът. В мига, когато излезе

изпод корабните останки, снайперистът го взе на мушка и даде три

бързи изстрела. Всеки попадна във вратата почти на едно и също място.

Кинетичната сила на куршумите изтръгна вратата от ръцете му и

тя падна върху него. Той бързо се изправи пак на крака и вдигна

вратата почти отвесно. Снайперистът стреля отново и куршумът отново

рикошира от вратата. Металът се беше огънал от попаденията и от

трансфера на енергия направо пареше. Въпреки това куршумите нямаше

да успеят да я пробият.

Сега Хуан разбра, че състезанието е започнало. Снайперистът не

можеше да го застреля, а това означаваше, че трябва да го подгони.

Кабрило трябваше да измине стотина метра до уазката. Стрелецът

трябваше да преодолее поне половин килом етър, но по -голямата част от

пътя му беше надолнище. Той беше необременен, докато Председателя

трябваше да влачи щита си през целия път обратно до колата, защото

иначе стрелецът просто щеше да спре, да вдигне оръжието си и да го

застреля, докато бяга.

Хуан влачеше тежката врата по пясъка като котва, която не може

да спусне. Долният край на вратата събираше камъчета и пясък и той

имаше чувството, че влачи половината пустиня със себе си. Гърбът

започна да го боли, когато се озова на половината път от целта, а

краката му направо трепереха като тръстики на вятър. Обаче не намали

ход, нито спря да си отдъхне. Болката е начинът на тялото да каже

някому да спре да прави нещо. Ако сложиш ръка върху пламъка на

свещ, ще те заболи, но съзнанието контролира тялото и мож еш да я

задържиш там, докато плътта ти се опече. Тялото на Кабрило му

казваше да пусне вратата и да си почине, но неговият интелект знаеше

нещо, от което тялото нямаше представа. Ако остави щита, ще умре,

така че продължаваше въпреки болката да влачи врата та. В този момент

стрелецът сигурно беше напуснал скривалището си и тичаше с все

сили.

Сякаш за да потвърди мислите му, снайперистът отново стреля по

него. Звукът от изстрела беше много по -близко, прекалено близо и

силата на удара беше много по -голяма сега , когато мъжът стреляше от

по-малко разстояние.

Хуан леко изви глава. Рибарският съд, който първоначално беше

взел за призрачния кораб, беше на осемнайсетина метра от него, а

стрелецът на сто, а може би на двеста. Хуан не знаеше, а покажеше ли

глава, риску ваше да му я отнесат.

За десети път вероятно той повдигна още вратата, за да прескочи

купчината пясък и камъчета, които се бяха натрупали около долния

край, докато я влачеше напред. Реши да я свали по -ниско, за да може

да я влачи по -леко, макар че новата п оза щеше да натовари

допълнително ръцете, гърба и краката му. Зъбите започнаха да го болят

от силното стискане на челюстите, но въпреки това някак си успя да

увеличи скоростта.

Усещайки, че независимо от всичко плячката му се изплъзва,

стрелецът пусна сват барска поредица изстрели, натискайки спусъка на

полуавтоматичното оръжие колкото може по -бързо. Няколко куршума

се сплескаха във вратата, но повечето нападаха около Хуан. Както във

всяко състезание, последната част беше най -оспорвана и двамата мъже

напрягаха всички сили. Кабрило нададе животински вик, докато

теглеше тежката врата, а краката му като бутала докосваха и отскачаха

от земята. Погледна отново и видя, че сега носът на риболовния кораб е

на омайните пет метра от него.

Пусна вратата на земята и спри нтира. Снайперистът беше на

трийсетина метра зад него и тичаше с все сили. Неочакваната смяна на

тактиката от Кабрило го изненада. Не му остана време да вдигне

пушката, затова стреля от хълбок в мига, когато Хуан зави зад носа.

Почувства пареща болка във в рата като от ужилване на пчела

точно когато завиваше зад стоманения корпус. Горещите парченца

метал от пръсналия се над главата му куршум се бяха посипали върху

му. Уазката беше само на десетина крачки оттам.

Той скочи с глава напред над торпедото на уазка та секунди преди

снайперистът да стигне до рибарското корабче и да стреля отново.

Стъклото на шофьорската врата се пръсна. Хуан падна на земята от

другата страна на джипа, претърколи се и стана. Погледна през

отворения прозорец на уазката и за пръв път от началото на битката

видя снайпериста. От глава до пети беше в камуфлажни дрехи, но не

тези на местните узбеки и казахи. Имаше вид на човек, изскочил от

ловджийския каталог на «Берета».

Мъжът спря на шест метра от него и започна да вдига карабината

за последния смъртоносен изстрел.

Ръката на Кабрило напипа познатите форми на стария калашник на

Юсуф, който бе настоял да го вземе, защото контрабандисти често

използвали дъното на езерото за внасяне или изнасяне на акцизни

стоки. Вдигна го от мястото за краката на пътника достатъчно, за да

може да го насочи срещу снайпериста.

Прикладът на карабината беше на десетина сантиметра и половин

секунда от най -добрата стрелкова поза, когато Кабрило напипа

предпазителя, щракна го и пусна един дълъг откос през строшения

прозорец на шофьорската врата. Няколко от куршумите така и не

успяха да напуснат уазката, но повечето улучиха целта.

Снайперистът се разтресе, сякаш беше хванал гол кабел под

напрежение, когато осем куршума от пуснатия по сватбарски откос го

пронизаха от кръс та до главата. С една ръка Хуан нямаше силата да

задържи изправянето на калашника, който беше включен на

автоматична стрелба, и последните куршуми надупчиха покрива на

колата. Най -накрая успя да отпусне спусъка, а през това време

снайперистът рухна на земя та. Хуан пусна автомата и се строполи на

земята с гръб върху уазката. Дишаше тежко. Действително мъжът беше

мъртъв. Това не беше филм. Въпреки това Кабрило си позволи

деветдесет секунди почивка, преди да скочи отново на крака.

Заобиколи джипа и закрачи с н есигурни крака към снайпериста.

Погледна…

Експлозията го повали на земята, а взривната вълна вдигна облаци

ръжда от стария кораб, сякаш го беше ударил ураганен вятър. Звукът

заеча из пустинята като гръмотевица и миг по -късно от небето заваляха

парчета стом ана, камъни и буци пръст. Кабрило остана на земята и

покри главата си с длани, за да я защити, докато от небето престанаха

да падат отломки и над него започнаха да се носят само облаци прах и

пушек.

Той се изправи на четири крака и се примъкна до рибарскот о

корабче, за да погледне иззад носа му. Носът на призрачния кораб беше

чисто и просто отнесен.

Останала беше само димяща яма в земята, кратер с размерите на

олимпийски басейн. Термит 5, помисли си Хуан. Снайперистът беше

използвал термит и часовников механизъм за детонатор. Хуан осъзна,

че най-голямото парче, което беше останало от кораба, е вратата, която

той бе използвал.

Той отиде при нея и я потупа с привързаност.

— Не знаех, че те спася вам, докато ти правиш същото за мен —

каза ѝ. Едва тогава забеляза малката медна плочка, закрепена в долния

5 Горяща смес от алуминий и магнезий плюс метални оксиди. — Б.пр.

край. Не я беше видял, докато вадеше осите на пантите, защото в

коридора беше тъмно, а вътрешната част на вратата му бе служила като

щит през цялот о време на битката. Трябваше да изтрие мръсотията, за

да може да прочете какво пише на старата емблема.

На малкото парче месинг бяха щамповани само няколко думи.

Щяха да минат дни, докато разбере в какво го беше въвлякло

прочетеното, и няколко седмици, док ато усети последствията, но сега,

в тези първи секунди, бе насаме със собственото си объркване.

9.

Корабостроителница «Ч. Крафт & синове»

Ери, Пенсилвания

Някога Манхатън бил заобиколен от кейове, подобно на спици по

велосипедна капла, те разсичали в сяко пространство на острова, годно

за морска търговия. Нахлуването на контейнерите и нарастването до

небесата на цените на земята затвориха почти всички кейове. Тези,

които оцеляха, бяха запазени главно за круизни кораби. Така че за

«Орегон» нямаше да има триумфално плаване нагоре по река Ийст или

Хъдсън, за да пристане под най -известната крайбрежна панорама в

света.

Вместо това, щом минаха под моста «Веразано Нароус», той се

оказа на котвено място в Нюарк, Ню Джърси, сред акри метални

контейнери и безкрай ни редици автомобили, докарани от фабриките в

Европа. По днешните търговски стандарти той беше вехнещо цвете

сред океанските гиганти. Със своите сто шейсет и седем метра дължина

беше като джудже в сравнение с корабите «Панамакс» 6 и

«Суперпанамакс», които заемаха котвените места наоколо. Между тях

приличаше на клошар сред кралици на красотата.

Корпусът му беше като лекьосан с петна от различни бои, които се

лющеха толкова много, сякаш страдаше от някаква срамна кожна

болест. Палубите бяха осеяни с боклуци и машинни чаркове, които вече

не работеха. Имаше централна надстройка и един димоход, който се

издигаше малко зад мидела на кораба. Там над левия и десния борд

стърчаха крилете на мостика. Предното стъкло на мостика беше на

мръсни петна от изсъхналата сол. Едно от малките странични стъкла бе

заменено с парче разслояващ се вече шперплат. Три крана обслужваха

предните му трюмове, а други два можеха да разтоварват два та задни.

Единственото грациозно нещо у него, подобно на чаша за шампанско,

беше задната палуба. Носът приличаше на голо острие, което сякаш

повече се бореше с морето, отколкото го пореше. По външен вид

приличаше на стар товарен параход скитник, който е тр ябвало отдавна

да бъде нарязан на скрап.

След пътуване с такси от летище «Дж. Ф. Кенеди» Кабрило си

пробиваше път по кея и не можеше да си представи по -красив кораб от

него. Той знаеше, че изписаната по него разруха е само изкусна

маскировка, хитрост, коят о му осигуряваше анонимност, за да влиза

6 Наименованието е свързано с размерите на корабите, преминаващи през Панамския канал. — Б.пр.

незабелязано

в

пристанищата

на

третия

свят,

където

често

пребиваваше.

Документите на «Орегон» бяха наред и митническата проверка не

откри нищо подозрително. Товарителниците сочеха, че превозва хартия

от Германия за различни пристанища в Карибите. Когато капаците на

трюмните люкове бяха вдигнати, инспекторите можаха да видят

горната част на огромни барабани хартия, всеки с тегло повече от осем

тона.

Разбира се, и барабаните хартия бяха подобно на корабната

външност са мо фасада. Те бяха дебели само 30 сантиметра, закриваха

горната част на трюма като двойното дъно в куфарчето на шпионин и

тежаха по-малко от четирийсет и пет килограма.

Той се изкачи по корабния трап и погледна към кърмата — това

беше неговият ритуал. Обик новено корабът плаваше под флага на

Ислямската република Иран, още една заблуда, освен останалите, и по

традиция той му отправяше поздрав, показвайки му среден пръст. За да

не усложняват излишно престоя си тук, «Орегон» показваше

регистрация в Панама и зна мето на тази нация с четирите квадратчета

— две бели с бяла и червена звезда в средата, и червено и синьо без

звезди, се вееше на флагщока.

Вътрешността на корабния мостик отговаряше напълно на външния

вид на кораба — мрачни коридори, лющеща се боя и доста тъчно

прахоляк да се напълни детски пясъчник. Подовете бяха голи или

покрити с евтини винилови плочки. Само в капитанската кабина имаше

килим, но той беше от универсалните за ползване вън или вътре, затова

беше толкова елегантен, колкото зебло за чували. Н а различни места в

жилищния отсек имаше скрити врати, които водеха до тайните и много

по-разкошни вътрешни пространства, където екипажът всъщност

живееше и работеше.

Хуан стигна до една такава врата, след като мина през потъналия в

мазнина камбуз и опърпан ата каюткомпания. Тайната врата се

отключваше с помощта на скенер за ретина, скрит в пъпа на красавица

по бикини. Тя красеше туристически плакат, залепен на стената между

други евтини украшения, които биха развеселили само екипаж от

моряци женомразци.

Когато вратата се плъзна безшумно настрана, Хуан потъна в

луксозния интериор на истинския «Орегон». Това беше тайната, която

външната маскировка трябваше да скрие, както и факта, че корабът е

въоръжен до зъби.

Притежаваше системи за изстрелване на ракети земя -земя, ракети

земя-въздух, няколко двайсетмилиметрови картечници «Гатлинг»,

както и едно чудовищно 120 -милиметрово оръдие, скрито в трюма,

което можеше да бъде вкарано в бой чрез отварящи се встрани

хоризонтални врати. В шест от дузината стари петролни варе ли по

палубата имаше.30 -калиброви картечници, които се контролираха от

високотехнологичния

команден

център

на

«Орегон».

Бяха

предназначени за отблъскване на абордаж и немалко сомалийски

пирати бяха опитали тяхната мощ.

«Орегон» разполагаше и с пълен набор сложни сензори, чрез които

събираше информация от места, където Съединените щати не можеха да

изпратят своите шпионски кораби. Беше прониквал сред най -различни

враждебни нации, като Иран и Либия преди свалянето на Муамар

Кадафи, събирайки разузнавателни да нни от сигнали, каквито

сателитите не можеха да прихващат. Една от последните му мисии беше

край бреговете на Северна Корея, въоръжен със специален лазер, даден

назаем

от

Сандия

Нешънъл

Лабораторийс.

Резултатът

беше

сензационното и необяснимо (за корейците ) неуспешно изстрелване на

тяхната балистична ракета «Унха -3».

Хуан размени набързо по няколко думи с различни членове на

екипажа, които срещна по пътя към своята каюта, защото бързаше да се

изкъпе, за да свали от гърба си близо двайсет часа пътуване. Все още

имаше черно под ноктите от Узбекистан. Сложи си черни панталони,

раирана риза и произведени по поръчка обувки от «Отабо».

Имаше време да се наслади на една голяма салата «Коб» в

трапезарията, заобиколен от дебело тапицирани кожени мебели и

уютната атмо сфера на джентълменски клуб, преди да се отправи към

заседателната зала на «Орегон» за обсъждане на положението със

старшите си служители.

Помещението имаше четириъгълна форма и бе обзаведено в

модерен минималистичен стил със стъклена заседателна маса и че рни

кожени кресла. Ако бяха в открито море, щяха да отворят порталите, за

да влиза естествена светлина, но след като бяха закотвени на кея в

Нюарк, нямаше да е разумно да позволят на докерите да видят

истинския интериор на кораба.

Около масата бяха насядал и Макс Хенли, Еди Сенг, и той ветеран

от ЦРУ като Кабрило, който ръководеше операциите на сушата заедно с

едрия «тюлен» до него Франклин Линкълн. Срещу тях седяха Ерик

Стоун и Марк Мърфи. Стоун изкара петте си години в Анаполис 7 и се

сдоби с маниери на моряк, макар и все още пленник на тромавото тяло

на юноша, а Мърф беше единственият цивилен сред екипажа.

Притежател на няколко доктората, почти фотографска памет и

параноята на истински теоретик на конспирациите, той беше облечен

така, сякаш бе вдигнал от пода предназначените за пране дрехи, а

буйните му черни коси приличаха на невиждала гребен гора. Беше

работил като конструктор за една от големите оръжейни фирми и бе

приет в Корпорацията по предложение на Ерик Стоун.

Отсъстваха Линда Рос, която още придружаваше емира на неговата

яхта, и главната корабна лекарка Джулия Хъксли, заминала да

погостува на брат си в Съмит, Ню Джърси.

— Добре дошъл — поздрави Макс Кабрило с вдигната чаша кафе.

— Добре ли летя?

— Защо хората не пр естанат да задават този въпрос? — подхвърли

Мърф. — Днес летенето не е толкова рядко явление, че отговорът да е

толкова важен! Нали самолетът е кацнал. Дали е било приятно или не

— на кого му пука?

Макс го стрелна с кос поглед.

— По същата причина, по коят о бързат да отговорят на телефонно

7 Военноморската академия. — Б.пр.

обаждане. Заради обществената условност да бъдеш учтив.

— Чисто губене на време — възрази Марк.

— Повечето социални условности са такива — съгласи се Макс и

махна презрително с ръка, — но вашето поколение просто не може д а

ги оцени.

— За протокола — прекъсна ги Хуан, за да овладее срещата. —

Полетът ми беше чудесен. Беше много по -приятно от това да се опитам

да се измъкна от Узбекистан по следите от уазката.

— Добра работа — каза Линк с кънтящ глас, който излизаше от

широкия му гръден кош. — Скоро ще те направя почетен «тюлен».

— Някакви последици за вдовицата на Петровски? — попита

Стоун. — Очевидно е, че някой разчиства следите от откритието му, а

тя е още един свидетел.

— Когато се върнах в Муйнак — обясни Хуан, — разказах на

Аркин Камзин какво се е случило. Той ми обеща, че ще изведе нея и

децата колкото може по -бързо от страната. След заминаването им ще си

вземе отпуска, за да посети свои приятели в столицата Астана. Това е

всичко, което можахме да направим. Информирайт е ме за най -новото

във вашите проучвания — завърши той.

Марк Мърфи носеше безпръсти ръкавици със закачени по тях

кабели, включени в неговия лаптоп, свързан от своя страна със

суперсървъра «Крей» на кораба. Той взе да движи ръце и на големия

екран на стенат а започнаха да се отварят прозорци с данни като в

научнофантастичен филм. Това беше последното поколение плъзгащи

се прозорци, което той тестваше за начеващата компания на свой

приятел.

— Започваме — обяви Марк, когато на екрана се разстла въздушна

снимка на индустриален комплекс покрай някакъв воден басейн. —

Това е снимка на корабостроителницата «Ч. Крафт & синове»,

открита през 1917 г., само три години преди да бъде разрушена от

пожар. Фирмата е основана през 1863 от Чарлз Крафт, с цел да

изработва б рони за бронираната флота на юнионистите. След войната

започват да строят железни кораби за Великите езера. Това са най -вече

крайбрежни рудовози.

След смъртта на Чарлз Крафт неговите двама синове, Алек и

Бенджамин, започват да се борят за контрол над фирма та. По-

възрастният син, Алек, най -накрая изкупува акциите на брат си, обаче

дългът,

който

натрупва

заради

това,

накрая

закопава

корабостроителницата. Вместо да се разширява, тя се свива все повече

и повече, защото Алек е принуден да продава активи, за да м оже да си

изплаща дълговете. Освен това се пропил, което допълнително

усложнило нещата.

Пожарът, който унищожава корабостроителницата, е смятан за

подозрителен, но застрахователната компания не успява да докаже

умишлен палеж. Алек Крафт умира през 1926 от цироза. След като

продава акциите на брат си, Бенджамин Крафт не остава в Ери, а със

семейството си се мести в Питсбърг. Води тих живот с парите от

продажбата. Днес няма живи техни деца, но имат четирима внуци и

единайсет правнуци, които живеят главно в Пе нсилвания и северната

част на Ню Йорк.

— Има ли някакви документи, че фирмата е продала кораб на

някого в Русия? — зададе Хуан въпроса, който не му излизаше от

главата, след като бе намерил Призрачния кораб на Карл Петровски,

който всъщност е бил построен в Ери8.

— Никакви преки продажби в Европа — отговори Марк. Той махна

с ръка и на екрана се показа списък на корабите, построени в

корабостроителницата на Крафт.

— Намерих го в базата данни на Музея на мореплаването по

Великите езера.

След това маркира няколко съда от дългия списък и продължи,

обяснявайки:

— Като изхождах от описанието ти, избрах онези кораби, които

най-много отговарят на неговото описание.

На страниците се виждаха пов ече от двайсет съда, които

отговаряха приблизително на размерите и възрастта на кораба, който

Хуан беше видял.

— Някакви снимки? — попита той.

— Да. Изчакай секунда… — Мърф отново замаха с ръце и скоро

видях пред себе си пожълтели снимки, направени преди п овече от век.

Повечето от плавателните съдове бяха конструирани за пренасяне

на някакъв вид товар. Имаше ферибот за превоз на железопътни вагони

с два успоредни чифта релси върху палубата, над която се извисяваше

арка, а върху нея беше кацнал мостикът. Пос ледваха още снимки.

— Спри! — извика Хуан. — Върни се с една назад. Това е той!

— «Лейди Маргарет» — обяви Мърф, след като провери в лаптопа

си. — Построен е през 1899 г. за, представяш ли си, Джордж

Уестингхаус, и е кръстен на жена му.

Кабрило изучаваше с нимката, без да обръща много -много

внимание на коментарите на Мърфи. Това не беше търговски кораб, а

увеселителен. Беше боядисан в снежнобяло, а черна ивица опасваше

кокетния димоход. По -голямата част от задната палуба беше открита,

но заслонена със сенник за предпазване на пътниците от стихиите. На

снимката яхтата беше пристанала достатъчно близо до брега, за да

може да се види дървото. Не се виждаше в големи подробности, но

Хуан си представяше луксозното изпълнение.

— Какво знаем за «Лейди Маргарет»? — попита той, като

същевременно си представи, че кръстосва с нея Великите езера, докато

слуша тиха музика, която се лее от грамофон с фуния. — А и какво му

е толкова интересното, че Джордж Уестингхаус е притежавал

увеселителна яхта? Той е бил един от най -богатите индустриалци на

своето време.

Ерик Стоун се зае да почиства стъклата на очилата си с тънки

рамки, после ги сложи отново на носа си.

— Ето какво мога да ти отговоря. Уестингхаус в случая е важен,

защото партнира на Никола Тесла в постройката на ВЕЦ при

Ниагарския водопад и те двамата всъщност заедно изобретяват

електрическата мрежа такава, каквато я ползваме днес.

8 Игра на думи — eerie (призрачен, тайнствен) и Erie са омофони. — Б.пр.

Тесла, помисли си Хуан, последната дума на Юрий Бородин. Това

не може да е съвпадение. Изглежда бяха обелили първата люспа от лука

на неговата предсмъртна изповед. Лудият руснак не бе умрял напразно,

в това Хуан беше сигурен. Но точно в момента нямаше никаква

представа на какво може да е попаднал неговият приятел.

— Господин Мърфи? — сръчка го той.

— Хайрам Йегър от Националната агенция за морск о и подводно

дело ми даде паролата за влизане в техния сървър. Точно в момента

съм вътре, но няма много информация за «Лейди Маргарет». Така. През

1901 година е преместена от Великите езера във Филаделфия и е

потънала през лятото на 1902 -ра.

— Била ли е за страхована?

— Аха. Ето искането за обезщетение до лондонския «Лойдс».

Потънала е с петима души на борда. Няма списък, няма и оцелели.

— Буря?

— Не се посочва. Правя кръстосани проверки за други подобни

случаи. Не, няма други потънали. Обаче… я чакай малко . Проверих

архивите на Националната океанска и атмосферна администрация.

Нощта на 1 август 1902 г. е била ясна по цялото крайбрежие.

— Какво друго може да е потопило кораба? — възкликна Еди Сенг

с подпряна на юмрука брадичка.

Линк опита да се пошегува:

— Какво ще кажете за белия кит?

— Не бял кит — вдигна очи от лаптопа и каза Ерик Стоун, — а син

облак.

— Я повтори? — удиви се Хуан.

— Има доклад от товарен кораб на име «Мохикан» за странен син

облак, подобен на електрическа аура, който обгърнал техния кораб ,

докато плавали към Филаделфия. Явлението продължава трийсетина

минути, след което изчезва по същия тайнствен начин, както се

появява. Капитанът на «Мохикан», Чарлз Ъркърт, докладва за странни

магнитни аномалии, докато са обгърнати от облака. Метални пред мети

се залепвали за палубата като заварени, а корабният компас просто се

въртял в своето течно легло.

— Има ли други кораби, докладвали за това явление?

— Не. Единствено «Мохикан».

Марк Мърфи зяпна, сякаш току -що е бил осенен от откровение.

— Задръж тази мисъл — предупреди Хуан, който го познаваше

добре и знаеше кога се готви да насочи разговора към любимите си

конспиративни теории, като винаги завършваше в задънена улица. —

Няма нужда да прибързваме. На мен това ми прилича на обикновена

застрахователна из мама. Уестингхаус обявява, че корабът е потънал,

прибира парите, а след това го продава на някой руснак, който го

спуска в Аралско море. Ако има място на света, където

застрахователите няма да се сетят да търсят — това е Арал.

Марк направо подскачаше на мя стото си.

— Добре — предаде се Хуан, — казвай.

Марк пусна вълча усмивка.

— Според «Лойдс» сумата за застраховката била символична,

колкото да покрие задълженията към някаква банка. Самият кораб не

бил застрахован. — Когато никой не реагира на това разкрити е, той

заговори още по -бързо. — Хайде, момчета. Вижда се с просто око.

Парите на Уестингхаус, геният на Тесла, странна синя аура с

невероятни магнитни свойства и кораб, открит на стотици хиляди

километри от мястото, където е изчезнал.

— Да не говориш за те лепортация? — попита Линк подозрително.

— Точно така! Какво казва Шерлок Холмс? Когато елиминираш

всички фактори, останалият трябва да е истината.

— Откъде можем да знаем, че сме елиминирали всички останали

фактори? — попита Еди.

Марк не можа да отговори в еднага на въпроса.

— Като оставим настрана застрахователната измама — продължи

Сенг, — мисля, че корабът е продаден. Новите собственици го закарват

на ход до Черно море, там е разглобен и откаран до Аралско, където са

го сглобили отново.

Кабрило изгледа Мъ рфи с вдигнати вежди.

— Трябва да признаеш, че в това има много повече логика,

отколкото в твоята научнофантастична идея.

Марк приличаше на дете, на което току -що са взели любимата

играчка.

— Неприятно ми е, че аз трябва да кажа това — каза Макс Хенли и

примирено поклати главата си на булдог, — но Марк може да е прав.

— Моля?

— В началото на XX век единственият начин да стигнеш до

Аралско море е бил с керван от камили, не на коне. То лежи на хиляда

и шестстотин километра от всяка годна за плаване вода. Осве н това ние

говорим за кораб, който е тежал няколкостотин тона и не е бил

конструиран да се разглобява лесно. Някой да знае максималния товар

на двугърбата азиатска камила? Не може да е повече от стотина

килограма. Малко повече, ако се използват кошове. Кол ко курса биха

били нужни? Колко животни? Би било по -лесно и много по -евтино за

нашия въображаем руснак да построи кораба на място, вместо да го

внася. Ето и още една трудност: къде биха могли да го сглобят? Нужен

ти е сух док или голяма корабостроителница и аз съм готов да заложа

долари срещу донъти, че в 1902 г. такова нещо в района не е имало.

Еди се намеси бързо:

— Може с години да е плавал из Черно море и едва по -късно да е

пренесен в Аралско!

— След болшевишката революция този прозорец е затворен —

възрази Макс. — Вече няма богаташи и съответно техните скъпи

играчки. Марк може да провери пак, но се съмнявам, че тези улеснения

ги е имало и през 1917 г. — Той изгледа партньорите си от

Корпорацията един по един. — И аз мисля, че идеята е шантава, но не

бива да се отхвърля с лека ръка.

Хуан кимна, но не беше убеден.

— Мърф, при твоето проучване на Тесла стигна ли до данни, че

може да е работил върху проблемите на телепортирането?

Сега беше ред на Марк да изглежда безсилен.

— Никола Тесла е толкова неясна фиг ура, особено през последните

си години, когато обеднява, така че няма начин да се узнае върху какво

точно е работил. Говори се за смъртоносни лъчи и машини за

земетресения, както и за контрол на съзнанието. Невъзможно е да се

различи кое е истина и кое изм ислица.

— Кой би могъл да знае?

— Радвам се, че попита — Марк размаха ръце, избутвайки встрани

снимката на «Лейди Маргарет» и застрахователната информация, и

извади в нов прозорец паспортната снимка на плешив възрастен мъж,

отговарящ на стереотипа за разсе яния професор. На снимката беше

облечен със сако от туид, а на носа му бяха кацнали големи очила с

черна рамка. Чертите му издаваха слаб човек, а изражението му беше

объркано. Сресан така, че останалата коса да скрива плешивината,

сякаш беше единствената м у суетност. — Това е професор Уесли

Тенисън,

теоретичен

физик,

работил

преди

в

Масачузетския

технологичен институт (МТИ).

Пенсионира се преди пет години. Автор е на най -пълната

биография на Тесла: «Сръбският гений». Ерик и аз разровихме по

всякакъв възможе н начин живота на този човек. След като напуска

МТИ, той на практика минава в нелегалност. Няма телефонен номер,

нито имейл адрес, само пощенска кутия. Успяхме да проследим негов

адрес в столицата на Върмонт — Монпелие. По модерните мерки той се

е покрил.

— Защо ни казваш това?

— Това е нашето извинение, че не сме успели да говорим с него —

отговори Ерик.

Кабрило се облегна удобно в своя ергономичен стол и прокара

ръка по брадясалата си брадичка.

— Е, значи динамичната двойка се е провалила?

— Да използваш технологиите, за да намериш някой лудит, е като

да се опитваш да хванеш молец с наковалня.

Макс се изкиска, защото Хуан не успя да измисли подходящ

отговор.

— Май някой ще ходи във Върмонт — каза той, гледайки

Председателя. — На връщане да ни донесеш клено в сироп.

— О, и сладолед на «Бен и Джери» — добави Ерик. — Хъкс обича

«Чери Гарсия».

Хуан огледа колегите си.

— Чувал съм, че Върмонт е прочут и с гранита си. Някой да иска

малко? — Никой не се обади. — Добре, значи заминавам на север. Марк

и Ерик, искам о т вас да намерите друго, по -приемливо обяснение как

корабът се е озовал в Аралско море. Макс, ти извади добър аргумент

със сухия док и корабостроителницата. Прерови каквито архиви можеш

и виж дали има споменато нещо за такива съоръжения в Арал. За по -

сигурно започни от 1902 година до момента, когато започват да

поливат памука, което довежда до пресъхването на езерото. Макс, кога

ще завърши зареждането с провизии на кораба?

Макс си беше сложил очила половинки и го погледна над тях с

фалшиво възмущение.

— Какво? Ти се готвиш да намериш онова, което може да се окаже

най-голямото научно откритие на човечеството след изнамирането на

огъня, а ме питаш за някакви си провизии? Толкова ли презираш тази

идея?

— Честно казано — да. Линда ни чака. Кога трябва да пристиг нем

на Бермудите?

Макс свали очилата и огледа Хуан изпитателно. Изчака миг и

накрая каза:

— Когато Никола Тесла е започнал изследванията си, не е имал

равен. Всичко е било възможно, защото… защото зараждащата се

област на електричеството била толкова нова, че никой не знаел, че

има граници. Много от съвременните учени сами се спират да навлязат

в разни теми, защото имат предварително създадена представа,

основаваща се на идеите на учените преди тях, че някои неща са просто

невъзможни. Обаче Тесла не е позна вал подобни ограничения, защото е

бил пръв. Той е пионерът, който ще очертава границите. Кой може да

каже, че не е изследвал телепортацията, смъртоносните лъчи и

машините за земетресения? А това, че никога не публикува откритията

си, не означава, че не е у спял.

Той погледна през масата към Марк и Ерик.

— Кой беше човекът, който казал, че телепортацията е

невъзможна?

— Вернер Хайзенберг — отговориха те съвършено едновременно и

след това в един глас добавиха: — Нарича се Принципът на

несигурността на Хайзенбе рг.

— Точно така. Можеш да познаваш местонахождението на

субатомна частица или нейната орбита, но не и двете? — Макс го каза с

въпросителен тон и когато двамата гении потвърдиха казаното с

кимане, той продължи. — Това се разбира десетилетия след времето, з а

което говорим. Тесла не е познавал Принципа на несигурността, така че

не е бил ограничен в мисленето си.

— Макс — намеси се Хуан, — принципът си работи, независимо

дали е открит или не. Например никой не се движи по -бързо от

светлината, докато Айнщайн ус пява да докаже, че не може да бъде

направено — и вярно, още никой не го е направил.

Хенли беше заложил логически капан и Кабрило стъпи право в

него. Макс се възползва:

— Преди няколко месеца по телефона ти позвъни компютър,

основаващ се на квантово струпва не, което разчита на комуникацията

между субатомните частици със скорост, по -висока от тази на

светлината. Невъзможно, каза ти, но въпреки това обаждането се случи.

Искам да кажа, че щом става дума за технология, вчерашното

невъзможно е утрешното първично публично предлагане на акции.

Отивай във Върмонт, бъди отворен за новото, а ние с Мърф и Стоуни

ще измислим алтернативна теория, която ще подхожда на твоята

g e s t a l t 9.

— Гещалт? — усмихна се Кабрило.

— Върху тоалетната хартия това беше думата за деня — изхили се

Макс, — така че не се бъзикай с нея. Гледай на нещата в перспектива:

9 В психологията цялото, което се смята за по-голямо от отделните му части. Всички мисли и целият

опит на лицето се смятат за едно цяло. — Б.пр.

мобилният ти телефон има повече ком пютърен капацитет от модула за

кацане на луната, който закара хората там. И двете неща бяха смятани

за невъзможни само десет години преди да бъдат изобретени!

— Добре де, смятай съзнанието ми за отворено. А сега да се

върнем на първия ми въпрос: кога ще св ърши зареждането на кораба?

— В десет тази вечер. Очакваме пратка напитки от търговец на

едро, а полетът от Анкъридж с крака от крабове ще кацне в Нюарк в

осем и трийсет.

— Гладна мечка хоро не играе — отбеляза Линк.

— И жадна — подхвърли Еди Сенг. — Най-сетне отново ще има

истински бърбън. Макс, тази африканска помия, която купи в

Мадагаскар, още ми държи влага.

— Ей, какво си очаквал от бутилка за долар?

— Благодарен съм, че не ни паднаха очите.

— Ако ослепееш, то ще е по други причини — озъби се Хенли.

После се обърна към Председателя. — В единайсет на борда ще се качи

лоцман.

— Значи вдругиден ще се срещнеш с Линда и емира?

— Движили са се с добра скорост. Трябва да подпалим гумите на

старата дама, за да стигнем за двайсет часа Бермудите, където ще се

срещнем.

Хуан се замисли за пътуването.

— Щом свърша с професор Тенисън, ще се кача на самолет до

Хамилтън и Гомес ще дойде да ме вземе с хеликоптера. Ще следваме

емира, както е по договор, но искам корабът да е готов за бързо

изтегляне. — Той огледа своите командири. — Юрий Бородин умря, за

да разкрие тайна, която Пьотър Кенин крие. Няма да спрем, докато не

разберем каква е.

10.

По начина, по който неговият противник изви хълбоците си,

разбра, че ей сега ще го удари. Във всеки бой добрият боксьор може да

отгатне откъде идва ударът и какъв ще бъде. Великите разбират и кога

ще бъде нанесен. Когато видя промяната, разполагаше с може би

половин секунда да реагира. Левият юмрук се понесе към главата с

цялата сила, която мъжът беше успял да вложи. Не беше нокаути ращ, а

убийствен удар.

За него тази половин секунда беше дълга като цял живот и той

използва една частица от него, за да се възхити от смелостта на своя

противник.

Да нанесеш такъв удар означава да си сигурен, че когато улучиш,

боят ще свърши. Беше акт на върховна увереност.

Или, както в този случай, на арогантност.

Той леко замахна с десницата само колкото да отбие удара, и се

наведе назад така, че ръкавицата на неговия противник откъсна

парченце кожа от носа му — малко парченце — защото лявата му се

стрелна нагоре с бързината на автобутало и го удари с мощта на

ураган. Вече не му стигаше въздухът за дълъг мач, годините го бяха

лишили и от това, но още можеше да се възползва от някое оголване.

Ударът му, нанесен от близко разстояние и от положение на отбран а,

разби носа на неговия спаринг -партньор, макар да бяха с ръкавици.

Кръвта плисна на всички посоки, а мъжът се завъртя на пети и рухна на

ринга. Мозъкът му беше дал толкова накъсо, че щеше да е нужен доста

амоняк, за да го събудят.

А за да възстановят вън шния му вид, щяха да са нужни три часа в

кабинета на хирург.

Пьотър Кенин не си направи труда да изчака треньорите да свестят

неговия тазсутрешен спаринг -партньор. Той се наведе, прекрачи през

въжетата и вдигна ръце, за да може един от треньорите да му раз върже

и свали ръкавиците. Беше прекарал на ринга само няколко минути, но

заради неговата тренировъчна програма собственикът на спортната зала

поддържаше температура около трийсетина градуса. Пот се стичаше по

гъстите къдрави косми, които покриваха гърдите, гърба и раменете му.

— Къде го намерихте този тип? — кимна Кенин към проснатия

мъж, който още лежеше в ринга.

Неговият треньор, олимпийски шампион по времето, когато

Съветският съюз господстваше на игрите, сви рамене.

— Каза, че бил шампион от първенствот о на завода за камиони,

където работел. Никога не бях чувал за него, но му се доверих.

— Фатална хвалба — отбеляза адмиралът, докато треньорът свали

втората му ръкавица и след това се зае с бинтовете. — Има сила, но

телеграфира движенията си като Самюъл Мо рз.

Треньорът се закиска на шегата.

— Превъзхождаше те с пет сантиметра и девет килограма, но както

и двамата научихме през годините, младостта и силата не могат да се

сравняват с опита и коварството.

Сега беше ред на Кенин да се усмихне.

— Напълно вярно.

Адмиралът се беше навел над мивка в банята на спортната зала и

се бръснеше с навита около бедрата кърпа, когато влезе наскоро

назначеният адютант в пълна парадна униформа. Кенин намигна, когато

видя как младият моряк се вторачва в белега, който се спуска п о

гръдния му кош. Беше спомен от хеликоптерна катастрофа в началото

на неговата кариера.

— Извинете, адмирале — заекна адютантът, — поздрави от

капитан трети ранг Гогол. Би искал веднага да се свържете с него.

Кенин знаеше много добре за какво може да е об аждането, затова

набързо наплиска лицето си с шепи, за да измие останалата пяна.

— Благодаря ти. Върни се при колата и кажи на шофьора, че ще се

върнем в апартамента, а не в службата.

Кенин облече униформата си, нагласи няколко от знаците за

отличие, които покриваха значителна част от куртката му, и излезе от

банята, притиснал кодиран телефон до ухото си. В боксовия ринг

треньорите бяха успели да настанят неговия спаринг -партньор на едно

от столчетата в ъглите. В краката му лежеше купчина кървави кърпи и

в момента притискаха друга чиста в лицето му.

Усещаше миризмата на спортна зала само когато влизаше в

горещината, царяща вътре, или излизаше на московските улици.

Въздухът в градчето дори и при най -силно въображение не можеше да

бъде наречен чист, въпреки то ва си пое дълбоко дъх, за да прогони от

дробовете си миризмата на пот, кръв и стара кожа.

— Виктор, Кенин се обажда. Мъжете по местата си ли са?

— Току -що се обадиха. Готови са.

Адмиралът се настани на задната седалка на своя «Мерцедес» и

шофьорът му, вете ран от Афганистан, затвори вратата. Младият

адютант седеше отпред до него. Напълно сигурен за положението си в

правителството, Кенин не се беше обградил с котерия охранители.

— Добре. Аз съм на път за вкъщи, за да се обадя. Ела там, за да

можем да планирам е всичко.

— Адмирале, след трийсет минути съм у вас.

Луксозният апартамент на Кенин беше само на десет минути път с

кола от спортната зала, където беше редовен посетител. Огромното

жилище разполагаше с гимнастически салон, оборудван с най -

модерните уреди, но той предпочиташе да тренира в мрачната спортна

зала сред други мъже, чиято отдаденост на изкуството на бокса го

вдъхновяваше.

Никога нямаше да може да си позволи апартамента на цял етаж от

хиляда и петстотин квадратни метра в небостъргача, който се

извисяваше над реката. В края на краищата, макар да беше адмиралска,

заплатата му не беше кой знае колко висока. Не, апартаментът беше дар

от един от неговите многобройни благодетели — олигарх, който бе

натрупал богатството си в Дивия запад, в който СССР се пр евърна,

след като се разпадна. Сега той подпомагаше неколцина изгряващи, а и

утвърдени вече политици и военни, за да му помогнат да го запази.

Във фоайето на сградата пъхна ключа в бравата на асансьора и

чрез гласовия контрол му нареди да го качи на негови я частен етаж.

Там вратите се отвориха към фоайето на апартамента, цялото в мрамор

и позлата, сякаш го бяха извадили направо от Версай. Кенин не

обръщаше внимание на пищността. Той беше човек, който се

интересуваше само от един атрибут на богатството — властта.

Материалната страна на това уравнение не го интересуваше.

Миг по-късно беше в кабинета си и вторачи поглед в плосък

монитор на стената вляво от неговото бюро. По -голямата част от

екрана беше черна, обаче в единия ъгъл се виждаше негова снимка от

камера, монтирана така, че да го прави да изглежда масивен зад

писалището си. След като остана доволен от вида си на монитора,

Кенин натисна клавиша на лаптопа.

Екранът оживя. На преден план седеше мъж зад своето бюро. Зад

него имаше прозорец с ромбовидни стък ла, който гледаше към океана.

Там, където се намираше мъжът, времето изглеждаше облачно, небето

беше оловно и океанът се пенеше, докато се носеше към брега.

През годините Кенин беше говорил достатъчно с този човек, така

че физическото му състояние беше от нещата, които вече не

забелязваше.

Никой не знаеше как е възникнал огънят, който му бе отнел

толкова много. Някои твърдяха, че е било опит за убийство, а други, че

когато бил дете, майка му нарочно го е запалила. Имаше и такива,

които настояваха, че е било нещастен случай, докато правел бомби за

турските сепаратисти в Кипър. Лявата му ръка се беше превърнала в

подобие на щипка на омар, обаче дясната беше пощадена. Нямаше коса.

Тъканта, която покриваше черепа му, беше осеяна с белези и имаше вид

на прекалено опъната. Двете му уши бяха изгорели, както и носът.

Кожата на врата му приличаше на гущерови люспи. Едно от очите беше

покрито с проста тъмна превръзка, а в другото проблясваше интелект.

— Адмирал Кенин, толкова съм възхитен, че пожела да ми се

обадиш в тази прекрасна утрин — поздрави го мъжът, известен в

разузнавателните кръгове като Детето.

Кенин беше сигурен, че Юрий Бородин и неговият блюдолизец

Каспоров не са използвали руски екип, за да го измъкнат от затвора.

Адмиралът познаваше всички групировки, с пособни да проведат

толкова сложна операция, и те всички му бяха подчинени. Това

означаваше, че Каспоров се беше обърнал към чуждестранна

групировка за организиране на бягството. Подобни организации бяха

малко и грижливо криеха своята самоличност. Това не бяха големите

подизпълнители в областта на безопасността, които толкова нашумяха

по време на набезите на САЩ в Афганистан и Ирак. Не, ставаше дума

за малки елитни групи, които действат скрито от чуждите погледи.

Обаче в този сенчест свят имаше една непроме нлива величина и ако

някой се нуждаеше от дискретна информация, трябваше да се обърне

към Детето.

— Как си, стари приятелю? — Не бяха приятели и лекотата, която

Кенин вложи в тона си, беше само представление. А и Детето беше

толкова зарадван от обаждането, колкото от вероятността да обсъжда

подробностите за своето погребение с погребален агент.

— Скъпи адмирале, мога да се оплача, но на теб дали ще ти се

слуша? — Огънят и пушекът бяха увредили белите дробове на Детето,

затова той говореше със скърцане и хри пове. Канюла за въздух влизаше

в едната ноздра на изгорелия му нос, закрепена с лейкопласт. Освен

това на всеки няколко минути поемаше глътка въздух от прозрачна

кислородна маска. Уврежданията бяха заличили и всякакви признаци на

акцент, ако някога ги е им ало. Подробностите за неговия произход и

национална принадлежност бяха толкова неясни, колкото причините за

пожара, който го беше обезобразил.

Кенин му се усмихна неискрено.

— Твоето добруване винаги е близко до сърцето ми.

Детето наклони обезобразената си глава.

— Странна работа — изграчи той, — завчера изскочи името ти.

— Така ли? — Брокерът на информация имаше навсякъде по света

шпиони, които източваха повече информация, отколкото ЦРУ. Кенин

нямаше представа в какъв контекст е било споменато неговото име , за

да го чуе Детето. Най -вероятно във връзка с бягството на Бородин.

Обаче беше прекалено рано да споменава истинската причина да го

потърси.

— Така. Изглежда господата от Колумбия, закупили бракувана

подводница, са пропуснали два планирани доклада при п ътуването си

обратно към родината.

Изражението на Кенин остана непроменено. Беше твърде обигран,

но вътрешно беснееше, че тази малка жаба знае за операцията.

Изтичането на информация сигурно беше от колумбийска страна, но

самият факт, че се разнасяше из св ета, беше тежък удар.

— Не съм чувал, че Колумбия иска да купи подводница за своя

флот — каза той безизразно.

— О, адмирале, не си ме разбрал. Въобще не е бил държавният

флот, а един бизнесмен, който основал… да речем, синдикат. Смятам,

че са имали необича ен товар за превозване и са решили, че

подводницата малко ще ги улесни. Споменавам това само защото един

от членовете на синдиката, отговарящ за доставянето на подводницата,

бил убит заради това, че я е загубил. Преди смъртта си обаче казал

нещо много любо питно: казал, че получил подводницата от вас.

Кенин се усмихна.

— Пак почваш. Как може да имаш доверие на нещо, казано по

принуда? Сигурно е чул за мен, когато посредничих на китайците да

купят няколко от нашите стари лодки клас «Кило», и съвсем наскоро за

недостроения самолетоносач «Варяг».

— Обзалагам се, че си прав — с готовност се съгласи Детето. —

Спомням си, че се разчу за участието ти в тази сделка. Сигурно горкият

тип го е издрънкал от страх.

И двамата мъже закимаха на предложените и приети лъжи. То ва

беше начинът на Детето да напомни на Кенин, че знае къде са зарити

труповете и в кой гардероб са скрити скелетите.

— Нека да пристъпим към дело — покани го Детето.

— Съгласен. — Фалшивото добродушие изчезна от лицето на

адмирала и тонът му се втвърди.

— Преди да кажеш каквото и да било, нека те уверя, че нямам

нищо общо с бягството на Юрий Бородин.

— Значи знаеш за него? — удиви се Кенин.

Детето не си направи труда да отговори.

— Не смятам, че си посредничил при неговото бягство, но бих се

обзаложил, че знаеш кой го е извършил. — След като Детето не

възрази, Кенин продължи: — В знак на дългата ни връзка, те моля да

ми кажеш.

Това беше граница, която никой не можеше да прекосява. Детето

успешно участваше в играта вече толкова години само защото си

държеше устата затворена и пазеше чуждите тайни с енергията на

швейцарски банкер. Някой да поиска от него да разкрие нещо подобно

беше признак на неуважение и двамата мъже осъзнаваха напълно, че от

този момент връзката им е приключила.

Детето вдиша от кислородната си маска, а гърдите му се

повдигаха, за да напълнят увредените му бели дробове.

— Необичайна, но не неочаквана молба. Как би искал да ти

отговоря?

— Като ми отговориш първо на един друг въпрос.

— Готово.

— От кого се страхуваш повече: от мен или от мъжа, организирал

бягството на Бородин?

— Не се страхувам от никого от вас, но откровено казано, него

харесвам и уважавам повече.

— Това е неправилният отговор. — Кенин погледна надолу към

клавиатурата и бързо написа съобщение. Когато заговори, малко от

първоначалната му стегнатост се върна. Но сега беше по -истинска. —

Тайната на твоя успех винаги са били две неща. Твоята дискретност,

срещу която нищо не мога да направя, и физическото ти

местоположение, което обаче мога да открия. — Кенин направи пауза,

сякаш току-що му беше хрумнало още нещо. — Всъщност има и трето.

Това, което се нарича «ключът на мъртвеца». След смъртта ти

информацията, която си събирал с години, ще бъде разпределена сред

заинтересуваните. Представям си, че ще разпали убийство след

убийство и м оже би дори няколко войни. Предполагам, че трябваше да

кажа «ключове», след като на четирима души е възложено да изпълнят

последната ти воля, ако нещо ти се случи.

Ако покритото с белези лице на Детето можеше да изрази чувства,

по него сега щеше да се чете страх. Че има ключ, беше известно на

всички. Но че са четири — не.

Видеомониторът, който и двамата виждаха, по команда на Пьотър

Кенин се раздели на четири квадранта. Във всеки от тях мъж в черна

бойна униформа и с маска на лицето бе притиснал пистолет в главата

на друго лице — трима мъже и една жена. Двама бяха с костюми и

сякаш се намираха в своите кабинети или пътуваха за работа. От

другите двама жената беше по клин и тениска, а зад нея се виждаха

различни уреди в домашна фитнес зала. Третият мъж беше б лизо до

леглото си и носеше единствено боксерки, над които шкембето му

обилно преливаше.

И четиримата бяха адвокати. Никой от тях не живееше на един и

същи континент, нито познаваше някого от останалите. Въпреки това

бяха наети тайно от Детето, за да разгл асят цялата информация,

събрана от него за клиентите му и техните врагове.

— Единствен риск за мен е — продължи весело Кенин, — че не

знам дали тези хора от своя страна нямат свои «ключове на мъртвеца»,

които ще изпълнят последното ти желание. Обаче нещо м и подсказва,

че няма от какво да се страхувам. — След това стана убийствено

сериозен. — А що се отнася до твоето местонахождение, друже —

намираш се в югоизточния ъгъл на сто и осемнайсетия етаж на

небостъргача Бурдж Халифа в Дубай. Океанският пейзаж зад т еб е

изображение на живо от уебкамера, предаваща от Италия и по -точно

крайбрежието на Амалфи. Макар апартаментите над и под теб да са

твоя собственост, сложил съм толкова експлозиви в апартамент 116, че

мога да срина цялата сграда. Сега ще повторя въпроса. От кого се

страхуваш повече? От мен или от него? И нека ти напомня, че ще

взривя зарядите след… да речем, двайсет секунди.

Детето вдиша от кислородната си маска.

— Ако беше равностойна игра, пак щях да се страхувам повече от

него, отколкото от теб.

— Играта вече не е равностойна. — Кенин махна към монитора, за

да подчертае, че неговите хора са опрели пистолети в главите на

«ключовете» на Детето.

— Виждам.

— Ето какво ще направим. Ще ми кажеш неговото име и името на

организацията му и след това никога повеч е няма да говорим. Няма да

го предупреждаваш.

Може би предателството ти ще се разчуе, а може би — не. След

това може би ще успееш да спасиш нещо от кариерата си. Изборът е

твой и разполагаш с пет секунди.

Детето се поколеба толкова дълго, колкото смееше, и след това за

пръв път в живота си предаде свой клиент:

— Хуан Кабрило. Той е председател на Корпорацията. Базирани са

на кораб, наречен «Орегон», макар че името рядко е изписано на носа

му.

— Ето, видя ли, че не беше толкова трудно.

— Да ти го начукам.

Кенин не обърна внимание на забележката.

— А сега, скъпи приятелю, разкажи ми всичко, което знаеш за този

Кабрило и неговия кораб.

11.

Едно от нещата, които Хуан Кабрило харесваше в Ню Йорк, беше,

че достатъчно пари можеха да ти доставят всичко, което поис каш,

независимо дали е ден или нощ. Така в седем сутринта на следващата

сутрин се оказа на път в северна посока, седнал зад волана на «Порше

Кайман S». Тъй като през по -голямата част от годината бяха в морето,

той нямаше много възможности да кара кола. Зат ова, когато предната

вечер стана ясно, че времето, нужно, за да стигне до столицата на

Върмонт със самолет, е почти толкова, колкото с кола, той реши да