Мираж

наеме някой спортен автомобил. Търговецът на екзотични коли би

могъл да му намери някое «Ламборгини» ил и «Порше GT-3», но всички

тези криле и спойлери действаха на пътната полиция като червеното

наметало на тореадора.

Полицейските капани за превишена скорост нямаше да са опасни,

след като беше взел от корабните складове детектори за радари и

лидари10. С тяхна помощ спирачките от керамична сплав на поршето

щяха да имат достатъчно време, за да намалят скоростта.

Преди да потегли, вкара в джипиеса на колата най -ефективния

маршрут и когато видя, че е съставен главно от магистрали, го

програмира да потърси тихи странични пътища. След като успя да се

измъкне от хаоса на задръстванията, които държаха Ню Йорк и

предградията му в хватката си, се озова на двулентов асфалтиран път,

по който нямаше много движение, като се изключат малкото трактори и

пикапите на местните, които пътуваха по работа.

Шестцилиндровият двигател, разположен точно зад ниските извити

седалки, боботеше с нетърпеливо очакване, докато то й работеше със

скоростите и волана и насочваше пъргавия спортен автомобил по

широките завои първо в Кънектикът и след това из планината Бъркшър

в Западен Масачузетс. Благоразумието го караше да не бърза, когато

минаваше през малките градчета, струпани край пътя на гроздове от

уморени магазинни фасади и само с по няколко преки, преди отново да

10 Технология, подобна на радара, за получаване на информация за отдалечени обекти с помощта на

светлината. — Б.пр.

се отворят към безлюдната земеделска земя. Черно -бели холщайнски

крави пасяха по полята, сякаш бяха специално сложени там, за да могат

туристите да ги снимат.

Макар да беше изцяло съсредоточен да държи поршето залепено

върху асфалта, все пак не преставаше да си мисли на какво беше

попаднала Корпорацията. Знаеше само, че е тайна, заради която Пьотър

Кенин беше готов да убива. Юрий, Карл Петровски, възрастният узбек

Юсуф — всички бяха умрели заради нея. От онова, което Кабрило

знаеше за адмирал Кенин, тайната сигурно беше свързана с някой руски

проект в областта на отбраната. Хуан беше сигурен, че ако Юрий е

допълвал скромната си моряшка заплата с продажбата на военни

технологии, то и Кенин прави същото. Другото, в което беше сигурен,

бе, че тази технология се основава на нещо, открито от Никола Тесла

преди повече от век.

Влагаше малко вяра в теорията на Марк за телепортирането

въпреки куцата подкрепа на Макс, но поне не от хвърляше направо

идеята. Хуан беше сигурен, че тяхното проучване щеше да открие по -

приемливо обяснение как яхтата на Джордж Уестингхаус се е озовала

от другата страна на планетата.

Град Монпелие е разположен посред планините по протежение на

река Винуски — централната артерия на щата. След като пресече

реката по един от многото мостове, които обслужваха града с осем

хиляди жители, Кабрило бързо се озова пред внушителната сграда на

щатското събрание в стил Гръцко възраждане. Беше облицована с

гранит, а куполът ѝ беше позлатен. Малко по -нататък се озова в

централния градски район, който приличаше на излязъл от картините

на Норман Рокуел. Тук нямаше сгради с повече от четири етажа и всяка

постройка бе украсена с вълнуващи архитектурни детайли. Направо

изпита съжаление към предприемачите, които биха се опитали да

получат разрешение за разрушаването на подобна красота.

Когато се озова на две преки от своята цел, паркира на паркинга на

малка сграда с апартаменти и използва предния капак, за да прикрие,

че си нахлузва раменен кобур. После облече черен блейзер, ушит така,

че да скрива издайническата издутина от неговия полуавтоматичен

пистолет FN 75. Под сакото беше облякъл бяла копринена оксфордска

риза с отворена яка.

Минутка по-късно стигна до къщата в стил крал ица Ана, която

цялата беше в ярки цветове на меденка, прави тавански прозорци и

заострени кулички. Нямаше въобще да се изненада, ако наистина беше

направена от тесто за меденки. До стогодишната къща беше пристроен

гараж, очевидно от по -ново време, но човек ът, свършил работата, се бе

опитал да наподоби деликатната архитектура на сградата. С една дума,

мястото беше очарователно. И имаше вид на съвършеното скривалище

за професор, който се е оттеглил от Масачузетския технологичен

институт.

Кабрило се измъкна от колата и закрачи по каменната пътека към

предната веранда и входната врата. Имаше електрически звънец, но той

реши, че ще бъде по -подходящо да използва месинговото чукало.

— Един момент — се чу приглушен глас отвътре.

Ако на Хуан му се наложеше да определ и колко точно продължава

един момент, можеше да се осланя за това на човека, който след миг

отвори вратата.

— Да?

Професор Тенисън беше понапълнял от времето, когато е била

правена снимката, която Кабрило беше видял. Лицето му беше по -

месесто, но със здрав ословен блясък. На главата си носеше широкопола

панамена шапка, на краката имаше гумени ботуши, а под колана му

бяха затъкнати работни ръкавици. Беше оставил и редица мръсни

отпечатъци по полирания паркет от черешово дърво, когато бе пресякъл

от отворената задна врата до входната. Очевидно още не беше

забелязал белята.

— Професор Тенисън?

— Да, мога ли да ви помогна?

— Искрено се надявам, професоре. Казвам се Джон Смит и бих

искал да поговорим за Никола Тесла.

Тенисън примигна и изражението му стана леко пр едпазливо.

— Книга ли пишете?

— Не, господине. Провеждам едно проучване.

— И с какво се занимавате, господин… ааа…

— Смит, професор Тенисън. Джон Смит. Работя в един мозъчен

тръст, който консултира правителството за външната политика и

сигурността.

Това може да свърши по два начина, помисли си Кабрило. Или

Тенисън ще се покаже ужасен и няма да иска да има нищо общо с

правителството и ще му покаже вратата, или ще се наслади на

възможността да говори по любимата си тема, независимо кой е

слушателят.

— Сигурността, а? И вие ли сте от хората, които си мислят, че

някои страни от проучванията на Никола може да се използват за

оръжия?

— Всъщност, професоре, тук съм, за да се уверя дали някой друг

не го е направил вече.

Това сякаш засили любопитството на Тенисън. То й отвори вратата

широко.

— Разбира се, може да поговорим малко, но трябва да си платите.

Като се съди по размерите и годините на къщата, професорът

нямаше вид на човек, който има нужда от пари, затова Кабрило леко се

смути, докато не чу продължението:

— Отрязах един стар бряст, но се страхувам, че вече не съм на

годините да изкопая пъна. Здрав млад мъж като вас може да го извади

за отрицателно време.

Хуан се усмихна.

— Дадено, но първо трябва да ползвам тоалетната. Пътуването не

беше кратко.

— Дошли сте с к ола от Вашингтон?

— Не, седалището ми е в Ню Йорк — отговори Кабрило, докато

влизаше в къщата. Мебелите бяха безупречно чисти и му се стори, че

това е оригиналното обзавеждане на къщата. Украсена с дърворезба

колона се издигаше до втория етаж, докъдето вод еше красива извита

стълба. Хуан забеляза, че както в много домове от тази епоха, от

камината нагоре върви комин с разклонения, за да отоплява спалните.

Вдясно от входа имаше малка масичка, а до нея врата, която вероятно

водеше в гаража. Забеляза, че купата , поставена върху масичката с

тънки крака, вероятно беше дело на «Тифани».

Тенисън забеляза интереса му към обзавеждането.

— Тази къща е принадлежала първо на моите баба и дядо, а след

това на една леля, която остана стара мома — обясни той. — Тя я

запази точно такава, както е била, като частно светилище, посветено на

нейните майка и баща. Когато почина преди няколко години, аз също

не можах да събера кураж да променя нещо.

— Прекрасно е — отбеляза Хуан.

— Да, но поддръжката е кошмар — оплака се Тенисън с л ек смях.

— Често се питам дали живея в къщата, или ѝ слугувам.

Крановете и чешмите в банята изглеждаха като извадени от

водопроводен музей. След като използва тоалетната с казанче,

монтирано високо на стената, Хуан свали сакото и раменния кобур.

Нямаше начин да изкопае пън, без Тенисън да забележи кобура, а от

собствен опит знаеше, че цивилните се чувстват неловко в

присъствието на въоръжени хора. Напъха пистолета в сакото си, сгъна

го и го взе под мишница, за да се върне при Тенисън, застанал във

вътрешни я двор, ограден с тухлена ограда. Градината беше току -що

започнала да цъфти и през лятото щеше да представлява весела смесица

от цветове и аромати.

— Градинарството хоби ли ви е? — попита Хуан.

— За съжаление беше хоби на леля ми, не мое. Лично аз мразя да

се занимавам с това, но какво мога да направя?

Той поведе Кабрило към лявата страна на оградената градина,

където от тревата стърчеше около седемдесетсантиметров пън. До него

лежаха лопата и брадва. Двойка червеношийки, които строяха гнездото

си на съседн ото дърво, ги посрещна с чуруликане.

Хуан остави настрани сакото със загърнатия в него пистолет и взе

лопатата.

— И така, господин Смит, кажете ми…

— Моля, наричайте ме Джон.

— Аз съм Уес. Според теб какво оръжие е изобретил Никола?

На Кабрило му хареса ка к Тенисън нарече изобретателя на малко

име, сякаш е приятел, а не отдавна умрял непознат.

— Точно в това е проблемът. Не сме сигурни. Смятаме, че

изследванията му са включени в отбранителна програма, но не знаем

каква.

— Забележителен човек. Имам предвид Т есла. Накрая полудява и

живее в мизерия горкият, но е доказан гений. Сигурен съм, че няма

нужда да изброявам всичките му достижения в областта на

изследването

на

електричеството:

асинхронните

електромотори,

радиоконтрола, безжичните комуникации, запалителн ите свещи. Говори

се, че в пристъпи на вдъхновение неговите открития и идеи му се

явявали напълно оформени.

— А проучванията в областта на оръжията?

— Говори се, че късно в живота си искал да построи «лъч на

мира», по-късно известен като «смъртоносен лъч». Монографията му на

тема «Изкуството да се изпрати концентрирана неразсейваща се

енергия през природната среда» се съхранява в неговия белградски

музей. Чел съм я — тя е чиста глупост. Теориите му са интересни, но

уредът никога не би проработил. Прекарва и звестно време в опити да

създаде самолет, който лети, като йонизира въздуха под него. Може би

това е, което търсиш.

Докато копаеше, Хуан не можа да направи връзка между

задвижвания от йоните самолет и кораба на Джордж Уестингхаус,

озовал се в Аралско море.

— Били са приятели с Уестингхаус?

— О, да — закима енергично Тенисън — Уестингхаус вече е бил

богат и финансирал тяхното сътрудничество.

— Възможно ли е да си представиш експеримент, който Тесла

може да е провел на борда на яхтата на Уестингхаус «Лейди

Маргарет»?

— Не — бързо отговори Тенисън.

Прекалено бързо, както доловиха обучените уши на Кабрило.

— На 1 август 1904 година или около тази дата?

— През 1904 Никола работи по кулата «Уордънклиф» на Лонг

Айлънд. Построена е за безжично предаване на електриче ство.

— Финансирането за този проект е събрано месец по -рано —

изстреля Кабрило и наум благодари на Мърф и Стоун за паметната

бележка, която му бяха приготвили. — Моля, професоре, това е важно.

Преди няколко дни намерих «Лейди Маргарет» заровена в пясъчнот о

дъно на някогашното Аралско море.

Тенисън посивя, притисна ръка в сърцето си и отстъпи няколко

крачки.

— Мили боже!

— Какво се е случило онази нощ? — притисна го Хуан. — Върху

какво са работили?

Тенисън отиде до един от градинските столове и се тръшна на

него.

— Става дума само за непреки свидетелства. Затова не ги

публикувах в моята книга.

— Какво са се опитвали да направят? — Хуан остави лопатата на

земята, за да насочи цялото си внимание към Тенисън.

— Експеримент, който, ако проработел, щели да покажа т на

военния флот на САЩ. Идеята била да се използва магнетизъм, за да се

обвие кораб със светлина по такъв начин, че който го погледне, да не

може да види светлината, отразявана от неговия корпус. Зрителното им

поле щяло да мине над кораба по посока на др угата страна.

— Оптическа маскировка?

— Точно така. Качили системата на «Лейди Маргарет» и отплавали

от Филаделфия, където работели в пристанищен склад, собственост на

Тесла. С тях плавал и друг кораб, на който били наблюдателите.

Доколкото знам, някой си капитан Пейн от военния департамент.

— И какво се случило?

— Никой не е напълно сигурен. Все още плавали навътре в морето

встрани от плавателните коридори, когато «Лейди Маргарет» изведнъж

осветила небето със странна синя аура. Това продължило близо трийсе т

минути, после изгаснала. Когато отишли да проверят, яхтата вече я

нямало. Предположили, че е потънала.

— Докладвали ли са аномалии на техния кораб? Нещо свързано с

магнитни полета?

— Намекваш за историята на «Мохикан»?

Кабрило кимна.

— Разбира се, аз изс ледвах тази приказка колкото можах по -добре.

Нищо от онова, което екипажът е преживял, не се е случило с кораба на

наблюдателите, обаче трябва честно да призная, че те са плавали с

дървена шлюпка. Значи в Аралско море, а?

— Да. Какво, мислиш, се е случило?

Тенисън замълча. Очите му зад дебелите стъкла в рамка от коруба

на костенурка станаха безизразни и останаха вторачени в нищото.

— Професоре, какво има? За какво мислиш?

— Не съм сигурен — призна Тенисън. — Тази нощ «Лейди

Маргарет» изчезва. Това е сигурно . Казваш, че си я намерил в

Казахстан?

— В узбекската част на Арал.

С поглед, още впит в предмет, който само той можеше да види,

Тенисън каза:

— Никола умира през януари 1943 година. Носи се слух за нещо,

случило се по -късно същата година. По -точно през ок томври. Говори се

за друг проект на военния флот, включващ кораба «Елдридж».

Благодарение на дрънкането на Марк Мърфи, Кабрило знаеше

достатъчно по въпроса, за да каже:

— За филаделфийския експеримент ли говориш? Той е напълно

развенчан.

— Развенчан? — попита Тенисън, вперил гневен поглед в Кабрило.

— Ти току -що си намерил «Лейди Маргарет» в Узбекистан и си готов

да отхвърлиш историята на военен кораб, който изчезва във

Филаделфия и се появява в Ричмънд, Вирджиния? Слухът гласи, че

корабът се върнал в родно то пристанище, а някои моряци били

залепени за палубата в гротескни пози, други пък били полудели от

преживяното. — Той замълча, за да овладее чувствата си. — Извинявай,

Джон, но това е съкрушително. Има още толкова много други неща

около Никола, за които никога не бих могъл да пиша. Той е бил гений

по начина, по който и Айнщайн беше гений, но историята напълно го е

забравила, защото толкова от нещата, които е постигнал, са отхвърлени

като хипотези или слухове.

— И какво се случило във Филаделфия? — попита Хуан

внимателно, за да накара професора да продължи.

— Точно така. Филаделфия. Не много след смъртта на Никола ФБР

поема контрол върху част от имота му под личното ръководство на Дж.

Едгар Хувър. Претърсили хотелската стая, където е живял, така завзели

и негов имот на филаделфийското крайбрежие. Историята с военния

кораб «Елдридж» е глупост. Но си остава в основата на онова, което са

открили в склада край морето. Това, което се случило с «Елдридж» не е

интересно. Интересното е онова, което са намерили в скл ада на Никола.

Без съмнение Тенисън беше привлякъл изцяло вниманието на

Кабрило.

— И какво са намерили?

— Друг кораб. Който бил модифициран. Бил малък стар

миноносец, който Тесла купил с помощта на Уестингхаус. Твърдял, че

има нова концепция, с която този път оптическият камуфлаж ще

сработи. Обаче така и не успял да събере достатъчно пари, за да

завърши проекта и корабът с години висял в пристанището до

нахлуването на ФБР в склада. Прибрали всеки къс хартия, който

намерили, но оставили кораба. Никола умира доста задлъжнял на

общината, затова дават кораба на военния департамент, за да бъде

нарязан за скрап и да се платят дълговете.

— Откъде знаеш всичко това и защо никога не съм чел за него?

Тенисън се усмихна.

— Заради един малко известен договор от времето на Втората

световна война между американското правителство и мафията.

— Моля?

— Много добре ме чу. Нали разбираш, организираната престъпност

контролира пристанищата в северозападната част на страната от Бостън

до Уилмингтън, Делауер. За да работят пристани щата без проблеми, са

били направени някои отстъпки на влиятелни мафиотски босове,

включително Лъки Лучано, който е помилван и освободен от затвора

след войната заради своето сътрудничество.

— Какво общо има това с кораба на Тесла?

— Моряците първо се опит али да запалят парните котли, за да го

закарат в корабостроителница за рязане на скрап някъде по река

Делауер. Успели, но един от моряците, без да иска, включил

оборудването, което Тесла оставил свързано с корпуса на кораба.

Когато машината заработила, има ло двама души в помещението.

Единият бил срязан на две от неизвестна сила и долната част на тялото

му изчезнала. От там идва слухът за залепени за палубата на

«Елдридж» мъже. Говори се, че торсът на мъртвеца бил намерен

изправен върху палубата и подпрян на ръце, сякаш се опитвал да се

измъкне от нея.

Вторият изглеждал добре, но също бил мъртъв, кожата му била

побеляла като чаршаф. По -късно се установява, че желязото в кръвта

му било освободено от протеиновата си обвивка и токсичният шок го

убил. Тези двамат а се оказват много близки на местния мафиотски

началник, не мога да си спомня името в момента, но сигурно няма

нужда да казвам, че моряците и докерите се уплашили и не искали да

работят на кораба. Заплашвали с пристанищна стачка, докато военните

не се съгл асили да извлекат кораба на буксир и да го потопят в

Атлантика.

— Направили ли са го?

— Не са имали избор. Филаделфия е едно от най -важните

пристанищни съоръжения на военния флот както за строеж на кораби,

така и за ремонти. Не си заслужавало заради парите от скрапа на стар

кораб да се излага всичко това на опасност.

— Защо военните не са проучили машината, която е убила двамата

мъже?

— Сигурен съм, че са искали, но когато двайсет хиляди души

заплашват, че ще зарежат работата си, а съюзниците маршируват

нагоре по гръбнака на Италия и вече се трупат материали за

нахлуването в Нормандия, те взимат благоразумното решение да

запазят мира у дома.

— Как това, което току -що ми разказа, се превръща в историята на

военния кораб «Елдридж» и филаделфийския експеримент?

— През 1955 година авторът на странна книга за НЛО, Морис

Джесъп, получава писмо от човек, който се представя за Карлос

Алиенде. Алиенде се спира на Джесъп, защото в книгата си той твърди,

че НЛО се задвижват от електромагнетизъм и че през войната военния т

флот е правел експерименти с такива сили на кораб във Филаделфия.

Алиенде твърди, че изследванията се основават на Айнщайновата

Теория на еднаквите полета , макар че Айнщайн така и не успява да

примири всички природни сили в една елегантна формула, както прави

с относителността.

Пишат си известно време, докато Джесъп не осъзнава, че Алиенде

е маниак, и прекратява всички връзки с него. Никога не е установено

кой в действителност е Алиенде, но аз вярвам, че е бил на кораба на

Никола, когато тези двама мъже у мират толкова тайнствено, и раздува

невероятна история пред лековерния наивник.

Интересното е, че няколко години по -късно Службата за флотски

изследвания се свързва с Джесъп относно анотиран екземпляр от негова

книга, която някой им е изпратил. Той им съоб щава, че загадъчните

бележки са писани от Алиенде. През 1959 година Джесъп си урежда

среща с доктор Менсън Валънтайн, човека, който по -късно ще открие

варовиковата формация, наречена Улица Бимини 11 във водите на

Бахамите. Обаче Джесъп не идва на срещата. Открит е мъртъв в колата

си в Маями с маркуч от ауспуха, вкаран през прозореца. Тази последна

подробност дава храна на въображението на различните любители на

конспиративни теории. Твърдят, че не е самоубийство, а е убит от

френски агенти.

Кабрило се смръщи.

— Френски?

— Нали е конспиративна теория? — изсмя се Тенисън. — Тогава

защо да не са французите?

— Откъде научи историята за миноносеца и защо не си я поместил

в биографията?

Преди да отговори, пенсионираният учен стана от мястото си.

— Жаден съм. Хайде да си направим нещо за пиене, а после ще

свършим с пъна. Почти си го извадил.

Когато Тенисън се обърна, Кабрило вдигна сакото и нахлузи

раменния кобур, после го последва в кухнята, прекосявайки вътрешния

двор по ливадата зад къщата. Кухнята беше в задната част на къщата и

гледаше към градината и макар вътре да имаше «модерни» уреди,

хладилникът имаше вид на модернизиран сандък за лед, а кутията със

11 Валънтайн описва откритието си като „широка павирана улица от правоъгълни камъни с различен

размер“. — Б.пр.

свръхдълги кибритени клечки до печката означаваше, че газовият

котлон се пали ръчно.

Тенисън извади две кока -коли от хладилника и му подаде едната.

— Сигурен съм, че би предпочел бира, но аз не пия.

— Това също върши работа — успокои го Кабрило, отвори

ку тийката и отпи дълга глътка, едва сега осъзнавайки колко е

пресъхнало гърлото му.

Чу се звънецът на вратата и в главата на Хуан се мярна картината

как в пустинята, където не би трябвало да има наемен убиец, куршумът

улучва Юсуф.

— Очакваш ли някого?

— Всъщност не, но тази седмица имам рожден ден и непрекъснато

получавам подаръци от някогашни студенти и колеги — каза Тенисън,

докато бавно излизаше от кухнята. Хуан мина покрай него и надникна

през предния прозорец. Микробус беше спрял зад поршето. На него

бяха изрисувани букети. Пулсът му се успокои.

— Май някой ти е изпратил цветя.

— Вероятно бившата ми секретарка. Всяка година ми изпраща

божури.

Кабрило се премести, за да смени ъгъла и да огледа шофьора,

застанал на стълбищната площадка, но видя само малка ч аст от него и

намек за цвета на букета, който носеше. След това погледна отново

буса. Фирменият надпис гласеше: «Имперски цветари».

Взаимовръзките му хрумнаха толкова бързо, колкото можеха да

работят синапсите в мозъка му. Върмонт беше известен като Щата н а

Зелената планина. Ню Йорк, неговият съсед, беше известен с прякора

Империя. Никой цветар не би доставил пратка толкова далеч извън

щата. Биха звъннали на местна фирма да достави за тях букета или

каквото е поръчал клиентът. Някой, който е бил път чак от Ню Йорк, не

беше тук, за да достави цветя. В главата му изскочи името на Пьотър

Кенин и Хуан съобрази, че ако той използва местни бандити, за да

убият най-големия експерт по Никола Тесла в света, те са от Брайтън

Бийч, Ню Йорк, известен още като Малката Од еса.

— Уес! — изкрещя Кабрило, който се обърна и видя Тенисън вече

да се протяга към дръжката на вратата. — Недей!

12.

Тенисън завъртя топката и понечи да дръпне тежката врата

навътре, но тя се стовари в лицето му, когато цветарят я отвори със

силен ритник. Професорът падна назад върху пода само секунди преди

да се чуе заглушеното жужене на автоматичен откос, насечено от

приглушения пукот на два изстрела от Кабриловия със заглушител,

които запратиха фалшивия цветар в розовите храсти пред вратата.

Падането на Тенисън му бе спасило живота. Беше паднал на

земята, преди откосът да надупчи въздуха над главата му. Кабрило се

наруга, че беше закъснял с две секунди, за да предотврати нападението

срещу професора, макар да бе благодарен, защото Тенисън май се беше

отървал само с уплахата. Едва успя да му каже да се престори на

умрял.

В тишината, която настъпи, Хуан чу двама мъже да си говорят на

руски, докато бързаха през задния двор към кухнята. Когато стигнаха

до помещението, то беше празно, като се изключат тялото на Тенисън и

малък килим от разхвърляни жълти нарциси. Само по разбитата входна

врата се виждаха пурпурни пръски. Без те да знаят, Кабрило се криеше

зад палтата в килера до входната врата и гледаше през леко отворената

врата.

— Това той ли е? — попита единият от убийците.

Съучастникът му кимна.

— Точно така. Шофьорска книжка, издадена на Уесли Тенисън?

В килера Кабрило затаи дъх. Можеше само да се надява, че

Тенисън ще запази достатъчно самообладание, за да се престори

убедително на мъртъв. Единственият пр облем беше, че по него нямаше

кръв.

Единият от убийците изведнъж скочи на крака, сякаш беше обзет

от някаква мисъл.

— А къде е Владимир?

— Вероятно се е върнал в буса, за да вземе газовите бутилки, с

които ще изгорим къщата.

— Не мога да го видя през прозо реца на буса. Не е там!

— Ще проверя отпред — измърмори мъжът, застанал на прага. —

Ти се качи горе и провери спалните. След като намеря Владимир, ще

проверя мазето.

— Не забравяй да отвориш газовия клапан на печката.

Мъжът излезе през предната врата, а др угарят му започна да се

качва по стълбите. Той направи само няколко крачки навън и видя

останките на Владимир, проснати в лехата с рози, а мъртвите му очи,

вторачени в слънцето. Втурна се обратно в къщата, крещейки името на

своя колега. Щом влетя в коридор а, видя един мъж, седнал на близкия

диван. Изненадата му струваше онези три милисекунди, нужни на

Кабрило да забие куршум в челото му точно между очите.

Съучастникът му твърде късно осъзна, че нещо не е наред. Хуан стреля

втори път и на врата на руснака се появи червена дупка.

Кабрило погледна към трупа, който беше паднал върху краката на

Тенисън. Вдигна го и го пусна върху другия. Едва тогава коленичи до

Тенисън.

— Професоре, добре ли си?

Запитаният вдигна глава и го погледна в очите.

— Не, не съм добре. Ж ивея тих, достоен живот и само за пет

минути се оказвам с трима мъртъвци в розовата ми леха и фоайето на

къщата ми. Какво ще кажа на полицията?

— Не се тревожи. Имаш ли ръчна количка?

— В бараката за инструменти.

— Ще изкарам телата до микробуса и ще ги ск рия. Познаваш ли

някое хубаво усамотено място?

Тенисън се замисли за миг.

— Има стара кариера за чакъл, която сега е пълна с вода. Няма

водолази и рибари заради химикалите, останали след затварянето ѝ.

— Къде се намира?

— На около петнайсет километра южно от града. Пътят е лош.

Минава през гъста гора и не е ползван повече от трийсет години.

— Звучи чудесно — каза Кабрило. После подаде на Тенисън

ключовете от поршето.

— След като си опаковаш багажа, ще ме заведеш до кариерата.

— Да си събера багажа?

— Да. Ако останеш тук, животът ти няма да струва и пукната пара.

Моята Корпорация притежава хубав малък апартамент на остров

Антигуа. Можеш да отидеш там и да разпускаш на плажа, докато не ти

кажа, че вече си в безопасност и няма да има повече покушения срещу

живота ти.

Тенисън зададе традиционния въпрос:

— Защо тези хора искат да ме убият?

— Защото знаеш твърде много за Тесла.

Без повече приказки Кабрило натовари труповете в микробуса, а

Тенисън опакова дрехи и тоалетен несесер в малък куфар.

Изминаването на тези петнайсетина километра им отне четирийсет

минути. Кабрило подкара напред, следван от Тенисън в наетото порше.

Професорът натискаше клаксона веднъж, когато трябваше да завият

надясно, и два пъти за наляво.

Щом излязоха от главния път и поеха по едва видими те следи на

черен път през гората, скоростта им падна още. Три пъти им се наложи

да спрат и да разчистят отчупени клони, паднали върху пътя. Най -

накрая стигнаха до изоставената кариера за чакъл, сега пълна с вода.

Стари ръждясващи машинарии лежаха по брега на изкуственото

езеро. От административните сгради и стола за работниците бяха

останали полуразрушени и гниещи постройки. Кабрило слезе от буса и

надникна от брега в кариерата. Водата беше жълто -кафява и миришеше

на сяра. Не можеше да прецени колко е дълб ок изкопът, но се

надяваше, че ще покрие буса изцяло.

Сложи камък върху газта, включи на първа и се дръпна, гледайки

как бусът се стрелна напред, излетя над ръба, падна във водата с

неопределен плисък и започна бавно да потъва във воднистата тиня.

Кабрило се отпусна на една скала и потъна дълбоко в мисли,

докато разсеяно очакваше бусът да се скрие напълно. Знаеше кой и

защо е наел убийците, но имаше и други въпроси, очакващи отговор.

Аматьори, каза си той. Защо му е на Кенин да изпраща тройка

аматьори?

13.

Когато мачтата се издигна от водата, подобно на издайническата

гръбна перка на акула, тя с лекота режеше вълните, без да оставя

килватер от пенещ се океански фосфор, никаква следа, освен кратко

проблясване, невидимо, освен за най -обиграните очи. Левиатан се

показа, но въпреки това остана скрит в своето водно царство.

На 12 метра под това тънко метално стъбло лежеше едно от най -

унищожителните оръжия, създадено някога от човека. Наименувана

«Акула», тази руска подводница беше истински морски хищник. Дълъг

повече от футболно игрище и с водоизместимост дванайсет хиляди тона

под вода, този преследвач и убиец разполагаше с множество торпедни

апарати, ракетни установки и сонарна уредба, способна да открие и

най-слабия звук на далечни разстояния. Екипажът ѝ се съ стоеше от 73

души с капитан Антон Патронов.

Патронов беше толкова рус и светлокож, че на пръв поглед

изглеждаше албинос. Вирнатият му нос приличаше на обърната

двуцевка и му придаваше известно свинско излъчване. Устата му беше

твърде бърнеста, а ушите прил ичаха на карфиол от годините му като

боксьор в някогашната съветска военноморска академия. Не беше

много висок, но имаше широки рамене, които крепяха заострената му

глава, завършваща с перчем сламеноруса коса. Онова, което му

липсваше като мъжки чар, той к омпенсираше със способности и

безскрупулност.

За да може да остане в морето, вече два пъти беше отказвал

повишение и тъй като преди години се оказа най -младият капитан на

подводница в съветския флот, имаше по -голям опит от всеки друг като

подводничар.

Патронов точно излизаше от кубичната си каюта, когато по

комуникационната линия дойде съобщение за важна грама. После по

високоговорителите на вътрешната уредба се чу: «Капитанът в

радиорубката. Шифрирана радиограма само за вашите очи».

— Направете път — изръмжаваше той от време на време, докато се

придвижваше назад към радиорубката. Говореше с нисък дрезгав глас с

басови интонации, който на мига вдъхваше уважение. Моряците и

офицерите веднага се притискаха към стените на тесния проход, за да

улеснят придвижван ето му.

Радиорубката беше затворено пространство, направено по -

гостоприемно за техниката, отколкото за хората, които я обслужваха.

Въпреки това двама млади радисти някак си се бяха натъпкали вътре.

Единият беше със слушалки на врата, а другият, седнал наза д колкото

позволяваше помещението, превеждаше бързата радиограма.

— Бяхме по следите на една «Охайо» — каза Патронов, когато

застана на прага. — Кажете ми, че това е по -важно.

«Акула» преследваше подводница клас «Охайо» — един от

стълбовете на американскот о ядрено сдържане, когато я повикаха по

късовълновото радио да изплава на повърхността за прием на данни.

— Шифровано е — отговори радистът, без да гледа капитана в

очите, и му подаде тънката хартия през рамо, надявайки се, че той ще я

вземе и така неговат а вина за прекратяването на преследването на

вражеската подводница ще бъде измита.

Капитанът грабна листа от ръката на моряка, разтвори го, за да

види подателя, и изруга:

— Кенин! Мамка му, още от академията ми досажда.

— Капитане? — От тона на младия моря к беше очевидно, че не е

очаквал подобно неуважение към командващия флота.

— Хайде, Павел, успокой се. Когато дойде време да ти закачат

капитанските пагони, ще ме ругаеш десет пъти повече, отколкото аз

първия си командир.

— Да, капитане… ъъъ… не, капитане… искам да кажа… —

Младият радист благоразумно млъкна и впери поглед в радиостанцията.

Вторият радист се завъртя със стола си и попита:

— Ще прихванем ли отново американците?

Патронов го стрелна с такъв поглед, че го завъртя обратно със

стола и той също впе ри поглед в оборудването.

— Първия път търсенето ми отне седмица, а сега сигурно толкова

ще ми отнеме дешифрирането на проклетото съобщение.

Трябваше му почти час да дешифрира дългото цяла страница

послание. Тъй като това беше частно съобщение между двамат а,

трябваше да използва друга кодова книга, която Кенин беше раздал

само на своите най -верни последователи. Патронов знаеше, че подобна

книга притежава и капитан Сергей Карпов. Карпов в момента

патрулираше с подводен ракетоносец тип «Тайфун» с двайсет

интерконтинентални балистични ракети с ядрени бойни глави.

Патронов го познаваше добре и знаеше, че ако Кенин нареди тайно

изстрелване, той ще натисне червения бутон колкото може по -бързо и

по-силно.

В интерес на истината, Патронов също би го направил.

Сега, когато Китай израстваше като световен лидер, а Америка

вече не искаше да изпълнява ролята си на суперсила, се отваряше

празнина, от която човек като адмирал Кенин можеше да се възползва.

След това драконът и белоглавият орел щяха под някаква форма да си

уредят сметките, но в крайна сметка мечката щеше да се окаже

победител.

Патронов прочете за втори път дешифрираното съобщение и

натисна бутона на интеркома, който го свързваше с мостика.

— Тревога. Първият помощник в капитанската каюта. Кормчия,

курс 235. Кур сът ще бъде доуточнен по -късно, когато стигнем до

решение. Скорост: най -пълен напред. Американецът вече не е мишена.

Повтарям, американецът вече не е мишена.

Седем секунди по-късно първият помощник почука на вратата на

капитанската каюта.

— Влез.

Павел Ренко прекрачи прага и застана мирно, изпънат като кол,

докато капитанът не му посочи стол да седне. Младият мъж беше

напълно различен като физика от капитана. Беше красив като лице от

рекламен плакат, милиметри по -нисък от максималната височина на

приеманите в подводните войски и имаше физиката на фехтовач —

слаб, с широки рамене и тясна талия.

Патронов го гледа известно време мълчаливо, а грозната му

физиономия не издаваше нищо. Въздъхна, сякаш беше взел някакво

тежко решение.

— Капитан Ренко, възложено ми е да ти кажа, че никога повече

няма да плаваш като първи помощник -капитан.

Сините очи на Ренко се ококориха от изненада и шок, а устата му

зина.

— Адмирал Кенин ми прати радиограма, че след този патрул ти ще

командваш своя подводница. — Патронов стана и му протегна ръка над

малкото

бюро,

което

заемаше

четвърт

от

пространството

в

капитанската кабина. — Поздравления, колега!

За частица от секундата лицето на Ренко се промени от

пепелявосиво от страх в сияещо от триумф. Той отвърна на

ръкостискането на капитана , усмивката му ставаше все по -широка и по-

широка, докато накрая повече не можеше да се сдържа и изригна:

— Направо не мога да повярвам. Дори не знаех, че съм предложен

за повишение!

— Не си — отговори ледено Патронов, докато сядаше обратно на

мястото си. Х ладният му тон смъкна температурата в помещението с

двайсетина градуса и усмивката на Ренко избледня.

Той се отпусна неуверено на стола си.

— Капитане?

— Нека ти разкажа една история — започна Патронов с

обезоръжаваща любезност, сякаш хладината отпреди сек унди беше

някакъв мираж. — Преди осемнайсет месеца, преди ти да дойдеш в този

екипаж, ни бяха възложили да играем ролята на водолазна платформа

по време на спасителна операция. Действието се развиваше близо до

източното крайбрежие на Съединените щати, но и звън техните

териториални води. Бяхме на боен пост в продължение на седмица и

водолазите извадиха разни части от потънал кораб. — Той изпревари

въпроса на своя подчинен, като добави: — Адмирал Кенин така и не ми

каза, затова нямам представа какво са демонт ирали от останките.

Всичко, което знам, е, че те бяха на стотина години и Кенин смяташе,

че заради тях си заслужава рискът да бъдем открити от бреговата

охрана или военния им флот. Току -що получих съобщение от адмирала,

че една група проявява интерес към о станките и може би скоро ще се

спусне при тях.

— Коя е тази група?

— Американски наемници — отговори Патронов с явно

отвращение. — Първия път, когато бяхме там, беше решено да не

разрушаваме останките, за да не привлечем ненужно внимание. Сега

Кенин иска д а ги разрушим с няколко торпеда. За да направя това, се

нуждая от помощта ти като първи помощник, както го изисква

правилникът, за да изстрелям бойни муниции.

— И ако се съглася, ще бъда повишен?

— Едната ръка мие другата.

Ренко поглади широката си брадичк а.

— Предполагам, че нито това действие, нито гмуркането преди

това на водолази не са били разрешени от Върховното командване на

военния флот?

— Сигурен съм, че неколцината най -близки до адмирал Кенин

знаят. Но за да отговоря на въпроса ти — не, тази опера ция ще бъде

напълно извън правилника.

— А наемниците?

— Според Кенин не могат да ни открият, да не говорим да се бият

с нас. Ще се промъкнем ниско и бавно, ще забием две УСЗТ 80 12 в

останките и щ е се измъкнем, преди да са разбрали, че сме били там.

Ако случайно има водолази на дъното — лош късмет за тях. Е, Павел,

какво ще кажеш? Искаш ли на трийсет и една да си капитан? Между

другото, това ще ти даде две години преднина да подобриш моя рекорд

12 Универсално самонасочващо се електрическо торпедо. — Б.пр.

по продължителна служба.

Ренко стана и протегна ръка на командира си.

— С вас съм, капитане.

— Много добре. Вдигни по тревога торпедния отсек, да заредят

две от тръбите с противолодъчни торпеда. Дотам ще плаваме почти три

дни, но искам да знам, че са там гото ви за стрелба.

— Слушам.

Патронов написа няколко цифри на лист хартия.

— Това е джипиес разположението на останките. Уточни ги отново

и начертай новия ни курс. Продължете с пълен напред.

— Слушам — повтори Ренко, завъртя се на пети и излезе от

каютата.

Патронов беше сигурен, че помощникът му е развълнуван от

перспективите, но от друга страна, яка сделка с дявола обещава много.

Лошото е, че човек научава цената много по -късно.

14.

— Ти си самото олицетворение на скуката — каза Макс, излизайки

от асансьора в задната част на командния център.

Кабрило остави чашата с кафе в специалната вдлъбнатина,

вградена в подлакътника на креслото на Кърк, централния команден

пулт в средата на наблъсканото с електроника пространство с нисък

таван. На главния видеоекран се в иждаше мрачна картина, излъчвана от

влачената с въже безпилотна подводница, която записваше с камерите

си близо до дъното на Атлантика на сто метра под тях. Трудно можеха

да се различат подробностите, докато камерите оглеждаха неизвестния

потънал кораб.

— Позна — отговори той. — Проверихме двайсет и осем останки

подред и двайсет и осем пъти ядец!

— И така, какво търсим? — попита Макс, докато прекосяваше

помещението с поднос, пълен с храна. Остави го до лакътя на Кабрило.

— Между другото рибени такоси. И сал са фреска13. Обаче внимавай,

готвачът скри една люта чушка!

— Благодаря, направо умирам от глад! — Кабрило отхапа и

погълна половин тако, като същевременно успя да опази ризата си

чиста, когато то се разпадна. — Това, което виждаме, разбира се, ако

дългият ми опит не ме лъже, е бостънски рибарски кораб, потънал през

6 0 - т е г о д и н и .

— Значи не е нашата цел?

— Няма нищо общо. Знаеш ли колко останки на потънали кораби

има пред източното крайбрежие?

— Около три хиляди и петстотин — отговори Макс. — И повечето

са струпани между Ричмънд, Вирджиния и Кейп Код. По -малко от

четвъртината са разпознати. Това ни изправя пред нуждата да ровим из

много копи слама за една -единствена игла.

— И дори по-лошо.

13 Зеленчукова смес, която може да се използва и като гарнитура и сос за други ястия. — Б.пр.

През дните, откакто Кабрило се бе върнал на кораба след

злополучната среща с Уесли Тенисън, «Орегон» оглеждаше морското

дъно със странично сканиращ сонар, търсейки тайнствения миноносец,

който според професора бил модифициран от Ник ола Тесла. Мърф и

Стоун бяха изработили параметрите на търсенето и ги бяха наложили

върху координатна мрежа, на която бяха нанесени корабните останки в

района. Все пак имаше и добри новини. Тъй като в тези води се ловеше

интензивно риба, всички подводни пр епятствия като скали, зъбери и

потънали кораби бяха ясно отбелязани, макар и рядко идентифицирани

с име.

Това означаваше, че разполагат с четирийсет възможни кандидати

за проучване чрез своята безпилотна подводница, кръстена «Малкия

дебелак» на подобна маш ина от филма «Бездната». Спокойно можеха да

не обръщат внимание на кораби с дървени корпуси и скални формации,

като първо проучваха всеки обект с магнитометър, за да установят

наличието на метал. Щом откриеха останки с метален корпус,

започваше трудоемкият процес по спускане на подводния робот с

големината на куфар през лунния басейн в кила на кораба и визуален

оглед на обекта. Идентификацията се затрудняваше допълнително,

защото повечето от останките бяха окичени с парчета от риболовни

мрежи, откъснати от траулерите, обикалящи моретата. Мрежите не само

ги закриваха, но и представляваха опасност за безпилотната

подводница, която можеше да се оплете в тях.

Хуан натисна един от бутоните върху вградения в подлакътник на

креслото пулт за управление.

— Кабрило до лунния басейн. Ерик, този е трепач. Прибери

«Малкия дебелак» от водата и ще проверим цел номер двайсет и три.

— Слушам, Председателю.

— Кормчия, щом безпилотният апарат се върне на борда, курс 185,

скорост двайсет възела. — Това беше твърде далеч от макси малната

скорост на кораба, но тук водите бяха твърде оживени и нямаше да е от

полза да покажат истинските възможности на «Орегон». Всъщност

двайсет възела също изглеждаха непостижими за стар товарен кораб

като него, но и това беше част от сложната му маски ровка. —

Следващата възможна цел е на двайсет мили от тук.

Хуан си потърка очите.

— Не мога да повярвам, че Дърк Пит си е изкарвал хляба така.

Ужасно е скучно.

— Хората са различни — отговори Макс. — А и двамата знаем, че

в биографията му няма много скука.

— Между другото, как така емирът не е прегракнал да се оплаква,

че не сме там да го защитаваме?

— Извадихме късмет. Играе си на рафтинг със саудитски принц и

мексикански телекомуникационен милиардер. Ако можеш да наречеш

рафтинг свързването на три луксозн и яхти. Линда ми каза, че се

опитвали да се надцакват с пищни вечери. Всеки имал специален

главен готвач и с хеликоптер им карали продукти от Хамилтън. Линда

влязла в гугъл, за да провери едно от вината, и открила, че е продадено

преди четири години на тър г за десет хилядарки.

— Кашонът?

— Бутилката. Тримата и компанията им от девици на възраст за

омъжване излочили осем!

— Възраст за омъжване? — изненада се Кабрило.

— Прилагателното е мое. Линда се изрази много по -

недвусмислено. Дори ми се стори, че използв а «уличници». — Хенли се

изкиска. — Що се отнася до външния вид, няма много жени, които

могат да я накарат да ревнува. Сега при тях има шест и тя никак не е

доволна. Каза, че имаме още два дни, преди да прекратят малкото си

парти, после емирът потегля за Б ермудите. Ако не намерим останките

до утре следобед, трябва да прекратим търсенето и да се заемем с

охраната на нашия уважаван приятел в продължение на две седмици. И

то на един от най -безопасните острови в света! След това ще се върнем

тук, за да продължи м търсенето.

— Какво смяташ, че ще намерим?

— Нямам представа, но щом Пьотър Кенин се интересува, не може

да не си заслужава.

От вградените в стените високоговорители се чу гласът на Ерик

Стоун:

— «Малкият дебелак» е прибран на борда и вратите на лунния

басейн са затворени.

— Кормчия — обади се Хуан.

— Заемам се, Председателю.

Хуан превключи картината на главния екран към видеокамерите на

мостика и я увеличи толкова, че се получи почти панорамен изглед към

океана. Под оловното небе водата беше развълнувана , а в далечината се

виждаха тъмните пердета на леещ се дъжд. На хоризонта се очертаваха

силуетите на два кораба — единият плаваше на юг, а другият на север.

Когато «Орегон» ускори, плаването му се стабилизира и постоянното

люлеене, на което беше подложен, докато дрейфуваше над останките на

потъналия стар траулер, избледня.

Хуан излапа втория тако и неочаквано ахна. Лицето му се зачерви

и задиша усилено през устата.

— Призрачното чили? — осведоми се Макс благо.

— Да — успя да вдиша Кабрило, а от очите му се стичаха сълзи.

— Неприятно ми е, че трябва да ти го кажа — лековато отбеляза

Макс, поставяйки ръка върху рамото на Председателя, докато той се

опитваше с въздух да успокои измъчения си език, — но е отмъщение за

това, че снощи добави сол и пипер към рулото «Стефани». Главният

готвач каза, че е сложил достатъчно подправки, но ако ти искаш по -

пикантна храна, той с готовност ще изпълни желанието ти. Така че

наслаждавай се.

После се измъкна от командния център, оставяйки Председателя

буквално неспособен да отгов ори.

Час по-късно се озоваха на мястото, където картите посочваха

препятствие на морското дъно. Спуснаха странично сканиращия сонар

и антенна решетка на буксир близо до морското дъно и направиха

акустични снимки на околността. Много често препятствията,

независимо дали естествени или изкуствени, бяха точно на местата,

които картите посочваха, обаче картографирането на морското дъно не

беше първостепенна, второстепенна или дори третостепенна задача на

«Орегон». Затова тяхната екипировка не можеше да се сравн ява с тази

на Националната агенция за морско и подводно дело — НАМПД, или

НОАА — Националната океанска и атмосферна администрация, и им

отнемаше време, докато намерят целта. В този случай правиха тегели

един час ту на север, ту на юг над ивицата дъно, точн о както

грижливият собственик на морава всяка неделя я коси. Сканирането

насам-натам опъваше нервите на Кабрило и подлагаше търпението му

на изпитание.

Най-сетне след втория час безплодно търсене на екрана се появи

обект, който започна да отразява сонарнит е вълни обратно към

антената.

Хуан усети прилив на адреналин, както става с всеки ловец, щом

види плячката си. Очакването се превърна в горчиво разочарование,

когато сонарът разкри обект, дълъг поне сто и петдесет метра и с

толкова странни форми, че можеше да бъде само скала, стърчаща от

иначе равния континентален шелф.

Още един провал, каза си той. Натисна бутона на интеркома.

— Ерик, ще перифразирам Наполеон: всичко зависи от това да

уловиш мига. Тръгвай, но остави сонара на буксир, защото следващият

обект е само на пет мили.

Въжето на тегления на буксир сонар беше много по -здраво от

пъпната връв на безпилотната подводница, така че можеха да го

оставят във водата, докато плаваха към следващата отметка в

координатната решетка. Обаче трябваше да поддържат ск оростта под

петнайсет възела, за да не го излагат на прекалено големи сътресения.

— Слушам.

— Курс 219, скорост петнайсет възела.

От асансьора излезе с ленива стъпка Марк Мърфи, облечен в

тениска, имитираща петна от кръв. Надписът на гърдите му гласеше:

«Добре съм». Макар че ходеше, младият технически гений беше

заровил нос в айпада си.

— Време беше — посрещна го Хуан. — Трябваше да ме смениш

още преди десет минути.

— И двамата знаем, че нямаше да излезеш от контролния център,

докато не установиш местонахож дението на последния обект. Аз

слушах комуникациите и дойдох, когато го засече.

Хуан се намръщи, защото се почувства прекалено лесно разгадан.

— Добре. Трябва да те предупредя, че антената е още във водата.

— Добро утро. Нали току -що ти казах, че слушах ко муникациите.

— Много си докачлив — подхвърли Кабрило.

— Извинявай, шефе. Един приятел от Бъркли ме помоли да

рецензирам статията му, но всичките му заключения са погрешни и

колкото и да се опитвам, не мога да го накарам да разбере.

— Може би не обича да го поучават.

— Че кой обича — ухили се Марк.

Хуан прекара остатъка от деня в административна работа, вечеря с

Еди Сенг и Франклин Линкълн и изгледа един филм в каютата си,

преди да си легне. По време на дежурството на Марк бяха проверили

още пет обекта и как то преди това, не можаха да открият кораба на

Тесла.

Разполагаха с още един ден, преди да се насочат към Бермудите. В

голямата схема на случващото се празнината от две седмици, през

които щяха да пазят емира, не бяха от голямо значение, но Хуан

чувстваше, че времето го притиска. Кенин беше започнал да замита

следите си. Първо в Казахстан, после с професор Тенисън. Ако това

беше планирано, щеше да унищожи и експерименталния кораб на Тесла.

Разбира се, ако знае за него, но Хуан беше уверен, че руският адмирал

знае.

Не беше чудно, че сънят му е неспокоен.

Звънът на телефона на нощното шкафче го събуди.

— Ало — измърмори той. Изкашля се, за да прочисти гърло, и

опита отново: — Кабрило.

— Председателю, Ерик се обажда.

— Да, Стоуни, какво има?

— Мисля, че го намер ихме.

Хуан погледна и видя, че е пет часът. Слаба слънчева светлина

проникваше покрай пердетата, закриващи илюминаторите на каютата

му.

— Тази сутрин в колко часа започнахте? — попита той, стъпвайки

на пода.

— Работихме цяла нощ. Решихме, че търсим толкова дълбоко, че

ще са ни нужни халогените на безпилотника, а и трафикът на кораби

беше слаб.

— Къде сме?

— Трийсет и втори обект.

Хуан знаеше, че това ги поставя на около двайсет мили източно от

Оушън Сити, Мериленд. Почти в идеалния център на координатната

решетка за претърсването, която Ерик и Марк бяха начертали.

— Добра работа — отбеляза той.

Стоун знаеше какво има предвид Хуан.

— Честно казано, не беше ядрена физика, но въпреки това

благодаря.

— Огледахте ли го? — попита той, притиснал слушалката с буза,

докато същевременно навличаше чорапа на чуканчето си.

— Сега «Малкият дебелак» е долу. Прилича на малък военен кораб

от 30-те години с някои странни модификации. Сякаш върху цялата

палуба е построена клетка, която покрива надстройката и мостика

включително .

— Какво е състоянието на останките?

— Корабът лежи почти изправен на дъното. Има строшени места,

но като цяло е в много по -добро състояние, отколкото човек можеше да

очаква. Проблемът е, че върху останките има няколко откъснати

рибарски мрежи и не искам да доближавам «Малкия дебелак» твърде

много, за да не скъсам «пъпната връв».

— Добре, уведоми хората край лунния басейн, че слизам, и събуди

Майк Троно. — Троно често ставаше обект на шегите на останалите,

защото беше единственият ветеран от военновъздушни те сили в

екипаж, където преобладаваха представители на военния флот. Беше

служил като параспасител в авиацията — един от онези, чиято задача е

да минават зад противниковите линии, за да измъкне свалени пилоти.

Беше служил първо в Косово, после в Ирак. Осв ен това беше

единственият друг водолаз, освен Председателя, който имаше

сертификат за гмуркане с използването на тримикс: кислород, хелий и

азот. С негова помощ можеха да се спуснат до дълбочината, където

лежеше миноносецът.

— Отивате да поплувате?

— Не можем да рискуваме «Малкия дебелак», но себе си мога.

Събуди и Еди. Искам да дойде с нас, когато се спуснем с «Номад».

Кабрило затвори телефона, облече вчерашния кат дрехи и се отби

за малко в банята.

Най-голямото единично пространство, освен главния трюм в

«Орегон» беше трюмът с лунния басейн, откъдето спускаха

подводниците във водата. Когато не ги използваха, те стояха на

стойките си близо до отвора. Беше осветен с ярки бели светлини, които

хвърляха отраженията си върху черната вода, която се плискаше в

отвора с размерите на плувен басейн в долната част на кила.

Подготвителен екип работеше върху «Номад 1000», по -голямата от

двете миниподводници. Тя беше единствената, оборудвана с въздушен

шлюз. «Номад» приличаше на бял ромб с три малки илюминатора

отпред, съчетаващи се с индустриалната плетеница от баластни

цистерни, движители, комплект акумулатори и чифт зловещи на вид

механични ръце, завършващи с щипки, които можеха да вдигнат най -

нежния корал или да разкъсат стоманен лист. Беше конструирана за

шест човека и пределна дълбочина на гмуркане триста метра. По -

малката подводница, «Дискавъри», беше като спортна кола в сравнение

с по-големия си братовчед, който приличаше на товарен камион. Хуан

обаче искаше да разполагат с въздушния шлюз, в случай че нещо се

обърка. Той и Майк можеха да се затворят в шлюза и да декомпресират,

ако се наложи подводницата да изплува бързо. Естественият песимизъм

на Кабрило го правеше отличен организатор, който винаги планира

непредвидените случайности. Макс обичаше да го закача заради

неговите планове с а), б), в). Много от тях бяха налудничави, но така

или иначе бяха спасили много повече операции, отколкото Хенли бе

склонен да признае.

В един от ъглите на подобното на пещера помещение инженерите

подготвяха най -високотехнологичните водо лазни екипи в складовете на

«Орегон». Колкото по -враждебна е околната среда, от толкова повече

оборудване се нуждае човек, за да оцелее. Ако оставиш някого на

тропически остров, ще може да се оправи само с бедрена препаска.

Мястото, накъдето се бе отправил Кабрило, беше не по -малко

враждебно към човешкия живот от открития космос. Поради

увеличеното налягане на дълбочина повече от сто и двайсет метра

азотът, който съставлява голяма част от въздуха за дишане, щеше да

насища кръвта и да предизвика азотна упойк а, или дълбинния възторг,

както беше още известна. Това беше обезсилващо чувство на еуфория,

която прави и най -простите задачи невъзможни. За да се попречи на

това, по-голямата част от азота във въздуха, който Кабрило и Троно

щяха да дишат, беше отстранен и заменен с неразтворимия газ хелий.

Тази смесица се наричаше тримикс, защото съдържаше и малко азот, за

да се предотврати друг проблем, известен като Нервен синдром на

високото налягане.

Освен всичко друго щяха да носят и малки патрони с аргон, за да

наду ят сухите си водолазни костюми. Аргонът отвежда топлината

много по-бавно от хелия или обикновения въздух, а температурата на

дъното беше около четири градуса, така че заплахата от хипотермия бе

винаги налице. С една дума, всеки от тях щеше да се натовари с по

шейсет и седем килограма екипировка.

— Добро утро, Хуан — поздрави го Майк Троно. Той беше на

трийсет и четири, строен, с права кестенява коса. — Така и не успях да

те попитам хареса ли ти Върмонт?

Троно беше родом от Щата на Зелената планина.

— Красиво е, но пътищата са ужасни.

— Да, дупки, пукнатини и бабуни от студа. Никак не ми липсват.

— Готов ли си?

— Шегуваш ли се? Умирам за гмуркане сред останки. Прекарах

последната си отпуска в проучване на «Андреа Дориа» 14.

— Вярно. Кърт Остин ли беше водач на групата?

— Да. За него беше второ гмуркане до нея.

Прекъсна ги глас с шлифован английски акцент:

— На борда на този кораб има прекалено много ВИП лично сти.

— Здравей, Морис — поздрави Хуан главния стюард на «Орегон».

Макар едва да минаваше пет сутринта и новината за откритието да

се бе разпространила само преди петнайсет минути, пенсионерът от

Кралския флот беше облечен както винаги свръх елегантно: съвъ ршено

изгладени черни панталони, снежнобяла риза и толкова добре лъснати

обувки, че биха засрамили и почетна рота от морски пехотинци.

През дясната му ръка, с която държеше сребърен поднос за

сервиране с капак, беше прехвърлена бяла кърпа. Остави каната с черно

кафе, която носеше в другата, и вдигна капака. Апетитната миризма на

бъркани яйца и селска наденица прогони соления аромат на морето,

който изпълваше трюма за подводници.

След като се нахраниха, двамата мъже се съблякоха, сложиха си

водолазно термобе льо и чорапи. След това дойде ред на сухите

водолазни костюми «Ърсют Кордура FZ». Те бяха конструирани като

едно цяло, като оставяха само лицето открито. То щеше да бъде

защитено от водолазни шлемове с интегрирано комуникационно

оборудване. Компютъризиран гласов модулатор щеше да се грижи за

намаляване на последствията от вдишването на хелий, но и двамата

щяха да говорят така, сякаш озвучават рисувано филмче за Мики Маус.

Докато те се обличаха, Еди бе провел тестовете преди гмуркане и

миниподводницата «Нома д» беше спусната на вода. Към твърдата

обвивка на подводницата бяха монтирани допълнителни резервоари за

тримикс, така че двамата водолази нямаше да използват своите запаси,

докато стигнат дъното.

— Готов ли си? — попита Кабрило своя партньор.

— Да тръгвам е.

14 Италиански пътнически лайнер, потънал пред бреговете на Масачузетс след сблъсък с друг кораб.

— Б.пр.

Хуан отправи към Майк универсалния водолазен знак «всичко е

наред», като опря показалеца си в палеца, после си сложи шлема. Майк

направи същото. Двамата вдишаха няколко пъти предпазливо, след

което направиха нужните според тях корекции.

— Добро утро на екипа веселяци — поздрави ги Макс Хенли от

мястото си в командния център.

— Много смешно — имитира го Хуан раздразнено, но това остана

незабелязано заради комичния му тон.

— За сведение: ще има лек вятър, а вълните няма да са повече от

шейсет сантиметра. Н о не бива да забравяте, че от юг ще си имате

работа с течение пет възела. Ако не внимавате, може да имате

неприятности.

— Разбрано — казаха едновременно Хуан и Майк.

— Шофьоре, готов ли си? — обърна се Хуан към Еди Сенг.

— Само кажи кога.

— Влизаме.

Двамата с Майк си показаха със знаци, че всичко е наред, и съвсем

без церемонии се потопиха във водата. Бързо надуха костюмите си и

регулираха плаваемостта, така че се зареяха малко под повърхността

като огромни медузи. Намериха ръкохватките отстрани по «Номад» и се

включиха във външните резервоари с тримикс, за да икономисват

бутилките на гърбовете си.

— Да тръгваме.

— Дръжте се здраво. Освобождавам «Номад». — И след малко. —

«Номад» свободен.

Около подводницата водата се разпени, когато Еди продуха

баластните ц истерни и започна да ги пълни с вода. Скоро

миниподводницата започна гмуркането си към дъното и тайната, която

може би беше скрита в стария миноносец.

Кабрило усещаше как налягането върху водолазния му костюм

нараства и знаеше, че ще стигне до шест атмосфе ри на квадратен

сантиметър, когато се озоват на дъното до останките. Не спираше да

добавя аргон, за да не позволи на костюма да го притиска. Сега ниската

температура не беше проблем, но постепенно щеше да започне да

прониква през защитните слоеве и да изсм уква топлината първо от

кожата му, а после и от цялото му тяло.

Със спускането сиво -синята вода започна да отстъпва на

тъмносиня като нощното небе и накрая до откровено черна, докато

слизаха все повече и повече. Спускането им не създаваше усещане за

движение, като се изключи постоянно засилващото се течение, което

носеше тропическите води покрай източното крайбрежие на Щатите и

от там към Северна Европа.

Хуан непрекъснато наблюдаваше екипировката си, проверяваше

клапаните и водолазния си компютър за часа, д ълбочината и други

подробности. Освен това се свързваше с Макс и Еди на редовни

интервали и чрез визуална връзка се уверяваше, че партньорът му е

добре. Навсякъде неточността може да ти струва живота, но при

водолазите тя е смъртоносна.

— Стигате дъното сл ед петнайсет метра — обяви Еди.

— Ще включа светлините.

Колкото и силни да бяха, ксеноновите лампи, монтирани в

предната част на подводницата, пробиха мрака само на пет -шест метра

от нея. Но това беше достатъчно да се види, че океанът е пълен с

подобни на снежинки частици органична материя, които непрекъснато

се спускаха от повърхността на водата, още по -многобройни заради

течението. Кабрило беше виждал този феномен много пъти, но сега му

се стори като истинска снежна виелица.

— Видимостта се прецака — оплака се Майк.

— Повтори — обади се Макс по радиото.

— Няма видимост — бавно произнесе Хуан.

— Разбрах — нулева видимост.

— На петнайсетина метра сме от кораба — каза Еди.

— Виждам го на лидара. Плавателният съд е дълъг двайсет и

четири метра. Виждам поне шей сет метра риболовни мрежи, увити

около корпуса.

От корпуса се вдигна облак тиня, когато Еди, без да иска, даде

малко повече газ.

— Опа! Извинете ме.

Подводницата изпълзя от кълбящия се облак пясък, който

Гълфстрийм, изглежда, отнасяше. Кабрило видя за пръв път останките

със собствените си очи. Старият военен кораб изглеждаше не по -малко

призрачен и отчаян от всеки потънал съд, който беше виждал. А с тези

гниещи мрежи, поклащани от течението, приличаше на стар замък,

покрит с паяжини. Почувства да го полазва т тръпки, които нямаха

нищо общо с околната температура.

Самият кораб беше тесен, с подобен на копие нос и добри

пропорции на надстройката и единствения подвижен димоход малко по -

назад от мидела. Нямаше име, но под натрупаните като скреж морски

организми п о корпуса близо до клюза за главната котва се виждаше

изписан номер 821. Корабът стоеше на равно дъно. Не се виждаха

строшени стоманени плочи по бордовете, обаче по надстройката имаше

следи от разрушение. Някои от палубите също бяха рухнали под

седемдесетг одишното въздействие на солената вода.

— Момчета, включете камерите на шлемовете, за да можем и ние

да виждаме — поиска Макс.

Хуан включи камерата и челника си. Майк направи същото. Когато

наближиха още, започнаха да различават допълнителни подробности.

Ху ан видя странната клетка, която Ерик бе споменал. Металната

конструкция сякаш се спускаше малко под товарната линия и

обгръщаше целия кораб. На практика това беше клетка с отвори,

широки около шейсет сантиметра. Щеше да се окаже трудна работа да

се мине през нея, за да се проучи корабът.

Имаше наистина нещо странно в тази клетка, чието предназначение

дори не можеше да предположи. Точно в този момент му хрумна.

Останалата част от кораба беше ръждива и обрасла с морски организми,

клетката блестеше и нито един морски организъм не се бе опитал да я

направи свой дом. Нямаше миди като колониите, които покриваха

палубата, по нея не висяха морски звезди, липсваха дори коралови

полипи. Сякаш морските обитатели се плашеха от тази метална клетка.

— Майк — каза Хуан, — вземи проба от тази клетка. Приоритет

номер едно.

— Разбрано. Искаш проба от клетката — повтори Троно заповедта,

за да няма някакво объркване.

Еди спусна «Номад» на морското дъно на около три метра от

потъналия кораб. Кабрило и Троно превключиха на собстве ните си

бутилки с тримикс, изчакаха минута, за да се уверят, че имат постоянен

приток на въздух за дишане, после се оттласнаха от миниподводницата.

Еди бе разположил «Номад» така, че ги предпазваше донякъде от

силното течение, затова и лесно доплуваха до м иноносеца. Докато

Майк се зае да взима пробата с малък трион с диамантени зъбци,

Кабрило успя да се промъкне през един от квадратните отвори. За

целта първо трябваше да свали бутилките от гърба си и да ги провре

през отвора, преди да се промъкне и той. Щом отново закачи бутилките

на гърба си, изплува до отворената задна палуба, откъдето едно време

корабът бе пускал мини. Сега, когато беше извън закрилата на

«Номад», през цялото време се държеше с една ръка за кораба.

Клетката щеше да го спаси от отнасяне, н о при удара в нея можеше да

повреди оборудването или да си счупи нещо.

Стигна до врата, която водеше в кораба. Преди да предприеме

каквото и да било, почука с железния край на водолазния фенер, за да

провери здравината на метала. Към края на вратата се отч упиха

няколко парченца, но като цяло металът изглеждаше здрав.

— Влизам — обяви той на останалите.

— Разбрано — каза Макс. Стандартната процедура изискваше

Майк да застане на вратата, в случай че нещо се обърка. Обаче

партньорът на Председателя беше само н а секунди разстояние.

Проходът беше стандартен коридор с врати, водещи наляво и

надясно. Всяко от помещенията беше черно, докато Хуан не плъзнеше

лъча на фенерчето из него. Изглежда корабът беше напълно оголен,

сякаш бе подготвен да бъде предаден за нарязв ане. Никъде нямаше

мебели, а от зеещите тръби беше ясно, че мивките и тоалетните също са

били демонтирани.

Стигна до стълби, където неочаквано движение го накара да

отстъпи назад. Покрай него профуча сребриста риба от неизвестен вид,

махайки опашка с все с или.

— Какво стана? — попита Хенли тревожно. Колкото и да беше

лошо за Хуан, трепкащото видео сигурно не беше показало какво го

уплаши.

— Нищо, просто една риба. — Обикновено Хуан щеше да пусне

някаква шега, но с фалцета, причинен от хелия, това беше напра во

невъзможно.

Реши, че каквото и оборудване да е монтирал Тесла, сигурно ще е

на долната палуба. Заплува надолу по стълбището с много стръмни

стъпала и стигна до помещение, в което преди са били съхранявани

мини. За негова изненада, вместо да е празно, по -голямата част от него

заемаше странна машина. Хуан щракна няколко снимки с фотоапарата

си с висока резолюция.

— Какво виждам? — попита Макс, разочарован от лошото качество

на видеокартината въпреки високата цена на оборудването.

— Някаква машина — обясни Хуан. — Никога не съм виждал

подобно нещо.

Това бяха квадратни приспособления, от които излизаха жици,

преплитайки се в замайващи извивки. Части от машината бяха

нападнати от морски организми, а други, подобно на клетката, бяха

останали незасегнати от тази напаст. Дебели кабели излизаха от

горната част на машината и изчезваха в тавана, където сигурно бяха

закачени към клетката. Зад машината стоеше динамо, чиито медни

намотки се бяха превърнали в позеленели руини. Не видя доказателства

за казаното от професо р Тенисън, нито пък беше очаквал да види.

Макар да не бе инженер, Кабрило беше достатъчно на «ти» с

технологиите, за да разбере, че е изправен пред нещо напълно ново.

Нямаше съмнение, че това е работа на Тесла, но предназначението ѝ

продължаваше да е неяс но. Оптическа маскировка? Телепортация?

Смъртоносни лъчи? Носеха се различни слухове, но това нещо беше

уплашило хората толкова, че се бяха погрижили да му осигурят воден

гроб. Също така видя доказателства, че някой се беше гмуркал до

кораба преди тях, защ ото части от машината липсваха.

В този момент осъзна, че съзнанието му се е отвлякло от

техническата страна на гмуркането, защото в интеркома прозвуча

пронизителният сигнал за тревога. Идваше от «Орегон».

— Макс? — Минаха секунди, без да получи отговор. — Макс!

15.

Пронизителната сирена за тревога беше последвана от червените

проблясвания на сигналната лампа, показващи, че автоматизираните

системи на «Орегон» минават в режим на бойна готовност. От

интеркома се понесе зноен женски глас: «Екипажът да заеме бойните си

постове. Екипажът да заеме бойните си постове».

— Докладвайте — излая Хенли от командирското кресло.

Марк Мърфи седеше на обичайното си място в предната част на

помещението, където основната му задача беше да наблюдава големия и

разнообразен оръ жеен арсенал на кораба. Тази сутрин беше седнал там,

за да следи гмуркането.

— Секунда — изръмжа той, яростно блъскайки по клавиатурата с

бързината на концертиращ артист. — Мамка му!

— Какво има?

— Пасивният сонар е засякъл звука от отваряне на две торпедн и

тръби на подводница.

— Разстояние и курс?

— Седем километра и половина откъм десния борд. — Чия е?

— Секунда. — Военноморският флот на Съединените щати

поддържаше база данни с шумове от почти всеки вид подводница на

света, така че отделните лодки да мога т да бъдат идентифицирани по

време на бойна тревога. Марк беше работил с един от специалистите от

базата данни по обновяване на списъка, но нямаше нужните умения по

интернет безопасност. — Руска, клас «Акула». Номер на корпуса 154.

Сигурно се промъква, защ ото не се чува шум от двигатели или винтове.

Макс погледна към екрана на радара. В радиус от двайсет мили

нямаше други кораби около «Орегон». Това означаваше, че ако

намеренията на подводницата са враждебни, мишената щяха да бъдат

те. Късите косми на врата му настръхнаха.

— Председателю, имаме руска подводница на дрейф на около

четири мили и половина откъм десния борд. Току -що отвориха две

торпедни тръби.

— Изчезвайте от там.

— Стреляха! — изрева Марк. — Торпедо във водата.

Щеше да отнеме няколко секунди, з а да пресметне точно курса на

торпедото, но всички от екипажа, които слушаха, инстинктивно знаеха,

че е насочено срещу «Орегон». Единственият въпрос беше в него ли се

целят, или в корабните останки, над които дрейфуваше корабът.

Макс не беше толкова добър стратег колкото Хуан. Беше човек на

действието, който предпочиташе да оставя планирането на другите.

Затова се възползва от последния съвет на Кабрило:

— Кормчия, най -пълен напред с максимална мощност!

Инерцията на осемте хиляди тона, които бяха на дрейф и сами по

себе си бяха голяма маса, все пак не можа да се опъне на магнито -

хидродинамичните двигатели. Криогенните помпи заработиха с

инфразвукова скорост и започнаха да помпат течен азот върху

магнитите, които извличаха свободните електрони от морската вод а и

ги принуждаваха да минават пред задвижващите тръби. Зад кърмата на

«Орегон» изригна бяла пяна и десет секунди след командата на Макс

големият кораб вече плаваше.

Това, че се движеха, обаче означаваше, че ще излязат от обхвата

на радиостанциите на водол азите и Еди в подводницата.

— Макс, точно преди да издадеш заповедта за тръгване, чух да

изстрелват второ торпедо — каза му Марк. Сега, когато корабът се

движеше, пасивните сензори бяха глухи за всички останали шумове,

освен неговите собствени — воя на двигателите и увеличаващото се

съскане на водата, триеща се в корпуса.

— Хуан, чу ли?

— Второ торпедо. — Кабрило не се поколеба, преди да даде

заповед. Подводните радиостанции не бяха обезопасени и беше ясно, че

руснаците знаят, че има хора сред останките. Он ова, което руският

капитан беше извършил, си беше хладнокръвно предумишлено

убийство. — Потопете копелето.

Оставаха само около седем минути до взривовете. «Орегон» щеше

да се измъкне в безопасност извън обсега на сонара, но потъналият

кораб беше мишена.

— Готово. Марк, хайде да покажем на копелето, че е избрал

неподходяща цел. Удари го чрез активния сонар с максимална сила и

продължавай да удряш, докато не ти кажа да спреш.

Мърф се ухили злодейски и включи активния сонар с неговите

остри пингове. Връщащите се данни показваха, че «Акулата» още не

беше започнала да се изтегля.

— Все още е там, а торпедата са в дълбокото.

— Чакат, за да видят дали ударите им са попаднали в целта. Това е

голяма грешка, другарю. Трябваше да си вдигнеш чукалата веднага

след изстре лите. Разбира се, не си могъл да знаеш, че можем да те чуем

и проследим.

Ерик Стоун влетя в командната централа и се настани до Мърф на

креслото зад щурвала. След Председателя младият господин Стоун

беше най-добрият кормчия и ако се наложеше, можеше да пре кара

«Орегон» и през ухото на игла.

— Ерик, искам го в обсега на нашите торпеда — «Акулата» успя да

стреля от толкова голямо разстояние, защото обстрелваше неподвижна

цел. За да улучиш движещ се неприятел, трябва да скъсиш

разстоянието. — Оръжейник, пригот вете нашите бебчета.

— Слушам. Изглежда сонарът ги е разбудил, защото руснаците се

размърдаха. След двайсет мили континенталният шелф рязко пропада и

ако стигнат там, ще потънат като камък и едва ли ще можем да ги

намерим.

«Орегон» започна да описва широка дъга в морето, докато

преследваше бягащата руска подводница и благодарение на голямата

скорост руснаците нямаха почти никакви шансове да се измъкнат.

— Първа и втора торпедни тръби залети! — обяви Марк миг по -

късно. — Външните капаци са още затворени. Иск ам само да ти

напомня, че за да ги отворим, трябва да намалиш скоростта до двайсет

възела, защото иначе може да повредим торпедата.

— Разбрано — потвърди Макс.

Бяха съкратили разстоянието до пет хиляди метра и Хенли

внимаваше да го поддържа. От изстрелване то на руските торпеда бяха

минали пет минути. Те щяха да ударят потъналия кораб само след две.

Макс трябваше бързо да приключи с нападението, ако искаше да се

върне на място, за да координира, в случай че се наложи, спасителната

операция.

— Контакт! — изрева Марк. — Стреля по нас! Торпедото идва

право към нас!

— Щурман, пълен десен, намали до двайсет възела. Оръжейник,

отвори капаците, щом може, и стреляй. Ерик, щом торпедата са във

водата, върни ни на трийсет възела.

С тази скорост нямаше да бъдат много по -бавни от собственото си

оръжие. Двамата мъже не разбраха стратегията на Макс, но въпреки

това изпълниха неговите заповеди.

Корабът се разтърси, когато двигателните струи бяха насочени в

противоположната посока, чашите по масите заподскачаха, а членовете

на екипажа трябваше да се хванат за нещо устойчиво, за да не паднат

от рязката загуба на скорост.

— Двайсет възела — обяви Ерик.

— Огън! — Марк натисна бутона, за да изстреля торпедото, и

премести лостчето, за да затвори капаците.

Ерик го беше наблюдавал вн имателно и отново даде газ. Корабът

пак се разтърси силно, сякаш цялата тази мощ ще го разкъса.

— Съжалявам, приятелю — измърмори Хенли под мустак и потупа

подлакътника на капитанското кресло. След това каза с висок глас: —

Подгответе нашето торпедо за сам оразрушаване, щом наближи руското

оръжие.

— Аха — възкликна Марк с разбиране.

Тъй като още обсипваха морето с пинговете на сонар, той можеше

да следи пътуването на торпедата в реално време, за разлика от

руснаците, които не използваха активен сонар, а разч итаха на слуха си,

за да намерят своята плячка.

В единия ъгъл на огромния видеоекран Марк прожектира

компютърно усилено сонарно «изображение» на морето пред тях.

Между тях и «Акулата» двете торпеда се носеха едно срещу друго с

обща скорост повече от деветд есет възела.

— Щурман, бъди готов да намалиш отново скоростта за втория

изстрел. Взривът ще го лиши от възможността да ни чува. Когато

избухнат, се изтегли на пет градуса вляво, така че ако стреля

слепешката, да не ни улучи.

Двете торпеда се носеха едно ср ещу друго неумолимо и бързо и

щяха да се срещнат на по -малко от миля от носа им. Още няколко

секунди. Ръката на Мърф се спря над бутона за саморазрушаване, а

очите му не се отделяха от екрана. Ако този опит пропаднеше, нямаше

да имат много време за маневри ране.

Капитанът на руската подводница едва ли беше очаквал, че

мишената му ще се съпротивлява и дори ще го нападне. Обаче в това

имаше банална истина, която той може би не осъзнаваше. Никога не се

бъзикай с човек, когото не познаваш.

— Сега! — едновременно изреваха Макс, Ерик и Марк.

Стоун започна да променя курса на кораба, а в същото време пред

тях изригна огромен гейзер от разпенена вода, запратен от взривната

вълна шест метра във въздуха.

Иконките на двете торпеда изчезнаха от екрана, оставяйки след

себе си изкривени акустични сигнали.

— Щурман, намали до двайсет възела. Оръжейник, стреляй, щом

можеш.

Секунди по-късно «Орегон» изстреля второто си торпедо.

Разстоянието беше толкова малко, че руската подводница нямаше

никакъв шанс. Тя се носеше близо до дъ ното, изстисквайки всичко от

двигателите си, като се надяваше да стигне края на континенталния

шелф и да се гмурне в бездната зад него. Какофонията от сонарни

пингове, които «Орегон» запращаше във водата, щеше да замъгли

екраните на «Акулата», ако и на нея се опитваха да използват активен

сонар.

Всички едновременно видяха ставащото. На сонарния екран

гледаха как тяхното торпедо се носи в килватера на руската

подводница, когато тя спря толкова рязко, сякаш закова на място.

Хенли реагира първи:

— Оръжейник, с аморазрушаване!

Марк откъсна очи от екрана и натисна бутона. Торпедото беше

толкова дълбоко, че повърхността изобщо не се развълнува, когато то

избухна на по -малко от 450 метра от мишената.

— Какво се случи?

— Блъсна се във възвишение или скала — обясни Макс. —

Изключи двигателите, за да можем да слушаме пасивно.

— Защо взриви торпедото?

— Защото, ако тази подводница някога бъде намерена,

разследването ще заключи, че става дума за нещастен случай. Което е

самата истина. Няма нужда да се знае, че са били пре следвани, когато

са се гмурнали на дъното.

Щом корабът намали достатъчно скоростта си, за да може

чувствителните

микрофони

да

си

свършат

работата,

руската

подводница беше безмълвна като гроб.

— Щурман, върни ни при останките. Колкото може по -бързо —

каза Макс и стана от капитанското кресло. Погледна очукания

«Таймекс» на китката си. — Преди осем минути торпедата им са

улучили. Председателя и другите живеят втори живот.

Не си позволи да помисли за не по -малко вероятния сценарий, че

може всички вече да са мър тви.

16.

Паниката често погубва водолазите. Това беше първият урок, на

който възрастният инструктор го научи, когато като юноша си извади

сертификат за водолаз. Беше също и последният. Паниката убива

водолазите.

Хуан, Майк и Еди разполагаха с около осем минути да се махнат.

Достатъчно време. Нямаше защо да се паникьосват.

Кабрило прибра апарата във водолазната си чанта, закачена на

колана, хвърли последен поглед на забележителния уред на Тесла и се

отправи към стълбата.

— Майк, връщаш ли се към «Номад»? — попита Хуан спътника си,

раздразнен, че хелият кара гласа му да звучи като на малко момиче.

— Да. Взех проба от клетката.

— Добре. Еди, ние двамата ще трябва да се напъхаме във

въздушния шлюз. Щом се настаним, аварийно изплуване.

— Слушам. Щом ти и Майк с е качите на борда, аварийно

изплуване.

Това ще ми струва скъпо, помисли си Хуан. При аварийно

изплуване цилиндричният корпус на подводницата се откачваше от

останалите части — всички двигатели, акумулатори и спомагателното

оборудване. Отсекът за екипажа ще ше да изплува като тапа и да ги

извади от обсега на взривовете, но пък части за милион долара щяха да

бъдат унищожени.

Кабрило не прецени добре разстоянието, докато се движеше нагоре

по стълбата, и удари бутилките с тримикс в стената. Не беше много

силен у дар, но за старата руина беше смъртоносен. Металните опори,

отслабени от десетилетията, прекарани потопени в солената вода,

поддадоха и стените около стълбата рухнаха в бавен танц на

разрушението. Водата се изпълни с непроницаем облак от частици

ръжда, които превърнаха светлината от челника на Кабрило в

червеникав сумрак.

Той успя да се отдръпне от най -големите разрушения, избягвайки

опасността да бъде срязан на две от лавината стоманени листове.

Неговата непредпазливост, изглежда, бе предизвикала верижна

реакция, защото чу още боботене. Сякаш древните останки се опитваха

да намерят някакво ново равновесие.

Той остана свит на топка, докато шумът не утихна. Парче стомана

беше паднало напряко върху гърба му. Бутилките с тримикс го бяха

предпазили, но сега, ког ато се опита да го отмести, се оказа, че не

помръдва. Или беше прекалено тежко, или се беше заклещило някъде.

— Председателю? Там ли си? Хуан?

— Майк, чувам те, но май съм го закъсал.

— Какво стана?

— Без да искам, бутнах една стена и тя падна, повличайки

останалите. Намирам се на стълбище и може би съм в капан.

— Ще дойда.

— Не, продължавай към «Номад». Сам ще се измъкна.

— Разполагаме с пет минути.

Кабрило прехвърли опасностите през ума си.

— Добре, давам ти три. Ако не можеш за три да стигнеш до мен,

трябва незабавно да се махнеш оттук.

Еди Сенг беше наблюдавал водолазите и знаеше какво трябва да

направи. Включи двигателите на «Номад» и го завъртя така, че да гледа

към останките. Приближи се още и включи манипулатора откъм

мястото на помощник -щурмана. Вид я, че Майк сваля бутилките от

гърба си, за да може да се провре през решетката, и го спря.

— Майк, чакай, имам по -добра идея.

Торно беше видял как прожекторите на подводницата се завъртат

към него. Вдигна очи и я видя извисяваща се над него, а

манипулатори те ѝ бяха протегнати като крайниците на скелет. Той

бързо се гмурна настрана, за да освободи пътя.

Със сръчна ръка върху дросела Еди държеше «Номад» на място

въпреки течението. С другата управляваше манипулатора, който хвана

една от металните пръчки на кл етката и напълно я откъсна. След това

вдигна манипулатора, за да може Майк да мине. Майк преплува над

задната палуба и стигна до вратата, през която Кабрило беше минал

само преди минути. От вътрешността на кораба се носеха парченца

ръжда като пушек от горя ща сграда. Видимостта се подобряваше,

когато течението ги отнасяше отново като дим от вятъра.

Майк заопипва коридора като слепец, знаейки, че не може да

направи нищо, докато видимостта не се подобри.

— Стълбата е зад четвъртата врата вдясно — каза Хуан, ся каш бе

прочел мислите му. Майк преброи вратите и щом пъхна фенерчето в

правилната, видя откритата стълбищна шахта, където някога е имало

стълба. Стъпалата бяха изпопадали, а перилата се бяха откъртили

заедно с металните стени. Той осъзна, че нитовете, коит о десетки

години бяха крепили всичко, сега бяха поддали и всичко беше рухнало.

Ръждата беше започнала да се утаява и той успя да види крака на

Кабрило да стърчи изпод хаоса от стоманени отломки. Кракът се

размърда, защото Председателя продължаваше да опитв а сам да се

освободи, но при всяко движение нагоре отломките се преплитаха още

повече.

— Стой там — каза Майк.

— Никъде няма да ходя — отговори Кабрило.

Троно заплува надолу, като много внимаваше да не скъса

ръкавиците си, и започна да вдига някои от плочи те. Секциите не бяха

големи, но това доста приличаше на старата игра на клечки. Внимаваше

да не предизвиква допълнителни срутвания. Хвърли се върху купчината

трескаво, искаше да работи по -бързо, но знаеше, че трябва много да

внимава. И през цялото време зн аеше, че Хуан всяка секунда може да

му нареди да се маха.

Отмести достатъчно от старите стени, за да може Хуан да опита

отново да се освободи сам.

— Твой ред е.

Хуан събра силите си, насочи ги и започна да бута с все сили.

Майк беше разчистил само толкова, че секцията, която се бе заклещила,

я нямаше и сега той можеше да се измъкне. Напъна отново и най -сетне

успя да излезе изпод купчината метални листове.

Майк протегна ръка, за да му помогне да запази равновесие.

— Задължен съм ти. — Искаше да прозвучи търж ествено, но

хелият омаловажи официалността. — А сега хайде да се махаме от тук.

Двамата мъже заплуваха обратно към главната палуба и надолу по

коридора. Изскочиха от надстройката и видяха, че Еди Сенг е

използвал манипулаторите, за да изкърти още парчета о т клетката, и на

практика беше паркирал подводницата върху палубата.

Майк стигна първи до вратата на въздушния шлюз и завъртя

ръкохватката. Мястото беше малко — не по-голямо от телефонна будка,

а той и Кабрило щяха да прекарат доста време вътре. Бяха се сп уснали

на такава дълбочина, че се нуждаеха от поне два часа декомпресия.

Когато излязат на повърхността, това тясно местенце щеше да влезе в

ролята на барокамера, но щяха да имат нужда от тока на «Орегон»,

защото акумулаторите на «Номад» щяха да останат на дъното.

Отдалечаването от останките беше само първата част от тяхното

изпитание. Ако не се свържеха навреме с «Орегон», двамата водолази

щяха да останат без тримикс, защото в «Номад» нямаше вътрешни

запаси от газа. И за да се влошат нещата още повече, Еди не можеше да

излезе от подводницата през въздушния шлюз, преди Хуан и Майк да

бъдат декомпресирани.

Троно се гмурна с главата напред през люка и изчезна вътре. Хуан

изчака за миг, за да даде възможност на своя партньор да се намести,

после и той влезе в ш люза. Краката му бяха опрени в бутилките на

Майк, а главата му беше още извън подводницата, когато почувства

вибрации във водата. Веднага разбра какво е това и в последната

секунда се сви.

Успя да затвори люка, но още не го бе заключил херметически,

когато торпедото се заби в стария миноносец близо до носа. Около

половин тон експлозиви избухнаха и взривната вълна помете

миниподводницата, запращайки я върху останките от металната клетка.

Стоманата се разкъса с остро скърцане. Целият кораб беше пометен и в

същия миг рухна на дъното.

Във въздушния шлюз Майк и Хуан бяха силно притиснати, но

никой от тях не беше ранен; бяха обаче силно дезориентирани, защото

подводницата се преобърна няколко пъти. Още преди да застане на

едно място, Хуан вече се опитваше да заклю чи херметически люка.

Главата му кънтеше от сътресението, предизвикано от взрива, той

чувстваше ръцете си като оловни, но успя да завърти ръчката,

затваряйки херметично тясното помещение.

— Еди, аварийно изплаване!

Сенг вече беше видял сигналната лампичка на пулта за управление,

която му казваше, че люкът на шлюза е заключен херметически.

Натисна бутона още докато гласът на Председателя се носеше от

високоговорителя.

С остро щракване «Номад» се откачи от долната си рамка и се

понесе стремглаво към повърхнос тта. Но това скоро свърши, защото се

оплете в откъртената антена на миноносеца и изгнилите рибарски

мрежи.

Хуан знаеше, че трябва да усеща бързото движение на кабината

към повърхността така, както би се чувствал във високоскоростен

асансьор. Обаче нищо под обно не ставаше. Бяха се отървали от тежката

рама, но не се издигаха.

Между торпедата имаше времева дистанция от най -много трийсет

секунди и той реагира инстинктивно.

— Затвори люка след мен! — нареди той на Майк Троно и отвори

люка на въздушния шлюз. Гмур на се от миниподводницата и плъзна

лъча на фенерчето по нея, опитвайки се да види какво я беше пленило и

попречило на издигането ѝ. Видя антената, паднала върху корпуса, но

тя не беше достатъчно голяма, за да попречи на изплаването им.

Пречеха преплетенит е рибарски мрежи.

Титановият му водолазен нож беше наточен като бръснач, а

плаваемостта на кабината на подводницата опъваше мрежата. Нападна я

като нинджа, който размахва самурайския си меч, и започна да я

разсича със страст. С всяка срязана нишка подводни цата леко се

издигаше, докато все повече и повече от държащите я в плен влакна

падаха. Кабрило се държеше за нея. Водата се изпълни с малки

парченца мрежа и разпръснати морски организми.

И тогава съвсем неочаквано, както знаеше, че ще стане,

подводницата и зскочи от мрежата.

Кабрило не си губи времето да гледа след нея. Изплува до

далечната страна на корабните останки, спусна се на дъното и изпълзя

колкото можа по -далеч от кораба. Трябваше да забие пръсти в тинята,

за да не го отвлече течението.

Далеч преди целта си второто торпедо се заби в морското дъно.

Останките на миноносеца предпазваха Хуан, а и той се бе притиснал в

морското дъно, затова взривната вълна мина в голямата си част над

него, но въпреки това му изкара въздуха и за малко не откъсна

водолазния му шлем.

Помисли си, че най -лошото е минало, но втора взривна вълна го

откъсна от дъното и го завъртя из водата. Течението веднага го сграбчи

и скоро Хуан се понесе над дъното с постоянна скорост от около

четири възела.

Ако искаше да има поне някакъв шанс за спасение, трябваше да

остане при руините на миноносеца. Това беше единственото логично

място, където Макс щеше да го търси. Ако бъде отнесен покрай него,

нямаше как да се пребори с течението, за да се върне. Не разполагаше с

достатъчно въздух, за да из плува, правейки нужните почивки за

декомпресия. Изплуването без тях щеше да доведе до фатална доза

мехурчета в кръвта. Ставите му щяха да се свият, защото азотът в

тъканите щеше да се разтвори и да излезе и Хуан щеше да умре в

невъобразима агония.

Успя да се изпъне в правилна поза за плуване. Знаеше, че не може

пряко да се пребори с течението, затова дори не направи опит. Подобно

на човек, попаднал между две сблъскали се вълни, той заплува под

ъгъл през течението, вместо да се бори челно с него, и така нама ли

леко жестоката сила на водата, която се носеше покрай него. Беше

сигурен, че течението вече го е отнесло на север от корпуса и че

разполага с малък шанс да намери рибарските мрежи, които се вееха от

кораба като булчински воали.

Мускулите на краката му з апочнаха да парят, защото риташе с все

сили. Не си разреши да обмисли възможността мрежите да са откачени

от стария корпус от второто торпедо. Плуваше с всички сили, борейки

се срещу течение, което не можеше да победи, и затова харчеше своя

запас от тримик с с феноменална бързина. Бореше се срещу болките на

схващащите се мускули, които се пълнеха с млечна киселина, и

стенеше високо в шлема. Тежкото му дишане изпълваше съзнанието му

едновременно с тези звуци на отчаянието.

Така щеше да умре — пълзейки със заб ити нокти в дъното,

усещайки, че мрежите са извън полезрението му, и щеше да се надява

докрай, че само още няколко секунди и ще ги стигне.

В този момент наистина ги видя да се полюшват като мустаците на

огромна медуза. Също така видя, че се доближава до са мия край на

струпаните мрежи. Трябваше да изплува само четири -пет метра —

мрежата беше дълга само три — преди да бъде отнесен край нея. Ако я

пропуснеше, очакваше го сигурна смърт.

Кабрило удвои усилията си. Краката му ритаха трескаво, но

внимаваше да не г уби от ефикасността на движенията си. Размахваше

ръце, дланите свити на съвършени лопатки, които го изтегляха напред

срещу Гълфстрийм. Леко промени ъгъла си, налагайки си да се бори

още по-яростно право срещу течението, но знаеше, че се приближава

твърде ниско и ще пропусне.

Протегна ръка. Сантиметри. Само от това имаше нужда. Изстена,

когато пръстите на ръцете му докоснаха крайчеца на старите мрежи. Те

се опитаха да намерят опора, но мрежите бяха покрити с тиня, хлъзгава

като грес.

Най-сетне успя да се хва не за последното око на мрежата, но

изгнилата материя се раздра. Успя отново да се хване за крайчеца на

въже и се помоли то да издържи, защото повече не можеше да плува.

Мрежата или щеше да понесе допълнителната тежест на тялото му, или

това щеше да е него вият край.

Хуан престана да рита и старата рибарска мрежа, изглежда, се

примири с теглото му. Стисна я по -здраво и се изкатери нагоре, за да

може да се хване с две ръце. После си наложи да диша плитко, а

адреналинът започна постепенно да излиза от кръвонос ната му система.

Висеше там, дишайки тежко, и знаеше, че все още не е извън опасност,

но не можеше да събере сили, за да се премести. Мрежата се рееше и

леко се извиваше във водата, така че щом почувства сътресение,

разбра, че нещо не е наред. Грабна по -мощния ръчен фенер и плъзна

лъча по въжетата. Светлината разкри, че мрежата се къса. Теглото му

се бе оказало прекалено голямо бреме за изгнилата стара материя.

Започна да се катери нагоре по нея и срещу течението. С наведена

глава остави ръцете и раменете с и да вършат всичко.

Мрежата отново поддаде, когато една голяма част се откъсна. Сега

се надбягваше с времето. Спомни си, че в ЦРУ се бяха катерили по

мрежи като част от курс по преодоляване на препятствия, но това тук

беше нещо съвсем различно. Натискът на течението и обемистото

оборудване намаляваха ефекта от гравитацията, срещу която се беше

борил някога. И отново, за разлика от тогава, не можеше да използва

краката си, защото плавниците щяха да се заплетат, а не биваше да си

позволи да губи дори секундит е, които щяха да му трябват, за да ги

свали.

Точно в момента, когато стигна до една все още здрава част,

мрежата се скъса напълно. Течението грабна изпод тялото му

откъснатото парче. То се закачи на катарамата на колана му и за миг го

дръпна със силата на питбул. В мига, в който ръцете му щяха да се

изплъзнат от парчето, което стискаше, откъснатата част се откачи от

него и изчезна зад гърба му.

Без да си разреши време за възстановяване, Хуан продължи да се

катери, бързайки да намери защита в останките на ми ноносеца.

Придвижи се може би шейсет метра нагоре. Щом усети, че сега мрежата

е сигурна, той свали плавниците си, закачи ги за водолазния колан и

остави краката си да поемат част от натоварването на ръцете. Позволи

си само три минути почивка, преди да прод ължи, но сега краката му

вършеха тежката работа и напредваше бързо.

Миноносецът вече не приличаше на кораб. Светлината от челника

на Хуан и лъча на ръчното му фенерче разкриваха, че е разбит на

парчета от първото руско торпедо и голяма част от отломките бя ха

заровени под тинята и пясъка, които беше вдигнало второто.

Стоманените плочи на корпуса лежаха разпръснати по морското дъно.

Разпозна част от димохода на кораба единствено по отличителната му

форма на кюнец за печка. Не съзря никаква следа от клетката, с която

Тесла беше обгърнал кораба, или странната машина, която беше видял

в трюма.

Беше цяло чудо, че мрежата бе останала закачена на малкото,

което бе останало от надстройката след експлозията. Намери място на

завет зад един парен котел и седна на дъното , за да може най -сетне да

си почине както трябва.

Тъй като подводницата играеше ролята на предавател за тяхната

комуникация, Хуан знаеше, че е безсмислено да опитва да установи

връзка със своята радиостанция, разстоянието беше просто твърде

голямо. Обаче о сновният проблем беше, че кабината оглуша и ослепя,

след като се откачи от шейната, в която бяха задвижването и

останалото оборудване.

Намали силата на светлината от челника, за да удължи живота на

батерията. Беше в капан на дъното на морето и не можеше да промени

своето опасно положение като космонавт, който е бил отделен от

своята космическа капсула. Хуан не можеше да направи нищо, освен да

разчита на своя екипаж да го спаси. Вярата му в него беше

безгранична, обаче спасяването изисква време. Първо трябва ше да

извадят подводницата и едва тогава Макс щеше да открие, че той е още

на дъното. След това щяха да организират оборудването за

спасителната операция и да изпратят долу или «Малкия дебелак», или

«Дискавъри 1000» — втората миниподводница, която имаше «О регон».

Всичко това щеше да отнеме време.

Огромният океан го притискаше отгоре — самотен човек, седнал

на морското дъно край ръждясалите останки от мечтата на един

мъртвец. Самотна точица светлина сред стигийски 15 мрак, необятен

като космоса. Хуан, който започна да усеща студа да се просмуква през

водолазния костюм, най -накрая погледна какъв е запасът му от

тримикс. Кимна мрачно и загаси фенерчето, а мракът го обгърна.

Оставаха му десет минути живот.

17.

Макс Хенли не спираше да дава заповеди, докато Ерик Стоун

отново коригира курса на плаване.

— Марк, искам да слезете с Мак Ди в трюма за лодки, за да сте

готови веднага да спуснете надуваемата моторница на вода. Това

означава външ ният люк да е отворен и двигателят топъл. — Той

натисна бутон на интеркома, за да се свърже с техниците в трюма за

подводници. — Макс се обажда. Пригответе се за операция по търсене

и спасяване. За целта «Малкият дебелак» трябва да е напълно готов.

«Орегон» цепеше вълните със скоростта на състезателен скутер,

тласкан колкото от своите двигатели, толкова и от решимостта на Макс

Хенли да спаси своите хора.

Марк Мърфи точно се готвеше да завърти креслото си, за да стане,

когато забеляза нещо на пулта за управл ение.

— Макс, хващаме сигналите от автоматичния маяк на «Номад».

Изплавал е!

— Над останките? Не, отнесени са почти на две мили в северна

посока.

— Да променя ли курса? — попита Ерик Стоун.

— Не — отговори Макс след известно време в размисъл. — Карай

към мястото, където са останките. Марк, размърдай се! Съобщи ми,

когото с Лоулес сте готови за тръгване. Ние ще намалим, а вие ще се

спуснете на вода и ще са насочите към миниподводницата.

— Веднага — кимна Марк и изхвърча от командния център, докато

Макс пуска ше съобщение Мак Ди Лоулес да се яви веднага в трюма за

лодки.

Мърф докладва, че са готови за тръгване на миля от тяхното

местоназначение. Макс заповяда на Стоун да намали скоростта и когато

реши, че е безопасно да спуснат НМТК — надуваемата подводница с

твърд корпус, на вода, им нареди да тръгват.

Заради двата мощни извънбордови двигателя, които я задвижваха,

лодката приличаше по -скоро на водна ракета с открит кокпит. Тесният

черен корпус и надуваемите понтони на бордовете ѝ на практика

позволяваха да оце лява при всякакво време и можеше да бъде

15 Стигия — измислена империя на злото от фентъзи поредицата „Конан“. — Б.пр.

конфигурирана за всякакви мисии.

НМТК пореше вълните и отскачаше от по -високите, а зад кърмата

избухваше бял разпенен килватер. Тя не беше конструирана за удобство

— двамата мъже стояха зад контролния пулт с присвит и колене, за да

балансират, а телата им посрещаха ударите от неравното плаване.

Когато Марк не се занимаваше с фитнес, ставаше блед и

непохватен. За разлика от него Мак Ди Лоулес приличаше на модел за

бельо с изваяната си физика и лице на филмова звезда. Т ой беше най-

новото попълнение на Корпорацията, след като го бяха спасили от

ръцете на талибаните в Северен Пакистан. През изминалите месеци

многократно беше доказвал своята ценност. Заради непринудения

нюорлиански чар и мелодичен южен акцент с лекота се бе ше вписал в

екипа.

Карайки НМТК да лети с повече от петдесет възела, те се носеха

по океанската повърхност като запратен плосък камък във водите на

езеро. Зад тях «Орегон» се смали до точица, докато те бързаха към

своето местоназначение. Мак Ди управляваше лодката, а Марк

използваше таблета си, за да следи сателитните данни за

местоположението на «Номад».

Отне им само две минути да стигнат до дрейфуващата кабина,

която им заприлича на железопътна цистерна, запиляна далеч, далеч от

дома. Само люкът не беше о тгоре по средата, а в задната част. Мак Ди

се приближи странично към миниподводницата, а Марк скочи на нея с

въже в ръката, за да я привърже към лодката. Лоулес не го изчака да

свърши, свали маратонките си, грабна маска за плуване и се гмурна във

водата. Марк го видя как с едно загребване стигна до подводницата и

поклати глава, защото не разбираше за какво му беше да го прави, след

като можеха да влязат през въздушния шлюз.

Лоулес пое достатъчно пръски по време на регатата им дотук, за да

знае, че водата е леденостудена, но въпреки това неволно ахна, когато

тя го обгърна и проникна през дрехите му. Той си пое дълбоко дъх,

гмурна се и заплува към предницата на подводницата. Притисна

маската си към един от илюминаторите. Вътрешността на плавателния

съд беше тъмна, а това не беше добър знак. Почука по стъклото с

пръстена от Луизианския държавен университет и в същия миг една

фигура се хвърли на седалката на щурмана и на запаленото осветление

се видя Еди Сенг. Близо до сляпото си око имаше синина, която бе

започнала да се подува като кокоше яйце. Той грабна бързо лист хартия

от бележника до пулта за управление и го вдигна така, че Мак Ди да

може да го прочете.

Лоулес рязко издиша, когато прочете написаното от Еди Сенг, и

зарита с все сили да изплува бързо на повър хността.

В мига, когато лицето му се показа над водата, се развика:

— Марк, Марк, спри!

Хвана се за кабината, набра се нагоре и с разкрач стъпи на нея.

Видя Марк клекнал над люка на въздушния шлюз да се готви да завърти

ръчката.

— Не го отваряй.

— Защо?

— Защото е под налягане и ако го направиш, люкът ще ти се забие

в лицето, а Майк Троно ще се превърне в месна бомба.

Мърф отдръпна ръце от ръчката и си пое въздух, едва осъзнавайки,

че е затаил дъх.

— А Хуан?

— Нямам представа. Еди ми показа бележка, на коят о пишеше, че

Майк е във въздушния шлюз и че налягането вътре е около 14 бара.

— Я чакай — каза Марк, прескочи обратно в лодката и грабна

преносимия телефон, който беше взел от «Орегон». Разви кабела и

подаде края на Лоулес.

— До електрическия контакт има к онтакт за връзка. Не можеш да

го пропуснеш — усмихна се Майк и бутна Мак Ди обратно във водата.

Мак Ди му се намръщи, след което се гмурна с краката нагоре и

потъна, стискайки кабела в ръка. Изплува след трийсет секунди и

вдигна водолазната маска на челото си.

— Може да опиташ.

— Еди, чуваш ли ме? Мърф се обажда.

— Никога не съм се радвал толкова да чуя гласа ти — отговори

Еди Сенг. — Разбрахте ли съобщението?

— Да. Какво прави Майк във въздушния шлюз и къде е

Председателя?

— О, това е дълга история. А що с е отнася до Председателя, той е

още на дъното при останките.

— Бил е навън, когато е избухнало торпедото?

— Не при първото, но излезе да ни освободи малко преди второто

да се взриви.

— Жив ли е?

— Не знам. Слушай, нямаме време за приказки. Майк диша от

своите бутилки. Трябва да върнем кабината обратно на «Орегон», за да

можем да го включим на тримикс и да почнем да го декомпресираме.

— Добре. Мак Ди и аз сме тук с НМТК. Сигурно «Орегон» е вече

над останките. Ще ви вземем на буксир и ще ви вдигнем с палубния

кран.

— Чудесно. Майк и аз си говорим с помощта на морзовата азбука.

Той диша плитко и предполага, че има въздух за още около половин

час.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред. Хайде, ще говорим по -късно.

— Марк погледна Мак Ди и новият член на екипа веднаг а разбра какво

трябва да направи. Дръпна водолазната маска на място и се гмурна, за

да извади кабела.

Минута по-късно взеха «Номад» на буксир. НМТК беше

конструирана за високи скорости, а не за голям въртящ момент, но

въпреки това успяха да вдигнат петнайс ет възела, теглейки

безформения корпус. Марк се беше обадил предварително по радиото,

така че, когато се озоваха откъм подветрената страна на кораба, най -

мощният от палубните кранове се завъртя и спусна куките за повдигане

до водата.

Миниподводницата беше извадена от Атлантика с такава лекота, с

каквато се вдига бебе от люлката. Вода се стичаше от отворите на

мекия корпус и пръскаше мъжете в НМТК.

Лоулес даде газ, за да се приберат в трюма за лодки, докато

миниподводницата беше прехвърлена през релинга и сп усната в трюма

за подводници. Щом се качиха на борда, Мърф грабна една хавлия и се

избърса, колкото можа, след това се втурна към трюма, съобразявайки,

че Макс ще ръководи спасяването на Председателя, като през същото

време се чудеше как да съобщи ужасната новина.

Долу край отвора в кила Хенли закрепваше допълнителни

резервоари с тримикс към «Малкия дебелак» с найлонови ленти.

— Добре — каза той най -накрая. — Изпробвай ги.

Един техник завинти трите витла на «Малкия дебелак» и ги

завъртя на техните карданови съединения, за да се увери, че не опират

в резервоарите.

— Всичко е наред — кимна Хенли. — Помогни ми.

Двамата мъже вдигнаха робота, който тежеше само деветдесет

килограма, и го спуснаха сами за пъпната връв в лунния басейн. Той

изчезна в мига, когато пус наха дебелия армиран кабел, очертавайки

арка във водата, която веднага го повлече на север благодарение на

Гълфстрийм. Малкият безпилотен робот през цялото време щеше да се

бори с него. Обаче, след като беше вързан със стоманено въже и

получаваше захранван ето си от кораба -майка, това нямаше да е трудно.

Единственият проблем беше дали са дошли навреме.

Кабрило направо не можеше да повярва колко е студено. Студът

беше пропълзял по него толкова коварно, че преди да се усети, се бе

настанил в костите му. Беше останал напълно неподвижен, без да

създава никаква телесна топлина. Това беше причината. За да пести

запаса си от тримикс, трябваше да седи колкото може по -неподвижно,

но това привлече един не по -малко жесток убиец от задушаването.