Мис Каприз

Земята бе толкова необятна, а небето - толкова високо, че дори не я чу да пада.

17

Холи Грейс седеше на зелената дървена пейка край тренировъчната зона и гледаше как Дали упражнява удари със своя айрън номер две. Това беше четвъртата му кошница с топки, а ударите му все още ги запращаха вляво - не леко кривване, а грозно отклонение. Скийт се беше отпуснал в другия край на пейката, а старата му шапка бе нахлупена над очите, така че да не гледа.

- Какво му става? - попита Холи Грейс, като бутна слънчевите си очила на върха на главата. - Виждала съм го много пъти да играе с махмурлук, но никога така. Той дори не се опитва да се коригира. Просто непрекъснато удря по един и същ начин.

- Ти си тази, която може да му чете мислите - изсумтя Скийт. - Ти ми кажи.

- Ей, Дали - провикна се Холи Грейс, - това са най-лошите удари в историята на голфа. Защо не забравиш за малката британка и не се концентрираш върху осигуряването на прехраната си?

Дали удари още една топка.

- А ти защо не си гледаш работата?

Холи Грейс се изправи и затъкна края на бялата си блуза в колана на джинсите, преди да тръгне към него. Розовата панделка, вплетена в дантеленото деколте на блузата й, се развя на вятъра и се установи във вдлъбнатината между гърдите й. Докато минаваше край друг голфър, който също тренираше и тъкмо замахваше, но пропусна удара си, разсеян от гледката, тя му се усмихна дръзко и му каза, че ще се справя много по-добре, ако си държи главата наведена.

Дали стоеше на ранното следобедно слънце, а косата му блестеше на светлината.

Тя му хвърли един поглед.

- Онези фермери в Далас ще те оберат до шушка този уикенд, скъпи. Ще дам на Скийт новичка банкнота от петдесет долара и ще му кажа да заложи срещу теб.

Дали се наведе и вдигна бирената бутилка, разположена в центъра на купчината топки.

- Това, което наистина обичам в теб, Холи Грейс, е начинът, по който ме ободряваш.

Тя пристъпи напред и го прегърна приятелски, наслаждавайки се на отчетливата мъжка миризма, комбинация между потната му риза и кожения аромат на дръжките на стика.

- Казвам каквото виждам, скъпи, а точно сега не ставаш за нищо. - Тя отстъпи и го погледна право в очите. - Тревожиш се за нея, нали?

Дали погледна знака за 250 ярда и после отново към Холи Грейс.

- Чувствам се отговорен за нея, нищо не мога да променя по въпроса. Скийт не е трябвало да я пуска да си отиде така. Той знае каква е. Забърква се във вампирски филми, бие се по баровете, продава дрехите си на акулите от заложните къщи. Боже, та тя ме нападна на паркинга онзи ден, нали така?

Холи Грейс започна да изучава тънките бели кожени каишки на сандалите си и после го изгледа замислено.

- Някой ден ще трябва да се разведем.

- Не виждам защо. Не планираш да се омъжваш отново, нали?

- Разбира се, че не. Но... просто може би не е добре и за двама ни да продължаваме така, да използваме брака си, за да не се обвързваме емоционално.

Той я огледа подозрително.

- Отново ли четеш „Космополитън“?

- Знаех си! - Тя си сложи слънчевите очила, върна се при пейката и грабна чантата си. - С теб не може да се говори. Толкова си тесногръд.

- Ще те взема от майка ти в шест - извика Дали след нея, докато тя вървеше към паркинга. - Можеш да ме поканиш на барбекю.

Докато файърбърдът на Холи Грейс излизаше от паркинга, Дали подаде на Скийт стика си.

- Да се върнем на игрището и да изиграем няколко дупки. И ако дори заподозреш, че мисля да използвам отново този стик, просто ме застреляй.

Но дори без въпросния стик, Дали игра зле. Знаеше какъв е проблемът и той нямаше нищо общо със замаха и техниката му на игра. В ума му имаше твърде много жени. Чувстваше се зле заради Франси. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни дали й е казал, че е женен. И все пак това не беше извинение за начина, по който тя се бе държала онази нощ на паркинга, сякаш двамата си бяха направили кръвни тестове и бяха внесли предплата за сватбените пръстени. По дяволите, той й бе казал, че нещата не са сериозни. Какво не беше наред с тези жени? Казваш им в лицето, че няма да се ожениш за тях, а те кимат сладко, отвръщат, че разбират и че се чувстват по същия начин, но изобщо не знаеш какво им е в главата. Това беше една от причините, поради която не искаше развод. Това и фактът, че двамата с Холи Грейс бяха семейство.

След две поредни двойни богита Дали реши да приключи с играта за деня. Отърва се от Скийт и се разходи за малко из игрището, като мушкаше храстите със стика си и избутваше загубени топки, както бе правил като дете. Когато измъкна една съвсем нова топка изпод листата, осъзна, че сигурно е почти шест, а той все още не се е изкъпал и преоблякъл, за да вземе Холи Грейс. Щеше да закъснее, а тя щеше да е бясна. Толкова много пъти беше закъснявал, че накрая Холи Грейс се беше отказала да се бори с това. И преди шест години беше закъснял. Трябваше да са пред погребалното бюро в десет, за да вземат малкия ковчег, но той не се появи до обед.

Примигна силно. Понякога божата все още го прорязваше остро и свирепо като наточен нож. Понякога умът му играеше номера и той виждаше лицето на Дани толкова ясно, като своето собствено. А после виждаше устата на Холи Грейс да се изкривява в ужасена гримаса, когато й казваше, че момченцето й е мъртво, че той е допуснал малкото сладко русокосо дете да умре.

Замахна и нанесе злостен удар по туфа бурени със стика си. Нямаше да мисли за Дани. Щеше да мисли за Холи Грейс. Щеше да мисли за онзи далечен есенен ден, когато бяха на седемнайсет, есента, когато запалиха пожара в себе си за първи път...

- Ето я, идва! Мили Боже, Дали, погледни тези цици!

Ханк Симборски се облегна на тухлената стена зад железарията, където хулиганите от гимназията в Уайнет се събираха всеки ден по обед, за да пушат. Ханк сграбчи гърдите си и сръга Ричи Райли с лакът.

- Умирам, боже! Умирам! Нека стисна поне веднъж тези гърди, за да си отида като щастлив мъж!

Дали запали втора цигара „Марлборо“ от фаса на предишната и погледна през дима към Холи Грейс Кохаган, която вървеше към тях с вирнат нос и притиснат към евтината й памучна блуза учебник по химия. Косата й беше прибрана назад с широка жълта лента. Носеше синя пола и бял чорапогащник на ромбове, като онзи, който беше виждал опънат по пластмасовите крака на витрината на „Улуърт“. Не харесваше Холи Грейс Кохаган, макар че тя беше най-красивото момиче в гимназията на Уайнет. Държеше се надменно с останалата част от света, което го караше да се смее, защото всички знаеха, че тя и майка й живеят от подаянията на чичо й Били Т. Дентън, аптекар в „Пюрити Дръгс“. Дали и Холи Грейс бяха единствените наистина бедни деца в подготвителния клас за колежа, но тя се държеше така, сякаш е равна на другите, докато той дружеше с момчета като Ханк Симборски и Ричи Райли, така че всички да знаят, че не му пука.

Ричи се отдели от стената и се придвижи напред, за да привлече вниманието й, като изду гърдите си, за да компенсира факта, че тя беше е една глава по-висока от него.

- Здрасти, Холи Грейс, искаш ли цигара?

Ханк се приближи бавно, като се опитваше да изглежда хладнокръвен, но не успяваше напълно, защото лицето му бе започнало да почервенява.

- Вземи си една от моите - предложи й той, като измъкна пакет „Уинстън“.

Дали наблюдаваше как Ханк се надига на пръсти в опит да добави към ръста си още някой сантиметър, което все още не беше достатъчно, за да го изравни с амазонката Холи Грейс.

Тя погледна и двамата, сякаш бяха купчина кучешки лайна, и се отдалечи. Отношението й вбеси Дали. Само защото от време на време Ричи и Ханк се забъркваха в неприятности и не бяха в подготвителния клас не означаваше, че тя трябва да се отнася с тях като с червеи или нещо такова, особено когато сама носеше евтини чорапогащи и дрипава пола, с която я беше виждал стотици пъти. С цигарата, провиснала от ъгъла на устата му, Дали тръгна наперено към нея, раменете му се бяха превили под яката на дънковото яке, очите му се приевиваха от дима, с неприветливо, твърдо изражение на лицето. Дори без токовете на каубойските си ботуши беше достатъчно висок, за да накара Холи Грейс да погледне нагоре.

Изпречи се на пътя й и сви горната си устна в нещо като усмивка, така че тя да разбере точно с какъв тип си има работа.

- Приятелите ми ти предложиха цигара - каза той много бавно и тихо.

Тя също сгърчи горната си устна.

- Отказах им.

Дали присви очи малко повече и я погледна още по-гадно, беше време тя да си спомни, че е зад училището с истински мъж и никое от онези излъскани подгответа, които винаги точеха лиги по нея, не беше наоколо да й помогне.

- Не чух да им казваш „не, благодаря“ - проточи той.

Тя вирна брадичка и го погледна право в очите.

- Чух, че си педал, Дали. Вярно ли е? Говори се, че си толкова красив, че ще те номинират за кралица на красотата.

Ханк и Ричи се разкикотиха. Двамата не смееха да дразнят Дали за външния му вид, тъй като той ги преби още първия път, когато опитаха, но това не означаваше, че не се наслаждаваха да гледат, когато някой друг го прави. Дали стисна зъби. Мразеше лицето си и беше направил всичко по силите си, за да го съсипе с навъсеното си изражение. Дотук само госпожица Сибил Чандлър бе успяла да го прозре. Възнамеряваше това да си остане така.

- Не трябва да обръщаш внимание на клюките - тросна се той. - Аз поне не обърнах, когато разправяха, че се предлагаш на всяко момче в горния курс. - Това беше лъжа. Част от привлекателността на Холи Грейс се състоеше във факта, че никой не бе успял да се приближи до нея на повече от няколко половинчати опипвания и целувки.

Кокалчетата й постепенно побеляха от стискането на учебника, но като се изключи това, тя не издаде емоциите си дори с трепване.

- Твърде лошо, че никога няма да си сред тях - надсмя му се.

Поведението й го разяри. Караше го да се чувства нищожен и безполезен, жалък мъж. Никоя жена не беше говорила така на неговия старец Джейси Бодин и никоя жена нямаше да говори така и на него. Приближи се, така че да се извиси над нея, и тя да почувства заплахата от твърдата като стомана мъжка плът, която се готви да я премаже. Холи Грейс рязко отстъпи встрани, но той беше по-бърз. Захвърли цигарата си на асфалта и започна да я притиска, докато тя не опря гръб в тухлената стена.

Зад него Ханк и Ричи издаваха мляскащи звуци с усти и подсвиркваха, но Дали не им обръщаше внимание. Холи Грейс все още стискаше учебника по химия в ръцете си, така че вместо да почувства гърдите й до своите, усещаше само твърдите кокалчета на пръстите й. Опря ръцете си на стената от двете й страни и се наведе към нея, като прикова хълбоците й със своите и се опита да не обръща внимание на сладня аромат на дългата й руса коса, който му напомняше за цветя и свеж пролетен въздух.

- Ти не знаеш какво да правиш с един истински мъж - подигра й се той, като размърда хълбоците си срещу нея. - Твърде си заета да бъркаш в гащите на онези богаташчета, за да разбереш.

Изчака я да се предаде, да сведе ясните си сини очи, да се смути и тогава да я пусне.

- Свиня! - изплю тя, като го гледаше предизвикателно. -Твърде си невеж, за да осъзнаеш колко жалък си всъщност.

Ричи и Ханк започнаха да дюдюкат. Дали искаше да ги удари... да удари нея... Щеше да я накара да свали гарда!

- Така ли? - подсмихна се и грубо плъзна ръката си по нея до подгъва на полата й, като в същото време притискаше тялото й към стената, така че да не може да се измъкне. Тя премигна. Клепачите й се отвориха и затвориха веднъж, два пъти. Не каза нищо, не се съпротивляваше.

Дали пъхна ръката си под полата й и докосна крака й през чорапогащника, без да си позволява да мисли за това, колко много иска да го направи, колко често бе мечтал за тези крака.

Тя стисна челюсти и зъбите й изскърцаха, но не каза и дума. Беше твърда като стомана, готова да се изправи срещу всеки мъж, който дръзнеше да я погледне. Дали си помисли дали да не я вземе веднага, на това място. Тя нямаше дори да се съпротивлява. Вероятно го искаше. Точно това му беше казвал Джейси за жените - че обичат мъже, които вземат онова, което им харесва. Докато Скийт твърдеше, че не е вярно, че жените искат мъже, които ги уважават, но може би Скийт беше просто твърде мекушав.

Холи Грейс го гледаше, а сърцето в гърдите му блъскаше силно. Той придвижи ръката си към вътрешната част на бедрото й. Тя не помръдна. Лицето й беше въплъщение на предизвикателството. Всичко в нея му казваше колко е твърда - очите, потръпването на ноздрите, стиснатите челюсти. Всичко, освен малкото безпомощно вибриране, което бе започнало да изкривява устата й.

Дали се отдръпна рязко, зарови ръце в джобовете на джинсите си и прегърби рамене. Ричи и Ханк се изхилиха. Твърде късно осъзна, че трябваше да се отдръпне по-бавно. Сега изглеждаше така, сякаш тя го е победила, сякаш отстъпва. Холи Грейс го изгледа, като че ли беше буболечка, която тъкмо бе смачкала с петата си, и после се отдалечи.

Ханк и Ричи започнаха да го дразнят, затова той не престана да се фука колко му е навита тя всъщност и какъв късмет щяла да има, ако си го получеше. Но през цялото време, докато говореше, стомахът му продължаваше да се свива, сякаш бе ял нещо развалено, и не можеше да забрави безпомощното потрепване в ъгълчето на меката й розова уста.

Същата вечер се озова на алеята зад „Пюрити Дръгс“, където тя работеше при чичо си след училище. Облегна гръб на стената на магазина и зарови токовете на ботушите си в прахта. Помисли си, че в момента трябваше да е със Скийт на тренировъчното поле и да упражнява удари с ууд номер три. Само дето не го беше грижа за ууд номер три. Не го беше грижа за голфа, за състезанията с момчетата в клуба или за нещо друго. А само за това, как да се реваншира в очите на Холи Грейс Кохаган.

На външната стена имаше вентилационна решетка на двайсетина сантиметра над главата му. От време на време чуваше звуците, идващи от склада от другата страна - изпусната кутия, Били Ти, който крещи поръчки, далечния звън на телефона. Постепенно звуците отмираха с наближаването на часа за затваряне, докато накрая чу гласа на Холи Грейс толкова ясно, че явно стоеше под вентилационния отвор.

- Ти тръгвай, Били Ти. Аз ще заключа.

- Не бързам за никъде, захарче.

Дали ясно си представи Били Ти, облечен в бяла аптекарска манта и с червендалесто лице, което гледа над големия му нос към момчетата, дошли да си купят презервативи. Били Ти бе взел няколко от рафта зад себе си, сложил ги беше на тезгяха и после като котка, която си играе с мишките, ги покрива с ръка и казва: „Ако ги купите, ще кажа на майките ви“. Дали го беше погледнал право в очите и отвърнал, че ги купува, за да може да изчука майка му. Това беше накарало стария Били Ти да замлъкне.

Гласът на Холи Грейс се разнесе отново.

- Тогава ще си тръгвам, Били Ти. Имам доста да уча за утре.

Гласът й звучеше странно, притеснено и прекалено любезно.

- Не още, скъпа - отвърна чичо й с мазен като нефт глас. -По-рано тази седмица ми се измъкна. Отпред вече е заключено. А сега ела тук.

- Не, Били Ти, аз не... - Холи Грейс спря рязко, сякаш нещо бе запушило устата й.

Дали се изпъна до стената, а сърцето заблъска в гърдите му. Чу непогрешимия звук на стон и стисна очи. Боже... ето защо странеше от всички момчета в гимназията. Отдаваше се на чичо си. На собствения си чичо.

Заля го чиста ярост. Без никаква представа какво планира да направи, след като влезе, той се втурна към задната врата и я отвори. По рафтовете на коридора бяха подредени празни кашони, пакети с хартиени кърпички и тоалетна хартия. Премигна, за да пригоди зрението си към полумрака. Складът беше отляво, вратата му беше открехната и можеше да чуе гласа на Били Ти.

- Толкова си хубава, Холи Грейс. Да... о, да...

Ръцете на Дали се свиха в юмруци. Тръгна към вратата и надникна. Призля му.

Холи Грейс беше просната на стария диван, белият й чорапогащник бе смъкнат до глезените, а едната ръка на чичо й се бе мушнала под полата й. Били Ти беше коленичил до дивана и пуфтеше като парен локомотив, докато се опитваше да й досъбуе чорапогащника и да я гали едновременно. Беше с гръб към вратата, затова не видя, че Дали го гледа. Холи Грейс лежеше с обърнато към вратата лице и стиснати очи, сякаш не искаше да се откъсне и за секунда от това, което Били Ти й правеше.

Дали не можеше да се насили да отвърне поглед и докато гледаше, последните му романтични блянове за нея умряха. Били Ти свали чорапогащника й и започна да се бори с копчетата на блузата. Най-накрая я разкопча и избута сутиена й нагоре. Дали зърна за миг голите гърди на Холи Грейс, пълни и обли, точно каквито си ги беше представял.

- О, Холи Грейс - изстена Били Ти, все още коленичил на пода пред нея. Вдигна полата до кръста й и започна да се бори с ципа си. - Кажи ми колко много го искаш. Кажи ми колко съм добър.

Дали имаше чувството, че ще повърне, но не можеше да помръдне. Не можеше да избяга от гледката на тези дълги грациозни крака, разтворени толкова непохватно на дивана.

- Кажи ми - повтаряше Били Ти. - Кажи ми колко много го желаеш, захарче.

Холи Грейс не отвори очи, не каза и думичка. Тя просто извърна лицето си към старата плетена възглавница на дивана. Дали почувства по гръбнака му да пробягват ледени тръпки и настръхна.

- Кажи ми! - повтори Били Ти по-високо. А после рязко замахна с юмрук и я удари в корема.

Холи Грейс нададе приглушен ужасен вик и тялото й се сгърчи. Дали имаше чувството, сякаш юмрукът на Джейси се беше приземил върху собствения му корем, и в главата му избухна бомба. Той се втурна напред, всеки нерв в тялото му бе готов да експлодира. Били Ти чу шума и се обърна, но преди да успее да помръдне, Дали го беше проснал на бетонения под. Били Ти погледна към него, тлъстото му лице бе свъсено в неверие като на злодей от комикс. Дали замахна с крак и го изрита силно в стомаха.

- Ах, ти... боклук - изохка Били Ти и се хвана за корема. -Лайнян боклук...

- Не! - изпищя Холи Грейс, когато Дали се накани да продължи. Тя скочи от дивана, втурна се към него и сграбчи ръката му. - Не, не го прави! - Лицето й беше изкривено от страх, докато се опитваше да го издърпа към вратата. - Не разбираш - изплака тя. - Само влошаваш нещата!

Дали й каза много тихо:

- Веднага си вземи дрехите и излез в коридора, Холи Грейс. Двамата с Били Ти малко ще си поговорим.

- Не... моля те...

- Тръгвай!

Тя не помръдна. Макар Дали да не искаше нищо друго, освен да се взира в красивото й покрусено лице, той се насили да погледне към Били Ти. Въпреки че фармацевтът бе по-тежък от него, беше дебел и разпуснат и Дали не мислеше, че ще изпита затруднение да го пребие.

Били Ти, изглежда, също го осъзнаваше, защото малките му свински очички се свиха от страх, докато закопчаваше ципа на панталона си и се опитваше да се изправи на крака.

- Разкарай го от тук, Холи Грейс - изпръхтя той. - Разкарай го или ще си платиш за това.

Холи Грейс хвана ръката на Дали и го дръпна толкова силно към вратата, че той едва запази равновесие.

- Върви си, Дали - замоли го тя, а гласът й излизаше на задъхани хрипове. - Моля те... моля те... върви си...

Тя беше боса и с разкопчана блуза. Докато се откопчваше от нея, той видя следи от натъртване между гърдите й и устата му пресъхна от страховете на собственото му детство. Пресегна се и отмести блузата от гърдите й, като изрече тихо проклятие, когато видя мрежата от синини по кожата й, някои от тях стари и избелели, други - съвсем пресни. Очите й бяха големи и измъчени, молеха го да не казва нищо. Но докато се взираше в тях, молбата изчезна, заменена от неподчинение. Тя се загърна и го погледна така, сякаш току-що беше прочел дневника й.

Гласът на Дали беше като шепот.

- Той ли ти стори това?

Ноздрите й потръпнаха.

- Паднах. - Облиза устните си и част от предизвикателството й изчезна, когато очите й нервно се стрелнаха към чичо й. - Всичко е... наред, Дали. Аз и Били Ти... Всичко е наред.

Неочаквано лицето й се сгърчи и той усети тежестта на нещастието й, сякаш бе негово. Пристъпи към Били Ти, който се беше изправил на крака, макар че все още бе леко приведен и се държеше за корема.

- Какво си й казал, че ще й направиш, ако проговори? - попита Дали. - С какво я заплашваш?

- Не ти влиза в работата - изсъска Били Ти, опитвайки се да се промъкне към вратата.

Дали застана на пътя му.

- Какво каза, че ще ти направи, Холи Грейс?

- Нищо. - Гласът й звучеше безжизнен и равен. - Не е казвал нищо.

- Ако споменеш и една дума за това, ще насъскам шерифа срещу теб - кресна Били Ти на Дали. - Ще му кажа, че си разбил магазина ми. Всички в града знаят, че си боклук, и моята дума ще тежи повече от твоята.

- Така ли? - Без предупреждение Дали взе кутия с надпис „Чупливо“ и я хвърли с всичка сила срещу стената, зад главата на Били Ти. Звукът от счупено стъкло отекна в склада. Холи Грейс вдиша шумно, а Били Ти започна да ругае. - Какво каза, че ще ти направи, Холи Грейс? - попита отново Дали.

- Не... не знам. Нищо.

Той запрати следваща кутия в стената. Били Ти нададе яростен вик, но беше твърде страхлив, за да възпре със сила младия и силен Дали.

- Спри веднага! - изпищя той. - Спри незабавно! - По лицето му беше избила пот, гласът му бе станал писклив от безпомощен гняв. - Спри, чуваш ли!

Дали искаше да забие юмруците си в увисналите му сланини, да удря Били Ти, докато го унищожи, но нещо вътре в него го спираше. Нещо в него знаеше, че най-добрият начин да помогне на Холи Грейс е, като узнае тайната, с която Били Ти я изнудваше.

Той взе друга кутия и я задържа върху дланта си.

- Имаме цялата нощ на разположение, Били, а ти притежаваш пълен склад, който мога да съсипя.

Дали отново хвърли кутията по стената. Тя се отвори и бутилките се счупиха, изпълвайки въздуха с остър мирис на алкохол.

Холи Грейс беше търпяла напрежението твърде дълго и първа се пречупи.

- Спри, Дали! Стига! Ще ти кажа, но трябва да обещаеш да си вървиш. Обещай ми!

- Обещавам - излъга той.

- Заради... заради майка ми е. - Изражението на лицето й го молеше да я разбере. - Ако кажа нещо, ще изпрати майка ми някъде надалеч! Наистина ще го направи. Не го познаваш.

Дали беше виждал Уинона Кохаган няколко пъти в града и тя му напомняше за Бланш Дюбоа, героиня в една от книгите, която госпожица Сибил му беше дала да чете. Разсеяна и красива по един повяхнал начин, Уинона заекваше, когато говореше, изпускаше пакети, забравяше имената на хората и се държеше като неспособна глупачка. Той знаеше, че тя е сестра на болната съпруга на Били Ти, и бе чувал, че се грижи за госпожа Дентън, докато Били Ти е на работа.

Холи Грейс продължи да сипе водопад от думи. Като вода, която най-сетне беше пропукала стената на язовира, тя повече не можеше да се сдържа.

- Били Ти твърди, че мама не е добре с главата, но това не е вярно. Просто е малко неуравновесена. Но той казва, че ако не правя, каквото иска, ще я прати в щатската психиатрична болница. Щом хората попаднат на такова място, повече не излизат. Не разбираш ли? Не мога да му позволя да стори това с майка ми. Тя се нуждае от мен.

Дали мразеше безпомощния й поглед и запрати още една кутия в стената, защото самият той беше само на седемнайсет и не беше съвсем сигурен как да направи така, че безпомощността й да изчезне. Но откри, че разрушението не помага, затова й изкрещя:

- Никога повече не бъди такава глупачка, Холи Грейс, чуваш ли? Той няма да отпрати майка ти. Няма да направи такова проклето нещо, защото, ако го направи, ще го убия с голи ръце.

Тя спря да изглежда толкова много като бито куче, но той виждаше, че Били Ти я беше тормозил твърде дълго, за да му повярва лесно. Проправи си път през останките от кутиите и сграбчи мъжа за реверите на аптекарската престилка. Били Ти изскимтя и вдигна ръце, за да предпази главата си. Дали го разтърси.

- Няма да я докосваш повече, нали, Били Ти?

- Не! - избърбори той. - Не, няма да я докосвам! Пусни ме. Накарай го да ме пусне, Холи Грейс!

- Знаеш, че ако я докоснеш отново, ще те докопам, нали?

- Да, аз...

- Знаеш, че ще те убия, ако я докоснеш отново.

- Знам! Моля те...

Дали направи това, което искаше да направи от момента, в който бе надникнал в склада. Той замахна с юмрук и го стовари в свинското лице на Били Ти. После го удари още няколко пъти, докато не видя достатъчно кръв, за да се почувства по-добре. Спря, преди Били Ти да припадне, и се приближи до лицето му.

- Давай, извикай полиция, Били Ти. Накарай ги да ме арестуват, защото, докато седя в килията над офиса на шерифа, ще разказвам на всеки, когото познавам, за мръсните малки игрички, които играеш тук. Ще кажа на всяко ченге, което видя, на всеки филантропски адвокат. Ще кажа на хората, които метат килията ми, ще кажа на полицая за малолетни, който ще разследва случая ми. Няма да е нужно много време мълвата да се разнесе. Хората ще се преструват, че не вярват, но ще мислят за това всеки път когато те видят и ще се чудят дали е вярно.

Били Ти не каза нищо. Просто лежеше и скимтеше, опитваше се да скрие окървавеното си лице в дланите на дебелите си ръце.

- Хайде, Холи Грейс. Двамата с теб трябва да поговорим с един човек. - Дали взе обувките й и чорапогащника, хвана я внимателно за ръката и я изведе от склада.

Ако очакваше благодарност от нея, тя бързо му показа колко греши. Когато чу какво възнамерява да направи, се разкрещя:

- Ти обеща, лъжец такъв! Обеща, че няма да кажеш на никого!

Той не отвърна нищо, не се опита да й обясни, защото виждаше страха в очите й и прецени, че ако беше на нейно място, също щеше да е уплашен.

Уинона Кохаган кършеше ръце в диплите на набраната си розова престилка, докато седеше в хола в къщата на Били Ти и слушаше Дали. Холи Грейс стоеше до стълбите, устата й бе побеляла и изопната, сякаш искаше да умре от срам. В този момент Дали за първи път осъзна, че тя не бе изплакала нито веднъж. От момента, в който бе нахлул в склада, очите й бяха сухи и покрусени.

Уинона не си губи времето да ги разпитва и Дали остана с впечатлението, че някъде дълбоко в себе си тя трябва да бе подозирала, че Били Ти е перверзник. Но тихото нещастие в очите й му каза, че тя не бе имала представа, че жертвата е дъщеря й. Разбра незабавно, че Уинона обича Холи Грейс и че не би позволила никому да нарани дъщеря й, без значение какво ще й струва. Когато най-накрая излезе от къщата, той реши, че въпреки цялата си вятърничавост, Уинона ще направи необходимото.

Холи Грейс не го погледна, когато си тръгваше, нито му каза „благодаря“.

През следващите няколко дни тя не се появи в училище. Той, Скийт и госпожица Сибил посетиха „Пюрити Дръгс“ в извънработно време. Оставиха госпожица Сибил да говори през повечето време и когато тя приключи, Били Ти беше схванал идеята, че повече не може да остане в Уайнет.

Когато Холи Грейс отново се върна в училище, гледаше право през Дали, сякаш той не съществуваше. Дали не искаше да й покаже колко е наранен от надменното й поведение, затова флиртуваше е най-добрата й приятелка и правеше така, че около него да има красиви момичета винаги когато смяташе, че може да я срещне. Това не даде очаквания от него резултат, защото всеки път, когато наистина я срещнеше, край нея се въртеше някое богато момче от подготвителния курс. И все пак понякога си мислеше, че е доловил проблясък на тъга в очите й, така че най-накрая преглътна гордостта си и отиде при нея. Попита я дали иска да го придружи на училищните танци. Държеше се така, сякаш не го беше грижа дали ще се съгласи, или не, сякаш й правеше огромна услуга, че дори си бе помислил да я покани. Искаше да е сигурен, че когато му откаже, тя ще е наясно, че и пет пари не е давал за това и че я е попитал само защото е нямал какво друго да прави.

Тя отговори, че е съгласна.

18

Холи Грейс погледна часовника върху камината и изруга под нос. Дали отново закъсняваше. Той знаеше, че след два дни тръгва за Ню Йорк и че няма да се виждат известно време. Не можеше ли поне веднъж да дойде навреме? Зачуди се дали не е тръгнал след англичанката. Щеше да е абсолютно в негов стил да го направи, без да каже и думичка.

Беше облякла копринена блуза с поло яка, чисто нови джинси с тесни и прави крачоли, които бе подчертала с десетсантиметрови токчета. Никога не носеше бижута, защото смяташе, че да сложи обеци или колие при наличие на огромната й руса грива е съвсем очевидно излишно.

- Холи Грейс, скъпа - повика я Уинона от своето кресло в другия край на хола. - Виждала ли си книжката ми с кръстословици? Оставих я някъде тук и сега не мога да я намеря.

Холи Грейс измъкна книжката изпод вечерния вестник и седна на облегалката до майка си, за да й даде съвет за двайсет и три водоравно. Не че майка й имаше нужда от него, както и не бе загубила наистина книжката, но Холи Грейс не се ядосваше, че търси внимание. Докато решаваха заедно, тя обви с ръка раменете на Уинона и се наведе да положи бузата си на посивелите руси къдрици на майка си, да вдъхне лекия аромат на шампоан и спрей за коса. В кухнята Ед Грейлок, от три години съпруг на Уинона, оправяше счупения тостер и пееше „Толкова си красива“ заедно с радиото. Гласът му заглъхваше на високите тонове, но набираше сила веднага щом Джо Кокър се връщаше отново в диапазона си. Холи Грейс почувства как сърцето й се изпълва с любов към двамата - към големия Ед Грейлок, който най-накрая бе дал на Уинона щастието, което заслужаваше, и към красивата си разсеяна майка.

Часовникът удари седем. Холи Грейс се предаде на носталгията, която я преследваше цял ден, изправи се и целуна бързо Уинона по бузата.

- Ако Дали някога се появи, кажи му, че ще съм в гимназията. И не ме чакайте, вероятно ще закъснея.

Тя грабна чантичката си и се отправи към входната врата, като извика на Ед, че ще покани Дали на закуска сутринта.

Гимназията беше заключена през нощта, но тя тропа на вратата, докато пазачът не й отвори. Токчетата й изтракаха по бетонната рампа, която водеше към тъмния коридор, и познатите миризми я обгърнаха, а стъпките й сякаш отмерваха ритъма на „У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е“ на „Куин оф Соул“. Започна да си тананика песента тихо под нос, но преди да се усети, вече пееше „Върви си, Рене“, а когато зави към физкултурния салон, „Янг Раскълс“ изпълняваха „Много любов“ и отново беше 1966-а...

Холи Грейс беше казала едва три думи на Дали Бодин, откакто я беше взел за футболния мач е един „Кадилак Елдорадо“ в бургундско червено от 1964 година, който тя със сигурност знаеше, че не е негов. Имаше меки велурени седалки, автоматични прозорци и стереоуредба, от която звучеше „Много любов“. Искаше да го попита откъде е взел колата, но отказа да проговори първа.

Облегна се на мястото си, кръстоса крака и се опита да изглежда така, сякаш непрекъснато се движи с подобни коли, сякаш „Елдорадо“ бяха създадени, за да може тя да се вози в тях. Но й беше трудно да се преструва, защото бе много нервна, и стомахът й изкъркори, понеже всичко, което имаше за вечеря, беше половин консерва пилешка супа с фиде. Не че я беше грижа. Уинона не можеше да сготви нищо по-сложно на нелегалното котлонче в малката стаичка, която бяха наели от Агнес Клейтън в деня, когато напуснаха къщата на Били Ти.

На хоризонта пред тях на нощното небе блестеше светлина. Уайнет се гордееше не само с единствената гимназия в областта, но и със светлините на стадиона си. Всички от околните населени места идваха, за да гледат състезанията в петък, след като собствените им мачове бяха свършили. Тъй като днес беше завършването и „Уайнет Бронкос“ играеха за последен път в регионалния шампионат, зрителите бяха повече от обикновено. Дали паркира елдорадото на улицата, на няколко преки от стадиона.

Не каза нищо, докато вървяха по тротоара, но когато стигнаха до гимназията, пъхна ръка в джоба на синия си блейзър, който изглеждаше нов, и извади пакет „Марлборо“.

- Искаш ли цигара?

- Не пуша. - В гласа й прозвуча неодобрение, като на госпожица Чандлър, когато говореше за двойното отрицание. Искаше й се да може отново да отговори, да каже нещо от рода на: „Да, Дали, с удоволствие. Защо не ми запалиш една?“.

Холи Грейс забеляза някои от приятелите си, които се отправяха към паркинга, и кимна на едно от момчетата, на което беше отказала среща тази вечер. Забеляза, че другите момичета носят нови поли или красиви дрехи, купени специално за случая, заедно с ниски обувки с квадратни токчета и с широки плетени панделки на пръстите. Тя беше облякла черната рипсена пола, която носеше на училище веднъж седмично, и карирана памучна блуза. Забеляза също, че всички други момчета са хванали момичетата си за ръка, но Дали бе заровил своите в джобовете на панталона си. Не задълго, помисли си горчиво. До края на вечерта сигурно щеше да я е опипал цялата.

Присъединиха се към тълпата, която вървеше към стадиона. Защо се беше съгласила да излезе с него? Защо беше казала „да“, когато знаеше какво иска той от нея - момче с неговата репутация, което беше станало свидетел на всичко онова.

Стигнаха до масата, където местният клуб продаваше големи жълти хризантеми с малки златни футболни топки, висящи от кафяво-бели панделки. Дали се обърна към нея и я попита:

- Искаш ли цвете?

- Не, благодаря. - Ехото върна звука на гласа й, далечен и високомерен.

Той спря толкова неочаквано, че момчето зад него се блъсна в гърба му.

- Мислиш, че не мога да си го позволя ли? - тросна се той под нос. - Мислиш, че нямам достатъчно пари да ти купя едно шибано цвете за три долара? - Измъкна износен кафяв портфейл, огънат във формата на хълбока му, и плесна една петдоларова банкнота. - Искам едно от тези - каза на госпожица Гуд, съветничката на клуба. - Задръжте рестото. - Той бутна хризантемата към Холи Грейс. Две жълти листенца паднаха върху маншета на блузата й.

Нещо в нея се пречупи. Тя отблъсна цветето към него и му върна нападението с ядосан шепот:

- Защо не ми го закичиш? Затова го купи, нали? За да можеш да ме опипаш още сега, а не да чакаш чак до танците!

Тя спря, ужасена от избухването си, и заби ноктите на свободната си ръка в дланта си. Осъзна, че мълчаливо се моли той да разбере как се чувства и да я погледне с онзи разтапящ поглед, който беше виждала да хвърля на другите момичета, и да й каже, че съжалява и че не я е извел само заради секса. Да й каже, че я харесва толкова, колкото и тя него, и че не я вини за това, което бе видял да прави Били Ти.

- Не съм длъжен да слушам тези глупости! - Той изби цветето от ръката й, обърна гръб на стадиона и гневно се отдалечи по улицата.

Холи Грейс погледна към цветето, паднало върху чакъла, панделките се въргаляха в прахта. Докато клякаше да го вдигне, край нея мина Джоуни Брадлоу в бонбонен пуловер и тъмнокафяви равни обувки. Джоуни на практика се беше предлагала на Дали през целия първи месец от започването на учебната година. Холи Грейс я бе чувала през смях да казва за него в тоалетните: „Знам, че се размотава с неподходящи типове, но о, боже, толкова е разкошен. Изпуснах си химикалката по испански, а той я вдигна и си помислих, о, боже, ще умра!“.

Нещастието се концентрира като твърда, стегната буца в нея, докато стоеше сама, стиснала окаляната хризантема в ръка, а хората се бутаха край нея към стадиона. Някои ог съучениците й я поздравиха и тя им се усмихна широко и весело помаха с ръка, сякаш кавалерът й просто беше отишъл до тоалетната и тя го чакаше да се върне всеки момент. Старата й пола висеше като оловна завеса около хълбоците й и макар да знаеше, че е най-красивото момиче в гимназията, това не я караше да се чувства по-добре. Каква полза имаше да си красива, когато нямаш хубави дрехи и всеки в града знае, че майка ти е седяла на дървената пейка в социалните грижи през целия следобед.

Знаеше, че не може да остане да стои там с глупава усмивка на лицето, но не можеше да отиде на скамейките, не и сама, не и тази вечер. Не можеше и да се върне към пансиона на Агнес Клейтън, докато всички не се настаняха. Плъзна се предпазливо покрай сградата и после се мушна вътре през вратата до железарията.

Физкултурният салон беше пуст. Оградената лампа на тавана хвърляше ивичеста светлина през балдахина от кафяво-бели хартиени ленти, висящи безжизнено от гредите, в очакване да започнат танците. Холи Грейс пристъпи навътре. Въпреки украсите миризмата беше същата както обикновено - десетилетия упражнения и баскетболни мачове, прах, стари маратонки. Обичаше часовете по физическо. Беше една от най-добрите спортистки в училище, първата, която бе избрана в отбора. Обичаше гимнастиката. Там всички се обличаха еднакво.

Някакъв войнствен глас я стресна.

- Искаш да те закарам у дома, това ли е?

Тя се извърна и видя Дали, облегнат на рамката на вратата. Дългите му ръце висяха сковано край тялото, лицето му беше намръщено. Забеляза, че панталонът му е твърде къс и че се виждат инч-два от тъмните му чорапи. Това я накара да се почувства малко по-добре.

- Ти искаш ли? - попита на свой ред.

Той премести тежестта си.

- А ти искаш ли да го направя?

- Не знам. Може би. Май да.

- Ако искаш да те закарам у дома, просто ми кажи.

Тя се загледа надолу в ръцете си, където мръсната панделка на хризантемата се бе увила около пръстите й.

- Защо ме покани да Лойда с теб?

Той не отговори и тя повдигна глава, за да го изгледа. Дали сви рамене.

- Да, добре - рече Холи Грейс бързо. - Закарай ме вкъщи.

- Защо се съгласи да Лойдеш с мен?

Тя сви рамене.

Дали погледна надолу към върховете на обувките си. След миг каза толкова тихо, че Холи Грейс едва го чу.

- Съжалявам за онзи ден.

- Какво имаш предвид?

- С Ханк и Ричи.

- О!

- Знам, че онези неща за теб и момчетата не са верни.

- Не, не са.

- Знам. Ядосах ти се.

В нея пламна слаба надежда.

- Няма нищо.

- Не е така. Не трябваше да казвам това, което казах. Не трябваше да докосвам крака ти така. Но ти просто ме вбеси.

- Нямах намерение... да те вбесявам. Можеш да си доста страшен.

Вдигна глава и за първи път тази вечер изглеждаше доволен.

- Мога ли?

Тя не се сдържа и се усмихна.

- Няма нужда да се гордееш толкова със себе си. Не си чак толкова страшен.

Той също се усмихна и лицето му стана толкова красиво, че устата й пресъхна.

Гледаха се известно време и после тя си спомни за Били Ти и за това, което Дали беше видял, за това, какво явно очакваше от нея. Краткото й щастие изчезна. Тръгна към първия ред и седна.

- Знам какво си мислиш, но не е вярно. Аз... аз не можех да се противя на това, което Били Ти правеше с мен.

Той я погледна, сякаш й бяха пораснали рога.

- Знам. Да не смяташ, че наистина си мисля, че ти е харесвало?

Думите й се изляха като водопад.

- Но за теб изглеждаше толкова лесно да го накараш да спре. Каза няколко думи на мама и всичко приключи. За мен не беше лесно. Бях уплашена. Той ме нараняваше и се страхувах, че ще нарани и нея, преди да я отпрати. Каза, че никой няма да ми повярва, ако го издам, че мама ще ме мрази.

Дали се приближи и седна до нея. Тя забеляза, че кожата на върха на обувките му е ожулена и че се е опитал да прикрие драскотините. Зачуди се дали и той мрази, че е беден, колкото и тя, дали бедността го караше да се чувства също толкова безпомощен.

Дали прочисти гърлото си.

- Защо каза това за цветето? За опипването. Смяташ, че съм такъв, защото ти говорих по този начин тогава с Ханк и Ричи?

- Не точно.

- Тогава защо?

- Сметнах, че може би... че след като ме видя с Били Ти, може би очакваш от мен да... нали, да... правя секс с теб тази вечер.

Дали вдигна глава и я погледна възмутено.

- Тогава защо се съгласи да излезеш с мен? Ако си мислила, че това е всичко, което искам от теб, защо, по дяволите, се съгласи?

- Предполагам, че дълбоко в себе си съм се надявала да греша.

Дали се изправи и я загледа.

- Така ли? Е, със сигурност грешиш. Адски права си, че

грешиш! Не знам какво не е наред с теб. Ти си най-красивото момиче в гимназията. И си умна. Не знаеш ли, че те харесах още през първия час по английски?

- Как да го разбера, щом всеки път когато ме погледнеш, се мръщиш?

Той не можа да срещне погледа й.

- Просто трябваше да го разбереш, това е.

Не казаха нищо повече. Напуснаха сградата и тръгнаха към паркинга на стадиона. Откъм седалките се разнесоха викове и по високоговорителите обявиха:

- Първи даун. Уайнет.

Дали хвана ръката й и я пъхна заедно със своята в джоба на якето си.

- Сърдиш ли се, че закъснях?

Холи Грейс се извърна към вратата на салона. За частица от секундата се почувства дезориентирана, докато гледаше към двайсет и седем годишния Дали, облегнат на касата. Изглеждаше по-голям, по-солиден, много по-красив от навъсеното седемнайсетгодишно момче, в което се беше влюбила. Бързо се окопити.

- Разбира се, че се сърдя. Всъщност току-що казах на Боби Фритчи, че тази вечер ще изляза с него, вместо да те чакам. -Тя измъкна чантичката изпод мишницата си и я залюля на пръсти. - Откри ли нещо за малката англичанка?

- Никой не я е виждал. Не мисля, че още е в Уайнет. Госпожица Сибил й е дала парите, които й оставих, така че би трябвало вече да лети за Лондон.

Холи Грейс виждаше, че въпреки това е разтревожен.

- Мисля, че те е грижа повече, отколкото си признаваш. Макар, честно казано, да не разбирам защо, като изключим факта колко поразително красива е.

- Различна е, това е. Едно ще ти кажа. Никога през целия си живот не съм бил с жена, толкова по-различна от мен. Противоположностите може и да се привличат в началото, но не се погаждат много добре.

Холи Грейс го погледна, а в очите й проблесна мимолетна тъга.

- Понякога хората, които са еднакви, също не успяват.

Той тръгна към нея, като се движеше по бавния, сексапилен начин, който някога я разтапяше. Придърпа я в прегръдките си за танц, като тананикаше „Загубила си тази любов“ в ухото й. Дори с импровизирана музика телата им се движеха идеално заедно, сякаш бяха танцували милиони години.

- По дяволите, висока си с тези обувки - оплака се той.

- Малко те изнервя, нали? Така не можеш да ме гледаш отвисоко.

- Ако Боби влезе и те види да се разхождаш на високи токчета по новия му под, ще се оправяш сама.

- Все още не мога да мисля за Боби Фритчи като за баскетболния треньор на Уайнет. Помня как висях на вратата, докато вие двамата изтърпявахте сутрешното си задържане.

- Ти си лъжкиня, Холи Грейс Бодин. Никога не са ми налагали сутрешно задържане. Вместо това поемах удари.

- И това ти се случи, много добре знаеш. Госпожица Сибил така се развихряше всеки път когато учителите те удряха, че те се умориха да се разправят с нея.

- Помни го по твоя си начин, а аз ще го помня по моя. -Дали положи бузата си върху нейната. - Като те видях тук, се сетих за танците от завършването. Не мисля, че някога съм се потил повече през живота си. През цялото време, докато танцувахме, трябваше да се отдръпвам заради ефекта, който имаше върху мен. Всичко, за което можех да мисля, беше как да се усамотим в онова елдорадо, което бях наел, само дето знаех, че няма да мога да те докосна заради онова, за което си говорихме. Най-нещастната нощ в живота ми.

- Доколкото си спомням, твоите нещастни нощи не продължиха твърде дълго. Трябва да съм била най-лесното момиче в областта. По дяволите, не можех да мисля за нищо друго освен за секс с теб. Имах нужда да отмия усещането за Били Ти от себе си толкова силно, че бях готова и в ада да ида за това...

Холи Грейс лежеше по гръб в тясното легло в бедната стая на Дали, стиснала здраво очи. Той стенеше и се притискаше към тялото й. Усещаше грубия деним на джинсите му по голите си крака. Бикините й бяха захвърлени на балатума до леглото заедно с обувките, но иначе беше облечена - бялата й блуза беше разкопчана до кръста, сутиенът й - отместен нагоре, а вълнената пола благоприлично покриваше ръката на Дали, която изследваше областта между краката й.

- Моля те... - прошепна тя. Изви се към дланта му. Дишането му звучеше тежко и накъсано в ухото й, хълбоците му се движеха ритмично до бедрото й. Не мислеше, че може да издържи още дълго. През последните два месеца срещите и ласките им ставаха все по-горещи, докато вече не можеха да мислят за нищо друго. И все пак се сдържаха. Холи Грейс, защото не искаше той да си помисли, че е лесна, а Дали, защото не искаше тя да си мисли, че е като Били Ти.

Неочаквано тя сви ръката си в юмрук и го удари по рамото. Дали се отдръпна, устните му бяха влажни и подпухнали от целувките им.

- Защо го направи?

- Защото повече не мога да понасям това! - възкликна тя. -Искам да го направим! Знам, че не е правилно. Знам, че не трябва да ти позволявам, но просто не мога да търпя повече. Имам чувството, че горя. - Тя се опита да го накара да разбере. - Всички тези месеци, през които Били Ти ме принуждаваше да го правим. Всички тези месеци, през които ме нараняваше. Нямам ли право поне веднъж и аз да го искам?

Дали я гледа дълго време, за да се увери, че е сериозна.

- Не искам да си мислиш, че... Обичам те, Холи Грейс. Обичам те повече, отколкото съм обичал някого през целия си живот. И пак ще те обичам, дори да кажеш „не“.

Тя се надигна, издърпа блузата си и смъкна презрамките на сутиена по раменете си.

- Уморих се да казвам „не“.

Макар че се бяха докосвали навсякъде, по правило оставаха с дрехите си, така че това беше първият път, когато я виждаше гола от кръста нагоре. Дали я погледна с изумление, после се протегна и прокара нежно пръст по гърдите й.

- Толкова си хубава, скъпа - каза задавено.

През нея премина вълна от почуда заради емоциите, прозиращи в изражението му, и тя откри, че иска да даде всичко на това момче, което я даряваше с толкова много нежност. Наведе се напред, пъхна палците си под ластиците на чорапите и ги събу. После разкопча полата си и повдигна бедра, за да я плъзне надолу. Той смъкна тениската си и джинсите, после събу слипа.

Холи Грейс изпиваше с очи красотата на стегнатото му младо тяло, докато лежеше до нея и нежно прокарваше пръсти през косата й. Вдигна глава от смачканата възглавница, за да го целуне, и плъзна езика си в устата му. Той изстена и го прие. Целувката им стана по-гореща, дългите им крака се усукаха, а русите им коси се овлажниха от пот.

- Не искам да забременееш - прошепна той в устата й. - Аз само... ще внимавам.

Но разбира се, не го направи и това беше най-хубавото нещо, което Холи Грейс беше изпитвала. Тя изпусна нисък гърлен стон, когато свърши, Дали я последва бързо, потрепвайки в ръцете й, сякаш беше прострелян с куршум. Всичко продължи не повече от минута.

Следващите пъти използваха презервативи, но тя вече беше забременяла, а той отказа да намери пари за аборт.

- Абортът е грях, когато двама души се обичат - изкрещя й. А после гласът му омекна. - Знам, че планирахме да изчакаме, докато не завърша университета, но ще се оженим още сега. С изключение на Скийт ти си единственото хубаво нещо в живота ми.

- Не мога да имам бебе сега - изплака тя. - Аз съм на седемнайсет! Искам да отида в Сан Антонио и да си намеря работа. Искам да постигна нещо. Да родя сега, значи да проваля целия си живот.

- Как можеш да говориш така? Не ме ли обичаш, Холи Грейс?

- Разбира се, че те обичам. Но любовта невинаги е достатъчна.

Когато видя агонията в очите му, тя бе завладяна от познатата безпомощност, която не я напусна дори по време на бракосъчетаването им в кабинета на пастор Лиъри.

Дали спря да си тананика и се закова на линията за три точки.

- Наистина ли каза на Боби Фритчи, че ще излезеш с него днес?

Холи Грейс продължи да пее няколко такта без него.

- Не точно. Но си го помислих. Толкова се ядосвам, когато закъсняваш.

Дали я пусна и я изгледа продължително.

- Ако наистина искаш развод, знаеш, че ще се съглася.

- Знам. - Тя тръгна към седалките и седна, протягайки краката си напред, и направи малка драскотина по новия под на тренер Фритчи с токчетата си. - Но тъй като нямам планове да се омъжвам повторно, ще съм доволна, ако положението си остане каквото е.

Дали се усмихна и мина през центъра на игрището, за да седне на седалката до нея.

- Надявам се, че в Ню Йорк нещата ще се получат при теб, скъпа. Наистина. Знаеш, че искам да те видя щастлива повече от всичко на света.

- Знам, че искаш. Същото важи и за мен.

Холи Грейс започна да говори за Уинона и Ед, за госпожица Сибил и за всички неща, които обикновено обсъждаха, когато бяха заедно в Уайнет. Той я слушаше с половин ухо. Припомняше си двамата тийнейджъри с бурно минало, с бебе и без никакви пари. Сега осъзнаваше, че тогава не са имали шанс, но се бяха обичали и се бяха борили здраво...

Скийт си намери работа на строеж в Остин, за да им помага, доколкото може, но не членуваше в никой синдикат, затова не му плащаха добре. Дали ремонтираше покриви, когато не учеше или не се опитваше да изкара допълнително пари на голф игрището. А трябваше да пращат пари и на Уинона и никога нямаха достатъчно.

Дали беше живял в бедност толкова дълго, че това не го тревожеше особено, но за Холи Грейс беше различно. В очите й имаше безпомощност и паника и това нейно изражение смразяваше кръвта му. Караше го да се чувства така, сякаш я съсипва, и затова спореше - горчиви битки, в които я обвиняваше, че сама не полага усилия. Заявяваше, че не поддържа къщата достатъчно чиста или че е твърде мързелива да му сготви нещо вкусно. Тя му отвръщаше с обвинения, че не осигурява достатъчно пари за семейството, и настояваше да спре да играе голф, а вместо това да учи за инженер.

- Не искам да ставам инженер - отвърна той по време на една особено свирепа кавга. Тресна учебниците си върху издрасканата повърхност на кухненската маса и добави: - Искам да уча литература и да играя голф!

Тя го замери с кухненската кърпа.

- Щом толкова много искаш да играеш голф, защо прахосваш пари, за да учиш литература?

Той й върна кърпата.

- Никой в семейството ми никога не е учил в колеж! Аз съм първият.

Дани се разплака при гневния звук от гласа на баща си. Дали го взе, зарови лицето си в русите му къдри и отказа да погледне Холи Грейс. Как можеше да й обясни, че трябва да докаже нещо, когато и той самият не знаеше какво е то?

Колкото и еднакви да бяха в някои отношения, двамата искаха различни неща от живота. Битките им започнаха да стават по-свирепи и накрая двамата атакуваха най-уязвимите си места, и се чувстваха зле, задето се нараняват. Скийт смяташе, че се карат, защото и двамата са толкова млади, че на практика се отглеждат един друг заедно с Дани. Беше вярно.

- Ще ми се да не се разхождаш наоколо с това навъсено изражение през цялото време - каза един ден Холи Грейс, докато мацваше крем по пъпчиците, които от време на време още избиваха по брадичката на Дали. - Не разбираш ли, че първата стъпка към възмъжаването е да спреш да се преструваш на мъж?

- Какво знаеш ти за възмъжаването? - отвърна й той, като я грабна през кръста и я придърпа в скута си. Любиха се, но след няколко часа той отново я хокаше, че не ходи изправена.

- Вървиш с превити рамене само защото си мислиш, че гърдите ти са твърде големи.

- Не е така! - разгорещено възрази Холи Грейс.

- Така е и ти го знаеш. - Той повдигна брадичката й, за да го погледне в очите. - Скъпа, кога ще спреш да се самообвиняваш за това, което Били Ти ти причини?

В края на краищата думите на Дали оказаха въздействие върху Холи Грейс и тя се откопчи от миналото си.

За жалост, не всичките им конфронтации свършваха толкова добре.

- Имаш проблем с отношението си - обвини я Дали в края на няколкодневен спор за пари. - Никога нищо не е достатъчно добро за теб.

- Искам да съм някой! - възрази му тя. - Аз съм заточена тук с бебето, докато ти ходиш в колеж.

- Веднага щом завърша, можеш да отидеш и ти. Говорили сме за това стотици пъти.

- Дотогава ще е твърде късно. Половината ми живот ще е минал.

Бракът им беше доста бурен, а после Дани умря.

Вината на Дали за смъртта на сина им беше като скоротечен рак. Веднага напуснаха къщата, където това се беше случило, но нощ след нощ той сънуваше капака на резервоара. В сънищата си виждаше счупената панта и се извръщаше, за да отиде в стария дървен гараж, където държеше инструментите си, за да я поправи. Но така и не стигаше до него. Вместо това се озоваваше в Уайнет или в покрайнините на Хюстън, където бе отраснал. Знаеше, че трябва да се върне до резервоара и да оправи капака, но нещо все го спираше.

Събуждаше се, потънал в пот, с усукани чаршафи. Понякога Холи Грейс вече беше будна, раменете й се тресяха, а лицето й бе заровено във възглавницата, за да заглуши плача й. За всичкото време, през което я беше познавал, нищо не бе успяло да я разплаче. Нито когато Били Тия удряше, нито когато бе уплашена, защото бяха само деца и нямаха пари, нито на погребението на Дани, когато стоеше сякаш издялана от камък, докато той самият плачеше като малко бебе. Но сега тя плачеше и това бе най-ужасният звук, който Дали бе чувал.

Вината му беше като болест, която го разяждаше. Всеки път когато затвореше очи, виждаше Дани да тича към него на неуверените си крачка, едната презрамка на дънковия гащеризон бе паднала през рамото му, а русите му къдрици блестяха на слънцето. Виждаше сините му очи, широко отворени в почуда, и дългите мигли, които полягаха на бузите му, когато спеше. Чуваше писъците и смеха на Дани, спомняше си начина, по който смучеше пръста си, когато бе уморен. Виждаше Дани в ума си и после чуваше Холи Грейс да плаче, и докато раменете й се тресяха безпомощно, вината му се увеличаваше и му се искаше да бе умрял заедно със сина си.

Най-накрая тя заяви, че го напуска, че все още го обича, но е получила работа в търговския екип на компания за спортни стоки и на другата сутрин заминава за Форт Уърт. И тази нощ звукът на приглушения й плач отново го събуди. Полежа за момент с отворени очи и после я издърпа от възглавницата и я удари през лицето. Зашлеви я пак и пак. После си нахлузи панталона и избяга от къщата, така че идните години Холи Грейс Бодин да си спомня, че има за съпруг негодник, който я удря, а не някакво глупаво хлапе, което я е карало да плаче, защото е убило бебето й.

След като тя си тръгна, месеци наред той така силно се напиваше, че не можеше да играе голф, макар да се предполагаше, че трябва да се подготвя за квалификациите за професионалисти. Накрая Скийт се обади на Холи Грейс и тя дойде да го види.

- За първи път от дълго време съм щастлива - каза му тя. -Защо и ти не можеш да си щастлив?

Отне им години, за да се научат да се обичат по нов начин. Първоначално се връщаха обратно в леглото само за да открият, че отново подхващат старите спорове. От време на време се опитваха да живеят заедно за няколко месеца, но искаха различни неща от живота и не се получаваше. Първия път, когато я видя с друг мъж, на Дали му се прииска да го убие. Но понеже самият той бе хвърлил око на една сладка дребна секретарка, сдържа юмруците си.

През годините бяха говорили за развод, но никой от тях не предприе нищо по въпроса. За Дали Скийт беше най-добрият приятел на света. А Холи Грейс обичаше Уинона с цялото си сърце. Но те двамата - Холи Грейс и Дали - бяха истинското си семейство, а хората с тежко детство като тях не се отказваха лесно от семейството.

19

Сградата представляваше нисък бял квадрат от бетон, с четири прашни коли, паркирани отстрани до контейнер за боклук. Зад него имаше заключена с катинар барака, а на петдесетина метра зад нея беше тънкият метален прът на радиоантената, към която Франческа вървеше от почти два часа.

Докато Звярът се отправяше да изследва околността, тя уморено изкачи двете стъпала, водещи към водната врата. Стъклената й повърхност беше помътняла от прах и отпечатъци от безброй пръсти. По-голямата част от лявата страна на вратата беше покрита с лепенки, рекламиращи „Търговската камара на Сълфър Сити“, „Юнайтед Уей“ и различни излъчвателни асоциации. Центърът беше зает от златните букви KDSC. Долната част на С-то липсваше, така че всъщност можеше и да е G, но Франческа знаеше, че не е, защото беше видяла С-то на пощенската кутия в началото на алеята.

Макар че можеше да се огледа във вратата, за да проучи външния си вид, тя не си направи труда. Вместо това потърка чело с опакото на дланта си, избута влажните кичури коса, които се бяха залепили за него, и изтупа джинсите си, доколкото можеше. Нямаше какво да направи за кървавите драскотини по ръката си, така че ги пренебрегна. Еуфорията й бе отшумяла, останало бе единствено изтощението и едно ужасно предчувствие.

Бутна вратата и се озова в нещо като приемна, претъпкана с шест разхвърляни бюра, почти толкова часовници, многобройни информационни табла, календари и плакати, закрепени към стените с жълт скоч. От лявата й страна се мъдреше модерен диван на кафяво-жълти ивици с изтърбушена централна част. В стаята имаше само един голям прозорец, който гледаше към студио. В него мъж със слушалки седеше пред микрофон. Гласът му се разнасяше в офиса през високоговорители, но звукът беше намален.

Закръглена червенокоса жена, приличаща на катерица, погледна към Франческа от единственото заето бюро в помещението.

- Мога ли да ви помогна?

Франческа прочисти гърло, погледът й се отмести от полюшващите се златни кръстове, висящи от ушите на жената към полиестерната блуза, и после към черния телефон до ръката й. Едно позвъняване до Уайнет и проблемът й щеше да бъде решен. Щеше да има храна, дрехи и покрив над главата. Но идеята да изтича при Дали за помощ бе изгубила привлекателността си. Въпреки изтощението и страха, нещо в нея завинаги се бе променило на онзи пуст прашен път. Беше й писнало да е просто красиво украшение, което всеки порив на вятъра може да отнесе. За добро или лошо, щеше да поеме контрол над живота си.

- Мога ли да разговарям с шефа ви? - попита тя катерицата. Говореше предпазливо, опитваше се да звучи компетентно и професионално, а не като човек с мръсно лице и прашни сандали, който няма пукната пара.

Комбинацията от размъкнатия й външен вид и класния й британски акцент очевидно заинтригува жената.

- Аз съм Кейти Каткарт, секретарката. Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

Можеше ли секретарката да й помогне? Франческа нямаше представа, но реши, че е по-добре да си има работа с мъжа на върха. Тя запази приятелски, но твърд тон.

- Всъщност е лично.

Жената се поколеба, после се изправи и тръгна към кабинета зад нея. Появи се миг по-късно.

- Стига да не отнеме твърде дълго време, мис Паджет ще ви приеме. Тя е мениджърът на станцията.

Нервността на Франческа се изстреля до космоса. Защо мениджърът на станцията трябваше да е жена? С мъж поне би имала половин шанс. После обаче си напомни, че това е възможност за ново начало - една нова Франческа, която не се опитва да се плъзга през живота, като използва старите трикове на бившето си Аз. Изпъна рамене и влезе в кабинета на мениджъра.

Златна на цвят табелка върху бюрото обявяваше присъствието на КЛЕЪР ПАДЖЕТ, елегантно име за една неелегантна жена. Беше в началото на четиресетте си години и имаше мъжко лице с квадратна челюст, смекчено донякъде от останките на малко червило. Посивяващата й кестенява коса беше със средна дължина и лоша подстрижка, и макар че не изглеждаше особено поддържана, все пак беше чиста. Държеше цигарата си като мъж, пъхната между показалеца и средния пъст на дясната си ръка, и когато я повдигна до устата си, не толкова вдиша дима, колкото го погълна.

- Какво има? - попита грубо Клеър. Говореше като професионален говорител, с богат и звучен глас, но без най-малка следа от приветливост. Откъм бюрото долетя слабият глас на мъжа в студиото, който четеше местните новини.

Макар че не беше поканена, Франческа се настани в единствения стол с облегалка в стаята, като реши на секундата, че Клеър Паджет не изглеждаше като човек, който би уважавал някой лесен противник. После се представи.

- Съжалявам, че идвам без уговорка, но искам да попитам за възможност за работа. - Гласът й звучеше нерешителен, вместо твърд. Какво се беше случило с цялата арогантност, която носеше със себе си като облак от парфюм?

След кратък оглед на външния й вид Клеър Паджет насочи обратно вниманието си към книжата пред себе си.

- Няма работа.

Франческа не беше и очаквала друго, но все пак се чувстваше така, сякаш й бяха изкарали въздуха. Помисли си за прашния път, който се извиваше към тънкия тексаски хоризонт. Езикът й беше сух и отекъл.

- Абсолютно сигурна ли сте? Готова съм да работя всичко.

Паджет засмука още дим и потупа с химикалката по най-горния лист хартия.

- Какъв опит имате?

Франческа започна да мисли трескаво.

- Била съм актриса. Имам много опит в ъъъ... модата.

- Това не ви квалифицира за работа в радиостанция. Дори и долнопробна като тази. - Клеър Паджет почука с химикалката си малко по-силно.

Франческа си пое дълбоко въздух и се приготви да скочи в твърде дълбока вода за човек, неумеещ да плува.

- Така е, госпожице Паджет, нямам никакъв опит в радиото. Но мога да работя здраво и имам желание да се уча. - Да работи здраво? Не беше работила никога през живота си.

Във всеки случай Клеър не беше впечатлена. Тя вдигна поглед и огледа Франческа с открита враждебност.

- Бях изритана от телевизията в Чикаго заради такава като теб - сладка малка мажоретка, която не знаеше да брои до три. - Шефката се облегна в стола си, присвила разочаровано очи. - Наричаме жените като теб Туинки - малки пухкави топки, които не знаят абсолютно нищо за радиопредаванията, но си мислят, че е много вълнуващо да правят кариера в радиото.

Шест месеца по-рано Франческа би изхвърчала оскърбена от кабинета, но сега стисна здраво ръце в скута си и повдигна брадичка малко по-високо.

- Готова съм да върша всичко, госпожице Паджет - да вдигам телефона, да изпълнявам поръчки... - Тя не можеше да обясни на тази жена, че не я привличаше кариерата в радиото. Ако в тази сграда се помещаваше фабрика за естествен тор, пак щеше да иска работа.

- Единствената работа, която мога да предложа, е като чистачка и момче за всичко.

- Приемам! - Мили боже, чистачка.

- Не смятам, че си подходяща за нея. *

Франческа пренебрегна сарказма в гласа й.

- О, напротив, подходяща съм. Аз съм чудесна чистачка.

Отново привлече вниманието на Клеър Паджет, но този път жената изглеждаше развеселена.

- Всъщност исках някоя мексиканка. Имаш ли американско гражданство?

Франческа поклати глава.

- А зелена карта?

Тя отново поклати глава. Нямаше и смътна представа какво е „зелена карта“, но беше абсолютно сигурна, че няма, и отказваше да започне новия си живот с лъжа. Може би откровеността щеше да впечатли Клеър.

- Нямам дори паспорт. Откраднаха ми го на пътя преди няколко часа.

- Колко жалко. - Клеър Паджет не направи и минимално усилие да скрие колко се наслаждава на ситуацията. Напомняше на Франческа за котка с безпомощно птиче в устата. Очевидно, въпреки окаяния си вид, тя щеше да плаща за всички унижения, които Паджет е претърпяла през годините благодарение на красивите жени. - В такъв случай ще те назнача за шейсет и пет долара седмично. Ще почиваш всяка втора събота. През останалото време ще работиш тук от изгрев до залез-слънце, докато излъчваме. Ще ти плащаме в брой. Всеки ден тук пристигат стотици мексиканци, така че още първия път, в който се издъниш, изхвърчаш.

Надниците на тази жена бяха робски. Това беше работа за нелегални чужденци, които нямаха избор.

- Добре - каза Франческа, защого нямаше избор.

Клеър Паджет се усмихна мрачно и я поведе към секретарката.

- Прясно месо, Кейти. Дай й парцал и й покажи тоалетната.

Клеър изчезна, а Кейти погледна Франческа със съжаление.

- Никой не я е чистил от седмици. Доста е зле.

Франческа преглътна.

- Няма проблем.

Разбира се, проблем имаше. Тя застана пред килера към малката кухня в станцията и се загледа в рафта, отрупан с почистващи препарати, за никой от които нямаше и най-малка представа за какво служи. Знаеше да играе бакара и познаваше шеф готвачите на най-известните световни ресторанти, но нямаше и най-бегла идея как да изчисти една тоалетна. Прочете етикетите възможно най-бързо и половин час по-късно Клеър Паджет я откри на колене да изсипва син почистващ препарат на прах върху чинията на зловещо изцапаната тоалетна.

- Като търкаш пода, не забравяй и ъглите, Франческа. Мразя небрежната работа.

Франческа стисна зъби и кимна. Стомахът й се бунтуваше, докато се подготвяше да атакува мръсотията по чинията. Мислите й неволно се върнаха към Хеда, старата й икономка. Хеда с навитите чорапи и болния гръб, която прекарваше живота си на колене, за да чисти след Клоуи и Франческа.

Клеър си дръпна от цигарата и после я хвърли нарочно до крака й.

- По-добре се разбързай, маце. Приготвяме се да затваряме за днес. - Франческа чу злобното подхилкване, когато жената се отдалечи.

Малко по-късно говорителят, който беше в ефир, когато Франческа пристигна, мушна глава в тоалетната и каза, че ще заключва. Сърцето й подскочи. Нямаше къде да отиде, нямаше къде да спи.

- Всички ли си тръгнаха?

Той кимна и я огледа, и очевидно хареса видяното.

- Трябва ли ти превоз до града?

Франческа се изправи и отметна косата от очите си, опитвайки се да изглежда естествено.

- Не. Ще ме вземат. - Наклони глава към мръсотията, а решението й да не започва новия си живот с лъжи се изпари. -Госпожица Паджет ми нареди да свърша с това, преди да си

тръгна. Каза, че аз мога да заключа. - Твърде безцеремонно ли звучеше? Какво щеше да прави, ако той не се съгласеше?

- Както решиш. - Той й се усмихна приятелски. Франческа въздъхна с облекчение, когато чу предната врата да се затваря няколко минути по-късно.

Франческа прекара нощта на дивана заедно със Звяра, свит до корема й. И двете бяха хапнали сандвичи, които тя направи от стария хляб и фъстъченото масло, които откри в кухнята. Беше изтощена до мозъка на костите си, но не можеше да заспи. Вместо това лежеше с отворени очи, козината на Звяра се разделяше между пръстите й, и мислеше за това, колко много препятствия имаше пред себе си.

На следващата сутрин се събуди преди пет и веднага повърна в тоалетната, която бе изчистила с толкова болезнени усилия предната вечер. През останалата част от деня се опитваше да си внуши, че това е само реакция на фъстъченото масло.

- Франческа! По дяволите, къде е тя? - Клеър излетя от кабинета си, докато Франческа забързано излезе от нюзрума, където тъкмо бе предала пакет следобедни вестници.

- Тук съм, Клеър - каза уморено. - Какъв е проблемът? Бяха изминали шест седмици от началото на работата й за KDSC и отношенията й с шефката на станцията не се бяха подобрили. Според слуховете, които бе дочула от членовете на малкия състав, радиокариерата на Клеър бе започнала по време, когато в тази сфера се допускали малко жени. Мениджърите я наемали заради интелигентността и агресивността й, а после я уволнявали по същата причина. Най-накрая се бе прехвърлила в телевизията, където бе водила горчиви битки за правото си да прави сериозни репортажи вместо леките истории, които се смятаха подходящи за жените.

По ирония на съдбата стана жертва на равноправието между половете. В началото на 70-те години, когато работодателите бяха принуждавани да наемат жени, те избягваха калените в битки ветерани като Клеър, с нейния остър език и циничен поглед, и предпочитаха по-нови, свежи лица, идващи налраво от колежанските кампуси. Красиви, отстъпчиви момичета с дипломи в масовите комуникации. Жените като Клеър трябваше

да се задоволят с останките - длъжности, за които бяха свръхквалифицирани, като да управляват затънтени радиостанции. В резултат на това те пушеха твърде много, насъбираха в себе си горчивина и сгъжняваха живота на всяка жена, за която подозираха, че разчита единствено на красивото си лице.

- Току-що ми звънна оня глупак от банката в Сълфър Сити извика тя на Франческа. - Иска коледната реклама още днес вместо утре. - Клеър посочи към кутия с камбановидни украси за дърво с името на радиостанцията, отпечатано от едната страна, и името на банката от другата. - Отивай там веднага и гледай да не ти отнеме целия ден, както предния път.

Франческа се въздържа да изтъкне, че и предния път нямаше да й отнеме толкова време, ако другите служители на станцията не й бяха възложили допълнителни задачи - като се започнеше от доставянето на закъснели сметки за ефирно време до слагането на нова водна помпа в очукания додж на радиото. Смъкна от закачалката черното непромокаемо яке, което беше купила за пет долара, и после грабна ключовете за доджа от купата до прозореца на студиото, където Тони Марч, следобедният диджей, представяше плоча. Макар да не беше в KDSC от отдавна, всички знаеха, че скоро ще напусне. Имаше хубав глас и приятно излъчване. За говорители като Тони мизерна радиостанция като KDSC беше просто стъпало към по-добри възможности. Франческа вече бе установила, че единствените, които се задържаха задълго, бяха хората като нея, които нямаха друг избор.

Колата запали само след три опита, което беше почти рекорд. Даде на заден и излезе от паркинга. Погледна в огледалото и видя бледа кожа, тъмна коса, хваната на врата с гумено ластиче, и зачервен нос от последната серия настинки. Якето й беше твърде голямо и нямаше нито пари, нито енергия да подобри външния си вид. Поне не се налагаше да отблъсква интереса на колегите си.

През изминалите шест седмици имаше някои успехи, но и много катастрофи. Една от най-лошите се случи точно преди Деня на благодарността, когато Клеър откри, че спи на дивана, и й крещя пред всички, докаго бузите на Франческа не пламнаха от унижение. Сега тя и Звярът живееха в стая с кухня над един гараж в Сълфър Сити. Беше проветриво и лошо обзаведено място, с двойно легло на буци, но наемът бе нисък и тя можеше да го плаща седмично, така че се опитваше да изпитва благодарност за всеки грозен сантиметър от него. Беше спечелила и правото да използва служебната кола, макар че Клеър я караше да плаща за бензина, дори когато я вземаше друг. Водеше изтощително, първично съществуване, без възможност за осигуряване на финансови запаси, без възможност за задоволяване на лични потребности и без абсолютно никаква възможност за нежелана бременност.

Стисна здраво волана. Като оцеляваше почти без никакви разходи, тя бе успяла да спести сто и петдесетте долара, които клиниката за аборти в Сан Антонио изискваше, за да се отърве от бебето на Дали Бодин. Отказа да си позволи да мисли за последствията от решението си, просто беше твърде бедна и твърде отчаяна, за да обмисля моралната страна на въпроса. След часа при лекаря в събота щеше да избегне още една катастрофа. Това беше цялото обмисляне, което си позволи.

Изпълни задачите си за малко повече от час и се върна в станцията, където Клеър й се разкрещя, че е тръгнала, преди да почисти прозореца й.

Следващата събота Франческа стана призори и шофира два часа до Сан Антонио. Чакалнята на клиниката за аборти беше оскъдно мебелирана, но чиста. Седна на един пластмасов стол, хванала здраво с две ръце черната платнена торба и стиснала крака, сякаш несъзнателно се опитваше да предпази малкото късче протоплазма, което скоро щеше да бъде откъснато от тялото й. В помещението имаше три други жени, две от които мексиканки и една износена блондинка с акне и безнадеждни очи. Всички бяха бедни.

Жена на средна възраст, която приличаше на испанка, облечена с тясна бяла блуза и тъмна пола, се появи на вратата и извика името й.

- Франческа, аз съм госпожа Гарсия - каза тя с лек акцент. -Бихте ли дошли с мен, моля?

Франческа я последва безчувствено в малък кабинет, облицован с фалшив махагон. Госпожа Гарсия седна зад бюрото си и покани Франческа да се настани в друг пластмасов стол с различен цвят от този в чакалнята.

Жената беше приветлива и прегледа експедитивно документа, който Франческа трябваше да подпише. После обясни процедурата, която се извършваше в една от хирургическите зали по коридора.

Франческа хапеше вътрешността на устната си и се опитваше да не слуша много внимателно. Госпожа Гарсия говореше бавно и спокойно, винаги използваше думи като „тъкан“ и никога „зародиш“. Франческа почувства смътна благодарност. Откакто беше осъзнала, че е бременна, отказваше да персонифицира нежелания посетител, заселен в утробата й. Отказваше да го свърже в ума си с онази нощ в блатото в Луизиана. Животът й беше напълно окастрен и в него нямаше място за чувства, нямаше място за изграждане на фалшиви романтични образи на дундести розови бузки и мека къдрава коса, нямаше желание да използва думата „бебе“ дори в мислите си. Госпожа Гарсия започна да говори за „вакуум аспирация“ и в мислите на Франческа изникна старата прахосмукачка, с която чистеше станцията всяка вечер.

- Имате ли въпроси?

Тя поклати глава. Лицата на трите тъжни жени в чакалнята сякаш се бяха запечатали в ума й - жени без бъдеще, без надежда.

Госпожа Гарсия плъзна една брошура през металното бюро.

- Тук има информация за противозачатъчните средства, която трябва да прочетете, преди отново да имате полов контакт.

Отново? Споменът за жарките целувки на Дали я заля, но интимните ласки, които някога бяха разпалвали сетивата й, сякаш се бяха случили с някой друг. Не можеше да си представи някога отново да се чувства толкова хубаво.

- Не мога да задържа тази... тази тъкан - каза тя рязко, прекъсвайки жената по средата на изречението и докато й подаваше изображение на женската репродуктивна система.

Госпожа Гарсия спря да говори и наклони главата си, за да слуша, очевидно свикнала да чува лични истории.

Франческа знаеше, че няма нужда да оправдава действията си, но не можеше да спре потока от думи.

- Не виждате ли, че е невъзможно? - Юмруците й се свиха в скута й. - Аз не съм ужасна личност. Не съм безчувствена. Но едва мога да се грижа за себе си и за една котка.

Жената я погледна съчувствено.

- Разбира се, че не си безчувствена, Франческа. Това е твоето тяло и само ти можеш да решиш кое е най-добро за теб.

- Взех решение - отвърна тя с гневен глас, сякаш жената спореше с нея. - Нямам съпруг и пари. Работата ми виси на косъм, шефката ми ме мрази. Дори не мога да си плащам здравни осигуровки.

- Разбирам, трудно е...

- Не разбирате! - Франческа се наведе напред със сухи и ядни очи, всяка дума излизаше като изстреляна с пистолет. -През целия си живот съм живяла на гърба на други хора, но стига толкова. Ще направя нещо със себе си!

- Мисля, че амбициите ти са достойни за възхищение. Очевидно си компетентна млада...

Франческа отново отблъсна съчувствието на госпожа Гарсия, опитвайки се да й обясни, опитвайки се да обясни на себе си какво я беше довело в тази клиника от червени тухли в най-бедната част на Сан Антонио. Кабинетът беше топъл, но тя обви ръце около себе си, сякаш й беше студено.

- Виждали ли сте някога онези картинки, които се изработват върху черно кадифе, с малки гвоздейчета и ширити в различни цветове - на мостове и пеперуди, такива неща? -Госпожа Гарсия кимна. Франческа се взря във фалшивите махагонови панели, без да ги вижда. - Една от тези ужасни картинки виси закачена на стената точно над леглото ми, една ужасна розово-оранжева картинка на китара.

- Не разбирам...

- Как може някой да роди бебе, когато живее на място с подобна украса? Каква майка би изложила умишлено едно малко беззащитно бебе на нещо толкова грозно? - Бебе. Беше казала думата. Беше я казала два пъти. Болезнена стена от сълзи напираше под клепачите й, но тя отказа да ги пролее. През изминалите години беше изплакала достатъчно разглезени сълзи за цял един живот и повече нямаше да плаче.

- Знаете ли, Франческа, един аборт не е краят на света. В бъдеще обстоятелствата за вас може да са различни, моментът да е по-удобен...

Последните й думи сякаш увиснаха във въздуха. Франческа се отпусна на стола си, целият й гняв се беше изпарил. До това ли се свеждаше човешкият живот, чудеше се тя, до въпрос на удобство? За нея беше неудобно да има бебе сега, така че просто се отърваваше от него. Погледна към госпожа Гарсия.

- Приятелите ми в Лондон планираха абортите си така, че да не попречат на баловете и партитата им.

За първи път госпожа Гарсия настръхна.

- Жените, които идват тук, не се тревожат за това, че ще пропуснат някое парти, Франческа. Те са петнайсетгодишни или вече имат твърде много деца и нямат съпрузи. Те са жени без работа и без никаква надежда да си намерят такава.

Но тя не беше като тях, каза си Франческа. Тя вече не беше безпомощна и разбита. Последните няколко месеца бяха доказали това. Беше търкала тоалетни, търпеше грубости, хранеше се и живееше с почти нищо. Повечето хора щяха да се пречупят, но не и тя. Тя бе оцеляла.

Това беше нова, мъчителна картина на самата нея. Седна по-изправена в стола, а юмруците й постепенно се отпуснаха. Госпожа Гарсия каза колебливо:

- В момента животът ви изглежда доста несигурен.

Франческа помисли за Клеър, за грозната си стая над гаража, за китарата, за нежеланието си да се обади на Дали за помощ, макар отчаяно да се нуждаеше от нея.

- Несигурен е - съгласи се тя. Наведе се, взе торбата си, после се изправи. Импулсивната оптимистична част от нея, за която смяташе, че е умряла преди месеци, изглежда, беше станала господар на краката й, изглежда, я тласкаше да направи нещо, което можеше да предизвика само катастрофа, нещо нелогично, глупаво...

Нещо чудесно.

- Мога ли да получа парите си обратно, госпожо Гарсия? Удръжте каквото е необходимо за отделеното ви време днес.

Госпожа Гарсия изглеждаше обезпокоена.

- Сигурна ли си в решението си, Франческа? Вече си в десетата седмица. Не ти остава много време за безопасен аборт. Абсолютно сигурна ли си?

Франческа никога не се беше чувствала по-несигурна в живота си, но кимна.

Когато излезе от клиниката, се затича и после заподскача през последните няколко метра до доджа. Устата й бе извита в усмивка. От всички глупави неща, които бе правила през живота си, това беше най-глупавото. Усмивката й стана по-широка. Дали беше абсолютно прав за нея - нямаше и грам здрав разум. Беше по-бедна от църковна мишка, без професия и всяка минута живееше на ръба на катастрофата. Но точно сега, точно в този момент нищо нямаше значение, защото някои работи в живота бяха по-важни от здравия разум.

Франческа Серитела Дей беше загубила по-голямата част от достойнството си и цялата си гордост. Но нямаше да загуби бебето си.

20

През следващите няколко месеца Франческа откри нещо доста чудесно за себе си. С притиснат до стената гръб, с насочен към челото пистолет, с тиктакаща в утробата й бомба, тя научи, че е доста интелигентна. Усвояваше лесно новите неща, запаметяваше новопридобитото знание и имаше толкова малко академични предразсъдъци, наложени й от учителите, че мисленето й изобщо не беше ограничено. След като оцеля през първите месеци, откри привидно безкраен капацитет за усилена работа, от който започваше да се възползва, като оставаше до късно вечерта, четеше вестници и специализирани медийни списания, слушаше записи на предавания и се подготвяше да направи още една малка крачка.

- Имаш ли минутка, Клеър? - попита тя, като промуши глава в хранилището, стиснала касета във влажната си длан.

Клеър прелистваше един справочник и не си направи труда да вдигне глава.

Хранилището всъщност представляваше просто голям килер с албуми, подредени по рафтовете, е прикрепени към гръбчетата им ивици цветно тиксо, с което се обозначаваха различните категории - мъже вокалисти, жени вокалисти или групи. Франческа беше избрала умишлено това място, защото беше ничия територия и не искаше да даде на Клеър допълнителното предимство да седи като бог зад бюрото си, докато решава съдбата на молещия се в евтиния стол срещу нея.

- Имам цял ден - отвърна й тя саркастично, докато продължаваше да прелиства. - Всъщност седя тук от часове и си клатя краката, докато чакам някой да ме прекъсне.

Не беше най-благоприятното начало, но Франческа пренебрегна сарказма на Клеър и се разположи в центъра на вратата. Носеше най-новата дреха в гардероба си - мъжки суитшърт, който висеше като торба край хълбоците й. Скрити под него, джинсите й бяха разкопчани и се придържаха да не паднат от грубо зашита връв. Франческа погледна Клеър право в очите.

- Искам да пробвам работата на Тони като говорител, когато напусне.

Веждите на Клеър отскочиха до средата на челото й.

- Майтапиш се.

- Всъщност не. - Франческа вирна брадичка и продължи с цялата увереност на света. - Отделих известно време да се упражнявам и Джери ми помогна да си направя касета за прослушване. - Тя протегна ръка. - Мисля, че мога да се справя с работата.

Жестока развеселена усмивка изви ъгълчетата на устните на Клеър.

- Интересна амбиция, имайки предвид отчетливия ти британски акцент и това, че никога не си сядала зад микрофон през живота си. Разбира се, малката мажоретка, която зае мястото ми в Чикаго, също не беше виждала микрофон, затова може би трябва да внимавам.

Франческа държеше нервите си под контрол.

- Все пак бих искала да опитам. Заради британския акцент ще звуча по-различно от всеки друг.

- Ти чистиш тоалетни - тросна се Клеър и си запали цигара. - Наела съм те за това.

Франческа дори не трепна.

- И се справям добре, нали? Чистя тоалетни и върша всяка друга проклета работа, която ми възложиш. Сега ми дай право да опитам тази.

- Забрави.

Франческа реши да заложи всичко на карта. Трябваше да мисли за бебето и за бъдещето си.

- Знаеш ли, всъщност започвам да ти съчувствам, Клеър.

- Какво имаш предвид?

- Чувала си старата поговорка за това, как не можеш да разбереш друг човек, докато не се поставиш на неговото място. Разбирам те, Клеър. Знам точно какво е да те дискриминират заради това, което си, без значение колко усилено работиш. Знам какво е да ти отказват възможност за работа не заради липсата ти на способности, а заради личните предразсъдъци на работодателя ти.

- Предразсъдъци! - Клеър избълва облак дим подобно на дракон. - Никога не съм била предубедена. Аз самата съм жертва на предубеждения.

Нямаше място за отстъпление и Франческа я притисна още повече.

- Не желаеш да отделиш дори петнайсет минути, за да изслушаш една касета. На това му казвам предразсъдък.

Клеър стисна челюсти.

- Добре, Франческа. Ще ти дам петнайсет минути. - Тя грабна касетата от ръката й. - Но не се надявай особено.

През останалата част от деня вътрешностите на Франческа бяха като желирани. Тази работа й трябваше. Не само защото отчаяно се нуждаеше от пари, но и защото трябваше да успее в нещо. Радиото беше медия, която функционираше без изображения, медия, в която зелените очи и идеалният профил нямаха значение. Радиото беше нейният тест, нейният шанс да докаже, че никога повече няма да й се налага да разчита на външността си.

В един и трийсет Клеър промуши глава през вратата на кабинета си и извика при себе си Франческа, която остави листовките, които подреждаше в един кашон, и се опита да изглежда уверено. Не успя да се справи напълно.

- Касетата не е ужасна -- каза Клеър, като се настани в стола си, - но не е и много по-добре. - Тя я бутна през бюрото си.

Франческа се взря в нея в опит да скрие унищожителното разочарование, което изпита.

- Гласът ти е твърде задъхан - продължи Клеър енергично и безпристрастно. - Говориш много бързо и слагаш ударения на най-странните места. Британският ти акцент е единственото нещо, което е в твоя полза. Иначе звучиш като лоша имитация на който и да е мъж от тази станция.

Франческа се мъчеше да долови следа от лична неприязън в гласа й, някакъв намек, че Клеър е отмъстителна. Но всичко, което долови, беше безстрастната оценка на опитен професионалист.

- Нека да направя друга касета - помоли тя. - Нека опитам отново.

Столът изскърца, когато Клеър се облегна в него.

- Не искам да слушам друга касета, няма да е по-различна. В радиостанциите на средни вълни се говори за хората. Ако слушателите искат музика, те се прехвърлят на късите вълни. Ако искаш да успееш като водещ, трябва да помниш, че говориш на хората, не на микрофона. Иначе ще си поредната Туинки.

Франческа сграбчи касетата и се отправи към вратата, самоконтролът й почти се разпадаше. Как изобщо си беше представяла, че може да пробие в радиото без никакъв опит? Поредната заблуда. Поредният пясъчен замък, който беше построила твърде близо до водата.

- Най-доброто, което мога да направя, е да те използвам като заместник-водещ през празниците, когато всички други почиват.

Франческа се завъртя.

- Заместник-водещ! Ще ме използваш като заместник-водещ?

- За бога, Франческа. Не се дръж така, сякаш ти правя голяма услуга. Това просто означава, че ще работиш следобеда на Великден, когато и без това никой не ни слуша.

Но Франческа не позволи раздразнителността на Клеър да помрачи настроението й и нададе радостен вик.

Същата вечер тя извади консерва котешка храна от единствения кухненски шкаф и започна да говори на Звяра.

- Ще постигна нещо сама - каза му. - Не ме интересува колко усилено трябва да работя или какво трябва да правя. Ще съм най-добрият говорител, който КБ8С някога е виждал. -Звярът повдигна задния си крак и започна да се ближе. Франческа се намръщи. - Това е възможно най-отвратителният ти навик и ако си мислиш, че ще го правиш около дъщеря ми, помисли си пак.

Звярът не й обръщаше внимание. Тя се пресегна за ръждивата отварачка и я затегна около ръба на консервата, но не започна да я отваря веднага. Вместо това се загледа замечтано пред себе си. Знаеше интуитивно, че ще има дъщеря - малко, обсипано със звезди американско бебенце, което от самото начало ще се научи да не разчита на физическата си красота, която бе предопределено да наследи от родителите си. Дъщеря й щеше да е четвъртото и най-добро поколение жени Серитела. Франческа се закле да я научи на всичко, което бе принудена да научи сама, всички неща, които едно малко момиче трябва да знае, така че никога да не се озове на незнаен прашен път и да се чуди как е стигнала дотам.

Звярът прекъсна фантазията й, като потупа маратонката й с лапа и й напомни за вечерята. Франческа започна да отваря консервата.

- Твърдо съм решила да я кръстя Натали. Името е много хубаво - женствено, но силно. Какво мислиш?

Звярът се взираше в храната, която се приближаваше към него толкова бавно, цялото му внимание беше фокусирано върху вечерята. В гърлото на Франческа заседна малка буца, когато я Свали на земята. Жените не трябваше да раждат бебета, когато имаха само една котка, с която да споделят мечтите си за бъдещето. После се отърси от самосъжалението. Никой не я беше принуждавал да запази бебето. Тя сама бе взела решението и нямаше да започне да хленчи. Седна с кръстосани крака върху постлания с балатум под до купичката на котката и се протегна да я погали.

- Познай какво стана днес, Звяр! Най-прекрасното нещо. -Пръстите й се плъзнаха през меката козина на животното. -Почувствах как бебето ми мърда...

Три седмици след разговора й с Клеър, водещите на KDSC бяха покосени от грипна епидемия и желязната шефка бе принудена да позволи на Франческа да се настани в студиото. Сърцето на Франческа биеше толкова бързо, че имаше чувството, че в гърдите й се въртят перки на хеликоптер.

Студиото беше малко и задушно. Франческа се настани пред контролното табло и несръчно си сложи слушалките. Ръцете й трепереха. В малка радиостанция като KDSC нямаше тонрежисьори, които да обслужват контролното табло, говорителите правеха всичко сами. Франческа бе прекарала часове наред да се научи как да пуска плочите, да работи с копчетата за микрофона, да променя нивото на звука и да използва трикасетния дек, макар че можеше да достига само две от отделенията от стола си пред микрофона.

Когато новините свършиха, тя погледна редицата циферблати на контролното табло. Струваше й се, че променят формата си пред очите й, че се разтапят, докато накрая не можеше да си спомни за какво служи нито един от тях. Насили се да се концентрира. Ръката й се насочи към таблото. Бутна лоста, който задействаше микрофона и увеличи звука. Между гърдите й се стичаше пот. Трябваше да се представи добре. Ако объркаше нещо днес, Клеър никога нямаше да й даде втори шанс.

Когато отвори уста, езикът й сякаш беше залепнал за небцето.

- Здравейте - изграчи тя. - Аз съм Франческа Дей от KDSC, с музика в сряда сутринта.

Говореше твърде бързо, сливаше думите и не можеше да измисли какво да каже, макар че беше репетирала този момент в ума си стотици пъти. Паникьосана, тя пусна плочата, но я беше нагласила твърде близо до началото на песента и тя тръгна с провлачване. Франческа изстена на глас, а после осъзна, че не е изключила микрофона, така че и това бе прозвучало в ефир. Засуети се с лоста.

Клеър я гледаше от приемната през прозрачната стена и клатеше глава с отвращение. Франческа имаше чувството, че чува думата „Туинки“ да достига до слуха й през изолираните стени.

Нервите й постепенно се успокоиха и тя започна да се справя по-добре, но през последните месеци беше слушала касети с твърде много добри говорители, за да знае колко е посредствена. Когато времето й най-накрая свърши и тя излезе от студиото, куцаща от изтощение, Кейти й се усмихна съчувствено и промърмори нещо за нервите при първия път. Клеър изскочи от кабинета си и обяви, че грипната епидемия е повалила и Пол Мейнърд и че отново ще пусне Франческа в ефир следващия следобед. Говореше толкова язвително, че Франческа не изпита и най-малко съмнение колко й е неприятна създалата се ситуация.

Същата вечер, докато използваше една от четирите си вилици, за да сипе препържените бъркани яйца в чинията си, тя се опита за хиляден път да прецени какво е объркала. Защо не можеше да говори пред микрофона така, както говореше на хората?

Хората. Остави вилицата си, връхлетяна от неочаквана идея. Клеър все говореше за хората, но къде бяха те? Скочи импулсивно от масата и започна да прелиства списанията, които беше взела от студиото. Най-накрая изряза четири снимки на хора, за които реши, че може би ще слушат предаването следващия следобед - млада майка, побеляла възрастна жена, козметичка и шофьор на камион с наднормено тегло, като онези, които пътуваха из страната по щатските магистрали и хващаха сигнала на KDSC в радиус от петдесетина километра. Те щяха да са публиката й утре. Само тези четиримата.

Следващия следобед тя залепи снимките върху контролното табло, като изпусна старата дама два пъти с несръчните си пръсти. Сутрешният водещ пусна новините и тя се настани на стола, нагласяйки слушалките си. Без повече имитации. Щеше да го направи по своя си начин. Погледна снимките пред себе си - младата майка, старата жена, козметичката и шофьора. Говори на тях, мамка му. Бъди себе си и забрави всичко останало.

Новините свършиха. Франческа се взря в приветливите кафяви очи на младата майка, натисна копчето на микрофона и пое дълбоко въздух.

- Здравейте, всички, аз съм Франческа с музика и леки разговори в четвъртък следобед. Прекарвате ли си наистина добре днес? Надявам се да е така. Ако не, може би ние ще променим нещата. - Боже, звучеше като Мери Попинс. - За добро или зло, ще съм с вас през целия следобед, ако успея да натисна правилните копчета. - Така беше по-добре. Усещаше, че се отпуска малко. - Да започнем с музика. - Погледна към своя шофьор. Изглеждаше като някой, който Дали би харесал, пияч на бира, който обича футбола и мръсните шегички. Тя му се усмихна. - Чуйте тази абсолютно отегчителна песен на Деби Буун. Обещавам ви, че песните ще стават по-хубави с напредването на предаването.

Пусна първата плоча, свали микрофона си и докато сладкият глас на Деби Буун се носеше от контролния апарат, погледна към прозрачната стена. Там бяха изникнали три стреснати лица - на Кейти, на Клеър и на директора на новините. Франческа прехапа устни, приготви за пускане първата реклама и започна да брои. Не беше стигнала и до десет, когато Клеър влетя през вратата.

- Да не си полудяла? Какво беше това с отегчителната песен?

- Радио с характер - отвърна Франческа, погледна невинно Клеър и безгрижно махна с ръка, сякаш всичко беше някакъв майтап.

Кейти подаде главата си в студиото.

- Клеър, телефонните линии започват да прегряват. Какво да правя?

Клеър помисли за момент и после се обърна към Франческа.

- Добре, госпожице Характер. Приеми разговорите в ефир. И си дръж пръста на копчето, защото слушателите ни невинаги говорят прилично.

- В ефир? Не говориш сериозно!

- Ти си тази, която реши да се прави на умница. Недей да спиш с моряци, ако се страхуваш от венерически болести. -Клеър излезе от студиото и остана на пост пред прозореца, къдего пушеше и слушаше.

Деби Буун изпя последните ноти на „Ти осветяваш живота ми“ и Франческа извъртя трийсетсекундната реклама на местна дъскорезница. Когато и тя свърши, включи микрофона. „Хора - каза си. - Говориш на хора.“

- Телефонните ни линии са отворени. Аз съм Франческа. Какво искате да споделите с нас?

- Мисля, че сте поклонничка на дявола - каза капризен женски глас от другата страна на линията. - Не знаете ли, че Деби Буун е написала тази песен за Господ?

Франческа се взря в снимката на белокосата дама, залепена на контролното табло. Как можеше тази сладка възрастна жена да се държи така с нея? Тя настръхна.

- Деби лично ли ви го каза?

- Не ми отговаряйте така нахално! - върна й го гласът. -Все трябва да слушаме песни за секс, секс и пак секс, а когато най-после се появи нещо хубаво, вие го осмивате. Всеки, който не харесва тази песен, не обича Господа.

Франческа се взря във възрастната дама.

- Това е ужасно ограничено схващане, не смятате ли?

Жената й затвори, а звукът от затръшването на телефона прозвуча като звук от куршум в слушалките. Франческа със закъснение се сети, че това са нейните слушатели и би трябвало да се държи мило с тях. Направи гримаса към снимката на младата майка.

- Съжалявам. Може би не трябваше да казвам това, но тя звучеше като истинска злобарка, нали?

С периферното си зрение можеше да види как Клеър отпуска глава и се удря по челото. Набързо се поправи.

- Разбира се, аз самата бях ужасно ограничена в миналото, така че вероятно не трябва да съдя другите. - Натисна бутона на телефонната линия. - Говорите с Франческа. Какво искате да споделите?

- Да... ъъъ. Аз съм Сам. Обаждам се от паркинга за камиони на шосе 90. Вижте, ъъъ... радвам се, че казахте това за оная песен.

- И ти ли не я харесваш, Сам?

- Неее. По мое мнение това е най-страхотно педалската лайняна музика...

Франческа натисна бутона и каза задъхано:

- Имаш много мръсен език, Сам, затова те отрязвам.

Инцидентът я изнерви и тя бутна на пода купчина листове точно когато следващият й слушател се представи като Силвия.

- Ако смятате, че „Ти осветяваш живота ми“ е толкова лоша, защо я пускате? - попита я тя.

Франческа реши, че единственият начин да постигне успех, е да бъде себе си - за добро или зло. Тя погледна козметичката.

- Всъщност, Силвия, първоначално и аз харесвах песента, но се уморих от нея, защото всеки ден я пускаме много често. Това е част от програмната ни политика. Ако не я пусна поне веднъж в моето предаване, може да си загубя работата и за да съм напълно честна с теб, шефката ми и без това не ме харесва особено.

Устата на Клеър от другата страна на прозореца се отвори в мълчалив писък.

- Много добре знам за какво говорите - отвърна Силвия. И после, за изненада на Франческа, призна, че бившият й шеф също й вгорчавал живота. Франческа й зададе няколко съчувствени въпроса и Силвия, която очевидно беше бъбрива, й отговори откровено. В главата й започна да се оформя идея. Франческа осъзна, че без да иска, е уцелила чувствително място, и бързо започна да моли и другите слушатели да споделят опита си с техните работодатели.

Линиите останаха отворени през по-голямата част от следващите два часа.

Когато времето й изтече, Франческа излезе от студиото с прилепнал към тялото й пуловер, а адреналинът все още препускаше из вените й. С леко смаяно изражение, Кейти наклони глава към кабинета на шефката.

Франческа решително изправи рамене, влезе вътре и откри Клеър да говори по телефона.

- Естествено, разбирам позицията ви. Абсолютно. Благодаря ви за обаждането... О, да, със сигурност ще говоря с нея. -Тя остави слушалката и се взря във Франческа, чието въодушевление започваше да се изпарява. - Това беше последният господин, който говори в ефир - обясни Клеър. - Онзи, за когото обяви, че звучи като „някой гаден тип, който бие жена си и после я праща да му купи бира“. - Клеър се облегна в стола си и кръстоса ръце пред плоските си гърди. - Този гаден тип е един от най-големите ни спонсори. Или поне беше.

Франческа почувства замайване. Беше стигнала твърде далеч. Толкова се беше увлякла да бъде себе си и да говори на снимките, че бе забравила да се сдържа. Не се ли научи на нещо през последните няколко месеца? Обречена ли бе да продължава така вечно, безразсъдна и безотговорна, втурваща се напред, без да обмисля последствията? Помисли си за малкото същество, което растеше в нея. Инстинктивно докосна корема си с ръка.

- Съжалявам, Клеър. Не исках да те разочаровам. Опасявам се, че се увлякох. - Франческа се обърна към вратата в опит да се измъкне, за да ближе на спокойствие раните си, но не беше достатъчно бърза.

- Къде си мислиш, че отиваш?

- В тоалетната.

- Божичко. Туинки се разтапя при първия признак за неприятности.

Франческа се извърна.

- По дяволите, Клеър!

- Наистина, по дяволите! Още когато прослушах касетата, ти казах, че говориш твърде бързо. Сега дяволски много искам за утре да забавиш темпото.

- Говоря твърде бързо? - Франческа не можеше да повярва на ушите си. Беше прогонила един от спонсорите на KDSC, а Клеър й крещеше, че говори бързо? А после осъзна и останалата част от думите й. - Утре?

- Можеш да заложиш сладкия си задник.

Франческа я зяпна.

- Ами спонсорът, мъжът, който ти се обади току-що?

- Майната му. Сядай, маце. Сега ще си направим първокласно радиошоу.

За два месеца деветдесетминутното предаване на Франческа се наложи като най-близкото нещо до хит на KDSC и враждебността на Клеър към нея постепенно намаля до същия цинизъм, който проявяваше и към останалата част от водещите. Продължи да мъмри Франческа практически за всичко - за това, че говори твърде бързо, че не произнася правилно думите, че пуска два спота заедно - но без значение колко скандални бяха коментарите й в ефир, никога не я цензурираше. Макар че спонтанността на Франческа понякога им носеше неприятности, Клеър знаеше какво е добро за радиото. Тя нямаше намерение да убива гъската, която толкова неочаквано бе започнала да снася златни яйца в нейната затънтена радиостанция. Рекламодателите започваха да искат ефирно време в предаването на Франческа и заплатата й бързо нарасна на сто трийсет и пет долара седмично.

За първи път в живота си Франческа откри удовлетворението от добре свършената работа и изпита огромното удоволствие от осъзнаването, че колегите й искрено я харесват. Момичетата скаути я поканиха на годишния им банкет за майки и дъщери и тя говори за значението на усилената работа. Осинови още една улична котка и прекарваше по-голямата част от почивните дни да пише серия публични обяви за приюта за животни на Сълфър Сити. Колкото повече откриваше живота си за другите хора, толкова по-добре се чувстваше.

Единственият облак на хоризонта беше тревогата й, че Дали може да чуе предаването й, докато пътува по шосе 90, и да реши да я проследи. Само като си помислеше колко идиотски се беше държала и настръхваше. Той й се присмиваше, отнасяше се снизходително с нея, третираше я като малоумна, а нейната реакция беше да скочи в леглото му и да си внуши, че е влюбена в него. Каква безгръбначна малка глупачка беше! Само дето вече не бе такава и ако Дали Бодин имаше наглостта да си напъха носа в работите й, щеше да съжалява. Това си беше нейният живот и всеки, който застанеше на пътя й, си търсеше боя.

Следвайки инстинктите си, Клеър започна да организира излъчвания на предаването на Франческа от различни местоположения, като например местната железария или полицията. В железарията Франческа се научи да използва правилно бормашина. В полицията издържа фалшив арест. И двете предавания имаха фантастичен успех главно защото Франческа не държеше в тайна колко мрази всяко от тези преживявания. Беше ужасена, че бормашината ще й се изплъзне и ще пробие ръката й. А пък килията, в която я бяха затворили, беше пълна с най-отвратителните буболечки, които беше виждала.

- О, боже, тази има щипки! - изстена тя пред слушателите си, докато вдигаше краката си от напукания балатум на пода. -Мразя това място, наистина. Не е чудно, че престъпниците са такива варвари.

Местният шериф, който седеше от другата страна на микрофона и я гледаше като влюбено теле, смачка натрапника с ботуша си.

- Но моля ви, госпожице Франческа, тези буболечки са безобидни. Трябва да се пазите от отровните стоножки.

Слушателите на KDSC чуха нещо, което звучеше като смесица от стон и писък, и се засмяха. Франческа отразяваше собствените им човешки слабости по забавен начин. Казваше това, което й се въртеше в главата, а доста често и в техните глави, макар че повечето от тях нямаха куража да излязат и да признаят слабостите си пред всички, както правеше тя. Подобен човек заслужаваше възхищение.

Рейтингите продължаваха да растат и Клеър Паджет потриваше наум ръце със задоволство.

Част от увеличената си заплата Франческа използва, за да купи електрически вентилатор в опит да прогони душната следобедна жега в стаята си, поръча си плакат на картина на Сезан, с който замести китарата, и направи първата вноска за един ръждясал шестгодишен „Форд Фалкън“. Остатъка скъта в първата си спестовна сметка.

Макар да знаеше, че външният й вид се е подобрил, тъй като вече се хранеше по-добре и се тревожеше по-малко, почти не обръщаше внимание на факта, че кожата й е възвърнала здравословния си блясък, а косата й отново е лъскава. Нямаше нито време, нито желание да се задържа пред огледалото, развлечение, което беше абсолютно безполезно за оцеляването й.

Летището на Сълфър Сити рекламираше клуб за парашутисти и обикновено раздразнителният нрав на Клеър стана още по-неприветлив. Тя винаги надушваше добрата програмна идея, но дори и тя не можеше да заповяда на жена, бременна в осмия месец, да скочи с парашут. Бременността на Франческа силно изнервяше Клеър и тя рядко се съобразяваше с този факт.

- Ще насрочим скока два месеца след раждането на детето. Така ще имаш повече от достатъчно време да се възстановиш. Ще използваме безжичен микрофон, за да могат слушателите ти да чуват как пищиш по целия път надолу.

- Няма да скачам с парашут! - възкликна Франческа.

Клеър посочи купчината формуляри от Американското бюро по натурализация и имиграция върху бюрото си, чрез които трябваше да се узакони престоят на Франческа в Щатите.

- Ако искаш да попълня тези формуляри, ще скочиш.

- Това е изнудване.

Клеър сви рамене.

- Аз съм реалист. Вероятно няма да се задържиш дълго тук, маце, но докато си ми подръка, ще изцедя и последната ти капка кръв.

Това не беше първият път, в който Клеър намекваше за бъдещето й, и всеки път, когато го направеше, Франческа я заливаше вълна на очакване. Тя знаеше правилото: хората, които бяха добри, не се задържаха много дълго в KDSC, разкриваха им се нови, по-големи хоризонти.

През този ден тя излезе тромаво от кабинета на Клеър, доволна от себе си. Предаването й се развиваше добре, имаше спестени почти петстотин долара в банката и светлото бъдеще, изглежда, се очертаваше на не много далечния хоризонт. Усмихна се. Всичко, което бе нужно, за да успееш в живота, беше малко талант и много усилена работа. После видя от входната врата към нея да се приближава позната фигура и настроението й помръкна.

- Виж ти - провлачи Холи Грейс Бодин, като спря в средата на приемната. - Този глупав кучи син ти е надул корема.

21

Балонът на самодоволството на Франческа бързо се спука. Холи Грейс постави недружелюбно петте си лакирани пръста на хълбока на елегантно ушития си летен панталон и поклати глава, отвратена.

- Този мъж няма повече акъл в главата от деня, в който се оженихме.

Франческа трепна, когато всички в офиса обърнаха глави към тях. Почувства как бузите й пламват и внезапно изпита желанието да покрие с ръце надутия си корем.

- Искате ли да използвате кабинета ми, за да си побъбрите, момичета? - Клеър стоеше на прага на кабинета си и очевидно се наслаждаваше на малката драма, която се разиграваше пред нея.

Холи Грейс бързо прецени Клеър като шефката и обяви:

- Момичетата ще си намерят местенце край някой барплот и ще си поръчат нещо силно. Ако, разбира се, нямате нищо против.

- В никакъв случай. - Клеър помаха с ръка към вратата. -Надявам се, че си готова да споделиш малко от това вълнение със слушателите си утре, Франческа. Сигурна съм, че и те ще са очаровани.

Франческа вървеше на няколко крачки след Холи Грейс, докато прекосяваха паркинга към гладкия сребрист мерцедес. Нямаше желание да ходи където и да било с Холи Грейс, но не искаше да сподели точно тази сцена със своите яростно любопитни колеги. Мускулите на врата й се бяха стегнали на твърди възли и тя се опита да се отпусне. Ако позволеше на Холи Грейс да я сплаши толкова бързо, никога нямаше да се възстанови.

Мерцедесът имаше перленосив кожен салон, който миришеше на ново. Холи Грейс влезе в колата и потупа леко волана, а после извади слънчеви очила от чантата си, която Франческа незабавно разпозна като „Ермес“. Тя изпиваше с очи всеки детайл от гардероба й, от великолепното тюркоазено горнище, през зашеметяващата хромирана гривна на „Перети“ и сладките сребристи сандали на „Ферагамо“. Рекламите на „Дързък“ бяха навсякъде и Франческа не се изненада да открие колко добре се справя Холи Грейс. Колкото можеше по-небрежно, тя покри с ръце петното от кафе върху предната страна на безформената си жълта памучна рокля за бременни.

Докато пътуваха мълчаливо към Сълфър Сити, стомахът й се сви от ужас. След като вече знаеше за бебето, Холи Грейс със сигурност щеше да отиде при Дали. Ами ако той се опиташе да предяви права върху него? Какво щеше да прави? Загледа се право напред и се насили да мисли.

В предградията на Сълфър Сити Холи Грейс намали на едно кръстовище, огледа два ресторанта и продължи. Едва когато стигнаха до третия, който изглеждаше най-окаяно, тя спря доволна.

- Това заведение изглежда така, сякаш тук сервират добра мексиканска храна. Видях три пикапа и шест мотора. Какво ще кажеш?

Дори представата за храна накара Франческа да почувства гадене. Просто искаше срещата да приключи.

- Всяко заведение става. Не съм много гладна.

Холи Грейс почука с нокти по волана.

- Пикалите са добър знак, но не можеш да си сигурна с моторите. Някои мотористи са толкова надрусани, че не могат да направят разлика между мексиканска храна и подметка.

Още един пикап сви пред тях към заведението и Холи Грейс взе решение. Подкара към паркинга и изгаси двигателя.

Няколко минути по-късно двете жени се настаниха в сепаре в дъното на ресторанта - Франческа тромаво блъсна корема си в ръба на една маса, докато Холи Грейс се настани с манекенска елегантност. На стената над тях бяха закачени комплект рога, кожа от гърмяща змия, както и няколко стари регистрационни табели от Тексас. Холи Грейс вдигна слънчевите очила на главата си и кимна към бутилката с табаско в средата на масата.

- Това място май е наистина добро.

Появи се сервитьорка. Холи Грейс поръча тамале, енчилада и тако, а Франческа - студен чай. Холи Грейс не коментира липсата й на апетит. Тя се облегна назад, прокара пръсти през косата си и затананика с джубокса. Франческа изпита смътно усещане за познатост, сякаш двете с Холи Грейс бяха правили това и преди. Имаше нещо в наклонената й глава, в мързеливо протегнатата й на седалката ръка, в играта на светлината в косата й. После осъзна, че Холи Грейс й напомня за Дали.

Мълчанието между двете се проточи и накрая Франческа не издържа. Реши, че силното нападение е единствената й защита.

- Това не е бебето на Дали.

Холи Грейс я изгледа скептично.

- Бива ме в броенето.

- Не е негово. - Франческа я изгледа студено през масата. -Не се опитвай да ми създаваш неприятности. Животът ми не те засяга.

Холи Грейс си играше с гривната.

- Попаднах на твоето предаване, докато карах по шосе 90 към Хондо, за да се видя със старо гадже, и бях толкова изненадана да те чуя, че почти излязох от пътя. Наистина се справяш добре. - Тя вдигна ясния си син поглед от гривната. - Дали беше доста разстроен, когато изчезна. Макар че не мога да те виня, задето му се ядоса, когато откри истината за мен, наистина не трябваше да си тръгваш, без да си поговорила с него. Той е чувствителен.

На Франческа й хрумнаха поне няколко начина да й отговори, но се отказа от всички. Бебето я ритна силно в ребрата.

- Знаеш ли, Франси, някога двамата с Дали имахме момче, но то умря. - По лицето на Холи Грейс нямаше и следа от емоция. Тя просто споделяше факт.

- Знам. Съжалявам. - Собствените й думи прозвучаха рязко и неадекватно.

- Ако носиш детето на Дали и не му кажеш, според мен си просто отрепка.

- Не нося неговото дете - каза Франческа. - Имах връзка в Англия точно преди да Лойда тук. Детето е от него, но той се ожени за някаква математичка, преди да разбере, че съм бременна. - Беше измислила тази история в колата, най-доброто, на което бе способна за толкова кратко време, и единственото, което Дали би могъл да приеме, когато новината стигнеше до него. Тя успя да погледне високомерно Холи Грейс. - Боже мили, да не мислиш, че ще съм бременна с детето на Дали, без да изискам издръжка от него? Не съм глупава.

Видя, че е засегнала чувствителна струна и че Холи Грейс вече не е толкова сигурна. Студеният чай пристигна и тя си пийна, а после го разбърка със сламката в опит да си осигури повече време. Трябваше ли да разкаже повече неща за Ники, за да подкрепи лъжата си, или беше по-добре да си мълчи? По някакъв начин трябваше да я накара да повярва на историята й.

- Дали е странен по отношение на бебетата - продължи Холи Грейс. - Той не приема аборта, без значение от обстоятелствата, което е точно онзи вид лицемерие, който мразя толкова много у мъжете. И все пак, ако знае, че носиш детето му, вероятно щеше да се разведе и да се ожени за теб.

Франческа почувства пристъп на гняв.

- Аз не съм обект на милосърдие. Не ми е нужно Дали да се жени за мен. - Насили се да говори по-спокойно. - Освен това, каквото и да си мислиш за мен, не съм от жените, които пробутват отговорността за чуждо дете на някой друг.

Холи Грейс си играеше с една салфетка.

- Защо не направи аборт? Аз щях, ако бях на твое място.

Франческа бе изненадана колко лесно може отново да се скрие зад фасадата на богатото разглезено момиче. Тя сви рамене отегчено.

- Кой ти гледа календара? Докато осъзная какво се случва, беше твърде късно.