Мисията „Нощ и мъгла“

Ледената висулка

Сент Пол, Минесота. Март.

За втори път тази вечер картите, които Франк Милер държеше в ръка, придобиваха неясни очертания. Различаваше червения от черния цвят, но не виждаше дали е купа, каро, спатия или пика. Опитвайки се да разсее обзелата го тревога, той свали очилата, разтърка очи и започна да масажира челото си.

— Случило ли се е нещо? — запита Сид Хендерсон от другата страна на масата. Също както и Милер, той беше към седемдесетте. Всъщност всички картоиграчи в залата на културния дом на градчето Сент Пол бяха на такава възраст или малко по-млади.

— Да се е случило нещо ли? Не, нищо — Милер се опитваше да се съсредоточи върху картите.

— Сигурен ли си? Изглеждаш зле.

— Тук е доста горещо. Надули са отоплението. Трябва да отворим прозорец.

— И всичките да хванем пневмония, а? — попита Айрис Гликман, партньорката отдясно на Милер. Тя твърдеше, че е само на 67 години. — Навън е ледник. Ако ти е горещо, съблечи си сакото.

Но Милер вече беше разхлабил вратовръзката си. Не можеше да си позволи напълно да пренебрегне общоприетите норми и да играе по риза.

— Може би наистина ще трябва да си отидеш вкъщи — обади се Харви Гинсберг, седнал от лявата му страна. — Ужасно си пребледнял.

Милер попи с носна кърпичка потта от челото си. Чувстваше слабост в стомаха си.

— Нужни са четирима играчи. Ще ви разваля партията.

— Да върви по дяволите играта — каза Харви.

Както обикновено Айрис присви устни, като се преструваше на неприятно изненадана от вулгарния език на Харви.

— Няма да ме обвините, че съм лош играч, нали? — кръвта пулсираше в слепоочието на Милер.

— Това, което ще си помисля за теб, е, че си пълен глупак, ако си болен и не се прибереш.

— Такъв добър приятел — усмихна се Милер.

— Утре ще ти се обадя, за да проверя дали си по-добре — отвърна му Харви.

Веднага щом излезе от културния дом, почувства леден полъх. Изненада го завалелият сняг, който вятърът забиваше в лицето му. Студът го освежи и вече не се чувстваше така зле. Това потвърждаваше неговото предположение, че главоболието му и гаденето са били предизвикани от горещината в залата. Спомни си с умиление зимите на своята младост. Спускането с шейни и състезанията с кънки. „Умът ми е съвсем свеж“ — мислеше си той. — „Това проклето тяло, то ме провали“.

Улицата беше пуста. Падащият сняг намаляваше светлината, излъчвана от лампите на паркинга. Стигна до колата си — Ауди, подарък от сина му — отключи я и чу глас зад гърба си. Намръщено се обърна, като се мъчеше да различи кой е в снежната виелица. Гласът бе заглушен от порива на вятъра. „Мъжки глас“ — помисли си той, но като не го чу отново, започна да се чуди дали не му се е сторило.

Потръпна от студ и хвана дръжката на вратата. Но този път по-отблизо, макар и отново не съвсем ясно, гласът се обади зад гърба му. Като че ли казваше една дума — собствено име. Неговото име.

Обърна се още веднъж.

— Има ли някой тук?

Никакъв отговор.

Отвори вратата на аудито.

Една ръка го сграбчи за рамото, като му попречи да влезе вътре. Друга ръка затръшна вратата. Трета го дръпна с такава сила, че очилата му едва не паднаха. Трима мъже. Снегът му пречеше да види лицата им.

— Моля ви, аз съм възрастен човек. Вземете портмонето ми. Само не ме удряйте.

— Портмонето ли? — изсмя се един от тях.

Снегът понамаля. Когато успя да види лицата им, разбра какво искат и изпадна в отчаяние.

Дори и звуците, които не чуваме, понякога могат да ни събудят. Точно такъв беше случаят с Уилям Милер, който несъзнателно усещаше тишината под прозорците на спалнята си и започна да се върти в съня си. Също като баща, който не може да заспи спокойно, преди синът или дъщеря му да се приберат от среща, която не е трябвало да продължи повече от полунощ, така се чувстваше и той, защото не беше чул да влиза кола, нито шум от отварянето и затварянето на автоматичната врата на гаража. Но той не беше баща, който чакаше сина си. Точно обратното — син, който чакаше баща си. Подсъзнателната тревога го накара да се събуди. Отвори очи и погледна часовника до леглото си. Беше 2:38.

Като внимаваше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и погледна през прозореца към пътеката пред гаража. Падащият сняг разсейваше светлината на уличната лампа в далечината. Елите бяха покрити с бяла премяна. По пътеката не се забелязваха никакви следи от гуми.

— Какво има скъпи?

— Извинявай. Опитах се да не те събудя — обърна се той към жена си.

— И без това не можех да заспя. Какво интересно виждаш навън?

— Безпокои ме това, което не виждам.

Милер й обясни какво има предвид.

— Няма следи от гуми ли? — тя се измъкна от леглото и си сложи пеньоар. — Може би снегът е затрупал следите.

— М, да… може би.

Излезе от спалнята, прекоси детската стая и стигна до стаята на баща си. Като не забеляза очертанията на тяло в леглото, запали лампата. Стаята беше празна.

Жена му застана до него.

— Нека да помислим. Това още нищо не означава. Той може да е долу в хола, заспал пред телевизора.

— Може би.

Те слязоха долу, но и там го нямаше.

— Може да е закъсал с колата.

— Щеше да се обади — отвърна Милер.

— Освен ако не е с някого.

— Толкова късно? Той едва изкарва буден до полунощ.

— Казах с някого. Може да са решили да прекарат нощта заедно.

— С жена?

— Защо не? — усмихна се тя.

— Дори и така да е. Все пак щеше да телефонира.

— Може да му е неудобно.

— Моля?

— Ами, майка ти почина преди година и…

— Аз обичах майка си. Мъчно ми е, че я няма. Но ако той все още се интересува от жени на неговата възраст, ми се издига в очите.

— Може би не знае, че мислиш така. Говорил ли си някога за секс с него?

— С моя седемдесет и три годишен старец? Чакай малко — той се взря в кухненския часовник — наближава три. Ако не се върне до три и половина, ще се обадя в полицията.

Но баща му не се прибра и Милер позвъни в полицията. Не бяха регистрирани инциденти с ауди. В местните болници не бяха постъпвали възрастни пациенти след полунощ, а никой от приетите по-рано не се оказа бащата на Милер. Аудито беше намерено покрито със сняг на паркинга срещу градския културен дом. Ключовете бяха на земята, като че ли ритнати отдолу.

Бащата на Милер не беше открит.

Мексико сити. Април.

Седемдесет и две годишният Мартин Розенберг, излезе от синагогата, пъхна шапчицата в джоба на палтото си и се загледа към павираната улица. Тътенът от уличното движение по Пасео де ла Реформа, долитащ до него, наруши обзелото го спокойствие. В дясно светлините на древния замък на хълма Чапултепек проблясваха на фона на настъпващия мрак.

Той размени традиционния еврейски поздрав шалом с група млади хора, които излизаха от синагогата, и зави наляво. Апартаментът на сина му се намираше през няколко блока оттам — в една от старинните испански постройки, пръснати между високите жилищни сгради в този пренаселен район на Мексико сити. Синът му, както обикновено, му беше предложил да го закара до синагогата и да го върне обратно, но той държеше на разходките и казваше, че са важни за здравето му, а освен това харесваше тази част на града.

Зави зад ъгъла и продължи към добре осветеното авеню, което свързваше хълма Чапултепек с правителствените сгради.

— Не ме интересува на колко години е! — каза Аарон Розенберг. — Никога не се е бавил повече от час на връщане! — Той се разхождаше напред-назад пред големите френски прозорци на хола, които заемаха цяла стена. — Но вече минаха цели два часа!

Розенберг приличаше повече на испанец, отколкото на евреин с тънките си мустачки, орловия нос и тъмните искрящи очи. Рядко посещаваше синагогата, но правеше щедри дарения и познаваше равина, на когото се бе обадил преди четиридесет и пет минути и бе разбрал, че баща му си е тръгнал на свечеряване.

— Може да се е отбил на гости при някого — предположи жена му. Лицето й бе силно почерняло от слънцето. Тя беше на тридесет и осем години, с гъвкаво от ежедневните игри на тенис тяло. Носеше солиден златен часовник, тюркоазена огърлица и ярко червена пола и блуза в стил рустикана.

— На кого? И да се забави повече от два часа?

Видя фаровете на мерцедеса, който удари спирачки.

— Естебан се връща. Може да го е открил.

Но Естебан му докладва, че е проверил навсякъде, откъдето би могъл да мине баща му на връщане от синагогата. След това продължил да търси по всички улици в радиус двадесет блока оттам. Останалите прислужници се връщаха със същите тревожни новини, след като бяха обикаляли пеш.

— Продължавайте да го търсите!

Розенберг позвъни на всички болници в Мексико сити. Без резултат. В полунощ, след като хората от прислугата отново се бяха прибрали без да открият баща му, той наруши един от най-важните принципи в търговските си дела — стой по-далеч от полицията, освен ако не се налага да им дадеш някакъв подкуп — и се обади на един капитан, чийто дом на осем мили южно от града, край езерото Чалксо неотдавна бе реконструиран благодарение на Розенберг.

Месец по-късно баща му все още не беше открит.

Торонто. Май.

От прозореца на първа класа на самолета на Ер Канада Джоузеф Кеслер се взираше в ширналата се блестяща повърхност на езерото Онтарио. Дори от височина шест хиляди метра ясно различи един товарен кораб долу сред Големите езера. Близо до брега се виждаха надутите от вятъра и искрящи на слънцето платна на по-големи лодки. Кеслер знаеше, че водата е ледено студена, въпреки блесналото слънце. „Хората в платноходките долу трябва да са много запалени по този спорт.“ — мислеше си за тях със симпатия. Той самият умееше да доведе до край всяка своя идея и благодарение на това си качество бе превърнал малката „Провидънс електроникс“ в процъфтяваща компания, което го направи милионер преди да навърши четиридесет години. В момента обаче не бе отдаден на мисли, свързани с търговските му дела. Един съвсем личен въпрос не му даваше спокойствие и го подлудяваше. Не позволи това да проличи. Външно успяваше да запази самообладание. През целия полет се правеше, че разглежда някакви документи, макар и вътрешно да беснееше от яд. „Спокойно“ — повтаряше си той. — „Успехът зависи от търпението. Запази самообладание!“

Поне засега.

Под него се бе ширнало Торонто. Жилищните квартали се разпростираха по бреговете на езерото, а небостъргачите стърчаха в центъра на града. Почувства разликата в налягането, когато самолетът започна да се спуска. Шест минути по-късно се приземи на международното летище в Торонто.

Кеслер бързо мина през митницата.

— Нямам нищо за деклариране. Тук съм по работа.

Митничарите не провериха куфарчето и чантата му.

През една плъзгаща се стъклена врата излезе в шумния салон, огледа тълпата и се приближи до мускулест мъж, който имаше същата вратовръзка на червени и сини ивици, като неговата.

— Колко струва вратовръзката ви? — попита го Кеслер.

— А вашата?

— Някой ми я подари.

— А моята я намерих.

След като си казаха паролата, юначагата го попита:

— Имате ли багаж?

— Само това, което виждате.

— Тогава да се махаме оттук — каза мъжът с канадски акцент.

Излязоха на паркинга и се качиха в очакващата ги там кола. Скоро стигнаха до четирилентова магистрала и се отправиха на запад по аутобан 401.

Кеслер погледна назад към хоризонта, където се виждаха очертанията на Торонто.

— След колко време ще сме там?

— Един час.

— Всички ли дойдоха?

— Вие сте последен — отговори мъжът.

— Добре — Кеслер почувства, че гневът му се надига. За да не мисли за това, той посочи към обработените полета и редиците дървета покрай магистралата. — Нещо липсва.

— Да, рекламите.

— Правилно.

— Нарушават закона.

— Три пъти ура за Канада.

Кеслер си сложи слънчевите очила и загледа напред. Краткият разговор приключи.

След осемдесет километра стигнаха до входната магистрала на град Кичънър. Но вместо да тръгнат по нея, шофьорът отби встрани и се насочи към покрайнините. Накрая зави по чакълена пътека пред гаража на голяма къща, разположена на стръмния бряг на реката.

Кеслер излезе от колата и заразглежда имението. То бе заобиколено отвсякъде със залесени хълмове, имаше игрища за голф и тенис, сателитна антена, басейн. Обърна поглед към гаража, предвиден за пет коли, а след това към къщата. По таванските прозорци, кулите и фронтоните приличаше повече на сграда в Нова Англия, отколкото в Онтарио.

— Господин Холоуей знае къде да се настани — каза шофьорът. — Всичко това дължи, разбира се на…

Едно от двойните крила на входната врата на къщата се отвори. Показа се добре сложен мъж, среден на ръст, облечен със спортен костюм, който му стоеше отлично, и обут със скъпи маратонки. Беше към четиридесет годишен, с гъста вълниста коса, пращящ от здраве.

— Благодаря, Джон. Няма да имаме повече нужда от теб днес. Ако искаш, можеш да опиташ новите съоръжения във физкултурния салон и сауната. Пийни си и поспи.

— Благодаря ви, господин Холоуей.

Шофьорът се качи в колата. Холоуей слезе по гранитните стъпала пред къщата и протегна ръка на пристигналия.

— Джо? Или…

— Джоузеф — здрависа се Кеслер.

— Откога се каним да организираме тази среща. Имаме толкова общи теми. Жалко, че трябваше да чакаме неблагоприятното развитие на събитията да ни събере.

— Не бих го нарекъл точно така.

— А как?

— Проклета лудост.

— Целият свят е полудял. Затова предпочитам да живея тук. По-далеч от безумието — Холоуей посочи с изкривено лице към магистралата, скрита зад хълмовете. — Хайде, останалите също са много обезпокоени. Чакат ни.

Фоайето на къщата тънеше в мрак. Стъпките им отекваха по покрития с теракот под. Кеслер все още имаше нужда да се поуспокои и спря да разгледа един пъстър пейзаж, окачен на стената. Картината носеше подпис — Холоуей.

— На баща ми е — осведоми го Холоуей. — От „цветния“ период.

Това, че Холоуей спомена баща си, предизвика отново гнева на Кеслер. Откъм хола долитаха сърдити гласове. Предвождан от Холоуей, той влезе в стая, облицована с дъбова ламперия. Осемте мъже вътре прекъснаха разгорещения си разговор и обърнаха погледи към него. Кеслер също започна да ги разглежда. Бяха различни по ръст, тегло, външност, само по едно си приличаха — всички бяха на възраст около четиридесетте.

— Време беше — каза някой.

Други двама побързаха да се обадят:

— Тук съм от вчера.

— Тази среща уж беше много спешна!

— Полетът ми се отложи — отговори им Кеслер. — Дойдох веднага щом това стана възможно.

Тримата, които беше чул, говореха с акцент — испански, шведски, от западните щати на Америка. Измежду гласовете в хола бе различил още френски, британски, италиански, египетски и южноамерикански.

— Господа, моля за внимание. Ако започнем да спорим помежду си, ще помогнем на своя враг да осъществи и втората част на плановете си.

— Втора част ли? — намръщи се французинът.

— Какво имате предвид с това „своя враг“ — запита тексасецът. — Не може един човек да реализира сам всичко това.

— Съгласен съм — отвърна му Холоуей. — Не знам колко са, но са добре организирани и имат обща цел. Затова говоря за тях като за едно цяло, а и ние също трябва да действаме така единодушно.

— Съвсем вярно — подкрепи го италианецът. — Не можем да си позволим личните тревоги да ни отвличат от общата цел. Не трябва да се разединяваме. Нали затова се обединихме преди толкова години и продължаваме връзката си до ден днешен? Защото като група ние сме по-силни, отколкото всеки от нас взет поотделно. Много по-успешно ще можем да се защитим.

— Но не ние се нуждаем от защита — възкликна испанецът.

— Може би не физически — отговори му Холоуей. — Поне засега. Но психически? Ами ако не се задоволят само с това? Ако решат да преследват и нас, нашите жени и деца?

Всички го слушаха напрегнато.

— Това имах предвид, като говорех за „втората част“ на плана им — постоянно да ни държат в несигурност и под напрежение, да ни накарат да живеем в постоянен страх.

— О, боже — изохка пребледнял египтянинът.

— Разбирате ли?

— Да, „Нощта и мъглата“ се връщат отново.

— Какво ви става? — не можа да се въздържи Кеслер.

Всички учудено го погледнаха.

— Вместо да се потупвате по гърба колко добре сте направили, че сте поддържали връзка помежду си през всичките тези години, защо не признаете, че сте си навредили и сте се превърнали във врагове на самите себе си?

— За какво говориш?

— Давате ли си сметка как са ни разкрили? Трябвало е да проследят само един от нас и той ги е отвел до останалите.

— Вземахме предпазни мерки.

— Очевидно не много ефикасни. Ами сега в момента? Всички на едно място.

Американецът от западните щати пристъпи напред. Лицето му беше изкривено от възмущение.

— Баща ми никога не би си признал.

— Дори ако го подложат на мъчения? Едва ли — изрази съмнение Кеслер.

— Колко може да издържи един възрастен мъж? Ами ако са използвали медикаменти? Закъснях за срещата и можеше изобщо да не дойда. Тук съм, за да ви предупредя. Вие имате също толкова вина, колкото и онзи, който е извършил всичко това. Не трябва да поддържаме връзка помежду си. Не искам да ви виждам повече, нито пък вие да ме търсите.

— Така няма да си помогнем много — отвърна му Холоуей. — Ние ще продължим да живеем в опасност, а и бащите си не ще можем да върнем.

— Вече почти съм се примирил, че е мъртъв.

— Аз не се предавам така лесно — отвърна му Холоуей. — Но дори и да си прав? Ако твоят и моят, както и бащите на всички останали са мъртви? Трябва ли да оставим нещата така?

— О, копелетата ще си платят, повярвайте ми.

— Значи имаме общи планове, които трябва да обсъдим.

Кеслер пристъпи бързо напред.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Да. Изглежда не си забелязал. Ти не си единственият член на групата, който се е колебаел дали да дойде. Двама отказаха. В известен смисъл най-важните членове.

Кеслер смутено огледа присъстващите и разбра всичко.

— Тяхното идване тук бе от съществено значение за реализиране на онова, което имах намерение да предложа — каза Холоуей.

Кеслер кимна разбиращо с глава.

— Липсват Сет и Ледената висулка.

Сидни, Австралия. Юни.

Катедралата „Свети Андрей“, основите на която бяха положени през 1819 година, беше толкова внушителна, колкото се описваше в пътеводителя. Кеслер се разходи из нея. Стъпките му отекваха в полумрака. Разгледа куполите, възхити се от стъклописите и излезе. Яркото слънце го заслепи и го накара болезнено да премигне. По „Джордж стрийт“ стигна до градския културен дом, в който се провеждаха концерти и конференции, както се поясняваше в пътеводителя. След като се поразходи колкото се полага за един турист, отиде до ъгъла, взе такси и се насочи към един от множеството ресторанти с източна кухня, с които се славеше Сидни. Там имаше среща със свой делови партньор, но нарочно отиде по-рано. Отправи се към една телефонна кабина и набра номера, който му бе дал Холоуей. Отсреща се чу мъжки глас.

— Магазин за принадлежности за водни спортове „Бонди Бийч“.

— Господин Пендълтън, моля.

— Синът или бащата.

— Без значение.

— На телефона Пендълтън младши.

— Господин Пендълтън, в Австралия имате ли ледени висулки?

Последва упорито мълчание и за момент Кеслер помисли, че отсреща затвориха телефона.

— Господин Пендълтън?

— Кой се обажда?

— Приятел.

— Клиентите ме чакат. Моята работа е да давам под наем и да продавам сърфове. Освен това продавам и зареждам леководолазни апарати. Никакви ледени висулки не ме интересуват. Нито пък хора, които задават глупави въпроси.

— Почакайте. Може би трябва да чуете едно име. Томас Конрад. Пощенска кутия 438.

Отново последва мълчание. Когато най-после заговори, гласът на Пендълтън звучеше приглушено, сякаш беше поставил ръка на устата си.

— Какво искате?

— Да се срещнем. Очевидно е, че ако исках да ви причиня нещо лошо, нямаше да ви се обадя и по този начин да ви накарам да застанете нащрек.

— Вие сте от тях, нали?

— Казвам се Кеслер.

— О, боже. Мисля, че дадох ясно да се разбере. Не искам да имам нищо общо с…

— Случиха се някои неща. Обстоятелствата ме принудиха да дойда.

— Вие сте тук в Сидни? О, Света Богородице!

— Обаждам се от един ресторант. За първи път съм тук. Няма начин този телефон да се подслушва.

— Но вие знаете името ми и къде да ме търсите! Ако са ви проследили…!

— Взех мерки.

— Мерки? — в гласа на Пендълтън прозвуча презрителна нотка. — Ако бяхте толкова сигурен, че не са ви проследили, щяхте направо да дойдете, а не да ми звъните по телефона.

— Не ми се щеше да рискувам да идвам лично. Ако внезапно ви бях изненадал, можеше да се изплашите и да не ми дадете възможност да ви обясня.

Пендълтън изруга.

— Опитах се да покажа добрите си намерения — каза Кеслер. — Моля ви, ние наистина трябва да се срещнем. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще напусна страната.

— Но не тук.

— Имате предвид магазина ли? Не, разбира се. Не бих искал да ви излагам на опасност.

— Не си записвайте нищо — помоли Пендълтън — в четири следобед…

След като даде инструкции, Пендълтън затвори телефона. През цялото време бе говорил тихо, така че помощникът му, зает с клиент отпред в магазина, не би могъл да чуе нищо. Въпреки че съзнаваше това, почувства, че над него надвисва опасност. С този директен разговор бе нарушено едно от свещените правила, на които го бяха учили.

„Господ да ме пази от аматьори!“ — помисли си той и излезе от стаята си, мина покрай един рафт с водолазни костюми и се престори на заинтересуван от покупката, която се канеше да направи клиентът.

— Този е последна дума на модата. Няма да имате проблеми с температурата под водата — препоръча го Пендълтън на клиента. — Никакви проблеми. Ако не ви е точно по мярка, елате, ще го сменим.

Въпреки че беше дошъл с баща си в Австралия преди близо десет години, Пендълтън продължаваше да говори с американски словоред. Тук го намираха за странен. Това го устройваше. Понякога можеше да останеш незабелязан като стоиш настрана. Като местен жител създаваше илюзията за човек, който никога не напуска околността, освен когато участваше във водолазни експедиции от време на време. По този начин отсъствията му лесно намираха обяснение.

Той махна за довиждане на клиента, потупа своя помощник по гърба — „Голям удар!“ — и се върна в стаята си, но веднага излезе от задната врата. Дори и извън сезона, Бонди Бийч беше изненадващо оживен. Туристи, няколко запалени сърфисти, хомосексуалисти, които правеха упражнения за мускули. С фланелената си риза, избелели джинси и платнени обувки (без колан, без чорапи и връзки на обувките), Пендълтън не се различаваше много от плажните гларуси. Вярно, че малко беше попреминал възрастта. Но дори и на четиридесет години би могъл успешно да съперничи на „гларусите“ с изрусялата си на слънцето, разрошена от вятъра коса, бронзовия загар на лицето, железните мускули на ръцете и гърдите. Но нямаше желание да се прави на такъв.

Потърси с поглед баща си на плажа и го видя да маже с восък една дъска за сърф и да приказва с важен вид на младежите, които го бяха наобиколили.

Пендълтън почувства прилив на нежност. Слезе по стълбите от задния вход на магазина, мина по пясъка и отиде при баща си.

Вълните заливаха плажа. Студеният вятър носеше мирис на сол. Пендълтън почтително изчака баща си да доразкаже на своите слушатели за огромните вълни преди пет години. Старият Пендълтън беше висок колкото сина си, също така мускулест и въпреки че беше на седемдесет и две години, със сбръчкано от възрастта и изсушено от слънцето лице, бе запазил строгата си красота. Мъжът вдигна поглед към сина си.

— Възникна един малък проблем, татко. Трябва да поговорим.

— Ако наистина е така наложително — с леко подигравателен тон, разочаровано въздъхна бащата.

— Боя се, че да.

— Скоро ще се върна, момчета.

— Един от старите ти приятели току-що ми се обади по телефона. Той е тук в града.

Пендълтън тръгна с баща си към магазина. Този път въздишката на по-възрастния мъж не беше престорена.

— Казах на тези глупаци да стоят по-далеч от мен. Никога не съм одобрявал идеята да поддържаме връзка. Ако не беше онзи свещеник, отдавна да съм разрешил проблема.

— Искаше да се срещнем. Може би се е случило нещо лошо.

— Сигурно има нещо, щом е дошъл чак дотук. Светът е малък, човек не може да се скрие.

— И писмото, което ни изпратиха миналия месец…

— Искаха да се срещнем в Канада — презрително изпуфтя баща му. — За глупак ли ме мислят?

— Май че те са глупаците. Но сега нямам избор. Не мога да го оставя да ми идва в магазина, затова трябва да се срещнем някъде другаде.

— Но за пръв и последен път. Накарай го да разбере това.

— Исках да те предупредя… Бъди внимателен, докато ме няма.

— Ледената висулка винаги е нащрек.

— Знам — усмихна се синът и прегърна баща си.

Кеслер почувства, че е изнервен, влизайки в ботаническата градина на Сидни точно в четири, както се бе уговорил. Струваше му се, че не е достатъчно убедителен, когато внезапно напусна деловата среща насред важни разговори и се оправда с неразположение. Въпреки че причината за идването му в Австралия не бе точно бизнесът, той му служеше за прикритие. Единствен той от групата, която неотдавна се бе срещнала в Канада, имаше повод да пътува до Австралия, без да събуди подозрение. Но сега, като излезе от преговорите, на които се решаваше отдавна обсъжданото сътрудничество между неговата електронна компания и подобна австралийска фирма, без да иска привлече вниманието към себе си. Връщайки се назад към разговора с Пендълтън, му се щеше да бе настоял срещата да се проведе по-късно, но от друга страна онзи с такава неохота се съгласи, че Кеслер нямаше друга възможност.

Минавайки по една пътека покрай екзотични растения, Кеслер не можеше да се освободи от чувството, че въпреки предпазните мерки, е бил проследен. Не само до тази градина, а още от Америка. „Аз все пак съм бизнесмен, а не експерт по задкулисни игри“ — мислеше си той. — „Може би баща ми би могъл“ — той без малко да добави: „ако беше жив“, но се опита да гледа по-бодро на положението — „да се справи със ситуацията, но аз никога не съм бил обучаван за такива случаи“.

Все пак си каза, че няма да сгреши, ако се опира на здравия си разум. „Не се оглеждай, за да провериш дали не те следят. Безследното изчезване напоследък на хора от кръга означаваше, че врагът е отлично организиран и опитен. Ето защо «опашката» — както я наричаха в криминалетата — със сигурност няма да е толкова неопитна, че да се остави да разбера, че съм следен“. Кеслер се движеше с пътеводител в ръка. Въпреки че едва се въздържаше да не погледне импулсивно назад, той упорито се правеше, че чете в книгата и с интерес разглежда растенията пред него. Пътеката продължаваше напред. Стигна до една заобиколена от храсти пейка и спря, като се обърна на запад, очевидно за да види сградата, която според пътеводителя бе Правителствената резиденция, в която живееше губернаторът на Нов Южен Уелс. В действителност се спря там, защото така му бе поръчал Пендълтън.

Поведението на Пендълтън също го безпокоеше. На времето бащата на Пендълтън — Ледената висулка — е бил един от мъжете, които са всявали голям страх в Европа. Въпреки че би трябвало да е вече към седемдесетте, можеше да се предположи, че все още е много опасен. Според слуховете — с източник Холоуей — на сина на Ледената висулка също трябваше да се гледа с нужното уважение, защото бе обучен от собствения си баща. Мястото на тази среща — открито и оживено, очевидно бе съзнателно подбрано, защото забележителностите щяха да служат за прикритие. В случай на нужда можеше да се избяга в много посоки, но това означаваше още, че синът на Ледената висулка, би могъл да бъде не по-малко опасен за него от самия враг.

Както му бе наредено, Кеслер седна на пейката. Откъм храстите, където пътеката завиваше и продължаваше, се чу гласът на мъжа, с който бе разговарял по телефона:

— Е, добре. Дойдох на срещата. А сега, да свършваме по-бързо.

Кеслер изпита инстинктивно желание да обърне глава по посока на храстите, откъдето идваше гласът, но онзи сякаш разбра това и го предупреди:

— Гледайте право напред. Към Правителствената резиденция. Ако видите, че някой се приближава, спрете да говорите. И само най-същественото.

Кеслер преглътна и заговори.

Облечен в екип за бягане, Пендълтън седеше на пейката от другата страна на храстите и бършеше изпотеното си чело като човек, който има нужда от почивка. Той се взираше на север, където се виждаше Държавната музикална консерватория, чието строителство бе започнало през 1819 година. Прииска му се да бе живял в онези времена, когато всичко е било някак по-простичко. Без сателитни комуникации. Без компютри. Без реактивни самолети, които правеха Австралия така лесно достъпна. „Светът е малък, човек не може да се скрие“ — бе казал баща му. Разбира се, Пендълтън трябваше да признае, че ако ги нямаше всички тези съвременни комуникации и възможности за пътуване, търговията им нямаше да процъфтява.

Когато от другата страна на храстите Кеслер, когото той също не виждаше, му обясни всичко, лицето му се изопна.

— Какво? Всички ли? Просто се изпариха? Но, защо, за бога, това не бе изяснено в съобщението?

— Не съм го изпратил аз — отговори Кеслер. — И на мен ми се стори мъгляво, но разбрах, че трябва да бъдем предпазливи. Освен това баща ми също изчезна и аз разбрах подтекста на думите „неотдавнашните загуби“.

— Подтекст ли? — въпреки че Пендълтън снижаваше гласа си, той прозвуча като вик. — Ние решихме, че някой от старите познати на баща ми е починал! Че ни канят на панихида! А не сме дошли чак в Австралия, та да рискуваме да се разкрием като тръгнем за Канада — да пием за умрелите и да проливаме сълзи!

— Значи с баща ви всичко е наред?

— Благодарение на вас, не! Да биете толкова път! А може би нашите преследвачи са по петите ви!

— Нямам друг избор, трябваше да рискувам.

— Защо?

— Почакайте, някой идва.

Пендълтън се подвоуми дали да остане или да изчезне.

— Две деца с куче. Отбиха се в друга посока. Всичко е наред — каза Кеслер.

— Отговорете ми! Защо сте тук? Ясно дадохме да се разбере, че не желаем да имаме нищо общо с останалите.

— Холоуей ме предупреди, че точно така ще реагирате. Знам, че Ледената висулка никога не се е отличавал с голямо пристрастие към групата. Но те настояха.

— Въпреки нашето категорично желание? И възможността да ни изложите на опасност?

— Имаме едно предложение — отвърна Кеслер. — Ако Ледената висулка не изпитва привързаност към старите си приятели, нито съчувствие към изпадналите в беда, то, може би той — или вие — бихте променили мнението си по някаква друга причина.

— Едва ли…

— Например, ако ви предложим пари. Всички от групата са достатъчно богати. Имаме средства. Ние знаем с какво се занимавате вие и баща ви. Ще ви платим много добре, за да откриете къде са бащите ни. А ако — приглушено добави Кеслер, — Господ да ми прости, че не само го мисля, но и го казвам на глас — ако са мъртви, искаме да отмъстите за тях.

— А, такава ли била работата? Били сте толкова път, за да ме наемете да отмъстя?

— Нищо друго не можахме да измислим.

— Не, не мога. Невъзможно е.

— А парите…

— Вие не разбирате. Твърде рисковано е.

— Но при тези обстоятелства… Става дума за стари приятели…

— И сами да си навлечем белята, а може би вие вече сте го сторили? Тръгвам си — Пендълтън стана от пейката. — Отговорът е „не“.

— Отседнал съм в пансиона „Капитан Кук“! Помислете все пак! Може да промените мнението си!

— Няма да стане — Пендълтън си тръгна.

— Почакайте! — обади се Кеслер. — Трябва да знаете още нещо!

Пендълтън спря.

— Кардинал Павелич!

— Какво му е?

— Също изчезна.

Пендълтън тичаше надолу по песъчливия склон към плажа Бонди Бийч. Чувстваше тежест в гърдите си. Беше 5.30. Спортният костюм бе плътно прилепнал към тялото му. На няколко пъти се прекачи на различни таксита, за да избяга от евентуални преследвачи. Последното попадна в задръстване близо до плажа, затова той плати на шофьора и се втурна навън.

Имаше толкова много причини за безпокойство. Не само опасността, която представляваше идването на Кеслер. Нито тревожната информация за изчезването на кардинала. Най-много се притесняваше да не би и баща му да бъде отвлечен като останалите. Трябваше да го предупреди навреме.

Позвъни от един уличен телефон близо до ботаническата градина, но никой не се обади — нито в магазина, нито в къщата край океана, където живееха с баща си. Помисли си, че помощникът му е затворил по-рано, въпреки че това никога не се бе случвало. Опита се да си внуши, че баща му още не се е прибрал от плажа, макар да знаеше, че той винаги се връща за новините в пет часа по телевизията. Малко по-късно отново позвъни в магазина. Този път чу автоматично предаваното стандартно съобщение, че линията е повредена. Почувства режеща болка в стомаха, сякаш бе погълнал натрошени стъкла.

Най-после стигна до пясъчната ивица и въпреки че стичащата се от челото му пот затрудняваше виждането му, погледна към редицата от сгради, построени край океана. Оттук би трябвало да различи своя магазин сред останалите — ресторанта на самообслужване, станцията за зареждане на моторници и будките за сувенири, но някакво хаотично суетене насам-натам скриваше всичко. Полицейски коли, огромна тълпа, пожарни, виещо се кълбо дим.

Усети кръвта да пулсира в слепоочията си. Разбута тълпата и се спусна към обгорелите останки от магазина. Санитарите откарваха покрито с чаршаф тяло към линейката. Като блъсна един полицай, който му викна да спре, Пендълтън дръпна чаршафа от лицето на трупа. То беше така обезобразено, че наподобяваше едновременно разтопен восък и смачкан хамбургер. Друг полицай се опита да го избута встрани, но Пендълтън яростно се освободи и хвана трупа за лявата ръка. Пръстите бяха обгорели, върху тях не се виждаше пръстен. Помощникът му не беше женен. А Пендълтън-баща, макар и вдовец, продължаваше да носи венчалната си халка.

Пендълтън престана да се съпротивлява на опитите да го изведат оттам.

— Мислех, че е баща ми.

— Какво общо имате с мястото? — запита го един полицай.

— Магазинът е моя собственост. Баща ми. Къде е?

— Открихме само една жертва. Щом това не е баща ви…

Пендълтън се изскубна и хукна, разбутвайки тълпата. „Трябва да стигна по-скоро до къщата!“ Дробовете му се пълнеха с лютив дим. Той се спусна край една полицейска кола, бързо премина покрай другите постройки и се заизкачва по песъчливия склон. Миризмата на обгоряла плът, която до преди малко чувстваше в ноздрите си, отстъпи място на вкуса на метал в устата му. Къщата се намираше на скалист склон на около четвърт миля от магазина. Това бе една модерна постройка от стъкло и секвоя, заобиколена от дървета, които я предпазваха от вятъра. Едва когато наближи, осъзна, че може би го грози опасност. Но това нямаше значение. Бързо влезе вътре през задната врата и се ослуша да чуе звука от телевизора в кухнята. Там баща му имаше навик да гледа телевизия, докато си пийва вино и приготвя вечерята. В кухнята цареше тишина, печката не работеше. Той извика баща си по име, но не получи отговор. Претърси цялата къща, но от него нямаше и следа.

Пендълтън грабна телефонния указател от спалнята на баща си, бързо откри номера на пансиона „Капитан Кук“ и набра.

— Моля, свържете ме с господин Кеслер.

— Един момент… Съжалявам, но господин Кеслер е напуснал пансиона.

— Не може да бъде! Кога?

— Сега ще проверя, господине. В четири следобед.

Пендълтън потрепера конвулсивно и седна до телефона. Срещата му с Кеслер беше в четири часа. Как е могъл точно тогава да напусне пансиона?

„Дали Кеслер има нещо общо с изчезването на баща ми?“

Не, не се връзваше. Ако беше замесен, нямаше да му съобщи за пристигането си, още повече да иска среща. Освен ако…

Подозрението се усилваше. Може би Кеслер е послужил само за отвличане на вниманието — да раздели бащата от сина, за да могат по-лесно да хванат Ледената висулка.

Можеше да има и друго обяснение, но то едва ли бе по-утешително. Някой друг би могъл да плати сметката в пансиона по същото време. За да засили чувството, че са жертви на организиран терор. „В такъв случай“ — мислеше Пендълтън — „логично е да се предположи, че следващият… ще съм аз“.

Професионалните навици надделяха над чувствата. Извади пистолета на баща си от чекмеджето, провери дали е зареден, след което отиде в стаята си и взе още един пистолет. Отново огледа къщата, този път по-обстойно, като надникна във всяко кътче. Вече не търсеше баща си, а някой външен натрапник.

Телефонът иззвъня. Той се спусна към него и вдигна слушалката със слабата надежда, че може да е баща му. Отсреща затвориха.

Мускулите му се изопнаха. „Грешен номер? Или врагът иска да разбере дали съм си вкъщи?“

Трябваше да се подготви за най-лошото. Бързо съблече спортния си костюм и си сложи топли вълнени дрехи. Дърветата хвърляха сенки в здрача. Ниско приведен излезе от къщата и отиде до една висока скала наблизо откъдето можеше да наблюдава сградата.

Включи се автоматичното осветление, телефонът отново иззвъня; едва се чуваше. След втория сигнал спря. Преди да излезе, той включи телефонния секретар, който щеше да отговори на отсрещната страна да остави съобщение. Ужасно му се искаше да разбере дали не е баща му, но не можеше да рискува да се върне в къщата, за да прослуша записа. Беше предвидил такъв вариант и взе със себе си безжичния телефон, като го изключи да не звъни, за да не разкрие местоположението му на скалата. Включи го и ясно чу отговора на телефонния секретар. Но както и преди, някой затвори.

В двора влезе полицейска кола — вероятно във връзка с пожара в магазина — макар че не приличаше много на такава. Полицейският служител почука на вратата и се опита да я отвори, но Пендълтън я бе заключил. Той заобиколи и отиде до задната врата, почука и отново се опита да влезе, но като не успя, се качи на колата и потегли. Никой друг не се приближи.

Баща му беше изчезнал! Също както бащите на останалите. Но за разлика от тях, Пендълтън младши не бе само представител на следващото поколение, не беше аматьор. Ледената висулка го бе обучил за свой заместник.

„Един ден врагът ще се върне“ — бе го предупредил той.

Да, точно така се случи. И отвлече баща му.

„Значи сега е мой ред!“ — Пендълтън вътрешно изкрещя.

Той бе отказал да се замеси в работата, която му предлагаха синовете на останалите членове на групата, за да не навреди на баща си. Но вече нямаше кого да пази. „Ще се заема с това! Но не по «поръчка»! Това е личен проблем! Ако до утре баща ми не си е у дома, ще ви дам да разберете, копелета такива, макар и след четиридесет години!“

„Ще отмъстя за Ледената висулка!“

„И за себе си!“

Завръщането на воина

Северно от Беершеба, Израел.

Изневиделица се чуха изстрели. Сол захвърли на земята лопатата, грабна оръжието си и изскочи от канала, който копаеше. Беше започнал работа от сутринта и се потеше под ярките лъчи на слънцето. Удължаваше напоителния канал, който беше построил още първата година, откакто се установи в селото. Това беше преди три години. По това време жена му Ерика беше бременна. И двамата изгаряха от желание да избягат от бъркотията в този свят, да открият спокойно място, където нищо няма да им напомня безсмислието на предишната им професия. Те, разбира се, съзнаваха, че никога няма да могат да се изолират напълно, но поне можеха да живеят с тази илюзия. Бяха създали дом тук, накрай света, където не се чувстваше дори конфликтът между араби и евреи — за себе си и бебето, Кристофър Елиът Бернщайн-Гризман, което се роди скоро след като се заселиха.

Хората от селището се чудеха що за име е това — хем християнско, хем еврейско, пък и с това тире накрая.

Бернщайн беше фамилията на бащата на Ерика, а Гризман — на Сол. Кристофър се казваше ирландецът-католик, с когото бяха израснали заедно в едно сиропиталище във Филаделфия. Елиът беше човекът, който ги осинови. Той имаше тъжни очи, пепеляво лице и винаги носеше черен костюм с червена роза на ревера. Благодарение на него Крис и Сол се сприятелиха. Той беше единственият човек на света, който се бе държал топло и ласкаво с тях, но по-късно ги бе завербувал за разузнаването и по-точно ги бе направил наемни убийци. Накрая се бе превърнал в техен враг. Крис бе намерил смъртта си, а Сол бе убил Елиът.

Горчивината от случилото се, която все още измъчваше Сол — мъката, отвращението, съжалението — това бяха мотивите, поради които пожела да се оттегли от света. Любовта към Крис, който не му беше кръвен брат, а също и към Елиът, въпреки всичко, което бе сторил, го подтикнаха да кръсти бебето на двамата мъже, изиграли най-важна роля в живота му. Ерика го бе разбрала и се бе съгласила. Чудесната, благородна Ерика. Грациозна като олимпийска атлетка. Красива като манекен — висока, спретната и елегантна, с високи скули и дълга черна коса. Но разочарована като самия него.

Сърцето му се сви от изстрелите, които не секваха. Стремглаво се втурна към селото, като първата му мисъл бе, че трябва да предпази сина си. След това си даде сметка, че Ерика е в състояние да защити детето не по-зле от него. Накрая си каза, че ако нещо се случи с тях, ще преследва убийците докато не им отмъсти.

Въпреки че не бе прилагал уменията си, откакто бе дошъл в Израел, у него веднага се пробудиха старите инстинкти. Очевидно някои навици никога не могат да бъдат напълно забравени. Прескочи една каменна ограда и наближавайки селото провери да не би механизмът на пушката му да е замърсен и дали пълнителят е вътре. Въпреки че винаги я държеше заредена, погледна пак, за да бъде напълно сигурен. Чу писъци, скочи встрани и залегна зад купчина камъни.

Изстрелите се чуваха все по-близо и зачестиха. Сол погледна към края на селото и видя нападателите. Те се бяха прикрили зад последните къщи и от там стреляха към центъра. Жените бързо прибираха децата от улицата. Един възрастен мъж залегна на земята и като се претърколи няколко пъти, за да избегне сипещите се куршуми, се опита да стигне до младо момиче, замръзнало от страх в средата на улицата. Граната, хвърлена от отворен прозорец, отнесе главата й. Въздухът се изпълни с дим, взривът засегна една сграда. Чу се женски писък.

Кучи синове! Сол се прицели иззад купчината камъни. Преброи шест огневи точки, но по честотата на стрелбата прецени, че от другия край на селото има поне още толкова нападатели. Канонадата се увеличаваше, включиха се нови стрелци. Оръжията им не издаваха характерния за откосите на автоматите „Калашников“ звук. Новоприсъединилите се със сигурност използваха М–16 — оръжието, на което Сол бе обучил младежите от селото.

Един от нападателите падна, прострелян в гърба. Останалите петима, които бяха откъм страната на Сол, насочиха стрелбата си към корозиралия метален навес, откъдето идваха откосите от М–16. Прикритието стана на решето. М–16 замлъкна.

Останалите защитници, разположени по други сгради, бяха решени да отмъстят за приятелите си. Още един нападател падна, облян в кръв. Сол постави пръста си на спусъка, прицели се и простреля трети. Набеляза нова цел, стреля и улучи врага в главата. Излезе иззад купа от камъни и продължи да стреля.

Уби още един. Останалите араби, разбирайки, че са попаднали под кръстосан огън, се заозъртаха напред-назад и притичаха да се скрият зад ниска каменна ограда, но спряха объркани, защото иззад нея се подаде любимият на Сол ученик и стреля почти от упор, размазвайки главата на един от тях. Свличащото се тяло се обля в кръв.

Като използваше прикритието на стените и окопите, които той и учениците му бяха изкопали за отбрана, Сол се устреми на прибежки към противоположния край на селото. С периферното си зрение забеляза, че защитниците разгръщат позициите си, дочу стрелба от М–16 и в отговор откосите на все повече автомати „Калашников“. В сградата, която бе вече частично засегната от граната, избухна още една. Този път се срути цяла стена, но Сол не чу писъци. Страшно разярен, той продължи към другата група нападатели. Изпразни цял пълнител по тях, грабна автомата, който бе изпуснал един от оттеглящите се араби, изстреля и него и вдигна един М–16, който лежеше до един от простреляните му ученици. След като изпразни и него, победи в ръкопашна схватка нападател, чиито умения очевидно не можеха да се сравняват с тези на обучения да убива Сол. Като си служеше само с длани, удари с всичка сила гръдния кош на противника си, чиито ребра изхрущяха и пронизаха сърцето и дробовете му.

Гърмежите секнаха. Сол хвърли поглед към мъртвия враг в краката си. Учениците му го наобиколиха, въодушевени от победата.

— Не, не се скупчвайте така! Разпръснете се! Прикрийте се! Още не сме сигурни дали сме се разправили с всички!

Самият Сол също се спусна към един изкоп. Съжали, че е толкова праволинеен. Каза си, че няма право да мисли първо за себе си, че преди всичко е професионалист и е обречен да остане такъв. Трябваше да се погрижи за спасяването на селото. Личните грижи винаги оставаха на втори план. Тук саможертвата бе превърната в норма на поведение. Но Сол отчаяно искаше да знае какво се е случило с Ерика и детето.

Принуден да дава пример, той раздели учениците си на групи и заедно с тях методично започна да претърсва селото. Предпазливо се приближаваха и проверяваха всеки вражески труп. Като се ядосваше, че точно той трябва да носи отговорност, наблюдаваше претърсването на всяка сграда, за да се увери, че вътре не се крие никой. Организира и преброяването на жертвите от тяхна страна. Оказаха се десет загинали и петнадесет ранени.

— Къде са санитарите? Свързочниците предадоха ли сигнал за тревога в базата в Беершеба?

Едва когато бяха взети необходимите в такива случаи мерки и спазени всички процедури, Сол си позволи да помисли за семейството си. И отново осъзна, че бе обречен. Съдбата бе пожелала да се върне към предишния си начин на живот. През цялото време бе действал съвсем точно, според придобитите по време на дългогодишното си обучение навици. Но от човешка гледна точка тази правилна реакция изглеждаше абсолютно нелогична, защото влизаше в противоречие с личните му желания и задължения.

Главен прицел на нападателите, където бяха хвърлени двете гранати, бе неговата къща. Хората и учениците му го заобиколиха със съчувствие и уважение, изразявайки възхищение от неговото себеотрицание. Сол най-после можеше да си позволи да даде израз на чувствата си. Тръгна към разрушената къща, където вероятно бяха потърсили подслон съпругата и детето му. Дясната стена бе отнесена. Покривът от тази страна се бе срутил.

Спомни си, че когато избухна първата граната, бе дочул женски писък. Изпълнен с лошо предчувствие, той надникна през зейналата на мястото на прозореца широка дупка. Завесите бяха обгорели и разкъсани. Вляво съзря парчета от дървеното камионче, което бе направил на сина си. До тях бяха пръснати изпочупени чинии, паднали заедно с рафта. Отломките от кухненската маса почти ги покриваха. Миришеше на изгоряло дърво, прегорен плат и разтопена пластмаса. Покривът се бе срутил точно в центъра на кухнята.

Поиска да бутне вратата, но тя направо се извади с пантите. Преглътна болезнено и влезе вътре. Движеше се бавно, от страх да не настъпи изкълчен крайник или — направо изтръпваше от тази мисъл — парчета от телата на любимите си. Започна да разчиства, като захвърли настрани парче ламарина, дървена греда, стъпи върху трески от стол, но никъде не видя кръв и сърцето му заби ускорено, изпълнено с надежда.

През зейналата дупка на вратата заизхвърля отломки от покрива. Продължи да разчиства, но не откри следи от кръв. С усилие отмести онази част от покрива, която се бе наклонила, за да разгледа и останалата площ от кухнята, която дотогава оставаше скрита.

Напрегнато се взираше, но не видя никакви тела. Докато се опитваше да отмести капака на скривалището, което се намираше под кухнята, нарани ноктите си. С кървящи пръсти на ръцете повдигна капака, облегна го на стената и впери поглед в тъмното пространство, което се откри под него.

— Ерика!

Гласът му отекна в ямата, но отговор не последва.

— Ерика! Аз съм, Сол!

Без да изчака отговор, той се спусна долу. Обувките му докоснаха земята метър и половина под кухненския под. „Свършено е“ — мислеше си той. С усилие се взираше в мрака. За миг си каза, че може би греши, след това внезапно се досети, че онова, което извика, не беше достатъчно ясен сигнал за Ерика. Врагът би могъл да имитира гласа му. В тази тъмница долу номерът можеше да мине.

— Бебчо Рут и рози.

— Скъпи, крайно време беше да кажеш това. Тъкмо почвах да се тревожа. Чудех се дали наистина си ти или да стрелям — се чу успокояващият, дълбоко чувствен глас на Ерика, идващ от дъното на стаята. — Вярвам, че си им дал да разберат и си ги пратил при дяволите в ада!

— Откога евреите вярват в дяволи и ад — не се стърпя да каже Сол и се засмя.

— В определени случаи е много приятно да си го представиш. Искрено се надявам, че проклетниците ще се пържат в ада за това, че нападнаха селото, нашия дом.

— Тате — обади се синът му в мрака.

— Аз съм, синко. Няма от какво да се боиш повече. Но, Ерика, що за изрази използваш пред детето!

— Още нищо не си чул. Бързо ми кажи защо се забави толкова или изобщо няма да успея да контролирам езика си.

Сол се мъчеше да отгатне по нотките в гласа й дали се шегува.

— Стрелбата престана отдавна — каза тя. — Защо се забави толкова? Отби се да пийнеш някъде ли?

Сега вече Сол бе сигурен, че Ерика се шегува, защото тя много добре знаеше, че Елиът го бе заставил да се откаже от алкохола. Въздъхна с облекчение, не само от радост, че тя и детето бяха живи, но и защото Ерика не му се сърдеше, че е предпочел първо обществения си дълг. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

Чуха се стъпки. Ерика и синът му се заизмъкваха от другия край на тунела под земята.

— Сол? — с тревога в гласа произнесе Ерика, съвсем близо до него.

— Тате?

— Добре съм, синко. Аз само…

— Какво има, Сол? Нещо не е наред ли? — прегърна го силно Ерика.

— Аз… — опитваше се да обясни той, като триеше с ръка сълзите си. — Избихме ги всичките. Но, ако… — самообладанието му се възвръщаше. — Ако веднага след като всичко приключи бях дошъл първо тук, за да видя какво се е случило с вас, с теб и Крис, то тогава онова, на което се опитвах да науча младежите в селото… да поставят интересите на групата пред личните… би се оказало само една лъжа. Още при следващата атака щяха да се погрижат първо за себе си, вместо…

Крис се гушна в него.

Ерика го прегърна още по-силно.

— Ама че си глупав!

— Какво? — с изненада запита той.

— Ние сме професионалисти. Или поне бяхме такива. И двамата знаем как стоят нещата по време на нападение. Личните желания са лукс. Ако групата не се защитава като цяло, нито едно отделно семейство няма шанс да оцелее. Веднага щом започна стрелбата хванах Крис с едната ръка, а в другата грабнах това оръжие. Казах си, че ако си жив, ще изпълниш обществения си дълг, както направих и аз. В моя случай това означаваше да скрия и спася нашия син. В твоя — да направиш всичко, което е по силите ти, за да защитиш селото. Виждаш че сълзите са излишни. Толкова те обичам! Моят дълг изискваше да опазя семейството, твоят — да помогнеш на групата. Нямам причини да съм недоволна от теб. Дори, ако искаш да знаеш, се гордея с теб. Всичко беше както трябва.

— Обичам те.

— След като селото се успокои, като поставим часови и сложим Крис да спи довечера, ще ми покажеш точно колко ме обичаш!

Двадесет минути по-късно израелски боен хеликоптер закръжи над каменистите поля край селото, като претърсваше местността за оцелели нападатели. По неравния път се носеха два камиона, пълни с войници. Спряха в покрайнините. Наскачаха от камионите, огледаха опустошенията и застанаха мирно, когато един капитан започна да им дава заповеди. Бяха добре обучени и дисциплинирани. Заеха отбранителни позиции в очакване на ново нападение. Един отряд претърси джобовете на избитите врагове.

Задуха горещ вятър, който вдигна прахоляк.

Капитанът, чието лице бе силно набраздено като издълбан от порои склон, се доближи до Сол.

— Вашите свързочници докладваха, че атаката е била отблъсната — посочи към труповете той. — Като че ли по-точната дума е „смазана“.

— Ами, — вдигна рамене Сол — те ни нападнаха и ние им го върнахме.

— Очевидно — запали цигара капитанът. — Ако добре съм осведомен, лошо му се пише на онзи, който реши да ви дразни. Вие сте Гризман, нали? Сол Гризман? Американец? Бивш служител на ЦРУ?

— Това притеснява ли ви?

— О, не. Особено като гледам как добре сте се справили. А това трябва да е Ерика.

Сол се обърна. Не беше чул Ерика да се приближава.

— Кристофър е у съседите — съобщи му тя. — Все още е уплашен, но обеща да затвори очи и да се опита да заспи. Те ще го наглеждат.

Тя обърна глава към капитана.

— Вие сте работили за Мосад? — запита я той. — Изненадан съм, че тук не умирате от скука.

— Особено днес със сигурност не.

Капитанът извърна глава към младежите, които все още държаха оръжията си в ръце.

— А къде са мъжете?

— В армията — отговори тя. — В Йерусалим или може би в Тел Авив. В това село са останали само вдовици, сираци и жени, чиито мъже са в армията. Едва-едва се държаха, когато се заселихме тук.

— Всъщност точно това търсехме — добави Сол. — Закътано място на края на географията. След това решихме да подсилим гражданската отбрана.

— Да не искате да кажете, че тези момченца, макар и с помощ от ваша страна, са се погрижили за онези там?

— Имаха нужда само от малко увереност в собствените си сили — засмя се Сол и прегърна две от най-близкостоящите момчета.

— Казаха ми, че имате причина да искате да се изолирате от света — обърна се капитанът към Сол.

— А казаха ли ви каква е?

Капитанът поклати отрицателно глава.

— Алергия.

— Да, ясно. Знам също, че вие — той се обърна към Ерика — не сте имали причина да напускате Израелската разузнавателна служба. Досието ви е чисто. Не е имало нужда да идвате в това затънтено място.

— Напротив — отговори му тя. — Имах, при това много важна.

— Каква?

— Да бъда до него — тя посочи към Сол.

— Е, добре — капитанът продължаваше да пуши. — Имам да изясня няколко въпроса във връзка със случилото се.

— Разбирам — отвърна Сол. — И аз също.

— Нападателният отряд не е бил само банда от аматьори. Били са добре въоръжени. Съветски оръжия. Атаката им не е била случайна, а предварително планирана — шестима нападатели от единия край на селото и още толкова от другия. Никак не е лесно толкова голям брой хора да преминат незабелязано покрай граничните постове — необходима е отлична подготовка, смелост и дяволски важна причина за нападение. Ако ставаше дума за селище в спорните територии, щях да си помисля, че искат да го завземат. Ако представляваше някаква стратегическа цел — например въздушна база или склад за боеприпаси, една изненадваща, макар и рискована атака, пак би имала обяснение. Но да нападнат селище, в което са останали само вдовици, сираци и жени, чиито мъже са в армията? На петдесет километра навътре от границата? Опитвам се да си обясня какво става.

— Точно това ме безпокои и мен — отвърна му Сол.

Към залез слънце Сол чу двигател на кола и видя да пристига прашна лимузина. Беше се разположил със семейството си до останките на онова, което до неотдавна бе негов дом, край огъня, който беше запалил с треските от изпочупените мебели. Вечеряха суха пилешка супа с фиде. Ерика даваше от нея и на Кристофър.

Сол вдигна поглед и видя, че на пътя изскочиха войници и махнаха на шофьора да спре, преди да е влязъл в селото. Колата беше твърде далеч, предното й стъкло толкова замърсено, че той не успя да види кой седи зад волана. Войниците размениха няколко думи с шофьора, провериха му документите и посочиха към къщата на Сол. Колата потегли.

— Знаеш ли чия е? — запита той Ерика.

— Не, а ти? — тя погледна към пътя и поклати глава.

— Става доста населено тук.

Колата спря на около шест метра от тях. Хората от селото подозрително наблюдаваха през отворените си врати. Шофьорът изключи двигателя, който изхриптя. От нея слезе някакъв мъж. Той беше висок, слаб, раменете му бяха леко приведени. Костюмът му бе доста измачкан, най-горното копче на ризата му бе разкопчано, а възелът на вратовръзката му разхлабен. Беше с мустаци и късо подстригана коса. Сол прецени, че пристигналият наближава четиридесетте. Реши, че е слаб поради ускорена обмяна на веществата, бързо изгаряща калориите, които приема с храната, въпреки че вероятно работеше зад някое бюро, за което говореха приведените му рамене.

Мъжът се приближи, като се усмихваше. Сол не го бе виждал никога преди това, но благоразположението, което се четеше в погледа на новопристигналия, означаваше, че онзи го познава.

Сол веднага разбра грешката си. „Той не се усмихва на мен, а на Ерика“. В очите й личеше същата радост, както и в тези на непознатия. Тя се усмихна лъчезарно и със силно вълнение в гласа прошепна:

— Миша!

— Ерика.

Тя се спусна към него и го прегърна.

— Миша! — извика зарадвана тя отново.

Когато чу името, Сол се успокои. Ако правилно се досещаше, това би трябвало да бъде Миша Плец. Никога преди това не се бяха срещали, но Сол му бе много признателен за помощта, която бе оказал на него и на Крис преди три години по молба на Ерика.

Той почтително изчака Ерика да пусне Миша от прегръдките си. След това се приближи, като държеше Кристофър в лявата си ръка, а дясната протегна към пристигналия.

— Добре дошли. Гладен ли сте? Искате ли супа?

Миша силно стисна ръката му.

— Не, благодаря. Изядох две консерви в колата и сега имам киселини.

— Често съм се питал как изглеждате.

— Както и аз. Моите съболезнования за брат ви.

Болезнена тръпка премина през тялото на Сол.

— Миша, а защо не си във Вашингтон? — запита Ерика.

— Преди две години ме преместиха в Тел Авив. Честно да си призная, аз помолих за това. Изпитвах носталгия по родината, по родителите си. Преместването ми бе свързано и с повишение. Не мога да се оплача от нищо.

— А с какво поръчение си тук? — попита го тя.

— Как си, момче? — Миша хвана ръката на Кристофър, който се засмя.

Това, че той избегна въпроса на Ерика, накара Сол да застане нащрек.

— Какво сладко момченце — каза Миша, като разглеждаше руините от къщата зад слабия огън. — Реконструирате ли я?

— Днес ни бяха на гости специалистите по вътрешно обзавеждане — отговори в същия шеговит стил тя.

— Чух за това.

— Не ни се понрави как работят, затова се наложи да ги премахнем.

— И това знам.

— Затова ли сте тук? — запита го Сол.

— Може би не е зле да хапна малко супа, все пак — погледна го Миша.

Всички се разположиха край огъня. Слънцето бе почти залязло и в пустинята започваше да става студено.

Миша хапна само няколко лъжици супа и заразказва на Ерика:

— Още когато бях в Ню Йорк разбрах, че си дошла тук. А като се преместих в Тел Авив, продължих отблизо да следя как се развиват нещата при теб.

— Значи вие сте информационният източник на капитана — каза Сол, като посочи към офицера, който стоеше на пост в покрайнините на селото и разговаряше с един войник.

— Мислех, че няма да е зле, ако му съобщя, че може да разчита и на двама ви. Казах му, да не ви безпокои, но ако вие го потърсите по някакъв повод, да обърне внимание на онова, което ще му кажете. Това не е опит за намеса във вашите работи.

Сол напрегнато го наблюдаваше.

— След случилото се тук днес — каза Миша — бе напълно естествено той да ме потърси, особено като се вземат предвид някои твърде странни обстоятелства. Не само безсмислието да се напада село във вътрешността, далеч от границата, без всякакво стратегическо или географско значение.

— Имате предвид изнежените им пръсти ли? — размишляваше на глас Сол.

— Значи забелязахте? А защо не споменахте за това на капитана? — повдигна изненадано вежди Миша.

— Исках да разбера дали е добър професионалист, преди да реша доколко мога да му се доверя.

— Той е много опитен — каза Миша. — Прояви достатъчно благоразумие, като сподели само с мен подозренията си, преди да реша какво да предприема.

— Предлагам да престанем да си говорим с недомлъвки. Ясно е, че нападателите не бяха типични партизани. Да оставим настрана това, че по оръжията им имаше следи от заводска грес, че дрехите им бяха старички, но обувките им — съвсем нови. Човек би помислил, че наскоро са се преекипирали. Но видяхте ли ноктите им? Бяха си поначернили малко ръцете, но за беда мръсотията не беше проникнала отдолу. Ама че глупава самонадеяност. Да не би да са си въобразявали, че никой от тях не може да бъде убит? И че добре поддържаните им нокти няма да ни направят впечатление? Това не бяха терористи. Това бяха професионални убийци, докарани специално отнякъде. Избрани са за тази задача, защото са араби. Но не пустинята е обичайното им място на действие, а Атина, Рим, Париж или Лондон.

Миша кимна в знак на съгласие.

— Вече три години, откакто сте тук, а професионалните ви навици не са притъпени.

— Освен това е ясно, че атаката не е била насочена към цялото село — Сол посочи с ръка останките от дома си. — Най-много пострада нашата къща. Главната им цел сме били ние.

Ерика мина зад Миша и постави ръка на рамото му.

— Но защо все пак дойде, стари приятелю?

Миша тъжно я погледна.

— Кажи ми, какво има?

— Ерика, баща ти е изчезнал.

Равновесието на неусетно изнизалите се три години бе внезапно нарушено. Чувството за безметежно съществуване бе безвъзвратно отминало. То бе заменено отново с напрегнатото ежедневие на предишния му начин на живот, което означаваше да бъде винаги нащрек, с изопнати нерви, изпълнен с подозрителност. Бягството от света се оказа невъзможно. Дори и тук не можа да намери търсеното спокойствие. Онова, от което се стремеше с всички сили да избяга, се върна с неподозирана настойчивост.

През нощта Сол и Ерика разговаряха, седнали край огъня пред развалините на своя дом. Кристофър спеше у съседите, а Миша в колата си.

— Ако целта на нападателите сме били ние — подхвана Сол, — а не се съмнявам, че е точно така, в най-скоро време можем да очакваме нови гости.

Ерика упорито разбутваше огъня с пръчка.

— Няма да е честно от наша страна да оставаме в селото и да излагаме жителите му на опасност — допълни Сол.

— И какво да направим според теб? Да поставим табела с надпис: „Хората, които искате да премахнете, не живеят вече тук.“

В очите й се отразяваха отблясъците от огъня.

— И сами ще разберат, че сме заминали — по същия начин, по който са узнали, че сме тук.

— Но какво искат от нас?

— Три години са твърде много време, не виждам причина да се захващат отново с нас — поклати с недоумение глава Сол. — Освен това се разбрах с бившите си шефове от ЦРУ да не ме закачат, ако се покрия някъде.

— Нали точно това направихме — горчиво каза тя — дойдохме на края на света.

— Затова мисля, че нападението няма нищо общо с миналото.

— Значи причината е някъде другаде.

— И още не знаем каква е.

— Мислиш ли, че е съвпадение?

Подтекстът на въпроса не беше много ясен, но той се досети какво имаше предвид Ерика.

— Изчезването на баща ти ли?

— Да, вчера.

— А днес — нападението?

— Лошите новини никога не идват сами, но все пак…

— Не, не вярвам да е съвпадение. Не можем да пренебрегнем очевидните факти. Не бива да оставаме слепи пред нещо, което само ти се набива в очите.

— Тогава да не оставаме.

— Но ти знаеш какво означава това.

Тя започна още по-усърдно да разбутва огъня.

— Още една причина да напуснем дома си. По-скоро онова, което е останало от него.

— Как да не побеснее човек от яд? — Сол си мислеше за напоителните канали, в които бе вложил толкова труд, като ги построи и разшири.

— Е, добре. Щом толкова лесно можем да се откажем от всичко това, значи не си е заслужавало да го имаме.

— Но нямаме никакъв шанс срещу преследвачите си, които и да са те, ако не вземем инициативата в свои ръце.

— Що се отнася до баща ми, нямам намерение да стоя със скръстени ръце. Идването ни тук, в това изолирано от света място, означаваше, че няма да мога да го виждам, а това ми струваше твърде много.

Огънят пращеше. Ерика рязко стана.

— Нашите нападатели без да искат ни направиха услуга. Ще имаме по-малко неща за носене. По-добре да не губим време.

— Час по-скоро трябва да разберем какво се е случило с баща ти.

— И да си отмъстим на онези, които ни изгониха от нашия дом.

— Цели три години — неуверено каза Сол. — Не съм сигурен дали все още сме достатъчно добри професионалисти, въпреки комплиментите на Миша.

— Дали сме добри? О, мисля, че просто съм си починала през тези три години. Бъди сигурен, че горчиво ще съжаляват онези, които са отвлекли баща ми, когато разберат с кого си имат работа.

Покаяние

На юг от Кайро, на запад от река Нил. Нитрийската пустиня. Египет.

Този път отглеждаше не мишка, а гущер, който не правеше човешки номера като Малкия Стюарт и по този начин не го караше да чувства липсата на хора около себе си. Гущерът излизаше от дупката си изпод скалата веднага след зазоряване и няколко часа се приличаше на слънце. На мръкване отново лягаше върху един камък, като поемаше излъчващата се топлина. През деня, когато слънцето припичаше с ужасяваща сила, се криеше под земята. Гущерът бе дълъг тридесет сантиметра, жълт, с къси крака, сбръчкана кожа, немигащи очи и вечно стрелкащ се навън език — свидетелство за своенравните творчески хрумвания на Господ Бог.

От дъното на пещерата, полуизлегнат в мрака, Дру наблюдаваше влечугото, което заемаше обичайната си сутрешна поза на входа. Той мразеше тази твар, но го търпеше, защото знаеше, че по този начин Бог го изпитва. Гущерът му помагаше да се покае. Слънцето се издигаше все по-високо в небето и изпращаше своите лъчи в пещерата, които разсейваха мрака. Дру разглеждаше суровите очертания на скалната дупка, на фона на която отшелническата му килия в Картузианския манастир във Върмонт, където бе прекарал шест спокойни години от живота си, му се струваше истински лукс. Мислено сравняваше гущера, който наричаше ту Луцифер, ту Квазимодо, с Малкия Стюарт — мишлето, което се бе превърнало в негов приятел по време на последните две години от престоя му в манастира. Но то умря, както и всички монаси, вкусили от отровния хляб, с който убийците искаха да премахнат Дру. Самият той бе останал жив, но бе принуден да напусне своя рай — един грешник, който се връщаше в грешния свят. Последвалите събития — стълкновението със „Скалпел“, бившата разузнавателна агенция, за която работеше, подновеното приятелство с Арлийн, неочакваното обвързване на живота му с Братството на камъка — по един парадоксален начин бяха изкупили прегрешенията му. След това отново се случиха събития, които го принудиха да потърси убежище в скалистите пещери, където се бе зародило християнското монашество. Той се опита още веднъж да измоли пречистване на душата си и опрощение на греховете си чрез искрено покаяние и молитви към Бога.

Така бе изминала цяла година. В пустинята сезоните не се сменяха, дните се точеха мъчително еднообразно, човек губеше представа за времето — струваше му се, че тече ту безкрайно бавно, ту съвсем бързо. Понякога годината му изглеждаше цяла вечност, друг път просто месец или дори седмица. За ориентир му служеха израсналата дълга коса и брадата, а също и привършващите запаси от храна. Тогава се налагаше да пресече пустинята, за да отиде до най-близкото село, което беше на един ден път оттам, и да си купи провизии. Когато срещнеха този висок, измършавял, обгорял от слънцето мъж с хлътнали очи и парцаливи дрехи, селяните почтително му правеха път, мислейки го за светец, макар той да не се смяташе за такъв.

Единствено ходенето до селото нарушаваше еднообразието на дните му — гимнастика, медитация и молитви. По-късно се почувства твърде отпаднал поради вечното недояждане и изостави физическите упражнения. Лягаше в дъното на пещерата и си припяваше, като си представяше, че участва в църковна служба. Чудеше се дали латинският е причина гущерът от време на време да обръща рязко грозната си глава с немигащ поглед към него. А може би реакцията му не беше нищо друго, освен отговор на дразнението, предизвикано от звука? Но с каква цел бе създадено това ужасно грозно влечуго? Скалите, макар и да не можеха да възприемат света около себе си, поне бяха красиви и човек можеше да им се възхищава. А този гущер не бе в състояние да оцени нищо друго в тях, освен топлината, която поглъщаше с набръчканата си жълта кожа. Едва ли имаше мислещо същество, което да може да възприеме тази гнусна твар.

„Това е изпитание“ — мислеше Дру. — „Ако мога да харесам този гущер, ще спася душата си. Ще покажа, че всецяло съм отворил сърцето си за Бог и всички негови творения.“

Но задоволяването на телесните нужди пречеше на пълното отдаване на медитация и молитви. Налагаше се да ходи за вода. Недалеч имаше изворче — това бе една от причините, поради които бе избрал това място. Както обикновено беше отложил утоляването на жаждата си, отчасти за да увеличи самонаказанието си, отчасти за да изпита по-голямо удоволствие, когато най-после пийнеше глътка вода. Това непрекъснато люшкане между стремежа да си налага болка и удовлетворяването на жизненоважни нужди му причиняваше силни душевни терзания. Най-после реши този проблем, като си каза, че утоляването на жаждата е механизъм за оцеляване, измислен от Бог. Ако се откаже от това удоволствие, ще умре. Това би било самоубийство, а то е най-големият грях.

Беше така отпаднал, че мислите му започнаха да блуждаят. Удоволствие и болка. С Арлийн и далеч от нея. Ако събитията не се бяха стекли така, не би имало нищо по-хубаво от това да останат заедно през целия си живот. Братството на камъка бе осуетило тези планове. Братът на Арлийн бе убил член на Братството, спасявайки Дру. От своя страна, за да му се отплати, понеже знаеше какви ще бъдат последиците, Дру направи да изглежда така, сякаш сам го е извършил. Избяга и се скри. Въпреки че жадуваше за човешка топлина, той самоотвержено се посвети на една по-различна любов.

Опита се да стане, за да отиде до извора, но не успя. Устните му бяха напукани от жажда. Тялото му бе крайно изтощено от постоянно недояждане. Мисълта му ставаше все по-неясна. Гущерът се надигна от мястото си, прогонен от жегата, и се стрелна под камъка. Дру губеше представа за времето. На входа на пещерата се появи някаква сянка. Дали вече бе залез слънце?

„Да не би да имам халюцинации?“ — чудеше се Дру. Защото сянката му заприлича на силует на човешко същество — първото, което се появяваше там, откакто се бе настанил в тази килия. — „Не може да бъде.“

Но сянката се удължи и наистина се превърна в силует на човек.

„Не, не е възможно това да е…“

Когато видя гущерът да изпълзява от вътрешността на пещерата, Арлийн се намръщи: „Каква гадост.“ Отвращението й се засили от подозрението, че са й дали погрешни упътвания. „Може ли гущерът да се припича на такова уязвимо място, ако пещерата е обитаема?“ Грозното приклекнало влечуго бе надигнало глава, дочуло шума от падащите камъни, свличащи се по склона. Бе изопнало тяло и избягало, когато тя застана така, че му закри слънцето. Всичко това би могло да означава само едно — че тя, а не някой във вътрешността, е причина гущерът да се подплаши. Оттук следваше ли заключението, че пещерата е необитаема?

Тя се спря обезкуражена, но палещото слънце я накара да побърза напред. Крайно изтощена и така обезводнена, че бе престанала да се изпотява, тя имаше нужда от сенчест подслон. Бе изкачила склона с последни усилия. Застана на входа на пещерата и напрегнато се втренчи в мрака. Пълната тишина вътре увеличи обзелото я съмнение, че са я пратили за зелен хайвер.

Въпросът беше дали са го направили без да искат или умишлено. Два часа след като излезе от близкото село вчера сутринта, колата, която бе взела под наем, отказа. Двигателят бе изхъркал и замлъкнал. Тя бе опитен механик — повдигна капака и се надвеси над мотора, за да разбере къде е повредата, но не успя да я открие. Питаше се дали да не се върне, но разстоянието, което вече бе изминала с колата, се равняваше на половин ден път пеш — почти толкова, колкото щеше да й отнеме, за да стигне до целта си. Преди да излезе от селото, беше напълнила манерката си с вода. Знаеше какво да прави, за да оцелее в пустинята. Трябваше да се предпази от обезводняване, като почива на сянка през деня, когато пече най-силно, да се катери на смрачаване и през цялата нощ. Така щеше да има достатъчно запаси от вода, за да може да стигне пещерата до сутринта и да се върне. Но само ако пиеше с мярка.

Малко преди обяд, когато си бе направила сянка като закрепи едно тънко платно между две скали и тъкмо пропълзяваше под заслончето, за да се скрие от адските лъчи на слънцето, чу едва доловим шум от стъпки вдясно зад себе си. По начина, по който някой се опитваше да се прокрадне незабелязано, разбра, че положението е сериозно. Реши да не използва огнестрелно оръжие, защото ехото от изстрелите щеше да се разнесе надалеч в обикновено тънещата в тишина пустиня и да привлече вниманието на хищниците. Ето защо тя се престори на уплашена, когато двама араби, облечени с роби и със завити около главите избелели от слънцето памучни кърпи, насочиха пистолетите си към нея и й заповядаха да се съблече. Арлийн разкопча дрехата си отпред на гърдите, което отвлече за момент вниманието на нападателите. В този миг тя се извъртя, ритна с все сила и обезоръжи онзи, който бе по-близо до нея, като му счупи китката. Извъртя се светкавично, ритна пистолета и на втория, като също му счупи костта, след което ги уби, докато бяха още зашеметени, пречупвайки им гръкляна. Всичко стана толкова изненадващо и мигновено, че двамата умряха, без да разберат какво става, все още гледайки похотливо към нея. Тя скри телата им в скалите, като ги остави за храна на лешоядите. След това си направи нов заслон с тънкото платно, но една мисъл не й даваше покой — дали мъжете бяха попаднали на нея случайно или я бяха проследили от селото, където беше питала за посоката. Ако онези, които се опитаха да я убият, са от селото и нарочно бяха повредили колата й, то не беше чудно, че пещерата е необитаема — просто я бяха насочили умишлено натам, колкото може по-далеч в пустинята.

Почувства такова отчаяние, че й се прииска да вдигне юмруци към небето и да закрещи от безсилие. Бе дошла чак от Ню Йорк, за да се окаже, че е била път напразно. Все пак трябваше да помисли за себе си и да се скрие от слънцето. Желанието да освежи пресъхналите си устни с глътка вода от манерката бе непреодолимо, но вместо това тя влезе в пещерата с насочен пистолет — висока, грациозна, със зелени очи и кестенява коса, чувствена, около тридесетгодишна жена, с широкопола шапка, риза и панталони цвят каки, високи обувки и раница.

Замириса й на кисело, като на въглероден двуокис. Почувства и друга миризма — на мъжко животно, откъдето заключи, че пещерата до неотдавна е служила за бърлога. Бе застанала точно на входа, закривайки достъпа на слънчевите лъчи, и се взираше в мрака. Не можеше да се каже, че вътре бе хладно, но все пак не бе и така горещо, както навън под адското слънце. Държеше пистолета си в ръка и сдържаше дишането си, като се напрягаше да чуе някакъв звук.

— Дру? — гласът й беше напрегнат, развълнуван. Ако той е вътре, би трябвало да й се обади. Освен ако не се бе скрил като гущера, ако я бе забелязал да се приближава. Тогава търсенето й би било напразно, а надеждата, че той ще я посрещне сърдечно — мъчителна самоизмама.

Ехото от гласа й замлъкна. Тя започна да се ослушва, затаила дъх. Нещо й подсказваше — вероятно интуицията, че в пещерата има някой. Тя чу — по-скоро си внуши, че чува прошумяването на дреха, слаба въздишка и търкане на тяло върху камъните. Почти недоловимите звуци идваха от дъното на пещерата. Приклекна и се дръпна вдясно, за да освободи входа. Ослепителните слънчеви лъчи проникнаха вътре.

Очите й привикнаха към мрака, а освен това светлината, нахлуваща през входа, й помогна да забележи износените сандали върху мръсните напукани стъпала на мъж, подпрян на стената. Смачканата роба бе вдигната над кльощавите колена. Ръцете, отпуснати върху бедрата, бяха като на скелет.

— О, мили боже! — ехото усили мъчително прошепнатите думи. — Дру! — изрече тя малко по-силно.

Спусна се към него и го задърпа към слънцето, шокирана от дългата коса и брадата, стигащи до кръста му, от изпитото му, обезобразено лице.

— О, боже, Дру!

Той я разглеждаше през полузатворените си очи, без да може да повдигне клепачите си. Напуканите му устни се размърдаха.

Арлийн побърза да свали манерката от кръста си и развъртя капачката.

— Не се опитвай да говориш!

Но той направи още едно усилие. Чу се едва доловимо хриптене. То й заприлича на звука от стъпки върху напукана суха кал.

— Ар… — той направи отчаян опит да довърши — Ар… лийн?

Интонацията издаваше изненадата му. Не можеше да повярва на очите си. Но тя почувства и още нещо в гласа му — страхопочитание, също като човек, който има видения.

— Това съм аз. Тук съм, Дру. Съвсем истинска. Само престани да се опитваш да говориш.

Тя долепи манерката до напуканите му устни, като изсипа само няколко капки от течността, която попи като в гъба. Хвана го за китката и се опита да напипа пулса му, който бе толкова слаб, че едва се долавяше. Прокара ръце по тялото му, изненадана колко много бе отслабнал.

— Най-после постигна това, което искаше — каза тя. — Разгони си фамилията, нали? Ако не беше в такова окаяно състояние — тя изля още няколко капки вода между полуотворените му устни — би трябвало да ти се скарам и изобщо да не ми е жал за теб.

За нейна изненада очите му се поотвориха и в тях проблесна…

„Какво беше това? Прилив на добро настроение? Или любов?“

Той пое въздух, сякаш се опитваше да…

— О! И ще се смееш? Заслужаваш да те цапна с манерката по главата.

Той все пак упорито издаде някакъв звук, подобен на „Ха-ха“, но тя, естествено, не изпълни заплахата си. Само изсипа още няколко капки в устата му, защото знаеше, че не трябва да прекалява. Все пак желанието му да се разсмее бе някакъв признак на живот, който я успокои малко. Беше пристигнала съвсем навреме. Духът му още не бе пречупен. Дру щеше да се оправи.

След малко му даде още една глътка, но се поколеба и спря. Въпреки горещината, една мрачна мисъл я накара да потръпне. Водата в манерката нямаше да стигне, за да могат да се измъкнат оттук.

Езикът й беше залепнал за небцето. Трябваше да пийне и тя. Топлата вода нагарчаше. Въпреки това тя преглътна, почувства се по-добре и отпи още, а след това даде и на Дру.

Пулсът му постепенно започваше да се нормализира. Задиша по-леко и по-дълбоко.

— Не направих добре сметка… — чу се немощно хриптене. Дру направи гримаса като виновно дете.

Тя поклати с недоумение глава.

— Трябваше да пийна вода… — изкашля се той.

Тя отново не разбра нищо.

— Трябваше да отида за храна… не знаех, че съм толкова изнемощял… че не мога да стигна до извора.

— Къде е този извор?

Клепачите му се отпуснаха.

— По дяволите, Дру, кажи за извора!

— Навън… надолу по склона… вдясно.

— Далеч ли е?

— На стотина метра… покрай хълма… при едни скали.

— Отивам — каза тя и му даде още малко вода.

Свали раницата от гърба си, излезе от пещерата и изведнъж почувства палещото слънце, което я заслепи. Премигна от болка и започна да се спуска по песъчливия склон, следвайки извивката на хълма.

След като измина по нейна преценка около сто метра, а все още не виждаше никакви скали, я обзе паника. Дали Дру не бълнуваше? И само му се искаше да има извор?

Не, тук някъде трябваше да има извор. Иначе той не би могъл да оцелее. Ако не успее да го открие, ако мисълта на Дру не се бе прояснила достатъчно и той не бе й обяснил добре за извора, преди манерката да се изпразни докрай, може би и двамата ще загинат.

Тя измина още двадесет и пет метра и почувства слабост в коленете. Беше много рисковано да продължава. Докъдето стигаше погледът й надолу по склона, не се виждаха никакви скали. Започна да губи кураж. Внуши си, че трябва да бъде силна, облиза пресъхналите си устни и се насочи обратно към пещерата. Вместо да завие надясно и да върви покрай очертанията на хълма, тя мина вляво, където се бе ширнала пустинята. Тръпка на радост премина през тялото й, когато видя изворчето. Тръгна към него.

Инструкциите на Дру донякъде бяха правилни. Но бе пропуснал един съществен елемент. Скалите наистина бяха на около стотина метра, като се вървеше покрай хълма, но извън очертанията му. И ако човек знаеше тази подробност, то не можеше да не ги забележи — бяха толкова високи и масивни.

Опитваше се да си наложи да върви по-бързо. Скалите ставаха по-високи. Изкачи се по тях и долу в една кухина видя нещо като застояло блато, защитено от вятъра, с мръсна пяна по края. Огледа се да види дали няма трупове на умрели животни, които биха могли да заразят водата, и долепи устни до повърхността. Горещата течност не я освежи особено. Все пак почувства, че тялото й жадно я попи.

Бързо напълни манерката. След десетина минути вече прекрачваше входа на пещерата.

Дру се бе проснал по гръб. Очите му бяха все така полузатворени. Опитваше се да каже нещо.

— Забравих да ти кажа…

— Знам какво забрави, скъпи. Все пак го открих.

Тя му даде да пийне от манерката. Той преглътна, като й поблагодари с поглед. Тя също отпи.

Но проблемът с храната оставаше. В раницата си носеше достатъчно провизии в случай на нужда — фъстъци, пушено телешко, сушени плодове. Но след като претърси пещерата и не откри нищо за ядене, реши, че запасите няма да стигнат за двамата по време на прехода, който ги чакаше през пустинята.

Даде на Дру още малко вода, тя също пийна и малко се поокуражи, като видя, че силите му се възвръщат.

— Защо си тук? — запита я той.

— Не е ли очевидно?

Той поклати глава.

— Защото те обичам.

Той пое дълбоко въздух. Беше силно разчувстван.

— Любов… да — Дру произнасяше думите с усилие. — Но как ме откри?

— С постоянство.

— Не разбирам. Мисля, че добре заличих следите си.

Тя кимна.

— Е, тогава…?

— Братството.

Дру потръпна.

— Ти избяга от тях, за да не преследват брат ми, който преди това също ти спаси живота. Мислеше, че си успял да се скриеш ли? Не си.

Тя бръкна в раницата си и извади пликче фъстъци. Започна да яде, като се наслаждаваше на соления им вкус. Той също посегна да си вземе.

— Обещаваш ли да го дъвчиш бавно и тогава да го глътнеш?

Той кимна.

Тя постави един фъстък на устните му.

— Ако не беше така брадясал, щях да те целуна.

— Това закана ли е? — изпъшка той — Кажи ми за Братството?

— Да, проследили са те от момента, в който напусна апартамента ми в Ню Йорк — отговори тя. — Останал си с впечатление, че си ги заблудил, защото те не са предприели нищо против теб. След Англия, Италия и Мароко си решил, че е най-безопасно да дойдеш в Египет. Но и тук са те намерили. През цялото време не са те изпускали от погледа си.

— И ти знаеш всичко това?

— Да, защото преди две седмици един от тях дойде при мен.

— Значи всичко е било напразно? — тежко въздъхна Дру.

— Не, това е спасило живота ти, както ми обясни свещеникът. В Братството са решили, че доброволното ти изгнаничество тук е по-лошо и от най-строгото наказание, което биха измислили за теб. И са били прави, като те гледам на какво приличаш.

Той наистина будеше съжаление — измършавяло тяло, изпито лице, дълга до кръста коса и брада.

— Трябва да си възвърнеш силите. Стомахът ти ще може ли да поеме още един фъстък?

— Трябва. Имам нужда от сол.

Тя му даде и отхапа парче телешко.

— Свещеникът ми каза, че Братството е решило, че си страдал достатъчно и си изкупил вината си за смъртта на техния човек.

Дру втренчено я гледаше.

— Обеща ми, че ще се върнеш по Великденските пости — нежно го целуна по челото Арлийн. — Всеки ден чаках и се надявах. Когато не дойде първата година си помислих, че никога няма да се върнеш.

— Колкото и да се опитвах, не можех да престана да мисля за теб — промълви той.

— Обичам те.

— Значи изгнаничеството ми свърши? Вече са ми опростили вината? — треперейки, той докосна ръката й.

Тя замълча.

— Какво има?

— Не са ти простили. Викат те. Ще трябва „да оправдаеш повикването“, както се изрази свещеникът.

— Какво имаш предвид? — намръщи се той.

— Искат да ти възложат някаква задача — отговори с тревога в гласа тя, избягвайки погледа му. — Само при това условие могат да те оставят да напуснеш това място. Когато свещеникът ми каза къде си, веднага се хванах за тази възможност да те видя отново, исках само да бъда с теб. Никога не съм се чувствала така самотна, откакто избяга през онази нощ. Вече те бях изгубила веднъж, но тогава… — тя отново го целуна.

Той също я прегърна.

— Арлийн?

Тя го погледна.

— Какво искат от мен?

— Точно за това се тревожа. Свещеникът не пожела да ми каже. Изпрати ме тук. Да поговоря с теб. Да те убедя. Да те заведа при него.

Към залез слънце тя му помогна да се измъкне от пещерата. Насъбраната през деня топлина, която излъчваха камъните, правеше ниските нощни температури по-поносими. Преди да се стъмни, Арлийн извади ножа си и подстрига косата и брадата на Дру. Когато свърши, му каза, че прилича на „сексапилен аскет от картина на Ел Греко“.

Съблече робата му и го поизми с вода от манерката. След това отново го облече и внимателно започна да го храни. Използва последните минути преди напълно да се стъмни, спусна се по хълма, отиде за вода и се върна в пещерата.

Нощта ги покри с мантията си. Тя се сгуши до Дру и се притисна до него, излъчваща топлина.

— Водата не е проблем — каза тя.

— Но храната е.

— Да. За мен има достатъчно, но не и за теб, за да възстановиш силите си. Ще можем ли да минем през пустинята?

— Имам идея — отговори той.

Призори Арлийн зачака с нож в ръка. Когато гущерът изпълзя изпод камъка си, тя го уби, одра кожата му и го наряза на парчета. Оказа, че той не е съвсем безполезна твар. Арлийн постави месото на камък пред пещерата, за да се изпече на слънце. След това го занесе на Дру, който отхапа едно парче и започна да го дъвче. Глътна го, когато стана на каша, за да не раздразни стомаха си.

— А пък аз го мразех — каза той.

— А сега?

— Съжалявам, че трябваше да умре. Вече е част от мен. Обичам го.

Тръгнаха през нощта. Дру едва се крепеше на краката си и трябваше да се облегне на Арлийн. Вървяха през пустинята, като се ориентираха по звездите. Той трепереше. Ръката, с която го беше прихванала за гърба, се навлажняваше от потта му. Но това не я тревожеше. Щом се изпотява, значи балансът на течностите в тялото му се възстановява.

Често си почиваха и хапваха по малко от оскъдните запаси, които скоро привършиха. Полагаха всички усилия да не заспиват. На зазоряване стигнаха до някакъв проход между ниски хълмове. Тя разочаровано въздъхна. Проходът бе близо до мястото, където се бе повредила колата й, на половината път между пещерата на Дру и селото. Не се бяха отдалечили достатъчно. След около два часа жегата щеше да бъде толкова непоносима, че щеше да се наложи да спрат и да си направят сянка с платното. Нямаше да могат да продължат преди свечеряване. В най-добрия случай щяха да стигнат селото рано на следващата сутрин, ако успееха да запазят бързината, с която се движеха през нощта. Но храната им бе свършила и Дру бързо щеше да загуби сили. Арлийн чувстваше как той започна все по-тежко да се обляга на нея. Ако не бяха в състояние да стигнат селото до сутринта, щеше да се наложи да спират отново на следващия ден, а дотогава Дру нямаше изобщо да има сили да върви сам.

„Може би ще трябва да го оставя и да отида сама да повикам помощ“ — мислеше си тя. — „Но ако започне да бълнува и тръгне нанякъде, а после не мога да го намеря?“

Отдясно на Арлийн изсвистя куршум. Отломка от камък удари ръката й. Ехото от изстрела изпълни прохода. Без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по ръката й, тя придърпа Дру зад един валчест камък. Едновременно с това извади пистолета си. Надзърна иззад камъка, за да проучи обстановката на скалистия склон от дясната им страна, като търсеше с поглед откъде идват изстрелите. Избегна втори куршум, който разби на малки парченца камъка зад нея. С ужас си даде сметка, че вторият изстрел бе дошъл отляво, от другия склон. Бяха попаднали в кръстосан огън.

— Остави ме тук — с отпаднал глас я помоли Дру.

— Не.

— Слушай — Дру дишаше тежко, — не можеш едновременно да се грижиш за мен и да се справиш с тях. Така и двамата ще загинем.

— Казах ти, няма да стане.

Два куршума почти едновременно изсвистяха и се удариха в скалите зад тях — толкова близо, че ушите й запищяха.

— Техните аргументи са по-добри от твоите — каза Дру.

— Не съм била път до тук, за да те оставя отново сам — тя продължи да оглежда двата склона.

— Чуй ме.

Арлийн с учудване забеляза кръвта, която се стичаше по колената му, издраскани от камъните, върху които бяха залегнали.

— Нашите приятели там горе — започна той — можеха да ни убият още преди да сме се усетили. Или са лоши стрелци, или нарочно стрелят покрай нас.

— По-нататък?

Куршум отляво посипа с камъчета ботушите на Арлийн. Друг, идващ от противоположната страна, разклати основите на скалата, зад която се криеха.

— Имат нещо наум — повтори Дру. — Не им позволявай да ни притиснат.

Дру се опита да се прикрие.

— Бягай! Вземи ти инициативата. Докато не получат от теб онова, което искат, няма да те убият.

— А ти?

— Ще се погрижа доколкото мога за себе си. Ще те прикривам. Така поне ти ще имаш шанс да се спасиш.

Тя поклати отрицателно глава, като се прицелваше ту в едната, ту в другата посока по двата скалисти склона.

— Е, добре — каза Дру. — Ще улесня задачата ти.

Въпреки че бе силно отпаднал, Дру се надигна тежко, олюля се на колене и се претърколи иззад камъка в дерето.

— Ама, че си дървена глава!

Прозвучаха нови изстрели. Тя се спусна към склона вдясно, като се прикри под един насип.

Дру беше преценил правилно. Куршумите, които падаха пред нея и зад нея, бяха предназначени да я хванат като в капан, а не да я убият.

„Добре тогава“ — помисли си тя, — „да потанцуваме.“

Дру се изтърколи по склона и падна тежко долу в дерето, като за миг не можа да си поеме въздух. Утринното слънце все още не се бе издигнало на небето и лъчите му не успяваха да проникнат в дола. Събра малкото си останали сили и олюлявайки се, започна да се придвижва в полумрака, като държеше главата си наведена.

Стана точно така, както очакваше. Снайперистите са видели, че Арлийн му помагаше да върви и са разбрали, че той е твърде слаб, за да им окаже съпротива. Жените не бяха на почит в арабската култура, но нападателите трябваше да й отдадат заслуженото внимание за смелостта й, за това, че бе тръгнала през пустинята без придружители, които да я пазят. Освен това бе американка и действията й бяха непредвидими. Когато бе започнала да стреля по тях, бяха разбрали, че насреща си имат силен противник.

Ето защо на първо време те щяха да отстранят по-слабия си противник. Единият снайперист щеше да държи на мушка Арлийн, а другият трябваше да се погрижи за Дру. След като го премахнат, ще могат да насочат цялото си внимание към Арлийн. Но без да я убиват. Не. Дру все още бе убеден, че ако искаха, можеха да ги застрелят веднага. Целта им бе по-друга — да си играят с тях, да ги изолират, да им отсекат пътя, за да ги хванат като в капан, без да ги убиват. Поне не веднага.

Самият той бе твърде слаб, за да може да окаже съпротива, но ако неговото придвижване из дерето би могло да помогне на Арлийн, щеше да продължава да се влачи, макар и с последни усилия. Разделяй и владей — това се опитваха да направят снайперистите. Но тази тактика би могла да се обърне и против тях.

Арлийн тичаше на прибежки по скалистия склон, като се криеше зад камъните. Снайперистът отново стреля по нея. Тя се спусна зад една скала, но изведнъж разбра къде се намира. Точно там, сред натрошените камъни, бе скрила телата на двамата, които я бяха нападнали. Огледа се уплашено наоколо.

Не, това не би могло да бъде същото място. Нямаше и помен от труповете. Колкото и бързо да действаха животните, които се хранят с мърша в пустинята, все още би трябвало да има някакви остатъци от телата — плът, кости, разкъсани дрехи. Все пак тя бе сигурна, че мястото бе точно тук.

„Но тогава как?“

Един куршум рикошира в камък. Тя надзърна през една пролука между скалите, като държеше пистолета си готов за стрелба, нетърпелива да открие от коя посока беше дошъл, за да се прицели. Изстрелът я принуди да се замисли дали това, че я бяха вкарали като в кошара на същото място, не е нещо повече от случайност. „Дали бяха открили и отнесли телата? За убитите си приятели ли отмъщаваха тези снайперисти?“ Ако е така, ставаше ясно защо не ги бяха застреляли веднага, а я бяха принудили да стигне до мястото. Но ако се изключеше тази възможност, те все пак имаха намерение да й сторят същото, както и първите нападатели. Дишайки учестено, тя се втренчи през пролуката, като търсеше с поглед къде да се прицели.

Когато най-после видя някой да се движи — един арабин с покрита глава и роба, който дебнеше надолу по склона, зад пръснатите горе валчести камъни, тя отново се зачуди какво става. Защото арабинът не се целеше в нея. Той бе насочил оръжието си към дерето. Там, където се бе изтърколил Дру.

Премести поглед натам и видя втория снайперист, също арабин, с развяващо се зад него покривало на главата, който тичаше надолу по отсрещния склон на дерето.

Главата й се изпълни с най-различни предположения. Може би снайперистите не бяха убедени, че Дру е съвсем слаб, както изглеждаше. Или гледаха с такова пренебрежение на жените, че дори един мъж, останал очевидно без сили, им се струваше по-опасен от въоръжена жена. През ума й мина още една мисъл, която така силно я обезпокои, че всички останали минаха на заден план. Реши, че това бе най-очевидното обяснение на събитията, но то бе толкова жестоко, че подсъзнателно го бе отхвърлила.

Целта им не беше тя. А Дру!

Дру избегна един куршум, който изсвистя някъде отгоре, продължи надолу към дерето и натроши напуканите скали вляво под него. Въпреки че му се виеше свят, той се спусна към някаква вдлъбнатина, която забеляза на склона вдясно, откъдето дойде изстрелът. В същия миг друг куршум, този път отляво, се заби право там. Той се върна на мястото си, за да избегне кръстосания огън. Със замъглено от слабост съзнание се опитваше да реши какво да прави. Допреди малко бе убеден, че прицелът им е Арлийн, че единият от нападателите ще отстрани първо него, а след това двамата заедно ще се опитат да убият нея. А изведнъж се оказа, че е нападнат от две посоки! Какво означаваше всичко това?

Разтърка челюстта си, която го болеше, тъй като зъбите му се бяха набили в нея докато се търкаляше по склона. Прикри с ръка очите си, за да се предпази от парчетата камъни, които се разбиваха отляво и отдясно по склоновете на дерето. Дочу още един изстрел, този път по-слаб, от пистолет, а не от автомат. Беше Арлийн.

Смути го един друг звук, едва доловим, като полъх на вятъра или съскане на спукана гума. Тук долу в закътаното дере ефектът бе поразителен. Разярена кобра бе надигнала глава към него, готова за нападение.

Без да се страхува, че може да си счупи крак, Арлийн продължи да тича по камъните. Тя се ядосваше на себе си, че не бе преценила ситуацията правилно, а бе помислила, че е нападната от сексуални маниаци. „Много бързо реши, че причината е в това, че си жена, че не могат да устоят на такава примамка. Дотолкова бе заета със себе си, че не си даде сметка какво става. Улесни ги без дори да забележиш.“

Като се прехвърли по-надолу, тя погледна първо към единия, после към втория арабин, които се целеха в дерето под нея. Нейният пистолет не беше точен на такова разстояние, но тя спря и също стреля, като се надяваше, че изстрелът най-малкото ще отвлече вниманието им. Но това не стана.

Арабинът отляво се спусна в дерето. Онзи отдясно се движеше успоредно на него, като й хвърли само бегъл поглед, колкото да се увери, че е все още на безопасно разстояние, след което премести вниманието си към своя партньор.

— Внимавай, Дру!

Ехото от нейния вик се сля с ехото от нечий друг.

Арабинът, който се бе спуснал в дерето, залитна и тръгна обратно нагоре, с изкривено от болка лице. Като повдигна очи към небето, все едно, че се моли, той конвулсивно се разтресе и падна по гръб.

Вторият арабин замръзна на място от изненада. Тази неочаквана парализа на нападателя му се оказа достатъчна за Дру, за да изпълзи до ръба на дерето, да грабне оръжието на умрелия и да простреля другия в лицето.

Ехото от изстрела заглъхваше. Дру се олюля и се свлече обратно в дерето.

Слънцето се бе издигнало и безмилостно напичаше. Арлийн полагаше неимоверни усилия, за да се движи още по-бързо. Спусна се в дерето и го откри.

— Внимавай. Тук някъде се крие кобра — предупреди я с гърлен глас Дру.

Тя потрепера.

Змията лежеше завита на кълбо върху пясъка на не повече от два метра от нея. Гледаше я с немигащия си поглед и я преценяваше.

— Май се кани да ме нападне! — Арлийн насочи към нея пистолета си.

— Почакай! — помоли Дру.

— Но!

— Остави я да живее.

Кобрата не бе настроена за ново нападение. Отпусна вирнатата си глава, стрелна с език и се оттегли нанякъде. Изглеждаше доволна от себе си и изпълнена с презрение.

— Замръзнах от ужас, когато я видях — каза Дру. — Единият арабин изненадващо скочи тук долу. Неочакваното раздвижване отвлече вниманието на змията.

— И тя ухапа него вместо теб?

— Малко й помогнах.

Арлийн заклати учудено глава, без да разбере какво иска да каже Дру.

— Змията беше само на една ръка разстояние от мен. Когато се извърна към моя нападател, бързо я хванах отзад за главата и я хвърлих към него. Падна върху рамото му.

На Арлийн й прилоша.

— Ухапа го в стомаха. Той изпищя и пусна оръжието, за да се освободи от нея. В този миг аз изритах автомата настрани. Мъжът се опита да избяга нагоре по склона. Змията отново го нападна. Аз вече се бях изкачил по-горе, на безопасно разстояние.

— И докато вторият се чудеше поразен какво става, стреля по него и го уби — каза Арлийн, като го гледаше с възхищение.

— Имах късмет.

— Не, заслугата е твоя. Въпреки че си така изнемощял, си намерил сили да се стегнеш точно когато трябва. Рефлекс.

— Това за комплимент ли да го смятам?

Той с мъка се държеше на крака. Тя му помогна да се облегне на нея и заедно излязоха от дерето. Долу все още бе сенчесто и очите я заболяха от яркото слънце, блеснало насреща им.

— Змията ми напомня за гущера — каза Дру. — Отначало я мразех. А сега я обичам.

— Само дано не се налага да я изядем. Има един по-добър начин да разбереш дали си християнин. Можеш ли да кажеш, че обичаш мъжете, които се опитаха да те убият?

— Не — Дру се загледа в тялото на арабина, който бе застрелял в лицето. — Господ да ми е на помощ, не мога.

Претърсиха трупа. Намериха пакет с фурми и смокини.

— Това решава въпроса с храната.

— Има резервни патрони, но никакви документи. Нищо, по което да се ориентираме за самоличността му. Ясно е, че са преследвали мен, а не теб — обърна се към нея Дру. — Но, защо?

Арлийн поклати удивено глава.

— Не знам. Ако са от близкото село, по-добре да го заобиколим.

— Разбира се. Но не са от селото.

Тя проследи погледа му, насочен към устата на застреляния и потръпна, когато разбра какво имаше предвид Дру.

Челюстта бе разбита, зъбите оголени. Виждаха се всичките, дори кътниците. Блестяха на слънцето, учудващо здрави и ослепително бели.

— Никакви пломби — констатира Дру.

— Всеки има пломби.

— Да, в Америка. Ако има пари да отиде на зъболекар. Но тук?

— Ако не пломби, то поне някой развален зъб.

— Ако изобщо имаш зъби. Но този тук има не просто зъби, а съвършени зъби. Доста отдавна не съм ходил на зъболекар и не знам как вървят цените. Но предполагам, че… Откога араби от затънтени селца носят зъбни протези за най-малко триста долара?

— Професионалисти — кимна с омраза тя.