Мисията „Нощ и мъгла“

Образите на смъртта

Мексико сити.

Аарон Розенберг използва телефона на задната седалка на мерцедеса, за да предупреди охраната в дома си да удвои бдителността особено срещу подозрителни субекти около къщата. Нищо особено не се бе случило, което да го накара да мисли, че над него е надвиснала непосредствена заплаха, но откакто дадоха ход на поръчката заедно с Холоуей, бе станал доста неспокоен. Отвличането на баща му го бе направило подозрителен. Флирта на жена му с нейния бодигард не му даваше спокойствие. Освен това, въпреки уверенията на Холоуей, че Сет и Ледената висулка ще открият кой провежда „Нощта и мъглата“ спрямо тях, все още не бяха дошли никакви окуражаващи съобщения. Но Холоуей бе толкова сигурен в успеха им, че Розенберг се съгласи да продължат с доставката. „Ако от «Нощта и мъглата» по някакъв начин се доберат до информация за пратката или ако някой друг разкрие от какъв характер е и кой е наредил да се достави, тогава ще бъдем изправени пред двама врагове“ — мислеше си <Розенберг. — „Ще ни видят сметката или едните или другите“.

Мерцедесът попадна в задръстване, причинено от камион, изпод отвореното покривало на който излизаше пара. Каросерията бе пълна с касетки с пилета. Наоколо ръкомахаха разни зяпачи. „Какво, по дяволите, правя в тази страна?“ — мислеше си Розенберг. За миг изпита носталгия, привидяха му се планини, поточета и гори.

Обърна рязко глава към бодигарда си вляво, после към другия вдясно на шофьора. „Каква лудост“. Преди да се усети какво прави, отвори барчето, вградено в предната седалка, извади бутилка текила, напълни си чаша и я изпи на един дъх. Усети как питието изгори стомаха му, а в това време и колата потегли. Камионът бе избутан встрани.

Парното в мерцедеса работеше. Лъхна го топъл, спарен въздух. Като се добавеше и текилата в стомаха му, едва се въздържа да не повърне. Вдигна юмрук към устата си, все едно, че се опитва да задържи кашлицата си и така успя да предотврати нежелания инцидент и да запази достойнството си. С нетърпение очакваше да се върне час по-скоро вкъщи.

„Дано Мария отново да има желание“ — фантазираше си той. Всичко е добре дошло, само да го отвлече от грижите му. „Тя ми дължи добро отношение“ — заключи Розенберг. Не я ли обсипваше със скъпи подаръци? Не беше ли й спестил упреците за нейната изневяра?

Шофьорът бе успял да излезе на просторната улица „Пасео де ла реформа“, даде газ и скоро стигна имението в испански стил, притиснато между високи жилищни блокове. Бодигардовете му изскочиха от мерцедеса и се огледаха за евентуални нападатели.

Очевидно такива нямаше. Един от мъжете кимна на Розенберг да слиза. На входа се показа човек от охраната на дома. Розенберг изскочи от колата, изкачи бързо каменните стъпала, нахлу във вестибюла и се облегна на една стена. Страхът не му правеше чест, но и смъртта не бе за предпочитане, без значение как ще настъпи. Вероятно онези от охраната му се подиграваха задето трепереше за живота си, но им плащаше добре и щом вършеха работата си, можеха да му се смеят колкото си искат.

След като някак си се закрепи, забеляза прислужницата, която го гледаше сконфузено, застанала на витата стълба.

— Всичко е наред — каза той на испански. — Топлината ми се отрази зле. Господарката ти горе ли е?

— Не, сеньор Розенберг — отвърна тя. — Съпругата ви излезе.

— Излезе ли? — намръщи се Розенберг. — Къде отиде?

— Не ми каза, сеньор.

— С Естебан ли?

— Разбира се, с нейния бодигард.

„Неин бодигард ли?“ — мислено си каза Розенберг. — „Нейният любовник би било по-точно“.

Бързо изкачи стълбите. „Дявол го взел, по цял ден се чукат, докато аз се излагам на опасности!“

Най-горе рязко спря, чувайки гласове в стаята на Естебан, която се намираше в края на коридора. Бяха доста приглушени и не можа да ги разпознае, но със сигурност бяха на мъж и жена. Розенберг подозираше, че прислужницата се е заблудила или й е било наредено да излъже. Нямаше начин да разреши другите си проблеми, но на този, за Бога, щеше да сложи край веднъж завинаги.

Стремглаво се запъти към стаята на Естебан и не успя да се въздържи да не влезе, дори когато разбра, че гласовете не идваха оттам, а от стаята на прислужницата — някакъв сладникав телевизионен сериал, който тя бе забравила да изключи. Нахлу вътре и остави вратата отворена, като очакваше да завари там жена си и Естебан, прегърнати в леглото.

Не видя нищо подобно. В стаята нямаше никой. Онова, което се мъдреше на леглото, бе далеч по-шокиращо от другото, което очакваше да завари. Краката му се подкосиха. Хвана се за бюрото на Естебан, за да не падне. Веднага щом се посъвзе, се спусна към чаршафа, издърпа го от леглото и го притисна към себе си. Като че ли някой го бе притиснал в менгеме. Обърна се и погледна уплашено към вратата, да не би прислужницата да се е качила след него и да е видяла нарисуваното на чаршафа. Все още имаше опасност да се появи. Щеше да се чуди какви са тези странни действия. Трябваше час по-скоро да скрие чаршафа. Сгъна го набързо, премести го в дясната си ръка, където прислужницата може би нямаше да го забележи, докато минава през коридора към спалнята си. Когато стигна и затвори вратата зад себе си, спускайки се към гардероба, за да скрие чаршафа, изведнъж видя отражението на собственото си легло в огледалото — а какво имаше върху него!

Бе същото, каквото върху леглото на Естебан. Огромно, черно, зловещо и толкова потресаващо, че след като смачка набързо и този чаршаф и го пъхна в гардероба при другия, Розенберг дори не си помисли да отиде в тайния офис, който специално бе наел. Бе обзет от такава паника, че чисто и просто се спусна към телефона до леглото.

Холоуей бе ужасен от глупостта на Розенберг, който му се обаждаше от домашния си телефон, без да вземе предпазни мерки. Този пропуск, както и несмисленото бръщолевене, означаваха, че напълно бе изгубил контрол над себе си.

— Говори по-бавно, за Бога! — подкани го Холоуей. — Какво се опитваш да ми кажеш? Видял си какво?

— Череп! Проклет череп! Изрисуван с черна боя върху чаршафа ми! И върху леглото на бодигарда на жена ми!

— По-спокойно. Може да не е това, което мислиш. Някой се опитва да те заплашва със смърт. Няма причина да свързваш…

— Щом имаме работа с „Нощта и мъглата“, не мога да не мисля, че… Това е повече от обикновена заплаха. Ти знаеш какво означава символът! Който и да го е нарисувал, иска да ни покаже, че му е известно всичко за нас!

Холоуей говореше ниско, за да не привлече вниманието на охраната си отвън в коридора.

— Добре, да предположим, че са те. Какво значение има? Това не променя нещата. И без това знаем, че са ни разкрили.

— Напротив. Променя всичко! — гласът на Розенберг достигна до истерия. — Доказва, че не са се задоволили с отвличането на бащите ни! Сега е наш ред! Греховете на бащите! Следващото поколение трябва да ги изкупи със страданията си! И те са в състояние да ни навлекат всякакви беди! Успели са да проникнат в дома ми въпреки всички предпазни мерки!

— Не можем да обсъждаме това до безкрайност по този телефон — предупреди го Холоуей. — Сега затвори. Обади ми се след час по…

Но Розенберг не спираше.

— И това не е всичко! Защо два черепа? Защо на леглото на бодигарда на жена ми?

— Предполагам, че за да подсилят ефекта. Да…

— По дяволите, ти не разбираш! Жена ми и бодигардът й са любовници! Мислех, че никой не знае! Правех се, че не забелязвам! Но „Нощта и мъглата“ и това са научили! Затова са изрисували черепите точно на тези две легла! Искат да ми кажат, че им е известно всичко за мен, дори кой спи с жена ми! Да се изфукат, че знаят всички мои тайни! Всички наши тайни, Холоуей! Сделката! Пратката! Ако са научили…

— Правиш прибързани заключения!

— Прибързани ли? — изстена Розенберг. — О, Боже, защо ли влязох с теб в тази игра? Ти си толкова самонадеян, че дори не искаш да си признаеш…

— Сет и Ледената висулка ще се погрижат.

— Ще се погрижат? Ще? Но все още не са, нали? Само това ме интересува! Докато онези двамата гонят вятъра, ето какво ме сполетя. Отказвам се от сделката!

— Какво?

— Отказвам се или поне ми позволи да спра кораба! Не искам да имам двама врагове насреща си, Холоуей! Ако клиентите ни разберат, че сме започнали без да ги предупредим, че някой би могъл да знае за доставката, ще ни видят сметката! „Нощта и мъглата“ ще ни се сторят цвете в сравнение с тях!

— Докога ще ти повтарям, че…

— Не, изслушай ме! Веднага щом затворя, се обаждам в Рио. Ще направя онова, което веднага трябваше да направя! Ще кажа „не“! А след това ще чакам твоите двама маниаци да се разправят с „Нощта и мъглата“!

Холоуей усети, че устата му пресъхва. Не се и съмняваше, че Розенберг ще направи онова, което каза. Везната се бе наклонила. Събитията ставаха неконтролируеми.

Опита се да намокри пресъхналите си устни.

— Е, добре — успя да продума. — Щом смяташ, че така ще е най-безопасно.

Холоуей седна до телефона. Истината бе, но той никога не би си позволил да каже на Розенберг, че бе получил още три съобщения от членове на групата за изрисувани черепи на различни места. Милер от Сент Пол, Минесота, бе открил изрисуван череп на дъното на изпразнения си басейн. Калъдън от Бристол, Англия — на масата си за билярд. Свенсон от Гьотеборг, Швеция — върху пода на кухнята си.

Изводите сами се натрапваха. Във всеки от горните случаи символът, нарисуван в дома на „жертвата“, сякаш казваше: „Можем да се доберем навсякъде, дори там, където смяташ, че си в безопасност. Но ако искахме, можехме да нарисуваме черепа и на друго място, където всеки би могъл да го види, например в службата или на показ пред съседите ти. Трябва да разбереш — ние можем да те разкрием по всяко време, да те унижим пред съпругата и децата ти, да попречим на деловите ти връзки. А след това? Мислиш ли, че ще се задоволим само с това? Можем да те отвлечем, както баща ти. Ще се наложи да платиш за всичко. Така, както някога са платили нашите близки и любими хора. Както платихме и ние“.

Холоуей потръпна ужасено и направи още една съпоставка между всичките случаи. След като Милер, Калъдън, Свенсон, а сега и Розенберг бяха открили черепите, до един бяха пренебрегнали мерките за безопасност и му бяха позвънили директно, а не според инструкцията. „Нощта и мъглата“ постигаха целта си. Разваляха желязната дисциплина и предизвикваха паника. Колко ли членове на групата щяха да му се обадят още? Кога ли и той самият щеше да открие такъв череп в дома си? Бе наредил на охраната да удвои бдителността около къщата в Кичънър, където бе изпратил семейството си. Освен това бе наел още хора да охраняват имението, в което се намираше. А може би бе дошло време да напусне този дом и красивата околност, наследени от баща му.

Поклати глава. Не! Щом Сет и Ледената висулка се бяха заели със случая, щяха да успеят. „Нощта и мъглата“ ще бъдат унищожени.

А междувременно? Нужна е решителност.

„Няма да ме победят!“ — мислеше Холоуей. — „Злодеите няма да успеят!“

Но отново си зададе същия въпрос — кога ли и той ще намери нарисуван череп?

Опита се да се пребори с налегналите го мисли. Бе си задал неудобен въпрос. По-добре би било да се запита: „Кога Сет и Ледената висулка ще се върнат като победители, за да избавят всички нас?“

Рио де Жанейро.

От покрива на небостъргача, ограден със стъклени прегради, пред бизнесмена се откриваше чудесна гледка към тълпите от къпещи се в чувствената извивка на залива Копакабана. Ако искаше, можеше да погледне от противоположния край, където щеше да види масивната статуя на Христос Спасителя на върха на планината Корковадо, но това рядко му се случваше. Между духа и плътта винаги го привличаше повече телескопът, обърнат към плажа, където разглеждаше най-възбуждащите жени на света. Богатството му бе гаранция, че малко от тях ще устоят на изкушението да бъдат негови.

В момента обаче изпитваше само гняв. Притисна безжичния телефон до ухото си.

— Розенберг, да не мислиш, че нямам какво друго да правя, освен да сключвам сделки и после да казвам на клиентите си, че е станала грешка? Да си затворя очите, когато става дума за доставка на стойност сто милиона и аз получавам петнадесет процента? Да не говорим, че вече получих от тях двадесет процента в аванс и парите трупат лихви в швейцарска банка? Но ако забравим тези подробности за секунда, говоря ти като приятел — сделката си е сделка. Първо, моите клиенти стават ужасно лоши, когато им се провали сделка. Второ, тази доставка не може да бъде спряна, защото товарът е вече на път и аз винаги вземам мерки да стоя по-далеч. Дори не съм питал за името на кораба. Използвам толкова много посредници, че изобщо не знам как бих могъл да я спра. Трябваше по-рано да помислиш за всичко това.

Розенберг започна да заеква.

Бизнесменът го прекъсна.

— Ако не искаш да се мокриш, не влизай във водата. Или хем ти се иска, хем не ти стиска, а? Кажи ми поне една причина, която аз да не знам и която заплашва сигурността на доставката. Ако има такава и не си ни предупредил, сам ще изпиташ на гърба си колко ужасно лоши могат да бъдат клиентите ми. И така, сещаш ли се за нещо? Какви неприятности имаш предвид?

— Ами, нищо… — прошепна Розенберг.

— Повтори, не чувам.

— Всичко е наред. Няма проблеми.

— Тогава защо, по дяволите, се обаждаш?

— Нерви…

— Нерви ли? Този разговор започва да ме отегчава, приятелче.

— Става въпрос за толкова много пари.

— Да, така е. И петнадесет процента са мои.

— Толкова е рисковано. Товарът ме плаши. Клиентите също. Стомахът ми се повреди от притеснение.

— Опитай с „Маалокс“. А за клиентите си прав. Всеки, който иска да търгува на черно с оръжие за сто милиона долара, определено е доста опасен. А, и не ми се обаждай повече. Изобщо не възнамерявам в бъдеще да имам вземане даване с теб. Ходиш ми по нервите.

Розенберг се стовари до телефона и се загледа в треперещите си ръце. Никога преди тази история не бе вярвал в съдбата, но сега вече допускаше, че може би има нещо подобно, което оказва влияние върху живота му. Не можеше да си спомни някога да се е чувствал така безпомощен и си помисли, че се е хванал за единствения шанс за спасение като удавник за сламка — Сет и Ледената висулка трябваше да победят „Нощта и мъглата“.

Този прилив на смелост продължи по-малко от пет секунди. Както се канеше да излезе от тайния си офис, изведнъж спря и така здраво стисна дръжката на вратата, че тя се вряза в дланта му. Ако от „Нощ и мъгла“ знаеха толкова много за неговото минало, та да използват символичния череп, за да го тероризират, ако бяха осведомени така добре и за личния му живот, та да изрисуват знака не само на собственото му легло, но и на бодигарда на жена му, който бе и неин любовник, то не трябваше ли да се предположи, че са се добрали и до другите му тайни?

Като например този офис?

Разтреперан отбеляза, че не бе проверил телефона за подслушвателна система, преди да позвъни в Рио. Опитвайки се да предотврати провала, не бе ли довел „Нощта и мъглата“ право на следата? Ядоса се на глупостта си, яростно затръшна вратата, заключи я и изтича надолу по стълбите.

Рамките на прозорците поемат вибрациите от гласовете в стаята.

На отсрещната страна на улицата, срещу офиса на Розенберг, един вентилатор бе оставен на перваза на отворения прозорец на втория етаж на хотелска стая. Това бе всъщност микровълнов предавател, който приемаше вълните от прозореца на Розенберг и заедно с тях вибрациите от говора. Декодиращо устройство превръщаше вълните в думи и ги предаваше на магнетофона за запис. Лентата се вземаше всяка вечер. Домът на Розенберг също се подслушваше по този начин, както на Холоуей и на всички останали от групата. Изобщо нямаше смисъл да проверяват за подслушвателни устройства. Всяка тяхна дума се засичаше. Те не можеха да имат никакви тайни.

Уилям Милер се бе втренчил в големия кафяв плик, донесен от неговата секретарка.

— Дойде по куриер — каза тя. — Тъкмо се канех да го отворя заедно с останалата поща, когато видях, че „лично“ е подчертано, а в края е сложен удивителен знак. Затова реших, че трябва вие да го отворите.

Милер продължи да разглежда плика. Беше така претъпкан, че не би могъл да побере нито един лист повече. Обля го топла вълна.

— Благодаря ти, Марги. Може би просто реклама на някое ново изделие. Или млад архитект, който иска да го вземем на работа и се опитва да ме спечели с идеите си.

— Разбира се, може да е какво ли не — отговори Марги, а очите й лукаво проблясваха. — Осмелих се да си помисля, че сте се абонирали за някое порно списание и не искате жена ви да научи за това.

— Каквото и да има вътре, не съм го поръчвал — опита се да се засмее той.

— Няма ли да го отворите?

— След малко. Точно сега довършвам една оферта. Трябва да спечелим градските съветници за проекта за подновяване на общинските жилища.

Той сведе поглед надолу към листа хартия пред себе си и се престори, че се задълбочава над цифрите.

— Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се по вътрешната линия — каза тя, като излезе от стаята и затвори вратата.

Пликът, на който с черно мастило бе подчертано „ЛИЧНО!“, лежеше на бюрото му. Пощенските разноски, включително доставката по куриер, възлизаха на девет долара и петнадесет цента. Нямаше обратен адрес.

„Има ли причина да се изнервям толкова?“ — питаше се той. — „Просто един плик.“

Погледна към цифрите, но се улови, че не може да се съсредоточи и погледна отново към плика. Не можеше да свали очи от него.

„Е, ако изобщо не го отворя. Ако реша да го изхвърля в кошчето. Не, Марги може да го намери и да го отвори. Тогава ще го взема със себе си и ще се отърва от него по пътя за вкъщи. Ами ако Марги вече е видяла какво има вътре? Тогава ще бъде все едно. Тъй като има надпис «ЛИЧНО!», а още повече след онова, което открих на дъното на басейна си, ще бъде по-добре да внимавам, когато вътрешната ми алармена система започва да изключва. Може и да не го искам, но, дявол го взел, най-добре ще направя, ако отворя плика.“

Дори след този вътрешен монолог, той остана така неподвижен, втренчен в плика.

Най-сетне въздъхна и мушна пръсти под пакета. Бе тежък, плътно натъпкан. Започна да го отваря и замръзна от страх, когато му замириса на нещо силно.

„Може да е бомба“ — помисли си той. Първото му желание бе да го пусне обратно върху бюрото и да излезе тичешком от стаята, но се въздържа. Изпита нужда да го отвори леко и да прокара пръста си по краищата му. Съдържанието бе плътна маса — в средата нямаше дупка, където би могло да се постави експлозив, покрит с картон. Внимателно отряза края на плика и надникна вътре.

Дебело тесте снимки. Втренчи се в изображението на първата. Бе чернобяла, очевидно репродукция на правена преди много години фотография. Дъхът му секна от ужас. Изпълнен с отвращение, набързо прехвърли тестето. Една от друга по-ужасяващи сцени, жестокост след жестокост. Не можеше да си поеме въздух.

Трупове. Най-горната, както и безбройните под нея, изобразяваха трупове — камари от трупове, нахвърляни един върху друг; стърчащи ръце и крака в неестествени пози, изпъкнали ребра, подчертаващи крайно измършавели тела. Хлътнали бузи и очи, някои останали отворени, обвиняващи дори след смъртта. Обръснати до голо глави. Прибрани навътре устни над останали без зъби челюсти. Изражението на лицата им бе изкривено от страх и болка, запечатани в смъртта. Възрастни мъже. Жени. Деца.

Толкова много. Изпита желание да закрещи.

— Това е истината! Повярвайте ми! Не знам! — настояваше Медичи. — Моля ви!

Сет отново го удари през устата. Този удар не можеше да се сравнява с крошето отпреди малко, но парадоксалното бе, че предизвика по-силна реакция, сякаш накърняването на достойнството бе ключът към пречупването на Медичи.

— Свещеникът! — настояваше Сет. — Кардинал Павелич! Търпението ми започва да се изчерпва. Кой отвлече кардинала?

— Ако знаех, щях да ви кажа!

Този път Сет цапардоса Медичи с опакото на ръката си, като остави червени белези по бузата му. И бузите на самия Сет бяха станали червени като косата му, а обикновено безизразните му очи блестяха, изпълнени с нещо, което би могло да се нарече удоволствие.

Ледената висулка се бе разположил в ъгъла на кухнята на отдалечената от хорски погледи ферма, която бяха наели, и гледаше с интерес.

Наистина имаше какво да се види — техниката на разпит на Сет и реакцията на Медичи. Сет бе завързал китките на Медичи зад облегалката на един стол и бе прехвърлил примка през врата му. Долният й край бе закрепил за въжето, стягащо ръцете му. Всеки път, когато главата на Медичи отскачаше от ударите, примката се врязваше в гърлото му, а китките му се извиваха нагоре към лопатките. „Гениално“ — рече си Ледената висулка. — „С минимум усилия се постига максимум ефект.“ Вързаният съзнава, че до голяма степен сам си причинява страдания. Опитва се да не мърда при ударите, но е вързан така, че това не му се удава. Тялото му става негов враг. Накърнява се неговата самоувереност, неговото достойнство. „Всеки момент ще се огънеш, Медичи“ — реши той. Сълзите, които се стичаха по лицето на жертвата, потвърждаваха това заключение.

— Още веднъж питам — упорстваше Сет. — Кой отвлече кардинала?

Медичи се сви, като се чудеше как да отговори. Болката бе прояснила съзнанието му. Добре схващаше положението си. Никой от хората му не знаеше къде се намира. Никой не би могъл да му дойде на помощ. Трябва да изтърпи страданията и да се опита да оцелее.

— Моля ви, чуйте ме. Но защо не ме изслушате, преди да ме удряте?

— Само че трябва да имате какво да ми кажете — вдигна рамене Сет.

Медичи се опита да преглътне, но стегнатата примка му пречеше.

— Аз съм само посредник. При мен идват клиенти. Те искат оръжие, информация, групи за наблюдение, безопасни квартири. Никой не ми дава отчет защо са им нужни тези неща. А и аз не питам.

Сет се обърна към Ледената висулка, като се престори на отегчен и се прозина.

— Аз го питам за кардинала, а той ми разказва живота си.

— Не ми давате възможност да ви обясня — каза Медичи.

— Ще ти дам, когато все пак започнеш да казваш нещо.

— Клиентите ми не ме осведомяват за плановете си — бързо заговори Медичи, — но аз все пак си държа ушите отворени.

— Сега пък ще ми говори с метафори — каза Сет на Ледената висулка.

— Трябва да следя входящата и изходящата информация в професията си, за да бъда на гребена на вълната.

— Този човек май има проблеми с предлозите — отново изкоментира Сет.

— Но до мен не е достигнал и най-незначителен слух, абсолютно нищо за отвличането на кардинала от терористи. Повярвайте ми, щях да чуя, ако бяха мои клиенти — Медичи се изви, а примката около шията му се затегна. Той изхълца. — Които и да са онези, отвлекли кардинала, не са нито радикални групировки, нито…

— Терористи. Измет — каза Сет. — Твоите клиенти нямат стил. Те са неуправляеми и нескопосани. Бомби в автобуси — Сет с отвращение сви устни, — деца, разкъсани на парчета.

За секунда Ледената висулка си помисли дали Сет не притежава качества, които той едва сега узнава. След това обаче реши, че протестът му не е свързан с неговия морал. Ако му платят достатъчно и ако планът изисква да бъдат убити деца за отвличане на вниманието при дадена операция, Сет ще го направи.

От друга страна Ледената висулка бе твърдо убеден, че никога не би убивал деца. При каквито и да е обстоятелства. Никога.

— Терористите биха могли да нападат църквата като институция, защото я считат за корумпирана — продължи Медичи, — да отвлекат и кардинал, чиито възгледи не съвпадат с техните. Преди няколко години направиха атентат и срещу самия папа, нали? Но пак ви казвам, при мен изобщо не е постъпвала информация за подготвянето на такава операция. Мисля, че не сте на прав път.

— В такъв случай, кажете ми като професионалист на професионалист — каза Сет и разтвори великодушно ръце, а в тона му се четеше подигравка — какво да предприемем?

Медичи лукаво погледна.

— Мислили ли сте за самата църква? Някой вътрешен човек?

Сет се обърна към Ледената висулка.

— Не е невъзможно — вдигна рамене Ледената висулка.

— Не съм убеден — отговори Сет.

— Че кардиналът може да е станал жертва на самата църква ли?

— Че този предател тук казва истината.

— Не е вярно — настояваше Медичи.

— Скоро ще разберем — обърна се Сет към Ледената висулка. — Още сега ще ти отстъпя да го разпиташ по твоя метод.

— Благодаря за закъснялото доверие.

— Трябва да използваме всички възможни начини. Насилието само по себе си може да принуди човек да съчинява лъжи. Медикаментите пък предизвикват автоматизирани отговори. Но когато се прилагат заедно, недостатъците се компенсират.

— Е, в такъв случай ще напълня една спринцовка с натриев амитал. А ти се отдръпни. Както сам каза, сега е мой ред.

Свалиха примката от врата на Медичи, но го оставиха завързан за стола. Той полегна на една страна, почти загубил съзнание. Теоретично натриевият амитал действаше на мозъка и човек разкриваше информация, която не можеше да се изкопчи от него с насилие. Номерът бе само да не се инжектира прекалено много от медикамента, да не би Медичи да започне да си плете езика или напълно да изпадне в безсъзнание.

Настъпи моментът Ледената висулка да започне разпита. В ръката си държеше почти празната вече спринцовка и непрекъснато задаваше въпроса, който го бе довел от Австралия в Канада, а оттам в Италия: „Говори ли ти нещо изразът «Нощ и мъгла»“?

Медичи отговори бавно. Езикът му сякаш бе залепнал.

— Да… от… войната.

— Точно така. Втората световна война. Нацистка тактика за провеждане на терор. Всеки, който е проявявал нелоялност към Третия райх, е рискувал да изчезне без следа, да се разтвори в нощта и мъглата — Ледената висулка говореше бавно и членоразделно, като оставяше думите да достигнат до съзнанието на Медичи. — Дали някой не е възродил „Нощта и мъглата“? Не си ли чул нещо по този въпрос?

— Никакви слухове. Никаква „Нощ и мъгла“ — поклати глава Медичи.

— Опитай се да си спомниш. Не са ли идвали терористи или някакви хора, представящи се за такива? Не е ли искал някой информация за кардинал Павелич? Не е ли бил под наблюдение?

— Не са ни търсили за наблюдение на кардинала — промълви Медичи. — Никой не се е интересувал от него.

— А кой е отвлякъл кардинала?

— Не знам.

— Защо им е трябвало да го отвличат?

— Не знам.

— А може ли да е някой отвътре, от самата църква?

— Не знам.

— Последният отговор ме заинтригува — пристъпи напред Сет. — Не знае дали не е вътрешен човек.

Ледената висулка разбра. Преди четиридесет минути Медичи бе настоявал да насочат вниманието си към църквата.

— Преди малко той просто е измислил нещо, за да престанем да го измъчваме. Не знае нищо определено.

— Но като се замисля, предложението си струва да бъде проучено.

— Църквата? Защо не? Да тръгнем по пътя на елиминиране на възможните варианти. Има голяма вероятност някой църковен служител да е открил тайната на кардинала и да го е предал на „Нощта и мъглата“.

— Или че някой вътре в самата църква принадлежи на „Нощта и мъглата“.

— Павелич — Ледената висулка се задъхваше от гняв — от четиридесет години дърпа конците на нашите бащи, копелето. Пази си документите. Един господ знае колко пари е изсмукал в замяна на това да си държи езика зад зъбите. Павелич притежаваше цялата информация, която свързваше бащите на всички ни. От „Нощ и мъгла“ не биха могли да организират всичко това, без да знаят какво съдържат папките на кардинала.

— Логично — отвърна Сет, — но не е задължително да е вярно. Може да има и друго обяснение, което сме пропуснали.

— Като например?

— Точно тук е проблемът. Не знаем достатъчно. Но и този тук не знае. Предлагам да проучим частния живот на кардинала.

— Частния живот ли? — засмя се Ледената висулка. — Не знаех, че на свещениците им е позволено да имат частен живот. Ами какво ще правим с него? — кимна той към Медичи.

— Ще го убием, разбира се. Не ни е потрябвал, дори може да ни навреди. Още една инжекция амитал ще бъде достатъчна. Съвсем безболезнено. Може би дори приятно — подигравателно вдигна рамене Сет.

— Но остава да разберем кои бяха мъжът и жената в тъмната уличка, които също го причакваха. И двамата ги забелязахме. Не бяха случайно там. Интересуваше ги Медичи.

— Ако отново ни се изпречат на пътя, ще ги убием — блясъкът в очите на Сет говореше, че това ще бъде още едно удоволствие за него.

Кошмари в миналото, кошмари днес

Планинският път се виеше все по-високо и по-високо и моторът на фолксвагена, който бяха взели под наем, започваше да се задъхва. Колата трудно набираше скорост по наклона. След половин километър замириса на бензин и Сол отклони встрани. Спря двигателя.

До него Ерика се размърда и се събуди. Когато отвори очи и погледна надолу към долината, слънцето я заслепи. Небето бе тюркоазено, полята — смарагдово зелени. Прозина се и погледна часовника си.

— Десет и четиридесет и шест? Караш отдавна — безпокойството напълно я разбуди. — Сигурно си много уморен. Да си сменим местата, а.

— Нищо ми няма. Остават само петнадесет километра.

— Само толкова? Но защо спря тогава?

— Моторът без малко да се запали.

— Сега подушвам. Бензин — ноздрите й се разшириха.

— Мисля, че е карбураторът — той слезе и отвори капака на двигателя. Течността бе избила по двигателя. Вдигаха се пари. Ерика застана до него и заоглежда мотора.

— Подай ми джобното си ножче — каза тя.

Отвори ножчето и завинти едно винтче на карбуратора. Колата, която бяха наели във Виена, очевидно бе регулирана за равнинен терен. Но при тези условия горе в планината, където въздухът бе разреден, очевидно не достигаше кислород за карбуратора, за да може да се получи детонаторна искра. Двигателят се е задавил. Бензинът се е върнал в карбуратора и той е прелял. Регулирането му щеше да отстрани проблема.

— Още пет минути само и щеше да се наложи да вървим пеш — каза Сол.

— По-точно да тичаме — засмя се тя. — Преди двигателят да избухне. Твърде дълго живяхме в пустинята. Забравили сме какво трябва да се прави, когато се кара по височини — дългата й тъмна коса блестеше на утринното слънце. Бежовият й жакет подчертаваше тъмнокафявите й очи.

Сол си помисли, че я обича повече от всякога.

— Дано това да е всичко, което сме забравили. Не бих искал да мисля, че просто досега ни е вървяло, но всъщност сме излезли от форма през изминалите години и започваме да допускаме грешки.

— Не, точно по този начин ще се предпазим от прекалена самоувереност.

— Аз никога не съм бил самоуверен.

С нетърпение зачакаха бензинът да се изпари, за да могат да тръгнат, като едва потискаха чувството за безпомощност. Склоновете наоколо бяха покрити с вечнозелена растителност. На тази височина дишането се затрудняваше от разредения въздух. В далечината побелели от сняг върхове прорязваха небето. При по-различни обстоятелства тази сурова красота — швейцарските Алпи на юг от Цюрих — би ги изпълнила със страхопочитание.

Сол спусна сгъваемия покрив на колата.

— Да тръгваме. Според картата пътят ще ни изведе до съседната долина. Но Миша е проучил имената по списъка. Неговите агенти сигурно вече са идвали тук. Ако са научили нещо важно, щяха да ни кажат. Не трябва да очакваме твърде много — да се приготвим за разочарование.

— Все пак отнякъде трябва да започнем.

— Да, така е. И ако отговорът не е тук, ще го търсим на друго място — каза Сол. — Ще продължаваме да разследваме, докато не приключим с тази история.

Селото се казваше Вайсендорф — около стотина къщи, пръснати по неголямо плато. Под и над него имаше пасища. Къщите бяха тесни, най-често четириетажни, с еркери, които сякаш трябваше да предпазват пешеходците от дъжд. По краищата острите покриви в алпийски стил леко се извиваха нагоре и приличаха на ели. Сложната дърворезба по балконите, первазите и вратите напомняше на Сол за къщичките от приказките.

Той паркира фолксвагена пред една страноприемница. Над входа бе окачена голяма рекламна халба бира.

— Кой от нас ще попита къде живее Ефраим Авидан? — обърна се той към Ерика.

Тя разбра в какво се състои трудността. В Швейцария се говореше на няколко езика — този на най-близката държава, граничеща със съответната област.

— Твоят немски е по-добър от моя — каза тя, — но това е южна Швейцария. Френският ни е горе-долу на едно и също ниво, но моят италиански е…

— По-добър. Освен това може да са по-отзивчиви към една непозната жена. Ти ли ще опиташ?

С изражение, което не можеше да скрие безпокойството й, тя отвори вратата и влезе в страноприемницата.

Сол остана да чака навън. Преди да обещае на бившите си шефове, че няма да ползва услугите на което и да е разузнаване, той вече беше получил значителна помощ от Миша Плец и Мосад. Не смяташе, че трябва да бъде обвиняван за нарушаване на споразумението, тъй като се беше възползвал от предложените му услуги преди това. Първо, Миша ги бе снабдил с израелски паспорти и ако властите се заинтересуваха от тях, щяха да ги помислят за израелски граждани, тайно свързани с Мосад. Второ, той им бе дал достатъчно пари, за да проведат разследването, и трето, бе им доставил оръжие, което Сол и Ерика бяха скрили преди да напуснат Австрия, защото не искаха да рискуват да минават през границата с него.

Но за момента ксерокопието от тетрадката на Миша — списък с имена и сведения — бе най-важната помощ, която бе получил. Първото от тях бе Ефраим Авидан.

— Какво общо има между имената от списъка и онова, което се е случило с баща ми? — бе запитала Ерика.

— Нямам представа — бе отговорил Миша.

— Не вярвам. Не би правил този списък, ако няма връзка между тези неща.

— Казал ли съм, че няма връзка? Знаем миналото, адресите, навиците и предишните им професии.

— Предишни ли?

— Да, всичките са бивши служители на Мосад, вече в пенсия. Но ти ме питаш каква е връзката между тях и баща ти, а аз още не съм си отговорил на този въпрос.

— Да не би те да казват, че не познават баща ми? И не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?

— Изобщо не съм имал възможност да ги питам.

— Отново същото. Измъкваш се.

— Не. Всички тези мъже ги свързват два факта. Те са оцелели от нацистките концлагери.

— И?

— Всички те са изчезнали.

Като бащата на Ерика.

Вратата на страноприемницата се отвори. Сол не можа да разчете изражението на Ерика, която влезе в колата.

— Някаква информация? — запита той.

— Не може да се каже, че са ме засипали със сведения. Струва ми се, че не сме единствените, които са се интересували от Авидан, а тукашните хора не са много любезни с непознати, без значение от мъжки или женски пол, които не са дошли да харчат пари като туристи.

— Онези, които са идвали преди нас, сигурно са били хора на Миша — замислено каза Сол.

— Може би. Ще разберем. Успях да получа указания как се стига.

Сол запали колата и подкара по тясната улица.

— Казвай ми къде да завивам.

— Извън града е. Третото стопанство вляво.

Той натисна газта.

Къщата бе стара, с бели, измазани с хоросан стени, построена на затревен склон. Бе по-широка от къщите в градчето, но със същия островърх покрив, чийто силует хармонираше с този на върховете отзад. Сол зави по една не особено чиста, изровена алея и чу звън от хлопатарите на кравите, които пасяха на близкото пасище. Слънцето огряваше долината и я правеше още по-красива. Но Сол бе така потънал в мисли за списъка, който бяха открили, че не бе в състояние да обърне никакво внимание на планинския пейзаж.

Първото име от списъка.

Слязоха от колата.

От къщата излезе красива жена с грубовати, почти мъжки черти. Тя бе на около тридесет години, с къса, изрусяла на слънцето коса и червени бузи. Изглеждаше доста яка. Бе обута с обувки, които стигаха до глезените й, вълнени тричетвърти чорапи, кожени къси панталони, а нагоре бе със синя карирана риза със запретнати ръкави. Обувките й изтропаха по дървената веранда. Жената се приближи към тях. Бе присвила подозрително очи.

Сол реши, че Ерика ще подхване разговора, също както той би започнал, ако пред него бе застанал мъж.

— Съжаляваме, че ви безпокоим, но ни казаха, че Ефраим Авидан е живял тук — започна Ерика на италиански.

Жената отговори на английски:

— Този акцент ми е познат. Американци ли сте?

— Не, аз съм от Израел, но дълги години живях в Щатите. Сега ми е много по-лесно да говоря на английски, отколкото на моя роден език — любезно отвърна Ерика.

— Да преминем на английски ли? — жената поклати отрицателно глава и заговори на италиански: — Бих могла да се възползвам от случая и да поупражнявам езика, но не и когато говоря за Ефраим Авидан. Да, той живееше тук, но внезапно напусна. Вие с останалите, които идваха да питат за него, ли сте?

— Останалите ли?

— Двама мъже. Преди пет дни. Твърдяха, че са стари познати на Авидан. Но бяха с тридесет години по-млади. Казаха, че са евреи — като самия Авидан и като вас. Били му дължали пари. Ама че добросъвестни длъжници, а? Интересуваха се къде е.

— А вие какво им отговорихте?

— Същото, което ще кажа и на вас. Не знам. Тръгна внезапно. През февруари. Вечерта бе тук, а на сутринта вече го нямаше. Доколкото успях да забележа, не е взел нищо със себе си. След няколко дни известих полицията в града. Организираха издирване, но не намериха тялото — тя посочи с ръка към планините. — Не сме и очаквали друго. Никой не тръгва да катери върховете нощем през зимата. Можеше и да е самоубийство. Бе изпаднал в мрачно настроение. Но като не открихме труп… Местната полиция уведоми властите в Берн. Следствието премина към тях. Ние се отнасяхме добре с него, все едно, че бе местен жител. Той също с мен. Преди да изчезне винаги редовно ми плащаше наема. Никога не съм имала проблеми с него.

— Разбира се.

— А вие? — жената скръсти ръце пред гърдите си. — Вие също ли сте „стари познати“, които му дължат пари? — тя отправи въпроса си към Сол.

— Изобщо не го познаваме.

Жената се засмя, очевидно не очакваше толкова откровен отговор.

— Тъст ми — той посочи с глава Ерика — е бил приятел на Ефраим Авидан — и спря, очаквайки по-голям ефект от следващото изречение. — Баща й също изчезна.

Жената се изненада, но продължи да ги гледа с недоверие.

— Като че ли вашите обяснения са по-добре измислени, отколкото на онези „стари познати“, които му дължат пари.

— Защо ни гледате така подозрително? — запита я Ерика. — Искаме само да ни кажете каквото знаете.

— Подозрително ли? Ако вашият съпруг ви напусне… Ако на вас остане отговорността да се справяте с… — гласът й стана писклив. Тя се загледа към кравите на пасището. — Нямаше да ви гледам подозрително, ако не беше идвал онзи свещеник.

Пулсът на Сол се ускори.

— Свещеник?

— Не, той не каза, че е свещеник. Беше с неправилни, но красиви черти. Представи се за турист. Пристигна две седмици преди израелците. Беше със сини очи и сламеноруса коса. Цепеше си сам дърва за огън. Имаше яки мускули и добре развит гръден кош. Но това, което ми направи най-силно впечатление, бяха ръцете му.

— Какво по-точно?

— Той полагаше изключително много грижи за тях. Не видях нищо необичайно в това да цепи дърва с ръкавици — просто предпазна мярка срещу мазоли и мехури. Но по-късно, когато ги свали, за да се измие и после, когато вечеряхме заедно, през цялото време си мислех, че ръцете му са много меки и нежни в сравнение с мускулите. Беше загорял, но на лявата му ръка… тук, в основата на средния пръст… имаше бяла ивичка на кожата, където доскоро явно е носил пръстен. Не ми е ясно защо го е свалил. Кой знае? Може би просто го е загубил. Но дясната му ръка… палецът, показалецът и средният пръст… За тях той просто трепереше. Не докосваше с тях дори храната, а по-късно, когато ми помогна да измием съдовете, си обви ръката с кърпа и хващаше чиниите само с лявата ръка. Разбирате ли каква е работата?

— Съжалявам, но не ми е ясно — отговори Ерика.

— Тъй като сте евреи, ще ви бъде малко трудно да схванете. Аз самата съм лютеранка, но знам, че за римокатолическите свещеници палецът, показалецът и средният пръст на дясната ръка са най-важната част от тялото. Те са благословени. С тях държат нафората, която освещават и я превръщат в „духовното присъствие“ на Христос, според католическите вярвания. Ако по някаква причина се наложи да бъдат ампутирани тези три пръста, човекът няма да може да остане свещеник в истинския смисъл на думата. Няма начин да отслужва литургии. Няма да бъде в състояние да дава причастие. А понеже тези пръсти са благословени, той трябва да ги пази от физическо увреждане и всякакви унижаващи дейности.

— Но ако е левак и затова не работи с дясната ръка? — зачуди се Ерика.

— След вечеря отново си сложи ръкавиците и предложи да отиде в хамбара да свърши още някоя работа. Имах нужда от помощ, затова не се възпротивих. Обещах да му направя закуска в замяна. — Тя посочи към хамбара, от който се подаваше един ъгъл зад къщата. — Забави се повече, отколкото очаквах. Отидох да видя дали не му се е случило нещо. Моето появяване го изненада. Бързо мушна малка черна книжка в раницата си. Тогава вече бях сигурна в догадките си.

— Отново не ми е ясно — обади се Ерика.

Но Сол разбра всичко. Припомни си какво му бе разказвал за църквата неговият некръвен брат, Крис, ирландски католик.

— Малката черна книжка е била молитвеник — обясни той на Ерика. — Избрани молитви, които свещениците трябва да четат всеки ден — после се обърна към жената: — Но вие казахте, че вече сте била сигурна в догадките си. Извинете, но откъде, все пак? Това е едно предположение.

— Да — отвърна жената. — Но през нощта отидох в хамбара и претърсих раницата му. Книжката наистина бе молитвеник.

— Ровили сте?

— Мислите, че съм проявила дързост? Но как би могъл да ме упрекне, след като и той самият беше проявил такава дързост. Бе се измъкнал от стаята си и отишъл горе в къщата да претърси стаята на Авидан — очите й заблестяха от възмущение. — Не бях размествала нищо в помещението и то си стоеше така, както го бе оставил Авидан. Все се надявах, че може да се върне и тъй като никой не бе идвал, за да търси квартира, не бях пипала нещата му. А и къде ли щях да ги сложа? Когато се изкачих горе на височината, където бе бунгалото на Авидан, разбрах, че свещеникът е вътре. Чух да се отварят и затварят чекмеджета. Видях лъч от джобно фенерче в прозорците.

— Предприехте ли нещо?

— А вие как мислите? Сама жена. Един привидно безобиден гост, който започва да тършува като крадец? Върнах се долу в къщата и не направих нищо. На сутринта се престорих, че не знам, че е ходил до бунгалото на Авидан, а той — ако е разбрал, че съм ровила в раницата му — че не е забелязал. Изяде закуската, която му бях приготвила, попита дали няма още някоя досадна къщна работа, за да ми помогне, а когато отклоних предложението му, отиде да се катери в планината, под какъвто предлог бе дошъл. През следващите няколко нощи зорко наблюдавах бунгалото. Но той не отиде повече там.

— Вероятно е носил отличителния знак на ордена, на който е принадлежал — предположи Сол. — Някои религиозни групировки имат такива.

— В раницата му нямаше пръстен — каза жената.

— Може би го е смятал за нещо твърде важно и го е криел в таен джоб.

— Може би. А след две седмици дойдоха двамата евреи. Попитаха дали могат да огледат бунгалото на Авидан, за да открият някаква следа, по която да се ориентират къде е отишъл, за да му върнат измисления дълг.

— Разрешихте ли им?

— Да. Имах чувството, че ако не го бях направила, щяха да се върнат през нощта и без друго да претършуват стаята. Или дори да започнат веднага, въпреки възраженията ми. Не ми се щеше да си създавам главоболия. Струваше ми се, че така по-бързо ще се отърва от тях. А и какво толкова имах за криене?

— По-точно какво имаше Авидан — обади се Сол.

— А сега дойдохте и вие и ме питате защо се отнасям така подозрително с вас. Кой всъщност беше Авидан? Защо вие и онези мъже разпитвате за него?

— Не знам за свещеника — отвърна Сол. — И на мен ми се струва толкова странно, както и на вас. Но двамата евреи вероятно са били от израелското разузнаване. Мосад. Авидан е работил за тях. Когато някой техен служител изчезне, дори и вече пенсиониран, искат да знаят причината. Особено когато това не е единичен случай. Същото се е случило и на тъста ми.

— Политика? Не искам да имам нищо общо — въздъхна жената.

— Не е задължително да е свързано с политиката. Може да е някакъв личен въпрос отпреди години. Наистина не знаем. За нас определено е личен проблем.

— И вие ли сте от Мосад?

— Аз съм работила за тях — подвоуми се Ерика.

— Значи все пак политика.

— Казах „работила съм“. Вижте, казахме ви много повече, отколкото трябваше. Как да ви накараме да ни повярвате?

— Как ли? А вие ще ме посъветвате ли как да се отърва от непознати, които идват да разпитват за Авидан?

— Ако ни помогнете, може би ще можем да открием какво се е случило с него. Тогава ще спрат да идват и непознати.

Жената изпитателно ги оглеждаше.

— Ще ни позволите ли да видим бунгалото на Авидан? — попита я Сол.

Жената не помръдна. Сол затаи дъх в очакване.

Тя кимна.

За бунгалото се минаваше покрай къщата и хамбара, нагоре по стръмното пасище. Зад него гъстата гора преминаваше в скалисти чукари. Алпийският въздух бе свеж и приятно миришеше на вечнозелени иглолистни дървета.

Бунгалото представляваше обикновена едноетажна дървена постройка. От покрива се подаваше ръждясал кюнец. Сол огледа околността. Под тях бе тучната долина, встрани имаше малко езерце, на около километър вдясно се виждаха островърхите покриви на градските къщи, които еловите клони отчасти закриваха.

„Защо ли Авидан е избрал толкова примитивно и отдалечено жилище?“ — питаше се Сол.

— Откога Авидан живее тук?

— Дойде миналата есен. През октомври.

— Мислел е да прекара зимата тук?

— Каза, че е писател. Нужни му били тишина и пълна изолация, за да довърши романа си.

„Бивш член на Мосад да пише книги? Възможно е. Всичко е възможно. Но дали е било така? Когато започнат зимните виелици… Тишина и спокойствие? Авидан е стигнал до крайности. Защо ли е избрал това място?“ — питаше се Сол.

Влязоха вътре. Бунгалото бе разделено на две — спалня и кухня. Вместо камина имаше голяма печка, която служеше едновременно за отопление и приготвяне на храна. Стаите бяха в спартански стил. Стените — облицовани с нерендосани борови дъски. Кухненската маса представляваше по-широка дъска, поставена върху трупчета, а до нея пейка. Имаше някакви грубо одялани шкафчета, люлеещ се стол и още една пейка покрай едната стена. Леглото бе като койка, със сламен матрак. Над разнебитено бюро висеше напукано огледало. Чекмеджетата на бюрото бяха застлани с пожълтели вестници от 1975. В тях бяха сложени дрехи. На един рафт до бюрото бяха наредени книги, повечето за историята на Израел. Тук-там по стените бяха окачени снимки от израелската пустиня и претъпкания Тел Авив. В кухненските шкафове Ерика откри пластмасови чаши и чинии, а също и консерви. Под умивалника имаше препарат за миене на чинии.

„Човек би могъл да полудее, ако трябва да изкара зимата тук“ — помисли си Сол.

— Казахте, че не сте прибрали вещите на Авидан, защото предполагате, че може да се върне — обърна се той към жената. — Изглежда не е имал много неща, които да вземе със себе си.

— Ако е пишел роман — обади се Ерика, — трябва да го е взел със себе си. Не виждам нито ръкопис, нито пишеща машина.

Жената бе застанала на прага, огряна от слънцето.

— Понякога бунгалото не се виждаше от моята къща, поради силния снеговалеж. Дори мислех, че ще го затрупа. Но когато времето бе ясно и виждах, че от комина излиза пушек, се успокоявах. На първо число всеки месец слизаше, въпреки дълбокия сняг, и си плащаше наема.

Сол си спомни, че преди малко жената бе казала, че мъжът й я е напуснал. Изглежда парите от наема на Авидан са били добре дошли за нея и затова е търпяла странните му навици.

— Нещо не беше наред — каза жената. — Знаех го. А когато изчезна, реших да не пипам нищо, в случай че полицията се заеме отново с разследването на случая.

— Но доколкото можете да се ориентирате, мислите ли, че свещеникът и евреите са открили нещо интересно? — попита Сол. — Можем да прегледаме всички тези книги. Да търсим из запасите от храна. Да проверим за скривалище под дъските. Но ми се струва, че само ще си загубим времето. Авидан е бил професионалист.

— Свещеникът и другите двама мислеха, че могат да се възползват от моята безпомощност, да ме изиграят — гневно каза жената. — Не ми предложиха пари.

— А ако ние ви предложим? — Сол наостри слух.

— Трудно е да се справя човек сам с тази ферма.

— Да, сигурно е така — обади се Ерика. — Ние искаме да ви помогнем. Не разполагаме с кой знае колко средства. Съвсем наскоро трябваше да напуснем дома си в Израел. Но ще направим едно малко дарение.

Жената започна да си прави сметка, като се чудеше каква сума да назове. Накрая им каза, но парите бяха твърде много, почти два пъти повече, отколкото им бе дал Миша. Това нямаше значение, стига информацията да беше важна, както можеше да се съди по изопнатите черти на лицето й.

— Готово — каза Сол. — Стига само да не се окаже някой стар бележник с непотребни адреси или…

— Дневник — прекъсна го тя. — А написаното е от октомври миналата година, когато изчезна. Свързано е с това бунгало. Отнася се за Авидан. Има и снимки. Прилоша ми от тях.

Сол усети, че нещо го стегна в гърдите. Ерика пристъпи напред.

— Как се сдобихте с тях?

— Открих къде бяха скрити.

— Да, но как се досетихте?

— След като свещеникът претърси бунгалото, се запитах какво ли има тук. Когато си отиде, дойдох и прегледах всичко. Пода. Стените. Тавана. Дори изпразних печката и погледнах и вътре.

— И?

— Не открих нищо. Но свещеникът не бе преровил много основно. Не бе запознат с навиците на Авидан. Не би могъл да знае, че има и друга постройка.

— Тоалетната отвън.

— Дневникът бе закрепен под дъските на пода. Може би го е носил със себе си всеки ден, скрит под дрехите.

— И си струва парите?

— Това вече е ваша грижа. А сумата я знаете.

— Само че са австрийски — Ерика извади парите от джоба си.

— И японски да бяха, все тая. Тук сме в Швейцария. Приемаме всякаква валута — жената преброи банкнотите.

— А къде е онова, за което току-що платихме?

— Елате долу с мен.

Разположиха се около масата в селската кухня. Докато жената им правеше кафе, Сол отвори пакета, завит в картон и найлон. Притвори очи, когато видя снимките. Ръцете на Ерика трепереха, докато ги разглеждаше.

Нацистки концлагери. Есесовци, насочили автоматите си към пленници, изкарвани от камиони и конски вагони. Измършавели затворници с хлътнали очи, надничащи зад телени мрежи. Запълнени с трупове изкопи, на които краят не се виждаше, и булдозери, които ги засипват. Газови камери и голи тела — главно на деца, жени и възрастни мъже — така притиснати един до друг, че сигурно бяха умрели прави. Големи пещи с отворени капаци. Невъобразими количества пепел и кости.

Сол разгледа снимките една по една — не си спести нищо от ужасите. Когато свърши, се увери за пореден път, че човешката изобретателност да измисля все по-брутални методи на мъчения е безгранична.

Прибра снимките накуп и ги обърна с лице към масата.

— Какъв кошмар — погледна към дневника. — Един господ знае какво съдържа.

— През нощта, в която разглеждах този пакет — каза жената — цялата треперех, колкото и дърва да слагах в печката. Осъмнах така. Бях чувала за тези зверства, но да ги видиш, да четеш за тях…

— Да четеш ли? — Ерика хвърли поглед към дневника, посегна към него, но се спря и с погнуса отдръпна ръце.

— Да, дневникът — продължи жената. — Авидан е живял в Мюнхен с родителите, сестра си и двамата си братя. През 1942 година, когато започва Холокоста, есесовците ги арестували и ги откарали в концлагера в Дахау, само на двадесетина километра от дома им. Това не бил лагер на смъртта, а трудов лагер, въпреки че както го описва не е имало много разлика. Заедно с останалите членове на семейството са били използвани да работят като роби във военен завод. Дажбите им от храна били минимални. Времето за почивка и сън също. Никакви хигиенни условия. Тоалетните представлявали обикновени открити изкопи. Питейната вода била замърсена. Бараките пропускали вода. В тях се разхождали плъхове. Авидан и семейството му робували две години на Хитлер по време на войната. Един по един започнали да измират. Първо майка му — припаднала в завода и починала от изтощение. А когато баща му не могъл да стане една сутрин, есесовците го измъкнали насила навън и го застреляли пред очите на всички затворници. Трупът останал три дни на площадката и чак след това наредили на затворниците да го сложат в количка и да го откарат в ямата извън лагера, където погребвали умрелите. Следващата жертва била десетгодишната сестричка на Авидан, която починала от настинка. А по-големият му брат един ден не се движел достатъчно бързо, както наредил есесовецът от охраната, и той разцепил главата му с цепеница. Другият му брат полудял след случилото се и прегризал вените на китките си, умрял от загуба на кръв. Но Авидан бил решил на всяка цена да оцелее. Измислил начин да почива незабелязано, докато върши някаква работа, като щадял силите си. Дохранвал се с паяци, мухи, червеи, всяка жива твар, която му попаднела в лагера. И успял. През един септемврийски ден на 1944 той се оказал в групата, която трябвало да отиде до града да докара алкохол и храна за есесовската забава същата вечер. Камионът спукал гума. В настъпилата суматоха затворниците побягнали. Есесовците бързо се опомнили, започнали да стрелят и убили трима от четиримата избягали. Четвъртият бил Авидан. Тръпката от неочакваната свобода била толкова голяма, че му дала сили, за които дори не подозирал. Крадял храна от складове. Спял в купи със сено. Все повече и повече се отдалечавал, но не спирал. Дахау е на сто километра от Швейцария. В дневника си не пише как се е добрал до границата, но дори след като пристигнал на неутрална територия, продължил да се крие, защото все още не бил сигурен, че е в безопасност. Докато накрая не се установил тук. Бившият ми съпруг и аз купихме фермата през 1978 година, но нямам представа кой е бил собственик по време на войната. Именно той една вечер го открил в хамбара. Разбрали откъде идва, съжалили го и го подслонили в бунгалото. Носели му храна. Останал при тях от октомври 1944-та до края на войната през май, следващата година, след което заминал за Палестина.

Жената прекъсна разказа си. Стаята се изпълни със зловеща тишина. Мина секунда, преди последните й думи да достигнат до съзнанието на Сол.

— Установил се е тук през октомври 44-та? — Сол усети, че изгаря от напрежение. — А не казахте ли преди малко, че е дошъл тук през октомври миналата година?

— През октомври — потвърди жената. — Като си помисля за мъките, които е преживял по време на войната, описани в дневника му, съмнявам се, че месецът е само съвпадение. Миналото не му е давало спокойствие. Нещо го е накарало да се върне. Дневникът му е така ярко написан, сякаш не просто си спомня за ужасите, а отново ги преживява.

— Да бъдеш обсебен до такава степен — Ерика сви рамене.

— Да, точно както баща ти — каза Сол. Той не спомена пред домакинята за снимките, които бяха намерили в приземния етаж на апартамента във Виена.

— Но преди си е тръгнал през май 45-та — обади се Ерика. — А сега е заминал през февруари. Нарушил е разписанието.

— А може да е имал намерение да си тръгне през май — каза жената. — И нещо го е накарало да напусне по-рано. Замина без да ми се обади. Не е взел почти нищо със себе си. Изглежда внезапно му е хрумнало.

— Или някой изненадващо го е накарал да вземе такова решение — каза Ерика. — Точно както и баща ми.

— Отвлякъл го е?

— Възможно е — Ерика въздъхна. — Все още не знаем много.

Сол чу шум от двигател на кола през отворените прозорци. Приближаваше се. Изведнъж спря.

Полазиха го тръпки. Стана от масата, излезе от кухнята и без да минава пред прозореца, надникна навън. На входа бе спряло черно рено, там, където започваше изровената отбивка към къщата. Вътре видя трима мъже.

Ерика също отиде в дневната.

— Какво става? — последва я жената.

— Тази кола позната ли ви е?

Жената пристъпи към прозореца.

— Не се показвайте — предупреди я Сол.

Тя се подчини и застана отстрани, както бе направил той.

— Никога не съм я виждала.

Тримата излязоха от колата. Бяха високи, добре сложени, към тридесет и пет годишни. Бяха с обувки с дебели подметки, тъмни панталони и якета с цип. Те като че ли им бяха леко големи.

„През юни?“ — помисли си Сол. — „В такъв топъл ден? Защо са им тези закопчани догоре якета?“

Докато вървяха по алеята, разкопчаха циповете на якетата си.

Сол почувства, че Ерика се доближи до него.

— Можеха да стигнат с колата чак до къщата — каза тя.

— А вместо това блокираха портата. Докато не я мръднат, не можем да изкараме нашата.

Мъжете тръгнаха един след друг по пътеката. Въпреки че лицата им бяха безизразни, погледите им шареха наоколо и оглеждаха фолксвагена, къщата, пасищата от двете страни, гората и далечните върхове. И тримата бяха поставили лявата си ръка върху коланите си. Вече бяха толкова близо, че Сол успя да забележи яркочервения пръстен, който проблясваше на средния пръст на всеки от тях.

— Имате ли оръжие тук? — запита той жената.

Тя пристъпи назад, ужасена от въпроса му. Но гласът й не трепна:

— Разбира се. Тук сме в Швейцария.

Нямаше нужда да обяснява. Въпреки че бе неутрална държава, Швейцария държеше на военната подготовка на населението. Всеки мъж между двадесет и петдесет години бе задължен да премине съответен курс на обучение. А всяко семейство разполагаше с оръжие вкъщи.

— Донесете го. Бързо — нареди Сол. — Проверете дали е заредено. Трябва да изчезваме още сега.

— Но защо?

— Веднага!

Зениците й се разшириха и тя хукна към един шкаф, откъдето извади бойна пушка Sturmgewehr, швейцарско производство. Сол познаваше марката. Бе дълга колкото карабина и можеше да стреля със 7.62 милиметрови патрони по стандарт на НАТО. Имаше сгъваем триножник под патронника и гумена обшивка, която малко заглушаваше силата на гърмежите.

Жената се протегна и взе два пълнителя от рафта над главата си. Ерика ги пое от нея и провери дали всичките двадесет патрона бяха на място. Постави единия в пушката, нагласи я за полуавтоматична стрелба и дръпна предпазителя. Другият пълнител пъхна в колана си.

Жената смаяно мигаше.

— Тези мъже едва ли имат намерение да…

— Нямаме време да обсъждаме това! Бързо, излизаме оттук! — Сол отиде да вземе дневника и снимките от масата в кухнята и ги напъха в картонената им опаковка. С оръжие в ръка Ерика отвори задната врата на кухнята. Сол хвана жената за ръката, избута я пред себе си и излезе последен.

Хукнаха през тревата, минаха покрай хамбара и се заизкачваха по стръмнината към бунгалото на Авидан.

Сол чу, че някой зад тях извика. Продължи да върви бързо и притисна пакета към гърдите си, но с риск да се препъне, се обърна назад. Двама от мъжете се подаваха от левия край на хамбара, а третият се показа отдясно, като сочеше нагоре. Извика на френски: „Ici!“

Всичките извадиха пистолети изпод якетата си.

— Ерика! — извика Сол.

Тя погледна назад, видя тримата да се прицелват и се обърна към тях. В миг коленичи, нагласи пушката и погледна през мерника. Преди онези да успеят да се прицелят, тя дръпна спусъка и започна да стреля. Обхватът на този вид оръжие бе петдесет метра. Тя бе много опитна в стрелбата, но нямаше време да стабилизира ръката си и пушката се разтресе. Одраска рамото на единия, а другите се скриха зад хамбара. Раненият се хвана за ръката и се спусна обратно към прикритието на хамбара. Другите влязоха вътре. Не бе успяла да ги убие, но поне за малко бе отвлякла вниманието им. Стана и хукна след Сол и жената, които вече бяха стигнали върха на склона. Един куршум уцели бунгалото на Авидан и оттам се разхвърчаха трески, точно когато тя се скри зад него.

Сол и жената си отдъхнаха, като я видяха. Ерика отново се показа и стреля по мъжете, които се изкачваха след тях.

Те се проснаха на земята.

— Вие познавате местността — обърна се Сол към жената. — Изведете ни горе в планината.

— Но къде?

— По-бързо. Да тръгваме.

Жената се запровира през храстите. Излязоха на една тясна пътека, която се виеше нагоре през обрасъл с дървета склон. Тя крачеше бързо с мускулестите си крака към върха. Сол и Ерика се мъчеха да я следват, но не бяха свикнали с изкачването. Най-горе пътеката завиваше наляво, след това се спускаше между два големи камъка, които на височина стигаха до гърдите им. Гъстите клони на дърветата скриваха слънцето. Сол усети миризмата на смола, меките борови иглички под краката си, но глухото ехо от разгневени гласове и пукането на сухи клони зад тях изцяло заемаше вниманието му.

Излязоха до едно плитко поточе по-надолу. Сол прегази през него, без да обръща внимание на студените, полепнали за краката му панталони и продължи напред към сенчестата горичка. Чу Ерика също да прецапва през водата.

Тръгнаха по друг, по-стръмен склон, където следата от пътеката почти не се забелязваше. Вървяха зигзагообразно покрай пресъхнали водопади, през храсталаци и камъни. Когато изкачи върха, Сол се обърна да види Ерика и да разбере какво ставаше по-надолу. Мъжете не се виждаха, но по цамбуркането се ориентира, че минаваха потока.

Жената ги изведе на затревено плато. На около стотина метра от него се простираше гъста гора, чийто край не се виждаше. Забързаха напред. Високата трева се омотаваше около краката на Сол. Тръпки го пронизаха, като си представи, че тримата могат да се появят зад тях, докато минаваха откритото плато. Но изстрел не се чу. Той стигна благополучно другия край на сечището и се хвърли на земята зад храстите. Ерика залегна до него и се приготви за стрелба. Жената продължи напред, но спря, когато забеляза, че нейните защитници не я следват и се прикри зад едно дърво. В противовес на ужаса, изписан на лицето й, Сол почти се зарадва. „Успяхме!“ — помисли си той. — „Прекосихме преди да ни забележат! Не успяха да ни засекат на голото плато! А сега е наш ред!“

До него Ерика притаи дъх, отвори триножника на пушката, приготви се за стрелба и остана неподвижна в това положение.

„Още малко!“ — мислеше си Сол. — „Съвсем малко!“ Избърса потта от челото си и съсредоточи вниманието си към другия край на сечището. Всеки момент храстите щяха да се разтворят и мъжете да се покажат.

Минаха пет секунди. Десет. Петнадесет. Тридесет. След около две минути Ерика с тревога се обърна назад. Сол разбра движението й. Явно не си бяха направили добре сметката. Мъжете трябваше да са стигнали вече върха. И да са се показали оттам, откъдето ги очакваха.

Заедно с Ерика отидоха при жената. Тя отвори уста, за да каже нещо, но той й направи знак да мълчи и да продължава през гората. Тя не се възпротиви и моментално забърза през дърветата.

Имаше само една причина онези да не се покажат досега. Приближили са сечището, усетили са капана и са се разделили, като се навлезли в гората около него, опитвайки се да ги изпреварят. Може би бяха успели.

Звукът от изстрел вляво, успоредно на Сол, го накара да забърза нагоре по залесения склон. Куршумът обрули листата близо до него. Той го чу, почувства го да префучава край ушите си. Но дали изстрелът нямаше за цел да ги пришпори да побързат нагоре, където би могъл да ги очаква снайперист? Или трябваше само да ги накара да спрат и да се прикрият, докато тримата успеят да ги обградят?

Наложи си да се овладее. Движението — бягството от това място — бе решаващо. Сол разбра защо Ерика не си направи труд да отговори на изстрела. Тя не виждаше целта, а дори и да я виждаше, клоните щяха да й попречат да улучи. И двамата знаеха, че няма смисъл да се надяват изстрелите да привлекат внимание в селото. В Швейцария задължителното военно обучение налагаше хората редовно да практикуват придобитите умения. Изстрелите, които се разнасяха в Алпите, бяха толкова обичайни, колкото и звънът от хлопатарите на добитъка. Никой не им обръщаше внимание.

Бе захладняло. Небето се бе покрило с облаци. Влажни капки мокреха ръкавите му. Сол притисна пакета със снимките и дневника към гърдите си, като поблагодари наум на Авидан за найлоновата опаковка. Дъждът се усили и ги измокри до кости. Сол потръпна. Над върховете продължаваха да се струпват черни облаци, времето ставаше много опасно. Усилието, което полагаха при изкачването на непривичната за тях височина, можеше да предизвика припадък в резултат на липсата на кислород. Като се прибавеше и студеният дъжд, се получаваха идеални условия за хипотермия, което означаваше бърза загуба на сили, телесна топлина, а накрая смърт от измръзване.

„Три часа“ — правеше си сметка Сол. — „Това е максимумът, при който човек може да остане жив, ако получи хипотермия. Разполагаме само с толкова“. Единствената му утеха бе, че същото се отнасяше и за техните преследвачи.

Изкачи се на върха на хълма, като трепереше от студ, но оттам видя друг горист хребет, забулен в още по-черни облаци, предвещаващи силна буря. Пороят заглуши изстрела, дошъл отдясно. Куршумът се заби в дървото зад него.

Гонена от страха, жената бързаше напред. Сол едва успяваше да я следва. Струваше им се, че ги превежда през някакъв лабиринт от препятствия. Все по-високо. Все по-стръмно. „Сигурно сме се изкачили най-малко на две хиляди и петстотин метра“ — мислеше си Сол. От редкия въздух започваше да губи равновесие. Дишаше по-ускорено и по-дълбоко, но кислородът все не му стигаше. Виеше му се свят. Движенията му бяха автоматични, крепеше го само рефлексът за оцеляване. На два пъти падна и се наложи Ерика да му помага да стане. След това падна тя, а той я вдигна. Главата му щеше да се пръсне. А жената, пъргава като планинска коза, се изкачваше все по-високо.

Сол не си спомняше кога гората бе станала по-рядка. Сега вече по земята не се виждаха борови иглички, а само гола камениста почва. Мисълта му се проясни достатъчно, за да осъзнае, че бяха преминали над дървесния пояс. Нагоре се виждаха само гранити и покрити със сняг върхове.

„Попаднахме в капан“ — помисли си той. — „Не можем да се изкачваме по-нагоре. Ще припаднем. Или ще замръзнем от студ“.

Леденият дъжд, който го бе измокрил до кости, бе преминал в сняг. Снежните виелици не бяха необичайни за тази височина, дори и през юни. Опитните планинари знаеха това и винаги си носеха топли вълнени дрехи в раниците. Но Сол не бе предполагал, че ще се окаже там. Бе облечен само с летни дрехи. В долината падащият сняг би бил по-скоро красива премяна за селището, но тук застрашаваше живота им. Снегът се бе натрупал по главата и раменете му, ръцете му бяха премръзнали.

„Тук ще си умрем“ — мислеше той. — „Изкачили сме се толкова нависоко, че дори и да се опитаме да се върнем във фермата, няма да успеем, а ще припаднем от студ и липса на кислород по пътя. А някъде изневиделица могат да ни пресрещнат и преследвачите ни.“

Снегът покриваше сивите гранитни хребети пред тях. Въпреки ледения вятър жената продължаваше да се изкачва все по-нагоре. „Тя е полудяла“ — каза си Сол. — „Толкова се е изплашила от онези мъже, че ще се катери, докато не припадне, а през това време те ще разберат към каква сигурна смърт сме се отправили и ще останат назад. Ще спрат в края на дървесния пояс, ще се прикрият някъде и ще ни потърсят, когато бурята свърши. Ще ни намерят някъде замръзнали и просто ще ни оставят там. Когато снегът се стопи през юли, могат да ни открият алпинисти и да съобщят за поредния инцидент в планината“.

Тези мисли така го ядосаха, че той бързо тръгна след жената. От време на време снегът намаляваше и той успя да види, че тримата са стигнали друго плато, този път съвсем голо. Жената продължаваше напред. Но не към следващия, още по-стръмен хребет, а зави към дървена врата, затваряща входа на гранитна пещера. Заслонът бе направен точно за такива случаи — обичайната швейцарска предвидливост срещу неочаквани бури. Снегът заваля така силно, че Сол не можеше да види нито вратата, нито хребетите над тях. Нямаха избор. Той и Ерика трябваше да последват жената.

Тя отвори вратата. Отвътре се показа тъмната пещера. Сол се опита да протестира.

— Вратата е дебела около пет сантиметра — настойчиво каза жената. — Куршумите не могат да я пробият! А онези мъже ще замръзнат, ако решат да ни причакат отвън!

Сол разбра желанието й. От години тя бе живяла в планината и бе свикнала да мисли за тази пещера като за някакво убежище. Но начинът, по който бе обучен да се защитава, негодуваше срещу това принудително затваряне. Убежището можеше да се превърне в капан. Ами ако бурята престанеше? Ако мъжете решаха да не чакат, а да тръгнат по следите, оставени в снега, и да обградят пещерата? Ако носеха не само пистолети под якетата си а и експлозиви?

Не! Трябваше да се срещне с врага на открито. Изкушаваше го мисълта да вземе пушката от Ерика, но се отказа. Не можеше да я остави беззащитна.

— Ще се върна. Ако някой друг се опита да влезе, стреляйте. Ще ме познаете по гласа.

Снегът лепнеше по лицето на Ерика. Кожата й бе съвсем бледа от ниската температура. Тя стисна ръката му.

— Обичам те.

Снегът се усили.

— Няма друг начин и ти го знаеш.

Тя отвори уста да каже нещо, но той не изчака, промълви само в отговор „Обичам те“ и я побутна към пещерата. Тя мълчаливо се съгласи с неговото решение и влезе след жената. Мракът я погълна. Вратата хлопна с трясък, който вятърът заглуши.

Сол тръгна надолу по склона. Виждаше по-ясно, защото вятърът не забиваше снега в лицето му. Високите скали, които не се забелязваха до преди малко, се очертаваха пред него. Имаше малко предимство пред преследвачите си — снегът биеше в очите им и ги заслепяваше, също както него, когато се изкачваше. Надяваше се това да компенсира до известна степен липсата на оръжие. Но онези бяха трима срещу един. Уравнението не бе в негова полза.

Нямаше време да анализира ситуацията, трябваше да действа. Снегът не спираше. Покриваше земята, като му пречеше да вижда къде да стъпва. Знаеше, че ако си навехне глезена, това би било фатално, но не можеше да мисли за това. Трябваше да върви надолу и да стигне до някакво прикритие, преди да са се показали преследвачите му. Държеше се на разстояние от следите, които бяха оставили той, Ерика и жената на изкачване. Снегът бързо ги засипваше, но те все още се забелязваха и служеха за ориентир на тримата мъже, въпреки че те не се движеха заедно. По-долу в гората изстрелите бяха дошли от ляво и дясно, което означаваше, че се опитваха да ги притиснат от няколко посоки. Преодоляването на трудности по пътя би могло да ги принуди да се съберат, но където бе възможно, щяха да се разделят. Затова Сол трябваше да мине колкото може по-далеч от следите, които беше оставил на изкачване. Планът му бе да се спусне надолу, като се окаже под тях, да тръгне обратно нагоре и един по един да ги премахне, ако се движеха на по-голямо разстояние.

Но първо трябваше да овладее тялото си. Целият трепереше. Ризата и панталоните му бяха заледени, вятърът го пронизваше. Ръцете му се бяха вкочанили, не чувстваше пръстите си. Подхлъзна се на един замръзнал камък, загуби контрол и се затъркаля надолу. Ръцете, краката и гърбът му се удряха в издадените скали. Спря едва долу, като се задържа в ствола на някакъв бор. Ниско надвисналите клони го предпазваха от падащия сняг. Лежеше по гръб, останал без сили, като с мъка си поемаше въздух. Погледът му се замъгли. Направи отчаян опит да погледне наоколо и да се надигне. С мъка седна, като разбута гъстите клони. Тъкмо се канеше да се изправи, но застина на място, виждайки тъмна сянка, която пълзеше нагоре покрай едва забележимите в снежната буря дървета.

Това бе мъж с тъмно яке и тъмен панталон, които се открояваха на белия сняг. Той често спираше, оглеждаше се с готов за стрелба пистолет в ръка, след това се обръщаше надясно — там, където вероятно бе партньорът му, въпреки че Сол не го виждаше. „Сигурно ръката му се е вкочанила, стискайки студената метална дръжка на оръжието“ — помисли си Сол. — „Може би няма да успее да натисне спусъка с премръзналите си пръсти.“

Но скоро трябваше да изостави тази надежда. В един момент, когато снежната виелица понамаля, той забеляза, че мъжът носеше ръкавици. Припомни си описанието на алпиниста-свещеник. На лявата си ръка имал по-светъл кръг в основата на средния пръст, където вероятно носел пръстен, който махнал. Сол се запита дали не е бил същият като онези, яркочервените, които бе забелязал на ръцете на тримата, когато приближаваха към къщата.

Спомни си още нещо — жената бе казала, че онзи полагал необичайни грижи за ръцете си и носел ръкавици винаги, когато имал да свърши някоя по-груба работа. Точно както и тези мъже, които се бяха сетили за ръкавици, въпреки че бе лято. Дали имаха нещо общо с онзи алпинист? Дали бяха свещеници, както предполагаше жената за първия?

Божи служители, които носят оръжие? Които ги обграждаха като професионалисти? Които очевидно се готвеха да ги убият? Изглеждаше невероятно! Жената сигурно греши! Какво общо можеше да има между свещениците, изчезването на Авидан и на бащата на Ерика? Религия и насилие? Но те бяха несъвместими!

Вятърът промени посоката си, като се провираше през боровите клони и насълзяваше очите му. Целият трепереше, като тайничко завиждаше на преследвачите си за якетата и ръкавиците им. Тялото му бе изтръпнало от натъртванията, които бе получил, докато се търкаляше по склона. Чувстваше, че се вдървява от студ. Нямаше никакво време. „Престани да преценяваш! Действай!“

Мъжът се приближи. Сол се скри зад ствола. Проснат на земята, видя обувките и панталона на преследвача си до съседното дърво. Представи си как онзи оглежда вляво и дясно, а после тръгва нагоре. Но мъжът спря. Върховете на обувките му се обърнаха точно натам, където лежеше Сол, прикрит от надвисналите клони. Той стисна зъби в очакване онзи всеки момент да надникне под клоните и да стреля.

Но мъжът се обърна обратно и продължи напред и нагоре. Сол се спусна след него. Снежната виелица сякаш изведнъж се усили и почти скри преследвача от погледа му.

Сега е моментът! Той приклекна и скочи върху него. Изненадващото нападение запрати мъжа върху скалистия склон. Сол се хвърли върху него, като притисна коляното си в гръбнака му, хвана с две ръце главата му и я изви назад с всичка сила. Скъса ларинкса и пречупи гръбначния стълб на преследвача си. Въпреки свистенето на вятъра, чу типичното хрущене. Онзи потрепера, зъбите му изтракаха и повече не помръдна.

Сол бързо завлече тялото под надвисналите борови клони, като внимаваше да не го видят. Наведе се да смъкне кожените ръкавици от трупа. Сол не усещаше подутите си пръсти. Оказа се доста трудно да сложи ръкавиците. Трябваше първо да стопли ръце под мишниците си, за да върне гъвкавостта на пръстите си. Но и там не бе особено топло и той разбра, че е много близо до опасната точка на измръзване. Ако телесната му температура паднеше още малко, щеше да загуби съзнание.

Само за миг се пренесе в израелската пустиня. Под палещите лъчи на слънцето. В следващия миг се върна към действителността, ужасния вятър и заснежения склон. Принуди се да съблече якето на убития и да го облече, за да не замръзне. То едва ли щеше да му осигури нужната топлина, но в сравнение с тънката му риза, бе истински лукс.

Сол излезе от прикритието на боровите клони и погледна вдясно, където предполагаше, че се намират останалите двама, устремени нагоре. Отиде до мястото на нападението, разрови снега и вдигна пистолета на жертвата си. Показалецът отказа да се подчинява на волята му и не можеше да се свие, за да влезе в спусъка. Опита се да стопли ръцете си, като ги удряше една в друга, но не успя. От китката надолу не чувстваше нищо.

Мушна пистолета в колана си и отново се заспуска надолу. Спря едва когато стигна по-гъста гора. Като използваше стволовете на дърветата за прикритие, започна да оглежда местността вдясно от себе си, където предполагаше, че са другите двама. Искаше да мине зад тях. Скоро те щяха да забележат, че мъжът вляво е изчезнал. Ще започнат да го търсят. Сол трудно щеше да ги победи и двамата в това състояние, без да използва предимството на изненадата. Трябваше да се справи с тях поотделно, преди те да са разбрали, че са преследвани.

Снегът падаше на едри парцали. След като бе изминал около петдесетина метра, видя пресни стъпки. Водеха нагоре. Тръгна по тях, като излезе от прикритието на дърветата. Малко над себе си забеляза тъмна фигура, обхваната от вихъра. Събра сили и скочи. Ръкавиците вече бяха успели да постоплят ръцете му и да направят пръстите му достатъчно гъвкави, за да може поне да стисне пистолета, ако не да натисне спусъка. Стовари го със страхотен удар върху темето на човека пред себе си. Спусъкът се заби в костта. Плисна гореща кръв, която изпръска лицето му. Онзи изстена. Сол го удари още веднъж, с по-голяма сила. Човекът се олюля и се разтресе. Той отново стовари пистолета върху главата му. И отново! Не можеше да спре. Удряше и трошеше костите му, докато мъжът утихна, потънал в локва кръв.

Сол се обърна надясно, търсейки с поглед третия мъж. Тръгна нагоре по склона, като отчаяно се взираше да види тъмния силует на последния преследвач в снежната буря. Измина петдесет метра, но все още не бе открил и следа от него.

Дали вече не се бе изкачил по склона? Сигурно съм минал покрай него.

Сол погледна към върха, но снегът му попречи да го види. Ако е над мен, трябваше да пресека следите му! Не, сигурно е някъде по-встрани.

След още двадесет метра изведнъж спря, осенен от внезапно прозрение, което го изпълни с тревога.

Те не биха могли да се движат на толкова голямо разстояние един от друг. Сгреших. Първият, който убих, не е бил най-вляво, а в средата! Останалият жив, който всъщност се е движил вляво, вече сигурно е забелязал, че е сам! Ще открие следите в снега, където убих партньора му и тялото! Ще тръгне след мен!

Сол се обърна и погледна назад, ужасен от явните следи, които бе оставил в снега. Третият мъж трябваше само да тръгне по тях и те щяха да го изведат…! Изтрещя изстрел, куршумът закачи ръкава му. Той се хвърли върху снега и се преметна по склона, без да обръща внимание на острите камъни под себе си. Отново проехтя изстрел, но куршумът се заби в снега. Сол се изтърколи в подножието на склона и скочи на крака, а покрай него изпищя нов куршум. Нямаше за кога да спира, не искаше да става неподвижна мишена на мъжа. Нямаше да може да натисне спусъка с премръзналите си пръсти. Онзи щеше да стреля, докато не го улучи.

Сол продължи да тича. Имаше чувството, че ще припадне от усилието, което трябваше да полага на тази височина. Дърветата се разредиха. Той зави по склона. Мъжът вероятно нямаше да го следва точно по петите, а щеше да се придържа встрани, за да не попадне в капан. Като разчиташе на това, Сол направи още един завой и се провря между два големи камъка. Видя един изсъхнал клон и го отчупи. Извърна се обратно по склона, в посоката, от която бе дошъл, като се надяваше храстите да му послужат за прикритие. Най-горе зави натам, където бе видял мъжа. Намерението му бе да направи по-широк кръг, да мине изотзад, да открие следите на врага си и да го изненада. В следващия момент пресече собствените си дири и навлезе в територията на противника. Падащият сняг намаляваше видимостта. На десет метра предметите вече не се забелязваха. Сол притичваше от дърво на дърво и накрая попадна на следите на своя преследвач.

Опита се да прецени следващия му ход. Онзи сигурно вече е открил дирите му, видял е накъде е завил и се е върнал. Мъжът е предусетил намерението на Сол да го заобиколи и да го изненада изотзад. Ще побърза да се върне, за да предотврати това.

Сол стисна здраво тоягата, с която се бе въоръжил, и погледна към следите, водещи надолу. Видя едно скалисто място, през което бе минал мъжът, и тръгна натам. Стъпи точно в неговите стъпки и когато навлезе сред камъните, подскочи нависоко и се оттласна колкото може по-далеч, като си помагаше с пръчката. Надяваше се новите следи да бъдат на достатъчно разстояние, за да не може мъжът веднага да ги забележи и да разбере, че се крие сред камъните.

Опита се да си представи как ще се развият събитията. Противникът му щеше да се върне и да продължи по дирите на Сол, за да търси жертвата си. Когато стигне до скалите, ще види, че следите им се преплитат. За миг ще се обърка. Точно този момент би бил най-подходящ за нападение.

Искаше му се да стане така. Но съществуваха толкова много „ако“, които той не можеше да предвиди. Ако например мъжът не стъпваше в собствените си дири на връщане, а минеше покрай тях — тогава щеше да се окаже вляво от камъните, вместо вдясно. На Сол му бе доста трудно да концентрира вниманието си в една посока, а какво оставаше за две.

„По-добре да бях продължил да се движа“ — каза си той. — „Но накъде? Фермата е твърде далеч. А и в бурята мога да се изгубя. Ами Ерика и жената? Не мога да ги изоставя. Но аз не ги оставям на произвола на съдбата. Имат подслон, оръжие. А аз имам пистолет, с който замръзналите ми пръсти не могат да стрелят. И един клон“.

Това оръжие му се стори съвсем смешно. Той потръпна от студ, като се изплаши, че ще замръзне, преди мъжът да се върне. Почувства слабост, виеше му се свят и му се гадеше.

„Не мога да повярвам, че извърших всичко това“.

Изведнъж му дойде наум, че и онзи сигурно трепери от студ. Едва ли може трезво да оцени обстановката, както и самият Сол. „Сигурно сме еднакво зле“.

Секундите течаха напрегнато и преминаваха в минути. Снегът го затрупваше. Чувстваше, че мускулите му се схващат. Започна да губи увереност, че ще може да нападне, дори и ако врагът му се хванеше в капана.

Над гората се спускаше мрак. Съвсем скоро щеше да се стъмни и нямаше да може нито да се справи с противника си, нито да намери пътя обратно към пещерата. А имаше вероятност изобщо да не се наложи да мисли как ще се върне. Ако още малко остане така неподвижен, студът ще проникне дълбоко в него и той ще умре преди да е паднала нощта.

Падащият сняг почти бе заличил следите на неговия преследвач. А ако не можеше да види дирите си, шансовете да мине покрай скалите силно намаляваха. Вече бе изтекло толкова много време! Сол си помисли, че онзи е избрал друга посока. Или не е могъл да издържи повече на студа и се е върнал във фермата.

„Трябва да се движа, да размърдам мускулите си, кръвта си!“

Бе изгубил търпение. Излезе от скривалището си между два камъка, обърна се надясно и… се оказа лице в лице с преследвача си. Мъжът току-що се бе появил пред скалите и се взираше нагоре към високото. Изненадата парализира действията и на двамата. Студът забави рефлексите им. Сол замахна с клона, а мъжът насочи пистолета си. Един издатък от клона се заби в дясното око на преследвача му. Потече някаква течност, после рукна кръв. Мъжът изпищя сърцераздирателно, обзет от ярост и болка. Сол го бе наръгал с такава сила, че бе разкъсал орбитата на окото му чак до мозъка. Онзи разтвори ръце, сякаш се опитваше да полети. Продължаваше да пищи, но изведнъж спря. Устата му остана отворена. Пусна пистолета и сграбчи клона. После внезапно се повдигна на пръсти, отпусна ръце, втренчи се в Сол с останалото си здраво око и падна.

Клонът остана грозно да стърчи, забит в лицето му. Ужасът, страхът, изтощението, студът и голямата височина си казаха своето. Сол не можа да издържи и повърна. Запита се как е възможно съдържанието на замръзналия му стомах да вони така. Отстъпи назад към камъните, зад които се криеше допреди малко. Хвана се за корема, преви се надве и отново повърна. Не можа да се задържи прав и се свлече на колене. Снежната пелена пред него сякаш се залюля на едната, после на другата страна.

„Умирам“ — мислеше си той.

Отвращението от онова, което току-що бе извършил, внезапно премина в гняв: ядосваше се на себе си, на обстоятелствата, на времето, на обзелата го слабост! Вдигна лице и изрева от безсилна ярост.

„Не! Няма да се предам така лесно!“

Залитайки се изправи на крака, отдалечи се от скалите и тръгна по заснежения склон. Привидя му се лицето на Ерика. После на сина му. Страшно му се прииска да живее. Не заради самия себе си, а заради тях.

Раменете му тежаха като трупи, краката му бяха вдървени, но въпреки всичко продължаваше, докато не стигна билото, а след това заизкачва следващия склон. Вятърът забиваше снега в лицето му. Той загуби равновесие и падна, едва се надигна и отново падна…

Започна да пълзи.

Все по-високо.

И по-надалече.

Въпреки че съзнанието му бе замъглено, по силния порив на вятъра се досети, че е пресякъл дървесния пояс и е стигнал до скалистия хребет преди платото.

Платото като че ли нямаше край. Струваше му се, че колкото повече усилия полага, толкова по-малко път изминава. Както се влачеше по колене и ръце, удари главата си в една скала, опита се да изпълзи по нея, но не успя и осъзна, че тя бе висока като стена.

Стената в далечния край на платото.

С вратата. Ако паметта не му изневеряваше, вратата трябваше да бъде някъде тук. Но от коя страна? Вляво или вдясно? Оцеляването му зависеше от това да избере правилно. Напълно объркан, избра ляво. Без малко да мине покрай вратата, без да я забележи. Умората надделя над вълнението. Напълно вцепенен, той вдигна ръка към вратата и започна да драска с нокти по нея.

— Ерика, аз съм, Сол. За бога, Ерика.

Снегът се превърна в топло одеяло, което го обгърна. Той започна да губи съзнание, като се свлече на прага на отворената пред него врата. Усети, че се строполи върху твърд каменен под. Чу, че Ерика изпищя.

Първата му мисъл бе, че ужасеното лице на Ерика, надвесено над него, бе отново привидение, както онова преди малко, което му даде сили да продължи да се катери в бурята. Когато съзнанието му започна да се възвръща, реши, че сигурно е стигнал заслона и се намира в пещерата.

До него достигаше странен звук от горяща лампа. Фенер, който работеше с нафта. Почти мистичните отблясъци осветяваха рафтове с консерви и вода в бутилки, бяла пластмасова чантичка с материали за даване на първа помощ, топли палта, ризи, чорапи, панталони и радио.

Най-важното бе чувството за топлина. Макар че му причиняваше болка. Сви се конвулсивно и изстена, когато Ерика се опита да го издърпа по-близо до фенера. Усети, че там има керосинова печка и видя тръбата, през която излизаше пушекът. Топлите вълни, достигащи до кожата му, като че ли я разкъсваха. Пламенната прегръдка на Ерика се оказа истинско изпитание. Опита се да се дръпне, но нямаше сили.

Швейцарката затвори вратата на пещерата, за да не влиза сняг и вятър. Отиде при Сол и пипна челото му.

— Температурата му е много ниска. Тялото му няма да може да възвърне само топлината си.

Сол разбра. Топлината на тялото идваше някъде отвътре, като от пещ. Ако пещта престанеше да работи, не можеше да помогне никакво външно загряване. Тялото трябваше да се стопли отвътре. Нужно бе пещта да бъде запалена.

— Ще умре, ако…

— Одеяла — каза Ерика.

— Не е достатъчно.

— Ще му направя горещо какао.

— И то няма да свърши работа — поклати глава жената. — Освен това той няма да има сили да го пие.

— Но какво да направя? Как да спася мъжа си?

— С вашата телесна топлина.

— Моля? Не разбирам.

— Използвайте топлината на тялото си! Стоплете го!

Този път Ерика разбра. Смъкна мокрите дрехи на Сол. Той целият трепереше и се опитваше да скръсти ръце пред гърдите си, за да се топли. Тя бързо грабна един спален чувал от рафта, разви го и отвори ципа. Успя да напъха вътре Сол и затвори ципа. Чувалът бе пухкав и мек. Но толкова студен.

— Студено ми е — едва чуто промълви той.

На светлината на лампата Сол видя, че Ерика започна да се съблича. Хвърли всичко от себе си — яке, блуза, панталони, обувки, чорапи, сутиен, бикини, като ги запрати в един ъгъл и се мушна в чувала при него.

Притисна се колкото може по-плътно, обгърна го с ръце, допря гърдите си, корема, бедрата в неговите. Спалният чувал едва побираше двама души. Въпреки че докосването до премръзналата му кожа все още бе болезнено, чувстваше как нейната топлина изпълва чувала, как преминава в тялото му. Тя пъхна единия си крак между коленете му. Целуваше бузите, шията, раменете му. Дишаше дълбоко, без да спира. Правеше всичко, за да го затопли.

Прегръдката й бе най-пламенната, която бе получавал до този момент. Опитът й да сгрее всяка частица от неговата кожа със своята, да му отдаде цялата си топлина, да разтопи тялото си в неговото, надминаваше всичките му представи за върховно сливане между двама души. Никога не бяха чувствали така всяка фибра на телата си, които се бяха превърнали наистина в едно. Сол не си спомняше колко време тя бе останала така плътно притисната до него, но усети как постепенно топлината на тялото й започва да се прелива в него и да прониква все по-дълбоко. Отначало се затопли стомахът му, след това дробовете и сърцето. А когато по гръбнака му спряха да пролазват тръпки, разбра, че си възвръща възможността сам да генерира топлина.

Започна да диша по-леко. Гръдният му кош поемаше достатъчно въздух. Престана да трепери и се усмихна на Ерика, докосна красивото й лице, но изведнъж то започна да се размазва пред погледа му. Изпадна в безсъзнание.

Когато дойде на себе си, видя, че все още е в спалния чувал, но вече облечен в сухи дрехи. Чувстваше се отпаднал, но учудващо отпочинал. Протегна крака, извади ръце от чувала, разтърка очи и на светлината на лампата погледна към Ерика и жената, които се бяха облегнали на стената и го наблюдаваха. Ерика също бе облечена.

— От колко време съм така?

— Десет сутринта е. Слънцето е изгряло и напича — каза Ерика и отвори вратата.

Той сложи ръка на очите си и се обърна на другата страна. Навън грееше слънце.

— Слънцето е изгряло и напича? — простена той. — Но това не е слънце. Това е лазерен лъч.

— Не се каниш да си проспиш живота, нали?

Той отново изстена, придърпа единия край на спалния чувал над очите си.

— Е, щом това искаш — каза Ерика.

Той надникна от една пролука, като разтвори крайчеца на чувала и видя веселите пламъчета в очите й. Тя притвори вратата. Вътре проникваше само един сноп дневна светлина.

— Знаеш как да приспиш един мъж — каза Сол.

— За мен бе удоволствие.

Сол потръпна, но този път не от студ, а от желание.

— Обичам те.

Швейцарката изпитваше неудобство, като ги гледаше.

— Не сте ли гладен? — покашля се тя. — Направихме една суха супа.

— Умирам от глад.

Сол вече бе достатъчно укрепнал и успя да се нахрани сам.

— А какво стана с онези? — не изтърпя и го попита Ерика.

— Убих ги.

Швейцарката пребледня. Ерика само кимна с глава.

— Имаме още много работа — Сол не се впусна в повече подробности. Измъкна се от спалния чувал, почувства болка в гърба и изчака, докато можеше да пази равновесие и да се крепи на крака.

Ерика събра дрехите на Сол, които още не бяха изсъхнали, подаде му пакета с дневника и снимките и взе пушката. След като провериха дали печката и фенерът бяха изгасени, напуснаха пещерата.

— Ще трябва да оставя нови провизии на мястото на тези, които употребихме — каза жената и затвори вратата.

— Ще си платим — обади се Сол.

— Не. Вече ми платихте достатъчно. Не само с пари. Спасихте ми живота.

— Изобщо нямаше да се налага да ви спасяваме, ако не бяхме идвали в къщата ви. Все още сме ви длъжници.

Слизаха надолу по разтапящите се преспи, а снегът ги заслепяваше. Сол бе разстроен, защото знаеше, че скоро ще минат покрай първия мъж, когото уби.

„Не исках да го правя“ — мислеше си той. — „Но се налагаше.“

— По-добре да изчакате тук.

Той отиде при бора, а Ерика остана назад с жената, за да й прави компания. Сол стигна до надвисналите почти до земята клони и пристъпи неохотно към тях, за да види мъжа, на който бе счупил гръбнака. Със затаен дъх посегна към вкочанения среден пръст на лявата ръка на трупа. Доста трудно извади пръстена от него. Това бе масивен блестящ златен пръстен с голям рубин. Върху него бяха инкрустирани пресичащи се сабя и кръст.

Претърси трупа, но откри само паспорт и портфейл. Паспортът бе френски, на Жан Лапиер, едно нищо незначещо име, вероятно фалшиво. Провери вътрешните страници, на които видя печати за влизане в Австрия и Швейцария. „Маршрут, по който се движим и ние“ — помисли си той. — „Дали тези не са същите, които ме нападнаха в парка във Виена?“ В портфейла намери около хиляда долара в различни европейски валути. Имаше още две кредитни карти и френска шофьорска книжка, на които бе положен същият подпис, като този на паспорта. Бе посочен парижки адрес. Бе добавена и снимка на привлекателна жена и светлооко момиченце, които трябваше да придадат по-личен характер на комплекта експертно подправени документи.

Изгуби още четиридесет минути в търсене на другите тела. Най-после ги намери, взе пръстените им и разгледа портфейлите и паспортите им. Обикновени имена. Единият живееше в Марсилия, другият в Лион. Семейни снимки. Документите изглеждаха съвсем в ред — перфектна работа, както и на първия.

Върна се при Ерика и жената, които бяха седнали на една скала на слънце.

— Въпросът е дали да скрием някъде телата или да ги оставим където са?

— Да ги крием ли? Но защо? — разтревожено попита жената.

— Заради вас самата — отговори Сол. — За да не ви заподозрат и да ви разпитват. При хубаво време, на колко часа път сме от вашата ферма? Един час? Сигурно пещерата, в която се скрихме, е любимо място на излетниците? Някой от тях може да намери телата. Полицията ще ви разпитва. Можете ли да ги убедите, че нямате нищо общо със случилото се?

— Всичко мога, ако се наложи.

— Доказахте това. Но помислете, все пак, над това, което ви казах. Преди да сме си тръгнали оттук, оставяйки тези следи след нас.

— Малко по-нагоре има един стръмен пролом — жената потръпна. — Туристите го избягват. Затрупан е със сняг през по-голямата част от годината. Скрийте ги там.

— Ще се справя сам.

Жената дори не се опита да възрази. Само посочи с глава натам.

Сол погледна Ерика, която веднага се надигна от мястото си. След деветдесет минути и три изнервящи изкачвания до пролома те се върнаха при швейцарката.

— Свършихме — напрегнато изрече Сол.

Жената като че ли изобщо не бе помръдвала. Продължаваше все така втренчено да гледа към пролома. След миг дойде на себе си и каза:

— Със съпруга ми обичахме да идваме тук. Това беше любимото ни място.

Обърнаха се и тръгнаха надолу.

В огряната от слънце ферма кравите измъчено мучаха, бяха неиздоени. Жената изтича при тях. Сол предположи, че нейната загриженост за животните бе само една от причините да побърза да се махне. „Какво преживяхме“ — помисли си той и погледна към заснежените върхове, от които току-що бяха слезли. Заприличаха му на огромни надгробни камъни. Заедно с Ерика се отправиха към фолксвагена, с който бяха дошли.

Сол й показа ключовете за кола, които бе взел от един от убитите.

— Ти карай след мен. Аз ще се кача в реното. Ще тръгнем към Цюрих. Мисля, че е достатъчно далеч оттук, за да не може никой да свърже труповете — ако ги открият — с колата. Изчакай ме само две минути. Предполагам, че колата е взета под наем, но не намерих разписката от агенцията. Може да е в жабката. Ще видя какво има в багажника, а после ще запиша регистрационния номер и този на двигателя. Независимо какви мерки са взели, за да скрият следите си, все някой трябва да е заплатил за тази кола. Искам да открия кой.

— Но не можем да ползваме ничии услуги, за да разберем всичко това. Спомни си уговорката.

— Съвсем по силите ни е. И мисля, че знам как да накарам онези от ЦРУ да ни съдействат. Ще ги убедя, че съм им направил услуга. И това ще бъде самата истина. А в същото време и те ще ми помогнат.

— Не виждам как ще стане.

— Ето как — и Сол извади единия пръстен с рубина от джоба си. — Не исках да ти ги показвам пред жената. Щеше да има да се чуди.

— Никога не съм виждала подобно нещо — разглеждаше пръстените Ерика. — Златен обков. Разкошен рубин с инкрустирани сабя и кръст. Приличат на средновековни, нали?

— Повърхността е много гладка. Съвременна изработка.

— Сабя и кръст.

— Религия и насилие. И тримата носеха такива пръстени. Очевидно е символът на групата им. Разпознавателен знак. Може би точно такъв пръстен е свалил от ръката си онзи турист, който пръв е идвал във фермата.

Сол повдигна бляскавия рубин. Той изскочи нагоре, а под него се откри тайник. Вътре Ерика видя една капсула. Жълта на цвят. Приближи я до ноздрите си.

— Цианкалий.

— Или дори нещо по-бързодействащо — каза Сол и затвори капачето. — Предполагам, че ако ги бях оставил живи, тези мъже щяха сами да погълнат отровата, за да не ми дадат възможност да ги разпитвам. Мисля, че имаме работа с някакъв орден, чиито членове са готови на всякакви жертви. Сигурно е много стар и с голям опит. Ние двамата, например, имаме твърде дълъг професионален опит — правят около тридесет години, ако ги съберем. Но досега не сме виждали нито този пръстен, нито символа. Става дума най-вероятно за някакъв род разузнавателна служба, за която никой нищо не знае.

— Как е възможно?

— Не знам как са успели да запазят ордена си в тайна толкова дълго, нито защо сега рискуваха и се разкриха. Но повече от ясно е, че имат своя мрежа. И са много опитни. Мислиш ли, че ако предложа на ЦРУ тази информация, ще мога да се отърва от тях?

— Стига това да е от полза да науча какво е станало с баща ми и да видя сина си отново.

— Нашият син — повиши глас Сол. Мислеше си за окървавения сняг. — Ако бившите ми шефове са доволни от сделката, може да не се наложи да убивам отново.

Необичаен съюз

Цюрих.

Дру често бе намирал убежище тук, когато работеше за разузнаването. Бе един от любимите му градове. Но в тази топла ясна сутрин, в която се разхождаха с Арлийн покрай реката, минаваща през града, той не забелязваше нито кейовете с лодките, нито градините и магазинчетата на отсрещния бряг. Мислите му се връщаха към убитите мъже от охраната на вилата в околностите на Рим и трупа на Гато със следи от мъчения в шезлонга край басейна. Решиха веднага да напуснат Рим и взеха първия самолет за Цюрих.

Отдалечиха се от реката и завиха по една улица с внушителни сгради от двете страни, по която стигнаха до банката „Суис Цюрише“. Сейфът, за който говореше отец Себастиан, се намираше в нея. Дру напипа ключа в джоба на панталоните си и си припомни кода за достъп до сейфа — „Света Богородица“.

Пред входа на банката Арлийн спря, зелените й очи проблеснаха.

— Представи си, че междувременно кодът е бил сменен. Или ключът. А ако отец Себастиан не ни е осигурил допълнителни средства както обеща?

— До този момент спази всичките си обещания. Срещнахме се в парка на Ватикана. Даде ни оръжие, паспорти, пари, както и документацията на отец Виктор във връзка с изчезването на кардинал Павелич. Има нещо, което не е наред, но не мисля, че отец Себастиан е замесен.

— Скоро ще разберем.

Влязоха в банката. Мраморният под, големите колони и високият куполен таван му напомняха за църква. Приглушената глъчка му заприлича на шепота на присъстващите на литургия, които повтарят молитви. Минаха покрай хора от охраната, разни забързани служители, офиси и гишета и стигнаха до една табела, която насочваше клиентите на немски, френски, италиански и английски към сейфовете в приземния етаж. Спуснаха се надолу, все едно, че влизаха в крипта.

— Света Богородица — каза на немски Дру на една жена със строги черти на лицето, застанала пред хранилището, като й показа номерчето, закачено на ключа.

Тя запрелиства списък с номера на сейфове и кодове и погледна Дру с присвити очи.

— Заповядайте, господине.

Потискайки вътрешното си напрежение, Дру я последва в залата. Тя взе ключа от него и заедно с един друг, който извади от джоба си, отвори метален сейф. Издърпа някакво чекмедженце и му го връчи със страхопочитанието на монахиня, която раздава причастие.

След няколко минути двамата с Арлийн останаха сами в една стая. Дру отвори капака и отвътре се показаха два пистолета, два паспорта и плик с пари, както бе обещал отецът.

— Изцяло спази обещанието си — каза Дру. — Не е зле да знае човек, че все пак в Братството е останал някой, на когото можем да имаме доверие.

— Засега — добави Арлийн.

Скриха пистолетите под палтата си. Дру прибра паспортите и парите, извади химикалка и лист и написа с печатни букви:

После постави бележката в чекмедженцето, затвори капака и отвори вратата на стаята. Подаде го на служителката, която го пое като някакъв свещен предмет. След като заедно го поставиха и заключиха на мястото му, Дру взе своя ключ и заедно с Арлийн напуснаха този храм на търговци на пари. Огледа оживената улица, но не забеляза никой да ги следи. Тръгнаха отново по булеварда край реката.

— Остава да чакаме — каза Дру. — Ще се върнем там още днес следобед, после пак утре сутринта и колкото пъти трябва. Може да стане някакво чудо и изобщо да не се свържат с нас. Но това разследване и без друго не ни засяга. Бяхме принудени да се заемем с него. Дотук свършихме всичко, което ни наредиха. По-нататък отец Себастиан ще има грижата. Ако не се свърже с нас, никой няма да може да ни обвини в нищо. Мога да чакам тук заедно с теб до края на живота си.

— Знаеш, че това е утопия — каза тя.

Дру притеснено кимна.

— Братството никога няма да се откаже така лесно. Докато не свършим онова, за което са ни наели, няма да ни оставят на мира. Мразя всичко, на което съм бил обучаван, но сега трябва да използвам уменията си, за да приключа с тази работа. И да започнем живота си отново. Заедно.

Арлийн хвана ръката му.

— Ние вече сме заедно. А сега на работа.

В четири следобед Дру за втори път този ден отиде в банката. Вместо собствената си бележка намери друга, в далеч по-императивна форма. Указанията бяха точни, ясни, професионални. Отдолу на листа имаше восъчен печат с пресичащи се сабя и кръст.

Този път бе сам. Когато излезе, тръгна по улицата, която го изведе на „Банхофщрасе“ — деловия център на Цюрих. Спря пред един цветарски магазин и се загледа във витрината. След миг Арлийн застана до него. Видя отражението й в стъклото. Бе вървяла след него откакто излезе от банката.

— Не видях нищо особено около теб — каза тя.

Това не означаваше, че никой не ги следи. Би било глупаво, ако не вземеха предпазни мерки. Смесиха се с тълпата от пазаруващи по търговската улица.

— Имаме послание — съобщи й Дру, но не й го показа. Не би и могъл. В стаичката в банката го бе накъсал на малки парченца, които бе пъхнал в джоба на панталона си. По пътя се бе отървал от тях, изхвърляйки ги в различни кошчета.

— Ако бележката наистина е от отец Себастиан — каза Дру, — той ни е определил среща довечера. За всеки случай е предвидил още две за утре, ако по някаква причина не успеем да вземем съобщението днес.

— Това е добре.

— Точно толкова, колкото може да се очаква от член на Братството.

— Къде е срещата? — с тревога запита Арлийн.

В един през нощта те приближиха един красив фонтан. От реката се вдигаше лека мъгла.

— Сигурно има и по-подходящи места за срещи — обади се Арлийн.

— Не така открити ли? — запита Дру. — Но от друга страна, ако някой ни следи, ще трябва да пресече моста. Доста късно е и наоколо няма жива душа, така че лесно бихме го забелязали.

Според инструкциите трябваше да бъдат на мястото на срещата в един и пет, но предварително им бе известно, че тя може да стане и половин час по-късно. Преди да отиде при тях, отец Себастиан трябваше да бъде сигурен, че никой не ги е проследил.

Половин час по-късно свещеникът все още не се бе появил.

— Нещо не ми харесва тази работа. Нека да опитаме да се срещнем утре, на второто посочено място и час. А сега да се махаме — предложи Дру.

Нямаше нужда да я уговаря. Арлийн тръгна, но не обратно към моста, а продължи по улицата от същата страна на реката. Дру вървеше след нея.

Мъглата почти се бе вдигнала. Двамата стигнаха до една слабо осветена уличка и минаха покрай някакъв ресторант, чиито прозорци бяха тъмни. Пред тях от странична алея изскочи мотоциклетист. Шумът от мотора бе толкова оглушителен, че Дру не чу колата зад тях. Обърна се, защото видя светлина от фарове. Автомобилът приближаваше. Дру накара Арлийн да се скрие в един вход и бръкна в джоба си, за да извади пистолет. Колата спря.

— Качвайте се. Бързо — нареди им отец Себастиан през отворения прозорец.

Те се подчиниха. Дру едва бе успял да затвори вратата, когато отец Себастиан натисна газта и потегли.

— Защо се забавихте толкова? — запита Дру. — Защо не дойдохте на срещата?

Отец Себастиан зави по една пресечка.

— Наблюдавах ви от един блок. Исках да изглежда така, сякаш срещата се е провалила, в случай, че ни следят. Изчаках, за да не може никой да ни засече.

Свещеникът бе облечен в тъмен панталон, тъмно яке с цип и тъмни шофьорски ръкавици. Пръстенът на лявата му ръка повдигаше ръкавицата на това място.

— Изненадан съм от бързината, с която намерихте съобщението. Оставихме го едва тази сутрин — каза Дру. — В Цюрих ли сте отседнали?

— Не. В Рим.

— Тогава как?

— След като ви предадох ключа от сейфа и паролата, оставих най-доверения си помощник в един манастир тук в Цюрих. Той проверяваше сейфа всеки ден. Телефонира ми веднага в Рим. Казах му да ви определи няколко срещи и дойдох с първия самолет тази вечер.

— Но след като помощникът ви е знаел за плановете ви…

— Точно така. Въпреки че му имам доверие, здравият разум ме накара да измисля тази хитрина. Благодарение на такива предпазни мерки Братството е оцеляло и е запазило тайната си през вековете. Освен това не бива да забравяме, че ви наех — един външен за нас човек, който няма друг избор, освен да ни помогне — точно защото имам основания да мисля, че между нас има предател.

Свещеникът даде газ, зави по друга уличка и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Никой не ни следи. Изглежда сме постигнали целта си. Искате ли да си направим една среднощна разходка?

Той подкара на север, към залесените хълмове извън града.

— Молбата ви да се срещнем е доста неочаквана. А от гледна точка на безопасността, направо неразумна. Какво искате? — отец Себастиан продължаваше да кара.

— Информация — отговори Дру.

— Не можехте ли да напишете въпросите си и да ги оставите в банката?

— И вашият помощник да разбере от какво имам нужда преди вас самия? Какви предпазни мерки щяхте да вземете след това?

— Разбирам.

— Освен това се случиха доста неща след срещата ни във Ватикана.

— Надявам се, че имате напредък.

— В играта са замесени и други хора.

— Кои са те? — обърна се рязко към него отец Себастиан.

— Ако знаех, нямаше да се наложи да рискуваме и да искаме тази среща. Имаме нужда от тези данни, за да разберем кои са.

— Обяснете — свещеникът отново се съсредоточи върху шофирането.

Дру започна разказа си с предположението, че кардинал Павелич е бил отвлечен от терористи.

— Все пак тероризмът беше по моята специалност — с горчивина каза той. — Но от проучването на отец Виктор разбрахме, че той не е разгледал тази възможност.

— Смятате, че изчезването на кардинал Павелич може да е първата стъпка от някакъв план за терор срещу църквата? Моите поздравления. Това не беше ми минавало през ума.

— Не знам дали съм на прав път. Но и други двама души се сетиха за този вариант — Дру му разказа за разговора си с Гато и как търговецът на оръжие, който вече нямаше достъп до по-специфична информация, го бе насочил към Медичи. — Но когато ние с Арлийн се канехме да го отвлечем, двама мъже ни изпревариха. Върнахме се при Гато, за да го разпитаме за тях, но във вилата му бе извършено истинско клане. Охраната бе избита. По тялото на Гато имаше следи от мъчения. Гърлото му бе прерязано.

— Значи предполагате, че двамата са принудили Гато да им разкрие онова, което е казал и на вас?

— Да. Мисля, че онези са го измъчвали, за да научат дали изчезването на кардинала не е дело на терористи. Мисля, че преследват същата цел. Искам да знам кои са.

— Опишете ги.

Дру се опита да си припомни какво бе видял, скрит в уличката, когато двамата бяха премахнали бодигарда и шофьора, а след това натикали Медичи в колата му. Нападението и отвличането бяха извършени много бързо — за не повече от двадесет секунди — но тренираната памет на Дру му помогна да си представи всичко отново, все едно че го гледаше на филм.

— И двамата бяха около четиридесетгодишни — започна той. — С шапки. Въпреки това успях да видя косата отдолу на тила им и покрай ушите. Единият бе рус, а другият — червенокос. Русият бе висок около метър и осемдесет, със загоряло лице, добре сложен, мускулест, като човек, който вдига тежести, широко чело и издадена челюст. Червенокосият бе по-висок, много слаб и блед. Бузите му бяха хлътнали. Лицето му приличаше на изстискан лимон.

— Хубава двойка — каза отецът. — Но тази информация не ми е достатъчна. Не виждам как моите хора ще могат да ги идентифицират. Рус юначага и бледолик червенокос. Не разбрахте ли какви са по народност?

— По моя преценка не бяха нито французи, нито испанци, нито италианци. Има и още нещо.

— Така ли?

— Да, бяха професионалисти. Нямам предвид само, че си изпипаха добре работата. Искам да кажа, че са от най-висока класа. Имал съм работа с мнозина като тях, но рядко съм срещал толкова добри. Не могат да бъдат такива специалисти и да не са известни в тези среди. Предполагам, че цветът на косата е достатъчен отличителен белег. Разпитайте вашите хора за професионални убийци от световна класа — единият рус, а другият червенокос. Освен това, ако не са италианци, трябва да са минали през някой граничен пункт. Проверете чрез хората си в Opus Dei в италианските служби за сигурност, Интерпол, ЦРУ. Сигурно наскоро са влезли в Италия. Може някой да ги е засякъл.

— Не е кой знае каква следа.

— Това е всичко, с което разполагаме. Всичко, с което вие разполагате — каза Дру. — Предавам ви случая засега, докато не изясните горните факти.

— Засега? Или направо се опитвате да се измъкнете? Не сте забравили сделката ни, нали? Ако ни помогнете, ще опростим греховете ви към нашата организация.

— Нищо не съм забравил. Искам само да ни оставите на спокойствие с Арлийн. Знам, че ако ви предам, никога няма да ни дадете такава възможност. Но как да ви сътруднича, ако нямам тази информация?

Отец Себастиан премисляше отговора си.

— Добре, засега случаят преминава в мои ръце. Проверявайте в сейфа всяка сутрин в десет и следобед в три.

Дру се облегна назад. Беше изтощен от разговора. Арлийн уморено го гледаше, седнала до него на задната седалка в тъмната кола.

— Ще се постарая скоро да ви отговоря — обеща отецът.

В зоопарка „Лангенберг“, разположен край живописен път югоизточно от Цюрих, посетителите можеха да видят най-различни диви животни — антилопи, мармоти, елени, глигани… Дру и Арлийн преминаха покрай каменисти и залесени хълмове и продължиха на юг по стръмно шосе, което ги изведе до връх Албис. Тук, от височина осемстотин метра, се откриваше чудесна гледка към долината. Освен всичко друго мястото позволяваше на отец Себастиан да прецени дали някой не бе ги проследил.

След десет минути свещеникът спря зад тях. Дру и Арлийн се качиха в колата му и той подкара надолу. Скоро отби в страничен път и погледна в огледалото. Бе изминал един ден от среднощната им среща. Небето бе облачно, имаше опасност да завали.

— Ледената висулка и Сет.

— Ледената висулка и…? — не чу Дру.

— Сет — повтори свещеникът. — Това са псевдонимите им. Признавам си, че не успях да науча кой знае колко за тях. Но веднага щом споменах за червенокос и рус, хората на Opus Dei в Интерпол ми съобщиха имената им. Чудя се как досега не съм чувал нищо за тях. Вероятно не са предприемали нищо против църквата. Не са терористи. И вие няма откъде да ги знаете.

— Нещо друго за тях?

— Много скъпо платени, отлично обучени, безмилостни. Не работят често, но когато се заемат с някой случай, винаги е нещо голямо. Експерти в укриването на местонахождението си. Никой не знае къде живеят.

— Естествено — каза Дру. — В противен случай щяха да им предявят обвинения.

— Едно от предположенията на Интерпол е, че използват по-голяма част от приходите си, за да си осигурят пълна анонимност. В този случай са направили няколко грешки. На летището са били засечени от фотокамери. Образите не са много ясни. Но в днешно време компютрите могат да направят чудеса. По този начин двамата са били идентифицирани на летището в Рим преди два дни. Пристигнали са от Канада. Поединично можеше и да не събудят интерес, но двамата заедно, в един самолет…

— Да. Привлекли са вниманието на наблюдаващите. Нямало е как да не ги забележат.

— Има и още нещо, което прави появата им заедно твърде странна. Казах ви, че псевдонимите им са Ледената висулка и Сет. И двата са твърде подходящи за убийци.

— Да, смъртта е ледена. А Сет е червенокосият египетски бог на подземния свят.

— А преди четиридесет години двама мъже със същите псевдоними са били смъртни врагове — добави отецът.

— Не е възможно! Преди толкова години онези, които видях, са били деца!

— Имах предвид бащите, чиито псевдоними са наследили техните синове. По време на Втората световна война Ледената висулка и Сет са били най-отявлените главорези на Хитлер. Всеки един от тях се е опитвал да надмине другия и да получи благоразположението на фюрера. И след краха на Третия райх двамата са останали съперници. На няколко пъти са влизали в смъртни схватки. Някои смятат, че е било заради жена. Нормално ли е синовете на двама съперници изведнъж да се помирят? И да пътуват в един самолет? Да си сътрудничат в отвличането да един търговец на информация? Това са фактите, привлекли вниманието на Интерпол. По-заплетено е, отколкото си мислех. Ледената висулка и Сет — съюзът им е твърде необичаен.

Небето притъмня. Започна да ръми. Отец Себастиан ги остави на връх Албис.

— Случаят отново става ваш — каза им той. — Не знам как ще използвате информацията, която ви дадох, но точно затова ви наех. Не искам да замесвам хора от Братството в разследването. Ако и занапред трябва да върша вашата работа, то за какво сте ми вие? Започвам да губя търпение — свещеникът ядосано се качи в колата и потегли.

Дру го проследи с поглед. Ситният дъжд приличаше на мъгла. По лицето му се стичаха капки. Двамата с Арлийн унило се качиха в колата, с която бяха дошли.

— А сега? Накъде? — осмели се да попита Арлийн. — Чувствам се съвсем безпомощна, въпреки онова, което научихме.

— Мисля, че трябва да се върнем в Рим — той се опита гласът му да прозвучи по-убедително. — Там, където е изчезнал кардинал Павелич, където е бил застрелян отец Виктор, където Сет и Ледената висулка са видели сметката на Гато, а навярно и на Медичи.

— Но каква е връзката между тези събития? — малко по-бодро запита Арлийн.

— Между синовете на елитните убийци на Хитлер и изчезването на кардинала ли? Не съм сигурен, че има такава, поне не пряка. Сет и Ледената висулка не са отвлекли кардинала, в противен случай нямаше да го търсят. Искат да разгадаят какво е станало, както и ние. Но защо, все пак? Какво им влиза в работата? Какво може да накара синовете на двама бивши нацистки убийци — при това бащите им са били врагове — да обединят усилията си в търсенето на изчезнал кардинал? Още от самото начало не догледахме най-важното. Кардиналът е ключът към загадката. Ние си го представяме само като едно църковно лице, заемащо висок пост, а не като човек. Кой е бил той? Не знаем нищо за него.

Дру запали двигателя и подкара надолу. След малко край него мина едно рено, шофирано от мъж, което се движеше в посока към Цюрих. Отблизо го следваше друга кола — фолксваген голф. Караше го жена, която се бе втренчила в реното пред нея и очевидно се стараеше да не го изпусне от погледа си. Дру бе сигурен, че никога преди това не ги е виждал, но изпита необяснима симпатия. Той караше след тях и така стигнаха в долината. Не знаеше накъде отиват, но те двамата с Арлийн трябваше да стигнат до летището на Цюрих и оттам да вземат първия самолет за Рим.

Сол намери място за колата в претъпкания паркинг на гарата в Цюрих. Чертите на лицето му бяха изопнати от преумора. „Май ми дойде твърде много. Трябваше да си поотпочина в пещерата“ — помисли си той. Събра сили, излезе от реното и го заключи. Продължаваше да ръми. Погледна към багажника, където бе открил автоматично оръжие, пластични експлозиви, три паспорта с кредитни карти към тях и шофьорски книжки на хората, които бяха наели колата.

„Не биха рискували да пренесат всичко това през швейцарската граница. Получили са нещата тук, след като са влезли в страната. Което означава, че не са действали самостоятелно. Имат свръзки и организация, която ги подпомага. Смятали са, че няма да се интересуваме от тях, а час по-скоро ще избягаме. Иначе щяха да изпратят някой след нас за всеки случай. Грешен ход“.

Ерика се приближи с фолксвагена. Сол се качи отпред до нея.

— На няколко пъти кривна волана — каза му тя. — Имаш много уморен вид. Целият си пребледнял. Не ти ли е добре?

— Да оставим това. Трябва да се обадя по телефона — закашля се той.

— А след това една дама има желание да се погрижи за теб.

— Ще ти припомня обещанието — усмихна се Сол. — Карай към езерото.

Можеше да използва някой от телефоните на гарата, но по навик избягваше да прави това, защото знаеше, че службите за сигурност често ги засичат. Когато минаваха по „Банхофщрасе“, той посочи една кабина.

— Предполагам, че е толкова безопасен, колкото и всеки друг уличен телефон.

Ерика спря.

— Продължавай да се движиш наоколо — нареди й той и слезе. Вдигна слушалката и пусна швейцарска монета.

Дрезгав глас му отговори на немски:

— Цветарски магазин „Цюрих“.

— Искам да направя важна поръчка. Моля, свържете ме с международния отдел.

— Работили ли сте досега с нас? Ще ни бъде необходим номерът на банковата ви сметка, за да извършим доставката.

— Той представлява едно име.

— По-точно?

— Ромул.

— Ще направя справка в компютъра и ще проверя дали служителят от отдела е тук — отговори след кратко колебание гласът.

— Кажете му, че съм открил един цветарски магазин, за който едва ли знае нещо.

— Сигурен съм, че ще прояви интерес, стига да мога да го намеря.

— Положително ще можете.

Сол погледна часовника си. След около четиридесет секунди чу друг глас, този път говореше на английски:

— Какви цветя искате да изпратите?

— Рози. Обаждам се от една телефонна кабина в Цюрих. Поръчката е за хлебопродавница „Блек Бред Бейкъри“ във Виена. Псевдонимът на моя приятел там е Покмарк. А това е номерът в кабината. Нямам възможност да звъня от друго място. Моля, да му предадете веднага да ми се обади. Кажете му, че искам да разговаряме за услугата, която иска от мен.

— Ще трябва да изчакате малко.

Сол знаеше, че онези бързо ще открият откъде се обажда и ще проверят дали наистина е този, за който се представя.

— Разбирам. Само направете така, че той все пак да ми се обади.

Сол затвори и погледна стъклото на кабината, по което се стичаше дъжд. Видя Ерика, която минаваше с фолксвагена и окуражаващо й махна. Остана да чака вътре. Стъклото се запоти от топлия въздух, който издишаше. Ерика продължи да обикаля около мястото.

След десет минути телефонът иззвъня. Той грабна слушалката. Отново се чу немска реч, но като че ли с американски акцент:

— Обаждам се във връзка с някакви цветя, които сте искали да ми изпратите.

— Говориш ужасен немски, Покмарк.

— А ти, както винаги, нарушаваш правилата. Обеща да не ни търсиш.

— Искам да обсъдим онова, което ми се случи съвсем наскоро във Виена.

— Нямаме нищо общо — бързо отговори Покмарк.

— Знам. Но открих кой има. Ще има да се чудиш. Сега ли да ти кажа или ще говорим от друг телефон?

Отсреща замълчаха.

— Ромул?

— Да, слушам.

— Наистина ли имаш с какво да ме изненадаш?

— Страхотно.

— Не искаш ли да наемеш стая в хотел? За наша сметка.

— Къде?

— Сигурно вече са намерили кабината, от която се обаждаш.

— Да, има един отвън, който стои там от пет минути. Сигурно му е доста студено на дъжда.

— Ще се опитам да ти се обадя довечера.

Оттатък затвориха. Сол излезе навън. Един мъж с прошарена коса бе застанал под стряхата на близката сграда, опитвайки се да се скрие от дъжда.

— Обичате ли цветя? — запита го Сол.

— Рози.

— Знаете ли някой приличен хотел наоколо?

— Разбира се — отговори мъжът.

Колата на Ерика се показа от ъгъла и приближи.

— О! Много е горещо!

— Трябва да се изпотиш, за да ти излезе настинката.

— Повече ми хареса както ме стопли снощи.

— Това ще оставим за после. А сега събличай всичко и влизай във ваната.

Той свали дрехите си и бавно се потопи в горещата вода. Тя му изтърка гърба. Докато го бършеше, той й се усмихваше.

— Хайде, изпълни обещанието си.

— Скоро ще имаме посещение — поклати глава тя.

Той направи гримаса.

— Освен това имаш нужда от сили. Трябва да си хапнеш.

Бяха направили поръчка да им донесат вечерята в стаята. Сол тъкмо се облече и на вратата се почука. Попита дали им носят вечерята. След като получи положителен отговор, отвори вратата. Лицето на келнера, който влезе с количка в стаята, бе покрито с белези от шарка.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Покмарк и затвори вратата. — Поръчах ядене за трима. Не съм хапвал нищо от закуска.

— Всичко е за сметка на фирмата — каза му Сол.

— Точно така. И всички ние се надяваме, че онова, което предлагаш, си заслужава нашето гостоприемство.

— Нямаше да се обадя, ако не мислех така. Дори ще надмина очакванията ви.

Преди пет минути Сол изпитваше глад, а сега изобщо не му се поглеждаше към блюдата върху масичката.

— А това сигурно е Ерика — каза Покмарк. — Досега не съм имал удоволствието да се запозная с вас — той стисна ръката й и наля три чашки кафе. Нито Сол, нито Ерика се докоснаха до техните. Покмарк опита неговото.

— А сега, да видим как стоят нещата. Имахме някаква уговорка. След това пренебрегнахме факта, че нарушихте обещанието да живеете далеч от цивилизацията. В замяна предложихте да ни направите някаква услуга. Но за да имаме максимална полза от вас, ние ви помолихме да не се обвързвате нито с нас, нито с което и да било друго разузнаване. Трябваше да бъдете съвсем независими. Можете ли да твърдите, че обаждането ви днес не е в нарушение на обещанието? Постоянно следим да не ни подслушват, но човек никога не може да бъде напълно сигурен. Възможно е някое разузнаване вече да знае за вашето обаждане. Казал си псевдонима си. Но съществува вероятност… не много голяма, но не и за пренебрегване, да е бил дочут от нечие неприятелско ухо. Подложил си на риск характера на задачата, която искахме да ти възложим.

— Мисля, че вече съм си изпълнил задължението.

— Трудно ми е да си представя как точно е станало — Покмарк отпи глътка кафе.

— Като достигнах до информация, с която вие не разполагате.

— Това го чух и по телефона. Бъди по-точен. От какъв характер е?

— Разговорът ни подслушва ли се?

— Говорим насаме.

— Разбира се. Но дали всичко казано се записва?

— Предполагам, че ще поискаш да ме претърсиш — вдигна рамене Покмарк. Извади миниатюрен магнетофон от джоба на бялото си сако и го постави на масичката до леглото. Сол чуваше въртенето на ролките въпреки разстоянието, което ги делеше.

— Само толкова? — запита Сол. — Няма ли безжичен предавател? — и се запъти към количката.

— Стига вече. Остави. Ще повредиш механизма — каза Покмарк. Повдигна бялата ленена покривка и под нея се показаха микрофон и мощен предавател на долния рафт. — А сега доволен ли си?

— Да. Искам разговорът ни да носи официален характер. Шефовете ти да знаят всичко. За да избегнем недоразуменията.

— И ние искаме същото, повече от всичко друго.

— Трима мъже се опитаха да ме убият.

— Да, във Виена. Бях там, спомням си.

— Не само във Виена.

Покмарк остави изненадан чашата си.

— Но и тук, в Швейцария — продължи Сол. — В планините. На юг от Цюрих. Предполагам, че бяха същите трима. Бях принуден да ги елиминирам.

— Бедничките.

— В мен са пръстените им.

— Повтори!

— Техните пръстени. Ще ви ги дам, ако стигнем до някакво споразумение. Това ще бъде услугата, която ви дължа. Ще изпълня моята част от сделката.

— Почакай, почакай — изненада се Покмарк. — Да проумея по-добре какво искаш да кажеш. Ще ми покажеш някакви пръстени и с това ще изпълниш задължението си към нас?

— Освен тях и автоматични оръжия, пластични експлозиви и фалшиви документи. Сигурен съм, че ще ви харесат. Принадлежат на разузнаване, за което никой нищо не знае.

— Не говори глупости — засмя се Покмарк.

— Е, добре тогава. Изключи магнетофона, изкарай количката навън и ни дай пет минути, за да изчезнем оттук.

— Пет минути? Няма да успеете. Но като ти казах, че говориш глупости, това не означаваше, че не искам да ги чуя.

— Не само да чуеш. Но и да приемеш условията ми. Ще ти дам пръстените. Ще ти кажа къде съм паркирал колата. Но с това задължението ми към вас свършва. Не искам опашка след себе си.

— Ще трябва да обсъдя предложението — колебаеше се Покмарк.

Телефонът иззвъня.

Сол очакваше обаждането, но Покмарк скочи изненадано.

— Нашите предани слушатели — каза Сол. — Да видим какъв е рейтингът ни.

Покмарк вдигна слушалката. Само кимаше и угоднически повтаряше: „Да, сър. Разбира се. Щом искате, сър.“ Затвори слушалката.

— Е, Ромул, дявол да те вземе! Казвай каквото имаш за казване! Ако си заслужава, ако наистина не ни е известно, както твърдиш, печелиш. Подчертавам условната форма. Не се опитвай да ни разиграваш. И помни, че бихме могли да използваме и медикаменти, за да получим същата информация.

— Да, но с медикаменти ще получите само отговори на въпроси, а вие не знаете какво да питате.

С периферното си зрение Сол наблюдаваше Ерика, която бе седнала на леглото, а в скута си под одеялото стискаше пистолет.

— Освен това, ще загубя твърде много.

— Пръстените — протегна ръка Покмарк.

Сол ги извади от джоба си и ги пусна в шепата на Покмарк.

— Сабя и кръст?

— Религия и насилие — отговори Сол. — Рубинът се повдига. Отдолу има тайник.

Покмарк го отвори. Примижа с очи, като видя жълтата капсула.

— Отрова ли е?

— Да си виждал някога подобно нещо?

— Да, всеки ден.

— Бяха истински дяволи. Толкова добре обучени убийци.

— Но това едва ли ще е достатъчно, за да те освободим от задължението ти към нас — поклати глава Покмарк. — С нищо не си доказал, че зад тях стои нова разузнавателна мрежа.

— Да съм споменавал думата „нова“? Погледни инкрустацията. Средновековен мотив. Мисля, че е създадена много отдавна.

— И никой не е чувал за тях? Странно.

— Ще ви дам възможност да ги разкриете — и Сол написа регистрационния номер на колата, който бе запомнил наизуст. Подаде листчето на Покмарк. — Черно рено. Модел от миналата година. На паркинга пред гарата. Автоматичните оръжия, пластичните експлозиви и фалшивите документи са в багажника. Съмнявам се, че ще откриете някакви отпечатъци от пръсти. Тези мъже обичат да носят ръкавици. И все пак, трябва да са оставили някакви данни при наемането на колата.

— Щом разполагат с фалшиви документи, това няма да ни отведе до никъде.

— Престани да се правиш на глупак — Сол не предполагаше, че ще избухне така. — За да наемат кола, им трябва кредитна карта. Дори да е с фалшиво име, все някой трябва да плати сметката. Парите трябва да дойдат от конкретно място.

— По-спокойно.

— Не съм обещал да търся отговорите на тази загадка! Казах ви точно това, за което говорихме по телефона. Какво сега? Приключих ли с вас или не? Кажи на шефовете си да отговорят! Запиши си всичко! Искам уговорката да се спазва! А най-вече искам да открия бащата на Ерика и да видя отново сина си!

Един етаж по-долу Галахър се бе разположил край тясна дълга маса и гледаше как се въртят ролките на магнетофона, свързан с радиопредавател. Той бе шеф на ЦРУ за Австрия. Срещу него седеше нисък мъж с нежна кожа и добре оформени нокти на ръцете — шефът на ЦРУ за Швейцария.

Костюмът на Галахър бе доста измачкан от пътуването в самолета, с който дойдоха от Виена заедно с Покмарк. Откровено казано Галахър нямаше власт на чужда територия. Но Ромул бе настоял да разговаря с „Виенската хлебарница“, а не с цветарския магазин в Цюрих. Освен това споразумението с Ромул бе сключено във Виена и обстоятелствата налагаха Галахър да участва в играта, независимо от мнението на стоящия срещу него шеф. А изглежда и той нямаше нищо против.

— Какво ви е мнението? — запита Галахър от уважение към домакина си.

Лицето на цюрихския шеф придоби сериозно изражение.

— Всъщност, това не е от нашата компетенция. Ленгли трябва да каже.

— Като се базира на нашето мнение — допълни Галахър. — А вие лично какво мислите?

— Бих искал да видя тези пръстени и колата.

— Но не това предлага Ромул. Той иска да решим преди да сме прегледали колата.

— Той едва ли ще има думата. Какво би станало, ако разследването не доведе доникъде и му кажем, че все още ни е длъжник?

Галахър го изгледа с раздразнение:

— Никога не сте работили с Ромул, нали?

— Не. Но какво значение има? Знам всичко каквото трябва за него. Само неприятности създава.

— Той е човек с характер. Във Виена сключихме сделка на добра воля. Сигурен съм, че е открил нещо, с което ни прави исканата услуга.

— Открил е? В минало време? — озадачи се шефът за Швейцария.

— Да. И сега очаква ние да изпълним обещанието си. А ако го разиграваме, ще откаже да ни сътрудничи.

Другият разтвори ръце.

— За което ще го накажем за назидание на всички, които решат да ни създават неприятности. Наистина не виждам какъв е проблемът.

На Галахър му се искаше да удари с юмрук по масата, но се въздържа и отговори със спокоен глас.

— Позволете да ви обясня. Аз съм работил с Ромул и познавам начина му на мислене. Той е много проницателен и предпазлив. Сигурен съм, че не ни каза всичко. Запазил е нещо в резерв, като тактика за продължаване на преговорите.

— Значи трябва да се преструваме, че приемаме условията му, докато не разкрие каквото знае.

— И после? Последиците могат да бъдат катастрофални. Ако се наложи да наемем някого за определена задача, няма да има доверие в нас. Трябва да кажем ясно „да“ или „не“ на Ромул. Може сведенията му и да не ни вършат много работа. Но имаме нужда от него.

— За да получим онази информация, която не ни е дал все още? За разлика от вас аз се съмнявам, че има такава.

Галахър отново си наложи да запази спокойствие.

— Чуйте ме. Ромул се забърка във всичко това, защото тъстът му е изчезнал. Двамата с жена си искат да разберат какво се е случило. Засега твърдят, че са попаднали на разузнавателна мрежа, за чието съществуване никой не знае. Ако наистина има такава, тя е замесена в изчезването на тъста му. Всичко, което Ромул узнае за тях, ще бъде свързано с онова, което ние искаме да научим. Трябва да му помогнем, а не да му се противопоставяме. И така, докато търси тъста си, без да иска ще работи и за нас.

Галахър бе изненадан от реакцията на колегата си. Беше съгласен.

— Да, докато търсят липсващия баща, ще попаднат и на непознатата мрежа. Разбирам ви добре. Наистина трябва да го насърчим в издирването му. Но възниква едно усложнение. Ние искаме той да ни свърши някаква услуга. Ако го оставим да продължи разследването си, свързано с непознатата мрежа, в случай, че тя е замесена в изчезването на тъста му, ние ще му помагаме. Ние ще вършим нещо за него, вместо обратното — очите на швейцарския шеф блестяха. — Той в действителност е много хитър. Намерил е начин да обърне ситуацията в негова полза, да ни накара да му помагаме.

Докато той набираше номера на Ленгли, Галахър взе друг телефон и се обади в стаята на горния етаж.

— Свържи ме с Ромул. Галахър на телефона. Намирам се в хотела. Слушах с интерес. В момента се опитваме да се свържем с Ленгли, за да разберем дали ще приеме условията ти. Но разбери, ние можем само да му дадем нашето мнение. Ленгли ще има решаващата дума.

— Разбира се.

— Това е жест на добра воля — продължи Галахър. — Обещавам ти да направя всичко, което зависи от мен, за да те подкрепя. Но имам нужда от още информация. Ти не каза всичко. Сигурен съм в това. Подскажи ми още нещо, което да наклони везните в твоя полза.

— Обещаваш ли?

— Имаш думата ми. Може да съм те използвал, но никога не съм те лъгал. Говори.

— Тримата, които носеха тези пръстени — Ромул се колебаеше. — Мъжете, които убих…

— Какво още ще ми кажеш за тях?

— Мисля, че бяха свещеници.