Мисията „Нощ и мъгла“

Между мравояд и куче

Ледената висулка — вече така наричаше себе си Пендълтън, след като реши да приеме прякора на безследно изчезналия си баща, беше бесен и решен на всичко. Той караше по тесния черен път колата, която бе взел под наем, устремен към целта си. Видя алея, посипана с чакъл, която водеше към ширнала се ливада на склона и къща, построена на една скала над реката. Не се отби, а продължи по черния път, премина по метален мост над реката, а след още пет километра отново тръгна наляво. От двете страни на пътя се виждаше израсла до височината на коляното царевица. Зави още два пъти наляво и се върна обратно на пътя. Спря на два километра от набелязаната цел, скри колата в обрасла с бурени ливада, заобиколена от дървета встрани от пътя и продължи нагоре към къщата на хълма пеша през гората.

Беше облечен с топли връхни дрехи и ботуши, каквито носеха обикновено лесничеите. Беше ги купил в Милтън, град, разположен по магистрала 401, на половината път между летището на Торонто и този тучен селскостопански район близо до Кичънър. Не бе посмял да пренесе пистолет през митницата, нито да си купи някакво оръжие в магазин за спортни стоки, защото канадските закони за търговия и носене на оръжие бяха много строги. Във всяка друга страна в Европа, Африка или Южна Америка би могъл лесно да отиде до някое от многобройните си скривалища и да си вземе нужното му оръжие или пък да си купи на черния пазар. Преди седем години бе изпълнявал някаква задача в северната част на Онтарио, но за много кратко време и не бе успял да завърже връзки с търговците на оръжие.

Рискуваше много, отивайки на тази среща, но се налагаше. Той трябваше да открие баща си. Тръгна още по-уверено през гората. Слънцето не проникваше през гъстите корони на дърветата. Меката глинеста почва поемаше тежестта на тялото му и правеше предпазливите му стъпки съвсем безшумни. Стигна до края на гората и спря, като се прикри в гъстите шубраци. Пред себе си видя висока до кръста телена ограда. Зад нея се простираше добре поддържана ливада, която свършваше с тенис корт, а до къщата, разположена на хълма, имаше басейн.

Слънцето залязваше зад имението. Само след няколко часа щеше да падне мрак. Той се загледа към хълма, но не видя никакви хора. Малко по-рано, когато мина покрай къщата, бе видял две паркирани пред нея коли, което означаваше, че е обитаема. Не бе забелязал алармена система. Нямаше нито видеокамери по дърветата наоколо, нито пазачи, нито ръмжащи кучета. Оградата не бе солидна, а вратата бе оставена отворена.

Въпреки натрапващата се незащитеност на мястото, Ледената висулка не се съмняваше, че е стигнал до крайната си цел. Преди да тръгне от Австралия бе отишъл до сейфа, който държаха с баща си. Надяваше се, че той е успял, макар и в бързината, да остави някакво съобщение с обяснение за внезапното си изчезване. Бе намерил оръжието, документите и парите, които бяха скрили там, но със свито сърце установи, че няма бележка. Все пак, сред документите бе изровил един лист с подробно описание на мястото на срещата. Указанията бяха много точни, като бе посочено отклонението от магистрала 401, номера на второстепенния път и бе споменато за сивата хрътка, изрисувана на пощенската кутия на входа. Ледената висулка кимна с глава. Това нямаше къде другаде да бъде, но бе силно озадачен от очевидната липса на охранителна система.

Вгледа се в телената ограда пред себе си. По коловете, на които бе закрепена, не се виждаше изолация. Жиците бяха ръждясали. Ако по оградата течеше ток, то къде минаваха жиците? Каквато и да бе алармената система, нямаше връзка с нея.

„Дали пък под тревата няма детектори на натиск?“ — мислеше си той. Загледа се в нея. Виждаха се едва забележими следи от гуми. Бяха от голяма косачка, която със сигурност тежеше повече от човек. Би трябвало всеки път, когато косят тревата, да изключват алармената система, а това означаваше имението да остане незащитено. Който искаше да влезе незабелязано можеше да го направи, докато косяха тревата. Ако имаше детектори на натиск, то те биха могли да бъдат заровени единствено в някакъв дървесен пояс от вътрешната страна на оградата, където нито косачите, нито големи животни биха могли да ги задействат. Но не се виждаше и следа от подобно нещо. Ако все пак имаше такива детектори, то те бяха някъде горе на хълма около къщата.

Скоро щеше да разбере. Слънцето залезе зад хълма и мракът постепенно започна да се сгъстява, докато падна нощта. А тя бе негов приятел.

В къщата светнаха лампи. Включиха два прожектора — пред входа и отстрани. Ледената висулка отново се зачуди. Ако има алармена система, би трябвало да поставят повече светлини отвън. А може би оскъдното осветление целеше да заблуди евентуалните нападатели и да остави впечатление, че къщата не е защитена. Това предположение не бе много вероятно.

Изправи се иззад храстите, готов да прескочи оградата. Но застина на място, когато изведнъж видя фарове на кола по хълма. Чу ръмжащия двигател. Светлините се насочиха по алеята, посипана с дребни камъчета, извиха към черния път пред имението и изчезнаха в мрака. Известно време се чуваше шума от двигателя, но и той заглъхна. Останаха да пеят само щурците.

И все пак горе бе забелязал две коли. Имението едва ли бе останало без обитатели. Покачи се на оградата, скочи върху тревата и приклекна, без да се движи, като се опитваше да разбере дали нещо не го заплашва. Изчака пет минути в тази поза, след което започна да се изкачва предпазливо нагоре, като периодично спираше и се оглеждаше в мрака. Тридесет минути по-късно стигна очертанията на игрището за тенис горе на хълма. Уморен от предпазните мерки, които трябваше да взема срещу евентуалната алармена система, Ледената висулка зави покрай плувния басейн, в чиито спокойни води се отразяваха светлините от къщата. До басейна имаше малка постройка, вероятно съблекалня. Мина зад нея и хвърли поглед към гаража вдясно, всички пет клетки на който бяха затворени. Премести се и погледна вляво към паркираната пред имението кола. Беше черен кадилак. След това се загледа към къщата.

Тя представляваше висока постройка с комини и фронтони. Покрита с плочи пътека водеше към затворена входна врата във френски стил; зад прозорците на осветена стая се забелязваха книги и картини по стените. Той се изопна напрегнато, когато забеляза някакъв мъж да се разхожда вътре. Бегло отбеляза, че непознатият бе добре сложен, на средна възраст, облечен в син спортен костюм. Изглежда бе сам.

Ледената висулка се загледа в прозорците на останалите стаи. Повечето тънеха в мрак. А в онези, които светеха, не се виждаше никой. Тъй като не видя никаква охрана, притича от малката къщичка до басейна. Мина по алеята за коли и се прикри зад циментовата балюстрада, с която бе оградена пътеката, водеща към къщата. Започна да изучава обстановката пред себе си. Изведнъж си даде сметка, че точно по тази пътека, която се извиваше покрай фасадата и вероятно продължаваше и отзад, би трябвало да бъде разположена единствената алармена система, от която имението имаше нужда. Никой не би могъл да проникне вътре, без да мине по плочите, а те не бяха свързани помежду си с циментова замазка. Светлината на големите стъклени врати във френски стил бе достатъчна, за да се види, че бяха оградени с пясък. Пясъкът бе посипан и по самата пътека. Но защо собственикът на това имение, на стойност най-малко милион, ще пести пари от настилката на входната алея? Защо ще остави плочките да се засипват с пясък, след като така се грижеше за всичко останало? Отговорът бе ясен. Защото всеки отделен камък бе поставен върху детектор на натиск. Щом някой стъпеше върху която и да е от тях, алармата щеше да се задейства.

Поогледа се вляво и вдясно, като се надяваше да види някое дърво, клоните на което можеха да му послужат да се прехвърли вътре през прозорците на горните етажи. Като не видя такова, реши да потърси барака за градински принадлежности, откъдето да вземе стълба. Щеше да постави единия й край върху балюстрадата, а другия да закрепи на перваза на някой от тъмните прозорци, като изпълзи по нещо като мост над опасните плочи.

Започна да пристъпва назад.

— Значи се досети — чу внезапно глас зад гърба си.

Ледената висулка се извърна.

— За пътеката — гласът бе равен, писклив, безизразен. Идваше отляво, от отворения прозорец на кадилака, паркиран пред къщата. — Надявах се, че ще се досетиш. Не бих искал репутацията ти да се окаже преувеличена и да не се покрива с възможностите ти.

Ледената висулка се приготви да бяга.

— Не съм ти враг — вратата на кадилака отдясно на шофьора се отвори. От нея излезе висок мъж с малко мафиотски вид. — Виждаш, че открито се показвам. Няма да ти сторя нищо лошо.

Мъжът застана под светлината на прожектора пред къщата. Протегна напред ръце. Бе облечен в сив костюм. Лицето му бе слабо, имаше остър нос и тънки устни, а веждите му бяха толкова редки, че почти не се забелязваха. Червеникавата му коса силно контрастираше с бледата му кожа.

Входната врата се отвори.

— Той тук ли е? Пендълтън, ти ли си? — мъжът в спортния костюм протегна ръка към стената и завъртя някакво копче, с което вероятно изключи алармата, преди да стъпи на пътеката.

— Пендълтън? Ледената висулка?

Без малко Ледената висулка щеше да се хвърли в мрака към басейна. Вече почти си представи как тича по склона и прескача оградата, но…

Вместо това събра кураж и отговори:

— Не. Не е Ледената висулка. Аз съм неговият син.

— Да, синът му! — потвърди мъжът от пътеката. — А онзи там — той посочи към кадилака, — е Сет, по-точно неговият син. Аз съм Холоуей, син на Художника.

Псевдонимът „Художник“ означаваше нещо за него, но при споменаването на „Сет“ го пронизаха тръпки. Втренчи се в слабия, с каменно лице блед мъж, застанал до кадилака. Очите му бяха сиви като сивия костюм и дори на тази светлина си личеше, че са абсолютно безизразни.

Нито Холоуей, нито Сет бяха от значение в случая. Имаше нещо по-важно.

Ледената висулка тръгна по пътеката към Холоуей.

— Къде е баща ми?

— Не само вашият — отговори му Холоуей. — А и моят?

— И моят също — обади се Сет.

— Точно затова ви чакаме.

— Моля?

— Да дойдете тук, за да ни помогнете да открием нашите бащи — обясни му Холоуей. — Вече си мислехме, че никога няма да дойдете — той посочи с ръка към къщата. — Да влезем вътре. Чака ни дълъг разговор.

След като влязоха в кабинета, Холоуей затвори входната врата, спусна завесите и включи алармената система, като натисна копчето на стената. На нея беше закачена картина.

— На баща ми е — осведоми го Холоуей.

Навсякъде по стените висяха подобни колоритни пейзажи.

— Чувал съм, че е бил талантлив, но не бях виждал творбите му.

— Няма и къде. Някои от ранните му произведения са били откраднати, други — унищожени. В последствие, за да не го разпознае някой, макар че картините му биха могли да се видят единствено в тази къща, премина от темперни към маслени бои, а освен това промени и стила си. А вие какво възнамерявахте да правите? Да ме нападнете ли? — обърна се Холоуей към Ледената висулка. Уважението, с което разказваше за баща си, бе заменено от учудване.

— Трябваше да проверя дали мога да ви имам доверие — отговори Ледената висулка.

— Да ми имате доверие ли? Точно в този случай Сет и аз сме единствените, на които можете да се доверите безрезервно.

— Трябваше да разбера каква е тази работа с Кеслер.

— Той дойде при вас в Австралия.

— Знам много добре! Срещнахме се там! — потвърди Ледената висулка. — Но веднага след това той изчезна. А също и баща ми. Дали Кеслер не служеше само за отвличане на вниманието, за да ме отдалечи от баща ми и да улесни неговите похитители?

Холоуей разтвори ръце в недоумение.

— Той така и не се върна от Австралия. Беше човек, на когото имахме доверие. Сигурно сте успели да го прецените на тази среща. Щом се захванеше с нещо, не се отказваше лесно. Затова, когато не се върна и изчезна…

— Предположихте, че е мъртъв?

— Да. По всяка вероятност, да.

— Значи или някой е узнал за срещата ви, или вътрешен човек от групата го е предал.

— Не. Взех всички необходими мерки — убедително каза Холоуей. — Повярвайте ми, в тази къща е невъзможно да се постави скрит микрофон. А и не мога да си представя, че някой от нас би могъл да предаде собствените си интереси. Имам и други съображения.

Ледената висулка повдигна учудено вежди.

— Когато свикахме тази среща, вашият баща и този на Сет бяха единствените членове на групата, които все още не бяха изчезнали — осведоми го Холоуей. — Изпратихме и на двамата съобщения — да подчертаем опасността, да ги убедим… и вас също… да се присъедините към нас. За нещастие бащата на Сет бе изчезнал малко преди сигналът да стигне до него. Тогава остана само вашият.

Ледената висулка се втренчи в него.

— Продължавайте.

— Ако враговете ви вече са се готвели да заловят баща ви, а същевременно са узнали и за идването на Кеслер, може да са се поддали на изкушението да хванат и него, като са се надявали, че още не е успял да ви предупреди и двамата.

Ледената висулка поклати отрицателно глава.

— Но Кеслер изчезна почти по едно и също време с баща ми. Ако са искали да предотвратят срещата ни, за да не ни предупреди, трябвало е да заловят първо него. Не, сигурно са имали друга причина да хванат и Кеслер.

— Сега ми хрумват поне няколко обяснения на случилото се. Може би целта им е била да заподозрете — точно както и сте направили — че Кеслер е виновен за изчезването на баща ви. За да ви настроят против нас. Възможно е да са искали да ви накарат да осъзнаете, че никой, дори синовете, не са в безопасност. Да заживеете в страх. И за своя живот.

— Предполагаме, че искат да ни отмъстят като приложат методите, посочени в „Нощта и мъглата“ — каза Сет.

Като че ли някой стегна в менгеме гръдния кош на Ледената висулка.

— Да, най-жесток терор — потвърди Холоуей. — Искат да накажат не само главата на семейството, но да внушат страх и на нас, техните деца, да ни измъчват, като ни държат в пълно неведение за това, което е станало с родителите ни, което винаги може да се случи и с нас.

— От поколение на поколение — направи гримаса Ледената висулка. — Отмъщението няма край.

— Този път ще има. Гарантирам — каза Сет. Това бе произнесено със съвсем равна интонация, въпреки изразеното възмущение.

Този силен контраст накара Ледената висулка да потрепери. Червеникавата коса, бледото, изпито и безизразно лице на Сет имаха такъв хипнотичен ефект върху него, че едва успя да отдели поглед от тях и да насочи вниманието си към Холоуей.

— Защо бяхте толкова сигурни, че ще дойда, та дори ме чакахте?

— Знаехме, че нямате друг избор. Когато Кеслер не се завърна, разбрахме, че мисията му се е провалила. Нито той, нито вие се отзовахте на следващите ни съобщения. Колкото и да не ни се искаше да е вярно, стигнахме до заключението, че и вашият баща е изчезнал, а може би и вие. Предположихме, че ако сте жив, няма да се спрете пред нищо, докато не откриете баща си. Накъде щяхте да се насочите най-напред? Тук при нас. На мястото на срещата, на която не дойдохте, при групата, която бе изпратила Кеслер при вас. Нима имахте друг ориентир?

— Надявам се — допълни Сет със сух и равен глас, — че няма да имате нищо против да работите заедно с мен.

Повече обяснения не бяха нужни. Ледената висулка отлично разбра за какво става дума.

Бащите им някога са били хората, от които е треперела цяла Европа. Въпреки че ги е свързвала обща цел, между тях е съществувало съперничество, което граничело понякога с враждебност. Единият непрекъснато се е стремял да надмине другия по пътя към успеха, защото предимствата от това да бъдеш любимец на шефа си, били значителни. По-късно и двамата се влюбили в една и съща жена, а когато тя избрала бащата на Ледената висулка, а не на Сет, професионалното съперничество се превърнало в личен въпрос. Ревността от страна на бащата на Сет се изродила в омраза. Конфликтът между тях се задълбочил след провала на каузата, на която посветили живота си. В последствие започнали работа към разузнаването, но често се оказвали на противоположни страни, което било допълнителен повод за омраза. Когато излезли в пенсия, те се установили да живеят в различни точки на света — единият в Австралия, другият в Южна Америка. Бащата на Ледената висулка никога не сваляше тениската, с която ходеше дори и на плажа, на техния Бонди Бийч в Сидни, за да не се видят двата белега от огнестрелни рани, получени от неговия противник.

А сега Ледената висулка стоеше пред сина на най-големия враг на баща си. Видът на слабия мъж с бледо, сурово лице, облечен в сив костюм, го караше да настръхва. Дори и в псевдонима „Сет“ се криеше нещо свръхестествено. Сет бе египетски бог на пустинята, на опустошението, на сушата, на хаоса, на мрака и разрушението. С червена коса, също като на стоящия пред него мъж. И с бледа кожа. Но най-често го изобразяваха като някакво странно чудовище — с тяло на сива хрътка, зурла като на мравояд, квадратни уши и разцепена опашка.

Богът на смъртта.

Сет. Идеалният псевдоним за убиец.

„А моят? Ледена висулка?“

Сет му подаде ръката си.

— Моят баща много е обичал майка ви.

— Баща ми винаги съжаляваше, че не са могли да бъдат приятели — кимна Ледената висулка.

— Но ние можем. Ако не приятели, то поне съюзници, свързани от обща цел.

Ледената висулка чувстваше, че Сет никога не би могъл да се сприятели с когото и да било. Но това не беше важно. Не бяха влизали в пряк конфликт, а в момента имаха причини да се съюзят. Ако двамата обединяха своите умения, никой не би могъл да им се противопостави. Щяха при всички случаи да победят — или като намерят бащите си, или като отмъстят за тях.

Ледената висулка пое сухата студена ръка. След това отново се обърна към Холоуей.

— Какво предлагате за начало?

— Да потърсим общото за всички, общия знаменател. Нашите бащи не се срещаха един с друг. Вярно е, че поддържаха някаква връзка помежду си, за да могат да си помагат, ако усетят, че нещо ги заплашва, но полагаха големи усилия да не смесват предишния си живот с настоящия. Бяха се установили на хиляди мили един от друг. Въпреки всичко враговете им успяха да ги открият.

— Нищо чудно — обади се Ледената висулка. — Трябвало е да открият само един от тях и да го упоят с лекарства, за да разберат къде са останалите. Баща ми винаги се тревожеше от това споразумение за взаимна подкрепа между тях.

— Но съществуваше разумно ограничение — обади се Холоуей. — За да се предпазят от опасността, за която говорите, всеки член на групата знаеше местонахождението само на един човек. Например вашият баща не знаеше къде е бащата на Сет. Ако врагът е проследил някой от тях и го е принудил да говори, той е узнал адреса само на следващия и така е трябвало да ги обикаля един по един.

— Не е станало по този начин — каза Сет.

Холоуей потвърди.

— Някои членове на групата са изчезнали почти по едно и също време. Освен това остава въпросът как е бил открит първият от тях, който изчезна? Не, не мисля, че са се издали един друг — каза Холоуей с пресипнал глас. — Получили са сведения за тях от външен човек.

— Откъде?

— Казах ви — да търсим общия знаменател. Имало е един човек, който е бил в течение на всичко. Малко по-различен от останалите членове. Свещеник. Кардинал Павелич.

Ледената висулка изведнъж си спомни, че последното, което му каза Кеслер в Сидни, бе: „Кардинал Павелич! Също е изчезнал.“

— Ако открием какво се е случило с кардинала, ще разберем и за баща ми — каза Холоуей — и за вашия, и…

— За моя — добави Сет. — Както и за всички останали.

Ужаси, ужаси

Виена.

Сол бе застанал почтително назад, хванал Кристофър за ръката, докато Ерика мрачно разглеждаше дневната на баща си. Апартаментът заемаше втория етаж в триетажна кооперация, разположена на тиха уличка недалеч от река Дунав. Денят бе сив поради поройният дъжд, стаята — мрачна, та се наложи Миша Плец да запали лампите, въпреки че бе рано следобед.

Мебелировката бе семпла — един люлеещ се стол, канапе, малка масичка, обикновен тъмен килим, няколко снимки на Ерика, Кристофър и Сол. Сол не видя нито радиоапарат, нито телевизор, но имаше претъпкана с книги библиотека — главно биографии и исторически книги, както и няколко лампи за четене. Ако съдеше по скромната обстановка, човек не би казал, че бащата на Ерика, който бе работил за Мосад, е получавал добра пенсия от Израел. Като се добавеха и дивидентите от няколко скромни вложения, баща й би могъл да си позволи много и далеч по-хубави вещи. Но след смъртта на жена си преди пет години Джоузеф Бернщайн се бе освободил от нейните принадлежности и бе предпочел да живее съвсем аскетично. Единственият разкош, който си позволяваше, бе чашата горещ шоколад сутрин и следобед, който пиеше в едно кафене край Дунав. А също и пушенето на лула, ароматът на която бе попил в мебелите и стените на апартамента. Самият Сол никога не бе пушил — Елиът му бе забранил. Но изтънченият аромат приятно погъделичка ноздрите му.

Въпреки че не се виждаха снимки на бащата на Ерика, Сол си припомни високия, набит, наближаващ седемдесетте мъж, леко прегърбен, с гъста бяла коса, която никога не стоеше сресана, рошави бели вежди и дълъг около два сантиметра белег отдясно на острата му брадичка. Никога не бе отварял дума за белега сам, а ако някой го запиташе, най-много да му отговореше с една дума — „Минало“, без да дава никакви обяснения. И нея едва едва промърморваше, а сивите му очи зад очилата придобиваха тъжно изражение.

Сол от време на време ободряваше сина си, като го потупваше по гърба и гледаше как Ерика бавно мести поглед върху предметите в стаята.

— Разкажи ми отново — помоли тя Миша.

— Преди четири дни — тъжно въздъхна той — Джоузеф не отишъл в кафенето, където сутрин пиел горещ шоколад. Собственикът не обърнал внимание, но следобед той отново не се появил. А баща ти ходел най-редовно, по два пъти на ден, дори и когато не се чувствал съвсем добре.

— А това му се случваше много рядко.

— Да, здравеняк.

— Човек на навика — намеси се Сол.

Миша го наблюдаваше с интерес.

— Предполагам, че собственикът също е от вашите хора, от Мосад.

Миша не отговори.

— Ходил е там не само за да пие горещ шоколад, нали? — попита Сол. — Въпреки че се е пенсионирал, е продължил да следва обичайната си програма, което е улеснявало връзката с него, без да привлича излишно внимание.

Миша отново не отговори.

— Не че някой е имал нужда от услугите му — продължи Сол. — Но кой знае? Понякога един възрастен господин с богат опит, който официално се е оттеглил от разузнаването и от този вид дейност, може да се окаже много полезен за определена задача. А и за самия Джоузеф е било добре да има някаква цел в живота, макар и да бъде резерва. Може би не сте имали реална нужда от услугите му, но сте се отнесли много мило с него, като сте го накарали да не се чувства изхвърлен от играта.

Миша само неопределено повдигна вежди — без да се разбере дали потвърждаваше казаното или е изненадан.

— Освен това… по този начин сте могли да наблюдавате всички… чрез неговия навик да ходи два пъти на ден в кафенето, сте имали чудесна възможност винаги да знаете как е, дали не му се е случило нещо, например сърдечен удар. А също така сте следили дали някой стар неприятел не се опитва да му отмъсти. Така, без да засягате гордостта му, сте го защитавали.

Ерика застана по-близо до Миша.

— Вярно ли е всичко това?

— Мъжът ти е много добър.

— Това ми е известно — отговори тя. — Кажи ми прав ли е Сол?

— Какво лошо има в това? Грижехме се за него, а също и за нашите работи.

— Нищо лошо — отвърна тя. — Само дето…

— Не е вършил нищо за нас, ако това имаш предвид — каза Миша. — Въпреки че не бих имал нищо против да работя с него. Не нещо опасно, разбира се. Но за проследяване или рутинно събиране на информация за разузнаването той бе все още първокласен служител. Трябва да знаеш, Ерика. Баща ти се оттегли по свое желание, а не по наше.

— Моля?

— Да не искаш да кажеш, че си изненадана?

Тя потвърди с кимване.

— Въпреки възрастта му, бих си позволил да наруша някои правила и да го задържа на работа — продължи Миша. — Нямаме кой знае колко много талантливи служители, та да захвърляме с лека ръка един специалист от такава класа, макар и малко по-възрастен. Но той помоли да се оттегли. Настоя.

— Нещо не разбирам — каза тя. — Работата му означаваше всичко за него. Толкова я обичаше.

— Без съмнение. Работата и страната си.

— Щом е така, защо е избрал да живее тук, във Виена? Защо не в Тел Авив или Йерусалим? — попита Сол.

Ерика се присъедини към въпроса му.

— Това ни измъчваше. Сол, например, се бе споразумял с бившата си служба, разузнаването, за което работеше, да не го закачат, ако се оттегли. Същото важеше и за другите спец-служби. В замяна на информацията, която им даде, те се съгласиха да му простят, че е нарушил правилата. Но само ако останеше да живее в някое затънтено село на края на света. А баща ми не е бил задължен да се установи тук. На няколко пъти го молихме да дойде при нас, да станем едно голямо семейство, да се радва на внука си. Но той все ни отказваше. Не можех да разбера защо. Той не държеше на удобствата на цивилизацията. Стига да имаше горещ шоколад и тютюн, би могъл да се задоволи с всичко останало, където и да е.

— Може би — каза Миша.

— Имаш ли да ни казваш още нещо? — Ерика го гледаше в очите.

— Помоли ме да ти разкажа всичко отначало и аз започнах. След като баща ти не е отишъл на закуска в кафенето, а след това е пропуснал и следобедното си посещение, собственикът — Сол е абсолютно прав, той е наш служител — изпратил човек, който да му занесе сандвичи и шоколад вкъщи, все едно, че баща ти ги е поръчал по телефона. Онзи почукал на вратата. Никой не му отворил. Почукал отново. Разгледал ключалката. Секретът не бил спуснат. Влязъл вътре с изваден пистолет, но нямало никой. Чаршафите — Миша посочи към вратата на спалнята — били пъхнати под дюшека и изпънати по военному.

— Баща ми винаги така си оправя леглото — потвърди Ерика. — Свикнал е на ред. Опъва чаршафите веднага щом стане.

— Точно така — добави Миша. — Което означава, че или не си е лягал предната вечер, когато се е прибрал, или че си е оправил леглото сутринта в деня на изчезването и по неизвестна причина не е отишъл там, както обикновено.

— Става въпрос за двадесет и четири часа — каза Сол.

— Освен това Джоузеф не е бил болен. Нашият служител набързо е заключил, че нещо му се е случило на път за вкъщи или след като е излязъл от апартамента. Например транспортна злополука. Но нито в полицията, нито в болниците е постъпвало сведение за подобна личност.

— Преди малко използвахте думата „набързо“ — въпросително каза Сол.

Миша се извърна.

— Казахте, че служителят ви набързо е решил, че нещо се е случило с Джоузеф, след като е напуснал апартамента. Какво го е накарало да мисли така?

Миша направи болезнена гримаса. Бръкна в джоба си и извади два предмета.

— Открил е това на масичката.

Ерика изпъшка.

Сол се обърна към нея, разтревожен от внезапно пребледнялото й лице.

— Двете любими лули на баща ми — каза тя. — Никъде не излизаше, без да вземе поне едната.

— Значи каквото и да се е случило, станало е тук, горе — каза Миша.

— И не е тръгнал по собствено желание.

В стаята настъпи тишина. Дъждът заплющя още по-силно в прозорците.

— Нашите хора го търсят — опитваше се да я успокои Миша. — Ще се наложи да помолим за помощ други разузнавателни мрежи. Трудно е да насочим усилията си в определена посока. Не знаем нито кой го е отвлякъл, нито защо. Ако причината е отмъщение за нещо, което е извършил, докато е работил за нас, то защо просто не са го убили?

— Може би не са искали — отвърна Ерика. — За да го тормозят.

— За отмъщение? Но тогава бих помислил, че е нещо лично, а не е свързано с професията му. Имам повече от двадесетгодишен стаж в разузнаването, но не съм чул някой дотолкова да се е поддал на емоции, че да наруши правилата и да започне да измъчва някого, за да му отмъсти. Убийство — да, разбира се, в известни случаи. Но садизъм? — Миша поклати глава. — Ако някой друг от разузнаването разбере за такова нещо, то не завиждам на онзи, който го е извършил — всички ще го оплюят, ще го презират, ще престанат да му вярват и да разчитат на него. Ето, например, ти, Сол — въпреки че имаш причина силно да мразиш Елиът, просто си го убил, не си го измъчвал.

Сол си спомни с горчивина за случилото се.

— Но всички знаем, че в един определен случай мъченията са допустими.

— Да, за да получим информация. Въпреки че медикаментите са по-ефективни. Но това ни връща към въпроса, който зададох по-рано. Кое разузнаване би могло да го търси? Какво биха искали да научат от него? В момента го издирваме. Това е единственото, което мога да кажа засега… Разбира се, веднага щом стигнахме до извода, че става дума за нещо важно, съобщихме на централното управление в Израел. Поради отношенията ни с Джоузеф и с теб — той е един от моите учители, нали знаеш — реших да взема участие в издирването, а не само да го ръководя. Също така прецених, че ще бъде по-добре да дойда лично да ти кажа лошата вест, отколкото да ти изпратя само съобщение. Както се оказа, пак щях да дойда, след като узнаех за нападението над селото. Не можем да пренебрегнем съвпадението. Имам лошо предчувствие.

— Че двете събития са свързани по някакъв начин? Че и ние сме взети на прицел, също както баща ми? Мина ни през ум. Но защо ние? — запита Ерика.

— Не бих могъл да знам, както и защо е изчезнал баща ти. Но няма ли да бъде по-разумно, ако ти и семейството ти заминете някъде, докато разследваме? Ако наистина и вие сте на мушката, няма да можете да действате свободно като нас.

— Мислиш, че мога да не правя нищо, само да чакам, когато баща ми е в опасност?

Миша въздъхна.

— Длъжен съм да те посъветвам да вземеш най-благоразумното решение. Но има още нещо, което искам да знаеш, преди да предприемеш каквото и да било.

Сол разтревожено го погледна.

— Какво намерихме в приземния етаж — продължи Миша.

За миг всички замръзнаха по местата си. После Сол посегна към бравата, като се канеше да тръгне към стълбището, но гласът на Миша го спря:

— Не, оттук — каза той и посочи към спалнята.

— Казахте в приземния етаж.

— В помещението, за което става дума, не може да се влезе от долния етаж. Само през спалнята. В най-отдалечения десен ъгъл има врата.

— Спомням си — каза Ерика, — че когато за пръв път дойдох тук, си помислих, че вратата води към килер. Опитах се да я отворя, но тя беше заключена. Попитах баща ми защо, а той отвърна, че е загубил ключа. Но, както знаеш, той никога нищо не губеше. Затова продължих да го разпитвам какво има вътре. Той само каза: „Нищо чак толкова важно, че да викам ключар да я отваря.“

— Тогава защо изобщо е трябвало да я заключва?

— Точно това го попитах и аз — отговори тя. — Каза, че не си спомня.

Миша отвори вратата на спалнята. Затрептяха сенки.

— Когато нашите хора са претърсвали апартамента, проучвайки всичко, което би могло да обясни изчезването на баща ти, са стигнали до тази врата и се е наложило да я отворят, за да разберат какво има зад нея. И така… след известно проучване са узнали, че тази къща има история. Проверили са в градските архиви. Открили са фирмата, която е строила сградата. Попаднали са на няколко бивши съседи, вече доста възрастни хора. Оказало се, че през трийсетте години в къщата живеел някакъв лекар на име Бунд. Доста заможен. С голямо семейство. Седем деца. Обитавали са втория и третия етаж. На първия етаж е бил кабинетът му. В приземния е държал документацията и медикаментите си.

Миша потръпна, разтърсен от онова, което му предстоеше да разкаже.

— Започнала войната. А през 1942 — Холокоста. От грижливо скритите папки, които нашите служители открили под пода на приземния етаж, научили, че много от пациентите били евреи. Нещо повече — и то потвърждава моята вяра в хуманизма, от време навреме подлагана на горчиви изпитания — от документацията ставало ясно, че дори след началото на войната и Холокоста, той продължавал да лекува евреи. Това е невероятно. Искрено вярвал в Хипократовата клетва. Нашият доктор не преставал да полага грижи за тях, докато един ден не дошли от SS и не го откарали заедно със семейството му в концентрационния лагер в Матхаузен.

Сол усети, че го полазиха студени тръпки.

— Но доктор Бунд правел нещо повече от това да лекува болните евреи — продължи Миша. — Той всъщност криел онези, които били най-зле и чието състояние било толкова лошо, че щели да умрат в концлагерите от принудително полагания труд. Бунд — Миша погледна нагоре, — Господ те обича.

— Криел ги е? — прошепна Ерика.

— В приземния етаж. Къщата била планирана така, че Бунд можел да слиза по стълба от спалнята направо в клиниката си на първия етаж. Не се налагало да минава през чакалнята, когато влизал в кабинета си. Приемал ги един по един в „светилището“ си. Но по някое време решил, че нямало да бъде зле да удължи стълбата, та тя да стига до приземния етаж, не само до кабинета му. Така нямало да се налага да минава през чакалнята, за да вземе картона на някой пациент или пък нужното му лекарство. Ефективно, лесно, бързо.

— Но — Ерика поклати глава — в крайна сметка станало причина за смъртта му.

— По време на най-масовите погроми съвестта му се разкъсвала между лекарския дълг и желанието му да оцелее. Преградил приземния етаж на две. В предната част, в която се влизало от вратата на външната стълба, складирал кутии с документация и медикаменти. Бунд знаел, че есесовците, парвенюта по природа, няма да искат да си цапат униформите и да махат една по една кутиите, за да видят какво има отзад. А и как биха могли така наречената „Елитна охрана“ да се покажат пред простолюдието с мръсни петна по ризите? Тази логика спасила живота на доктора за известно време. Всяка вечер слизал в задната част на преградения приземен етаж, където лекувал скритите пациенти евреи. Не знам какви медицински случаи е имал, нито как SS са узнали тайната му, но знам, че е спасил най-малко дванадесетина евреи — мъже и жени, които по някакъв начин са успели да напуснат Европа, преди докторът и семейството му да бъдат заловени. Ето, това е важното в случая. Не само Бунд. Но и семейството му. Неговата жена и децата му. Всички те са приели да рискуват. Отхвърлили са жестоката политика на своята нация. Пожертвали са се заради нас.

— Но откъде знаеш всичко това?

— Нашите хора са открили двама евреи в Израел, които по онова време са били лекувани долу. Ако си послужа с християнската терминология, докторът е бил светец.

— Тогава може би има надежда — каза Сол.

— По-скоро не. Нали той е бил убит? — заключи Миша.

— Точно това имам предвид. Дал е живота си за нас, значи има надежда.

Миша продължи натъжен:

— Не знаем дали Джоузеф е избрал тази къща поради нейната история и връзката й с еврейската кауза или случайно. Ако е последното, то как е разбрал за стълбата зад спалнята — защото SS са запечатали и този вход, и вратата откъм кабинета на първия етаж. Извадили са вратите и са сложили преградни стени. Попитахме собственика за горната врата. Той твърдеше, че преди шест години, когато е купил сградата, там не е имало врата. Разпитахме и някои от предишните наематели. По тяхно време не е имало врата.

— Тогава баща ми е открил запечатания вход и е сложил отново врата — каза Ерика.

— А след това я е заключил — учудено каза Сол. — Нищо не разбирам. Какво е пазил зад нея?

— Ще трябва вие сами да разгадаете. Да проверите всичко отначало, както направих аз — без да си поставяте предварително задача какво да търсите, без да се поддавате на предчувствия. Може би ще разберете онова, което аз не успях.

— Но каквото и да открием, мислиш ли, че ще бъде свързано с изчезването на баща ми? — попита Ерика.

— Не знам още. Ако онези, които са го отвлекли, са търсили нещо определено, сигурно биха се заинтересували от заключената врата. Щяха да проверят какво има зад нея. Но няма никакви признаци за насилствено отваряне. Ако са влизали, сигурно са махнали бравата като нас или са накарали баща ти да им каже къде е ключът. След като са свършили, отново са я заключили и са оставили апартамента точно така, както са го намерили. Но аз предполагам, че ако са открили какво е криел там баща ти и то е било същото, което са търсили, са го взели или унищожили. Между другото, можете да оставите сина си тук при мен. Като че ли му се спи.

— Искаш да кажеш, че не бива да вижда онова, което е долу.

— Никой не трябва да го вижда.

Сол хвърли поглед към Ерика. Влязоха в спалнята, изпълнени с безпокойство. В нея също миришеше на тютюн за лула. Чаршафите бяха гладко изпънати. На тоалетката имаше само носна кърпичка и гребен.

Сол отбеляза тези детайли с периферното си зрение. Умът му бе изцяло зает с вратата. Ерика вече опитваше ключалката. Дръпна я и тя веднага се отвори, но не се чу да скърцат панти. Обгърна ги мрак. Тя прокара ръка по стената, но не откри ключа за осветлението. С обувката си закачи някакъв предмет на пода. Повдигна го. Беше електрическо фенерче.

Включи го. Лъчът му освети стъпала, които водеха надолу. Стените не бяха боядисвани и бяха покрити с плесен. По тавана висяха паяжини; стълбите тънеха в прах и само по средата личаха стъпки.

Гъстият слой прах раздразни ноздрите на Сол. Той едва потисна желанието си да кихне. Погледна надолу и видя преграда. Както им бе казал Миша, предишният вход, водещ към първия етаж, е бил запечатан чрез преградна стена. Дори прахът и плесента не можеха да прикрият контраста между по-тъмните стени и по-светлата нова дървена преграда. В апартамента, например, тази разлика би могла да се заличи чрез смяна на тапетите или боядисване. Но тук не бе направен никакъв опит да се заличи мястото, където е имало врата.

Сол слезе надолу. Дървото на средната преграда бе същото, което есесовците бяха използвали, за да запечатат лявата врата. Въпреки че бе покрито с прах, личеше, че е бор. Сол побутна преградата в средата — стори му се солидна. Прокара показалец по нея и откри, че е съединявана на две места, на разстояние колкото да се провре човек. Мушна джобното си ножче в цепнатината и го използва като лост, за да извади една дъска. Дръпна я към себе си и я постави вдясно. Ерика насочи фенерчето в процепа и освети останалата част от стълбите.

Започнаха да слизат надолу. На светлината на фенерчето видяха бетонен под. Още по-силна миризма на прахоляк и влага подразни ноздрите на Сол. Когато стигнаха най-долу, той се обърна наляво, накъдето Ерика насочи фенерчето.

Сол тежко въздъхна. Тясната ивица светлина подчертаваше ужасната гледка. Всеки предмет, осветен от лъча на фенерчето, бе заобиколен от мрак и придобиваше по-зловещ вид, отколкото ако се разглеждаше на фона на многото, натрупани на куп вещи. Ерика местеше лъча и един след друг се явяваха все по-страховити сенки. Черният мрак като че ли ставаше още по-злокобен поради зловещите образи, които искаше да скрие, но те постепенно изплуваха пред тях.

Ерика спря да шари с фенерчето. Въпреки че още не бяха огледали всичко в приземния етаж, тя не издържаше повече. Наведе го надолу и видя разхвърлена маса, върху която имаше газена лампа и кибрит. Сол се приближи, запали клечка, а с нея фитила. Пламъкът заигра, хвърляйки отблясъци. Постави стъклото върху лампата и тя се разгоря по-силно.

Сол отново огледа цялата стая, изпълнен с лошо предчувствие, като реши, че е сгрешил в първоначалната си преценка. Мракът, който заобикаляше поотделно осветяваните предмети, не бе причина те да изглеждат по-зловещи. Впечатлението би било същото, дори и да се намираха на светло.

Започна да разглежда фотографии — големи и малки, черно-бели и цветни, помътнели и на петна, от вестници и списания, книги и архиви. Те бяха закачени с кабъри по една от стените, която бе дървена, а не от бетон като останалите. Това бе преградата, издигната от доктор Бунд, за да крие пациентите си евреи. Тя бе широка десет метра и висока три. Цялата бе покрита с фотографии — до една от концентрационни лагери. На затворници с изпити лица. Газови камери. Трупове. Пещи. Ями, пълни с пепел. Камиони, натъпкани с дрехи, обувки, бижута, човешки коси и зъби. На една от тях бяха снимани есесовски офицери, върху черните униформи на които ясно се забелязваха отличителните им знаци — светкавица и череп. Те бяха застанали в редица, прегърнати през раменете и ухилени като за снимка, на фона на потресаващо огромна пирамида от трупове.

Сол се препъна в потрошен стол, поставен до масата. Посегна, хвана ръката на Ерика и силно я стисна.

— Но какво е правил баща ми тук? — питаше се Ерика. — Никога не ми е споменавал… Не знаех, че е бил обзет от мания за… Но това не е станало изведнъж. През цялото време е слизал долу в тази стая.

— Лудост, заобиколена от лудост.

Сол продължи да разглежда останалата част от стаята. Беше задръстено с картонени кутии. Насочван като че ли от неведома сила, той приближи към един куп, отвори капака на някаква кутия и отвътре се показаха документи. Някои бяха оригинали. Други — циклостилни, фото и ксерокопия. Пожълтели и овехтели листове се редуваха с по-бели. Бяха на различни езици — английски, френски, немски, еврейски. Сол владееше добре френски и немски, а Ерика знаеше отлично еврейски. Успяха да попрегледат документите и да преведат достатъчно, за да схванат общата тема. Това бяха сведения за концентрационните лагери. Списъци на офицерите от SS, на евреите концлагеристи, военни досиета. Отчети за това колко души са унищожавани всеки ден, седмица, месец във всеки отделен лагер. Имаше списъци на малкото оцелели от концлагерите евреи, както и на сравнително неголемия брой осъдени след войната нацисти за участието им в Холокоста.

От взиране в избелелите машинописни страници и разчитане на неравни почерци го заболяха очите. Обърна се към Ерика.

— Виждал съм се с баща ти само веднъж, когато се оженихме. Нямах възможност да го опозная. Да не би да е бил в някой от тези лагери?

— Баща ми и майка ми почти не говореха за онова, което са преживели през войната. Но веднъж, когато бях малка, случайно ги чух да споменават нещо. Не разбрах нищо, затова започнах да ги тормозя с въпроси. Понякога ми разказваха за погромите, за преследванията. Искаха да знам всичко за Холокоста в подробности, като част от историята. Но не за самите тях… И двамата са били във варшавското гето, когато нацистите го обсадили.

Сол си спомни случилото се и по лицето му се изписа болка. През 1943 година немската армия обградила варшавското гето. Всички евреи били натикани вътре, но никой не можел да напуска, освен онези, които натоварвали на групи и изпращали в концлагери. От 380 000 евреи останали само 70 000. Именно те възстанали срещу нацистите. Защитата продължила четири седмици, но в крайна сметка нацистите смазали въстанието и сринали до основи гетото. От останалате живи евреи 7 000 били екзекутирани на място. 27 000 — изпратени в трудови лагери.

— Майка ми и баща ми са били в групата, откарана в Треблинка.

Сол потръпна. Треблинка не е бил обикновен трудов лагер, а по-скоро лагер на смъртта, възможно най-лошият случай. На откарваните там е оставало не повече от час живот след пристигането им.

— Но как са могли да оцелеят майка ти и баща ти?

— Били са млади и силни. Съгласили се да вършат най-мръсната работа — да изваждат труповете от газовите камери и да ги изгарят — което дори есесовците не са могли да издържат. Затова родителите ми не говореха за войната. Оцелели са за сметка на други евреи.

— А нима са имали друг избор? Щом като не са сътрудничили на нацистите и не са участвали в умъртвяването на хора, направили са каквото могат, за да оцелеят.

— Баща ми спомена за лагера един единствен път. Каза, че само с ума си би могъл да оправдае онова, което е вършил, но не и със сърцето си. Винаги съм си мислила, че затова реши да работи за Мосад и посвети живота си на Израел. За да се опита да изкупи вината си.

— Но дори ужасната работа, която са вършели е могла само временно да ги запази живи. Нацистите почти не са хранили затворниците и са ги третирали като роби. Вероятно твоите родители бързо са загубили сили и не са могли да се справят. Есесовците в такива случаи убивали негодните и ги заменяли с нови пленници.

— Треблинка — каза тя. — Спомни си какво се е случило там.

Той изведнъж се сети. Лагеристите от Треблинка бяха възстанали срещу пазачите. Повече от петдесет души, въоръжени с лопати и пръти, бяха премахнали охраната и успели да избягат.

— Твоите родители са участвали във въстанието?

— Да. Първо във Варшава, после в Треблинка — горчиво се усмихна тя. — Трябва да им признаеш, че са много упорити.

Сол почувства гордостта в нейните думи и стисна ръката й. Отново погледна към стената.

— Преследван от лудост. Останала му за цял живот. А ти дори не си подозирала.

— Никой не е предполагал. Не би могъл да работи за Мосад, ако са знаели какво таи в себе си. Нямат доверие на фанатици — каза тя и се замисли.

— Какво има?

— Майка ми почина преди пет години. Точно тогава той реши да се оттегли от Мосад и се премести от Израел тук, като тайно е започнал да подрежда тази стая.

— Смяташ, че майка ти до известна степен го е контролирала?

— Да, потискала е лудостта му. А когато почина…

— Отново е взела връх — на Сол започнаха да му се привиждат духове. — Господ да му е на помощ.

— Ако е жив все още.

— А тази стая? Открихме ли защо е изчезнал?

— Като че ли, да. Но дали е отвлечен? — попита Ерика. — Или сам е избягал?

— От какво?

— От миналото си.

Ерика помръкваше все повече, а Сол без да се усети, я запита:

— Мислиш, че… се е самоубил?

— Ако някой ми кажеше преди час подобно нещо, щях да му отговоря, че баща ми е много силен и не се предава лесно, че е твърде смел, за да избяга по този начин. Но вече не съм сигурна. Тази стая… Вината, която е чувствал, трябва да е била непоносима.

— Или омразата му към тези, които са го принудили да върши всичко това.

Вниманието на Сол бе привлечено от една книга, която лежеше отворена на рафта. Тръпки го полазиха, когато прочете заглавието — „Орденът на черепа: История на хитлеровия SS.“ Книгата бе на немски, публикувана през 1966, с автор Хайнц Хьон. Върху отворената страница бе подчертан с черно един пасаж. Сол си го преведе наум.

— Добър? — промълви Сол.

С черно мастило и неравен почерк на две места в полето бяха написани няколко думи на еврейски.

— Почеркът на баща ми — обади се Ерика.

— Ти си специалистка по еврейски.

— Това са цитати. Мисля, че са от Конрад, „Сърцето на мрака“. На първия ред пише: „Ужаси, ужаси.“

— А на втория?

Тя се замисли.

— Какво ти е?

Ерика не отговори.

— Не можеш да го преведеш ли?

— Мога.

— Е?

— Пак от „Сърцето на мрака“… — „Унищожете зверовете.“

След един час престой долу бяха все така объркани, както и в началото. Сол не издържаше повече в мрачната стая. Трябваше да се махне оттам.

Ерика затвори кутията с документи.

— Как е могъл баща ми непрекъснато да слиза долу, да забожда снимки по стените и да прелиства тези сведения? Този постоянен сблъсък с фактите сигурно му е оказал някакво влияние?

— Но това не е доказателство за самоубийство.

— Нямаме данни и за обратното — мрачно отвърна Ерика.

Загасиха лампата и се отправиха към стълбите. Изведнъж Сол се сети за нещо и дръпна Ерика за ръката.

— На едно място не проверихме — и я поведе обратно като осветяваше пода с фенерчето.

— Но какво…?

— Миша не ни каза какво ще открием тук долу. За да не се настройваме предварително и да градим хипотези. Но без да иска, все пак спомена нещо. Че през войната докторът е криел най-тежко болните си пациенти тук, а също и картоните им.

— Да, чух. Но как… — гласът й пресекна. — О!

— Да. Докторът е държал картоните под пода — каза Миша. — Трябва да има скривалище.

Сол внимателно изучаваше пода. В ъгъла, зад купчина кутии прахът му се стори поразбутан. Опипа с пръсти, попадна на тънък процеп и повдигна неголяма бетонна плоча. Оказа се съвсем малък тайник. Лъчът на фенерчето освети някаква тетрадка.

Сол я отвори. Въпреки че бе писано на еврейски, си личеше, че е някакъв списък.

С имена.

Десет фамилии.

Всичките еврейски.

Дъждът продължаваше. Кристофър спеше на канапето. Миша бе седнал до него и се взираше в отворената врата на стаята.

Сол прекрачи прага, като размахваше ядосано тетрадката.

— Значи сте я намерили — каза Миша.

— Без малко да не я видим — още по-ядосано рече Ерика с влизането си. — Чудя се дали изобщо искаше да я открием.

— Не бях сигурен.

— Дали искаше? Или дали трябваше?

— Има ли значение? Намерили сте я.

— За първи път започвам да се съмнявам в теб — каза тя.

— Ако не я бяхте открили, а ти все още настояваше да издирваш баща си, щях да се противопоставя — каза Миша.

Кристофър се размърда в съня си.

— Постави се на мое място. Откъде бих могъл да зная дали не сте излезли от форма в пустинята?

— Би могъл да опиташ някой ден — отговори му Ерика.

— Алергичен съм към пясъка.

— А към истината?

— Не ви излъгах. Само ви изпитвах.

— Приятелите не се изпитват един друг.

— Но професионалистите трябва да го правят. Ако не разбираш това, значи все пак пустинята ви е повлияла.

— Е, добре. След като го открихме — Сол стисна още по-здраво тетрадката, — разкажи ни останалото. Какво означава този списък с имена?

— Това не са фамилиите на пациентите евреи, които докторът е криел през войната — каза Ерика. — Тетрадката е прашна наистина, но хартията не е пожълтяла. Освен това там е и името на баща ми. Но почеркът не е негов.

— Правилно. Тетрадката е моя.

— Какво общо има между този списък и онова, което се е случило с баща ми?

— Нямам представа.

— Не ми се вярва. Не би изготвил списъка, ако между хората в него нямаше връзка.

— Да не би да съм казал, че няма? Знаем миналото им, техните адреси, навици, последната им работа.

— Последната?

— Всички те са работили за Мосад и са се пенсионирали. Попита какво е общото между всички тях и случилото се с баща ти, но още не съм го открил.

— Да не би да твърдят, че не познават баща ми? Или не искат да отговарят на въпросите ти? Какъв е проблемът?

— Изобщо не съм имал възможност да разговарям с тях.

— Пак започваш. Отбягваш да отговориш — каза Ерика.

— Не е вярно. Тези мъже имат още общи неща помежду си. Оцелели са от нацистки концлагери и…

— И?

— Всички те са изчезнали.

Воин на църквата

Въпреки жегата, която ставаше все по-непоносима, възбудата надделя над изтощението и Дру и Арлийн бързо тръгнаха по следите от автомобилни гуми, които откриха в пясъка.

След като се разправиха с двамата убийци, си направиха навес с платното на Арлийн, като го закрепиха между два по-големи камъка. Скрити от слънцето, отпиваха по малко вода и хапваха от фурмите и смокините, които бяха намерили в убитите. Но храната нямаше да им стигне за по-дълго време.

— А къде са запасите им от вода? — зачуди се Дру. — Претърсихме склоновете, откъдето стреляха по нас — каза той, и разклати двете манерки, но водата бе едва на дъното. — Тук няма достатъчно, за да могат да отидат където и да е. Как са щели да се върнат обратно?

Двамата си отговориха почти едновременно и скочиха на крака, забравяйки за адския пек извън навеса. Така стигнаха до края на падината, завиха надясно, като следваха следите по пясъка и се озоваха пред купчина големи камъни, зад които се подаваше един джип.

— Вече е сигурно, че не са тукашни — констатира Дру. — Никой от местните жители няма джип, още повече нов. А този е дори с климатична инсталация. Тези момчета са имали обичай да пътуват само „първа класа“.

Джипът бе покрит. Мястото на шофьора бе откъм сенчестата страна. Арлийн си помисли с облекчение, че ще може да се скрие от адския пек и надникна през отворения прозорец.

— Има само един малък проблем — каза тя.

— Какъв?

— Ключовете не са на таблото.

— Претърсихме и двамата, но нямаше нищо подобно.

— Значи трябва да са някъде тук, в джипа.

След петнадесет минути още не ги бяха намерили.

— Е, все едно тогава — каза Дру и влезе вътре.

— Какво ще правиш там? — запита го тя.

— Ще чакам.

— Какво?

— Да съединиш жиците, за да запали.

Тя се засмя и се наведе под таблото.

Запали и джипът заподскача през неравната пустиня. Дру изпадна в мрачно настроение. Измъчваха го твърде много въпроси. Въпреки че не гореше от желание, рано или късно щеше да се наложи да разговаря със свещеника.

Кайро.

Арлийн седеше на леглото в хотелската стая в западен стил и слушаше плискането на водата в банята, където се къпеше Дру. Но вниманието й бе насочено към телефона.

Двоумеше се какво да прави. Когато онзи свещеник й се бе обадил в Ню Йорк и я бе изпратил при Дру, той бе дал телефонен номер, на който да позвъни в Кайро, като й поръча: „Обадете ми се веднага, щом успеете да го измъкнете от пустинята.“ Толкова се зарадва, когато узна къде е Дру, доволна, че ще може да го види и да бъдат отново заедно, че веднага прие условията на свещеника. Но сега, когато вече бяха заедно, започна да се колебае какво да направи. Ясно беше, че Братството не търси Дру, за да го помилват. Не, със сигурност това, че го призовават, означаваше неприятности. Веднъж бе загубила Дру, когато влезе в манастир. Втори път, когато избяга в пустинята. Сега бе готова на всичко, за да не й се случи за трети път.

„Но ако наказанието на Братството за неподчинение е смърт? Ако убият Дру, когото бяха пощадили до този момент?“

Реши да позвъни. Ръката й тежеше като олово. Имаше чувството, че не може да я повдигне, за да набере номера. Телефонът бе до леглото.

Плискането на водата в банята спря. Вратата се отвори и се показа Дру — гол, наметнат с голяма хавлиена кърпа. Тя не можа да се въздържи и се усмихна. След шестте години в манастира, след обета за безбрачие, той наистина имаше някои сексуални задръжки. Но срам? Не изпитваше срам от тялото си, чувстваше се еднакво свободно пред нея както със, така и без дрехи.

— Поне веднъж в годината трябва да се къпя, независимо дали имам нужда или не — засмя се Дру, докато се бършеше.

— Знам. Като че един тон пясък падна от мен — тя докосна все още влажната си коса.

Дру си беше купил шампоан, ножици, крем за бръснене и самобръсначка, като взе пари от нея. Обръсна си брадата и се подстрига. Прическата откри цялото му лице, което изглеждаше още по-хлътнало. Но не бе неприятно.

Остави хавлията.

— Имах много време, твърде много… за размисли — каза той.

— За?

— Някои закони са направени по мярката на Господ, други са за хората.

— За какво говориш? — засмя се тя.

— За моя обет. Ако Адам и Ева не трябваше да имат сексуална връзка, Господ не би ги създал като мъж и жена.

— По този начин искаш да ми кажеш, че сексът е нещо естествено? И без теб го знам.

— Но, предполагам си забелязала, че малко се притеснявам.

— О, това със сигурност го знам.

— Та затова реших…

— Да?

— Ако нямаш нищо против…

— Да?

— Като избрах природните пред изкуствено създадените закони…

— Продължавай!

— Ще ми бъде приятно да се любим.

— ДРУ…

Сега той беше наред да каже: „Да?“

— Ела тук.

Бе късен следобед. Завесите бяха спуснати и хотелската стая тънеше в полумрак. Лежаха прегърнати в леглото след любовния акт. Доста време останаха така безмълвни, като продължаваха да се наслаждават на допира на голите си, приятно отпуснати тела. Но не можеха да избягат от натрапчивите мисли.

— Свещеникът — промълви Дру.

— Знам. Как ми се иска изобщо да не съществува.

— Все едно, няма да ни се размине.

Дълбоко угрижен, той посегна към дрехите си.

— Любопитна съм как ще ми обясниш нещо — обърна се към него Арлийн.

— Любопитна? — Дру спря да си закопчава ризата.

— Преди, когато излезе от манастира, непрекъснато задаваше въпроси. За промените, които бяха настъпили през шестте години, които бе прекарал далеч от цивилизацията. Интересуваше се за културния живот, за политиката — кой е президент, какво е станало в света. А сега, след една година в пустинята, не си ми задал нито един подобен въпрос.

— Да, защото никак не ми допадна онова, което научих последния път — мускулите на лицето му потрепнаха.

— Тогава защо да се обаждаме на свещеника? Защо не изчезнем? Да се оттеглим. Заедно.

— Защото вече не вярвам, че бих могъл да се оттегля. Трябва да уредим този въпрос веднъж завинаги. За да не се налага вечно да се крия от Братството. Нито от който и да било друг. Никога повече.

В Кайро бе горещо, шумно, претъпкано от хора, със задръстени от автомобили улици. Задушливият мирис на изгорели газове надделяваше над уханията на арабските ястия и подправки, които се разнасяха около базарите. Дру и Арлийн обикаляха из лабиринта от тесни улички, водени от сложните указания, които бяха получили по телефона. Стигнаха до един ресторант, с надпис на египетски над вратата, който Дру преведе като „Иглено ухо“. Хвърли поглед вляво и вдясно по улицата, но не забеляза нищо необичайно, което да нарушава естествения ритъм на движение на тълпата. Това съвсем не означаваше, че никой не ги следи — един професионалист не би се оставил да бъде забелязан така лесно. От друга страна не бяха видели някой явно да ги следи и за момента трябваше да се задоволят с това.

Влязоха в слабоосветения ресторант. Онова, което най-напред направи впечатление на Дру, освен полумракът, бе особената миризма. Остър тютюнев дим. Силен аромат на кафе. След това усети пода под краката си неравен дялан камък. С един поглед обхвана ресторанта — дървени столове и маси без покривки, няколко шарени арабски килимчета по стените, а в дъното зад бара на рафтове под голямо огледало бяха наредени различни бутилки и лъснати месингови чаши. Тук-там се забелязваха дървени прегради с ажурена резба, които ограждаха някои от масите. В ресторанта нямаше други хора освен човекът с бяла престилка зад бара и двама мъже в тъмни костюми и червени фесове на главите, седнали на маса в левия ъгъл.

Дру и Арлийн си избраха маса от дясната страна. Според преценката на Дру тя бе на еднакво разстояние от входа и задния изход през кухнята. Седнаха с гръб към стената.

— В колко часа каза, че ще дойде? — попита Дру.

— Не определи точно. Разбрах само, че ще бъде тук преди залез слънце.

— Ще пиеш ли кафе? — попита я Дру, като барабанеше с пръсти по масата.

— Египетско кафе ли? Толкова е силно, че със същия успех бих могла да поставя пистолет до слепоочието си и да си пръсна мозъка, ето така.

Дру се засмя, но изведнъж спря, когато чу, че вляво от него, зад дървената преграда, изскърца стол. Показа се един мъж в бял костюм, който спря до масата.

Той бе здравеняк, с тъмен тен и гъсти черни мустаци, които подчертаваха усмивката му. От нея се излъчваше добро настроение и приятелско разположение.

— Госпожице Хардести, рано следобед разговарях с вас по телефона.

— Но вие не сте свещеникът, който ме посети в Ню Йорк — изненада се Арлийн.

Дру се приготви да стане.

— Да, така е — не отрече мъжът. — Права сте. Онзи, с когото сте говорили — отец Виктор — бе изпратен спешно на друго място — продължаваше да се усмихва непознатият. — Аз съм отец Себастиан. Надявам се, че промяната не ви притеснява. Но, разбира се, ще поискате доказателства.

Мъжът протегна напред лявата си ръка с дланта надолу и им показа пръстена си. Той представляваше голям рубин, който проблясваше дори в мрака. Върху рубина бе инкрустиран знак — пресичащи се сабя и кръст. Религия и насилие. Символът на Братството на камъка. Дру усети мравки по гърба си.

— Виждам, че ви е добре познат — все така с усмивка изрече отецът.

— Всеки може да носи пръстен.

— Но не точно такъв.

— Може би — отговори Дру. — Бог с Вас.

Усмивката на лицето на отец Себастиан изчезна.

— А-ха.

— Точно така — по-твърдо изрече Дру. — Паролата. Продължете. Нали това е поздравът на Братството. „Бог с Вас.“

— И с Вашия дух.

— По-нататък.

— Deo gratias. Достатъчно ли е?

— Като за начало. Dominus vobiscum.

— Et cum spiritu tuo.

— Hoc est enim…

— Corpus meum.

— Pater Noster…

— Qui est in coeli.

— Какво си говорите? — прекъсна ги Арлийн.

— Разменяме си реплики от една традиционна литургия — отговори Дру. — Братството е доста консервативно. Не се отказа да използва латински в католическите служби, както стана на много места през шейсетте години. А вие — Дру разглеждаше мургавия мъж, който приличаше на египтянин, и се бе нарекъл отец Себастиан — по-млад ли сте от мен? На тридесет? Ако не сте член на Братството, няма откъде да научите тази литургия на латински. Кой е основателят на Братството?

— Отец Джером.

— Кога е станало това?

— По време на Третия кръстоносен поход. 1192 година.

— Неговото истинско име?

— Хасан ибн ал Сабах. По случайност същото като на арабина, поставил началото на терора сто години по-рано. Въпреки че бил монах, кръстоносците решили да използват отец Джером като наемен убиец, защото бил арабин и нямало да се отличава от неверниците. Но за разлика от терора, осъществяван от арабите, извършеното от отец Джером, наричали свещен терор. Оттогава ние — отец Себастиан се наежи — вършим всичко, което е необходимо, за да защитим църквата. Сега доволен ли сте?

Дру кимна.

Свещеникът седна на тяхната маса.

— А вашите доказателства?

— Имахте достатъчно време да ме разгледате добре през онази преграда. Сигурно са ви дали моя снимка?

— Пластичната хирургия върши чудеса.

— В пръстена има капсула с отрова. Вашият манастир се намира в западна Франция, срещу английския бряг, в областта, за която двете държави са спорили по време на Третия кръстоносен поход. Тези факти би могъл да знае само член на Братството или човек, когото то е искало да вербува.

— Съвсем точно. Искало е. А сега повтаряме молбата си.

Изведнъж Дру почувства смазваща умора. Всичко започваше отначало. Никъде не можеше да се скрие.

— Какво искате? — гласът му трепереше. — След като сте знаели къде съм, защо ме оставихте жив цяла година?

— В пещерата насред пустинята? Трябваше да изкупите греховете си. За да спасите душата си. Да се пречистите. Оставихме ви жив за всеки случай. Вие отказахте да станете наш член, но ние намерихме начин да ви принудим да ни помогнете, защото имаме нужда от услугите ви.

— Помощ за какво?

— Да откриете…

— Какво?

— Един свещеник.

Силен взрив разтърси ресторанта.

Дру сякаш усети взрива части от секундата преди да чуе последвалия гръм. За миг стаята се обля в ярка светлина, а след това, когато той отхвърча към стената, потъна в мрак. Главата му се удари в камък, тялото му в масата, която се срути под тежестта му и под силата на взрива. Ударната вълна така го залепи на пода, че остана без дъх. Той се запревива от болка, ресторантът избухна в пламъци.

Изглежда бомбата бе скрита някъде около бара, защото той бе напълно разрушен. Барманът и двамата мъже, седнали наблизо, не бяха успели дори да извикат, вероятно бяха разкъсани от взрива. Но всичко това изплува в съзнанието му едва по-късно.

Той все пак бе чул някой да пищи. Бе женски писък. Арлийн. Желанието да помогне го върна сред пламъците в разрушената стая.

Димът му пречеше да диша. Запълзя в посоката, откъдето идваха стенанията на Арлийн, но усети, че някой го сграбчи здраво. Той крещеше и се съпротивляваше яростно, но не успя да се отскубне и някой го извлече навън. Заобиколен от тълпата в горещата, мрачна и тясна уличка, вече не чуваше никакви викове. Направи последен опит да се освободи от ръцете, които се бяха вкопчили в него и да се върне в разрушената сграда. Но отново не успя и загуби съзнание. След малко отвори очи и пред размътения си поглед, убеден, че има халюцинации, видя Арлийн.

— Умирах от ужас при мисълта, че си мъртва.

— И аз — отвърна Арлийн.

Той сграбчи ръката й.

Седяха на метални столове в един покрит с пясък двор, заобиколен от високи каменни стени. До тях достигаше отгласът от шумотевицата на пренаселената столица, който нарушаваше спокойствието в една от малкото църкви в този арабски град. Всъщност се намираха в двора на православна гръцка църква, чиито остри кули контрастираха със заоблените минарета на джамиите.

Бе рано сутринта на следващия ден. Слънцето още не бе огряло целия двор и жегата все още бе поносима.

— Когато взривът избухна, ми се стори, че извика — Дру продължаваше да стиска здраво ръката й.

— Да, виках те.

— Но звукът се чуваше като изпод земята.

— И на мен самата ми звучеше така. Но след трясъка всички шумове ми се струваха така далечни, дори и собственото ми дишане, все едно идваше някъде отвън. Разбирах само, че не мога да се движа, също както и ти. А и двамата трябваше да се измъкнем оттам.

Той се засмя. Почувства болка в гръдния кош, но не й обърна внимание. Преливаше от щастие, че Арлийн бе останала жива.

— Как се отървахме?

— Отец Себастиан е имал подкрепление.

— Професионалист.

— Измъкнаха ни от ресторанта преди да дойде полиция — осведоми го Арлийн. Не знам как точно са ни изнесли на улицата, но си спомням как ни измъкнаха от тълпата и ни качиха отзад на един камион. След това започнах да губя ориентация. Дойдох на себе си едва тук, в тази стая в църквата.

— Къде е отец Себастиан?

— Жив и здрав — отговори някой.

Дру се обърна. На прага видя отец Себастиан, който този път му заприлича повече на италианец, отколкото на египтянин, облечен в черно расо с бяла якичка. Държеше кърпичка на носа си. Когато излезе от слабо осветената стая в обления в слънце двор, Дру забеляза следи от кръв по кърпичката — вероятно следствие от експлозията.

Свещеникът изнесе тръбен стол и седна.

— Не можах да дойда по-рано, защото трябваше да отслужа сутрешната литургия.

— И аз бих могъл да присъствам и да помогна с нещо — каза Дру.

— Когато надникнах, все още спяхте. В този момент се нуждаехте повече от почивка, отколкото от духовна храна.

— Но сега най-важно за мен е да разбера какво става.

— И по-точно?

— Ставам ужасно лош, когато някой се опитва да ме вдигне във въздуха. При други обстоятелства бих си помислил, че случайно сме попаднали на мястото на взрива. Може би, ако бяхме в Израел например. В Париж или Рим. Но в Кайро? Не е територия на терористите.

— Това не е съвсем вярно. Докато бяхте в пустинята, в Кайро също станаха няколко атентата.

— Но не и в някакъв малък ресторант, в отдалечен квартал на града. Каква би била политическата им цел? Тази бомба не избухна случайно, а точно когато ние бяхме там. Била е поставена заради нас.

— За втори път в разстояние на два дни се мъчат да ни убият — обади се Арлийн.

Отец Себастиан напрегнато я погледна от стола си.

— Точно така. За втори път — потвърди Дру. — Когато Арлийн и аз се опитвахме да се измъкнем от пустинята… — и той разказа на свещеника за двамата араби в падината. Арлийн допълваше.

— Мислите, че не са обикновени мародери? — отец Себастиан погледна към Арлийн. — Споменахте, че и преди това са ви нападнали на същото място. Може би втората двойка са били техни роднини, дошли да си отмъстят.

— Първите двама бяха аматьори — убедено каза Арлийн, — но не и следващите.

— Само по милостта на бога и благодарение на една кобра останахме живи — намеси се Дру. — Онези двамата бяха много добре обучени и въоръжени. Истински професионалисти.

— Някой е знаел, че бях изпратена да търся Дру. Но аз не съм споменавала това пред никого.

— Което означава, че изтичането на информация би могло да бъде само от вашата организация — заключи Дру.

Отец Себастиан разтърка чело.

— Не ми изглеждате изненадан. Да не би да подозирате такова нещо?

— Че орденът е компрометиран, че някой отвътре използва положението си, като преследва собствени цели? — отец Себастиан кимна утвърдително.

— Откога?

— Само подозирам ли? Почти година. А съм сигурен от два месеца. Твърде много провали започнаха да стават. На два пъти загиват наши хора. Ако не бяха помощните екипи, властите щяха да открият телата им.

— И пръстените им — добави Дру.

— Да. И тях също. А други наши мисии отложихме, защото подозирахме, че са разкрити. Враговете ни бяха предупредени да променят програмата си и да подсилят охраната около себе си. Всички ние в Братството започнахме да се боим, че сме разкрити.

— Сега разбрах защо ме изпратихте да доведа Дру — очите на Арлийн гневно заблестяха. — Нуждаехте се от някой добър професионалист, който не е ваш член, но имате власт над него.

— Как казват комарджиите? — отвърна отец Себастиан. — Скрит коз. Да, така е — обърна се той към Дру. — Освен че ви се носи славата на добър професионалист, изглежда имате и късмет в рисковани ситуации.

— Не само аз, а всички ние — отвърна му Дру. — Сигурно е, че оцеляхме след този взрив, защото имахме късмет, а не защото сме професионалисти. Защото бомбата бе поставена далеч от нас, зад бара — единственото място, където би могла да се скрие.

— Загинаха двама посетители и барманът — обади се Арлийн. — Ако не ни бяхте изпратили там…

— Да, съжалявам за невинните жертви. Но техният живот не бе така важен, както защитата на Братството.

— А аз искам да оцелея — каза Дру. — Да мога да живея спокойно с Арлийн някъде, където няма да ви има нито вас, нито колегите ви.

— А дали съществува такова място? Пещерата не се оказа удачен избор.

— Ще продължа да търся. Вчера ви попитах какво трябва да направя, за да изкупя вината си пред вас. Споменахте за някакъв свещеник. Искахте да…

— Да го откриете. Казва се Крунослав Павелич. Той не е обикновен свещеник. Той е кардинал. Много важна личност. Член е на Курията на Ватикана. Седемдесет и две годишен. Изчезнал е на двадесет и втори февруари, неделя вечер, след като е отслужил литургия във Ватикана. Като се има предвид високата длъжност, която заема в Курията, считаме, че отвличането му е сериозен удар срещу църквата. Щом и един кардинал може да изчезне, тогава никой от членовете на Курията не е в безопасност. Вероятно това е началото на голям удар срещу църквата. Но тъй като Братството е заплашено отвътре, имаме нужда от чужда помощ. Един външен човек, независим, но с мотивация за действие.

— Ами ако кардиналът не се намери? Ако е мъртъв? — запита Дру.

— Тогава този човек трябва да накаже онези, които са виновни.

Дру вътрешно възнегодува. Бе дал обет пред себе си и пред Бог, че никога повече няма да убива. Въпреки че бе решен да спази обета си, продължи да преговаря.

— Какво ще получа в замяна?

— Вие и госпожица Хардести ще изкупите вината си пред нас за съпричастието си в смъртта на един от нашите членове. Смятам, че е великодушно.

— Не бих използвал точно тази дума — обърна се Дру към Арлийн, която кимна в знак на съгласие. След това тихо, но решително добави: — Споразумяхме се.

— Добре — отдъхна си отец Себастиан и се облегна назад.

— Само още нещо. Ако престъпите думата си, по-добре си кажете последната молитва за разкаяние. Защото, Бог ми е свидетел, ще ви открия, където и да сте, когато най-малко ме очаквате.

— Да, ще имате пълно право да постъпите с мен както решите. Но що се отнася до последната молитва, винаги съм готов за нея.

— В такъв случай се разбрахме — изправи се Дру. — Арлийн и аз ще трябва да похапнем. Да се преоблечем. Ще имаме нужда от пари за това пътуване.

— Ще ви дадем достатъчно като за начало. След това ще ви открием банкова сметка в Цюрих, а също и сейф. Братството ще има ключ от него. Ще го използваме, за да си разменяме съобщения.

— А документи? Враговете ни знаят за нас и не можем да използваме собствените си имена.

— При напускането на Египет ще ви дадем ватикански паспорти. Ще пътувате като свещеник и монахиня.

— Ще привлечем внимание на аерогарата, където е пълно с араби.

— Но не и ако отпътувате с групата от монахини и свещеници, които са били на екскурзия в Египет. Ще отлетите за Рим, където изобщо няма да правите впечатление. Ако решите да промените самоличността си, в сейфа ще оставим още няколко паспорта — американски, под различни имена.

— А оръжие?

— Преди да напуснете Египет, ще ми дадете вашето. Ще получите друго, когато пристигнете в Рим. Ще оставим за всеки случай и в сейфа.

— Добре. Като предпазна мярка.

Отец Себастиан изчакваше дали имат да кажат още нещо.

— Не искам да си опитвам късмета трети път. Нека друг човек, не от вашите, остави оръжията и паспортите. А банковата сметка в Цюрих открийте лично вие.

— Дадено. Това изтичане на информация от нашата мрежа изнервя не по-малко и мен.

— Има още нещо, за което не споменахте.

Отец Себастиан разбра.

— Откъде да започнете? От същото място, където вашият предшественик реши да задълбочи търсенето си и…

— Предшественик ли?

— Свещеникът, който се обади на госпожица Хардести в Ню Йорк и я изпрати при вас. Отец Виктор. Споменах, че е бил призован за спешна мисия. Така е. От Създателя си. Бе убит в Рим преди два дни. Ще разберете докъде е стигнал и ще продължите оттам. Трябва да е бил много близо до целта.

В стаята, където бяха прекарали нощта, Дру и Арлийн се преоблякоха в донесените от свещеника дрехи. Дру знаеше, че би изглеждал съвсем естествено както в черен делови костюм, така и в черното расо с бяла якичка, което слагаше в момента. Но се притесняваше за Арлийн. Дали нямаше да буди съмнение с нейното атлетично грациозно тяло, облечена в дрехи на монахиня? Точно обратното. Белият калугерски капишон, който скриваше изрусялата от слънцето коса и подчертаваше зелените й очи, превръщаше земната красота в невинно милосърдие.

— Удивително — каза Дру. — Изглеждаш така, сякаш си намерила призванието си.

— А ти би могъл да минеш за изповедник.

— Е, да се надяваме, че никой няма да ни моли за благословия и съвет.

— Най-доброто пожелание е: „Живей в мир и не прегрешавай.“

— А ние? — запита я Дру. — Онова, което искат от нас да направим. Надявах се, че няма да ми се налага отново да убивам — дали няма да влезем в грях?

Тя го целуна.

— Една последна задача. Ще си помагаме взаимно и ще направим всичко, което е по силите ни.

— Дано това да е достатъчно.

— Ще бъдем свободни.

Те се прегърнаха.