Мисията „Нощ и мъгла“

Символът на смъртта

Холоуей бе застанал на гранитните стъпала пред къщата си и наблюдаваше Сет и Ледената висулка, които се качваха в кадилака. Тримата бяха прекарали нощта и цялата сутрин в обмисляне на план за действие. Най-после, в късния следобед, бяха стигнали до съгласие и решиха да започнат без да губят време. Сет щеше да откара Ледената висулка до колата, която предната нощ той бе скрил долу, встрани от пътя. Ледената висулка трябваше да кара след Сет до международното летище на Торонто. Още същата вечер двамата професионални убийци щяха да отлетят от Канада за Европа. „Скоро, много скоро“ — мислеше си Холоуей — „всичко ще дойде отново по местата си.“

Изпращайки с поглед Сет и Ледената висулка, Холоуей премигна от яркото юнско слънце, чудейки се дали някога животът му ще потече нормално, както преди. Баща му бе изчезнал преди няколко седмици, отвлечен докато скицираше един каньон в недалечно селище, наречено Елора. Там се събираха много художници. Извършителите бяха оставили принадлежностите на баща му — скицник, молив и куфарче — върху сгъваема масичка на стотина метра от неговата кола. Оттогава нямаше никаква вест от него и колкото и да не му се искаше да вярва, си мислеше, че баща му може би е мъртъв.

Продължи да стои на стълбите и да гледа как кадилакът се отдалечава надолу по пътя, докато изчезна зад дърветата. Насочи се към голямата двойна врата на къщата си и отново се замисли. Дали баща му наистина бе мъртъв? Спря се, въздъхна дълбоко, после мрачно се заизкачва по стълбите. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че не е така. Поне бе взел мерки да защити себе си и семейството си, за да спре това безумие. А ако баща му е мъртъв, то мисълта за Сет и Ледената висулка, които бяха отлично средство за отмъщение, до известна степен го утешаваше. Убийците скъпо щяха да платят за него.

Той влезе вътре, мина през затъмнения хол и отиде в кабинета си да се обади по телефона. Въпреки че сега не му бе до това, налагаше се да се занимава и с други задачи. Преди четири месеца, когато „Нощта и мъглата“ не се бяха намесили в живота му, той бе сключил сделка, която не можеше да зареже, каквито и лични неприятности да имаше. Бе заложил цяло състояние като гаранция за доставката на една смъртоносна пратка, която трябваше да удовлетвори нуждите на хората да се избиват помежду си. Ако тази задача се провалеше, това щеше да има фатални последици за него. Като нямаше друг избор, Холоуей събра всички сили, които неусетно му бе вдъхнала мисълта за баща му и вдигна слушалката.

Мексико сити.

За трети път Аарон Розенберг безуспешно се опитваше да постигне ерекция. Опита се да си помогне с ръка, но жена му го спря. Отначало си помисли, че вече е загубила търпение и се кани да го помоли да се откаже. Но вместо това тя започна да го целува по гърдите, после по корема, като промърмори: „Остави на мен“ и се премести по-надолу.

Завесите на спалнята не бяха спуснати плътно и в стаята нахлуваше слънчева светлина. Лекият вятър изсушаваше потта по тялото му. Затворил очи, Аарон чувстваше разпръснатите коси на жена си по слабините си, а грохотът от уличното движение по „Пасео де ла Реформа“ едва достигаше до съзнанието му.

За неуспеха му от преди малко имаше много причини — тревоги около изчезването на баща му, безпокойство за неговата и на семейството му безопасност. Въпреки бодигардовете си, всеки път, когато му се налагаше да излезе, се чувстваше като на тръни, затова напоследък напускаше дома си много по-рядко, отколкото изискваше работата му. Но днес специално си бе останал вкъщи, защото от сутринта очакваше да му се обадят по телефона със съобщение за нещо толкова важно, че не искаше да рискува да говори за това от офиса си. Информацията бе от такъв характер, че дори домашният телефон и самата къща, които всеки ден биваха проверявани за подслушвателни устройства, не му се струваха достатъчно сигурни.

Жена му продължаваше да го гали и пенисът му започна да се втвърдява. Той направи усилие да не мисли за другата причина, поради която преди малко не бе успял. Бе разбрал, че от два месеца жена му има връзка с бодигарда си Естебан. Погледите, които си разменяха, бяха толкова многозначителни, а освен това бе прибавила нови техники в секса, една от които бе именно тази. За едно нещо поне бе благодарен — че връзката бе дискретна. В противен случай никога не би могъл да остави ненаказана изневярата на жена си, за да запази авторитета си пред полицията и търговските си партньори в този град, в който се зачитаха строгите испански традиции.

Той трябваше да признае, че отчасти сам е виновен за действията й. Главоболията напоследък бяха поизпарили сексуалните му желания. Освен това работата налагаше да отсъства задълго от дома, затова жена му прекарваше повече време с Естебан, отколкото с него. И все пак, мислеше си той, обладан от моментен прилив на гняв, ако работата му изисква тя да остава сама, не се ли компенсира това с лукса, който й осигурява? С масивния златен часовник, вносните й модни френски дрехи, спортната й кола за 100 000 долара?

Почувства, че и този път няма да стане нищо. Жена му, както му се стори, изпъшка с искрено разочарование. Тя бе поискала да се любят този следобед. Той се питаше дали все още има шанс бракът им да бъде спасен.

Телефонът, мислеше си Розенберг. Кога най-после ще иззвъни този проклетник? Истината беше, че ако не бяха скъпоструващите прищевки на жена му, ако не изпитваше желание да я впечатлява, никога не би се забъркал в толкова опасна сделка като тази, чийто резултат сега очакваше.

Но какво друго му оставаше? Да прави сцени на жена си, заради нейната връзка? Ако скандалът се разчуе, честта ще изисква да се разведе с нея, нещо, което той не желаеше. Жена му бе ослепително красива, потомка на знатен род. Освен че бе горд с такава съпруга, тя допълваше успешно опитите му да се представи за мексиканец — с боядисаната си в черно и сресана назад коса, с изкуствено пигментираната си, за да получи мургав оттенък кожа, и цветните лещи без диоптър, които да направят очите му тъмни. За да се превърне успешно в това, което всъщност не бе, имаше нужда от нея. А що се отнася до Естебан, неговият внушителен ръст го караше да се чувства сигурен в настоящата тревожна обстановка.

Пенисът му отново започна да се втърдява.

Телефонът иззвъня. Той се освободи от жена си и се протегна към масичката.

— Ало?

Мъжкият глас, който чу, не беше на Холоуей, но бе с южняшки акцент от Онтарио, в който едва се долавяше гърлен шотландски. Розенберг разбра, че онзи е част от веригата. Холоуей се е обадил на свой човек, без да използва междуградска връзка, която може да бъде засечена, а мъжът на свой ред е използвал сигурен телефон, за да се обади в чужбина и да предаде съобщението. „Кленови листа.“

— Чапарал.

— Ще се чуем след четиридесет минути — щракването на слушалката сложи край на разговора.

Розенберг притвори очи със смесено чувство на облекчение и напрежение.

— Трябва да тръгвам.

— Точно сега? — прегърна го жена му.

— След четиридесет минути трябва да бъда на едно място.

— За колко време се стига до там?

— Двадесет и пет минути.

— За десет минути ще се изкъпеш и облечеш. Остават…

Пет минути. Те се оказаха достатъчни.

Розенберг каза на тримата от охраната да изчакат в колата, а той влезе в порутена сграда, изкачи се бързо на втория етаж по скърцащите стъпала и отключи една стая. Тя бе не по-голяма от килер, само че с прозорец. Бе съвсем празна, с изключение на един телефон на пода и пепелник на перваза. Той плащаше наема за нея и сметката за телефон под името Хосе Фернандес. Имаше само едно предназначение — да му осигури безопасно място, откъдето да провежда по-особени разговори с чужбина, без да се страхува, че ще бъде подслушван.

Знаеше, че в Южно Онтарио Холоуей държи подобна стая с телефон в нея. Веднага след като е инструктирал онзи мъж да му се обади, той се е отправил към своя безопасен телефон. Розенберг бе сигурен, че е така, защото в противен случай не би имал нужда от свръзка, а би се обадил директно. Това означаваше, че обстоятелствата са се променили дотолкова, че Холоуей не може да губи време да се обажда на Розенберг от безопасния телефон и да чака, докато и той отиде до неговия. Използването на свръзката е сигнал, че четиридесетте минути, които щеше да му отнеме процедурата, са от изключителна важност.

Отвори куфарчето си и извади оттам електронно устройство с размерите на портативно радио. Включи го към контакта на стената, провери циферблата и започна да изследва стаята. Уредът издаваше слаб шум. Ако някъде имаше микрофон, устройството щеше да приеме звука от него и да го регистрира на циферблата. Но в стаята нямаше подслушвателна система.

Розенберг не се задоволи с тази проверка. Извади още едно електронно устройство и го закачи с щипка към малък отрязък оголен телефонен кабел. Уредът измерваше мощността на електрическия ток по жицата. Ако имаше подслушвателен механизъм, той щеше да черпи ток и силата на тока автоматично щеше да се увеличи, за да компенсира намалението на напрежението. Но Розенберг не засече подобно нещо. Телефонът не се подслушваше.

Припряно извади цигара от пакет „Голоаз“, мразеше мексиканските — след това погледна часовника си, също от масивно злато като на жена му. След две минути телефонът трябваше да иззвъни. Ако това не станеше, ако той или Холоуей бяха възпрепятствани да стигнат навреме, имаха уговорка да изчакат още тридесет минути, а ако трябва и още тридесет.

Той пое дълбоко въздух и се втренчи в телефона. Когато най-после звънна, бързо сграбчи слушалката.

— Ацтек.

— Ескимос.

— Очаквах да ми се обадиш още сутринта. Защо се забави толкова?

— Трябваше да ги изчакам да тръгнат — отговори Холоуей с убедителен канадски акцент. — Започна се. Ще пристигнат утре сутринта.

— В Европа?

— Рим. Всички следи водят към кардинал Павелич. Ако открият защо е изчезнал…

— За колко време ще се справят? — прекъсна го Розенберг.

— За колко ли? Те са най-добрите. Също като бащите си. Единственото, което мога да гарантирам, е, че няма да е по-дълго от необходимото.

— Единственото, което аз бих казал е, че ако провалим сделката…

— Няма нужда да ми го казваш — отвърна Холоуей. — Малко ни беше, че някой иска да върне „Нощта и мъглата“, ами и за клиентите си трябва да мислим.

— Но те очакват пратката.

— Гаранциите ни остават в сила — потвърди Холоуей. — Имам доверие в Сет. А сега, след като и Ледената висулка е с него, нищо не е в състояние да ги спре.

— Надявам се да си прав. Ще е от полза за всички ни.

— Ако греша, значи врагът ни не е само един. Обади се на нашия човек в Бразилия. Кажи му да уреди доставката. Клиентите ни са склонни да приемат забавянето, ако ги уверим, че всичко е наред, а мисля, че е така. Ако неизвестният враг е в течение на това, с което се занимаваме, би могъл да ни попречи преди седмици.

— А може би онези от „Нощта и мъглата“ само чакат да им паднем в капана.

— Скоро тях няма да ги има.

— Ще ми се да вярвам в това — отвърна Розенберг.

— Трябва да вярваме. Ако Сет и Ледената висулка не успеят да се справят с тях, то никой друг не би могъл и тогава ще бъде свършено с нас, все едно дали ще доставим стоката или не. Затова да действаме. Дай заповед. Да товарят.

Рим.

Отегчен американски служител дъвчеше сандвич със салам и сирене. Гърбът го болеше от твърде многото часове, които бе прекарал седнал на нетапицирания стол пред монитора, когато изведнъж…

— О, свети дух…

Остави остатъка от закуската си до кутията с диетична кока кола на металната масичка пред себе си и се наведе рязко напред, за да спре видеото в кадър.

— Елате тук! Трябва да видите нещо!

Други двама от наблюдаващия екип, мъж и жена, се обърнаха към него. Лицата им също изглеждаха уморени от дългите часове пред мониторите.

— Какво има за гледане? — запита мъжът. — Само стоим тук, за едното…

— Няма нищо — допълни жената. — Всички тези лица, които се сливат едно с друго и се отдалечават, докато се превърнат в малки точици на екрана.

— Казвам ви, елате да видите нещо!

Мъжът и жената прекосиха стаята, която имаше доста спартански вид, и застанаха от двете му страни.

— Дай да видим — каза жената.

Служителят върна видеокасетата тридесет секунди назад и я пусна. Точиците се превърнаха в образи.

— Физиономии — отегчено въздъхна жената. — Все тези проклети лица.

— Гледайте сега — продължи да настоява първият мъж. Посочи към пътниците, които излизаха през един от ръкавите на римското летище. — Ето! — и спря кадъра.

Маркира с тънка рамка лицето и гръдния кош на някакъв мъж, който вървеше по средата на пътеката и се канеше да влезе в залата. Носеше спортно сако, което му бе малко широко, и риза с отворена яка, но мускулите му личаха дори и под тях. Лицето му бе четвъртито, загоряло, очите му излъчваха интелигентност, а косата му бе изрусяла от слънцето.

— Не бих го изпъдила от леглото си — каза жената.

— Но не се знае дали ще останеш жива, след като се позабавлява с теб — каза първият.

— Моля?

— Гледайте, има още.

Първият мъж освободи бутона, с който бе спрял кадъра, и пусна записа по-нататък. Покрай камерата минаваха различни лица. Италианските разузнавателни служби бяха инсталирали системи за наблюдение на всеки ръкав на международното летище в Рим, опитвайки се да се предпазят от терористи. След като си свършеха работата с касетите, италианците даваха записите на други интересуващи се служби от най-различен характер — граждански, военни, политически.

— Е, кого още ще видим? — запита вторият служител.

— Него. Ето тук — и отново спря кадъра.

Друг пътник застина на място, лицето и гърдите му бяха оградени с тънка рамка върху монитора. Бе висок, слаб, с бледа кожа, червена коса и много светли очи.

— О, свети дух… — възкликна жената.

— Какво съвпадение! И аз така реагирах — първият мъж се наведе напред, пулсът му се ускори. — Ако проверим в архивите…

— Ще се окаже, че е…!

— Псевдонимът му е Сет — каза първият мъж. — В средите на професионалните убийци казват, че няма по-страшен от него, освен… — той отново спря касетата, пренави я и дойде до друг кадър. — А сега вижте отново това… — и пусна видеото.

Първият русокос мъж, който излизаше от ръкава.

— Да! — задъхано рече вторият.

— Ледената висулка — съобщи първият. — Приятелчета, това, което току-що видяхме…

— Означава, че трябва да бъдем нащрек — довърши мисълта му вторият. — Тези копелета все пак се показаха, въпреки че ни бе писнало да ги чакаме.

— И още как — добави жената. — Наблюдаваме дни наред. А те изведнъж се явяват и двамата заедно, като се правят, че пътуват отделно.

— А може би наистина не са знаели, че са в един самолет — предположи вторият.

— Чакай да помислим — каза жената. — Тези момчета не са вчерашни.

— Е, добре, започвам да схващам.

— Ето защо трябва да си отговорим на въпроса — каза първият — дали са знаели предварително, че ще пътуват заедно или са научили в самолета?

— Откъде са се качили? — попита жената.

— От Торонто — отговори първият. — Случило ли се е нещо по-особено там в последно време?

— Доколкото знам, не. Нямаме никакви съобщения — отговори жената.

— Щом не са били там по работа…

— Само са се срещнали в Торонто и оттам са ги изпратили тук.

— Освен ако не са попаднали в един самолет случайно — предположи вторият.

— При тези двамата няма случайности.

— Може да работят един срещу друг. Всъщност, едва ли. Никак не изглеждаха притеснени на излизане от самолета.

— Разбира се, нали са професионалисти — каза жената. — За разлика от някои от нас — тя погледна към втория мъж, а след това се обърна към първия. — Имам чувството, че…

— Ако пътуват заедно — каза първият, — то не искат това да се забележи, но не се и опитват да се дегизират. Не ги е много грижа, че можем да ги разпознаем. Тук става нещо важно и появата им е явен сигнал за това. Но не е свързано с бизнеса.

— Нещо лично ли? — попита жената.

— Предполагам, че е съвсем лично. Казват ни: „Ние сме тук, играем открито, ще бъдем безмилостни, така че стойте надалеч, защото това не ви засяга.“

— Може би — каза жената. — Но ако си прав, Господ да е на помощ на онези, които преследват.

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер натискаше педала на газта на аудито, което караше след изчезването на баща си преди четири месеца. Следобедното слънце го заслепяваше въпреки слънчевите очила. Кръвта пулсираше в слепоочията му, но не от горещината. Зави по една пресечка, излезе на тяхната улица и така рязко спря пред дома си, че се вряза в обезопасителния колан.

Бързо изскочи навън и видя жена си, която тичаше към него през ливадата.

— Имах среща със строителния инженер — каза той. — А когато се обадих в офиса да проверя дали някой не ме е търсил… — гласът му се задави от гняв. — Къде е проклетото нещо?

— В басейна.

— Какво?

— Нямаше го тази сутрин, когато пих кафе на верандата. Който го е направил, е изчакал да отида на тенис корта следобед.

Тя последва Милер, който забързано вървеше покрай лехите с цветя, мина зад къщата, застана до басейна и тревожно погледна надолу.

На дъното някой бе нарисувал с черна боя знак с огромни размери — краищата му опираха в четирите стени на басейна.

Гърлото му пресъхна. Преглътна, опитвайки се да заговори.

— Оставиха ни на мира за известно време, колкото да се успокоим и да помислим, че са се задоволили със залавянето на баща ми.

Задавено изхълца, втренчен в изрисувания символ — огромен, черен, зловещ.

Човешки череп.

— Какво искат, дявол да ги вземе? — запита жена му.

Той отговори на въпроса й с още по-настойчив въпрос:

— И какво, по дяволите, ще правим сега?

Игра на криеница

Виена.

Отново валеше дъжд, но в сравнение с вчерашната буря това бе само слаб ръмеж. Бе доста студено като за юни. Сол пъхна ръце в джобовете и продължи да върви по бетонната пътека покрай Дунав.

Помисли си, че сигурно само на него му е толкова студено, след като бе свикнал с жегата в пустинята в Израел. Спомни си напоителните канали, които бе изкопал с толкова труд, и си помисли, че дъждът, който падна над Австрия през последните два дни, би превърнал слабата му реколта в оазис. Тези мисли предизвикаха силно желание да се върне у дома, но се запита дали някога отново това ще стане възможно.

По реката плаваха лодки, които не се забелязваха ясно поради дъжда. Мина покрай прогизнали от влага дървета, навлезе в парк, който приличаше на гора и стигна до мрачен покрит дансинг. Дървеният под трополеше глухо под краката му.

Един мъж стоеше полуоблегнат на перилата, пушеше цигара и се взираше навън в дъжда. Металните копчета на светлокафявата му мушама бяха разкопчани и под нея се виждаше тъмнокафяв костюм. Погледнат в профил, имаше остра брадичка. По бузите му тук-там личаха следи от шарка. Издишваше спокойно дима от цигарата си и изглежда не забелязваше приближаващият се Сол.

Сол видя още един мъж с подобен кафяв дъждобран, който бе застанал под един кестен и разглеждаше с необичайно голям интерес птиците, които се гушеха в клоните.

Сол спря на известно разстояние от облегнатия на перилата мъж. От покрива на дансинга се процеждаше вода и капеше до него.

— И така, Ромул — каза мъжът с белязано от шарка лице и се обърна. — Как си?

— Очевидно съм извън играта.

— Не си прави майтап. Забелязахме те още на летището. Оттогава непрекъснато те държим под наблюдение.

— Изобщо не съм се опитвал да остана незабелязан. Първото, което направих, бе да се обадя по телефона в хлебарницата. Аз предложих тази среща, както знаеш.

— Само благодарение на нея все още се разхождаш насам-натам — мъжът захвърли цигарата си в дъжда. — Имаш лошия навик да пристъпваш правилата.

— Брат ми го направи.

— Да, ти само му помогна да избяга, вместо да ни го предадеш.

— Предполагам, че нямаш братя.

— Трима.

— Ти на мое място би ли им помогнал или би ги сметнал за врагове?

Мъжът с белезите не отговори.

— Освен това брат ми бе убит — каза глухо Сол. Бяха изминали три години, а мъката му по Крис не бе намаляла.

— Тук сме, за да говорим за теб, не за него.

— Не отричам, че се споразумяхме с Ленгли. Да отида в изгнание. Да остана в пустинята. Но се случиха разни неща.

— Какви например?

— Селището, в което се бяхме установили, бе нападнато. Жена ми и синът ми едва не бяха убити.

— Да, в Израел се случват такива работи.

— Не, нападението бе насочено лично срещу нас! Ние тримата — жена ми, синът ми и аз трябваше да бъдем убити.

Мъжът учудено премигна.

— А един ден преди това изчезна тъстът ми! Тук, във Виена! Затова трябваше да напусна Израел и да открия какво…

— Е, добре. Може би имаш право. Не се гневи — мъжът с белезите направи знак с ръка на партньора си под кестена, че всичко е наред, защото онзи въпросително погледна към тях, когато Сол заговори по-високо.

— Казваш, че — мъжът с белезите изпитателно гледаше Сол — не си тук по работа? Не служиш ли на нови господари?

— По работа ли? Мислиш, че затова съм тук? За работа? Направо ми се повръща от тази мисъл.

— Емоционално, Ромул, но отклоняваш въпроса. Когато представям отчет за срещата ни, моите шефове ще искат ясни отговори.

— Да не мислиш, че сега не ни чуват. Устройството е в тебе. В онази синя каравана при входа на парка се записва всяка наша дума. Прав ли съм?

Мъжът не си направи труд да се обърне към караваната.

— Все ми е едно дали ме записват — каза Сол. — Не работя за никого. Това е семеен проблем. Моля за временно прекъсване на споразумението. Докато уредя моя личен въпрос. Щом свърша, вземам първия самолет за Израел.

— Моите шефове ще искат да знаят защо трябва да ти дават тази отсрочка — преценяващо го погледна мъжът.

— Като услуга.

— Моля?

— В замяна на услугата, която ще им направя.

Мъжът бавно се надигна от перилата, на които се бе облегнал.

— Бъди по-ясен. За каква услуга става дума? Ако искаш да прехвърлиш нещата в тази посока. Професионална лоялност ли?

— Услуга за услуга. Нямам друг избор.

— Ще направиш всичко, което поискат от теб?

— Не съвсем.

— Тогава предложението ти не е сериозно.

— Напротив. Много е сериозно. Но все пак трябва да знам какво искат от мен. Не е важно колко е опасно, а каква е крайната цел. Не бих искал да се погубвам. Освен това не трябва да бъде отблъскваща и от морална гледна точка.

— За морал ли ми говориш? Само не ми казвай, че си станал морален, Ромул.

— Може да се случи в пустинята. Ако твоите шефове не са помислили за това, то сега им напомням, че един оперативен работник, който публично е изхвърлен от разузнаването, но тайно остава свързан с него, може да им бъде от голяма полза. Няма да се присъединявам официално към вас.

— Толкова ли е сериозно положението с тъста ти, та на всяка цена си решил да разбереш какво става? — продължаваше да го гледа изпитателно мъжът с белезите.

— Да. И да защитя семейството си от евентуални нови нападения. Казах ти, това е личен въпрос, не изпълнявам задача.

— Шефовете ми ще направят оценка на записа от разговора ни — вдигна рамене мъжът.

— Разбира се.

— Ще се свържем отново с теб.

Стъпките на мъжа отекнаха по дансинга.

— Отседнал съм в апартамента на тъста ми. Бих ти дал адреса и телефона, но предполагам, че вече ги знаете.

Мъжът се обърна, погледна Сол и кимна. Сол не можа да разбере дали му казваше довиждане или му изказваше уважението си.

От една книжарница срещу входа на парка Ерика наблюдаваше потеглящата каравана. Изчака тя да завие зад ъгъла и насочи поглед към парка. Дансингът едва се забелязваше поради дъжда. Двамата със Сол бяха предположили, че онзи, с когото той имаше среща, няма да бъде сам. Ето защо и тя бе дошла близо до мястото, готова при нужда да помогне на съпруга си.

Излезе от книжарницата, вдигна качулката на якето си и забърза в дъжда, който се бе усилил.

Сол я чакаше на дансинга.

— Мислиш ли, че ще бъдат съгласни? — попита го тя.

— Ако сметнат, че могат да ме използват. Трябваше да им обещая услуга за услуга.

— Съжалявам. Знам колко неприятно ще ти бъде отново да работиш за тях — в гласа й прозвуча отчаяние.

— А имаме ли друга възможност? Да стоим със скръстени ръце и нито да потърсим баща ти, нито да защитим самите себе си? Това би ми било още по-неприятно. Само едно нещо е от значение. Трябва да направим всичко, което е необходимо, за да можем да живеем спокойно всички заедно.

— Колкото повече те опознавам, толкова повече те обиквам.

— Приближи се към мен, когато ми говориш така — той свали качулката й, мушна ръце под дългата й коса и нежно я притегли към себе си, като целуваше дъждовните капки по бузите й.

— Но ако не ти дадат разрешение? — тя почувства, че той е напрегнат.

— Въпреки всичко няма да се откажа.

— Не. Ние няма да се откажем — каза тя и го прегърна. — И само някой да се опита да ни спре.

Издишвайки дима от цигарата си, седнал на стол с кожена тапицерия, мъжът с белезите по лицето се наведе напред и спря магнетофона, поставен върху дълга маса.

— Искате ли да го прослушате отново? — обърна се той към шефа на австрийския отдел на ЦРУ.

Флуоресцентното осветление бе пуснато. В стаята с дъбова ламперия по стените други трима мъже седяха безмълвно, без да реагират, докато шефът барабанеше с пръсти по масата. Той се казваше Галахър. Бе слаб, нисък, облечен в син раиран костюм. Спря да трополи и постави длани на ръба на масата.

— Не, трите пъти ми бяха достатъчни. Ясно ми е какво ти е казал. Но все пак ти беше там, не аз. Ти си видял изражението в очите му. Истината ли казваше Ромул?

— Ако съдим по емоционалната реакция ли? — мъжът с белезите извади цигарата от устата си. — Да.

— Ромул поставя условие мисията да не е смъртоносна за него, да не е в противоречие с разбиранията му и ако тези условия са налице, е готов да направи всичко за нас, така ли?

— Да. Отново бе искрен.

— О, виж ти.

Един от мъжете, чиято коса бе започнала да оредява, се намеси:

— Доста голяма промяна в позицията му. Първоначалното споразумение бе той да отиде в изгнание, а ние да го оставим на мира.

— Но човек с неговите способности — обади се Галахър — би могъл да ни бъде от полза, ако отново се върне към разузнаването, без никой да знае за това. Голям специалист е. Наемен убиец от световна класа. И се оставя напълно на наше разположение.

— Но еднократно — напомни му мъжът с белезите.

Галахър вдигна от масата загрубелите си длани, резултат от тренировките му по карате, притежаваше черен пояс, и замасажира слепоочията си.

— Е, щом иска лично отмъщение, да го оставим да си действа. Все пак нещо ме безпокои.

Останалите изчакваха да чуят какво ще каже.

— Това лично отмъщение би могло да има и професионални последствия. Така или иначе, ние не знаем кой е предприел нападението срещу него и семейството му. Нито кой е отговорен за изчезването на тъста му. Но трябва да бъдем сигурни, че ще остане независим, няма да влезе във връзка с други разузнавателни служби.

— Не разбирам — обади се мъжът с белезите.

— Ще разбереш. Ромул сигурно изгаря от нетърпение да разбере какво става. Трябва да изясня нещата чрез Ленгли.

Дъждът бе спрял. Уличните лампи се отразяваха по мократа трева и в локвите. Въздухът приятно ухаеше. Като се взираше в тъмните сенки на дърветата, Сол прекоси крайбрежната улица и тръгна отново към дансинга. Там го чакаше същият мъж с белези от шарка по лицето, облегнат на перилата.

— Ромул, днес ти е щастлив ден — мъжът разтвори приятелски ръце и широко се усмихна. — Шефът ме натовари да ти предам, че е съгласен с твоето предложение.

— Добре — облекчено въздъхна Сол. — Когато уредя този семеен въпрос, ще чакам да ми се обадите. Така ще получите обещаното.

— О, в това можеш да бъдеш сигурен.

Сол се обърна и понечи да си тръгне.

— Само още един проблем.

— Какъв проблем? — напрегнато запита Сол.

— Е, не точно проблем. Да го наречем условие. Ограничение.

— За какво става дума?

— Не трябва да се обръщаш за помощ към израелското разузнаване.

— Моля?

— Доколкото разбрах, ти представляваш нещо за моите началници само ако не се обвързваш с други служби.

— Да не се обвързвам ли? Обясни ми, по дяволите, какво имаш предвид!

— Ти ще се занимаваш с нещо лично. Но ако приемеш помощ от израелските служби за сигурност, ще излезе, че си сътрудничите, че работиш за тях.

— Но, за бога, тъстът ми е работил там! Разбира се, че ще вляза във връзка с тях! Те също искат да открият какво се е случило, както и аз.

— Тогава ще ти повторя отново. Не бива да търсиш помощ от Израел. Нито от което и да било друго разузнаване. Плановете ни, свързани с теб, изискват пълна необвързаност с всякакви подобни организации. Трябва да бъдеш абсолютно сам. В противен случай, ако задачата, която ще ти възложим, се провали, ако те разкрият, врагът ще обвини евреите, а те пък нас. Така ще се окажем в същото скапано положение, както и ако работеше за нас. Каза, че въпросът е личен. Нека да си остане такъв. Не търси чужда помощ. Ако не си съгласен с това условие, ще бъдем принудени да те накажем за нарушаване на първото ни споразумение.

— Копелета. Трябваше по-рано да се досетя, а не да…

— Преговаряш с нас? Но, Ромул, истината е, че нямаше друг избор. В противен случай щеше да си мъртъв.

— А как ще…?

— Ще използваш способностите, с които си прочут. Сигурен съм, че израелското разузнаване вече е събрало информация, която те представя в добра светлина. При всички случаи трябва да се възползваш от това. Професионалистите в нашата област няма да се изненадат, ако от Мосад се свържат с теб във връзка с изчезването на тъста ти, който е работил за тях. Но само дотук. По-нататък никакви връзки с тях. Ще работиш сам.

— И кой ще повярва на това?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами този парк. Дансингът. За втори път днес се срещаме тук. Изобщо не правим опит да се прикрием. Сигурно другите разузнавания вече са ни засекли.

— Така предполагам и аз. Дано да е така.

Сол вдигна гневно ръце.

— Отлично, Ромул. Време е да им изиграем едно представление.

От изненада Сол отпусна ръце.

— Опитай се да ме нападнеш — каза мъжът с белезите. — А моята охрана ще стреля по теб. Покажи недоволството си. Ще демонстрираме пред другите разузнавателни мрежи, че оставаш извън играта. Ето, ще започна пръв, за да те улесня.

Мъжът с белезите се надигна от перилата и силно удари Сол в стомаха.

Неподготвен, Сол се преви на две и изпъшка.

Мъжът придоби смелост и се дръпна назад, като се приготви да удари Сол по лицето с юмрук.

Инстинктът обаче му помогна да превъзмогне изненадата и болката. В един миг, извъртайки се гневно по посока на атаката, той удари с длан рамото на противника си. Хрущялът изпука.

Мъжът падна на земята с изкълчено рамо и застена.

— Глупаво копеле, можеше да ме убиеш! — изрева Сол. — И аз също!

Изстрел разцепи тишината в парка. Един куршум се заби в подпората на покрива на дансинга. Сол се хвърли на земята. Мъжът с белезите залегна до него, като се държеше болезнено за рамото. През разбитите си зъби, той му каза:

— Добре дошъл сред нас, в играта на криеница. А сега, изчезвай оттук.

— Този снайперист от вашите ли е? — запита разгневено Сол.

— Казах ти да изчезваш!

Един куршум разцепи перилата на дансинга. Сол се превъртя по пода. Трети изстрел се удари в парапета на стълбичките. Той се спусна към противоположния край на дансинга и оттам скочи долу на мократа от дъжда трева. Площадката остана между него и снайпериста, който уж се целеше сериозно, и Сол побягна в тъмното към някаква люлка. Бяха го манипулирали по начин, който го вбесяваше. Повдигаше му се от готовността, с която оня човек се бе оставил да страда по заповед на началниците си. „Добре дошъл в играта на криеница“ — му бе казал мъжът с белезите. Точно така. Криеница. Илюзии — мислеше си той с отвращение. В тази тъмница снайперистът лесно би могъл да сгреши и да попадне на месо, независимо колко е добър.

Зад него се чу изстрел, който отнесе носа на петнистото конче от люлката. „Достатъчно!“ — Сол мислено крещеше от възмущение. „Вече си свърши задачата!“

Забеляза неясна фигура пред себе си зад люлката. За миг си помисли, че може да е Ерика, която му идва на помощ, без да е разбрала играта на разузнаването. Човекът насочи пистолета си.

Значи не е Ерика! Аз съм на прицел!

Миша Плец му бе дал оръжие. Той го извади изпод тъмната си мушама, но вместо да стреля по врага си отпред, се спусна надясно, като се надяваше да се слее с дърветата и храстите. Нов изстрел съвсем близо до него прониза слуха му. Куршумът обрули листата на близкото храстче. Той се мушна под една бетонна пейка и се извърна, за да стреля по онзи до люлката. Но той вече не бе там. Някой се отдалечаваше тичешком по пътеката, а пред него между дърветата се мерна някаква сянка. Сол стреля, но човекът се прикри зад един ствол.

Друг куршум се заби в пейката и отчупи парчета бетон. Сол изтръпна. Трети снайперист в парка! Не пред или зад него, а вдясно. Затича покрай някакъв фонтан. Някой изкрещя. Завиха сирени. Дробовете го боляха от тичане, но продължи и извън парка. Дърветата свършиха. Показа се крайбрежната улица на Дунав. Зави надясно. Стотина метра по-нататък от храстите изскочи някакъв човек. Сол бързо изви вляво. Появи се втори. Хвана се за металните перила, пое въздух и се хвърли долу.

Студената вода го погълна. Заплува под повърхността. Мокрите дрехи го дърпаха надолу, но той с всички сили се мъчеше да достигне средата на реката. Не бе сигурен, но му се стори, че чу нов изстрел.

В същото време Ерика се криеше в тъмната улица встрани от парка и наблюдаваше дансинга. Учуди се, когато мъжът, с когото Сол имаше среща, неочаквано го удари в корема. Спусна се натам, като извади пистолета, решена да защити съпруга си, но забеляза, че той се отдръпна, за да избегне втори удар и събори мъжа на земята. Последва изстрел. Сол се превъртя по пода. Настъпи хаос. Един, двама, трима стреляха в парка. Чуха се още изстрели. В далечината завиха сирени. Единствената й мисъл бе как да стигне до Сол, за да му помогне. Но бъркотията стана още по-голяма, когато Сол затича в мрака, мина през храстите в края на парка и прескочи перилата, които го деляха от реката. Един от преследвачите му стреля във водата, обърна се и видя да приближават и останалите. Продължиха да стрелят по-скоро напосоки, но побързаха да се прикрият в нощта. Воят на сирените се чуваше все по-силно. Силуетите се разделиха на групички и изчезнаха в различни посоки.

Тя също се отдалечи от мястото. Не можеше да знае къде точно Сол ще излезе от реката. Знаеше само, че ще направи всичко, което е по силите му, за да оцелее и че тя също има някакви задължения. Всъщност, бе уверена, че Сол очаква от нея такова поведение. Тръгна си в посоката, откъдето бе дошла, като изтича по улицата и зави по една пряка. Беше стигнала почти до края й, когато полицейските коли спряха пред парка. Притича по друга улица, в по-отдалечена пресечка, като в ума й се въртяха все същите налудничави мисли. „Да, Сол ще разбере, че тя не може да му помогне; той на всяка цена ще се опита да се спаси сам.“ А тя трябва да помисли за детето.

Пред нея блеснаха светлините на някакъв ресторант. Влезе във фоайето, като бегло отбеляза, че мирише на кисело зеле и пусна монета в телефонния апарат.

Набра номера на баща си. Телефонът иззвъня, после още веднъж. Никой не вдигна. Звънна трети път.

Въздъхна с облекчение, когато чу познат, вдъхващ й спокойствие глас: „Ало?“

— Миша, Ерика е! Нямам време да ти обяснявам — тя с мъка си поемаше дъх. — Положението е много лошо. Събуди Кристофър! Не губи време да го обличаш! Бягайте бързо!

Отговор не последва.

— Миша!

— Къде ще се срещнем?

— Там, където редовно е ходел баща ми, но един ден не го е направил — отговори тя. — Разбра ли? Всяка сутрин и вечер.

— Да — каза Миша. — Веднага ще го събудя. Тръгваме, не се тревожи, всичко ще е наред.

— Моля се на бога.

— Погрижи се за себе си.

— Тръгвайте!

Остави слушалката, обърна се и видя учудени посетители да я зяпат с интерес. Бързо мина покрай тях и излезе от ресторанта.

„Ами Сол?“ — с тревога си мислеше тя, като тичаше по улицата. Дали ще остане жив, за да може да дойде в кафенето както се бяха уговорили предварително?

— Наши ли бяха? — Галахър почти изкрещя.

Мъжът с белезите премигна, като намести превръзката на изкълченото си рамо.

— Не, освен ако не сте пратили втора група да ги прикрива. Абсолютно сигурно е, че не бяха от моите.

— Господи! — Галахър бързо седна на председателското място на масата за конференции. Другите двама напрегнато мълчаха. Започна да барабани с пръсти.

— Цели трима?

— Да, освен нашия човек — продължи мисълта му мъжът с белезите. — Изиграхме пиесата според сценария ти. Аз го ударих. Той се защити. Нашият човек откри огън, уж че се опитва да го убие.

— Интересуват ме другите.

— Първият бе скрит зад една люлка. Вторият изникна изневиделица. Опитаха се да го притиснат като в менгеме.

— Не играеха ли театър? Сигурен ли си, че искаха да го убият?

— Ромул сто на сто го вярваше. Отвърна на огъня им. Онези изчезнаха, преди да дойде полиция. И ние, разбира се, направихме същото.

Галахър присви устни.

— Е, ако Ромул бе успял да убие някой от тях, щяхме да имаме тялото. Да открием кой друг е замесен. Дявол го взел, твоите хора трябваше по-добре да разузнаят обстановката в парка!

— Да, но нали искахте свидетели от други агентурни мрежи. Целта на демонстрацията бе да убедим всички, че Ромул остава аутсайдер за нас. Трябваше да оставим чуждите наблюдатели да заемат местата си.

— Отлично. Само дето операцията се провали.

— Кой знае, може и да не е така — отвърна мъжът с белезите.

Галахър повдигна въпросително вежди.

— Ами след като Ромул без малко не бе убит, какво по-добро доказателство за останалите, че не е наш човек — поясни мъжът. — Нищо не се е променило. Той може да върши личните си работи, но ще трябва да направи нещо и за нас, както се договорихме.

— Така ли? Мислиш ли, че ще го направи? Ами ако сметне, че ние сме искали да го подредим така? Ако реши, че ситуацията е станала неконтролируема и твоите хора наистина са се опитали да го убият? Няма да направи нищо за нас. Даже обратното, ще се обърне против нас. Ама че каша! Може би ще се наложи да му помогнем, за да не го настроим против себе си и да можем да го използваме в бъдеще.

— От друга страна — отбеляза мъжът с белезите, — ние дори не знаем дали е жив.

Премръзнал и изтощен, Сол се измъкна от мътните води на Дунав. Бе плувал петнадесет минути по течението и след това напряко, за да излезе от обхвата на изстрелите. Лампите на брега студено проблясваха. От тинята стъпи върху бетонна рампа, мина покрай една будка, където се даваха лодки под наем и излезе на тясна уличка зад някакъв склад. Никой не го бе проследил. Почувства, че за момента е в безопасност. Но в главата му напираха хиляди въпроси. Кой се опитваше да го убие? Дали не бе разузнаването, за което бе работил? Не му се вярваше. Мъжът с белезите не би се изложил на открит огън едновременно с него. Или пък хората му се бяха престарали, за да бъде всичко по-истинско? А може би непознатият враг чакаше удобен случай, за да го премахне? Ако го бяха убили там, в парка, отговорността щеше да падне върху предишните му работодатели. Никога не биха успели да убедят другите служби, че ЦРУ не е замесена. А истинските убийци щяха да останат неизвестни.

Сол трепереше, но не можеше да избяга и от един друг, още по-тревожен въпрос. Ерика и Кристофър. След като е видяла нападението срещу него, жена му е разбрала, че няма да може да му помогне и би трябвало да се е погрижила за детето. Той вярваше в това и тази мисъл го успокояваше. Първата реакция на Ерика задължително е била да се обади на Миша Плец и да го предупреди бързо да заведе Кристофър на безопасно място. Сол пристъпи напред с още по-голяма решителност. В момента имаше само една цел — да стигне до мястото, където се бяха уговорили да се срещнат, ако настъпят извънредни обстоятелства. Трябваше на всяка цена да се добере до там.

Кристофър все още търкаше с ръчички очите си след неочакваното събуждане. Мъжът с леко прегърбените рамене, Миша Плец, го бе накарал да си облече пуловера набързо върху синята пижама. С неудоволствие вдишваше замърсения от гъстия цигарен дим въздух, но затова пък ароматът на какао в помещението, пълно с маси и зачервени, весело бъбрещи хора, беше наистина чудесен. Припомни си бързината, с която Миша го бе понесъл по стълбите. Скоростното препускане с таксито. Нахлуването им в това „кафене“, както го бе нарекъл Миша. Внезапното появяване на майка му, зачервените й, пълни със сълзи очи, когато го взе в прегръдките си. Всичко бе толкова необичайно.

Бе седнал на пейка до стената, майка му от едната страна, Миша от другата. Разговорът между тях го озадачаваше.

— Ако до петнадесет минути не дойде, не можем да рискуваме да останем повече — каза майка му.

Як мъж с бяла престилка се наведе над нея и й прошепна: „Елате в кухнята. Току-що получихме рядък сорт кафе“.

Вече нищо не разбираше. Майка му го понесе през някаква летяща врата, където влязоха след Миша. Видя бляскави метални плотове. Изпускащи пара чайници. Баща му се показа от една стая, а от дрехите му се стичаше вода. Миша се усмихна. Майка му хълцаше, задавена от плач и прегръщаше баща му, като благодареше на бога.

— Бързо. Трябва да тръгваме — каза Миша.

— Накъде? — запита Сол.

— Връщаме се в Израел.

— Не — възпротиви се Ерика. — Ние не.

— Не разбирам.

— Само ти и Кристофър. Вземи го с теб. Пази го.

— А вие? — запита Миша.

— Кристофър няма да бъде в безопасност, докато ние самите не сме. Ако нещо се случи с нас, дай го в кибуц. Смени му името.

— Не вярвам ЦРУ да се опитваше да ме премахне. Сигурно е някой друг. Може би са хората, които преследваме.

— Дори и така да е, можеш ли да се довериш на предишните си господари?

— Налага се. Но трябваше да им обещая нещо. В замяна на това, че се върнах от изгнание, им обещах да не се възползвам от ничии услуги, включително да не търся помощ от вас. Трябва да се справим сами.

— Но…

— Не. Все пак разполагаме с информацията, която ни даде. Трябва да поемем този риск. Ако не успеем, ти ще ни заместиш. Не оставяй тези копелета ненаказани.

— Сигурен ли си, че няма друг начин?

— Ние да оцелеем ли? — Сол поклати отрицателно глава. — И да се върнем при Кристофър? Не, няма.

Баща му го целуна. Защо ли плачеше?

— Довиждане, синчето ми. Миша, грижи се за него.

— Кристофър, винаги помни…

Но защо майка му също плачеше? Още целувки. Сълзите й мокреха бузите му.

— Че те обичаме.

Викове отвъд люлеещата се врата.

— Не можете да минете оттам!

— Открили са ви! По-бързо! — каза Миша.

Спуснаха се към друга врата, която ги изведе навън в мрака. Тичаха по една улица, която като че ли нямаше край. Но когато погледна назад, с ужас видя, че Миша бе тръгнал в една посока, а родителите му — в друга. Очите му се премрежиха от сълзи.

Вечният град

Преоблечени като свещеник и монахиня, Дру и Арлийн се разхождаха сред многото истински религиозни лица по претъпканата „Виа делла Кончилиационе“. Въпреки че улицата не бе малка, изглеждаше доста тясна в сравнение с ширналото се отпред пространство. Тя завършваше като фуния, която се влива в четирите редици колони в дорийски стил, които ограждаха площад „Свети Петър“ в Рим.

Стигнаха центъра на площада, където между два големи фонтана се издигаше египетски обелиск. Въпреки че сами по себе си фонтаните, обелискът и многобройните колони наоколо бяха внушителни, в сравнение с величието на базиликата „Свети Петър“ приличаха на джудженца. Тя се издигаше в единия край на площада, а огромният й купол бе огрян от следобедното слънце. Отляво и отдясно на базиликата се виждаха ренесансови сгради. Към нея водеха широки стръмни стълби.

— Не мога да добия представа колко е голям този кръгъл площад — каза Арлийн.

— Зависи от перспективата, от която го гледаш — отвърна Дру. — Площадът, базиликата и всичко останало във Ватикана биха заели по-малко от една седма от нюйоркския „Сентрал парк“.

Тя се обърна учудено към него.

— Така е. Построен е на не повече от една пета квадратна миля.

— Сега ми става ясно защо наричат Ватикана „най-малкият град-държава в света“.

— Такъв е сравнително отскоро. От 1929 година, макар че не е за вярване — отговори Дру. — Благодарение на Мусолини, който потърсил политическа подкрепа от църквата — тогава на Ватикана бил даден статут на независима държава.

— Май ми спомена, че не си идвал тук преди.

— Така е.

— Тогава откъде знаеш толкова?

— Докато спеше в самолета от Кайро, прочетох един справочник за града.

— Самостоятелно се просвещаваш, така ли? Е, като си такъв експерт, знаеш ли как да стигнем до мястото на срещата?

— Само ме следвайте, сестро.

Той я поведе наляво, по пътека отстрани на стълбите, които водеха към базиликата. Показаха ватиканските си паспорти и минаха край швейцарците от традиционната охрана на папата, чиито дълги пики и униформи на ивици с бухнали ръкави изглеждаха по-скоро театрално, отколкото заплашително. Продължиха към Арката на камбаните, като се оказаха в сърцето на Католическата църква. Постоянното население на Ватикана не надвишаваше хиляда души, но тълпата от свещеници и туристи бе внушителна. Някои бяха предвождани от екскурзоводи.

Пресякоха малък правоъгълен площад, наречен на първите римски мъченици. Отдясно се извисяваше базиликата. А отляво, в самия край на тясната пътека, кипариси скриваха от погледа неголямо гробище.

— По-големите дарители на Църквата са имали честта да бъдат погребвани тук — осведоми я Дру. — За да изкажат благодарността си, служителите на Ватикана са донесли пръст от хълма в Йерусалим, където Христос е бил разпънат на кръста.

Минаха край други две арки, стигнаха до сградата на съда на Ватикана, извиха зад гърба на базиликата „Свети Петър“ и по лабиринт от малки, оградени с дървета пътеки, стигнаха до крайната си цел — парка на Ватикана. Оказаха се всред фонтани и красиво оформени храсти, езерца и цветя, които създаваха чувство за спокойствие. Един от фонтаните бе във формата на испански кораб. От всяка страна бяха разположени оръдия, от които излизаше вода, както и от рога на момченцето на кърмата.

— Надявам се, че парка ви харесва — чуха глас зад себе си. — Когато си тук, като че ли и Рим, и светът остават някъде много далеч.

Въпреки че дойде неочаквано, гласът не ги изненада. Дру се бе приготвил за срещата. Той се обърна към отец Себастиан.

— Тук ли е бил убит?

— Отец Виктор ли? — свещеникът бе с късо черно наметало, бяла якичка и костюм. Погледът му бе мрачен.

— В два сутринта. Точно тук, до езерото с лилиите. До ангелчето от мрамор. Два пъти прострелян в главата.

— Какво е правил тук в два през нощта? — намръщи се Дру.

— Имал е среща с някого. Отец Виктор бе човек на реда. Записваше си всички ангажименти и ни предоставяше списъка всеки ден. Не е знаел с кого ще бъде срещата в този час. Но бележката е ясна — било е свързано с изчезването на кардинал Павелич.

Дру се взираше през дърветата към извисяващата се базилика и другите сгради във Ватикана.

— Смятате ли, че срещата е била с човек, който живее във Ватикана? Това би обяснило защо мястото е избрано тук — Дру поклати глава със съмнение. — А може би само така искат да изглежда. Някой външен човек е посочил парка с тази цел.

— Или онзи, с когото е трябвало да се срещне отец Виктор, не се е явил, а е изпратил друг? — предположи Арлийн. — Не знаем кой е, мястото може би е избрано така, че само да ни обърка. С една дума нищо не е ясно.

— Освен характерът на раните на отец Виктор — добави отец Себастиан.

— Какво имате предвид — заинтересува се Дру.

— И двете са право в лицето. Обгарянията показват, че е стреляно от много близко разстояние. Разбирате ли ме?

— Да, все пак е било нощ. Но от онова, което ни разказахте за него знаем, че той е бил професионалист. Дори да предположим, че нещо са го заблудили, изгарянията по лицето му показват, че вероятно е познавал нападателя, за да го допусне толкова близо до себе си.

Очите на отец Себастиан проблеснаха.

— Да, досетихте се. Сигурно е бил член на нашия орден.

Дру хвърли бегъл поглед към пръстена на средния пръст на лявата ръка на отеца. Златен обков. Великолепен рубин. С пресичащи се сабя и кръст. Отново усети по гърба си студени тръпки от този символ на религия и насилие и от своето принудително обвързване с Братството на камъка.

— Може да е същият, който вече на два пъти се опитва да ви попречи да ни сътрудничите — продължи отец Себастиан. — Да не разберете защо изчезна кардинал Павелич. Бъдете внимателен, братко Маклейн. Като идвах на тази среща, три пъти проверявах дали не ме следят. Но не трябва да се срещаме повече. Използвайте сейфа в Цюрих, за да ни предавате съобщения.

— Нямаме ключ за него, нито номера на банковата сметка, нито…

— Записките на отец Виктор, според които някой му е уредил среща в два през нощта тук, в парка на Ватикана. Ще ви бъде необходимо и оръжие, както ви обещах.

— Да, най-вече.

— След като си тръгна, идете до ангелчето от мрамор край езерото с водните лилии. Там, където е намерил смъртта си отец Виктор. В задната част ще откриете метална плоча, която затваря една ниша. Като махнете плочата, ще видите крана за пускане на водата, а зад него ще намерите пакет. В него е всичко, което ще ви трябва.

Пакетът не бе голям. Беше завит в кафява амбалажна хартия, на която бе написано нечетливо име. Бе подпечатан, като че ли бе минал през пощенската служба на Ватикана и бе необичайно тежък за размерите си. Дру го хвана много внимателно и двамата с Арлийн напуснаха парка, като минаха по площад „Свети Петър“. Дотук действаха преоблечени като свещеник и монахиня, за да останат незабелязани, но Дру си даде сметка, че занапред тези дрехи само ще им пречат.

— Ако продължаваме да се мотаем в този вид, ще привлечем нечие внимание. Може да избухне дяволски скандал — Арлийн сякаш прочете мислите му.

— Сестро, какви са тези слова? Изненадвате ме.

Тя му се изплези.

— Къде ще разгледаме документите? Не може на публично място. А един свещеник и една сестра не могат да наемат стая заедно. Не мога дори да дойда при теб, ако вземем различни стаи. Ами довечера? Не е безопасно да оставаме сами.

— Безопасно ли каза? Чувството ти за романтика дълбоко ме трогва.

— Не искам да те разочаровам, но…

— Да?

— Твоето тяло не е на първо място в мислите ми в момента.

— Това се подразбира, сестро. Да заглушим телесните желания — Дру погледна към витрините по „Виа делла Кончилиационе“. — Една промяна в гардероба няма да ни дойде зле.

— А къде ще се преоблечем? Ще съберем много любопитни погледи, ако го направим в магазина.

— Ще намерим къде. Но какво точно да измислим?

„Какво точно да измислим?“ — Дру си повтаряше наум този въпрос, след като вече петнадесет минути си миеше ръцете в мъжката баня на гарата и чакаше тя да се опразни. „Какво точно?“ Изглежда, че имаше неписан закон всеки посетител да разменя любезности с отчето, на които той отговаряше на италиански: „Да, синко. Много добре, синко“ и продължаваше да си мие ръцете.

Най-после остана сам. Като се скри зад едно гардеробче, Дру бързо смени свещеническите одежди със сив панталон, синя риза и моряшки пуловер. Набута черния костюм, който допреди малко носеше, в книжния плик от новите дрехи. Изнесе го заедно с тежкия пакет с оръжието и документите, точно когато влизаше един полицай. Дру едва се удържа да не му каже: „Добър ден, синко“, след което се озова в чакалнята.

Бе страшно шумно, глъчката резонираше в стените на сградата, подобна на катедрала. По навик Дру огледа хората, като търсеше някой, който да се откроява от забързаните пътници. Остана доволен, като не забеляза такъв и си проправи път към колоната, зад която го чакаше Арлийн. Тя бе облечена в бежов панталон, подобно по цвят сако и смарагдова блуза, която подчертаваше зелените й очи.

— Защо се забави толкова? — запита го тя. — Вече си мислех дали да не дойда да те потърся.

— Говорех на паството си. Погледни тези ръце. Най-чистите в целия град.

Завесите бяха спуснати. Шумът от уличното движение се увеличаваше. Хартията, с която бе опакован пакетът, бе оставена на леглото в хотелската стая, до нея лежаха ключ от банков сейф, пари, два маузера и калъф с документи.

Дру раздели документите — едните остави за себе си, другите даде на Арлийн. Всички те представляваха фотокопия на изрезки от вестници, на бележника на отец Виктор, телефонни разговори, сведения от информатори, досиета, съставени от разследвалите случая…

Арлийн изненадано вдигна поглед и каза:

— Източниците на отец Виктор са били отбрани. Имал е достъп до всичко, което са знаели в Интерпол и местната полиция.

— А те пък не са били осведомени за голяма част от онова, с което е разполагал той, благодарение на връзките си в църквата. Погледни само. Имал е хора в почти всички по-големи разузнавания, включително КГБ.

Разглеждането на документите им отне повече от три часа. Накрая решиха, че са научили достатъчно и Дру се излегна на канапето.

— Като че ли Братството е положило много усилия, преди да ни въвлече в това. Но и аз не виждам нищо, за което бихме могли да се хванем.

— Отец Виктор е направил всичко, което бих направила и аз — Арлийн разтърка зачервените си очи. — Погледнал е от различни гледни точки — политическа, религиозна, криминална.

— И очевидно не е достигнал до нищо. А все пак е бил убит. Защо?

— Може да не е свързано с изчезването на кардинала — колебливо каза Арлийн.

— Да, но според тефтерчето му срещата в парка на Ватикана е имала отношение към случая. Безпокои ме още нещо. Братството има едно от най-добрите разузнавания, които съм срещал. Разполагат с толкова възможности, какво повече бихме могли да направим ние, което те да не могат? Защо аз? Защо ние?

— Мислиш, че служим за пушечно месо?

— Така изглежда. Нападението в пустинята. Бомбата в Кайро. Предателят очевидно знае, че са те изпратили да ме доведеш при отец Себастиан. Може би той ни е избрал, защото нашият живот няма значение, като външни лица за Братството. Вместо да рискува собствения си живот или живота на някого от тях, той изпраща нас, като се надява, че предателят ще се издаде, когато започне да ни преследва.

— Но не би ли могъл всеки външен човек да им послужи за същото? — запита Арлийн. — Срещу достатъчно пари отец Себастиан би имал богат избор от независими външни изпълнители — тя спря за момент. Зелените й очи гневно проблясваха. — Само дето никой от тях не би продължил по-нататък след два опита да бъде премахнат. Избрали са нас, защото имаме по-добра мотивация от парите. Ако не им помогнем, Братството ще ни убие.

— Точно сега животът ми се струва много привлекателен — Дру се усмихна и улови ръката й. — Имаме най-сладката причина да искаме да живеем — гласът му заглъхна. — Ето защо залагаме сигурна смърт срещу по-малко сигурна. Всичко е ясно. Знаем, че ни използват, но трябва да се примирим.

— Тогава на работа.

— За да оцелеем — и той се зачете във фотокопието на някаква вестникарска история.

Дру свърши. Извърна се към Арлийн, която се бе надвесила над рамото му и също четеше.

— Какво повече можеш да научиш от някакъв репортаж във вестник, което го няма в изчерпателната документация на отец Виктор? — запита Арлийн.

— Точно сега се опитвам да разбера дали нещо не липсва в онези документи — Дру се задълбочи над фотокопието в ръката си. — Ти каза, че отец Виктор е погледнал отвсякъде — от религиозна, политическа, криминална точка? Но една липсва.

— Липсва ли?

— Може би онази, поради която ни нае отец Себастиан. По-точно мен — той продължи с усилие: — Едно време бе мой специалитет — Дру с мъка си припомни експлозията, която бе направила родителите му на парчета, яростта, която го бе превърнала в инструмент за отмъщение и накрая го бе принудила да влезе в манастир, за да се покае за извършеното.

— Терористи — самото произнасяне на думата предизвикваше гнева му. — Историята във вестника споменава за възможността кардинал Павелич да е отвлечен от тях. Видя ли другаде из документите да се разглежда или отхвърля тази вероятност? Дали това не е нашата следа?

Утринното слънце се мъчеше да пробие през гъстия смог. Като избяга от глъчката на уличното движение, Дру влезе в една телефонна кабина близо до Колизея и набра номер, който не бе използвал от осем години. Изпита изнервящото чувство за нещо неприятно, преживяно отдавна.

Отсреща се чу дрезгав глас, непознат на Дру, който каза на италиански:

— Химическо чистене „Форум“.

Дру също отговори на италиански:

— Господин Карели, моля.

— Тук няма такъв.

— Не бихте ли му оставили съобщение?

— Казах ви, тук нямаме Карели. Не съм и чувал за такъв човек — мъжът затвори.

Дру остави слушалката и погледна през стъклото. Арлийн го чакаше отвън.

— От изражението на лицето ти разбирам, че не си успял да се свържеш.

— Очевидно нещата са се променили.

— След осем години. Нищо чудно. Свръзките се сменят доста често, понякога дори всяка седмица.

— Бихме могли бързо да попаднем на следа.

— А кой е Карели?

— Псевдоним на човек, чието истинско име е Гато. Едно време, когато работех за разузнаването, той бе посредник. Понякога го използвахме за прикритие, ако някоя задача се провали. Но най-често купувахме информация от него.

Арлийн разбра за какво става дума. Терористите често действаха на малки групи, независимо една от друга. Тази тактика им осигуряваше тайната на операцията, но от друга страна нямаха собствена мрежа, от която да се снабдяват с оръжие, информация и която да им подсигурява безопасни маршрути. А в крайна сметка убийствата изискваха внимателно планиране. Освен ако не действаха на живот и смърт, терористичните организации имаха нужда от „чисти“ оръжия, които преди това не са били използвани за подобни цели и нямаше да насочат полицията към тях. След операцията тези оръжия биваха разглобявани и унищожавани или изхвърляни на различни отдалечени места, за предпочитане в морето. Но такива „девствени“ оръжия струваха много скъпо. Освен това преди провеждане на операцията жертвите трябваше да бъдат проследявани, да се засече ежедневната им програма и да се определи кога са най-уязвими. Събирането на тази информация бе доста скъпо. А след нападението терористите трябваше да се върнат към ежедневието — да си осигурят алиби, канали за бягство, безопасни жилища — всичко това струваше пари. Една перфектна мисия, което означаваше, че всички ще останат живи, извън подозрение и ще могат отново да участват в подобни операции, излизаше най-малко 150 000 долара. Парите идваха от различни правителства, заинтересовани да създават безредици. Терористите от своя страна плащаха на посредници, понякога наричани брокери, които ги снабдяваха с оръжие, информация, безопасни квартири, без да задават никакви въпроси. Самите посредници не се интересуваха какво правят техните клиенти с услугите, които им предоставяха. Карели, по-точно Гато, бе един от тези посредници.

— Спазваше професионалната етика — каза Дру.

— Искаш да кажеш, че е бил предпазлив.

— Точно така. Информацията, която получавахме от него, никога не злепоставяше клиентите му. Но нямаше нищо против да получи пари в замяна на сведенията, които ни даваше за терористи, които са имали неблагоразумието да не се възползват от услугите му.

— Приятен човек.

— Честно казано, ако се абстрахираш от факта с какво си изкарваше прехраната, наистина беше такъв.

— Ти, разбира се, си го мразел.

— Него и това, от което живееше. Но ако някой би могъл да знае дали кардиналът е отвлечен от терористи, това е само той.

— Може би, преди осем години. Или е променил системата на работа или е напуснал бизнеса — каза Арлийн. — А съществува и трета възможност. Знаел е прекалено много и е станал неудобен за клиентите си. Да имаш работа с Дявола…

— Дяволът ти го връща. Но не мисля, че случаят е такъв. Дяволът сигурно малко е поотложил.

— Но като че ли никога няма да разберем дали е така.

— Имаше и други начини да се свърже човек с него — поклати глава Дру. — Различни телефонни номера, посредници.

Отново се върна в кабината. Следващите му опити също бяха неуспешни. Отговорът неизменно бе един и същ: „Тук нямаме Карели.“ Като хвърли разочарован поглед към Арлийн, Дру набра последния възможен телефонен номер.

Отговори му носов женски глас:

— Санитарен магазин „Понтен“.

— Бихте ли предали нещо на господин Карели? — попита Дру.

Жената мълчеше.

— Карели — повтори Дру. — Бихте ли…

— Не съм чувала това име повече от шест месеца.

— Мина доста време от последния ни разговор — отвърна Дру.

— Ако мога да се свържа с него, за кого…?

— Господин Хейвърфорд — представи се Дру с името, което винаги използваше пред Гато.

— Ще видя какво мога да направя. Позвънете след тридесет минути.

Дру се разхождаше с Арлийн напред-назад край Колизея. Точно след тридесет минути позвъни отново.

— Преди малко се интересувах от господин Карели.

— Запишете следните указания.

Изпълнен с лоши предчувствия, Дру шофираше взетия под наем фиат по зигзагообразна улица, оградена с дървета от двете страни. Никога по-рано не се бяха срещали в дома му. Изискването бе да се виждат винаги на различни обществени места, от които Гато да не може да бъде проследен след това. Но да ходиш по такава работа в дома на някого? Щом Гато е готов да изложи домакините на такава опасност, сигурно има някаква съществена причина.

Още с влизането си в богато обзаведената гостна на добре охраняваната вила, Дру разбра причината — Гато бе твърде болен, за да може да напуска дома си. Вилата се намираше на десет мили северно от покрайнините на Рим, на една скала, откъдето се разкриваше разкошна гледка. Къщата тънеше в лукс. Но от някогашния добре сложен мъж, със самочувствие от парите, които изкарваше от терористите, бе останало само кожа и кости. Лицето му бе на петна, липсата на коса прикриваше с широкопола шапка. Бе полегнал на едно канапе.

— А, Хейвърфорд — едва се чу гласът му. — Доста отдавна не сме се виждали. А каква привлекателна компаньонка си имаш!

— Господин Карели — Арлийн му се усмихна и хвана кокалестите пръсти, които той й подаде. Усмивката не изчезна от лицето й, когато той долепи пресъхналите си устни към ръката й.

В далечния край на стаята стояха двама бодигардове.

— Да, наистина беше отдавна — подхвана Дру. — Но аз се промених… Бих казал, че душата ми се възроди… Оттеглих се от професията.

Гато се изкашля.

— Както и аз. Нещо освежаващо? Вино?

— Знаете, че не пия.

— Да, спомням си. Но с ваше разрешение…

— Разбира се.

Гато отля от една пурпурна течност в стъклена чаша. С мъка я погълна. В стаята миришеше на лекарства.

— След като свършихме с удоволствията, Хейвърфорд, с какво мога да ти бъда полезен? — устата му застина в усмивка.

— На времето ми давахте информация за онези, които имаха неблагоразумието да не използват услугите ви.

— „Имаха неблагоразумието…“ — засмя се Гато, а провисналите му дрехи се тресяха заедно с него. Продължи хрипкаво: — Хейвърфорд, виждали ли сте новата ми картина от Матис? — той посочи към стената.

— Внушителна — обърна се натам Дру, като мислено оценяваше придобивката.

— Един милион долара, Хейвърфорд. Това, което някога изкарвах само от една операция. Можеш ли да кажеш приблизително колко хора е трябвало да умрат, за да може Матис да нарисува тази картина?

— Нито един… освен част от самия художник.

Гато отново се изкашля.

— Дори да я продам с печалба, тя няма да спаси живота ми. Ела по-близо. Седни до мен.

Арлийн се съгласи с усмивка.

— Та, кажи ми, Хейвърфорд, ти какво би направил на мое място?

— На ваше място?

— Ако умираше.

— Сега разбрах. В такъв случай бих се изповядал.

— О?

— Пред свещеник.

— О?

— Ще направя всичко, каквото мога, за да спася душата си.

— Станал си религиозен?

— Малко късно. Но завинаги.

— Това дава ли ти търсеното спокойствие?

Дру за момент се замисли.

— Всъщност, не. Голямо бреме е. Но има власт над мен.

— Власт ли? Да, разбирам.

— Помага ми да свикна с мисълта, че съм смъртен.

— О, това е много ценен момент.

— Е, ще ми позволите ли да ви предложа нещо? Един божи служител е изчезнал. Ще ми помогнете ли да открия защо?

— Божи служител ли?

— Кардинал. Крунослав Павелич.

Гато кимна разбиращо, като чу името.

— Предполагаме, че в отвличането му може да е замесен някой от предишните ви клиенти. Ако ми помогнете да го намеря, ще считам, че сте ми направили услуга. Без съмнение и Господ ще бъде на същото мнение. Но, разбира се, аз ще ви платя за информацията.

— Да ми платиш? Хейвърфорд, това вече не ме интересува.

— Тогава?

— Търся отмъщение! Онези, които ме изоставиха, когато съм толкова слаб!

— Но вие знаете какво представляват — разтвори ръце Дру. — Не можете да ги обвинявате за такова нещо. Те са победителите.

— Победители ли? Не и ако мога да им попреча! — положеното усилие го накара да затвори очи от болка. — Тези копелета лесно раздават смърт, но не могат да вършат работа с някой, който е на прага на смъртта.

— Толкова много сте им обиден, само защото не ви търсят?

— Работата бе смисълът на живота ми.

— Сигурно е време да си потърсите друг смисъл.

— Религията ли? — болката му попремина. Отвори леко очи. — Отлично, Хейвърфорд, ще ти помогна да откриеш кардинала, като междувременно ще си спася душата.

— Поне ще се опитате.

— Ако не е прекалено късно.

— Отчаянието е най-големият грях.

— Имах предвид, ако не е твърде късно да намерим кардинала. Изчезна преди месеци. От онова, което достигна до мен, мога да си направя заключението, че са били положени всички усилия. А сега вече следата е изстинала…

— Интересуват ме малко по-други слухове — настоя Дру.

— От предишните ми клиенти ли? — клепачите на Гато трепереха от усилието да сдържа болката си. — Ако някой от тях бе отвлякъл кардинала, мислиш ли, че нямаше да се изфукат? С писма до вестниците, обаждания в Интерпол.

— Тъй като не са го направили, чудя се дали не са се похвалили помежду си.

— Истината ли искаш?

— Винаги ми идва добре.

— Но едва ли ще ти се понрави. Истината е, че не знам. Откриха болестта ми през януари. Мълвата плъзна бързо. Не съм в течение на събитията от февруари. Тъй като винаги ми е било приятно да обсъждам какво става по света с теб, Хейвърфорд, в името на доброто старо време, се съгласих да се срещнем. Но се боя, че разходката ти е била напразна. Не съм този, на който трябва да зададеш въпросите си — Гато си пое дъх. Когато издишваше въздуха, звукът приличаше на свистенето на изпусната гума.

— Съжалявам. Задържахме се твърде дълго. Уморихме ви — Дру стана.

— Но знам кого можеш да попиташ.

— Кого? — Дру запази пълно самообладание.

— Този, който ме замести. Червеят, който отне клиентите ми. Той може да има новини отвътре. Казва се Бонато.

— Псевдоним?

— Медичи.

— Политически интриги. Безредици. Все същото. Можете ли да ме запознаете с него?

— Аз ли? Невъзможно е, Хейвърфорд. Когато прибра моята клиентела, аз станах излишен. Остави ме жив да вегетирам по милост, само защото знае, че скоро ще умра. Но ако те изпратя при него от свое име, това ще ти струва живота. Ще ти кажа как да се свържеш с Бонато. Останалото е в твои ръце. Бъди много внимателен. Задавай му въпроси по твоя преценка, които няма да те изложат на опасност.

— Да, така ще направя. Разкажете ми за него. Всичко.

— Може би си прав, Хейвърфорд. Вероятно Бог ще погледне по-благосклонно на мен, ако помогна на Неговия кардинал.

Облечени целите в черно, Дру и Арлийн се криеха в сенките на дърветата и наблюдаваха колите, които спираха на паркинга до ресторанта от другата страна на улицата. Минаваше осем вечерта. Чакаха там от петнадесет минути и ако информацията на Гато бе вярна, посредникът с псевдоним Медичи щеше да пристигне в ресторанта след пет минути. Гато им бе казал: „Ресторантът е извън играта. Неутрална почва. Там никога не се правят сделки. Медичи обожава кухнята и вината в това заведение. Винаги отива там в осем и пет, хапва си добре, дава щедри бакшиши и точно в десет се връща у дома си, където го чака проститутка — различна всяка вечер. Разбира се, къщата му се охранява много добре. Единственото му слабо място е този ресторант. Спазването на тази програма не представлява никаква опасност за него. Терористичните групи нямат причина да искат смъртта му. А полицията знае, че ако предприемат нещо против него, всички групи, които са ползвали услугите му, автоматично ще променят плановете си.“

Дру бе запитал: „А ако ние нарушим правилото, няма ли да поставим нащрек терористите, които вероятно са отвлекли кардинал Павелич?“

Гато бе отговорил така: „Забравена история. Кой би предположил, че мотивът за отвличането на Медичи е да се почерпи информация за операция, извършена преди няколко месеца? Няма за какво да се притесняваш, Хейвърфорд“.

Все пак Дру имаше причини за безпокойство — дали изобщо онова, което се готвеха да направят с Арлийн, бе възможно. Този вид операции изискваха добре обучен екип от най-малко десет души. Двама биха могли да свършат най-важното, но в случай на непредвидени обстоятелства? Ако имат нужда от група, която да ги подпомага — да ги защитава и да ги прикрива, за да избягат?

В тъмната уличка Дру постави ръка на рамото на Арлийн, вдъхвайки й кураж. В отговор тя също нежно го докосна с ръка. И като че ли четейки мислите му, прошепна:

— Няма да влизаме, ако положението е съмнително. Макар че ние с теб няма с какво да привличаме внимание. А и Медичи не ни очаква.

Дру се съгласи. Можеше да се наложи да се откажат от този потенциален източник на информация. А след това? Без никакъв ориентир ще трябва да се крият и да убиват времето, докато Братството ги открие и ги накаже за неуспеха на операцията. Но както бяха решили предната вечер, по-добре да изберат не непременно неизбежната пред сигурната смърт. За да си върне свободата, за да заживее с Арлийн, той на драго сърце би поел пресметнатия риск на онова, което замисляха.

Вляво от него профуча лимузина. Той свали ръка от рамото на Арлийн. Отдръпнаха се по-назад. Когато колата се приближи, Дру успя да види шофьора. Тъмна преграда го отделяше от пътника, седнал отзад. Дру се загледа през предното стъкло на мястото до шофьора, но тъмното, огледално и вероятно бронирано стъкло скриваше задната седалка. Всъщност не бе необходимо да разглежда пътника. Регистрационният номер бе същият, който им бе съобщил Гато. Лимузината бе на Медичи.

Колата навлезе в паркинга и спря. Шофьорът излезе. Пистолет в калъф издуваше сакото му. Отвори задната врата, откъдето слезе друг мъж, облечен с костюм, а не като първия с униформа. Той също носеше оръжие, скрито под сакото. Последен се показа мъж с хитро лице като на невестулка, облечен в смокинг. Той отговаряше на описанието на Гато.

Планът им бе да отстранят шофьора, докато Медичи вечеря. Когато последният излезеше от ресторанта в десет часа, Дру и Арлийн щяха да премахнат бодигарда с костюма и да отвлекат Медичи с лимузината. Идеята им бе проста и практична. От получената информация ставаше ясно, че Медичи не може да бъде отвлечен лесно от дома му. А оттук? Понеже се бе подсигурил с охрана, Медичи сигурно се мислеше за недосегаем.

Търговецът тръгна пред бодигарда си към ресторанта.

Шофьорът се върна към колата. Дру затаи дъх и се приготви да го нападне след като паркира до ресторанта.

— Нещо става — тихо се обади Арлийн.

Всичко свърши набързо. Най-много за двадесет секунди. Трудно бе да се определи точно. Твърде много събития за толкова кратко време. Шофьорът на малка червена кола спря зад лимузината, излезе и започна да крещи по колегата си. Новопоявилият се бе с шапка с козирка, която почти скриваше червената му коса. Лицето му, макар и изкривено от ярост, бе много бледо. Той беше по-висок от шофьора на Медичи, слаб, направо мършав. Заканваше се с юмрук и продължаваше да му крещи, че е задръстил входа. Онзи невъзмутимо тръгна към него.

В миг от мрака изникна друг мъж. Бе с черна плетена шапка, която не закриваше изцяло русата му коса. Той бе мускулест, с ъгловато, загоряло лице. Извади флакон със спрей и го насочи към лицето на бодигарда, който падна на земята и не помръдна повече. Беше като нокаутиран. Русият приклекна като боксьор и удари Медичи в брадичката. Търговецът на смърт се олюля и преди още да падне мъжът го набута в лимузината.

В това време червенокосият с лекота избегна крошето, насочено към него, и с такава сила стовари своя удар върху ларинкса на шофьора на Медичи, че едва не го смаза. Онзи падна. Червенокосият скочи в колата при русия и Медичи, подкара назад, прегазвайки шофьора и излезе на улицата.

Всичко бе минало така гладко и бързо, че едва когато лимузината се скри от смаяните погледи на Дру и Арлийн, около труповете се събра тълпа. Почти като в забавен кадър някой извика.

Дру натисна докрай педала на газта на фиата, който бе взел под наем. Гумите скърцаха на завоите.

— Професионално, няма какво да го обсъждаме. Тези момчета бяха страхотни — каза той.

Арлийн се хвана здраво за жабката отпред, за да не залита на завоите.

— Планът им бе същият. Но вместо да чакат Медичи да излезе от ресторанта след вечеря, го отвлякоха още при пристигането му. Кои са? Защо им трябва Медичи?

— Да се надяваме, че скоро ще разберем — Дру удари спирачки. Фаровете осветяваха имението на Гато. За втори път днес идваха тук да получат информация.

Външният портал зееше твърде обезпокоително. До него лежаха мъртви двама души от охраната. Дру даде газ по алеята, водеща до къщата в римски стил. Не взимаше предпазни мерки, защото предполагаше, че онези, които са извършили всичко това, отдавна са напуснали мястото. Липсата на светлина в прозорците потвърждаваше подозренията му. Нападението бе станало по светло.

Дру закова пред огромната входна врата на къщата и изскочи от колата, Арлийн тичаше след него. На стъпалата лежаха още трима мъртви. Дру бързо влезе през отворената врата, откри ключа за осветлението и запали лампите. И тук мъртъвци. За момент гледката парализира действията му. Смърт. Навсякъде смърт.

Самият Гато лежеше на един шезлонг до басейна с прерязано гърло, а памучната му дреха бе напоена с кръв.

— Двамата от ресторанта. Русият и червенокосият — обади се Арлийн. — Били са тук.

Дру кимна.

— Това е единственото, което ми идва наум — продължи Арлийн. — Накарали са Гато да говори. Казал им е за Медичи. Знаеха кога е най-удобно да го отвлекат, както и ние.

От изненада Дру не можеше да преглътне.

— Дали е съвпадение? Не вярвам. Между случилото се тук и в ресторанта има връзка — той се бе втренчил в трупа на Гато. — Само едно не мога да проумея. Как можеш да повлияеш на човек, който умира от рак? Можеш ли да му причиниш по-голяма болка, отколкото мъките на болестта му? Как ще го убедиш да ти разкрие онова, което не иска, след като неизбежната смърт го прави безразличен към всичко?

Дру разтвори дрехата на Гато и откри белези от мъченията, на които е бил подложен.

Усети горчив вкус в устата си.

— Арлийн, да знаеш, че тези момчета са истински гении.

— Но Гато не им е казал за нас — каза Арлийн. — В противен случай щяха да се опитат да ни премахнат преди да отвлекат Медичи.

Дру отново кимна.

— Надявам се, че Господ ти е простил, Гато. Накрая се прояви дяволски добре.

— Русият и червенокосият. Какво са искали от Медичи?

— Може би същото, което и ние.

— Да открият кардинала?

— Де да знаех. Дали се движат успоредно с нас? Или изостават малко назад?

— Дру, те са толкова опитни. Може би са дори пред нас.