Мисията „Нощ и мъгла“

Медуза

Вашингтон.

Въпреки че бе девет и шестнадесет сутринта и еврейският ресторант все още не бе официално отворен, осем възрастни мъже се бяха разположили около банкетна маса в едно сепаре. В него обикновено се провеждаха различни тържества и сватби, но сега случаят не бе празничен. Лицата на присъстващите бяха изопнати от неприятни спомени — за смърт и мъчителни загуби, но в същото време в тях се четеше мрачно задоволство. Вдигнаха тост — за отмъщение и наказание — и отпиха ритуално от чашите с вино.

Имената на събралите се бяха Абрахам, Даниел, Ефраим, Джоузеф, Яков, Моше, Натан и Симон. Бяха около шестдесет-седемдесет годишни и всеки от тях имаше татуиран на ръката си номер.

— Всичко ли е наред? — запита Ефраим.

Той погледна приятелите си. Те кимнаха.

— Механизмите са в готовност — обади се Натан. — Остава само да ги задействаме. Още една седмица и край.

— Господ да ни е на помощ — каза Абрахам.

— Да, справедливостта най-после ще възтържествува — каза Яков.

— Не без наша помощ — допълни Абрахам. — Това, което правим, не е похвално. Но трябва да го извършим докрай.

— Напротив, нашата намеса бе необходима — противопостави се Моше.

— След толкова години, какво ще спечелим?

— Нима изминалото време има значение? Важно е да има справедливост, както тогава, така и сега. Или се съмняваш в нейния смисъл? — запита Симон.

— Да не би да ни подтикваш да се откажем и да им простим? — запита Джоузеф.

— Да се откажем ли? — повиши глас Абрахам. — Разбира се, че не. Да останем пасивни би било равностойно да се оставим да ни унищожат — той замълча. — Но да умееш да прощаваш е добродетел. А понякога хората наричат най-долното отмъщение раздаване на справедливост. Ние сме народ, избран от Бога, и трябва да се защитаваме, когато се наложи. Но дали ще останем богоизбрани, ако се оставим да ни ръководят най-ниски страсти?

— Щом не одобряваш нашите действия, защо просто не се оттеглиш? — запита го Яков.

— Недей така — обади се Джоузеф. — Абрахам е прав да повдига тези въпроси. — Ако не се ръководим от морала, наистина ще си навлечем презрението на обществото.

— Признавам си, че това изобщо не ме интересува. Ръководи ме само омразата — каза Ефраим. — И до днес не мога да забравя труповете на родителите ми, на братята и сестрите ми. Само едно искам, само към едно се стремя с всички сили — да отмъстя.

— И аз имам не по-малко причини от теб да ги мразя — отговори Абрахам. — Но не бих желал да се поддавам на емоции. Само чувствата, които те карат да направиш нещо полезно имат смисъл.

— Ние уважаваме твоето мнение — каза Ефраим. — Но сигурно всички ние се стремим към едно и също, макар и водени от различни подбуди. Позволи ми да ти задам само два въпроса.

Абрахам го изчака да се изкаже.

— Мислиш ли, че онези, които са се облагодетелствали от нашето страдание, трябва да запазят тези богатства и да им се радват?

— Не, това не е справедливо.

— И аз така мисля. А дали можем да оставим греховете на бащите да бъдат повторени от синовете им?

— Не, не трябва да оставяме злото да процъфтява. Кълновете трябва да бъдат унищожавани още в зародиш.

— Но в този случай те вече са израснали. Налага се да действаме, нима не разбираш? А дали някои го правят само за отмъщение, това няма значение. Важни са последиците, те ще бъдат положителни за нас.

В стаята настъпи тишина.

— Всички ли са съгласни с плана? — запита Джоузеф. Присъстващите кимнаха, Абрахам също, но с явна неохота.

— Тогава да похапнем заедно — каза Ефраим. — В знак на нашия възобновен съюз, който ще положи началото на дълго отлагания край.

Мексико сити.

Аарон Розенберг седеше между двама от своите телохранители на задната седалка на бронирания си мерцедес и гледаше към олдсмобила пред тях, в който пътуваха още хора от охраната. Обърна се назад, за да види и крайслера, който също бе пълен с персонал, осигуряващ неговата безопасност. Измъчваше се от мисълта, че жена му и нейният бодигард бяха останали сами и си представяше какво правят, необезпокоявани от никого. Освен това се боеше от новите методи на тормоз, които можеха да измислят „Нощта и мъглата“, за да напомнят за съществуването си. Бе утроил броя на охраната около дома си, когато излизаше навън. Не тръгваше никъде с мерцедеса си без да бъде подсигурен отпред и отзад с други коли. Въпреки всичко, никога не би напуснал дома си днес, ако не бе абсолютно необходимо, ако не го бе повикал един от онези мъже, на които не можеше да откаже. „Няма две мнения по въпроса“ — мислеше си той. — „Аз не съм господар на себе си.“

Процесията се движеше със средна скорост по „Пасео де ла Реформа“. Скоро завиха наляво, като напуснаха очертанията на задушния град и се отправиха към прохладата на именията край езерото Чалко. Приближиха добре познатата му просторна къща с червени керемиди на покрива, която наскоро бе ремонтирана за негова сметка. Плувният басейн отзад, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото, бе подарък от Розенберг за домакина. Многобройните прислужници и градинари получаваха заплатите си от банковата сметка, в която той внасяше значителна сума на първо число всеки месец.

„Това е да се занимаваш с такъв бизнес“ — мислеше си той. — „Зависим си от други хора“. В такова потиснато настроение излезе от колата и тръгна към имението.

Посрещна го високопоставен служител в полицейското управление на Мексико сити. Фамилията му бе Хавес. Бе облечен с шорти и яркочервена риза, опъната на оформеното му шкембенце. Бе обут със сандали. На лицето му се появи нещо като усмивка, при която тънките му мустачки дори не помръднаха.

— Колко мило, че ни посетихте, господин Розенберг.

— За мен винаги е удоволствие, капитане.

Розенберг тръгна след него. Минаха покрай прохладната сянка на къщата и отидоха отзад при басейна, където слънцето ослепително блестеше. Стори му се странно, че не му предложиха нищо за пиене и започна леко да се притеснява.

— Моля, изчакайте ме тук — каза капитанът. Влезе през една плъзгаща се врата откъм задната част на къщата и скоро се върна с малък пакет в ръка. — Получих информация, която ще ви заинтересува.

— Нещо неприятно ли?

— Вие ще кажете — капитанът отвори пакета и извади голяма чернобяла снимка. Подаде я на Розенберг.

— Не разбирам — той се вледени от страх. — Защо ми показвате тази снимка на немски войник от Втората световна война? — Розенберг вдигна очи към Хавес.

— Не е обикновен войник, а офицер. Казаха ми, че чинът му е „оберфюрер“. Извинете за лошото произношение. Числи се към Totenkopfverbande или така наречената военна единица „Черепи“. Виждате металната емблема на шапката му — череп. Виждате и двойната светкавица на нашивките — символът на SS. Снимано е толкова отблизо, че дори надписът на токата на колана може да се прочете — „Моята лоялност е моята чест“. Внимателно разгледайте фона — купища трупове. Тази военна единица — „Черепите“ — се е занимавала с изтребването на евреите.

— Няма защо да ми разказвате за Холокоста — наежи се Розенберг. — Защо ми показвате тази снимка?

— Не можете ли да познаете този офицер?

— Не, разбира се. Откъде ще го познавам?

— Страшно прилича на баща ви, чиято снимка ми дадохте преди няколко месеца, когато ме помолихте да се заема с издирването му.

— Този човек тук не е моят баща.

— Не се опитвайте да ме лъжете — озъби му се Хавес. — Сравнявал съм ги най-подробно. Добавете бръчките! Махнете малко коса! Останалата си я представете леко прошарена! Малка намеса на пластичната хирургия и ще се окаже, че е точно баща ви!

— Но как може един евреин да бъде есесовски офицер?

— Баща ви не е евреин, нито пък вие. Истинското ви фамилно име е Роденбак! Малкото име на баща ви е Ото, а вашето Карл! — Хавес извади нови документи от плика. — Ето тази снимка, например. Една и съща е — както върху есесовската му карта за самоличност, така и във формуляра за получаване на виза за Мексико. Само имената са различни. Скоро властите ще научат кой е бил той! Ще бъде съобщено и на съответните длъжностни лица в САЩ, а и двамата знаем, че там държат на отношенията си с Израел и претендират, че не са безразлични към нацистките военни престъпници.

— Откъде научихте всичко това? — Розенберг стоеше като вкаменен.

— Не очаквате от мен да ви разкрия източниците си, нали? — Хавес разтвори ръце в знак на учудване и добра воля. — Чудя се колко ли ще ми платите, за да не обърна нужното внимание на информацията и да убедя началниците си, че сигурно има някаква грешка?

На Розенберг вече му се повръщаше от капитана. Изнудването нямаше край. За известно време си купуваше спокойствие. Но само за малко. Докато имаше пари, за да си го осигури. Мислеше си и за опасния товар, който пътуваше към Средиземно море. Този път положението наистина беше катастрофално.

— Колко искате? — запита направо той.

Алчното пламъче в черните очи на капитана никак не го успокои.

Сент Пол, Минесота.

Уилям Милер прекоси залата за коктейли с любезна усмивка, поздравявайки своите познати, и се отправи към мъжа в далечния ляв ъгъл. По телефона онзи се бе представил като Слоун. Твърдеше, че е от Асошиейтед прес и иска да разговарят за бащата на Милер.

Слоун отвърна на поздрава му по същия начин с усмивка, като стана и му протегна ръка.

Погледнаха се изпитателно.

— Получили сте нещо по пощата? — запита Слоун. — По телефона споменахте за някаква мръсотия.

— Наистина ли сте журналист?

— Честен кръст.

— По дяволите — преглътна Милер, ядосан на себе си. — Извинете, че избухнах, когато ми позвънихте. Мислех, че…

— Затова сме тук. За да обсъдим станалото — Слоун посочи с ръка към една маса.

Седнаха един срещу друг. Слоун бе към тридесет и пет годишен, нисък, с развит гръден кош, с оредяла тъмна коса и интелигентен поглед.

— Какво имахте предвид под „мръсотия“?

— Снимки.

— На?

— Нацистки концлагери. Трупове. Пепелища — Милер започна да разтрива челото си. — О, боже, баща ми изчезна. А след това някой изрисува огромен череп на дъното на басейна ми.

— Череп ли?

— А сега се появихте и вие.

— И предположихте, че…

— А вие не бихте ли предположил? Жена ми не знае за снимките.

— Почакайте малко — помоли го Слоун. — Това, което ми разказвате, има връзка с моята информация. Ще ви разкажа всичко, до което успях да се добера, и ще видим какво ще се получи.

— Доказателства?

— Моля?

— Вие сте репортер от „Асошиейтед прес“. Легитимирайте се.

Слоун въздъхна и извади журналистическата си карта.

— Всеки може да си направи такава — каза му Милер.

— Посочен е телефонен номер. Централният офис на АП.

— Добре. Но всеки може да наеме някого, който да отговаря на телефона, като съобщава името на агенцията.

— Точно така. Обзалагам се, че с тази развита фантазия имате поне няколко версии кой уби Кенеди, например. Или че Обединените нации са под контрола на търговци на наркотици. А хеви-метъл-рокът е измислица на Дявола.

Милер се разсмя, макар и не много весело.

— Е, щом все още можете да се смеете на себе си, положението не е чак толкова лошо.

— Чудно ми е. Казахте, че искате да разговаряме за моя баща. По-точно?

— Имам връзки в Министерството на правосъдието. Както се казва, симбиоза. Аз им правя услуги, като пиша статии за тях и издигам обществения им престиж, а те от своя страна понякога ми дават информация за някой интересен случай.

— Все още не разбирам. Каква е връзката между Министерството на правосъдието и моя баща?

— Някой им изпратил документи, които са предизвикали техния интерес и започват разследване.

Милер така здраво стисна чашата си, че за малко не я счупи.

— Вече съвсем се обърках. Пълна идиотщина.

— А след като и баща ви е изчезнал…

— Знаете за това?

— Реших, че оставате единствено вие. Няма с кого друг да разговарям за това.

— Е, добре — уморено рече Милер. — Не ми спестявайте нищо. Слушам ви. Готов съм да чуя и най-лошото.

— Баща ви се казва Франк Милер. Но според данните той всъщност е Франц Мюлер, бивш офицер от хитлеристката армия. По чин „Оберщурмбанфюрер“. — Слоун произнесе думата на немски малко провлачено. — По време на войната е командвал подразделение, наречено „Einsatzgruppen“. Специална бойна единица, която е следвала редовната германска армия в новозавладените от нея територии — Чехословакия, Полша, Русия. Унищожавали са всеки попаднал на пътя им евреин. Застрелвали са ги на място или са ги подкарвали като стадо към изкопани ями, за да им бъде по-лесно да ги погребат, след като наказателният отряд си свърши работата. Броят на убитите по този начин само в Русия надхвърля половин милион.

— Да не би да искате да кажете, че в Министерството на правосъдието подозират, че моят баща е участвал в това безумие? Нацистки масов убиец?

— Не само подозират. Убедени са в това. Твърдят, че имат доказателства. Смятат, че баща ви е изчезнал, защото е научил за разследването. Според тях той е избягал от съдебно дирене. Добре ли се чувствате? Изведнъж ужасно пребледняхте.

— Проклетият ми живот като че ли се срина из основи, а вие ме питате как съм. Господи, аз… Слушайте, някой трябва да сложи край на цялата тази лудост. Само защото името на бащи ми прилича на името Франц Мюлер…

— О, не е само това. Министерството не би се заело с разследване, което се базира на толкова несигурна информация. Баща ви е емигрирал от Германия. Знаехте ли?

— Разбира се. След войната. Заедно с много други германци. Какво незаконно има в това?

— Но известно ли ви е, че е сменил името си?

По лицето на Милер премина тръпка.

— О, боже, но вие знаете това — досети се Слоун.

— Нека да ви обясня. Знаех, но не в подробности. Каза ми, че е променил името си — да прилича на американско, за да избегне антигерманските настроения след войната.

— А че е бил немски офицер?

— Не искам да слушам тези глупости — Милер стана.

Слоун се опита да го спре, като внимаваше да не го ядоса.

— Но ще ви се наложи да изслушате всичко, когато дойде следователят. Аз на ваше място щях да използвам днешния разговор като генерална репетиция и докато съм на нея, да си мисля над следното. Ще бъде от голяма полза за семейството ви, ако пресата се отнесе с разбиране към случая.

— С разбиране ли? — учуди се той.

— Миналото се връща в живота на едно семейство и проваля бъдещето на всички, без те изобщо да имат някаква вина. Ще излезе много ефектна статия от това. Във ваша полза. Ако предположим, че казвате истината, за онова, което ви е разказал баща ви.

— Да, така е — Милер отново седна. — Не мога да повярвам, че някой иска да обвини баща ми в…

— Оставете обвинението настрана. Мен ме интересува дали вие сте знаел за неговото минало. Искрено ли вярвате, че е невинен?

— По дяволите, да!

— Отговорете ми тогава. Казвал ли ви е, че е бил немски войник?

— Случваше се да се разприказва, когато започна да остарява. Споменаваше, че към края на войната всички мъже, някои още съвсем момчета, били мобилизирани. Въпреки че нямал опит, му дали чин сержант и му наредили да отбранява някакъв мост, който Съюзниците атакували. Той се скрил, докато минала пукотевицата, а след това се предал.

— Не ви ли се стори странно, че бивш немски офицер е емигрирал в Америка? Едва ли е било обичайна практика.

— И затова ми е разказвал. Немските военнослужещи са били затваряни в специални лагери за военнопленници. Съюзниците не се отнасяли особено добре с тях и никой от задържаните не е знаел колко дълго ще остане там. Затова номерът е бил да намериш труп на цивилен, от когото да вземеш дрехи и документи за самоличност, преди да те заловят. По този начин баща ми е бил отведен в лагер за бежанци, а не за военнопленници. Прекарал е там повече от година, преди да обърнат внимание на многобройните му молби за получаване на емигрантска виза за Америка и да му разрешат да замине. Ако всичко, което ми разказахте, е вярно, излиза, че баща ми просто не е имал късмет с документите на мъртвия цивилен на име Франц Мюлер. Това е често срещано немско име. Вероятно има стотици, дори хиляди Франц Мюлеровци. Но само един от тях е бил есесовски масов убиец.

— В министерството имат снимки на този немски офицер, за когото говорим — Слоун прокара пръст по мокрото кръгче, направено от чашата му. — Имат също и фотографии от емиграционното досие на баща ви. Едно и също лице. Защо е изчезнал?

— Не знам! Боже мой, но той е на седемдесет и три години. Къде би могъл да отиде? Мисля, че в министерството са попаднали на погрешна следа!

— Добре. Придържайте се към тези твърдения и когато решат публично да обявят случая, можете да разчитате да напиша статия, с която да спечеля съчувствието на обществеността. Дори ако баща ви загуби процеса, ще ви представя като невинен, любещ, но зле информиран син. И обратно — ако в момента не казвате истината, предупреждавам ви, че ще обърна статията против вас. Вие и вашето семейство ще попаднете също под прицел като част от общия заговор.

— Не ви излъгах.

— Това е добре. Защото аз не просто събирам материал за статия. От мен се иска да бъда обективен. А истината е, че съм вбесен от мисълта, че бивши нацистки престъпници са се настанили спокойно и си живеят необезпокоявани из цялата ни проклета държава. Още сега мога да ви изброя колкото искате имена и адреси. Тези хора не са замесени в никакви мистериозни изчезвания. Досиетата им са известни на правосъдието. Повечето са към седемдесетгодишни. Редовно си косят тревата в двора. Дават бакшиш на момчето, което им носи вестниците. Канят съседите си на градински увеселения. Мога да ги обвиня право в лицето пред приятелите им. Никой няма да ми обърне внимание. Просто няма да има смисъл. Защото тези хора не създават никакви главоболия. Всички ще си кажат: „Нима е възможно този приятен човек да е вършил такива ужасни неща? Освен това е било толкова отдавна. Защо да се връщаме към неприятни спомени?“

— Преувеличавате.

— О, не, тъкмо обратното — и Слоун извади от джоба си лист хартия. — Ето списъка, който получих от моите хора в Министерството на правосъдието. Джак Изкормвача, Синът на Сам, както и Джон Уейн са били цветенца в сравнение с тях.

— И всички изброени тук са военнопрестъпници?

— Има още твърде много. Това е само една малка част.

— Но щом Министерството знае какво са вършили тези нацисти…?

— Защо не ги преследват ли? Защото след войната американското разузнаване е сключило сделка с тях — те да им предадат събраните от немските тайни служби сведения, които в последствие да бъдат използвани срещу руснаците. В замяна на тази информация ще получат имунитет. Но дори да не им бяха обещавали това, ние пак не бихме могли да ги съдим за престъпления, извършени в Европа. За да си спестим дипломатическите главоболия, бихме могли единствено да ги депортираме. От друга страна, ако им отнемем гражданството, едва ли ще се намери държава, която да ги приеме. Така кръгът се затваря. Ние решаваме да забравим всичко това. Тези нацисти и без друго няма да живеят още дълго. Така поне стояха нещата преди няколко години. Но една група от юристи-идеалисти в Министерството на правосъдието се заеха да променят отношението на правителството към въпроса. Така бе създаден Отделът по специално разследване през 1979 година.

— В такъв случай все пак е предприето нещо срещу хората от списъка.

— Да, но то не е достатъчно. Няма начин да се разбере какъв е точният брой на нацистките военнопрестъпници, които са се заселили тук, но се предполага, че са към десет хиляди. До този момент са предявени обвинения само към четиридесет от тях. А наказанието е отнемане на американското гражданство и депортиране.

— За такива жестоки масови убийства?

— Не са извършени на наша територия. Единственото престъпление, за което могат да бъдат съдени тук, е, че са излъгали за истинската си самоличност при подаване на документи за имиграция.

— Но ако научи обществеността, всички ще ги заплюят.

— Така ли мислите? В случаите, в които се е стигнало до съд, приятелите и съседите на обвиняемите са казали, че е по-добре да не се връщаме към миналото.

— Това мнение ли ще поддържате във вашата статия?

— Искам да помогна на правосъдието. Ако мога да събудя общественото мнение, вероятно и Отделът по специално разузнаване ще получи по-голяма финансова помощ от правителството. Тези мръсници — независимо от възрастта им — трябва да изпитат същото унижение, на което някога са подлагали жертвите си.

— Включително и баща ми ли?

— Ако е виновен — отговори Слоун, — да.

Милер наблюдаваше разгневеното му лице и си мислеше: „Аз съм уважавал баща си и съм му вярвал цял живот. Но ако в Министерството не грешат. Ако наистина е такъв, какъвто твърди този човек…“

— Съгласен ли сте, че трябва да бъде наказан?

— Макар да ми е баща… — Милер почувства, че му прилошава — Ако е виновен, не може да не отговаря за това.

Въпреки натовареното движение в пет следобед, Милер взе за около десетина минути разстоянието, за което обикновено му трябваха двадесет минути. Стори му се, че пътува цяла вечност с асансьора, който го свали на петия етаж. Когато отвори вратата на кантората си — „Архитектура. Милер и съдружници“, видя, че секретарката му още не си бе отишла.

— Как мина срещата, господин Милер? Получихте ли поръчката?

— Още е твърде рано да се каже. Имам работа. Ако някой ме търси, няма ме. Никой да не ме безпокои.

— Ще ви трябвам ли?

— Не, свърши онова, което пишеш, и си свободна.

— Както кажете.

Той влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Как може някого, когото толкова обичащ, да се окаже чудовище? По челото му изби пот. След пет минути, които му се сториха безкрайни, тропането по клавишите милостиво престана. Той чу звука от изключването на компютъра и едва доловимото изшумоляване от поставянето на калъфа върху монитора.

— Лека нощ, господин Милер.

— Лека нощ — отговори той през вратата.

В коридора отекна ехото от тракането на високи токчета. Ключалката щракна. Външната врата се затвори. Настъпи тишина.

Милер въздъхна дълбоко и втренчи поглед към сейфа в ъгъла, където държеше бъдещите си планове. Преди два дни, когато бе получил ужасяващите фотографии с трупове и пепелища, бе изпитал желание да ги унищожи. Но интуицията му бе подсказала да не предприема крайни мерки. Снимките очевидно не бяха подхвърлени просто така. Добре, че не ги бе изхвърлил, защото можеше да загуби ключа към отговора на загадката защо му бяха изпратени.

Но в момента съжали, че ги бе запазил. Опасяваше се от истината, която щеше да излезе наяве. Наведе се, набра комбинацията, с която се отваряше сейфът, и извади пакета. Започна да разглежда внимателно една по една чернобелите снимки. Смърт. Вледеняваща смърт.

Беше излъгал Слоун, но само в един от отговорите си и то частично. Отнесена към ужасяващата истина, тази малка лъжа изглеждаше още по-нищожна.

Бе отговорил искрено — знае, че баща му е пристигнал от Германия. Че е сменил името си. Че е бил немски войник. Да, войник. Но Милер много добре знаеше, че баща му не е бил само един невинен участник по неволя във войната, издигнат най-неочаквано в чин сержант. Изобщо не бе така. Бил е полковник в SS.

С напредване на възрастта баща му все повече се връщаше към миналото си. В определени дни — 30 януари, 20 април, 8 ноември — ставаше много сантиментален, нещо, което Милер не можеше да си обясни с никакъв личен повод. Тогава баща му провеждаше многобройни загадъчни телефонни разговори. А една вечер, късно през нощта, бе признал на сина си какво бе вършил по време на войната.

„Служех в SS. Изпълнявах стриктно заповедите на фюрера. Вярвах в превъзходството на арийската раса. Вярвах също и в теорията за Lebensraum — площта, която трябваше да освободим, за да разширяваме и развиваме държавата си. Но не исках да унищожавам останалите раси. Мислех си, че след като ги превъзхождаме, бихме могли да живеем съвместно, дори и да са от по-нисши раси. Да ги накараме да работят за нас. Не бях от «черепите». Не съм унищожавал хора. Служех във Waffen-SS. Бях добър войник. Служих достойно на родината си. Тя загуби войната. Историята така реши. Примирих се. Сега живея в Америка. Американците също се смятат за най-великата нация в света. Така да бъде. Съвестта ми е чиста. Ако се наложи, бих защитавал новата си родина със същата готовност, както на времето Германия“.

Милер бе повярвал на всичко това. Войната по своята природа променяше убежденията и размиваше моралните ценности. Все пак си мислеше, че някои човешки стойности трябва да се съхраняват завинаги.

Баща му бе успял да избяга възмездието след разгрома на Германия заедно с други Waffen-SS офицери. Бяха се сдобили с документи за самоличност от мъртви цивилни и избягали кой където може — в Боливия, Мексико, Америка, Канада, Англия, Швеция… Но не бяха прекъснали връзката помежду си. Често си звъняха по телефона, за да си припомнят миналото, за да си вдъхват увереност, че все още са елитът на своята нация, независимо че историята бе отхвърлила тяхната кауза.

По същия начин и техните синове се чувстваха свързани помежду си. Милер неусетно бе привлечен в кръга на приятелите на баща си. Синовете се бяха съюзили, като си обещаха да си помагат, ако някой се опита да обвини техните бащи за миналото им. Всяка година на първи януари трябваше да плащат особен данък — по двадесет хиляди долара на семейство — на човека, който знаеше тайната им — нещо като застраховка и едновременно подкуп, с който купуваха мълчанието му.

Но и тези плащания не им помогнаха. А съюзът между синовете — да се защитават взаимно — се оказа неефективен. Въпреки всички мерки, бащите им бяха попаднали под прицел, както и те самите, техните синове.

Каква лудост.

„Да оставим миналото на спокойствие. Важни са само настоящето и бъдещето. Нашите бащи не са били чудовищата, за които ги мислите. Върнете ни ги. Оставете ни на мира. Това, което правите, е грешка. Някой трябва да сложи край на «Нощта и мъглата».“ — окуражаваше се Милер.

Въпреки всичко красивият млад есесовец, който го гледаше гордо от снимката, недвусмислено му напомняше на баща му. Не! Не може да ме е излъгал! Но и как ли би могъл да си признае жестоката истина, която граничеше с безумие?

„Сигурно греша“ — повтаряше си Милер. — „Преди два дни, когато гледах снимките, изобщо не ми мина през ум, че този есесовец прилича на баща ми. А може би просто не съм искал да допусна това.“

Но сега тази мисъл изобщо не го напускаше. Милер се втренчи по-отблизо в снимката и по-специално в челото, което се откриваше под офицерската шапка. Опитваше се да си внуши, че онова, което забеляза там, бе някакъв дефект на самата снимка, драскотина върху негатива, но така и не успя. Белегът бе същият като този на челото на баща му — последица от катастрофа, която едва не му отнела живота, когато бил на десет години.

Възможно ли е да обичам едно чудовище?

А нима е възможно да знаеш дали онзи, когото обичаш, е чудовище или не?

Преди да разбере какво прави, Милер вдигна слушалката.

— Министерството на правосъдието ли? Кой ти каза всичко това! — Холоуей притисна слушалката към ухото си.

— Един журналист от Асошиейтед прес.

— О, боже.

— Каза, че баща ми е военнопрестъпник — добави Милер — командващ специална есесовска рота убийци, проклети да са!

— Но това е абсурдно!

— Така ли мислиш? Вече не знам какво да мисля. Някои факти, за които ми спомена…

— И ти му повярва, че е журналист? Би могъл да си съчини какво ли не!

— Да, но след като отново разгледах снимките…

— Трябвало е да ги унищожиш!

— На една от тях е баща ми в есесовска униформа — на „Черепите“! Пред труповете на цивилни граждани!

— Фотография от Втората световна война ли? А откъде знаеш как е изглеждал баща ти по това време? Тези снимки не доказват нищо!

— Баща ми има белег на челото си вдясно! Също като онзи есесовец!

— Съвпадение!

— Не е така просто! — Милер повиши глас. — Аз трябва да знам! Баща ми бил ли е командващ на такава рота? А бащите на останалите? И те ли са били масови убийци?

— Ако намекваш, че моят баща…? Това е нелепо! Дори обидно! Не мога да слушам!

— Престани да отбягваш отговора, Холоуей! Кажи ми истината!

— Не мога да ти отделя повече време.

— Били ли са нацистки военнопрестъпници?

— Разбира се, че не. Есесовци, да. Waffen-SS! Просто военни! Но не от специалните роти на „Черепите“, които са избивали евреи! Обикновените цивилни не схващат разликата! Те мислят, че всички есесовци са били престъпници. Ето защо се е наложило бащите ни да лъжат. Онези, които искат да възродят „Нощта и мъглата“, са се заблудили. Точно от това са се опасявали бащите ни, когато са излъгали емиграционните власти. Същата грешка сега допускат в Министерството на правосъдието, а също и твоят репортер.

— Да не би да искаш да кажеш, че в министерството не правят разлика между Waffen-SS и „Черепите“? Остави тези глупости!

— Тогава защо твърдят всичко това?

— Баща ми и останалите имаха обичай да си звънят по телефона в такива дни, които са били по-специални за тях. 20 април. 8 ноември. 30 януари. Това говори ли ти нещо?

— Да, разбира се. Рождените дни на някои от тях.

— Мръсник! — извика Милер. — Защо лъжеш?

— Да лъжа ли?

— 20 април действително е нечия рождена дата, да. На Хитлер. 1889. А осми ноември е денят на така наречения бирен бунт — първия опит на Хитлер да завземе властта в Германия. Било е през 1923. Тогава не е успял. Това е станало едва след десет години. На 30 януари. Тези дати са свещени за истинските нацисти. Точно в тези дни, пренебрегвайки опасността от контактите помежду си, те винаги си звъняха по телефона.

— Въпреки всичко не виждам какво толкова важно има в този факт.

— Не ти вярвам. Знаеш много добре какво означава. Усещам го по гласа ти.

— Очевидно твърдо вярваш, че нещата стоят така. Но те уверявам, че…

— Имам още един въпрос — прекъсна го Милер. — Нашите бащи са били висши офицери. Командвали са различни поделения, което означава, че не са служили заедно. След края на войната са се пръснали по цял свят. В такъв случай какво ги свързва? Какво ги кара да бъдат единни?

— Баща ми казваше, че се познават от времето на военната си подготовка — отговори Холоуей.

— Но нацистката армия е била пръсната навсякъде по света. Източен фронт, Западен фронт, Северна Африка — Русия, Франция, Италия, Египет… Дори да са преминали военно обучение на едно място, след това вероятно никога повече не са се видели. Ти си мръсник, отново ме излъга. Не ги свързва подготовката. Защо точно те от всички немски военнослужещи, които са се опитали да скрият досиетата си след войната, продължават контактите помежду си? Разпръснали са се из цял свят и старателно са се скрили, но поддържат връзка? Защо, дявол да го вземе?

Холоуей не отговори.

— На кого плащаха подкуп? — настояваше Милер. — Защо?

От другата страна отново последва мълчание.

— Мисля, че журналистът бе прав — продължи Милер. — Има дяволски много неща, за които баща ми не ми е казал, а и ти не искаш. Но ще те накарам да проговориш. Тръгвам към теб, Холоуей. Направо в Канада, за да изкопча отговор от теб.

— Не! Това е лудост! Не можеш да дойдеш тук! Ако си под наблюдение, ще привлечеш вниманието на Министерството на правосъдието и към мен и…

Холоуей не успя да довърши, защото Милер му трясна телефона.

За разлика от него Холоуей бавно постави слушалката на място. Не можеше да направи нито крачка. С усилие извърна поглед към картините на баща си, които тъкмо разглеждаше с тъга, когато бе звъннал телефонът. Редицата от пейзажи по стените се прекъсваше само от големите панорамни прозорци, през които се виждаха хората от охраната, патрулиращи навън.

По правило никога не разговаряше от този телефон. Обикновено отиваше до близкия град Кичънър. Но не мислеше, че е разумно да напуска имението, дори и за да се види със семейството си, което бе там. Болезнено чувстваше липсата на жена си и децата си, но не се осмеляваше да ги доведе тук и да ги изложи на опасност.

Малко преди това му бе позвънил Розенберг от Мексико сити. Загубил всякакъв самоконтрол, пелтечеше нещо, че полицията там била разкрила истината за баща му. Подобно на него му се бяха обадили и други синове на хора от групата. Миналото се разбулваше. Отмъщението на „Нощта и мъглата“ ги застигаше, кръгът се затягаше все повече и повече.

Но Холоуей имаше предчувствие, че това още не е всичко, че се задаваше още по-жестоко изпитание. Корабът не му излизаше от ума. Вече трябваше да е излязъл от Гибралтар и да е в Средиземно море. Щеше му се да бе обърнал повече внимание на тревогата на Розенберг, да бе наредил да спрат опасния товар. Но вече бе твърде късно. Дори и да направеше опит, нямаше да успее да пробие през твърде сложната система, за да предупреди когото трябва. Каквото и да се случеше, вече не зависеше от него. „Но ако от «Нощ и мъгла» са научили за кораба, ако истината за товара излезе наяве, ще се окажем изправени едновременно срещу «Нощ и мъгла» и нашите клиенти.“ Холоуей не бе сигурен кой е по-опасният враг.

Ако човек се опиташе да разбере каква е регистрацията на товарния кораб „Медуза“, щеше да види, че тя е толкова заплетена, както телата на змиите около лика на митичното същество, на което бе кръстен. Официален собственик бе боливийската компания „Трансокеаник“. Една по-внимателна проверка на документите й би разкрила, че на посочения адрес на фирмата има само една пощенска станция, която пък е собственост на „Атлантис Шипинг“, либерийска корпорация. Бе точно толкова трудно да откриеш адреса на въпросната корпорация в Либерия, както и самия мистериозен континент Атлантида, чието име носеше.

От своя страна тази компания бе собственост на „Средиземноморски транспорт“, швейцарски клон на мексикански концерн под ръководството на канадски концерн. Много от директорите на офиси в тази верига изобщо не съществуваха. А на други се плащаше само за да поставят подписа си на определено място в официални документи. От шепата действителни собственици единият бе Аарон Розенберг от „Мексико сити импорт“, а другият — Ричард Холоуей от „Онтарио Шипинг“.

Корабът „Медуза“ редовно прекосяваше Атлантическия океан, превозвайки платове, машини, храни от и за Гърция, Италия, Франция, Испания, Англия, Канада, Мексико и Бразилия. Печалбата от тези стоки бе минимална и ако между тях не бе скрит товар от по-друг характер, нито Аарон Розенберг, нито Ричард Холоуей биха могли да поддържат луксозния си начин на живот.

Точно с такъв опасен товар на борда „Медуза“ приближаваше мястото на срещата с друг товарен кораб, регистриран по същия заплетен начин. Собственикът му имаше обширно имение на либийското крайбрежие. Утре вечер около бреговете на Северна Африка сандъците от „Медуза“ щяха да бъдат прехвърлени на другия кораб. „Медуза“ щеше да продължи към Неапол, за да достави бразилско кафе, след като се бе освободила от пластичните експлозиви, гранати, мини, автоматични пистолети и пушки, автомати, преносими миномети и други видове оръжия.

Ако не бяха извънредните обстоятелства, тези оръжия щяха да бъдат тайно изнесени от Белгия, основният европейски доставчик на оръжие за черния пазар, и транспортирани под различно прикритие за Марсилия. Оттам „Медуза“ обикновено натоварваше „медицински стоки“ и ги доставяше на различни терористични групи, действащи по южното крайбрежие на европейския континент.

Но зачестилите терористични прояви бяха принудили властите да засилят контрола, в резултат на което Марсилия и някои други пристанища бяха станали опасни. Другата възможност бе да се доставят оръжия директно от Южна Америка, където безкрайните граждански войни бяха причина да се натрупат огромни запаси от съветско и американско оръжие, голяма част от което спокойно можеше да се продаде. И в този курс „Медуза“ официално превозваше бразилско кафе, но то служеше за прикритие на оръжия, доставени на контрите от ЦРУ. Трябваше да прекоси океана и след тридесет и шест часа да се срещне с либийски товарен кораб в Средиземно море. Никой в корпорацията „Трансокеаник“ не се интересуваше какво щяха да правят либийците с доставеното оръжие. Единственото от което се вълнуваха Розенберг и Холоуей, беше процентът от печалбата.

Тел Авив, Израел.

В мига, в който хеликоптерът докосна земята, от него изскочи Миша Плец. Той изтича към най-ниската от няколкото ръждясали бараки в южния край на площадката. Там го чакаше широкоплещест мъж, облечен в бяла риза с къси ръкави.

— У теб ли са материалите? — извика Миша.

— В колата ли искате да ги прегледате или… — мъжът посочи към куфарчето, което държеше в ръка.

— Не, тук на място — отговори Миша.

Влязоха в бараката, която имаше климатична инсталация.

— Получихме съобщението преди четиридесет минути — каза мъжът и извади някакъв лист от куфарчето. — Обадих ви се веднага, щом видях кодовото название.

Миша взе написаното. Бяха го извикали от кибуца, на двадесет мили от града, където бе оставил в сигурни ръце сина на Ерика и Сол. Това се оказа една от най-трудните задачи, които някога му бяха възлагали. Бе казал на детето: „Твоите родители те обичат и скоро ще се върнат. Аз също те обичам.“ След това го целуна, без да бъде дори сигурен, че родителите му са още живи. За да не би неговото вълнение да разтревожи още повече детето, бе побързал да се качи в очакващия го хеликоптер.

По време на полета обратно към Тел Авив пилотът го помоли да си сложи слушалките — търсеха го от Главната квартира. Въпреки че радиовръзката бе проверена против подслушване, помощникът на Миша отказа да му съобщи за какво става дума в спешната информация, която бяха получили. Но бе споменал нейния източник — Шареното палто.

Все едно, че някой го бе ударил изневиделица. Такъв бе ефектът от чутото. Псевдонимът принадлежеше на изчезналия баща на Ерика, Джоузеф Бернщайн.

След като очите му се адаптираха към полумрака в помещението, Миша започна да чете документа.

— Как пристигна това? От коя пощенска станция, от коя държава?

— От нашето посолство във Вашингтон — отговори сътрудникът. — Един от служителите там е бил обучаван от Джоузеф преди десет години. Сутринта както си пиел кафето, поглежда съседа си и кой мислите се оказва той?

— Източникът надежден ли е? — трепна Миша. — Никакво съмнение?

— Никакво. Бил е Джоузеф, сто процента. Може би затова е избрал точно този човек за свръзка, защото са се познавали добре. Очевидно Джоузеф е искал да бъде сигурен, че няма да се отнесем с подозрение към неговото съобщение. Говорили са не повече от минута. Джоузеф го помолил да ни съобщи да не се безпокоим за него. В момента искал да довърши една работа. Краят й наближавал.

— И какво е искал да каже?

— Нашият човек го попитал. Джоузеф не му отговорил. Вместо това му подал една бележка. Казал, че информацията е съвсем сигурна и се надява ние да вземем мерки. След това веднага си тръгнал.

— Просто така? Нашият човек не е ли опитал да го проследи?

— Точно това е думата — „опитал“. Но Джоузеф не е вчерашен. След няколко пресечки го изпуснал.

— Каза ли как е изглеждал?

— Ужасно. Пребледнял. Измършавял. С треперещи ръце. А очите му…

— Какво?

— Като че ли — тук ще цитирам нашия човек, който си позволи да изкаже субективно мнение — като че ли нещо го тревожело.

— Но какво?

Помощникът му вдигна рамене.

— Търсим го навсякъде, а той изведнъж се появява в някакво кафене във Вашингтон — Миша поклати глава с недоумение.

— Поне знаем, че е жив.

— Това е много хубаво. Но с какво се занимава през цялото това време? Защо е отишъл във Вашингтон? — Миша забарабани с пръсти по листа. — И откъде се е сдобил с тази информация?

— Винаги сте казвали, че е един от най-добрите. Подчертал е, че е съвсем достоверна.

— Съобщава още времето и координатите на мястото в Средиземно море, както и опознавателните кодове, които ще си разменят корабите.

— Как се е сдобил с тази информация? — Миша отново зададе същия въпрос.

— По-важно е какво ще предприемете.

Миша сам не знаеше. Въпреки твърденията на Джоузеф, съществуваше вероятност съобщението да се окаже невярно. Стандартната процедура изискваше то да се засече с други източници, преди да се предприемат каквито и да било действия. Но в случая нямаше време за препотвърждение. Ако такъв товар с оръжие действително съществуваше и не се вземеха контрамерки до утре вечер, той щеше да бъде прехвърлен на другия кораб. След това мунициите щяха да се предадат на когото трябва и да се използват срещу Израел. От друга страна, ако на кораба нямаше оръжие, а израелските самолети го потопяха…

Миша не искаше да мисли за международните последствия.

— Какво смятате да предприемете? — запита го помощникът му.

— Откарай ме в Главната квартира.

— А после?

— Ще ти кажа, когато пристигнем.

Истината бе, че и самият Миша не знаеше още. Когато излязоха от сградата, мислите му неочаквано го отведоха при Ерика и Сол, с които би искал да се свърже, за да им каже: „Баща ти е жив, Ерика. Видели са го във Вашингтон. Не знам какво е надушил, но по мои сведения е нещо важно и не мога да реша какво да предприема. Открий го. Помогни ми. Трябва да разбера какво става.

Сол, ти не си сам в търсенето. Бившите ти шефове не могат да ни забранят да ти помогнем. Ние искаме да ти помогнем. Тук вече става дума за спазване на професионалната етика. За нашата национална сигурност. Твоята задача е и наша. Всичко е така преплетено, кой би могъл да предположи? Ние трябва да те подкрепим.“

Миша се качи в колата. По време на пътуването към Главната квартира на Мосад не можа да измисли какво трябва да се направи. Но малко преди да пристигнат, си зададе въпроса: „Вярваш ли на Джоузеф?“ и си отговори — „Да“. „Вярваш ли, че информацията му е вярна?“ — „В общи линии, да.“ „Ще наредиш ли въздушна атака?“ — „Не. Това не. Имам по-добра идея. Ще си спестя доста главоболия. Ще избегна международен скандал. Освен всичко, какъв смисъл има да потопя тези оръжия? Можем да ги използваме“.

Изглежда, че си бе говорил на глас, защото помощникът му се обърна към него и запита:

— Какво казахте?

— Когато бях малък, мечтаех да стана пират.

Ледената висулка се бе разположил в стаята на един римски хотел и с нарастващо недоволство гледаше сина на най-големия враг на баща си, Сет, който четеше пресата. Червенокосият наемен убиец бе купил всички по-големи европейски, английски и американски вестници, които бе успял да намери. Знаеше доста езици, а за онези, които не бе много сигурен, помоли Ледената висулка да му помогне.

— Знаех си, че цялата италианска преса ще пише за нас — каза Сет. — Очаквах, че ще споменат по нещо в Париж и Лондон, Атина и Западен Берлин. Но че ще ни отделят място в Мадрид, а също в Ню Йорк и Вашингтон!

Ледената висулка не се опитваше да прикрива досадата и враждебността си.

— Е, не на първа страница — продължи Сет. — Не съм си го и помислял.

Статиите по вестниците доста си приличаха. Тялото на бос на подземния свят на име Медичи било открито по течението на река Тибър, извън Рим. Медичи, който поддържал връзки с международни терористични организации, бил убит със свръхдоза наркотик, според първите предположения на полицията. Резултатите от аутопсията все още не били известни. Полицията в Рим засега смятала, че клиентите на Медичи са се обърнали против него, но истинските причини все още не се знаеха.

Сама по себе си тази история не би могла да попадне в международната преса. Но следователите си бяха задали въпроса дали по някакъв начин смъртта на Медичи не бе свързана с далеч по-сензационното убийство на девет други в една вила извън Рим. Осем от жертвите бяха бодигардове. Деветият бе бивш бос в подземния свят, известен с прякора Гато. Преди да му бъде прерязано гърлото, бил подложен на мъчения. Той също имал връзки с международни терористични групи, но се бил оттеглил от престъпния свят поради влошеното си здраве. Достоверни, но неназовани източници твърдяха, че Медичи е заел мястото на Гато като таен снабдител с оръжие на черния пазар. Смъртта на двамата караше полицията да предположи, че в ход е междуособна война от международен мащаб.

— Що се отнася до полицията, направихме им услуга — каза Сет. — По-хубавото за нас е, че ги насочихме в погрешна посока. Нямаме от какво да се оплачем.

— А когато вземат кръвни проби от Медичи и установят, че е починал от свръхдоза натриев амитал? — запита Ледената висулка. — Ще се сетят за нарезите с нож по тялото на Гато и ще разберат, че и двамата са били подлагани на разпит.

— И какво от това? Никога не биха могли да узнаят, че сме го извършили ние, нито какво сме искали да изкопчим.

Ледената висулка бе силно изненадан като видя, че винаги бледото лице на Сет изведнъж бе придобило някакъв розов оттенък. Като че ли причинявайки смърт на другите, вдъхваше живот на себе си. Осъзнаването на този факт го раздразни. За него самия убийството бе само професия, а за Сет, както изглеждаше — необходимост. Ледената висулка никога не бе премахвал хора, за които не бе сигурен, че си го заслужават — като например диктатори, босове на наркотрафика, комунистически двойни агенти. А със Сет бе точно обратното — създаваше впечатление, че изобщо не се интересува кого убива, стига заплащането да е достатъчно високо. Ако Сет приличаше в това отношение на баща си, то никак не бе чудно, че собственият му баща толкова е мразел неговия.

Едно бе сигурно — че и двамата са били най-добрите, подчинени лично на Хитлер убийци. Бащата на Сет се е специализирал в унищожаването на лидери на нелегални организации, които защитавали евреите, а този на Ледената висулка — в откриването и отстраняването на агенти на Съюзниците и неведнъж молил фюрера да му възложи убийството на Чърчил. Разликата бе съществена. Унищожаването на хора по расови причини винаги и при всякакви обстоятелства е отвратително действие. Политическите убийства обаче са оправдани, ако оцеляването на родината ти зависи от тях.

Ледената висулка продължаваше да гледа към мъжа, който ненавиждаше. „А очите му“ — мислеше той. — „Колкото повече хора убива, толкова по-силно заблестяват.“

— Нещо те безпокои ли? — запита го Сет.

— Доста народ премахнахме, а още не сме попаднали на следа.

— Не е вярно — Сет свали вестника. — Стеснихме кръга. Сигурни сме, че изчезването на кардинала не е дело на терористи.

— Никога не съм вярвал в това.

— Все пак трябваше да изключим и тази възможност. Като се има предвид, че Холоуей снабдява с оръжие разни терористични организации…

— За бога, какво каза?

— Не знаеше ли? От това живее. Търговия с оръжие.

— Смяташ, че цялата тази каша е свързана с незаконната търговия с оръжие ли?

— Кардиналът ги изнудваше да му плащат огромни суми всяка година, за да мълчи. Не може да не е знаел и това.

— Да, но ми се струваше, че е по-скоро заплащане за услугата, която им е направил, а не изнудване.

— Е, както и да е, някои от нас наистина мислеха да се отърват от него. Така сметката щеше да бъде платена веднъж завинаги.

— На времето им е направил голяма услуга.

— Да, от която е имал огромна полза. А също и Католическата църква. След близо четиридесет години вноските възлизат на цяло състояние. Осем милиона долара.

— Мен ако питаш, дори е малко. Все пак той е прикрил техните действия по време на войната.

— Включително и на баща ти ли? — запита Сет.

— Не! — Ледената висулка скочи. — Той не е имал нищо общо с останалите!

— О, така ли? Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но баща ти е убил не по-малко защитници на евреите от моя. Съперничеството им се е породило заради една жена, майка ти, не заради евреите! Предпочела е твоя баща пред моя! Аз можех да бъда роден вместо теб! А ти изобщо да не съществуваш!

Ледената висулка разбра колко дълбока е омразата помежду им. Вдигна примирително ръце.

— Що за глупости си говорим. Толкова много работа ни чака.

— Да, така е — очите на Сет отново помътняха. — Освен това, още не сме открили бащите си. В такъв случай — той с усилие се контролираше и въздъхна дълбоко — в такъв случай — повтори Сет — ситуацията е следната.

Ледената висулка го изчака да се изкаже.

— Сигурни сме, че онези, които Холоуей нарича „Нощ и мъгла“, не са терористична групировка, която е открила с какво се занимава кардиналът, отвлякла го е и иска да измести Холоуей от търговията с оръжие.

— Съгласен съм — потвърди Ледената висулка. — Тази възможност отпада.

— Но изчезването на кардинала все пак е свързано с това на нашите бащи — продължи Сет. — Онези от „Нощ и мъгла“ не биха могли да ги разкрият, ако кардиналът не им е помогнал.

— И с това съм съгласен.

— Значи, ако не са отвлечени за пари, то сигурно „Нощ и мъгла“ имат някакви лични причини. Може би са евреи. Но за да заподозрат кардинала и да го накарат да се разприказва, би трябвало да имат техен човек в католическата църква.

— Много се съмнявам.

— И аз също. Но се питам, все пак…

— Какво?

— За да отстраним и тази възможност. Дали не може някой… или пък цяла група… вътре в църквата да действа като „Нощта и мъглата“?

Черните йезуити

Сол и Ерика минаха покрай един служител от охраната и влязоха в един гараж източно от река Лимат в Цюрих. Помещението бе голямо и ярко осветено, а бетонният под — безупречно чист. Вътре имаше само една кола — реното на убийците, които ги бяха нападнали. Служители на ЦРУ я бяха докарали тук от паркинга на гарата в Цюрих, където я бе оставил Сол. Явно, че цяла нощ се бяха занимавали с нея — проверявали за отпечатъци от пръсти, разглобявали и претърсвали. В момента представляваше един метален скелет.

— Тези като че ли са се готвили за Трета световна война — обади се мрачен глас. Беше Галахър. Сол се обърна и видя бившия си шеф — доста як мъж — да идва към него с портативен миномет RPG–7 в ръка. Посочи с глава мунициите на пода — пластични експлозиви, гранати, автомати, какво ли не.

— Открихте ли някакви отпечатъци от пръсти?

— Многобройни — отговори Галахър. — Но колата е взета под наем. Не можем да кажем кои са на твоите приятелчета и кои не.

— Казах ви къде скрих телата. Можехте да изпратите хора да вземат отпечатъци.

— Вече го направих. Моите подчинени ще се върнат довечера. Освен оръжията, не открихме нищо необичайно в колата. Била е наета в Австрия. Едва ли са рискували да минат швейцарската граница с багажник, натъпкан с оръжия. Получили са ги тук, в Швейцария.

— Точно така. А тъй като е трябвало да внимават да не ни загубят от погледа си, не са имали много възможности да се отклоняват от пътя. Имат отлично организирана мрежа.

— За която нищо не знаем? Може би. Но не разбирам защо си толкова сигурен, че са били свещеници. Ако съдиш само по пръстените им…

— Пресичащи се сабя и кръст.

— Това все още не значи, че са служители на църквата — Галахър остави миномета до един автомат. — Религия и насилие? Като имам предвид смиреността на божиите братя? Когато разговаряхме с Ленгли, не му споменах за тези съмнения. Все още изчаквам резултата, за да бъда съвсем сигурен. В момента нашите хора проверяват френските документи, които си взел от онези мъже. Паспортите и шофьорските книжки най-вероятно са подправени. Скоро френското разузнаване ще ни съобщи какво е положението.

— А кредитните карти? — попита Сол. — Те са ключът.

— Без съмнение. Според мен ще се окаже, че са съвсем истински. Много съм любопитен да узная кой плаща сметките.

Чу се телефонен звън. Сол погледна към Ерика, а Галахър се запъти към телефона. Не можеха да доловят нищо от разговора. Той повечето слушаше, а когато се върна при тях, изглеждаше доста развълнуван.

— Имената в паспортите са на хора, починали преди години. Адресите са в пансиони, които дават стаи под наем. Но кредитните карти са от три месеца. Сметките са плащани веднага.

— От кого?

— Всеки от тях има отделна кредитна карта. В различна банка. Но всяка банка прави копие на чековете, с които се плащат сметките. А чековете не носят подписите на убитите от теб. Плащани са от някакъв счетоводител. Странно, нали? Хора, които живеят в пансион, да имат нужда от счетоводител? Става още по-необичайно, ако си дадем сметка, че трима души с непостоянни адреси ползват услугите на един и същи счетоводител. Тук вече идва и най-изненадващото. Такъв счетоводител изобщо не съществува. Чековете обаче не са фалшиви. Посочен е адрес, но… той е на гробището в Марсилия. Не е офис, а само пощенска кутия. И като оставим настрана измисления счетоводител, стигаме до… Ти си прав, Ромул. Извинявай, че се усъмних в предположението ти.

— По-точно.

— Католическата църква. Сметките са плащани чрез Рим. Чрез бюрото на кардинал на име Крунослав Павелич във Ватикана. Тук вече наистина става интересно. Кардиналът е изчезнал преди няколко месеца. Остава загадката — какво общо има между изчезналия кардинал, тримата убийци, които вероятно са свещеници, и изчезването на…?

— Баща ми ли? — запита Ерика. — Който е евреин, а не католик.

— Но щом кардиналът е изчезнал, кой е плащал сметките?

— Неговият помощник — отговори Галахър. — Отец Жан Дюсо.

Надвесени над дървена маса в тишината на читалнята на библиотеката „Валицелиана“ в Рим, Дру и Арлийн прелистваха книгите, донесени от библиотекарката. Това бяха шест заглавия с биографии на религиозни личности, нещо като „Кой кой е“ в римокатолическата църква. Откриха нужната им информация и се спогледаха без особено въодушевление, върнаха книгите и излязоха навън сред шума и яркото слънце на Рим.

— Заслужаваше си поне да опитаме — каза Дру.

— Що се отнася до мен, научих доста — изненада го отговорът на Арлийн.

— Не виждам какво толкова интересно си намерила. Биографичната справка само описва кариерата му.

— Едно е сигурно — не му липсва самочувствие — отговори Арлийн. — Информацията в повечето енциклопедии от този род се базира на данни, които самите личности предоставят за себе си. Очевидно кардиналът се смята за нещо като светия в земен вариант. Получил е медали и грамоти от много религиозни групи. Има почетен орден от самия папа. Но изброяването на получените отличия не е биография. Не е дал кой знае колко подробности за живота си. Или смята, че биографията му е доста скучна, в което твърде се съмнявам, ако се вземе предвид охотата, с която описва отличията и титлите си, или…

— Иска да прикрие нещо?

— Да започнем отначало — отговори Арлийн. — Знаем, че е роден през 1914 и е израснал в Югославия. Почувствал желание да се посвети на Светата вяра и на осемнадесет години станал свещеник. Получил религиозно образование тук в Рим. Известно време осъществявал връзка между църквата и Червения кръст. След това започнал бързо да прави кариера в църквата. На тридесет и пет бил приет за член на Курията — един от най-младите в нея. Тъй като отговаря за финансите, има много влиятелни позиции във Ватикана.

— Сигурно е надарен — каза Дру. — Въпросът е в какво се състои талантът му? Нищо в биографията му не подсказва защо се е издигнал така бързо. Ако предположенията ти са верни, ако наистина крие нещо, то едва ли ще го намерим в биографиите му, публикувани в различни книги. Съмнявам се да разберем какво е, дори ако потърсим в архивите на Ватикана. Като член на Курията е имал достатъчно власт, за да заличи каквото иска от досието си.

— А как можем да се доберем до неофициални данни за живота на Павелич? — запита Арлийн.

— Мисля, че трябва да си поговорим с най-близките сътрудници на кардинала — отговори Дру. — Когато четох във вестниците за изчезването му, се споменаваше едно име. Отец Жан Дюсо или нещо подобно.

— Французин.

— Можем да опитаме да изкопчим нещо от него. Интересува ме най-вече…

— Втората световна война — прекъсна го Арлийн. — И защо двама професионални убийци — синове на нацистки убийци — ще търсят един изчезнал кардинал? Да се връщаме във Ватикана.

Отец Жан Дюсо имаше апартамент в един от многобройните ренесансови дворци във Ватикана. Най-просто би било да се свържат с него по телефона и да си определят среща в канцеларията му. Но едва ли биха постигнали успех след такъв разговор. Сол си представяше ледения отговор, който би получил, ако му зададеше интересуващия го въпрос: „Знаете ли нещо за връзката между кардинал Павелич и чековете, подписани във вашата канцелария, на името на убийци, които вероятно са свещеници? Чували ли сте за тайна разузнавателна мрежа в самата църква? Намирате го за абсурдно ли? Разбира се. Извинете за безпокойството.“ Сол прехвърляше този разговор през ума си, докато наблюдаваше апартамента на Дюсо, скрит под един свод от другата страна на улицата. Разговорът в канцеларията също нямаше да свърши работа. Трябваше да подходят към него по частен път — да искат лична среща, а ако се наложеше, дори да го принудят — това беше единствената възможност.

Сол бе съгласен с Галахър, че би било добре да действат по частен път, въпреки готовността на разузнаването да им окаже помощ. В момента не бяха обвързани с нито една тайна служба. Ако случайно ги заловяха, единственото обвинение срещу тях щеше да бъде: — мъж и жена, по произход евреи, са се опитали по доста твърд начин да разпитват католически свещеник във връзка с изчезването на бащата на жената.

Освен всичко друго, мислеше си Сол, това си остава личен проблем. Аз наистина искам да знам само какво е станало с тъста ми. Галахър ми даде информацията, която ми липсваше — връзката на мъжете, които се опитаха да ни убият, с Ватикана. В замяна на нея научи за съществуването на тайна мрежа, за която не е подозирал. Сделката е честна.

Лампите в няколко апартамента светнаха. Настъпваше нощ. След седем Ватиканът затваряше вратите си за туристи, но Сол и Ерика предварително се бяха скрили в партерния етаж на някаква сграда и излязоха оттам след залез слънце. Сол наблюдаваше от мястото си тясната улица. Отправи поглед малко по-надолу, където Ерика също бе застанала под подобен свод. По този начин бяха заградили от двете страни входа, който водеше към апартамента на отец Дюсо. Смятаха да се качат горе веднага, щом светлината в прозорците угасне или да го проследят, ако той междувременно излезе.

Случи се така, че той излезе. Сол разпозна набитата фигура на французина с тъмна коса и леко заострена брадичка, защото го бе посетил в късния следобед, като се престори на журналист, интересуващ се дали има нещо ново, свързано с изчезването на кардинала. Свещеникът се бе държал надменно, дори грубо и не му бе обърнал никакво внимание. Но Сол реши, че ще го принуди да отговори на всичките му въпроси.

Свещеникът спря за момент до уличната лампа близо до входа, след което тръгна надясно от Сол, в посока към Ерика. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Открояваше се само бялата якичка.

Сол излезе от скривалището си, но остави Ерика първа да тръгне след свещеника. Изчакваше да види накъде ще се отправи отецът.

Свещеникът пое право напред. Апартаментът му се намираше вдясно от площад „Свети Петър“, близо до така наречената „градска част“ на Ватикана, където бяха супермаркетът, аптеката и пощата. Отецът мина покрай Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, Академията на религиозните науки и навлезе в парка на Ватикана. Поставените тук-там лампи слабо разпръскваха мрака. Наложи се Сол на два пъти да спира и да се крие — веднъж, когато покрай него минаха двама свещеници и втори път, когато по улицата премина служител от швейцарската охрана. Олекна му, когато стигнаха до парка и можеше лесно да се скрие зад някое дърво или храст. Междувременно два жеста на свещеника му направиха впечатление — онзи свали бялата си якичка и я пъхна в джоба. Вторият странен жест наподобяваше поставянето на пръстен на средния пръст на лявата ръка.

„Дали не е с инкрустирани пресичащи се сабя и кръст? Дали отец Дюсо не е свързан с тримата, които се опитаха да ни убият? Затова ли сметките им са плащани чрез неговата канцелария?“

Движенията на свещеника, допреди малко съвсем обичайни, изведнъж станаха предпазливи. Един религиозен служител сякаш се бе превърнал в оперативен работник и вземаше мерки за безопасност по време на среднощната си разходка. Избегна бледата светлина на близката лампа. Без бялата якичка черните му дрехи се сливаха с храстите.

Отецът изведнъж изчезна.

Сол знаеше, че някъде пред него, скрита в храстите, Ерика също го наблюдаваше. Може би е била съвсем близо и е успяла да види накъде е тръгнал. Но дали свещеникът не бе усетил, че го следят и не бе решил да провери?

Сол бе сигурен в едно. Той и Ерика мислеха еднакво. Би трябвало същото подозрение да я е осенило и нея и да е взела извънредни мерки. Започна да се придвижва бавно напред — покрай фонтани, храсталаци и статуи. Мраморните ангелчета винаги му напомняха за смъртта. Ароматът на цветя бе твърде тежък, като въздухът в непроветрен офис на някой предприемач. Сол се прилепи към земята и подаде глава между храстите. Пред него се откриваше голям фонтан във формата на испански кораб.

Отначало помисли, че свещеникът, който беше с гръб към фонтана, е отец Дюсо. Слабата светлина на луната му помогна да разбере грешката си — този имаше бяла якичка. Мъжът бе по-висок от отец Дюсо. Острата му брадичка накара Сол да потръпне. Изпита ужасното чувство, че вижда призрак в парка, който му заприлича на гробище. Бе готов да се закълне, че пред него стоеше мъртвият Крис.

Сол не можеше да откъсне поглед от новопоявилия се свещеник. Дали по някакъв начин Крис не бе оцелял? Сол никога не бе виждал трупа му. Само му бяха съобщили за нападението с нож, при което е бил убит. Съзнаваше, че колкото и да му се искаше да е така, надеждите му са напразни. Онзи свещеник до фонтана не бе Крис, въпреки че приличаше на него.

Вниманието на Сол бе привлечено от едва доловимо помръдване встрани от фонтана. Запита се дали не е Ерика, която се опитва да намери по-удобно място, откъдето да наблюдава втория свещеник. Реши, че не е тя. Нейният професионализъм не би й позволил да прояви любопитство и да надникне, с риск да се разкрие.

Сянката около фонтана се раздвижи. Един мъж пристъпи напред. Бе облечен в свещенически дрехи, но без бяла якичка. На средния пръст на лявата си ръка носеше пръстен.

Бе отец Дюсо.

Другият очевидно очакваше появата му. Спокойно се обърна към него и му подаде миролюбиво ръка. А може би само така изглеждаше. Приличаше на жест на оперативен работник, който подканяше някого да го претърси, за да се успокои, че не е въоръжен.

Дру внимаваше да не гледа към луната или лампите в парка, за да може да вижда по-добре в тъмното. Бе опрял гръб във фонтана и се взираше в храстите пред себе си. Отец Дюсо би трябвало вече да е дошъл, мислеше си той, но предположи, че свещеникът е решил да се движи по-бавно и предпазливо, като се оглежда за неприятни изненади. Когато чу тихи стъпки около фонтана, Дру се обърна, запазвайки привидно спокойствие и вдигна приятелски ръце за поздрав. Бе благодарен на отеца, че бе избрал най-тъмното място за среща.

Имаше вероятност това изобщо да не е отец Дюсо. Дру никога не го бе виждал. Просто му се бе обадил днес следобед по телефона и го бе помолил да се видят.

— За какво става дума? — бе запитал мъжът отсреща с лек френски акцент в гласа.

— За кардинал Павелич — бе отговорил Дру.

— Бъдете по-конкретен. Ако става дума за изчезването му, един репортер вече ми звъни днес и му казах онова, което ще кажа и на вас. Нямаме нова информация. Попитайте в полицията.

— Аз не съм репортер. Освен това не ме пращайте в полицията. Това може да ви навлече неприятности.

— Нямам ни най-малка представа какво…

— Питахте ме за нещо по-конкретно — прекъсна го Дру. — Какво ще кажете например за това. Двама убийци са по дирите на кардинала. Те са синове на есесовци от Втората световна война. Бащите им са били подчинени лично на Хитлер. Интересно ли ви е?

— Странно — след кратко мълчание се обади отец Дюсо. — Какво ви кара да мислите, че…?

— Не по телефона. Казах ви, че искам да се срещнем. Лично. Колкото може по-скоро. Довечера.

— Кой се обажда?

— Съжалявам — бе отговорил Дру.

— Да не би да очаквате да се отзова на анонимно обаждане? Да се срещам насаме с вас и да си говорим за някакви убийци? — избухването на отец Дюсо изглеждаше по-скоро добре пресметнато, отколкото спонтанно.

— Ако търсите някаква опорна точка, бих могъл да ви спомена Братството — реши да го изпита Дру.

Оттатък отново бе последвало мълчание. Окуражен от реакцията, Дру бе продължил с приветствието на Братството: „Dominus vobiscum“.

— Не разбирам защо ми казвате това.

— Но думите са ви познати от литургията на латински.

— Разбира се. Бог с вас.

— Et cum spiritu tuo.

— Точно така. И с вашия дух. Deo gratias.

Дру едва сдържаше дъха си в очакване на последните слова от поздрава на Братството.

— Благодаря на бога. Амин.

Дру тихо бе въздъхнал. Бяха си казали опознавателния код.

— В парка на Ватикана има един фонтан във формата на испански кораб.

Споменаването на този фонтан също бе един вид изпитание. Няколко дни по-рано Дру и Арлийн, преоблечени като свещеник и монахиня, се бяха срещнали с отец Себастиан точно при него. А преди време там бе убит отец Виктор, член на Братството, който бе изпратил Арлийн да доведе Дру от Египет.

Всеки поданик на Ватикана би свързал мястото на срещата с неотдавнашното убийство. А онзи, който нямаше нищо общо със случая, би възразил срещу мрачния избор. Но отец Дюсо само въздъхна и отговори кратко: „Ще бъда там в един през нощта“.

Петнадесет минути след уговореното време отец Дюсо изплува от мрака. Не изглеждаше изненадан от факта, че и Дру бе облечен като свещеник. „Това е разбираемо“ — помисли си той. Все пак бе логично човекът, който бе произнесъл кодовия поздрав на Братството, да носи съответните дрехи, особено във Ватикана. Къде на друго място тези преоблечени божи служители-хамелеони, биха могли безопасно да се покажат в истинския си образ?

Дру веднага забеляза, че отецът бе свалил бялата си якичка, за да се слее с мрака. Това му подсказа, че той едва ли е бил обучаван само в религиозни науки.

Очевидно отецът не бе успял да забележи Арлийн, която бе дошла доста преди уреченото време, облечена отново в дрехите на монахиня, но без бялото боне и бе легнала на земята зад най-тъмните храсти.

Дру разглеждаше пръстена на ръката на отец Дюсо — рубин с пресичащи се сабя и кръст. Очевидно го бе поставил, за да удостовери принадлежността си към Братството. От друга страна липсата на такъв пръстен на неговата ръка събуждаше недоверие у отец Дюсо и той въпросително каза:

— Всъщност, мислех, че сте един от нас.

— Не — Дру позна ясния тембър, който бе чул по телефона.

— Тогава откъде знаете поздрава ни?

— Един член на Братството ми го каза… Опитваше се да ме завербува.

— Сигурно притежавате някакви по-специални качества, щом се е опитвал да ви спечели за каузата ни.

Дру не отговори.

— Защо отказахте?

— Мразя всичко онова, което вие защитавате — отговори Дру.

— Омраза ли? Тя е чувство, което носи разрушение. Трябва да се изповядате и да търсите опрощение. Но нали точно затова сме тук, за да ми кажете всичко — и той вдигна ръка, благославяйки Дру. — Бог ти прощава. А сега ми кажи, защо се интересуваш от изчезването на кардинала?

Дру поклати глава.

— За кого работиш?

— Предпочитам да говорим за двамата убийци, за които ви споменах — отново поклати глава Дру. — Те търсят кардинала.

— А да. Онези, за които твърдите, че са синове на убийци, лично подчинени на Хитлер. Добре, щом така предпочитате. Поне засега. Откъде научихте за тях?

— Да кажем, че пътищата ни се пресякоха. Ледената висулка и Сет. Това са псевдонимите им.

Въпреки че по лицето на отец Дюсо не трепна мускул, очите му го издадоха.

— Чували ли сте за тях? — запита Дру.

— Не — излъга свещеникът. — Бих запомнил толкова многозначителни прякори.

— Синове на нацисти — повтори Дру. — Запитах се защо им е да търсят кардинала. След това зададох въпроса малко по-иначе. Какво общо би могъл да има кардиналът с тях? Замислих се за миналото му. Какво бе направил, за да се издигне така бързо по йерархическата стълбица на католическата църква?

— Няма никаква тайна — отговори отецът. — Кардиналът бе един неуморен поборник на вярата. Ето защо забележителната му енергия бе многократно възнаградена.

— Най-вече ме интересуват неуморните му усилия през 1945 година, малко преди първото му издигане в сан. Каква е връзката на кардинала с нацистите?

Сол наблюдаваше сцената от прикритието си, залегнал между храстите върху покритата с роса трева. Двамата свещеници разговаряха толкова тихо, че той не можеше да долови нищо. Изведнъж отец Дюсо пристъпи напред и замахна с лявата си ръка. Проблесна нож.

Дру отскочи назад и усети как острието разкъса ревера му. Кръвта нахлу в главата му. Целият се изопна от внезапен приток на адреналин. Избегна още едно замахване с ножа, като се опита да се извърти така, че луната да остане зад гърба му, за да заслепи отеца. Но онзи отгатна намерението му и се помъчи да направи същата маневра — да застане с гръб към луната.

Когато ножът отново проблесна, Дру успя да избегне атаката и се опита да удари с длан гръдния му кош — в ребрата над сърцето. Свещеникът отново предусети и се извъртя наляво, като в същото време използва инерцията си и за малко не успя да ритне Дру с десния си крак в челюстта. Но той отметна глава назад и сграбчи високо вдигнатия крак. Отец Дюсо успя да се освободи и се опита отново да го нападне. Дру изби ножа от ръката му и стовари с все сила длан върху лицето на отеца. Усети, че хрущялът на носа му изпука. Въпреки че ударът не бе смъртоносен, щеше да го обездвижи за няколко секунди и да го лиши от възможността да се защитава. Дру се възползва от това и започна да стоварва юмруците си върху диафрагмата, по челюстта и по носа на противника си. Отец Дюсо падна на земята.

Сол гледаше втренчено разиграващата се пред очите му сцена. Вторият свещеник реагираше така светкавично, че отново му заприлича на Крис. Той бе използвал дланта си точно както бяха обучавани те двамата с Крис. Голямата подвижност, ритъмът, точността, стилът му — всичко му напомняше за Крис.

„Може би започвам да си фантазирам и да оприличавам този свещеник на Крис, защото той загина точно при такова нападение с нож? А така ми се искаше да е жив! Но, не. Само си внушавам. Свещеникът не е Крис. Разбирам. Но страшно прилича на него.“

Наложи се да прекъсне спомените си. В парка имаше още някой. Отначало реши, че сянката, която излезе от храстите вдясно, бе Ерика. Но бързо осъзна, че не е тя. Фигурата също бе на жена, но облечена като монахиня. Тя се спусна към фонтана. Свещеникът, който бе победил, се обърна към нея. Започнаха бурно да обсъждат нещо, като минаха зад отец Дюсо.

Неочаквано за самия себе си, Сол предприе опасен ход. Професионалните му навици като че останаха назад. Инстинктът за самосъхранение също. Излезе от прикритието си и тръгна към двамата разговарящи, като реши, че ако интуицията го лъже, може отново да се скрие в тъмното.

Силно обезпокоени, те се извърнаха към него.

— Това е най-рискованият ход, който някога съм предприемал — каза Сол и вдигна ръце, но ги предупреди: — Не съм сам, така че останете по местата си. Аз ви имам доверие. Моля ви, не предприемайте нищо против мен.

Свещеникът стоеше като парализиран, без да знае какво да прави — дали да се опита да бяга или да нападне. Монахинята извади пистолет от робата си.

Сол вдигна още по-високо ръце и се приближи.

— Вие не знаехте, че аз ви наблюдавам. Бих могъл да ви убия, стига да исках. Но мисля, че имаме общи интереси.

— Общи интереси ли? — запита свещеникът.

Сол отново почувства студени тръпки. „Не е ли това гласът на Крис? Не можеше да бъде той. Но бе същият. Може би полудявам?“

— Ние се канехме да направим същото, което и вие — каза Сол.

— По-точно? — монахинята продължаваше да стиска пистолета.

— Да хванем отец Дюсо и да го накараме да ни разкаже за…

— За какво? — наостри слух свещеникът.

Сол се подвоуми за миг дали да му се довери, след това рязко произнесе:

— За тъста ми, който изчезна и защо трима мъже — мисля, че бяха свещеници — се опитаха да убият мен и жена ми.

— Казвате, че според вас били свещеници?

— Да, точно като този, който току-що ви нападна. Има същия пръстен на ръката си като техните. Рубин с инкрустирани сабя и кръст.

— Вие знаете за Братството? — изненадано рече Дру.

Непознатият бе около тридесетгодишен, висок, мускулест, с тъмна коса, четвъртито лице, здравеняк. На Дру изведнъж му се стори, че го бе виждал някъде, но не можеше да си спомни къде. Без да мисли повече за това, изчака мъжът да отговори.

— Братството ли? Така ли се наричат? — намръщи се непознатият. — Не, не знам нищо за тях, но бих искал да науча — и пристъпи още по-близо. — Известно ми е, че в пръстена има тайна капсула с отрова, скрита под камъка.

— Да, под камъка — поде Дру, — оттук и названието: „Братството на камъка“. Ако има опасност да бъдат заловени и принудени да разкрият тайната на ордена си, трябва да погълнат отровата.

— Орден ли? — бързо заговори непознатият. — Значи съм бил прав. Всички те са свещеници?

Дру кимна. Като заговориха за отровата, той се сети за отец Дюсо, наведе се и извади пръстена.

— Надявам се, че не сте го убили.

— Дано да не съм. Но като се събуди ще бъде доста подпухнал.

— Ще го почакаме. Трябва да му задам няколко въпроса. От друга страна, след като знаете за Братството, сигурно ще ми спестите главоболията. Вие нямате такъв пръстен. Надявам се, че не сте от тях. А нещо ми подсказва, че изобщо не сте свещеник, нито пък спътничката ви е монахиня.

— Да, виждал съм ви преди — каза като че ли на себе си Дру.

Сол се почувства така, сякаш получи плесница.

— Да, вчера. В Швейцария — продължи свещеникът. — В прохода Албис.

— Да, минах оттам вчера. На път за Цюрих.

— С едно рено.

— Но как, по дяволите…?

— Зад вас караше една жена. Фолксфаген голф.

— Съпругата ми. Но как е възможно…?

— Бе така напрегната, уморена и все пак решена да не ви загуби от погледа си. Не знам защо, но когато двамата минахте покрай мен, по някакъв начин се идентифицирах с вас.

Като че ли някой отново го зашлеви. Сол едва не каза на свещеника, че преди малко го бе взел за Крис. Но вниманието му бе насочено изключително към отец Дюсо.

— Трябва да го изнесем оттук — предложи свещеникът.

— Преди да ни е изненадал някой от пазачите — съгласи се Сол и погледна към храстите. — Жена ми ще се чуди какво толкова си приказваме. По-добре да ида да й кажа да излезе от прикритието си — той се обърна назад и й махна с ръка да дойде при тях. — Не ми казахте имената си. Бих искал да ги науча, ако ми имате доверие.

Мъжът и жената се спогледаха.

— Дру.

— Арлийн.

— Аз съм Сол. Съпругата ми се казва Ерика. Сигурен съм, че ще си допаднете.

Той отново махна е ръка на Ерика да се приближи. Изчака малко и й направи знак за трети път.

Внезапно осъзна, че тя няма да се появи, че всичко се обръща с главата надолу, че светът се срива.

Сол се спусна напред да претърсва потъналия в мрак парк и бързо стигна почти до края, но не откри и следа от Ерика. Новият му познат, който бе нарекъл себе си Дру, провери другата половина, но също безрезултатно. Когато Сол видя един пазач на пост пред двореца, пред който се бе оказал, реши да не ходи по-нататък. Щом не можа да намери Ерика в парка, то къде щеше да я търси в лабиринта от сгради във Ватикана? Какво ли й се бе случило? Опита се да прехвърли през ума си всички възможности и накрая реши, че всъщност вариантите, които имаха смисъл, са само два: Нещо я е принудило да избяга или е била заловена от някого. Но от кого? От охраната? Или някой друг от Братството.

Преди да започнат търсенето се уговориха с Дру да се срещнат отново при фонтана след двадесет минути, които отдавна бяха изминали. Дано да е намерил Ерика.

Сол се втурна бързо към мястото, но там нямаше никой.

Стискаше ядосано юмруци, но почти веднага чу стъпки отдясно и видя Дру да се приближава.

— Скрихме се, за да не ни види някой — каза Дру. — Доста закъсня.

— Намерихте ли я?

— Съжалявам.

Като че ли някой прободе сърцето му с нож.

— Време е да се махаме оттук — каза Дру.

— Разбирам.

— С нас ли идваш или ще продължиш да търсиш тук?

Сол се загледа към потъналия в мрак парк. Изкушаваше се да остане, но тъжно отговори: „Не. Ако беше тук някъде, щеше да се покаже или щяхме да я открием.“ Говореше на пресекулки. „Ще продължа да я търся. На друго място. И аз не знам още къде.“

— Все още не сме решили къде да заведем свещеника.

Сол за последен път погледна парка. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да се застави да тръгне. Дори и да остане там, това няма да помогне на Ерика. А отец Дюсо би могъл да знае нещо по въпроса за изчезването й.

— Последвайте ме — опита се да се концентрира Сол.

Съзнаваше, че нямаха голям избор. Можеха да опитат да пренесат отец Дюсо в апартамента му, но това бе твърде рисковано. Някой пазач би могъл да ги види и да вдигне тревога. А ако все пак по някакъв начин се доберяха до апартамента на отеца, то какво щяха да правят по-нататък? Да го разпитват там? На сутринта неговите помощници щяха да забележат отсъствието му и изненадани, че никой не вдига телефона, да отидат да го потърсят в дома му. Не ставаше. Трябваше да пренесат отеца извън Ватикана. Но как? Нямаше начин охраната да не ги спре на входа в два през нощта. Можеха да намерят къде да се скрият и да изчакат до сутринта, а после? Да се опитат да го изведат покрай пазачите, докато онези се занимават с тълпата от туристи? Но те щяха да забележат смачканата физиономия на отеца, а и той можеше да им създаде грижи с поведението си. На практика оставаше само една възможност — да напуснат веднага Ватикана, но без да минават покрай пазачите.

Преди да влязат в парка, Сол и Ерика подробно бяха огледали наоколо. Висока каменна стена ограждаше града-държава. Отвън никой не би могъл да прескочи без чужда помощ, а ако се опиташе да използва стълба или въже, щеше да привлече вниманието на полицията.

Но сега не им се налагаше да влизат, а да излизат. Изкачването отвътре не изглеждаше така трудно. Още предния ден Сол бе забелязал високи дървета на няколко места покрай стената.

Сол вървеше напред, а Дру и Арлийн след него, като носеха тялото на отеца. Така стигнаха до задната стена на Ватикана и тръгнаха покрай нея, докато не видяха едно дебело дърво. Имаха намерение да се изкачат по него и да се прехвърлят оттатък стената. Нямаше да бъде трудно да повдигнат тялото. Повече щяха да се затруднят да го прехвърлят от другата страна — двама души трябваше да чакат долу и да го поемат, докато третият го спускаше бавно, държейки го за ръце. След това трябваше веднага да изчезнат, за да не привлекат вниманието на полицията.

— Аз ще се прехвърля пръв — каза Сол. — Двамата с Ерика наехме кола. След двадесет минути ще я докарам тук. След това ще се изкачите вие заедно със свещеника. Кой знае? Може пък Ерика да е вече при колата.

— А ако не е там, където сте я паркирали?

— Ще открадна някоя друга. Все едно какво ще направя, но ще се върна.

Дру бе клекнал на земята, облегнат на стената и трепереше от студената утринна влага. Арлийн се бе отпуснала до него. Той се страхуваше да не би отецът да дойде в съзнание и изненадващо да ги нападне. Провери пулса му. Бе равномерен, но много слаб. Определено можеше да се каже, че не е пулс на човек, който ще прави опит да атакува.

— Вярваш ли му? — Арлийн се наведе към Дру.

— На Сол ли? Да, не знам защо, но е така.

— Какво каза на отец Дюсо, та той реши да те нападне? — тя се облегна на рамото му.

— И аз не можах да разбера точно — Дру също разсъждаваше върху това.

Вероятно отец Дюсо бе дошъл на тази среща в късен час със същото намерение, както и Дру — да принуди другия да отговаря. Или може би е действал импулсивно, уплашен от въпросите за кардинала и нацистите? Като се връщаше мислено към инцидента, той реши, че нападението бе точно пресметнат и обмислен ход. Свещеникът не бе насочил ножа си към жизненоважни органи — като гърлото, например, където ударът би причинил бърза и сигурна смърт, а към гръдния кош и стомаха. Човек не би умрял веднага, а раната можеше и изобщо да не бъде смъртоносна. „Искал е да ме разпитва“ — разсъждаваше мислено Дру. — „За да разбере кой съм и защо се интересувам от кардинала. След което щеше да ме довърши. Струва ми се, че вече знам кой е убил отец Виктор край фонтана. Но защо един член на Братството ще иска да премахне друг? Дали е вярно предположението на отец Себастиан, че някой се опитва да разруши Братството отвътре? Отец Дюсо ли е този някой? Може би скоро ще разберем.“

Трябваше да изчакат Сол да се върне с колата.

„Но какво ни каза той? Че тъстът му е изчезнал и това е свързано с трима свещеници, членове на Братството, които са се опитали да убият него и жена му.“

А сега и съпругата му бе изчезнала. Дру започна да се чуди дали той и Сол нямат обща цел и дали отговорите, които търсеше Сол, нямаше да му помогнат да се добере до истината. Погледна часовника си. Двайсетте минути бяха изтекли.

— Време е — изпревари го Арлийн.

Тя се покачи на дървото, седна на един клон и протегна ръце надолу, за да поеме отец Дюсо.

Към тях се приближи едно пежо със запалени фарове. За миг на Дру му мина през ума, че би могло да бъде на полицията или на Братството. Но видя Сол да слиза от колата и се успокои. Арлийн се прехвърли през стената, Дру спусна полека свещеника и също плавно се приземи от другата страна. След секунди вече бяха в колата.

Сол бе останал твърде разочарован, когато не бе намерил Ерика в колата.

— Ние с жена ми наехме стая в хотел — каза той на Дру и Арлийн по пътя. — Ако тя е жива и здрава и само се е наложило да избяга от някого, мисля, че ще се върне там — Сол погледна към двамата на задната седалка. Свещеникът не се виждаше, защото бе на пода. — Предлагам да го заведем в нашата стая.

Сол въздъхна облекчено, когато Дру се съгласи:

— При дадените обстоятелства нямаме друг избор.

Сол обясни, че разположението на хотела е било главната причина да отседнат в него. През задния вход откъм паркинга можеше да се стигне както до асансьора, така и до аварийния изход, без да се влиза във фоайето. Никой не обърна внимание, когато странната компания влезе в три посред нощ — един свещеник, който прикрепяше свой събрат, монахиня, която вървеше малко зад тях, и висок як мъж е куфар.

В куфара бяха цивилните дрехи на Дру и Арлийн. По пътя към хотела ги взеха от сейфа на гарата. Нито в асансьора, нито в коридора срещнаха жив човек и влязоха в стаята на Сол. Там се преоблякоха, а Сол остана при свещеника, когото сложиха да легне на леглото все още в безсъзнание.

— Носът му е счупен.

— Нарочно го направих — отвърна Дру. — Така неочаквано и яростно се нахвърли върху мен, че се наложи да му смачкам физиономията, за да го поохладя. А челюстта му?

— Изглежда здрава. Ще може да говори.

— Но защо още не идва в съзнание? — запита Арлийн.

— Започвам да се безпокоя — каза Сол. — Проверих рефлекса на зениците — реагират на светлина. Може би трябва да му сложим малко лед на носа.

— Предпочитам да изпитва болка. Така по-охотно ще отговаря на въпросите ни — възпротиви се Дру.

— А нямате ли някакви медикаменти у вас, с които да го накараме да проговори?

— Не — отвърна Дру. — Дадоха ни само документи за самоличност, оръжия и пари. Това е всичко.

— Какво имаш предвид под „дадоха ни“? Кой ви ги даде?

— Един човек от Братството ме принуди да му съдействам в издирването на кардинала.

Сол въпросително повдигна вежди.

— По този начин плащам дълга си към тях — обясни Дру.

— Но ние не се чувстваме задължени към тях, повярвайте ни — обади се Арлийн.

Сол ги изгледа и започна да им разказва своя случай.

— Е, добре. До този момент ви се доверявах, без да знам защо. Щом вие сте така откровени с мен и аз ще бъда прям с вас. И аз дължа нещо на една организация.

— Коя?

— Работех там. Но сега вече не искам да имам нищо общо с тях. Въпреки всичко ме принудиха да им сътруднича.

— И коя е тази организация?

— ЦРУ.

— О, боже!

— Май ще е най-добре да им се обадя — каза Сол. — Може би свещеникът се нуждае от лекарска помощ, за да дойде в съзнание и да отговаря на въпросите ни. Добре, че го поохлади. Но вероятно има мозъчно сътресение. Трябва ни медицински екип, който да го върне в съзнание.

— Има право — обърна се Арлийн към Дру. — Докато отецът се съвземе, ще мине доста време.

— ЦРУ. Знаеш какво ми става, като си помисля за тях.

— Така се държиш, като че ли си имал нещо общо с тях — попита Сол. — Да не си работил там?

— Не в ЦРУ. Към службата за сигурност на Държавния департамент. Не искам и да чуя повече за подобни организации.

— Но си се съгласил да сътрудничиш на Братството.

— Нямах друг избор.

— Изслушайте ме внимателно. Жена ми изчезна. В момента нищо друго не ме интересува. Мисля, че ако подхвана както трябва този свещеник, ще мога да изкопча нещо за нея. Ще повикам екип от експерти, за да ми помогнат. Ще направя така, че да не научат за вас. Моля ви да ми разрешите да им се обадя.

Дру упорито гледаше в пода.

— Ако това ни помогне да приключим с тази история, кажи му, че си съгласен — обади се Арлийн.

— Затъваме все повече — обърна се към нея Дру.

— Кажи му.

— Е, добре — въздъхна Дру. — Обади им се.

Сол вдигна слушалката и набра номера. Отговори му дрезгав глас.

— Тук Ромул. Кажи на Галахър, че при мен има един, който може да се разприказва. Но ще ми трябва лекарски екип, за да му окаже помощ и да го разпита. Незабавно.

— Какъв е адресът?

— Той знае къде съм отседнал.

Сол постави обратно слушалката и си каза: „Мамка му, къде е жена ми?“

След половин час някой почука на вратата. Сол надникна през шпионката, като очакваше да зърне мъжа с белезите, но се изненада, когато видя самия Галахър. Направи знак с ръка на Дру и Арлийн, които бързо взеха куфара и се затвориха в банята. След това отвори.

Влезе Галахър. Очите му бяха подпухнали от недоспиване.

— Къде е този „някой“, който може да се разприказва?

Сол затвори вратата след него и я заключи.

— Ако трябва да бъда точен, аз съм шеф в Австрия — каза Галахър. — Колегите от Цюрих нямаха нищо против да се намеся в работата им. Но тук, в Рим, е по-различно. Искат те да командват. Може би трябва да се съгласиш да се отчиташ пред друг.

— Не, ти държиш връзка с мен. Имаме уговорка. Не мога да рискувам и да се доверявам на някой непознат.

— Приятно е да ти вдигат така акциите. Какъв е източникът ти?

Сол го преведе през тесния хол в спалнята.

Галахър пребледня, когато видя отеца.

— Мили боже, не мога да повярвам на очите си! Отвлякъл и свещеник? Как да напиша такова нещо в доклада си? Ами лицето му! Да не си го газил с трактор?

— Не е обикновен свещеник. А личен секретар на един кардинал от Ватикана.

Галахър остана със зяпнала уста.

— О, ще си изпатиш за тия глупости, да знаеш! Превърна живота ми в ад.

— Преди да се притесняваш за кариерата си, погледни това! — Сол му показа пръстена, който беше свалил от отец Дюсо.

Галахър започна да го разглежда с изненада.

— Малко по малко всичко започва да си идва на мястото. Вече се уверихте, че мъжете, които се опитаха да ме убият, са били финансирани от една канцелария на Ватикана — Сол посочи към отеца — по-точно неговата. А той е подчинен на кардинала, който изчезна. — Сол повдигна десния ръкав на свещеника, където се показа калъфът на автоматичен нож. — Просто една обичайна вещ за свещеник, нали? Повярвайте ми, добре си служи с нея.

— Продължавай. Доста си убедителен.

— Не само има тайна разузнавателна мрежа, за която досега не сме знаели, но, както предположих, е съставена от свещеници. Нарича се „Братството на камъка“ — името идва от пръстена с рубин, който носят.

— Ромул, ти си страхотен — зарадва се Галахър. — Научил си толкова много.

— Но не достатъчно. Казах на твоя човек по телефона. Трябва ми лекарски екип.

— Няма да знаят какво да питат.

— Но аз ще им кажа. Да ме извикат веднага щом го приготвят. Аз ще проведа разпита. Ще изстискам от него всичко, което знае.

— Какво те тревожи? Случило ли се е нещо? Гласът ти звучи странно.

— Жена ми изчезна.

— Моля?

— Беше с мен, когато наблюдавахме апартамента на свещеника. Той излезе от сградата. Тръгнахме след него поотделно, за да не привличаме внимание. След като го настигнах и го зашеметих малко — Сол съзнателно преиначи истината, за да не споменава за Дру и Арлийн, — потърсих Ерика — гърлото му пресъхна, но той продължи. — Просто се беше изпарила. Търсих я навсякъде. Напразно. Ако този тук знае нещо, свързано с изчезването й, Бог ми е свидетел, че ще го накарам да си признае. А ако е мъртва…

Галахър се отдръпна назад.

Телефонът иззвъня. Сол се спусна към него.

— Ерика?

— Дай ми Галахър — обади се мъжки глас.

Сол притвори очи, като се опитваше да прикрие разочарованието си. Подаде слушалката на Галахър.

— Да, можете да идвате — каза Галахър и затвори. Обърна се към Сол.

— Беше лекарският екип. Долу са. Не исках да идват, преди да разбера какво става.

— Е, какво, доволен ли си?

— По-спокойно, момче. На твоя страна съм.

— Така ли? Предупреждавам те. Кажи им само да го приготвят. След това да ми го оставят.

— При по-различни обстоятелства не бих преглътнал тона ти — той го погледна със съжаление. — Но предполагам, че си изнервен. Поспи малко. Хапни нещо. Изглеждаш ужасно.

— Да спя и да ям?

— Трябва да го направиш, Ромул. С нищо не можеш да й помогнеш, особено в това състояние.

Сол изведнъж осъзна колко истина имаше в думите на Галахър. Бе на ръба на пълното изтощение. Въздъхна дълбоко.

— Прав си. Извини ме.

— Няма за какво. И аз на твое място бих действал по същия начин. Разчитай на мен. Ще направя каквото мога.

Сол се усмихна в знак на благодарност.

След пет минути дойде екипът, който се състоеше от трима души. Единият бе слаб, с очила. Когато видя размазаната физиономия на отеца, прехапа устни. Провери рефлексите му и се обърна към Галахър:

— Можем да го преместим.

Галахър кимна.

Другите двама също се приближиха. Бяха добре сложени.

— Къде ще го носим? В магазина или…?

— Не може ли да остане тук? В някоя от стаите?

— Рано или късно трябва да направим рентгенова снимка на черепа му. Но няма подутини под очите и може би проявявам излишна предпазливост. Пулсът му се напипва. Да, ще стане и тук, в хотела.

— Вече позвъних на рецепцията. Има свободна стая на същия етаж — Галахър кимна на един от юначагите. — Слез долу и се регистрирай. След това донеси ключа.

След десет минути бяха готови за преместването.

— Ще ми трябват някои принадлежности от колата — каза мъжът с очилата.

— Всичко, което поискаш — отвърна му Галахър.

Провериха има ли хора в коридора. Нямаше никой. Двамата мъжаги подхванаха свещеника под раменете и тръгнаха. Мъжът е очилата излезе след тях. Не срещнаха никого. На входа Галахър се спря и каза на Сол:

— Съветвам те да си починеш. Ще ти се обадя, когато е готов.

Сол се облегна на стената, а колената му се подгъваха от умора.

— Ще чакам — каза той и затвори вратата.

Вратата на банята се отвори.

— Трябва да послушаш съвета на Галахър — каза Арлийн. — Ще се обадя да донесат нещо за ядене.

— Изглежда тя се мисли за Флоранс Найтингейл. Ставала ужасно лоша, когато пациентите й не я слушали — засмя се Дру.

Сол също се усмихна и уморено се отпусна в едно кресло.

— Моят приятел не си пада много по месото. Какво ще кажеш да поръчам пържени яйца, кифли и кафе? — Арлийн вдигна слушалката.

— Много съм напрегнат. Не искам кафе.

— Тогава си вземи мляко — обади се Дру. — И плодове. Много плодове.

Арлийн се обади и направи поръчката. Сол я наблюдаваше. Бе висока и стройна, напомняше му за Ерика. Но приликата свършваше дотук. Арлийн нямаше тъмна и дълга коса. Лицето й, макар и красиво, бе по-закръглено. Кожата й бе леко загоряла, но не така гладка и мургава като на Ерика. Най-голямата разлика бяха очите — зелени на Арлийн и кафяви на Ерика.

Ерика.

За да не мисли за нея, той погледна към Дру, но той пък отново му напомни за Крис.

— Още не си ми казал наистина ли си свещеник?

— Не — доста неохотно отговори Дру. — Но някога бях послушник.

— Послушник ли? — изненада се Сол. — Искаш да кажеш като…?

— Да, римокатолик. Бях монах.

— Имах един много близък приятел — Сол се опита да овладее гласа си — беше ми почти като брат, който също бе католик, но ирландски.

— А аз съм шотландец.

— Моят приятел шест години живя в манастир — продължи Сол.

— Наистина ли? Какво съвпадение!

— О? — Сол се разтрепери от нетърпение. — По-точно?

— И аз изкарах почти толкова в манастир — картузиански.

— Моят приятел ми е разказвал за картузианците. Неговият орден също бил доста аскетичен. Не приказвали помежду си. Упражнявали тежък физически труд. Но според него картузианският орден бил с най-жесток режим — всеки живеел в единична килия, отшелник до края на живота си, съвсем изолиран от всичко.

— Спокойствието ми харесваше. А как се казваше приятелят ти?

— Крис.

— Защо е напуснал ордена?

— Имал кошмари — сънувал разни неприятни неща, които вършеше преди да влезе в манастира. Всъщност те бяха причината да постъпи там.

— Разни неща ли, какви?

— Бе наемен убиец.

Дру реагира рязко. Не можа да прикрие силната изненада.

— Няма да разбереш защо е станал такъв, ако не ти кажа, че и двамата бяхме сираци. Живеехме в пансион, в който редът бе почти като в казарма. От деца ни учеха да бъдем войни. Един мъж реши да ни осинови — макар и неофициално. Казваше се Елиът. Водеше ни на екскурзии. Купуваше ни бонбони. Накара ни да го обичаме — Сол с мъка продължи: — Излезе, че го е правил, за да ни завербува за разузнаването, където работеше. След като преминахме продължителен курс на обучение, започна да ни изпраща по задачи. Официално САЩ не се занимават е убийства, но ние точно това вършехме. Мислехме, че правим услуга на правителството и служим на справедлива кауза. По-късно разбрахме, че се заблуждаваме. Работехме не за правителството, а за Елиът. Толкова много го обичахме, че бяхме готови на всичко за него. Нареждаше ни да убиваме. В защита на негови собствени интереси. Крис не издържа на напрежението. Влезе в манастир, за да изкупи прегрешенията си. Но кошмарите не го оставяха на спокойствие и той още повече се отдръпна от заобикалящия го свят. Изпадаше в транс. На медицински език — кататонична шизофрения. Умствена парализа. В ордена се наблягало върху необходимостта от извършване на тежък физически труд. Но състоянието на Крис не му позволявало да работи. Накрая го помолили да напусне.

— Сигурно се е почувствал ужасно.

— Да, наистина е така. Но вече намери спокойствие.

— Как?

— Бе убит — отговори Сол. — Промушен с нож. Защото Елиът се бе обърнал против нас. Предаде ни, за да запази в тайна делата си. Но аз отмъстих за Крис.

— Как?

— Като убих Елиът… А ти?

— Какво имаш предвид? — запита Дру.

— Защо напусна картузианците?

— Всички монаси бяха отровени от група хора.

Този път изненаданият бе Сол.

Дру почувства, че Арлийн също настръхна.

— Отровени ли? Как стана? — попита Сол.

— Аз също съм сирак. Родителите ми бяха убити, когато бях десетгодишен. В Токио. Баща ми работеше в консулството ни там. През 1960 двамата с майка ми бяха разкъсани на парчета от една бомба, вероятно дело на терористи. Властите така и не откриха кой е виновен. Макар да бях само на десет години, се заклех, че ще намеря виновниците, а ако не успея, ще наказвам всички, които се занимават с тероризъм. Върнаха ме обратно в Америка при чичо ми — на лицето му се изписа горчивина. — Не се получи. Затова ме осинови най-добрият приятел на баща ми. Казваше се Рей. Работата му бе същата като на баща ми, затова ме мъкнеше със себе си по цял свят. Където и да отидехме, аз не забравях клетвата си да отмъстя за родителите си — затова Рей ме завербува за тайна антитерористична организация на Държавния департамент, наречена „Скалпел“. И аз бях обучаван да убивам. Вършех го цели десет години.

— Десет години? И какво те накара да се откажеш? Защо влезе в манастир?

— Имах кошмари, както и приятелят ти. През 1979 година ми възложиха задача, при която убих съвсем невинни мъж и жена. Взривът ги направи на парчета пред очите ми, по същия начин, по който загинаха и родителите ми. Техният син стана свидетел на целия този ужас — както и аз на времето.

— Казваш, че са били невинни жертви? Да не би да си допуснал грешка?

— Не. „Скалпел“ съзнателно ми нареди да го извърша. По политически причини. Но никога не можах да се примиря с това безсмислено убийство. Дадох си сметка, че съм се превърнал в един от хората, които преследвах — убийците на моите родители. Враг на самия себе си. Пълен срив на нервната система. Единственото ми желание бе да се самонакажа, да изкупя греховете си. Затова постъпих в ордена на картузианците. Почти шест години бях отдаден на молитви за разкаяние и опрощение. Бих казал, че постигнах известно душевно спокойствие.

— А нападението над манастира?

— Деветнадесет монаси бяха отровени, други двама — застреляни. Убийците искаха да премахнат мен, но аз успях да се спася. Дадох си клетва да открия кой погуби невинните монаси и ми попречи да спася душата си. След дълги лутания разбрах, че мъжът, който бе наредил да се извърши това, бе Рей. Страхувал се, че поради разочарованието, което преживях, един ден мога да разкрия с какво се занимава. Търсил ме е през цялото време и когато най-после ме намери, дори и там… Както ти си отмъстил за брат си, така и аз. Открих Рей и го убих.

Сол слушаше развълнуван. Толкова общи неща имаше в живота на Дру и на Крис.

Само че Крис бе загинал.

А Дру бе останал жив и ужасно му напомняше за него — с русата си коса, скулестото лице с лунички и живия поглед. Сол имаше чувството, че в душата му е запълнена някаква голяма празнина, че мъртвият се е преродил и завърнал.

— Не ми каза имаш ли братя? — запита Сол.

— Не. Бях единствен син.

— Е, ако чувстваш нужда от брат, може би вече го откри — усмихна му се Сол. — Никога не би ми разказал живота си, ако не изпитваше същата необяснима близост, както и аз… Тук има нещо тайнствено.

— Да, забелязах приликите. Необикновено съвпадение.

— Как се преплетоха съдбите ни… Не мога да повярвам, че е само едно съвпадение.

— Много ми е интересно — обади се Арлийн, — дали няма да откриете още прилики помежду си?

Двамата се обърнаха изненадани към нея.

Арлийн ги бе слушала през цялото време с нарастващо безпокойство. Стори й се доста странно, че хора, които никога преди това не се бяха срещали, изведнъж така открито говорят за миналото си. Още повече и тези необясними съвпадения в живота на Дру и приятеля на Сол. Трябваше да признае, че Сол бе прав, когато преди малко каза, че тук има нещо тайнствено. Най-много я тревожеше мисълта, че може би изненадите нямаше да свършат дотук.

— Дали няма да открием още съвпадения ли? — попита Сол.

— Да, появихте се в парка по същото време. Със същата цел, както и ние — да изкопчите информация от отец Дюсо. Това не ви ли се струва странно? — запита Арлийн. Сигурно се чудите какво правехме ние там. Аз поне бих искала да знам по каква причина вие се оказахте на това място. Казано по-простичко, дали главната ни цел не е обща?

— Споменахте, че е изчезнал бащата на Ерика, нали? — запита Дру. — Че трима мъже са се опитали да ви убият? Носели са същите пръстени като този на отец Дюсо?

Сол не отговори веднага. Опита се да събере мислите си. Защото вече започваше да си дава сметка, че изчезването на жена му има отношение към всичко, за което говориха досега.

— Да, точно така беше — отговори Сол. — Открихме отец Дюсо чрез тях. Стигнахме до онова, което наричаш „Братството на камъка“. Всички те са свещеници. Какво представлява Братството?

— Войници на Бога. Разузнаването на Католическата църква.

— Обясни ми по-подробно.

— Орденът е създаден през дванадесети век по време на Третия кръстоносен поход. Следват методите на тайна борба на един арабин, който приел католическата вяра и станал монах. Църквата го използвала, защото познавал добре арабските нрави и помагал на кръстоносците в освобождаването на Свещената земя от мюсюлманите.

— Помагал на кръстоносците ли? Но по какъв начин?

— Като извършвал убийства. Тъй като бил арабин, незабелязано прониквал сред враговете. Задачата му била да унищожава мюсюлмански водачи по същия жесток начин, както правели това техните тайни убийци с отличилите се рицари. Отрязвал главите им, докато спели.

— Доста образно разказваш! — сухо каза Сол. — Предполагам, че е имало ефект.

— Замисълът е бил да се отговори на терора с терор. Разбира се, кръстоносците смятали, че извършват свещен терор.

— И Католическата църква се е съгласила?

— Трябва да си припомниш силния религиозен мотив за похода — отговори Дру. — Папата е давал опрощение на всички грехове, извършени по време на войната, водена в името на Бога срещу неверниците.

— Все пак времената се менят.

— Да, но не и в ордена, създаден от този свещеник-убиец. Без да дава отчет на всички в църквата, „Братството на камъка“ е продължило да действа през вековете — свещен терор, използван винаги, когато са считали за нужно да защитават вярата.

— А пръстенът?

— Отличителен белег за членовете на Братството. Със същата инкрустация като на крал Ричард по време на Третия кръстоносен поход. Рубинът символизира кръвта на Христос.

— Но защо ще искат да ни убиват? За да ни попречат да открием бащата на Ерика? Дали не са замесени и в нейното изчезване?

— Може би ще разберем от отец Дюсо, когато имаме възможност да го разпитаме — обади се Арлийн. — Причината ние да поискаме среща с него бе също едно изчезване. На кардинал на име Крунослав Павелич. Отец Дюсо е негов секретар.

— Да, чух за кардинала. Но защо го търсите?

— Изплащам дълга си към тях — отговори Дру. — Един свещеник, член на Братството, поиска да ме завербува да постъпя в ордена. Аз му отказах и той се опита да ме убие, за да запази организацията в тайна. Братът на Арлийн го изпревари и го застреля, като ми спаси живота.

— В Братството решиха, че Дру е убил свещеника — допълни Арлийн. — Защото Дру избяга и се скри от тях, все едно, че е виновен. По този начин искаше да предпази брат ми от отмъщението на Братството и да му се отблагодари, че му спаси живота. Цяла година живя в Египет. Преди три седмици при мен в Ню Йорк дойде член на Братството. Каза, че знаят къде се крие Дру. Помоли ме да отида при него и да го убедя да им направи една услуга. В замяна на това щели да му опростят вината за смъртта на техния човек.

— Какво поискаха?

— Да намери изчезналия кардинал.

— Защо, не можеха ли да се справят сами?

— И ние това се запитахме. В Кайро се срещнахме с един свещеник от Братството, който ни каза, че някой в самия орден се опитва да води двойна игра, че ключът към него е изчезналият кардинал. За да ни оставят да живеем на спокойствие с Арлийн, трябваше да намерим него, а по този начин и онези, които саботират Братството отвътре. Подозирах, че отец Дюсо е замесен в предателството и нещата наистина започнаха да се изясняват. Озадачава ме само фактът, че още двама души търсят изчезналия кардинал. Двама убийци, синове на нацистки убийци.

— Синове на нацистки убийци ли?

— По прякор Ледената висулка и Сет.

— Рус и червенокос? — разтревожено запита Сол.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Когато работех в разузнаването, се говореха разни истории за тях. Повече за Сет. Предполагат, че е луд. Какво, по дяволите, прави тук?

— И дали има връзка между онова, което търсим ние, вие и онези двамата? — запита Арлийн.

— Мистериозно изчезване — жена ми и баща й — замисли се Сол. — И свещеници-убийци.

— Безследно изчезнал кардинал. И синове на нацистки убийци.

Ледената висулка бе седнал върху влажния бетонен под в мазето на един от дворците близо до Сикстинската капела. В мрака не виждаше тялото на жената, която лежеше в безсъзнание до него, но чувстваше излъчващата се от нея топлина и долавяше слабото й дишане. Сет бе от другата й страна. Него също не го виждаше, но усещаше лекото движение на ръката, която прокарваше по тялото на жената. Ледената висулка се опитваше да сдържи отвращението си.

Предишния следобед двамата бяха влезли във Ватикана с група туристи, решени да изкопчат каквото могат от секретаря на изчезналия кардинал, отец Дюсо. Когато екскурзоводът преведе групата през базиликата „Свети Петър“, Ледената висулка и Сет изостанаха от другите. Потърсиха място, където могат да се скрият, за да останат там през нощта. Видяха този вход към мазето, който не бе заключен. Посред нощ излязоха оттам и тръгнаха към апартамента на отеца.

Решиха да влязат в апартамента на свещеника докато спи, да го притиснат и да го разпитат. Когато наближиха ъгъла на сградата, където живееше, спряха, за да проучат обстановката. Точно когато Сет се готвеше да тръгне, Ледената висулка го дръпна назад. Посочи му един сводест вход от другата страна на улицата. Той бе дълбок и тъмен и Ледената висулка го бе избрал за място за наблюдение.

Но там вече имаше някой. Във входа помръдна сянка. Един мъж се подаде и надникна към прозорците на апартамента на отеца, след това бързо се прибра навътре. Това стана само за миг, но той бе достатъчен на Ледената висулка, за да забележи, че онзи не бе облечен като свещеник. Не бе човек от Ватикана също като него и Сет.

Наблюдаваха го от мястото си. След малко мъжът отново надникна, огледа улицата и се скри. Бе много предпазлив. Очевидно имаше опит. Начинът, по който гледаше към улицата, им подсказа, че не бе сам. Чакаше да получи или да даде сигнал за нещо.

От сградата излезе някакъв свещеник, огледа се наляво и надясно и тръгна в противоположна посока на мястото, където се намираха те самите и непознатият. Мъжът, който наблюдаваше сградата, не помръдна. Но малко по-надолу, от един вход излезе някаква жена и тръгна след свещеника. Ледената висулка застина от изненада. Мъж и жена. И преди това бяха попадали на тях — когато отвлякоха Медичи.

Мъжът също излезе от прикритието си и Ледената висулка успя да го разгледа по-отблизо и реши, че вижда тази двойка за първи път. Със сигурност не бяха същите хора. Мъжът бе по-як, а жената имаше по-дълга коса.

Въпреки това го изнервяше самият факт, че някой се мотае около мястото, което наблюдаваха той и Сет. Дали и те не искаха нещо от отец Дюсо? И дали свещеникът, който току-що бе излязъл, бе действително отец Дюсо? Никога не бе го виждал, дори на снимка. Най-добре ще е да последват компанията, реши той. Махна на Сет и тръгнаха.

Изтощителното преследване ги отведе навътре в парка на Ватикана. През цялото време се държаха на разстояние от мъжа и жената, които най-после спряха. Доста далеч пред тях различаваха очертанията на фонтан във формата на испански кораб. На лунната светлина забелязаха свещеник, който бе застанал до фонтана. Ледената висулка застана нащрек. Пропълзя по-близо, за да го разгледа по-добре. Искаше да разбере дали това е човекът, който преди малко бе излязъл от апартамента.

Не беше той. Но изведнъж Ледената висулка осъзна, че е мъжът, който бяха видели в уличката при отвличането на Медичи. Озадачен хвърли поглед към Сет, който явно също го бе познал и му кимна, не по-малко изненадан от откритието. В същото време към мястото се приближи втори свещеник — онзи, който бяха взели за отец Дюсо. Двамата подхванаха разговор. Съвсем неочаквано той извади нож и замахна. Не по-малко шокираща бе реакцията на другия, който се защитаваше превъзходно. Въпреки че отецът бе добър, онзи бе от далеч по-висока класа. Успя да вземе инициативата в свои ръце, на няколко пъти удари отец Дюсо на най-уязвимите места и накрая го повали в безсъзнание на земята.

Ледената висулка наблюдаваше с интерес. Никога преди това не бе чувал, нито виждал свещеници да се бият като добре обучени войници. Към двамата се спусна и една монахиня — същата жена, която бяха забелязали в уличката заедно с мъжа. Ледената висулка вече изгаряше от нетърпение да разбере какво става. Той и Сет можеха да използват пистолетите си със заглушител, за да ги обезвредят и по-късно да ги разпитат. Но знаеше, че наоколо има и други хора. Втората двойка също наблюдаваше отнякъде. Мъжът, който бяха проследили, излезе напред е вдигнати ръце. Ледената висулка се изкушаваше да пропълзи по-напред, за да чуе какво си говорят. Но Сет го възпря. Извади една кожена чантичка от джоба си, показа му спринцовката вътре и запълзя, но не напред, а надясно. Като че ли се канеше да заобиколи мястото. Ледената висулка озадачен го последва. Сет спря и заоглежда потъналите в мрак храсти, после продължи по-нататък. Ледената висулка разбра, че търсеше жената, която бяха забелязали пред апартамента. Тя все още не се бе появила около фонтана. Вероятно бе решила да изчака и да види какво ще се случи.

Забелязаха сянката й зад едно дърво на около двадесетина метра вляво от Сет. Той запълзя натам, спря и изведнъж се хвърли върху нея, като запуши устата й. В същото време със свободната си ръка заби спринцовката в рамото й. Съпротивата й продължи не повече от пет секунди.

Сет я подхвана и бавно започна да се отдалечава от фонтана пред тях. Ледената висулка тръгна след него, като се опита да му предложи да носят заедно тялото, но Сет го избута встрани. Очите на червенокосия яростно проблеснаха, сякаш казваха: „Тя е моя.“ Ледената висулка се дръпна ядосан, като реши, че Сет е по-луд, отколкото първоначално му се бе сторило. А Сет потръпна от обзелото го сексуално желание, като метна жената на рамото си така, че гърдите й опираха в гърба му.

Върнаха се в мазето. Ледената висулка едва сдържаше омразата си към Сет, който докосваше с ръка неподвижното тяло на жената. Каква дълга нощ! Натисна копчето на часовника си, за да освети циферблата и видя, че бе 7:23. Помисли си, че навън вече е светло. Изобщо не можеше да си представи как ще издържи в това мрачно и влажно мазе до девет часа, когато щяха да отворят Ватикана за туристи. Идеята им беше да изнесат жената, като кажат, че внезапно бе припаднала.

— Много вино, малко сън — произнесе на италиански Ледената висулка, като се обърна към администратора в хола на хотела, който изпитателно ги наблюдаваше от мястото си. Чакаха асансьора, прихванали жената от двете страни. — Бодростта и нощните гуляи са несъвместими. Жал ми е за нея — и той даде бакшиш на чиновника, който поклати глава с разбиране. — Довечера сигурно пак ще иска да отиде на танци.

Администраторът се засмя и ги запита дали имат нужда от нещо.

— Ако се наложи, ще ви потърсим, специално вас — отговори му Ледената висулка.

Най-после асансьорът дойде. Качиха се в стаята си. Докато Ледената висулка заключваше вратата, Сет сложи жената на леглото.

— Добре ли е?

— Идва на себе си — Сет провери рефлексите й. — Скоро ще можем да я разпитаме — той свали обувките й и започна да масажира ходилата.

Ледената висулка едва издържаше. За малко да му извика да престане да я докосва.

— Позна ли ги онези преоблечените като свещеник и монахиня?

— От отвличането на Медичи. Но бяха в цивилни дрехи. Чудя се тогава ли бяха преоблечени или сега? Появи се и още една двойка. Изглежда, че не се познават помежду си. Защо ли се интересуват от отец Дюсо? Дали мотивите им са различни? А може би са едни и същи и целта им съвпада с нашата?

— Да научат дали свещеникът знае нещо, свързано с изчезването на нашите бащи ли? — Ледената висулка с отвращение извърна поглед от мястото, където Сет галеше тялото на жената. — Не. Те не са от нашия кръг. Нямат причина да търсят нашите бащи.

— Но все трябва да имат някакъв повод да търсят изчезналия кардинал — каза Сет. Ледената висулка въздъхна с облекчение, когато той престана да докосва жената. — Освен това може да има някаква връзка между тази жена и изчезването на бащите ни. Почти съм сигурен, че е еврейка.

— Може да е случайност.

— Може, но не мисля така — отвърна Сет. — Скоро ще разберем — той откопча колана и дръпна ципа на панталона й. Отдолу се показаха бледорозови бикини.

— Не — не можа да се въздържи повече Ледената висулка.

— Моля? — яростно го изгледа Сет.

— Онова, което си намислил да правиш с нея преди да се събуди. Остави я!

— Да правя с нея? — Сет студено се изсмя. — О, моят невинен приятел знае точно какво възнамерявам да правя?

— Остави това!

— Ще й сваля гащите, точно това ще направя. Така ще се чувства по-добре по време на разпита. Освен всичко, има и физиологични нужди. Ще се наложи да използва банята — Сет свали панталоните и бикините й.

Жената промърмори тихо и сгъна краката си в коленете, все едно, че й е студено.

— Хайде с мен сега — Сет я повдигна, като постави ръката й около шията си и й помогна да се изправи. Хвърли предизвикателен поглед към Ледената висулка и тръгна към банята заедно с нея.

— Ще дойда с теб — каза Ледената висулка.

— Няма нужда. Ще се справя сам.

— Двамата ще се справим по-добре.

— Преди малко се страхуваше да не я изнасиля, а сега искаш да дойдеш да погледаш. Май че и ти се обърка вече.

Тъй като не можеше да понася да му се подиграват, Ледената висулка решително подхвана жената под другото рамо и също тръгна към банята. Със смущение наблюдаваше как Сет я сложи да седне върху тоалетната чиния. Главата й се килна на едната страна, после на другата.

— Опитай се да се облекчиш — нареди й Сет. — Не искаме никакви случки, нали?

Ледената висулка без малко щеше да го удари през ръцете, когато той притисна корема й.

„Недей! Баща ми! Трябва да намеря баща си! Нищо не трябва да ме отклонява! След това ще се разправям със Сет, но сега…“ — повтаряше си Ледената висулка. За негово облекчение жената уринира.

Отнесоха я обратно в леглото. Тя отново прибра колене към корема си.

— Какво правиш? — озъби му се Сет.

— Обличам й бикините.

— Няма нужда от тях!

Размениха си яростни погледи. Стаята се изпълни с напрежение. Ледената висулка посегна към края на чаршафа, като се канеше да я покрие.

— Да не си посмял! — предупреди го пламнал Сет. — Лекарството действа по-добре, ако й е студено.

Ледената висулка разбра, че са стигнали критичната точка. Ако сега не отстъпеше, сигурно щеше да се стигне до бой. Припомни си, че най-важно бе да намери баща си.

— Както кажеш.

— Съвсем правилно. Както аз кажа. Не бих искал приятелството ни да се подлага на изпитание — каза с подигравателен тон Сет. — Хайде, започвай разпита!

„Докато ти похотливо гледаш голото й тяло“ — помисли си гневно Ледената висулка. Отиде към бюрото, отвори чекмеджето и извади флакон с натриев амитал на прах. В по-голямо шише разтвори петстотин милиграма от лекарството в двадесет милилитра дестилирана вода. Напълни една спринцовка.

— Чуваш ли ме?

Жената мълчеше.

Ледената висулка се надвеси още по-близо и повтори въпроса си.

Жената кимна и каза със слаб глас:

— Чувам…

— Добре. Не трябва да се безпокоиш. Ти си в безопасност. Не се страхувай от нас. Ние сме ти приятели.

— Приятели…

— Точно така. А сега ни кажи как се казваш.

— Ерика…

— Фамилия?

— Бернщайн-Гризман.

„Без съмнение е еврейка, както прецени Сет“ — помисли си той.

— Защо проследихте отец Дюсо до парка на Ватикана? — гласът му звучеше дружелюбно.

— Трима мъже се опитаха да ни убият…

Несвързаният отговор го раздразни и Ледената висулка притвори очи. Но продължи със същия тих глас:

— После ще ни разкажеш за тях, Ерика. А сега отговори за отец Дюсо.

— Баща ми изчезна — последва нов несвързан отговор.

Ледената висулка се зачуди дали да я остави да говори каквото й дойдеше наум или да настоява за отеца. Може би онова, което знаеше тя, бе толкова объркано, че би могъл да пропусне много важна информация, ако се придържаше към тесен кръг въпроси. Но със сигурност изчезването на баща й си заслужаваше да продължи в тази посока.

— Изчезна ли? Кога?

— Преди две седмици.

— Откъде?

— От Виена.

— Защо?

— Не знам…

Дори и в това безпомощно състояние жената така се развълнува, че Ледената висулка реши да не я притеснява, а да я предразположи с въпросите си.

— Разкажи ни за него.

Тя замълча.

Той конкретизира въпроса си.

— На колко години е?

— Седемдесет.

— Работеше ли?

— Беше пенсионер.

— А преди това? — Ледената висулка вече се отегчаваше от маловажните въпроси, с които се опитваше да я успокои.

— Къде работеше?

— В Мосад.

Неочакваният отговор го прониза. Ледената висулка се обърна към Сет, който изненадано вдигна поглед от краката на жената.

— Баща ти е работил за еврейското разузнаване?

— Да.

— И ти ли?

— Не.

Ледената висулка се поотпусна малко.

— Оттеглих се…

— Защо?

— Исках да живея със съпруга си…

— Мъжът, който бе с теб в парка ли? А той работи ли в Мосад?

— Не.

— Какво работи?

— В селското стопанство.

— Къде?

— В Израел.

— Защо напуснахте Израел?

— За да търсим баща ми — тя повиши глас и премигна с клепачи.

Ледената висулка бързо отиде до бюрото и напълни втора спринцовка с натриев амитал, който беше приготвил преди малко. Заби иглата в бедрото й. Лекарството подейства веднага. Тя се отпусна.

— Къде отидохте, след като напуснахте Израел?

— Във Виена.

— Откъдето е изчезнал. Разбира се. А след това?

— В Швейцария.

— Моля? — изненада се той.

— В Алпите, южно от Цюрих.

— Защо отидохте там?

— За да потърсим един негов приятел.

— Намерихте ли го?

— Не… и той беше изчезнал. Дневникът…

Още един несвързан отговор.

— Не разбирам…

— Намерихме един дневник…

— Какво пишеше в него?

— За нацистките концлагери…

„О, боже!“ — каза си Ледената висулка.

— Приятелят на баща ти е писал за концлагерите?

— Да.

— А баща ти бил ли е в лагер?

— Да.

Ужасно предчувствие прониза Ледената висулка. Вече се оформяше някакъв злокобен отговор на въпросите им.

— Трима мъже се опитаха да ни убият — внезапно промени темата тя.

Ледената висулка я остави да разказва.

— Да, спомена за тях преди малко. Къде се случи това?

— В Алпите.

— Кои бяха?

— Мисля, че бяха свещеници…

Пълни глупости. Дали лекарството не бе увредило мозъка й?

Тя започна да трепери, очевидно развълнувана от спомена за случилото се.

— Свещеници ли? — повтори Ледената висулка. — Но защо ще се опитват да ви убиват?

— Отец Дюсо — тя продължаваше да трепери.

Пулсът му се ускори. Ето че най-после дойдоха до въпроса, който най-много го вълнуваше, и с който бе започнал разпита.

— Какво ще ми кажеш за отеца? Защо го следяхте? Той свързан ли е със свещениците, които се опитаха да ви убият?

— Плащаше им канцеларията на кардинала.

— На кардинал Павелич ли? Който изчезна? А знаеш ли къде е?

— Не.

— И вие ли го търсите?

— Не.

Върховното напрежение, до което бе достигнал, изведнъж бе заменено от досада и раздразнение. Тя го бе въвела в омагьосан кръг с отговорите си.

Разпитът продължи още два часа. Ледената висулка отново я върна към онова, което вече бе казала, като доизясняваше детайлите. Както и преди, тя силно се вълнуваше, когато отговаряше за изчезналия си баща и тримата свещеници, които се бяха опитали да убият нея и мъжа й. Най-накрая Ледената висулка реши, че е изцедил всичко възможно от жената без да научи особено много. Дръпна се и отиде в другия край на стаята. Притесняваше го фактът, че вероятно е пропуснал много важни въпроси, тъй като не знаеше какво точно да пита.

В това време Сет продължаваше безцеремонно да гледа голото й тяло.

— Какво мислиш за пръстените, които тя ни описа? — запита го Ледената висулка.

— Свещеници-убийци? — Сет отмести погледа си. — От двадесет години практикувам тази професия, но досега не бях чувал подобно нещо.

— Нито пък аз. Но това не значи, че тя греши. Може би вземат извънредни мерки, за да запазят организацията си в тайна. А какво ще кажеш за баща й? Дали неговото изчезване не е свързано с това на нашите бащи? А също и на кардинала?

— Общото звено, изглежда, е отец Дюсо — каза Сет. — По различни пътища нашето и тяхното разследване е стигнало до него.

— Да не забравяме другата двойка, която видяхме в парка, преоблечени като свещеник и монахиня. А те защо ще се срещат с отец Дюсо? И защо се интересуваха от Медичи? Сигурен съм, че между всички тези факти има някаква връзка. Отец Дюсо е ключът към загадката, но ние изпуснахме шанса да го разпитаме.

— Може би не сме — обади се Сет.

— Какво ти се върти в главата? — намръщи се Ледената висулка.

— Все още не знам точно. Ще ти кажа, когато реша какво да правя — Сет се втренчи отново в жената и започна да разкопчава сакото и ризата й.

Ледената висулка застана пред нея, все едно, че искаше да я защити.

— Какво възнамеряваш да правиш? Защо я разкопчаваш?

— Успокой се. В момента тялото й не ме вълнува. Искам да се изкъпя и избръсна. Излизам. А ти трябва да останеш при нея и да не й позволяваш да буйства — Сет се отправи към банята.

— Излизаш ли? — развълнува се Ледената висулка. — Защо? — тръгна след Сет той. — Какво смяташ…? А, да, сетих се. Време е да се обадим на Холоуей и да му докладваме. Трябва да намериш безопасен телефон.

— Да докладвам на Холоуей ли? — презрително изсумтя Сет. — Нямам и намерение. И без това не можем да му съобщим нищо определено. Обичам да разгласявам победите, а не неуспехите си — Сет пусна водата на душа. — Но с малко повече късмет може би ще имаме добри новини за него. Съвсем скоро.

Сол се събуди от кошмара, който сънуваше — бе попаднал в някаква черна дупка и чуваше как Ерика пищи. Веднага се събуди, чу отново писъка и скочи от леглото, за да й помогне. Едва тогава осъзна, че всъщност звънеше телефонът. Мимоходом забеляза, че си бе легнал без да се съблича. Дру и Арлийн спяха в двойното легло, а той на дивана. Слънцето проникваше зад спуснатите завеси.

Сол вдигна слушалката, като се молеше да е Ерика. Вместо нея чу уморения, дрезгав глас на Галахър.

— Ромул, свещеникът е готов за изповед. Ела в стаята.

— Идвам веднага — Сол погледна часовника си. Бе малко след десет. Бе спал цели шест часа, но през цялото време го мъчеха кошмари. Чувстваше се така уморен, както и преди да си легне.

Дру и Арлийн също се бяха събудили.

— Кой беше? — запита Дру.

— Галахър. Време е за викторината — Сол тръгна към банята и наплиска лицето си със студена вода. После се върна при Дру и Арлийн. — Все още ли не искате да имате нищо общо с ЦРУ?

— Имам си достатъчно главоболия с Братството. Не искам да си навличам нови. След „Скалпел“ не искам и да чувам за никакви тайни служби. В ЦРУ ще ме разпитват за целия ми живот. Може дори да се опитат да ме завербуват и въпреки че няма да успеят, няма да пропуснат да ми направят досие. Тези организации са като лепило, което не може да се изчисти. Веднъж попаднеш ли в мрежата им, няма отърване. Арлийн и аз искаме само да бъдем оставени на спокойствие.

— Това ще ни затрудни малко — каза Сол. — Аз ще трябва да отида при Галахър и да разпитам свещеника, но не знам точно какви въпроси да му задавам. Вие сте тук, за да откриете кардинала и да разберете кой иска да саботира Братството. А аз трябва да намеря Ерика и баща й. Сигурен съм, че проблемите ни са взаимно свързани. Отговорите му на вашите въпроси биха могли да ми помогнат. Но ако не искате ЦРУ да разбере за вас, то как да направим така, че заедно да разпитаме свещеника?

Сол почука на вратата на Галахър. Чу щракването на ключалката. Вратата се отвори и той влезе вътре. Лъхна го миризма на лекарства. Пристъпи към отец Дюсо, който лежеше на леглото. Свещеникът изглеждаше ужасно. Счупеният му нос се бе подул, наранените вежди — също. Челюстта бе подпухнала. Бяха му съблекли черното сако. Ризата му бе разкопчана, със запретнати ръкави. Към гърдите и ръцете бяха закрепени датчици, които изпращаха сигнали за състоянието на кръвното налягане и сърцето до портативни монитори, поставени на маса, близо до леглото.

Сол огледа стаята. Вратата на банята зееше отворена. Докторът и помощниците му ги нямаше.

— Къде са…?

— Изпратих ги да закусят — отвърна Галахър. — Тъкмо няма да се налага да забравят онова, което биха чули. Мога да ги повикам от ресторанта по всяко време, ако се наложи. Те самите ще позвънят след час, за да разберат дали сме свършили.

Сол погледна отец Дюсо. На ръката му бе закачена система, по която в кръвта му навлизаше необходимото количество натриев амитал.

— Все още спи — отбеляза Сол. — Това означава ли, че е имал мозъчно сътресение?

— Не. Всъщност дойде в съзнание преди два часа. Наложи се докторът да го поуспокои малко.

— В състояние ли е да отговаря на въпроси?

— Според мониторите той е в идеално състояние за разпит. Готов е да отговори на всичко, за което го питаш.

— Отлично. Но бих те помолил за една услуга.

— Мисля, че вече прекаляваш с услугите — Галахър неспокойно се размърда. — Мога да ти припомня, ако си забравил — цялата история започна с това, че обеща да направиш нещо за нас, ако ти позволим да се върнеш от изгнание. Малко по малко обърна нещата така, че ние да ти оказваме помощ. Започваш да ставаш досаден.

— Само още една. Какво лошо има?

— Ще ти отговоря, когато ми кажеш за какво става дума.

— Искам да бъда сам, когато разпитвам свещеника.

— Господи, страшно обичаш да ходиш по нервите на хората — Галахър направо онемя.

— Само за твое добро. Нима наистина искаш да присъстваш ако той случайно умре? Да въвлечеш ЦРУ в смъртта на един служител на Ватикана?

— Говориш глупости, Ромул. Кой друг, освен теб и мен ще знае, че е умрял?

— Точно в това е проблемът. Ще ни дойде много и на двамата. Ти ще се питаш дали ще можеш да разчиташ на моето мълчание, ако свещеникът не издържи разпита. Вероятно ще решиш, че ще стана твърде опасен за теб. Нямам желание да продавам душата си отново на ЦРУ, нито да претърпя някоя неочаквана катастрофа. Затова те моля, иди и ти да закусиш. Направи ми тази услуга. Ще поема всички рискове върху себе си. Ще ти предам всяка негова дума от разпита.

— Какви гаранции можеш да ми дадеш?

— Просто имам нужда от теб. Нямаше да мога да стигна дотук без твоите усилия. А се надявам да отида докрай с още малко помощ от твоя страна. Сигурен съм, че ще каже неща, които не бих могъл да проверя без твоите хора. Имаш думата ми. Ще ти съобщя всичко, което науча за Братството. Лично мен ме интересува само какво се е случило с жена ми и баща й.

— Знам, че сигурно ще съжалявам за това — прехапа устни Галахър. — Даваш ли ми честната си дума?

Сол кимна.

— Винаги си играл открито — каза Галахър. — Навярно затова стигнахме толкова далеч заедно. Надявам се, че не си се променил. Защото в такъв случай наистина ще те сполети нещо неочаквано. Давам ти два часа. След това идвам, без изобщо да те питам.

— Дадено.

Галахър излезе. Сол изчака достатъчно, за да бъде сигурен, че е слязъл по стълбите, след това вдигна слушалката. Набра номера, изчака телефонът оттатък да звънне само веднъж и затвори. Обърна се към отец Дюсо. Само два часа. Трябва да изстиска колкото може повече от него. Бързо махна датчиците от гърдите и ръцете му, като остави само системата с натриев амитал. След това закопча ризата на отеца. Подхвана тялото и го вдигна от леглото, а с другата ръка взе банката с амитала. Успя някак да отключи. От другата страна на вратата някой му помогна да отвори. Бе Дру, който бързо пристигна тук след телефонния сигнал. Помогна на Сол да пренесат отец Дюсо през коридора без да каже дума.

Мълчанието бе абсолютно наложително. Това, че Галахър бе напуснал стаята, не бе достатъчно, за да предпази Дру и Арлийн от пипалата на ЦРУ. Сол бе абсолютно сигурен, че стаята се подслушва. Бившият му шеф винаги си изпипваше работата. Нямаше начин да не пожелае да има запис на разпита. На това бе разчитал и Сол, когато го помоли да остане сам. В края на краищата, на Галахър му бе все едно дали присъства или не, щом като щеше да има всичко на запис. Но ако бяха останали там, той щеше да чуе непознатите гласове и на свой ред след това щеше да поиска да ги разпита.

Сол се почувства уязвим в този коридор, където някой гост на хотела или камериерка можеха да ги видят, докато пренасят отеца. Нямаше начин да предвидят кой и кога би могъл да се появи. Сол чу асансьора да се качва, а зад някаква врата се чуваха приглушени гласове. Някъде изщрака ключалка. Стигнаха до стаята на Сол, отвориха и влязоха вътре точно когато някъде зад тях хлопна врата.

Арлийн вече бе успяла да затвори и заключи. Дру и Сол пренесоха отеца до леглото. Внимателно го сложиха на него. Под главата поставиха възглавница и изпънаха краката му, за да се чувства по-удобно.

— Галахър ми даде само два часа — осведоми ги Сол.

— Не е достатъчно — каза Дру.

— Трябва да направим така, че да бъде.

— Ами ако Галахър е оставил екип на микрофоните? — запита Арлийн. — Няма да чуват абсолютно нищо в слушалките и ще разберат, че разпитът не се води. Веднага ще заподозрат, че става нещо и ще се обадят на Галахър.

— Мисля, че в момента никой не слуша. Галахър силно се обезпокои, като разбра, че съм отвлякъл служител на Ватикана. Сигурно съжалява, че го забърках в тази каша. Ако нещо се случи и се провалим, ще изгуби работата си. Вече се тревожи, че докторът и двамата му помощници знаят твърде много. Беше ги накарал да напуснат, преди да ме извика. Предполагам, че в момента няма никой на прослушване. Записът, който се надява да получи, ще бъде предназначен само за него.

— Значи можем да разчитаме поне на тези два часа.

— Вече са по-малко — отговори Сол. — Трябва да започваме.

Дру хвана банката с натриев амитал. Арлийн прикачи системата за вената на отеца. Сол се наведе над него.

— Ние сме ваши приятели. Вие сте на безопасно място. Няма за какво да се безпокоите. Отпуснете се.

— Да се отпусна… — гласът на отеца бе съвсем немощен и хрипкав, защото гърлото му бе пресъхнало.

— Да, бъдете напълно спокоен. Кажете ни всичко, което ви питаме. Не крийте нищо. Можете да ни се доверите.

— Доверие…

Сол млъкна, като се питаше какъв да бъде първият му въпрос. В главата му се въртяха стотици, но трябваше да избере най-подходящия, а не да ги задава безразборно. Трябваше да ги подреди така, че да минава логично от въпрос на въпрос.

Дру го изпревари и започна пръв, като зададе най-директния въпрос, който го интересуваше.

— Знаете ли какво се случи с кардинал Павелич?

— Убих го… кремирах тялото му.

Силно изненадан, Дру погледна Арлийн и Сол.

— Защо?

— Научи какво бях направил.

— И какво бе то?

— Казах на евреите.

— На евреите ли? — Сол замръзна от изненада.

— Какво им казахте? — запита го Арлийн.

— За нацистите.

В стаята настъпи тишина. Сол почувства, че загадката скоро ще се разплете и ще научат нечия грижливо пазена и жестока тайна.

С помощта на отеца истината постепенно изплуваше.

След антихитлеристкото въстание от 1941 година, в резултат на което било свалено прогерманското правителство на Югославия, Хитлер решил така жестоко да накаже непокорната държава, че занапред на никоя друга нация дори и през ум да не й минава да се отделя от Третия райх. Столицата Белград била подложена на масирани бомбардировки. Германската армия нахлула в страната и сломила съпротивата на въстаниците. Югославия била разделена на части, като някои области били дадени на България, Албания, Унгария и Италия. Най-голямата по площ територия била превърната в отделна пронацистка държава, наречена Хърватско.

Като че ли настъпил апокалипсиса. Новосформираното хърватско правителство провеждало политика на расово и религиозно прочистване така брутално, че дори привикналите на жестокости есесовци били отвратени. Групи фанатизирани хървати, наречени усташи, изтребвали наред сърби, евреи, цигани. Затискали главите им под водата; други били принуждавани да коленичат с прибрани до тялото ръце и обезглавявани; пробождали гърлата им с подострени пръчки; набивали ги на кол; режели части от телата им; горели ги живи; премазвали ги с чукове; хвърляли ги от високите планински върхове върху скалите; разкъсвали ги с гранати. Онези, които не унищожавали веднага, изпращали в концлагери. Там бавно умирали от глад, дизентерия и студ. Щастливците просто били застрелвани. Счита се, че най-малко шест хиляди души са били зверски избити, а някои посочват цифрата милион и двеста и петдесет хиляди.

Отец Крунослав Павелич, който бил роден и израснал в Югославия, поддържал усташите и марионетното профашистко правителство. Вероятно един от мотивите му бил практичен — да бъде на страната на по-силния. Но по-важен бил идеологическият момент — твърдо вярвал, че служи на своя Бог. Не се интересувал от расовата дискриминация, но приветствал възможността да отстрани всякакви други религии, за да възтържествува само римокатолицизмът. Евреите и циганите били друговерци, сърбите принадлежали към източноправославната църква и също се отклонявали от правата вяра — неговата. Отец Павелич не само на думи подкрепял усташите, той бил един от ръководителите им.

Официално Църквата не била запозната с личната Свещена война, която водел Павелич. Но един по-тесен кръг от хора знаели за масовите убийства на православни християни в Хърватско, а без съмнение и за зверствата на нацистите спрямо евреите. С малки изключения Църквата не правела нищо, за да се противопостави. Смятали, че трябва да запазят неутралитет, за да не застрашат собственото си съществуване. Ако Хитлер имал дори и най-малкото съмнение, че Църквата е негов враг, щял да се разправи с нея със същата жестокост, както и с Югославия. „Моли се и търпи“ — това повтаряли божиите служители. Така все някак щели да преживеят тези трудни времена.

След разгрома на хитлеризма през 1945 Църквата решила да компенсира неутралитета си през войната, като помага на бежанците. По това време отец Павелич бил прехвърлен от Хърватско в Рим. На място издействал да бъде привлечен към програмата на Червения кръст за подпомагане на бежанците. Тайно се свързал с бившите си приятели усташи в Хърватско и им съобщил, че може да помага на победените последователи на каузата, която все още считал за справедлива, да избегнат наказанието за престъпленията си през войната. Но щял да прави това срещу заплащане — за да подпомогне Църквата в добрите дела, които вършела чрез Червения кръст. Определил доста висока сума — две хиляди долара на човек. Само високопоставени нацистки офицери, които били плячкосали достатъчно по време на войната, можели да си я позволят. Ето защо „клиенти“ на отец Павелич се оказали най-търсените военнопрестъпници — някои от тях носели пряко вината за организиране на концлагерите и Холокоста. Отецът ги снабдявал с паспорти от Червения кръст, подготвял им нови биографии и уреждал прехвърлянето им в Южна Америка, Мексико, САЩ, Канада и Близкия изток. В случай на нужда давал на клиентите си самоличност на свещеници и ги пращал в някой затънтен манастир, като изчаквал преследвачите им да загубят всички следи, водещи към тях. След това им предоставял ватикански паспорти, за да улесни бягството им.

Но клиентите му дълбоко се заблуждавали, ако мислели, че веднъж пристигнали на ново и безопасно място, са приключили с тази история. Скоро научавали, че отецът не е загубил следите им и продължава да се интересува от тях — къде са се установили, с какво се занимават. Искал да му плащат ежегодно известна сума пари, за да пази тайна. Заплашвал ги, че ако не правят това, ще разкрие миналото им. Знаел, че и той рискува. Ако клиентите му откажели да плащат, той щял да информира властите. А ако се стигнело до процес, подсъдимите без никакви угризения щели да издадат неговото съпричастие в уреждане на бягството им от справедливо възмездие. Но не се стигнало до там. Бившите престъпници твърде много се страхували от наказание. Отецът знаел, че съществува и друга опасност — онези да се опитат да го убият, вместо да плащат годишни вноски. За да се предпази, той дал да се разбере, че всички документи са на сигурно място. В случай, че бъде убит, негов доверен човек ще ги предаде на властите.

Клиентите му мълчаливо приели условията. Първоначално определил вноска от две хиляди долара годишно, колкото били платили първия път. Но тъй като бизнесът им се разраствал, а с това и доходите им, отец Павелич увеличил сумата. Ако се сметнела цялата получена от тях сума, тя щяла да възлезе на милиони. Приходите не били лично за него. Отецът не бил алчен. Отивали в касата на Католическата църква за подпомагане на светата вяра. Парите, обаче, силно укрепвали позициите му, а освен това умеел добре да си плете кошницата. Успял да привлече някои членове на Курията за свои сътрудници. Други, които открили с какво се е занимавал по време на войната и след това, по необходимост се примирили с положението. Разбирали, че той щял да навлече голяма вреда на църквата, ако се разчуе, че неин служител е въвлечен в уреждане бягството на нацистки военнопрестъпници. Така той се издигнал до сан кардинал на тридесет и пет годишна възраст и станал младши член на управляващото тяло на Ватикана — Курията. Само след пет години бил вече старши член и отговарял за финансите на Църквата.

Сол, Дру и Арлийн научиха всичко това от отец Дюсо. Въпреки че връзката между събитията на места се губеше, те сами сглобиха парчетата от мозайката благодарение на своите познания. Дотук научиха, че отец Дюсо — член на Братството и служител във Ватикана, се усъмнил в произхода на част от сумите, предоставяни на църквата от кардинала. С помощта на Братството открил истината. Ужасен от действията на Павелич и манипулирането на Църквата, решил, че той най-после трябва да си получи заслуженото.

Сол се надвеси над отец Дюсо. Дру и Арлийн бяха научили голяма част от онова, което искаха да узнаят. Сега бе негов ред. Как да открие Ерика и баща й? Разказаното от отеца за евреи и нацисти все повече го караше да мисли, че първоначално зародилите се у него предположения не са безпочвени, че е близо до истината.

— И какво направихте след като разбрахте? Как решихте да го накажете?

— Като съобщих на евреите.

— На кои по-точно?

— Мосад.

— На кого в Мосад?

— Ефраим Авидан.

Реакцията на Сол бе толкова бурна, че Дру и Арлийн го погледнаха изненадани.

„Но разбира се“ — помисли си той. — „Те не знаят нищо за бунгалото в Алпите, за дневника на Авидан.“

— Защо избрахте точно него? — запита Сол.

— Бил е в концлагер… търсеше някой, който да му помогне да отмъсти.

Сол се досети какво имаше предвид отецът. В последно време властите в Израел не бяха така настоятелни в търсенето на военнопрестъпници. Предпочитаха по-въздържана и балансирана позиция, с която да покажат, че стоят над палачите си. Желанието за отмъщение бе заменено с политически ходове и раздаване на справедливост чрез законен съд. Ето защо отец Дюсо бе използвал връзките си в Братството, за да открие човек, който достатъчно мрази нацистите и чието минало щеше да му гарантира, че няма да остави справедливото наказание в ръцете на бюрократите.

— Кардинал Павелич ви е разкрил, така ли? — запита Арлийн.

— И ме заплаши. Наложи се да го застрелям.

Тялото на кардинала бе кремирано — като това на много от жертвите му, изпратени в концлагери. Това е един достоен и в същото време съответстващ на делата му начин за погребване на тленните останки. Освен другите съображения, така никой не би могъл да разбере дали е безследно изчезнал или е бил убит. Едно евентуално разследване на изчезването на кардинала бе далеч по-безопасно за отец Дюсо, отколкото следствие за убийство.

— Вие ли застреляхте отец Виктор? — попита Дру.

Сол искаше да запита кой е той, но Дру го възпря с жест.

— Да.

— Защото ви е заподозрял в убийството на кардинала ли? — попита Дру.

— Не.

— Защо тогава?

— Откри опитите ми да саботирам Братството отвътре.

Тайната продължаваше да се разбулва. Отец Дюсо постепенно бе стигнал до извода, че Бог има нужда от миротворци, а не от войници и бе намразил военната философия на ордена, към който принадлежеше. Както се бе почувствал задължен да прочисти редиците на църквата от корумпирания кардинал, така бе решил да изреже раковото образувание в нея — Братството, като проваля всички негови операции, където и когато може. Тъй като отец Виктор бе започнал да се отнася с голяма подозрителност към него и да го подлага на разпити, се бе наложило да го застреля при една среднощна среща в парка на Ватикана. Въпреки че бе използвал пистолет със заглушител, един от пазачите бе чул изстрела и бе вдигнал тревога. Отец Дюсо трябвало да бяга, затова не могъл да скрие и кремира тялото. Този път при срещата с Дру бе използвал нож, а не пистолет, за да не вдига толкова шум.

— Говори ли ви нещо името Джоузеф Бернщайн? — Сол започваше да става нетърпелив.

— Не.

— Жена ми също ви проследи заедно с мен в парка. Бяхте ли се погрижили някой да ви охранява на мястото на срещата? Имате ли представа къде би могла да изчезне?

— Не.

— Имаме още само двадесет минути преди Галахър да се върне — Сол започна да разтрива слепоочията си. — Времето не е достатъчно. Как ще разбера къде е тя.

Телефонът остро иззвъня. Сол се обърна изненадан.

— Ако това е Галахър…

— Може да се е обадил първо в другата стая — каза Арлийн — и след като никой не е вдигнал, звъни тук.

— Възможно е — отговори Сол. — Но не мисля, че би използвал телефона. По-скоро би дошъл лично. Освен това двата часа още не са изтекли. Той ми обеща.

— Сигурно е имал някакво предчувствие и е променил мнението си — намеси се Дру.

Телефонът продължаваше да звъни.

— А ако не е Галахър — промърмори по-скоро на себе си Сол. — Може да е… — той не посмя да произнесе името на Ерика, но точно за нея си мислеше, когато се запъти към телефона.

— Ало.

— Сол Гризман? — чу мъжки глас, който го прониза със студения си метален оттенък като нож, който току-що е бил наточен.

— Да.

— Сигурно се тревожите за жена си. И се чудите къде е. При нас.

— Кои сте вие, по дяволите?

Дру и Арлийн застанаха нащрек.

— Да не би да искаш да ти кажем имената си? — отговори гласът. — Всичко, което трябва да знаеш, е, че е при нас, в безопасност.

— Откъде мога да бъда сигурен? — настоятелно запита Сол. — Искам да говоря с нея.

— За съжаление е невъзможно. Не е при мен, но дори и да беше, тя е под наркоза. Но можеш да я видиш.

— Как?

— Ами като ти я върнем — отговори гласът. — Ако се съгласиш да изпълниш известни условия. Ще направим сделка. Жена ти срещу свещеника. Той е при теб, надявам се. В противен случай разговорът става излишен.

— Да, при мен е.

— Трябва да бъдем сигурни в това. Няма да си помогнеш, ако смяташ да ни изментиш. Лошо се пише и на жена ти, ако играеш нечестно.

— Казах, че е при мен!

— Доведи го в Колизея в шест следобед. Точно преди залез слънце там е пълно с туристи. Ще минеш за един от тях. Сложи свещеника да седне на пейките в северната страна на амфитеатъра. Аз ще наблюдавам от противоположния край с бинокъл, за да се уверя, че е той. Не трябва да бъде напълно упоен. Ще трябва да ми покажеш, че може да се движи сам. Състоянието му трябва да бъде такова, че да не ми създава главоболия. Веднага щом се убедя, че си ми го довел, ще поставя жена ти точно срещу теб откъм южната страна на Колизея. Донеси си и ти бинокъл, за да видиш, че е в задоволително състояние. След като и двамата разгледаме обектите, които ни интересуват, един мъж ще постави синя чанта на пътеката до жената и ще се отдалечи. Това ще бъде сигнал, че замяната може да се извърши. Ти ще дойдеш да си я прибереш, като минеш отдясно на арената. Аз ще заобиколя отляво. По този начин няма да се засечем и ще избегнем неочаквани инциденти. Изчакай пет минути преди да излезеш от Колизея с жена си. Не бих искал да се притеснявам и да бързам, когато извеждам свещеника.

Сол стисна телефонната слушалка така силно, че пластмасата едва не се счупи.

— Съгласен съм. В шест.

— Има още едно условие.

Сол усети, че го облива пот.

— Докато разпитвах жена ти научих, че е работила за Мосад. Те замесени ли са в тази история?

— Не.

— Естествено беше, че ще ми отговориш така, без значение дали е истина. Но те предупреждавам — животът на жена ти зависи от това. Внимавай да не ги доведеш при размяната. Никакви приятелчета. Включително мъжът и жената, които бяха снощи в парка, преоблечени като свещеник и монахиня. Знаем как изглеждат. Ако ги забележим някъде — тях или изобщо някакъв признак на опашка, а също и всеки опит за намеса в операцията, ще означава смърт за жена ти. Освен това, ако усетя, че ни следят, когато излезем със свещеника, пак мога да направя така, че тя да умре.

Сол си представи как мъжът, с който разговаряше, дава указания по радиотелефона на снайперист, скрит някъде из тълпите туристи. Но и през ум не му минаваше какво точно им готвеше онзи.

— Към гърба на жена ти ще прикачим пакет експлозиви. Под якето й. Бомбата ще се управлява дистанционно, чрез електронно устройство, което ще стои в моя джоб. Действа на разстояние до една миля. Ако почувствам някаква заплаха, докато се намирам в този обхват, ще я взривя. Не си мисли, че само ще махнеш бомбата и ще можеш да правиш каквото поискаш с мен. Експлозивът ще бъде закрепен чрез метален пояс, през който минават жици, свързани по такъв начин, че всеки опит да махнеш пакета ще предизвика взрив и ще я разкъса на парчета. Детонаторът ще престане да действа, когато изляза от радиообхвата. Едва тогава ще можеш да свалиш пояса без да й навредиш.

Сол потръпна.

— Изглежда сте помислили за всичко — тъжно каза Сол.

— Да. Затова съм още жив. До шест. И не се опитвай да хитруваш. Само изпълнявай.

Линията прекъсна.

Сол също затвори. Съобщи на Дру и Арлийн онова, което му каза мъжът, като се опитваше да скрие вълнението си.

Дру за момент замълча, като оценяваше ситуацията. След това бързо заговори:

— Часът е 12:20. Имаме само пет минути, за да върнем отец Дюсо в стаята, преди да дойде Галахър. Там можеш да продължиш да го разпитваш. Но ако трябва да върви сам в Колизея, по-добре спри да му даваш амитал. Остави действието му да премине.

— Да. Всичко това е така, ако предположим, че Галахър се съгласи да даде свещеника — каза Сол.

— Мислиш, че няма да се съгласи ли? — попита Арлийн.

— Галахър иска да научи колкото може повече за Братството. Няма да се зарадва много на сделката, която сключих. Представи си само, че реши да изпрати някой от хората си в Колизея? Или сметне, че заплахата с бомбата е измислица и се опита да си върне свещеника? Нямам намерение да залагам живота на Ерика заради нечии тънки сметки. А има и още нещо — как да му обясня, че съм преместил тук свещеника? Защото веднага ще попита как са се свързали с мен? Ще се наложи да му кажа, че съм го пренесъл тук, за да го разпитаме заедно. Ще разбере за вас.

Дру и Арлийн се спогледаха. Арлийн кимна.

— Добре, кажи на Галахър — каза Дру. — Жена ти е много по-важна от желанието ни да не се замесваме с Галахър.

Сол почувства топлината, с която бяха изречени думите. Дълбоко развълнуван им каза:

— Знам колко много бихте желали да останете извън играта на ЦРУ. Затова оценявам жеста ви. Благодаря ви. Не мога да изразя с думи това, което чувствам.

— Не е само приятелски жест — каза Дру.

— Дори и да разкажа на Галахър за вас, проблемът си остава. Не мога да разчитам, че той ще спази обещанието, което поех. Не искам хората му да се мотаят из Колизея. Единственото, което ми идва наум, което ще може да ми гарантира това, е…

— Да не му казваш изобщо? — попита Дру.

— Да, налага се да откраднем свещеника.

Дру веднага се съгласи. Сякаш двамата от години бяха работили заедно и вече се разбираха без много думи.

— Арлийн, провери в коридора. Виж да не би Галахър да е отвън. А ние двамата ще изведем отеца през аварийните стълби. Докарай колата до входа. Чакай ни вътре.

— Но нали ще ви видят да го изнасяте от хотела?

— Все едно, че е спешен случай. Ще изчезнем толкова бързо, че никой няма да може да реагира, камо ли да ни разпитва.

Когато чу, че на вратата се почука, Ледената висулка скочи. През цялото време бе гледал жената пред себе си, която бе в безсъзнание, като разсъждаваше над поведението на Сет. Реши, че да убиваш така автоматично, без никаква причина, бе просто липса на самоконтрол. Не се побираше в представите му за професионална етика. „На Сет му доставя удоволствие. Точно това ме безпокои. Блясъкът в очите му. Все едно, че прави… секс“. Тази асоциация го накара да си спомни как едва не се стигна до бой, когато се опита да предпази жената, за да не я изнасили Сет. Според разбиранията на Ледената висулка използването на медикаменти или сила при разпит бяха съвсем в реда на нещата. Но изнасилването на една жена само за задоволяване на инстинктите дълбоко накърняваше чувството му за достойнство. Пленниците имаха право на човешко отношение, не биваше да се третират като предмети, нито да им се причинява безпричинна болка.

„Недей да мислиш повече за това, а за баща си…“ — повтаряше си той. — „Нищо друго няма значение — нито тази жена, нито принципите ти.“

Нямаше как да не стигне до мисълта, че зараждащият се между него и Сет конфликт беше продължение на съперничеството и враждата между техните бащи. Дали всичко щеше да се повтори отново?

Той погледна през ключалката, видя, че е Сет и отключи. Веднага почувства нещо нередно в пакетите, които носеше, а и познатият блясък в очите му се бе появил отново.

Блясъкът като че ли помътня, когато погледна към леглото.

— Ти си я облякъл?

— Тя трепереше.

— Трепереше ли? — очите му отново светнаха. — Тъй като през цялото време ти е толкова жал за нея, сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че скоро ще ни напусне.

— Какво си намислил?

— По време на разпита тя ти съобщи името на мъжа си и къде са отседнали.

Ледената висулка кимна утвърдително. Сет постави пакетите върху бюрото.

— Обадих му се.

— Какво си направил?

— Организирах размяната й срещу свещеника — Сет отвори пакетите, откъдето се показаха пластични експлозиви, детонатор с дистанционно управление и предавател. Имаше още батерии, проводници, метален пояс с ключалка.

— Откъде, дявол да го вземе, домъкна всичко това?

— Един от моите хора тук в Рим ми помогна.

Докато поставяше експлозивите и детонатора в металния пояс, Сет му обясни какво бе намислил.

Ледената висулка остана със зяпнала от учудване уста. „Сега разбирам защо Сет не пожела да ми каже къде отива. Никога не бих се съгласил с този план“ — мислеше си той, а на глас каза:

— Твърде рисковано е. Въпреки обещанията на съпруга й, няма начин да не изпратят хора от тайните служби.

— А тази бомба на гърба й? Ако той я обича, ще следва стриктно заповедите ни — Сет извади една взривна капсула от джобчето на сакото си, постави я в експлозива и го свърза с полюса на детонатора чрез проводник. Единия край на останалата жица запои за металния пояс, другия за втория полюс на детонатора. — След като сложа вътре батериите и заключа пояса, ще се получи непрекъсната електрическа верига. През ключалката също ще минава жица, свързана с детонатора. Така ще е най-сигурно. Ако някой се опита да отвори пояса, за да извади детонатора, ще се получи късо съединение. Бомбата ще избухне. Другият начин за възпламеняване, разбира се, е чрез дистанционния радиопредавател.

Ледената висулка го наблюдаваше с отвращение. С тревога размишляваше над думите, с които Сет бе успокоил съпруга на тази жена: „След като излезете от радиообхвата, можете да разглобите приспособлението.“

— Няма начин да се освободи.

— Но ти си казал на мъжа й…

— Излъгах го — Сет промуши пояса около кръста на жената и го заключи. Постави батериите в детонатора, затвори металния капак на колана и се захили доволно. — Единственият начин да махнеш това, е да вдигнеш тази кучка във въздуха. Как се чувстваш сега, а, приятелче?

Часът на истината

Торонто, Канада. 6:30 сутринта.

Слънцето току-що бе изгряло. Джоузеф Бернщайн се чувстваше доста отпаднал. Помоли шофьора на таксито, с което пътуваше, да го остави на следващата пресечка. Намираха се в един от кварталите, на който предстоеше да бъде разчистен от стари сгради и подготвен за ново строителство. От двете страни на улицата се виждаха зле поддържани двуетажни къщи. Бернщайн плати на шофьора и му даде бакшиш — нито много голям, нито малък, за да не се отличава по нищо от останалите клиенти. Веднага щом таксито се скри от погледа му, той тръгна първо на юг, после на изток. Имаше чувството, че всеки момент ще рухне от умора като порутените къщи около него. В някои от тях светеха лампи, но той не срещна жив човек по улицата, само едно куче, което дърпаше найлонова торба от една кофа за боклук. При последните къщи зави по напукана циментова алея, която го изведе до олющена порта. Всички прозорци в къщата бяха тъмни. На горната площадка на стълбите бе захвърлена празна кутия от бира — сигнал, че всичко е наред. Почука три пъти на вратата, изчака малко, за да му отворят и влезе вътре.

Ефраим Авидан бързо затвори и заключи след него. Едва тогава прибра пистолета, който държеше скрит под измачканото си сако.

— Имаше ли някакви проблеми?

— Всичко бе точно. Къде са другите?

— Горе са. Спят. Дежурим по двама.

— Не, имах предвид онези. Не създават ли главоболия?

— Слушат и още как — на лицето на Авидан се появи горчива усмивка. — Слагаме им успокоителни в храната.

— Искам да ги видя.

— Не знам за теб, но аз толкова много ги мразя, че гледам да ходя при тях колкото може по-рядко.

— Просто искам да си припомня.

— Твоя воля — и Авидан тръгна по тесен коридор, който ги отведе в мрачна кухня. Подът бе покрит с разкъсан по краищата линолеум. Почука три пъти на една преградна врата от шперплат, отключи, отвори я и се дръпна назад.

Бернщайн погледна плесенясалите стълби, които завършваха най-долу с площадка от оловносив цимент. Слаба крушка освети висок брадясал мъж на около седемдесет години, облечен с дебел вълнен пуловер. Той погледна разтревожено. Беше с пистолет в ръка. Разпозна новопристигналия и свали оръжието, както бе направил преди малко Авидан.

Когато Бернщайн се озова долу, дежурният силно го прегърна. Това бе Давид Гемер, един от най-верните на идеята, понесъл по-голяма част от бремето на гърба си. Заедно с Гидеон Левин бяха издържали досадната и неприятна задача да бъдат пазачи на затворниците цели четири месеца. В приземния етаж на тази порутена къща в Торонто един по един бяха докарвани пленници от всички краища на света — общо единадесет до момента. Вчера се бе завърнала и последната група, която се справи успешно със задачата по откриването и залавянето на набелязаните, и сега спяха на горния етаж.

Бернщайн започна да оглежда обширното мазе. Прозорците бяха заковани с дъски. От тавана висяха три крушки, горе-долу на еднакво разстояние една от друга. Стените бяха облицовани с бели изолационни плочи, за да не прониква влага. Въпреки това бе студено и въздухът сякаш лепнеше. Бернщайн разбра защо Давид носеше пуловер, макар да бе юни. На стените бяха закачени койки, на които лежаха единадесет възрастни мъже, покрити с вълнени одеяла. Някои от тях бяха будни. Погледите им блуждаеха от голямата доза успокоително, която бяха погълнали с вечерята. Повечето спяха дълбок сън. Лицата на всички бяха доста бледи, защото отдавна не бяха виждали слънчева светлина. Ръцете им бяха стегнати в белезници, през които минаваше обща верига, закрепена с халка на стената.

До всяка койка бяха оставени книги и списания. В другия край на стаята се виждаха рафтове с чинии и консерви, до тях малка газова готварска печка и открита тоалетна, доста близо до нея.

— Ей, как сте се подредили — сухо отбеляза Бернщайн. — С всички домашни удобства.

— В сравнение с Аушвиц това е като обетованата земя — отговори Гемер. — През ден ги бръсна, готвя им, помагам им да се мият на умивалника. Хранят се само с пластмасови лъжици, които броя след всяко ядене. До тоалетна ходят един по един, като закачам халката на веригата за умивалника.

— Такава организация сте им създали, че заслужавате похвала.

— От тях се научих. Тези приятел чета са родени с талант в тази област. Понякога така живо си спомням всичко, все едно че съм отново в лагера. Идва ми да… — Гемер вдигна пистолета си и го насочи към най-близкия затворник.

Бернщайн го хвана за ръката.

— Търпение. И аз имам кошмари. Но няма да се наложи да търпим присъствието им дълго. Скоро ще си получат заслуженото.

— Скоро ли каза? — припряно запита той. — Кога?

— Утре.

— Джоузеф се появи отново.

Потънал в мисли за предстоящата през нощта операция „Спасение“, в първия момент Миша Плец не схвана какво точно искаше да каже помощникът му.

— Появи ли се?

— Да, преди два часа.

— Къде? Пак във Вашингтон ли?

— Не. Този път в Торонто.

— Торонто ли?

— Свързал се с един от нашите хора. Избрал е свой бивш ученик, както миналия път. Събудил го в апартамента му в четири и половина сутринта. Предал му съобщение за теб. Нашият служител го кодирал и го изпратил чрез радиовръзка в Тел Авив.

Миша протегна ръка и взе листа хартия, но силно се озадачи, когато го прочете.

— Две имена?

— Аарон Розенберг и Ричард Холоуей — помощникът му подаде и втори лист. — Накратко са записани указанията на Джоузеф. Във връзка с предишното му съобщение — за доставката на оръжие за либийците, които най-вероятно ще го използват срещу нас. Джоузеф настоява да направим довечера така, че либийците да останат с впечатление, че посочените двама са виновни за разкриване на операцията. Някой да им подскаже, че те са получили подкуп от нас и са издали доставката.

— Но ако либийците се хванат, ще искат да си отмъстят — Миша учудено се бе втренчил в листа хартия. — Ще изпратим двамата на сигурна смърт. Защо Джоузеф…?

— Розенберг и Холоуей са търговците на оръжие, които стоят зад тази сделка.

— Значи той иска да нагласим нещата така, все едно, че онези са взели веднъж пари от либийците, за да им продадат оръжието, а след това от нас, като са ги предали? За да ги накажат тези, за които работят, а не ние да си цапаме ръцете. Но защо ще раздава справедливост по този твърде сложен начин? Защо не спомена тези имена още в първото съобщение? Защо изчака? — Изведнъж му хрумна някакво обяснение. — Може би не е искал да ни остави време да проверим тези имена, преди да спрем доставката? Дали Джоузеф не си прави някакви негови сметки, за които ние нищо не знаем?

Помощникът му посочи последния текст в съобщението.

— Казал, че разчита на нашата честна дума. Не желае нищо друго в замяна на важната информация, освен да подхвърлим онези две имена на либийците.

Силно притеснен, Сол бе седнал на една от пейките в северната част на Колизея. До него беше отец Дюсо, който бе в състояние да се движи сам, но все още беше толкова отпаднал, че не можеше да се съпротивлява и правеше каквото му наредят. Сол не бе срещнал никакви трудности да го доведе до мястото на срещата и да го сложи да седне. Никой от многобройните туристи не обърна внимание на залитащия свещеник.

Сол пристигна петнадесет минути преди определената за шест среща, а вече бе шест и десет. Разглеждаше с бинокъл противоположната страна на Колизея и с тревога си мислеше, че размяната може изобщо да не се състои. Бе дошъл сам с отец Дюсо, както му бяха наредили. Но като виждаше как слънцето вече почти залязва, непрекъснато се обвиняваше за това, че не бе спазил едно от условията. Той бе разрешил на Дру и Арлийн да наблюдават размяната от отсрещния хълм Есквилин. Това бе един от седемте хълма на Рим. Най-горе бе разположен дворецът на Нерон, така нареченият „Златен павилион“. Тълпите от туристи, които влизаха и излизаха оттам и се разхождаха из заобикалящия го парк, силно намаляваха възможността някой да разпознае Дру и Арлийн сред тях. Тримата бяха решили, че това е един разумен риск.

Сега му се искаше да не се бе съгласявал. Вече бе шест и двадесет и той бе сигурен, че нещо не е наред. Тълпите от туристи започнаха да оредяват. По едно време пред Сол спря жена със синкава коса и му закри гледката. Възпълният й съпруг застана до нея и изслуша цяла тирада за това как не е трябвало да й позволява да си обуе обувки с високи токчета. Сол се дръпна вдясно, за да може да гледа към отсрещната страна. Изведнъж в окуляра се появи жена, седнала на пътеката, облегната на стената на един от секторите. Побиха го студени тръпки. Едва успя да накара ръцете си да не треперят, за да я разгледа по-добре. Дали е Ерика? Въпреки че бинокълът увеличаваше очертанията й, не можеше да я види ясно, защото главата й клюмаше надолу. Но косата бе дълга и тъмна като нейната, като че ли бе на същата възраст и със същото стройно тяло. Притесняваше го това, че бе облечена в зелено найлоново яке, каквото Ерика нямаше.

Внезапно си спомни какво му бе казал непознатият по телефона — че ще поставят бомба на гърба й, скрита под някаква горна дреха. Един мъж мина покрай нея и остави синя чанта на пътеката. Размяната можеше да започне. С бинокъла започна да разглежда високия мъж с бледо лице, който даде уговорения знак и пое наляво от Сол. Изведнъж онзи спря и също насочи бинокъл към него. „Чака да стана и да тръгна надясно. Няма да мръдне оттам, докато не направя каквото иска“ — помисли си Сол.

Сол не се колеба дълго. Остави свещеника и се отправи надясно. Положи огромни усилия да не бърза. За миг като че ли нещо го преряза, когато си даде сметка за онова, което бе видял — косата на мъжа. Беше рижият.

„О, боже! Нима гласът бе на Сет? Убиецът, син на есесовски убиец, за който му разказаха Дру и Арлийн? Ако е така, то сигурно и русият му колега, Ледената висулка, също е в Колизея.“

Сол не се осмели да разглежда повече тълпата наоколо. Това би могло да разтревожи Сет и той да взриви Ерика, както го бе заплашил. А и в момента онези двамата изобщо не го интересуваха. Само Ерика трябваше да остане жива. С приближаването си до нея, Сол я наблюдаваше с нарастващо безпокойство. Тя продължаваше да седи в същата поза с клюмнала на гърдите глава. Изобщо не бе помръднала. Дали Сет не се бе подиграл с него? Дали Ерика не бе вече мъртва?

Пробиваше си път между групи туристи, без да обръща внимание на гневните им погледи, твърде притеснен, за да им се извинява. Бе само на тридесет метра от Ерика, а тя седеше все така неподвижна. Затича се. Двадесет метра. Никакъв признак на живот. Най-после стигна. Повдигна лицето й и видя, че клепачите й помръднаха. Коленичи, въздъхна облекчено и едва не заплака.

— Ерика, аз съм, Сол — промълви той и я прегърна.

Замръзна от ужас, когато напипа кутията на гърба й.

Постави ръце на кръста й, където наистина имаше метален колан, с който бе закрепена бомбата. Сет не си съчиняваше.

Сол се обърна назад. Видя, че рижият бе стигнал до свещеника, бе го изправил на крака и вече го извеждаше към изхода. Отецът едва се влачеше. Няколко души се извърнаха любопитно към тях, но повечето бяха твърде заети да правят снимки на историческите останки, огрени от лъчите на залязващото слънце. Преди да излязат, Сет се обърна към Сол, вдигна дясната си ръка по стар римски обичай, а в жеста му се четеше ирония. Повече не ги видя.

„Изчакай пет минути преди да тръгнеш“ — му бе наредил онзи по телефона.

Наистина ще бъдат само пет минути. Той се обърна към Ерика и я прегърна.

— Аз съм, Сол — повтори той. — Вече няма нищо страшно. Толкова те обичам. Успокой се — каза Сол и я целуна.

Дру и Арлийн наблюдаваха Колизея от парка край двореца на Нерон. Натовареното движение по „Виа Лабикана“ им пречеше да виждат добре, но все пак бе за предпочитане пред това да чакат някъде другаде и да се притесняват.

От тази позиция можеха да наблюдават само северната и източната страна на Колизея. Дру прецени, че няма да успеят да разгледат онзи, който ще отведе отец Дюсо. Но най-вероятно той щеше да излезе с него откъм „Виа Лабикана“, затова съсредоточи вниманието си натам. Погледна часовника си. Шест и двадесет. Размяната бе предвидена за шест. Трябваше вече да са извели отеца оттам, освен ако не се бе случило нещо непредвидено и операцията не се бе провалила.

Въпреки всичко Дру продължаваше да се взира в изхода. Тримата се бяха уговорили предварително — ако не забележат отеца до седем, Дру и Арлийн да отидат в близката телефонна кабина и да изчакат Сол да им позвъни.

Арлийн го сграбчи за ръката. Бе забелязала долу на улицата един свещеник — отец Дюсо. Някой го извеждаше от Колизея. Едва ги различиха сред тълпата туристи. Сив ситроен се отдели от движението и спря пред входа. Отецът бе набутан на задната седалка. Ситроенът бързо потегли.

Отвличането отне не повече от десет секунди, но те бяха достатъчни за Дру, въпреки многобройните туристи и преминаващите коли, които закриваха интересуващите го обекти. Отец Дюсо бе изведен от червенокос мъж, а шофьорът на ситроена бе рус. Сет и Ледената висулка. Дру освободи ръката си от Арлийн и се спусна към улицата. Тя хукна след него. Съществуваше опасност онези да са си осигурили подкрепление, за да знаят дали някой няма да се опита да проследи ситроена. Ако забележеха Дру и Арлийн, оставаше само да сигнализират по радиотелефона и двамата да изпълнят заканата си да взривят Ерика. Но Дру бе убеден, че в играта не бяха включени други хора. Защото Сет и Ледената висулка бяха действали сами при отвличането на Медичи, при това много успешно. Ето защо предположи, че сега също ще се осланят само на собствени сили, без да се доверяват на никого. Ситроенът бе някъде далеч напред, Дру почти не го виждаше. Това означаваше, че Сет и Ледената висулка също не можеха да видят как Дру пресече улицата и замаха на едно такси да спре. Арлийн бързо притича и скочи вътре след Дру, който припряно започна да дава указания на шофьора. Молеха се да не попаднат в задръстване или онези да не завият по някоя странична уличка, без да ги забележат. Питаха се дали Ерика е вече при Сол и дали всичко е наред.

— Защо се забави толкова? — Ледената висулка се обърна назад без да спира колата. — Имаше ли нещо съмнително?

— Трябваше добре да разгледам навсякъде преди да се покажа. Съпругът бе изпълнил нарежданията съвсем точно. Останах много доволен.

— Е, аз не мога да кажа, че съм доволен, преди да се измъкнем. Ами ако другата двойка — мъжът и жената — са някъде наоколо?

— Дори и да са, ще се държат на разстояние. Знаят, че мога да използвам ето това — той стисна детонатора. — Сега ни остава само да разпитаме свещеника. Не биха го отвлекли, ако не бяха сигурни, че могат да изкопчат важна информация.

— Но не е задължително да е тази, която търсим ние.

— За какво друго ще го разпитват, освен за кардинала? Той бе единственият външен човек в групата, който знаеше миналото на бащите ни и къде са се установили. Ако разберем защо е изчезнал, ще узнаем как „Нощта и мъглата“ са стигнали до нашите бащи. Да, остава само да го разпитаме. Но сега си мисля, че има и още нещо — Сет се ухили. — Спри!

— Трябва час по-скоро да се махаме оттук. Защо?

— Спри ти казах.

Ледената висулка се подчини.

— Кажи ми поне защо?

— Не мога да устоя на изкушението — Сет впери поглед към Колизея през задното стъкло на ситроена. — Е, няма да мога да видя самата експлозия, но поне ще я чуя. Каква суматоха ще настъпи сред туристите! — и той натисна един от бутоните на дистанционния детонатор. Светна червена лампичка.

— Не! — извика Ледената висулка.

— Докога ще я защитаваш? — сопна му се Сет с пламнал поглед.

„Всичко това го прави, за да ме ядоса“ — помисли Ледената висулка. — „За да накаже мен, а не жената“, а на глас запита:

— Какъв е смисълът? И без това излъга мъжа й. След малко той самият ще реши, че вече сме достатъчно далеч и ще се опита да махне колана. Така или иначе тя скоро ще умре.

— Доколкото усещам имаш слаба надежда, че онзи ще успее да свали бомбата, без тя да избухне, така ли?

— И какво, ако е така? Амиталът и без друго бе размътил съзнанието й. Не би могла да ни разпознае.

— Да, но така ще си разваля удоволствието. Освен това откъде накъде ще се грижиш за някаква си кучка?

— Тя не представлява заплаха за нас. Защо трябва да умира?

— Трябва, приятелче. За да ти дам урок. Никога да не ми се бъркаш — и Сет постави пръст върху детонатора.

Въпреки всичко Ледената висулка не би реагирал, ако Сет не бе го изгледал така свирепо. Той побесня. Спусна се като пружина, която внезапно е била освободена, и грабна детонатора, за да го изключи. Заедно с устройството бе откъснал и парче кожа от пръста на Сет.

— Върни ми го веднага — лицето на Сет се изкриви от гняв, особено като видя бликналата от ръката си кръв.

— Рискуваме твърде много, ако се мотаем тук. Ще уредим този въпрос, когато стигнем на безопасно място.

— Не, ще го решим веднага.

В следващия миг Сет извади пистолет. Въпреки че бе със заглушител, ограниченото пространство в ситроена усили звука от изстрела, който сякаш прониза ушите на Ледената висулка. Щом зърна оръжието, той моментално се дръпна доколкото можеше встрани. Куршумът прониза само ръката му, излезе оттам и се заби в контролното табло. Без да мисли за силната болка, той се извърна бързо и хвана цевта, насочвайки я встрани, преди Сет да успее да стреля втори път. Завърза се борба за пистолета.

По ръката на Ледената висулка се стичаше кръв. Въпреки силната воля за победа, раната изсмукваше силите му. Цевта неумолимо се насочваше към главата му.

— Трябваше да те убия още преди. Както направих с баща ти.

Зениците на Ледената висулка се разшириха. „Той е убил баща ми?“ Може би Сет бе казал това с надеждата, че ще отвлече вниманието на противника си, за да може спокойно да се прицели. Но ако действително си правеше такива сметки, дълбоко се излъга. Вместо да се смути, Ледената висулка неистово изкрещя и със страхотна сила насочи пистолета към лицето на Сет като опря заглушителя в челото му. Прехвърли се отзад и стовари юмрука си в зъбите на Сет.

— Мръсник, наистина ли си го направил? — и го удари втори път, размазвайки устните му. — Отговаряй! — крещеше той, като успя да избие пистолета от ръката на Сет. Точно когато поставяше пръста на спусъка, до тях спря такси. Вратите се отвориха. Ледената висулка забеляза мъжа и жената, които бе виждал облечени като свещеник и монахиня в парка на Ватикана.

Сет го удари в стомаха. Той се преви на две и усети, че онзи се опита да му измъкне пистолета. Но не можа да го хване здраво и оръжието тупна на пода. Мъжът и жената отвън се спуснаха към ситроена. Без да има време да разсъждава, Ледената висулка се подчини на инстинкта си — грабна детонатора от предната седалка, отвори вратата откъм тротоара, изскочи и се смеси с тълпата. Чувстваше ужасни болки в простреляната си ръка. Чу изстрел от пистолет със заглушител и трясък от счупен прозорец. Пешеходците се разпръснаха с викове.

Когато Дру видя, че ситроенът внезапно закова на място, извика на шофьора на таксито да спре. През прозореца забеляза двама мъже, които се биеха. В първия момент си помисли, че единият е отец Дюсо, който е дошъл на себе си и се опитва да се освободи. Но след това ясно различи русия и червенокосия, които се боричкаха за нещо, което му заприлича на пистолет. Разбра, че бе спор на живот и смърт. Бяха толкова увлечени, че той реши, че няма да забележат, ако двамата с Арлийн се опитат да ги хванат. Изскочиха от таксито и се спуснаха към ситроена.

Внезапно Ледената висулка обърна глава към тях. Изненадата, която се изписа на лицето му, изведнъж се смени със силна болка, защото другият го бе ударил в стомаха. Той бързо грабна нещо от предната седалка и изхвърча от колата. В същия момент Сет вдигна някакъв предмет от пода, хвърли поглед към Дру и Арлийн, които приближаваха, насочи пистолета към тях и стреля.

Задното стъкло се пръсна на парчета. Пешеходците се разпищяха. Дру и Арлийн залегнаха на улицата. До този момент Дру не бе вадил пистолета си, за да не плаши шофьора на таксито, но сега се приготви за отбрана. „Детонаторът“ — трескаво мислеше той. — „Трябва да вземем детонатора.“ Но изведнъж погледна към отдалечаващия се в тълпата рус мъж и разбра, че правоъгълният предмет в дланта му е точно дистанционното устройство. Бе го грабнал преди да излезе от колата. Но той забеляза и друго — че от лявата ръка на бягащия се стичаше кръв.

Проснат на улицата, Дру насочи вниманието си обратно към ситроена, като се целеше в строшеното задно стъкло. Бе готов да натисне спусъка веднага щом червенокосият се покаже. Но Сет бе залегнал на седалката и се прикриваше зад отворената откъм тротоара врата. След това внезапно излетя навън и се смеси с тълпата. Дру не можеше да стреля по никакъв начин, защото имаше опасност да улучи някой минувач. Безсилен да направи каквото и да е, той наблюдаваше отдалечаващия се Сет.

Дали онзи искаше да избяга? Изглежда нямаше никакво намерение да се крие, а по-скоро се бе спуснал след Ледената висулка. Русият тичаше по „Виа Лабикана“ и зави надясно, като се скри зад един ъгъл. Другият го следваше с пистолет в ръка.

Какво ли се бе случило между тях, та ги бе превърнало във врагове?

Дру погледна към ситроена. Свещеникът лежеше превит на задната седалка.

— Арлийн, изведи го оттам. Внимавай да не би някой да те проследи. Върни го в хотела.

— А ти?

— Аз ще се заема с тях — отговори през рамо Дру и се спусна след Сет и Ледената висулка.

„Кучият син е по петите ми!“ — мислеше Ледената висулка. — „Почти го нокаутирах. Откъде има сили да ме преследва. Решил е да ме убие!“ Той дори не бе забелязал, че е грабнал детонатора, когато изхвърча от колата. Направил го бе по-скоро инстинктивно. Разбра, че държи нещо в ръка едва когато посегна да извади собствения си пистолет, закачен отзад на колана. Детонаторът, досети се той. Премести го в ранената си лява ръка, измъкна пистолета и сви надясно от „Виа Лабикана“. Очакваше, че Сет ще стреля по него, но не за да го убие на място, поне не веднага. Целта му е да го обезоръжи и да го накара да гледа как натиска бутона. Не се бяха отдалечили много от Колизея и взривът щеше да се чуе. Едва тогава, след като си доставеше удоволствието да му покаже, че е победител, Сет щеше да го застреля и да избяга.

„Не мога да допусна това!“ — ядосано си мислеше Ледената висулка. — „Ако не беше онази жена, нямаше да се скараме! Сет нямаше да ми каже, че е убил баща ми! Щяхме да сме вече на достатъчно безопасно разстояние оттук! Каква ми е тя? Защо ми трябваше да я защитавам?“ Но след това си спомни арогантното поведение на Сет, неговото високомерие и омраза, заради които загуби контрол и започна да тормози Ледената висулка. Така и двамата се бяха лишили от възможността да разпитат свещеника и да намерят бащите си. „Той е по-луд, отколкото си представях.“

Както тичаше по страничната улица, усети пронизваща болка в дясното рамо. Тя го извади от равновесие и той залитна, като едва не падна на тротоара. Плисна кръв. Дясната ръка не се подчиняваше на волята му — пръстите сами се разтвориха и пистолетът падна на паважа. Стисна детонатора още по-здраво в лявата си ръка, притисна я към гърдите си и затича още по-силно. Но загубата на кръв си казваше думата. Погледът му се размъти, краката му започнаха да се преплитат. Не бе чул изстрела, защото пистолетът бе със заглушител. Предполагаше, че нямаше да чуе и следващия, но Сет непременно щеше да стреля отново, този път в краката му.

„Аз съм му на мушка. Трябва да се скрия някъде. Да се махна от тази улица.“ Вдясно пред себе си видя голяма сграда, която хвърляше сянка на улицата. Бе стара църква. Спусна се към нея, като събра всичките си останали сили. В същия момент Сет стреля отново, но куршумът не успя да го улучи и се удари в циментовите стъпала.

Ранените му ръце пулсираха болезнено. Той разбра, че ако влезе по широките стълби през главния вход на църквата, би се изложил на твърде голям риск да бъде застрелян. Подмина го. Целият бе плувнал в пот. Стигна следващата пресечка и отново зави надясно.

Тук видя един страничен вход към същата църква и надпис отгоре — Базилика „Свети Климент“. В това време Сет също зави по улицата и отново се прицели. Ледената висулка разбра, че няма друг избор и се пъхна в страничната врата, като едва я отвори. Щом влезе вътре, бързо затвори и се опита да заключи, но нямаше с какво. Остави я така и хукна навътре. Видя, че се намира в голяма зала. По стените имаше фрески, изобразяващи Христос и апостолите. Други две зали бяха отделени от главната с колони. Отнякъде се появи екскурзовод, който му обясни, че базиликата е затворена за туристи след шест и половина. Ледената висулка изобщо не му обърна внимание. По-скоро усети, отколкото видя, че олтарът бе някъде далеч вляво. Поиска да се скрие зад преградата, която изглежда служеше за изповедалня, но екскурзоводът отново му викна да излезе. Когато чу, че страничната врата изскърца, разбра, че екскурзоводът можеше да насочи Сет към него с протестите си. „Трябва да си намеря друго място“ — помисли си той. Вдясно видя стълби, които се спускаха надолу. Започна да слиза по тях точно когато външната врата хлопна. Забързаните стъпки на Сет отекнаха в тишината. Може би Сет не бе успял да го забележи, но лесно щеше да се ориентира по кървавите следи.

Ледената висулка стигна до една площадка, откъдето се спусна по други стълби вдясно. Когато слезе долу, изохка не толкова от болка, колкото от отчаяние, защото видя, че се бе оказал в дълъг коридор. Чу стъпките на Сет зад гърба си и се пъхна в една врата вдясно. Влезе в нещо като втора базилика.

Удари го силен мирис на плесен. Сградата бе от преди четиринадесет века. Проникващата слаба светлина едва разпръскваше мрака. Не можеше да се скрие дори и в най-тъмния ъгъл, защото следите от кръвта по пода щяха да го издадат. Залитайки, мина покрай стенописи, на които се виждаха римски благородник и слугата му, заслепени от сиянието, излъчващо се от някакъв светец. Чу стъпките на Сет по стълбата отвън. Втренчи се в олтара и му се стори, че отстрани има изход. „Ако мога да стигна до него, преди Сет отново да стреля по мен, сигурно ще намеря начин да го изненадам. Той е толкова самоуверен, че изобщо не очаква да го нападна в това състояние.“

Всъщност, няма защо да се заблуждаваш. Нямаш достатъчно сили. Освен това си изпусна пистолета.

Но нали имаш нож.

Ледената висулка се дръпна рязко встрани и избегна един куршум, който се заби в стената и изкърти част от стенописите. Стъпките приближаваха. Внезапно влезе екскурзоводът и започна да крещи по тях да се махнат по-скоро оттам. Сет го застреля без да се замисли.

Сет се прицели и стреля напосоки в преддверието. Ледената висулка бе вече близо до изхода вляво от олтара. Бързо влезе вътре, а зад гърба му отново се чу изстрел. Видя стъпала, водещи още по-надолу в земята. Нямаше друг избор и заслиза по тях. Стигна до някаква площадка и видя коридор, който завиваше надясно. Спъна се в издаващи се над пода развалини, които вероятно бяха стари колкото самата Католическа църква. Точно под олтара на базиликата, която бе напуснал преди малко, забеляза останки от римски сгради и нещо като храм помежду им. Най-изненадващото бе, че той не бе християнски, а езически. В центъра му имаше олтар, в който се виждаше статуя на римски бог с гладко обръснато лице и изключителна красота. Той изпълняваше някакъв свещен ритуал — пробождаше гърлото на един бик. Куче, скорпион и змия се мъчеха да убият бика, преди богът да е довършил свещенодействието.

Ледената висулка разбра, че попадна в капан. Чу Сет, който се спускаше след него по стълбите, затова избра единственото възможно място за скривалище — зад олтара. Кръвта му багреше каменните плочи на пода, все едно че от пронизаното гърло на бика действително се стичаше алена струйка. Сложи детонатора в джоба и с подвижната си лява ръка измъкна нож, пристегнат около десния глезен. Сдържайки дъха си, избърса потта от челото си, конвулсивно потръпна от болка и зачака. Сет се появи в храма.

— Кръвта те издава. Знам къде си.

Подметките му стържеха по древните каменни плочи. Над олтара се надвеси сянка.

Ледената висулка погледна нагоре и видя червенокосия Сет. Устните му бяха подути, със засъхнала по тях кръв. Никога не бе виждал очите му да святкат така.

— Детонаторът — протегна ръка той.

— Скрих го преди да се спусна тук долу.

— Тогава няма да имаш нищо против да те претърся — и Сет пристъпи към него.

Ледената висулка се дръпна назад.

— Дай ми го и може да те оставя жив.

— Знам, че ще ме убиеш, но преди това ще ми покажеш как ще натиснеш копчето.

— Няколкото дни, които прекарахме заедно, бяха нещо като дългогодишен брак. Добре си ме опознал. Давай детонатора — приближи се още повече Сет.

— Ще трябва да си го вземеш сам — на свой ред се отдръпна Ледената висулка.

Сет поклати глава.

— Не позна. Ще те прострелям преди да се приближа, но този път в корема. Ще останеш жив, за да видиш как ще натисна бутона, но няма да имаш сили да се съпротивляваш — каза Сет и насочи пистолета.

Ледената висулка трескаво мислеше какво да каже, за да отвлече вниманието на противника си.

— Истината ли каза в колата?

Сет не отговори веднага.

— Питам те ти ли уби баща ми?

— Защо да те лъжа, след като истината е толкова приятна за мен? Разбира се, че да.

— Защо?

— Холоуей реши, че и ти трябва да участваш в издирването. Казах му, че нямам нужда от помощ, но той настоя. Само че твоят баща още не беше изчезнал. Имаше вероятност той да е следващият, но не можех да губя ценно време в чакане. Затова сам свърших тази работа — Сет се опита да изобрази нещо като усмивка на размазаните си устни. — Убих го в магазина ви в Австралия. Използвах заглушител. Застрелях баща ти и продавача, докато ти беше на среща с емисаря на Холоуей. Завих тялото на баща ти в мушама и го натоварих в багажника на колата си. Направих го посред бял ден пред очите на всички на плажа. Никой не ми обърна внимание. Дали изобщо някой на някого обръща внимание? Върнах се в магазина и го подпалих. Качих се на колата и избягах най-спокойно. Все едно, че се разтворих във въздуха.

— Какво направи с тялото? — на Ледената висулка му се повръщаше от чутото.

— Наех лодка. Влязох по-навътре. Хвърлих го на акулите да си направят банкет.

Ледената висулка болезнено изхриптя.

— Тялото трябваше да изчезне — продължи Сет. — Все едно, че е дело на „Нощта и мъглата“. Само така можеше да се присъединиш към нас в търсенето на останалите.

— А пратеникът на Холоуей? Той къде изчезна?

— Изчаках го в хотела. Представих му се. Излязохме заедно да се поразходим с колата ми. Застрелях и него. Хвърлих го за храна на акулите, както и баща ти. Исках да изглежда така, сякаш Холоуей е виновен за изчезването и на двамата. За да те накарам да потърсиш Холоуей.

— А когато го направих, се оставих като глупак да ме убедите, че нямате нищо общо с изчезването на баща ми. И започнах да ви помагам.

— Трябва да си призная, че наистина имаше някаква полза от теб, когато заловихме Медичи. Но всъщност Холоуей грешеше — нямах никаква нужда от помощта ти. Никога не бихме могли да се разбираме. Баща ти бе откраднал жената, която бе обичал моят баща. Твоята майка би могла да бъде и моя. А теб можеше изобщо да те няма. Ако баща ми все още е жив, страшно ще се зарадва, когато научи, че съм убил не само неговия враг, но и сина му. Каква ирония на съдбата, нали? Скарахме се за една жена, също както и бащите ни. Дай ми детонатора. Обещавам ти, че няма да те оставя да се мъчиш много, след като видиш как ще натисна бутона.

Загубата на кръв замъгляваше съзнанието му. Чувстваше, че му се доспива. „Съсредоточи се. Недей да оставяш този мръсник да тържествува.“

— Даваш ли ми дума? Че ще ме убиеш без да ме измъчваш?

— Имаш я.

Ледената висулка бръкна в джоба с дясната си ръка, която почти не можеше да контролира, и извади детонатора.

— Остави го на пода. Избутай го към мен — нареди му Сет.

— Нямам сили.

— Не ти вярвам.

Напълно отчаян, Ледената висулка изпълни заповедта. Детонаторът изтропа по каменния под.

— Отлично — каза Сет и се наведе да го вдигне. Свали поглед от Ледената висулка само за секунда.

Тази секунда бе единственият шанс за него. Той мигновено запрати с всичка сила ножа, който стискаше в лявата ръка зад гърба си.

Сет вдигна глава. Свирепо го погледна и се прицели. Но закъсня. Ножът се заби в гърлото му, острието разкъса адамовата ябълка. Върхът достигна чак до вратните прешлени, като се чу странно пристъргване. Само дръжката остана да стърчи от гръкляна.

Сет политна назад с изкривено от болка лице. Кожата му изглеждаше бяла като тебешир на фона на яркочервената струя, която бликаше от гърлото. Ледената висулка знаеше, че раната в адамовата ябълка ще причини подуване, което ще спре притока на въздух по трахеята. Сет щеше да умре от задушаване преди да изтече кръвта му. Но това нямаше да стане моментално.

С ужас видя, че Сет вдигна поглед към него. Очите му като че ли казваха: „Мислиш, че си победил. Но не си. Все още имам сили да те застрелям. И двамата ще умрем. Но преди това трябва да видиш нещо.“

Сет сграбчи детонатора и натисна първия бутон.

Ледената висулка изкрещя и се хвърли към него, за да му попречи да натисне и втория бутон, но се подхлъзна и падна в локвата кръв пред него.

Сет се дръпна назад и отново насочи пръста си към бутона.

От вратата влетя един мъж — преоблеченият като свещеник в парка. Непознатият се хвърли към Сет и издърпа детонатора заедно с пистолета от ръката му.

Сет се обърна към неочаквания си нападател. Хриптейки, той се опита да извади ножа от гърлото си, но мъжът отново заби цялото острие до дръжката. Този удар разшири предишната рана в адамовата ябълка. Рукна алена кръв. Тялото му се затресе в конвулсии. Сет политна към олтара. Той се опита да се хване за статуите, но се свлече надолу и падна на пода без да мръдне повече. Кръвта му се стичаше по острието на ножа, с който римският бог правеше жертвоприношение, пробождайки гърлото на бика.

Ледената висулка все още не можеше да повярва на очите си и само наблюдаваше непознатия, без да реагира. Той изключи детонатора. Вдигна пистолета на Сет и го насочи към него. На лицето му бяха изписани отвращение и гняв.

— Изведи ме оттук преди да е дошла полицията — примоли се Ледената висулка. — Нямаме много време. Ако ми помогнеш, ще ти помогна и аз — той усещаше, че всеки момент може да загуби съзнание. Опита се да събере обърканите си мисли. — Ще ти кажа всичко, което поискаш. Баща ми е мъртъв. Това преследване вече не ме интересува. Холоуей трябва да бъде наказан.

— Холоуей ли? А кой е Холоуей?

— За бога, трябва да се махнем оттук. Жената, която отвлякохме в парка… Сет постави колан с експлозив на кръста й.

— Знам.

— Но мъжът й смята, че ще може безопасно да го свали, щом излезе от радиообхвата. Сет го излъга. Бомбата ще избухне при всички случаи, когато някой се опита да прекъсне жиците.

— Ще можеш ли да вървиш сам? — припряно запита непознатият.

— Мисля, че да — Ледената висулка едва не припадна от болка, когато Дру му помогна да се изправи.

Той го наметна със сакото си, като му каза:

— Ще скрие кървавите петна.

Ледената висулка се облегна на него, но не можа да повдигне крака си и се препъна. Дойде на себе си в базиликата, разположена под земята. След това вече не си спомняше нищо — как бяха изкачили последната стълба, как бяха минали през голямата базилика горе. Видя само, че е на открито. Последните лъчи на слънцето го заслепиха. Дочу вой на полицейски сирени.

— По-бързо — подкани го непознатият.

Стигнаха до някакъв ъгъл и завиха в обратната посока на тази, от която се чуваха сирените. След това започнаха да криволичат из улиците, като из лабиринт.

— Не издържам повече — обади се Ледената висулка.

— Почти стигнахме.

Намираха се в парка на юг от „Арката на Константин“. Слънцето бе почти залязло, но хвърляше последни лъчи към великолепната извивка на древния паметник. Все още се виждаха туристи, които се възхищаваха на прекрасната гледка. Непознатият го сложи да седне на земята и го облегна на едно дърво. Сакото му служеше за прикритие. „Докато кръвта не избие отгоре, няма да привличам чужди погледи“ — успокои се той.

— Чакай ме тук. Ще се върна — нареди му непознатият.

— Кажи на мъжа на онази жена да не се опитва да маха колана.

Но другият вече се бе отдалечил в тълпата.

— По дяволите, Ромул, предупредих те да не ми играеш номера. Къде е свещеникът? Дадох ти два часа да го разпиташ насаме. Връщам се, а в стаята няма никой. Нито дума на проклетия магнетофон — Галахър беше вбесен.

Той нервно крачеше из хотелската стая, когато Сол, подкрепяйки Ерика, влезе. Искрено се бе надявал да види Дру и Арлийн там, а не Галахър. Бе изчакал малко, когато излязоха от Колизея, надявайки се те да се появят от отсрещния парк. След като не дойдоха, се опита да се свърже с тях по телефона, както се бяха уговорили. Първият път никой не вдигна слушалката, а при втория — ядосан женски глас го запита дали е Луиджи и защо я кара да чака. Вече минаваше седем — това бе предварително уговореният последен час за контакт. Изпълнен с лоши предчувствия, той реши, че хотелската стая е единственото място, където те евентуално биха се върнали, за да разберат какво е станало. Освен това не би могъл да махне експлозивите от гърба на Ерика по пътя на открито. Помагайки й да върви, махна на едно такси и бързо се прибраха в хотела.

А сега, като че ли не му стигаше това изпитание, ами трябваше да дава обяснения и на Галахър.

— Свещеникът не ме интересува. Помогнах на жена си, тя е отново при мен и за нищо друго не ме е грижа.

— Да не искаш да кажеш, че си го разменил за нея?

— Да. И ако трябва да избирам отново, пак бих постъпил така! Все пак успях да го разпитам. Не се бой! Ще спазя уговорката! Ще ти разкажа доста интересни неща! Но първо трябва да се заема с това! — Сол свали якето от Ерика и показа на Галахър металната кутия, закачена на колан за кръста й.

— Мили боже, но това е бомба! — възкликна Галахър.

Ерика промърмори нещо неразбираемо. Ефектът от лекарството бавно отминаваше. Сол я постави да седне на леглото и започна да разглежда устройството, закрепено за гърба й.

— Трябва да счупя ключалката или да разрежа колана. Но поясът е свързан чрез жици към кутията. Всичко заедно — ключалка, колан, кутия — образуват непрекъсната електрическа верига.

— Бомбата ще избухне, ако се получи късо съединение.

— Сет ми каза, че мога да я сваля веднага щом излезем от радиообхвата.

— Сет ли? Кой, по дяволите, е Сет?

— Ще ти обясня по-късно. Първо ще трябва… — Сол посегна към жиците, но изтръпна, когато чу, че на вратата се почука. Обърна се и разтревожено погледна натам.

Галахър отиде да отвори.

— Не! Почакай! — каза Сол. Предположи, че са Дру и Арлийн, а не искаше Галахър да ги види.

— Какво има, Ромул? Още някоя тайна ли?

Галахър отвори. Предположението на Сол бе само отчасти вярно. На прага стоеше Арлийн и подкрепяше омаломощения свещеник.

— Коя сте вие, дявол го взел? — настойчиво запита той.

Сол се свлече в едно кресло.

Арлийн се дръпна леко назад, но след това не се опита да се съпротивлява, когато Галахър я дръпна вътре заедно с отец Дюсо.

— Ромул, веднага ми кажи коя е тази жена! — настоя Галахър, като заключи вратата.

— Една приятелка.

— Това обяснение не ме удовлетворява.

— Не ти трябва да знаеш повече. Нали имаш свещеника! Само той те интересува. Можеш да й благодариш. Но не й задавай въпроси!

Арлийн помогна на отеца да стигне до леглото и го сложи до Ерика.

— Имам свещеника ли? — запита Галахър. — Не, не ме интересува самия той.

— Надявам се, че ще размислиш.

— Не ми трябва той, а онова, което знае. След като науча достатъчно за Братството, ще гледам да се отърва от него колкото може по-бързо.

— Той е убил кардинал Павелич. Той е саботирал Братството отвътре. Освен това може да ти каже къде да намериш една дузина нацистки военнопрестъпници.

Галахър беше изненадан от потока информация.

— Радвам се да те видя отново — обърна се Сол към Арлийн. — Когато не можах да се свържа с вас… Но как успяхте да върнете свещеника? А Дру? Къде е той?

— Тръгна след Сет и Ледената висулка.

— Ледена висулка? — Галахър изглеждаше съвсем озадачен. — Дру?

Сол и Арлийн не му обърнаха внимание.

— Как е тя? Добре ли е? — запита Арлийн.

— Все още няма никакви сили. Струва ми се, че не са я малтретирали.

— Много е красива.

— Да, така е. Много е силна. Дори повече от мен — във всяко отношение. Не знам какво бих правил без нея.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — отново запита Галахър.

— След Втората световна война кардинал Павелич помагал на нацистки военнопрестъпници да избягат от възмездието на Съюзниците — отговори Арлийн. — Но след това не изпуснал следите на бившите си клиенти. Изнудвал ги да му плащат, за да мълчи. Неговият секретар — Арлийн посочи отец Дюсо — разкрил какво върши. Той също е член на Братството, но постепенно намразил каузата им. Използвал своето положение в тази организация, за да я разтури отвътре. А в лицето на кардинала виждал един нагледен пример за ширещата се корупция в Католическата църква. Премахнал не само него, но решил да накаже и онези, които на времето той е спасил от справедливо възмездие.

— Да ги накаже ли? Но как?

— Отец Дюсо предал информацията, с която разполагал, на оперативен служител от Мосад. Членовете на семейството му били намерили смъртта си в Дахау, а той едва останал жив. Свещеникът разсъждавал по следния начин — само човек, изпитал такава скръб, при това с нужните познания в разузнаването, би могъл да накаже виновниците по подходящ начин, без да разчита на съдебни процеси, които могат да се проточат с години.

— Наказание ли? Може би е по-точно да се нарече отмъщение? — обади се Галахър. — Дали отец Дюсо е смятал, че служителят от Мосад ще убие бившите нацисти?

— Не мога да кажа как точно са се развили нещата по-нататък — отговори Сол. — Предполагам, че агентът на Мосад, на име Ефраим Авидан, е решил да потърси помощ. Свързал се с други бивши концлагеристи, които в последствие са получили подходяща школовка в израелските тайни служби и организирали своя група. На години всички те са възрастни хора, вече пенсионери. Мнозина са останали вдовци. Имали са възможност и свобода — политическа и лична, да вършат каквото пожелаят. Във Виена наш човек от Мосад ни даде списък с имена. Всички хора от него отговаряха на характеристиките, които току-що описах. През последните няколко месеца те до един са изчезнали, без да се обадят на никого. Предполагам, че са се оттеглили някъде, за да се подготвят за мисията си.

— Изчезнали са? — заинтригувано запита Галахър. — Звучи ми познато.

— Моят тъст — отговори Сол. — Мисля, че и той е с тях.

Стаята като че ли стана тясна за всички.

— А какво ще ми кажеш за двамата, които преди малко спомена — Сет и Ледената висулка?

— Професионални убийци. Синове на нацистки убийци. Предполагам, че бащите им са двама от бившите клиенти на кардинала. Ако хората на Авидан вече са предприели нещо срещу тях, Сет и Ледената висулка са тръгнали да търсят виновниците. Решили са, че кардиналът е ключът към загадката. Ако открият какво е станало с него и защо е изчезнал, ще разберат защо бащите им са попаднали под прицел след толкова години.

— А вие каква връзка имате с всичко това? — обърна се Галахър към Арлийн. — Кой е Дру?

— Хайде, стига толкова въпроси — намеси се Сол. — Сега трябва да помогна на Ерика. Да сваля тази адска машинка от нея.

Преди да отиде на срещата, Сол бе помолил Арлийн да купи метална пинсета. Според Сет тя щеше да му е нужна, за да свали бомбата, когато излязат от обхвата на дистанционното управление. Арлийн бръкна в чантата си и му я подаде. Той се наведе над колана, но се замисли.

— Арлийн, може би трябва да излезеш от стаята заедно с Галахър и отеца. За всеки случай, да не би това чудо да избухне.

— Ако мислиш, че е толкова опасно, не прави нищо.

— Представи си, че Сет не е излязъл от обхвата — поклати глава Сол. — Каза, че Дру е по петите им. Сет би могъл само да натисне копчето.

— Най-добре е всички да излезем — предложи Галахър. — Ще се обадя да изпратят специалисти по обезвреждане на експлозиви.

— Докато дойдат, може да е твърде късно — Сол разглеждаше жиците, които минаваха през колана и металната кутия. — Освен… Да, сигурно ще свърши работа — и той бързо отиде да вземе нощната лампа. С потни от напрежение ръце измъкна жицата от основата на лампата и откачи щепсела в другия й край.

— Какво си намислил? — попита Галахър.

Сол бе прекалено зает и съсредоточен над онова, което вършеше, за да му отговори. Внимателно оголи проводника от двата края, а след това махна цялата изолация. Върна се при Ерика и закрепи единия край за голата жица, която свързваше металната кутия с колана. Другия край на проводника омота около втората жица, която също излизаше от кутията към колана. Сега дори и да прережеше колана, електрическата верига нямаше да се прекъсне, защото проводникът на лампата играеше същата роля, както поясът. На теория би могъл да махне колана.

На теория.

— Мисля, че всички трябва да напуснете стаята — каза Сол.

Арлийн вдигна свещеника от леглото.

— Галахър, хайде да се поразходим малко — предложи тя.

— Ромул?

Сол ги чакаше да излязат.

— Пожелавам ти късмет.

— Благодаря.

— Ти си съвсем различен от останалите — опита се да го окуражи Галахър.

Сол остана насаме с Ерика. Той стисна проводника на колана с пинсетата и го прекъсна.

Телефонът иззвъня точно в мига, в който бомбата би могла да избухне, ако Сол не бе преценил всичко както трябва. Острият звук прониза мозъка му. Сърцето му подскочи.

— Дяволска работа!

Телефонът отново иззвъня.

Той се опита да се съсредоточи. Работеше максимално бързо, доколкото му позволяваха мерките за безопасност, които трябваше да спазва. Свали колана и като внимаваше да не прекъсне жиците, които беше прикрепил, постави устройството на стола.

Телефонът продължаваше да звъни.

Той грабна слушалката.

— Дру е! За бога, недей да сваляш колана! Сет те е излъгал! Нагласил е всичко така, че да избухне, ако прекъснеш жиците!

Сол се отпусна върху леглото и започна да се смее.

— И ми го казваш едва сега?

— Какво ти е?

Сол не можеше да спре истеричния си смях. Знаеше, че ще го помислят за луд, но по този начин се разтоварваше от напрежението, след като всичко свърши благополучно.

— Всичко е наред. Бомбата вече не е на нея.

— О, мили боже, как го направи?

В смеха му се появиха нотки на симпатия към Дру. Възклицанието на приятеля му прозвуча едновременно като въпрос и молитва за благодарност.

— С помощта на жицата на нощната лампа. Ще ти кажа като се видим. А ти как си? От Арлийн разбрах, че си тръгнал след Сет и Ледената висулка.

— Да. Сет е мъртъв. Ледената висулка го уби.

— Какво?

— Ледената висулка е ранен. Обещава да ни разкаже всичко, което знае, ако му помогнем.

— Къде да се срещнем? — Сол стана от леглото.

— В парка южно от „Арката на Константин“. Там оставих Висулката. Ще те чакаме на „Виа ди сан Грегорио“.

— Мислиш ли, че можем да му имаме доверие?

— Да. Той ми каза за бомбата. Никой не го е молил да ни предупреждава, нито да спасява Ерика. Може би ще даде отговор на последните въпроси, които все още не сме си изяснили.

— След двайсет минути съм при теб — Сол остави слушалката и изхвърча от стаята. Минавайки покрай Арлийн, Галахър и отеца в коридора, каза:

— Арлийн, моля те, погрижи се за Ерика. Остани при нея — и изтича към асансьора.

— Почакай за минута, да те вземат мътните — извика след него Галахър. — Още не сме свършили с теб. Къде си хукнал?

— Трябва да се видя с един приятел и да доведем тук Ледената висулка. Кажи на лекарския си екип да дойде. Ще имаме нужда от тях — Сол не можа да изчака асансьора и се затича надолу по стълбите.

Спусналият се мрак и хаосът от заслепяващите фарове на колите попречиха на Сол да забележи Дру и Ледената висулка, когато премина покрай Арката на Константин по „Виа ди сан Грегорио“. Тротоарите бяха задръстени от тълпи пешеходци. „Трябваше да попитам Дру от коя страна на улицата ще ме чака“ — помисли си той. Но изведнъж точно пред себе си забеляза Дру, прикрепящ Ледената висулка, който бе преметнал ръка през рамото му, както се хващат пияниците, за да не паднат. Сол насочи колата към тях. Зад него сърдито засвириха клаксони. Спря до тротоара. Дру помогна на Ледената висулка да се качи отзад, след това и той се метна вътре и колата потегли.

Висулката бе облечен със сакото на Дру. Лицето му бе така пребледняло, че почти се сливаше с изрусялата му от слънцето коса. По ръкавите на дрехата се забелязваха кървави петна.

— Лошо ли е ранен? — запита Сол.

— В двете ръце. Единият куршум е излязъл, но другият е останал в рамото. На моменти губи съзнание.

— Холоуей — промърмори Висулката.

— Кой е Холоуей? — попита Сол, като се обърна назад към Дру.

— Още не знам. Но със сигурност Висулката не го обича.

— Искам да си отмъстя на този кучи син — едва промълви той.

— За какво? — попита Дру.

— Изпратил е Сет да убие баща ми.

— А за какво му е било на този Холоуей…? Той евреин ли е?

— Не — горчиво се засмя той.

— Нещо не схващам смисъла — Сол зави на една пресечка. — Ако Холоуей не е евреин, то защо ще участва в групата, която преследва бивши нацисти?

— „Нощ и мъгла“ — прошепна Ледената висулка.

— Това вече съвсем не го разбирам. Нощ и мъгла е тактика за провеждане на терор, измислена от нацистите по време на Втората световна война — каза Сол.

— Чудна работа… Като че ли той току-що ни обясни по какъв начин евреите ще се опитат да си отмъстят — каза Дру.

Тръпки полазиха Сол. На следващата пресечка отново зави.

— Мислиш, че ще използват тактиката на самите нацисти, за да се разправят с тях? Отвличат военнопрестъпници и правят така, че семействата им да страдат по същия начин, както са страдали роднините на евреите по време на Холокоста, без да знаят какво се е случило с близките им? Дали и бащата на Ерика е замесен в това безумие?

— Жажда за отмъщение — каза Дру. — Познато ми е това чувство още от убийството на родителите ми. Знам какво е да мразиш. В продължение на дълги години аз бях изтъкан от омраза. Знам още, че когато си служиш с методите на твоя враг, се превръщаш във враг на самия себе си. Започваш да изпитваш отвращение и към собствената си личност.

Сол си спомни с каква ненавист бе преследвал и убил осиновителя си, за да отмъсти за смъртта на Крис. Но това не му бе донесло удовлетворение, а само една огромна празнота. „Трябва да намеря бащата на Ерика. Да му попреча да извърши каквото е намислил.“

— Холоуей — за пореден път изпъшка Висулката.

— Кой е той? — попита Дру. — Щом не е евреин, тогава…?

— Синът на Художника.

— О, Господи — възкликна Сол. — Художника — това е прякорът на помощник-коменданта на лагера на смъртта Майданек. Той „управлявал“ — така се изразявал за работата си — „системата или по-точно поточната линия за разглобяване“. През деня хиляди затворници са били натиквани в газовите камери или пещите. А през нощта Художника рисувал идилични пейзажи с гори и ливади.

— Бащата на Холоуей бил ли е помощник-комендант на Майданек? — запита Дру.

— Да.

— Защо Холоуей е изпратил Сет да убие баща ти?

— За да ме накара да им помогна в издирването. Да ме заблудят, че „Нощта и мъглата“ са отвлекли баща ми.

— Къде е сега този Холоуей?

Той не отговори.

— Ако час по-скоро не извадим куршума от рамото му и не му прелеем кръв, никога няма да научим отговора на този въпрос — каза Дру.

— Прав си. Ще умре. Сакото му е подгизнало от кръв. Няма да успеем да го вкараме незабелязано в хотела. Трябва да намерим друго безопасно място. Галахър ще ни го посочи и ще има грижата да изпрати лекарски екип там — Сол спря колата и отиде да телефонира.

В това време Дру отново попита Висулката къде е сега Холоуей.

— Кичънър. Близо до Торонто. В Канада.

Миша Плец имаше киселини в стомаха, но изпи още една чаша силно кафе и едва се удържа да не отиде при свързочниците в приземния етаж на Главната квартира на Мосад в Тел Авив. Бе единадесет вечерта. Операция „Спасение“ трябваше да започне след час, а междувременно беше спряно подаването на всякакви радиосигнали. „Само ще им преча там. Вече свърших каквото зависеше от мен. Проверихме няколко пъти плана за действие.“

Въпреки всичко той все още се притесняваше дали информацията на Джоузеф е достоверна. Нямаше начин да потвърдят от друг източник времето и мястото на контрабандната доставка, нито разпознавателните кодове. Все пак Миша не би рискувал, ако съобщението не бе изпратено лично от Джоузеф и ако пратката не представляваше заплаха за сигурността на Израел. Реши, че при дадените обстоятелства по-голям риск е да не предприема нищо. Началниците му се бяха съгласили доста неохотно.

Вратата на стаята се отвори. Помощникът му влезе запъхтян. Чертите на лицето му бяха изопнати от вълнение.

— Ромул току-що се обади.

— Надявах се, че ще го направи. Къде е той?

— В Рим.

— Как е влязъл във връзка с нас?

— Чрез ЦРУ — помощникът му подаде листче хартия с написан телефонен номер. — Настоява да му се обадиш час по-скоро.

Съобщението го озадачи. Когато Миша за последен път бе видял Сол, някой се бе опитал да го убие, най-вероятно ЦРУ. Но дори и да не бяха те, Сол бе обещал да не търси помощ от никого. Защо сега ще използва техните връзки с Мосад? Дали не си е довлякъл някоя беля? Дали това съобщение не е някакъв номер?

Въпреки недоумението Миша се зарадва на листчето. От една страна, щеше да чуе Сол и Ерика, а от друга, щеше да се поразсее малко, докато чака новини за хода на операция „Спасение“. Вдигна слушалката и набра номера. Телефонът звънна само веднъж. Сол веднага го вдигна. Миша чу звучния му глас.

— Ало.

— Тук Пясъчната змия. Можеш ли да говориш спокойно от този телефон?

— В ЦРУ съм. Смятат, че никой не ги подслушва.

— Загазил ли си?

— Не. В момента си сътрудничим. Твърде дълго е, за да ти обяснявам. Научих някои много тревожни факти за бащата на Ерика.

— И аз — отговори Миша. — Вчера ми изпрати съобщение, днес също. Знам със сигурност, че е жив. Видели са го. Кажи на Ерика. Баща й е жив и не е отвлечен. Но не иска да знаем къде е отседнал. Направил е така, че да не можем да го проследим. А що се отнася до информацията…

— За нацистите ли? — прекъсна го Сол. — Нима ти е казал?

— Какви нацисти? — Миша доближи слушалката до ухото си. — За какво говориш?

— Военнопрестъпници. Заради тях е изчезнал. Той, Ефраим Авидан и други бивши служители на Мосад от списъка, който ни даде, са научили къде се крият бивши нацистки престъпници. Образували са група за отмъщение.

Миша онемя от изненада.

— Ако не ти е казал за това, то тогава какво ти е предал? — запита настойчиво Сол.

— Дори и по най-сигурния телефон не мога да ти кажа. Информацията му е от жизненоважно значение за Израел. Засега само толкова. Утре ще мога да ти обясня.

— Но утре ще бъде вече късно. Джоузеф е на път да извърши нещо, за което ще има кошмари до края на живота си. Заради него, заради Ерика, трябва да му попречим. Каза, че отново е изчезнал. Нямаш ли представа къде би могъл да бъде?

— В движение е. Обадил се е първо от Щатите, после от Канада.

— Канада ли каза?

— Важно ли е за теб?

— Къде по-точно? — настоятелно запита Сол. — От кой град?

— Торонто.

— Така си и мислех!

— Защо? Кажи ми? — попита Миша. — Защо е там?

— Синът на един от бившите нацисти живее там. На Художника, помощник-комендант на Майданек. Фамилията му е Холоуей.

Миша тежко въздъхна. Би могъл да каже на Сол, че това е името на един от търговците на оръжие, за които бе получил съобщение от Джоузеф. Но тайната на операция „Спасение“ не може да бъде разкрита преди успешния й край. Когато участниците в нея се завърнат на безопасно място в родината, ще подаде информация на либийците, че Холоуей е замесен в провала. Едва тогава ще може да разкаже на Сол онова, което сметне за нужно.

— Трябва да свършваме. Ще ти се обадя утре по обяд. Много е важно. Не предприемай нищо дотогава. Чакай да ти позвъня. Ще ти дам информация, която ще ти бъде от полза.

Миша затвори телефона.

Чу се свободен сигнал. Доста объркан Сол също затвори и се загледа в скромно мебелираната стая в тайната квартира, която им посочи Галахър — една ферма извън Рим. В момента изпълняваше функциите на лазарет. Ледената висулка бе толкова пребледнял, че напълно отговаряше на прякора си. Бяха го сложили да легне, във вената му бяха забили игла със система, по която течеше кръвна плазма. Същият лекар, който преди това бе свестил отец Дюсо, вече бе направил нужната дезинфекция и шиеше раната на лявата ръка. Превърза я с марля и бинт.

— А сега идва по-трудната част — каза лекарят. Започна да разглежда данните за състоянието на пациента върху портативни монитори. — Сърцето му не бие равномерно. Кръвното налягане е ниско. Дишането му… Продължавайте с кислорода — обърна се той към асистента си.

— Мислите ли, че има опасност за живота му? — запита Сол.

— С две огнестрелни рани той е на път да постави рекорд, че изобщо е жив все още. Всяка крачка за него е означавала загуба на кръв. Дали ще умре? Ще бъде истинско чудо, ако оцелее. Освен това трябва да му направя операция, за да извадя куршума от втората рана.

— Не трябва да умира!

— Всички сме смъртни.

— Трябва да изкопча още информация от него!

— В такъв случай сега е моментът. Преди да го приспя. След петнадесет минути няма да бъде в състояние да ви каже нищо до утре вечер.

Сол се наведе над Ледената висулка. Лекарят и двамата му асистенти се въртяха около ранения, Галахър нервно се разхождаше напред-назад. Дру бе застанал неспокойно на прага, а зад него се виждаше Арлийн, която следеше състоянието на Ерика и отец Дюсо в другата стая. Сол избърса със салфетка потта от лицето на Ледената висулка, на което бе изписана силна болка.

— Чувате ли ме?

Той леко помръдна глава.

— Лекарят казва, че може да не оживеете. Но ако не умрете, ви гарантирам, че ще ви пуснат, щом оздравеете.

— За бога, не е твоя работа да обещаваш — обади се Галахър.

— Готов съм на всичко, стига той да ми помогне — обърна се към него Сол. — Още в началото ти казах, че това е личен проблем. Но вече не се отнася само за тъста ми, а и за жена ми. Щом разбере какво се кани да направи баща й, никога няма да ми прости, че не съм му попречил с всички възможни средства. Не се опитвай да ме възпираш, защото…

— Какво ще ми сториш? И в какво ще се превърнеш след това? Ново издание на баща й ли? — запита Галахър.

Сол се замисли, като си призна, че Галахър имаше право. Но чувствата му към Ерика надделяха и той настоя да му позволят да действа, както е намислил.

— Не, има разлика — каза Сол. — Тук не става дума за омраза. А за любов.

— Може би това още повече влошава положението.

— Виж какво, съжалявам наистина. Нямах намерение да те заплашвам. Но ти трябва да ме разбереш — Сол отново се наведе над Ледената висулка. — Кажи ми всичко, което те питам. Аз трябва да знам истината. Събери силите си. Ти ще оживееш. Ще бъдеш отново свободен. Готов съм да те защитя.

— Какво… искаш да знаеш? — облиза пресъхналите си устни Ледената висулка.

— По пътя в колата ми каза, че Холоуей живее близо до Торонто. В Кичънър. Спомни си къде. Как да стигна до него? Къде е…?

— Кичънър ли? — гласът на Ледената висулка бе станал дрезгав. — Той живее — раненият болезнено си пое въздух — извън града. Магистрала 401, западно от Торонто, осемдесет километра… път номер…

Сол се напрягаше да запомни всяка дума.

Полунощ. Средиземно море. На юг от Крит, на север от Либия.

Капитанът на товарния кораб „Медуза“ разтревожено се загледа в сигналните светлини не много далеч от кърмата. Срещата с либийския кораб трябваше да се състои едва след три часа. Не бе уведомен за промяна в програмата. От единадесет часа вечерта трябваше да спре подаването на радиосигнали, също както и либийците, освен ако не се получат някакви тревожни съобщения. Значи дори и да имаше промяна, нямаше как да я научи. Защото светлините пред него подаваха уговорените сигнали. Той даде заповед да потвърдят, че са ги видели, изчака и си отдъхна, когато либийците продължиха със следващия сигнал. Каза си, че тази промяна в програмата е добре дошла, тъкмо ще се отърве по-бързо от опасния товар.

От мрака изплуваха очертанията на кораб, който спря на близко, но безопасно разстояние от мястото, където „Медуза“ бе пуснала котва. Екипажът спусна моторни лодки, които разцепиха тишината. Капитанът на „Медуза“ нареди да опънат въжени стълби и да приготвят крана за разтоварване.

Лодките наближиха „Медуза“. Хората от тях се заизкачваха по въжените стълби. Любезната усмивка на капитана, с която искаше да ги приветства, бързо се стопи, когато видя, че на лицата си имат маски, а в ръце държат автоматични оръжия, че превземат кораба и откарват екипажа към спасителните лодки. Някой постави пистолет на слепоочието му. Той изкрещя.

Долу от лодката капитанът гледаше как корабът му се отдалечава в нощта, заедно с товара на стойност сто милиона долара — пистолети, автоматични оръжия, портативни миномети… Две моторници следваха „Медуза“. Може би онова, което бе взел за либийски кораб, бе само бутафория. Предположи, че външността на „Медуза“ също ще бъде променена, за да не може никой да я познае. Ще изпишат ново име върху старото. До утре сутринта пиратите сигурно ще са вече на безопасно място в някое пристанище. Капитанът се хвана за главата. Чудеше се какво ще отговори на либийците, когато стигнат до брега, като междувременно нареди на екипажа да гребе с всички сили. Но накъде? Нямаше значение. Само да бъде по-далеч от това място. И от либийците, които едва ли щяха да проявят разбиране и щяха да се разправят най-безмилостно с тях.

Ерика най-после бе дошла в съзнание и се опитваше да схване онова, което й разказваше Сол — как се бе срещнал с Дру и Арлийн, как бяха решили да действат заедно и какво се бе случило след отвличането й. Учудването й бе заменено от силно вълнение.

— Група за отмъщение ли? Баща ми, Авидан и останалите… седемдесетгодишни старци… изчезват, за да отмъстят на мъчителите си от нацистките концлагери?

— Може би не само това.

— И по-лоши намерения ли имат?

— В колата Ледената висулка спомена за „Нощта и мъглата“ — Дру реши да й обясни вместо Сол. — Но нямаше предвид нацисткия декрет, а… Може би баща ти и другите искат да накажат не само военнопрестъпниците. Решили са да тероризират и децата им. Да отмъстят на бащите по същия начин, по който те са ги измъчвали на времето.

Изведнъж Ерика се досети нещо и скочи в леглото.

— Не мислите ли…? Ако целта е била да тероризират бащите, като си отмъщават на децата, тогава бащите сигурно са още живи. В противен случай удовлетворението няма да е пълно. Нацистите трябва да научат, че децата им са подложени на тормоз. Те ще страдат, ако знаят, че и децата им страдат. Затова мисля, че не всичко е загубено. Трябва да ги спрем преди да са ги убили.

— Сол бе прав като каза, че си страхотна — усмихна се Дру.

— Е, може би. Но ако е така, защо искам да попреча на баща си? Честно казано някъде в дъното на душата си желая той да си отмъсти.

— И с мен е така — обади се Сол. — Точно затова ставам толкова нервен, когато се опитвам да ги защитя.

— Така е — потвърди Дру. — Човек винаги жадува за отмъщение, дори и да крие това желание дълбоко в себе си. В случая аз съм безпристрастен. Нямам роднини, които са загинали в Холокоста. Но когато си помисля за зверствата на есесовците, така побеснявам, че ми се ще да… — Дру въздъхна. — Някои от тях дори не са били така луди, че да вярват в правотата на каузата, но са вършили всичко онова, което са им нареждали. Просто са се примирили с цялото това безумие. Начин на оцеляване. За да изхранят семействата си. Ако повечето от тези лицемери се бяха възпротивили…

— Хората не са толкова смели — каза Ерика.

— Но ние сме — продължи Дру. — Ето защо се противопоставяме на това да се използват нацистки методи срещу нацистите. Ние не искаме да се превърнем в нацисти. Нали затова имаше Нюрнбергски процес? Не отмъщение, а законен съд. Повярвайте ми, аз искам тези престъпници да бъдат наказани. Не ме интересува колко години са минали оттогава. Те трябва да получат заслуженото. Според мен наказанието не може да бъде друго освен смърт. Но не лично отмъщение, а безпристрастен съд на обществото.

— Но как…? — Ерика се олюля и седна на леглото.

— Добре ли си? — Сол отиде при нея и я прегърна.

Тя кимна и побърза да зададе въпроса си:

— Но как ще попречим на баща ми?

— Той сигурно е в Торонто — отговори Сол. — Холоуей живее наблизо. За последен път са видели баща ти там. Мислиш ли, че ще имаш сили да пътуваш?

— Винаги бих ти отговорила с „да“. За да помогна на баща си.

— Но имаш ли наистина сили?

— Да. Купи два билета за първия самолет до Торонто.

— Четири — обади се Дру.

Ерика го изгледа учудено.

— Присъединявам се към Дру — обади се Арлийн, която дотогава мълчаливо бе слушала разговора, и пристъпи напред. — Четири билета. И ние ще дойдем с вас.

— Но вие…

— Нямаме причина? Това ли имаш предвид?

— Нямате нищо общо с тази история — Ерика махна с ръка, ядосана на себе си. — Прозвуча доста грубо. Не исках да ви обидя. Все пак той е мой баща.

— Да, нямаме никакъв мотив — намеси се Дру. — Но бихме желали да дойдем.

— Дори не ме познавате.

— Ще се опознаем.

Джоузеф Бернщайн седеше сам в тъмния хол на превърнатата в затвор къща в Торонто. Опитваше се да си почине преди изпитанието, което го очакваше на другия ден. Поне няколко минути покой.

„Вече съм на седемдесет“ — мислеше си той. „Моите приятели също са доста поостарели и спят горе. Бившите ни врагове, на години колкото нас, са наши пленници. Утре, след повече от четиридесет години, аз ще изпълня клетвата, дадена на младини. Да отмъстя за семейството си. Да ги накажа по същия начин.“

Самолетът на канадските авиолинии се приземи в Торонто малко след два следобед. Сол все още бе настроен на римско време. Там слънцето вече залязваше, а тук преваляше пладне. Беше спал малко предната нощ и се чувстваше изтощен. Краката го боляха от дългото седене на едно място.

Арлийн и Дру също бяха доста уморени, докато Ерика сякаш преливаше от енергия. Мисълта за баща й не й даваше покой. Веднага след като минаха през емиграционната служба и митницата, тя побърза да намери кола под наем и двадесет минути по-късно четиримата вече бяха напуснали района на летището. Излязоха на магистрала 401.

Движението беше натоварено. Повечето шофьори пренебрегваха ограничението на скоростта, което тук беше 100 км/ч. Но Ерика не желаеше неприятности с полицията и независимо от нетърпението си, не превишаваше разрешения максимум. Следобедното слънце приличаше. Тя включи климатичната инсталация. Стремеше се да гледа само напред, без да обръща внимание на полята, които се простираха от двете страни на магистралата. Сол следеше табелите и след около петдесет минути посочи:

— Ето го. Тръгни по този път.

Той съжаляваше, че не можа да дочака обаждането на Миша Плец в Рим. Миша настояваше, че трябва да му предаде нещо важно, което най-вероятно беше свързано с Холоуей. Но когато се наложи да избира дали да чака в Рим или да вземе първия самолет за Торонто, необходимостта от спешни действия му продиктува второто решение.

— Завий наляво — каза Сол.

Ерика излезе от магистралата. След пет километра той отново й каза да свие вляво. Слънцето огряваше невисоки хълмове, по които се редуваха горички, пасища и царевични ниви.

— Предполагам, че сме доста близо — каза Сол. Шосето правеше завой. Той посочи с ръка надясно към посипана с чакъл алея. От двете й страни бяха засадени дървета. Пътят се виеше през тучна ливада и извеждаше най-горе на хълма до имението. — Това трябва да е. Съвпада с описанието на Ледената висулка. Да, ето и нарисуваната на пощенската кутия сива хрътка.

— Мнозина си украсяват пощенските кутии с рисунки на кучета — предупреди го Дру.

— Ледената висулка спомена, че близо до имението има мост.

— Вече съм сигурна, че е тук — каза Ерика след минута, минавайки по моста. — Да не губим ценно време.

Тя сви по един черен път.

— Ако оставим колата близо до реката, няма да събуди подозрение. Все едно, че някой е харесал мястото и е отишъл да лови риба.

— Ех, ако бяхме въоръжени сега — каза Сол.

— Невъзможно е да пренесем оръжие през митническия контрол на летището. Щяхме да сме още в Рим. И най-вероятно в затвора — отвърна му Дру.

— Казах го просто така. Но ще почувстваме ужасно силно липсата му, когато проникнем в имението.

— Човек никога не знае. Може и да не ни потрябва — обади се Арлийн. — Ако Холоуей се окаже един обикновен бизнесмен.

— Не забравяй връзката му със Сет и Ледената висулка. По-добре да се настроим за неприятности.

Слязоха от колата. Дърветата покрай пътя ги закриваха, така че никой от имението не можеше да ги види.

Горичката, през която тръгнаха, бе доста гъста. Слънчевите лъчи само тук-там пробиваха през клоните на дърветата. Миришеше на влажна земя. Дру прескочи един повален дънер и пое нагоре, където растителността се сгъстяваше. Погледна през рамо назад и не можа да не се възхити от грациозната походка на Арлийн и лекотата, с която преодоляваше трудния терен. „Ще ни се отрази добре, ако отидем в някое затънтено скалисто място и потренираме отново алпинизъм. Само двамата, за две-три седмици“ — помисли си той.

Когато всичко свърши.

Но сега не беше време да мечтае за бъдещето и Дру съсредоточи вниманието си върху трудното изкачване. Когато стигна най-горе, изчака Арлийн и нежно я докосна по рамото. Оттам нататък започваше голо място, а вдясно от тях, на същата височина, се намираше имението. Сол и Ерика бяха пред тях, скрити в някакви храсти.

Въпреки че бе на около стотина метра от къщата, Дру забеляза, че отпред се разхождаха най-малко половин дузина въоръжени мъже. Всички те бяха насочили вниманието си към входа на имението. В двора бяха паркирани около десетина различни марки автомобили. От имението излезе мъж в син анцуг и внезапно спря, ужасен от онова, което видя. По посипаната с чакъл алея се зададе камион, който вдигаше облак прах зад себе си.

Предната вечер Холоуей бе почувствал силна нервна преумора. Безпокоеше се за предстоящата операция. Ето защо реши да рискува и да навести семейството си, което бе оставил в безопасното имение в Кичънър. Когато в Либия бе три часа посред нощ, в Онтарио бе девет вечерта. Ако се пресметнеше времето за пренасянето на оръжието от „Медуза“ на либийския товарен кораб и придвижването му към най-близкото пристанище, то не би могло да се очаква никакво съобщение за развоя на събитията по-рано от следващата сутрин.

Холоуей не вярваше в бога. Но се молеше за успеха на операцията, защото споделяше опасенията на Розенберг, че „Нощта и мъглата“ може би са разкрили тайната доставка. Ясно беше, че враговете им знаят твърде много, за да могат да ги тероризират така. Затова нищо чудно да бяха узнали и за „Медуза“. Но Холоуей не можа да измисли по какъв начин да предупреди либийците за евентуалното изтичане на информация, без сам да загази. Бе сигурен, че щяха жестоко да се разправят с него, задето е дал сигнал за започване на операцията въпреки опасенията си. Ето защо реши изобщо да не предупреждава клиентите си и да изчака, като се надяваше, че няма да има усложнения.

На обяд вдигна тост с чаша вино, като се опита да изобрази нещо като усмивка на лицето си. С тържествен глас съобщи на семейството си: „Знам, че се притеснявате за онова, което става. През изминалите няколко месеца всички бяхме подложени на сурови изпитания. Искате да се върнете у дома. Охраната около вас ви изнервя. Но понякога се случва хората, които се занимават с международни сделки, да си създадат врагове. Бих искал да ви успокоя, че наближава краят на това изпитание. И да ви благодаря за вашето търпение и разбиране“. Той отпи глътка вино и добави наум: „И за успеха на «Медуза».“

Погледна часовника си и видя, че е точно девет вечерта, т.е. средиземноморската операция трябваше да започне в този час. В столовата влезе човек от охраната и му донесе телеграма. Холоуей разкъса плика и я извади. Трябваше да я прочете няколко пъти, за да схване смисъла на казаното.

Холоуей облекчено въздъхна. За първи път от няколко месеца почувства прилив на енергия, напрежението му поспадна. Първоначално доста се изненада, че Сет и Ледената висулка бяха изпратили телеграма и то на този адрес, вместо да телефонират. Но след това се свърза с имението извън града и научи, че току-що и там бе пристигнала телеграма. Помисли си, че за по-сигурно бяха изпратили съобщение и на двете места. Може би смятаха, че телефонният разговор е по-опасен. Съобщи на охраната в имението, че утре очаква гости.

— Дядо ви скоро ще се върне — каза той на децата. Погледна жена си усмихнат и си сипа втора чаша вино, което не му се случваше често.

Едва издържа до обяд на следващия ден. Очакването го изнервяше. Качи се на колата заедно с охраната и се върна в другото имение. Там вече бе пристигнал един автомобил. Преизпълнен с радост, той се спусна към него.

Но вместо баща си, видя Розенберг.

— Какво правиш тук? — Холоуей замръзна от изненада.

— Как? А телеграмата?

— Телеграма ли?

— Не си изпращал?

— За бога, не съм!

— От твое име е — Розенберг извади къс хартия от джоба на сакото си.

Холоуей изстина, когато я прочете.

— И си повярвал на това? — той смачка телеграмата.

— А какво друго ми оставаше? Да взема да ти се обаждам, когато ми съобщаваш, че телефонът не е безопасен? Или да си остана в Мексико, след като знам, че баща ми ще бъде тук в Канада?

— Абсолютен глупак! Аз също получих телеграма! С почти същото съобщение! Че и моят баща ще ме чака тук.

— В такъв случай, ти си не по-малък глупак от мен!

— Само те са! — Холоуей се обърна към входа на имението — Те ни погодиха този номер!

— Те? — Розенберг усети, че коленете му се подкосиха. — „Нощта и мъглата“?

— А кой друг? И сега сигурно ни наблюдават отнякъде!

Холоуей и Розенберг тръгнаха към къщата.

Но Холоуей се обърна назад, защото чу шум от приближаваща се по пътеката кола. Охраната се спусна натам. Зад волана бе Милер.

— Казах ти да не идваш тук! — извика Холоуей.

Милер удари спирачки и изскочи ядосан от колата.

— А пък аз ти казах, че тръгвам! Ти си знаел какъв е бил баща ми! И всички останали от групата! Опитвах се да си внуша, че ще падна до твоето ниво, ако просто дойда тук и те удуша. Но, Господ да ми е на помощ, дори когато научих за престъпленията на баща си, исках той да се върне! А след това получих твоята телеграма! Баща ми! Пишеш, че е тук! Къде е?

Холоуей грабна листа, който архитектът сърдито размахваше. Съобщението бе същото като изпратеното до Розенберг.

— Те са тук — закрещя Холоуей. — Сигурен съм. Няма съмнение. Те са някъде тук!

— Някъде тук ли? — ядосано запита Милер. — За какво говориш? Някъде тук? Кой по-точно?

— Трябва да се скрием. Бързо. Влизайте вътре — Холоуей се спусна към стълбите. Извика на началника на охраната: — Събери хората! Концентрирайте силите си тук! Защитавайте къщата!

Но отново се обърна към пътеката, защото чу шум от двигател.

„О, боже! Стигат ми толкова!“

В следващите два часа продължиха да пристигат коли, от които изскачаха мъже, размахващи телеграми. Всички те бяха повикани тук от цял свят — Мексико, Америка, Англия, Франция, Швеция, Египет и Италия. Идваха, за да се видят отново с бащите си, но разбраха, че са били измамени. Холоуей бе поканил всички в кабинета си и бе наредил на охраната да отбранява къщата. Мъжете бяха страшно ядосани. Викаха, крещяха, обвиняваха, оплакваха се.

— Отивам си!

— Опасно е!

— Не по-малко опасно е да стоим тук!

— Какво ще се случи в три часа?

— Защо е посочен точно този час?

— Ами ако бащите ни наистина се върнат?

— А ако някой ни нападне?

Посоченото в телеграмите време мина. Холоуей чу да пристига поредната кола. Изтича навън, като се надяваше, че греши в предположението си за „Нощ и мъгла“ и се молеше това да са Сет и Ледената висулка.

Но вместо кола, по пътеката се движеше камион. Каросерия с дървени прегради, покрита с брезент.

Холоуей изтръпна.

Приличаше на камион за превозване на животни.

„Господи, имай милост към нас“ — мислено рече той, изпълнен с ужасно предчувствие. Надвисналата опасност му изглеждаше още по-страшна, защото не знаеше какво точно са намислили непознатите противници. Но в едно бе сигурен — краят на тази история наближаваше.

— Какво става там? — запита Сол, клекнал до Ерика, Дру и Арлийн, когато видя носещия се към къщата камион. В двора бяха паркирани девет коли. Мъжът в синия анцуг истерично крещеше на охраната, която насочи оръжието си към камиона.

— Трябва да се придвижим по-близо — каза Дру.

— Сега му е времето, когато охраната се занимава с камиона — обади се Ерика.

Висока до кръста мрежа от бодлива тел отделяше храстите, в които се криеха, от ливадата. Ерика тръгна към оградата. Не се виждаха електрически проводници, нито снимачни камери. Може би по земята бяха разположени детектори на звук и натиск, но се налагаше да рискуват. Тя се прехвърли от другата страна и запълзя.

На около стотина метра вдясно се виждаше мъжът със синия анцуг. Крещеше заповеди на хората от охраната, насочили оръжие срещу камиона, който най-после изкачи височината и приближи паркираните пред къщата коли.

Ужасно предчувствие я накара да запълзи по-бързо. Обърна глава към Сол, който се придвижваше в нейната посока. Дру и Арлийн останаха малко по-вляво. Бяха се пръснали така, че да не ги забележат.

Слънцето приличаше в гърба й. Тя изтича към един отрупан с атрии цветарник, зад който се скри. Изведнъж спря. Двама души от охраната притичаха край нея и се присъединиха към останалите, които стояха с насочени срещу камиона оръжия. Той бе обърнат така, че каросерията гледаше към къщата. Ерика се възползва от ситуацията и се придвижи още по-близо. Но вляво от себе си забеляза часови. Скри се зад един храст. С готово за стрелба оръжие, той се опита да заеме удобна позиция, но падна като подкосен. Силно озадачена, Ерика забеляза двама възрастни мъже, които се появиха зад него. Единият държеше особен вид оръжие, чиято форма й бе позната — използваше се за изстрелване на стрелички, напоени с приспивателно. Въпреки напредналата си възраст мъжете действаха със забележителна сръчност. Издърпаха мъжа зад един навес и взеха оръжието му. След това бързо се скриха зад къщата.

Удивлението й нарасна, когато погледна напред и видя, че вратата на кабината до шофьора се отвори и оттам се показа възрастен мъж. Той се запъти към капака на каросерията. Там го чакаше друг мъж. Ерика не го бе забелязала, защото камионът го закриваше. Двамата се прегърнаха пред смаяните погледи на охраната и пред дулата на насочените към тях автомати. Изпълнена със страх и учудване, Ерика се придвижи напред. Сърцето й биеше до пръсване. Лошото предчувствие се сбъдна. Възрастният мъж, който се бе появил зад камиона, бе баща й.

Яростта бе по-силна от страха. Джоузеф Бернщайн спря на известно разстояние от насочените автомати и се обърна към Холоуей:

— Така ли посрещате гости?

— Кои сте вие?

— Мисля, че вече се досещате — отвърна Ефраим Авидан. Той повдигна брезента. — Кажете на охраната да свали оръжието — и отметна покривалото встрани. С трясък отвори задния капак на каросерията.

Вътре седеше брадат мъж с готова за стрелба автоматична пушка.

— Тъй като оръжията са по вашата част, без съмнение съзнавате, че съм дръпнал спусъка — обърна се той към Холоуей. — Знаете колко бързо сее смърт тридесет калибровата пушка. Дори и на някой от охраната да му хрумне да стреля по мен, ще успея да натисна спусъка по рефлекс. Прицелил съм се право в гърдите ви. Направете това, което ви каза моят приятел. Накарайте охраната да свали оръжието.

— А ако ви е необходим допълнителен стимул, за да им наредите, просто погледнете по-навътре в каросерията — допълни Джоузеф.

Зяпнал от учудване, Холоуей се втренчи в камиона.

— Приближете се. Искаме да ги разгледате по-добре — каза Ефраим.

Той нервно направи две крачки напред и пребледня, когато видя какво има вътре.

Упоени, с посивели и изпити лица, техните бащи лежаха на пода на каросерията, завързани с вериги един за друг. Всичко единадесет мъже. Пазеше ги възрастен мъж, опрял автомат в главата на бащата на Холоуей.

— О, боже — Холоуей се хвана за стомаха, все едно, че щеше да повърне.

— Нареди на твоите хора да свалят оръжието, защото ще застреляме пленниците — извика Джоузеф и извади пистолет от джоба на якето си.

— Направете каквото искат — глухо произнесе Холоуей.

Служителите от охраната оставиха автоматите на пътеката. Джоузеф ги претърси и откри още няколко пистолета. Нареди им да легнат с лице към земята.

— Защо правите всичко това? Какво искате? — извика Холоуей.

— Още ли не ви е ясно? — отвърна Ефраим. — Тук сме, за да обсъдим фашистката теория за расите.

В този момент вратата на къщата се отвори. Отвътре един по един заизлизаха останалите членове на групата с вдигнати ръце и изкривени от страх физиономии. Зад тях вървяха двама възрастни мъже с автомати.

— А, останалата част от аудиторията реши да се присъедини към нас на сцената — каза Ефраим.

— Не знам какво сте намислили — извика някой от групата на Холоуей — но…

— Г-н Милер — обърна се към него Джоузеф — затваряйте си устата.

— Не можете да ни държите в неизвестност! Не можете.

Джоузеф го удари с пистолета по главата.

Той падна на земята. Започна да стене и се хвана за разкървавеното си теме.

— Някой друг да има да каже нещо? — запита Джоузеф. Всички гледаха с ужас кръвта, която се стичаше по лицето на Милер.

— Много добре — със задоволство каза Джоузеф.

От всички страни на къщата се появиха възрастни мъже с оръжие в ръка.

— Справихте ли се с останалите от охраната? — попита Ефраим.

— Чисто е. Претърсихме навсякъде, проверихме всички стаи.

— В такъв случай можем да започваме — Ефраим тръгна към камиона.

— Каквото и да сте намислили, ще направите грешка — обади се един от мъжете с вдигнати ръце, който приличаше на мексиканец.

— Розенберг, не се опитвай точно ти да ми казваш кое е правилно и кое не. Ти и Холоуей сте жив пример за това, че синовете наследяват пороците на бащите.

— Какво имате предвид?

— Оръжията, които продадохте на Либия, за да ги използва срещу Израел.

— Знаете?

— Вече са на сигурно място при нас.

Розенберг изстена.

— Да, така се получи. Без да искаш, помогна на моята раса, същата, която баща ти положи толкова усилия да изтреби — каза Ефраим и извади няколко лопати от каросерията. — Хайде, вдигнете ги. Има за всички — и хвърли на земята още лопати. — Да не губим време. Да бъдем по-експедитивни. Бащите ви много държаха на това. Стегната организация и работа.

— Лопати? — пребледнял възкликна Холоуей.

— За да изкопаете яма, разбира се. Голяма и широка.

— Вие сте съвсем побъркани!

— А бащите ви побъркани ли бяха, когато принуждаваха евреи да копаят ями и да хвърлят телата на други евреи в тях? Или може би убийството на евреи е оправдано? Лудост е само когато екзекуторите трябва да бъдат екзекутирани, така ли? Хващайте лопатите!

Подканяни от дулата на автоматите, всички уплашено запристъпваха напред.

— Ще изкопаем ямата зад къщата, за да не се вижда откъм пътя — каза Ефраим. — Сигурно искате да знаете какво ще правим с вас, когато свършите тази работа. Дали няма да ви накараме да гледате как убиваме бащите ви, а след това да разстреляме и вас, както са правили на времето те с онези, които са копаели общите гробове? Предлагаме ви да изберете — както са постъпвали те с жертвите си. Да ни сътрудничите, за да ви освободим. Да изкопаете ямата — и тогава ще стане ясно колко обичате бащите си. Много евреи са били изправени пред този избор през войната. Решете дали има смисъл, след като бащите ви и без това ще умрат, да се жертвате напразно заради тях. Или е по-добре да сътрудничите на техните екзекутори и да се опитате да се спасите? Интересна дилема, нали? Ако откажете да копаете, ще ви застреляме. А ако се подчините… — Ефраим разпери ръце. — Кой знае? Проверете сами. Ще натрупате жизнен опит.

Ерика се бе прикрила зад една чупка и разглеждаше задния двор. Двамата възрастни мъже, които бяха обезвредили часовия, не се виждаха. Може би бяха влезли в къщата от някакъв заден вход. Но забеляза други двама, които влачеха един човек от охраната към нещо като гараж в далечния край на имението. Върнаха се обратно с автомати в ръка и изтичаха към задния двор.

Тя погледна Сол, който бе близо до нея. Посочи му двора с мълчалив жест. Не виждаше Дру и Арлийн. Предположи, че те са решили да заобиколят имението. Надяваше се, че са забелязали движението зад къщата.

Към последните двама, които видя, се присъединиха нови двама. Всички бързо влязоха вътре в сградата. Ерика реши да изчака удобен момент. Четиримата скоро излязоха и се втурнаха към предната част при останалите. След като се бяха уверили, че теренът е чист, те бяха свалили автоматите си.

Сега е моментът! Тя изтича към задната стена на къщата. През една стъклена врата успя да надникне вътре, където бе съвсем тихо. Сол дотича при нея и двамата заедно влязоха вътре. Отдясно видя стълби, които се спускаха надолу към приземния етаж. Пред себе си забеляза три стъпала, по които се качи в малък коридор. Сол отиде да провери приземния етаж, а тя тръгна по коридора. Миришеше на готвено месо и топъл хляб. Стигна до просторна кухня, където всичко блестеше. Двама мъже от прислугата лежаха неподвижно на пода. От вратовете им стърчаха приспивателни стрелички. Ерика почувства студени тръпки по собствения си врат. Изчака Сол да се покаже от приземния етаж, мина през една люлееща се врата и излезе в друг коридор — по-широк и по-дълъг. По стените бяха окачени пейзажи. Картините бяха хубави, изпълнени със светлина, но въпреки това тя потръпна от ужас, когато си помисли за човека, който вероятно ги бе нарисувал — бащата на Холоуей, помощник-комендант на Майданек.

Вляво се намираше столовата, а вдясно — кабинетът. В него се виждаха пълни пепелници и много празни чаши. Вниманието й бе привлечено от мъжките гласове, които долитаха отвън. Някои от тях умоляваха, други ядосано даваха заповеди, трети бяха учудващо спокойни. В шумотевицата разпозна гласа на баща си. Кръвта пулсираше в слепоочията й. Тръгна към отворената предна врата и залепи гръб за стената до входа. Върху огрените от слънце стълби стояха десетина мъже на средна възраст с вдигнати ръце. Други, доста по-възрастни от тях, ги държаха на прицел.

Отново чу гласа на баща си. Обхваналото я въодушевление, че отново го вижда и е толкова близо до него, бързо се изпари. Слушаше ужасена. Разговорът бе толкова абсурден, колкото изкънтяването на лопати по чакълената настилка и заповедта да се изкопае яма зад къщата. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее, затова постави ръка на рамото на Сол, търсейки успокоение.

Докато Ефраим обясняваше каква яма трябва да изкопаят синовете за бащите си, Джоузеф съвсем ясно си представи големите окопи, които той и жена му бяха принудени да дълбаят в Треблинка. Тъй като там нямаше пещи, есесовците изгаряха труповете в ями. Обещаваха спасение на евреите, които вършеха тази тежка работа, докато имаха сили. Ако сътрудничиш на нацистите, оставаш жив. Ако откажеш от лоялност към сънародниците си евреи, умираш в газовата камера или те изгарят в ямата, която си отказал да изкопаеш.

Джоузеф едва не бе полудял, когато бе принуден да направи своя избор и бе решил да живее, съгласявайки се да заравя труповете на човешки същества като него. Вината така се бе натрупала в душата му, бе подхранвал гнева си в продължение на толкова години, че бе готов на всичко, за да намери отдушник на мъката си. Сега, когато моментът дойде, той не само си припомни Треблинка, а напълно се пренесе там. Отново почувства задушаващия мирис на обгоряла човешка плът. Стомахът го присви, но си наложи да се изправи и да продължи да работи, защото някакъв есесовец му извика да сложи още дърва върху труповете, друг — да отвори торбите с хлор, трети — да изнесе труповете от газовите камери. Очите му се насълзиха.

— Вън! — чу гласа на есесовеца. — Хайде всички вън! По-бързо! Скачайте, дяволите да ви вземат! Слизайте от камиона!

„Камион ли? Но в Треблинка нямаше камиони. Нацистите докарваха затворниците в конски вагони. Каква работа има този камион в…“ — той изведнъж се съвзе от кошмара. Осъзна, че е в имението на Холоуей, а не в Треблинка. Видя очите на Ефраим, които от ярост щяха да изскочат от орбитите си.

— Вън! — крещеше Ефраим на по-възрастните мъже, бивши офицери от SS и ги пришпорваше с едно въже да слизат от камиона. Тъй като бяха оковани в обща верига, затворниците се бутаха в старанието си да слязат колкото може по-бързо, падаха един върху друг, веригите дрънчаха, измършавели тела тупваха върху чакъла. Свързани заедно, те тръгваха, но се препъваха, падаха, отново ставаха или пълзяха по земята.

— Не! — извика Джоузеф.

Но крясъците на Ефраим заглушиха опита му да се противопостави. Той шибна още по-силно мъжа, който бе най-близо до него.

— Изправете се! Всички на крак, червеи такива! Нямаме време за губене! Мюлер, ти знаеш най-добре какво следва. След като изкопаят ямата, ще сложим една дъска напреко, а вие ще застанете върху нея! За да бъдем сигурни, че ще паднете където трябва, когато стреляме. Няма да пилеем време да ви избутваме вътре. Ефективност, нали така беше, Мюлер? Твоето мото! И организация! За да не губим нито секунда!

— Не! — извика отново Джоузеф.

Но както и преди малко, никой не му обърна внимание.

Синовете бяха пребледнели от уплаха.

— Няма ли да се опитате да ни попречите? — запита Ефраим. — Холоуей? Розенберг? Хайде, спрете ни! Не! Започвате ли да чувствате как страхът пречупва волята ви? Някога есесовците казваха, че евреите заслужавали да умрат, защото не показвали никакво достойнство и се оставяли да ги откарват в газовите камери! Е, сега е ваш ред! Съпротивлявайте се! Покажете ни, че сте нещо повече от нас! — и той заудря с нова сила бащите им. — На крак! По-бързо, по дяволите!

Като гледаше изкривеното от омраза лице на Ефраим, на Джоузеф му прилоша. Очакваше, че ще изпита удовлетворение, а не отвращение. Облекчение, а не гадене.

Ефраим зашиба възрастния мъж още по-ожесточено.

— Скоро ще научите как се чувстват хората, които виждат синовете си да им копаят гробове. След това ще ги заставим да гледат как ще ви разстреляме! Ще изпитвате страх, унижение, пълно падение! — Ефраим се обърна и към синовете. — А вие пък ще видите как убиваме вашите бащи, ще стоите безпомощно встрани и ще знаете, че сте взели участие в екзекуцията, като сте изкопали техните гробове! И ще се питате дали срамният договор, който сключихте с нас, ще бъде възнаграден — дали ще бъдете застреляни или пощадени!

След това възрастните мъже бяха подкарани под дулата на автоматите към задния двор заедно с техните синове, които носеха лопати в ръце.

— Опитайте се да бягате! — продължаваше на крещи Ефраим. — И ние се изкушавахме от тази мисъл! Знаехме, че ще ни застрелят на място, но все пак се надявахме, че нещо, нямахме представа какво, ще спре този конвейр, ще спре…

Джоузеф отвори уста, за да извика отново „не“, но някой го изпревари.

Бе женски глас.

Той се обърна към отворената врата на къщата. Останалите насочиха автоматите си натам. Ефраим извади пистолета си.

Изненадата бе толкова голяма, че всичко се завъртя пред погледа на Джоузеф. Жената, която се показа от вратата… „Не! Не е възможно! Привижда ми се!“

Осъзна, че това не е призрак. Въпреки че виждаше всичко наоколо като в криво огледало, я позна.

Неговата Ерика. Лицето й бе зачервено от гняв.

— Не! Спрете! Не трябва да постъпвате така! Грешите! Дори нещо повече! Ако извършите онова, което са причинили те на вас, на нас, на нашата нация, ще станете като тях! Ще погубите себе си! На това безумие трябва да се сложи край!

— Ерика… — едва промълви Джоузеф.

— Ти я познаваш? — попита го Ефраим.

— Дъщеря ми.

— Моля?

В този миг един мъж и една жена се спуснаха от десния ъгъл на къщата към двама от хората на Ефраим и набързо им отнеха оръжията. Почти в същото време втори мъж изскочи от отворената предна врата, сграбчи за врата друг от въоръжените мъже и също му взе автомата.

Джоузеф отново помисли, че сънува. Пред него бе съпругът на Ерика.

— Сол, ти? — изненадан запита той.

— Край. Няма да има екзекуция — извика Ерика. — Ще върнем тези възрастни мъже на синовете им! А ние ще си отидем!

Но Ефраим продължаваше да я държи на прицел.

— Не, само вие си тръгвате! Чаках твърде дълго този момент! Преживях толкова много! Преди да умра, преди те да умрат, ще си понесат наказанието!

— И това ще стане! — Ерика се спусна надолу по стълбите. — Но в съда! Нека да стане по законен път!

— Законен ли? — Ефраим сви презрително устни. — Къде беше този закон в нацистка Германия? Знам какво ще стане! Само ще си играят на съд, за да минава време. Ще имат права, за които техните жертви не са и сънували! Процесите ще се проточат с години! И накрая, вместо да бъдат екзекутирани, тези престъпници спокойно ще си умрат вкъщи!

— Но няма ли да чувствате морална вина?

— А есесовците изпитваха ли такава?

— Тогава помислете над следното — ако ги убиете, до края на живота си няма да намерите покой! Ще ви заловят и ще умрете в затвора!

— Само потвърждавате моята гледна точка. Законът ще осъди по-скоро мен, отколкото тях. А що се отнася до моя живот, той свърши още преди повече от четиридесет години!

— Тогава сте един глупак!

Ефраим така се наежи, че Джоузеф се уплаши да не дръпне спусъка.

— Да, глупак! — продължи тя. — По чудо сте оцелял! Но вместо да благодарите на Бога и да цените живота, вие желаете разрушение и смърт! Господ ви е дал благословията си, а вие се отказвате от нея!

Ефраим насочи дулото на пистолета към бащата на Холоуей.

— Недей! — извика Джоузеф.

— Моля те! Говори му! Убеди го! — Ерика се спусна към баща си. — Накарай го да спре, ако ме обичаш! — и го разтърси за раменете. — Умолявам те! Направи го заради мен! Кажи му, че тези чудовища не заслужават да се погубвате заради тях! Имаш внук, който почти не познаваш! Ще можеш да му се радваш, когато гледаш как расте близо до теб! Ще наблюдаваш детската невинност и може би ще възвърнеш своята! Ще се почувстваш отново млад! — лицето й бе мокро от сълзи. — За бога! Помоли го! Ако ме обичаш!

Джоузеф почувства силна стягаща болка в гърдите. Не можеше да си поеме дъх. Постепенно обхвана цялото му тяло. Бе нещо съвсем различно от напрежението, което го бе довело тук. Източник на тази болка бе любовта, а не омразата.

— Ефраим… — трудно намираше думи. — Тя е права — гласът му бе прегракнал и уморен, въпреки че бе почувствал вътрешен прилив на сили. — Да се махаме оттук.

Ефраим дръпна предпазителя на пистолета, насочен към бащата на Холоуей.

— Толкова е просто. Само ще натисна спусъка и… Ще изпитам такова удовлетворение.

— Ако можеше да се видиш, когато ги удряше с въжето. Заприлича ми на коменданта в Треблинка.

— Не ме сравнявай с него.

— Никога няма да мога да се освободя от кошмарите си! Ти отново ме върна там! Срамувам се, че дъщеря ми ме видя да върша всичко това. Ефраим, моля те, вече знам какво искам. Да забравя.

— И да ги пуснем да си вървят?

— Какво ще си помогнем, ако ги убием? Това няма да върне нашите близки. Няма да сложи край на омразата. Но ако сега ги застреляме, ние ще се превърнем в олицетворение на омразата.

По лицето на Ефраим също потекоха сълзи.

— Но какво ще стане с мен?

— С малко помощ — Джоузеф взе пистолета му — и двамата ще се научим… да живеем.

По обратния път в колата пътуваха петима — Дру и Арлийн отпред, Сол, Ерика и Джоузеф на задната седалка. Когато напускаха имението на Холоуей, следвани от камиона, в който Ефраим бе настанил хората си, Сол каза:

— Холоуей няма да посмее да се обади на полицията. Той и останалите имат твърде много тайни, които биха искали да запазят.

Джоузеф потвърди с кимване.

— Как ме открихте? — запита той.

— Няма да ми стигне целият полет на връщане през океана, за да ти обясня — отвърна му Ерика.

— Боя се, че няма да дойда с вас.

— Но аз мислех, че… — тя пребледня.

— Бих искал, но няма как. Имаме толкова много работа. Трябва да заличим следите от подготовката на операцията. Освен това — той погледна назад към камиона — моите приятели и аз трябва да поговорим за случилото се. Няма да ни бъде лесно. Особено за Ефраим. За всеки от нас.

— Но поне ми обещай, че ще ни дойдеш на гости да видиш внука си — тъжно каза Ерика.

— Разбира се.

— Кога? — веднага запита тя.

— След две седмици.

— Слава богу, че стигнахме навреме — обади се Дру.

— Мисля си — разсъждаваше на глас Джоузеф, — че Ефраим имаше право, когато каза, че те ще си умрат тихо и кротко вкъщи, без да получат заслуженото наказание.

— Не. Ще се обадим на Миша — каза Ерика. — Ще му разкажем всичко. Ще ги екстрадират. Ще бъдат наказани.

— Ще ми се да вярвам. Но от друга страна… — на лицето на Джоузеф се появи загадъчна усмивка, когато надникна през прозореца на колата.

— Какво искаш да кажеш с това „от друга страна“? Защо се усмихваш?

— Просто така.

Бе погледнал в профучалата край тях кола. Голяма лимузина. Беше се насочила право към имението на Холоуей. Бе пълна с араби. Либийци, бе сигурен в това. Вбесени либийци. Отиваха да поискат обяснение от Холоуей и Розенберг за пиратски отвлечената доставка. „Да, има справедливост“ — помисли си той и прегърна Ерика. „Толкова е приятно да почувстваш, че врагът ще си получи заслуженото.“

Самолетът за Рим тръгваше през нощта. Сол спа почти през целия полет. Един час преди да пристигнат някой го разтърси за рамото. Отвори очи и видя Дру, който му направи знак да го последва. Като внимаваше да не събуди Ерика, той разкопча колана си, видя, че Арлийн също спи и излезе при Дру в коридора между двата салона.

— Исках да поговорим преди да сме стигнали — каза Дру.

— Можехме да го направим и в Рим.

— Няма да имаме време. Двамата с Арлийн трябва да докладваме на Братството. Изпълнихме възложената задача. Разбрахме защо е изчезнал кардиналът и кой се опитва да саботира действията им. Искаме да уредим час по-скоро свободата си.

— Сигурни ли сте, че ще спазят уговорката?

— Бих им го препоръчал. Исках да ти кажа, че се радвам за теб и жена ти. Как смело излезе пред автомата! Тя е страхотна! Успех и на двама ви!

— Не бихме могли да се справим без ваша помощ.

— И ние без вашата. Благодарим ви.

— Трудно ми е да ти го кажа, но…

Дру озадачено го погледна.

— В началото — продължи Сол — почувствах някаква инстинктивна симпатия към теб. Заради брат ми. Не само животът ти е бил същият. Дори външно приличаш на Крис.

— Какво искаш да кажеш с това „в началото“? Променило ли се е нещо?

— Приликата ти с някого не е много добра база за приятелство. Искам да бъдем приятели — но заради твоите лични качества.

— Така да бъде — усмихна се Дру.

Двамата се потупаха приятелски по раменете.

— Ще те помоля да ми направиш една услуга — каза Дру.

— Казвай.

— Убеди Галахър да не ни търси. Кажи му, че ни е дошло до гуша от разни тайни служби. Не искаме да работим за никого. Искаме само да изчезнем. Да живеем спокойно като всички хора.

— Ще му предам.

— И още нещо — продължи Дру. — Не можем да се свържем с Братството, докато отец Дюсо е в ЦРУ.

Сол разбра. Ако Братството разбере, че отецът е в ЦРУ, ще обвинят Дру и Арлийн, че са разкрили тайната на ордена. Вместо да получат свобода, те щяха да умрат.

— Последния път, когато го видях, бе упоен — каза Дру. — Не си спомня нищо след отвличането си в парка на Ватикана. Не знае нищо нито за вас, нито че е разпитван от ЦРУ. Кажи на Галахър да изкопчи каквото го интересува и да го остави някъде около Ватикана. Отец Дюсо ще потърси помощ от Братството, но след моя доклад те ще го накажат за убийството на кардинала и за това, че е изпратил хората на Авидан да се разправят с бившите нацисти.

— А след известно време ЦРУ ще се заеме с Братството. Няма да е трудно да се уреди — каза Сол. — Галахър и без това вече нервничи, че е бил принуден да задържи толкова време един служител на Ватикана. Страхува се, че е нарушил пълномощията си. Иска само информация, без значение как ще я получи — Сол млъкна за момент. — Ще ми се обаждаш ли понякога?

— Когато сме отново свободни.

— Къде ще се установите?

— Не сме решили още. Може би в Пиренеите.

— Какво ще кажеш да дойдете при нас в пустинята? В Израел?

— Цяла година прекарах в една пустиня. Нещо не ми понесе.

— Да, разбирам — засмя се Сол, но усмивката му бързо изчезна. — Продължавам да се чудя…

— Какво има?

— Дали мога да те помоля и аз за една услуга.

— Казвай.

— Преди две седмици, когато започна цялата тази история, селото ни бе атакувано. Целта на нападението бяхме ние. Тогава решихме, че е свързано с изчезването на Джоузеф, че някой се опитва да ни попречи да го открием. А сега, когато разплетохме кълбото, се оказа, че няма нищо общо. Боя се, че има още някой, който желае смъртта ни, но по друга причина. Може да се опитат отново да ни убият.

Дру потупа новия си приятел по рамото. В очите му се четеше решителност и любов.

— Ще дойдем колкото може по-скоро. След като… — гласът му толкова приличаше на този на Крис. — Тогава да ги видя какво ще правят тези негодници! Срещу четирима ни! Нека само опитат!