Младите роби

Глава шестнадесетаСМЪРТТА НА ГОЛАХ

След караулене два часа напред и назад, без да се, чува друго освен „акка“ и без да се вижда нещо освен сивия пясък, Бил бе започнал да се уморява и много съжаляваше, че старият шейх го бе зачел с доверието си.

През първия час от своето дежурство той внимателно оглеждаше източната страна на хоризонта, като изпълняваше честно длъжността си на пазач. Но понеже до това време не забеляза никакви следи от неприятеля, започна да забравя за опасността и се унесе в мисли за миналото и в мечти за бъдещето — нещо, което твърде често му се случваше. Това занимание обаче скоро му омръзна и като нямаше с какво друго да се занимава, за-почна да разглежда оръжието, което му бе дал шейхът.

„Прекрасен мускетон! — помисли си. — Но не вярвам да ми се падне случай да го употребя тази нощ. Цевта му е много тънка, но куршумът трябва да е голям колкото кокоше яйце. Ако гръмна, земята ще се разтресе… А! Че арабите са забравили да го напълнят!… Как не се сетих да видя това още от самото начало?…“

Като се огледа, Стария Бил видя на земята малка пръчка, взе я и измери с нея дължината на цевта отвън, после я пъхна вътре и видя, че вътрешната й част е по-къса от външната.

По това се познаваше ясно, че пищовът е пълен, но понеже разликата от вътрешната и външната дължина на цевта беше твърде малка, излизаше, че в пищова няма куршум, а само барут. След това морякът разгледа спусъка и видя, че е снабден с евза.

— Сега разбирам — пошепна си, — старият шейх иска само да вдигна голям шум в случай, че видя нещо подозрително. Той не е напълнил пищова с куршум от страх да не го употребя против него. Вижда се, че няма особено доверие в мен! Те искат само да лая в опасната минута, без да мога да ухапя!… Такива да ги нямаме. Ще си намеря ей сега едно хубаво камъче и ще го пусна в Цевта вместо куршум!…

Като кроеше тоя план, Бил започна да дири по брега камъче с нужната му големина, но никъде не намери такова, което да отговаря на цевта, навсякъде напипваше все дребен пясък.

Докато диреше куршум за пищова си, му се стори, че чува човешки стъпки, но съвсем не от тази страна, от която трябваше да чуе условната дума „акка“. Бил се спря и започна да се вглежда внимателно, но нищо подозрително не забеляза.

По време на неволното си скитане из пустинята бе забелязвал много пъти, че арабите лягат на земята, когато искат да се ослушат. Той използва същия способ.

Като легна на земята, направи още едно откритие: в това си положение можеше да вижда много по-далече, отколкото когато е прав. Сега земята му се струваше осветена, а отдалечените предмети се виждаха по-ясно на хоризонта.

Веднага чу шум от стъпки, които му се стори, че идват от противоположната страна.

Не чу повече нищо и предположи, че се е излъгал.

Но едно нещо много го учудваше. Часовоят от лявата му страна дойде много по-близо до него, отколкото друг път, а условният сигнал още не се чуваше.

Бил се обърна и започна да гледа към тази страна. Шумът се прекрати, но недалеч морякът видя човек, който стоеше прав и се оглеждаше внимателно.

Този човек не можеше да бъде пазачът!

Арабинът беше нисък и сух, а тоя, който стоеше сега, беше цял великан. Вместо да каже уговорената парола, той се наведе, сложи ухото си на земята и започна да се ослушва.

Стария Бил се възползва от това и напълни цевта на пищова си с пясък.

Какво трябваше да прави сега? Да гръмне, да вдигне тревога и после да бяга към лагера?

Не! Възможно бе тези страхове да се окажат напразни. Може би човекът, който се бе навел, да бе пазачът арабин. Може би се ослушваше, за да се увери, че наоколо е спокойно и безопасно.

Докато Бил размишляваше така, Голах се приближи пълзешком до него. Промъкна се на около десет крачки и веднага стана.

В този момент Бил позна много добре, че пред очите му стои самият Голах!

През целия си живот морякът не бе изпитвал такъв страх, както сега. Той искаше веднага да изгърми и да побегне към лагера, но сметна, че докато успее да се изправи, черният шейх ще го съсече със сабята си. Затова, цял треперейки от страх, остана да лежи неподвижно.

Голах приближи още и морякът се реши да действа.

Насочи пищова си към черния шейх, дръпна спусъка и веднага скочи на крака.

Разнесе се страшен гръм, последван от ужасен вик.

Бил не дочака резултата на сполучливия си изстрел; той побягна като стрела към лагера, където го посрещнаха изплашените араби. Вдигна се страшен шум: викаха всички и от всички страни — мъже, жени и деца.

Откъм страната, където изгърмя Бил, се чуваше, че някой вика: „Мулей! Мулей!“

— Това е гласът на Голах! — каза круменът на арабски. — Той вика сина си, когото наричат Мулей.

— Сигурно ще ни нападнат! — каза арабският шейх.

Неговите думи още повече засилиха страха на арабите.

Докато те уплашено се лутаха насам нататък, двете жени на Голах взеха децата си и избягаха от лагера. Никой не ги забеляза.

Жените чуха гласа на Голах, от когото се бояха в дните на неговото могъщество, но сега го съжаляваха.

Арабите се приготвиха да посрещнат страшния шейх, но времето минаваше, а врагът не се показваше. След ужасния шум настана гробна тишина и би могло да се помисли, че тревогата, която бе вдигнала целия лагер на крак, е била само безпричинна паника. На изток започна да се развиделява, когато арабският шейх се поокопити и реши да разгледа лагера, за да провери броя на хората си.

Два важни факта не позволяваха да се мисли, че тревогата е неоснователна: пазачът, който беше поставен на юг от лагера, бе изчезнал, изчезнали бяха и двете жени на Голах.

Изчезването на жените обаче се обясняваше много лесно: те бяха избягали при човека, който бе викал Мулей.

Но къде се бе дянал пазачът?

Нима и той бе станал жертва на кръвожадния Голах?

Бил, като смяташе, че е изпълнил задължението си, отиде да спи. Но шейхът заповяда на крумена да го разбуди.

— Попитай го — каза той — защо изгърмя.

— Защо ли? За да убия проклетника Голах, и ако не се лъжа, добре изпълних задължението си на пазач!

Когато тоя отговор бе преведен на шейха, той се усмихна недоверчиво, заповяда да попитат Бил видял ли е черния шейх.

— Дали съм видял Голах? Разбира се! — отговори морякът. — Той беше на четири крачки отпреде ми, когато изгърмях срещу него. Казвам ви, че се махна и няма да се върне вече.

Шейхът поклати глава и отново се засмя недоверчиво.

Тези въпроси обаче бяха прекъснати от известието, че е намерен трупът на единия от пазачите. Всичките се спуснаха да го разгледат.

Главата му беше почти отсечена от шията, което показваше, че ударът е бил нанесен от мощната ръка на Голах. Около трупа се виждаха и стъпки, големината на които сочеше, че не са оставени от другиго освен от грамадните крака на черния шейх.

Сега вече беше съвсем светло и арабите, като оглеждаха южната страна на брега, направиха и друго откритие: на половин миля разстояние видяха две камили и един кон. Като остави едното да пази лагера, шейхът се отправи веднага заедно с всички мъже към това място, за да улови животните.

Като стигнаха там, арабите намериха зетя на Голах, който бе останал да пази животните. Той лежеше на пясъка и като го наближиха арабите, веднага скочи и си протегна ръцете за милост. Не беше въоръжен. Двете жени стояха до него с децата си и изглеждаха много натъжени. Те дори и не вдигнаха очи, когато старият шейх ги приближи. Всичкото им оръжие се търкаляше по земята. Едната от камилите беше убита. Младият негър дъвчеше къс сурово месо, изрязано от гърба и.

Арабският шейх го попита за Голах. В отговор негърът посочи с ръка към морето, където се люшкаха две тела върху вълните. Шейхът заповяда на тримата моряци да ги извадят.

Бяха Голах и синът му Мулей. Лицето на бащата бе обезобразено, а очите му — издълбани.

Отново разпитаха зетя да им разкаже за станалото.

— Чух, когато господарят започна да вика Мулей след гърмежа, от което предположих, че е ранен. Мулей веднага се завтече към него, а аз останах да пазя животните… След малко Мулей се върна с баща си, който беснееше като обладан от зъл дух. Бягаше насам и нататък и въртеше сабята си на всички страни. Човек би помислил, че иска да убие и нас, и камилите… Гладен съм!… Не мога да говоря повече…

Младият негър замълча и като отхапа от суровото камилско месо, започна да го дъвче с такава бързина, че не остави никакво съмнение в истинността на думите си.

— Свиньо! — извика шейхът. — Разкажи ни по-напред, па тогава яж!

— Хвала на Аллаха! — каза негърът и продължи разказа си. — Голах се блъсна в едната камила и веднага я уби. После се успокои. Злият дух го напусна и той седна на пясъка. Жените му дойдоха при него: той говори с тях много ласкаво, милваше децата и ги наричаше дори по име. Като му видяха лицето, децата се уплашиха и започнаха да пищят, но Голах им каза да не се плашат, щял да си измие лицето и тогава вече нямало да е тъй страшен. Едно от най-малките му момчета го поведе към морето и той нагази едва ли не до шия във водата. Така отиде да мре. Мулей се завтече да го спаси, но течението завлече и двамата и те се удавиха. Не можах да им помогна, защото бях гладен!… И сега съм гладен!…

Крайно изтощеното лице и тялото на негъра потвърждаваха истинността на думите му. Цяла седмица бе вървял, денем и нощем, и бе изнемощял до лудост.

По заповед на шейха робите заровиха мъртвите тела. Като се избави най-после от ужасния враг, арабинът реши да даде един ден почивка и раздели месото на камилата между всичките си хора. Това много зарадва робите.

Оставаше само да се изясни тайната около смъртта на Голах. Отново повикаха крумена, който служеше за преводач.

Когато шейхът узна как Бил наистина бе направил от пищова си смъртоносно оръжие, как го бе напълнил с пясък, остана много доволен. Морякът, които така добросъвестно бе изпълнил задължението си, получи похвала.

Беше му обещано той и всичките му другари да бъдат заведени в Мохадор, за да се срещнат най-после с мечтата си — моряшката свобода.