Младите роби

Глава седемнадесетаКРАЙБРЕЖНИТЕ ГРАБИТЕЛИ

След почивката всички тръгнаха на път и вървяха два дни. Робите дотолкова се бяха измъчили през тези два дни, че те им се струваха цял век мъки. Гладът, жаждата, умората и нетърпимата горещина ги съсипваха до такава степен, че бяха съгласни веднага да умрат. Но всичко това се забрави, когато стигнаха до един извор.

Още от пръв поглед моряците познаха местността, където бяха налетели в ръцете на Голах.

— Боже опази ни! — проговори Хари Блаунт. — Вече бяхме тук, страх ме е, че няма да намерим вода. Когато си тръгнахме, оставихме в извора само около две ведра вода, а оттогава не е валял никакъв дъжд и мисля, че е пресъхнал.

Лицата на неговите другари изразяваха същото горчиво отчаяние, но това не продължи дълго. Всички се напиха до насита, защото вода имаше твърде много: преди няколко дни валял ситен дъжд, но само в малката долина.

Оскъдната храна не им позволяваше да стоят дълго и още на следния ден керванът продължи своя път.

Арабите не хранеха никаква злоба към зетя на Голах, който му бе помагал да убива техните другари. Негърът влизаше сега в числото на робите и доколкото можеше да се познае по външността му, напълно се бе примирил с участта си. Всъщност той само бе сменил господаря си.

Още цели осем дни керванът вървя на североизток.

Това беше осемдневна агония за робите, защото срещнаха само един извор, но водата му имаше такъв нетърпим дъх и толкова отвратителен вкус, че можеше да се пие само от хора, умиращи от жажда. Все пак нещастните роби се радваха, че имат възможност да утолят мъчителната си жажда.

Керванът се отдалечи доста от морския бряг. Нашите моряци не можеха вече да събират миди, за да се хранят, но все така жадуваха платната на своята фрегата. Арабите бързаха да стигнат до такова място, където биха могли да намерят храна и за животните.

Стария Бил в никакъв случай не би могъл да продължи, ако не му бяха позволили да се качи на камила. Услугата, която ям бе направил, накара арабите да бъдат много по-снизходителни към него.

През последните два дни младите бели роби забелязаха промяна в околността, която събуждаше у тях надежда за по-добро бъдеще. Почвата беше по-равна, тук-там се срещаха храсти и треви.

Керванът стигна до северната част на Сахара, оставаха му още няколко дни, за да навлезе в населена област, където вече робите нямаше да страдат от глад и от жажда.

След осем дни керванът стигна до коритото на пресъхнал неотдавна поток. Тук-там обаче се намираха локвички застояла вода и при една от тях керванът спря за почивка.

На север от морето, където пътниците разположиха шатрите си, се виждаше хълм с няколко зелени дръвчета. Веднага заведоха камилите на това място и за кратко време листите, клоните и дори тънките стъбла бяха изядени от гладните животни.

Надвечер, когато приготвиха шатрите, пътниците видяха, че към лагера приближават двама мъже. Те водеха камила и носеха мехове от козя кожа, за да ги напълнят с вода; зачудиха се много, като видяха непознати хора.

Като разбраха, че не могат да избягат вече, смело се приближиха до водата и започнаха да пълнят меховете си. През това време разказаха на арабския шейх, че са от керван, спрял недалече, че отиват на юг и смятат утре рано да продължат пътя си по-нататък.

След като двамата си заминаха, арабите се събраха на съвет.

— Излъгаха ни — каза старият шейх, — те не са пътници. Ако бяха такива, трябваше да се разположат на почивка тук, при водата. Кълна се, те ни излъгаха!

Всички бяха на същото мнение и решиха, че керванът на тези хора е разположен някъде край морския бряг и че целта им е да събират изхвърлени части от катастрофирали кораби.

Този случай не беше за изпускане и арабите решиха да вземат нещо от плячката на своите съседи. Но тъй като предполагаха, че окончателното решение на този въпрос ще ги затрудни, шейхът заповяда да отложат тази работа за следния ден, когато ще имат възможност да се уверят по-добре в успеха на борбата, ако стане нужда да нападнат съседите.

На следния ден рано сутринта керванът на арабите се запъти към брега, който не беше много далеч. Лагерът на съседите, който се състоеше от седем шатри, сякаш бе кацнал на самия бряг. Няколко души излязоха да посрещнат арабите.

След като размениха обичайните поздрави, новодошлите започнаха да разглеждат околността. Дървените отломки, разхвърляни по брега, доказваха, че тук неотдавна е станало корабокрушение.

— Бог е един и еднакво добър към всички — каза старият шейх. — Той изхвърля на нашите брегове корабите на неверниците и ние дойдохме да вземем дела си от неговата щедрост.

— На драго сърце ще ви отстъпим всичко, което имате право да искате от нас — отговори висок човек, очевидно водачът. — Мохамед е пророк на тогова, който ни изпраща и добро, и зло. Огледайте брега и се помъчете да намерите нещо.

След тази любезност на непознатите арабите разтовариха камилите си и разпънаха шатрите. После се заловиха да дирят остатъци от разбития кораб.

Всичко обаче, което можаха да намерят, се състоеше от няколко парчета от мачта и дъски, които нямаха никаква стойност.

Старият шейх свика всичките си спътници на съвет. Решиха да следят внимателно конкурентите, за да узнаят къде именно се намира потъналият кораб.

След това решение престанаха да се лутат по брега, само наблюдаваха. Но когато намерението им бе разкрито от другите, техният водач поиска да говори с арабския шейх.

— Казват ми Сайди Ахмед — рече той, — а хората, които виждате тук, са мои другари и роднини. Ние всички сме членове на едно семейство и сме верни служители на Пророка. Аллах е велик! Той беше добър към нас и ни изпрати своя дар, който се готвим да съберем. А вие си вървете по пътя и ни оставете на мира.

— Аз съм Риад Абдула-Иесед — отговори старият шейх — и нито аз, нито другарите ми се считаме недостойни за божията милост, затуй и ние имаме право да се възползваме от даровете, които праща Аллах, когато поврежда корабите край нашите брегове.

В отговор на това Сайди Ахмед държа дълга реч. Той каза на шейха, че ако корабът се беше разбил на брега и ако стоките му бяха изхвърлени също на брега, тогава и шейхът, и другарите му имат еднакво право да събират това богатство. Но за щастие работата е съвсем друга. Корабът заедно с всичката стока се намира наистина под водата и недалече от брега, но те го открили сами и следователно имали изключително право върху всичко в него. Дружината на Сайди Ахмед се състоеше от седемнадесет души, здрави и добре въоръжени, ш поради тая причина можеха без страх да говорят на новодошлите.

Водачът каза още, че били работили вече четиридесет дни за изваждането на стоката от кораба и пак работата им не била и наполовина свършена. Старият шейх попита каква е тази стока, но не получи отговор.

Тук имаше някаква тайна. Седемнадесет души бяха работили цели четиринадесет дни за разтоварването на кораба, а никъде не се виждаше нито следа от извадена от морето стока.

Старият шейх и другарите му се заинтересуваха твърде много. Те често бяха слушали за сандъци, пълни с пари, намерени в потъналите кораби. Чували бяха също, че спасените моряци заравяли тези богатства, но били наказвани, когато ги подлагали на разпити.

Имаше ли пари в тоя кораб? Или те вече бяха заровени на брега?

Арабите решиха да чакат, за да узнаят истината, а ако стоката заслужава — да вземат и своята част.

Сайди Ахмед искаше по-скоро да завладее скритите в кораба богатства и не желаеше да чака, докато си замине старият шейх, от когото не се плашеше изобщо. Цялата шайка крайбрежни грабители се залови за работа.

Всички излязоха на брега и взеха със себе си дълго въже, което намериха привързано за мачтата. На единия му край направиха примка, за тази примка се залови един човек и отплува на около сто крачки от брега.

Гмурна се във водата и започна да издърпва с мъка някакъв предмет с края на въжето.

След малко главата му се показа над водата и той извика нещо на другарите си. Като чуха гласа му, те започнаха да теглят въжето, другият край на което бе останал на брега.

В резултат получиха огромен камък — пясъчник.

Тримата млади моряци наблюдаваха водолаза и другарите му с голям интерес. Когато камъкът беше изваден, по-скоро извлечен на брега, те се учудиха много.

„Защо вадят тези камъни?“ — питаха се и не можеха да отгатнат значението на това действие.

Грабителите не отговориха на стария шейх, когато ги попита каква стока има в кораба, защото и сами не знаеха точно.

Като предполагаха, че белите роби познават тези неща по-добре от тях, те внимателно следяха израза на лицата им.

Учудването по лицата на моряците при измъкването на камъка върху сухия пясък зарадва грабителите, защото си помислиха, че са открили нещо ценно. Това усили старанието на арабите.

Круменът се опита да обясни на своя господар, че тези камъни, които те смятат за ценни, са просто товар, който вземат на корабите с цел да им придадат по-устойчиво равновесие. Никой не повярва на думите му. Хората на Сайди Ахмед взеха крумена за лъжец или глупак и продължиха работата си със същата страст.

Старият шейх, като чу, че круменът държи на казаното, поклати глава. Той не вярваше, че има толкова глупави хора, да предприемат дълго морско плаване, за да превозват само никому ненужни камъни.

А тъй като на кораба нямаше нищо приличащо на стока, трябваше тези камъни да имат някаква цена.

Така разсъждаваха арабите.

Докато круменът се мъчеше да обясни на шейха защо понякога товарят корабите с камъни, дойде един от грабителите и каза, че в шатрата лежи болен бял човек и иска да поговори с неверниците роби, за чието пристигане научил едва сега.

Круменът съобщи тая новина на моряците и те затичаха към болния, предполагайки, че може да е някой техен сънародник, изхвърлен на негостоприемния бряг на Сахара.

Като влязоха в шатрата, моряците видяха човек на около четиридесет години. Беше много сух — кожа и кости, — но никак не изглеждаше да е болен, навярно никъде на друго място не биха го признали за болен освен в Африка.

— Вие сте първите англичани, които виждам от двадесет години насам, — каза той. — Като съдя по чертите ви, искам да вярвам, че сте от Англия, което ще рече, мои съотечественици. Аз също бях по-рано бял, но и вие ще станете като мене черни, ако ви пече африканското слънце толкова години.

— Как! — извика Терънс. — Нима тъй отдавна сте роб в Сахара? Тогава Господ да ни е на помощ! Каква надежда можем да храним, че ще се видим един ден свободни?

При тези думи гласът на младия ирландец прозвуча съвсем отчаяно.

— Най-вярното е, че вие никога няма да видите родината, мило момче — продължи болният. — Аз имам сега някаква надеждица да се отърва от тази неволя, а също да освободя и вас, ако сами не провалите цялата работа. Всичко зависи от вас и от другарите ви. За Бога, не казвайте на арабите, че камъните не струват нищо, защото ги уверих в противното, за да ги накарам да извозят този товар до някое място, откъдето бих могъл да избягам. Това е единственият случай, който ми се отдава през тези тежки години. Не ме лишавайте от тази надежда, ако имате поне капка съжаление към вашия съотечественик!

Клетникът разказа още как се скитал повече от четиридесет години из пустинята с петдесет различни господари.

— При тези хора съм от няколко недели само — каза той. — Открихме потъналия кораб съвсем случайно — по стърчащата над водата мачта. Това е първият кораб, който господарите ми намериха без стока и затова повярваха, че тези камъни са непременно нещо ценно. Иначе не могат да си обяснят защо корабът е натоварен с тях. Казах им, че в тези камъни има злато, но За да го извлекат от тях, трябва да ги превозят на такова място, където има много въглища и дърва, за да ги разтопят. Разказах им, че само белите умеят да изваждат златото от тези камъни и на тях трябва да се повери тази работа. Те ми повярваха, а освен това видяха в пясъчника няколко лъскави частици, което окончателно ги убеди. Четири дни им помагах да вадят въображаема стока, но тази работа ме съсипа и се престорих на болен.

— Вярвате ли — попита Хари, — че те ще занесат този товар толкова далече, без да разберат от други хора за неговата стойност.

— Да, уверен съм, че ще го направят, ще го закарат в Мохадор, и върху това градя моите надежди.

— Добре, но ако те срещнат някого по пътя и разберат, че сте ги излъгали?

— Не! От страх да не ги оберат те няма да кажат никому за това. Сега заравят камъните в пясъка от страх да не дойде някой по-голям керван и да им ги отнеме. Ще ги съветвам да не показват никому по време на пътуването ни стоката, докато не стигнем в Мохадор, където ще бъдат под покровителството на губернатора. О, кълна ви се, че ако стигна до този град, нищо на света не ще бъде в състояние да ми попречи да се освободя!

Бил гледаше болния с необикновено внимание.

— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се виждате много по-млад, отколкото казвате — рече той. — И аз никога няма да повярвам, че наистина четиридесет години ходите из пустинята. Навярно бъркате малко…

Като се погледаха известно време внимателно, двамата се хвърлиха един другиму в обятията.

— Бил!

— Джим!

Най-после братята се намериха.

Младите моряци си спомниха разказа на Бил за неговия брат и веднага си обясниха сцената между двамата. Те отидоха при крумена, който доказваше защо товарят корабите с такива камъни, но Сайди Ахмед и другарите му още не вярваха.

Съобщиха на Джим, че новодошлите намират камъните за съвсем непотребни.

— Разбира се — отговори Джим, — как няма да казват така, като се мъчат да ви разубедят, да ги оставите, та да ги вземат те. Не виждате ли, че са лъжци?

— Кой от вас ме издаде? — попита Джим моряците, когато арабите си отидоха.

Казаха му, че круменът е направил неволно тази грешка, защото не беше предупреден.

— Трябва да поговоря с него — каза братът на Бил. — Ако се досетят арабите, че съм ги излъгал, веднага ще ме убият, а на вашия шейх ще ограбят цялата собственост.

Доведоха крумена и Риад Абдула в шатрата.

— Не разубеждавайте господарите ми — каза Джим на шейха, — защото ако узнаят истината, ще ви оберат всичко, каквото имате. Вие им наговорихте достатъчно, лесно могат да се досетят, че съм ги излъгал. Животът ми е в голяма опасност, ако остана при тях, затова ме откупете, да си вървим по-скоро.

— Наистина ли камъните нямат никаква стойност?

— Не повече от пясъка, но понеже тези хора са тръгнали за плячка, в краен случай ще ограбят вас.

— Вие сте болен и ако ви купя, няма да можете да вървите — каза Раид Абдула.

— Позволете ми да се кача на една камила само докато се скрием от очите на господарите ми — каза Джим, — а после ще се уверите дали мога да вървя. Те ще ме продадат изгодно, защото ме смятат болен. Но аз съм здрав.

Старият шейх се съгласи и даде заповед да се приготвят за път.

После извика Сайди Ахмед и го помоли да му продаде няколко камъка.

— Бисмиллях! Не! — отговори последният. — Ти ми каза, че те не струват нищо, и понеже си правоверен, не искам да ти продам лъжлива стока.

— Тогава подари ми няколко!

— Не! Аллах да пази Сайди Ахмед! Той никога не прави на другаря си недостоен подарък!

— Аз съм търговец — продължи Раид — и искам да зная какво мога да купя от вас.

— Да! При мене има едно куче християнин!

Арабинът посочи към Джим.

— Господарю, ти ми обеща да ме заведеш на север, не ме продавай! Чакай да се поправя, тогава ще работя за двама!

Но Сайди не обърна внимание на молбата му и го продаде за една риза и една малка шатра от камилска вълна.

Раид Абдула и другарите му, като купиха Джим, заминаха веднага. Оставиха Сайди Ахмед да продължава с шайката си да вади камъните.