Младите роби

Глава втораНЕВОЛНАТА РАЗЛЪКА

Действително от четиримата моряци не умееше да плува един. И той беше старият морски вълк: не владееше изкуството, което трябва да бъде едва ли не вродено у всеки моряк.

Само благородното чувство на великодушие задържаше тъй дълго при него тримата му млади спътници. Като отлични плувците още в самото начало на прилива можеха да се спасят.

Грамадна вълна, каквато още не се бе появявала, се разпиля над корабокрушенците и отнесе тримата далече от мястото, където ги бе заварила.

Всичките им опити да се изправят на крака останаха безуспешни: водата се бе вдигнала доста високо. Няколко секунди се бориха с вълните, без да свалят погледи от мястото, където бяха преди малко и където като черна точка, повдигната леко над водата, се мяркаше главата на Бил.

— Хей, момчета! — извика старият моряк. — Не мислете да се връщате тук… Това нищо няма да помогне… вие не можете да ме спасите! По-добре се погрижете за себе си!… Дръжте се здраво и приливът ще ви отнесе към брега. Прощавайте, приятели!

Още минута борба и колебание, после сетен прощален поглед към клетия Бил и моряците заплуваха към брега.

Не изминаха и половин миля, когато Терънс, който плуваше по-лошо от другарите си, усети, че краката му опират о нещо твърдо.

— Струва ми се — каза той с прекъсващ глас, — че стигам дъното. Слава Тебе, Пресвета Богородице, не се излъгах! — извика той, като се изправи на крака, при което раменете и главата му щръкнаха над водата.

— Вярно! — потвърди Хари, като се изправи до него. — Слава Богу! Това е брегът!

— Слава Богу! — повтори Колин, като се приближи в това време до тях.

После и тримата инстинктивно се обърнаха към морето и едновременно извикаха:

— Бедният Бил!

— Наистина трябваше да го вземем с нас — каза Терънс, като едва си поемаше дъх. — Не можехме ли да спасим и него?

— Разбира се, че можехме — отговори Хари, — ако знаехме, че трябва толкова малко да плуваме…

— Тогава да се върнем… може би, може би ще успеем да…

— Немислимо е! — прекъсна го Колин.

— И това го казваш ти, Колин?! А се считаш при това за най-добър плувец между нас… Не те ли е срам?… — чуха се гласовете на другите двама, които искаха по какъвто и да е начин да спасят стария моряк.

— Ако съм сигурен, че бихме го спасили, сам ей сега бих се впуснал към него — отговори Колин, — но това нищо няма да помогне! Да си вървим!…

С печално наведени глави тримата се запътиха към брега, не преставайки да оплакват стария си другар, когото изоставиха, тъй като не можеха да предположат, че брегът ще се окаже толкова близо. Сега вече Бил навярно бе отвлечен и погребан от вълните — иначе не можеше да бъде.

Най-после те спряха: морето все още кипеше около тях, макар водата да не надвишаваше коленете им. Така стояха те повече от двадесет минути, гледайки пенливото море, и забелязваха със скръб, че приливът продължава да расте. Водата трябва да се бе повдигнала най-малко още на един метър, откакто те напуснаха пясъчния полуостров. Въз основа на това направиха печалното заключение, че старият моряк трябва вече да се е удавил. След това се упътиха мълчаливо към брега, дълбоко загрижени за участта на своя другар, за когото мислеха много повече, отколкото за самите себе си. Не бяха направили и десет крачки, когато се чу откъм гърба им:

— Хей, почакайте!

Гласът очевидно идеше от дълбочината на океана.

— Това е Бил! — обърнаха се в миг тримата моряци.

— Аз съм, момчета, аз! Но съм много уморен и едва дишам. Почакайте малко и след пет минути ще дойда при вас!…

Офицерите от фрегатата бяха зарадвани много и силно учудени от внезапното появяване на оня, когото считаха вече за мъртъв. Те просто не вярваха на ушите си. Но ето че всички съмнения трябваше да отпаднат, когато видяха Бил, вече излязъл от водата.

— Наистина е той! — извикаха моряците.

— Както виждате! А кого мислехте да видите? Може би стария Нептун? Или морска сирена?… Дайте си ръцете, приятели! Не е било писано на Бил да се удави.

— Но как можа да се спасиш? Приливът още продължава…

— Преплувах до вас на един малък сал, който и вие отлично познавате. Това е същото онова парче от мачтата, която ни донесе до пясъчната ивица.

— Мачтата ли?

— Тя. В минутата, когато се готвех да изпусна вече последната въздишка, нещо ме удари така силно по главата, че веднага потънах до дъното. Това „нещо“ излезе парчето от нашата мачта. Аз, разбира се, без много да му мисля, се качих на него и не го пуснах, докато краката ми не стигнаха дъното.

Моряците стиснаха силно ръката на Стария Бил, поздравиха го с чудесното спасение, а след това и четиримата се запътиха към брега. След около двадесет минути стигнаха най-после пясъчното крайбрежие, но продължаваха да вървят все напред, за да не се подложат отново на опасност, ако приливът се увеличеше още. Преди да намерят безопасно място, трябваше да изминат голямо разстояние по мокрия пясък. Едва когато се покачиха на един висок хълм и без да се боят вече от изненадите на приливите, решиха да се спрат и да помислят какво да правят по-нататък.

Нощта стана много хладна и повече от необходимо бе да се запали огън, за да се сгреят и да изсушат дрехите си. У Бил имаше запазени сухи прахан и огниво, които той държеше в херметично затворена оловна кутия, но нямаха най-главното — дърва. Мачтата би им послужила най-добре за тази цел, но сега тя се люлееше доста далече от тях по Пенливите вълни на океана.

Като видяха, че трябва да се откажат от надеждата да накла-дат огън, те съблякоха дрехите си и с всички сили започнаха да изцеждат водата, преди пак да ги облекат. Нямаше какво да правят — да стоят голи бе още по-лошо, а така дрехите им все пак щяха скоро да изсъхнат.

Луната изплува зад голям облак и при бледата й светлина те можаха да разгледат ясно брега, на който се бяха спасили.

Наоколо, докъдето стигаше поглед, се виждаше само белият пясъчен бряг. Той не беше гладък: повърхността му представляваше лабиринт от хълмове, сякаш се простираше безкрайно. Решиха да се изкачат на най-високия хълм и отгам да разгледат цялото крайбрежие, а освен това да си изберат и място, където биха могли спокойно да прекарат поне първата нощ.

Ако не бяха тъй силно отпаднали, щяха да продължат пътя си през хълмовете или край брега, защото светлината на луната бе достатъчна за ориентиране, но и четиримата, дори и неуморимият Бил, бяха останали съвършено без сила. Кратката почивка на пясъчния провлак съвсем малко подкрепи изтощените им тела и сега, като се качиха на върха на хълма, не искаха нищо друго освен почивка. Мястото не беше лошо и те биха останали тук, но едно обстоятелство ги принуди да отидат по-нататък.

Вятърът духаше от океана и по мнението на опитния метеоролог Бил скоро щеше да има ураган. Но и без това той беше доста силен и толкова студен, че трябваше да си потърсят друго, по-удобно закритие. Тъкмо в подножието на хълма, откъм страната на брега, се виждаше укрито място. Качвайки се по хълма, те се убедиха, че не са стигнали още до края на своите мъки; на всяка стъпка потъваха едва ли не до пояс в пясъка.

Затова изкачването беше неимоверно тежко, макар и хълмът да не надминаваше тридесет метра височина. Най-после стигнаха до върха и не виждаха наоколо си друго освен хълмове. Под бледите лъчи на луната пясъкът лъщеше като сребро; всичко сякаш беше покрито със сняг — човек би помислил, че се намира в Швеция или Лапландия. Първото впечатление беше приятно, макар и всичко да изглеждаше малко диво. Но скоро еднообразието им дотегна и моряците отправиха уморените си очи към океана, изгледът на който ги успокояваше.

После се спуснаха по склона на пясъчния хълм. Като слязоха, се намериха в тесен дол. Върхът, който бяха напуснали, беше най-високата точка в тази дълга верига от могили, които се стесняваха към брега. Друга една верига се простираше успоредно на първата, далеч край брега. Полите на двата хълма се срещаха тъй близо, че образуваха остър ъгъл.

Като видяха този тесен проход, останаха неприятно учудени, но умората изискваше своето и решиха да прекарат тук остатъка от нощта. Налягаха в полувертикално положение, опрени с гръб и крака о могилата. Това положение не ги безпокоеше, докато не спяха, но щом затвориха очи, мишците им, отхлабени от съня, не можеха да ги крепят и те започнаха всяка минута да Се хлъзгат към дълбоката яма, от което се разбуждаха, и отново се мъчеха да заемат предишното положение.

Но скоро се убедиха, че при тези условия няма да могат да спят. Терънс, който беше по-нетърпелив от другите, каза, че веднага ще стане да дири друго място. С тези думи той се изправи и се накани да иде да търси друго убежище.

— Много по благоразумно е да не се пръскаме на разни страни — внушително каза Хари Блаунт, — иначе лесно ще се изгубим.

— В тези думи има известна истина — каза младият шотландец. — И аз също съм на мнение, че е опасно да се пръскаме, но какво мисли за това нашият мъдър Бил?

— Аз мисля, че трябва да стоим там, където сме си — отговори без колебание старият моряк.

— Но кой дявол би могъл да заспи тук! — каза синът на Ерин (Така наричат ирландците, а страната им — „остров на зеления Ерин.“). — Нима ние сме коне или слонове? Предпочитам да легна на гол камък, макар и два метра дълъг, отколкото в тази мека пясъчна яма.

— Почакай, Тери — извика Колин, — дойде ми нова идея!

— Добре, да чуем какво е измислил твоят шотландски мозък. Хайде, казвай по-скоро…

— Да, да, Колин, говори — намеси се и Хари Блаунт.

— Обявявам, че можете съвършено спокойно да прекарате нощта до сутринта, гледайте и се учете — лека нощ!

И Колин се спусна на дъното на дола, където се просна в цял ръст по гръб.

Другите последваха примера му и скоро всички заспаха тъй дълбоко, че не би могъл да ги разбуди и топовен гърмеж.