Момиченцето с всички дарби

26

— Какво решаваш? — пита я мис Жустиню.

В първия момент Мелани дори не разбира въпроса. Чака мис Ж да обясни и след малко тя — колебливо — обяснява:

— Тръгваме на юг, към Бийкън. Ти обаче можеш да отидеш където си поискаш. Войниците са те хванали в Лутън или в Бедфорд, или някъде в околностите, на мястото, където си живяла. Можеш да се върнеш там, ако искаш, и да се събереш пак с… Така де, с твоите си…

Учителката съвсем се разколебава.

— Какво? — помага й Мелани. — С кого да се събера?

Мис Жустиню тръсва глава.

— Искам да кажа, да бъдеш отново самостоятелна. Свободна да правиш каквото си искаш. В Бийкън няма да си свободна. Ще те сложат в друга килия.

— Харесвах си килията. И класната стая харесвах.

— Но в Бийкън няма да има повече уроци, Мелани. И доктор Колдуел отново ще разполага с теб.

Мелани кима. Тя знае всичко това. Не че не се страхува. Просто страхът не може да промени решението й.

— Няма значение — обяснява тя на мис Ж. — Искам да съм там, където сте вие. А и бездруго не знам пътя до мястото, където съм живяла преди. Дори не си спомням такова място. Помня само блока и вас, нищо друго. Вие сте… — Сега е ред на Мелани да се поколебае. Не знае думите, с които да изкаже онова, което иска. — Вие сте моят хляб — казва най-сетне. — Когато съм гладна. Нямам предвид, че искам да ви изям, мис Жустиню! Честна дума! По-скоро ще умра, отколкото да сторя нещо такова. Искам да кажа… Вие ме изпълвате така, както хлябът изпълнил гладния човек в песента. С вас се чувствам така, сякаш нямам нужда от нищо друго на света.

Изглежда мис Ж няма отговор за това. Миг-два няма отговор за каквото и да било. Отвръща очи от Мелани, после пак я поглежда, после отново се отвръща. Очите й са пълни със сълзи и още известно време мис Жустиню не може да говори. Когато най-сетне погледът й отново среща този на момиченцето, тя вече е приела, че двете ще останат заедно — ако не завинаги, то поне засега.

— Ще трябва да се возиш на покрива — казва мис Жустиню. — Ще се справиш ли?

— Да — отговаря веднага Мелани. — Разбира се. Няма проблем, мис Жустиню.

Не просто няма проблем! Това е истинско облекчение. Мисълта да влезе отново в джипа изпълва Мелани с ужас още от момента, в който осъзна, че може и да й се наложи да го стори, затова сега момиченцето се чувства прекрасно от факта, че останалите са измислили друг вариант. Не се налага да пътува с доктор Колдуел, която така я плаши, така я плаши, сякаш ножици се забиват в гърдите й. Но най-важното е, че сега няма опасност отново да огладнее, докато мис Жустиню седи до нея.

Мис Жустиню гледа картинката, която Мелани е нарисувала на капака на джипа. Кръгчета и квадратчета с една вълнообразна линия, която ги свързва. Учителката поглежда момиченцето с любопитство.

— Какво е това?

Мелани свива рамене. Не иска да каже. Това е пътят, който е запомнила, пътят от лабораторията на доктор Колдуел обратно до стълбите надолу към блока с класната стая. Пътят към килията й. Това е пътят към дома и Мелани го нарисува, макар да знае, че никога вече няма да слезе по онези стъпала, нито ще седне в класната стая с другите деца. Знае, че домът е просто една идея, която ще вижда в спомените си, но никога няма да я постигне така, както я постига човекът, намерил своето място, разбрал, че то си е негово и пазещ го докрай.

Всичко, което Мелани си има — за да обясни как се чувства в момента — са историите, които са й разказвали, историята за Моисей, който никога няма да зърне земята, където текат мляко и мед, историята за Еней, който бяга от падналата Троя, и стихотворението за един славей и за един мъж с натъжено сърце, изправен сред чужди нивя6.

Всичко това се надига едновременно вътре в нея и момиченцето няма сили дори да започне да обяснява.

— Просто драсканици — отвръща; чувства се зле заради изречената лъжа. Лъже мис Жустиню, която обича повече от всичко на света. И, разбира се, другата част от огромното чувство, другата част, която е още по-трудна за изричане, е това, че сега мис Жустиню е домът на Мелани, а Мелани е домът на мис Жустиню. Няма как иначе да е.

Само ако го нямаше споменът за ужасяващия глад, зейващ вътре в нея. Кошмарната наслада от кръвта и месото в устата й. Защо мис Жустиню не я попита за това? Защо не беше изненадана, когато видя, че Мелани умее да разкъсва и яде хора?

— Онези мъже… — почва внимателно момиченцето.

— Мъжете в базата?

— Да. Те. Онова, което им сторих…

— Те бяха скитници, Мелани — отвръща мис Жустиню. — Убийци. Щяха да ти сторят нещо още по-лошо, ако им беше позволила. Щяха да го сторят и на мен. Не бива да се чувстваш зле заради онова, което стана. То беше по-силно от теб. Не си виновна за нищо.

Въпреки страха си, Мелани просто трябва да попита:

— Защо? Защо да не съм виновна?

Мис Ж се колебае.

— Защото природата ти е такава — отвръща. А когато Мелани отваря уста за следващия въпрос, учителката поклаща глава. — Не сега. Сега няма време, а разговорът е много сериозен. Знам, че си изплашена. Знам, че не разбираш. Обещавам да ти обясня, когато имаме време. Когато сме в безопасност. Засега… просто се опитай да не се тревожиш, опитай се да не тъжиш. Няма да те оставим самичка. Обещавам ти. Ще се държим всички заедно. Става ли?

Мелани мисли. Става ли? Темата на разговора я плаши, затова донякъде е облекчение просто да й обърне гръб и да не мисли за нея. Но въпросът виси над нея като тежест и тя няма да се успокои, докато не получи отговор. Най-сетне, макар и неуверено, момиченцето кимва. Защото изведнъж й хрумна такава гледна точка, от която нещата не изглеждат толкова зле: мисъл, която досега се е крила на дъното на тъгата и тревогата, крила се е така, както надеждата се е крила под всички ужасни неща в кутията на Пандора.

От сега нататък мис Жустиню ще й е учителка всеки ден.