Момиченцето с всички дарби

46

Спират и хапват, обърнати с гръб към мъртвата зона, която току-що са пресекли.

Сержант Паркс е взел в раницата си консерви от кухнята на „Дом Уейнрайт“. Мис Жустиню, доктор Колдуел и войниците ядат студена наденичка с боб и шотландска яхния. Мелани яде нещо, наречено варен колбас, което прилича малко на месото, което мис Ж й даде предната вечер, но не е толкова вкусно.

Докато се хранят, гледат на юг, в противоположната посока на нещото, което мис Жустиню нарече изпепелена сянка, но Мелани продължава да се обръща през рамо и да гледа изгорената земя. Седнали са на хълмче и момиченцето вижда надалеч назад на север, чак до града, където спаха снощи и където тя пусна лисицата. Километри и километри наред земята леко се надига и спуска, почерняла и изгорена на въглен. Момиченцето разпитва отново мис Жустиню, за да се увери, че я е разбрала правилно първия път и двете си приказват тихичко, за да не се чуват надалеч гласовете им.

— Тук преди зелено ли е било? — пита Мелани и сочи.

— Да. Точно като местата, през които минахме, след като избягахме от базата.

— А защо са изгорили земята тук?

— Опитваха се да удържат гладните през първите седмици след появата на заразата.

— Но не се е получило?

— Не. Но тогава хората бяха много уплашени, бяха изпаднали в паника. Много от онези, които трябваше да вземат най-важните решения, сами бяха заразени или избягаха и се скриха. Онези, които останаха, нямаха представа какво да правят. Аз обаче не съм сигурна, че въобще беше възможно да се направи нещо. Беше вече късно за каквото и да било. Всички лоши неща, от които хората се бояха, вече бяха дошли.

— Лоши неща? — повтаря Мелани.

— Гладните.

Мелани обмисля определението. То може и да е вярно, но не й допада. Ама никак даже не й допада.

— Аз не съм лоша, мис Жустиню.

Мис Ж съжалява за думите си. Докосва ръката на Мелани и леко, но окуражително я стисва. Не е приятно като прегръдката, но пък не е толкова опасно.

— Знам, че не си лоша, мила. Нямах това предвид.

— Но аз съм гладна.

Пауза.

— Ти си заразена — отвръща мис Ж, — но не си гладна, защото гладните не могат да мислят, а ти можеш.

Това основно различие не е хрумвало на Мелани досега или най-малкото тя не го е съпоставяла с космическата тежест на ужаса от осъзнаването на собствената си природа. Но различието съществува и е значително. Възможно ли е тогава да съществуват още различия между нея и останалите гладни? Възможно ли е да се окаже, че тя в края на краищата не е чудовище?

Онтологичните въпроси я връхлитат и растат в съзнанието й. А после иззад тях надниква един по-малък въпрос, но далеч по-практичен.

— Затова ли съм екземпляр от жизненоважно значение?

Лицето на мис Ж се изкривява болезнено, после на него се изписва гняв.

— Затова си толкова важна за научния проект на доктор Колдуел. Тя смята, че вътре в теб може да открие нещо, което да й подскаже как да направи лекарство, с което да помогне на останалите живи хора. Ваксина. Така че те вече да не могат да се превръщат в гладни или, ако се превърнат, да могат да бъдат излекувани.

Мелани кимва. Знае, че това е много важно. Знае също, че не всички злини, връхлетели света на хората, имат еднакви причини и произход. Заразата е била нещо лошо. Лоши са били и нещата, които хората, дето е трябвало да взимат най-важните решения, са извършили, за да овладеят заразата. Лошо е и да ловиш малки деца и да ги режеш на парчета, дори и когато го правиш, за да измислиш лекарство, което да лекува хората от това да са гладни.

Не само Пандора е имала непобедим недостатък. Явно всички хора са създадени така и техните недостатъци ги карат понякога да вършат лоши или глупави неща. Е, не всички хора, но почти всички. Ясно е, че мис Жустиню няма недостатъци.

Сержант Паркс дава знак с ръка да стават. Групата отново тръгва. Мелани крачи пред мис Жустиню, опъва каишката, а умът й се върти ли, върти около главозамайващите неща, които току-що е проумяла. За първи път не изпитва желание да се върне у дома в килията си. Сега килията й изглежда просто като малка частичка от нещо много по-голямо, нещо, в което всички възрастни в групата са участвали преди.

В ума й се трупат нови взаимовръзки, които излизат вън от собственото й съществуване и поемат в изненадващи и опасни посоки.