Момиченцето с всички дарби

52

Розалинд Франклин по различни причини явно вълнува Колдуел и сержанта, но първите впечатления на Хелън Жустиню са негативни. В лабораторията е адски студено, гласовете кънтят като в гробница и мирише на формалдехид. А по лицето на Мелани учителката вижда, че момиченцето също далеч не гори от ентусиазъм пред откритието.

Разбира се, и двете имат пресни и доста лоши спомени свързани с лаборатории, особено с лаборатории с Карълайн Колдуел вътре. А и Роузи — както Колдуел продължава да нарича това чудо — е именно това: лаборатория на колела. Само дето има койки за спане и кухня и може да се нарече и подвижна къща. Оборудвана е и с огнепръскачки и картечници, така че прилича и на танк. А бе, за всекиго по нещо.

Всъщност, Роузи е достатъчно голяма да извършва продължителни пътувания. Лабораторията е разположена в средата и заема около половината от цялото вътрешно пространство. Отпред и отзад има стрелкови отсеци, където по двама стрелци могат да стоят гръб с гръб, да следят положението вън във всички посоки, и да стрелят през отвори, подобни на амбразури в средновековен замък. Най-отзад пък има нещо като машинно отделение. Отпред са жилищните помещения за екипажа: дванайсет койки, една над друга по стените, две химически тоалетни, кухня, а най-отпред е шофьорското място: мостик, оборудван с картечница като тази в джипа и с контролни уреди, достойни за пътнически самолет.

Жустиню и Мелани стоят точно до стрелковия отсек и — напълно изолирани от случващото си — наблюдават суетнята наоколо.

Колдуел проверява изправността на лабораторната апаратура. Държи в ръка описа — намерила го е окачен на стената до едната врата — и проследява по него отделните уреди, а после един по един ги оглежда за повреди. Изражението й е напрегнато и някак прехласнато, в очите й се чете съсредоточено внимание. Напълно е забравила присъствието на всички останали.

Паркс и Галахър са минали напред, до шофьорското място. Борят се с нещо там — най-вероятно с трупа, който Паркс спомена. След малко го изнасят навън, увит в одеяло. От него се носи букет от неприятни миризми, но те — милостиво — са отдавнашни и изветрели.

— Предните врати са заключени — казва Паркс. — Не мога да ги отворя без ток, както личи. А ток нямаме.

Излизат през средната врата — тази, през която влязоха. Жустиню забелязва, че тя притежава сложна конструкция: стоманена арматура и пластмасови плоскости. Досеща се, че всъщност вратата представлява херметически люк. В шкаф до вратата намират шест запечатани костюми скафандри за работа в заразена среда. Имат големи цилиндрични шлемове с тесни хоризонтални визьори, подобни на главите на роботите в някой филм от петдесетте. Инженерите на това превозно средство наистина са помислили за всичко.

Но очевидно този факт не е спасил екипажа на лабораторията.

Жустиню слага ръка на рамото на Мелани и детето буквално подскача. Жустиню на свой ред се стряска от тази реакция.

— Извинявай — казва.

— Няма нищо — промърморва Мелани и я поглежда. Сините й очи са огромни и бездънни. Обикновено емоциите на момиченцето са винаги на повърхността, но сега, под общата нервност и цялостната потиснатост на детето си личат непроницаеми дълбини, които Жустиню не знае как да разчете.

— Сигурно няма да останем дълго тук — успокоява тя момиченцето.

Но сама долавя колко кухи са думите й. Всъщност няма ни най-малка представа колко ще останат.

Галахър и Паркс се връщат и заговарят с Колдуел с приглушени гласове. После Галахър влиза в спалното помещение, а Паркс се отправя към машинното.

Любопитна, Жустиню тръгва след него.

В машинното Паркс е отворил капака на нещо, което силно прилича на походен генератор. Известно време сержантът замислено човърка вътре. После започва да отваря един по един шкафовете по стените и да проверява съдържанието им. В първия има сигурно хиляда различни инструменти, прегледно подредени на рафтчета. В следващия има намотки жица и тел, машинни части, увити в парчета намаслен муселин, кутии с различни размери, надписани с дълги обозначителни кодове. В третия шкаф има само инструкции за експлоатация, които Паркс се заема съсредоточено да разлиства.

— Мислиш ли, че можеш да го поправиш? — пита Жустиню.

— Може би — отвръща Паркс. — Не е като да разбирам много, но ще се пробвам. Тия инструкции ги пишат като за идиоти. Аз говоря идиотски много добре.

— Може да ти отнеме известно време.

— Сигурно. Обаче това чудо има огнева мощ като за цяла армия. Сто петдесет и пет милиметрови картечници. Огнепръскачки. Заслужава си да опитаме да го оправим, а?

Жустиню се обръща с намерение да иде да каже на Мелани, че може да се наложи да останат повечко тук, но Мелани се оказва застанала точно зад гърба й.

— Трябва да говоря със сержант Паркс — казва детето.

Паркс вдигна безизразната си физиономия от страниците.

— С теб имаме за какво да си говорим, така ли? — пита.

— Да — отвръща Мелани. После поглежда Жустиню. — Насаме.

На Жустиню й трябва секунда да разбере, че я гонят.

— Добре — казва, като се мъчи да звучи незаинтересовано. — Отивам да помогна на Галахър с нещо.

Оставя момиченцето и сержанта. Не може да си представи за какво толкова имат да си говорят двамата насаме и завладялата я несигурност бързо преминава в тревога. Паркс може и да склони да махне каишката, но Жустиню знае, че той все така гледа на Мелани като на умно, но много опасно животно — колкото по-умно, толкова по-опасно. Детето трябва много да внимава не само какво върши, но и какво говори пред него. Има нужда от Жустиню, която да й пази гърба.

Галахър върши горе-долу същото, каквото и доктор Колдуел: инвентаризация на наличностите; докато лекарката се занимава с лабораторията обаче, момчето прави оглед на жилищните помещения. Почти приключва, когато Жустиню идва при него. Той й показва какво е намерил в последния шкаф. CD плейър и два рафта дискове с музика. Жустиню започва да ги разглежда и усеща познатия гъдел на надигащите се стерео-спомени. Заглавията тук представляват — меко казано — еклектична смес. Саймън и Гарфънкъл. Бийтълс. Пинк Флойд. Франк Запа. Феърпорт Кънвеншън. Дъ Спинърс. Флийтууд Мак. 10СиСи. Юритмикс. Меднес. Куин. Дъ Строукс. Снуп Дог. Спайс Гърлс.

— Слушал ли си нещо от тези? — пита Жустиню момчето.

— Оттук-оттам — отвръща Галахър с копнеж в гласа. Единствената музикална система в базата беше онази в блока с килиите на децата и по нея пускаха единствено класическа музика. Един-двама от войниците имаха емпетройки с ръчно захранване, но тези ценности бяха недостъпни: собствениците им бдяха неотлъчно над тях.

— Мислите ли, че можем да пуснем плейъра? — пита Галахър.

Жустиню няма представа.

— Ако Паркс оправи генератора, плейърът ще тръгне, както и всичко останало тук. Не е повреден, климатът не му е повлиял, може би само промените в температурата… Във всеки случай тук няма влага, която би била основен проблем. Ако бушоните не гръмнат и ел. таблото не е повредено, няма причина музиката да не заработи. Да не ти давам прекомерни надежди, редник, но тая вечер може да имаме и вечеря, и забавление.

Галахър изведнъж унива.

— Май няма да ни се отвори парашутът — отвръща мрачно.

— Защо?

Момчето свива рамене и разтваря широко ръце, за да посочи с едно движение всички шкафове, които вече е отворил и претърсил.

— Няма нищо за вечеря.