Момичета с броеници

1.

Понеделник, 03:05 ч.

Този час е добре познат на всички, които са го посрещали; час, в който мракът напълно сваля наметалото на здрача, а улиците опустяват и утихват; час, в който сенките се сливат в едно и се разтварят. Час, в който страдалците не вярват в настъпването на зората.

Всеки град си има такъв квартал, неговата си неонова Голгота.

Във Филаделфия той се нарича Саут Стрийт.

И в тази нощ, докато останалата част на Града на братската обич спеше, докато реките се вливаха безмълвно в морето, амбулантният търговец на плът се спусна по Саут Стрийт, сякаш бе сух, пърлещ вятър. Между Трета и Четвърта улица отвори тежка порта от ковано желязо, мина по тясната алея и влезе в частния клуб „Парадайз“. Неколцината пръснати из залата клиенти го видяха и моментално отвърнаха очи. Във втренчения му поглед съзряха портал към собствените си очернени души и усетиха, че и най-малкият контакт с него, дори за миг, би ги обременил с прекалено голямо познание.

За запознатите със занаята му търговецът бе загадка, която никой нямаше желание да разгадае.

Бе едър мъж, над метър и осемдесет, широко скроен, с яки, груби ръце, заплашващи с разправа всеки, който би му се изпречил. Косата му бе с цвета на сламата; имаше студени зелени очи, в които пламъкът на свещта създаваше искри от лъскав кобалт; очи, способни да обхванат хоризонта с един-единствен поглед, без да пропуснат нищо. Над дясното имаше лъскав келоид — въжест белег под формата на обърнато надолу V. Яките му гръбни мускули опъваха докрай дългото палто от черна кожа.

За пета поредна вечер идваше в клуба и днес най-сетне щеше да се срещне с купувача. Срещите в „Парадайз“ не се уреждаха лесно. За приятелства изобщо не можеше да става дума.

Търговецът седна в дъното на влажната приземна зала, зад маса, която не му пазеха, но той вече си бе обсебил. Макар играчите в „Парадайз“ да бяха от всякакъв възможен сой, на всички им бе ясно, че търговецът е от съвсем различна порода.

Тонколоните зад бара предлагаха Мингъс, Майлс, Монк, а таванът — опушени китайски фенери и окачени вентилатори с перки от груба амбалажна хартия. Тамянът с аромат на боровинки се сливаше с тютюневия дим и придаваше на посивелия въздух определена сладост на диви плодове.

В три и десет в клуба влязоха двамина. Купувачът и бодигардът му. Погледнаха в очите на търговеца. И разбраха.

Купувачът, Гидеън Прат, наближаваше шейсетте. Бе набит плешивец с розови бузи, неспокойни сиви очи и с провиснала от челюстите кожа, напомняща разтопен восък. Костюмът с жилетка не му бе по мярка, а пръстите му отдавна бяха изкривени от артрита. Дъхът му вонеше. Зъбите му бяха жълти и редки.

Онзи зад него бе по-едър — по-голям и от самия търговец. Носеше огледални очила и тънко дънково яке. Лицето и вратът му бяха разкрасени с фина мрежа моко — племенните татуировки на маорите.

Без да кажат и дума, тримата се събраха и се упътиха по късия коридор към складчето.

Тук бе тясно и задушно, пълно с кашони долнопробен алкохол, две изпонадраскани метални бюра и мухлясал, опърпан диван. Стар джубокс мигаше на ситно и на синьо.

Щом влязоха и затвориха вратата гардът, известен на улицата с прякора Диабло, маркира обсега на правомощията си като опипа грубо търговеца за оръжие и записващи устройства. През това време търговецът разчете татуираното в основата на врата му: Доживотен мелез. Забеляза и ръкохватката на затъкнатия в колана хромиран смит енд уесън.

Щом се убеди, че търговецът не е въоръжен и не е опасан с жици, Диабло отстъпи зад Прат и скръсти ръце в позата на наблюдател.

— Какво ми носиш? — запита Прат.

Преди да му отговори, търговецът го огледа от глава до пети. Бяха стигнали до онзи миг във всяка сделка, в който продавачът е на ход да се разкрие и да изложи стоката си върху кадифето. Търговецът бръкна бавно под коженото си палто — сега не бе време за резки, внезапни движения — и измъкна две моментални снимки, правени с полароид. Подаде ги на Гидеън Прат.

И двете бяха на млади момичета. Напълно облечени осем-деветгодишни черни момичета, заели неотговарящи на възрастта им пози. Таня бе възседнала любимия си барби-велосипед. От ръкохватките му се сипеха розови и бели гирлянди. По-малката, Алисия, бе в люляков на цвят гащеризон и правеше сапунени мехури.

Докато Прат ги разглеждаше, бузите му пламнаха за миг и дъхът се спря в гърдите му. На търговеца му бе ясно: повечето хора смятат, че хора като Гидеън Прат, които търсят сексуално удовлетворение от деца, го вършат от склонност към насилие или покварени морални норми. А това всъщност е изключителна рядкост. Онези, които наистина разбират хората от сорта на Гидеън Прат, знаят, че те се водят от чувството на обич.

— Наистина… са красиви — каза Прат.

Диабло хвърли един поглед на снимките, но не реагира никак. Очите му се върнаха върху търговеца.

— Как се казва? — попита Прат и вдигна една от снимките.

— Таня — отвърна търговецът.

— Та-ня — повтори Прат на срички, сякаш правеше разбор на душевността й. Върна едната от снимките, после погледна останалата в ръката му. — Прекрасна е — допълни. — Палавница. Личи й.

Прокара леко пръст по гланцираната повърхност. За миг сякаш се замечта, изгуби се в някакви свои мисли, после пъхна снимката в джоба си. Върна се към деловия разговор.

— Кога?

— Сега — отвърна търговецът.

Прат не можа да сдържи изненадата и радостта си. Това надминаваше всичките му очаквания.

— Нима е тук?

Търговецът кимна.

— Къде? — занича Прат.

— Наблизо.

Гидеън Прат оправи вратовръзката си, опъна жилетката над шкембето и приглади малкото останала му коса. Пое дълбоко въздух, намери повратната си точка и посочи към вратата:

— Да вървим.

Търговецът кимна повторно и поиска с поглед разрешение от Диабло. Онзи забави леко отговора, та да покаже кой командва положението, после се отмести встрани.

Тримата излязоха от клуба и пресякоха Саут Стрийт по посока на Ориана Стрийт — кратка отсечка, осветена от единствената улична лампа на ъгъла. Малко по-късно се озоваха на сгушен между сградите малък паркинг с два автомобила — ръждясал микробус с опушени стъкла и доста нов крайслер. Диабло вдигна ръка, изпревари другите двама и надникна през стъклата на крайслера. Обърна се и кимна, при което Прат и търговецът се приближиха към микробуса.

— Парите в теб ли са? — попита търговецът.

Гидеън Прат потупа джоба си.

Търговецът обшари двамата с мигновен поглед, бръкна в джоба на палтото си и извади връзка ключове. Но преди да отключи предната дясна врата на микробуса ги изпусна на земята.

Прат и Диабло инстинктивно отклониха вниманието си и ги проследиха с поглед.

В следващия добре преценен миг търговецът се наведе да ги вдигне. Но вместо тях сграбчи железния лост, който предварително бе оставил до дясната предна гума. С изправянето си се извъртя на пета и нацели с лоста лицето на Диабло точно в средата. От носа му бликна дебела струя алена кръв, примесена с парченца хрущял. Ударът бе нанесен с хирургическа точност и идеално премерена сила — да осакати и обезвреди противника, без да го убие. Лявата ръка на търговеца измъкна смит енд уесъна от пояса на Диабло.

Животинският инстинкт накара замаяния и сащисан Диабло да се нахвърли на търговеца. Погледът му бе замъглен от кръвта и неволните сълзи. Но атаката му срещна ръкохватката на смит енд уесъна, насочена с пълна сила от якия търговец. Ударът разпиля в студения нощен въздух шест от зъбите на Диабло, които се изрониха по асфалта със звук на падащи перли.

Диабло зави от болка и се строполи на неравната повърхност.

Но бидейки истински воин, успя да се изправи на колене, след което вдигна разколебан поглед в очакване на довършващия удар.

— Бягай — заповяда му търговецът.

Диабло спря за секунда. Дъхът му хъхреше на пресекулки. Изплю насъбралата се в устата му кръв и слуз. Когато търговецът запъна ударника на револвера и опря дулото в челото му, Диабло осъзна колко полезно ще е да изпълни разпореждането.

Надигна се с огромно усилие и тръгна, залитайки, към Саут Стрийт, без да отлепя поглед от търговеца. След което изчезна.

Тогава търговецът пренесе вниманието си върху Гидеън Прат.

Прат се помъчи да заеме заплашителна поза, но явно тази дарба му липсваше. Той бе педофил, изнасилвач и убиец на деца, но силата му не струваше и пукната пара срещу друг мъж, особено срещу чудовище от рода на търговеца. Изправен бе пред онзи миг, който всеки педофил очаква с ужас — мигът на бруталната равносметка за извършените от него грехове срещу човечеството, че и срещу Бога.

— К-к-кой си ти? — изпелтечи Прат.

Търговецът отвори задната врата на микробуса. Най-спокойно положи оръжието и лоста, след което свали дебелия си колан от телешки бокс. Обви твърдата кожа около пръстите на ръката си.

— Сънуваш ли? — запита търговецът.

— Какво?

— Имаш… ли… сънища?

Гидеън Прат изгуби и ума, и дума.

За Кевин Франсис Бърн — инспектор от отдел „Убийства“ на филаделфийската полиция — отговорът му всъщност нямаше никакво значение. Отдавна бе тръгнал по следите на Гидеън Прат и бе успял да го примами в капана с прецизност и старание — сценарий, който изцяло бе обзел собствените му сънища.

Гидеън Прат бе изнасилил и убил десетгодишната Деърдре Петигрю в парка „Хароугейт“, а отделът бе на границата да се откаже от разследването на случая. Дотогава Прат не бе убивал нито една от жертвите си, та Бърн съзнаваше колко ще му е трудно да го примами. На настъпването именно на този миг бе посветил няколкостотин часа от личното си време и ред безсънни нощи.

И сега, докато разсъмването бе все още неясен слух в Града на братската обич, Кевин Бърн пристъпи, нанесе първия си удар и получи своето възнаграждение.

Двайсет минути по-късно бяха вече сред спуснатите завеси на спешната приемна на болницата „Джеферсън“. Точно в средата стоеше Гидеън Прат. От едната му страна бе Бърн, а от другата — дежурният стажант-лекар Ейвръм Хърш.

На челото си Прат имаше буца с размера и цвета на гнила слива. Устната му бе сцепена, на дясната му буза се открояваше тъмно лилаво охлузване, а носът му имаше вид на счупен. Дясното му око бе почти затворено от оток. Бялата му навремето риза бе станала тъмнокафява от съсирилата се кръв.

Докато оглеждаше унизения, посрамения, но заловен престъпник, Бърн си мислеше за партньора си от отдел „Убийства“, онзи железен мъж на име Джими Пюрифай. Джими щеше да се кефи сега — мина му през ум на Бърн. Много си падаше по ония образи, от които Филаделфия има сякаш неизчерпаеми запаси — уличните професори, пророците наркомани, проститутките със сърца от мрамор.

Но най-вече Джими си падаше по ловенето на гадове. Колкото по-гаден бе престъпникът, толкова повече се опиваше Джими от лова.

А от Гидеън Прат по-гаден нямаше.

Попаднали бяха на следите му с помощта на широка мрежа осведомители. Следваха го по най-черните вени на подземния филаделфийски свят от сексклубове и педофилски кръгове. Преследваха го с онази целенасоченост, всеотдайност и маниакална обсебеност, която им бе внушена в завършената преди толкова много години полицейска академия.

Което беше точно по мерака на Джими Пюрифай.

Истински ме подмладява, казваше той.

По време на кариерата му Джими го бяха простреляли на два пъти, газили с кола веднъж, пребивали безброй пъти, но онова, което истински го довърши, бе тройният байпас. Та докато Кевин Бърн прекарваше времето си в прекрасната компания на Гидеън Прат, Джеймс Пюрифай, по прякор Клъч, се излежаваше в реанимацията на болницата „Мърси“ и с всичките тръби и тръбички, които бяха напъхани по тялото му, напомняше на Медуза и змиите й.

Хубавата новина бе, че прогнозата на лекарите звучеше обнадеждаващо. Лошата новина бе, че Джими очакваше да се върне на работа. Да, ама не. Нямаше случай на върнал се на работа след троен байпас. Не, ако бе на петдесет години. Не и в отдел „Убийства“. Не и във Филаделфия.

Липсваш ми, Клъч, мина му през ума заедно с мисълта, че следобед му предстои да се срещне с новия си партньор. Без теб нищо не е същото.

И няма да бъде.

Джими се бе строполил на някакви си три — ама пълни с безсилие — метра от Бърн. Застанали бяха до касата на „Малик“ — малко заведение за сандвичи на ъгъла на Десета улица и Уошингтън Авеню. Бърн нариваше захар в кафетата, докато Джими сваляше сервитьорката Дезирий — красавица с канелена кожа, отделена възрастово от Джими поне от три музикални стила, а и намираща се най-малко на осем километра извън обичайния му район. Дезирий бе единствената причина, заради която се отбиваха в „Малик“. За храната изобщо не си струваше да се говори.

Та Джими, значи, си стоеше облегнат на тезгяха и обливаше сервитьорката с дежурните при сваляне на млади мацки приказки. Всичките осем цилиндъра виеха на максимални обороти, усмивката му бе включена на дълги. И в следващия миг се озова на пода с изкривено от болка лице и вдървено тяло, а пръстите на огромните му ръце се бяха извили под формата на орлови нокти.

Малко други мигове от живота на Бърн се бяха запечатали тъй ярко в паметта му. През двайсетгодишния си стаж на полицай бе свикнал да приема за нещо най-нормално изблиците на сляп героизъм и безумна смелост от страна на хората, които обичаше и от които се възхищаваше. Бе свикнал да възприема дори безсмислените и произволни дивашки деяния, извършвани от едни непознати спрямо други. Тези неща си бяха част от службата — големият данък към търсенето на справедливост. Не успя да привикне обаче към онези мигове на гола човечност и слабост на плътта, към образите на предаденото тяло и душа, а именно те дълбаеха дълбоко в сърцето му.

Та когато съзря едрия мъж върху калните плочки на закусвалнята, усети как тялото му води битка със смъртта и видя безмълвния крясък в разтворената му уста, Бърн осъзна, че няма вече да възприема Джими Пюрифай постарому. Е, пак ще го обича, както го бе обичал през всичките тези години, пак ще слуша невероятните му измислици, ако е рекъл господ — пак ще се диви на гъвкавите му отработени движения зад барбекюто в душните неделни филаделфийски вечери, пак щеше да е готов, без да се замисли, да поеме куршум в сърцето си, за да спаси другаря си; но в същия миг и края на онова, което вършеха — безстрашното спускане нощ подир нощ в търбуха на насилието и лудостта.

Колкото и срамно и жалко да му бе на Бърн да си го признае, именно такава бе реалността на онази дълга, ужасна нощ.

Реалността на настоящата нощ обаче създаде в съзнанието на Бърн някакво мрачно равновесие, някаква фина симетрия, която сигурно щеше да донесе душевен мир на Джими Пюрифай. Деърдре Петигрю бе мъртва, но пък Гидеън Прат щеше да понесе докрай заслуженото. Още едно семейство се разкъсваше от скръб, но този път убиецът бе оставил своята ДНК под формата на сив срамен косъм, която неминуемо щеше да го отведе до облицованата с плочки стаичка в щатския затвор в окръга Грийн. И, ако зависеше от Бърн, Гидеън Прат щеше да се запознае там с леденостудената игла.

Разбира се, като се има предвид естеството на правосъдната система, шансът беше петдесет на сто, че ако го признаят за виновен, Прат може да се отърве и с доживотна присъда, без право на преждевременно освобождаване. Но ако това станеше, Бърн познаваше достатъчно хора в затвора, способни да довършат делото. Бяха му задължени в някои отношения. Така или иначе, пясъкът в часовника на Гидеън Прат изтичаше. В кърпа им бе вързан.

— Задържаният падна по циментово стълбище, докато се мъчеше да избяга — подсказа Бърн на доктор Хърш.

Ейвръм Хърш си го записа. Можеше и да е млад, но бе родом от окръга Джеферсън. И вече знаеше, че сексуалните хищници — особено педофилите — са доста тромави хора, които често се спъват и падат. Понякога дори чупеха кости.

— Нали така, мистър Прат? — запита Бърн.

Гидеън Прат гледаше втренчено пред себе си.

— Нали така, мистър Прат? — повтори Бърн.

— Да — каза Прат.

— Кажи го със свои думи.

— Докато бягах от полицията, паднах по едно стълбище и се самонараних.

Хърш и това си записа.

Кевин Бърн сви рамене и попита:

— Докторе, не намирате ли, че нараняванията на мистър Прат са характерни за падане по циментово стълбище?

— Абсолютно — съгласи се Хърш.

Това също си го записа.

По пътя към болницата Бърн проведе дискусия с Гидеън Прат, по време на която му внуши мъдрата мисъл, че преживяното на паркинга е само дегустация на онова, което го очаква, ако реши да подаде оплакване от оказано му полицейско насилие. Освен това Бърн уведоми Прат, че вече има трима свидетели, готови да дадат показания, че са били очевидци на това, как заподозреният се е спънал и паднал по стълбите по време на гонитбата. До един почтени граждани.

В допълнение към горното Бърн съобщи, че няколкото минути път по краткия маршрут от болницата до полицейското управление щели да се сторят на Прат най-дългите минути през целия му живот. За справка Бърн посочи няколкото инструмента в задната част на микробуса: електрически прободен трион, хирургичен чук за чупене на кости, електрическа ножица за жив плет. Очите на Прат в този миг донесоха на Бърн огромно задоволство — един прозорец към истинския страх, през който Прат сигурно е надничал много пъти, докато жертвите му — децата, чийто живот бе съсипал — са треперели от ужас.

Прат го разбра.

А сега вече го имаше черно на бяло.

Няколко минути по-късно Хърш събу панталона и мръсното бельо на Гидеън Прат, а открилата се гледка накара Бърн да поклати глава. Гидеън Прат бе обръснал срамните си косми. Прат погледна към слабините си, после към Бърн.

— Става дума за ритуал — каза. — Религиозен ритуал.

— И разпъването на кръст е ритуал, говедо — избухна Бърн от другия край на стаята. — Искаш ли да отскочим до „Хоум Депо“2 за някои религиозни стоки?

В този миг Бърн улови погледа на стажанта. Доктор Хърш кимна — сиреч, щяха да се сдобият с мостра на срамен косъм. Човек не може чак толкова гладко да се обръсне. Бърн прие сигнала и продължи атаката:

— И ако си мислиш, че тази ти церемонийка ще ни попречи да ти вземем проба, то ти си официално обявен за тъп гъз — отсече Бърн. — Сякаш досега някой се е съмнявал. — Доближи се на няколко сантиметра от лицето на Прат. — Колко му е да те задържим, докато ти пораснат нови.

Прат вдигна очи към тавана и въздъхна.

Явно тази мисъл не го бе спохождала.

Бърн седеше в колата си на паркинга пред полицейското управление и разпускаше след дългия ден. Кафето бе остро, както е във всяка полицейска кафетерия. Добавените няколко глътки „Джеймсън“3 успяваха да го позагладят.

Над маджунената луна небето бе ясно, черно, безоблачно. Пролетта нашепваше за себе си.

Ще дремне няколко часа във взетия назаем микробус, с който бе примамил Гидеън Прат, после следобед ще го върне на приятеля си Ърни Тедеско. Ърни притежаваше малка транжорна за месо в „Пензпорт“4.

Бърн опипа провисналото над дясното му око парче кожа. Белегът бе топъл и мек под пръстите му и пазеше спомена за болка, която, поне за момента, отсъстваше — една фантомна скръб, разгоряла се за пръв път преди много години. Свали стъклото, затвори очи и усети как гредите на спомена поддават.

В съзнанието му, в онова отдалечено ъгълче, където си дават среща желанието и отвращението, мястото, където тъй отдавна бяха бушували водите на река Делауеър, се появяват последните мигове от живота на едно момиченце, разгръща се целият тих ужас…

… вижда личицето на Деърдре Петигрю. Майка й й е казала всичко, което трябва, за пазенето от непознати, но сърцето й е добро и доверчиво. Денят е зноен, Деърдре поспира да пийне вода от чешмичката в парка „Хароугейт“. На съседната пейка седи мъж — бял мъж с два красиви червени балона в ръка. Казва й, че навремето е имал внучка на нейните години. Обичал я много, но я блъснала кола и тя умряла. Толкова тъжно, казва Деърдре. Казва му, че кола е блъснала и котето й, Джинджър, което също умряло. Мъжът кимва, а в окото му се появява сълза. Казва, че всяка година на рождения ден на внучката си купувал балони и ги пускал да летят тук, в любимия й парк. Две години, откакто се поминала. Две години, два балона.

— Искаш ли ги? — пита я мъжът.

— Да — казва Деърдре. — Много.

— Ела насам — казва мъжът.

Деърдре подпира велосипеда си на стъпенката и отива до пейката. А непосредствено зад пейката има гъст храсталак.

Мъжът й подава балоните.

Момиченцето се усмихва и сяда до новия си приятел…

Бърн отпи от кафето, запали цигара. Главата му тътнеше, докато образите се биеха да излязат на свобода. Цената, която плащаше за тях, бе станала непосилна. През годините бе поел куп лекарства — законни и не толкова законни, обикновени и традиционни, — та да ги спре. Нито едно от законните не му помогна. Ходи на преглед при дузина доктори, изслуша всичките им диагнози — най-често срещаната засега бе мигрена аура.

Но в медицинската литература липсваше описание на аура като неговата. Неговата не се състоеше от светли, извити линии. Щеше да се радва, ако ги имаше.

В неговата се помещаваха чудовища.

Когато за пръв път му се яви „видението“ на убийството на Деърдре, лицето на Гидеън Прат му се губеше. На негово място имаше размазано петно, водниста доза зло.

Но в мига, в който Прат влезе в „Парадайз“, Бърн го позна.

Пъхна едно CD в плейъра — домашна смес от класически блус. Именно Джими Пюрифай го бе отворил на блуса, при това на истинските блусари: Елмор Джеймс, Отис Ръш, Лайтнин Хопкинс, Бил Брунзи. Можеше да ти надуе главата, ако го бъзнеш на темата за новоизлюпени блусари от рода на Кени Уейн Шепърд.

В началото Бърн не правеше разлика между „Сон Хаус“5 и „Максуел Хаус“6. Но многократните осъмвания в клуба „Уорм деди“ и пътешествията до „Колибата на Бъба Мак“7 на крайбрежието бяха сторили своето. Сега още от втория такт, най-много от третия, можеше да каже дали става дума за блус от делтата или от Бийл Стрийт8, за блус от Чикаго или от Сейнт Луис както и всички останали разновидности на жанра.

Първият запис на CD-то бе „Мъжът ми тръгна да ме бие“ на Росета Крофърд.

Джими пръв го бе запознал с утехата на блуса; същият този Джими, който го бе върнал към нормалния свят след случая с Морис Бланчард.

Година преди това един богат младеж на име Морис Бланчард бе убил най-хладнокръвно родителите си, пръсвайки им черепите с по един изстрел от пушка-помпа уинчестер 9410. Поне Бърн така смяташе — с толкова дълбоко и безрезервно убеждение, колкото можеше да се придобие за две десетилетия работа в полицията.

Пет разпита проведе на осемнайсетгодишния Морис и всеки път вината пламваше като бурен изгрев в очите на младежа.

Накара екипа за оглед да изследва няколкократно колата на Морис, стаята му в общежитието, дрехите му в гардероба. Не откриха нищо — ни косъм, ни влакно, ни капка от течност, — което да докаже присъствието на Морис в стаята в момента на разстрела на родителите му.

Наясно бе, че без самопризнание няма никакъв шанс да се сдобие с осъдителна присъда. Затова притисна Морис. И то яко. Независимо дали бе на концерт, или пиеше кафе, или учеше в библиотеката „Маккейб“, щом Морис извърнеше глава, неминуемо съзираше Бърн зад гърба си. За да поддържа напрежението и с риск да навреди на здравето си, Бърн дори изгледа два пъти префърцунения филм „Хранене“9, седнал два реда зад Морис и приятелката му. Най-трудното в полицейската му работа през тези две вечери се оказа усилието да остане буден по време на двете прожекции.

Една нощ Бърн паркира точно под стаята на Морис в общежитието на Университета Суартмор. В продължение на цели осем часа Морис на всеки двайсет минути дръпваше пердето, за да провери дали Бърн е още там. Бърн държеше нарочно отворено стъклото на своя таурус, а огънчето на цигарата му служеше за пътеводна звезда в мрака. И всеки път Морис неизменно му показваше среден пръст през леко дръпнатата завеса.

Играта продължи до разсъмване. След което в седем и половина сутринта, вместо да отиде на лекции, вместо да се юрне надолу по стълбите и да се предаде с разкаяни вопли на милостта на Бърн, Морис Бланчард реши да се обеси. Прекара въже над една тръба в мазето на общежитието, съблече се гол и ритна изпод себе си магарето за рязане на дърва. Последно „да ви го начукам“ към системата. На гърдите си бе залепил бележка, с която обвиняваше Кевин Бърн в тормоз.

Седмица след това в един мотел в Атлантик Сити откриха градинаря на семейство Бланчард заедно с кредитните карти на Робърт Бланчард и окървавени дрехи, натъпкани във войнишка мешка. Още на място си призна, че е застрелял и двамата.

Вратата в съзнанието на Бърн се заключи.

За пръв път от петнайсет години бе сбъркал.

Заклетите врагове на полицията се развихриха. Сестрата на Морис, Джейн, заведе дело срещу Бърн, полицията и градските власти за причинена смърт по непредпазливост. Сами по себе си делата не бяха кой знае колко сериозни, но натоварването започна да нараства многократно — до степен, в която имаше опасност да го съсипе напълно.

И вестниците му се изредиха с купища уводни статии и очерци, които го изкараха по-черен от дявола. В крайна сметка обаче, след като го прекараха през жаравата, „Инкуайърър“, „Дейли Нюз“ и „Сити Пейпър“ се заеха с други теми. Остана единствено „Рипорт“ — жълт парцал, който се обявяваше за алтернативна преса, но всъщност си бе най-долен таблоид — от онези, които се продават по супермаркетите. Та този вестник и най-вече миризливото лайно Саймън Клоуз, който се водеше за негов колумнист, пое някаква необяснима лична вендета. В течение на няколко седмици след самоубийството на Морис Бланчард, Саймън Клоуз публикува една полемика подир друга на тема Бърн, полицията и полицейската държава, наречена Америка, а накрая описа личността, в която Морис Бланчард е можел да се развие — невероятно съчетание от Алберт Айнщайн, Робърт Фрост и Джонас Салк10.

Преди случая с Бланчард Бърн доста сериозно възнамеряваше да се пенсионира на двайсетата година и да заживее на Мъртъл Бийч, евентуално като собственик на охранителна фирма, по подобие на ред други полицаи, опустошени духовно от жестокостта на живота в бедните градски центрове. Натрупал бе достатъчно стаж като събеседник в цирка на тъпоглавите. Но щом видя демонстриращите пред „Раундхаус“11 и табелите с остроумия от рода на „Бърн Бърн!“12 — осъзна, че подобен завършек на кариерата му е изключен. Прекалено много бе дал за своя град, че да го запомнят точно по този начин.

Остана на работа.

И зачака.

Все някой ден щеше да се появи случай, който да го върне на върха. Когато напуснеше, щеше да го стори с високо вдигната глава.

До бръснач и до пищов ще се добера — пееше Росета — Да го заколя докат’ спи, или да го гръмна, докат’ бяга…

Бърн допи ирландското кафе13 и се настани по-удобно на седалката. Нямаше смисъл да се прибира у дома. След няколко часа му предстоеше двайсет и четири часово дежурство. Днешният ден бе прекарал в приемната. Да не говорим, че напоследък се чувстваше сякаш е призрак в собствения си апартамент — някакъв тъп дух, обитаващ двете празни стаи. Никому нямаше да липсва.

Огледа прозорците на полицейското управление, жълтото зарево на вечно горящия пламък на правосъдието.

Вътре се намираше Гидеън Прат.

Бърн се усмихна и затвори очи. Беше заловил човека си, лабораторията щеше да го потвърди и още едно леке щеше да се отмие от тротоарите на Филаделфия.

А Кевин Франсис Бърн не се чувстваше като принц на града.

Направо си беше цар.

2.

Понеделник, 05:15 ч.

Тук именно е другият град — онзи, който Уилям Пен изобщо не си е представял, докато е разполагал своя „зелен провинциален град“ между реките Скюкъл и Делауеър и си е мечтаел за гръцки колони и мраморни зали, извисяващи се царствено сред боровете. Тук не е градът, пропит с гордост, история и далновидност, не е родилката на духа на една велика нация, а по-скоро една част от Северна Филаделфия, чийто мрак се обитава от мерзки живи призраци с изпити очи. Това е едно низко място, покрито със сажди, изпражнения, пепел и кръв; място, където бащи се крият от очите на децата си и заменят достойнството си срещу едно безкрайно тъжно съществувание. Място, където младите животни се превръщат в стари.

И ако в ада има бедняшки квартали, те биха изглеждали точно така.

Но някой ден на това отвратително място ще порасте нещо красиво. Гетсиманска градина сред напукания бетон, гнилите греди и разбитите мечти.

Гася двигателя. Пълна тишина.

Тя седи неподвижна до мен, сякаш витае в този предпоследен миг от своята младост. Профилът й е детски. Очите й са отворени, но тя не помръдва.

В младостта настъпва един момент, в който вечно подскачащото и пеещо безгрижно момиченце най-сетне отпраща тези привички в миналото си и отправя поглед към женствеността; време, в което се зараждат тайни познания, които никога никому няма да станат известни. При всяко момиче това става по различно време — при някои още когато са на дванайсет или тринайсет, при други на шестнайсет, че и по-късно, — но е неминуемо, независимо от обществото или расата. И то става не с появата на кръвотечението, както мнозина са склонни да вярват, а с осъзнаването на факта, че останалият свят, най-вече мъжкият, изведнъж започва да ги гледа с нови очи.

От този миг нататък равновесието на силите се премества завинаги.

Не, тя не е вече девица, но един ден пак ще е девица. След бичуването на стълба от тази чума ще дойде възкресение.

Излизам от автомобила и поглеждам на изток и на запад. Сами сме. Нощният въздух вледенява, макар дните да са прекалено топли за сезона.

Отварям и дясната врата и хващам ръката й. Нито е жена, нито дете. И категорично не е ангел. Ангелите нямат свобода на волята.

И все пак притежава покъртителна красота.

Името й е Теса Ан Уелс.

Името й е Магдалена.

Тя е втората.

Но няма да е последната.

3.

Понеделник, 05:20 ч.

Мрак.

Ветрецът донася изгорели автомобилни газове, но и още нещо. Мирис на боя. Може би керосин. А под нея — дъх на боклук и човешка пот. Писък на котка, а след това…

Тишина.

Той я носеше на ръце по опустялата улица.

Тя не можеше да пищи. Не можеше да се движи. Инжектирал й бе лекарство, от което крайниците й станаха оловно тежки и крехки; в мозъка й се разстла тънка сива мъгла.

Светът преминаваше покрай Теса Уелс в порой от туширани цветове и мержелеещи се геометрични форми.

Времето спря. Замръзна. Тя отвори очи.

Вътре са. Слизат по дървени стъпала. Воня на урина и вмирисан салам. След продължителното гладуване започва да й се гади и по гърлото й се качва жлъчка.

Той я полага до основата на някаква колона и подрежда торса и крайниците й, сякаш е някаква кукла.

Слага нещо в ръката й.

Молитвената броеница.

Минава време. Мозъкът й пак отплава надалеч. Отваря очи, когато онзи я докосва по челото. Усеща го как очертава знака на разпятието.

Боже мили, помазва ли я?

Внезапно в съзнанието й затрептяват сребърните нишки на спомените, ефимерно отражение на детството й. Спомня си — как язди кон в окръга Честър, как вятърът брули лицето й, коледната сутрин, кристалните чаши на майка й улавят всички многоцветни светлини от огромната елха, която баща й всяка година купува, Бинг Кросби и онази тъпа песен за Коледа на Хаваите и…

Той е застанал над нея и вдява огромна игла. Говори бавно и монотонно — на латински? — докато връзва възел на дебелия черен конец и го стяга.

И тогава осъзнава, че няма да излезе жива оттук.

Кой ще се грижи тогава за баща й?

Света Марио, Майко Божия…

Оставил я бе да се моли дълго в онази стаичка. Бе шепнал най-отвратителни думи в ухото й. Тя се молеше всичко да свърши.

Моли се за нас, грешници…

Вдигна полите й до средата на бедрата, после чак до кръста й. Коленичи, разтвори краката й. Долната половина на тялото й бе напълно парализирана.

Божичко, сложи край на всичко това.

Сега…

Спри.

И на смъртния ни час…

И точно тогава, на това влажно и гнило място, в този земен ад видя блясъка на стоманения свредел, чу воя на електромотора и осъзна, че най-сетне молитвите й ще бъдат чути.

4.

Понеделник, 06:50 ч.

— Корнфлейкс с какао.

Онзи я изгледа и гневно сви устни. Беше само на два-три метра от нея, но Джесика долови опасността, която излъчва, а едновременно с това в ноздрите й загорча ужасът, който я обзе.

Докато онзи я приковаваше с поглед, Джесика усети как гърбът й приближава ръба на покрива. Протегна ръка към кобура под мишницата си, но той, естествено, бе празен. Започна да рови из джобовете си. В левия: нещо подобно на шнола заедно с две монети от по двайсет и пет цента. В десния: въздух. Великолепно. Докато пада, ще може поне да си вдигне косата и да проведе междуградски разговор.

Тогава Джесика реши да използва единствената сопа, която бе ползвала през целия си живот, единственото ужасно средство, което бе успяло да я вкара, а в повечето случаи — и да я изкара — от беля. Словото. Но вместо да каже нещо поне малко остроумно или заплашително, тя само успя да промълви несигурно:

— Какво?

А типът повтори:

— Корнфлейкс с какао.

Думите му прозвучаха не по-малко неуместно от самата обстановка: ослепително слънчев ден, безоблачно небе, бели чайки, оформящи мързеливо елипса над главите им. Трябваше да е неделя сутрин, но Джесика долавяше някак си, че не е. Не можеше една неделна сутрин да носи толкова много заплаха, нито да породи толкова много страх. Не можеше една неделна сутрин да я завари на покрива на Центъра по криминално право насред Филаделфия в компанията на този ужасен гангстер, който се приближава към нея.

Но преди Джесика да успее да отвори уста, гангстерът за трети път обяви:

— Направих ти корнфлейкс с какао, мамо.

Ало!

Мамо?

Джесика бавно разтвори очи. Утринното слънце нахлуваше отвсякъде, а тънките му жълти ками направо прободоха мозъка й. И онзи изобщо не бе гангстер. Тригодишната й дъщеричка Софи бе възседнала гърдите й. Светлосинята нощничка подчертаваше румените й бузки. Личицето й бе нежното розово око на урагана от кестеняви къдрици. Сега вече всичко си дойде на мястото. Джесика разбра защо нещо й тежи на сърцето и защо онзи ужасен тип в кошмара й звучи донякъде като Елмо14.

— Корнфлейкс с какао ли каза, пиленце?

Софи Балзано кимна.

— И какво става с тези корнфлейкс с какао?

— Направих ти зикуска, мамо.

— Ама наистина ли?

— Ъхъ.

— Сам-самичка?

— Ъхъ.

— Леле, какво голямо момиче си станала!

— Нали.

Джесика придоби най-строгата си физиономия:

— А какво е казала мама за катеренето и бърникането из кухненските шкафове?

Личицето на Софи изпълни няколко обходни маньовъра в старанието й да измисли как е успяла да извади кутията от горното шкафче, без да се покатери на кухненския плот. В крайна сметка разтвори докрай невинните си кафяви очи и, както винаги, въпросът приключи.

Джесика не можа да сдържи усмивката си. Представи си на каква Хирошима е заприличала кухнята.

— И защо ми направи закуска?

Софи забели очи. Нима не знае?

— Защото трябва да зикусиш преди първия учебен ден!

— Вярно.

— Зикуската е най-важното ядне за деня!

Естествено, Софи бе прекалено малка, че да разбира какво значи да ходиш на работа. Но още след първия й ден в детската градина „Едюкеър“ — едно скъпо заведение в централната градска част, — щом майка й излезеше за по-дълго от дома, значи е отишла на училище.

И докато утрото пристъпяше през прага на съзнанието й, страхът й започна да се топи. Не бе попаднала в лапите на някакъв престъпник — кошмарният сценарий, който прекалено често й се явяваше от няколко месеца насам. Бе в обятията на красивата си рожба. Намираха се в ипотекирания до дупка двустаен в Североизточна Филаделфия; джипът чероки, заради който бе задлъжняла до уши, си стоеше в гаража.

На безопасно място.

Докато Софи я обгърна с ръчички и я млясна, Джесика се обърна и включи радиото.

— Закъсняваш — каза Софи, после се изхлузи от леглото и прекоси с ракетна бързина стаята. — Ставай, мамо!

Джесика видя как дъщеря й изчезна през вратата и си помисли, че никога през своите двайсет и девет години живот не се бе радвала толкова на новодошлия ден; никога не бе чувствала подобно облекчение, както от отърсването от кошмара, появил се още щом чу, че й предстои да я преместят в отдел „Убийства“.

Днес щеше да е първият й ден като полицай по убийствата.

Дано е и последният, през който ми се явява кошмарът пожела си наум.

Доста се съмняваше обаче.

Инспектор.

Прекарала бе три години в пътната полиция, през цялото време с офицерска значка, но все пак съзнаваше, че истинският престиж се печели най-вече в трите най-видни отдела на полицията — „Грабежи“, „Наркотици“, „Убийства“.

От днес и тя ставаше част от елита. Една от избраните. Мъжете и жените от отдел „Убийства“ се открояваха като някакви богове сред всички останали инспектори със златни значки във филаделфийската полиция. В рамките на приложението на закона нямаше по-достойна длъжност. Вярно, трупове изскачаха при всякакви разследвания — при грабежи и обири, при провалени сделки с наркотици, при развихрили се домашни скандали, но щом липсваше пулс, инспекторите от всички участъци вдигаха телефона и се обаждаха в отдел „Убийства“.

От днес тя щеше да говори от името на онези, които не могат вече да говорят от свое име.

Инспектор.

— Искаш ли малко от корнфлейксите на мама? — попита Джесика. Успяла бе да преполови огромната купа — Софи бе изсипала почти цялата кутия, — чието съдържание постепенно се превръщаше в някаква захарна кал.

— Неифкам — изрече Софи през натъпканата в устата й бишкота. Седеше срещу Джесика на кухненската маса и оцветяваше енергично нещо, наподобяващо оранжева шесткрака версия на Шрек, като същевременно унищожаваше любимите си лешникови бисквити.

— Сигурна ли си? — попита Джесика. — Страхотно вкусно е.

— Неифкам.

Ей, че инат. На мен се е метнала — рече си Джесика. Наумеше ли си нещо Софи, с топ не можеш я мръдна. Това си имаше и хубавите, и лошите страни. Хубавото бе, че дъщеричката на Джесика и Винсънт Балзано не се предаваше лесно. Лошото бе, че Джесика отсега си представяше предстоящите спорове с тийнейджърката Софи Балзано. В сравнение с тях операция „Пустинна буря“ щеше да прилича на сбиване в детски пясъчник.

Сега обаче Джесика се притесняваше за дългосрочния ефект върху Софи от раздялата им с Винсънт. До болка ясно й бе, че Софи страда за татко си.

Погледна към късия край на масата, където Софи бе поставила прибори за Винсънт. Вярно, те се състояха от малък черпак за супа и вилица за топено сирене, но важното бе, че си беше направила труда. От няколко месеца, щом станеше дума за някакво семейно събитие — включително чаените соаретата, които Софи уреждаше всяка събота следобед в задния им двор за цялата своя менажерия от мечета, патета и жирафи, — тя винаги отделяше място и за татко си. Достатъчно голяма бе, за да усети, че малката й семейна вселена е обърната с главата надолу и все пак си оставаше достатъчно малка, за да вярва, че детската магия може да поправи нещата. И по тази, освен по хиляди други причини, Джесика я заболяваше сърцето всеки ден.

Започна да крои план как да отвлече вниманието на Софи, та да стигне до мивката с пълната с какаова кал салатиера и в този момент телефонът иззвъня. Търсеше я първата й братовчедка Анджела Джовани. Бе една година по-малка и в нейно лице Джесика намираше онова, което винаги й бе липсвало — сестрата.

— Привет на инспектора по убийствата Балзано — поздрави я Анджела.

— Здравей, Анджи.

— Успя ли да поспиш.

— Разбира се. Редовните цели два часа.

— Значи си готова за големия ден.

— Не съвсем.

— Облечи си ушитата по поръчка броня и ще си екстра.

— Щом казваш — отвърна Джесика. — Само че…

— Какво?

Ужасът на Джесика не бе фокусиран, а някак си всеобхватен, та й беше трудно да го определи. Сякаш наистина й предстоеше първи учебен ден. В детската градина.

— Само че за пръв път през живота си се страхувам от нещо.

— Хей! — подбра я Анджела. — Кой успя да завърши университета само за три години?

Аргументът не бе никак нов, но Джесика нямаше нищо против. Поне не днес.

— Аз.

— Кой си изкара изпита за повишение от раз?

— Аз.

— А кой изрита Рони Анселмо там, дето най-боли, за опипване по време на „Бийтълджус“15?

— Сигурно аз съм била — отвърна Джесика, въпреки че точно тогава не бе имала кой знае колко против. Пък и Рони Анселмо си беше готин. Все пак въпросът бе принципен.

— Точно така! Нашата мажа Калиста Брейвхарт — каза Анджела. — И помниш ли какво казваше баба: Meglio un uovo oggi che una gallina domain16.

В съзнанието на Джесика нахлуха спомени от детството й, от празнични дни в бабината й къща на Крисчън Стрийт в Южна Филаделфия, ароматът на чесън, босилек, асиаго17 и печени чушки. Сети се как баба й седеше напролет и лете на верандичката с игли за плетене в ръка, как по безупречно чистия цимент се диплеше безкрайният сякаш шал в зелено и бяло — цветовете на футболния отбор „Филаделфия Игълс“, и как ръсеше мъдрости към всеки, който се спреше да я слуша. Тази специално бе от любимите й: По-добре яйце днес, отколкото кокошка утре.

Разговорът им се превърна в размяна на въпроси кой какво прави. Всички бяха малко или повече добре. Накрая, както и се очакваше, Анджела изплю камъчето:

— Той все разпитва за теб.

Анджела много добре знаеше за кой „той“ става дума.

— Така ли?

Патрик Фаръл бе лекар в спешното отделение на болницата „Сейнт Джоузеф“, където Анджела работеше като медицинска сестра. Преди Джесика да се сгоди за Винсънт двамата с Патрик изкараха една кратка и доста целомъдрена връзка. Запознаха се една нощ, когато тя, полицай в униформа, докара в спешното едно момче от махалата с отнесени от фойерверк два пръста. Бяха излизали от време на време в течение на месец.

По същото време Джесика ходеше с Винсънт — и той униформен полицай от Трети район. След като Винсънт й предложи, а Патрик се оказа със свой ангажимент, Патрик отиде на заден план. Сега, след раздялата, Джесика се бе питала поне един милиард пъти дали не бе изпуснала по-добрата партия.

— Той линее по теб, Джес — каза Анджела. Надали някой друг жител на града на север от квартал „Мейбери“ ползваше думи от рода на „линее“. — Няма нищо по-красиво от красив влюбен мъж.

За красотата бе права. Патрик бе от онази рядка ирландска порода — черна коса, тъмносини очи, широки плещи, трапчинки. Едва ли имаше някой по-привлекателен от него в бяла лекарска престилка.

— Нали знаеш, че съм омъжена, Анджи?

— Е, не чак толкова.

— Кажи му просто, че… го поздравявам.

— Само това ли?

— Само. Засега поне. Ако нямам нужда от нещо в момента, то е мъж.

— По-тъжни думи май не съм чувала.

Джесика се разсмя:

— Права си. Доста жалко звучи.

— Всичко ли е наред за довечера?

— О, да — отвърна Джесика.

— Как се казва?

— Дръж се да не паднеш.

— Готова съм.

— Спаркъл18 Муньос.

— Айде стига, бе — възкликна Анджела. — Чак пък „Искричка“?

— Точно така.

— И какво знаеш за нея?

— Гледах запис от последния й мач — отвърна Джесика.

— Гола вода.

Джесика бе част от малката, но бързо нарастваща група филаделфийски боксьорки. Бе почнала малко на майтап, в салона на Полицейската спортна лига, мъчейки се да свали натрупаните през бременността килограми, но боксът постепенно се превърна в сериозно занимание. Дотук имаше три победи, всичките с нокаут, и нито една загуба. Вестниците започнаха да я хвалят. Никак не вредеше на имиджа й и фактът, че играеше в матово розови сатенени гащета с бродиран на ластика надпис ДЖЕСИ ТОПКИТЕ.

— Нали ще дойдеш? — попита Джесика.

— Гарантирано.

— Мерси, брат’чедке. — Джесика погледна часовника.

— Трябва да бягам.

— И аз.

— Само още един въпрос, Анджи.

— Казвай.

— Защо, казваш, станах ченге?

— Да газиш и обслужваш.

— До осем, значи.

— Там съм.

— Обичам те.

— И аз.

Джесика затвори телефона и огледа Софи, която най-старателно бе свързала кръглите точки на рокличката си с оранжев маркер.

Какво прекрасно начало на деня!

Остави преоблечената Софи при Пола Фариначи — изпратената й от бога бавачка и една от най-добрите приятелки на Джесика, която живееше през три къщи. После се запъти обратно към дома и забеляза, че костюмът й в царевичен цвят вече се бе поомачкал. Докато беше в пътна полиция, в подобни случаи нахлузваше джинси и кожено яке или някоя тениска, понякога дори спортен екип. Пистолетът й, марка глок, много й отиваше, провесен на бедрото на любимите й избелели левиски. На всички полицаи им отиваше, честно казано. Но сега й трябваше да има по-професионален външен вид.

„Лексингтън Парк“ бе стабилен район на Североизточна Филаделфия, граничещ с „Пенипак Парк“. Наоколо живееха доста полицейски служители, та нямаше кой знае колко обири. Катерещите се по балконите изглежда изпитваха някакво патологично отвращение към дула и лигавещи се ротвайлери.

Добре дошли в Ченгеландия.

Влезте на своя отговорност.

Не бе стигнала още алеята, водеща към гаража й, когато долови металното боботене и разбра, че Винсънт пристига. Трите години в пътната бяха развили силно слуха й по отношение на двигателите и явно още различаваше шума на цилиндрите, тъй като след секунда съзря как старият му харли дейвидсън, модел шавълхед от 1969 година, нахлу с рев по алеята и спря. Винсънт имаше и микробус додж, но както и всички останали мотористи, яхваше звяра моментално, щом термометърът минеше четири над нулата, че и по-рано.

Като цивилен инспектор в отдела по наркотиците, Винсънт Балзано имаше пълна свобода по отношение на външния вид. Сега, небръснат от четири дни, с протрито кожено яке и тъмни очила „серенгети“, мязаше повече на престъпник, отколкото на ченге. Тъмнокестенявата му коса бе по-дълга от всякога. Вързал я бе на опашка на тила си. Слънцето блещукаше по вечно окаченото на златна верижка около врата му разпятие.

Джесика открай време си падаше по лошите, смуглите типове.

Успя обаче да прогони тази мисъл и да си наложи смелата физиономия.

— Какво искаш, Винсънт?

Той свали черните очила и кротко попита:

— В колко часа си тръгна?

— Нямам време за глупости.

— Задавам ти елементарен въпрос, Джеси.

— А и не ти влиза в работата.

Джесика усети, че му причини болка, но за момента не й пукаше.

— Ти си моята жена — подхвана Винсънт, сякаш й четеше от буквара на живота. — Това тук е моят дом. Дъщеря ми спи тук. Как да не ми влиза в шибаната работа?

Опазил ме Бог от италиано-американски мъж — помисли си Джесика. Надали в природата се среща друг толкова обсебващ вид. В сравнение с италиано-американеца, горилата самец е направо добродушна. А още по-страшни са италиано-американските ченгета. И Винсънт, и тя бяха чеда на улицата от Южна Филаделфия.

— А, сега чак ти влиза, така ли? А влизаше ли ти, когато го вкарваше на оная putana, а? Докато чукаше дебелогъзата пудра от Ню Джърси в собственото ми легло?

Винсънт разтърка лицето си. Очите му бяха зачервени, стойката — поуморена. Явно идваше от дълго дежурство. Или от някаква друга дълга нощ.

— Колко пъти да ти се извинявам, Джес?

— Още няколко милиона, Винсънт. Дотогава ще сме остарели и вече няма да помня, че си ми изневерил.

Всеки полицейски отряд си има своите фенки, които при вида на униформата или значката биват моментално обзети от неистовото желание да се тръшнат по гръб и да разчекнат нозе. По очевидни причини най-много се натискаха на полицаите от отделите „Наркотици“ и „Борба с хазарта и проституцията“. Но Мишел Браун не бе никаква фенка. Онова с нея си беше чиста афера. Мишел Браун се чукаше с мъжа й в собствения й дом.

— Джеси.

— Точно до този разговор ми е днес. Как позна?

Чертите на Винсънт омекнаха, сякаш изведнъж се сети какъв ден е днес. Отвори уста, но Джесика вдигна ръка да го прекъсне.

— Недей — каза му. — Не точно днес.

— А кога?

Всъщност и тя не знаеше. Липсваше ли й? Отчайващо. Искаше ли той да го усети? Никога!

— Не знам.

При всичките си недостатъци, а те бяха хиляди, Винсънт Балзано все пак знаеше кога да спре да спори с жена си.

— Качвай се — рече. — Дай поне да те закарам.

Знаеше, че ще му откаже, че не иска да пристигне в „Раундхаус“ с прическа а ла Филис Дилър19.

Но пусна дяволската си усмивка — онази, с която я бе вкарал в леглото си навремето — и тя насмалко да кандиса.

— Трябва да вървя, Винсънт.

Заобиколи мотоциклета му и продължи към гаража. Успя да си наложи да не се обърне назад. Уж той й бе изневерил, а сега тя се чувстваше гадно.

Имаше някаква грешка в картинката.

Умишлено се забави с изваждането на ключовете, протака го колкото се можеше по-дълго, но дочака мига, в който харлито избоботи, измъкна се на заден ход, изрева предизвикателно и изчезна надолу по улицата.

Запали черокито, набра 1060 и чу съобщението на Радио KYW, че по магистралата 1–95 има задръстване. Погледна часовника. Имаше време да влезе в града по Франкфърд Авеню.

На излизане от алеята забеляза спрялата пред дома на семейство Арабиата линейка. Пак ли? Хвана погледа на Лили Арабиата, която й махна. За кой ли път, откакто бяха съседи, Кармин Арабиата бе получил редовния си седмичен фалшив сърдечен удар. Стигна се дотам, че от градската „Бърза помощ“ вече отказаха да им пращат линейка, та се наложи семейството му да прибегне до частна служба за спешна помощ. Махането на Лили имаше двояко значение. Първо, да й пожелае добро утро. И второ, да съобщи на Джесика, че на Кармин нищо му няма. Поне до следващата седмица.

Докато караше към Котмън Авеню, Джесика се сети за глупавото спречкване с Винсънт, което можеше да предотврати, ако бе дала прост отговор на първия му въпрос. Предната вечер бе ходила на организационно събрание на католическата кампания за събиране на хранителни помощи. Отиде с един стар семеен приятел, Дейви Пицино, който бе метър и петдесет и пет на токчета. От младини ходеше на годишното им събрание и най-малко го броеше за „излизане“, но от къде на къде дължи обяснения на Винсънт. Та Дейви Пицино се изчервяваше дори от рекламите на козметика на „Самърс Ив“. На трийсет и осем години бе най-възрастният жив девственик на изток от Алегените20. Дейви Пицино си бе тръгнал в девет и половина.

Но фактът, че Винсънт я бе следил, я пищиса.

Да си мисли каквото ще.

Наблюдаваше промените в кварталите по пътя й към градския център. Не познаваше друг град с подобно раздвоение между мизерията и разкоша. Нито пък град, който повече се гордееше с миналото си, а същевременно копнееше страстно по бъдещето.

Видя двама смели джогъри да се катерят към Франкфърд и спомените й се отприщиха.

Започнала бе да бяга с брат си, когато той бе на седемнайсет, а тя на тринайсет — кльощава, с щръкнали лакти, щръкнали плешки и ръбести колене. През първата година изобщо не се вместваше нито в темпото, нито в крачката му. Майкъл Джовани бе почти метър и осемдесет висок, а мускулестото му тяло тежеше осемдесет и един килограма.

Тичаха по улиците на Южна Филаделфия и в пек, и в дъжд, и в сняг; Майкъл вечно на няколко крачки пред нея, а тя постоянно напъваща се да не изостава и в тих възторг от грациозността му. Веднъж само го победи, до стълбите на катедралата „Сейнт Пол“ на четиринайсетия си рожден ден, и Майкъл все се кълнеше, че го е надбягала. Но тя си знаеше, че я бе пуснал.

Когато Джесика беше на пет години, майка им почина от рак на гърдата. От този ден насетне Майкъл се бе грижил за нея всеки път, щом охлузеше коляно или изживяваше сърдечно страдание, или станеше обект на някой махленски нахалник.

Бе на петнайсет, когато Майкъл последва стъпките на баща им и влезе в морската пехота. Спомни си с каква гордост го бяха посрещнали през първия му домашен отпуск в парадна униформа. Нямаше приятелка на Джесика, която да не бе влюбена до уши в Майкъл Джовани, в карамелените му очи и закачливата усмивка, в лекотата, с която разговаряше и със старци, и с деца. Знаеха, че след като изслужи срока си, пак ще последва стъпките на баща им и ще стане полицай.

Бе на петнайсет, когато Майкъл — редник от първи батальон, единайсети морско-пехотински полк — загина в Кувейт.

От този ден баща им — носителят на три полицейски ордена, който още носеше във вътрешния си джоб картона, с който покойната му съпруга е била интернирана — затвори докрай сърцето си и допускаше на територията му единствено внучка си. Макар и дребен на ръст, в компанията на сина си Питър Джовани се чувстваше сякаш е поне три метра висок.

Джесика имаше намерението да следва право, но в момента, в който им донесоха вестта за гибелта на Майкъл, осъзна, че и тя ще постъпи в полицията.

И сега, в началото на нещо като нова кариера в един от най-уважаваните отдели на всяко полицейско управление в държавата, правото май отиваше в страната на мечтите.

Освен ако някой ден…

Освен…

На влизане в паркинга на „Раундхаус“, Джесика изведнъж си даде сметка, че нищо не помни. Мозъкът й бе изръсил всичко — до последната запетая, — което бе учила за процедури, улики и онова, което бе попила през годините, прекарани на улицата.

Да не би сградата да е станала по-голяма — зачуди се тя.

Видя отражението си във входната врата. Облякла бе един доста скъп костюм с пола и бе обута във възможно най-практичните за една полицайка обувки. Нищо общо със скъсаните джинси и тениски, които носеше като студентка в Темпъл през шеметните години преди да срещне Винсънт, преди да се роди Софи, преди да постъпи в Академията, преди всичко… това. Пълно безгрижие. А сега светът й бе основан на тревоги и обрамчен от грижи под пробития покрив от безпокойство.

Толкова много пъти бе влизала тук, че вероятно и със завързани очи щеше да стигне до асансьорите, и все пак всичко й се стори непознато, сякаш го виждаше за пръв път. Гледките, звуците, миризмите се сливаха в лудия карнавал, който представляваше този малък ъгъл от филаделфийската система на правосъдие.

С натискането на дръжката на вратата пред очите й изплува красивия образ на брат й Майкъл. През следващите няколко седмици, докато нещата, на които бе основан целия й живот, щяха да се превърнат в истинска лудница, образът му щеше да й се явява многократно.

Джесика отвори и влезе с мисълта:

Пази тила ми, братче.

Пази тила ми.

5.

Понеделник, 07:55 ч.

Отдел „Убийства“ към полицейското управление на град Филаделфия се намира на първия етаж на триетажното кръгло здание „Раундхаус“, на ъгъла на Осма улица и Рейс Стрийт. Дори асансьорите на сградата бяха кръгли. Престъпниците обичаха да споменават факта, че от въздуха сградата прилича на чифт белезници. Имаше ли някъде в окръга Филаделфия подозрителен смъртен случай, веднага се обаждаха тук.

Сред шейсет и петимата инспектори в отдела само една шепа бяха жени и командването търсеше всякакви начини да подобри тази статистика.

И всекиму бе ясно, че в сложната политическа ситуация, която цареше в управлението, повишението щеше да споходи не най-кадърния, а по-скоро някоя статистическа единица, някой делегат на демографските изследвания.

И Джесика го знаеше. Както знаеше и това, че бе направила страхотна кариера като патрулираща по улиците, както и че бе заслужила напълно мястото си в отдел „Убийства“, макар и доста по-рано от почти задължителните десет години стаж. Дипломирала се бе по криминално право; проявила се бе далеч над средното ниво като униформен полицай, за което бе получила две официални похвали. Та ако трябваше да поочука някоя и друга глава от старата гвардия в отдела, нямаше нищо против. Досега не се бе измъквала от битка и нямаше намерение тепърва да започва.

Сержант Дуайт Бюканън бе един от тримата дежурни наблюдаващи от дневната смяна. И ако приемем, че инспекторите от отдела говорят от името на мъртвите, то Айк Бюканън говореше от името на онези, които говорят от името на мъртвите.

Когато Джесика влезе в общата стая, Айк Бюканън й махна да отиде при него. Първата смяна започваше в осем, поради което стаята бе претъпкана. Повечето от дежурните от полунощ до осем още се навъртаха, което си беше в реда на нещата, та полукръглото помещение се бе превърнало във възел от човешки тела. Джесика кимна на насядалите зад бюрата инспектори — до един мъже, до един захапали телефоните — и получи в отговор студените им безразлични кимвания.

Засега не беше член на клуба им.

— Влизай — покани я Бюканън и протегна ръка.

Джесика се здрависа, после тръгна подире му. Забеляза лекото накуцване. Айк Бюканън го бяха простреляли по време на войните между филаделфийските младежки банди в края на седемдесетте години. Носеха се легенди за това как изтърпял половин дузина операции и една година болезнена физиотерапия, само и само да облече отново синята униформа. Един от последните железни мъже. Бастунът, с който го бе виждала няколко пъти, днес го нямаше. На място като тукашното, гордостта и упоритостта бяха нещо много повече от лукс. Понякога именно на тях се крепеше цялата командна верига.

Подгонил шейсетте, Айк Бюканън бе кльощав, но жилав като камшик, с бухнала бяла коса и рунтави бели вежди. Лицето му бе червено и сипаничаво вследствие на шест десетилетия филаделфийски зими, а ако можеше да се вярва и на другата легенда, и благодарение на опразнените бутилки „Уайлд Търки“21.

Тя влезе в малкия му кабинет и седна.

— Дай първо да оправим подробностите — каза Бюканън. Остави вратата полуотворена и седна зад бюрото. Джесика забеляза как се мъчи да скрие куцането. При всичките награди по служба, които бе получил, все пак си оставаше и мъж.

— Да, сър.

— Минало?

— Израснала съм в Южна Филаделфия — каза Джесика. Знаеше, че на Бюканън всичко това му е известно, но трябваше да се спази формалността. — Между Шеста улица и Катерин Стрийт.

— Образование?

— Прогимназията „Сейнт Пол“. После „Назарийн Академи“. Следвах в Темпъл.

— И го завърши за три години?

Три и половина, рече си Джесика, ама кой ти брои.

— Да, сър. Криминално право.

— Забележително.

— Благодаря, сър.

— Работила си в Трети район?

— Да. Четири години.

— Как се справяше с Дани О’Брайън?

Какво трябваше да отговори? Че си е имала работа с едно арогантно и безмозъчно лайно, което на всичко отгоре мрази жените?

— Сержант О’Брайън е много добър служител, сър. Много научих от него.

— Дани О’Брайън е неандерталец — прекъсна я Бюканън.

— Подобно мнение също битува, сър — отвърна Джесика, докато се мъчеше да скрие усмивката си.

— Добре, кажи ми: какво всъщност търсиш тук?

— Не разбирам напълно въпроса — каза Джесика. Печелене на време.

Бюканън продължаваше да гледа през прозореца.

— От трийсет и седем години съм в полицията. Трудно ми е да го повярвам, но е факт. Виждал съм всякакви хора — и добри, и лоши. И от двете страни на закона. Едно време бях точно като теб. Готов да завладея света, да наказвам виновните, да отмъщавам за невинните. — Бюканън се завъртя и се втренчи в очите й. — За какво си тук?

Спокойствие, изкомандва си Джесика. Подхвърля ти сурово яйце.

— Тук съм, защото… смятам, че мога да направя своя принос.

Бюканън не отместваше погледа си от нейния. Невъзможно бе да го разбере какво мисли.

— И аз на твоите години така мислех.

На Джесика й се стори, че тонът му е снизходителен. Италианската й кръв кипна. Южнофиладелфийското у нея не издържа.

— Ако позволите да попитам, сър, вие успяхте ли да направите някакъв принос?

Бюканън се усмихна. Добра новина за Джесика.

— Още не съм се пенсионирал.

Добър отговор, отбеляза Джесика.

— Как е баща ти? — отклони той темата. — Как я кара като пенсионер?

Истината бе, че старият полудяваше. Последния път, когато се отби да го види, го завари да гледа задния двор през плъзгащата се стъклена врата и да стиска в ръка пакетче доматено семе.

— Много добре, сър.

— Хубав човек е той. Беше страхотен полицай.

— Ще му предам думите ви, сър. Сигурна съм, че ще се зарадва.

— Но фактът, че си дъщеря на Питър Джовани няма нито да ти помогне, нито да ти попречи, докато си тук. Ако ти се яви като пречка, ела ми се обади.

Как пък не, помисли си Джесика.

— Обезателно, сър. Много благодаря.

Бюканън се изправи, приведе се напред и я прикова с твърдия си поглед.

— Тази служба е разбила много сърца. Надявам се да не се случи и с твоето.

— Благодаря, сър.

Бюканън погледна над рамото й към общата стая.

— Тъкмо говорим за разбити сърца.

Джесика проследи погледа му до едрия мъж, зачетен в някакъв факс до бюрото с нарядите. Изправи се и тя и двамата излязоха от кабинета на Бюканън.

Докато приближаваха към мъжа, Джесика използва случая да го премери с очи. Беше малко над четирийсетте, към метър и деветдесет, към сто и десет кила, як. Светло кестеняви коси, светлозелени очи, месести ръце, тлъст лъскав белег над дясното око. Дори и да не знаеше, че е ченге от „Убийства“, веднага щеше да се досети. Отговаряше на всички показатели: хубав костюм, евтина вратовръзка, обувки невидели боя, откакто са произведени, и задължителното трио от миризми: на тютюн, ментолов дропс и едва долавящ се одеколон „Арамис“.

— Как е бебето? — попита го Бюканън.

— Десет пръста на ръцете, десет на краката.

Кодът й беше ясен. Бюканън питаше как върви разследването на някакъв случай. Инспекторът му отговори, че всичко е наред.

— Боклук — рече Бюканън. — Запознай се с новия си партньор.

— Джесика Балзано — каза тя и протегна ръка.

— Приятно ми е — отвърна той. — Кевин Бърн.

Името му я върна с около година назад. Случаят с Морис Бланчард. Нямаше ченге във Филаделфия, което да не знаеше историята. Ликът на Бърн бе разлепен из целия град, по всички новини, всички вестници и местни списания. Джесика се изненада, че не го бе познала веднага. От пръв поглед й се видя поне пет години по-стар от мъжа, който помнеше.

Телефонът на Бюканън иззвъня. Той помоли да го извинят.

— И на мен — отвърна тя. После вдигна вежди. — Боклук ли те нарече?

— Дълга история. И до нея ще стигнем. — Докато се ръкуваха, Бърн се усети, че името й му е познато. — Да не си съпругата на Винсънт Балзано?

Исусе Христе, възкликна наум Джесика. Седем хиляди ченгета в града, а можеш да ги събереш в една телефонна кабина. Увеличи килограмите на квадратен сантиметър на захвата си.

— Само по име — отвърна.

Кевин Бърн схвана намека. Направи лека гримаса от болка, после се усмихна:

— Ясно.

Преди да я пусне, Бърн задържа погледа й за няколко секунди така, както можеше да направи само един ветеран от полицията. На Джесика и това й бе известно. Знаеше, че полицаите от всеки отдел са своего рода затворено общество, с особена спойка помежду им, винаги готови да се бранят един друг. Когато постъпи в пътната полиция, трябваше всеки ден да доказва себе си. Но след една година бе готова да мери сили с най-добрите. След две години можеше да прави J-завой22 върху пет сантиметра дебел лед, да тунингова на тъмно форд шелби мустанг ГТ и да разчете серийния номер върху таблото на заключена кола през смачкан пакет от цигари „Куул“.

Но когато срещна погледа на Кевин Бърн и му го върна, нещо стана. Не бе сигурна дали е за добро, но успя да му покаже, че не е новобранец и че не е стигнала до отдела благодарение на водопроводната си система.

Пуснаха си ръцете, когато на бюрото с нарядите иззвъня телефонът. Бърн вдигна и записа някои неща.

— На въртележката сме — каза Бърн. Въртележката бе списъкът с нарядите на дежурните инспектори. Сърцето й падна в петите. Колко време мина, откакто бе постъпила? Четиринайсет минути? Нямаше ли срок за навлизане?

— Мъртва в наркоманския квартал — добави Бърн.

Явно няма.

Бърн я изгледа с някакъв примес от усмивка и предизвикателство:

— Добре дошла в отдел „Убийства“.

— Откъде познаваш Винсънт? — попита Джесика.

Прекосили бяха няколко пресечки в мълчание. Бърн караше стандартен форд таурус. Мълчанието им бе неловко, като на първа среща между непознати, което не бе далеч от истината.

— Преди година хванахме един дилър във Фиштаун. Доста дълго го издирвахме. Търсехме го за убийството на един от информаторите ни. Истинска гад. Ходеше със затъкната в колана си брадвичка.

— Очарователно.

— Нали? Както и да е. Случаят бе възложен на нас, но от „Наркотици“ уредиха някаква сделка, та да го примамят. Когато дойде часът да нахлуем, около пет сутринта, се бяхме събрали шестима — четирима от „Убийства“ и двама от „Наркотици“, Излизаме от микробуса, проверяваме шоковете, оправяме бронежилетките, приготвяме се да разбием вратата. Знаеш процедурата. И изведнъж — Винсънт го няма. Оглеждаме се, надничаме зад буса, под буса. Няма никой. И в гробната тишина изведнъж чуваме: Легни… легни… ръцете зад гърба, шибано копеле мръсно! И това се чува отвътре, от къщата. Какво се оказва? Докато ние се туткаме, Винсънт нахълтал през вратата и го гепил.

— Типично в негов стил — призна Джесика.

— А колко пъти е гледал „Серпико“? — попита Бърн.

— Ами имаме го и на дивиди, и на видео.

— Голяма работа е той — засмя се Бърн.

— Абе голямо нещо е…

Следващите няколко минути прекараха в познаваш-ли-този-или-онзи, кое-училище-си-завършил/а, кого-си-арестувал/а. Накрая пак стигнаха до семейните въпроси.

— Вярно ли е, че Винсънт навремето бил семинарист? — попита Бърн.

— За десетина минути — отвърна Джесика. — Нали знаеш как стават тия работи тук. Щом си мъж и италианец, имаш три избора: семинария, полиция или бетон. И тримата му братя са в строителния бизнес.

— Ако си ирландец, ставаш водопроводчик.

— Нали ти казвам — рече Джесика.

Макар Винсънт да се мъчеше да мине за квартален гамен от Южна Филаделфия, имаше бакалавърска степен по хуманитарните науки от Темпъл, с втора специалност история на изкуството. В библиотеката му до „Полицейския устав“, „Наркотиците в обществото“ и „Методика за борбата с наркоманията“ стоеше доста прелистван екземпляр на „История на изкуството“ от Х. У Джансън. Приликата с Рей Лиота23 и позлатеният медальон против уроки бяха само за заблуда на разузнаването.

— Та какво станало с призванието на Винс?

— Нали го познаваш? Смяташ ли, че е роден да живее в дисциплина и послушание?

— Да не говорим за безбрачие — разсмя се Бърн.

Без шибан коментар, каза си Джесика.

— Значи сте разведени? — попита Бърн.

— Разделени сме — отвърна Джесика. — А ти?

— Разведен съм.

Типичен полицейски рефрен. Ако не си скъсал, поне си на път да го сториш. Джесика можеше да преброи на пръстите на едната си ръка ченгетата с щастлив брак, като пръстът за брачната халка пак щеше да й остане свободен.

— Уау — възкликна Бърн.

— Какво?

— Като си помислиш само… двама души от занаята под един покрив. Шибана работа.

— Мерси за новината.

Джесика от самото начало бе наясно с трудностите пред брака на две ченгета — характери, дежурства, напрежение, опасности, — но любовта е способна да замъгли истината, която познаваш, и да създаде друга, която ти отърва.

— Бюканън дръпна ли ти речта „За какво си тук“? — попита Бърн.

Поне не съм единствена, въздъхна Джесика наум от облекчение.

— И още как.

— А ти му каза, че си дошла, защото искаш да направиш свой принос, нали?

Фитили ли й пускаше, запита се Джесика. Да ти го начукам. Погледна го, готова да заголи нокти. Но той се смееше. Майната му.

— Защо, всички ли това казват?

— Ами, да. Звучи по-добре от истината.

— А тя е?

— Истинската причина за това, че сме станали ченгета.

— Добре де, коя е тя?

— Трите огромни придобивки — поясни Бърн. — Безплатна манджа, никакви ограничения на скоростта и правото да пребиеш безнаказано всеки гъз с голяма уста.

Джесика се разсмя. И друг път го бе чувала, но не чак толкова поетично.

— Добре, да кажем тогава, че не съм казала истината.

— А какво каза?

— Попитах го той дали е успял да направи своя принос?

— Леле, леле, леле.

— Какво има?

— Още от първия ден си му натрила фасона.

Джесика се замисли. Май беше прав.

— Предполагам.

Бърн се засмя и запали цигара.

— С теб ще си паснем.

Квадрант 1500 на Северна осма улица в съседство с Джеферсън представлява куп обрасли с трева незастроени парцели и обрулени от времето, строени на калкан къщи — разкривени веранди, изпотрошени стълби, провиснали покриви. Стрехите оформяха къдрава линия от прогизнал чам; дентикулите се мръщеха беззъбо.

Две патрулки святкаха пред дома, където бе станало престъплението, горе-долу по средата на квадранта. На стълбата стояха на пост двама униформени, скрили в шепи фасовете, готови да ги хвърлят и стъпчат при първата поява на началник.

Започнало бе да ръми. Задаващите се от запад тъмно лилави облаци предвещаваха буря.

На отсрещната страна на улицата три ококорени черни хлапета подскачаха притеснено от крак на крак, сякаш им се пишкаше; непосредствено до тях бабите им бъбреха и пушеха, като непрестанно осъждаха поредното зверство с клатене на глави. За децата то изобщо не бе трагедия, а просто епизод от „Ченгета“24 лайв, подсилен с драматични елементи а ла CSI25.

Зад тях висяха двама тийнейджъри латино в еднакви якета с качулки „Рокауеър“, тънки мустачки и безупречно чисти незавързани кубинки. Наблюдаваха сцената с небрежен интерес, та да я впишат някак си в историите, които щяха да разправят довечера. Бяха достатъчно близо, че да гледат театъра, но и достатъчно далеч, че да се впишат в градския пейзаж с няколко замаха на четката, ако някой проявеше намерение да ги разпитва.

Ъ? Какво? Ами, станало е, докато съм спал.

Изстрели ли? Нищо не съм чул — надул бях слушалките на шестнайсе.

Като повечето къщи по улицата, и на тази вратата и прозорците бяха запречени с дъски — градските власти не желаеха да се превърне в сборен пункт за наркомани и боклучари. Джесика извади бележника и вписа часа на пристигането им. Слязоха от тауруса и с извадени значки се отправиха към един от униформените. Точно тогава пристигна и Айк Бюканън. В случай на убийство и при наличието на двама наблюдаващи на смяна, единият отива на местопрестъплението, а другият остава в „Раундхаус“ да координира разследването. Макар Бюканън да бе по-старши, ръководител на конкретното разследване си оставаше Кевин Бърн.

— И какво намираме в това прекрасно филаделфийско утро? — попита Бърн с доста сполучлива имитация на ирландски акцент.

— Малолетна в мазето, заварена мъртва — отвърна полицайката на пост Дж. Дейвис, набита черна жена на около трийсет години.

— Кой я откри? — запита Бърн.

— Мистър Ди Джон Уидърс — посочи тя невчесания и явно бездомен черен мъж, застанал до бордюра.

— Кога?

— Тая сутрин по някое време. Мистър Уидърс не е много наясно с точното време.

— Нима е пропуснал да погледне своя палм пайлът26?

Дж. Дейвис само се подсмихна.

— Пипал ли е нещо? — продължи Бърн.

— Казва, че не е — отвърна Дейвис. — Но е търсел медни проводници в мазето, та кой знае.

— И се е обадил по телефона?

— Не — рече Дейвис. — Сигурно е нямал дребни. — Още една многозначителна усмивка. — Махна ни да спрем, а ние се свързахме по радиото.

— Не го изпускайте.

Бърн хвърли око на входната врата. Стоеше си закована.

— В коя от къщите е?

Полицайката Дейвис посочи прилепената отдясно къща.

— И откъде се влиза?

Полицайката Дейвис посочи прилепената отляво къща. Вратата й бе откъсната от пантите.

— Трябва да минете през тази.

Бърн и Джесика минаха през къщата, намираща се северно от местопрестъплението — отдавна изоставена и ошушкана постройка. По неизмазаните и зидани без хоросан стени личаха натрупалите се с течение на годините графити, а така също и десетки отвори с размера на човешки юмрук. Направи й впечатление, че нямаше нищо, което да си заслужава да се открадне. Електрическите ключове, контактите, осветителните тела, жиците, та дори и дървените табла отдавна бяха заминали.

— Положението с фън шуи-то27 е сериозно — отбеляза Бърн.

Джесика се усмихна, макар и пряко сили. Основната й грижа за момента бе да не пропадне през прогнилия гредоред в мазето.

Излязоха през задната врата, промъкнаха се през мрежената ограда и стигнаха гърба на къщата, в която бе трупът. Мъничкият заден двор с излаз към алеята, която минаваше покрай прилепените една до друга къщи, бе отрупан с повредени домакински уреди и автомобилни гуми, отдавна обрасли с плевели и шубраци. В ъгъла имаше кучешка колибка, която не пазеше нищо. Ръждясалата верига бе полузаровена в земята, а пластмасовата паничка бе пълна догоре с мръсна дъждовна вода.

Пред задната врата ги чакаше друг униформен полицай.

— Провери ли къщата? — запита Бърн, макар „къща“ надали бе най-уместното понятие. Поне една трета от задната й стена я нямаше.

— Да, сър — отвърна униформеният. На табелката му пишеше Р. Ван Дайк. Беше малко над трийсет, рус като викинг, надъхан и с яки мускули. Бицепсите му се напъваха да скъсат ръкавите.

Ван Дайк протоколираше ставащото на местопрестъплението, така че те му казаха какво да запише от тяхно име, влязоха през задния вход и се спуснаха по тясната стълба към мазето. Вонята ги удари в ноздрите. Натрупаната с години плесен и дървесна гнилоч служеше за основа на аромата от страничните човешки продукти — урина, изпражнения, пот. А всичко това почиваше върху една грозота, напомняща незарит гроб.

Мазето бе дълго и тясно, в унисон с разположената му отгоре къща — приблизително пет на осем метра — с три подпорни колони. Джесика щракна фенерчето и огледа неизмазаните стени, използваните презервативи, ампулите от крек28, изтърбушения матрак. Следователски кошмар. Влажната калчица по пода сигурно съдържаше поне хиляда размазани отпечатъка от човешки стъпки, но на пръв поглед не се виждаше нито един достатъчно ясен за вземането на свестен отпечатък.

И насред всичко това лежеше мъртво едно красиво момиче.

Младото създание бе седнало насред пода. Бе обкрачило и обвило с ръце една от колоните. Изглежда някой някога си бе правил труда да превърне подпорните колони в римско-дорийски с помощта на нещо като стиропор. Макар всяка една от колоните да имаше и капител, и база, единственият антаблеман бе дългата желязна релса отгоре им, а единственият фриз — живата картина от емблеми на разни банди и надрасканите със спрей мръсни думи по протежението й. На една от стените имаше отдавна избелял стенопис, изобразяващ някакво подобие на седемте хълма на Рим.

Жената бе бяла, млада, на видима възраст между петнайсет и шестнайсет години. Ягодово русата й бухнала прическа стигаше до раменете. Облечена бе в карирана пола, тъмночервени три четвърти чорапи и бяла блузка под тъмночервения пуловер с училищна емблема. На челото й с някакъв тъмен тебеширен материал бе нарисуван кръст.

От пръв поглед не можеше да се определи каква е непосредствената причина за смъртта. Нямаше видими рани от огнестрелно или хладно оръжие. Макар главата й да бе килната надясно, Джесика виждаше по-голямата част от врата й, по който нямаше белези от душене.

Ръцете й, обаче.

На пръв поглед сякаш бяха събрани за молитва, но реалността се оказа далеч по-мрачна. На Джесика й се наложи да ги огледа повторно, за да се убеди, че очите й не я лъжат.

Погледна към Бърн. Той също бе забелязал ръцете на момичето. С поглед си предадоха един на друг безмълвната информация, че нямат работа с обичайно убийство, извършено в пристъп на ярост, нито пък с често срещащите се убийства от ревност. И без думи се споразумяха засега да не разсъждават по въпроса. Щяха да оставят на съдебния лекар да потвърди подозренията им за ужасното състояние на ръцете й.

Как може подобна красота да се озове всред всичката тази гадост? — запита се Джесика. Неочакваното й присъствие направо избожда очите ти — сякаш от плесенясалия бетон е поникнала нежна розичка. Процеждащата се през прозорчетата светлина придаваше на боядисаните й кичури коса някакво гробнично тлеене.

Едно поне бе ясно: момичето нарочно е било оставено в тази поза. А това бе лош признак. В деветдесет и девет на сто от убийствата извършителят гледа моментално да се изпари, което винаги е от полза за следователя. Обикновено действаше така нареченото кръвно оглупяване: човек се панира от гледката на кръв и — от научна гледна точка — оставя след себе си всичко необходимо за уличаването си. Но когато някой отдели време, за да остави трупа в определена поза, значи иска да каже нещо, да остави безмълвно и арогантно послание до разследващите полицаи.

Пристигнаха двама от групата за оглед и Бърн ги посрещна в долния край на стълбата. Няколко секунди след тях пристигна и ветеранът съдебен лекар Том Уайрич с фотографа си.

Снимките са задължителна част от огледа, когато някой загине от насилствена смърт или при загадъчни обстоятелства, или има изгледи някой ден патологът да дава показания в съда. Целта им е да документират естеството и размера на външните наранявания и увреждания.

При убийства, самоубийства и други нещастия със смъртен изход на територията на града службата по съдебна медицина ползваше свой щатен фотограф, който бе на денонощно повикване.

Самият доктор Томас Уайрич, близо петдесетгодишен, бе крайно подреден човек във всяко едно отношение, като се почне от острите като бръснач ръбове на кафявите джинси и се стигне до безупречно подстриганата му прошарена брада. Нахлузи найлонови пликове върху обувките си, пъхна ръцете си в ръкавици и внимателно приближи момичето.

С гръб към влажната стена, Джесика го наблюдаваше как извършва предварителния оглед. Открай време бе стигнала до извода, че ако те бива в работата и си отваряш очите, можеш да научиш много повече, отколкото от който и да е учебник. От друга страна, надяваше се поведението й да не бъде изтълкувано като израз на безразличие. Бърн реши да използва времето да се качи и да обсъди положението с Бюканън, а така също да определи откъде са влезли жертвата и убиецът, съответно убийците й, както и да упражни общо ръководство.

Джесика се озърташе и се мъчеше да вкара в употреба наученото навремето. Кое е това момиче? Какво му се е случило? Как е стигнало дотук? Кой го е убил? И защо, ако това изобщо имаше някакво значение?

Уайрич приключи с трупа за петнайсет минути и даде път на инспекторите да се приближат и започнат разследването си.

Кевин Бърн се върна. Джесика и Уайрич го посрещнаха на долния край на стъпалата.

— Установи ли приблизителното време на настъпването на смъртта?

— Още няма вкочаняване. Бих казал, някъде към четири-пет тази сутрин. — Гумените му ръкавици изплющяха, докато ги сваляше.

Бърн погледна часовника си. Джесика си записа часа в бележника.

— Причина, евентуално? — попита Бърн.

— Изглежда вратът й е пречупен. Но не мога да кажа със сигурност, докато не я сложа на масата.

— Тук ли е убита?

— И това още не мога да кажа. Но предполагам, че да.

— А ръцете й? — запита Бърн.

Уайрич го изгледа мрачно. Потупа джобчето на ризата си, в което се очертаваше пакет марлборо. Той, естествено, нямаше да запали на местопрестъплението — дори на това тук, — но по жеста му пролича, че има нужда от цигара.

— Железен болт и гайка, струва ми се — каза докторът.

Бърн и Джесика се спогледаха.

— След настъпването на смъртта ли е сложен болтът? — попита Джесика с надеждата, че отговорът му ще е положителен.

— Така ми се струва — каза Уайрич. — Кръвта е много малко. Още следобед ще се заема. Тогава ще знам и повече подробности.

Уайрич ги изгледа и установи, че засега са приключили с въпросите си. Цигарата бе между пръстите му още докато се качваше по стълбите и бе запалена преди да е стигнал най-горното стъпало.

За няколко секунди в помещението се възцари тишина. Много пъти на мястото на убийството — особено когато става дума за някой член на банда, застрелян от свой съперник, или за някой як тип, проснат зад бара от друг як тип — професионалистите, натоварени със задачата да разследват, разнищят и разчистят след кръвопролитието, обикновено изпадат в някаква премерена учтивост, а понякога възприемат и леко шеговит тон. Хуморът на обесения, гадни шеги. Но не и сега. Всеки един от присъстващите на това влажно и отвратително място се зае със задачите си с някакво непоколебимо упорство, с една обединяваща ги мисъл: Това не е трябвало да се случи.

Пръв наруши тишината Бърн. Разпери ръце с обърнати нагоре длани:

— Готова ли си за установяване на самоличността, инспектор Балзано?

Джесика пое дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи:

— Окей — каза с надеждата да не издаде вълнението си. От месеци бе очаквала настъпването на този миг, а сега изведнъж усети, че е неподготвена. Нахлузи чифт латексови ръкавици и внимателно приближи трупа.

Докато служеше като пеши патрул, а след това и в пътната полиция, естествено, бе видяла доста трупове. Един ден дори й се наложи да играе ролята на бавачка по отношение на положения на задната седалка на откраднатия лексус труп. Навън бе такъв адски пек, че чак асфалтът по магистралата „Скюкъл“ бе омекнал, а тя се мъчеше да не гледа трупа, който сякаш се подуваше с всяка измината минута в задушния автомобил.

Но във всички онези случаи знаеше, че някой друг ще поеме следствието от нея.

Сега обаче бе неин ред.

Това мъртво момиче я молеше да му помогне.

Понеже ръцете на мъртвото момиче бяха завинтени в положение на вечна молитва.

Джесика знаеше, че на такъв ранен етап тялото на трупа все още може да предложи куп улики. Оттам насетне никога нямаше да се озове толкова близо до убиеца — до методите му, до патологичното му мислене, до психическата му нагласа. Разтвори широко очи. Наостри всичките си сетива.

Ръцете на момичето стискаха молитвена броеница. Броеницата на римокатолиците представлява кръгъл низ от мъниста с провесено от него разпятие. Обикновено съдържа пет комплекта мъниста, наречени „десетици“, всеки от които се състои от десет малки и едно по-голямо зърно. Когато молещият се стигне до голямото мънисто, казва „Отче наш“, а на всяко от малките — „Радвай се“.

Отблизо Джесика забеляза, че тази броеница бе от овални черни дървени мъниста, а в средата й имаше нещо наподобяващо Дева Мария от Лурд. Обвита бе около кокалчетата на ръцете на момичето. Имаше вид на най-обикновена евтина броеница, но като се вгледа по-внимателно, Джесика установи, че две от петте десетици липсват.

Внимателно разгледа ръцете на момичето. Ноктите му бяха къси и чисти и не подсказваха да е оказала някаква съпротива. Нямаше счупени нокти, нито кръв под тях. Изобщо под ноктите нищо не се виждаше, но със сигурност съдебният лекар и тях щеше да провери най-старателно. През средата на двете й длани бе прекаран десетсантиметров болт от неръждаема стомана. Изглеждаше нов.

Огледа отблизо кръста върху челото на момичето — размазан, синкав, сякаш очертан с пепелта от първия ден от великите пости. Макар и да не ходеше кой знае колко често на черква, Джесика продължаваше да спазва католическите празници. От първия ден на постите бяха минали близо шест седмици, а кръстът бе съвсем пресен. Субстанцията наподобяваше на тебешир.

По полата на момичето нямаше джобове. Около нея не се виждаше нито портмоне, нито ученическа чанта.

Накрая Джесика разгледа етикета на гърба на пуловера. Понякога там намираха бележка от химическо чистене с името, или поне част от името на притежателя. Този път не откри нищо.

Изправи се с леко разтреперани колене, но убедена, че е извършила компетентен оглед. Поне като начало.

— Някакви белези на самоличност? — Бърн стоеше с гръб към стената, а острият му поглед шареше, наблюдаваше, поемаше.

— Нищо — отвърна Джесика.

Бърн направи гримаса. Липсата на самоличност понякога удължаваше разследването с часове, че дори и с дни. Ценно време, което не можеше да се върне назад.

Джесика се отдръпна от трупа и даде път на групата за оглед да подхване своята церемония. Първо навличаха полиетиленовите костюми и разчертаваха пода, правеха куп снимки на местопрестъплението, заснемаха и видео. В това мазе можеха направо да съберат целия подчовешки род в една петриева паничка. Сигурно съхраняваше отпечатъци от всеки бездомник в Северна Филаделфия. На техниците вероятно щеше да им е нужен цял ден, та чак до късно през нощта.

Джесика тръгна нагоре, а Бърн изостана. Тя го изчака на горния край на стълбите, хем да види дали няма да поиска още нещо от нея, хем, защото нямаше желание да поеме ръководството на разследването.

След като почака известно време, слезе по няколко стъпала и надникна в мазето. Кевин Бърн бе застанал над тялото на момичето с наведена глава и затворени очи. Опипа белега над дясното си око, после спусна ръце отпред и сплете пръсти.

След няколко секунди отвори очи, прекръсти се и се отправи към стълбите.

На улицата вече имаше куп зяпачи, привлечени от проблясващите светлини на полицейските коли като молци от пламък. Престъпленията в тази част на Северна Филаделфия съвсем не бяха рядкост, но не преставаха да примамват и хипнотизират жителите й.

Бърн и Джесика излязоха от къщата и отидоха до свидетеля, който бе открил трупа. Въпреки навъсеното небе, Джесика загълта светлината, сякаш бе прегладняла от дълъг престой във влажна гробница.

Възрастта на Ди Джон Уидърс не се поддаваше на преценка. Можеше да се предположи, че е на четирийсет, но със същия успех, и че е на шейсет. Долните му зъби липсваха изцяло, горните — почти. Навлечен бе в пет–шест бархетни ризи и чифт мръсни хамалски панталони, от всеки джоб на които стърчеше шише с някаква неизвестна никому напитка.

— Докога ще кисна тук? — запита Уидърс.

— Имаш неотложни срещи, а? — заяде се Бърн.

— Не съм длъжен да говоря. Изпълних гражданския си дълг, а се отнасяте с мен като с престъпник.

— Тази къща твоя ли е, сър? — Бърн посочи сградата с трупа.

— Не — рече Уидърс. — Изобщо.

— В такъв случай си влязъл с взлом.

— Нищо не съм взломил.

— Но си влязъл.

Уидърс направи усилие да сдъвче разграничението, сякаш в съзнанието му влизане и взлом бяха точно толкова неразделни, колкото кънтри и уестърн. Накрая реши да запази мълчание.

— Аз обаче съм готов да си затворя очите за така извършеното сериозно престъпление, ако решиш да отговориш на няколко мои въпроса — продължи Бърн.

Уидърс призна поражението и сведе поглед към обущата си — разпрана кубинка на левия крак и синя „Еър Найки“ на десния, както забеляза Джесика.

— Кога я намери? — запита Бърн.

Уидърс направи напрегната гримаса. Повдигна ръкавите на многото си ризи, изпод които се показаха чифт тънки, покрити със струпеи ръце:

— Да виждаш някъде часовник?

— Навън светло ли беше, или тъмно? — попита Бърн.

— Светло.

— Пипал ли си я?

— К’во? — изрева Уидърс с неподправено възмущение.

— Да не ме мислиш за някакъв перверзен тип?

— Отговори на въпроса ми, мистър Уидърс.

Уидърс скръсти ръце и замълча за миг.

— Не, не съм.

— Имаше ли някой друг с теб, когато я намери?

Уидърс се засмя, а дъхът му насмалко да повали Джесика. Предпочиташе да я бе блъснала миризмата на прокиснала майонеза от едноседмична салата с яйца, забъркани със сос от бензин за запалки:

— Че кой ще тръгне да идва тук.

Добър въпрос.

— Къде живееш? — запита Бърн.

— Засега съм в петзвездния „Фоур Сийзънс“ — отвърна Уидърс.

Бърн прикри усмивката си. Химикалката му бе застинала на два сантиметра от бележника.

— Преспивам в приюта на Първа баптистка черква — поясни Уидърс. — Когато има място.

— Може да се наложи пак да те потърсим.

— Знам, знам. Не пътувам извън града.

— Ще се радваме, ако те намерим.

— Някакво възнаграждение?

— Единствено в рая — отвърна Бърн.

— Ама аз не съм тръгнал за рая.

— Като стигнеш чистилището, подай молба да те преместят — рече Бърн.

Уидърс сви вежди.

— Когато го докараш да запишеш показанията му, извади всичко от джобовете му и го опиши — каза Бърн на Дейвис. Разговорите със свидетелите и показанията им се провеждаха в „Раундхаус“. Беседите с бездомните обикновено не траеха дълго, предвид наличието на бълхи и теснотията в стаите за разпити.

Полицайката Дж. Дейвис съответно измери Уидърс от глава до пети, а смръщеното й лице сякаш крещеше: Искаш да пипам тази торба с болести?

— Задръж и обувките му — добави Бърн.

Уидърс се накани да възроптае, но Бърн вдигна ръка да го спре:

— Ще ти дадем нов чифт, мистър Уидърс.

— Дано са добри като тия — рече Уидърс. — Вървя много пеш. Тия тъкмо ги очупих.

Бърн се обърна към Джесика:

— Можем да разпитаме наоколо, но предполагам, че най-вероятно не е от тази махала.

Изказването му бе по-скоро риторично. Човек трудно можеше да си представи, че някой все още обитава тези къщи, а още по-малко — бяло семейство с момиче в черковно училище.

— Посещавала е „Назарийн Академи“29 — каза Джесика.

— Откъде разбра?

— По униформата.

— Какво й е специалното?

— Моята още е в гардероба ми. Навремето и аз я завърших.

6.

Понеделник, 10:55 ч.

„Назарийн Академи“ е най-голямата католическа девическа гимназия във Филаделфия с над хиляда ученички от девети до дванайсети клас. Открита през 1928 г., тя е разположена върху трийсет акра в Североизточна Филаделфия и е произвела през годините ред видни личности от града, включително индустриалки, политици, лекарки, юристки и художнички. В „Назарийн“ се помещаваше и администрацията на още пет училища от епархията.

По времето, когато Джесика учеше в нея, гимназията бе на първо място в академично отношение в целия град. Печелеше всички градски олимпиади по всички възможни предмети, от рода на предаваните по местната телевизия състезания, на които петнайсет и шестнайсетгодишни младежи и девойки с шини на зъбите седят зад покрити със сукно маси и рецитират разликите между вазите на етруските и онези на гърците, или изброяват основните дати на битките през Кримската война.

От друга страна, „Назарийн Академи“ бе абонирана за последното място на всяко градско спортно състезание — рекорд, който надали щеше да бъде подобрен. И до днес младите наричат ученичките й „спазарянките“30.

Още щом влязоха с Бърн през главния вход, тъмната ламперия с плесен по горните ръбове в съчетание със сладникавия тестен аромат на столова храна върна Джесика в девети клас. Винаги се бе учила добре и рядко вършеше бели — въпреки многобройните лудории на братовчедка си Анджела — и все пак разредената академична атмосфера и близостта на кабинета на директорката я изпълни с някакъв неясен и безформен ужас. На бедрото й висеше девет милиметров пистолет, почти бе навършила трийсетте, а се боеше до смърт. Сигурно и след петдесет години да влезеше в тази сграда, чувството щеше да си е същото.

Докато стигнат по коридорите до канцеларията, звънецът би и от класните стаи се изсипаха стотици момичета в карирани поли. Шумът бе оглушителен. Още в девети клас Джесика бе един и седемдесет и три и тежеше петдесет и седем килограма. Запазила бе тази статистика и досега, плюс–минус две кила, в повечето случаи — плюс. Тогава бе по-висока от деветдесет на сто от съученичките си. Сега поне половината момичета й се сториха по-високи, или поне колкото нея.

Вървяха след една група момичета по посока на дирекцията. Джесика ги наблюдаваше и сравняваше със съученичките си. Преди дванайсет години онази отляво, спореща на възвисок глас, щеше да е Тина Манарино — първата, която си направи френски маникюр, и първата, която внесе тайно половинка прасковен шнапс на коледната им сбирка. Пълничката до нея, навила колана на полата си в противовес на правилото ръбът й да е на два сантима от пода, когато си коленичила, щеше да е Джуди Дейли. Според последните сведения, с които разполагаше, Джуди бе вече Джуди Пресмън и имаше четири дъщери. Ето докъде водят късите поли. Джесика щеше да е момичето отдясно — източена, непохватна и кокалеста, винаги заслушана, наблюдателна, пресметлива и уплашена от всичко, макар да не го показваше. Пет части манталитет, една част стомана.

Вместо сони уокмени, сега момичетата носеха МРЗ-плейъри и слушаха Кристина Агилера и „Фифти Сент“ вместо Брайън Адамс или „Бойз Ту Мен“. Прехласваха се по Аштън Качър вместо по Том Круз.

Добре, де, и по Том Круз все още се прехласваха.

Всичко се променя.

А всъщност няма нищо ново.

И в кабинета на директорката не забеляза съществени промени. Пак блажна боя с цвят на яйчена черупка по стените, пак аромат на лавандула, примесена с политура.

Директорката, сестра Вероник, бе на шейсет и нещо и приличаше на птица, с пъргави сини очи и още по-пъргави движения. По времето на Джесика директорка бе сестра Изолд, но сестра Вероник можеше напълно да мине за близначка на по-възрастната монахиня — енергична, бледа и с нисък център на тежестта. Движенията й издаваха целенасоченост, каквато се добива от дългогодишното укротяване и дисциплиниране на млади момичета.

Представиха й се и седнаха на столовете пред бюрото й.

— С какво мога да съм ви полезна? — попита сестра Вероник.

— Боя се, че може би носим тревожни вести за една от ученичките ви — каза Бърн.

Сестра Вероник бе израсла в епохата на Първия ватикански събор, когато представата за тревожни неща в една католическа гимназия се свеждаше до дребни кражби, пушене и пиене и по някоя рядка бременност. Сега фантазията й не й стигаше.

Бърн й подаде направената с полароид снимка — едър план на лицето на момичето.

Сестра Вероник й хвърли един поглед, после бързо отмести очи и се прекръсти.

— Познавате ли я? — попита Бърн.

Сестра Вероник се насили да погледне фотографията повторно.

— Боя се, че не я знам. Но ние имаме над хиляда ученички. Новите през този срок са триста.

Замисли се за секунда, после се пресегна и натисна бутона на интеркома върху бюрото си.

— Бихте ли повикали доктор Паркхърст, ако обичате?

Сестра Вероник бе потресена. Гласът й потреперваше:

— Тя…

— Да — отвърна Бърн. — Тя е мъртва.

Сестра Вероник отново се прекръсти.

— Но как… кой би… защо? — успя да промълви.

— Все още сме в началото на следствието, сестро.

Джесика пак огледа кабинета — почти такъв, какъвто го помнеше. Опипа протърканите облегалки на стола, на който седеше, и се запита колко ли притеснени момичета са седели на него през последните дванайсет години.

След няколко секунди в кабинета влезе мъж.

— Запознайте се. Доктор Брайън Паркхърст, главен училищен съветник — каза сестра Вероник.

Брайън Паркхърст бе малко над трийсетте, висок и слаб, с фини черти, късно подстригана червеникаво-златна коса и с лице, което през детството е било осеяно с лунички. Облеклото му бе консервативно — тъмносиво спортно сако от туид, синя официална риза и лъснати мокасини с пискюлчета. Нямаше брачна халка.

— Тези хора са от полицията — каза сестра Вероник.

— Аз съм инспектор Бърн. Това е партньорката ми, инспектор Балзано — каза Бърн.

Ръкуваха се.

— С какво мога да ви помогна? — попита Паркхърст.

— Значи вие сте училищният съветник?

— Да — каза Паркхърст. — И училищният психиатър.

— Дипломиран лекар сте, значи.

— Да.

Бърн му показа снимката от полароида.

— Божичко — измърмори онзи и кръвта се отече от лицето му.

— Познавате ли я? — попита Бърн.

— Да — отговори Паркхърст. — Теса Уелс.

— Ще трябва да се свържем с близките й — каза Бърн.

— Разбира се. — Сестра Вероник си даде още миг за свестяване, после се обърна към компютъра и изтрака по клавиатурата. Само след секунда личните данни и оценките на Теса Уелс се появиха на екрана. Сестра Вероник го изгледа, все едно че й се бе явил некролог, после натисна клавиш и лазерният принтер в ъгъла заработи.

— Кога за последно я видяхте? — запита Бърн Брайън Паркхърст.

— В четвъртък, струва ми се.

— Миналият четвъртък?

— Да — каза Паркхърст. — Отби се в кабинета ми да обсъдим в кои университети ще кандидатства.

— Какво можете да ни кажете за нея, доктор Паркхърст?

Брайън Паркхърст направи кратка пауза да подреди мислите си.

— Много умно момиче. Малко по-мълчаливо.

— Добра ученичка ли беше?

— Много. Почти пълна отличничка.

— Била ли е на училище в петък?

Сестра Вероник изчука по клавиатурата.

— Не е.

— В колко започват часовете?

— Седем и петдесет — отвърна Паркхърст.

— И в колко свършват?

— Около два и четирийсет и пет — обади се сестра Вероник. — Но някои остават и до пет или шест за консултации и кръжоци.

— Тя членуваше ли в някой кръжок?

Сестра Вероник пак се обърна към клавиатурата.

— Участвала е в бароковия ансамбъл — малка група за класическа камерна музика. Но те се срещат през седмица. Миналата седмица не са имали репетиции.

— Тук в училище ли се събират?

— Да — отвърна сестра Вероник.

Бърн отново се обърна към доктор Паркхърст:

— Нещо друго можете ли да ни кажете?

— Доколкото знам, баща й е тежко болен — каза Паркхърст. — От белодробен рак.

— У дома ли си е?

— Мисля, че да.

— А майка й?

— Починала е — отвърна Паркхърст.

Сестра Вероник подаде на Бърн разпечатката с домашния адрес на Теса Уелс.

— Имате ли представа кои са били приятелките й? — попита Бърн.

Брайън Паркхърст сякаш се позамисли, преди да отговори:

— Не мога така да кажа… Но ще поразпитам.

Забавянето на отговора му не се изплъзна на Джесика.

А ако Кевин Бърн бе толкова добър, за колкото го смяташе, сигурно и той го бе доловил.

— Има вероятност пак да се върнем днес. — Бърн подаде картичка на Паркхърст. — Но ако междувременно се сетите за нещо, моля да ни се обадите.

— Разбира се — каза Паркхърст.

— Благодаря ви за времето, което ни отделихте — обърна се Бърн и към двамата.

Когато стигнаха до паркинга, Джесика попита:

— Не ти ли се стори прекалено напарфюмиран за през деня?

Брайън Паркхърст ползваше „Поло Блу“. И то много.

— Ле-е-ко — отвърна Бърн. — За какво може да му е на мъж на повече от трийсет години да мирише тъй хубаво сред тийнейджърки?

— Добър въпрос — рече Джесика.

Домът на семейство Уелс бе занемарена тристайна къща на Дванайсета улица, близо до Париш Стрийт, с всички стаи подредени една зад друга. В този типичен севернофиладелфийски квартал работническите семейства гледат да отличат своето жилище от останалите с помощта на дребни подробности — саксии по прозорците, дърворезба по щурците, декоративна табелка с номера, пастелни сенници. Тази на Уелс имаше вид на поддържана по-скоро по необходимост, отколкото от някаква суета или гордост.

Франк Уелс, едър непохватен мъж с падаща в светлосините му очи оредяла сива коса, наближаваше шейсетте. Облечен бе в кърпена бархетна риза и износен панталон, под който се виждаха избелели зелени домашни пантофи от рипс. Ръцете му бяха осеяни със старчески петна, а цялата му прегърбена призрачна стойка подсказваше, че е изгубил много тегло. Рамките на очилата му бяха от черна дебела пластмаса, каквито през петдесетте и шейсетте години се носеха от учителите по математика. В носа му бе пъхната тръбичка, която водеше до малък цилиндър с кислород, поставен на стойка до стола му. Както щяха да научат, Франк Уелс страдаше от емфизема в късна фаза.

Уелс не реагира, когато Бърн му показа снимката на дъщеря му. Или по-скоро реагира чрез непоказване на видима реакция. Във всички разследвания на убийства има такъв ключов момент, в който основните участници — съпрузи, приятели, семейство, колеги — биват уведомени за смъртта. Много важно е как реагират на новината. Малцина са толкова добри актьори, че да прикрият истинските си чувства при получаването на подобна трагична вест.

Франк Уелс я прие с каменен апломб, подхождащ на човек, който е сполетяван цял живот от трагедии. Нито се разплака, нито започна да кълне, нито да изразява ужаса си. Затвори за няколко секунди очи, върна им снимката и каза:

— Да, това е дъщеря ми.

Намираха се в малката чиста всекидневна. В средата й лежеше протрита овална плетена постелка. Покрай стените стоеше старинна американска мебел. По древния цветен телевизор вървеше някакво размазано състезание, звукът бе намален.

— Кога за последен път видяхте Теса? — запита Бърн.

— В петък сутринта.

Уелс издърпа кислородната тръбичка от носа си и я провеси през страничната облегалка на фотьойла.

— В колко излезе?

— Малко преди седем.

— През деня чухте ли се изобщо?

— Не.

— По кое време обикновено се прибираше?

— Към три и половина — каза Уелс. — Понякога и по-късно, ако имаше репетиция. Свиреше на цигулка.

— Но тя нито се прибра, нито ви се обади? — попита Бърн.

— Изобщо.

— Имаше ли братя или сестри?

— Един брат — каза Уелс. — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.

— Не се ли обадихте на някоя от приятелките й?

Уелс пое дъх бавно и явно болезнено.

— Не.

— А в полицията обадихте ли се?

— Да. Към единайсет вечерта в петък.

Джесика си записа да провери сводката за изчезналите лица.

— Как ходеше Теса на училище? — попита Бърн. — С автобус ли?

— Най-често с него — каза Уелс. — Но си имаше и кола. За рождения й ден й купихме форд фокус. Да й е по-лесно да тича по задачите. Но тя настояваше бензинът да е за нейна сметка, затова вземаше автобуса до училище три-четири пъти седмично.

— Автобус на епархията или на градския транспорт?

— На гимназията.

— Откъде се качваше?

— На ъгъла на Деветнайсета улица и Поплар Стрийт. Заедно с още няколко момичета.

— Знаете ли по кое време минава автобусът оттам?

— В седем и пет — каза Уелс с тъжна усмивка. — Много добре ми е известно. Всяка сутрин тичаше да не закъснее.

— Колата й тук ли е? — попита Бърн.

— Да — каза Уелс. — Отпред е.

И Бърн, и Джесика си записаха нещо.

— А молитвена броеница имаше ли, сър?

Уелс се замисли за няколко секунди.

— Да. Подарък от чичо й и леля й за първото й причастие. — Уелс се пресегна към страничната масичка и подаде на Джесика малка снимка в рамка. На нея осемгодишната Теса държеше в събраните за молитва ръце броеница от кристални мъниста. Нямаше нищо общо с онази, която държеше в смъртта си.

Джесика моментално си записа тази подробност, сякаш приветстваше с добре дошъл нов участник в телевизионно шоу.

— Жена ми Ани почина преди шест години — рече Уелс ни в клин, ни в ръкав.

Мълчание.

— Моите съболезнования — каза Бърн.

Джесика огледа Франк Уелс. Все едно виждаше баща си през онези години след смъртта на майка й — смален във всяко едно отношение, освен в капацитета си за скръб. Огледа и трапезарията и си представи безмълвните вечери и чу постъргването на гладките сребърни прибори по очуканите бакелитени чинии. Вероятно и Теса бе готвила за баща си същото, което Джесика готвеше за своя: руло с готов сос, спагети в петък, печено пиле в неделя. Сигурно и тя е гладила в събота, растяла е с всяка измината година, та постепенно е започнала да стъпва върху телефонния указател, вместо върху дървена каса, за да стига до дъската за гладене. И тя като Джесика трябва да е установила, че панталоните на баща й се гладят по-лесно откъм вътрешната страна, като се почне от джобовете.

Сега изведнъж Франк Уелс трябваше да заживее в самота. Вместо остатъци от домашно приготвени ястия, хладилникът щеше да съдържа половин консерва супа, половин кутия с макарони по китайски и наполовината изяден готов сандвич. Франк Уелс щеше да започне да си купува малки зеленчукови консерви с по една порция. Мляко в кутии от половин, вместо един литър.

Джесика пое дълбоко въздух и си наложи да се съсредоточи. В стаята бе задушно, самотата можеше почти да се докосне с ръка.

— Като часовник.

Понесен от новата скръб, Уелс сякаш заплува на няколко сантиметра над фотьойла с внимателно сплетени пръсти в скута си. Като че ли друг му бе наместил ръцете, след като безперспективното страдание го бе лишило от сила да го стори сам. На стената зад него висяха разкривени куп снимки: семейни събития — сватби, абитуриентски вечери, рождени дни. На едната се виждаше самият Франк Уелс с рибарска шапка, прегърнал през рамо младеж в черно яке — явно сина си Джейсън. Върху якето се виждаше емблема, която Джесика не успя веднага да разпознае. На друга снимка Франк Уелс, вече на средна възраст, стоеше със синя каска на входа на някаква мина за въгледобив.

— Като часовник ли? Не ви разбрах, ако обичате — попита Бърн.

Уелс се изправи и с артритно достойнство се премести от фотьойла до прозореца. Огледа улицата пред дома си.

— Като часовник, който виси на едно и също място в продължение на много години. Влизаш в стаята и ако искаш да разбереш колко е часът, поглеждаш към това място, тъй като там е мястото на часовника. Търсиш го именно в това пространство. — За двайсети път опипа маншетите на ризата си. Да не би да се е разкопчало копче. — Но един ден разместваш нещата в стаята. Часовникът вече заема ново място, ново пространство в света. И въпреки това в продължение на дни, седмици, месеци — може би и години — все поглеждаш към старото място и очакваш да научиш колко е часът. Знаеш, че не е там, но въпреки това поглеждаш.

Бърн го остави да приказва. И това е част от цялостния процес.

— Точно там съм сега, инспектори. Там съм вече от шест години. Поглеждам към мястото, което Ани заемаше в живота ми, където винаги я намирах, но тя вече не е там. Някой я е преместил. Преместил е моята Ани. Някой я е разместил. Някой е разместил моята Ани. Някой е разместил. А сега… сега и Теса. — Обърна се и ги изгледа. — Сега часовникът спря.

Израснала в семейството на полицай и запозната с еженощните терзания, Джесика знаеше много добре, че подобни моменти неизбежно настъпват — моменти, в които трябва да се разпита най-близкият родственик на убитата жертва; моменти, в които гневът и яростта образуват един разкъсващ те отвътре зловещ възел. Веднъж баща й и бе казал, че понякога завиждал на докторите. Когато се приближат към роднините в болничния коридор, рече, със сериозни лица и много угрижени, поне могат да посочат някоя неизлечима болест като причина. А за ченгето от отдел „Убийства“ остава разнищеният труп и възможността да повтаря цял живот едни и същи три неща: Съжалявам, госпожо, синът ви е загинал от алчност, съпругът ви е умрял от ревност, дъщеря ви е умряла за отмъщение.

Кевин Бърн се доближи към Уелс.

— Теса имаше ли си най-добра приятелка, сър? Някоя, с която да прекарва по-голямата част от времето си?

— Имаше едно момиче, което идваше тук сегиз-тогиз. Патрис се казваше. Патрис Ригън.

— А приятел имаше ли си? Някой, с който да излиза?

— Не. Тя беше… как да ви кажа — стеснителна — отвърна Уелс. — Миналата година излизаше известно време с един Шон, но после спря.

— Знаете ли защо са спрели да се срещат?

Уелс се изчерви леко, после се овладя.

— Ами, той май искаше… Нали ги знаете младежите.

Бърн хвърли бегъл поглед на Джесика — сигнал тя да поеме воденето на бележките. Хората обикновено се стягат, когато някой записва дословно казаното от тях. Докато Джесика пишеше, Кевин Бърн можеше да поддържа зрителен контакт с Франк Уелс. Джесика се зарадва, че още след първите няколко часа съвместна работа с Бърн двамата можеха да се разбират като стари колеги.

— Знаете ли фамилното име на Шон? — попита Бърн.

— Бренън.

Уелс се обърна с гръб към прозореца, за да се върне на фотьойла. Но леко залитна и се хвана за перваза. Бърн скочи и с няколко крачки прекоси стаята. Хванал Франк Уелс под лакътя, внимателно го насочи към тапицирания стол. Уелс седна и напъха кислородната тръба в носа си. Взе отново снимката от полароида и я огледа.

— Няма й го колието.

— Моля? — попита Бърн.

— След конфирмацията й, й подарих часовник-колие с ангелче. Никога не го сваляше. Никога.

Джесика погледна към снимката на етажерката — петнайсетгодишна гимназистка в типична поза а ла „Олан Милс“31. Сребърното колие си беше там, около врата на момичето. И изведнъж Джесика се сети, че когато бе много малка, през онова странно и объркано лято, през което майка й се бе превърнала в скелет, майка й, й каза, че си има ангел-хранител, който цял живот ще я пази, да не й се случи нищо лошо. На Джесика й се прииска и Теса Уелс да си е имала подобен ангел. Но снимката от местопрестъплението твърдеше нещо съвсем друго.

— Сещате ли се за нещо друго, което може да ни е от полза? — попита Бърн.

Уелс замълча няколко секунди, но бе явно, че вече не участваше в диалога им, а по-скоро се носеше върху спомените за дъщеря си — спомени, все още непревърнали се в призрачни сънища.

— Вие, разбира се, не я познавахте. Заварили сте я в това ужасно състояние.

— Знам, сър — каза Бърн. — И не мога да ви опиша колко съжаляваме.

— Знаете ли, че като беше малка, ядеше буквичките от корнфлейкс само в азбучен ред?

Джесика се сети за собствената си дъщеря Софи и за систематичността, която проявяваше във всичко. Когато си играеше, куклите й бяха наредени по височина. Когато си подреждаше дрехите, всичко ставаше по цветове — вляво червените, в средата сините, а вдясно зелените.

— Щом й станеше мъчно, подскачаше си на куц крак. Какво ще кажете, а? Когато беше на осем, веднъж я попитах защо го прави. А тя ми каза, че си подскачала, докато пак стане щастлива. Що за човек е това — да подскача, когато му е тежко?

Въпросът му увисна във въздуха за няколко секунди. Бърн го улови и много фино го вкара в игра.

— Специална личност, мистър Уелс — каза. — Изключително специална.

Франк Уелс втренчи празен поглед в Бърн, сякаш бе забравил за присъствието на двамата полицаи. После кимна.

— Ще открием кой е сторил всичко това на Теса — рече Бърн. — Давам ви думата си.

Колко пъти е ползвал Бърн този израз, запита се Джесика, и колко пъти е удържал на казаното? Защо не бе и тя толкова самоуверена?

Ветеранът Бърн смени темата, за което му бе благодарна. Не знаеше колко време ще издържи в тази стая, преди стените да рухнат отгоре й.

— Принуден съм да ви задам следващия въпрос, мистър Уелс. Надявам се да ме разберете.

Уелс продължаваше да гледа втренчено, с лице, наподобяващо празна канава, грундирана със сърдечна болка.

— Имате ли някакви подозрения кой може да е сторил това на дъщеря ви? — попита Бърн.

Настъпи мигът мълчание, необходим на Уелс да възвърне способността си да разсъждава. Факт бе обаче, че никой не познава никого, способен да извърши онова, което бе сторено на Теса Уелс.

— Нямам — отговори просто Уелс.

Но това нямам съдържаше много — всяка гарнитура от менюто, както обичаше да се изразява покойният дядо на Джесика. Засега оставаше неупоменато. А на този етап това е добре, помисли си Джесика, докато пролетта нахлуваше през прозорците на спретнатата всекидневна на Франк Уелс, а тялото на Теса Уелс изстиваше в операционната на съдебния лекар и полека-лека започваше да крие многобройните си загадки.

Дяволски добре.

Оставиха Франк Уелс да стои на прага на дома му с прясната си кървяща болка, с милион нервни окончания, изложени на инфекцията, която тишината носи. По-късно през деня щяха да го извикат да потвърди самоличността на трупа. Джесика си мислеше за времето, прекарано от Франк Уелс след смъртта на жена му, за всички тези две хиляди дни, през които всички останали са продължили да живеят, да се веселят и да се обичат. За петдесетте хиляди часа неутешима скръб, всеки един населен от шейсет ужасни минути, а всяка минута отброявана от своите шейсет секунди агония. А сега цикълът на скръбта му започваше отначало.

Преди да си тръгнат огледаха някои от чекмеджетата и скриновете в стаята на Теса, но не намериха нищо съществено. Методичното момиче явно наистина е било организирано и точно; дори в чекмеджето с разните дреболии всичко бе подредено и разпределено в прозрачни пластмасови кутийки: покани за сватби, отрязъци от билети за филми и концерти, малка колекция интересни копчета и две пластмасови гривни от престои в болница. Имала бе слабост и към сатенените торбички за бижута.

Дрехите й бяха обикновени, от средно качество. По стените на стаята й висяха няколко постера, но не на Еминем, Джа Рул, ДМХ или някоя друга нашумяла момчешка група, а на нестандартни млади цигуларки от рода на Надя-Салерно Зоненберг и Ванеса Мей. В ъгъла на гардероба почиваше евтина цигулка „Скайларк“. Огледаха и колата й, но и там не откриха нищо. Оставаше да огледат по-късно и съдържанието на гардеробчето й в училище.

Теса Уелс, дете на работническата класа, се бе грижила за болния си баща, получавала добри оценки и вероятно я е очаквала стипендия в щатския университет „Пен Стейт“. Момиче, което е държало дрехите си в торби от химическо чистене и обувките си в кутии.

А сега бе мъртво.

Докато някой вървеше на свобода по улиците на Филаделфия, вдишваше топлия пролетен въздух и аромата на новопоникналите жълти нарциси — някой, който бе отвел невинното девойче в онова мръсно, гнило мазе и по най-жесток начин му бе отнел живота.

С това си чудовищно действие същият този тип бе заявил:

Във Филаделфия има милион и половина души.

Аз съм един от тях.

Намерете ме.