Момичета с броеници

7.

Понеделник, 12:20 ч.

Саймън Клоуз, репортер номер едно на „Рипорт“ — водещият шоков седмичен таблоид във Филаделфия, — не бе влизал в черква повече от две десетилетия. И макар да не очакваше, че ако го стори, небето ще вземе да се разтвори и мълнията на божията справедливост да го порази и от него да остане димяща купчина сланина, кости и жили, все пак му бе останало достатъчно от католическото чувство за грях, та да се замисли поне за миг, в случай че някога влезеше в черква, потопеше пръста си в светената вода и прегънеше колене.

Роден преди трийсет и две години в Берик-ъпон-Туид в Езерната област, суровия север на Англия, граничещ с Шотландия, и развил се като първокласен зъл плъх, Саймън открай време нямаше вяра на нищо, още по-малко пък на църквата. Издънка на баща-грубиян и майка-алкохоличка, която от нищо не се трогваше, Саймън се бе приучил от малък да се уповава единствено на себе си.

Още преди да навърши седем, бе живял в половин дузина католически приюти — и бе научил от тях куп неща, от които нито едно не отразяваше живота на Христа, — след което го пробутаха на единствената му желаеща да го приеме родственица. Леля му Айрис, стара мома, живееше в Шамъкин — малко градче на около двеста километра западно от Филаделфия, в щата Пенсилвания.

Докато бе малък, леля му Айрис го беше водила много пъти до Филаделфия. Саймън помнеше какво впечатление му бяха направили високите сгради, огромните мостове, миризмите на града и забързаният градски живот. И още тогава се бе зарекъл, че някой ден и той ще живее тук, независимо от това, че никога през живота си и за нищо на света нямаше да се откаже от нортамбърландските си корени.

На шестнайсет Саймън постъпи като стажант-сътрудник в местния миньорски ежедневник „Нюз-Айтъм“. И подобно на всеки друг, списващ за парцалите, излизащи на изток от Алегените, имаше амбицията да стане градски репортер на „Филаделфия Инкуайърър“ или „Дейли Нюз“. Но след две години тичане между редакцията и печатницата в мазето и прокарването от време на време на някоя обява или график за октоберфеста в Шамъкин, изведнъж получи прозрението, чийто блясък и до днес не бе помръкнал.

Една новогодишна вечер, докато навън бушуваше снежна буря, а Саймън метеше редакцията на Мейн Стрийт, погледът му бе привлечен от процеждащата се под вратата на новинарския отдел светлина. Надникна и видя двама мъже. Най-видният журналист на редакцията, петдесет и няколко годишният Норман Прескът, бе забол поглед в огромния сборник „Правилници на щата Пенсилвания“.

Облечен в лъскав смокинг, с разхлабена вратовръзка, отговарящият за изкуствата и шоубизнеса Тристан Чафи бе вдигнал крака на бюрото с чаша бяло вино в ръка. Работеше по скандала, разразил се около една местна звезда — преекспониран изпълнител на сладникави любовни балади, евтин вариант на Боби Винтън, попаднал в заложена от инспекторите клопка за любителите на детската порнография.

Саймън размахваше метлата и наблюдаваше под око работата на онези двамата. Сериозният журналист се ровеше из никому неизвестни подробности за земни парцели, извлечения и отчуждителни права, триеше очи, гасеше една забравена цигара с дълга пепел подир друга и току се отбиваше до тоалетната да източва явно дребния си пикочен мехур.

А редом с него бе писарушката на забавни теми — пийваше си винцето, бъбреше си по телефона с продуценти на записи, собственици на клубове и разни фенки.

Решението дойде от само себе си.

Пикал съм им на сериозните новини. Именно тази мисъл осени Саймън.

Дайте насам бялото вино.

Когато навърши осемнайсет, Саймън се записа в общинския колеж на окръга Лазърн. Година след като завърши, леля му Айрис почина в съня си. Саймън събра малкото си багажец и се премести във Филаделфия, да започне най-сетне да преследва отдавнашната си мечта (а именно — да стане британския Джо Куинън32). Изкара някак си три години с малкото наследство, пишеше статии на свободна практика и се опитваше безуспешно да ги продаде на водещите национални лъскави списания.

А след това, след още три години, през които писа на свободна практика музикални и филмови критики за „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“ и изконсумира полагащия му се дял рамен33 и топла супа от кетчуп, Саймън се докопа до длъжността очеркист за новия таблоид „Рипорт“. Напредна бързо и през последните седем години водеше собствена рубрика, озаглавена „Отблизо!“ — доста жълтееща колонка, отразяваща най-шокиращите престъпления в град Филаделфия, а при по-добър късмет — и прегрешенията на най-видните му граждани. В това отношение Филаделфия рядко го оставяше без материал.

И макар рупорът му — „Рипорт“, с мото „Съвестта на Филаделфия“ — да не можеше да се сравнява с „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“, та дори и със „Сити Пейпър“, Саймън бе успял да публикува няколко големи репортажа почти на гребена на новинарския цикъл, след което се сдоби със завистта на далеч по-добре платените си колеги от така наречения „легитимен печат“.

„Така наречен“ в смисъл, че според Саймън Клоуз такова животно нямаше. Де що имаше писарушка със спирален бележник и язва, до един тънеха до колене в клоаката, а онези, които се смятаха за сериозни хроникьори на своето време, дълбоко се заблуждаваха. Кони Чанг34, която цяла седмица дебна Тоня Хардинг35, и „репортерите“ на „Ентъртейнмънт Тунайт“, следящи аферите с Джон Бенет Рамзи36 и Лейси Питърсън37, съвсем размазаха границата.

Откога смъртта на малки момиченца минаваше за забавно четиво?

Откакто сериозните новини заминаха по канала на тоалетната, прогонени от сагата с О Джей Симпсън — оттогава.

Саймън се гордееше с работата си за „Рипорт“. Инстинктите му не го подвеждаха, а имаше и фотографична памет за цитати и подробности. Бе изнесъл на плещите си материала за намерения в Северна Филаделфия бездомник, оставен на местопрестъплението без вътрешни органи. В случая бе подкупил с козче марихуана един от нощните дежурни в службата по съдебна медицина да му предостави снимка от аутопсията, която, за нещастие, не бе допусната за печат.

Успя преди „Инкуайърър“ да публикува материал за скандала с един от инспекторите от градския отдел „Убийства“, който бе докарал до самоубийство младеж, чиито родители бяха застреляни и който се бе оказал невинен.

А съвсем наскоро бе пуснал на първа страница материал за скандала с една нерегистрирана агенция за осиновявания, „Горещи сърца“, чиято собственичка, от Южна Филаделфия, бе взела хиляди долари от клиентите си за несъществуващи деца, които така и не им беше предала. И макар броят на труповете в рубриката му да не бе на необходимата според него висота, а и снимковият материал да беше постничък, все пак предложиха за наградата на AAN38 „Фантомни сърца“, както бе озаглавил репортажа си.

Списанието „Филаделфия Мегъзин“ също пусна експозе за собственичката на агенцията — само че цял месец след публикацията на Саймън в „Рипорт“.

Ако някоя новина се случеше след приключването на броя на седмичника, Саймън пускаше материала си на уебсайта на редакцията, който напоследък отчиташе почти десет хиляди посетители на ден.

Та когато телефонът му иззвъня към обяд и го разбуди от увлекателния му сън, в който фигурираше и Кейт Бланчет, чифт закопчаващи се с велкро белезници и камшик за езда, внезапно го обзе ужас от мисълта, че скоро може да му се наложи да се върне към своите католически корени.

— Да — успя да каже Саймън. Гласът му звучеше така, сякаш идеше от пълен с кал двукилометров водосток.

— Измъквай се от шибаното си легло.

Познаваше най-малко дузина хора, които можеха да го поздравят по този начин. Не си заслужаваше да си прави труда да отговори. Не толкова рано. Пък и позна кой се обажда: Андрю Чейс — стар приятел и съзаклятник в журналистическите експозета. Макар по отношение на Анди Чейс думата „приятел“ да изискваше огромно пренапрежение на фантазията. Двамата се понасяха взаимно по същия начин, по който съществуват съвместно хлябът и плесента — един гаден съюз в името на взаимната полза, който от време на време им носеше печалба. Анди бе простак, мърляч и отвратителен досадник. Но именно на това дължеше успеха си.

— Още е посред нощ — заоплаква се Саймън.

— В Бангладеш може и да е.

Саймън отърка гуреливите си очи, прозя се и се протегна. Можеше да се каже, че е почти буден. Погледна в леглото до себе си. Празно. Пак.

— Какво има?

— Намерен е трупът на убито момиче католичка.

Играта — мина през ума на Саймън.

Пак.

В тази част на нощта Саймън Едуард Клоуз си оставаше репортер, та думите му подействаха като инжекция с адреналин. Сега вече беше буден. Сърцето му забумка и затрептя по онзи познат му и обичан начин, който означаваше едно: Материал. Опипом намери върху нощното шкафче два празни пакета от цигари, после разрови пепелника, докато набара крив пет сантиметров фас. Изправи го, запали, закашля се. Протегна се и натисна бутона „Запис“ на надеждния репортерски панасоник, прикачен към телефонната линия. Отдавна вече не се опитваше дори да води свързани записки преди първото ristretto39 за деня.

— Казвай.

— Намерили са я на Осма.

— Къде по-точно?

— Към номер хиляда и петстотин.

Бейрут, мина през ума на Саймън. Прекрасно.

— Кой я е открил.

— Някакъв пияница.

— На улицата ли? — попита Саймън.

— В една от долепените къщи. В мазето й.

— На колко години е?

— Къщата ли?

— За бога, Анди! Не се ебавай в този безбожен час. Момичето. На колко години е момичето?

— Тийнейджърка — отвърна Анди. Анди Чейс имаше осем години стаж като парамедик40 към групата за спешна медицинска помощ „Гленууд“. „Гленууд Амбюлънс Груп“ получаваше много поръчки от градските здравни власти и с течение на годините покрай сведенията, които Анди му снасяше, Саймън бе направил няколко журналистически удара, а и се бе сдобил с доста поверителни сведения за ченгетата. Анди не му позволяваше да го забрави. Днешната информация щеше да струва на Саймън обяд в „Плау енд Старс“41. А ако излезеше на първа страница, на Анди не му мърдаше и стотачката отгоре.

— Черна? Бяла? Кафява?

— Бяла.

Е, ако беше малка и бяла, щеше да е далеч по-добре — помисли си Саймън. Малките бели момиченца неизбежно попадаха на предната страница. Но пък връзката с католическото училище никак не бе зле. Можеше да използва голям набор от евтини сравнения.

— Прибраха ли тялото?

— Да, току-що.

— Но какво, по дяволите, търси бяло момиче от католическо училище в тази част на Осма улица?

— Чакай, бе, аз да не съм Опра Уинфри? Откъде да знам?

Саймън заизчислява елементите на материала. Наркотици. И секс. Задължително. Като хляба и маслото.

— От какво е умряла?

— Не съм сигурен.

— Убийство? Самоубийство? Свръхдоза?

— Ами, след като отдел „Убийства“ беше там, значи не е свръхдоза.

— Застреляна? Наръгана?

— Мисля, че е осакатена.

Божичко, рече си Саймън.

— Кой е водещият инспектор?

— Кевин Бърн.

Стомахът на Саймън направи салто, след него — пирует, и накрая миряса. Отдавна воюваха с Кевин Бърн. Мисълта, че пак ще сплетат рога хем го възбуждаше, хем го плашеше до смърт.

— С кого? Оня Пюрити ли?

— Пюрифай. Не. Джими Пюрифай е още в болницата — отвърна Анди.

— В болница ли? Застреляли ли са го?

— Сърдечен удар.

Майка му стара, мина през ума на Саймън. От това материал не става.

— Сам ли работи?

— Не. Има нов партньор. Джесика не знам коя си.

— Жена?

— Не, мъж на име Джесика. Ти сигурен ли си, че си вестникар?

— Как изглежда?

— Ами, честно казано, знойна мацка.

Знойна, повтори Саймън наум, а възбудата се пренесе на юг от мозъка му. Да не се обиждат жените полицайки, ама много от тях мязат на Мики Рурк в джемпър.

— Блондинка? Брюнетка?

— Брюнетка. Спортна фигура. Големи кафяви очи и страхотни крака. Гадже, та дрънка.

Нещата се заформят, рече си Саймън. Двама полицаи — красавицата и звярът — и умряло бяло момиче в наркоманския район. И то преди още да беше измъкнал буза номер едно изпод завивката.

— Дай ми един час — каза Саймън. — Ще те чакам в „Плау“.

Остави слушалката и провеси крака към пода.

Огледа пейзажа в тристайното си жилище. Пълна грозотия. Но, както казваше Ник Карауей в „Нежна е нощта“ за своя апартамент в Уест Ег — малка грозотия. Все един ден щеше да му излезе късметът. Сигурен бе. Тогава от леглото си нямаше да може да види всички стаи в дома си. Щеше да спи горе, а да живее на долния етаж, с двор и с кола, която не напомняше барабанно соло на Джинджър Бейкър всеки път, когато изключеше двигателя.

Нищо чудно именно този материал да свърши работата.

Едноухата Инид — мелез с цвят на канела — го пресрещна преди да се добере до кухнята.

— Как си, маце? — погъделичка я Саймън зад единственото й ухо. Инид се отъркаля два пъти, после скочи в скута му.

— Тати научи жестока новинка, котенце сладко. Не е време днес за ласки.

Инид измърка с разбиране, скочи обратно на пода и го последва в кухнята.

В целия апартамент имаше само две безупречно чисти неща: един „Апъл Пауърбук“ и гордостта му — машината за еспресо „Рансилио Силвия“. Таймерът й я включваше още в девет сутринта, макар собственикът й и главен неин оператор да не се излюпваше от леглото до обяд. Но, както би се заклел всеки фанатик на тема кафе, идеално еспресо без гореща цедка не става.

Саймън напълни филтъра с прясно смляно печено кафе и направи първото си ristretto за деня.

Погледна през кухненския прозорец към квадратната вентилационна шахта между сградите. Ако се приведеше, извиеше врат на четирийсет и пет градуса и притиснеше лице към стъклото, можеше да види късче небе.

Сиво и мрачно. Лек ръмеж.

По британските стандарти — направо слънчево.

Все едно съм си у дома в Езерната област, рече си. Но пък ако си беше сега в Берик, нямаше да налети на тази сочна история, нали така?

Кафе машината засъска, забълбука и изсипа — точно за седемнайсет секунди — идеална доза, покрита с дебел златист каймак в затоплената му чашка.

Саймън взе чашата и пое аромата — какво прекрасно начало на един прекрасен нов ден!

Бели умрели момичета — каза си, докато сърбаше силното черно кафе.

Умрели бели момички-католички.

В Нарколандия.

Прекрасно.

8.

Понеделник, 12:50 ч.

На обяд се разделиха. С един служебен таурус Джесика тръгна обратно към „Назарийн Академи“. По магистралата 1–95 трафикът бе слаб, но дъждът упорстваше.

Първо проведе кратък разговор с Доти Такач, шофьорката на училищния автобус, който събираше децата от махалата на Теса. Жената бе силно разстроена от новината за смъртта на Теса, ридаеше неутешимо, но все пак успя да каже на Джесика, че Теса я нямало на спирката в петък сутринта и че не си спомняла да е виждала подозрително лице да се мотае около спирката, нито по останалата част от маршрута. Добави, че все пак работата й била да гледа пътя.

Сестра Вероник уведоми Джесика, че доктор Паркхърст си тръгнал на обед, но оставил домашния си адрес и телефонните си номера. Освен това каза, че последният час, на който Теса присъствала в четвъртък, бил по втора година френски. Доколкото Джесика си спомняше, от всяка ученичка на гимназията се искаше да изкара две години по някакъв чужд език, за да се дипломира. Никак не се изненада, че френският все още се преподава от старата й учителка Клер Стендал.

Откри я в учителската стая.

— Теса се учеше прекрасно — каза Клер. — Мечта-дете. Чудесна граматика, безгрешен синтаксис. Винаги предаваше домашните си навреме.

Разговорът с мадам Стендал върна Джесика с дузина години назад, макар това да бе първото й влизане в тайнствената учителска стая. Както и много от другите ученички, тя винаги си я бе представяла като някакво съчетание от нощен клуб, мотелска стая и добре заредена пушалня на опиум. Установи разочаровано, че през цялото това време тя си е била една уморена обикновена стая, съдържаща три масички с охлузени метални столове околовръст, малка група диванчета и чифт очукани самовари за кафе.

Самата Клер Стендал бе съвсем друга история. Около нея продължаваше да няма нищо уморено или обикновено. Висока и елегантна, с костна система, за каквато всички жени си мечтаят и с тънка, гладка кожа. Джесика и съученичките й постоянно й завиждаха на гардероба: пуловери „Прингъл“, костюми „Нипон“, обувки „Ферагамо“, палта „Бърбери“. Косата й със сребърните кичури бе по-къса, отколкото си я спомняше, но Клер Стендал, макар и стигнала средата на четирийсетте, продължаваше да е впечатляваща дама. Интересно дали мадам Стендал още я помнеше?

— Имаше ли притеснен вид напоследък? — запита Джесика.

— Както може да се очаква, болестта на баща й доста й тежеше. Доколкото разбирам, тя се е грижела за цялото домакинство. Миналата година й се наложи да поиска триседмичен отпуск, за да се грижи за него. Но никога не е пропускала домашно.

— Спомняте ли си по кое време стана това?

Клер се замисли за миг.

— Ако не се лъжа, беше точно около Деня на благодарността42.

— Когато се върна, да сте забелязали нещо променено у нея?

Клер хвърли поглед на ръмящия навън дъжд.

— Сега, като се замисля, наистина ми се стори малко по-затворена. Сякаш вземаше по-малко участие в груповите беседи.

— Качеството на работата й спадна ли?

— Напротив, стана още по-старателна.

— Имаше ли близки приятелки от класа си?

— Теса бе учтива и възпитана, но мисля, че нямаше близки приятелки. Мога да разпитам, ако желаете.

— Ще ви бъда благодарна — отвърна Джесика. Подаде визитка на Клер, която й хвърли бегъл поглед и я прибра в чантичката си — малка, тънка „Воатон Онфльор“. Naturellement43.

— Понякога казваше, че искала да отиде във Франция — добави Клер.

Джесика си спомни, че и тя бе казвала същото. Нямаше момиче, което да не го бе казало. Но и не знаеше някоя нейна съученичка да е отишла.

— Теса обаче не беше от онези, които си мечтаят за романтични разходки край Сена или да пазаруват от Шанз-Елизе — продължи Клер. — Тя искаше да работи с обществено онеправдани деца.

Джесика си записа някои неща, макар и сама да не знаеше защо.

— Споделяла ли е някога с вас нещо за личния си живот? Някой, който да я е закачал?

— Не — отвърна Клер. — Но в сравнение с вашия престой в училище нещата не са се променили кой знае колко. Дори по отношение на мен. Ние сме възрастни и ученичките ни възприемат като такива. Шансът да ни се доверят, е точно толкова голям, колкото да се доверят на родителите си.

На Джесика й се щеше да попита Клер за Брайън Паркхърст, но това не бе нищо повече от догадка. Реши да го премълчи.

— Сещате ли се за нещо друго, което може да ни е от полза?

Клер помисли няколко секунди.

— За нищо не се сещам — каза. — Съжалявам.

— Благодаря ви много, все пак — рече Джесика. — Много ни помагате.

— Някак си ми е трудно да си представя, че… вече я няма — каза Клер. — Толкова млада беше.

Същата мисъл измъчваше Джесика от сутринта. И сега не знаеше как да отговори. Каквото и да кажеше, нито щеше да е утеха, нито щеше да е достатъчно. Събра нещата си и погледна часовника. Трябваше да се връща в Северна Филаделфия.

— Закъснявате ли? — попита Клер иронично, но и строго. Тон, до болка познат на Джесика.

Усмихна се. Клер Стендал наистина я помнеше. На младини Джесика вечно закъсняваше.

— Има опасност да остана без обяд.

— Защо не грабнете някой сандвич от столовата?

Идеята никак не е лоша, мина й през ум на Джесика. Докато учеше в гимназията бе една от малкото особнячки, които наистина харесваха храната в стола. Набра кураж и попита:

— Qu’est–ce que vous… proposez?

Ако не бъркаше — а искрено се надяваше да е налучкала, — въпросът й следваше да гласи: Вие какво предлагате?

По лицето на бившата си учителка по френски разбра, че не е сгрешила. Достатъчно вярно на гимназиален френски поне.

— Много добре, мадмоазел Джовани — засмя се щедро Клер.

— Merci.

— Avec plaisir — отвърна Клер. — Хамбургерите и сега си ги бива.

Гардеробчето на Теса бе само през шест от едновремешното на Джесика. За миг Джесика изпита изкушението да пробва дали старата комбинация на ключалката още действа.

Докато самата тя учеше в „Назарийн“, гардеробчето на Теса се заемаше от Джанет Стефани, редакторката на алтернативния училищен вестник и номер едно пушачка на хашиш. Нямаше да се изненада, ако намереше вътре червено пластмасово наргиле и поне няколко джойнта. Наместо това завари отражението на последния училищен ден на Теса Уелс, животът й такъв, какъвто го бе оставила.

На закачалката висеше горнище от анцуг с качулка и емблемата на гимназията заедно с нещо, наподобяващо домашно плетен шал. На куката бе окачена пластмасова качулка-дъждобран. На горния стелаж бе чистият и старателно сгънат спортен екип на Теса. Под тях имаше малка купчинка с партитури. От вътрешната страна на вратата, където повечето момичета налепят купища снимки, Теса държеше календар с котета. Листата за предходните месеци бяха откъсната. Дните бяха зачертани, включително и последният четвъртък.

Джесика сравни учебниците в гардеробчето с програмата за деня на Теса, с която се бе сдобила от канцеларията. Липсваха два учебника — по биология и алгебра втора част. Ако ги е занесла у дома, за да учи през уикенда, най-вероятно ги е носела със себе си, когато е излязла от къщи в понеделник сутринта.

Защо не ги бяха намерили?

Прехвърли набързо страниците на останалите учебници на Теса. В този по средства за информация бе пъхната програма на занятията, напечатана на страстно розова хартия. В учебника по богословие „Основи на католическото християнство“ намери две разписки от химическо чистене. В останалите — нищо. Никакви лични бележки, писма, нито снимки.

Най-отдолу стоеше чифт високи до под коленете гумени ботуши. Понечи да затвори гардеробчето, но й хрумна да провери дали са празни. В левия нямаше нищо, но когато обърна десния, нещо падна върху полирания дървен под.

Малък дневник, подвързан с украсена с варак кожа.

Джесика изяде хамбургера още на паркинга, докато четеше дневника на Теса.

Записките бяха кратки, понякога прескачаха цели седмици. Явно Теса не е изпитвала неистово желание да предаде на листа всяка своя мисъл, чувство, емоция или взаимодействие.

Като цяло впечатлението, което създаваше, бе за едно тъжно момиче, запознато най-вече с горчивата срана на живота. Упоменаваше, че е гледала документален филм за трима младежи, които — според нея, а и според създателите на филма — са били неправилно осъдени за някакво убийство в Уест Мемфис, Тенеси. Едно от по-дългите вписвания се отнасяше до страданията на гладуващите деца в Апалачите44. Внесла бе двайсет долара към програмата „Втора жътва“45. Имаше и няколко упоменавания на Шон Бренън.

„Къде сбърках? — питаше се Теса. — Защо не се обаждаш?“

Имаше и едно доста трогателно описание на срещата й с някаква бездомница на име Карла, която живеела в кола, паркирана на Тринайсета улица. Не споменаваше как са се запознали, но я описваше като изключителна красавица, която при по-добро стечение на обстоятелствата е можела да стане манекенка. Жената бе казала на Теса, че липсата на уединение била една от най-неприятните страни на живота в автомобил. Постоянно изпитвала страх, че някой я следи и че иска да й стори зло. Теса бе размишлявала дълго по въпроса през следващите няколко седмици, докато накрая бе осъзнала, че има начин да помогне.

Отишла у леля си Джорджия, която имала шевна машина „Сингер“, купила със собствените си пари плат и ушила за бездомната жена перденца, които можели да се окачат по вътрешната тапицерия на покрива на колата.

Наистина е била специална девойка — мина през ума на Джесика.

Последното по-значително вписване гласеше:

Коя пък е тази Силвия, запита се Джесика.

Прегледа бележките си. Майката на Теса се е казвала Ан. Нямала е сестри. В „Назарийн Академи“ със сигурност нямаше „Сестра Силвия“.

Върна се назад в дневника. Няколко страници преди откъснатите срещна цитат от поема:

Нещо, което да обича. Сега няма да го намери, помисли си Джесика. Възможно ли е в деня на убийството й Теса да е търсила нещо да обича?

Пак отиде на последната страница. Датата бе близо до Деня на благодарността предишната година.

Върнах се. Вземи ме, Силвия.

Откъде си се върнала, Теса? И коя е Силвия?

9.

Понеделник, 13:00 ч.

Още в седми клас Джими Пюрифай бе стигнал метър и осемдесет и ни най-малко нямаше вид на кльощав.

На младини можеше да влезе в най-дивите барове за бели в Грейс Фери46 и да накара, без да каже и дума, всички разговори да преминат в шепот, а и най-пияните да се поизправят на столовете си.

Роден и израснал в Западна Филаделфия, в квартала, известен с прозвището „Блак Ботъм“47, Джими Пюрифай бе преживял и вътрешни, и външни мъки, но ги бе посрещнал със самообладание и улично достойнство, каквито по-дребен човек не би могъл да прояви.

Сега обаче, докато стоеше в рамката на вратата за болничната му стая, Кевин Бърн виждаше пред себе си по-скоро една избеляла от слънцето скица на Джими Пюрифай, една чернова на човека, който познаваше от едно време. Джими бе отслабнал с тринайсетина кила, страните му бяха хлътнали, а кожата посивяла.

На Бърн му се наложи да се прокашля, преди да проговори.

— Здравей, Клъч.

Джими извърна глава. Опита се да се намръщи, но повдигнатите нагоре ъгълчета на устата му го издадоха:

— Боже мой, в тая болница няма ли охрана?

Бърн се засмя, май прекалено силно.

— Добре ми изглеждаш.

— Еби се в гъза — отвърна Джими. — Заприличал съм на Ричард Прайър48.

— Ами. По-скоро на Ричард Раунтрий49 — каза Бърн. — Но в крайна сметка…

— В крайна сметка трябваше да съм в Уайлдууд с Хали Бери50.

— Опитай по-добре с Марион Бери51. Шансовете ти там са по-големи.

— Да ти го начукам.

— И все пак, инспекторе, не изглеждаш по-добре от този — Бърн му показа полароида на бития и посинял Гидеън Прат.

Джими се захили.

— Ама че непохватно копеле — рече Джими и опря юмрук в свитата десница на Бърн.

— Генетична обремененост.

Бърн подпря снимката до каната с вода на нощното шкафче. Щеше да подейства на Джими по-добре, отколкото ако му беше купил някоя картичка с пожелание „Оздравявай по-скоро“. Двамата с него отдавна бяха поели по следите на Гидеън Прат.

— Как е ангелчето ми? — попита Джими.

— Добре е — отговори Бърн. Джими Пюрифай имаше трима сина — и тримата яки и големи, та каквато нежност му бе останала, изцяло я посвещаваше на Колийн, дъщеричката на Кевин Бърн. Всяка година за рождения й ден куриерската служба UPS й доставяше безобразно скъп подарък от неизвестен изпращач. Всички обаче знаеха от кого е.

— Готви се за голямо великденско парти.

— Още ли е в училището за глухите?

— Да.

— Аз тук репетирам — рече Джими. — И доста съм напреднал. — Направи няколко несигурни знака с пръсти.

— Което ще рече? — попита Бърн.

— Честит рожден ден.

— На мен ми се видя като „Честит обременен“.

— Наистина ли?

— Да.

— Майка му стара — рече Джими и изгледа ръцете си, сякаш те бяха виновни. Опита нова поредица знаци, пак без успех.

Бърн отупа възглавниците му, после разположи внимателно килограмите си върху стола. Последва едно от онези успокоителни мълчания, които са възможни единствено между приятели.

Бърн изчака Джими пръв да отвори дума за работа.

— Чух, значи, че са ти принесли в пожертвувание девица. — Гласът на Джими беше дрезгав и слаб. Посещението вече бе успяло да го поумори. Дежурната сестра на етажа бе предупредила Бърн, че не бива да стои повече от пет минути.

— Вярно — отговори Бърн. Джими имаше предвид първия работен ден в „Убийства“ на новия му партньор.

— Много ли е зле?

— Никак, всъщност — рече Бърн. — Инстинктите й работят чудесно.

— Й?

О-о, мина му през ум на Бърн. Джими Пюрифай бе от старата школа, че и оттатък. Самият той поне разправяше, че на първата му значка служебният му номер бил изписан с римски числа. Ако питаха Джими Пюрифай, жените в полицията не биваше да се занимават с нищо по-сложно от проверката на монетните автомати за платено паркиране.

— Точно така.

— Да не е ония, младите стари инспектори?

— Не мисля — отвърна Бърн. Джими имаше предвид онези надъхани копелета, които нахлуваха в отдела като фурии, влачеха постоянно заподозрени, заплашваха свидетелите и изобщо се натягаха. Истински старите, от рода на Бърн и Джими, не се нахвърляха на всичко. За да има по-малко бъркотия за разплитане след това. Но това или го научаваш, или не.

— Готина ли е поне?

Бърн изобщо не се замисли, преди да отговори:

— Да. Много.

— Що не я доведеш с теб някой път?

— Ти какво? И трансплантация на хуй ли искаш да ти направят?

Джими се захили.

— Да, бе, и то голям. Майната му, викам си. Така или иначе съм тук, дай да ми пришият от най-масивните.

— Тя всъщност е женена за Винсънт Балзано.

На Джими му потрябваха няколко секунди, за да се досети.

— Оня щурия от Централно районно ли?

— Същият.

— Забрави всичко, което казах досега.

Бърн мерна сянката пред вратата. Сестрата надникна и му се усмихна. Време е да си върви. Стана, протегна се, погледна часовника си. До срещата му с Джесика в Северна Филаделфия оставаха петнайсет минути.

— Трябва да тръгвам. Падна ни се нов случай тази сутрин.

Джими направи тъжна гримаса, от което на Бърн му стана страшно зле. Не трябваше да му казва. Да кажеш на Джими Пюрифай, че имаш нов случай, по който той няма да работи, бе по-лошо, отколкото да покажеш на пенсиониран състезателен кон снимка на хиподрума в Чърчил Даунс.

— Кажи нещо повече, Боклук.

Бърн се запита доколко може да се разпростре в подробности и накрая реши да си каже всичко.

— Малко момиче. Към шестнайсет. Намерили са я в изоставена къща близо до Осма улица и „Джеферсън“.

Физиономията на Джими не се нуждаеше от превод. Част от нея изразяваше желанието на Джими пак да е във впряга. От друга страна, знаеше много добре как подобни случаи действаха на Кевин Бърн. Убиеш ли момиче и случаят му се падне, и под най-голямата скала не можеш се скри.

— Нарко?

— Не вярвам — рече Бърн.

— Изхвърлена?

Бърн кимна.

— А ние с какво разполагаме? — попита Джими.

Ние — помисли си Бърн. Визитата му причиняваше повече мъка, отколкото бе очаквал.

— Не е кой знае колко.

— Дръж ме в течение, а?

Дадено, Клъч — рече на себе си Бърн. Сграбчи ръката на Джими и леко я стисна.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Поднос със свински ребърца би свършил работа. С наденички за гарнитура.

— И диетичен спрайт, нали?

Джими се усмихна, а клепачите му се притвориха. Изморил се беше. Бърн се отправи към вратата с надеждата да се добере до зеления покой на коридора преди да го е чул, с желанието да беше в болницата „Мърси“, за да разпитва свидетел, а Джими да е зад гърба му, лъхащ на „Марлборо“ и „Олд Спайс“.

Но не успя.

— Не ме искат обратно, нали? — попита Джими.

Бърн затвори очи, после ги отвори, като се надяваше изразът му да излъчва нещо като вяра. Извърна се.

— Напротив, Джими.

— Изобщо не можеш да лъжеш като ченге, знаеш ли? Чудя се как и един случай сме успели да разплетем.

— Ти само гледай да оздравееш. Ще си в отдела още преди Деня на падналите във войните52. Уверявам те. Ще се изнесем всички във „Финигънс Уейк“ и ще пием по едно за „бог да прости“ малката Деърдре.

Джими махна вяло с ръка за довиждане, после се извърна към прозореца. След няколко секунди вече спеше.

Бърн остана загледан в него цяла минута. Искаше да му каже още много неща, но и за тях щеше да остане време.

Нали?

Да му остане време да каже на Джими колко важно е било приятелството им през всичките тези години, как именно от него се е научил да действа като истински полицай. Да му каже, че без него градът просто не е същият.

После Кевин Бърн се извърна, излезе в коридора и се запъти към асансьорите.

Бърн се застоя пред болницата. Ръцете му трепереха, а гърлото му се бе стегнало от обзелите го чувства. Пет пъти щракна запалката, докато успя да запали.

От много години не бе плакал, но все още си спомняше за онзи миг, в който за пръв път бе видял баща си да плаче. Баща му бе голям колкото къща, истински представител на района около Втора улица, прославен участник в новогодишния градски парад, майстор на ирландското изкуство на бой с къси прътове, способен да качи четири трийсетсантиметрови бетонни блокчета по стълба без поставка на рамото. В очите на десетгодишния Кевин плачът му го бе умалил до размерите на всички останали бащи. Падрейг Бърн бе рухнал зад дома им на Рийд Стрийт в деня, в който му бяха казали, че жена му се нуждае от операция от рак. Оказа се, че на Маги О’Конел Бърн й било писано да живее още двайсет и пет години, но тогава никой не знаеше. Баща му се бе изправил пред любимата си праскова и трепереше като тревичка по време на буря. А Кевин го гледаше от прозореца на стаята си на горния етаж и плачеше заедно с него.

Никога нямаше да забрави тази сцена.

Оттогава не бе плакал.

Но сега му се ревеше.

Джими.

10.

Понеделник, 13:10 ч.

Момичешки приказки.

За мъжката част на човечеството надали има по-неразбираем език. Съмнявам се. Всеки, който е бил допуснат дори и за кратко време до разговор между млади жени, си е дал сметка, че няма по-трудна задача от тази да разгадаеш простите думи, които шепа американски тийнейджърки си подмятат. Прословутият код „Енигма“ от Втората световна война направо си е ясен като бял ден.

Седя в едно от кафенетата на „Старбъкс“ на ъгъла на Шестнайсета улица и Уолнът Стрийт, а пред мен изстива чаша latte. На съседната маса седят три тийнейджърки. Между хапките бишкоти и глътките бяла шоколадова мока изстрелват картечни откоси клюки и намеци — тъй усукани, тъй неструктурирани, че едва успявам да следя разговора им.

Секс, музика, училище, филми, секс, коли, пари, секс, дрехи.

Само да ги слушам се изморявам.

Спомням си, че на младини, когато ставаше дума за секс, имаше четири ясно дефинирани „точки“. Сега, ако не ме лъже слухът, между тях има и междинни спирки. Между втората и третата например имало „лигава“ втора — става дума, доколкото схващам, за мъжки език по женска гърда. После има и „лигава“ трета, която означава орален секс. От тях, благодарение на епохата — деветдесетте години — нито една не минава изобщо за секс, а за някаква „свалка“.

Невероятно увлекателно.

Най-близкото до мен момиче е червенокосо, на около петнайсет. Чистата й лъскава коса е хваната на опашка с черна кадифена лента. Тишъртката й е тясна, светлосиня, върху впити по бедрата бежови джинси. Седи с гръб към мен и забелязвам, че джинсите са изрязани ниско, та докато се накланя напред и убеждава в нещо приятелките си, между черния кожен колан и долния ръб на блузката пред очите ми се открива мъхеста бяла кожа. Толкова близо е — само на сантиметри всъщност, — че виждам дори прешлените на гръбнака й и забелязвам, че е леко настръхнала от повея на климатика.

Толкова близо е, че дори мога да я докосна.

Бъбри за нещо във връзка с работата си, за някоя си Корин, която вечно закъснявала, та тя трябвало да поеме цялото чистене, за шефа си, който бил гад и имал отвратителен дъх и който, нали разбираш, се мислел за голям пич, ама по-скоро приличал на оня дебелия от „Сопранос“, който се грижел за чичото, или за бащата, или за не знам кой си на Тони.

Направо обожавам днешните времена. Нищо не убягва от окото им, дори най-дребното и най-незначителното. Достатъчно са наясно как да използват своята сексуалност, за да постигнат онова, което искат, но нямат и най-малката представа за истинската й мощ, за опустошителния й ефект върху мъжката психика до степен, че ако знаят какво да си поискат, ще го получат незабавно на подносче. Жалкото е, че за повечето от тях осъзнаването на всичко това ще дойде едва когато вече са изгубили своето най-силно оръжие — хубостта си.

Сякаш по сценарий, и трите едновременно поглеждат часовниците си. Събират си партакешите и се запътват към вратата.

Няма да ги последвам.

Не тези момичета. Не днес.

Днешният ден е посветен на Бетани.

Короната е в торбата в краката ми. И макар да не си падам по иронията — иронията е куче, което вие по луната, докато пикае по гробовете, както е казал Карл Краус — шегата е, че торбата е от „Бейли Банкс енд Бидъл“53.

Касиодор54 смята, че короната от тръни била сложена на главата на Исус, та да се съберат и пречупят всички бодили на света, но не вярвам да е било така. По короната за Бетани няма нищо счупено.

Бетани Прайс излиза от училище в два и двайсет. Понякога се отбива в „Дънкин Донътс“ и си поръчва какао и бухтички, сяда в сепарето и се зачита в книга я на Пат Балард, я на Джоузефин Фулър — майстори на романтичните новели с едри героини.

Бетани е по-пълна от съученичките си и това я измъчва ужасно. Дрехите си поръчва по интернет от „Зафтик“ и „Джунония“55, понеже се бои да не я видят съученичките й в отделите за едри фигури на универсалните магазини „Мейси“ и „Нордстром“. За разлика от по-слабите си приятелки, не подкъсява униформената си пола.

За суетата казват, че разцъфтява, но не връзва плод. Може и така да е, но моите момичета посещават училището на Дева Мария, та въпреки всички свои грехове ще получат божия милост в изобилие.

Бетани може и да не го съзнава, но е идеална такава, каквато е.

Съвършена е.

С едно изключение.

Което аз ще поправя.

11.

Понеделник, 15:00 ч.

Целият следобед прекараха по маршрута, който Теса Уелс е изминавала всяка сутрин от дома си до автобусната спирка. Само в няколко къщи отказаха да им отворят. Но успяха да поговорят с десетина души, които познаваха момичетата католички, гдето вземат автобуса на ъгъла. Никой не бе забелязал нищо необичайно — нито в петък, нито в друг ден.

Сякаш Теса и споменът за нея бяха изтрити от града.

Точно тогава им проработи късметът. Както често се случва, в последната къща — паянтова сграда, долепена до съседните и от двете си страни, с маслиненозелени сенници и опушено медно чукало с формата на глава на лос, — намираща се на стотина метра от спирката.

Бърн се приближи до вратата, а Джесика остана да чака встрани. След пет–шест почуквалия се наканиха да си ходят, но точно тогава вратата се открехна на сантиметър.

— Нищо не ща да купувам — чу се тънък мъжки глас.

— Аз пък не продавам — рече Бърн и показа значката си.

— К’во искате?

— Като начало, да поотворите по-широчко — отговори Бърн с цялата дипломатичност, която успя да събере за петдесетия си разговор през този ден.

Мъжът затвори, откачи верижката, после разтвори широко вратата. Беше преминал седемдесетте и носеше карирано долнище от пижама и крещящо мораво сако от смокинг, което може и да е било модерно по време на управлението на Айзенхауер. Високите му маратонки без връзки бяха обути на босо. Казваше се Чарлс Нун.

— Разговаряме с всички от махалата, сър. Случайно да сте виждали това момиче в петък?

Бърн му подаде снимка на Теса — копие от портрета й в годишника на гимназията. Мъжът извади чифт евтини бифокални очила от джоба на сакото си и заразглежда фотографията, като ги мърдаше нагоре–надолу и напред–назад. Джесика забеляза етикетчето с цената, което още си седеше в долния край на дясното стъкло.

— Виждал съм я — рече Нун.

— Къде.

— Ами горе-долу всеки ден отиваше пеш до ъгъла.

— Къде по-точно я виждахте?

Мъжът посочи тротоара, после показалецът му описа дъга наляво и надясно:

— Всеки път идваше оттам. Помня я, защото винаги изглежда занесена.

— Занесена ли?

— Ами, как да ви кажа — сякаш си живее на собствена планета. Поглед вперен надолу, все замислена за нещо.

— Нещо друго да ви е направило впечатление? — попита Бърн.

— Ами, този ден поспря за малко точно тук, пред прозореца. Точно където е застанала сега младата дама — и Нун посочи Джесика с пръст.

— Колко дълго се застоя?

— Не засякох.

Бърн пое дълбоко въздух, издиша. Търпението му пристъпваше по опънато въже, без предпазна мрежа.

— Приблизително.

— Де да знам — отвърна Нун. Погледна към тавана и затвори очи. Джесика забеляза пръстите му да помръдват, сякаш Чарлс Нун броеше. Дали ще си свали и обувките, като стигне до десет? Хвърли поглед към Бърн. — Двайсетина секунди, да кажем.

— И какво направи през това време?

— Какво да е правила?

— Добре де, пред собствената ви къща е спряла, все пак. И какво направи?

— Нищо не направи.

— Просто си стоеше ей така?

— Е, не, май че гледаше улицата пред себе си. Не точно улицата, де. По-скоро алеята до къщата. — Чарлс Нун посочи алеята, която отделяше дома му от кръчмата на ъгъла.

— И само гледаше ли?

— Да. Сякаш видя нещо интересно. Някой свой познат, да речем. И се изчерви. Абе, младо момиче. Знаете как стават тия работи.

— Нищо не знаем — рече Бърн. — Що не ни разкажете?

При тези думи целият език на телата им се промени. Явиха се онези малки вариации, които съобщават на участниците, че навлизат в нова фаза на разговора. Нун се отдръпна с един сантиметър по-назад, придърпа сакото около тялото си, а раменете му леко се втвърдиха. Бърн премести тежестта си върху десния крак и се загледа през рамото на онзи към мрачната вътрешност на всекидневната.

— Казвам само, че за секунда почервеня, нищо повече — каза Нун.

Бърн се втренчи в него, докато накрая Нун не издържа и отмести погледа си. Само от няколко часа познаваше Кевин Бърн, но и те стигаха на Джесика да съзре студения зелен огън, който очите му можеха да излъчват. А Бърн продължи нататък. Явно Чарлс Нун не беше човекът, когото търсят.

— Каза ли нещо?

— Мисля, че не — отвърна мъжът с нова нотка на респект в гласа си.

— Имаше ли някой на алеята?

— Не, сър — отвърна Нун. — От онази страна нямам прозорец. Пък и не ми влиза в работата.

Точно така, помисли си Джесика. А не ти ли се иска да дойдеш с нас до „Раундхаус“ и да ни обясниш защо всеки ден оглеждаш младите момичета напът за училище?

Бърн му подаде картичката си. Чарлс Нун обеща да се обади, ако се сети за нещо.

Съседната до дома му сграда бе „Петте аса“ — изоставена кръчма в квадратна едноетажна тухлена сграда — петно върху градския пейзаж с излаз както към Деветнайсета улица, така и към Поплар Авеню.

Почукаха на вратата на „Петте аса“, но никой не отвори. Прозорците и вратите бяха препречени с летви, а самата постройка тънеше в пет пласта излени в графити чувства. Провериха всички врати и прозорци, до един старателно приковани и заключени от външната страна. Каквото и да се е случило с Теса, не е станало в тази сграда.

Застанаха насред алеята и се огледаха нагоре, надолу и напречно по улицата. Две от прилепените една до друга къщи имаха изглед към алеята. Разпитаха обитателите им. Никой не си спомняше да е виждал Теса Уелс.

На връщане към „Раундхаус“ Джесика се опита да сглоби пъзела на последната сутрин на момичето.

Сутринта в петък към седем без десет е излязла от дома си и е тръгнала пеш към автобусната спирка. Минала е по обичайния си маршрут — по Двайсета улица до „Поплар“, а на следващата пряка е прекосила на отсрещната страна на улицата. Към седем са я видели пред една от къщите на Деветнайсета улица и Поплар, където е спряла за кратко и се подвоумила, сякаш е видяла някакъв познат по алеята към отдавна затворената кръчма.

Повечето сутрини се е срещала с приятелките си от „Назарийн“ и към седем и пет се качвали в училищния автобус.

Само че сутринта в петък Теса Уелс не се срещнала с приятелките си. В петък сутринта Теса просто изчезва.

Приблизително след седемдесет и два часа тялото й е намерено в изоставена работническа къща в една от най-гадните махали на Филаделфия със счупен врат, осакатени ръце и прегърнала някаква пародия на римска колона.

Кого е видяла по онази алея?

Щом се прибраха в „Раундхаус“, Бърн провери наличната информация в базите данни на NCIC и PCIC за всички, с които бяха разговаряли. Всички, които представляваха някакъв интерес, естествено: Франк Уелс, Ди Джон Уидърс, Брайън Паркхърст, Чарлс Нун, Шон Бренън. NCIC — Националният център за информация по престъпността — представлява компютризирана картотека на данните по престъпността на ниво федерална, щатска и местна полиция и съответните други агенции за борба с престъпността. PCIC е вариант на същата система на ниво Филаделфия.

Данни имаше единствено за доктор Брайън Паркхърст.

В края на дежурството си направиха текущ доклад пред Айк Бюканън.

— Познай за кого има данни? — попита Бърн.

Неизвестно защо, на Джесика не й се мислеше много по въпроса.

— Доктор Одеколон? — отвърна.

— Позна — рече Бърн и зачете компютърната разпечатка: — Брайън Алън Паркхърст. Трийсет и пет годишен, неженен, с адрес на Ларчууд Стрийт в района Гардън Корт. Завършил със степен „бакалавър“ Университета „Каръл“ в Охайо, дипломирал се като доктор по медицина в Университета „Пен Стейт“.

— Какви са досегашните му провинения — пресичане извън пешеходната пътека ли? — попита Бюканън.

— Дръж се да не паднеш. Преди осем години е бил обвинен в отвличане на непълнолетно лице. Но делото е било прекратено.

— Отвличане ли? — Бюканън не можеше да повярва на ушите си.

— Преподавал в гимназия и завързал някаква връзка с ученичка последна година. Заминали за уикенд, без да уведомят родителите й, а те се обадили в полицията, която задържала доктор Паркхърст.

— И защо са прекратили делото?

— За късмет на добрия доктор, момичето станало на осемнайсет тъкмо в деня, преди да заминат и заявило, че е тръгнало доброволно. Окръжният прокурор се видял принуден да го прекрати поради липса на престъпление.

— И къде е станало всичко това? — попита Бюканън.

— В Академията „Бомон“ в Охайо.

— Каква е тая академия?

— Девическа католическа гимназия.

Бюканън погледна към Джесика, после към Бърн. Усещаше накъде вървят мислите и на двамата.

— По-полека в това отношение — каза. — От излизане на среща с млади момичета да стореното на Теса Уелс има огромна разлика. Случаят ще привлече голямо обществено внимание и нямам никакво желание монсеньор „Медни топки“ да ми го нахака за преследване на невинни.

Бюканън имаше предвид монсеньор Тери Пейсък — много гласовития, много телегеничния, а според някои — и много войнствения говорител на епархията на филаделфийския архиепископ. Пейсък оглавяваше всички връзки с медиите от страна на католическите черкви и училища във Филаделфия. Многократно се бе сблъсквал с полицейското управление по време на сексскандала с католическите свещеници през 2002 година и обикновено излизаше победител в очите на обществеността. Не ти трябва да започваш битка с Тери Пейсък, ако колчанът ти не е пълен със стрели.

Телефонът иззвъня точно когато Бърн се канеше да повдигне въпроса за поставянето на Брайън Паркхърст под наблюдение. Обаждаше се Том Уайрич.

— Какво става? — попита Бърн.

А Уайрич каза:

— Мисля, че ще е по-добре да го видиш със собствените си очи.

Службата по съдебна медицина представлява сив монолит на Юнивърсити Авеню. От шестте хиляди смъртни случая, които стават ежегодно във Филаделфия, поне при половината се налага аутопсия. А тя се извършва именно тук, в тази сграда.

Бърн и Джесика влязоха в главната операционна малко след шест. Том Уайрич, по престижа, ги чакаше с угрижен вид. На една от масите от неръждаема стомана лежеше Теса Уелс. Кожата й бе бледосива, а светлосиният чаршаф я покриваше до раменете.

— Определям случая като убийство — обяви очевидното Уайрич. — Шок, причинен от прекъсване на гръбначния мозък. — Пъхна рентгенова снимка в екрана. — Прекъсването е станало между пети и шести шиен прешлен.

Предварителната му преценка се бе потвърдила. Теса Уелс наистина бе починала от счупен врат.

— Там, където я намерихме ли? — попита Бърн.

— Точно там — отвърна Уайрич.

— Охлузвания?

Уайрич се върна при трупа и посочи две дребни контузии по врата на Теса Уелс.

— Тук я е хванал, после е наклонил главата й рязко надясно.

— Нещо, което да ни насочи?

Уайрич поклати глава:

— Извършителят е носел латексови ръкавици.

— А кръста на челото й?

Синият тебешироподобен материал бе избледнял, но още личеше.

— Направих натривка и я предадох на лабораторията.

— Следи от борба? Наранявания при самозащита?

— Никакви — каза Уайрич.

Бърн предъвка информацията.

— Ако е била жива, когато е слязла в мазето, защо липсват признаци на съпротива? — запита. — Защо няма одирания по краката и бедрата?

— В кръвта й открихме малко количество мидазолам.

— Това какво е? — запита Бърн.

— Препарат, подобен на рофинола. Доста силна краткотрайна упойка, използвана при леки операции. И понеже няма цвят и мирис, намира все по-често приложение на улицата.

Джесика бе чула от Винсънт, че напоследък рофинолът се използвал все по-рядко при изнасилвания по време на купони, тъй като променили формулата му така, че да посинява, когато го сипеш в течност, и по този начин да предупреждава бъдещата жертва. Но винаги може да се разчита на науката да замести един ужас с друг.

— И ти смяташ, че извършителят е пуснал мидазолама в някаква нейна напитка?

Уайрич поклати глава. Повдигна косата от дясната страна на врата на Теса. Имаше следа от убождане. — Инжектирал я е.

Погледите на Джесика и Бърн се срещнаха. Нещата ставаха сериозни. Едно е да пуснеш упоително в напитка. А бродещ на свобода лунатик със спринцовка — нещо съвсем различно. На такъв не му се налага да прибягва до хитрости, че да вкара жертвите в мрежата си.

— Лесно ли се поставя подобна инжекция? — попита Бърн.

— Необходими са известни умения, за да се избегне мускулна тъкан — обясни Уайрич. — Но не е нещо, което не се научава с малко тренировки. Не би трябвало да е проблем за нито една стажант-медсестра. Да не говорим, че по интернет можеш да намериш указания дори за направата на атомна бомба.

— А самото лекарство? — попита Джесика.

— Пак по интернета — отвърна Уайрич. — Мен през десет минути ме заливат със спам за канадски оксиконтин. Но наличието на мидазолама не е обяснение за липсата на рани от самозащита. Дори да си упоен, естественият инстинкт те кара да се съпротивляваш. А количеството в системата й не е достатъчно, за да я направи напълно безпомощна.

— Какво искаш да кажеш в такъв случай? — запита Джесика.

— Искам да кажа, че има още нещо. Трябва да направя още няколко проби.

Джесика забеляза малката торбичка за веществени доказателства върху масата.

— Какво има тук?

Уайрич вдигна плика. Вътре имаше мажа картина, репродукция от стара маслена рисунка.

— Намерих това между дланите й.

Извади картината от плика с помощта на форцепс с гумени накрайници.

— Беше навита на руло. Проверихме я за отпечатъци. Никакви няма.

Джесика огледа репродукцията, не по-голяма от карта за игра.

— Имаш ли представа какво е?

— От лабораторията й направиха дигитална снимка и я пратиха на шефката на отдел „Изкуства“ към Свободната библиотека — каза Уайрич. — Тя моментално я разпознала. Била „Данте и Вергилий пред дверите на ада“ на Уилям Блейк.

— Имаш ли представа какво може да означава? — попита Бърн.

— Ни най-малко. Съжалявам.

Бърн разглежда картинката още няколко секунди, след което я върна в торбичката. Върна се на Теса Уелс.

— Била ли е изнасилена?

— И да, и не.

Бърн и Джесика се спогледаха. Том Уайрич не си падаше по театралниченето, следователно имаше особена причина да отлага онова, което трябваше да им съобщи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърн.

— Според предварителните данни, с които разполагам, не е била изнасилена, а и не е имала полово сношение през последните няколко дни — отвърна Уайрич.

— Добре, това обяснява „не“-то. А „да“-то?

Уайрич се поколеба за миг, после дръпна чаршафа до бедрата на Теса. Краката й бяха леко разтворени. Но онова, което Джесика съзря, й спря дъха.

— Божичко — изстена, преди да успее да се спре.

Настъпи мълчание. Всеки един от тримата остана сам с мислите си.

— Кога е направено? — попита Бърн най-сетне.

Уайрич се прокашля. Явно мисълта го измъчваше от известно време, а и при целия си стаж май друг път не бе виждал подобно нещо.

— По някое време през последните дванайсет часа.

— Преди да настъпи смъртта?

— Преди — отвърна Уайрич.

Джесика погледна пак тялото; образът на крайното унижение, което момичето е преживяло, се загнезди в едно ъгълче на мозъка й, където сигурно щеше да остане още много дълго време.

Теса Уелс не само е била отвлечена от улицата на път за училище. Не само е била приспана и отнесена на място, където някой е пречупил врата й. Не само е била осакатена с прекарания през дланите й болт, който ги е запечатал в молитвена поза. Онзи, който е свършил всичко това, накрая е добавил и окончателното безчестие, от което на Джесика й се повдигна.

Зашил беше вагината на Теса Уелс.

И то с едри, груби бодове с дебел черен конец, прекаран на кръст.

12.

Понеделник, 18:00 ч.

Дж. Алфред Пруфрок56 бе премерил живота си на чаени лъжички. Саймън Едуард Клоуз го измерваше със сроковете за приключване на отделните броеве. А до приключването на утрешния печатен брой на „Рипорт“ оставаха по-малко от пет часа. И докато гледаше водещите новини на местната вечерна емисия, си даде сметка, че засега няма материал.

В средата на репортерите от така наречения легитимен печат го третираха като изгнаник, като клоун със спирален бележник и с постоянно присвити очи, дължащи се на дългогодишната употреба на евтини готови очила. Гледаха го така, както се гледа дете, страдащо от монголоизъм — с фалшиво съчувствие и ерзац добронамереност, но и с изражение, което говореше: „Не можем да ви изхвърлим от партито, но, за бога, не пипайте порцелановите статуйки.“

Пет-шест репортери, мотаещи се около отцепеното местопрестъпление на Осма улица, почти не го и погледнаха, когато пристигна с десетгодишната си хонда акорд. Него ако питаха, предпочиташе пристигането му да е малко по-дискретно, но ауспухът му — прикрепен наскоро към манифолда след успешна пепси-кенектономия — настояваше пръв да обяви предстоящото събитие. Още от предната пряка му се струваше, че дочува подхилкванията им.

Местопрестъплението бе оградено с жълта полицейска лента. Саймън обърна и подкара към Джеферсън, после вляво по Девета. Град — призрак.

Слезе и провери батериите на касетофона. Пооправи вратовръзката и ръбовете на панталона. Често си мислеше, че ако не харчи всичките си пари за дрехи, ще може да си позволи по-скъпа кола или жилище. Но в крайна сметка сам се убеждаваше, че след като прекарва повечето си време на улицата, винаги можеше да мине за по-заможен поне пред онези, които не виждаха колата или апартамента му.

Нима в шоубизнеса всичко не опираше до имиджа?

Намери алеята, която водеше напряко към обекта, и тръгна по нея. Обаче видя застаналия зад къщата униформен полицай — но пък нито един репортер наоколо, поне засега — и се върна до колата, за да приложи трика, който бе научил преди години от един печен стар папарак.

Десет минути по-късно се приближи към полицая зад къщата. Онзи, черен и огромен колкото защитник по американски футбол, вдигна една от месестите си ръце да го спре.

— Какво става? — запита Саймън.

— Намирате се на местопрестъпление, сър.

Саймън кимна. После извади репортерската си карта.

— Саймън Клоуз от „Рипорт“.

Никаква реакция. Със същия успех можеше да му обяви и че е капитан Немо от „Наутилус“.

— Ще трябва да говорите с водещия разследването инспектор — обясни му полицаят.

— Естествено — отвърна Саймън. — А кой може да е той?

— Може да е инспектор Бърн, сър.

Саймън си го записа, сякаш току-що му бяха съобщили важна подробност.

— А как й е първото име?

Полицаят се замисли:

— На кого?

— На инспектор Бърн.

— Нейното първо име е Кевин.

Саймън се постара да изглежда объркан. Двете години в гимназиалната театрална трупа, включително ролята на Алджернън в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, се оказаха от полза.

— А, извинявайте — рече. — Чух, че някаква жена разследвала случая.

— Това ще да е инспектор Джесика Балзано — отсече полицаят с удивителен знак и сбръчкване на веждите, които съобщиха на Саймън, че разговорът е приключен.

— Много ви благодаря — каза Саймън и се оттегли по алеята. Извърна се и чевръсто засне полицая. Онзи незабавно се хвана за радиото, а това означаваше, че само след минута — две официално ще отцепят алеята зад долепените къщи.

Когато стигна до Девета улица, вече го чакаха двама репортери, застанали зад жълтата лента, която им препречваше пътя — жълта лента, която самият Саймън бе опънал там само преди няколко минути.

Приближавайки двамата, забеляза изражението на лицата им. Саймън се приведе и мина под лентата, отлепи я от стената и я подаде на Бени Лозейдо, репортера от „Инкуайърър“.

На лентата имаше надпис „ДЕЛ-КО АСФАЛТ“.

— Да ти го начукам, Клоуз — каза Лозейдо.

— Нека първо да вечеряме, любов моя.

Саймън седна в колата и зачопли паметта си.

Джесика Балзано.

Откъде му бе познато това име?

Взе броя на „Рипорт“ от предишната седмица и го запрелиства. Видя го едва когато стигна до постната спортна страница. Женски боксови мачове в „Блу Хорайзън“. Обявата бе малка, на четвърт колонка.

А най-отдолу пишеше: ДЖЕСИКА БАЛЗАНО — МАРИЕЛА МУНЬОС.

13.

Понеделник, 19:20 ч.

Стигна до пристанищния район преди мозъкът му да бе намерил възможност или желание да му каже „не“. Откога не бе идвал насам?

Осем месеца, една седмица и два дни.

От деня, в който намериха тялото на Деърдре Петигрю.

Отговорът му бе точно толкова известен, колкото и причината за завръщането му.

Дошъл бе да презареди електричеството в кръвта си, да се включи още веднъж във вената с лудост, която течеше под асфалта на града му.

Едно малко отклонение до ада. Кратка екскурзия, току зад дверите му. Дотолкова щеше да се справи.

„Дюсиз“ бе защитена къща за наркотици — стара пристанищна сграда под моста „Уолт Уитмън“ близо до Пакър Авеню, на няколко метра от брега на реката Делауеър. Разни бандити бяха изографисали графитите си по стоманената предна врата, която се охраняваше от главорез–канара с прякора Сириъз57. В „Дюсиз“ не се влизаше случайно. Всъщност къщата си бе спечелила прозвището преди повече от десет години. Първоначално „Дюсиз“ бе името на един отдавна затворен бар, в който един много лош човек на име Лутър Уайт седеше и пиеше през онази нощ преди петнайсет години, когато в бара влязоха Кевин Бърн и Джими Пюрифай — нощта, в която двама от тях умряха.

Именно оттук започнаха черните времена на Кевин Бърн.

Точно тук прогледна.

Тук сега продаваха крек.

Но Кевин Бърн не идваше заради наркотика. Вярно, през годините бе опитал всяко познато на човечеството вещество, дано да спре обзелите съзнанието му видения, но нито едно не му беше подействало. Доста години бяха изминали, откакто престана да поема всичко друго, освен викодин или бърбън.

Дошъл бе да си поиска обратно душевната настройка.

Отвори нова бутилка „Олд Форестър“ и си направи равносметка на изминалото денонощие.

В деня, в който окончателно потвърдиха развода му, почти преди година, двамата с Дона се бяха зарекли, че веднъж седмично ще вечерят заедно, като семейство. И независимо от пречките, с които работата им ги изненадваше, в продължение на годината не бяха пропуснали нито една седмица.

Днес се пребориха, говорейки под носовете си, с още една вечеря. Жена му му се струваше чист, равен хоризонт, а бъбренето на масата — паралелен монолог от механични въпроси и стандартни отговори.

През последните пет години Дона Съливън Бърн се явяваше агент номер едно на най-голямата и най-престижна фирма за имоти във Филаделфия и паричните им доходи бяха стабилни. Това, че живееха в долепена от двете страни къща на Фитлър Скуеър, не се дължеше на факта, че Бърн бе едно страхотно ченге. Ако разчитаха на неговата заплата, щяха да живеят в Пензпорт.

Навремето, през лятото на брака им, обядваха заедно в Сентър Сити два или три пъти седмично, през което време Дона му разправяше за успехите си, за редките си провали, за умелото маневриране из джунглата от доверителни сметки, крайни цени, изхабявания, пропуснати плащания и принадлежащи сгради. Погледът на Бърн неизменно се изцъкляше — така и не правеше разлика между базисна точка58 и балонче за дъвка, — макар да не преставаше да се диви на енергията и ентусиазма й. Бе започнала кариерата си доста след като бе навършила трийсет и се чувстваше щастлива.

Но преди около осемнайсет месеца Дона внезапно затвори всички комуникационни канали към съпруга си. Парите продължаваха да текат, Дона си оставаше невероятна в качеството си на майка на Колийн, все още се занимаваше с куп обществени дела, но когато станеше въпрос да разговаря с него, да сподели и най-малкото подобие на чувство, мисъл или мнение — не я търси. Зидове с въоръжени бойници.

Без бележка. Без обяснение. Без логика.

Но Бърн знаеше причината. Когато се ожениха, той я убеди, че имал амбиции в службата, че бил на път да стане лейтенант, пък след това може би и капитан. А след това — политиката? Вътре в себе си бе решил, че е изключено, но не го бе обявил. Дона от самото начало беше настроена скептично. Достатъчно много полицаи познаваше, та да й е ясно, че инспекторите по убийствата си остават на тази служба за цял живот, че яздят с отдела до самия край.

И точно тогава намериха Морис Бланчард увиснал на дебелото въже. Същата вечер Дона изгледа Бърн и без да му зададе дори един въпрос, разбра, че той никога няма да се откаже от стремежа си да се върне на върха. Щеше да си остане в „Убийства“, докато е жив.

Само след няколко дни подаде молбата за развод.

След продължителен и облян в сълзи разговор с Колийн Бърн реши да не се съпротивлява. Така и така от дълго време цветето, което поливаха, бе умряло. Нямаше нищо против, стига Дона да не настройва дъщеря му против него и да можеше да я вижда, когато поиска.

Тази вечер, докато родителите й заемаха съответните пози, Колийн, погълната от една книга на Нора Робъртс, най-послушно изтърпя пантомимата, наречена „вечеря“. Понякога Бърн й завиждаше за вътрешната й тишина, за памучния кувьоз, който я опазваше от детството й дотолкова, доколкото то съществуваше.

Дона бе бременна във втория месец с Колийн, когато двамата с Бърн сключиха граждански брак. В момента, в който Дона роди, няколко дни след Коледа същата година, и Бърн за пръв път съзря дъщеря си — розовичка, сбръчкана и безпомощна, — изведнъж не можа да се сети за нито един миг от дотогавашния си живот. Всичко дотогава бе една прелюдия, една размазана увертюра към чувството за дълг, което изпита в този миг. И сякаш някой прогори в сърцето му онова, което осъзна: че няма да допусне никого да застане между него и момиченцето му. Нито жена му, нито колегите му, а Господ да е на помощ на нама’аното копеленце с провиснали гащи и нахлупена настрани шапка, което щеше да дойде да я изведе на първата й среща.

Помнеше и първия ден, в който установиха, че Колийн е глуха. Беше на първия й 4 юли. По онова време живееха във възтесен тристаен апартамент. Току-що бяха почнали новините в единайсет, когато нещо гръмна в стаичката, в която спеше Колийн. Бърн извади инстинктивно служебния пистолет и с три гигантски скока нахълта в детската стая, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Чак когато отвори вратата, можа да си отдъхне: на външната противопожарна стълба седяха двамата хлапаци и хвърляха жабки. С тях щеше да се разправя по-късно.

Ужасът обаче се появи във формата на тишина.

Макар жабките да продължаваха да гърмят на по-малко от два метра от шестмесечната му спяща дъщеря, тя изобщо не реагира. Не се събуди. Дона застана на вратата, възприе ситуацията и се разрида. Бърн я взе в обятията си, осъзнавайки в същия миг, че съвместният им път току-що е бил постлан с изпитания и че страхът, който ежедневно изживяваше на улицата, изобщо не можеше да се мери със сегашния.

Напоследък обаче Бърн често копнееше да има вътрешното спокойствие на дъщеря си. Тя никога нямаше да усети упадъка в брака на родителите си, никога нямаше да чуе как Кевин и Дона Бърн — навремето тъй страстно влюбени, че не можеха да държат ръцете си далеч един от друг — сега казват „пардон“, докато се разминават по тесния коридор, сякаш са непознати в автобус.

Замисли се за хубавата, далечна своя бивша жена, за своята келтска роза. Онази Дона, която имаше тайнствената способност само с един бегъл поглед да спре на гърлото му готовата лъжа, онази Дона с безупречното поведение в обществото. Тя знаеше как да извлече мъдрост от бедствието. Научила го бе и на изискана скромност.

По това време в „Дюсиз“ бе тихо. Бърн седна в една свободна стая на втория етаж. Повечето къщи за наркотици бяха мръсни, тънеха в счупени флакони от крек, боклуци от фаст фуд, хиляди използвани кухненски кибрити, често съдържанието на нечии стомаси, а понякога и изпражнения. По принцип не се срещат наркомани, абонирани за „Архитектурен преглед“. Клиентите на „Дюсиз“ — някакъв смътен консорциум от ченгета, държавни чиновници и служители в градската управа — не можеха да си позволят да ги видят как се снабдяват от улицата, та затова плащаха малко отгоре за удобството.

Седна с кръстосани крака на пода близо до прозореца, с гръб към реката. Отпи от бърбъна. Усети как го обхвана някаква топла, тлееща прегръдка, която облекчи наближаващата мигрена.

Теса Уелс.

Излязла от дома в петък, стиснала в ръка договора си със света, че той ще я пази, ще й гарантира възможността да отиде на училище, да се срещне с приятелките си, да се посмее на някой и друг тъп лаф, да поплаче, докато слуша скапани песни за любов. Но светът бе нарушил договора им. Била е тийнейджър, а животът й се оказал вече изживян.

До края на годината и Колийн щеше да стане тийнейджърка, да започне тринайсетата си година. Бърн съзнаваше, че от психологическа гледна точка вероятно е страшно изостанал, че в ново време тийнейджърството започва още някъде около единайсетата година. Но пък отдавна се бе зарекъл да не се поддава точно на този род сексуална пропаганда, идваща от рекламните агенции по Мадисън Авеню.

Огледа се.

Защо беше дошъл?

Същият въпрос. За кой ли път.

Тласкаха го двайсетте години прекарани по улиците на един от най-престъпните градове в света. Не познаваше поне един инспектор, който да не пие, да не е бил в клиника за лечение на наркомани, да не прахосва парите си по хазарт или да не ходи по курви, да не бие децата си и жена си. Самата работа те кара да стигаш до крайности и ако не умееш да уравновесиш крайността на ужаса с крайността на страстта към нещо друго — пък било то и домашно насилие, — клапаните ти започват да скърцат, да стенат, докато някой ден всичко рухне и опираш дулото о слепоочието.

В качеството си на инспектор по убийствата бе прекарал сума ти часове в публични домове, стотици гаражни алеи, хиляди незастроени парцели, а в близката далечина го чакаха безмълвните мъртъвци, събрани в някакъв гваш от рисувани с водни бои дъждовни пейзажи. Някаква безрадостна красота. Но докато бе на определено разстояние от тях, можеше да спи. Сънят му убягваше тогава, когато се приближеше до подробностите.

Помнеше и най-малката подробност от онова знойно августовско утро, когато се бяха обадили от Хароугейт парк; бръмченето на ранобудните мухи, подаващите се изпод храста кльощави крака на Деърдре Петигрю с омотаните около единия й глезен окървавени бели гащички, лепенката на дясното й коляно — яркожълт лейкопласт от детски комплект „Рокит Пауър“. Докато майка й е покривала охлузната рана и й нашепвала утешителни думи — преди още да са засъхнали сълзите по лицето на Деърдре, — нито една от двете не е подозирала, че раничката така и няма да зарасте.

Лепенката не излезе от съзнанието му в продължение на много седмици. Съзнаваше, както бе съзнавал всеки път, когато видеше убито дете, че трябва да се стегне, колкото и да е разядена душата му и да са подкопани инстинктите му. Трябва да посрещне смело утрото, каквито и демони да са го терзали през нощта.

През първата половина на кариерата му нещата опираха до чувството за власт, инерцията на правосъдието, увлечението по лова на престъпници. Опираха до самия него. Но по някое време нещата се разраснаха и започнаха да опират до мъртвите момиченца и яркожълтите им лепенки от лейкопласт.

А сега и до Теса Уелс.

Затвори очи и отново усети как студените води на реката се завихрят около него и как нещо тегли болезнено дъха му.

Долу на улицата от време на време минаваше канонерката на някоя банда. Басовият тътен на хип-хопа от уредбите им предаваше вибрациите си на пода, на стените и се издигаше над града, сякаш бе стоманена пара.

Идваше часът на тръгналите по лош път. Скоро и той щеше да се смеси с тях.

Зверовете се измъкваха от леговищата си.

И както седеше на това място, където хора разменяха собственото си достойнство срещу няколко мига вцепенен покой, където животни ходеха гордо изправени, Кевин Франсис Бърн си даде сметка, че във Филаделфия се е размърдало ново чудовище, някакъв черен ангел на смъртта, който ще го поведе в никому непознати територии и ще го повлече към низини, за каквито хора от рода на Гидеън Прат можеха само да си мечтаят.

14.

Понеделник, 20:00 ч.

Нощ във Филаделфия.

Намирам се на Норт Броуд Стрийт, гледам към Сентър Сити и внушителната статуя на Уилям Пен, кацнала на покрива на кметството благодарение на нечии точни изчисления, и усещам как топлотата на пролетния ден се прелива в цвъртенето на червения неон и дългите сенки а ла Ди Чирико59, и за сетен път се възхищавам от двете лица на този град.

Не става дума за пейзажите на дневна Филаделфия, рисувани с яйчна темпера, за пъстрите шарки на „Любовта“ на Робърт Индиана или програмата по стенопис. Говоря за нощна Филаделфия — град, нарисуван с груби размахвания на тлъста четка, едно напластяване на утаечни пигменти. Старата сграда на Норт Броуд е била свидетел на безброй много нощи. Пиластрите й от лят бетон стоят на стража почти от един век. Ред детайли в нея изобразяват стоическото лице на града — старите дървени пейки, касетъчният таван, медальоните от дърворезба, протритият брезент, — върху което хиляди са плюли, кървели и рухвали.

Влизаме поединично. Усмихваме се едни на други, вдигаме вежди, потупваме се по раменете.

Усещам аромата на медта в кръвта им.

Тези хора може и да познават делата ми, но не знаят лицето ми. Смятат ме за луд, който изскача от мрака, сякаш е зъл герой от филм на ужасите. Чели са — на кухненската маса, или в автобуса, или в някоя закусвалня — за онова, което съм сторил, клатили са глави и са се питали „защо?“.

Нима не е възможно да знаят защо?

Ако обелим многопластовото тесто от злонамереност, болка и жестокост, нима същите тези хора не биха сторили същото, ако им се удадеше възможност? Не биха ли примамили дъщерята на ближния си към някой тъмен уличен ъгъл, в някоя празна сграда, в потъналото в сенки сърце на парка? Не биха ли размахали нож, пистолет или палка, преди да дадат окончателен израз на яростта си? Нима, след като похарчат валутата на своя гняв, не биха се промъкнали обратно в „Апър Дарби“, „Ню Хоуп“ или „Апър Мериън“60, в безопасното лоно на собствените си лъжи?

В душата протича едно вечно патологично съревнование, една борба между отвращението и необходимостта, между тъмата и светлината.

Камбаната бие. Ставаме от столчетата си. Срещаме се в средата.

Филаделфия, дъщерите ти ги заплашва опасност.

А ти си тук, защото това ти е известно. Тук си, защото нямаш смелостта да бъдеш на мое място. Тук си, понеже те е страх да не станеш като мен.

А аз знам защо съм тук.

Заради Джесика.

15.

Понеделник, 20:30 ч.

Не ми говори за „Сизърс Палас“. Забрави за „Медисън Скуеър Гардън“. Махни „Ем Джи Ем Гранд“. Най-доброто място за гледане на бокс в цяла Америка — а според някои — и в цял свят, е „Леджъндъри Блу Хорайзън“ на Норт Броуд Стрийт. В града-люлка на боксьори от калибъра на Джак О’Брайън, Джо Фрейзър, Джеймс Шулър, Тим Уидърспун и Бърнард Хопкинс — да не говорим пък за Роки Балбоа — „Леджъндъри Блу Хорайзън“ е своего рода светиня. Накъдето върви Блу, натам върви и юмручното изкуство във Филаделфия.

Джесика и противничката й — Мариела „Искричката“ Муньос — имаха обща съблекалня и стая за загряване. Джесика отклони за миг очи от прачичо си Виторио — бивш тежко категорник, който сега бинтоваше ръцете й, — за да огледа Спаркъл Муньос. Искричката наближаваше трийсет и имаше яки ръце, в комплект с врат четирийсет и четвърти номер. Истински амортисьор. Носът й бе смачкан, над двете й вежди имаше белези, а изражението на лицето й бе постоянно бойко — една вечна гримаса, която се предполагаше да плаши съперничките й.

Леле, чак коленете ми треперят от страх — присмя се вътрешно Джесика.

Когато й се налагаше, Джесика бе в състояние да докара позата и поведението си до тези на вехнеща виолетка — безпомощна женица, неспособна и кутия с портокалов сок сама да си отвори, без помощта на някой як мъж. Мед за мечката, надяваше се Джесика.

А онова, което неизменно се въртеше в главата й, бе:

Айде, маце, да те видим.

Първият рунд започна с дежурното „проучване“, както му казват боксьорите. И двете жени пробваха правите си удари и се дебнеха. Един-два клинча. Малко преструвки и репчене. Джесика бе няколко сантиметра по-висока, но Искричката пък бе по-набита. Приличаше на хладилник по три-четвърти чорапи.

Към средата на рунда темпото се позасили и публиката започна да се вживява. Водена от група полицаи от старото й управление, тълпата полудяваше, щом Джесика вкараше някой удар, пък бил той и прав.

Когато удари гонгът за край на първия рунд, Джесика отстъпи моментално назад, но Спаркъл й нанесе очевидно и умишлено закъснял удар в тялото. Джесика я блъсна и се наложи реферът да ги раздели. Беше дребен черен мъж малко под шейсет. Щатската спортна комисия вероятно е решила, че не им трябва някой по-едър за мач в лека категория, и то женски — мина й през ума на Джесика.

Грешка.

Искричката пусна един прав над главата на съдията и уцели Джесика по рамото; Джесика контрира с твърд десен, който нацели отстрани челюстта на противничката. Секундантите на Спаркъл се втурнаха на ринга, чичо Виторио — също, и въпреки насърчителните дюдюкания на публиката — някои от най-хубавите боеве в историята на „Блу Хорайзън“ бяха ставали именно между рундовете — успяха да разтърват двете жени.

Джесика се тръшна на столчето, а чичо Виторио застана пред нея.

— Тибана кутпка — изфъфли Джесика през назъбника.

— Отпусни се — каза Виторио. Извади предпазителя, обърса лицето й. Анджела грабна едно от шишетата в кофата с лед, отви капачката и го наклони към устата на Джесика.

— Дясната ти пада при всяко кроше — продължи Виторио. — Колко пъти да ти казвам? Дръж дясната горе. — И тупна дясната й ръкавица.

Джесика кимна, изплакна уста и се изплю в кофата.

— Ринг свободен — провикна се съдията от средата на ринга.

По-къси шейсет секунди не съм виждала — мина през ума на Джесика.

Изправи се, докато чичо Виторио внимателно се измъкна между въжетата — станеш ли на седемдесет и девет, започваш да се измъкваш внимателно отвсякъде, — а после извади и столчето. Гонгът удари и двете съпернички пристъпиха една към друга.

Първата минута не бе по-различна от началото на първи рунд. Всичко се промени, когато навлязоха във втората минута. Спаркъл успя да прекара Джесика до въжетата. Джесика опита да вкара кроше. Майка му стара, дясната й наистина падна. Спаркъл контрира с ляво кроше, което започна някъде откъм Бронкс, мина по Бродуей, а оттам по моста излезе на 1–95.

Ударът нацели Джесика право в брадата и я просна върху въжетата. Тълпата замлъкна. Джесика открай време знаеше, че все някой ден ще си намери майстора, но докато Искричката Муньос се готвеше за довършващия удар, изненада Джесика с нещо, което тя никога не бе очаквала.

Защото Спаркъл Муньос се сграбчи за чатала и се изцепи:

— Ха сега да видим коя има топки?

И докато Спаркъл правеше крачките напред — прелюдия към удара, от който Джесика очакваше да падне в нокаут — пред очите на Джесика се мерна монтаж от неясни образи.

Като онзи път, когато я бяха извикали заради някакъв пияница, който беснеел на Фицуотър Стрийт, а онзи взе, че повърна в кобура й.

Като онзи път, когато Лиза Сеферати й се подиграваше на люлките пред „Сейнт Пол“ и й викаше „Джовани гъзлата“.

Като онзи път, когато се прибра и завари до ботите на мъжа си жълтите като кучешка пикня, евтини и големи обувки на Мишел Браун.

Но този път бесът дойде от другаде — оттам, където момичето Теса Уелс бе живяло, бе се смяло и бе обичало. Място, в което черните води на бащината скръб бяха наложили тишина. Точно този образ й бе нужен.

Джесика събра всичките си петдесет и девет килограма, зацепи палци в брезента и изстреля един десен прав, който нацели брадата на Спаркъл и завъртя главата й настрани, сякаш бе добре смазана топчеста дръжка на врата. Звукът бе плътен, отекна из цялата зала и се смеси с ехото на останалите велики удари, на които „Блу Хорайзън“ е била свидетел. Джесика видя как очите на Искричката се обърнаха за секунда, преди тя да се строполи върху брезентовия под.

— Стани! — извика Джесика. — Стани да те довърша, мамка ти мръсна!

Реферът я прати в неутрален ъгъл и едва след това се върна към проснатото тяло на Искричката Муньос и продължи да брои. Което си беше безсмислено. Спаркъл се търколи на хълбок като изхвърлена на сушата морска крава. Край на мача.

Тълпата в „Блу Хорайзън“ рипна на крака с рев, от който гредите на залата се разтресоха.

С вдигнати над главата две ръце Джесика изпълни своя танц на победата. Анджела се втурна на ринга и я прегърна.

Едва сега Джесика успя да се огледа. Мерна Винсънт на първия ред на балкона. Докато бяха заедно, не пропускаше неин мач, но не бе сигурна, че и днес ще дойде.

Само след секунди на ринга се появи и баща й, понесъл Софи. Естествено, Софи никога не гледаше, докато майка й се биеше на ринга, но се радваше не по-малко от майка си на вниманието след победа. Тази вечер бе в боровинков мъхест спортен комплект, с малка лента „Найки“ на челото, та имаше вид на претендент за титлата в категория „бебе“. Джесика се ухили и смигна на баща си и дъщеря си. Чувстваше се добре. Повече от добре. Приливът на адреналин й даваше усещането, че може да победи целия свят.

Стискаше братовчедка си в прегръдките, а тълпата продължаваше да скандира: Топки, Топки, Топки, Топки…

Опита се да я надвика и изрева в ухото на Анджела:

— Анджи?

— Кажи.

— Направи ми една услуга.

— Каква?

— Не ме пускай друг път да се бия с тая шибана горила.

Четирийсет минути по-късно Джесика стоеше на тротоара пред „Блу“. Даде автографи на две дванайсетгодишни момиченца, които я гледаха с възторг и обожание. Даде им дежурния съвет да си учат уроците, да не се подлъгват по наркотиците, а те й обещаха да я послушат.

Тъкмо се канеше да се качи в колата си, когато усети нечие присъствие.

— Подсети ме да не те ядосвам никога.

Плътният глас дойде откъм гърба й.

Косата на Джесика бе все още потна и стърчеше на шест посоки. Вонеше като състезателен кон след двукилометрово надбягване и усещаше как дясната страна на лицето й се подува с приблизителния размер, цвят и форма на презрял патладжан.

Обърна се и видя един от най-красивите мъже, които бе срещала през живота си.

Патрик Фаръл.

С роза в ръка.

Питър поведе Софи към дома, а Джесика и Патрик седнаха в един тъмен ъгъл в кръчмичката „Тихият мъж“, на долния етаж под „Финигънс Уейк“ — популярна ирландска бирария и отдавнашен сборен пункт на ченгета на ъгъла на Трета улица и Спринг Гардън Стрийт. Отвъд стената зад гърба им се намираше трета кръчма — „Стробридж“.

За Джесика обаче и тук не бе достатъчно тъмно, въпреки набързо наложения в дамската тоалетна макиаж.

Пръстите й обгръщаха двойния скоч.

— Рядко през живота си съм виждал такова изумително нещо — каза Патрик.

Облечен бе в черно поло от кашмир и черен прав панталон. Ухаеше страхотно — едно от многото неща, които я върнаха назад във времето, когато бяха гаджета. Патрик Фаръл винаги ухаеше страхотно. Да не говорим за тъмносините му очи. Колко ли жени са се гмурнали досега в тях с главата надолу? — запита се Джесика.

— Благодаря — отвърна, без опит да остроумничи или да прояви някаква нищожна интелигентност. Опря ледената чаша до бузата си. Отокът бе поспаднал. Слава богу. Нямаше никакво желание да напомня на Патрик Фаръл за жената-слон.

— Не мога да си представя как го правиш.

Джесика сви рамене колкото се можеше по-небрежно.

— Най-трудното е да свикнеш да не затваряш очи, когато те удрят.

— Не те ли боли?

— Разбира се, че боли — отвърна му. — Знаеш ли какво усещане получаваш?

— Какво?

— Сякаш някой те е треснал с юмрук по лицето.

— Едно на нула за теб — разсмя се Патрик.

— От друга страна, не знам друго нещо, което да се сравни като усещане с това да повалиш съперника. Ей Богу, кълна се, че това е любимият ми момент.

— А усеща ли се кога точно си нанесла такъв удар?

— Нокаутиращият ли?

— Да.

— Ами как не! — възкликна Джесика. — То е като при бейзбола — усещаш как си нацелил топката с дебелата част на бухалката. Спомняш ли си? Никакви вибрации, никакво усилие. Чисто и просто… контакт.

Патрик се засмя и поклати глава, един вид признание, че тя е поне сто пъти по-смела от него. Но Джесика знаеше много добре, че не е така. Патрик бе лекар в спешно отделение, а тя не можеше да си представи по-тежка работа от неговата.

Плюс още нещо, което е изисквало още по-голяма смелост. Преди много години се опълчил срещу баща си — един от най-видните сърдечни хирурзи във Филаделфия. Мартин Фаръл разчитал синът му да се ориентира към сърдечната хирургия. Патрик израснал в Брин Мар, завършил медицинския институт на Харвард и изкарал специализацията си в болницата „Джонс Хопкинс“. Пътят към върха буквално бил проправен пред него.

Един ден обаче сестра му Дейна загинала при стрелба от движещ се автомобил в Сентър Сити — невинен свидетел на неподходящо място в неподходящо време. Тогава Патрик решил да посвети живота си на травматологията и започнал работа в една болница в центъра на града. Мартин Фаръл само дето не се отказал официално от сина си.

Именно това бе едно от нещата, които я свързваха с Патрик — това, че някаква трагедия бе предопределила кариерата им, а не обратното. Хем й се искаше да попита Патрик как са отношенията с баща му след като са минали толкова много години, хем не щеше да рови стари рани.

Замълчаха и се заслушаха в музиката, погледите им се срещнаха и задържаха, сякаш още бяха тийнейджъри. Няколко ченгета от Трети район минаха покрай масата им със залитащи стъпки — уж подобие на бой със сянката — и поздравиха Джесика за победата й.

Най-сетне Патрик обърна разговора към работата им — безопасна територия за една омъжена жена и бивше гадже.

— Как се чувстваш в най-горната дивизия?

Горна дивизия — мина й през ума. Горните дивизии единствено те карат да се чувстваш дребен.

— Рано е още да се каже, но разликата с пътна полиция е огромна — отвърна.

— Не ти ли липсват гонитбата на джебчии, разтурянето на кръчмарски сбивания и разкарването на родилки по болниците?

Джесика се усмихна замислено.

— Джебчиите и кръчмарските сбивания ли? Ни най-малко. Що се отнася до бременните, крайният резултат, преди да напусна отдела, бе едно на едно.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато бях патрулираща — поясни Джесика. — Едно бебе се роди на задната седалка. Едно почина.

Патрик изправи гръбнака си заинтригуван. Навлизаха в неговата територия.

— Как така? От какво почина?

Не беше сред любимите истории на Джесика и тя почти съжали, че я е споменала. Сега трябваше да я разправи докрай.

— Стана на Коледа преди три години. Помниш ли голямата снежна виелица?

Най-голямата снежна буря през последните десет години. Петнайсет сантиметра пресен сняг и температура около минус седемнайсет. Градът почти замря.

— Помня я — рече Патрик. — Бях на повикване.

— Както и да е, бях последна кола за гаража. Току-що бе превалило полунощ, влязла съм в „Дънкин Донътс“ за кафе за мен и партньора ми.

Вдигнатата вежда на Патрик изрази учудването му: „Дънкин Донътс“?

— Да не съм те чула да го произнасяш — рече Джесика с усмивка.

Патрик сключи устни.

— Чух охканията тъкмо когато се канех да вървя. Оказа се, че в едно от сепаретата имало бременна жена. В седми или осми месец. И бе получила неочаквани болки. Повиках линейка, но всичките на градската служба се оказаха или на повикване, или ударени при занасяне, или със замръзнали бензинопроводи. Жив кошмар. Бяхме само на няколко преки от „Джеферсън“, затова й помогнах да се добере до колата и тръгнахме. Стигнахме някъде докъм Трета и Уолнът, но налетяхме на заледен участък и се натресохме в редица от паркирани коли. Закъсахме.

Джесика отпи от уискито. Достатъчно кофти й бе да разправя цялата тази история, а сега трябваше и да опише и края й.

— Поисках помощ от друга кола, но когато тя дойде, бе вече късно. Жената пометна.

По погледа на Патрик личеше, че я разбира. Никога не е лесно да загубиш някого, независимо от обстоятелствата.

— Съжалявам, че така е станало.

— Е, след няколко седмици компенсирах — продължи Джесика. — С партньора ми изродихме едно голямо момченце долу в Южна Филаделфия. Ама голямо, ти казвам. Четири кила и отгоре. Все едно израждаш теле. Родителите му и до днес ми пращат картичка за Коледа. Това ме накара да подам заявление за преместване в пътната полиция. Писна ми от акушеро-гинекологична дейност.

— Бог знае как да изравни сметката, нали?

— Знае — съгласи се Джесика,

— Ако не ме лъже паметта, през онази Бъдни вечер народът сякаш откачи, нали?

Така си беше. Обикновено при снежна буря ненормалниците си стоят у дома. През онази нощ никой не знае звездите ли се наредиха по различен начин, нещо друго ли стана, но всички се юрнаха на улицата. Стрелби, палежи, грабежи, вандализъм.

— Да. Цяла нощ хвърчахме насам-натам — каза Джесика.

— Някой май бе хвърлил кръв по вратата на някаква черква или нещо подобно.

Джесика кимна.

— „Сейнт Катерин“. Горе в Торисдейл.

— А все говорим за мир по цял свят — поклати глава Патрик.

Джесика бе напълно съгласна. Макар че ако на земята внезапно се възцареше мир, тя щеше да остане безработна.

Патрик отпи от чашата си:

— Като говорим за ненормалници, та се сетих. Разбрах, че ти се е паднало онова убийство на Осма улица.

— Това пък откъде го знаеш?

— Имам си свои източници — намигна й той.

— Да — призна Джесика. — Първото ми дело. Слава тебе, Господи.

— Толкова ли е лошо, колкото разправят?

— Даже още повече.

Джесика му описа накратко положението, което бяха заварили.

— Боже милостиви — изпъшка Патрик, докато слушаше списъка от ужаси, сполетели Теса Уелс. — Всеки ден ми се струва, че всичко вече съм видял, и всеки ден научавам нещо ново.

— Много ми е мъчно за баща й — каза Джесика. — Тежко болен е. Преди няколко години загубил жена си. Теса му била единствена дъщеря.

— Кой знае какво му е на човека. Да загубиш детето си.

И Джесика не можеше да си представи мъката му. Ако, не дай боже, загубеше Софи, животът й щеше да свърши.

— Доста трудна задача като за начало — рече Патрик.

— Абсолютно си прав.

— Ти добре ли си?

Джесика се замисли, преди да му отговори. Патрик умееше да задава въпроси от този род. Да те накара да почувстваш, че наистина е загрижен за теб.

— Да. Нищо ми няма.

— Как е партньорът ти?

Този въпрос поне беше лесен.

— Добър е. Адски добър.

— В какъв смисъл?

— Ами, има един такъв особен стил на държане с хората — поясни Джесика. — Да ги накара да му говорят. Страх ли е, уважение ли е, не знам. Но действа. Поразпитах и за успеваемостта му. Не се побира в таблицата.

Патрик огледа заведението, после погледът му пак спря на Джесика. Пусна полуусмивка — една от онези, от които стомахът й омекваше.

— Какво има? — попита го тя.

— Mirabile visu — отвърна Патрик.

— И аз винаги така казвам — рече Джесика.

Патрик се засмя:

— На латински е.

— И какво значи на латински? Кой ти еба мамата на физиономията ли?

— Не. Означава „ти си една прекрасна гледка“.

Доктори, рече си Джесика. Дай им да те шашват с латинския си.

— Ами… sono sposato61 — отговори Джесика. — На италиански значи: „Мъжът ми ще пръсне шибаните чела и на двама ни, ако влезе тук сега.“

Патрик вдигна ръце в знак, че се предава.

— Стига толкова за мен — каза Джесика, докато се укоряваше наум, че изобщо е споменала за Винсънт. На това парти той не беше поканен. — Кажи ми какво става с теб напоследък.

— Ами в „Сейнт Джоузеф“ сме постоянно заети. Няма и миг скука — каза Патрик. — А и чакам да ме поканят от галерията „Ажър“ да направя изложба.

Освен дето беше страхотен лекар, Патрик свиреше на виолончело и бе талантлив художник. Навремето, докато ходеха, бе направил пастелен портрет на Джесика. Естествено, Джесика го бе скрила под куп боклуци в гаража.

Продължи да отпива по малко от уискито, а Патрик си поръча второ. Разговорът им потръгна, флиртуваха неусетно, като едно време. Докосването на ръката, наелектризиращото разминаване на краката под масата. Патрик спомена, че работел доброволно и в някаква нова безплатна клиника на Поплар Стрийт. Джесика пък смятала да пребоядиса всекидневната. В компанията на Патрик Фаръл се чувстваше сякаш е изметът на обществото.

Към единайсет Патрик я изпрати до колата й, паркирана на Трета улица. Както и очакваше, стигнаха до сюблимния момент. Скочът й помогна да го преодолее без проблем.

— Какво ще кажеш за… вечеря идната седмица? — попита Патрик.

— Ами… нали знаеш… — замънка Джесика.

— Само като приятели — добави Патрик. — Нищо неприлично.

— Тогава няма смисъл — рече Джесика. — Ако ще сме прилични, за какво да се хабим?

Патрик пак се разсмя. Джесика бе забравила колко чаровен бе смехът му. С Винсънт отдавна не бяха намирали поводи за смях.

— Добре. Дадено — съгласи се Джесика, след като потърси и не успя да намери дори една причина да не отиде на вечеря със стар приятел. — Защо пък не?

— Прекрасно — рече Патрик. Приведе се и нежно целуна охлузената й дясна буза. — Ирландско биле — добави. — До утре ще ти мине. Само гледай какво става.

— Благодаря, докторе.

— Ще ти звънна.

— Окей.

От намигането на Патрик няколкостотин врабченца запърхаха в гърдите на Джесика. Той вдигна ръце в боксьорски защитен гард, после протегна ръка и поглади косите й. Обърна се и се отправи към колата си.

Джесика го гледа, докато си замина.

Опипа бузата си. Топлината на устните му все още се усещаше. И никак не се изненада, когато установи, че още отсега се чувства много по-добре.

16.

Понеделник, 23:00 ч.

Саймън Клоуз се влюби.

Джесика Балзано бе направо невероятна. Висока, стройна, сексапилна до възбог. През живота си не бе изпитвал по-диво чувство при вида на жена от онова, когато я гледаше как нокаутира съперничката си. Сякаш се бе върнал в ученическите си години.

От нея щеше да излезе страхотен материал.

И още по-страхотно произведение на изкуството.

Нямаше проблем с влизането в „Блу Хорайзън“ — достатъчно бе да пусне усмивката си и да размаха журналистическата си карта. Е, не беше като да се набута в хокейната арена „Линкълн Файненшъл Фийлд“ за мач на „Филаделфия Игълс“ или във „Уаковия Сентър“ да гледа баскетболистите от „Севънти-сиксърс“, но гордостта и целеустремеността, които изживяваше, когато му оказваха уважение като на представител на основна медия, бе незаменимо. Писачите от таблоидите рядко получаваха безплатни билети, не ги канеха на почерпките за пресата, все трябваше да се молят за справочни материали. Много имена бе изписал погрешно през кариерата си именно поради липсата на последните.

За разлика от неизменно точните основни вестници.

Ха, мина му през ума. Точни били.

Нали?

Само две думи ще ви кажа, веселяци: Джейсън Блеър62.

След мача на Джесика Саймън паркира на половин пряка път от ограденото с лента местопрестъпление на Северна Осма улица. Други автомобили наоколо не се виждаха, с изключение на форд тауруса, паркиран вътре в отцепения район заедно с микробуса на екипа за оглед.

Изгледа новините в единайсет на уочмъна си. Водещата новина бе именно за убитото момиче — Теса Ан Уелс, шестнайсетгодишна, от Северна Филаделфия. Разтвори в скута си телефонния указател на града. Стисна малкото фенерче между зъбите си. В Северна Филаделфия имаше дванайсет Уелс — осем Welles и четири Wells.

Извади мобифона и набра първия номер.

— Мистър Уелс?

— На телефона.

— Казвам се Саймън Клоуз и съм репортер към „Рипорт“.

Мълчание. А след това:

— Да?

— Първо на първо, искам да изразя съчувствието си по повод случилото се с дъщеря ви.

Онзи пое рязко въздух.

— С дъщеря ми ли? Какво е станало с Хана?

Хана, каза си наум Саймън. Грешка.

— О, извинете, изглежда съм сбъркал номера.

Изключи, после набра следващия номер.

Заето.

По-следващия. Този път жена.

— Мисис Уелс?

— Кой се обажда?

— Госпожо, казвам се Саймън Клоуз и съм репортер към „Рипорт“.

Щрак.

Кучка.

Следващия.

Заето.

Господи, народът във Филаделфия не спи ли вече нощем?

В този момент по Шести канал обобщиха новините от деня. Описаха жертвата като „Теса Ан Уелс от Двайсета улица в Северна Филаделфия“.

Благодаря ви, „Акшън Нюз“, рече си Саймън.

Дай сега да видим Уелс на кой номер е.

Франк Уелс, Двайсета улица. Намери номера и го набра. Даваше заето. Пак. Заето. Пак. Същото. И пак. И пак.

Майка му стара.

Тъкмо реши да отиде дотам с колата, но точно тогава стана нещо, което като справедлива небесна мълния обърна всичко наопаки.

17.

Понеделник, 23:00 ч.

Тук смъртта бе дошла неканена, та за изкупление на греховете си целият район скърбеше смълчано. Дъждът бе отслабнал и сега представляваше рядка мъгла, която шепнеше над реките и правеше улиците хлъзгави. Нощта бе заровила своя ден в непромокаем повой.

Бърн седеше в колата си на отсрещния тротоар пред мястото, където бяха намерили Теса Уелс. Изтощението му се бе превърнало в някакъв скрит вътрешен организъм. Дори през мъглата съзря слабото оранжево зарево, идващо от прозорчето на мазето. Техниците вероятно щяха да блъскат цяла нощ, а вероятно и през по-голямата част от утрешния ден.

А денят все тъй ми напомня, че по следите ми ме следва демон — оплакваше съдбините си блусарят Робърт Джонсън от високоговорителите на колата.

Съвсем добре го е казал — мина през ума на Бърн.

Огледа късата редица разнебитени долепени къщи. Едновремешните грижливо поддържани фасади сега се огъваха под ярема на климата, годините и занемареността. От всичката драма — и дребна, и голяма, — която се е развивала зад стените им в течение на годините, накрая бе останал единствено парфюмът на смъртта. Лудостта щеше да цари наоколо дълго след като и последните основи потънеха под земята.

В периферното му зрение се появи някакво движение на поляната вдясно от местопрестъплението. От убежището си сред малка купчина изхвърлени автомобилни гуми го наблюдаваше бездомно куче, загрижено единствено за следващия си залък развалено месо, за следващата локвичка дъждовна вода.

Куче късметлия.

Бърн изключи CD-то, затвори очи, пое тишината.

По обраслата с бурени поляна зад къщата на смъртта не бяха открили пресни отпечатъци от ходила, нито пък наскоро пречупени стъбла по ниските шубраци. Убиецът на Теса Уелс явно не е паркирал на Девета улица.

Усети как дъхът му замръзна в гърдите, както през онази нощ, когато скочи в ледената река, вкопчен в схватка на живот и смърт с Лутър Уайт…

Образите блъскат отвътре по тила му — брутални, зли, гадни.

Привиждат му се последните мигове на Теса Уелс.

Приближава се откъм предната страна…

Изключва фаровете, намалява скоростта, спира бавно и внимателно. Гаси двигателя. Излиза от автомобила и помирисва въздуха. Решава, че мястото е назряло за лудостта, която се кани да извърши. Лешоядът е най-уязвим, когато се храни, застъпил с двата си крака плячката и незащитен от атака от въздуха. Той съзнава, че му се налага да се изложи на кратък риск. Подбрал е жертвата си старателно. Теса Уелс олицетворява именно онова, което липсва у него: самата представа за красота, която той трябва да унищожи.

Пренася я през улицата до празната долепена къща вляво. В нея не помръдва нищо живо. Вътре е тъмно, дори луната не помага. Изгнилият под е опасен, но не смее да запали фенерчето. Поне засега. Не усеща тежестта на тялото й. Изпълнен е с ужасна мощ.

Излиза през задния вход на къщата.

(Защо обаче? Защо не я остави в първата къща?)

Усеща сексуална възбуда, но не предприема нищо.

(И отново: защо?)

Влиза в къщата на смъртта. Сваля Теса Уелс по стълбите във влажното вонящо мазе.

(Идвал ли е и друг път тук?)

Плъховете се разбягват подплашени от дребната си мърша. Той не бърза. Тук времето отдавна не слиза.

В този миг контролът му е всеобхватен.

Той…

Той…

Бърн се напъва, но не успява да види лицето му.

Поне засега.

Вратата се затваря, а болката вече го пронизва със силата на необуздани светкавици.

Става все по-зле.

Бърн запали цигара и я изпуши до самия филтър без проклятието на една–единствена мисъл, без дара на една-единствена идея. Дъждът отново се засили.

„Защо точно Теса Уелс?“ — питаше се Бърн, докато въртеше снимката й в ръката си.

Защо не някое друго свенливо момиче?

С какво е заслужила именно Теса? Да не би да е отхвърлила задевките на някой млад Лотарио? Не. Колкото и всяка нова реколта младежи да бе по-луда от предишната, колкото и всяко следващо поколение да оставяше своя хиперболичен белег върху кражбите и насилието, стореното тук надминаваше далеч представите на някой нещастно влюбен тийнейджър.

Възможно ли е да я е избрал наслука?

В такъв случай Бърн съзнаваше, че най-вероятно предстоят още убийства.

И какво му е толкова специалното на това място?

Какво не съумяваше да види?

Усети как яростта му нараства. Болката затанцува танго по слепоочията му. Счупи на две един викодин и го глътна без вода.

През последните две денонощия не му се събираха повече от три-четири часа сън, но на кой му е до спане сега? Имаше работа за вършене.

Вятърът се усили и раздвижи яркожълтата лента около местопрестъплението — тържествени знамена за откриването на Пазара на смъртта.

Погледна се в огледалото за обратно виждане и забеляза как белегът над дясното му око блести на лунната светлина. Опипа го с пръст. Спомни си за Лутър Уайт и за отражението на луната върху пистолета му двайсет и втори калибър през онази нощ, когато и двамата умряха, как дулото избухна и обля света в червено, после в бяло, накрая в черно — цялата палитра на лудостта, и как накрая реката пое и двамата в обятията си.

Къде си сега, Лутър?

Имам нужда от малко помощ.

Слезе и заключи колата. Съзнаваше, че трябва да си върви у дома, но по някакъв начин това място го изпълваше с необходимата му в момента целенасоченост, с покоя, който изпитваше, докато седеше във всекидневната през някой хладен есенен ден и гледаше мач на „Игълс“, Дона седеше на съседния диван и четеше книга, а Колийн учеше в стаята си.

Може би трябва да си върви.

И какво щеше да намери у дома?

Ще изпие още половинка бърбън, та да притъпи удара, ще изгледа всички ток–шоу, евентуално и някой филм. В три след полунощ ще си легне, за да чака съня, който така и не идва. В шест ще се предаде пред зората, предшестваща звъна на будилника, и ще стане.

Погледна пак към заревото от прозорчето на мазето, видя как сенките се движат методично насам-натам, усети притеглянето.

Именно те са неговите братя и сестри, неговото семейство.

Пресече улицата и се запъти към къщата на смъртта.

Точно тук е домът му.

18.

Понеделник, 23:08 ч.

Саймън бе вече забелязал двата автомобила. Синьо-белият микробус на екипа за оглед бе почти долепен до къщата, таурусът бе паркиран по-надолу по улицата, а в него седеше неговото възмездие, ако можеше така да се каже: инспекторът Кевин Франсис Бърн.

Когато Саймън публикува пръв материала за самоубийството на Морис Бланчард, Кевин Бърн го бе причакал една вечер пред „Дауни“ — шумна ирландска кръчма на Втора улица и Саут Стрийт. Беше го сгащил и разхвърлял насам–натам, сякаш бе парцалена кукла, а накрая го сграбчи за яката на сакото и го блъсна в стената. Саймън не беше побойник, но все пак бе над метър и осемдесет, тежеше седемдесет кила, а Бърн го бе отлепил от тротоара с едната си ръка. Бърн вонеше като спиртоварна след наводнение и Саймън се приготви за як бой. Добре де, да яде як бой — какво да се лъжем?

Но за късмет, вместо да го просне като килим — а Саймън точно това очакваше — Бърн внезапно спря, погледна към небето и го пусна, сякаш бе използвана салфетка, та се отърва само с няколко натъртени ребра, навехнато рамо и съсипана завинаги фланелка от трико.

За отплата Бърн получи още половин дузина язвителни материали от Саймън. Оттогава Саймън пък не мърдаше наникъде с колата си, без яка бухалка за бейзбол и без да следи кой се движи след него.

Но всичко това беше древна история.

Сега се появи нова подробност.

Сегиз-тогиз Саймън ползваше двама нещатни дописници, студенти в „Темпъл“, споделящи едновремешните му възгледи за журналистиката. Правеха му справки, а понякога и причакваха обектите на разследванията му за нищо пари, колкото да си плащат даунлоудите от Ай Тюнс и порно-сайтовете.

Единият, който наистина даваше надежди и можеше да пише, се казваше Бенедикт Цю. Обади се в единайсет и десет.

— Саймън Клоуз.

— Обажда се Цю.

Саймън не бе сигурен дали така е по азиатски, или по студентски, но Бенедикт винаги наричаше себе си с последното си име.

— Какво става?

— Онова място, дето ме питаше за него, долу до пристанището, нали се сещаш?

Цю имаше предвид порутената сграда под моста „Уолт Уитмън“, в която Кевин Бърн бе изчезнал загадъчно за няколко часа по-рано същата вечер. Саймън го бе проследил, но от дискретно разстояние. Когато му се наложи да тръгва, обади се на Цю и го накара да проучи мястото.

— Е, и?

— Казва се „Дюсиз“.

— И какво има в „Дюсиз“?

— Къща за крек.

На Саймън му се зави свят.

— Къща за крек ли казваш?

— Да, сър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Саймън се отдаде на прилива от възможности. Бе направо сразен.

— Благодаря ти, Бен — рече. — Ще ти се обадя.

— Моля.

Саймън прекъсна разговора и се зае да прецени късмета си.

Кевин Бърн бе любител на наргилето.

Което означава едно-единствено нещо: периодичното следене на Бърн в името на случаен материал оттук нататък се превръща в основно занимание. Понеже от време на време на Кевин Бърн ще му трябва да се снабдява с наркотика си. Което пък означава, че си има чисто нов партньор. И то не онази висока, сексапилна богиня с прогарящите черни очи и с десен прав като товарен влак, а едно кльощаво бяло момче от Нортамбърланд.

Кльощаво бяло момче с фотоапарат никон Д100 и с телеобектив сигма 55-200мм ДС.

19.

Вторник, 05:40 ч.

Джесика се бе свила в ъгъла на влажно мазе и наблюдаваше коленичилото молещо се момиче. То бе на около шестнайсет, русо, луничаво, синеоко и невинно.

Струящата през малкото прозорче лунна светлина хвърляше резки сенки връз боклуците в мазето и създаваше върхове и пропасти сред мрака.

Щом момичето свърши с молитвите, седна на влажния под, извади спринцовка и без всякаква церемония или подготовка заби иглата в ръката си.

— Чакай! — изпищя Джесика. Пресече бързо и сравнително леко отрупаното мазе, въпреки купчините и сенките. Нито веднъж не се удари в нещо, нито настъпи нещо. Сякаш се носеше във въздуха. Но докато стигна момичето, то вече натискаше буталото.

— Не бива да правиш това — каза Джесика.

— Налага ми се — отвърна момичето-сън. — Нищо не разбираш.

— Разбирам те. Не ти е нужно.

— Напротив. Преследва ме чудовище.

Джесика бе само на метър — два от момичето. Забеляза, че то е босо; краката му бяха червени и изранени. Когато вдигна повторно очи — момичето бе Софи. Или по-точно девойката, в която Софи щеше да се превърне. Тлъстинките по тялото и пухкавите бузки вече ги нямаше, заместени от извивките на младото женско тяло: дълги крака, тънък кръст, надигащ се бюст под опърпания пуловер с емблемата на „Назарийн Академи“.

Но ако нещо ужаси Джесика, то бе лицето на момичето. Софи имаше изпит и измъчен вид, с тъмно лилави дебели сенки под очите.

— Недей, миличка — молеше я Джесика. — Не го прави, за бога.

Пак погледна и този път забеляза, че ръцете на момичето са захванати с болт и кървят. Направи опит да пристъпи напред, но краката й сякаш бяха заковани за пода и пълни с олово. Усети нещо на гърдите си. Погледна и видя, че от врата й виси медальон-ангелче.

В този миг неочаквано заби звънец — силен, пронизителен, настоятелен. Сякаш идеше някъде отгоре. Джесика погледна момичето Софи, а момичето също я гледаше. Наркотикът нахлуваше в нервната му система и докато очите му се забелваха, главата му се килна назад. Изведнъж се оказа, че отгоре им няма таван, няма покрив. Само черно небе. Джесика проследи погледа му, а небосклонът се раздираше от звъна. Меч от златна слънчева светлина разцепи нощните облаци, блесна върху висулката и за миг ослепи Джесика, а след това Джесика отвори очи и седна рязко в леглото, докато сърцето й се луташе из гръдния й кош. Погледна през прозореца. Пълен мрак. Беше посред нощ и телефонът звънеше. По това време се звъни само за лоши вести.

Винсънт?

Татко?

Телефонът иззвъня трети път, без да предложи подробности или утеха. Дезориентирана, уплашена, с все още бучаща глава, тя вдигна слушалката с трепереща ръка.

— А-ало?

— Кевин се обажда.

Кевин ли? Кой, по дяволите, е Кевин? Единственият, за който се сещаше, бе Кевин Тесио, оня особняк, с когото отраснаха заедно на Кристмас Стрийт. Изведнъж включи.

Кевин.

От службата.

— Да. Кажи. Какво има?

— Няма да е лошо да хванем момичетата на автобусната спирка.

На гръцки ли и говореше? Или на турски? Някакъв чужд език, във всеки случай. Нищо не му разбираше.

— Можеш ли да изчакаш за секунда? — попита.

— Няма проблем.

Джесика изтича до банята и наплиска лицето си със студена вода. Дясната й буза бе все още леко подута, но я болеше далеч по-малко от снощи, тъй като щом се прибра я наложи за един час с лед. Да не говорим за целувката на Патрик. При тази мисъл се усмихна, а от това пак я заболя. Но беше приятна болка. Изтича обратно и грабна слушалката. Преди да успее да отвори уста, Бърн й каза:

— Мисля, че там ще можем да изкопчим повече от тях, отколкото ако ги разпитаме в училище.

— Разбира се — отвърна Джесика и чак сега съобрази, че става дума за приятелките на Теса Уелс.

— Ще те взема след двайсет — каза той.

За миг й се стори, че има предвид „след двайсет минути“. Погледна часовника на стената. Пет и четирийсет. Ама той наистина е имал предвид след двайсет минути. За късмет съпругът на Пола Фариначи, който работеше в Кемдън, излизаше сутрин в шест, така че Пола вече е станала. Ще има време да вземе набързо един душ, а после да й остави Софи.

— Добре — каза Джесика. — Окей. Прекрасно. Няма проблем. Дотогава.

Остави слушалката и си легна, готова за хубава кратка дрямка.

Добре дошла в отдел „Убийства“

20.

Вторник, 06:00 ч.

Бърн я чакаше с голямо кафе и сусамов геврек. Кафето бе силно и горещо, геврекът — пресен.

Бог да го поживи.

Джесика се шмугна през дъжда, пъхна се в колата и кимна за поздрав. Меко казано, не бе ранобудна, особено когато ставаше дума за събуждане още в шест. Най-искрено се надяваше, че двете й обувки са от един и същи чифт.

Стигнаха до града, без да приказват. Кевин Бърн се стараеше да не нарушава личното й пространство и ритуала по събуждането й. Явно се бе усетил колко безцеремонно я бе шокирал в началото на новия й ден. Той, от своя страна, изглеждаше съвсем нащрек. Малко поуморен, но бодър и готов за действие.

Колко им е лесно на мъжете само, мислеше си Джесика. Навличаш чиста риза, обръсваш се в колата, пръсваш си малко дезодорант за уста, една-две капки за очи и си готов да посрещнеш деня.

До Северна Филаделфия стигнаха бързо. Паркираха на ъгъла на Деветнайсета и Поплар, близо до една от малките спретнати обществени градинки, които осейват тази част на града. Тази тук се наричаше „Франсисвил“. В шест и половина Бърн включи радиото. По новините пак споменаха за Теса Уелс.

Оставаше им половин свободен час. Отпуснаха се на седалките. От време на време Бърн завърташе ключа да пусне чистачките и вентилатора на парното.

Направиха опит да си говорят за новините, за времето, за работата. Но подтекстът напираше безмилостно.

Дъщерите.

Теса Уелс беше нечия дъщеря.

И тази мисъл ги наелектризира за бруталното естество на престъплението. Можеше да е тяхната дъщеря.

— Идният месец навършва три — каза Джесика.

Показа на Бърн снимка на Софи. Той се усмихна. Тя вече знаеше, че сърцето му е меко.

— Голяма палавница е май.

— Колкото си искаш — отвърна Джесика. — Нали ги знаеш какви са на тази възраст. За всичко трябва да им вървиш по задника.

— Ами да.

— Липсва ли ти това време?

— Навремето ми липсваше — каза Бърн. — Тогава давах по две смени.

— Дъщеря ти на колко е сега?

— На дванайсет — рече Бърн. — След два месеца става на тринайсет.

— О-о!

— „О-о“ е меко казано.

— И какво, къщата ти е пълна с CD-та на Бритни, а?

— Не. — Бърн пак се усмихна, този път малко тъжно.

— Боже мой, да не искаш да кажеш, че си пада по рап?

Бърн завъртя чашата с кафето няколко пъти.

— Дъщеря ми е глуха.

— О! — възкликна ужасена Джесика. — Извинявай. Не знаех.

— Няма нищо. Не е необходимо.

— Искам да кажа… Изобщо не подозирах…

— Няма проблем. Наистина. Тя мрази да я съжаляват. По-силна е духом от нас двамата взети заедно.

— Исках само да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. С жена ми се наслушахме на съчувствия. Напълно естествена реакция — рече Бърн.

— Но, честно казано, още не съм срещнал глух човек, който да се смята за инвалид. Най-малко пък Колийн.

И след като бе повела разговора в тази насока, Джесика реши, че може и да продължи. Опипа внимателно почвата:

— По рождение ли е глуха?

— Да — кимна Бърн. — Нарича се дисплазия на Мондини. Генетично смущение.

Джесика си представи как Софи танцува във всекидневната под звуците на песничка от „Сесъми Стрийт“63. Или как пее с всичка сила всред пяната във ваната. И тя като майка си виеше „на умряло“, но поне не жалеше сили. Даде си сметка какъв късмет е имала със своето умно, здраво и красиво момиченце.

Умълчаха се. Бърн пак пусна чистачките и парното. Вече можеха да виждат през предното стъкло. Момичетата още ги нямаше на ъгъла. Движението по Поплар се позасилваше.

— Веднъж я наблюдавах — каза скръбно Бърн. Изглежда отдавна не бе разговарял с някого за дъщеря си и сега се възползваше от възможността. — Трябваше да я прибера от училището за неми деца и бях малко подранил. Така че паркирах встрани, да изпуша една цигара и да прегледам вестника.

— И точно тогава забелязвам седем–осем деца на ъгъла — продължи той. — Дванайсет-тринайсеттодишни. Почти не им обърнах внимание. До един облечени като бездомни, разбираш ли? Провиснали гащи, размъкнати възголеми тениски, развързани кецове. И изведнъж виждам там и Колийн, облегнала се на стената, и ми се струва, че изобщо не я познавам. Сякаш я виждам за пръв път през живота си. Все едно е друго дете, което случайно прилича на нея. Това изведнъж ме накарва истински да се заинтересувам от останалите. Кой какво прави, кой какво държи, какво носи, какво вършат с ръцете си, какво има в джобовете им? Все едно ги опипвам, само че през улицата.

Бърн отпи от кафето и погледна към ъгъла. Все още никой.

— И я гледам, че се държи като равна с ония по-големи келеши, бъбри си с ръце на жестов език и отмята коси назад — продължи Бърн. — А през акъла ми минава: Божичко, та тя флиртува. Момиченцето ми флиртува с тези момчета. Онова момиченце, което само преди няколко седмици се качи на колелото с три колелета и завъртя педалите по улицата в малката си жълта тениска „Щуро прекарахме в Уайлдууд“, това момиченце сега флиртува с момчета. Идеше ми да ги кастрирам тия пикльовци още там. Но в следващия миг виждам как един от тях измъква козче и го запалва и сърцето ми насмалко не спря. Буквално чух как му спадат оборотите, все едно в гърдите ми имаше някакъв стар часовник. Приготвям се да изскоча от колата с белезници в ръце, но си представям как това ще се отрази на Колийн, затова оставам да гледам. Подават си го един на друг, на самия ъгъл, сякаш е нещо съвсем законно, разбираш ли? А аз гледам, гледам. Точно тогава единият от хлапаците го подава на Колийн и аз съм сигурен, ама съвсем сигурен, че тя ще го вземе и ще дръпне. Представям си как ще опъне дълго и бавно и пред очите ми започват да текат следващите пет години от живота й: хашиш, пиене, кокаин, клиника, частен учител за наваксване на изпуснатото в училище, други лекарства, хапчета против забременяване и изведнъж… изведнъж стана нещо невероятно.

Джесика осъзна, че го гледа със зяпнала уста и го чака да свърши. Осъзна се и го подсети:

— Окей. Какво точно стана?

— Ами, тя просто… поклати глава — рече Бърн. — Ей така. Не, благодаря. А аз бях изгубил доверие в нея, напълно бях престанал да съм сигурен в момиченцето си, та ми идваше да си избода очите. Имах възможността да проявя вяра в нея, без никой да знае, че съм там, а аз се провалих. Аз се провалих, разбираш ли? А не тя.

Джесика кимна, мъчейки се да не мисли, че след десетина години и на нея й предстои подобен миг със Софи и че го очаква с огромно нежелание.

— Та точно тогава ми мина през ум — продължи Бърн, — че всички тези години, през които съм се притеснявал и съм я пазил, сякаш е от стъкло, всичкото ми вървене откъм улицата, докато сме се движели по тротоара, всичките ми убийствени погледи към идиотите, дето я гледаха как разговаря с пръсти на обществени места и я смятаха за смахната — всичко това всъщност е било абсолютно излишно. Тя се оказа десет пъти по-твърда от самия мен. Направо ме срази.

— Децата са способни на такива изненади — каза Джесика и осъзна колко неадекватно се изразява, колко е боса по въпроса.

— Имам предвид, като се замислиш от какво се боим да не сполети децата ни: диабет, левкемия, ревматичен артрит, рак — а моето дете е само глухо. Нищо повече. Идеална е във всяко друго отношение. Сърце, дробове, очи, крайници, ум. Без грешка. Бяга със скоростта на вятъра, скача на много високо. Да не говорим за усмивката й — ледник може да разтопи. А аз през цялото това време съм я смятал за непълноценна, понеже не чува. И какво излиза? Ако някой се е нуждаел през цялото това време от слухов апарат, то това съм бил аз. Просто не съм си давал сметка колко голям късмет всъщност сме извадили.

Джесика буквално не знаеше какво да каже. Преценката й за Кевин Бърн — отракан тип, проправящ със сила пътя си през живота и службата и разчитащ повече на инстинкта, отколкото на интелекта — явно бе погрешна. Липсвали са й куп съществени елементи. Изведнъж това, че са я сложили за негов партньор, й се стори сякаш е спечелила лотарията.

Но преди да успее да отвори уста, две тийнейджърки с разтворени чадъри приближиха към ъгъла.

— Дойдоха — каза Бърн.

Джесика сложи капачката на чашата с кафе и закопча дъждобрана си.

— Това е по-скоро твоя територия — кимна Бърн към момичетата, запали цигара и се свлече в удобната — разбирай: сухата — седалка. — Оставям те ти да им задаваш въпросите.

Точно така, помисли си Джесика. Изобщо не става дума за излизане на дъжда в седем сутринта. Изчака да се появи пролука в движението, после излезе от колата и прекоси улицата.

Двете момичета на ъгъла носеха униформата на „Назарийн Академи“. Едното бе високо, възчерно, с най-сложната плетеница от африкански плитчици, която Джесика бе виждала през живота си. Имаше най-малко метър и осемдесет и бе безумно красиво. Другото бе бяло, дребно и нежно. Всяка носеше чадър в едната ръка и топче книжни салфетки в другата. И на двете очите бяха зачервени, подути. Явно вече бяха чули за Теса.

Джесика се приближи, показа значката си и им каза, че разследва смъртта на Теса. И двете изразиха съгласие да говорят с нея. Казваха се Патрис Ригън и Ашия Уитмън. Ашия бе сомалийка.

— В петък видяхте ли се изобщо с Теса? — попита Джесика.

Двете едновременно завъртяха глави.

— Тя не дойде ли на спирката?

— Не — каза Патрис.

— Това често ли се случваше?

— Не много — отвърна Ашия, докато подсмърчаше. — От време на време.

— Имаше ли навика да бяга от часове? — попита Джесика.

— Теса ли? — Патрис не можеше да повярва, че е чула подобен въпрос. — Изключено. Ама никога.

— И когато не дойде на спирката вие какво си помислихте?

— Решихме, че сигурно е болна или нещо такова — каза Патрис. — Или че нещо е станало с баща й. Той е много болен, нали знаете? Понякога й се налага да го води на лекар.

— Не я ли потърсихте по телефона през деня?

— Не.

— А имате ли представа кой може да й се е обаждал.

— Не — рече Патрис. — За никого не се сещам.

— А наркотици? Занимаваше ли се с такива работи?

— Боже мили, никак — отвърна Патрис. — Тя беше жив цербер.

— Миналата година е отсъствала за три седмици. През това време разговаряхте ли често с нея?

Патрис хвърли кос поглед на Ашия. В погледа й имаше заровени някакви тайни.

— Не много.

Джесика реши да не упорства. Погледна записките си.

— Познавате ли някой си Шон Бренън?

— Познавам го — каза Патрис. — Но мисля, че Ашия не го е виждала.

Джесика погледна Ашия. Ашия сви рамене.

— Колко време излизаха заедно? — попита Джесика.

— Не знам — рече Патрис. — Някъде към два месеца.

— Теса срещаше ли се напоследък с него?

— Не — отвърна Патрис. — Семейството му се премести.

— Къде?

— Май в Денвър.

— Кога?

— Не си спомням. Май преди около месец.

— А Шон къде учеше, знаете ли?

— В „Нюмън“ — каза Патрис.

Джесика си записваше. Бележникът й прогизваше. Прибра го в джоба си.

— Те двамата скъсаха ли?

— Да — рече Патрис. — Теса много страдаше.

— А Шон? Той избухлив ли е?

Патрис сви рамене. Да, с други думи, но не искаше да създава проблеми никому.

— Виждали ли сте го да причинява болка на Теса?

— Не — каза Патрис. — Нищо подобно. Той просто си е… обикновено момче. Нали разбирате?

Джесика изчака да кажат още нещо. Нищо не казаха. Смени темата.

— Сещате ли се за някого, с когото Теса не се разбираше? Някой, който е можел да иска да й навреди?

Чешмичките пак потекоха. Момичетата заподсмърчаха и забърсаха очи. После заклатиха глави.

— Тя излизаше ли с друг след Шон? Някой да й е досаждал?

Момичетата поразмислиха няколко секунди, после в унисон завъртяха глава.

— Теса ходеше ли при доктор Паркхърст в училище?

— Разбира се — каза Патрис.

— Тя харесваше ли го?

— Май да.

— Доктор Паркхърст срещаше ли с нея извън училище? — попита Джесика.

— Какво значи извън?

— Ами така, в социален смисъл.

— Искате да кажете, на среща или нещо такова? — запита Патрис. Направи гримаса на отвращение при мисълта Теса да излиза с такъв древен старец на трийсет. Прищяло му се.

— Ъ, не.

— Вие ходите ли при него в качеството му на училищен съветник? — попита Джесика.

— Разбира се — каза Патрис. — Всички ходят.

— И за какво си говорите?

Патрис помисли за малко. Личи си, че крие нещо — мина през ума на Джесика.

— Ами за училище. За кандидатстване в университети, за изпитите SAT, от тоя род.

— За лични неща разговаряте ли?

И пак очи към земята.

Бинго — каза си Джесика.

— Понякога — отвърна Патрис.

— От какъв род лични неща? — попита Джесика и се сети за сестра Мърседис, училищната съветничка на „Назарийн“ по нейно време. Сестра Мърседис имаше фигурата на Джон Гудман и бе вечно намръщена. Единственото лично нещо, което можеше да се обсъди със сестра Мърседис, бе да се закълнеш, че няма да правиш секс, докато не си навършила четирийсет.

— Ами не знам — каза Патрис и прояви още по-задълбочен интерес към обувките си. — Разни работи.

— Обсъждате ли момчетата, с които излизате. Неща от този род.

— Понякога — намеси се Ашия.

— Случва ли се да ви говори на теми, от които се стеснявате? Или да рови прекалено в личния ви живот?

— Мисля, че не — каза Патрис. — Не че помня кой знае колко, нали разбирате?

Джесика усети, че връзката се разпада. Извади две визитки и ги подаде на момичетата.

— Вижте какво — каза им. — Знам, че ви е трудно. Но ако се сетите за нещо, с което да ни помогнете да хванем онзи, който го е направил, обадете ни се. Или ако просто искате да си поговорим. Каквото и да е. Окей? Няма значение дали е денем, или нощем.

Атия взе картичката, продължи да мълчи, но сълзите започнаха пак да напират. Патрис взе своята и кимна. И двете едновременно отриха очи със стиснатите в шепите салфетки, сякаш изпълняваха съчетание по синхронно скърбене.

— И аз съм завършила „Назарийн“ — каза Джесика.

Двете се спогледаха, все едно им бе съобщила, че е учила навремето в „Хогуърт“.

— Сериозно ли? — попита Ашия.

— Съвсем — отвърна Джесика. — Вие дълбаете ли надписи по дървото под сцената в старата аудитория?

— Ама, разбира се — рече Патрис.

— Добре тогава, погледнете точно под крайната колона на стълбата, която води до под сцената. От дясната й страна ще видите издълбано „J.G. and В.В. 4ever“64.

— Това от вас ли е? — попита Патрис и огледа името на визитката.

— Тогава се казвах Джесика Джовани и бях в десети клас.

— А кой е Б.Б.? — попита Патрис.

— Боби Бонфанте. Учеше във „Фадър Джъдж“.

И двете момичета кимнаха с разбиране. Момчетата от „Фадър Джъдж“ бяха, общо взето, неотразими.

— Приличаше на Ал Пачино — добави Джесика.

Двете се спогледаха, с една дума: „Ама чакай, Ал Пачино не е ли направо дядка?“

— Това да не е оня старец, дето играеше с Колин Фаръл в „Новобранецът“? — запита Патрис.

— Ал Пачино като млад — поправи се Джесика.

Момичетата се усмихнаха. Тъжно, но все пак…

— И стана ли завинагито с Боби? — попита Ашия.

Прищя й се да им обясни, че никога не става. Но само им каза:

— Не стана. Боби сега живее в Нюарк. Има пет деца.

Момичетата пак кимнаха с дълбоко разбиране за това що е то любов и що е загуба. Джесика бе успяла да ги спечели отново на своя страна. Време за прекъсване. По-късно пак щеше да опита късмета си.

— Кога, между другото, започва великденската ви ваканция? — попита Джесика.

— Утре — отвърна Ашия и почти спря да хлипа.

Джесика вдигна качулката си. Дъждът и така бе успял вече да развали всякакво подобие на прическа, но сега почна да вали още по-силно.

— Мога ли да ви попитам нещо? — рече Патрис.

— Разбира се.

— Защо… защо изобщо станахте ченге?

Още преди да зададе въпроса си, Джесика някак си го бе предугадила. От това отговорът не й дойде по-лесно. Самата тя не бе сигурна защо го е направила. Донякъде наследство, донякъде смъртта на Майкъл. Сигурно е имало и причини, които и на самата нея още не й бяха известни. Накрая скромно отвърна:

— Обичам да помагам на хората.

Патрис пак обърса очите си.

— А не ви ли кара понякога… как да кажа… да превъртате? — попита. — Нали разбирате, това, че се занимавате вечно с…

Мъртъвци, довърши Джесика изречението наум.

— Кара ме. Понякога.

Патрис кимна, доволна, че е успяла да намери общ език с Джесика. Посочи седналия в тауруса на отсрещната страна на улицата Кевин Бърн.

— Тоя шефът ли ви е?

Джесика хвърли поглед към колата, после се усмихна:

— Не, партньорът ми е.

Патрис смля информацията. Пусна усмивка през сълзи, вероятно доволна от това, че Джесика е самостоятелна личност, после каза:

— Много гот.

Джесика се отръска, доколкото можа, от дъжда, после се пъхна в колата.

— Нещо интересно? — попита Бърн.

— Нищо особено — отвърна Джесика и хвърли поглед на бележника си. Бе прогизнал. Метна го на задната седалка.

— Шон Бренън и семейството му са се преместили в Денвър преди около месец. Теса не излизала с друг оттогава. Според Патрис той бил доста темпераментен.

— Заслужава ли си да го проверяваме?

— Мисля, че не. Но все пак ще звънна до отдел „Просвета“ в Денвър. Да проверя дали младият мистър Бренън не е отсъствал от училище напоследък.

— Нещо за доктор Паркхърст?

— А, бе, има нещо там. Вътрешното чувство ми говори.

— И какво по-точно ти казва?

— Струва ми се, че разговарят с него по лични проблеми. Смятам, че те смятат, че се интересува от прекалено лични неща.

— А имаш ли впечатлението, че и Теса е ходила при него?

— И да го е правила, надали го е споделяла с приятелките си — рече Джесика. — Попитах ги за триседмичния й отпуск от училище миналата година. Почнаха да преглъщат. Нещо се е случило с Теса около последния Ден на благодарността.

Разследването им прекъсна за няколко секунди, а отсеченият ритъм на дъжда по покрива на колата отекваше в самостоятелните им мисли.

В мига, в който Бърн запали тауруса, мобифонът му изчурулика. Отвори го и отговори.

— Бърн… Да… Да… Великолепно! Благодаря. — И затвори телефона.

Джесика го гледаше очаквателно. Но когато й стана ясно, че той не се кани да сподели, направо го попита. Щом ще се прави на потаен, тя пък ще е любопитна. Ако искат да работят заедно, ще трябва да съчетаят двете крайности.

— Добра новина ли получи? — попита Джесика.

Бърн я изгледа така, сякаш бе забравил, че и тя е в колата.

— Да. Лабораторията току-що ми даде материал за приключване на едно от делата. ДНК-то от някакъв косъм съвпадал с намереното по трупа. Няма да ми избяга шибаното копеле.

Преразказа й накратко същността на следствието срещу Гидеън Прат. Джесика долови страстта в гласа му, както и дълбоко потисканата ярост, докато говореше за жестоката и ненужна смърт на Деърдре Петигрю.

— Трябва да се отбия за малко до едно място — рече й.

Няколко минути по-късно спря плавно пред една горда, но не успяваща де се пребори с времето долепена къща на Ингърсол Стрийт. Студеният дъжд се лееше още по-силно. Докато вървяха към къщата, Джесика забеляза застаналата в рамката на вратата слаба, светлокожа черна жена на около четирийсет. Облечена бе в подплатен пурпурен пеньоар и носеше оцветени възголеми очила. Косата й се криеше под пъстра чалма. Белите й пластмасови сандали бяха поне с два номера по-големи, отколкото трябваше.

Когато съзря Бърн, жената притисна с ръце гърдите си, сякаш дъхът й спря. По тези стълби в къщата сигурно бяха влезли куп лоши новини, все носени от хора с вида на Кевин Бърн. Едри бели мъже — я ченгета, я данъчни агенти, чиновници от социалната служба или хазяи.

Докато изкачваха пъшкащата стълба, Джесика забеляза избелялата цветна снимка на прозореца на всекидневната. Беше двайсетина на двайсет и пет сантиметра, явно извъртяна на компютърен принтер. Беше увеличена училищна снимка на усмихнато девет- или десетгодишно черно момиче, с нещо като диадема от розова вълна и с мъниста по косите. Имаше шини, но въпреки всичката сериозна железария в устата си, бе успяло да се усмихне.

Жената не ги покани да влязат, но, слава богу, над верандичката имаше малък сенник, който ги подслони от дъжда.

— Мисис Петигрю, да ви запозная с партньорката ми, Джесика Балзано.

Жената й кимна, но не спря да мачка деколтето на пеньоара.

— Успяхте ли… — започна, но не довърши тя.

— Да, госпожо — каза Бърн. — Хванахме го. В ареста е.

Алтеа Петигрю покри с длан устата си. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика забеляза, че на един от пръстите й има сватбен пръстен, но вече без камък.

— Какво… какво ще правите сега? — попита с вибриращо от нетърпение тяло. Явно отдавна се бе молила и бе очаквала с ужас настъпването на този миг.

— Всичко е в ръцете на Окръжната прокуратура и адвоката на човека — отвърна Бърн. — Ще му се връчи обвинителен акт, след което ще се проведе предварително съдебно заседание.

— Смятате ли, че може…

Бърн взе ръката й в своята и поклати глава.

— Никъде няма да излезе. Ще направя всичко по силите си така, че повече да не се покаже на свобода.

Джесика знаеше, че при едно углавно дело за убийство могат винаги да изникнат куп непредвидени обстоятелства. Но същевременно оценяваше оптимизма на Бърн и съзнаваше, че моментът налага точно такова чувство да създаде у жената. В пътната полиция бе установила колко трудно е да убедиш някого, че колата му ще се върне.

— Господ да ви поживи, сър — каза жената и само дето не се хвърли в обятията на Бърн, докато подсмърчанията й преминаха в пълноценни ридания. Бърн я придържаше внимателно, сякаш бе направена от порцелан. Погледът му срещна този на Джесика: Ето за това. Джесика погледна залепената на прозореца снимка на Деърдре Петигрю. Дали пък няма да я свали днес?

Алтеа се поуспокои, после каза:

— Изчакайте малко, ако обичате.

— Разбира се — рече Бърн.

Алтеа Петигрю влезе в къщата, след няколко секунди пак излезе, пъхна нещо в ръката на Кевин Бърн и притисна пръстите му отгоре. Когато Бърн отвори ръката си, Джесика видя какво му бе дала жената.

Доста омачкана двадесетдоларова банкнота.

Бърн я загледа изненадано, сякаш през живота си не бе виждал американски пари.

— Мисис Петигрю… не мога да приема това.

— Знам, че не е много — каза тя, — но толкова съм ви благодарна.

Докато организираше мислите си, Бърн изглади банкнотата с ръка. Изчака няколко секунди, после й я подаде обратно.

— Не мога — рече. — Като си помисля само какво е сторил този човек на Деърдре, за мен е достатъчна отплата това, да знам, че е в ареста. Повярвайте ми.

Алтеа Петигрю изгледа едрия полицай разочаровано, но с уважение. Бавно и неохотно взе парите си и ги пъхна в джоба на пеньоара.

— Това обаче няма да ми откажете — каза. Откачи от врата си тънка сребърна верижка с малко сребърно разпятие.

Когато Бърн повторно се опита да й откаже, погледът й го притисна. Този път — не. Държа ръката си протегната, докато Бърн не го взе.

— Ъ… ъ… Благодаря ви, госпожо — успя да промълви Бърн.

Франк Уелс вчера, Алтеа Петигрю днес — мина през ума на Джесика. Двама родители, на цял свят разстояние един от друг, а всъщност на няколко преки, обединени от невъобразима скръб и мъка. Надяваше се да се доберат до подобни резултати и за Франк Уелс.

При цялото му старание да не му личи, докато вървяха обратно към колата Джесика забеляза, че стъпките на Бърн са малко по-бодри въпреки пороя, въпреки гнусния характер на случая, който разследват. Това усещане й бе познато, както е познато на всички ченгета. Кевин Бърн бе на върха на вълната — онази малка вълничка на задоволство, която понася полицаят, когато след куп усилия пъзелът се подрежда и оформя онзи ясен и безграничен образ, наречен правосъдие.

Но бизнесът им имаше и своята обратна страна.

Телефонът на Бърн иззвъня преди още да бяха стигнали до тауруса. Отговори, послуша няколко секунди с безизразно лице.

— Дай ми петнайсет минути — рече и затвори рязко телефона.

— Какво има? — попита Джесика.

Бърн сви юмрук и бе готов да изтряска предното стъкло, но успя да се овладее. Едва. Всичко, което бе чувствал преди малко, се изпари.

— Какво? — повтори Джесика.

Бърн пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и каза:

— Намерили са още едно момиче.

22.

Вторник, 08:05 ч.

„Бартръмс Гардънс“ е най-старата ботаническа градина в Съединените щати, често посещавана навремето от Бенджамин Франклин, на когото основателят й Джон Бартръм е кръстил вид растение. Разположена върху четирийсет и пет акра, тя се намира на ъгъла на Петдесет и четвърта улица и булеварда „Линдбърг“ и представлява разкошен пейзаж от ливади с диви цветя, крайречни пътечки, мочурища, каменни къщи и стопански сгради. Днес обаче бе дом на смъртта.

Когато Бърн и Джесика пристигнаха, на крайречната пътека вече бяха паркирани една полицейска кола и една необозначена. Периметърът бе ограден около близо половин акър жълти нарциси. Още с приближаването си Бърн и Джесика си дадоха сметка колко лесно тялото е можело да остане незабелязано.

Младата жена лежеше по гръб сред пъстрите цветя. Ръцете й бяха сключени на кръста като за молитва и стискаха черна броеница. Джесика мигновено отбеляза, че една от мънистените десетки липсва.

Огледа се. Тялото бе на около пет метра навътре в ливадата, към която нямаше видим път, ако не се смяташе тясната диря от изпотъпкани цветя, вероятно създадена от съдебния лекар. Дъждът неминуемо бе заличил всякакви следи от човешки крак. И докато в къщата на Осма улица съществуваше в изобилие материал за следователя, тук, след часовете пороен дъжд, нямаше шанс да открият какво и да било.

На самия край на периметъра стояха двама инспектори — един висок слаб латино в скъп италиански костюм и един по-нисък и по-набит мъж, който Джесика познаваше. Клиентът на „Валентино“ комай се вълнуваше в еднаква степен както от престъплението, така и от това дъждът да не му повреди костюма. Поне засега.

Джесика и Бърн се приближиха и огледаха жертвата. Момичето бе облечено в тъмносиня плисирана пола, сини три-четвърти чорап и мокасини. Джесика разпозна униформата на „Реджина“ — девическата католическа гимназия на Броуд Стрийт в Северна Филаделфия. Късата черна коса бе с прическа „паж“ на бретон. Имаше половин дузина пиърсинги по ушите и дори един на носа, но по тях не се виждаше нищо. Явно момичето се е правило на готик през уикендите, но поради строгите правила на училището е сваляло железарията в делничните дни.

Джесика погледна ръцете й и, колкото и да не й се щеше, истината я удари в очите. Молитвената им поза бе скрепена със стоманен болт.

— Имал ли си друг подобен случай досега? — пошепна Джесика на Бърн така, че да не я чуят останалите.

Бърн дори не се замисли:

— Не съм.

Другите двама също се приближиха и, слава богу, носеха големите си чадъри за голф.

— Запознай се, Джесика. Ерик Чавес, Ник Паладино.

И двамата кимнаха. Джесика им отвърна. Чавес бе латино хубавецът — с дълги мигли, гладка кожа, на около трийсет и пет. Мярнала го бе в „Раундхаус“ предния ден. Очевидно бе манекенът на отдела. Във всеки полицейски отдел има по един такъв: ченге, което отива да кисне пред дома на престъпник с дебела дървена закачалка, на която да провеси сакото си на задната седалка, в комплект с малко пешкирче, което да пъхне под яката на ризата, докато яде гадостите, каквито се ядат по време на следене.

И Ник Паладино бе облечен с вкус, но по-скоро в стил Южна Филаделфия — сако от гладка кожа, шит по поръчка панталон, лъснати мокасини, златна верижка с името му. Бе на около четирийсет, с хлътнали тъмно шоколадови очи и издялани черти на лицето, със сресана назад черна коса. Джесика го бе срещала няколко пъти в миналото. Навремето, преди да го преместят в „Убийства“, бе партньор на мъжа й в „Наркотици“.

Джесика се ръкува и с двамата.

— Приятно ми е — каза на Чавес.

— И на мен — отвърна той.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

Паладино се усмихна. Много опасна усмивка.

— Как си, Джес?

— Добре съм.

— А семейството?

— И те са добре.

— Добре дошла в шоуто — добави той. Самият Ник Паладино бе преминал в отдела преди по-малко от година, но бе ченге до мозъка на костите си. Сигурно знаеше, че с Винсънт са се разделили, но бе джентълмен. Нито му бе времето сега, нито мястото.

— Ерик и Ник са от отряда „Бегълци“ — добави Бърн.

„Бегълци“ представляваше една трета от отдел „Убийства“. Другите два бяха „Специални дела“ и „Дежурен“ — отрядът, който се занимаваше с ново възникналите дела. Но при сериозен случай или когато нещата се изплъзнеха от контрол, всяко ченге от отдела се задействаше.

— Самоличност? — попита Бърн.

— Нищо засега — отвърна Паладино. — Празни джобове. Без портмоне или чанта.

— Учила е в „Реджина“ — обади се Джесика.

Паладино си записа.

— То нали на Броуд се намираше?

— Броуд и Мур.

— Същият начин на действие като в твоя случай, нали? — запита Чавес.

Кевин Бърн само кимна.

Самата мисъл, самата идея, че вероятно си имат работа със сериен убиец, ги караше да стискат зъби и правеше деня им още по-тежък.

Преди по-малко от двайсет и четири часа бяха присъствали на подобна сцена в едно влажно и вонящо мазе на Осма улица, а сега се намираха сред тучна ливада с весели жълти цветя.

Две момичета.

Две мъртви момичета.

И четиримата инспектори наблюдаваха как Том Уайрич коленичи до тялото. Вдигна нагоре полите на момичето и я огледа.

Когато се изправи и се обърна към тях, имаше мрачен вид. Джесика разбра смисъла му. В смъртта си момичето е било подложено на същото унижение, както Теса Уелс.

Погледна Бърн. В него издълбоко се надигаше някакъв гняв, нещо първично и неукротимо, нещо, което надвишаваше далеч служебните му задължения и чувството му за дълг.

След няколко секунди Том Уайрич се присъедини към групата им.

— Откога е тук? — попита Бърн.

— Най-малко от четири дни — рече Уайрич.

Сърцето на Джесика се обви в лед. Момичето е било захвърлено тук горе–долу по същото време, когато са отвлекли Теса Уелс. Убили са го преди Теса.

От броеницата му липсваше една десетка. От онази на Теса липсваха две.

Което означаваше, че сред стотиците въпроси, които се струпваха над главите им заедно с тъмните сиви облаци, над тях витаеше и една истина, една реалност, един чудовищен факт, издигащ се над тресавището от неясноти.

Някой убива ученичките католички на Филаделфия.

И, както личи, кръвопролитието тепърва започва.