Момичета с броеници

60.

Велики петък, 10:00 ч.

Наркотикът само дето не й отнесе темето.

Приливната вълна се блъсна в тила й, порикошира из главата й в ритъм с музиката, после започна да бичи по шията й с триъгълници на чапраз — така, като се реже капакът на тиква за Халоуийн.

— Фантасмагорно — каза Лорен.

Лорен Семански се проваляше по два от шестте предмета, които учеше в „Назарийн“. След цели две години алгебра, и с пищов да я караха, пак не можеше да ти каже какво е уравнение от втора степен. Ако изобщо бе част от алгебрата, в което Лорен се съмняваше. Дали пък не беше от геометрията? Макар да бе от полско семейство, да я убиеха, нямаше да може да намери Полша на картата. Веднъж опита и лакираният й с глитер нокът се бе приземил някъде на юг от Ливан. През последните три месеца я глобиха пет пъти за нарушения на правилника, дигиталният часовник и видеото в стаята й от близо две години мигаха на 12:00, а единственият път, когато се опита да опече торта за рождения ден на сестричката си Кейтлин, насмалко да запали къщата.

На шестнайсетгодишна възраст Лорен Семански — и тя бе готова първа да си го признае — не знаеше куп неща за куп неща.

Но знаеше кога е случила с метамфетамина.

— Крипто нощ! — Хвърли тръбичката на масичката и се облегна на дивана. Идваше й да вие. Огледа се. Пълно с бели псевдо негри. Някой наду музиката. Май пееше Били Коргън. „Смашинг Пъмпкинс“ са готини, нищо, че са от старата школа. А новата му група, „Зуан“, са скапани.

— Ноу рент! — крещеше Джеф, но гласът му едва се чуваше над музиката. Милион пъти му беше казала да не я нарича с тоя тъп прякор116. Той се направи, че праска няколко акорда на китара. Лигите му се стичаха по тениската „Марс Волта“ и се хилеше като хиена.

Божичко, какъв ненормалник — помисли си Лорен. Сладур, ама и отнесени от вихъра.

— Отлитам — провикна се тя.

— Не-е, айде стига ма, Ло! — Подаде й тръбичката, сякаш вече не беше изшмъркала цял буркан.

— Не мога. — Трябваше да е вече в бакалницата. Поръчали й бяха да вземе черешовото желе за тъпия великденски бут. Като че ли й пука за ядене. На кой му трябва да яде? Тя поне не познаваше такъв човек. И все пак трябваше да тръгва. — Ще ме убие, ако забравя за магазина.

Джеф направи физиономия, после се наведе над масичката и шмръкна една магистралка. Взеха го. Надяваше се, че ще я целуне за довиждане, но видя очите му, когато той се отдръпна от масичката и се облегна назад.

Сочеха север.

Лорен стана, взе чантичката и чадъра. Огледа разхвърляните като препятствия тела в различните стадии на хиперсъзнание. Прозорците бяха затъмнени със структурна хартия. Крушките до една бяха червени.

Ще се върна — каза си.

Излезе на улицата с рейбаните на носа. Още валеше (дали някога щеше да спре?), но и сивото небе й бе прекалено светло. Да не говорим, че страшно се харесваше с тъмни очила. Понякога ги носеше и нощем. От време на време — дори в леглото.

Изкашля се. Преглътна. Паренето на метадона по гърлото й сякаш й даде нов заряд.

Но беше прекалено надрусана, че да се прибира. Пък и тези дни бяха истински Багдад. Не й трябваше повече мъка.

Извади нокията и започна да измисля извинение. Трябваше й не повече от час да се свести. Повреда по колата? Но фолксвагенът и така си беше в сервиза — нямаше да мине номерът. Болна приятелка? Стига, бе, Ло. Баба Б ще почне вече да ти иска медицински бележки. Какво не беше ползвала наскоро? Май нямаше такова нещо. Нали прекарваше у Джеф по четири дни седмично през последния месец. И почти всеки път закъсняваше.

Сетих се — каза си.

Сори, бабче, няма да си дойда за обяд. Отвлякоха ме.

Ха-ха! Като че ли й пука.

Откакто родителите на Лорен бяха взели участие в истинско изпитание на катастрофиращи чучела, тя живееше сред живите мъртви.

Майка му стара, трябва да се осъзнае.

Позяпа известно време по витрините, като повдигаше очилата, за да вижда по-добре. Рейбаните бяха готини, но адски тъмни.

Мина през паркинга зад магазините на ъгъла и се приготви за щурма от страна на баба й.

— Ей, Лорен! — викна някой.

Обърна се. Кой я вика? Огледа се. Не видя никого на паркинга, само няколко коли и два микробуса. Опита се да определи откъде беше дошъл гласът, но не успя.

— Кой вика?

Мълчание.

Направи няколко крачки назад между един микробус и камион за доставки на бира. Свали очилата и се огледа на триста и шейсет градуса.

Изведнъж усети нечия ръка да й запушва устата. Отначало помисли, че е Джеф, но й мина през ум, че дори и той не би се видиотил чак дотам с шегите си. Не беше смешно — ама никак. Опита се да си измъкне, но тъпият „шегаджия“ се оказа прекалено силен. Адски.

Усети как игла прободе лявата й ръка.

Ъ! Е, сега ти ебах майката, копеленце.

И тъкмо когато щеше да отприщи целия репертоар на Ван Дизел насреща му, краката й се подгънаха и се свлече по стената на микробуса. Реши да запомни всички подробности за това, което й се случва. Защото когато ченгетата гепят това гадно копеленце — а няма начин да не го гепят, — ще е най-добрата свидетелка, за която са си мечтали. Като начало, оня мирише на хубаво. Даже прекалено, ако я питаш. Да не говорим, че пипа с гумени ръкавици.

Кофти за разследващите.

Слабостта си проправи път до стомаха й, до гърдите, до гърлото.

Съпротивлявай се, Лорен.

За пръв път опита алкохол, когато бе на девет. Братовчедка й Гретхен й пробута пунш с вино по време на фойерверките на Боутхаус Роу117 по случай 4 юли. Любов от първо насвяткване. Оттогава досега бе опитала всички познати на човечеството вещества. Че и няколко, дето само извънземните ги знаят. Та това от иглата ли ще й се опъне? Това, дето светът е настъпил „уа-уа“ педала и се огъва по краищата, беше стар пиниз. Та нали веднъж бе успяла да се прибере с колата от Атлантик Сити натаралянкана като едноок пират с „Джак Даниелс“ след тридневно друсане с амфетамин?

Загуби съзнание.

Дойде на себе си.

Вече лежеше по гръб в микробуса. Да не би пък да е джип? Каквото и да беше, движеше се. И то бързо. Главата й плуваше, ама гадно. Сякаш плуваше в три сутринта, а не трябваше преди това да взема екстазито и нардила118.

Стана й студено. Придърпа чаршафа. Е, не беше точно чаршаф. По-скоро риза или нещо като яке.

Чу от глъбините на съзнанието си мобифона — оня тъп рингтон на Корн. Идеше от джоба й, значи трябва само да се обади, както вече бе правила милиард пъти, и да каже на баба си да извика шибаните ченгета, та да го скапят тоя путьо.

Но не можеше да мръдне. Ръцете й тежаха поне по един тон.

Телефонът продължи да досажда. Оня се обърна и тръгна да го вади от джоба на дънките й. Да, ама те бяха толкова тесни, че голям зор щеше да види. Добре. Идеше й да го сграбчи за ръката, да го спре, но всичките й движения бяха отвратително забавени. Той заизмъква полека нокията от джоба й, с другата ръка държеше волана и сегиз-тогиз поглеждаше пътя.

Някъде дълбоко в нея започна да се надига яд и гняв — вулканично изригване на бяс, от което й стана ясно, че ако не предприеме нещо, и то съвсем скоро, нямаше да се измъкне жива оттук. Придърпа якето върху брадичката си. Що изведнъж стана толкова студено? Усети някакъв предмет в един от джобовете си. Химикалка? Вероятно. Извади я и я стисна с всичка сила.

Все едно е нож.

Реши да действа в мига, в който оня измъкна нокията от дънките. Описа огромна арка с юмрука си и химикалката го улучи в отдалечаващата се дясна ръка, но върхът й се пречупи. Той изпищя, автомобилът занесе наляво, после надясно, а тялото й се блъсна първо в едната стена, после в другата. Изглежда се натресоха на бордюр, щото той подхвръкна нагоре, след което се срути с пълна сила. Чу се силно щракане, последвано от мощно нахлуване на въздух.

Страничната врата се беше отворила, но продължаваха да се движат.

Усети как хладният влажен въздух се завихри из вътрешността на автомобила, примесен с изгорели газове и аромата на прясно окосена трева. Това потисна за миг надигащото се гадене. Но не задълго. Лорен усети как инжекцията отново започна да действа. А още не беше кацнала от метамфетамина. Само че от онова, което й бе вкарал, сетивата й се притъпиха и мозъкът й плуваше.

Вятърът все още плющеше около нея. Земята прелиташе току до краката й. Сети се за торнадото в „Магьосника от Оз“. Или май беше в „Туистър“.

Оня караше още по-бързо от преди. Вдигна очи точно когато посягаше към нея. Сега обаче държеше нещо метално, лъскаво в ръката си. Пищов? Нож? Как да разбере, като не може да съсредоточи мислите си. Опита се да фокусира погледа си върху предмета. Зрението й обаче беше замъглено, очите й пареха от носения от вятъра прахоляк. И изведнъж видя приближаващата спринцовка — с огромната, остра и смъртоносна игла. Не трябва пак да я боде.

В никакъв случай!

Лорен Семански събра последната останала й троха смелост.

Седна и усети прилива на сила в краката си.

Отблъсна се.

И откри, че може да лети.

61.

Петък, 10:15 ч.

Полицейското управление на Филаделфия бе попаднало под микроскопа на националните медии. И трите основни мрежи — Ей Би Си, Ен Би Си и Си Би Ес — плюс Фокс и Си Ен Ен, имаха екипи из целия град и предаваха последни новини на живо по три-четири пъти на цикъл.

Местната телевизия почти непрекъснато въртеше историята с молитвения убиец, в комплект със своето лого и тематичен сигнал. Показваше и списък на католическите черкви, в които се служи литургия по случай Велики петък, както и няколкото, където се четяха молитви за жертвите.

Ужасът на католическите семейства, особено онези, които имаха дъщери — без значение дали учат в енорийско училище, или не, — растеше пропорционално на цялата дандания. Полицията очакваше силен прираст в броя на застреляните непознати лица — пощаджиите и шофьорите от куриерските служби бяха изложени на най-голям риск. Както и онези, комуто някой има зъб.

Помислих, че е молитвеният убиец, ваше благородие.

Нямах друг избор, освен да го застрелям.

Имам дъщеря.

Успяха първоначално да скрият от медиите новината за смъртта на Брайън Паркхърст, но както винаги, след около двайсет часа тя „изтече“. Окръжният прокурор застана пред журналистите пред номер 1421 на Арч Стрийт и когато го попитаха дали има доказателства, че молитвеният убиец е бил Брайън Паркхърст, му се наложи да отговори отрицателно. Смятали са Паркхърст единствено за съществен свидетел.

И въртележката се завъртя.

Новината за четвъртата жертва изкара всички хаховци из дървенията. На път към „Раундхаус“ Джесика забеляза няколко десетки души с картонени плакати по тротоара на Осма улица. Повечето предричаха края на света. Стори й се, че на няколко плаката мерна имената „Джезабел“ и „Магдалена“.

Вътре беше още по-зле. Макар да знаеха, че няма да попаднат на никакви улики, длъжни бяха да запишат самопризнанията на всеки ненормалник, наумил си, че може да стане герой на долнопробен филм — разните Распутинци, неизбежните Джейсъни, Фредита и Майкъл Майърси, а в допълнение към тях и всякакви ерзац Ханибали, Гейсита, Дамери и Бъндита119. Общо взето, признаха си някъде около стотина души.

Джесика се качи в отдела и започна да подготвя записките си за съвещанието на специалната група. Изведнъж вниманието й бе привлечено от пронизителен женски смях от отсрещната страна на стаята.

Вдигна глава и замръзна на място. Беше русото момиче с конската опашка и коженото яке. Онова, което беше видяла с Винсънт. Макар сега, като я огледа, да й се видя значително по-възрастна, отколкото й се бе сторила. И все пак това, че я срещаше в тукашната обстановка, си беше чист сюрреализъм.

— Какво, по дяволите, става? — каза достатъчно силно, та Бърн да я чуе. Тръшна бележниците върху бюрото с нарядите.

— Кое? — попита той.

— Ташак ли си правиш с мен? Тая… кучка наистина ли има нахалството да се довлече тук и да ми се навре в лицето?

Направи крачка напред и позата й трябва да е била застрашителна, щом Бърн намери за нужно да застане между нея и момичето.

— Тпру-у-у! — каза Бърн. — Чакай малко. За кого говориш?

— Оня ден сбарах тая кучка с Винсънт. Как може…

— Но това е Ники Малоун.

— Коя?

— Николет Малоун.

— И какво трябва да ми говори това?

— Инспектор е от отдел „Наркотици“. Работи към Централния участък.

Изведнъж нещо се размести в гърдите й — ледена канара от срам и вина, която я смрази. Значи Винсънт е бил на работа. А блондинката му е колежка по служба.

Той се беше опитал да й го каже, но тя отказа да го изслуша. Пак се бе проявила като първокачествена крава.

Ревност, твоето име е Джесика.

Специалната група се канеше да почне съвещанието.

След като намериха Кристи Хамилтън и Уилем Круз, обадиха им се от ФБР. Назначиха съвещанието за следващия ден с участието на двама агенти от регионалното им управление във Филаделфия. Още откакто откриха Теса Уелс, юрисдикцията на престъпленията висеше под въпрос: ако наистина се окажеше, че жертвите са били отвлечени, поне в това отношение ставаше дума за федерално престъпление. Както винаги, бяха изказани дежурните териториални възражения — но, както и се очакваше, без особена категоричност. Голата истина бе, че специалната група имаше нужда от колкото се може повече помощ. В убийствата на момичетата с броениците бе настъпила внезапна ескалация, а с убийството на Уилем Круз се навлизаше в области, в които филаделфийското полицейско управление просто нямаше свои ресурси.

Само в апартамента на Круз на Кенсингтън Авеню работеха шестима техници от групата за оглед.

В единайсет и трийсет Джесика провери имейлите си.

Малко спам, няколко послания от откачалки на тема GTA120, които бе пратила в пандиза, докато работеше в пътната полиция, с неизменните епитети и обещания някой ден да я срещнат.

Между всичките ясно-нищо-ново съобщения имаше и едно от sclose@thereport.com. Прочете два пъти името на подателя. Не вярваше на очите си. Точно така. Саймън Клоуз от „Рипорт“.

Поклати глава. Ама че самонадеяно копеле. Какво го караше да мисли, че има какво да й каже?

И както се канеше да изтрие мейла, изведнъж забеляза, че към него има приложение. Провери го с антивирусната програма. Чисто. Комай единственото чисто нещо около Саймън Клоуз — рече си.

Отвори приложението. Цветна снимка. Първоначално не разпозна човека на снимката. За какво му е на Саймън Клоуз да ми праща фотография на непознат? Но доколкото познаваше манталитета на таблоидните писарушки, явно я предупреждаваше да се замисли за собствената си сигурност.

Човекът на снимката седеше на стол, а гърдите му бяха обвити с тиксо. Ръцете и китките му бяха привързани по същия начин към страничните облегалки. Очите му бяха стиснати, сякаш е очаквал някой да го удари, или пък се е молел силно нещо да се случи.

Увеличи двойно образа.

И моментално забеляза, че очите на оня изобщо не са стиснати.

— О, божичко — успя да промълви.

— Какво има? — попита Бърн.

Тя само извърна екрана към него.

Седящият на стола бе Саймън Едуард Клоуз, репортерът звезда на „Рипорт“ — водещият шок-таблоид във Филаделфия. Някой го бе приковал към стола с тиксо и бе зашил очите му.

Когато Бърн и Джесика стигнаха до апартамента на Сити Лайн, завариха на местопрестъплението двама инспектори от „Убийства“ — Боби Лошия и Тед Кампос.

В апартамента Саймън Клоуз бе в абсолютно същата поза, както го бяха снимали.

Боби Лория обобщи установеното до момента.

— Кой го е намерил? — попита Бърн.

Лория погледна в бележника си.

— Негов приятел, на име Чейс. Имали среща за закуска в „Денис“ на Броуд Стрийт. Жертвата не се явила. Чейс звънял два пъти, после се отбил да види какво става. Вратата била отключена, обадил се на 911.

— Проверихте ли в телефонната компания дали наистина е звънял от автомата в „Денис“?

— Нямаше нужда — отвърна Лория. — И двете обаждания са записани на автоматичния секретар. Номерът, от който са направени, съответства на този в „Денис“. Всичко е точно.

— Нали с това лайно си имаше неприятности миналата година? — запита Кампос.

Бърн знаеше защо го пита, както знаеше и какво да очаква вместо отговор.

— С него.

Дигиталният фотоапарат, с който е била направена снимката, още беше на триногата пред Клоуз. Един от групата за оглед ги проверяваше за отпечатъци.

— Скивай к’во има тук — каза Кампос. Коленичи до масичката и хвана с облечената в ръкавица ръка мишката на лаптопа на Клоуз. Отвори програмата „Ай Фото“. Шестнайсетте снимки бяха номерирани последователно: Kevinbyrne1. jpg, Kevinbyrne2.jpg и така нататък. Само дето от нито една нищо не можеше да се разбере. Сякаш някой ги бе обработил с програма за рисуване и бе заличил лицата с четка. При това — четка с червена боя.

И Кампос, и Лория го изгледаха.

— Въпросът се налага от само себе си, Кевин — каза Кампос.

— Знам — отвърна Бърн. Искаха да знаят къде е бил през последните двайсет и четири часа. Не че го подозираха в нещо, но бяха длъжни да го направят. Процедурата, естествено, му бе съвсем ясна.

— Ще отговоря писмено като се върна в управлението.

— Няма проблем — рече Лория.

— Някаква яснота по причината за смъртта? — попита Бърн, щастлив от възможността да смени темата.

Кампос се изправи и мина иззад жертвата. Ниско на тила на Саймън личеше малка дупка. Вероятно направена с бормашина.

Докато екипът за оглед си вършеше работата, забелязаха, че онзи, който е зашил очите на Клоуз — а почти нямаше съмнение кой е бил, — не се е стремил особено към качество. Дебелият черен конец излизаше от меката кожа на клепача и влизаше на три-четири сантиметра под окото в бузата, после пак стигаше до клепача. Поради тънките струйки кръв, лицето му наподобяваше онова на Христос.

Конецът придърпваше кожата и плътта нагоре, та меката плът около устата на Клоуз разкриваше кучешките му зъби.

И макар горната устна да бе повдигната, зъбите бяха стиснати. Дори от два метра разстояние Бърн забеляза зад предните му зъби нещо черно и лъскаво.

Бърн извади молив и направи жест към Кампос.

— Не се лишавай от удоволствието — отвърна Кампос.

Използвайки молива, Бърн внимателно раздалечи зъбите на Саймън Клоуз. За миг му се стори, че устата кухина е празна и че просто е видял отражение върху балонче слюнка.

Но в следващия миг от устата изпадна нещо, търколи се по гърдите на Клоуз и тупна на пода.

С много тих звук, леко почукване от пластмаса върху дюшемето.

Джесика и Бърн го проследиха, докато спря да се търкаля.

Спогледаха се. Едновременно осъзнаха значението на онова, което бяха видели. И само след секунда останалите липсващи мъниста от броениците се изсипаха от устата на мъртвеца, сякаш бяха ударили голямата печалба на игрален автомат.

Трябваха им десет минути да преброят мънистата. Пипаха с изключително внимание, да не повредят някоя полезна улика, макар да бе малко вероятно молитвеният убиец да се издъни точно на този етап.

За по-сигурно ги преброиха два пъти. Бройката на мънистата, натъпкани в устата на Саймън Клоуз, не убягна на никого от присъстващите.

Бяха петдесет. Всичките пет десетки.

Което означаваше, че броеницата на последното момиче в драмата на Христовото страдание, изнасяна от този луд, вече е готова.

62.

Петък, 13:15 ч.

Към обяд намериха форд уинд стара на Брайън Паркхърст в закрит гараж през няколко преки от сградата, в която бе обесен. Екипът за оглед прекара целия ранен следобед в търсене на улики. Не откриха никакви следи от кръв, нито нещо, което да подскаже, че жертвите са били прекарвани именно с този автомобил. Подовата настилка бе бронзова на цвят и нямаше нищо общо с влакната от мокет, намерени по първите четири жертви.

В жабката нямаше нищо неочаквано — документите на автомобила, наръчник за експлоатация, две-три пътни карти.

Най-интересно се оказа пъхнатото в процепа на сенника писмо. Съдържаше написаните на машина имена на десет момичета. Четири от тях бяха известни на полицията: Теса Уелс, Никол Тейлър, Бетани Прайс и Кристи Хамилтън.

Пликът бе адресиран „До инспектор Джесика Балзано“.

Че следващата жертва ще е едно от останалите шест имена не бе предмет на спор.

Можеше обаче много да се спори по това, защо покойният доктор Паркхърст е притежавал целия този списък и какво е значението му.

63.

Петък, 14:45 ч.

Бялата дъска бе разделена на пет колони. В горния край на всяка стоеше името на една от скръбните мистерии.

Агония, Бичуване, Корона, Носене, Разпятие. Под всяко заглавие, без последното, имаше снимка на съответната жертва.

Джесика изложи пред групата онова, което бе научила от книгите, от Еди Корсак и от отец Корио по време на разговора им с Бърн.

— Скръбните мистерии представляват последната седмица в живота на Христос — обясни Джесика. — И макар жертвите да не бяха открити в съответния ред, извършителят, изглежда, строго спазва подреждането им.

— Както предполагам, знаете всички, днес е Велики петък — денят, в който Исус е бил разпънат на кръста. Остава само още една мистерия — Разпятието.

Към всяка католическа черква в града бяха прикачили по една дежурна кола.

Към три и двайсет и пет имаха рапорти от всички дежурни. Периодът от обяд до три — времето, през което се предполага, че Христос е висял на кръста — бе преминал спокойно във всички католически храмове.

До четири успяха да се свържат със семействата на останалите момичета от намерения в автомобила на Брайън Паркхърст списък. Всички бяха налице и на семействата им бе препоръчано да са нащрек, но без излишна паника. До всеки един от шестте домове бе пратена патрулка за охрана.

Все още не се знаеше защо тези момичета са в списъка и кой е свързващият фактор помежду им. Специалната група бе проучила най-внимателно какви кръжоци са посещавали, в кои черкви са ходели, цвета на очите и косите им, етническия им произход, но нищо не ги впечатли.

Възложено бе на всеки един от специалната група да посети по едно от останалите в списъка шест момичета. Убедени бяха, че в тях се крие разрешението на загадката.

64.

Петък, 16:15 ч.

Домът на семейство Семански се намираше между два незастроени парцела на Колуин Стрийт в Северна Филаделфия.

Джесика размени няколко думи с двамата униформени полицаи в паркираната отпред патрулна кола, после изкачи паянтовите дървени стъпала. Мрежестата врата не бе заключена, дървената врата зад нея стоеше отворена. Джесика почука. След няколко секунди се появи жена на малко над шейсет години. Облечена бе в пухкава синя жилетка и доста износен памучен панталон.

— Мисис Семански? Аз съм инспектор Балзано. Вече разговаряхме по телефона.

— О, да — каза жената. — Името ми е Бони. Моля, заповядайте.

Бони Семански отвори замрежената врата и я пусна да влезе.

Вътрешността на дома Семански сякаш идваше от друга епоха. Надали някоя от събраните антики има някаква стойност — помисли си Джесика, но след като вършат работа, явно семейство Семански е решило, че не си струва да ги изхвърлят.

Малката всекидневна бе вдясно, с износен плетен килим по средата и ансамбъл от чамови мебели отпреди войната. Слаб, източен мъж на шейсет и нещо седеше във фотьойл. До него, на сгъваема метална масичка стояха куп кафяви шишенца с лекарства и кана леден чай. Предаваха хокеен мач, но погледът му блуждаеше някъде покрай телевизора. Видя Джесика, тя му се усмихна и мъжът вяло й махна с ръка.

Бони Семански отведе Джесика в кухнята.

— Лорен трябва всеки момент да си дойде. Днес не е на училище, естествено — каза Бони. — Отиде до някакви приятелки.

Седяха на комплект червено–бели столове пред покрита с гетинакс масичка. Както всичко останало в къщата, и кухнята сякаш бе останка — от шейсетте години. Единствената връзка със съвремието се осъществяваше от бялата микровълнова фурничка и електрическата отварачка за консерви. Очевидно семейство Семански бяха бабата и дядото на Лорен, а не родителите й.

— Лорен обаждала ли се е изобщо през деня? — попита Джесика.

— Не — отвърна Бони. — Преди малко я потърсих на мобилния й, но се включи гласовата поща. Понякога го изключва.

— По телефона ми казахте, че е излязла оттук към осем сутринта, нали така?

— Да, горе-долу по това време тръгна.

— А знаете ли къде отиде?

— Каза, че ще е с приятелки — повтори Бони, сякаш това бе някаква мантра на отрицанието.

— Знаете ли имената им?

Бони поклати глава. Явно Бони Семански не одобряваше тези „приятелки“, които и да са те.

— Къде са майка й и баща й? — попита Джесика.

— Загинаха при катастрофа миналата година.

— Моите съболезнования — рече Джесика.

— Благодаря.

Бони Семански погледна през прозореца. Дъждът бе преминал в равномерен ръмеж. Джесика първоначално очакваше тя да се разплаче, но като се вгледа, осъзна че тази жена отдавна е изплакала и последната си сълза. Изглежда скръбта се бе утаила на дъното на сърцето й и не искаше да помръдне оттам.

— Бихте ли ми казали какво точно се случи с родителите й? — попита Джесика.

— Миналата година, една седмица преди Коледа, Нанси и Карл тръгнали да се прибират от „Хоум Депо“, където Нанси работеше почасово. Временно, за през празниците, нали разбирате. Тогава наемаха такива хора. Не като сега. Било е късно и много тъмно. Карл изглежда е взел завоя малко по-бързо, отколкото е трябвало, та колата занесла, излязла от пътя и паднала в пропаст. Казват, че са загинали на място.

Джесика все пак се изненада, че жената не се просълзи. Явно на доста народ е разказвал тази история, многократно, та е успяла малко да се дистанцира от нея.

— Лорен тежко ли го понесе? — запита.

— О, да.

Джесика си записа, като отбеляза времевата последователност.

— Лорен има ли си приятел?

Бони махна пренебрежително с ръка.

— Много са, загубих им дирята.

— Какво искате да кажете?

— Постоянно прииждат. По всяко време на деня и нощта. Имат вид на бездомници.

— Чула ли сте някой да е заплашвал Лорен напоследък?

— Да я е заплашвал ли?

— Да си е имала проблем с някого, да кажем. Някой да не я е оставял на мира.

Бони се замисли за миг.

— Не, не бих казала.

Джесика си записа още това-онова.

— Мога ли да хвърля бърз поглед на стаята й?

— Заповядайте.

Стаята на Лорен Семански бе на горния етаж, в дъното на сградата. Стара избеляла лепенка на вратата предупреждаваше: Внимание: Друслива зона. Джесика бе достатъчно наясно с наркоманския жаргон, та да се досети, че надали Лорен Семански е „отишла при приятелки“, за да организира църковен излет.

Бони отвори и Джесика влезе в стаята. Мебелите бяха качествени, във френски провинциален стил, бели със златни украшения: легло с балдахин с комплект нощни шкафчета, дрешник и бюро. Стените бяха боядисани в лимоновожълто. Стаята бе дълга и тясна, с наклонен таван, който срещаше ниския надзид от двете страни, с прозорец на далечната стена. Вдясно имаше вградена библиотека, а вляво — две врати в полустената, явно към някакъв килер. Стените бяха покрити с постери на рок банди.

Слава Богу, Бони я остави насаме. Никак нямаше да й е приятно да й наднича иззад гърба, докато рови вещите на Лорен.

На бюрото видя няколко снимки в евтини рамки. Училищна снимка на Лорен на около девет или десет години. На друга Лорен и някакъв раздърпан тийнейджър стояха пред Музея за изобразително изкуство. Трета бе изрязана от списание снимка на Ръсел Кроу.

Джесика надникна и в чекмеджетата на дрешника. Пуловери, чорапи, джинси, шорти. Нищо особено. Гардеробът–килер също не донесе нищо неочаквано. Джесика затвори вратата, облегна се на нея и огледа отново стаята. Мисли! Защо Лорен Семански е включена в оня списък? Освен че посещава католическо училище, какво друго има в тази стая, което да я впише в пъзела на тези необичайни убийства?

Седна пред компютъра на Лорен и провери маркираните в браузъра страници. Имаше hardradio.com, посветена на хевиметъла, както и snakenet. Но най-изненадващо бе присъствието на сайт, озаглавен yellowribbon.org. Названието „жълта панделка“ я наведе на мисълта за военнопленници и изчезнали по време на бойни действия. Но когато влезе в сайта, видя, че е посветен на самоубийства сред тийнейджърите.

Когато бях тийнейджърка, толкова ли ме занимаваше мисълта за смъртта и отчаянието? — запита се Джесика.

Май така беше. Сигурно идва в комплект с хормоните.

Върна се в кухнята. Бони вече бе направила каничка с кафе. Сипа чаша на Джесика и седна насреща й. На масата имаше и чиния с ванилени вафлички.

— Налага ми се да ви задам още няколко въпроса във връзка с катастрофата миналата година — каза Джесика.

— Окей — отвърна Бони, но от извитата надолу линия на устата й на Джесика й стана ясно, че изобщо не е „окей“.

— Обещавам да съм кратка.

Бони кимна.

Докато организираше мислите си, забеляза как по лицето на Бони Семански постепенно се изписа някакъв ужас. Потрябва й цял миг, за да осъзнае, че Бони изобщо не я гледа. Очите й бяха вперени над лявото й рамо. Джесика бавно се извърна подир погледа й.

На задната веранда стоеше Лорен Семански. Дрехите й бяха разкъсани, кокалчетата на пръстите — разкървавени. Имаше дълго охлузване по десния крак и две дълбоки разкъсвания по дясната ръка. От лявата страна на главата й липсваше голямо парче скалп. Лявата й китка изглеждаше счупена — костта бе пробила през кожата. От дясната й буза се ветрееше кърваво парче.

— Детенце! — скочи Бони с притисната върху устата разтрепераната си ръка. Всичката кръв се бе стекла от лицето й. — Боже мой, какво… какво стана, момиченцето ми?

Лорен погледна баба си, а след нея — и Джесика. Очите й бяха пълни с кръв и блясък. През травмата прозираше могъща предизвикателност.

— Шибаното копеле няма представа с кого си има работа — каза.

След което Лорен Семански припадна.

Докато чакаха линейката, Лорен Семански ту идваше на себе си, ту пак губеше съзнание. Джесика направи всичко по силите си да не й позволи да изпадне в шок. Щом се убеди, че няма гръбначни контузии, я уви в одеяло и леко повдигна краката й. Знаеше, че е далеч по-важно шокът да бъде предотвратен, отколкото после да лекуват ефектите му.

Направи й впечатление, че дясната ръка на Лорен е стисната в юмрук. В него имаше нещо — нещо остро, нещо от пластмаса. Опита се да разтвори полека пръстите. Няма начин. Реши засега да го остави.

През това време Лорен говореше разпокъсано. Джесика успя горе-долу да схване какво е станало. Но фразите бяха несвързани. Думите едва се цедяха през зъбите й.

У Джеф.

Тупалки121.

Шибаното копеле.

По пресъхналите й устни и опустошените й ноздри, в комбинация с трошливата коса и леко прозрачната кожа Джесика прецени, че Лорен най-вероятно е пристрастена към метамфетамина.

Иглата.

Шибаното копеле.

Преди да я сложат на носилката, Лорен сграбчи ръката на Джесика. Отвори за миг очи и каза една дума, която направо накара света да спре за миг да се върти.

Броеници.

Бони Семански замина с линейката и с внучка си за болницата. Джесика се обади в управлението и докладва за случая. Двама инспектори моментално тръгнаха за „Сейнт Джоузеф“. Джесика бе поръчала на спешния екип да запазят на всяка цена дрехите на Лорен, както и всякакви влакна или капки от течност, които откриеха по нея. И най-важното, каза им, да запазят в качеството му на улика онова, което стискаше в дясната си ръка.

Самата тя остана в дома на Семански. Влезе във всекидневната и седна до Джордж Семански.

— Внучката ви ще се оправи — каза му с надеждата, че звучи убедително, с желание наистина да стане така.

Джордж Семански й кимна. Продължаваше да суче ръце. Щракаше каналите един след друг, сякаш това бе някаква физиотерапия.

— Искам да ви задам само още един въпрос, сър. Ако не възразявате.

След няколкосекундно мълчание той пак кимна. Изглежда изобилието от лекарства на масичката забавяше с известно време реакциите му.

— Съпругата ви ми каза, че Лорен много тежко е понесла смъртта на майка си и баща си. Бихте ли ми казал какво имаше тя предвид?

Джордж Семански се протегна към едно флаконче с лекарства. Взе го, повъртя го в ръцете си сума ти време, но не го отвори. Джесика забеляза етикета — клоназепам.

— Ами, след опелото и това там… погребението… след близо една седмица тя насмалко…

— Какво направи, мистър Семански?

Джордж Семански направи пауза. Спря да върти флакона.

— Тя направи опит да се самоубие.

— Как?

— Отишла една вечер в колата. Прекарала маркуч от ауспуха през едното стъкло. Сигурно е искала да се задуши от въглеродния окис.

— И какво стана?

— Свлякла се върху клаксона. С Бони се събудихме и тя излезе да види какво става.

— Наложи ли се да я вземат в болница?

— О, да — каза Джордж. — Лежа почти цяла седмица.

Пулсът й се ускори. Усети как парченцата на пъзела се подреждат.

Никол Тейлър си е рязала вените.

В дневника си Теса Уелс цитира Силвия Плат.

Лорен Семански е искала да се отрови с въглероден окис.

Да се самоубият — рече си.

Всички тези момичета са искали да се самоубият.

— Мистър Уелс? Обажда се инспектор Балзано.

Джесика стоеше, по-скоро крачеше нервно напред-назад по тротоара пред дома на Семански.

— Хванахте ли някого? — запита Уелс.

— Не, но работим в тази насока, сър. Искам да ви попитам нещо за Теса. За миналата година, около Деня на благодарността.

— Миналата година ли?

— Да — отвърна Джесика. — Знам, че сигурно ще ви е трудно да отговорите, но, кълна се, на мен ми е още по-трудно да ви задам този въпрос.

Джесика се сети за болничните гривни в чекмеджето с дреболии в стаята на Теса.

— Та какво за Деня на благодарността? — попита Уелс.

— Случайно Теса да е влизала в болница по това време?

Млъкна и зачака. Така бе стиснала телефона, че едва не го счупи. Охлаби захвата.

— Да — каза той.

— А бихте ли ми казали защо?

Затвори очи.

А Франк Уелс пое шумно и болезнено въздух.

И й разказа.

Щом се върна в „Раундхаус“, Джесика незабавно съобщи новостите на Бърн:

— Миналия ноември Теса Уелс е погълнала шепа таблетки. Лорен Семански вкарала тръба от ауспуха в колата си и запалила двигателя. Никол Тейлър си е рязала вените. Поне три от момичетата в списъка са се опитали да се самоубият.

Бърн се замисли:

— Което означава…

— Че Брайън Паркхърст най-вероятно наистина е искал да ни помогне — заключи Джесика. — Щом е научил, че и Никол Тейлър, и Теса Уелс са били убити, веднага е направил връзката. И е решил, че тегне заплаха над всички момичета, които са му се доверили, че са правили опит за самоубийство. Всички са от Северна Филаделфия. Значи Северна Филаделфия е ловното поле на нашия човек.

Бърн кимна. Джесика усети как през тялото й премина ток. Приближаваха се.

— Какви са новините от болницата? — попита го.

— Лорен Семански още е под упойка — каза Бърн. — Нищо още за онова, което е било в ръката й.

Бърн притежаваше фотокопие от списъка на Брайън Паркхърст. Скъса го на две, подаде едната половинка на Джесика, задържа другата. Извади мобифона.

Още преди шест часа имаха отговор на въпроса си. И десетте момичета бяха правили опит да се самоубият през последната година. Джесика започна да вярва, че в изблик на някакво покаяние Брайън Паркхърст наистина е искал да съобщи на полицията защо тези момичета са потенциални жертви.

Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

Воден от някаква своя изчанчена логика, сигурно убиецът се е стремял да довърши делото, което момичетата са захванали. Но за „защо“-тата щяха да му мислят после, след като го поставеха в окови.

Едно обаче беше ясно отсега: извършителят е отвлякъл Лорен Семански и я е упоил с мидазолам. Направил е грешка, като не е взел предвид, че е натъпкана до ушите с метамфетамин. А той е отслабил въздействието на мидазолама. Да не говорим, че Лорен е била и надъхана за бой. Тоя път май наистина бе сбъркал адреса.

За пръв път в живота си Джесика изпита радост от това, че тийнейджърка се друса.

Но ако приемем, че убиецът се е вдъхновявал от петте скръбни мистерии в поредицата молитви, защо в списъка на Паркхърст момичетата са десет? Какво, освен самоубийството е общото между петте? Наистина ли е щял да спре след петото?

Сравниха записките си от телефонните разговори.

Четири от десетте момичетата са взели свръхдоза лекарства. Три са си рязали вените. Две се затворили в кола и се опитали да се отровят с въглероден окис. Едно рипнало с колата през мантинелата и полетяло в пропаст. Спасила я въздушната възглавница.

Явно не начинът е свързващото звено.

Къде са учили? Четири — в „Реджина“, четири — в „Назарийн“, една — в „Мария Горети“, и една — в „Нюмън“.

Възраст: четири на шестнайсет, две на седемнайсет, три на петнайсет, една на осемнайсет.

Обща махала?

Не.

Кръжоци и извънучилищни занимания?

Не.

Членство в банда?

Едва ли.

Какво тогава?

Поискай и ще ти се даде — рече си Джесика. Отговорът беше пред очите им.

Болницата.

Общото бе „Сейнт Джоузеф“.

След неуспешния опит пет от момичетата бяха лежали в „Сейнт Джоузеф“: Никол Тешгър, Теса Уелс, Бетани Прайс, Кристи Хамилтън и Лорен Семански.

Останалите пет се бяха лекували в пет други болници.

— Ей Богу — рече Бърн. — Абсолютно си права.

Най-после им потръгна.

Но на Джесика й беше призляло. Не от факта, че и петте момичета са се лекували в една и съща болница. Не от факта, че и петте са правили опит да се самоубият.

А от един трети факт, от който стаята остана без въздух.

Лекуващият лекар и на петте бе един: доктор Патрик Фаръл.

65.

Петък, 18:15 ч.

Патрик седеше в стаята за разпити „А“. Въпросите задаваха Ерик Чавес и Джон Шепърд, а Бърн и Джесика наблюдаваха. Разговорът се записваше на видео.

Доколкото бе известно на Патрик, призовали го бяха в качеството му на съществен свидетел по делото.

Имаше прясна драскотина на дясната ръка.

При първа възможност щяха да изчегъртат каквото имаше под ноктите на Лорен Семански и да търсят ДНК-връзка. За жалост, надали щяха да намерят нещо. Според екипа за оглед било цял късмет, че Лорен изобщо все още имала някакви нокти.

Преговориха графика на Патрик през предишната седмица и за огорчение на Джесика установиха, че е нямало ден, в който Патрик да не е имал възможността да отвлече жертвите, както и да се отърве от телата им.

На Джесика й призля от самата мисъл. Наистина ли смята, че е възможно Патрик да има нещо общо с тези убийства? И с всяка измината минута отговорът клонеше все повече към да. Но в следващата минута се саморазубеждаваше. Направо не знаеше какво да мисли.

Ник Паладино и Тони Парк бяха вече напът към местопрестъплението на Кенсингтън Авеню със снимка на Патрик. Надали възрастната Агнес Пински щеше да го познае, пък и да избереше снимката му сред куп други, дори и най-ниско платеният обществен защитник щеше да разпердушини показанията й в съда. Независимо от всичко Ник и Тони щяха да разпитат и останалите жители на улицата.

— Боя се, че не съм много в течение на новините — каза Патрик.

— Разбирам — отвърна Шепърд. Бе седнал на крайчеца на охлузената метална маса. Ерик Чавес се беше подпрял на вратата. — Сигурно и работата само ви стига да се наситите на грозното в живота.

— Е, все пак имаме определени постижения — рече Патрик.

— С други думи, вие не си спомняте някое от тези момичета да е било ваша пациентка по някое време, така ли?

— В едно спешно отделение, особено в градска травматология, лекарят е най-вече разпределител, инспекторе. Тоест първо обработва онзи пациент, който най-спешно се нуждае от помощ. След като го закърпи и го прати вкъщи, или съответно го приеме за стационарно лечение, задължително го прехвърля на първичния му лекар. При нас понятието „пациент“ на практика е неприложимо. Приетият в спешно отделение е пациент на падналия му се там лекар само за около час. Че и по-малко. Много често — за по-кратко от час. През спешната приемна на „Сейнт Джоузеф“ годишно минават хиляди хора.

Шепърд го слушаше, кимаше в необходимите моменти и замислено оправяше идеалните ръбове на панталона си. Да обясняваш на ветеран инспектор по убийствата идеята за разпределение е напълно излишно. На всички в стая „А“ им бе пределно ясно.

— И все пак не отговаряте на въпроса ми, доктор Фаръл.

— Когато чух по новините името на Теса Уелс, ми се стори познато. Но така и не направих непосредствена връзка с това, дали са я докарвали някога в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“.

Глупости — каза си Джесика и усети как гневът й нараства. Бяха говорили за Теса Уелс онази вечер, когато се бяха отбили във „Финигънс Уейк“.

— Казвате „Сейнт Джоузеф“, сякаш я е лекувала самата болница — отбеляза Шепърд. — Но на преписката стои вашето име. — Вдигна папката и я показа на Патрик.

— Архивът не лъже, инспекторе — каза Патрик. — Наистина е минала през мен.

Шепърд вдигна втора папка:

— Обработвал сте и Никол Тейлър.

— Пак повтарям, нямам спомен.

Трета папка.

— И Бетани Прайс.

Патрик гледаше в една точка.

И още две папки право в лицето.

— Кристи Хамилтън е била в ръцете ви четири часа. Лорен Семански — пет.

— С архивите не може да се спори, инспектори — отвърна Патрик.

— Всичките пет момичета са били отвлечени през тази седмица, докторе, като четири от тях са убити по особено жесток начин. През тази седмица. Пет жертви от женски пол, тийнейджърки, които случайно са минали и през вашите ръце през последните десет месеца.

Патрик сви рамене.

А Джон Шепърд го попита:

— Нима не разбирате интереса ни към вас на този етап?

— О, абсолютно — отвърна Патрик. — Дотолкова, доколкото се интересувате от мен като от съществен свидетел. Докато случаят е такъв, съм готов да ви помогна с каквото мога.

— Къде си одраскахте ръката, между другото?

Явно Патрик имаше готов отговор и на този въпрос. Но нямаше да го изрецитира моментално.

— Дълга история е.

Шепърд погледна часовника си.

— Имам цяла нощ на разположение. — Погледна Чавес. — А ти, инспекторе?

— Разчистих цялата си програма, за всеки случай.

И двамата отново насочиха цялото си внимание към Патрик.

— Накратко казано, човек винаги трябва да се бои от мокра котка — каза Патрик. Джесика забеляза как чарът струи от него. Но за негово съжаление, и двамата инспектори бяха имунизирани против чар. Джесика също — поне за момента.

Шепърд и Чавес се спогледаха.

— По-верни думи никой не е чувал — рече Чавес.

— Искате да кажете, че е от котка, така ли? — запита Шепърд.

— Да — отвърна Патрик. — Цял ден е била навън на дъжда. Когато се прибирах тази вечер, я видях да трепери под един храст. Опитах се да я взема. Лоша идея.

— Как се казва?

Стар номер при разпит. Щом някой спомене лице, свързано с алибито му, моментално му изтрисаш въпрос за името му. Но този път ставаше дума за животно. Патрик се оказа неподготвен.

— Кой как се казва? — попита.

Явно печелеше време. Шепърд го беше сгащил. Шепърд се приближи и впери очи в драскотината.

— За какво говорим? За домашно рисче, може би?

— Моля?

Шепърд се изправи и се облегна на стената. Вече дружелюбен.

— Вижте какво, доктор Фаръл. Имам четири дъщери. Направо са луди на тема котки. Обожават ги. Та вкъщи имам точно три — Колтрейн, Дизи и Сникърс, така се казват. И през последните няколко години са ме драли поне десетина пъти, да кажем. Но нито веднъж не е приличало на вашето одиране.

Патрик остана загледан в пода в продължение на няколко секунди.

— Не беше рис, инспекторе. Най-обикновена котка с тигрова окраска.

— Ъ — рече Шепърд. И продължи: — Какъв автомобил карате, между впрочем?

Естествено, отговорът му беше предварително известен.

— Карам лексус.

— LS? GS? ES? Sport Cross?

— Виждам, че разбирате от луксозни коли — усмихна се Патрик.

Шепърд му върна усмивката. Поне половината, да кажем.

— Аз и между ролекс и таг хойер правя разлика — рече, — ама не мога да си ги позволя.

— Карам 2004 LX.

— Става дума за спортния джип, нали?

— И така можете да го наричате.

— А вие как му викате?

— Спортна лимузина — отвърна Патрик.

— Ясно — съгласи се Шепърд. — И къде е автомобилът ви в момента?

Патрик се позабави с отговора.

— На задния ви паркинг. Защо?

— От любопитство питам — каза Шепърд. — Скъп автомобил е. Исках да се убедя, че е на сигурно място.

— Благодаря.

— Други автомобили?

— Имам и шевролет венчър.

— Това микробус ли е?

— Да.

Шепърд си го записа.

— Така. Според архивите на „Сейнт Джоузеф“ във вторник сутринта сте застъпил на дежурство чак в девет сутринта. Това вярно ли е?

Патрик се замисли.

— Струва ми се, да.

— Но смяната ви започва в осем. Защо закъсняхте?

— Всъщност, наложи се да вкарам лексуса в сервиза.

— Къде по-точно?

Някой почука леко по вратата, после я отвори.

В коридора стоеше Айк Бюканън редом с висок, внушителен мъж в елегантен костюм „Бриони“ на тънки райета. Безупречно вчесани подстригани на пластове сребристи коси, тен от ваканция в Мексико. Само куфарчето му струваше повече от едномесечна инспекторска заплата.

В края на деветдесетте години Ейбрахъм Голд бе представлявал бащата на Патрик Мартин в едно нашумяло дело за професионална небрежност. По-скъпи адвокати рядко се намират. А и по-добри. Доколкото Джесика бе чувала, Ейбрахъм Голд не беше губил нито едно дело през живота си.

— Господа — подхвана той с школувания си за съдебни зали баритон, — този разговор току-що приключи.

— На теб как ти се струва? — попита Бюканън.

Цялата специална група обърна очи към нея. Тя започна да рови из мозъка си — не само за подходящо изказване, но и за подходящи думи. Наистина не знаеше какво да мисли. Осъзна, че този миг ще дойде, още щом видя Патрик да влиза в „Раундхаус“ преди час и нещо. А сега, когато настъпи, не знаеше какво да предприеме. Самата мисъл, че някой е отговорен за тези ужаси, я мъчеше достатъчно. Но мисълта, че става дума за някой, когото познава интимно — или поне така си мислеше, — направо блокира мозъка й.

И ако немислимото излезе вярно, ако наистина се окаже, че Патрик Фаръл е молитвеният убиец, дори от чисто професионална гледна точка как може да мине тя за познавач на човешката природа?

— Смятам, че е възможно.

Край. Каза го на глас.

Естествено, бяха проверили вече миналото на Патрик Фаръл. Досието му бе чисто, с изключение на един случай с хашиш през втората година от следването му и склонността да кара доста над разрешената скорост.

Сега, след като Патрик бе наел и адвокат, им се налагаше да ускорят следствието. Според Агнес Пински можело това да е човекът, който чукал на вратата на Уилем Круз. На един от насрещната обущарница му се струвало, че видял кремав лексус да паркира отсреща преди два дни. Но не бил сигурен.

При всяко положение, двама инспектори щяха да го следят неотлъчно оттук нататък.

66.

Петък, 20:00 ч.

Болката бе изтънчена — бавна вълна, която се качваше по тила му, после се спускаше надолу. Глътна таблетка викодин с помощта на гранясалата чешмяна вода в тоалетната на една бензиностанция в Северна Филаделфия.

Велики петък. Денят на разпятието.

Усещаше, че така или иначе всичко ще приключи скоро, може би още тази вечер; но същевременно щеше да се изправи лице в лице с нещо, което бе таил в себе си цели петнайсет години — нещо мрачно, насилствено и тревожно.

Искаше всичко да е наред.

Искаше да постигне симетрия.

Но първо трябваше да се отбие до едно място.

И от двете страни на улицата имаше паркирани в две колони автомобили. В тази част на града, ако улицата е блокирана, не се обаждаш в полицията, нито чукаш по вратите. Още по-малко пък надуваш клаксона. Просто включваш на задна и търсиш обходен път.

Металната врата на паянтовата долепена къща „Пойнт Бриз“ зееше, а вътре светлините бяха запалени до една. На отсрещната страна на улицата Бърн се бе приютил от дъжда под разкъсания сенник на отдавна затворената хлебарница. През еркерния прозорец срещу себе си виждаше трите картини, разкрасили стената над разтегателния диван, тапициран с кадифе с цвят на ягода. Мартин Лутър Кинг, Исус, Мохамед Али.

Току пред него, на задната седалка на ръждясал понтиак, седеше младеж, нямащ си и хабер за присъствието му. Пушеше блънт122 и се поклащаше под звуците на онова, което стигаше до него през слушалките. След няколко минути загаси блънта, отвори вратата и слезе.

Протегна се, вдигна качулката на анцуга и оправи торбестите си гащи.

— Ей — подвикна му Бърн. Главоболието се бе преобразувало в глух метроном на агонията и чукаше силно и ритмично първо по едното му слепоочие, после по другото. Имаше чувството, че му трябва само още един клаксон или фотографска светкавица, че да се отприщи майката на всички мигрени.

Младежът се обърна изненадан, но не и уплашен. Беше на около петнайсет, с тяло, което можеше да му свърши много добра работа при квартална игра на баскетбол, но нищо повече. Екипът му беше „Шон Джон“123 от игла до конец: гето стил джинси, подплатено кожено яке, мъхесто горнище с качулка.

Огледа Бърн, за да оцени опасността и дали има шанс да я избегне. Бърн държеше ръцете си на видно място.

— Кажи — проговори младежът най-после.

— Познаваше ли Мариус? — попита Бърн.

Младежът го огледа още по-внимателно. Но Бърн бе прекалено голям, че да се ебава с него.

— МГ беше мое момче — каза младежът най-после. И направи с ръка знака на JBM.

Бърн кимна. От тоя все още може да излезе нещо. Зад кървясалите в момента очи прозираше някаква колеблива интелигентност. Но имаше чувството, че младежът прекалено съзнателно изпълнява онази роля, която светът му е отредил.

Бръкна бавно във вътрешния си джоб — достатъчно бавно, та младежът да усети, че няма нищо страшно. Извади плика. Размерът му, формата му и теглото му подсказваха, че съдържанието може да е само едно.

— Майка му нали Дилайла Уотс се казва? — каза Бърн. Беше по-скоро упоменаване на факт.

Младежът хвърли поглед към долепената къща, към еркерния прозорец. Слаба жена с тъмночерна кожа, с огромни черни очила и тъмнокафява перука попиваше сълзи, докато посрещаше опечалените. Надали имаше трийсет и пет.

— Да — извърна се младежът към Бърн.

Бърн си играеше разсеяно с ластика около дебелия плик. Така и не беше преброил колко има вътре. Когато го пое онази нощ от Гидеън Прат, нямаше повод да се съмнява, че липсва дори цент от договорените пет хиляди долара. Сега пък съвсем нямаше причина да ги брои.

— Предай това на мисис Уотс — каза. Задържа погледа на младежа за няколко равномерни секунди — поглед, който и на двамата бе добре познат и не се нуждаеше от допълнения или обяснения.

Младежът се пресегна и внимателно пое плика.

— Ще ме пита от кого е — каза.

Бърн кимна. Младежът скоро разбра, че няма да получи отговор.

Напъха плика в джоба си. Бърн го изгледа как наперено пресече улицата, влезе в къщата, прегърна неколцината младежи, които стояха на стража до вратата. Продължи да го гледа през прозореца, докато онзи се застоя за кратко в късата редица на посрещаните. Отвътре долитаха звуците на „Ти ми носеше слънце“ на Ал Грийн.

Запита се колко ли пъти се изпълнява същата сцена тази вечер в цялата страна — възмлади майки седят във възгорещи холове и провеждат бдение над мъртво дете, принесено в жертва на звяра.

Колкото и грешки да бе допуснал Мариус Грийн през краткия си живот, колкото нещастия и болка да бе причинил някому, в крайна сметка се бе озовал в оная алея през оная вечер по причина, която нямаше нищо общо с тази пиеса.

Мариус Грийн бе точно толкова мъртъв, колкото и онзи, който го бе застрелял хладнокръвно. Това правосъдие ли бе? Вероятно не. Но без съмнение бе започнало през онзи ден, когато Деърдре Петигрю бе видяла човека с красивите червени балони в парка — ден, в края на който друга млада майка стискаше топка книжни салфетки в ръка и посрещаше във всекидневната си приятели и роднини.

Решения няма, има разрешения — рече си Бърн. Не вярваше в кармата. Вярваше в действието и противодействието.

Видя как Дилайла Уотс отвори плика. Когато я обзе първоначалният шок, сложи ръка на сърцето си. После се стегна и погледна през прозореца право към него, право в душата на Кевин Бърн. Знаеше, че тя не може да го види, че вижда само черното огледало на нощта и накъсаното от дъжда отражение на собствената си болка.

Кевин Бърн склони глава, после вдигна яката си и тръгна срещу бурята.

67.

Петък, 20:25 ч.

Докато шофираше към къщи, Джесика чу по радиото за приближаването на страхотна буря. Силни ветрове, светкавици, евентуални наводнения. Булевард „Рузвелт“ бе вече частично под вода.

Сети се за онази далечна нощ, когато се запознаха с Патрик. Беше наблюдавала действията му в спешното отделение и се бе впечатлила силно от грациозните му и уверени движения, от способността му да дава утеха на хората, които идваха при него да търсят помощ.

Хората му отвръщаха с доверие — с вяра в способността му да облекчи болката им. Външният му вид също не беше за пренебрегване. Наложи си да разсъждава логично. Какво всъщност знаеше за него? В състояние ли бе да го възприеме по същия начин, по който бе възприела Брайън Паркхърст?

Не, в никакъв случай.

Но колкото повече се замисля, толкова то става по-възможно. Фактът, че е лекар, че не може да обясни какво е правил през изключително важни интервали от времето, в което са станали убийствата, фактът, че собствената му сестра е била жертва на насилие, фактът, че е католик, и най-необоримото — фактът, че е лекувал и петте момичета. Знаел е имената и адресите им, запознат е бил с медицинското им минало.

Огледала бе още веднъж дигиталните снимки на дланта на Никол Тейлър. Можеха ли буквите да се разчетат като F A R, а не P A R?

Напълно възможно.

Противно на всичките си инстинкти, Джесика в крайна сметка призна пред себе си: ако не познаваше лично Патрик, щеше да настоява за арестуването му въз основа на непоклатимия факт: Познавал е и петте момичета.

68.

Петък, 20:55 ч.

В интензивното отделение Бърн не отделяше очи от Лорен Семански.

Още от спешното знаеше, че Лорен е натъпкана с метамфетамини, че е била наркоманка и че инжектираният при отвличането й мидазолам не е подействал достатъчно силно именно благодарение на солидното количество стимулиращо вещество в организма й.

Макар да не бяха успели да разговарят с Лорен, нараняванията й напълно отговаряха на падане от движещ се автомобил. Вярно, бяха много на брой и все сериозни, но нито едно не бе смъртоносно, с изключение на токсичността на веществата в кръвта й.

Бърн седна до леглото й.

Знаеше, че Патрик Фаръл е приятел на Джесика. Подозираше и това, че приятелството им може да е минало определени граници, но остави на Джесика да реши дали да му съобщи подобно нещо, или не.

Дотук се бяха сблъскали с куп фалшиви следи и задънени улици. Той самият не бе сигурен, че и Патрик Фаръл отговаря на профила. Когато се бяха запознали пред музея „Роден“, не бе изпитал някакво особено чувство.

Но пък и това напоследък май не играеше особена роля. Стигнало се бе дотам, че и с Тед Бънди124 да се здрависаше, може би нямаше да се впечатли. Иначе всичко говореше във вреда на Патрик Фаръл. Сума ти заповеди за арестуване бе изпълнил през живота си, базирани на много по-незначителни улики.

Хвана ръката на Лорен. Затвори очи. Болката заседна над очите му — силна, пареща, убийствена. Образите скоро започнаха да избухват в съзнанието му, да изтласкват въздуха от дробовете му, а вратата в дъното на мозъка му широко се…

69.

Петък, 20:55 ч.

Според учените в деня на Христовата смърт над Голгота се извила буря и небето над долината потъмняло, докато Той висял на кръста.

Лорен Семански се оказа доста силна. Миналата година, когато се бе опитала да сложи край на живота си, я гледах и се чудех за какво й е притрябвало на една решителна млада жена да го прави. Та животът е дар. Животът е благодат. Защо е поискала да се откаже от него?

Защо всичките бяха пожелали да се откажат от живота?

Никол е живяла с подигравките на съученичките си и с баща-алкохолик.

Теса е преживяла гаснещата смърт на майка си, след което е трябвало да гледа как баща й бавно чезне.

С Бетани са се подигравали заради пълнотата й.

Кристи се е борела с анорексията.

Докато ги обработвах си давах сметка, че всъщност мамя Господа. Та те са тръгнали по своя избран път, а аз ги отклонявам.

Никол, Теса, Бетани и Кристи.

А след тях — и Лорен. Преживяла катастрофата с родителите й, но една нощ се затворила в колата си и запалила двигателя. Със себе си е носела Опус — плюшеното пингвинче, което майка й, й подарила за Коледа, когато била на пет годинки.

Днес мидазоламът не й подейства напълно. Сигурно е почнала пак да поема метамфетамини. Когато блъсна вратата и я отвори, карах с около петдесет километра в час. А тя взе, че скочи. Ей така.

Движението по пътя не ми позволи да се върна и да я кача обратно. Наложи се да я пусна.

Не остана време за промяна в плановете ми.

Настъпи часът „ноне“.

И макар за последната мистерия да беше определена Лорен, налага се да прибягна до друго момиче — с лъскави къдрици и с ореол на невинност около главата си.

Докато паркирам и гася двигателя, вятърът се усилва.

Съобщиха, че се очаква силна буря. Но и друга буря предстои нощес — една черна душевна равносметка.

Светлината в дома на Джесика…

70.

Петък, 20:55 ч.

… е силна, топла и мамеща — самотна тлееща буца кехлибар сред гаснещите въглени на здрача.

Той седи отвън, на сухо в автомобила си. В ръцете си държи броеница. Мисли си за Лорен Семански и как му е избягала. Тя е била петото момиче, петата мистерия, последният елемент от шедьовъра му.

Но и Джесика е там. А той и с нея има недовършена работа.

Джесика и момиченцето й.

Проверява готовността си: спринцовката с иглата, дърводелския тебешир, губерката с конеца.

Приготвя се да излезе в пъкления мрак…

Образът ту се изясняваше, ту бледнееше, така както давещият се вижда света от дъното на хлориран басейн.

Болката бушуваше в главата на Бърн. Излезе от интензивното, слезе до паркинга и се качи в колата. Провери оръжието. Дъждът шибаше по предното стъкло. Запали и подкара към магистралата.

71.

Петък, 21:00 ч.

Софи изпитваше ужас от гръмотевици. Това ни най-малко не учудваше Джесика. Наследственост. Самата тя, когато беше малка, щом загърмеше, се скриваше под стълбите в къщата им на Катерин Стрийт. А ако бурята бе наистина страшна, направо се завираше под леглото. Понякога си носеше и свещ. До оня път, когато матракът се запали.

Пак вечеряха пред телевизора. Джесика нямаше сили да се противопостави. Пък и какво значение имаше в крайна сметка. Чоплеше из чинията, безразлична към сивото ежедневие, докато светът й се рушеше по шевовете. Стомахът й продължаваше да се бунтува след събитията от изминалия ден. Как можа да сбърка толкова сериозно с Патрик?

Нима бе сбъркала наистина?

Не можеше да прогони от мозъка си онова, което той бе сторил на младите жени.

Провери автоматичния секретар. Нямаше никакви нови съобщения.

Винсънт гостуваше на брат си. Вдигна телефона и набра номера. Е, не целия — две трети от цифрите само, преди да пусне слушалката.

Лайняна история.

Изми чиниите на ръка, само и само да има какво да прави с ръцете си. Сипа си чаша вино, после я изля. Направи си чай, но забрави да го изпие.

Успя някак си да устиска до часа, в който Софи трябваше да си легне. Навън святкаше и гърмеше на поразия. Вътре Софи гледаше ужасена.

Джесика опита всички обичайни спасителни средства. Предложи да й почете. Не ще. Попита я не иска ли пак да гледа „Търсенето на Немо“? Не ще. Отказа дори да гледа „Малката русалка“. Рядък случай. Предложи да оцветят заедно книжката за зайчето Питър (не), да пеят песни от „Магьосника от Оз“ (не), да украсят с ваденки боядисаните яйца в кухнята (не).

В крайна сметка успя да напъха Софи в леглото и седна до нея. При всеки гръм Софи се облещваше насреща й, сякаш иде краят на света.

Джесика се мъчеше да прогони Патрик от мислите си. Засега — без всякакъв успех.

Някой почука на вратата. Вероятно е Пола.

— Ей сегичка се връщам, пиленце.

— Не отивай, мамо.

— Няма да се забавя повече от…

Лампите примижаха, после напрежението се успокои.

— Само това ни липсваше — промърмори Джесика и се втренчи в нощната лампа, сякаш да я хипнотизира да не угасва. Хвана Софи за ръка. Малката я стисна със смъртоносна сила. За щастие осветлението не спря. Слава Тебе, Господи. — Мама само ще отвори вратата. Пола идва. Ти нали искаш да видиш Пола?

— Искам.

— Моментално се връщам — каза. — Ти нали няма да се плашиш?

Софи кимна, макар устните й още отсега да трепереха.

Джесика я целуна по челото и й подаде Джулс, малкото кафяво мече. Софи поклати глава. Джесика грабна Моли — бежовото. Ъ-ъ. Вече им беше загубила дирята. Според Софи някои от мечетата бяха добри, другите — лоши. Накрая кандиса да гушне Тимоти, пандата.

— Ей сега се връщам.

— Окей.

Докато слизаше по стълбите, входният звънец иззвъня веднъж, втори път, трети път. Пола не звъни така.

— Добре, де, идвам.

Опита се да надникне през декоративното стъкло на малкото прозорче на вратата. Беше доста запотено. Видя единствено габаритните светлини на спрялата отсреща линейка. Май и тайфун не можеше да отложи ежеседмичния сърдечен удар на Кармин Арабиата.

Отвори.

Отвън стоеше Патрик.

Първият й инстинкт бе да тръшне вратата. Но се овладя. Засега. Хвърли поглед към улицата, но не видя колата на полицаите, които трябваше да го следят. Не отвори противоветрената врата.

— Какво търсиш тук, Патрик?

— Джес — каза той. — Трябва да ме изслушаш.

Гневът й се надигна и влезе в двубой със страха й.

— Точно тук бъркаш — рече. — Изобщо не ми трябва да те слушам.

— Джес. Стегни се. Става дума за мен. — Пристъпи от крак на крак. Беше прогизнал до кости.

— За теб ли? Кой, по дяволите, си ти! Всяко едно от петте момичета е минало през ръцете ти. И ти не намери за необходимо да споделиш този факт?

— През мен минават сума ти пациенти — оправдаваше се Патрик. — Да не очакваш всички да ги помня?

Вятърът виеше. Налагаше им се да викат, за да се чуват.

— Глупости. Те са били при теб през последната една година.

Патрик сведе поглед.

— Може би исках да избягна…

— Кое, да не се замесиш в случая ли? На кой ги разправяш тия шибани глупости?

— Джес, ако може само…

— Не биваше да идваш тук, Патрик — каза тя. — Това ме поставя в истински неудобно положение. Върви си.

— За Бога, Джес! Да не би наистина да смяташ, че имам нещо общо с тези… тези…

Прекрасен въпрос — мина й през ума. Въпросът на въпросите, като си помислиш.

Отвори уста да му отговори, но в този момент тресна мълния и се получи токов удар. После лампите светнаха, пак угаснаха, отново светнаха.

— Не знам… какво да мисля, Патрик.

— Дай ми само пет минутки, Джес. Пет минутки и изчезвам.

Видя в очите му един изпълнен с болка свят.

— Моля те… — Беше прогизнал от дъжда и тя изведнъж го съжали.

Но най-лудото бе, че се сети за оръжието си. Беше горе, в дрешника в коридора, където си му беше мястото. Сети се не за друго, а за пистолета и дали ще успее да се добере до него, ако й се наложи.

Заради Патрик.

Всичко й се стори толкова нереално.

— Мога ли поне да вляза?

Нямаше смисъл да спори. Отвори леко противоветрената врата и пороят успя да се намъкне покрай нея. Отвори я докрай. Знаеше, че Патрик го следят, дори колата да не се виждаше. Имаше оръжие, имаше и подкрепление.

Колкото и да си налагаше, не беше успяла да се убеди, че Патрик е виновен. Тук не ставаше дума за някакво престъпление от ревност, за мигновена загуба на разсъдък, която го е тласнала до крайната стъпка. Ставаше дума за систематично, хладнокръвно унищожение на шест души. Ако не и повече.

Трябваше й обаче поне една солидна улика, която да я лиши от избор.

Но дотогава…

Токът угасна.

Отгоре се чу жалният вой на Софи.

— Исусе Христе! — изстена Джесика. Погледна към отсрещната страна на улицата. В някои от къщите все още имаше ток. Да не би пък да бяха запалили свещи?

— Може да е някой бушон — каза Патрик и мина покрай нея. — Къде е таблото?

Джесика остана с поглед, вперен в пода, с ръце на хълбоците. Е, вече ставаше прекалено.

— В края на стълбите, до вратата на мазето — каза отчаяно. — На масата в столовата има фенерче. Но мисля, че не сме…

— Мамо-о-о! — долетя отгоре.

Патрик свали шлифера си.

— Щом проверя таблото, изчезвам. Обещавам ти.

Грабна фенерчето и се запъти към мазето.

Джесика се изкачи опипом до горе в неочаквания мрак. Влезе в стаята на Софи.

— Не се бой, миличко — каза и седна на ръба на леглото. Личицето на Софи едва се виждаше — мъничко, кръгличко и уплашено. — Искаш ли да слезеш долу с мама?

Софи поклати глава.

— Сигурна ли си?

Софи кимна.

— Тати ли е тук?

Джесика излезе от стаята й. Отвори шкафа за спално бельо до банята, опипа кутията с хотелски сапунчета и мостри от шампоан и балсам. Сети се как навремето — през каменната епоха на брака й — си правеше продължителни вани с мехурчета на светлината на ароматизирани свещи, пръснати из цялата баня. Понякога заедно с Винсънт. Но сега й се струваше сякаш някой друг е живял този живот. Напипа две свещи с аромат на сандалово дърво. Извади ги от кутията и ги занесе в стаята на Софи.

Кибрит, както можеше да се очаква, липсваше.

— Ей сегичка се връщам.

Слезе до кухнята. Очите й започваха да попривикват с тъмнината. Разрови чекмеджето с чаркове за кибрит. Намери цяла пачка картонени кибритчета. Останки от сватбата им. Усети върху лъскавото капаче повдигнатия с позлатени букви надпис „Джесика и Винсънт“. Как пък точно на тях попадна? Ако вярваше на подобни щуротии, щеше да реши, че съществува някакъв заговор да я докарат до дълбока депресия. Насочи се към стълбите, но в същия миг блесна светкавица и се чу шум от разбито стъкло.

Подскочи от изненада. Някакъв клон се бе отчупил от умиращия явор до къщата и бе разбил стъклото на задната врата.

— Е, по-хубаво от това — здраве му кажи — рече си. Дъждът се изливаше право в кухнята й. Навсякъде имаше парчета стъкло. — Да му еба майката!

Извади изпод мивката найлонова торба за боклук и измъкна няколко кабарчета от дъската за бележки в кухнята. В люта битка с вятъра и шибащия дъжд успя да забоде торбата около отвора, като същевременно се пазеше да не се пореже на някое останало по вратата парче стъкло.

Какво, по дяволите, я очаква още?

Погледна към мазето и видя танцуващия лъч на фенерчето.

Грабна кибритите и се запъти към столовата. Разрови чекмеджетата на скрина и откри куп различни свещи. Запали пет-шест и ги разнесе из столовата и дневната. Качи се горе и запали двете в стаята на Софи.

— Така е по-добре, нали? — попита.

— По-добре е — отвърна Софи.

Джесика протегна ръка и обърса сълзичките й.

— Токът скоро ще дойде. Окей?

Софи кимна, макар никак да не бе убедена.

Джесика огледа стаята. Ако не друго, свещите поне прогонваха чудовищните сенки. Врътна нослето на Софи и получи в отговор слабо хихикане. В момента, в който стигна до стълбите, телефонът иззвъня.

Влезе в спалнята си и го вдигна.

— Ало?

До ушите й достигна неземен вой и съскане. А през него едва-едва се чу:

— Обажда се Джон Шепърд.

Звучеше така, сякаш говори от луната.

— Едва те чувам. Какво има?

— Чуваш ли ме?

— Да.

Пращене по линията.

— Току-що се обадиха от болницата.

— Какво? Не те чувам. — Връзката наистина беше отвратителна.

— Да ти звънна ли на мобифона?

— Окей — каза Джесика. И в същия миг се сети. Мобифонът бе в колата. А тя — в гаража. — Не, няма смисъл. Давай нататък.

— Съобщиха ни какво е стискала в ръката си Лорен Семански.

Нещо за Лорен Семански.

— Окей.

— Счупена химикалка е било — викаше Шепърд. — От „Сейнт Джоузеф“.

Това поне Джесика чу ясно. Колкото й да не го искаше.

— Какво искаш да кажеш?

— На нея били логото и адресът на „Сейнт Джоузеф“. Химикалката е от самата болница.

Сърцето й изстина. Не можеше да повярва.

— Сигурен ли си?

— Няма ни най-малкото съмнение — каза Шепърд. Връзката започваше да се разпада. — Слушай, проследяващите са изтървали Фаръл… „Рузвелт“ е наводнен чак до…

Тишина.

— Джон?

Нищо. Линията бе прекъсната. Джесика зачука по комутатора.

— Ало?

Отвърна й плътна, черна тишина.

Окачи слушалката и отиде до дрешника в коридора. Хвърли поглед надолу по стълбите. Патрик още беше в мазето.

Бръкна в дрешника, на най-горната лавица, а умът й се завъртя като пумпал.

Той все разпитва за теб — казваше й Анджела.

Измъкна глока от кобура.

Бях тръгнал към сестра ми в Манаянк — бе казал Патрик, на няма и седем метра от още топлото тяло на Бетани Прайс.

Провери пълнителя. Пълен.

Докторът му идва вчера да го види — каза Агнес Пински.

Пъхна пълнителя, после вкара патрон в цевта. И заслиза надолу.

Навън вятърът продължаваше да вие и да раздрънква прозорците.

— Патрик?

Никакъв отговор.

Стигна до долния край на стълбището, изшляпа през всекидневната, издърпа чекмеджето на скрина и грабна стария фенер. Натисна бутона. Никакви батерии. Естествено. Благодаря ти, Винсънт.

Затвори чекмеджето. Извика още по силно:

— Патрик?

И пак тишина.

Губеше контрол върху събитията, и то адски бързо. Но беше изключено да слезе в мазето без светлина. Няма начин.

Тръгна заднишком нагоре по стълбите, като се мъчеше да не вдига никакъв шум. Ще грабне Софи и няколко одеяла, ще я качи на тавана и ще я заключи. Софи ще я е страх, но пък ще е в безопасност. Трябва да овладее както себе си, така и ситуацията. Ще заключи Софи, ще се добере до мобифона и ще поиска подкрепление.

— Няма страшно, пиленце — каза. — Няма страшно.

Взе Софи от леглото и я гушна. Софи трепереше. Зъбите й тракаха.

На мъждукащата светлина от свещите на Джесика й се стори, че й се привижда. Сто на сто й се е сторило. Вдигна свещта и я приближи.

Нямаше грешка. На челото на Софи бе направен кръст със син тебешир.

Убиецът не е в къщата.

Убиецът е в стаята.

72.

Петък, 21:25 ч.

Бърн излезе от булеварда „Рузвелт“. Главата му тътнеше, образите прелитаха един след друг с мощен рев — полудяло слайдшоу от кланица.

Убиецът дебне Джесика и дъщеря й.

Бърн беше видял лотарийния билет, оставен от убиеца в ръцете на Кристи Хамилтън, но отначало не се беше усетил. Нито един от групата не се усети. Едва когато в лабораторията почистиха номера, всичко си дойде на мястото. Нямаше нужда да търсят продавач на билети. Трябваше да вървят по следата, оставена от самия номер.

Според лабораторията, убиецът е избрал билет на Big 4 с номер 9-7-0-0.

А адресът на черквата „Сейнт Катерин“ бе Франкфърд Авеню номер 9700.

Джесика бе най-близо до истината. Молитвеният убиец е същият, който е омазал вратата на черквата преди три години, и е решен да приключи лудостта си именно там тази нощ. Възнамерявал е да откара Лорен Семански до черквата и да изпълни на олтара й последната от петте скръбни мистерии.

Разпятието.

Съпротивата и бягството на Лорен само са го забавили. В мига, в който пипна счупената химикалка в ръката на Лорен, Бърн усети закъде в крайна сметка е тръгнал убиецът и коя ще е последната му жертва. Веднага се обади в Осми участък, а оттам обещаха да пратят шестима полицаи в черквата и две патрулни коли до къщата на Джесика.

Единствената останала на Бърн надежда бе да не закъснеят.

Уличното осветление беше угаснало, а с него — и светофарите. И както ставаше винаги при подобни обстоятелства, филаделфийци до един забравяха как се шофира. Извади мобифона и отново потърси Джесика. Даваше заето. Опита мобифона й. Звънна пет пъти, после го прехвърли в гласовата поща.

Хайде, бе, Джесика.

Отби встрани и затвори очи. На човек, който никога не е изпитвал цепещата болка на една пощуряла мигрена, няма смисъл да се опитваш да му я описваш. Светлините на движещите се насреща му автомобили прогаряха зениците му. Измежду светкавиците му се привиждаха тела. Не очертаните с тебешир силуети след изнасянето на трупа от местопрестъплението, а самите човешки тела.

Теса Уелс и обвиването на ръцете и краката й около колоната.

Никол Тейлър и полагането й в полето с пъстри цветя.

Бетани Прайс и короната й от остра бодлива тел.

Кристи Хамилтън и облялата я кръв.

Очите им са отворени, питат и молят.

Молят го него.

Петото тяло изобщо не се виждаше ясно, но онова, което зърна, го разтърси до дън душа.

Петото тяло бе на мъничко момиченце.

73.

Петък, 21:35 ч.

Джесика тръшна вратата на стаята и я заключи. Трябваше да почне от най-близо. С насочен напред пистолет погледна под леглото, зад пердетата, в дрешника.

Празно.

Патрик бе успял някак си да се качи горе и да направи кръста върху челото на Софи. Опита се внимателно да попита детето, но то явно бе травматизирано.

От самата мисъл на Джесика й се повдигна, но и я вбеси. Точно сега обаче яростта беше неин враг. Животът й бе застрашен.

Приседна отново на леглото.

— Сега трябва да правиш каквото ти каже мама. Разбираш ли?

Софи гледаше в една точка, сякаш беше изпаднала в шок.

— Миличко? Слушай мама.

Мълчание.

— Мама ще ти направи легло в дрешника, окей? Все едно сме на палатка. Нали?

Никаква реакция от Софи.

Джесика се втурна към дрешника. Избута всичко назад, дръпна чаршафите от леглото и скалъпи място за лягане. Сърцето й се късаше от мъка, но нямаше избор. Измъкна всичко останало от дрешника и го струпа на пода. Всичко, което би могло да навреди на Софи. Вдигна детето от леглото и продължи да се бори с бликналите от ярост и ужас сълзи.

Целуна Софи и затвори вратата на дрешника. Превъртя ключа и го пусна в джоба си. Грабна пистолета и излезе от стаята.

Всички свещи, които бе оставила из къщата, бяха угасени. Навън виеше вятър, но вътре цареше гробовна тишина. Опияняващ мрак — мрак, който сякаш поглъщаше всичко, до което се докоснеше. Джесика виждаше нещата, които следваше да са на мястото си, по скоро в съзнанието си, а не с очите си. Докато слизаше по стълбите си представи отново разположението на вещите във всекидневната. Масата, столовете, скрина, шкафа с телевизора, уредбата и видеото, малките канапенца. Всичко й бе до болка познато, но в този миг — и абсолютно чуждо. Всяка сянка приютяваше в себе си някакво чудовище, очертание, опасност.

Откакто бе започнала работа в полицията, всяка година бе карала опреснителния курс по тактическа стрелба с бойни патрони. Но това ставаше на полигона, а не в собствения й дом, който трябваше да е закрилата й от лудия външен свят. Тук имаше място само за игрите на едно малко момиченце. А сега се превърна в бойно поле.

Стигна до последното стъпало и изведнъж си даде сметка какво прави. Оставила бе Софи сама горе. Наистина ли бе прочистила целия етаж? Навсякъде ли надникна? Елиминирала ли бе всяка възможна заплаха?

— Патрик? — Гласът й бе слаб, умолителен.

Никакъв отговор.

По раменете и гърба й, та чак до кръста се стичаха ручейчета студена пот.

После по-силно, но не толкова, че да уплаши Софи:

— Слушай, Патрик. Държа пистолет. Не се ебавам. Искам да ми се покажеш моментално. Ще отидем в управлението и ще се разберем. Не ме измъчвай.

Студено мълчание.

Само вятър.

Патрик й бе взел единственото работещо фенерче в къщата. Вятърът блъскаше прозорците в рамките им с пронизителния, нисък вой на ранено животно.

Пристъпи в кухнята и се опита да фокусира зрението си в мрака. Придвижваше се бавно, с опряно в стената ляво рамо — противоположното на ръката, с която стреля. При нужда можеше да долепи гръб до стената и да извърне оръжието на сто и осемдесет градуса, да опази тила си.

Кухнята бе чиста.

Преди да се извърти с гръб покрай рамката на вратата по посока на всекидневната, спря и наостри слух. Сред нощните звуци й се стори, че долови нечий стон. Плач? Убедена бе, че не е Софи.

Остана заслушана, но звукът като че ли бе вече напуснал дома й.

През счупеното стъкло на задната врата долови мириса на дъжд върху ранната пролетна земя — мирис на пръст и влага. Пристъпи в мрака, а парчетата стъкло изхрущяха под крака й. От силния порив на вятъра крайчетата на черната найлонова торба зашляпаха по рамката.

Докато се промъкваше в дневната се сети, че лаптопът й е на малкото бюро. Ако не се лъжеше и ако изобщо можеше да разчита на някакъв късмет тази нощ, батерията му трябваше да е вече напълно заредена. Придвижи се към бюрото и отвори лаптопа. Екранът светна, примига два-три пъти, после обля стаята с млечносиня светлина. Джесика затвори очи за няколко секунди, после пак ги отвори. И тази светлина й стигаше. Дневната се разкри пред очите й.

Надникна зад малките канапенца, в сянката до шкафа с телевизора. Отвори и дрешника до входната врата. Никъде нищо.

Прекоси стаята. Ако не се лъжеше, Софи държеше електронното си вървящо кученце в едно от чекмеджетата под телевизора. Издърпа го. Ярката пластмасова муцунка се опули насреща й.

Йес!

Извади откъм гърба на играчката двете батерии и влезе в столовата. Пъхна ги във фенера. Светлина.

— Патрик. Най-сериозно ти казвам. Трябва да ми отговориш.

Не очакваше отговор. И не го получи.

Пое дълбоко въздух, съсредоточи се и бавно заслиза по стълбите към мазето. Долу цареше пълен мрак. Патрик беше изключил фенерчето. На половината път Джесика спря и прокара лъча през стаята в синхрон с пистолета. Неща, които поначало винаги са били безвредни — пералнята и сушилнята, мивката, котлето за отопление и омекотителят за вода, торбата със стиковете за голф и градинските мебели, както и всички останали дреболии от живота, — изведнъж се бяха заредили с някаква заплаха, изписана по повърхността им от дългите сенки.

Всичко си беше там, където трябваше да бъде.

С изключение на Патрик.

Продължи надолу по стълбите. Вдясно от нея имаше ниша, в която се помещаваше електроразпределителното табло с бушоните. Освети, доколкото можа, нишата и дъхът й спря от онова, което се разкри пред очите й.

Телефонната кутия.

Линията не бе прекъснала заради бурята.

Висящите надолу жици й говореха, че линията е била прерязана.

Внимателно стъпи върху бетонния под на мазето. Отново обшари помещението с фенерчето. Започна да отстъпва заднешком към предната стена, когато се спъна в нещо. Нещо тежко. Метално. Извърна се и видя една от гирите си, петкилограмова.

И в този миг съзря и Патрик. Лежеше по лице върху бетона. До краката му лежеше другата гира. Вероятно се беше спънал в нея, докато е отстъпвал на заден ход от телефонната кутия.

Не мърдаше.

— Стани — каза. Гласът й бе дрезгав и слаб. Запъна ударника на глока. Щракането отекна от тухлените стени. — Стани… копеле… мръсно.

Не помръдна.

Джесика го доближи и го бутна с крак. Нищо. Никаква реакция. Отпусна ударника, но продължаваше да държи пистолета насочен към него. Наведе се и пъхна ръка към шията му. Напипа пулс. Силен.

Но и нещо мокро.

Извади ръката си с кръв по нея.

Джесика отскочи назад.

Изглежда Патрик се е препънал в гирата, докато е режел телефонните жици, и е рухнал в несвяст.

Грабна лежащото то тялото фенерче и хукна нагоре. Изскочи през външната врата. Трябваше да се добере до мобифона си. Излезе на верандата. Дъждът продължаваше да блъска по брезентовия сенник. Огледа улицата. Навсякъде по другите къщи светеше. По улицата лежаха изпочупени клони, които й напомняха на разхвърляни кости. Силен порив на вятъра я окъпа за нула време. Улицата беше пуста.

С изключение на линейката отсреща. Габаритите бяха угасени, но чуваше двигателя й и видя пушека от ауспуха. Прибра пистолета в кобура и прекоси на бегом улицата под поройния дъжд.

Санитарят зад линейката тъкмо се канеше да затвори вратите, но чу Джесика и се обърна към нея.

— Какво има? — попита.

Джесика прочете името на горното джобче: Дрю.

— Дрю, слушай ме внимателно — каза Джесика.

— Окей.

— Аз съм полицай. В къщата ми има ранен човек.

— Лошо ли е ранен?

— Не съм, сигурна, но искам да ме изслушаш. Без да говориш.

— Окей.

— Телефонът ми не работи. Токът е спрян. Искам да се обадиш на 911. Да им кажеш, че полицай се нуждае от помощ. Да пратят тук всяко налично ченге и майка му. След като се обадиш, ела в дома ми. Раненият е в мазето.

Вятърът запрати талаз от вода през улицата. Около краката й се вихреха листа и всякакви други боклуци. Налагаше й се да вика, та онзи да я чуе.

— Разбра ли ме? — изкрещя.

Дрю грабна торбата, затвори задната врата на линейката и вдигна портативния радиопредавател.

— Да вървим.

74.

Петък, 21:45 ч.

Колите лазеха по Котмън Авеню. На Бърн му оставаше по-малко от километър до дома на Джесика. Опита се да влезе в някоя от страничните улички, но те до една бяха блокирани от клони и жици, или тънеха във вода.

Колите приближаваха внимателно залетите участъци и ги преминаваха едва ли не със скоростта на охлюви. Колкото повече се приближаваше към дома й, толкова повече мигрената избуяваше. Нечий клаксон го накара да стисне волана и в този момент осъзна, че е карал със затворени очи.

Трябваше да се добере до Джесика.

Паркира, провери оръжието и слезе.

Оставаха му само няколко преки.

Мигрената го блъсна още по-силно, докато вдигаше яката си да се предпази от вятъра. Бореше се с талазите дъжд, и усещаше…

Той е вътре в къщата.

Наблизо е.

Не бе очаквал тя да пусне някого у дома си. Иска да я притежава изцяло. Има свои планове за нея и дъщеря й.

Когато онзи влезе през предната врата, плановете му…

75.

Петък, 21:55 ч.

… се измениха, но не се промениха.

И самият Христос се е сблъскал с препятствия през тази седмица. Фарисеите се мъчат да Го прилъжат да изрече богохулство. Юда, разбира се, Го предава на първосвещениците, като им казва къде могат да Го намерят.

Но това не Го е възпряло.

И мен няма да ме спре.

Ще се разправя с този нашественик, с този Искариот.

В това тъмно мазе ще накарам нашественика да заплати с живота си.

76.

Петък, 21:55 ч.

Още с влизането в къщата Джесика посочи на Дрю мазето.

— Като слезеш по стълбите, веднага вдясно — каза.

— Как по-точно е ранен? — попита Дрю.

— Не знам — отвърна Джесика. — В безсъзнание е.

Джесика го чу как се обади по радиото на 911, докато слизаше по стълбите.

Качи се в стаята на Софи. Отключи вратата на дрешника. Софи беше будна. Седеше сред гората от палта и панталони.

— Добре ли си, бебче? — попита я.

Софи продължаваше да не реагира.

— Мама е тук, детенцето ми. Мама е тук.

Вдигна я. Софи обви врата й с ръчичките си. Сега вече нямаше страшно. Усети с тялото си детското сърчице. Прекоси стаята и погледна през предните прозорци. Улицата бе само отчасти наводнена. Огледа се дали пристига помощ.

— Госпожо?

Викаше я Дрю.

Джесика застана на горния край на стълбите.

— Какво има?

— Ами, не знам как точно да ви го кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Ами, долу няма никой — отвърна Дрю.

77.

Петък, 22:00 ч.

Бърн свърна покрай ъгъла на катраненочерната улица. Приведен срещу вятъра, заобикаляше падналите по тротоара и платното клони. През някои от прозорците се виждаше трептяща светлина, чиито сенки танцуваха по пердетата. В далечината някаква жица се скъса и поръси искри по колата под нея.

Нямаше нито една патрулна кола от Осми. Опита пак мобифона. Нищо. Ни помен от сигнал.

Беше идвал до дома на Джесика само веднъж. Оглеждаше сградите внимателно, мъчейки се да се сети коя точно е нейната. Не можа да я разпознае.

Точно това е една от най-гадните страни на живота във Филаделфия. Дори ако става дума за Североизточна Филаделфия. Понякога всичко изглежда еднакво.

Спря пред къща-близнак, която му се стори позната. Но при тая липса на улично осветление не можеше да е сигурен. Затвори очи и се напъна да си спомни. Създадените от молитвения убиец образи затуляха всичко останало. Падаха като чукове върху някаква стара механична пишеща машина — меко олово върху лъскава бяла хартия, размазано черно мастило. Но бе прекалено близо, за да може да разчете буквите.

78.

Петък, 22:00 ч.

Дрю я чакаше на долния край на стълбите за мазето. Джесика запали свещите в кухнята и сложи Софи да седне на един от столовете край масата. Остави пистолета върху хладилника.

Слезе. Кървавото петно върху бетона си беше още там. Но Патрик го нямаше.

— Диспечерът каза, че са пратили две патрулки — рече Дрю. — Но се боя, че тук долу няма никой.

— Сигурен ли си?

Дрю разходи лъча на фенерчето из мазето.

— Ако няма някой таен изход от тук, трябва да се е качил по стълбите.

Насочи фенерчето към стъпалата. По тях нямаше кървави отпечатъци. Дрю коленичи и с облечените в латексови ръкавици ръце пипна кръвта на пода. После размаза пръсти.

— Твърдиш, че допреди малко е бил тук, значи?

— Да — отвърна Джесика. — Допреди две минути. Щом го видях, изскочих навън и прекосих улицата.

— Как се е наранил? — попита я той.

— Нямам представа.

— Ти самата добре ли си?

— Нищо ми няма.

— Ами, полицията ще пристигне всеки момент. Ще огледат всичко най-внимателно. — Изправи се. — Дотогава тук долу ще сме в безопасност, струва ми се.

Какво? Мина през ума на Джесика?

Тук долу ще сме в безопасност?

— Момиченцето ти добре ли е? — попита той.

Джесика се втренчи в него. Някаква студена ръка обви сърцето й.

— Не съм споменала, че имам момиче.

Дрю смъкна ръкавиците и ги пусна в торбата си.

На светлината от фенерчето Джесика забеляза следите от син тебешир по пръстите му и дълбоката следа от одиране по дясната му ръка. В същия миг видя и краката на Патрик да стърчат изпод стълбите.

И моментално осъзна. Този изобщо не се беше обадил на 911. Никой не идва. Джесика се обърна да бяга. Към стълбите. При Софи. На безопасно място. Но преди да мръдне дори, от мрака се стрелна ръка.

Отгоре й се метна Андрю Чейс.

79.

Петък, 22:05 ч.

Оказа се, че не бил Патрик Фаръл. След като Бърн прегледа още веднъж архива на болницата, всичко си дойде на мястото.

Освен че са минали през Патрик Фаръл в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“, още нещо свързваше момичетата: службата за спешна помощ. Всичките са били от Северна Филаделфия. И всичките са били превозени с линейка на „Гленууд Амбюлънс Груп“.

И на петте първа помощ е била оказана от Андрю Чейс.

Чейс е познавал и Саймън Клоуз, за което Саймън заплатил с живота си.

В деня на смъртта си Никол Тейлър явно се е опитвала да напише на дланта си не P-A-R-K-H-U-R-S-T, а P-A-R-A-M-E-D-I-C.

Бърн отвори мобифона и за последен път се опита да набере 911. Нищо. Иконката за силата на сигнала бе на нула. Сигнал няма. Патрулките нямаше да успеят да стигнат навреме.

Налагаше се да влезе в бой сам.

Стоеше пред къща–близнак и се мъчеше да запази с длан очите си от дъжда.

Тази ли беше?

Мисли, Кевин. Нищо ли не ти направи впечатление в оня ден, когато мина да я вземеш? Нищо не помнеше.

Извърна се и погледна зад себе си.

Паркираната линейка. „Гленууд Амбюлънс Груп“.

Тази е.

Извади оръжието, вкара патрон в цевта и забърза по алеята към гаража.

80.

Петък, 22:10 ч.

Джесика се бореше на дъното на непрогледната мъгла. Седеше на пода в собственото си мазе. Беше почти тъмно. Помъчи се да състави уравнение от тези два факта, но не получи приемлив резултат.

В този миг реалността я заля.

Софи.

Помъчи се да се изправи, но краката й не я слушаха. Не беше вързана. Но си спомни — нещо й инжектираха. Пипна врата си там, където бе влязла иглата, и на пръста й остана капчица кръв. На светлината на фенера зад гърба й точицата започна да се размазва. И си даде сметка какъв ужас са изпитали петте момичета.

Но тя не е момиче. Тя е жена. Полицай.

Инстинктивно посегна към хълбока. Няма нищо. Къде й е оръжието?

Горе. Върху хладилника.

Майка му стара.

За секунда й се повдигна, светът заплува, подът под нея сякаш се развълнува.

— Не биваше да се стигне дотам, разбираш ли? — каза той. — Но тя се съпротивляваше. Веднъж се бе опитала да се отърве от него, но после започна да се съпротивлява. Знаеш ли колко пъти ми се е случвало?

Гласът идваше откъм гърба й. Беше нисък, плавен, обвит в меланхолията на дълбока лична загуба. Фенерчето бе все още в ръцете му. Лъчът танцуваше из цялата стая.

Джесика искаше да реагира, да направи движение да го удари. Духът в нея беше силен. Но плътта бе безсилна.

Беше останала насаме с молитвения убиец. Смяташе, че идва помощ, но се оказа, че е сгрешила. И никой не знае, че те двамата са сами тук, заедно. През ума й минаха образите на жертвите му. Кристи Хамилтън, цялата облята в кръв. Короната от бодлива тел на главата на Бетани Прайс.

Длъжна бе да поддържа разговора.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Не са били лишени от възможности през целия си живот — рече Андрю Чейс. — Всяка една от тях. Но са ги отхвърлили, нали? Бяха умни, здрави, завършени. Но това не им е стигало.

Джесика успя да погледне към горния край на стълбите. Молеше се да не види там своята малка Софи.

— Всичко са си имали, но са решили да го отхвърлят — каза Чейс. — И за какво?

Вятърът виеше покрай прозорците на мазето. Андрю Чейс закрачи напред-назад и светлината на фенерчето заподскача в мрака.

— А моето момиче какви възможности имаше? — попита той.

Има дете — рече си Джесика. Това е добре.

— Момиченце ли имаш? — попита го.

Гласът й звучеше като отдалече, сякаш говореше през метална тръба.

— Имах момиченце — каза. — Но дори не можа да стартира.

— Какво стана? — Все по-трудно й ставаше да оформя думите. Не беше сигурна доколко е умно да го кара да преживее отново сполетялата го някога трагедия, но не знаеше какво друго може да направи.

— И ти си била там.

Била съм там ли? Рече си Джесика. За какво, по дяволите, приказва тоя?

— Не те разбирам — каза.

— Няма значение — отвърна той. — Ти не си виновна.

— Да съм… виновна?

— Но тогава, през онази нощ, светът полудя, помниш ли? И то как! Злото обсеби улиците на този град и страшна буря го сполетя. Момиченцето ми бе принесено в жертва. А праведните пожънаха отплатата. — Тонът му ставаше все по-висок и по-мелодичен. — Тази вечер разплащам всички дългове.

О, Божичко — помисли си Джесика и й се повдигна от залелия я като вълна спомен за онази брутална Бъдни вечер.

Та той говори за Катерин Чейс. Жената, която пометна в нейната патрулна кола. Андрю и Китерин Чейс.

— В болницата ни разправяха: „О, изобщо не се притеснявайте, винаги можете да си имате друго бебе.“ Но те не могат да знаят. Животът ни с Кити се обърна наопаки. При всичките така наречени чудеса на съвременната медицина не успяха да спасят момиченцето ми, а Бог не ни дари с друго дете.

— Онази нощ… никой не бе виновен — каза Джесика. — Бурята беше ужасна. Нали си спомняш?

Чейс кимна.

— Много добре я помня. Трябваха ми близо два часа, докато стигнах до „Сейнт Катерин“. Молих се на светията-закрилник на жена ми. Предложих и аз да направя жертвоприношение. Но момиченцето ми така и не се върна.

„Сейнт Катерин“ — мина й през ума. Беше познала.

Чейс грабна найлоновата торба, която беше донесъл. Пусна я на пода до Джесика.

— А смяташ ли, че обществото ще страда за гад като Уили Круз? Той беше педераст. Варварин. Най-низшата форма на човешкия вид.

Започна да вади от торбата разни неща. Слагаше ги на пода до Джесика. Тя бавно сведе поглед. Акумулаторна бормашина. Макара с конец за шиене на корабни платна, голяма извита игла, друга спринцовка.

— Невероятно е колко неща можеш да чуеш от някои мъже, сякаш се гордеят с тях — каза Чейс. — Няколкостотин грама бърбън. Няколко хапчета перкосет. И всичките им ужасни тайни изскачат на повърхността.

Започна да вдява губерката. При целия гняв в гласа му, ръцете му не трепваха.

— А покойният доктор Паркхърст? — продължи той.

— Който благодарение на служебното си положение се възползваше от млади момичета? Моля, моля. Никаква разлика. Единственото, което го отделяше от типове като Круз, бе произходът му. Теса всичко ми разправи за доктор Паркхърст.

Джесика искаше да проговори, но не можеше. Целият й страх се насъбра в гърлото й. Усети как започна на моменти да губи съзнание.

— Скоро ще разбереш — каза Чейс. — В неделя на Великден ще има възкресение.

Остави вдянатата игла на пода и се доближи на сантиметри от лицето на Джесика. На слабата светлина очите му изглеждаха виненочервени.

— Бог поискал от Авраам детето му. А сега Бог иска от мен твоето.

Недей, замоли се без глас Джесика.

— Време е — каза той.

Джесика направи опит да мръдне.

Но не успя.

Андрю Чейс се заизкачва по стълбите.

Софи.

Джесика отвори очи. Колко време е лежала в безсъзнание? Направи нов опит да помръдне. Усещаше ръцете си, но не и краката. Опита се да се претърколи настрани. Не успя. Помъчи се да се довлече до долния край на стълбите, но усилието се оказа пряко силите й.

Сама ли е вече?

Онзи дали си е отишъл?

Единствената останала да догаря свещ върху сушилния шкаф хвърляше дълги, трептящи сенки по неизмазания таван на мазето.

Наостри слух.

Пак се отнесе нанякъде, но то май не трая повече от няколко секунди.

Стъпки зад гърба й. Непосилно й бе да държи очите си отворени. Адски трудно. Крайниците й се вкочаниха, сякаш бяха от камък.

Извърна глава, доколкото можа. Като видя Софи в ръцете на онова чудовище, отвътре сякаш я обля мразовит дъжд.

Не — изкрещя умът й.

Не!

Вземи мен.

Ето ме. Вземи мен!

Андрю Чейс положи Софи до нея на пода. Очите на детето бяха затворени, телцето — отпуснато.

Във вените на Джесика адреналинът се биеше с онова, което й бе инжектирал. Ако само успее да се изправи и да има шанс поне веднъж да го удари, сто на сто ще го повали. Вярно, по-тежък е от нея, но ръстът му е горе-долу същият. Един удар. С всичката насъбрала се в нея ярост и гняв, това ще му стигне.

Когато той за миг се обърна с гръб към нея, видя, че е намерил глока й. Пъхнал го бе под колана на панталона си.

Щом усети, че той не я вижда, Джесика се придърпа с два-три сантиметра по-близо до Софи. Движението комай докрай изцеди силите й. Трябва да си почине.

Напъна се да види дали Софи диша. Не можа да определи.

Сега Андрю Чейс се извърна към тях с бормашина в ръка.

— Време е за молитва — рече.

Бръкна в джоба и извади монтажен болт.

— Приготви ръцете й — каза на Джесика. Коленичи и пъхна бормашината в дясната ръка на Джесика. Тя усети как в гърлото й се насъбра жлъчен сок. Ще повърне.

— Какво?

— Тя само спи. Пробий ръцете й и ще я оставя жива. — Извади ластик от джоба и го уви около китките на Софи. Постави между пръстите й молитвена броеница. Без нито една десетка. — Ако ти не го направиш, ще го направя аз. След което ще я пратя при Бог пред очите ти.

— Не… не мога…

— Давам ти трийсет секунди. — Приведе се напред и натисна десния показалец на Джесика върху спусъка. Машината изви. Батерията й бе заредена напълно. От звука на виещата се във въздуха стомана й призля. — Направи го сега — и тя ще остане жива.

Джесика погледна Софи.

— Тя ми е дете — успя да промълви.

Лицето на Чейс остана неумолимо, неразгадаемо. Танцуващият пламък на свещта хвърляше дълги сенки по чертите му. Извади глока изпод колана си, запъна ударника и опря дулото в главата на Софи.

— Остават ти двайсет секунди.

— Чакай!

Усети как силите й изчезнаха, после пак се върнаха. Пръстите й трепереха.

— Мисли си за Авраам — каза Чейс. — Представи си решимостта, с която се е отправил към олтара. И ти можеш да го направиш.

— Не… не мога.

— От всекиго се изисква жертва.

Трябва да печели време.

Няма друг изход.

— Добре — каза. — Окей. — Съсредоточи силата си около ръкохватката. Беше тежка и студена. Опита няколко пъти спусъка. Бормашината реагира. Карбоновата бургия изпищя.

— Прекарай я по-наблизо — едва-едва промълви Джесика.

— Не мога да я стигна.

Чейс се доближи и вдигна Софи. Остави я само на десетина сантиметра от Джесика. Ластикът крепеше ръцете на Софи в молитвена поза.

Джесика вдигна бормашината. Бавно. Остави я за миг в скута си.

Спомни си за първата си тренировка с медицинска топка в салона на Джо Фрейзър. Само след два-три удара в стомаха бе готова да се откаже. Лежеше по гръб, прегърнала тежката сфера, изцедена докрай. Не може повече. Дори да е само един удар. От нея не става боксьор. Срам я беше, че я гледа оня одъртял тежко категорник, който открай време киснеше в салона на Джо — разправяха, че навремето изкарал пълен мач срещу Сони Листън125. А той взе, че й каза: „Повечето хора се провалят не защото нямат сила, а защото нямат воля.“

Съветът му се бе запечатал в съзнанието й завинаги.

В мига, в който Андрю Чейс направи крачка назад, Джесика събра цялата си воля, цялата си решителност, цялата си сила. Единственият шанс да спаси дъщеря си й се удаваше сега. Натисна спусъка, застопори го във включено положение и замахна с дрелката нагоре — светкавично и с все сила. Дългата бургия се заби дълбоко в лявата страна на слабините на Чейс, проби кожа, мускул и плът, впи се в тялото му, намери и раздроби бедрената му артерия. Топлата кръв, която плисна по лицето й, я заслепи за миг и я задави. Чейс изпищя от болка и залитна назад. Краката му поддадоха. Сграбчи с лявата си ръка разкъсания панталон, дано да спре кръвоизлива. Кръвта — лъскава като черна коприна в полумрака — струеше на тласъци между пръстите му. По рефлекс натисна спусъка на насочения към тавана глок. Ревът на оръжието отекна в затвореното помещение.

Джесика едва-едва се изправи на колене. Адреналинът звънеше в ушите й и я тласкаше напред. Трябва да застане между Чейс и Софи. Трябва да стигне дотам. Трябва да се изправи на крака и да забие бургията в сърцето му.

През стеклата се по очите й кръв видя как Чейс изтърва оръжието и се строполи на пода на няколко метра от нея. Виеше от болка. Свали колана си и го омота около лявото бедро. Кръвта му започна да оформя локвичка на пода. Затегна турникета с пронизителен, див писък.

Ще успее ли да се добере до пистолета?

Джесика залази към него. Ръцете й боксуваха в кръвта. Борбата бе за всеки сантиметър. Но преди да успее да се приближи, Чейс сграбчи окървавения глок и бавно се изправи на крака. Залитна напред — маниакален, смъртно ранен звяр. Само на няколко метра от нея. Размахваше оръжието пред себе си, а лицето му се превърна в агонизираща смъртна маска.

Джесика направи опит да стане. Не можа. Дано Чейс дойде по-наблизо. Вдигна бормашината с две ръце.

Чейс отново залитна напред.

Спря.

Не можеше да го стигне.

Ще ги убие и двете.

В този миг Чейс вдигна глава нагоре и изпищя. Докато неземният звук изпълваше помещението, сградата, света — в същият този миг светът се върна към живота, сякаш бе внезапно освободена ярка и шумна пружина.

Дойде токът.

Звукът на телевизора заля горния етаж. До тях се включи котлето на отоплението. Над тях грейнаха всички осветителни тела.

Времето спря.

Джесика обърса с ръка кръвта от очите си. През червената миазма успя да съзре нападателя. Явно очите й още не можеха да фокусират от инжекцията, защото Андрю Чейс й се видя двоен — два размазани образа.

Стисна очи, пак ги отвори, дано погледът й се проясни.

Оказа се, че не вижда двоен образ. А двама мъже. Изведнъж Кевин Бърн се беше озовал зад гърба на Чейс.

Премига два пъти, да не би да халюцинира.

Очите не я лъжеха.

81.

Петък, 22:15 ч.

През целия си стаж в полицията Бърн не преставаше да се изненадва, когато най-сетне установяваше размера, формата и поведението на онези, които преследваше. Много рядко съответстваха по ръст и гротескност на извършените от тях престъпления. Дори си бе изградил теория: чудовищността е обратнопропорционална на физическия размер на извършителя.

Нямаше две мнения: Андрю Чейс бе най-грозната, най-черната душа, която бе срещнал през живота си.

Но сега намиращият се само на два метра от него човек му се стори дребен, незначителен. Бърн обаче не можеше да си позволи това да го успокои или залъже. Андрю Чейс можеше да е всичко друго, но не и незначителен по отношение на семействата, чийто живот бе зачернил.

Даваше си сметка, че няма и капка преимущество над тежко ранения Чейс. Защото собственият му поглед е замъглен; мозъкът му е тресавище от нерешителност и ярост. Ярост спрямо отминалия живот. Ярост, породена от случая с Морис Бланчард. Ярост по отношение на финала на историята с Диабло, който го беше превърнал точно в онова, срещу което винаги се бе борил. Ярост при мисълта, че ако беше вършил работата си малко по-кадърно, сигурно е щял да спаси живота на няколко невинни момичета.

Андрю Чейс усети присъствието му със сетивата на ранена кобра.

През мозъка на Бърн мина светкавично откъс от оная стара песен на Сони Бой Уилямсън „Блус на събирача на данъци“.

Вратата се отвори широко. Пръстите на лявата му ръка заеха едно познато положение — първото, което научи, когато започна да изучава жестовия език.

Обичам те.

Андрю Чейс се извърна с пламтящ поглед и насочен напред глок.

И Кевин Бърн ги видя в очите на звяра. Всяка една от невинните му жертви. Вдигна пистолета.

Двамата стреляха едновременно.

И отново, както преди, светът побеля и настъпи тишина.

Двойната експлозия оглуши Джесика, отне всичкия й останал слух. Рухна на студения под на мазето. Заобиколена от кръв. Не можеше да си вдигне главата. Докато падаше върху облаците, направи опит да открие Софи в костницата от разкъсана човешка плът. Пулсът й утихна, очите й се замъглиха.

Софи — повтаряше наум, все по-слабо и по-слабо.

Сърцето ми.

Животът ми.

82.

Великден, 11:05 ч.

Майка й седеше на люлката, а любимата й слънчевожълта лятна рокля ловеше тъмновиолетовите петънца в очите й. Устните й бяха с цвят бордо, а прежурящото слънце придаваше на косата й блясъка на плътен махагон.

Ароматът на току-що запалени брикети от дървени въглища изпълваше въздуха и носеше със себе си звуците на предавания по телевизията бейзболен мач на „Филаделфия Филийз“. Всичко това, подплатено с хихиканията на братовчедките й, аромата на пури „Пароди“ и на vino di tavola126.

От грамофона долиташе прегракналият глас на Дийн Мартин: Върни се в Соренто. Неизменно на плоча. CD-техниката все още не бе нахлула в царството на спомените й.

— Мамо? — каза Джесика.

— Не, мила — рече Питър Джовани. Гласът на баща й бе необичаен. Някак си остарял.

— Тати?

— Тук съм, миличка.

Обзе я чувство на облекчение. Щом баща й е тук, всичко ще е наред. Нали така? Нали е полицай. Отвори очи. Чувстваше се слаба, изцедена докрай. Беше в болнична стая, но, доколкото усещаше, не бе свързана към някакви машини или системи. Паметта й бавно се възвърна. Спомни си рева на двата пистолета в тясното мазе. Нямаше усещането да е простреляна.

До долната табла на леглото стоеше баща й, а зад него — братовчедка й Анджела. Когато извърна глава надясно, видя Джон Шепърд и Ник Паладино.

— Софи — каза Джесика.

Последвалото мълчание взриви сърцето й на милион парченца и всяко едно се превърна в комета на страха. Огледа ги поред — лице по лице — бавно, замаяно. Очите. Трябва да ги погледне в очите. В болница всеки говори онова, което смята, че пациентът иска да чуе:

„Има сериозна вероятност да…“

„При подходяща терапия и медикаментозно лечение…“

„Той е най-добрият в неговата специалност…“

Трябва да види очите на баща си. От тях ще узнае истината.

— Софи е добре — каза баща й.

Очите му не лъжат.

— Винсънт е с нея долу в кафенето.

Затвори очи и остави сълзите да текат на воля. Сега вече можеше да чуе всичко останало. Давай нататък.

Гърлото й бе пресъхнало и я болеше.

— Чейс? — успя да изрече.

Двамата инспектори я погледнаха, после се спогледаха.

— Какво стана… с Чейс? — повтори тя.

— Тук е. В интензивното. Под охрана — каза Шепърд. — Четири часа го оперираха. Лошата новина е, че ще го бъде. Хубавата новина е, че имаме всички необходими доказателства, за да го изпратим на съд. Домът му се оказа истинска петриева паничка.

Джесика затвори за миг очи, за да поеме информацията. Очите на Андрю Чейс наистина ли бяха кървавочервени? Имаше чувството, че точно такива щяха да се явяват в кошмарите й.

— Приятелят ти Патрик обаче не успя да устиска — каза Шепърд. — Съжалявам.

Лудостта на онази нощ бавно пропълзя в съзнанието й. Та тя бе подозирала, че Патрик е извършил всички тези престъпления. Може би, ако му беше повярвала, той нямаше да се появи в дома й тогава. А сега щеше да е жив.

Някъде дълбоко в нея пламна съкрушителна мъка.

Анджела взе пластмасовата чаша с ледена вода и поднесе сламката към устата на Джесика. Очите й бяха червени и подути. Приглади косата на Джесика и я целуна по челото.

— Аз как се озовах тук? — попита Джесика.

— Приятелката ти Пола — отвърна Анджела. — Дошла да види дали ти е дошъл токът. Задната врата зеела. Слязла долу и… видяла всичко. — Очите й пак се напълниха със сълзи.

А Джесика си спомни всичко. Усети, че й е невъзможно дори да спомене името му. Че отвътре я разкъсва реалната възможност той да е заменил своя живот срещу нейния. Чувството — гладен звяр — се мъчеше да излезе навън. А в тази огромна, стерилна сграда нямаше да се намери нито хап, нито процедура, от която раната й някога да зарасте.

— Какво стана с Кевин? — попита.

Шепърд впери поглед в пода, после в Ник Паладино.

Когато отново погледнаха Джесика, очите им бяха мрачни.

83.

84.

16 май, 07:55 ч.

В търговията има един принцип, известен като „Правило 250“. През живота си човек се запознавал с около двеста и петдесет души. И всеки доволен клиент можел да доведе до двеста и петдесет успешни продажби.

Същото може да се каже, че важи и за омразата.

Сдобий се с един враг…

По тази причина, а вероятно и поради ред други ме държат отделно от общото население тук.

И ги чувам как идват малко преди да стане осем часа. Всеки ден по това време ме извеждат на разходка в малкия двор.

Офицерът пристига в килията ми. Промушва ръце през решетките и ми слага вериги на китките. Този е нов. Не съм го виждал досега.

Не е едър, но ми се струва, че е в идеално физическо състояние. На ръст е горе-долу колкото мен. Трябваше да очаквам, че ще е незабележителен във всяко едно отношение, освен в решимостта си. В това отношение поне сме родственици.

Извиква да отворят килията. Вратата се плъзва автоматично и аз излизам.

Радвай се, благодатна Марио…

Вървим по коридора. Дрънченето на веригите ми отеква от мъртвите стени — стомана разговаря със стомана.

Благословена си ти между жените…

Във всяка стъпка отеква едно име. Никол. Теса. Бетани. Кристи.

И благословен е плодът на твоята утроба, Исус…

Хапчетата, които вземам, едва потискат агонията.

Носят ми ги по едно в килията, три пъти дневно. Ако можех, днес щях да ги изгълтам всичките.

Света Марио, Майко Божия…

Днешният ден потрепери и започна само преди няколко часа. А поех курса към стълкновение с него още през онази ужасна Бъдни вечер преди три години.

Моли се за нас, грешници…

Заставам на върха на стръмната стоманена стълба по същия начин, по който Христос е стоял на Голгота. Моята студена, сива, самотна Голгота.

Сега…

Усещам ръката в средата на гърба ми.

И на смъртния ни час…

Затварям очи.

Усещам тласъка.

Амин.

85.

18 май, 13:55 ч.

Джесика отиде в Западна Филаделфия с автомобила на Джон Шепърд. От две седмици бяха партньори и сега отиваха да разпитат свидетел на двойно убийство, при което собствениците на магазин за дребни стоки са били екзекутирани и захвърлени в мазето под магазина им.

Слънцето грееше от високо. Градът отхвърляше най-сетне оковите на ранната пролет и прегръщаше деня — с отворени прозорци, със свалени гюруци на колите, със сергии за плодове.

Заключителният доклад на доктор Самърс относно Андрю Чейс съдържаше няколко любопитни находки, и най-вече факта, че според работещите на гробището „Сейнт Томас“ в Северна Филаделфия миналата сряда бил разкопан гроб на парцел, собственост на Андрю Чейс. Нищо не било взето от гроба — малкото ковчеже си било на място — но доктор Самърс бе на мнение, че Андрю Чейс наистина е очаквал мъртвородената му дъщеричка да възкръсне на Великден. Според нея лудостта му се е мотивирала от желанието му да принесе в жертва живота на пет момичета, с което да върне дъщеря си от страната на мъртвите. Според изкривеното му мислене, щом петте вече са правили опит за самоубийство, значи са приели смъртта в своя живот.

Година преди да убие Теса, Чейс по време на дежурство прибрал тялото на починал от къща, съседна на онази, в която бяха открили трупа на Теса. Най-вероятно именно тогава е установил наличието на колона в мазето.

Докато Шепърд паркираше на Бейнбридж Стрийт, телефонът на Джесика иззвъня. Обаждаше се Ник Паладино.

— Какво става, Ник? — попита го.

— Не си ли чула новината?

Божичко, ненавиждаше разговорите, които започваха с такъв въпрос. Но бе сигурна и че не е чула нищо, което да си заслужава телефонен разговор.

— Не съм, но ми я съобщи със заобикалки, Ник. Още не съм обядвала.

— Андрю Чейс е мъртъв.

Думите първо заподскачаха по стените на черепа й, както често става при неочаквана новина — била тя добра, или лоша. Когато съдията Макманъс осъди Чейс на доживотен затвор, Джесика предположи, че това означава най-малко четирийсет години, ако не и повече — десетилетия, през които Чейс да размишлява за болката и страданията, които е причинил.

А не само няколко седмици.

Според Ник обстоятелствата около смъртта на Чейс били доста неясни, но подразбра, че Чейс паднал от някакво високо метално стълбище и си счупил врата.

— Счупил си врата ли? — попита Джесика, мъчейки се да прикрие иронията в гласа си.

Ник я усети.

— Знам — каза. — Кармата понякога е кучка с противотанков гранатомет, нали?

Точно така — помисли си Джесика.

Наистина е такава.

Франк Уелс чакаше прав на вратата на дома си. Видя им се дребен, крехък и ужасно блед. Беше облечен в същите дрехи, в които го бе видяла последния път, само че сега сякаш се губеше повече в тях.

В нощното шкафче в спалнята на Андрю Чейс бяха намерили колието с ангелчето на Теса. Това им бе спестило сума ти формалности, каквито неизменно се явяват при дела за убийства. Преди да слезе от колата Джесика го извади от торбичката за улики и го пусна в джоба си. Погледна се в огледалото, не толкова за да провери как изглежда, а да се убеди, че не е плакала.

Тук трябваше да прояви сила за още един, последен, път.

— А аз какво мога да направя за вас? — попита Уелс.

Да оздравеете — идеше й да му каже Джесика. Но знаеше, че не бива.

— Нищо, сър — отвърна.

Поканил я бе да влезе, но тя отказа. Останаха на стъпалата. Слънцето над главите им нагряваше сенника от гофриран алуминий. Забеляза, че след последното й идване Уелс бе изнесъл малко сандъче с цветя под прозореца на втория етаж. Към стаята на Теса растяха теменужки.

Франк Уелс прие новината за смъртта на Андрю Чейс по същия начин, по който бе приел вестта за смъртта на Теса — стоически, с непроницаем израз. Просто кимна.

Тя очакваше поне малък изблик на чувства, когато му подаде висулката с ангелчето. Дори се извърна с лице към улицата, все едно търси такси, та той да изживее момента насаме със себе си.

Но Уелс просто изгледа ръцете си. После й го подаде.

— Моля ви да го задържите за себе си — каза.

— Не… не мога да го приема, сър. Знам какво означава лично за вас.

— Моля ви — повтори той. Постави колието в дланта й и сви пръстите й около него. Кожата му беше като топла копирна хартия. — Теса щеше да иска да го притежавате. Приличаше на вас в много отношения.

Джесика разтвори пръсти. Прочете гравирания отзад надпис:

Джесика пристъпи напред и целуна Франк Уелс по бузата.

Докато вървеше към колата, се бореше да запази контрол върху чувствата си. Като наближи бордюра, забеляза мъж да излиза от паркирания през няколко коли от нейната черен сатурн. Изглеждаше на около двайсет и пет, среден на ръст, слаб, но с тренирани мускули. Тъмнокестенявата му коса бе започнала да оредява. Имаше късо подстригани мустачки, а над тях — огледални черни авиаторски очила. Облечен бе в светлокафява униформа. Запъти се към дома на Уелс.

Джесика мигновено се сети: Джейсън Уелс, братът на Теса. Помнеше го от снимката на стената във всекидневната.

— Мистър Уелс — каза, — аз съм Джесика Балзано.

— О, да, чух за вас.

Ръкуваха се.

— Моите съболезнования за загубата ви — каза Джесика.

— Благодаря — отвърна Джейсън. — Всеки ден си мисля за нея. Тя беше моята светлинка.

Очите му не се виждаха, но не й и трябваше. Младият Джейсън Уелс явно страдаше.

— Баща ми е силно впечатлен от вас и вашия партньор — продължи Джейсън. — И двамата сме ви безкрайно благодарни.

Джесика кимна и затърси думи, с които да му отговори.

— Надявам се вие и баща ви да намерите утеха.

— Благодаря — каза Джейсън. — Как е партньорът ви?

— Още се бори — отвърна Джесика, мислейки си: „Дано е така.“

— Бих желал да го посетя някой ден, ако нямате нищо против.

— Разбира се — отговори Джесика, макар да бе наясно, че посещението му няма да бъде усетено по никакъв начин. Погледна часовника си, като се надяваше това да не излезе като груб намек. — Ами аз трябва да вървя. Имам още няколко задачи. Радвам се, че се запознахме.

— И аз — рече Джейсън. — Всичко най-хубаво.

Джесика се качи в колата си. Мислеше си как сега в живота на Франк и Джейсън Уелс, а и в живота на семействата на всички жертви на Андрю Чейс ще настъпи един процес на преизграждане.

Изведнъж една мисъл се стовари със силата на чук върху главата й. Сети се къде беше виждала преди онази везана емблема, която беше забелязала на снимката на Франк и Джейсън Уелс във всекидневната — онази, на черното яке, в което младият мъж бе облечен. Същата, която днес видя пришита върху ръкава на униформата му.

Имаше ли братя или сестри?

Един брат — Джейсън. Много по-голям от нея. Живее в Уейнсбърг.

В Уейнсбърг се намираше и щатският затвор „Грийн“.

Джейсън Уелс работи като надзирател в „Грийн“.

Хвърли поглед към входа на дома на Уелс. Джейсън и баща му стояха на прага. Прегърнати.

Извади мобифона и го задържа в дланта си. Шерифското управление на окръг Грийн сто на сто щеше да прояви интерес към факта, че баткото на една от жертвите на Андрю Чейс работи точно в този затвор, където са го намерили мъртъв.

Голям интерес, при това.

Хвърли последен поглед към дома на Уелс с пръст, застинал върху зеления бутон на мобифона. Франк Уелс я гледаше със своите влажни, древни очи. Помаха й със слабата си ръка. Махна му и тя.

За пръв път, откакто го познаваше, съзря на лицето му не скръб, не страх, не тъга. А видя спокойствие, решимост, някакъв свръхестествен покой.

И го разбра.

Отдалечавайки се по улицата, пусна мобифона обратно в чантичката си и погледна в огледалото за обратно виждане към Франк Уелс, застанал в рамката на вратата. Така щеше да остане в спомените й. В този кратък миг й се стори, че Франк Уелс най-сетне е намерил покой.

За човек, който вярва в подобни неща, това означава, че и Теса е намерила покой.

А Джесика вярваше.