Момичета с броеници

23.

Вторник, 12:15 ч.

Специалната група „Молитвени убийства“ бе създадена още до обяд.

По принцип специалните групи се организират и назначават от големите шефове в отдела, и то след като задължително се направи преценка за политическото влияние на жертвите. При всичката риторика как всички убийства били равни, когато жертвите са важни личности, винаги се заделят повече хора и средства. Едно е, когато някой пречуква дилъри на наркотици, групови изнасилвачи или проститутки. Съвсем друго е, когато някой убива ученички католички. Католиците са гласоподаватели.

Още до обяд бяха извършили и всички предварителни разпити и лабораторни изследвания. Намерените у двата трупа броеници бяха еднакви и можеха да се купят от всеки от десетината магазини за религиозни артикули във Филаделфия. Следователите се бяха захванали да съставят списък на купувачите. На нито едно от двете местопроизшествия не бяха открити липсващите мъниста.

Според предварителния доклад от службата по съдебна медицина, убиецът е пробил ръцете на жертвите със закален свредел; болтовете, с които е захванал дланите им, също се намираха лесно — от всеки магазин на „Хоум Депо“, „Лоус“ или квартална железария може да се закупи неръждаем десетсантиметров монтажен болт.

По нито една от двете жертви нямаше отпечатъци от пръсти.

Кръстът върху челото на Теса Уелс е бил направен със син тебешир — лабораторията още не можеше да установи произхода му. И по челото на другата жертва бяха открити следи от същия материал. Вместо малката репродукция на Уилям Блейк, намерена в ръцете на Теса Уелс, другата жертва стискаше парче кост, засега от неизвестен произход, дълго около осем сантиметра, с остри краища. Тези два факта не бяха съобщени на медиите.

Не им бе съобщен и фактът, че и двете жертви са били упоени, макар в това отношение полицията да разполагаше с нови данни. В допълнение към мидазолама, лабораторията установи в системите и на двете наличието и на павулон — коварно вещество, причиняващо парализа на жертвата, без да намалява болките й.

Репортерите от „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“, както и от местните телевизионни- и радиостанции, засега се въздържаха от категоричното твърдение, че става дума за сериен убиец, но „Рипорт“ — боклукът, издаван в двете тесни стаи на Сансъм Стрийт — нямаше подобни скрупули.

„Кой е молитвеният убиец?“ — крещеше заглавието на уебсайта му.

Специалната група се събра на съвещание в общата зала на първия етаж на „Раундхаус“.

Присъстваха общо шест инспектора — Джесика, Бърн, Ерик Чавес, Ник Паладино и двама от „Специални дела“ — Тони Парк и Джон Шепърд.

Тони Парк бе американец от корейски произход, ветеран на отдела „Съществени дела“. Пътната полиция бе част от „Съществени дела“, та Джесика и преди бе работила с Тони. Бе на около четирийсет и пет, бърз, с интуитивна мисъл, семеен. Открай време Джесика усещаше, че някой ден ще се издигне до „Убийства“.

Джон Шепърд, бивш гард — звезда на баскетболния отбор на университета „Виланова“ в началото на осемдесетте години, бе красавец от типа на Дензъл Уошингтън, едва започнал да посивява по слепоочията. Двеста и три сантиметровата му мощна фигура бе винаги облечена в консервативни костюми, шити по поръчка от „Бойд“ на Честнът Стрийт. Джесика не помнеше да го е виждала някога без вратовръзка.

Идеята при създаването на една специална група е да се постигне съчетание от инспектори, способни да направят принос с уникалните си способности. Джон Шепърд бе особено добър „в стаята“, с огромен опит при провеждането на разпити. Тони Парк бе факирът на базите данни — NCIC, AFIS65, ACCURINT66. Ник Паладино и Ерик Чавес ги биваше по уличните разследвания. А аз с какво допринасям към специалната група? — запита се Джесика. Дано не са я взели само заради пола й. Тя бе роден организатор, много способна, когато се налагаше да координира, урежда или планира дейности. Надяваше се да го докаже при удалата й се възможност.

Специалната група се оглавяваше от Кевин Бърн. Но макар да бе очевидно най-заслужаващият тази длъжност, Бърн бе признал на Джесика, че доста се поозорил, докато навие Айк Бюканън да му я възложи. Не че Айк се съмняваше в способностите на Бърн — това Бърн изобщо не го притесняваше, — а по-скоро гледаше на нещата от по-широк ъгъл и му се щеше да предотврати избухването на нов пожар от медийни критики, ако, не дай Боже, станеше някой гаф, както бе станало с Морис Бланчард.

В качеството си на наблюдаващ, Айк щеше да поддържа връзките с големите шефове, но ръководството на заседанията и представянето на текущите доклади бе оставено на Бърн.

Бърн седеше зад дежурната маса и чакаше групата да се събере. Всеки насяда, където завари. На Джесика й се стори, че Бърн изпитва някаква несигурност, сякаш му припарва около ръкавелите. Едва отскоро го познаваше, но не бе очаквала едно печено ченге да се спече от подобна ситуация. Вероятно има някаква друга причина, каза си. Имаше вид на човек, преследван от призраци.

— Разполагаме с над трийсет комплекта частични отпечатъци от местопрестъплението с Теса Уелс, но нито един от ботаническата градина — започна Бърн. — В нито един случай не установяваме сходство по повече от пет точки. Засега по нито една от двете жертви не е открита чужда ДНК от рода на семенна течност, кръв или слюнка.

Докато говореше, окачваше на бялата дъска зад гърба си снимки.

— Основният почерк е следният: направо от улицата се отвлича ученичка католичка. През пробитите й с бормашина длани убиецът пъха болт от неръждаема стомана и го затяга с гайка. Използва дебел найлонов конец — вероятно от онези, дето се използват за шиене на корабни платна — и й зашива вагината. Очертава със син тебешир кръст върху челото й. И двете жертви са починали от счупен врат.

— Първата намерена жертва е Теса Уелс. Открита е в мазето на изоставена къща на Осма улица и Джеферсън. Втората жертва е открита на поляна в „Бартръмс Гардънс“, където е била оставена най-малко преди четири дни. И в двата случая извършителят е ползвал непромокаеми ръкавици.

— И двете жертви са били упоени с краткосрочно действащото вещество мидазолам, което има сходно действие с рофинола. Освен това установено е сериозно количество от веществото павулон. В момента се извършва проверка доколко е възможно да се закупи павулон от улицата.

— Какво е действието на павулона? — попита Парк.

Бърн хвърли поглед върху доклада на съдебния лекар.

— Павулонът предизвиква парализа на скелетните мускули. За съжаление, пише в доклада, не намалява по никакъв начин болката, изпитвана от жертвата.

— Какво значи това? — обади се Джон Шепърд. — Нашето момче им нахаква със спринцовката мидазолама, а след като упойката задейства, им инжектира и павулон, така ли?

— Най-вероятно точно това е станало.

— Тези вещества лесно ли се набавят? — попита Джесика.

— Ани, павулонът изглежда се използва от доста време, най-вече в интензивните отделения — отговори Бърн. — Според обяснителната записка към доклада, бил е използван и при голям брой опити с животни, като се е смятало, че щом животните не помръдват, значи не изпитват никаква болка. Провеждани са, без да са им давани аналгетици или приспивателни. Накрая се усетили, че животните всъщност са агонизирали. Има и данни, че Националната агенция за сигурност и ЦРУ са добре запознати с ролята на павулона при мъчения. Макар да е ползван единствено за създаване на психически ужас у жертвата.

Подтекстът на казаното от Бърн направо смрази кръвта й. Значи Теса Уелс е усещала всичко, което убиецът е вършел, но не е могла изобщо да помръдне.

— Павулон може да се купи и от улицата, но много трудно — каза Бърн. — Според мен трябва да търсим източник от медицинската общност — санитари, лекари, сестри, фармацевти.

Бърн прикрепи с лепенки още две снимки на дъската и продължи:

— Нашият извършител оставя и някакъв предмет у жертвата. При втората става дума за малко парче кост, а при Теса Уелс — за малка репродукция на картина от Уилям Блейк.

Посочи двете снимки на броениците на дъската:

— От молитвената броеница на първата жертва липсва комплект от десет мъниста — нарича се „десетка“. Типичната броеница е с пет десетки. От броеницата на Теса Уелс липсват две десетки. И колкото и да не ни се ще да се занимаваме тук с математика, мисля, че е очевидно какво става. От което следва, че този лош актьор трябва да бъде заловен колкото се може по-скоро.

Бърн се облегна на стената, после се обърна към Ерик Чавес — ръководещия разследването на убийството в „Бартръмс Гардънс“.

Чавес стана, отвори бележника си и започна:

— Името на жертвата в „Бартръмс“ е Никол Тейлър, седемнайсетгодишна, живяла на Калоухил Стрийт в квартала „Феърмаунт“. Учила е в гимназията „Реджина“ на Броуд Стрийт и Мур Авеню.

— Според предварителния доклад на службата по съдебна медицина смъртта е настъпила по същия начин, както при Теса Уелс, тоест заради счупване на врата. Другите елементи от почерка на престъпника също съвпадат и в момента се проверяват по VICAP67. До края на деня очакваме да научим и какъв е синият тебешироподобен материал по челото на Теса Уелс. Поради дъжда следите по челото на Никол са съвсем слаби.

Единственото скорошно нараняване по тялото на Никол е по лявата й длан — Чавес посочи към залепената на бялата дъска снимка на лявата ръка на Никол в едър план. — Тези наранявания са направени от натиск на ноктите й. Във вдлъбнатините са открити следи от лака й за нокти.

Джесика погледна снимката и неволно впи собствените си нокти в дланта си. По дланта на Никол личаха пет-шест видимо разположени произволно сърповидни вдлъбнатини.

Джесика си представи как момичето е стискало нокти от страх. Прогони образа от съзнанието си. Сега не бе време за ярост.

Ерик Чавес продължи с възстановката на последния ден на Никол Тейлър.

Излязла от блока на Калоухил към седем и двайсет и три във вторник сутринта. Вървяла сама пеш по Броуд Стрийт до гимназията „Реджина“. Не отсъствала от нито един час, после обядвала в кафенето с приятелката си Домини Доуз. Излязла от училище в два и двайсет и тръгнала пеш по Броуд. Отбила се в салона за пиърсинги „Хоул Уърлд“, където разгледала някакви бижута. Според собственичката Ирина Камински Никол имала весел вид и била дори по-бъбрива от обичайното. Всички пиърсинги по Никол били дело на мис Камински и Никол спестявала, за да си купи едно рубинче за носа, което много й харесвало.

На излизане от салона продължила по Броуд Стрийт, докато стигнала Джерард Авеню, оттам прекосила до Осемнайсета улица и влязла в болницата „Сейнт Джоузеф“, където майка й завежда домакинската част. Шарън Тейлър казала на инспекторите, че дъщеря й била в особено добро настроение, тъй като успяла да се сдобие с билети за залата „Трокадеро“ за петък вечерта, когато щяла да свири любимата й група „Систърс ъф Мърси“68.

Майка и дъщеря си разделили една плодова салата в кафенето. Говорили си за предстоящата през юни сватба на една от братовчедките на Никол и за необходимостта Никол „да има вид на дама“. Това било постоянна битка между двете, тъй като Никол си падала по модата „готик“.

Никол целунала майка си и напуснала болницата към четири часа през изхода на Джерард Авеню.

И от този момент просто изчезнала.

Съдейки по досегашния ход на следствието, следващият, който я е видял, бил пазачът на „Бартръмс Гардънс“, открил я след близо четири дни сред полето жълти нарциси. Продължавали да разпитват живеещите в района на болницата.

— Майка й не е ли подала оплакване, че липсва? — попита Джесика.

Чавес прегледа бележките си.

— Обадила се е в един и двайсет в петък сутринта.

— Никой ли не я е видял след излизането й от болницата?

— Никой — отвърна Чавес. — Но на входовете и паркингите й има охранителни камери. Чакаме да ни донесат лентите.

— Гаджета? — попита Шепърд.

— Според Шарън Тейлър в момента била без гадже — отговори Чавес.

— Данни за баща й?

— Мистър Донълд П. Тейлър е шофьор на камион за далечни превози и в момента се намира някъде между Таос и Санта Фе69.

— Щом свършим тук, ще отидем до училището й да проучим кои са били приятелките й — добави Чавес.

Нямаше повече въпроси. Бърн пристъпи напред.

— Повечето от вас познават Шарлът Самърс. Ако не я знаете, доктор Самърс е професор по криминална психология в Пенсилванския университет. От време на време я използваме за консултант по профилиране.

Шарлът Самърс бе известна на Джесика единствено по име. Беше се прочула с абсолютно точния профил, който бе създала на Флойд Ли Касъл — психопат, убил няколко проститутки в района на Кемдън през лятото на 2001 година.

Самият факт, че Шарлът Самърс се включва като основна фигура подсказа на Джесика колко много се е разраснало следствието само за последните няколко часа и че най-вероятно скоро щяха да потърсят помощ от ФБР под формата на допълнителни хора или лабораторни анализи. И всеки от присъстващите тук копнееше да се докопа до яка следа, преди онези, костюмираните, да се появят и да си присвоят всички заслуги.

Шарлът Самърс стана и отиде до бялата дъска. Наближаваше петдесетте, бе дребна и фина, със светлосини очи и къса коса. Носеше стилен костюм на тънки райета и бледо–лилава копринена блуза.

— Очевидно всички сме изкушени от мисълта, че онзи, когото търсим, е някакъв религиозен фанатик — каза Самърс. — И няма причина да мислим другояче. С изключение на едно нещо. Склонността да приемаме фанатиците за импулсивни и неразумни е погрешна. В случая имаме работа с изключително добре организиран убиец. Ето какво знаем дотук: взема жертвите си направо от улицата, държи ги известно време, след това ги отвежда там, където ще ги убие. Подобни отвличания са крайно рисковани. Посред бял ден, на обществено място. Няма данни за охлузвания по китките или глезените, което най-вероятно означава, че момичетата са тръгнали доброволно — или са били спокойни, тъй като са го познавали, или са били заплашени с нещо, най-вероятно с оръжие. Основното е, че той ги отвлича, без да ги насилва и без да ограничава по някакъв начин движенията им. И на двете жертви е инжектиран мидазолам, а след това и паралитикът, който е улеснил зашиването на вагините. Шиенето е правено, преди да настъпи смъртта, от което личи, че той иска те да съзнават онова, което им се случва. И да го усетят.

— Какво е значението на дланите? — попита Ник Паладино.

— Вероятно ги поставя в тази поза, за да съответстват на някаква религиозна иконография. На рисунка или статуя, която за него е някаква идея фикс. Независимо от причината, тези конкретни действия носят определен смисъл. Обикновено, когато човек желае да умъртви някого, отива до него и го удушава или го застрелва. В случая забележителен е фактът, че нашият субект отделя специално време за тези свои действия.

Бърн хвърли на Джесика поглед, който тя разчете съвсем ясно. Искаше тя да обърне особено внимание на религиозната символика. Тя си записа.

— Но какъв е смисълът, щом не прилага сексуално насилие спрямо жертвата? — попита Чавес. — При толкова ярост, защо не ги изнасилва? За някакво отмъщение ли става дума?

— По-скоро — за изява на скръб или загуба — отвърна Самърс. — Но най-вече говорим за наличието на контрол. Той желае да ги контролира и физически, и сексуално, и емоционално — три области, в които сред момичетата на тази възраст цари най-голямо объркване. Възможно е да е загубил приятелка на тази възраст вследствие на сексуално престъпление. Може да е дъщеря или сестра. Фактът, че зашива вагините им, може да означава, че връща тези млади жени в някакво изкривено в съзнанието му състояние на девственост, на невинност.

— И какво би го накарало да спре? — попита Тони Парк.

— В града е пълно с ученички католички.

— Не се наблюдава никаква ескалация на насилието — отговори Самърс. — Реално погледнато, методът, по който ги убива, в крайна сметка е доста хуманен. Не умират бавно. Не се стреми да им отнеме женствеността. Напротив. Стремежът му е да я запази — във вечността, ако може така да се каже.

— Ловното му поле, изглежда, е в тази част на Северна Филаделфия — очерта тя район от двадесетина между улични квадрата. — Неизвестният субект вероятно е бял, на възраст между двайсет и четирийсет, физически силен, но вероятно не е фанатик на тази тема. Не е някой бодибилдър. Най-вероятно е израснал с католическата вяра, притежава интелигентност над средната и най-вероятно има поне университетска диплома, ако не и нещо повече. Кара микробус или комби, или може би някакъв джип. Това би улеснило вкарването и изкарването на момичетата от автомобила.

— Каква информация извличате от разположението на местопрестъпленията? — попита Джесика.

— Боя се, че засега нямам и най-малката представа — отвърна Самърс. — Надали можем да си представим две по-разнородни места от къщата на Осма улица и Ботаническата градина.

— Смятате ли тогава, че са подбрани наслука? — заинтересува се Джесика.

— Не вярвам. И в двата случая жертвата е поставена най-старателно в определена поза. Не вярвам нашият субект да върши нещо случайно. Теса Уелс е била увита около онази колона по определена причина. Никол Тейлър в никакъв случай не е хвърлена случайно на онази поляна. И двете места категорично носят някакъв свой смисъл.

— В началото може да сме се подлъгали, че Теса Уелс е оставена в онази къща на Осма улица, за да не намерят тялото й, но лично аз не приемам, че това е така. Никол Тейлър е била поставена внимателно на открито няколко дни по-рано. Не са положени никакви усилия трупът й да бъде скрит. Този човек действа през деня. Той разчита на това да намерим жертвите. Той е арогантен и иска ние да смятаме, че е по-умен от нас. Теорията ми се подкрепя и от факта, че поставя неща в ръцете им. Това си е чисто предизвикателство към нас да разберем какво точно прави.

— Засега поне не ни е известно двете момичета да са се познавали. Движили са се в различни социални сфери. Теса Уелс е обичала класическата музика; Никол Тейлър си е падала по готик рока. Учели са в различни училища, имали са различни интереси.

Джесика погледна окачените редом една до друга снимки на двете момичета. Спомни си как се деляха на клики в „Назарийн“. Мажоретките отказваха да имат каквото и да било общо с почитателките на рокендрола и обратното. Имаше разни зубрачи, които прекарваха свободното си време над малкото компютри в библиотеката, и царици на модата, вечно забили нос в последния брой на „Воуг“, „Мари Клер“ или „Ел“. Отделно от тях бе нейната група — контингентът от Южна Филаделфия.

Погледнато най-повърхностно, общото между Теса Уелс и Никол Тейлър бе религията им — католицизмът, и това, че учеха в католически гимназии.

— Искам да преобърнете всяко ъгълче от живота на тези две момичета — каза Бърн. — С кого са киснали, къде са ходили през уикенда, гаджета, роднини, познати, клубове и кръжоци, какви филми са гледали, в кои черкви са ходели. Някой знае нещо. Някой е видял нещо.

— Ще можем ли да опазим от медиите осакатяванията и намерените предмети? — попита Тони Парк.

— За двайсет и четири часа можем и да успеем. За повече се съмнявам.

Чавес се обади:

— Говорих с психолога, който е и училищен съветник в „Реджина“. Службата му се помещава в „Назарийн Академи“ в Североизточна Филаделфия. „Назарийн“ упражнява административно ръководство спрямо пет епархийни училища, сред които е и „Реджина“. Епархията използва един психолог за всичките пет училища — по един ден в седмицата във всяко едно. Той може да ни е от полза.

Джесика усети как стомахът й пропадна. Ето я връзката между „Реджина“ и „Назарийн“.

— Само един психолог за толкова много деца? — учуди се Тони Парк.

— Имат половин дузина съветници — каза Чавес. — Но само един психолог за петте училища.

— И кой е той?

Докато Ерик Чавес ровеше из записките си, Бърн срещна погледа на Джесика. Още преди Чавес да бе намерил името, Бърн бе изхвърчал от стаята и награбил телефона.

24.

Вторник, 14:00 ч.

— Много ви благодаря, че намерихте време да дойдете — каза Бърн на Брайън Паркхърст. Стояха в средата на просторната полукръгла стая, в която се помещава отдел „Убийства“.

— Надявам се да съм ви полезен. — Паркхърст бе в найлонов екип за джогинг в черно и сиво. Обут бе в чисто нови на вид „Рибокс“. Не му личеше да е притеснен от това, че полицията го търси във връзка със случаите. Да не забравяме все пак, че е психиатър, каза си Джесика. Човек, способен да съзре нечие безпокойство сигурно може и да изиграе ролята на хладнокръвен. — Надали е необходимо да ви казвам колко съкрушени сме всички ние в „Назарийн“.

— Ученичките тежко ли понесоха новината?

— Боя се, че да.

Човешкият трафик около двамата мъже се засили — стар номер: да накараш свидетеля да търси място за сядане. Вратата към стаята за разпити „А“ бе широко отворена; всички столове в общата стая обаче бяха заети. Нарочно.

— Извинявайте, между впрочем — каза Бърн с глас, от който капеше загриженост и искреност. И той не бе слаб актьор. — Защо не поседнем там.

Брайън Паркхърст зае тапицирания стол срещу Бърн в стая „А“ — онова опърпано помещение, където заподозрени и свидетели биват подлагани на разпит, пишат показания и предоставят сведения. Джесика ги гледаше през еднопосочното огледало. Вратата на стаята остана отворена.

В стаята имаше два стола — един тапициран канцеларски, другият охлузен метален сгъваем. Хубавият стол не се полагаше на заподозрените, а единствено на свидетелите. До момента, в който станеха заподозрени, естествено.

— Няма проблем — каза Паркхърст.

Убийството на Никол Тейлър бе водещата новина на обедните емисии, с преки включвания на всички телевизионни станции. „Бартръм Гардънс“ бе пълна с операторски екипи. Кевин Бърн не си направи труда да пита доктор Паркхърст дали е чул новината.

— Има ли някакъв напредък в търсенето на убиеца на Теса? — попита Паркхърст с трениран разговорен тон, какъвто сигурно използваше по време на първия психотерапевтичен сеанс с нов пациент.

— Работим по няколко следи — каза Бърн. — Още сме в началото на разследването.

— Чудесно — каза Паркхърст. Думата прозвуча студено и доста рязко, като се имаше предвид естеството на престъплението. Бърн я остави да обиколи стаята няколко пъти, преди да кацне на пода.

След това седна срещу Паркхърст и пусна отвисоко една папка върху многострадалната метална маса.

— Обещавам да не ви губя времето — каза.

— Мога да остана толкова, колкото ви трябва.

Бърн вдигна папката и кръстоса крака. Отвори я, като грижовно пазеше съдържанието й от очите на Паркхърст. Джесика забеляза, че е форма номер 229 — основна биографична справка. Нищо, което да застрашава Брайън Паркхърст, но защо пък трябваше да го знае?

— Разкажете ми по-подробно за работата си в „Назарийн Академи“.

— Ами, най-вече провеждам консултации в областта на учебната дейност и поведението — отвърна Паркхърст.

— Съветвате учениците по повод поведението им, така ли?

— Да.

— И как става това?

— Няма дете или подрастващ, който от време на време да няма проблеми. Страхове при постъпване в ново училище, потиснатост, много често липса на самодисциплина или самоуважение, липса на умение за общуване. Което често ги тласка към това да опитат наркотици, или да мислят за самоубийство. Винаги съм се старал да показвам на моите момичета, че вратата ми е постоянно отворена за тях.

Моите момичета — повтори наум Джесика.

— Ученичките, които съветвате, лесно ли се отпускат да говорят пред вас?

— Лаская се от мисълта, че да.

Бърн кимна.

— Какво друго бихте ми казали?

Паркхърст продължи:

— Част от усилията ни са насочени към разкриването на потенциалните трудности, които биха спънали учебния процес при децата, а така също и към създаването на програми за застрашените от провал, неща от този род.

— Много ли от ученичките в „Назарийн“ попадат в тази категория? — попита Бърн.

— Коя категория?

— Да са застрашени от провал.

— Според мен не повече, отколкото във всяко друго училище към епархията — каза Паркхърст, — а може би са и по-малко.

— На какво може да се дължи това?

— „Назарийн“ има отдавнашни традиции по отношение на успеваемостта.

Бърн си записа едно-две неща. Джесика забеляза как Паркхърст се опита да надникне в бележника му.

— Стараем се също така да създаваме у родители и учители умения да се справят с буйно поведение — добави Паркхърст, — помагаме им да насърчават у подрастващите търпимост, разбирателство и уважение към многообразието у хората.

Говори като по рекламна брошура, мина през ума на Джесика. И Бърн го знаеше. Паркхърст също го знаеше. Бърн мина на по-висока скорост и даже не си направи труда да го прикрие.

— Католик ли сте, доктор Паркхърст?

— Разбира се.

— Ако не възразявате на въпроса ми, защо всъщност работите за епархията?

— Моля?

— Предполагам, че ако бяхте на частна практика, щяхте да изкарвате много повече пари.

А това бе самата истина. Джесика вече бе говорила по телефона с бивша своя съученичка, която сега работеше в персоналния отдел на епархията. Знаеше точно колко получава Брайън Паркхърст, а именно седемдесет и една хиляди и четиристотин долара годишно.

— Църквата представлява една много важна част от живота ми, инспектор Бърн. Особено съм й задължен.

— Коя, между другото, е любимата ви картина от Уилям Блейк?

Паркхърст се облегна, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си върху Бърн.

— Любимата ми картина от Блейк ли?

— Да — каза Бърн. — Аз например много харесвам „Данте и Вергилий пред дверите на ада“.

— Ами, как да ви кажа, не съм много силен по Блейк.

— Разкажете ми за Теса Уелс.

Бърн бе опитал да нанесе инстинктивен удар. А Джесика наблюдаваше Паркхърст внимателно. Абсолютен контрол. Нито едно мускулче не му трепна.

— Какво по-точно ви интересува?

— Споменавала ли ви е някога някой да я притеснява за нещо? За някого, от когото се бои?

Паркхърст сякаш се позамисли за миг. Но тоя номер не минаваше пред Джесика. Нито пред Бърн.

— Не си спомням — отвърна Паркхърст.

— Напоследък да ви се струваше особено разтревожена?

— Не — каза Паркхърст. — Но миналата година имаше един период, през който ме посещаваше по-често в сравнение с другите момичета.

— Срещали ли сте я извън училище?

Като например, около Деня на благодарността, довърши наум въпроса му Джесика.

— Не.

— Чувствахте ли се по-близък с Джесика, отколкото с останалите момичета? — попита Бърн.

— Не бих казал.

— Но все пак съществуваше някакво взаимно доверие, нали?

— Да.

— И с Карен Хилкърк ли така започна всичко?

Лицето на Паркхърст пламна, но мигновено възвърна нормалния си цвят. Явно очакваше въпроса. Карен Хилкърк беше момичето, с което бе имал афера, докато работел в Охайо.

— Не беше това, което си мислите, инспектор Бърн.

— Осветлете ни в такъв случай — каза Бърн.

При местоимението „ни“ Паркхърст хвърли поглед към огледалото. На Джесика й се стори, че долови как леко се подсмихна. Идеше й да го перне през лицето.

Паркхърст сведе за миг глава в знак на покаяние, сякаш щеше да повтори за кой ли път историята, която досега вероятно бе разказвал единствено на себе си.

— Допуснах грешка — започна. — Тогава бях… млад. А Карен бе зряла за възрастта си. И нещата… просто се случиха.

— И на нея ли й бяхте съветник?

— Да — каза Паркхърст.

— Така че няма да се учудите, ако някой каже, че сте злоупотребили със служебното си положение, нали?

— Разбира се — потвърди Паркхърст. — Това ми е напълно ясно.

— И с Теса Уелс ли имахте подобна връзка?

— Категорично не — отрече Паркхърст.

— От ученичките в „Реджина“ познавате ли Никол Тейлър?

Паркхърст се поколеба за миг. Ритъмът на разговора се забързваше, а той сякаш се мъчеше да го позабави.

— Да, познавам Никол.

Познавам — мина през ума на Джесика. Сегашно време.

— И неин съветник ли сте бил? — попита Бърн.

— Да — каза Паркхърст. — Работя с ученичките от пет училища в епархията.

— Добре ли познавате Никол? — запита Бърн.

— Срещал съм я няколко пъти.

— И какво ще ми кажете за нея?

— Има определени личностни проблеми. И… известни проблеми у дома — рече Паркхърст.

— Какъв вид личностни проблеми?

— Тя е самотница. Хлътнала е по така наречения готик стил на живот и това донякъде я изолира от останалите в „Реджина“.

— Готик ли казахте?

— Това е прослойка, състояща се от подрастващи, които по една или друга причина биват отбягвани от „нормалните“ младежи. Обличат се по особен начин, слушат своя особена музика.

— В какъв смисъл се обличат особено?

— Ами, има куп различни стилове готик. Типичният, бих казал стереотипният, готик се облича изцяло в черно. Черен лак за нокти. Черно червило, многобройни пиърсинги. Други млади хора обаче се обличат във викториански стил или, да го наречем промишлено-работнически стил. Слушат всичко, от „Хюдж 80“ до „Баухаус“, включително и по-старите „Дъ Кюър“, „Сиукси“ и „Баншийс“.

Бърн млъкна за няколко секунди и прикова с поглед Паркхърст към стола му. Паркхърст реагира с леко преместване на тежестта на тялото си и с оглаждане на дрехите си. Изчака Бърн да проговори отново.

— Вие, изглежда, сте много добре запознат с тези неща — каза най-сетне Бърн.

— То е част от работата ми, инспектор Бърн. Как да помагам на моите момичета, ако не знам откъде идват.

Пак моите момичета — отбеляза Джесика.

— Признавам си, че и аз лично притежавам няколко CD-та на „Дъ Кюър“.

Оставаше и да ги нямаш — рече си Джесика.

— Споменахте, че Никол е имала и някакви домашни проблеми — продължи Бърн. — Какви по-точно?

— Да започнем оттам, че в семейството й отдавна има алкохолизъм — каза Паркхърст.

— Насилие? — попита Бърн.

Паркхърст направи пауза.

— Не си спомням да е ставало дума. Но дори и да има, струва ми се, че навлизаме в една поверителна област.

— Ученичките поначало споделят ли подобни неща с вас?

— Да — отвърна Паркхърст. — Някои са склонни да го правят.

— А много от тях ли са склонни да обсъждат с вас интимни страни от домашния си живот?

Бърн постави фалшиво ударение на думата. Паркхърст го усети.

— Да. И смятам, че умея да предразполагам младите хора.

Опа, минаваме в отбрана — каза си Джесика.

— Не разбирам защо толкова ме разпитвате за Никол. Да не би и с нея да се е случило нещо?

— Тази сутрин я намериха убита — рече Бърн.

— О, божичко — кръвта се стече от лицето на Паркхърст, — гледах новините… Но нямах…

По новините наистина не бяха съобщили името на жертвата.

— Кога за последен път видяхте Никол?

Паркхърст се замисли за няколко ключови секунди.

— Преди няколко седмици.

— Къде бяхте в четвъртък и петък сутринта, доктор Паркхърст?

Джесика бе сигурна, че Паркхърст усети как разпитът прекоси разделителната черта между свидетел и обвиняем. Той остана безмълвен.

— Дежурен въпрос, просто — каза Бърн. — Длъжни сме проверим всички подробности.

Но преди Паркхърст да отговори, някой почука тихо по отворената врата.

Беше Айк Бюканън.

— Инспектор Бърн?

Още докато отиваха към кабинета на Бюканън, Джесика забеляза чакащия ги с гръб към вратата мъж — метър и осемдесет, с черен балтон и черна мека шапка в дясната ръка. Имаше атлетична широкоплещеста фигура. Неоновото осветление се отразяваше в гладко обръснатата му глава. Влязоха в кабинета.

— Джесика, запознай се с монсиньор Тери Пейсък — каза Бюканън.

Тери Пейсък, издигнал се сам от миньорските хълмове в окръг Монтгомъри, си бе завоювал славата на ревностен пазител на епархията на филаделфийския архиепископ. Сред нейните милион и половина католици и близо триста енории надали имаше друг по-гласовит и по-упорит поборник от Тери Пейсък.

Името му нашумя през 2002 година по времето на краткотраен сексскандал, довел до уволнението на шестима филаделфийски свещеници и на още неколцина от Алънтаун. И макар скандалът да бледнееше пред онзи, който се вихреше в Бостън, Филаделфия, с голямото си население католици, дълго време бе като замаяна.

И през всички тези месеци Тери Пейсък бе на предна, централна позиция: не пропусна нито едно местно токшоу, нито една радиостанция, нито един вестник. Изявите му създадоха един определен образ в съзнанието на Джесика: красноречив и образован питбул. Та сега, когато за пръв път го видя лице в лице, се оказа неподготвена за едно нещо — усмивката му. В един миг приличаше на компактен вариант на борец от WWF, готов да скочи върху противника си. Но в следващия миг лицето му се променяше и огряваше всички около него. Сега й стана ясно как бе успял да омае не само медиите, но и църковните власти. Май нямаше пост в политическата йерархия на църквата, който Тери Пейсък да не може да завладее.

— Монсиньор Пейсък — протегна му ръката си.

— Как върви следствието? — въпросът бе отправен към Джесика, но напред пристъпи Бърн.

— Още сме в началото — каза.

— Вярно ли е, че вече сте създали специална група?

Според Бърн Пейсък предварително знаеше отговора на своя въпрос. И изражението му подсказа на Джесика — а вероятно и на самият Пейсък, — че това никак не му е приятно.

— Да — потвърди Бърн. Безизразно, кратко, равнодушно.

— Лейтенант Бюканън ми спомена също, че сте привикали доктор Брайън Паркхърст.

Айде, почна се — рече си Джесика.

— Доктор Паркхърст сам предложи да ни помогне с разследването. Оказва се, че е познавал и двете жертви.

Тери Пейсък кимна.

— Това означава ли, че доктор Паркхърст не е заподозрян?

— Абсолютно — потвърди Бърн. — Той е тук единствено в качеството си на съществен свидетел.

Засега — помисли си Джесика.

Усети как Тери Пейсък върви по едно много тънко въже. От една страна, щом някой убива ученички католички във Филаделфия, той е длъжен да е напълно в течение на ситуацията и да се бори разследването да се ползва с най-висок приоритет.

От друга страна, не може да наблюдава пасивно как служител на епархията бива разпитван в отсъствието на адвокат, или без никаква подкрепа от страна на църквата.

— Убеден съм, че сте наясно със загрижеността ми за тези трагични събития в качеството ми на говорител на епархията — каза Пейсък. — Архиепископът лично ме упълномощи да поставя на ваше разположение всички ресурси на епархията.

— Много щедро е от негова страна — каза Бърн.

Пейсък подаде визитка на Бърн.

— Обадете се по всяко време, ако смятате, че службата ми може да ви бъде полезна.

— Обезателно — каза Бърн. — Един въпрос от чисто любопитство, монсеньор: как разбрахте, че доктор Паркхърст е тук?

— Позвъни ми в кабинета веднага, след като го повикахте.

Бърн кимна. Щом Паркхърст е предупредил епархията, че го викат на разговор като свидетел, явно съвсем добре е съзнавал, че беседата може да се превърне в разпит.

Джесика погледна Айк Бюканън. Забеляза как той направи през рамото й лек жест с глава, сякаш искаше да каже някому, че онова, което търси, е в стаята вдясно.

Проследи погледа на Бюканън и видя, че точно пред вратата му стоят Ник Паладино и Ерик Чавес. Те се отправиха към стая „А“, а Джесика осъзна смисъла на кимването.

Пуснете Брайън Паркхърст.

25.

Вторник, 15:20 ч.

На ъгъла на Вайн Стрийт и Бенджамин Франклин Паркуей се намира главната сграда на Свободната библиотека — най-голямото книгохранилище в града.

В отдел „Изкуства“ Джесика преравяше куп томове, посветени на християнското изобразително изкуство. Търсеше нещо, което да наподобява завареното на двете местопроизшествия, където липсваха свидетели и отпечатъци, но имаше две жертви, между които поне засега нямаше пряка връзка: Теса Уелс, седнала и прегърнала колоната в онова мръсно мазе на Северна Осма улица; Никол Тейлър, легнала насред поляната с жълти нарциси.

Една от библиотекарките помогна на Джесика да претърси каталога с помощта на разни ключови думи. Резултатите я зашеметиха.

Имаше книги за иконографията на Дева Мария, книги за мистицизма и католицизма, книги за реликви, за торинската плащаница, оксфордският справочник по християнско изкуство. Безброй пътеводители за „Лувъра“, „Уфици“, „Тейт“ и други галерии. Сума ти книги за раните на Исус и по римска история — в частта им, свързана с разпятието. Илюстровани библии, монографии за изкуството на францисканците, йезуитите и цистерцианците, църковна хералдика, византийски икони и символиката на Дева Мария. Репродукции на картини, рисувани с масло, акварел и акрил, дърворезби, скици с туш и мастило, стенописи, фрески и скулптури от бронз, мрамор, дърво и камък.

Откъде трябваше да започне?

Чак когато се улови да прелиства албум, посветен на църковната бродерия, се усети, че леко се е отклонила от курса. Само две от ключовите думи — молитва и броеница — дадоха стотици резултати. Понаучи и някои основни неща, сред които това, че поредицата молитви, отброявана с броеницата, е посветена на Девата, че Дева Мария е в центъра на същността й, но че молещият се трябва да съзерцава лика на Христа. Записа си всичко, което можа.

Прегледа и някои от книгите, които библиотеката раздава за домашно четене — повечето прегледани до този момент бяха справочници — и се върна в „Раундхаус“ с глава, замаяна от религиозна образност. Нямаше начин тези книги да не съдържат нещо, което да е вдъхновило лудостта на двете престъпления. Но нямаше и най-малката представа как да го изкопчи.

26.

Вторник, 15:30 ч.

Тъмата бе пълна, без нито един шев, една вечна нощ, която не се влияе от времето. А под нея съвсем слабо се долавяше шумът на света.

Воалът на безсъзнанието заливаше Бетани Прайс, после се оттегляше подобно на вълните по плажа.

Кейп Мей — добра се мисълта през замъгления й мозък, докато образът се мъчеше да се измъкне от дълбините на паметта й. От години не се бе сещала за Кейп Мей — морския нос на шейсетина километра от Атлантик Сити в Ню Джърси, където ходеше с родителите си, когато бе мажа. Седеше на плажа с крака, заровени в мокрия пясък. Баща й бе с ония шарени хавайски гащи, а майка й — по скромен цял бански.

Сети се как се преобличаше в кабинката на плажа и как още тогава се срамуваше от тялото си, от килограмите. Мисълта я накара да се опипа. Още бе напълно облечена.

Помнеше, че бяха пътували с кола към петнайсетина минути. Може и повече да е било. Убол я бе с игла, която я доведе до прегръдката на съня, но не напълно в обятията му. Чуваше отвсякъде шумовете на града — автобуси, клаксони, вървящи и приказващи хора. Искаше да им извика, но не можа.

Сега наоколо бе тихо.

И тя се страхуваше.

Стаичката надали бе по-голяма от метър на два. По-скоро се намираше в някакъв килер. На стената срещу вратата му бе напипала някакво разпятие. На пода имаше тапицирана табуретка за коленичене при изповед. Мокетът на пода бе нов — носът й усети нефтения аромат на новите влакна. Сега вече виждаше под вратата и тънка ивица жълта светлина. Бе гладна и жадна, но не смееше да си поиска.

Той й бе заповядал да се моли. Бе влязъл в мрака и бе пъхнал в ръката й молитвена броеница. Каза й да започне от Веруюто. Не я бе опипвал по сексуален начин. Или поне не бе усетила подобно нещо.

Оставил я бе сама за известно време, но сега се върна. Крачеше пред килера и сякаш се ядосваше на нещо.

— Не те чувам — рече й от другата страна на вратата. — Какво казва папа Павел IV по въпроса?

— Не… не знам — каза Бетани.

— Казва, че когато няма размисъл, броеницата се превръща в бездушно тяло, а изричането на молитвите се изражда в механично повтаряне на формули, което противоречи на призива на Христос.

— Моля за извинение.

Защо той правеше всичко това? Досега винаги се бе отнасял добре с нея. Когато бе закъсала, се отнесе с уважение към проблемите й.

Звукът от машината се засили.

Май бе някаква бормашина.

— Почвай! — изгърмя гласът.

— Радвай се, благодатна Марио! Господ е с тебе… — започна тя, сигурно за стотен път.

Господ е с тебе — мина й през ума преди мъглата отново да го обсеби.

С мен ли е Господ?

27.

Вторник, 16:00 ч.

Черно-белият видеозапис бе едрозърнест, но даваше достатъчна представа кой влиза и излиза през паркинга на болницата „Сейнт Джоузеф“. Автомобилният и пешеходен трафик не предлагаше нищо особено — линейки, полицейски коли, микробуси за доставки от медицински и други складове. Повечето от хората бяха болнични служители — лекари, сестри, санитари, чистачи. Входът се ползваше от малко външни посетители, най-вече полицаи.

Джесика, Бърн, Тони Парк и Ник Паладино се бяха сместили в стаичката, която служеше едновременно за почивка и за гледане на видео. Никол Тейлър се появи, когато часовникът на лентата показваше 16:06:03.

Никол излиза от вратата с табелка „Специални болнични служби“, колебае се за няколко секунди, после бавно се отправя към улицата. На дясното й рамо виси малка чантичка, а в лявата си ръка носи нещо като шише със сок, най-вероятно „Снапъл“70. В Ботаническата градина не бяха намерили нито чантичката, нито бутилката.

На улицата Никол сякаш забелязва нещо в горния край на кадъра. Закрива уста, може би от изненада, после се отправя към паркирания в самия ляв край на екрана микробус. Има вид на форд уинд стар. Не личи вътре да има човек. В момента, в който минава от дясната страна на буса, пред камерата се изпречва камион от складовете „Алайд Медикал“.

— Майка му стара — каза Бърн. — Мръдни се, де…

Часовникът на екрана показва 16:06:55.

Шофьорът на камиона слиза от лявата врата и влиза в болницата. След няколко минути излиза и пак сяда зад волана.

Но когато камионът се отмества, уинд стартът и Никол вече ги няма.

Оставят лентата да се върти още пет минути, след това пренавиват напред. Нито Никол се връща, нито уинд стартът.

— Би ли го върнал дотам, където тя отива до микробуса? — помоли Джесика.

— Няма проблем — каза Тони Парк.

Изгледаха още сума ти пъти петдесет и пет секундния запис — Никол излиза от сградата, минава под козирката, приближава се до уинд стара — и всеки път спираха на онзи миг, в който камионът пристига и ги закрива.

— Можеш ли да увеличиш образа? — попита Джесика.

— На тази машина не — отвърна Парк. — Но в лабораторията могат да направят куп магии.

Джесика едва ли не се завря в малкия черно-бял екран. Уинд стартът май беше с номер на щата Пенсилвания, завършващ на 6. Предхождащите шестицата числа, букви или съчетания от тях обаче не се разчитаха. Ако знаеха началните цифри на номера, щеше да е много по-лесно да установят марката и модела на автомобила.

— Защо не проверим всички уинд стари, чиито номер завършва на шест? — попита Бърн.

Парк стана и направи крачка към вратата. Бърн го спря, написа нещо в бележника си, откъсна листа и му го подаде. Едва тогава Парк излезе.

Останалите трима продължиха да гледат лентата. Автомобилите идваха и си заминаваха, хората вървяха лениво към работните си места и се отдалечаваха от тях с пъргава стъпка. Джесика се измъчваше от мисълта, че зад прикрилия уинд стара камион, Никол Тейлър може би разговаря с онзи, който съвсем скоро след това ще отнеме живота й.

И макар да изгледаха записа още пет-шест пъти, не успяха да се сдобият с нищо ново.

Тони Парк се върна със сноп компютърни разпечатки. След него влезе и Айк Бюканън.

— В щата Пенсилвания има регистрирани две хиляди и петстотин уинд стара — каза Парк. — Около двеста от тях имат номер, завършващ на шест.

— По дяволите! — каза Джесика.

Но Парк вдигна снопа листа с тържествуваща усмивка. Един от редовете бе отбелязан с яркожълт маркер:

— И един от тези двеста е регистриран на името на доктор Брайън Алън Паркхърст, живеещ на Ларчууд Стрийт.

Бърн мигновено скочи на крака. Хвърли поглед на Джесика. Прокара пръст по белега на челото си.

— Това не е достатъчно — каза Бюканън.

— Защо да не е? — попита Бърн.

— Откъде искаш да започна?

— Познавал е и двете жертви, а можем да докажем, че е бил на мястото, където за последен път е видяна Никол Тейлър.

— Но не можем да докажем, че е той. Не можем дори да докажем, че тя се качила в автомобила.

— Но е имал възможността — упорстваше Бърн. — А евентуално и повод.

— Какъв повод? — попита Бюканън.

— Карен Хилкърк — отвърна Бърн.

— Но Карен Хилкърк не е убита.

— Не му се е налагало. А Теса Уелс е малолетна. Може да го е заплашвала, че ще обяви публично за връзката им.

— Каква връзка?

Бюканън, разбира се, бе прав.

— Виж сега, той нали е лекар — похвана Бърн, не желаейки да отстъпи. Все пак Джесика имаше усещането, че и самият той не е убеден във вината на Паркхърст. Но Паркхърст категорично знае нещо. — Според съдебния лекар и двете момичета са били укротени с мидазолам, а после им е инжектирано и паралитично вещество. Освен това кара микробус, което пасва на профила. Дай ми да го върна на стола. Само за двайсет минути. Ако не си признае, пускаме го.

Айк Бюканън обмисли предложението набързо.

— Виж какво, ако Брайън Паркхърст стъпи отново в тази сграда, ще дойде с адвокат от епархията. Това ти е пределно ясно. Както и на мен — каза Бюканън. — Дай да поровим още малко, преди да свържем точките. Преди да започнем да привикваме хора, нека първо разберем дали този уинд стар не принадлежи на някой служител на болницата. Да проверим какво е правил Паркхърст през всяка една минута този ден.

Основната част от работата на едно ченге си е жива затъпяваща скука. Голяма част от времето му минава зад паянтово дървено бюро с пълни с хартия заяждащи чекмеджета, с телефон в едната ръка и чаша студено кафе в другата. Обаждания на разни хора. Повторни обаждания на разни хора. Чакане разни хора да ти се обадят. Опиране в непреодолима стена, нахлуване в задънена улица, отчаяно измъкване от същата. Хората, с които разговаряш, не са видели, не са чули, нищо не казват — и чак след две седмици се сещат за някакъв важен факт. Разговаряш с погребални бюра дали на тази дата са поели труп от улицата. Беседваш с разносвачи на вестници, дежурни по пешеходни пътеки пред училищата, паркови работници, бояджии, водопроводчици, улични метачи. Общуваш с наркомани, проститутки, алкохолици, дилъри, просяци, улични продавачи и всеки друг, имал навика или призванието да виси точно на този ъгъл, който те вълнува.

А след като изчерпа възможностите на телефона и се убеди, че са безполезни, инспекторът се мята в автомобила си и тръгва из града, да задава същите въпроси на същите хора, само че този път — лично.

Към средата на следобеда разследването бе придобило сънливо темпо, все едно падаха с пет на нула и изчакваха съдията да свири края на мача. Потракваха върхове на моливи, телефоните бяха безмълвни, погледите избягваха да се срещат. С помощта на половин дузина униформени, специалната група бе успяла да се свърже с почти всички собственици на уинд стар, с много малко изключения. Двама се оказаха служители на „Сейнт Джоузеф“, единият дори работеше към домакинския отдел.

В пет проведоха пресконференция зад „Раундхаус“. Най-отпред се кипреха градският комисионер на полицията и окръжният прокурор. Зададоха се всички дежурни въпроси. Дадоха им се дежурните отговори. Камерите показаха и Кевин Бърн, и Джесика Балзано, представени пред медиите като ръководители на специалната група. Джесика се молеше да не й се наложи да говори пред камерите. Размина й се.

В пет и двайсет бяха отново зад бюрата си. Прехвърлиха всички местни канали, докато попаднаха на повторение на пресконференцията. Едрият план на Кевин Бърн бе посрещнат с кратки аплодисменти, възторжени викове и подсвирквания. Коментар зад кадър придружи заснетия по-рано през деня Брайън Паркхърст, докато напускаше „Раундхаус“. Името му бе изписано под забавения каданс на това, как се качва в колата си.

От „Назарийн Академи“ се бяха обадили да съобщят, че предишния четвъртък и петък Брайън Паркхърст си тръгнал преди края на работното време и че в понеделник се явил не по-рано от осем и петнайсет сутринта. Излизаше, че е имал предостатъчно време да отвлече и двете момичета, да остави телата им и въпреки всичко да се вмести в графика си.

В пет и трийсет, непосредствено след телефонния й разговор с отдел „Просвета“ в Денвър, който категорично елиминира от списъка на заподозрените бившето гадже на Теса — Шон Бренън, Джесика и Джон Шепърд тръгнаха с кола към лабораторията — нова сграда, съоръжена с върха на техниката, на ъгъла на Осма улица и Поплар, само на няколко преки от „Раундхаус“. Разполагаха с нова информация. Костта в ръката на Никол Тейлър се оказа част от агнешки крак, срязана с назъбено острие, а после наострена на точилен камък.

С други думи, едната жертва е държала овча кост, а другата — репродукция на картина на Уилям Блейк. Макар и полезна, информацията не хвърляше никаква нова светлина върху който и да било елемент на разследването.

— Имаме и съвпадащи влакна от мокет и при двете жертви — каза Трейси Макгавърн, заместник-директорът на лабораторията.

Новината бе посрещната с възторжено вдигнати юмруци от всяка част на стаята. Това вече бе веществено доказателство, чийто произход можеше да се проследи.

— По ръба на полите и на двете момичета намерихме едни и същи найлоново влакна — поясни Трейси. — Повече от дузина при Теса Уелс, само няколко по полата на Никол Тейлър. Вероятно дъждът е отмил голяма част, но и наличните стигат.

— Жилищни влакна ли са? Или от обществено място? Или от автомобил? — заразпитва нетърпеливо Джесика.

— Вероятно не са от автомобил. Бих казала, че са от жилищен мокет средно качество. Тъмносин. Интересното е, че всички влакна са само по долния ръб на полите. Не се срещат никъде другаде по дрехите им.

— Означава ли това, че не са лежали върху мокета? — попита Бърн. — Нито пък са седели върху него?

— Точно така — каза Трейси. — При подобно разположение, бих предположила, че по-скоро са…

— Коленичили — изпревари я Джесика.

— Коленичили — повтори като ехо Трейси.

В шест часа Джесика седеше зад едно бюро, отпиваше от студеното кафе и прелистваше книгите по християнско изкуство. Попадна на няколко обещаващи следи, но не откри нищо, съответстващо на позите на жертвите на местопрестъплението.

На Ерик Чавес му предстоеше среща с вечеря. Застанал пред еднопосочното огледало в стаята за разпити „А“, той правеше безуспешни опити да завърже съвършен уиндзър на вратовръзката си. Ник Паладино провеждаше последните си телефонни разговори с малкото останали собственици на уинд стари.

Кевин Бърн изучаваше втренчено снимките по стената, сякаш бяха статуи от Великденските острови. Оглеждаше съсредоточено всяка подробност и превърташе в главата си последователността на събитията. Образи на Теса Уелс, на Никол Тейлър, кадри от дома на смъртта на Осма улица, от поляната с нарцисите в Ботаническата градина. Длани, ходила, очи, ръце, крака. Снимки с линия, даваща представа за мащаба. Защриховани с мрежа снимки, указващи взаимни връзки между предметите.

Пред него лежаха отговорите на всичките му въпроси и Джесика усещаше, че е изпаднал в някакво кататонично състояние. С удоволствие щеше да даде цяла едномесечна заплата, само да може да разчете вътрешните му мисли в момента.

Денят бавно клонеше към вечерта. Но Кевин Бърн не помръдваше — само сканираше таблото, отляво надясно, от горе до долу.

Изведнъж отлепи една от снимките — едър план на лявата длан на Никол Тейлър. Отнесе я до прозореца и я вдигна към помръкващата светлина. Погледна към Джесика, но на нея й се стори, че гледа през нея. Тя не бе нищо, освен предмет, изпречил се на пътя на поглед, отправен на хиляда метра оттам. Бърн извади от бюрото си увеличително стъкло и се върна при снимката.

— Божичко — каза накрая, с което привлече вниманието и на останалите инспектори в стаята. — Не мога да повярвам, че досега не сме обърнали внимание.

— На какво? — попита Джесика. Отдъхна си, когато Бърн най-сетне проговори. Вече бе почнала да се притеснява за него.

— Виж белезите — каза и посочи вдлъбнатините в месестата част на дланта, които според Том Уайрич се дължали на натиск от ноктите й. После грабна протокола на съдебния лекар за Никол Тейлър. — А ето какво пише тук: „във вдлъбнатините по лявата й длан има следи от тъмночервен лак за нокти“.

— Е, и какво от това? — попита Бюканън.

— На лявата й ръка лакът е зелен — каза Бърн.

Посочи снимката с едър план на ноктите на Никол Тейлър — горскозелени. После вдигна снимката на дясната й ръка.

— А на дясната лакът е тъмночервен.

Останалите трима инспектори се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Не разбирате ли? Следите не са от стискане на левия й юмрук. Напротив, направени са от натиск с противоположната ръка.

Джесика се напъна да види нещо в снимките, сякаш изследваше негативните и позитивните елементи в гравюра на М. К. Ешер71. Нищо не й просветна.

— Не разбирам — рече.

— Ще разбереш — каза Бърн, грабна палтото си и се запъти към вратата.

Бърн и Джесика стояха в тясната фотолаборатория.

Специалистът–лаборант се опитваше да увеличи и подобри образа на лявата ръка на Никол Тейлър. Повечето снимки на местопрестъпленията и досега се правят на 35 милиметров филм и едва след това се дигитализират, което позволява да бъдат подобрявани, увеличавани и, при необходимост, подготвяни за представяне пред съда. В случая ги интересуваха малките сърповидни вдлъбнатини в долния ляв край на дланта на Никол. Техникът увеличи областта, засили контраста, а полученият образ накара всички в малката стая да ахнат едновременно.

Никол Тейлър им пращаше ясно съобщение. Леките наранявания изобщо не бяха произволно подредени.

— Боже милостиви — възкликна Джесика, когато първият прилив на адреналин, откакто бе станала инспектор по убийствата, нахлу в ушите й.

Малките сърповидни вдлъбнатини съдържаха послание от оня свят.

Преди да умре, Никол Тейлър бе използвала ноктите на дясната си ръка да напише дума върху лявата си длан — молбата на едно умиращо момиче в последния, отчаян миг от живота й. Нямате никакво съмнение. Белезите оформяха буквите PAR.

Бърн отвори мобифона си и се обади на Айк Бюканън. В следващите двайсет минути щяха да съставят клетвена декларация за вероятен причинител и да я връчат на шефа на секция „Убийства“ към окръжната прокуратура. Ако имаха късмет, до един час щяха да получат разрешително за обиск на дома на Брайън Алън Паркхърст.

28.

Вторник, 18:30 ч.

Саймън Клоуз не можеше да откъсне очи от предната страница на „Рипорт“, явила се гордо на екрана на неговия апъл пауърбук.

Има ли нещо по-хубаво от това да видиш името си като автор под едно набиващо се на очи провокативно заглавие?

Сигурно има поне едно, най-много две, реши Саймън. Но и за двете трябваше да плаща, а това тук пълнеше джоба му.

Момичетата с броениците.

Негова собствена идея.

Беше попрехвърлил още няколко идеи за заглавие.

Това го хвърли в музиката.

Саймън обожаваше тази част от нощния живот — кипренето, предхождащо гонитбата на жертвата. И през деня се обличаше добре за работа — винаги с риза и вратовръзка, понякога с блейзър и прав панталон. Нощем обаче минаваше на европейска вълна: италианска изработка, фини платове. През деня носеше „Чапс“, но нощем — „Ралф Лорен“.

Пробвал бе „Долче и Кабана“, пробвал бе и „Прада“, но си купуваше „Армани“ и „Пал Зилери“. Благодаря ти, Господи, за полугодишните разпродажби в „Бойд“.

Погледна се в огледалото. Неотразим. Коя щеше да му откаже? Вярно, във Филаделфия имаше куп добре облечени мъже, но малцина успяваха да се докарат със замах до европейския стил.

Жените обаче си оставаха най-важният фактор.

Когато след смъртта на леля Айрис Саймън тръгна сам да си търси късмета, поживя за известно време в Лос Анджелис, Маями, Чикаго и Ню Йорк Сити. Макар и за кратко, поблазни се дори от мисълта да живее в Ню Йорк, но само след няколко месеца се върна обратно във Филаделфия. Ню Йорк бе прекалено забързан, истинска лудница. А момичетата на Филаделфия — които не отстъпват по сексапил на манхатънските — имат и още нещо, което никога няма да срещне в Ню Йорк.

Филаделфийките ти дават шанс.

Едва успя да постигне идеална вдлъбнатост във вратовръзката „Дзеня“, когато някой почука на вратата. Прекоси малкия апартамент и отвори.

Анди Чейс — безбрежно щастливият и ужасно рошав Анди.

На главата му имаше обърната назад мръсна бейзболна шапка и тъмносиньо яке „Мембърс Оунли“72 (Ама някой наистина ли още произвежда „Мембърс Оунли“? — не можеше да повярва Саймън), комплект с еполетите и затварящите се с цип джобове.

Посочи собствената си червена жакардова вратовръзка и попита Анди:

— Прекалено много гей ли е?

— Не — отвърна Анди, докато се просна на дивана, награби списанието „Ман Уърлд“ и захапа една едра японска ябълка. — Но напълно достатъчно.

— Глей си работата.

Анди сви рамене:

— Не мога да си обясня как можеш да харчиш толкова много за дрехи, след като не можеш да носиш повече от един костюм на гърба си. Какъв е смисълът?

Саймън се врътна и направи „дефиле“ през всекидневната. Завъртя се на пета, направи стойка:

— И след като ме гледаш си в състояние да ми зададеш подобен въпрос? Стилното поведение носи отплата само по себе си, mon frere73.

Анди му отвърна с превзета прозявка и отхапа от ябълката.

Саймън си сипа няколко глътки курвоазие. За Анди отвори кен с милър лайт.

— Сори. Свършиха ми фъстъците.

Анди поклати глава:

— Подигравай се ти, подигравай се. Но фъстъците са далеч по-готини от лайняния „фоагра“74, дето го ядеш.

Саймън се направи, че запушва ушите си с длани от и възмущение. Анди Чейс го отвращаваше на клетъчно ниво.

Осведомиха се взаимно за станалото през деня. Саймън отчиташе подобни беседи като режийни разходи, съпътстващи сделките му с Анди. След като се уточниха кой кому какво дължи, бе време да тръгват.

— Та как е Кити? — зададе Саймън дежурния въпрос с всичкия фалшив ентусиазъм, който успя да събере. Ситната кравичка, както я наричаше наум. Когато Анди се влюби в нея, Кити Брамлет бе дребна, почти хубавичка касиерка в „Уол март“. Но това бе преди трийсет кила и три брадички време. Междувременно Кити и Анди бяха навлезли в средната възраст и се бяха примирили с бездетния кошмар на брака по навик: претоплени в микровълновата фурна вечери, рождени дни в „Олив Гардън“75, сношаване два пъти месечно, докато гледат Джей Лено.

Предпочитам смъртта, Господи — рече си Саймън.

— Не е мръднала и на йота. — Анди захвърли списанието и се протегна, а Саймън забеляза безопасната игла, с която бе закопчан панталонът му. — Неизвестно защо все още смята, че трябва да се събереш със сестра й. Сякаш по този начин ще има някаква връзка и с теб.

Ронда, сестрата на Кити, приличаше на издължена версия на Уилърд Скот76, но не толкова женствена.

— Смятай, че скоро ще й се обадя — рече Саймън.

— Както кажеш.

Продължаваше да вали. На Саймън му се налагаше да развали целия си външен вид с изящния, но ужасно функционален шлифер „Лондон Фог“ — единственото нещо в гардероба му, което плачеше са спешна подмяна. Все пак по-добре с него, отколкото дъждът да направи петна по костюма на „Зилери“.

— Айде, нямам повече време за глупости. — Саймън посочи вратата на Анди. Онзи схвана намека, стана и тръгна да излиза. Огризката от ябълката остана върху дивана.

— Няма да успееш да ми развалиш настроението — добави Саймън. — Изглеждам добре, мириша прекрасно, материалът за първа страница се пече, а животът е dolce77.

— Dolce ли? — направи гримаса Анди.

— Божичко — рече Саймън. Бръкна в джоба, извади стотачката и я подаде на Анди.

— Благодаря, че ми се обади — каза Саймън. — Продължавай в същия дух.

— По всяко време, бро — отвърна Анди. Прибра банкнотата, излезе и се отправи към стълбите.

Бро, помисли си Саймън. Ако това е само чистилището, какъв ли ужас ще е раят.

Погледна се за последно в огледалото цял ръст в дрешника.

Идеално.

Градът бе в краката му.

29.

Вторник, 19:00 ч.

Брайън Паркхърст го нямаше у дома. Нямаше го и форд уинд стартът.

Шестимата инспектори се пръснаха из триетажната прилепена къща на Гардън Корт. На първия етаж имаше малка всекидневна и столова; отзад бе кухнята. Стръмните стълби между столовата и кухнята водеха към втория етаж. Там имаше баня и спалня, превърната в кабинет. Третият етаж, съдържал навремето две малки стаи, бе преустроен в голяма основна спалня. В нито едно от помещенията не видяха тъмносин мокет.

Мебелировката бе общо взето съвременна: кожен диван и фотьойл, шкаф от тик и маса за хранене. Дъбовото бюро в кабинета бе малко по-старо. Книгите на етажерките подсказваха, че има еклектичен вкус. Филип Рот, Джаки Колинс, Дейв Бари, Дан Симънс. Инспекторите отбелязаха и присъствието на Уилям Блейк „Пълни събрани илюстровани творби“.

Ами, как да ви кажа, не съм много силен по Блейк — бе рекъл Паркхърст по време на разговора им.

От бързия оглед на книгата не пролича да има изрязано.

Претърсиха хладилника, фризера и кухненския боклук, но не намериха следа от агнешки крак. Отметката в готварската книга бе на страницата с карамелизирана плодова пита.

И в дрешниците му не откриха нищо необичайно. Три костюма, два блейзъра от туид, шест чифта официални обувки, дузина официални ризи. Всичко консервативно и доброкачествено.

В кабинета му висяха трите му дипломи за висше образование: една от университета „Джон Каръл“ и две от Пенсилванския университет. На стената имаше и плакат в хубава рамка за бродуейската продукция на „Салемските вещици“.

На Джесика се падна вторият етаж. Прегледа дрешника към кабинета, който съдържаше спортните му екипи — за тенис и ракетбол, както и скъп неопренов костюм за уиндсърфинг.

Претърси чекмеджетата на бюрото, но не намери нищо необичайно — ластици, химикалки, кламери, тик-так. Друго чекмедже съдържаше тонер за лазерен принтер и резервна клавиатура. Всички чекмеджета се отвориха лесно, с изключение на онова с документацията.

То бе заключено.

Необичайно за човек, който живее сам, мина й през ума.

Не откри ключа и в горното чекмедже, след като го претърси бързо, макар и методично.

Надникна от кабинета. Дочу приказките на инспекторите. Всички бяха заети. Върна се при бюрото и извади комплект шперцове. Трите години в Пътна полиция неминуемо й бяха дали поне някакви умения в тази област. Отвори го за секунди.

Повечето документи бяха свързани с домакинството и лични дела — данъчни квитанции, разписки за закупени вещи, лични разписки, застрахователни полици. Плюс купчинка платени сметки по кредитната му карта VISA. Джесика си записа номера й. Бързият преглед на описа на плащанията не донесе нищо подозрително. Нямаше и плащане в полза на магазин за религиозни предмети.

Тъкмо се канеше да затвори и заключи, когато мерна ъгълчето на малък кафяв плик, надничащо иззад чекмеджето. Бръкна и го извади. Залепен бе към задната дъска, но не бе запечатан.

В плика имаше пет снимки, направени през есента в парка „Феърмаунт“. На три от тях имаше напълно облечено момиче, заело срамежливо поза като от моден журнал. На другите две същото момиче се бе снимало заедно с усмихнатия Брайън Паркхърст. Момичето седеше на коленете му. Датата бе от октомври предишната година.

А момичето бе Теса Уелс.

— Кевин! — изрева Джесика към стълбите.

Бърн пристигна светкавично, вземайки стъпалата по четири наведнъж. Джесика му показа снимките.

— Копеле мръсно — изръмжа Кевин. — В ръцете ни беше, а го пуснахме.

— Не се тревожи. Пак ще го спипаме. — Под стълбите бяха открили пълен комплект куфари. Явно не бе заминал надалеч.

Джесика резюмира уликите. Паркхърст е лекар. Познавал е и двете жертви. Твърди, че се е срещал с Теса Уелс само по професионална линия, в качеството му на съветник, а същевременно притежава лични снимки с нея. В миналото му има случай на сексуална връзка с ученичка. Едната от жертвите му е направила опит да изпише името му върху дланта си, преди да я е застигнала смъртта.

Бърн вдигна телефона на бюрото на Паркхърст и се обади на Айк Бюканън. Включи спикърфона и му описа какво са намерили.

Бюканън го изслуша, после каза думите, които Бърн и Джесика очакваха с надежда:

— Задръжте го.

30.

Вторник, 20:15 ч.

Софи Балзано бе най-красивото момиченце на света в будно състояние, а когато денят се превръщаше в нощ, в онзи сладък сумрак на полусъня, направо заприличваше на ангелче.

Бе предложила да поеме първата смяна наблюдение върху дома на Брайън Паркхърст. Но й заповядаха да си върви да почива. Същото казаха и на Кевин Бърн. Оставиха други двама инспектори да наблюдават жилището на Гарден Корт.

Сега Джесика седеше на ръба на леглото на Софи и я наблюдаваше.

Бяха си направили съвместна вана с много пяна. Софи сама изми косата си и й сложи балсам. Без чужда помощ, ако обичате. Изсушиха се и си разделиха една пица във всекидневната. Вярно, нарушиха правилото да се яде единствено на масата, но откакто Винсънт го нямаше, доста правила някак си отпадаха.

Край на глезотиите — зарече се Джесика.

Докато приготвяше дъщеричката си за лягане, усети, че я притиска в обятията си малко по-силно и малко по-често от обикновено. Дори Софи я изгледа учудено, сякаш искаше да я пита: „Какво ти става, мамо?“ Но Джесика много добре знаеше какво й става. В подобни моменти Софи се явяваше нейният спасителен пояс, аварийна кабина, кислороден апарат.

Сега, след като Софи бе вече в леглото, Джесика си позволи да се отпусне, да се поразтовари от ужасите на отминалия ден.

Поне мъничко.

— Приказка? — Гласчето на Софи се промъкна покрай широката й прозявка.

— Искаш да ти почета ли?

Софи кимна.

— Окей — каза Джесика.

— Ама не за Хоук — допълни Софи.

Джесика не можа да сдържи смеха си. „Хоук“ бе дежурното напоследък страшилище на Софи. Всичко започна от едно посещение в „Кинг ъф Праша“78 преди година, където ги посрещна петметровият надуваем зелен Хълк, поставен да рекламира новоизлязлото дивиди. Щом зърна гигантската му фигура, Софи моментално се скри зад краката на Джесика.

— Това какво е? — попита тогава Софи с треперещи устни и с пръсти, вкопчени в полата на Джесика.

— Това е Хълк, миличко — отвърна й Джесика. — Не е истински.

— Не го обичам тоя Хоук.

По онова време се бе стигнало дотам, че всяко нещо — зелено и по-високо от метър и двайсет, всяваше ужас и паника в душицата на Софи.

— Нямаме приказки за Хоук, миличко — каза Джесика. Мислеше, че Софи вече го е забравила. Но явно някои чудовища умират трудно.

Софи се усмихна и се сви под юргана, готова за сън, необезпокояван от Хоук.

А Джесика отиде до килера и извади кашона с книги. Прегледа наличната бебешка литература: „Избягалото зайче“, „Ти си шефа, патенце“, „Любопитния Джордж“.

Седна на леглото и заразглежда възрастовите указания. Всички бяха за деца под две години, а Софи бе вече почти на три. Прекалено голяма бе за „Избягалото зайче“. Божичко, не расте ли прекалено бързо? — запита се Джесика.

Най-отдолу на купа книги бе „Как да го облека?“ — буквар за обличане. Но Софи с лекота се обличаше сама, и то от сума ти месеци. Отдавна не бе слагала лява обувка на десен крак, нито пък гащеризона си отзад напред.

Джесика се спря на „Костенурката Йъртъл“ от Доктор Сюс — любимо четиво както на Софи, така и на нея самата.

На далечния остров Сала-ма-сонд.

Царуваше в блатото костенурката Йъртъл.

Погледна Софи, в очакване да я посрещне широка усмивка. Йъртъл обикновено я разсмиваше до сълзи, особено когато започва да царува в калта.

Но Софи бе дълбоко заспала.

Лека категория — усмихна се Джесика на себе си.

Намали реостата на лампата до най-ниско и подпъхна завивките. Остави книгата в кашона.

В мислите й нахлуха Теса Уелс и Никол Тейлър. Че как иначе? Сигурно още дълго време ще обитават съзнанието й.

Нима и техните майки не са седели така на ръба на леглата им и не са се възхищавали от съвършенството им? Нима не са ги гледали, докато спят, и не са благодарили на Бога за всяко вдишване и издишване?

Разбира се, че са го правили.

Погледна покритата със сърца и панделки рамка „Безценни спомени“ на нощното шкафче на Софи. Съдържаше шест снимки. Винсънт и Софи, само на годинка, на плажа.

Софи е с оранжева капела и слънчеви очила. Пълните й краченца са оваляни с мокър пясък. Джесика и Софи в задния двор. Софи държи единствената репичка, поникнала през годината в саксийната им градинка. Софи лично бе посадила семето, поливала го бе и сама бе събрала реколтата. Настояваше и сама да си изяде репичката, макар Винсънт да я предупреди, че може и да не й хареса. Но работливата Софи, при това инатеста като магаре, си отхапа и се постара физиономията й да не я издаде. Накрая от лютивината по лицето й избиха петна и тя се изплю върху хартиена салфетка. Това отбеляза края на земеделската й любознателност.

В долния десен ъгъл имаше снимка на майката на Джесика, направена когато самата Джесика още е прохождала.

Мария Джовани бе зашеметяваща в жълтата си лятна рокля с малкото момиченце на коленете й. Двете със Софи толкова си приличаха. Искаше Софи да знае как е изглеждала баба й, макар в собствените й спомени образът й да бе съвсем избелял, сякаш го гледаше през стъклена тухла.

Изключи напълно осветлението в стаята на Софи и остана да седи в тъмнината.

Само от два дни бе на новата работа, а вече й се струваше, че са минали цели месещ. Откакто постъпи в полицията, мнението й за отдел „Убийства“ не се бе различавало от онова на повечето ченгета: хора, които вършат една-единствена работа. Виж, в районните управления на инспекторите им се падаше да се занимават с много по-разнообразни престъпления. Какво всъщност е едно убийство — твърдеше поговорката, — освен неприятно завършил тежък побой.

Леле, колко се е заблуждавала.

Ако на това му викаха да вършиш само една работа, то и тя й бе предостатъчна.

Продължаваше да я мъчи обзелата я от вече три години мисъл: справедливо ли е спрямо Софи тя да е ченге, да рискува живота си всеки път, щом отиде на работа? И до ден-днешен не знаеше отговора.

Слезе на долния етаж и провери предната и задната врата за трети път. Не беше ли за четвърти?

В сряда имаше почивен ден, но не й минаваше през ум с какво да запълни времето си. Как така ще си почива? Може ли изобщо да си гледа живота, след като две момичета са убити по особено жесток начин? В момента най-малко й пука за графика на дежурствата. Надали и другите ченгета се чувстват по-различно. На този етап поне половината от полицаите във Филаделфия сигурно са готови да се откажат от полагаемите им се добавки за извънредни часове, само и само да хванат това копеле.

Всяка година баща й събираше родата в срядата преди Великден. Дано това поне я разсее. Ще отиде и ще си наложи да забрави за службата. Баща й винаги намираше начин да й подскаже кои неща са по-важни и кои — не.

Седна на дивана и поне пет пъти превъртя каналите на кабелната телевизия. Накрая я изключи. Тъкмо се канеше да си легне и да почете, когато телефонът иззвъня. Истински се надяваше да не е Винсънт. Или може би се надяваше да е той.

Не беше той.

— С инспектор Балзано ли говоря?

Бе мъжки глас. На фона на силна диско музика.

— Кой се обажда? — попита Джесика.

Онзи не отговори. Смях и звън на лед в чаши. Обаждаше се от някакъв бар.

— За последен път питам — каза Джесика.

— Брайън Паркхърст.

Джесика хвърли поглед на часовника и си записа часа в бележника до телефона. Погледна екранчето да види номера, от който й се обаждаше. Частен номер. Разтегна докрай шнура на телефона и се опита да стигне до чантичката си с мобифона. Не й стигаха около два метра. Дали да не му каже да изчака една секунда, докато се добере до мобифона и се обади до местния участък да проследят разговора? Щеше ли той да й затвори?

— Къде сте? — гласът й бе писклив и изнервен.

Спокойно — изкомандва си Джесика.

— Няма значение — каза Паркхърст.

— Донякъде има — отвърна Джесика. Ха така. По-разговорно.

— Аз ще говоря, не вие.

— Чудесно, доктор Паркхърст. Защото ние наистина желаем да поговорим с вас.

— Знам.

— Защо не наминете покрай „Раундхаус“? Ще ви чакам. И ще можем да поговорим.

— Предпочитам да не идвам там.

— Защо?

— Не съм глупак, инспектор Балзано. Знам, че сте били в дома ми.

Заваляше думите.

— Къде сте? — за втори път попита Джесика.

Мълчание. Музиката премина в латино диско ритъм.

Салса клуб.

— Вие елате при мен — каза Паркхърст. — Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

— Къде и кога?

— Ще ви чакам при „Щипката за пране“. След петнайсет минути.

До „Салса клуб“ записа: на 15 мин. от кметството.

„Щипката“ бе огромната скулптура на Клаус Олденбург на централния площад, току до кметството. Едно време филаделфийци са си правели срещите при орела на „Уанамейкър“ — тогавашния прочут универсален магазин с подова мозайка на орел. Всеки знаеше къде е орелът на „Уанамейкър“. Сега срещите ставаха при „Щипката“.

— И елате сама — добави Паркхърст.

— Няма да стане, доктор Паркхърст.

— Ако видя някой с вас, изчезвам — каза той. — Не желая да говоря с партньора ви.

И тя на мястото на Паркхърст не би желала да е в една и съща стая с Кевин Бърн точно на този етап.

— Дайте ми двайсет минути — каза.

Линията прекъсна.

Джесика звънна на Пола Фариначи, която за сетен път спаси положението. В рая на бавачките сигурно пазят специално място за Пола. Уви дремещата Софи в любимото й одеяло и я пренесе през трите врати. Когато се върна, потърси Кевин Бърн на мобилния му, но се включи гласовата му поща. И вкъщи му звъня. Същият резултат.

Хайде, бе, партньоре, обади се, молеше се мислено.

Имам нужда от теб.

Нахлузи джинси и маратонки, а отгоре — дъждобрана. Грабна мобифона, вкара нов пълнител в глока, пъхна го в кобура и запраши към Сентър Сити.

Двайсет и пет минути по-късно Джесика чакаше под проливния дъжд близо до ъгъла на Петнайсета улица и Маркет Стрийт. По ред очебийни причини реши да не застава под самата „Щипка“. Защо да предлага удобна мишена?

Огледа площада. Заради бурята нямаше много пешеходци. Светлините на Маркет Стрийт хвърляха трептящи червени и жълти петна по асфалта.

Когато бе малка, баща й я водеше с Майкъл за каноли79 в „Термини“ на пазара „Рединг Терминал“ в Сентър Сити. Вярно, оригиналният магазин „Термини“ в Южна Филаделфия бе само на няколко преки от дома им. Но пътуването с градския автобус до центъра, после разходката пеш до пазара правеше канолите по-вкусни. Тогава, че и сега.

В онези дни, след Деня на благодарността правеха бавна разходка по Уолнът Стрийт и оглеждаха витрините на всички скъпи магазини. Никога не можеха да си позволят нещо от изложеното, но детското й въображение се възпламеняваше от видяното.

Толкова отдавна бе всичко това — мина й през ума.

Дъждът се сипеше неспирно.

Отърси се мигновено от спомените, щом видя някакъв човек да приближава към статуята. Качулката на зеления дъждобран бе вдигната, ръцете му бяха в джобовете. Стори й се, че забави крачка до основата на статуята и огледа района. Оттам, откъдето го наблюдаваше, й се стори еднакъв на ръст с Брайън Паркхърст. Но не можеше да прецени килограмите му, нито цвета на косата.

Извади пистолета и го скри зад гърба си. Тъкмо да тръгне нататък, когато мъжът внезапно се спусна към спирката на метрото.

Джесика пое дълбоко въздух и прибра оръжието.

Остана загледана в колите, описващи кръгово движение около площада. Фаровете им разсичаха дъжда, сякаш бяха котешки очи.

Потърси на мобилния му номер Брайън Паркхърст.

Гласова поща.

Потърси на мобилния му номер Кевин Бърн.

Същото.

Пристегна още по-силно качулката на дъждобрана.

И продължи да чака.

31.

Вторник, 20:55 ч.

Той е пиян. Това опростява задачата ми. Забавени рефлекси, понижена двигателна способност, отслабена преценка за дистанция. Мога да го изчакам пред бара, да се приближа, да му съобщя намеренията си, а след това да го съсека на две.

Той няма дори да усети откъде му е дошло.

Но къде е удоволствието тук?

Къде е поуката?

Не, далеч по-добре е хората да разберат. Съзнавам, че има голяма вероятност да ме спрат, преди да съм завършил тази драма за страданията на Христа. И ако някой ден ме съпроводят по онзи дълъг коридор, вкарат ме в антисептичната стая и ме привържат към носилка на колела, ще приема участта си.

Знам, че когато ми дойде времето, ще ме съди далеч по-висша сила от Общността на Пенсилвания.

Но дотогава ще бъда онзи, който седи до теб в черквата, отстъпва ти място в автобуса, държи ти вратата отворена в някой ветровит ден, или превързва охлузеното коляно на дъщеря ти.

Именно в туй се състои благодатта да живееш под дългата сянка Божия.

Понякога се оказва, че сянката се дължи просто на някоя стояща дървена закачалка.

Но друг път сянката представлява всичко онова, от което се боиш.

32.

Вторник, 21:00 ч.

Бърн седеше на бара и изобщо не долавяше нито музиката, нито шума около масата за билярд. Единственото, което чуваше в момента, бе ревът в собствената му глава.

Намираше се в „Шотз“ — занемарена ъглова кръчма в Грейс Фери, нямаща нищо общо със заведенията, в които киснат ченгета. Е, можеше и в някой хотелски бар в центъра да се забие, но не му допадаше мисълта да плаща по десет долара за всяка чаша.

Онова, което най-му се искаше в момента, бе да му падне Брайън Паркхърст само за още няколко минути. Да го притисне само още един път и да се убеди в истината. Гаврътна бърбъна и си поръча нов.

Още с идването си бе изключил мобифона, но остави пейджъра включен. Погледна го и видя номера на болницата „Мърси“. Джими го бе търсил за втори път днес. Погледна часовника си. Ще мине през „Мърси“ и ще упражни чара си върху сестрите да го пуснат за малко втори път. Когато в болницата лежи полицай, часовете за посещения не важат.

Търсила го бе и Джесика. И на нея ще се обади след малко. Трябваха му само няколко минути самота.

Засега имаше нужда единствено от покоя в най-шумния бар в Грейс Фери.

Теса Уелс.

Никол Тейлър.

Хората смятат, че когато убият някого, ченгетата пристигат, записват си едно-друго и се прибират вкъщи да си живеят живота. Нищо не е по-далеч от истината. Защото мъртвите, за които не си отмъстил, така и не остават мъртви. Неотмъстените мъртви те наблюдават. Гледат те, докато си на кино или вечеряш със семейството си, докато пиеш някоя и друга бира с момчетата в кръчмата на ъгъла. Гледат те, докато се любиш. Гледат, чакат и питат: „А какво правиш за мен?“ Шепнат в ухото ти, докато животът ти минава, децата ти порастват и се замогват, докато се смееш, плачеш, чувстваш и вярваш. „Защо си излязъл да се веселиш? — питат. — Защо си гледаш кефа, докато аз лежа тук, върху студения мрамор? Какво правиш за мен?“

Процентът разкрити престъпления на Бърн бе сред най-високите в отдела. Това, както сам знаеше, се дължеше отчасти на синергията им с Джими Пюрифай и отчасти на собствените му улични инстинкти. И отчасти на виденията, които бяха започнали да му се явяват, докато бе буден, благодарение на четирите куршума от пистолета на Лутър Уайт и пътешествието под повърхността на река Делауеър.

Организираният убиец по принцип смята, че превъзхожда повечето хора, но най-вече онези, чийто дълг е да го открият. И точно този егоцентризъм сега пришпорваше Бърн, та в конкретния случай — момичетата с броениците — се бе превърнал направо в мания. Това също му бе известно. Вероятно го бе осъзнал в мига, в който слезе по онези паянтови стъпала на Северна Осма улица и видя бруталното унижение, преживяно от Теса Уелс.

Но освен всичко друго си даваше и сметка, че колкото съществено бе чувството му за дълг, не по-маловажен бе й ужасът с Морис Бланчард. И друг път бе бъркал в кариерата си, и то много пъти, но грешките му за пръв път бяха довели до смъртта на невинен човек. Не бе сигурен дали задържането и осъждането на молитвения убиец щеше да изкупи вината му, или да го направи квит с град Филаделфия, но се надяваше, че поне ще запълни празнотата в душата му.

Тогава вече можеше да се оттегли с гордо вдигната глава.

Има инспектори, които се осланят на парите. Други — на науката. Трети търсят подбудата. А Кевин Бърн разчиташе на вратата в дъното на съзнанието си. Не, не бе способен да предсказва бъдещето, нито да установи убиеца единствено с полагане на ръце. Но понякога му се струваше, че и това може и може би разликата се коренеше именно тук. Усещането на нюанса, разкриването на намерението, изборът на път, вървенето по следата. През последните петнайсет години, откакто се бе удавил, само веднъж сбърка.

Имаше нужда от сън. Плати сметката, сбогува се с неколцина от редовните клиенти и излезе на безкрайния дъжд. Грейс Фери миришеше на чисто.

Закопча дъждобрана, прецени способността си да шофира след пет бърбъна. Заключи, че нищо му няма. Или почти нищо. Но когато приближи колата, усети, че нещо не е наред, макар да не осъзна веднага какво точно.

После видя.

Стъклото на шофьорската врата бе счупено и по предната седалка блестяха стъкълца. Погледна вътре. Липсваше CD-плейърът и чантичката с дисковете.

— Д’еба и шибания град — каза.

Обиколи колата няколко пъти под дъжда, както бясно куче гони опашката си. Седна върху капака на двигателя и дори се замисли дали да не подаде оплакване по телефона. Абсолютно безсмислено. Шансовете да ти намерят откраднатото радио в Грейс Фери са точно толкова, колкото да вземат Майкъл Джаксън на работа в детска градина.

Не му беше толкова до радиото, колкото до откраднатите дискове. Три години бе създавал колекцията си от класиците на блуса.

Тъкмо се накани да си върви, когато забеляза как някой го гледа от празния парцел на отсрещната страна на улицата. Не можа да види кой е, но имаше нещо в стойката, което му подсказа, че това е неговият човек.

— Ей! — провикна се Бърн.

Онзи хукна като подплашен заек зад отсрещните сгради.

Бърн се втурна подире му.

Глокът тежеше в ръката му, сякаш бе мъртъв товар.

Докато прекоси улицата, онзи се бе изгубил в миазмите на поройния дъжд. Бърн огледа внимателно отрупаното с боклуци празно място, а след това и алеята, която минаваше зад долепените една до друга къщи между двете преки.

Крадецът не се виждаше.

Къде, по дяволите, изчезна?

Пъхна глока в кобура, промъкна се до алеята и надникна наляво.

Задънена уличка. Голяма кофа за боклук, куп торби с отпадъци, строшени дървени каси. Вмъкна се в алеята. Не се ли криеше някой зад боклукчийската кофа? Гръм от небето го накара да се извърне мигновено, а сърцето му задумка в гърдите.

Беше сам.

Продължи, вглеждайки се във всяка нощна сянка. За миг картечният бой на дъжда върху найлоновите торби с боклук заглуши всичко останало.

И точно тогава през дъжда дочу стон и шумолене на найлон.

Погледна зад кофата. Черно момче, на около осемнайсет. Найлонова шапка, хокеен пуловер с емблемата на „Флайърс“, татуировка на дясната ръка, определяща го за член на младежката банда JBM: „Junior Black Mafia“80. На лявата бяха татуирани затворнически врабчета81. Беше на колене, с вързани ръце и запушена уста. По лицето личаха охлузвания от нанесен му наскоро побой. В очите му пламтеше страх.

Какво, по дяволите, става тук?

Бърн усети движение отляво. Но преди да успее да се обърне, отзад го сграбчи нечия мощна ръка. Усети на шията си ледения допир на остър като бръснач нож.

И чу шепот в ухото си:

— Не смей да мърдаш.

33.

Вторник, 21:00 ч.

Джесика чакаше от близо половин час. Минаваха и заминаваха всякакви хора. Едни бързаха под дъжда, други спираха таксита или притичваха до спирката на метрото.

Но нито един не беше Брайън Паркхърст.

Малко след девет Джесика бръкна под дъждобрана и натисна два пъти копчето на портативния радиопредавател.

Някакъв размъкнат мъж се измъкна от сенките около входа на „Сентър Скуеър Плаза“.

Джесика разпери насреща му празни ръце.

В отговор Ник Паладино сви рамене. Преди да тръгне от Североизточна Филаделфия, Джесика звънна още два пъти на Бърн, после, докато шофираше към града, се обади на Ник, който мигновено се съгласи да й послужи за подкрепление. Благодарение на дългия му стаж на ченге под прикритие към отдел „Наркотици“ тайното следене му идваше отръки. Облечен бе в раздърпано горнище на анцуг с качулка и бе обут в мърляви памучни панталони. За Ник Паладино, това бе равносилно на истинска саможертва в името на службата.

Точно на отсрещната страна на улицата, под скелето по лявата стена на кметството, стоеше с бинокъл в ръка Джон Шепърд. Двама униформени полицаи дежуреха на изхода на метрото на Маркет Стрийт. И двамата носеха снимката на Брайън Паркхърст от училищния годишник, в случай че пристигнеше оттам.

Него обаче го нямаше. И май нямаше изгледи да дойде.

Джесика се обади в дежурната стая. Постът пред дома на Паркхърст докладва, че нямало никакво движение.

Джесика се запъти бавно към Паладино.

— Още ли не си се свързала с Кевин? — попита я той.

— Не съм — каза Джесика.

— Сигурно си е легнал. Има нужда от почивка.

Джесика се поколеба как точно да формулира въпроса си:

— Той как ти се струва напоследък?

— Човек като Кевин трудно ще го разбереш, Джесика.

— Има вид на напълно съсипан от умора.

Паладино кимна. Запали цигара. Всички бяха уморени.

— Разправял ли ти е какво… му се е случило?

— За Лутър Уайт ли?

Бе подочула оттук-оттам, че преди петнайсет години Бърн участвал в задържане, което се превърнало в кървав сблъсък със заподозрения в изнасилване Лутър Уайт. Уайт бил убит; самият Бърн също едва не загинал.

Точно това „едва“ объркваше Джесика.

— Да — каза Паладино.

— Не ми е казвал — рече Джесика. — А и аз не намирам куража да го питам.

— Разминало му се е за съвсем малко — каза Паладино. — Съвсем на косъм е било. И доколкото разбирам, той наистина е бил… мъртъв, да кажем, за известно време.

— Значи правилно съм подочула — рече невярващата Джесика. — И сега какво? Нещо като екстрасенс ли е станал?

— О, боже мой, не — засмя се Паладино и поклати глава. — Нищо подобно. Да не си посмяла дори да споменеш тази дума пред него. Най-добре изобщо не зачеквай темата.

— Защо?

— Как да ти кажа? В Централно районно работеше едно устато ченге, което една вечер във „Финигънс Уейк“ го нарекъл Хейли Джоел82. Най-невинна задявка. Просто на майтап. Чувам, че още вечерял през сламка.

— Ясно — каза Джесика.

— Казано накратко, Кевин притежава… усет спрямо истински тежките престъпления. Или поне е притежавал. Онази история с Морис Бланчард му се отрази много зле. Сбърка с Бланчард и това направо го унищожи. Знам, че му е писнало, Джес. Изслужил си е двайсетачката. Но не намира вратата.

Двамата огледаха окъпания от дъжда площад.

— Виж какво — рече Паладино. — Може би не му е мястото тук да ти го кажа, но Айк Бюканън пое голям риск като те взе. Това ти е известно, нали?

— Какво искаш да кажеш? — запита Джесика, макар да имаше доста добра представа.

— Когато създаде тази специална група и я даде на Кевин, можеше да те сложи на по-задна позиция. По дяволите, сигурно следваше да го направи. Не се обиждай.

— Не се обиждам.

— Айк е пич. Може и да ти се струва, че те е поставил в челото на глутницата по политически съображения — и сигурно няма да се изненадаш, ако ти кажа, че в отдела има неколцина, които точно така мислят, — но всъщност той ти има доверие. Ако не вярваше в теб, ти сега нямаше да си тук.

Уау! — рече си Джесика — това пък откъде дойде?

— Ами, надявам се да оправдая доверието му — каза.

— Ще се справиш.

— Благодаря ти, Ник. Това е от голямо значение за мен.

— И наистина така мислеше.

— Хубаво. Всъщност и аз не знам какво ме накара да ти го кажа.

Джесика го прегърна, макар и да не знаеше защо. След няколко секунди се отлепиха един от друг, огладиха косите си, изкашляха се в юмруците си и овладяха чувствата си.

— Така — рече Джесика с известна неловкост. — Сега какво ще правим?

Ник Паладино огледа района — кметството, южната част на Броуд Стрийт, „Сентър Скуеър Плаза“, пазара. Съзря Джон Шепърд под навеса на входа на метрото. Джон улови погледа му. И двамата свиха рамене. Дъждът се сипеше.

— Майка му стара — каза. — Дай да си ходим.

34.

Вторник, 21:05 ч.

На Бърн не му бе необходимо да се обърне, за да осъзнае кой е. Влажните звуци от устата на онзи — липсата на шилене, на експлозивни съгласни заедно с носовото произношение му подсказваха, че зад него е човек, чиито предни зъби скоро са паднали, а носът му наскоро е бил разбит.

Беше Диабло. Бодигардът на Гидеън Прат.

— Спокойно — каза Бърн.

— Много съм спокоен, каубой — отвърна Диабло. — Хладен съм като буца сух лед.

Точно тогава Бърн усети нещо много по-страшно от студеното острие върху гърлото си. Усети как Диабло го опипа и измъкна служебния му глок — най-кошмарният кошмар за едно ченге.

Диабло опря дулото на глока в тила на Бърн.

— Ченге съм — предупреди го Бърн.

— Без ташак — каза Диабло. — Следващият път, когато пребиеш някого, не се показвай след това по телевизията.

Пресконференцията, сети се Бърн. Диабло го е видял по телевизията, после го е причакал пред „Раундхаус“ и го е проследил.

— Не ти трябва да правиш това, което си замислил — рече Бърн.

— Затвори шибаната си уста.

Завързаният младеж местеше погледа си от единия на другия и обратно и се чудеше как да се измъкне. Татуировката върху ръката на Диабло подсказа на Бърн, че е член на бандата „П-Таун Поси“ — необичайна сбирщина от виетнамци, индонезийци и непокорни келеши, които, по една или друга причина, не бяха се вписали другаде.

„П-Таун Поси“ и JBM бяха естествени врагове от поне десет години. Сега вече му ставаше ясно какво става.

Диабло се кани да го накисне.

— Пусни го — каза Бърн. — Двамата с теб ще се разберем помежду си.

— Това дълго време няма да се разбере, путьо.

Бърн съзнаваше, че трябва спешно да предприеме нещо. Преглътна, усети викодина в гърлото и искрите по върховете на пръстите си.

Диабло го изпревари.

Без предупреждение, без дори да се престори, че се бори с някаква съвест, пристъпи встрани от Бърн, запъна ударника на глока му и простреля момчето от упор. Право в сърцето, с един куршум. Мръсната тухлена стена се обля от пенлива тъмночервена струя кръв, тъкан, кожа и парченца от кост, после дъждът я отми. Младежът се свлече.

Бърн затвори очи. Видя в съзнанието си как преди много години Лутър Уайт насочи пистолета си към него. Усети как го увлече леденият водовъртеж и как започна да потъва все по-дълбоко.

Блесна светкавица, удари гръм.

Времето запълзя.

Спря.

Когато не усети идващата болка, отвори очи и видя как Диабло изчезна зад ъгъла. Знаеше какво ще последва. Диабло ще хвърли оръжието някъде наблизо — в кофа за боклук, в кошче за отпадъци, в канализационна тръба. Ченгетата щяха да го намерят. Неминуемо. И животът на Кевин Франсис Бърн щеше да приключи.

Кой ще ме прибере? — попита се.

Джони Шепърд може би?

Или Айк ще предложи лично да ме окошари.

Гледаше как дъждът бие по тялото на мъртвото момче, отмива кръвта му в изровения бетон, и не можеше да помръдне.

Мислите му се катереха по обърканата примка. Знаеше, че ако съобщи за убийството, ако регистрира случилото се, това ще е едва началото. Разпити, съдебни лекари, инспектори, заместник–окръжни прокурори, предварително съдебно заседание, преса, обвинения, гонене на вещици от страна на Вътрешния отдел на полицията, служебен отпуск.

Раздра го бляскав, метален ужас. А пред очите му затанцува засмяното, подигравателно лице на Морис Бланчард.

Това градът никога няма да му прости.

Градът никога няма да го забрави.

Стоеше пред трупа на черен младеж, без свидетели и без партньор. Беше пиян. Мъртъв черен негодник, екзекутиран с куршум от служебния му глок — оръжие, което в момента не бе у него. За едно бяло ченге във Филаделфия надали може да се измисли по-ужасен кошмар.

Няма време за мислене.

Клекна и се опита да напипа някакъв пулс. Няма. Извади фенерчето и уви длан, за да прикрие колкото може светлината. Огледа внимателно тялото. От този ъгъл и ако се съдеше по входното отверстие на куршума, изглежда бе пронизан. Бързо намери гилзата и я прибра в джоба. Претърси пространството между момчето и стената за самия куршум. Опаковки от храна, прогизнали фасове, два презерватива. Никакъв куршум.

Някъде над него, в една от стаите, които гледат към пътечката, някой светна лампа. Скоро щеше да се чуе и сирена.

Ускори търсенето. Заразхвърля торби с боклук и направо му се повдигна от вонята на прокисналата храна. Прогизнали вестници, мокри списания, обелки от портокал, филтри от еспресо, черупки от яйца.

И точно тогава ангелите му се усмихнаха.

До парчетата от разбита бирена бутилка лежеше куршумът. Вдигна го и го пусна в джоба си. Още бе топъл. После извади найлонова торбичка за улики. Винаги носеше по няколко в джоба си. Обърна я наопаки и я постави върху раната на младежа, като гледаше да улови колкото се може повече кръв. Отдръпна се от тялото, обърна торбичката налице и я запечата.

Чу сирената.

Когато хукна да бяга, мозъкът му бе вече превзет от нещо, което изобщо не можеше да се нарече рационално мислене, а бе далеч по-мрачно и нямаше нищо общо с Полицейската академия, с устава, със службата.

Нещо, което се нарича инстинкт за оцеляване.

Втурна се по алеята, абсолютно убеден, че е забравил нещо. Сигурен бе в това.

На входа й се огледа и в двете посоки. Нямаше никой. Мина на спринт през празното място, пъхна се в колата си, бръкна в джоба и включи мобифона. Той моментално иззвъня. Звукът направо го накара да подскочи. Отговори.

— Бърн.

Беше Ерик Чавес.

— Къде се намираш? — попита Чавес.

Не беше тук. Не можеше да е тук. Сети се, че местоположението на един клетъчен телефони може да се определи. Ако им се наложеше, щяха ли да открият къде е бил, докато е провеждал този разговор? Сирената приближаваше. Дали и Чавес я чуваше?

— В Стария град съм — каза Бърн. — Какво става?

— Току-що се обадиха. Девет-едно-едно. Видели са някакъв да качва тяло по стълбите на музея „Роден“.

Исусе Христе!

Трябва да върви. Сега. Няма време за мислене. Точно затова хората се издънват. Но нямаше избор.

— Тръгвам.

Преди да отмине, хвърли поглед към алеята, към мрачния, изложен там пейзаж. В средата лежеше мъртъв младеж, спуснат право в центъра на кошмара на Кевин Бърн — младеж, чийто собствен кошмар току-що бе разбил изгрева.

35.

Неусетно бе заспал. Още от детските си години в Езерната област, където трополенето на дъжда върху покрива е приспивна песен, Саймън винаги се отпускаше при шума на буря. Събуди го трясъкът от нечий ауспух.

А дали не беше изстрел?

В края на краищата, нима не се намираше в Грейс Фери?

Погледна часовника си. Беше проспал цял час. Ега ти и специалиста по следене. По-скоро прилича на инспектор Клузо.

Последното, което си спомняше, преди да се стресне от сън, бе, че Кевин Бърн влезе в един от буйните барове в Грейс Фери, наречен „Шотз“ — едно от онези места, където щом влезеш, се спускаш по две стъпала. Както във физическо, така и в социално отношение. Занемарен ирландски бар, пълен с типове, излезли сякаш от „Къщата на болката“83.

Саймън бе паркирал в една пряка. Първо, за да не го забележи Бърн, и второ, понеже пред самия бар нямаше място. Решил бе да изчака Бърн да излезе от бара, да го проследи и да види дали Бърн няма да отбие в някоя тъмна улица и да запали лула с крек. Ако имаше късмет, Саймън щеше да се присламчи до колата му и да заснеме легендарния инспектор Кевин Франсис Бърн с дванайсетсантиметрова стъклена тръбичка в уста.

Тогава Бърн щеше да е негов роб.

Извади малкия си сгъваем чадър, отвори вратата, разтвори чадъра и се промъкна до ъгъла на сградата. Надникна иззад него. Колата на Бърн си беше на мястото. Май някой бе успял да счупи стъклото на вратата му. Тежко му и горко на тоя, гдето е избрал да ограбва неподходяща кола в неподходяща вечер, мина му през ума.

Барът продължаваше да е препълнен. Прозорците му тракаха от мелодичните акорди на едно парче на Тин Лизи.

Тъкмо се канеше да се върне в колата, когато някаква сянка мина през крайчеца на окото му и се впусна през празния парцел точно срещу „Шотз“. Дори слабата светлина от неоновия надпис на бара му бе достатъчна да разпознае огромния силует на Бърн.

Какво, по дяволите, търси той там?

Саймън вдигна фотоапарата и щракна няколко пози. Не бе сигурен защо точно е така, но когато следиш някого с фотоапарат, а на следващия ден се мъчиш да сглобиш колажа от образи, всеки кадър ти е от полза при определяне хода на събитията.

Освен това дигиталните снимки могат да се трият. Не е като едно време, когато всяко щракане с 35 милиметров фотоапарат струваше пари.

Щом се върна в колата, включи малкото екранче на апарата да провери какво е излязло. Съвсем добре. Малко тъмничко, но си личи, че именно Кевин Бърн излиза от уличката и пресича празното място. На две от снимките за фон бе послужил един светло боядисан микробус, така че не можеше да се сбърка едрият профил на Бърн. Саймън се убеди, че и на двете снимки са излезли датата и часът.

Готово.

Точно в този миг се обади скенерът му на радиочестотите на полицията — Юниден BC25D — преносим модел, който на няколко пъти му бе помагал да стигне на местопрестъпление преди да са дошли инспекторите. Не успя да разбере подробно за какво става дума, но само след секунди, когато Кевин Бърн се юрна да бяга, Саймън осъзна, че каквото и да бе станало, присъствието му тук не беше случайно.

Завъртя ключа на стартера и се помоли наум да не го предаде ремонтът, който бе направил на шумозаглушителя си. Не го подведе. Нямаше да вие като самолет чесна, докато следи един от най-печените инспектори в града.

Животът бе прекрасен.

Включи на скорост. Започна следенето.

36.

Вторник, 21:25 ч.

Джесика бе паркирала на алеята пред дома си, но нямаше сили да слезе. Дъждът плющеше по покрива на черокито.

Казаното от Ник не я оставяше на мира. Даде си сметка, че след създаването на специалната група никой не бе провел с нея онзи озаптяващ разговор, който обикновено започва с думите: Виж какво, Джесика, това няма нищо общо с детективските ти способности.

Такъв разговор не се състоя.

Изключи двигателя.

Какво ли искаше да й каже Брайън Паркхърст? Не каза, че иска да й разправя какво е извършил, а че трябвало да й каже някои неща за тези момичета.

Какви, например?

И къде отиде?

Ако видя някой с вас, изчезвам.

Дали пък Паркхърст не бе разкрил присъствието на Ник Паладино и Джон Шепърд?

Надали.

Джесика слезе, заключи джипа и зашляпа на бегом през локвите към задната врата. Вир-вода беше. Имаше чувството, че е киснала във вода цял живот. Лампата над задната тераска изгоря преди няколко седмици, та докато ровеше за ключа, за стотен път се укори, че не е сложила нова. Над главата й стенеха клоните на умиращия явор. Наистина трябваше да ги подреже, докато не са паднали и съборили къщата. Едно време с тези работи се занимаваше Винсънт, но него вече го няма, нали така?

Стегни се, Джес. Засега ти си и мама, и татко, а освен това си и готвач, техник, градинар, шофьор и частен учител.

Най-после напипа ключа и тъкмо се накани да отключи задната врата, когато чу над себе си шума на усукващ се, цепещ се и стенещ под нечия огромна тежест алуминий. Видя и стържещите по пода гьонени подметки, видя и ръката, която се протегна към нея.

Пистолета, Джес.

Но глокът бе в чантичката, правило номер едно: никога не носи оръжието в чантичка.

Сянката се превърна в човешко тяло. Тяло на мъж.

Свещеник.

Стисна ръката й над лакътя.

И я придърпа в тъмното.

37.

Вторник, 21:30

Около музея „Роден“ беше истинска лудница. Саймън остана в периферията на нарастващата тълпа и зяпаше отдалеч, заедно с простолюдието. Защо ли обикновените граждани налитат на сцените на страдание и хаос, както мухи налитат на мед? — запита се Саймън.

Намерил се кой да пита — си отговори сам с усмивка.

Макар за свое оправдание да можеше да каже, че при цялата си склонност към ужасите и предразположение към смъртта, той все пак успява да запази поне капка достойнство, да опази онази трошица величие по отношение на работата, която върши в името на всеобщото право на осведоменост. В крайна сметка бе журналист.

Полека–лека се промъкна към първите редове на тълпата. Вдигна яка, сложи си очилата с дебелите рогови рамки, придърпа перчема върху челото си.

Смъртта бе тук.

Саймън Клоуз — също.

Хляб и масло.

38.

Вторник, 21:30 ч.

Оказа се, че е отец Корио.

Отец Марк Корио бе пасторът на „Сейнт Пол“, когато Джесика бе малка. Деветгодишна бе, когато го назначиха, и Джесика още помнеше как всички жени ахкаха по мургавия красавец и въздишаха колко е загубил светът, когато е избрал да стане свещеник. И макар сега черната му коса да бе станала леденосива, той все още си беше красавец.

Тук обаче — на верандата, в мрака, под дъжда — на нея й се стори, че е Фреди Кругър84.

Един от улуците по ръба на покрива над верандата бе тръгнал да пада под тежестта на заседналия в него сух дървен клон. Отец Корио дръпна Джесика да я предпази. Само секунди след това улукът се откъсна от челната дъска и падна с трясък на земята.

Божие провидение? Може и така да се каже. Но това не попречи на Джесика да се вцепени от страх в продължение на няколко секунди.

— Извинявай, не исках да те уплаша — каза свещеникът.

Извинявай, че насмалко не ти светих шибаното масло, отче — беше на езика й. Вместо това каза:

— Заповядай, влез.

Подсушиха се, Джесика направи кафето, седнаха във всекидневната и подхванаха през протоколните любезности. Джесика се обади да каже на Пола, че скоро ще дойде.

— Как е татко ти? — попита отецът.

— Много е добре, благодаря.

— Не е идвал на черква напоследък.

— Ами, той си е нисичък — каза Джесика. — Може да е седял някъде отзад.

Отец Корио се засмя.

— Как ти харесва живота в Североизточна?

Отец Корио го каза така, сякаш тази част на Филаделфия е някаква чужбина. А и нищо чудно обитателите на този затворен свят също да се чувстват чужденци — помисли си Джесика.

— Няма хубав хляб — каза.

Отец Корио се разсмя.

— Що не знаех по-рано. Можеше да купя от „Сарконе“.

Джесика се сети за топлия хляб на „Сарконе“ от детството си. За сиренето от „Ди Бруно“, сладкишите от „Изгро“. Тези й мисли, в съчетание с присъствието на отец Корио, я изпълниха с дълбока тъга.

Какво, по дяволите, търси тя в предградията?

И още по-важно: какво търси тук едновремешният й енорийски свещеник?

— Видях те вчера по телевизията — каза той.

Джесика насмалко да му каже, че е сбъркал; че тя е полицайка. Но, естествено, веднага се усети. Говореше й за пресконференцията.

Не знаеше как точно да му отговори. Усещаше вътрешно, че отец Корио е дошъл във връзка с убийствата. Но не бе убедена, че е готова да слуша проповед.

— Онзи млад човек заподозрян ли е? — попита той.

Имаше предвид цирка около излизането на Брайън Паркхърст от „Раундхаус“. Беше си тръгнал рамо до рамо с монсеньор Пейсък, а последният най-умишлено и подчертано бе отказал да коментира — първоначален изстрел в предстоящата пиар–война. По телевизиите постоянно повтаряха заснетото на ъгъла на Осма улица и Рейс Стрийт. Успели бяха да научат името на Паркхърст и то неизменно присъстваше на екрана.

— Не точно — излъга Джесика. И то собствения си свещеник. — Но все пак възнамеряваме пак да поговорим с него.

— Доколкото разбирам, той работи за епархията на архиепископа?

Бе едно временно и въпрос, и твърдение — метод от репертоара на свещениците и психоаналитиците.

— Да — каза Джесика. — Съветник на ученичките в „Назарийн“, „Реджина“ и още няколко училища.

— Смяташ ли, че той е извършил тези…?

Гласът на отец Корио затихна. Явно му бе трудно да произнесе думата.

— Не съм сигурна все още — рече Джесика.

Отец Корио смля изказването й.

— Такова ужасно нещо.

Джесика се ограничи с кимване.

— Когато чуя за подобни престъпления — продължи отец Корио, — все се питам дали мястото, в което живеем, е наистина цивилизовано. Все си внушаваме, че с течение на вековете сме ставали все по-просветени. Но това? Чиста варварщина.

— Старая се да не мисля с подобни категории — каза Джесика. — Ако започна да се замислям за елемента на ужаса, няма да мога да си върша работата. — Звучеше като нещо леснопостижимо. А не беше.

— Чувала ли си някога за „Най-свещената поредица молитви“?

— Да, струва ми се — рече Джесика. Май попадна на нещо подобно, докато ровеше из библиотеката, но почти всичко, което прочете, бе потънало в някаква бездънна информационна бездна. — Какво по-точно?

— Не се притеснявай — усмихна се отец Корио. — Няма да те изпитвам. — Извади от куфарчето си плик и й го подаде.

— Мисля, че няма да е лошо да прочетеш това.

— Какво е то?

— Папско апостолическо послание относно молитвите към Дева Мария.

— Има ли нещо общо със сегашните убийства?

— Не знам — каза той.

Джесика погледна сгънатите в плика листове.

— Благодаря — каза. — Ще го прочета довечера.

Отец Корио допи чашата си и погледна часовника.

— Искаш ли още кафе? — попита Джесика.

— Не, благодаря — каза отец Корио. — Трябва да си вървя.

Но преди да стане телефонът иззвъня.

— Извинявай — рече Джесика.

Търсеше я Ерик Чавес.

Докато го слушаше, видя отражението си в черния нощен прозорец. Нощта заплашваше да се разтвори и да я погълне цялата.

Бяха намерили още едно момиче.

39.

„Роден“, малък музей, посветен на френския скулптор, се намираше на Двайсет и втора улица и „Бенджамин Франклин Паркуей“.

Джесика завари няколко полицейски коли. Две от платната на булеварда бяха блокирани. Оформяше се тълпа.

Кевин Бърн се съвещаваше с Джон Шепърд.

Момичето седеше на земята, опряно с гръб на бронзовата порта към вътрешния двор на музея. Имаше вид на шестнайсетгодишна. И нейните длани бяха свързани с болт. Бе едра, червенокоса, хубавка. Облечена в униформата на „Реджина“.

В ръцете си държеше черна молитвена броеница, от която липсваха три десетки мъниста.

На главата й имаше корона от бодлива тел.

Кръвта се стичаше на струйки и образуваше тънка алена паяжина по лицето й.

— Майка му стара — избухна Бърн и тресна с юмрук по капака на двигателя.

— Пуснал съм Паркхърст за всеобщо издирване — каза Бюканън. — Включих микробуса му в бюлетина.

Джесика го бе чула по време на третото си пътуване към града през този ден.

— Корона ли? — попита Бърн. — Шибана корона ли казваш?

— Все по-добре става — рече Шепърд.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ли портата? — Шепърд насочи лъча на фенерчето към вътрешната порта, която отвежда към самия музей.

— Е, и?

— Нарича се „Дверите към ада“ — каза. — Това копеле е голяма работа.

— Картината на Блейк — сети се Бърн.

— Точно така.

— Показва ни къде ще намерим следващата жертва.

За един инспектор по убийствата по-лошото от липсата на следа е това, да го водят за носа. Колективният им гняв направо можеше да се пипне с пръст.

— Момичето се казва Бетани Прайс — обяви Тони Парк, докато преглеждаше бележника си. — Майка й е подала оплакване, че я няма, днес следобед. Била в шести участък, когато се получило съобщението. Ето я там.

Посочи към наближаваща четирийсетте жена с кафяв шлифер. На Джесика й заприлича на някои от хората с празни от шок погледи, каквито се виждат по репортажите от чужбина след експлозията на кола-бомба. Изгубени, изтръпнали, изкорубени отвътре.

— Откога е изчезнала? — запита Джесика.

— Не се прибрала днес от училище. Няма родител с дъщеря в гимназията или прогимназията, който да не е на нокти.

— За което следва да благодарим на медиите — обади се Шепърд.

Бърн закрачи напред-назад.

— Къде е онзи, който се е обадил да съобщи за трупа? — попита Шепърд.

Парк посочи мъжа, застанал зад една от патрулните коли. Беше на около четирийсет, в хубав тъмносин костюм с жилетка и вратовръзка.

— Казва се Джереми Дарнтън — съобщи Парк. — Минал с шейсетина километра в час и успял само да види как някакъв мъж носел жертвата през рамо. Докато спре и направи обратен завой, онзи бил изчезнал.

— Дал ли е някакво описание? — попита Джесика.

Парк поклати глава:

— Бяла риза, евентуално яке, тъмен панталон.

— Само толкова ли?

— Толкова.

— Всеки келнер във Филаделфия е облечен така — каза Бърн и пак закрачи. — Тоя го искам. Искам да натикам това шибано копеле зад решетките.

— Всички го искаме, Кевин — каза Шепърд. — Ще го гепим.

— Паркхърст ме изигра — рече Джесика. — Знаел е, че няма да дойда сама, а ще докарам кавалерията. Просто е искал да ни отведе в странична посока.

— И напълно е успял — добави Шепърд.

Няколко минути по-късно се скупчиха около жертвата, докато Том Уайрич извършваше предварителния си оглед.

Уайрич потърси пулс, обяви я за мъртва. После огледа китките й. На всяка една имаше отдавна зараснал белег, извиващо се сиво било, груб напречен срез, на два-три сантима от китката.

По някое време през последните няколко години Бетани Прайс е правила опит да се самоубие.

И докато светлините от покривите на половин дузината патрулни коли мигаха по статуята на Мислителя, докато тълпата прииждаше, докато дъждът се засилваше и отмиваше ценни улики, един човек стоеше в тълпата и наблюдаваше — човек, носещ в себе си дълбоки и тайни познания за ужасите, които сполитат дъщерите на Филаделфия.

40.

Вторник, 22:20 ч.

Красиви са светлините по лицето на статуята.

Но не могат да се мерят по красота с Бетани. Нежните й бели черти й придават образа на тъжен ангел с излъчване като на зимна луна.

Защо не я покрият с нещо?

Разбира се, ако можеха да проумеят що за измъчена душа бе Бетани, нямаше да са толкова разстроени.

Признавам си: обземат ме силни тръпки на вълнение, докато стоя сред добрите жители на моя град и наблюдавам какво става.

През живота си не съм виждал толкова много полицейски коли. Светлините от покривите им превръщат булеварда в карнавално шествие. Атмосферата е почти празнична. Събрали са се поне шейсет души. Смъртта винаги е атракцион. Като влакче на ужасите. Абе, да се приближим, ама не чак толкова.

За съжаление един ден съвсем я приближаваме, независимо дали го искаме, или не.

Какво биха си рекли, ако разтворя палтото си и им покажа какво нося под него? Поглеждам вдясно. До мен стои семейна двойка. Имат вид на четирийсет и пет годишни, бели, заможни, добре облечени.

— Имате ли някаква представа какво се е случило? — питам съпруга.

Той мигновено ме оглежда, от горе до долу. Във вида ми няма нищо възмутително. Нито пък заплашително.

— Не съм сигурен — казва. — Но май са намерили още едно момиче.

— Още едно момиче ли казвате?

— Още една жертва на оня… лудия с броениците.

От ужас запушвам устата си с длан:

— Ама сериозно ли? Точно тук?

И двамата кимат сериозно, най-вече доволни от факта, че именно те са ми съобщили новината. Точно хора като тях гледат „Ентъртейнмънт ту найт“, след което хукват към телефона да съобщят на приятелите си за поредната смърт на деня на някоя известна личност.

— Истински се моля да го хванат по-скоро — казвам.

— Няма да успеят — казва жената. Носи скъпа бяла вълнена жилетка и скъп чадър. И има най-дребните зъби, които съм виждал някога.

— Защо смятате така? — питам я.

— Между нас казано — заявява, — полицията невинаги блести с разума си.

Оглеждам линията на челюстта й и леко отпуснатата кожа по шията й. Дава ли си тя сметка, че мога, както си стоя, да протегна ръка, да хвана лицето й в ръце и за една секунда да й пречупя гръбнака?

Точно това ми идва да направя. Казвам ви.

Арогантна, самодоволна кучка.

Би трябвало да го направя. Но не го правя.

Имам още работа.

Но нищо не ми пречи да ги проследя до дома им, та след като всичко друго приключи, да й направя едно домашно посещение.

41.

Вторник, 22:50 ч.

Местопрестъплението бе отцепено на петдесет метра и в четирите посоки. Движението по булеварда бе вкарано в едно платно. Направляваха го двама униформени полицаи.

Бърн и Джесика наблюдаваха как Тони Парк и Джон Шепърд провеждат инструктаж на екипа за оглед. Те двамата щяха да ръководят разследването на случая. Джесика се бе облегнала на една от полицейските коли и се мъчеше да се пребори с поредния кошмар. Хвърли поглед на Бърн. Бе превъртял, отнесен на поредното си умствено пътешествие.

В този миг някой се отдели от тълпата. Видя с ъгълчето на окото си как приближава. Докато реагира, онзи бе стигнал до нея. Тя се извърна, готова да се защитава.

Беше Патрик Фаръл.

— Здравей — каза Патрик.

Мястото му изобщо не беше тук, та първоначално Джесика реши, че си има работа с мъж, който много прилича на Патрик. Бе един от онези мигове, когато някой, свързан с една част от живота ти, встъпва в друга част от живота ти и изведнъж всичко се размества, всичко придобива някакви нереални очертания.

— Здрасти — каза Джесика, изненадана от собствения си глас. — Какво търсиш тук?

Застаналият само на няколко метра встрани Бърн я изгледа загрижено: всичко ли е наред? В такива моменти, като се има предвид за какво се бяха събрали, всеки бе наежен и настроен не особено доверчиво към всяко непознато лице.

— Патрик Фаръл, да ти представя партньора ми, Кевин Бърн — каза Джесика с излишна официалност.

Двамата мъже се ръкуваха. За част от секундата Джесика усети някакво безпокойство от срещата им, макар и да нямаше представа защо. Допълни го и светкавичното отместване на погледа на Бърн, докато се ръкуваха — моментално предчувствие, което със същата скорост се изпари.

— Бях тръгнал към сестра ми в Манаянк. Видях мигащите светлини и спрях — каза Патрик. — Първа сигнална система, какво да се прави.

— Патрик е лекар в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“ — уведоми Джесика Бърн.

Бърн кимна, вероятно в знак на признание за трудностите, които има един лекар от спешно отделение, или пък признание за онова, което ги свързва, докато ежедневно кърпят кървавите рани на града.

— Преди години видях линейка на магистралата „Скюкъл“, спрях и извърших спешна трахеостомия. Оттогава не минавам покрай линейка с мигащи светлини, без да спра.

Бърн се приближи до него и сниши глас:

— Когато хванем тоя гад и в процеса на залавянето случайно получи сериозни наранявания, и ако случайно попадне в спешното ви отделение, не си давайте зор бързо да го закърпите, окей?

— Няма проблем — захили се Патрик.

Приближи се Бюканън с вида на човек, понесъл на гръб десеттонен градски кмет.

— Отивайте си у дома. И двамата — каза на Джесика и Бърн. — И не ми се мяркайте пред очите до четвъртък.

Нито един от двамата инспектори не се възпротиви.

Бърн вдигна мобифона си и каза на Джесика:

— Извинявай. Бях го изключил. Няма вече.

— Не се притеснявай — каза Джесика.

— Прииска ли ти се да говорим, обади се по което и да било време.

— Благодаря.

Бърн се обърна към Патрик.

— Приятно ми бе да се запознаем, докторе.

— И на мен — рече Патрик.

Бърн се извъртя на пета, мушна се под жълтата лента и се отправи към колата си.

— Виж какво — каза Джесика на Патрик, — ще се помотая още малко наоколо, в случай че им потрябва някой с неизстинало тяло да започне да разпитва из квартала.

Патрик погледна часовника си.

— Добре. Аз така или иначе съм се запътил към сестра си.

— Защо не ми се обадиш след това? — докосна ръката му Джесика. — Предполагам, че няма да се забавя много.

— Сигурна ли си?

Абсолютно не — помисли си Джесика.

— Абсолютно.

В едната си ръка Патрик носеше бутилка „мерло“, а в другата — кутия шоколадови бонбони „Годайва“.

— А цветя? — намигна му Джесика. Отвори му да влезе.

Патрик се засмя:

— Опитах се, ама не успях. Оградата на разсадника се оказа прекалено висока.

Джесика му помогна да свали мокрия шлифер. По черната му разрошена от вятъра коса блестяха капки дъжд. Дори обрулен и мокър, Патрик притежаваше опасен сексапил. Джесика се помъчи да прогони мисълта, макар и да не знаеше защо.

— Как е сестра ти? — попита.

Клодия Фаръл Спенсър бе станала онзи сърдечносъдов хирург, който Патрик се предполагаше, че ще стане. Благодарение на силния си характер бе успяла да осъществи всички амбиции на Мартин Фаръл. Освен да е момче.

— Бременна и капризна като розов пудел — каза Патрик.

— Кой месец е?

— Нея ако питаш, вече кара трета година. А реално — в осмия месец е. И е добила габаритите на хамър.

— Надявам се, че си й го казал. Бременните умират някой да им каже, че са огромни.

Патрик се разсмя. Джесика взе виното и бонбоните и ги постави върху малката масичка в преддверието.

— Чакай да донеса чаши.

Извърна се, но Патрик грабна ръката й. Джесика се обърна към него. Озоваха се лице в лице в тясното преддверие: миналото — между тях, настоящето — на кантар, мигът — проточил се напред.

— Внимавай, докторе, имам скрит пищов — каза Джесика.

Патрик се усмихна.

Няма ли някой да направи нещо? Мина през ума на Джесика.

Направи го Патрик.

Обхвана кръста й с ръка и я придърпа към себе си с твърд, но не принудителен жест.

Целувката им бе дълбока, бавна, идеална. В началото на Джесика й бе трудно да повярва, че целува у дома си някой друг, а не съпруга си. Но се утеши с мисълта, че Винсънт май доста леко бе преодолял тази задръжка с Мишел Браун.

Няма смисъл да се чуди човек кое е добро и кое — лошо.

Чувстваше се добре.

А когато Патрик я поведе към дивана във всекидневната, се почувства още по-добре.

42.

Сряда, 01:40 ч.

„Очо Риос“ — малкото барче с реге музика в Нордърн либъртис85 — отиваше към затваряне. Музиката на диджея служеше по-скоро за фон. На дансинга бяха останали само няколко двойки.

Завесата от висулки се размърда и оттам излезе друг мъж. Когато видя Бърн, лицето му светна.

Гонтлет Меримън наскоро бе превалил четирийсетте. През осемдесетте години бе достигнал висините с „Шампейн Поси“86 и в един момент притежаваше долепена къща на Сосайъти Хил и вила на плажа в щата Ню Джърси. Дългите му дредлокс, побелели отчасти още от двайсетата му година, бяха постоянно присъствие по клубовете на града, а така също и в „Раундхаус“.

Бърн помнеше, че по едно време Гонтлет притежаваше едновременно прасковен ягуар HJS, прасковен мерцедес 380 SE и прасковено BMV 635 CSI. Паркираше ги пред дома си в Диланси, та да побъркват белите хора с бляскавите си хромови тасове и ръчно изработените златни украшения с формата на листчета марихуана по капака на двигателя. Май и досега си оставаше почитател на този цвят: облечен бе в прасковен ленен костюм и прасковени кожени сандали.

Макар да бе чул клюката, Бърн се оказа съвършено неподготвен за призрака, в който Гонтлет Меримън се бе превърнал.

Имаше вид на човек, сполетян от всички възможни болести. Лицето и ръцете му бяха осеяни със саркома на Капоши87, а китките му стърчаха като жилести клонки от ръкавите на сакото. Човек очакваше бляскавият му „Патек Филип“ всеки момент да се изхлузи и падне.

Но Гонтлет все пак си оставаше Гонтлет. Мачо, стоик, лошо момче. И на този напреднал етап държеше светът да знае, че е пипнал вируса от иглата. След призрачното видение, което се устреми към него с разперени ръце, второто нещо, което Бърн забеляза, бе, че Гонтлет Меримън носи черна тениска с огромен бял надпис: НЕ СЪМ ШИБАН ГЕЙ!

Двамата се прегърнаха. Бърн имаше чувството, че ще строши Гонтлет в обятията си, сякаш е суха съчка. Седнаха на маса в ъгъла. Гонтлет повика сервитьор и поръча бърбън за Бърн, а за себе си — газирана вода.

— Ти да не си спрял да пиеш? — учуди се Бърн.

— Две години вече — каза Гонтлет. — Нали ги знаеш докторите?

Бърн се засмя. Гонтлет му бе до болка познат.

— Ей, пич — рече. — Навремето можеше да изсмъркаш централната линия на стадиона.

— И по цяла нощ ебях.

— На кого ги разправяш?

— Добре, де. Цял час, да кажем — захили се Гонтлет.

Двамата оправиха облеклото си и се отдадоха на приказки. Отдавна не се бяха виждали. Диджеят пусна някакво парче на Гето Прийст.

— К’во ше кажеш за това, а? — И Гонтлет размаха хилавата си ръка пред лицето си и хлътналия гръден кош. — Шибана работа, нали?

Бърн не знаеше какво да му отговори.

— Съчувствам ти.

Гонтлет обаче поклати глава:

— Своето съм си го взел. За нищо не съжалявам.

Отпиха от чашите. Гонтлет замълча. Знаеше правилника.

Ченгето си е ченге, хайдукът — хайдук.

— Та на какво дължа удоволствието от вашето посещение, инспекторе?

— Търся един човек.

Гонтлет кимна. Дотолкова и на него му беше ясно.

— Едно говедо на име Диабло — каза Бърн. — Едро копеле, с татуировка по физиономията. Познаваш ли го?

— Да.

— Имаш ли представа къде мога да го намеря?

Гонтлет Меримън бе достатъчно отракан да не пита защо.

— Това на светло ли е, или на сянка? — заинтересува се Гонтлет.

— Сянка.

Гонтлет огледа бавно и продължително дансинга, за да придаде необходимата тежест на услугата, която се канеше да окаже.

— Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Искам само да си поприказвам с него.

Гонтлет вдигна кльощава ръка:

— Ston a riva battan nuh know sun hat — рече на своя силен ямайски иатоа.

Бърн таеше смисъла. Две години в отдела за борба с младежките банди в един от най-престъпните градове на страната ти стигат да научиш поговорки от цял свят. Камъкът на речното дъно не знае, че слънцето е горещо.

— И тона оценявам — добави Бърн. Дори не си направи труда да предупреди Гонтлет, че трябва да си трае. Записа номера на мобифона си на гърба на една визитка.

— Няма защо — отпи Гонтлет от водата. — Всичко готви с къри.

Гонтлет се изправи малко несигурно на крака. Бърн не посегна да му помогне. Знаеше, че Гонтлет е горд. Гонтлет успя да запази равновесие.

— Ще ти се обадя.

Двамата отново се прегърнаха.

На вратата Бърн се обърна, откри Гонтлет сред клиентите и си рече: Умиращият човек знае какво е бъдещето му.

Та чак му завидя.

43.

Сряда, 02:00 ч.

— С мистър Еймис ли говоря? — запита сладкото гласче по телефона.

— Здравей, любима — отвърна Саймън с най-силния северен лондонски акцент, който можа да докара. — Как си днес?

— Благодаря, добре. С какво мога да ти бъда полезна тази вечер?

Саймън ползваше три фирми, предлагащи момичета на повикване. На „Стар Гърлс“88 се явяваше под името Мартин Еймис.

— Адски самотен се чувствам.

— Точно това ни е работата, мистър Еймис — отвърна му тя. — Лошо момче ли беше?

— Ужасно лошо — каза Саймън. — И заслужавам да ме накажат.

Докато чакаше момичето да дойде, Саймън огледа макета на първата страница на „Рипорт“ за следващия ден. Първа страница бе негова. И щеше да остане за него до залавянето на молитвения убиец.

Няколко минути по-късно отпиваше от чашата „Столичная“ и прехвърляше снимки от фотоапарата на лаптопа. Голям кеф е цялата ти техника да действа в синхрон и безпроблемно.

Появата на поредицата от образи на екрана ускори пулса му.

Досега не бе ползвал онази функция на дигиталния фотоапарат, която позволява да се прави поредица последователни кадри с едно щракване. Безупречна.

Оказа се, че разполага общо с шест кадъра на излизащия от празния парцел в Грейс Фери Кевин Бърн, плюс още няколко от музея „Роден“, направени с помощта на телеобектива.

Но нямаше снимка от среща с дилър на крек в някоя затънтена уличка.

Засега.

Затвори лаптопа, взе набързо душ и си сипа още няколко пръста „Столичная“.

След двайсет минути бе готов да отвори и си представи кой ще чака пред вратата. Както винаги, щеше да е руса, дългокрака и стройна. Щеше да е в карирана поличка, тъмносин блейзър, бяла блузка, три четвърти чорапи и мокасини. И щеше да носи ученическа чанта.

Наистина бе едно много лошо момче.

44.

Сряда, 09:00 ч.

— Каквото си поискаш — каза Ърни Тедеско.

Ърни бе собственикът на „Тедеско енд Сонс Куалити Мийте“ — малка транжорна в Пензпорт. Беше се сприятелил с Бърн преди няколко години, когато Кевин успя да спре една поредица от отвличания на камиони на фирмата.

Бърн се беше прибрал с намерението да се изкъпе, да хапне нещо и да събуди Ърни. В крайна сметка взе душ, седна на ръба на леглото, а когато се усети, бе станало шест сутринта.

Понякога тялото просто изключва.

Двамата се прегърнаха в стил „мачо“ — ръкостискане, крачка назад, силно потупване по гърба. Транжорната на Ърни бе затворена за ремонт. Когато си тръгнеше, Бърн щеше да остане сам в нея.

— Благодаря, брато — каза Бърн.

— Каквото поискаш, по всяко време и навсякъде — отвърна Ърни. Мина през огромната желязна врата и изчезна.

Бърн цяла сутрин бе слушал полицейските радиостанции. Нямаше съобщение за намерено тяло в уличка в Грейс Фери. Засега. Явно сирената, която беше чул снощи, е отивала другаде.

Влече в една от просторните хладилни зали. От куките под тавана висяха телешки трупове.

Надяна ръкавици и премести трупа колкото се можеше по-близо до стената.

Няколко минути по-късно подпря външната врата да не се затвори и отиде до колата. От един обект в Делауеър, където разрушаваха някаква сграда, бе задигнал двайсетина тухли.

Върна се в транжорната, подреди ги внимателно върху алуминиевата количка и я прибута зад трупа. Отстъпи назад и прецени траекторията. Изобщо нямаше да стане. Пренареди тухлите втори, трети път, докато накрая постигна целта си.

Смъкна вълнените ръкавици и надяна латексови. Извади от джоба оръжието — сребърния смит енд уесън, отнет от Диабло онази нощ, когато залови Гидеън Прат. Огледа се.

Пое дълбоко въздух, отстъпи две крачки и зае стойка за стрелба ребром спрямо целта. Запъна ударника, после натисна спусъка. Изстрелът отекна от неръждаемата стомана на оборудването и керамичните тухли.

Бърн отиде до полюляващия се труп и го огледа. Входната рана едва се забелязваше. Изключено бе да открие изходната сред гънките тлъстина.

Постигнал бе замисъла си куршумът да се удари в подредените тухли. Откри го на пода, на ръба на една скара.

Точно в този миг портативната му радиостанция забръмча. Бърн я усили. Съобщението, което очакваше. И от което изпита ужас.

Намерено тяло в Грейс Фери.

Избута телешкия труп дотам, откъдето го бе взел. Проми куршума първо в белина, после във възможно най-горещата вода, която можа да изтърпи, а накрая го подсуши. Умишлено бе заредил смит енд уесъна с облечен с метална ризница куршум. Ако ползваше куршум с вдлъбнат връх, по него следваше да полепнат власинки от дрехата на жертвата, а да постигне подобен ефект бе изключено. Не че лаборантите щяха да хвърлят чак толкова труд за още един убит келеш от младежка банда, но знае ли човек?

Извади найлоновата торбичка, с която снощи събра кръв. Пусна вътре чистия куршум, запечата я, събра си тухлите, още веднъж огледа залата и си тръгна.

Имаше среща в Грейс Фери.

45.

Сряда, 09:15 ч.

Дърветата покрай алеята за езда в парка „Пенипак“ бяха напъпили докрай. И в това ранно и свежо пролетно утро бе пълна с джогъри.

Джесика бягаше и прехвърляше наум събитията от предишната нощ. Патрик си тръгна малко след три. Нещата се развиха дотолкова, доколкото могат да си позволят двама пълнолетни, без да стигнат до секс — стъпка, за която и двамата се съгласиха безмълвно, че не са подготвени.

Следващия път може и да не се правя на толкова възрастта — рече си Джесика.

Още подушваше аромата му по тялото си. Още го усещаше по върховете на пръстите и по устните си. Но всичко това отстъпваше на заден план пред ужасите на службата.

Ускори темпото.

Знаеше, че повечето серийни убийци изживяват така наречения охладителен период между отделните убийства. Сегашният обаче се бе развилнял по последната права на една вакханалия, която най-вероятно щеше да спре единствено със собствената му смърт.

Трите жертви бяха коренно различни във физическо отношение. Теса бе слаба и руса. Никол — готик с гарваново-черна коса и пиърсинги. Бетани — тежка.

Нямаше начин да не ги е познавал.

А като се имаха предвид и снимките на Теса Уелс в апартамента на Брайън Паркхърст, това го правеше заподозрян номер едно. Нима се е срещал и с трите?

Дори да го е правел, то не отговаряше на най-важния въпрос: защо? Да не би и трите да са отказали да се поддадат на увещанията му? Да са го заплашили да направят нещата публично достояние? Няма начин — разсъждаваше Джесика. В миналото му щеше да има някаква проява на насилие.

От друга страна, ако влезеше под кожата — в мозъка — на звяра, щеше да разбере защо.

Но ако приемем, че у някого религиозната лудост е залегнала толкова дълбоко, че да се е превърнала в патологична, нямаше ли да се е проявила и по-рано? А базите данни за извършените престъпления във Филаделфия, че и в целия регион, не съдържаха дори един сходен начин на действие.

Вчера, докато караше по Франкфърд Авеню в североизточната част на града, близо до Делауеър Роуд бе минала покрай „Сейнт Катерин ъф Сиена“ — черквата, която бяха оцапали с кръв преди три години. Взе си бележка наум да се разрови в случая. Съзнаваше, че се лови за сламка, но засега не разполагаха с друго, освен сламки. Куп дела обаче биват решени именно благодарение на подобни несъществени взаимовръзки.

Ако не друго, извършителят се ползваше с изключителен късмет. Бе взел момичетата от улиците на Филаделфия, без никой да забележи.

Окей — рече си Джесика. Да почнем от самото начало. Първата му жертва е Никол Тейлър. Ако приемем, че убиецът е Брайън Паркхърст, знаем откъде я познава. От училище. Но ако е друг, възможно е да я познава от другаде. Откъде? Вече разговаряха с двамата служители на „Сейнт Джоузеф“, които притежават уинд стар. И двете се оказаха жени — едната на близо седемдесет, другата — самотна майка на три деца. Някак си изобщо не пасваха на профила.

Възможно ли е да е някой по пътя на Никол до училище?

И там бяха разпитали хората. Никой не бе забелязал някой да се навърта около Никол.

Да е семеен приятел?

Ако е така, откъде ще познава и останалите две момичета?

Трите са ходели на различни лекари и зъболекари. Нито една не е спортувала, което изключваше възможността да е някой треньор. Различавали са се по отношение на стила на обличане, на музиката, която са слушали, почти във всяко едно отношение.

Така че всеки отговор я приближаваше все повече до едно-единствено име: Брайън Паркхърст.

Кога е живял в Охайо? Да не забрави да провери тамошните полицейски архиви, да не би през същото време да са имали подобни неразкрити убийства. Защото, ако са имали…

Така и не успя да довърши мисълта си. Точно след завоя на пътеката се спъна в клон, паднал по време на снощната буря.

Изгуби равновесие. Падна по лице, изтърколи се по мократа трева и остана да лежи по гръб.

Чу, че се приближават хора.

Добре дошла в град Излагация.

Отдавна не й се бе случвало да падне. И установи, че продължава да не е любителка на усещането да лежи на мокра земя пред очите на околните. Помръдна крайниците си бавно, внимателно, да установи наличието на счупване или изкълчване.

— Добре ли сте?

От земното си положение Джесика забеляза пристигането на мъж, придружен от две жени на средна възраст — и двете закичени с айподи на кръста. И тримата бяха в качествени екипи за джогинг със светлоотражателни ленти и ципове на долния край на крачолите. В одърпания си и износен екип „Пума“ Джесика се почувства като някаква мърла.

— Нищо ми няма, благодаря — каза. Поне не усещаше да е счупила нещо. Тревата бе омекотила удара. Нямаше щети, ако не броеше няколкото зелени петна и контузеното си самочувствие. — Работя към градския отдел по агрономия и инспектирам фиданките.

Мъжът се засмя и й протегна ръка. Бе малко над трийсет, рус и светъл, студентски тип. Прие предложената й ръка, изправи се и се отупа. Двете жени й се усмихнаха с разбиране. Те през цялото време продължаваха да тичат на място. След като Джесика сви рамене — „На всеки може да се случи, нали?“ — двете продължиха надолу по пътеката.

— И аз онзи ден паднах доста зле — каза мъжът. — Долу до покритата естрада. Спънах се в детска кофичка. Помислих, че съм си счупил дясната ръка.

— Голям срам, нали?

— Ни най-малко — отвърна онзи. — Възприемам го като възможност за по-тясно общуване с природата.

Джесика се усмихна.

— Ура! Усмихна ми се! — възкликна радостно мъжът.

— Поначало винаги ми е било трудно да общувам с хубави жени. Даряват ми първа усмивка чак след няколко месеца.

Е, това е готин лаф за свалка — рече си Джесика. И все пак й се струваше безопасен.

— Може ли да потичам с вас? — попита онзи.

— Аз почти свърших — излъга Джесика. Имаше чувството, че оня е от бъбривите, а тя не обичаше да говори докато бяга, пък си имаше и достатъчно за мислене.

— Няма проблем — каза мъжът, макар лицето му да изразяваше точно обратното. Сякаш го бе зашлевила.

Сега вече й стана кофти. Беше се спрял да й помогне, а тя най-безцеремонно го отряза.

— Мога да изкарам още километър и половина — рече. — С какво темпо бягате?

— Обичам да поддържам пулса точно под границата на инфаркта.

Джесика пак се засмя:

— Не знам как се прави изкуствено дишане. Ако се хванете за сърцето, ще трябва сам да се оправяте.

— Не се притеснявайте. Изкарал съм курсовете към „Син кръст“.

Подеха с умерено темпо по пътеката, прескачаха умело конските изпражнения, а топлото слънце им намигаше през листака. Дъждът бе спрял преди време и земята почваше да съхне.

— Празнувате ли Великден? — попита я мъжът.

Нямаше да посмее да й зададе този въпрос, ако някога бе мярнал лудницата в кухнята й: половин дузина комплекти за боядисване на яйца, торби със зеленина за шарки, желирани бонбони, шоколадови яйца с пълнеж, шоколадови зайчета и малки жълти меки сладки.

— С пълна сила.

— На мен ми е най-любимият празник през годината.

— Защо?

— Искам да кажа — и Коледа ми харесва. Но Великден в ден на… прераждането, ако мога така да се изразя. На растежа.

— Хм, интересна и никак не лоша гледна точка — рече Джесика.

— Абе, на кого ги разправям. Чисто и просто — умирам за шоколадови яйца „Кадбъри“.

— Добре дошъл в групата — засмя се Джесика.

Потичаха в мълчание още половин километър, после минаха завоя и излязоха на дълга права отсечка.

— Мога ли да ви попитам нещо? — каза той.

— Разбира се.

— Защо според вас избира момичета католички?

Сякаш ковашки чук я блъсна в гърдите.

С обучено движение извади глока от кобура, като същевременно се извъртя и с десния крак отнесе двата негови под коляното. За част от секундата го повали по лице и опря дулото в тила му.

— А си мръднал, а съм ти ебала майката.

— Ама аз…

— Млъкни!

Настигнаха ги няколко джогъра. По лицата им се четеше колко са шашнати.

— Полиция — предупреди ги Джесика. — Отстъпете назад.

При вида на оръжието джогърите се превърнаха в спринтьори и духнаха по пътеката.

— Нека само да ви…

— Пелтечех ли? Не разбра ли, че ти казах ти да млъкнеш!

Нямаше нужда да чака отговора му. Пък и май нямаше как да й отговори, след като бе запряла коляно в тила му и физиономията му беше навряна в торфа.

Отвори ципа на задния му джоб и извади найлонов портфейл. Отвори го. Видя журналистическата карта и съвсем й се дощя моментално да дръпне спусъка.

Саймън Едуард Клоуз. „Рипорт“.

Засили и задържа още по-дълго натиска върху врата му. В такива моменти й се щеше да е поне сто кила.

— Знаеш ли къде се намира „Раундхаус“?

— Разбира се. Аз…

— Прекрасно — каза Джесика. — Слушай сега какво ще ти кажа. Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята. Разбра ли ме?

— Да — отвърна Саймън.

Натисна врата му с цялата си тежест.

— Не се будалкам. Само ако мръднеш, дори само глава да вдигнеш — моментално те задържам за разпит във връзка с момичетата с броениците. Мога да те опандизя за седемдесет и два часа, без никому да давам обяснения. Капиш89?

— Габиф — отвърна Саймън. Половин килото влажна пръст в устата му донякъде ограничаваше възможността му да говори на италиански.

Малко по-късно Джесика запали колата си и потегли към изхода на парка. Погледна зад себе си. Саймън още лежеше по корем.

Ама че гъз, ей Богу.

46.

Сряда, 10:45 ч.

На дневна светлина всяко местопрестъпление изглежда поновому. Алеята си стоеше кротко. На входа й пазеха двама униформени.

Бърн им показа значката си и се наведе под лентата. Двамата инспектори му отправиха поздрава на отдела — обърната надолу длан, лека чупка към земята, после право напред. Всичко е наред.

Бяха от дежурната група. Завиер Уохнингтън и Реджи Пейн толкова отдавна са екип, че май вече се обличат еднакво и си довършват взаимно изреченията като някоя отдавна женена двойка — помисли си Бърн.

— Можем да се прибираме — каза усмихнатият Пейн.

— Какво открихте? — попита Бърн.

— Съвсем слабо разреждане на генетичния запас — отвърна Пейн и дръпна найлоновото покривало. — Запознайте се: покойният Мариус Грийн.

Тялото беше точно в онова положение, в което го бе оставил Бърн предната нощ.

— Прострелна рана — допълни Пейн и посочи гърдите на Мариус.

— Трийсет и осми? — попита Бърн.

— Може. Но по-скоро ми прилича на девети калибър. Макар още да не сме открили нито гилзата, нито куршума.

— От JBM ли е? — попита Бърн.

— Ами да — отговори Пейн. — Мариус се е оказал много слаб актьор.

Бърн хвърли око на двамата униформени, заети с търсенето на куршума. После погледна часовника си.

— Имам още няколко свободни минути.

— Е, сега вече наистина можем да си ходим — каза Пейн.

— Щом голямото добрутро поема случая.

Бърн се приближи до голямата боклукчийска кофа. Скупчените найлонови торби го скриваха. Взе късо парче дърво и се зае да рови. Когато се убеди, че никой не го гледа, извади торбичката, отвори я и изсипа куршума. Продължи да рови, но не кой знае колко усърдно.

След една-две минути се върна при Пейн и Уошингтън.

— Имам си мой луд за гонене — рече.

— Ще се видим в управлението — отвърна Пейн.

— Намерих го! — изрева един от униформените, застанал до кофата.

Пейн и Уошингтън се спогледаха, направиха хай файв и отидоха при униформения. Видял бе куршума.

Фактите: по куршума има кръв от Мариус Грийн; рикоширал е от тухла.

Следователно няма нужда да търсят и ровят по-нататък. Сега вземат куршума, поставят го в торбичката, залепват му етикет, занасят го в лабораторията по балистика и получават срещу него разписка за предадена вещ. Онези го сравняват с други куршуми от местопрестъпления. А Бърн имаше силното предчувствие, че отнетият от Диабло „смит енд уесън“ е бил замесен и в миналото в доста неприемливи деяния.

Изпусна шумно въздух, вдигна очи към небето и се пъхна зад волана. Само още една подробност му оставаше. Да намери Диабло и да му внуши колко мъдро ще постъпи, ако напусне завинаги Филаделфия.

Пейджърът му изписука.

Търси го монсиньор Тери Пейсък.

Нещата се подреждаха идеално.

„Спортинг“ е най-големият фитнес клуб в Сентър Сити, на осмия етаж на „Белвю“ — изящната историческа сграда на ъгъла на улиците Броуд и Уолнът.

Бърн завари Тери Пейсък яхнал един от велоергометрите. Двайсет и нещо велосипеда бяха подредени в квадрат един срещу друг. Върху повечето имаше някой. Зад гърбовете на Бърн и Пейсък се чуваха плясъкът и скърцането на кецове „Найки“ върху баскетболния подиум на долния етаж. Това донякъде компенсираше воя на пътеките за бягане и съскането на велоергометрите, да не говорим за пъшканията и стоновете на посетителите във форма, почти във форма и без шансове за форма.

— Монсеньор — каза Бърн под формата на поздрав.

Пейсък нито наруши ритъма, нито даде с нещо да се разбере, че е отчел присъствието на Бърн. Бе изпотен, но не дишаше тежко. От дисплея на велосипеда личеше, че вече е навъртял четирийсет минути, но продължава да върти педалите на деветдесет оборота в минута. Невероятно. Бърн знаеше, че Пейсък е на около четирийсет и пет, но бе във форма, достойна за някой с десет години по-млад. Тук, без расо и яка, а в стилно долнище от анцуг за джогинг „Пери Елис“ и тениска без ръкави, приличаше по-скоро на бавно остаряващо крило от американския футбол, което си беше божата истината. Доколкото Бърн си спомняше, Тери Пейсък и до ден-днешен притежаваше рекорда на Бостънския колеж90 за най-голям брой уловени пасове в рамките на един сезон. Ненапразно му викаха „йезуитския Джон Макки“91.

Бърн забеляза около себе си един известен ТВ-водещ да пъшка по стеър мастера92, и двама градски съветници, които топуркаха на съседни пътеки. Усети се, че неволно преглъща стомаха си. Още от утре минава на кардио-режим. Твърдо от утре. Добре де, евентуално от другиден.

Първо трябва да намери Диабло.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Пейсък.

— Няма проблем — отвърна Бърн.

— Знам, че сте много зает — добави Пейсък. — Няма да ви отнема много време.

Бърн напълно добре съзнаваше, че „Няма да ви отнема много време в превод означава: Разположи се удобно, няма да си ходиш скоро.“ Кимна и зачака. Мигът мълчание отмина. После попита:

— С какво мога да съм ви полезен?

Колкото риторичен, толкова и стандартен въпрос. Пейсък натисна бутона „Разтоварване“ и си довърши тренировката. Слезе от седлото и обеси кърпа около врата си. И макар да бе много по-стегнат от Бърн, оставаше си с десетина сантима по-нисък. Бърн не намери особена утеха в констатацията.

— Обичам, когато е възможно, да прескачам бюрократичните пластове — каза Пейсък.

— И кое ви кара да мислите, че в случая това е възможно? — запита Бърн.

Пейсък го изгледа — няколко секунди повече, отколкото на Бърн му се искаше, за да се чувства удобно. После се усмихна:

— Елате да се разходим.

Заведе го до асансьора. Слязоха на третия мецанин, където бе пътеката за джогинг. Бърн се надяваше, че под „разхождане“ онзи има предвид именно това — да ходят. Излязоха на тартановата писта, опасваща залата околовръст.

— Как върви разследването? — попита Пейсък, докато обикаляха с умерено темпо.

— Не вярвам да сте ме викнали за текущ доклад.

— Прав сте — отвърна Пейсък. — Чух, че снощи са намерили още едно момиче.

Това не е тайна — помисли си Бърн. Дори CNN го съобщи, та сигурно вече знаят и в Борнео. Страхотна реклама в полза на туристическата индустрия на Филаделфия.

— Точно така — каза.

— Разбирам също така, че продължавате силно да се интересувате от Брайън Паркхърст.

Меко казано.

— Да, наистина искаме пак да разговаряме с него.

— Всички — и най-вече покрусените семейства на тези млади момичета — имат интерес този луд да бъде заловен. И да получи заслуженото от съда. Но аз познавам доктор Паркхърст, инспектор Бърн. Трудно ми е да повярвам, че може да има нещо общо с тези престъпления. Пък и не е моя работа.

— Защо ме повикахте, монсеньор? — Бърн нямаше никакво настроение за дворцова дипломация.

След две пълни обиколки на пътеката за джогинг се отправиха към вратата. Пейсък отри потта от главата си и каза:

— Чакайте ме долу след двайсет минути.

Шикозният джаз клуб и ресторант „Занзибар Блу“ се помещава в приземния етаж на „Белвю“, точно под фоайето на хотела „Парк Хаят“, девет етажа под клуба „Спортинг“. Бърн седна на бара и си поръча кафе.

Пейсък пристигна с блеснал поглед и все още зачервен от тренировката.

— Водка рокс93 — каза на бармана.

Облегна се на бара до Бърн. Без да каже и дума, бръкна в джоба си и подаде на Бърн листче с адрес в Западна Филаделфия.

— Брайън Паркхърст е собственик на сграда на Шейсет и първа улица, близо до Маркет Стрийт. Обновява я. В момента е там.

Бърн знаеше прекрасно, че на този свят нищо не е безплатно. Но не успя да изчисли мотивите на Пейсък.

— Защо ми го казвате?

— Защото това е най-правилното, инспекторе.

— Но и вашата бюрокрация не е по̀ цвете от моята.

— Аз върших съд и правда; не ме предавай на моите гонители — смигна му Пейсък. — Сто и десети псалм.

Бърн пое листчето.

— Много ви благодаря.

Пейсък отпи от водката.

— Не сте ме виждали.

— Разбирам.

— Но как ще обясните откъде сте се сдобили с тази информация?

— Оставете това на мен — каза Бърн. След двайсетина минути един от информаторите му щеше да се обади в „Раундхаус“ и сведението щеше да се регистрира.

Видях го… оня, дето го търсите… видях го близо до Кобс Крит.

— Всички се борим в името на доброто — каза Пейсък.

— Още отрано в живота си избираме своето оръжие. Вие сте избрали пистолета и значката. Аз избрах кръста.

Бърн си даваше сметка, че на Пейсък никак не му е лесно. Ако се окажеше, че извършителят е Паркхърст, Пейсък щеше да опере пешкира за това, че е предложил на епархията на архиепископа да назначи човек, имал афера с тийнейджърка, на служба, осигуряваща му непосредствен достъп до, да кажем, още няколко хиляди такива.

От друга страна, колкото по-бързо хванеха молитвения убиец, толкова по-добре — не само за ученичките католички на Филаделфия, но и за самата църква.

Бърн стана от стола и се извиси над свещеника. Остави на бара десет долара.

— Бог да ви закриля — каза Пейсък.

— Благодаря.

Пейсък кимна.

— И между другото, монсеньор? — добави Бърн, докато обличаше палтото си.

— Да?

— Псалмът е сто и деветнайсети.94

47.

Сряда, 11:15 ч.

Джесика миеше чиниите в кухнята на баща си, когато той зачекна „темата“. Поначало в италиано-американските семейства обсъждането, дисекцията, сглобяването и разрешаването на всички важни въпроси се върши на едно-единствено място — в кухнята.

Днешният ден нямаше да е по-различен.

По инстинкт Питър грабна кърпата за подсушаване и се залости до дъщеря си.

— Как я караш напоследък? — попита, докато истинският разговор, който желаеше да проведе, се криеше под полицейския му език.

— Много добре — отвърна Джесика. — Качиаторето95 на леля Кармела ме подмладява. — За миг се изгуби сред пастелната носталгия по детството, прекарано в този дом, сред спомените за семейните сбирки с брат й през онези безгрижни години; за пазаруването преди коледа в „Мей Кампъни“, за мачовете на „Игълс“ на мразовития „Ветеране Стейдиъм“, за първия път, когато Майкъл се появи в униформа — горд, но и страшен.

Божичко, как й липсваше само.

— … сопресатата96?

Въпросът на баща й я върна в настоящето.

— Извинявай. Не те чух.

— Опита ли сопресатата, питам?

— Не.

— Божествена е. От „Чики“. Ще ти сложа в чиния.

Нямаше случай Джесика — или който и да е друг — да си тръгне от обяд у баща й без чиния.

— Няма ли да ми кажеш какво те мъчи, Джес?

— Нищо.

Думичката попърха известно време из стаята, после се заби в пода, както ставаше винаги, когато искаше да се изплъзне на баща си. Той винаги я усещаше.

— Добре, миличка — каза Питър. — Хайде сега ми кажи.

— Нищо няма — рече Джесика. — Ежедневие, нали знаеш. Работа.

Питър взе чиния и я обърса.

— За разследването ли се притесняваш?

— Ами!

— Добре.

— Изобщо не може да се каже, че се притеснявам — довърши Джесика и му подаде нова чиния. — По-скоро съм уплашена до смърт.

— Ще го хванете — засмя се Питър.

— Ти май пропускаш малката подробност, че досега не съм работила в „Убийства“.

— Ще се справиш.

На Джесика не й се вярваше, но баща й го казваше така, че й звучеше като самата истина.

— Знам — поколеба се тя, после продължи: — Мога ли да те попитам за нещо?

— Казвай.

— Ама искам честно да ми отговориш.

— Разбира се, душичке. Та аз съм полицай. Винаги казвам истината.

Джесика го изгледа над очилата си.

— Добре, де. Разбрах — рече Питър. — Какво има?

— Ти имаш ли нещо общо с прехвърлянето ми към „Убийства“.

— Ни най-малко, Джес.

— Защото, ако си направил…

— Какво?

— Ами, може би си мислел, че ми помагаш, а всъщност не е така. Има много голяма вероятност напълно да се изложа.

Питър се усмихна, протегна идеално чистата си ръка и я хвана за бузата, както правеше още от бебешките й години.

— Махни тая физиономия — каза. — Имаш ангелско личице.

Джесика се изчерви и на свой ред се засмя.

— Ей, тате, аз съм вече почти на трийсет. Не е ли малко късно да ме третираш като малка хубавелка?

— Никога не е късно — рече Питър.

Известно време помълчаха. После Питър зададе въпроса, който чакаше с ужас от самото начало.

— Лабораторията дава ли ви всичко, което очаквате?

— Засега смятам, че да — отвърна Джесика.

— Искаш ли да им се обадя?

— В никакъв случай — каза Джесика малко по-натъртено, отколкото й се искаше. — В смисъл, поне засега — не. Искам първо… нали разбираш?

— Да опиташ сама, нали?

— Да.

— Ние да не се познаваме от вчера?

Джесика отново пламна. Никога не бе успяла да залъже баща си.

— Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— В такъв случай оставям всичко в твои ръце. Но ако някой започне да те мотае, обади ми се.

— Обещавам ти.

Питър се засмя и млясна Джесика по темето точно в мига, в който Софи нахлу в кухнята заедно с братовчедка си Нанет — и двете пощурели от изконсумираната захар. Питър засия:

— Всичките ми момичета под един покрив. Кой е като мен?

48.

Сряда, 11:25 ч.

Момиченцето се кикоти докато гони кученцето из краката на посетителите на малкия пренаселен парк. Ние, възрастните, сме нащрек, готови да се намесим. Ние сме щит срещу световните злини. Само мисълта какво нещастие може да сполети онова мъничко същество ти стига, да се побъркаш.

Тя спира за миг, навежда се и вдига някакво детско съкровище. Оглежда го внимателно. Интересът й е непорочен, неопетнен от алчност, стремеж към владение или самоугаждане.

Какво казваше Лора Елизабет Ричардс97 за непорочността?

„Прекрасната светлина на свещената непорочност създава ореол около малката й наклонена главица.“

Облаците вещаят дъжд, но златното слънце все още струи и къпе Южна Филаделфия.

Кученцето претичва край детето и го гризва по петата. Сигурно се чуди защо играта е спряла. Момиченцето нито бяга, нито се разплаква. Твърда е като майка си. Но едновременно с това у него има нещо уязвимо и нежно, нещо, което напомня за Дева Мария.

Сяда на пейка, внимателно издърпва края на полата си и потупва колене.

Кученцето скача в скута й и започва да я ближе по лицето.

Софи започва да се смее. Какъв чуден звук.

Но какво ще стане, ако някой ден някой накара гласчето й да замлъкне?

Нима няма да страдат всичките играчки от менажерията й?

49.

Сряда, 11:45 ч.

Преди да си тръгне, Джесика се пъхна в малката работна стая на баща си в мазето, седна пред компютъра, влезе в интернет и отиде на страницата на „Гугъл“. Бързо намери каквото й трябваше и го разпечата.

Докато бащата и лелите бяха със Софи в малкия парк до „Флайшър Арт Мемориал“98, Джесика се отби пеша в близкото кафене „Десерт“ на Шеста улица. Тук бе значително по-спокойно, отколкото в парка — със заредени със захар дечурлига и заредени с кианти възрастни. Да не говорим, че бе дошъл и Винсънт, а в момента най-малко имаше нужда от подобен нов ад. Поръча си торта „Захер“ и кафе и се зае да проучва разпечатката.

Първото, което потърси в „Гугъл“, бяха онези редове от стихотворение, които бе прочела в дневника на Теса:

Отговорът се появи моментално.

Силвия Плат. А стихотворението се казваше „Бряст“99.

Ама, разбира се — рече си Джесика. — Та нали Силвия Плат, самоубила се през 1963 г. на трийсетгодишна възраст, е светията на всички меланхолични тийнейджърки.

Върнах се. Вземи ме Силвия.

Какво е искала да каже Теса?

Второто бе да потърси подробности за случая, когато бяха оцапали с кръв вратата на черквата „Сейнт Катерин“ през онази ненормална Бъдни вечер преди три години. В архивите на „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“ нямаше кой знае колко. Както очакваше, най-дългият материал се бе появил в „Рипорт“. И бе от не кой да е, а от нейния любим изследовател на гадости, Саймън Клоуз.

Оказа се, че кръвта не е била лисната, а по-скоро намазана с четка по черковните двери. И че това станало, докато богомолците присъствали на среднощната литургия.

Снимката към репортажа бе на двойната врата на църквата, но не бе достатъчно ясна, че да прецени дали кръвта по нея представлява някакъв знак, или не. А в репортажа нищо не се споменаваше.

Пишеше единствено, че полицията се е заела със случая, но Джесика така и не успя да попадне на следващ материал.

Обади се по телефона и установи, че инспекторът, разследвал инцидента, се казва Еди Корсак.

50.

Сряда, 12:10 ч.

Като се изключеше болката в дясното рамо и тревните петна по новия му екип за джогинг, сутринта му бе минала доста плодотворно.

Саймън Клоуз седеше на дивана и обмисляше следващия си ход.

Макар и да не очакваше горещи прегръдки, когато се разкри като репортер пред Джесика Балзано, все пак буйната й реакция го поизненада.

Изненада, но и — честно казано — силно възбуди. Дотогава й говореше с най-добрия си източно-пенсилвански акцент и тя нищо не подозираше. Докато не хвърли въпроса-бомба.

Извади миниатюрното дигитално записващо устройство от джоба си.

Прекрасно… Ако искаш да разговаряш с мен, минаваш първо през завеждащия медиите към службата. А ако това ти представлява някаква трудност, дръж шибаната си мутра далеч от моята.

Отвори лаптопа и провери имейлите си (нов спам — реклами за викодин, увеличаване на пениса, страхотни ипотечни лихви и присаждане на коса, както и последните послания от редовните му почитатели — „да гниеш в ада, шибана писарушка“).

Много от пишещите събратя отричат модерната техника. Саймън лично познаваше доста, които пишеха с химикалки в жълти бележници. Други блъскаха по древни механични пишещи машини „Ремингтън“. Префърцунени праисторически глупости. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да ги разбере. Сигурно си мислят, че по този начин ще осъществят връзка със своя Хемингуей или Чарлс Дикенс, който напира да излезе отвътре. Саймън бе напълно дигитализиран, по всяко време.

Като се почнеше от апъл пауърбука, минеше се през DSL връзката с интернета, та се стигнеше чак до джиесема „Нокия“, Саймън бе на върха на технологиите. Пишете си по каменните таблетки с остър камък, щом желаете. Аз всички ви ще изпреваря.

Защото Саймън вярваше в двата основни постулата на таблоидната журналистика:

По-лесно ще ти простят, отколкото ще ти разрешат.

По-важно е да си пръв, а не да си точен.

Нали затова си има рубрика „Поправки“.

Пусна телевизора и се разходи по каналите. Сапунки, игри, шоута с надвиквания, спорт. Прозя се. Дори по достолепната ВВС–Америка вървеше някакъв клониран идиотизъм от трето поколение на „Трейдинг спейсиз“100. Дано по АМС да дават някой стар филм. Провери програмата. „Кръстосан огън“ с Бърт Ланкастър и Ивон Де Карло. Доста добър, но го беше гледал. Пък и бе минал половината.

Още веднъж преброди каналите и се канеше да гаси, когато по една от местните телевизии се яви съобщение за важна новина. Убийство във Филаделфия. Какъв шок, божичко!

Но не бе ново момиче с броеница.

Камерата на мястото на събитието показваше нещо съвсем различно. Нещо, което накара сърцето на Саймън да се поразтупа. Добре де, да му изскочи от гърдите.

На екрана се виждаше алея в Грейс Фери.

Същата, от която предната вечер излезе, залитайки, Кевин Бърн.

Натисна копчето за запис на видеокасетофона. След няколко минути пренави и застопори на кадър от входа на алеята. Сравни я със снимката на Бърн от лаптопа.

Същата.

Кевин Бърн бе влязъл снощи в тази алея, където по същото време е бил застрелян някакъв черен младеж. Значи онова, което чу, не е било ауспух.

Работата ставаше направо сладурска — много по-гот дори от това да бе хванал Бърн в някоя къща с крек. Разходи се петдесетина пъти от единия край на малката си всекидневна до другия. Как най-добре да подхване тази история?

Възможно ли е Бърн да е екзекутирал оня най-хладнокръвно.

Дали Бърн не се е мъчел да потули нещо?

Дали не се е скарал с дилъра си на крек?

Отвори имейл програмата си, успокои се донякъде, събра мислите си и зачука по клавиатурата:

Докато го препрочиташе — а Саймън задължително изчакваше да охладнеят страстите, преди да изстреля най-провокационните си имейли — Инид измяука и скочи от кантонерката в скута му.

— Какво има, кукленце?

Инид сякаш се зачете в мейла му до Кевин Бърн.

— Много ли е рязък? — попита я Саймън.

Инид измърка в отговор.

— Права си, писанке. Не е възможно.

Все пак реши да го прочете още няколко пъти, преди да го изпрати. Защо пък и да не изчака един ден, да види как ще се развият събитията с намерения в алеята убит черен младеж? Можеше да си позволи двайсет и четири часа, щом искаше да смаже говедото Кевин Бърн.

Дали пък да не изпрати имейла на Джесика?

Великолепно — каза си.

Или просто да качи снимките на едно CD и да запраши към редакцията. Да ги публикува, пък после да видим какво ще каже Бърн.

Независимо от всичко, нямаше да е лошо да направи резервно копие на снимките, за всеки случай.

Представи си тлъстото заглавие над снимката на Бърн, излизащ от оная алея в Грейс Фери.

САМОРАЗПРАВА НА ЧЕНГЕ? — щеше да гласи то.

ИНСПЕКТОР В АЛЕЯТА В НОЩТА НА УБИЙСТВОТО! — страхотно надзаглавие. Ей, Богу, страхотен съм!

Отвори шкафа и извади ново CD.

Но когато го затвори и се обърна към стаята, усети определена разлика. Не толкова разлика, а по-скоро някакво нарушено равновесие. Така, както като ти забере ухото през детството, усещаш някакво леко замайване. Застана под арката, водеща към малката му всекидневна, и се опита да конкретизира усещането си.

Всичко сякаш бе на мястото си. Лаптопът си беше на масичката, а до него — полуизпитата чаша кафе. Инид мъркаше на килима пред радиатора.

Така му се е сторило.

Огледа пода.

Първо забеляза сянката, която бе огледална на собствената му. Достатъчно разбираше от фотографско осветление, та да знае, че за две сенки са необходими два източника на светлина.

А зад него имаше само една малка лампа на тавана.

После усети горещия дъх във врата си и слабия аромат на мента.

Обърна се, а сърцето му спря в гърлото.

И надникна право в очите на дявола.

51.

Сряда, 13:22 ч.

Бърн се отби на няколко места и чак тогава се върна в „Раундхаус“ да докладва на Айк Бюканън. След това уреди един от регистрираните му информатори да се обади в управлението с информацията за местонахождението на Брайън Паркхърст. Бюканън прати факс до Окръжната прокуратура да издадат разрешително за обиск на сградата на Паркхърст.

Бърн потърси Джесика по мобифона и я откри в някакво кафене близо до дома на баща й в Южна Филаделфия. Мина да я вземе. Отбиха се до Трети участък на ъгъла на Единайсета улица и Уортън, където й разказа последните новини.

Зданието, собственост на Паркхърст, на Шейсет и първа улица, доскоро беше магазин за цветя, настанил се там след реконструкцията на обширна тухлена къща, строена през 50-те години. Облицованата с камък фасада бе само на няколко врати от „Уийлс ъф Соул“101 — стар и многоуважаван мотоциклетен клуб. Когато през 80–те години крек-кокаинът заля Филаделфия, „Уийлс ъф Соул“ направиха не по-малко от правоохранителните органи за опазването на града.

Ако Паркхърст води някъде момичетата за малко, това място е направо идеално — мислеше си Джесика, докато приближаваха сградата. Задният вход бе достатъчно голям да поеме задната част на микробус или малък покрит камион.

Приближиха бавно сградата откъм задната й страна. Голямата задна врата от гофрирана ламарина бе заключена отвън с катинар. Свиха по следващата пряка и паркираха на улицата, под надземната железница, на около пет номера западно от целта.

Чакаха ги два патрулни автомобила. Двама униформени полицаи щяха да пазят предния вход, двама — задния.

— Готови? — попита Бърн.

За пръв път щяха да нахълтват заедно през врата. Джесика чувстваше лека несигурност. Надяваше се, че не й личи. Успя само да каже:

— Давай.

Бърн и Джесика доближиха вратата. Стъклата на предните прозорци бяха белосани, та не можеше да се погледне вътре. Бърн блъсна три пъти с юмрук по вратата.

— Полиция! Разрешително за обиск!

Изчакаха пет секунди. Пак издумка. Никакъв отговор.

Бърн завъртя дръжката, натисна вратата. Тя се отвори с лекота.

Двамата се спогледаха. Отброиха до три, после се извъртяха с гърбове към рамката и с насочено напред оръжие.

В предната стая цареше пълна бъркотия. Мазилка, тенекии с боя, парцали, скеле. Вляво — нищо. Вдясно — стълбище за нагоре.

— Полиция! Разрешително за обиск! — повтори Бърн.

Нищо.

Посочи стълбите. Джесика кимна. Ще провери втория етаж. Бърн се заизкачва бавно и внимателно, с протегнат напред глок.

Джесика си проправи път до задната част на сградата на долния етаж. Провери всяка ниша, всеки килер. Интериорът бе полуподновен. Коридорът зад едновремешния тезгях за продажби представляваше скелет от разкрита арматура, оголени жици, пластмасови тръби и топлопроводи.

Мина през една врата и се озова в едновремешна кухня. Сега бе изцяло опразнена. Никаква бяла техника. Наскоро шпаклована и облепена с тапети. Изпод миризмата на тапетите долови друг аромат. Кромид лук. После забеляза зидарското магаре в ъгъла и недоядената, готово купена салата отгоре му. Редом с нея имаше пълна чаша с кафе. Потопи пръста си. Леденостудено.

Излезе от кухнята и на пръсти се приближи към задната стая. Вратата й бе съвсем леко открехната.

По лицето и шията й се застичаха капки пот и намокриха раменете й. В коридора бе топло, задушно, спарено. Бронебойната жилетка от кевлар, ограничаваща движенията, й и й тежеше. Стигна до вратата, пое дълбоко въздух. С левия си крак започна леко да я побутва навътре. Първо видя дясната половина на стаята. Легнал на хълбок кухненски стол, дървен сандък с инструменти. Посрещнаха я куп миризми. Застоял цигарен дим, прясно рендосан чам. И за фон — нещо грозно, противно и варварско.

Ритна вратата докрай, извъртя се в тясната стая и моментално съзря нечия фигура. Инстинктът й я накара да насочи оръжието към очерталия се върху задните белосани прозорци силует.

Но заплаха нямаше.

От желязна греда в средата на стаята висеше Брайън Паркхърст. Лицето му бе лилаво-кафяво, подуто, крайниците му — удължени, черният му език висеше от устата. Идващата от гредата и омотана около врата му жица се бе впила в плътта. Паркхърст бе бос и гол до кръста. Противната воня на засъхващи изпражнения изпълни синусите й. На два пъти насмалко да повърне. Успя да задържи дъх и да доогледа стаята.

— Горе е чисто! — извика Бърн.

Джесика за малко не подскочи. Чу тежките му ботуши да трополят надолу по стълбите.

— Насам — извика му.

Той нахълта в стаята след секунди.

— Да му еба майката!

Видя погледа му и прочете в него вестникарските заглавия. Ново самоубийство. Нов Морис Бланчард. Нов заподозрян, докаран до самоубийство. Искаше да му каже нещо, но не му беше нито мястото, нито времето.

Прибраха пистолетите. В стаята цареше мъртва тишина. Ударът ги запрати обратно на първото квадратче. Всеки от двамата се мъчеше посвоему да съчетае този факт с всичко онова, което си мислеха, докато идваха насам.

Сега системата щеше да се задейства. Ще се обадят на съдебния лекар и на екипа за оглед. Те ще свалят Паркхърст на пода, ще го откарат в службата по съдебна медицина и ще му направят аутопсия, докато търсят начин да се свържат с близките му. Във вестниците ще излезе съобщение, ще му отслужат опело в някой от видните погребални домове на Филаделфия и ще го погребат на някой тревист склон.

А в мрака щеше да остане онова, което Паркхърст е знаел и онова, което евентуално е сторил.

Повъртяха се малко из отдел „Убийства“ в „Раундхаус“, сякаш бяха стъклени топчета в празна кутия от пури. Подобни случаи, когато някой заподозрян измами системата и се самоубие, винаги предизвикват смесени чувства. Липсват възвания, признания за вина, препинателни знаци. Само една безкрайна лента на Мьобиус от подозрения.

Бърн и Джесика седяха на съседни бюра.

Джесика улови погледа му.

— Какво? — попита той.

— Кажи го.

— Кое да кажа?

— Че не смяташ, че Паркхърст е убиецът, нали?

Бърн не отговори веднага.

— Смятам, че знаеше далеч повече от онова, което ни каза — рече. — Смятам, че се е срещал с Теса Уелс. Смятам, че се е усетил, че ще излежи присъда за изнасилване на непълнолетна, затова се е скрил. Но дали смятам, че е убил трите момичета? Не. Не смятам.

— А защо не?

— Защото няма и една физическа улика, която да води към него. Нито едно влакънце, нито една капчица течност.

Екипът за оглед претърси и двата му имота сантиметър по сантиметър, но не откри нищо. Особено големи надежди възлага на възможността — сигурността дори — да открият в новата му сграда улики, които по научен път да докажат вината му. Но не намериха нищо от онова, на което градяха надеждите си. Инспекторите разговаряха с всеки един от съседите му по дом и по обновяваната сграда, но и те не намериха нищичко. А тепърва трябваше да търсят и форд уинд стара му.

— Ако е водел момичетата у дома си, все някой щеше да забележи нещо, да чуе нещо — добави Бърн. — Ако ги е водел в сградата на Шейсет и първа улица, все нещо щяхме да намерим.

Докато претърсваха сградата, откриха няколко неща, включително кутия с разни винтове, гайки и болтове, но нито един нямаше пълна прилика с онези, използвани при трите жертви. Попаднаха и на кутия с тебешири, с каквито очертават грубо линията, която да следват дърводелците. Тебеширите бяха сини, та изпратиха един в лабораторията, да видят дали ще съвпадне с онзи по труповете. Дори да съвпаднеше, дърводелски тебешир можеше да се намери на всеки строителен обект в града, че и сред инструментите на петдесет на сто от декораторите на интериор. Самият Винсънт държеше няколко в кутията си с инструменти в гаража.

— Добре де, но нали ми се обади, че трябвало да знам „някои неща“ за тези момичета? — настоя Джесика.

— И по този въпрос мисля — отвърна Бърн. — Възможно е наистина да имат нещо общо помежду си. Нещо, което досега сме пропуснали.

— Ами за станалото в периода между обаждането му и тази сутрин?

— Не знам.

— Пък и самоубийството някак си не се вмества в профила, нали?

— Права си.

— Което означава, че все още съществува възможността…

И двамата знаеха какво иска да каже тя. Поседяха известно време смълчани, заобиколени от какофонията на едно полицейско управление под пълна пара. В момента се разследваха още шест други убийства и всеки инспектор упорито се мъчеше да постигне поне мъничък напредък. Бърн и Джесика им завидяха.

Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

Ако приемеха, че Брайън Паркхърст не ги е убил, значи много вероятно бе, че търсят човека, който е сложил край на неговия живот. Защото го е изместил встрани от лъча на прожекторите? Или по друга причина, свързана с основната патология на лудостта му? Или за да покаже на властите, че все още е някъде там, в неизвестност?

Във всеки случай убиецът на Брайън Паркхърст е запознат със случая с Морис Бланчард и иска заедно със себе си да довърши и Кевин Бърн.

До този момент нито един от двамата не бе споменал за сходството между двете „самоубийства“, но мисълта тегнеше като някакъв отровен облак над главите им.

— Окей — наруши мълчанието Джесика. — Ако приемем, че извършителят е убил и Паркхърст, то как е попаднал на него?

— Има два варианта — каза Бърн. — Или са се познавали вече, или е научил името му от телевизията. От репортажите при излизането му от „Раундхаус“.

Още веднъж, вечна слава на медиите — помисли си Джесика. Известно време попрехвърляха мисълта, че Брайън Паркхърст е поредната жертва на молитвения убиец. Но дори да го приемеха за истина, това ни най-малко не им подсказваше какъв може да е следващият му ход.

Действията на убиеца бяха непредвидими именно поради липсата на времева връзка.

— Непотвърденият извършител задига Никол Тейлър от улицата в четвъртък — обобщи Джесика. — Изхвърля я в „Бартръмс Гардънс“ в петък, горе-долу по същото време, когато отвлича и Теса Уелс, която държи до понеделник. Какво означава това проточване във времето?

— Добър въпрос — рече Бърн.

— После завлича Бетани Прайс във вторник следобед, а единственият ни свидетел го вижда да стоварва тялото пред музея още същата вечер. Никаква цикличност. Никаква симетрия.

— Сякаш не желае да върши тези неща през уикенда — обобщи тя.

— Което може да се окаже много по-близо до истината, отколкото подозираш — каза Бърн.

Стана и отиде до бялата дъска, отрупана със снимки от местопрестъпленията и бележки.

— Лично аз не смятам, че действията на нашето момче се ръководят от луната, звездите, от някакви гласове, от кучета, които се казват Сам или тем подобни глупости — отсече Бърн. — Този тип следва някакъв определен план. Разкрием ли плана му, той ще ни е в ръцете.

Джесика пак огледа купчината книги от библиотеката. Отговорът се криеше някъде из тях.

В стаята влезе Ерик Чавес.

— Имаш ли свободна минутка, Джес?

— Разбира се.

Показа й една тънка папка:

— Тук има нещо, което трябва да видиш.

— За какво става дума?

— Направихме справка за Бетани Прайс. Оказа се, че вече е регистрирана.

Подаде й рапорта за задържането й. Преди около година попаднала в мрежата на операция за „ужилване“ на наркомани и я спипали с близо сто дози бензедрин — любимият забранен без рецепта препарат за отслабване сред дебелите тийнейджърки. Още от времето, когато Джесика учеше в гимназията.

Бетани се признала за виновна и я осъдили на двеста часа общественополезен труд и една година условно.

В което нямаше нищо изненадващо. Но Ерик Чавес привлече вниманието на Джесика по съвсем друга причина: арестуването й било извършено от инспектора Винсънт Балзано.

Джесика пое информацията и се замисли върху съвпадението.

Винсънт е познавал Бетани Прайс.

Според съдебния протокол именно той е предложил да й дадат общественополезен труд вместо затвор.

— Благодаря ти, Ерик — каза.

— Няма проблем.

— Светът е малък — рече Бърн.

— Ни най-малко, ако ти се налага да го боядисваш — отвърна разсеяно Джесика, забила нос в подробностите на рапорта.

Бърн погледна часовника си.

— Виж какво, трябва да взема дъщеря си. Утре започваме на свежа глава. Разпердушинваме всичко дотук и тръгваме от нулата.

— Окей — съгласи се Джесика, но долови изражението на Бърн и се ужаси, че избухналата в живота му буря след самоубийството на Морис Бланчард може да е на път да се разрази отново.

Бърн постави длан върху рамото й, после облече палтото си и излезе.

Джесика остана дълго зад бюрото, загледана замислено през прозореца.

Колкото и да не й се искаше да го признае, в едно бе съгласна с Бърн. Брайън Паркхърст не е убиецът на момичетата с броениците.

Брайън Паркхърст е жертва.

Потърси Винсънт на мобифона му, но попадна на гласовата му поща. Обади се в централата, откъдето я уведомиха, че инспектор Балзано е по улиците.

Не остави никакво съобщение до него.

52.

Сряда, 16:15 ч.

В мига, в който Бърн спомена името на момчето, Колийн пламна в четири разцветки на червеното.

— Никакво гадже не ми е — обяви тя на жестов език.

— Добре де, както кажеш — направи съответните знаци Бърн.

— Не ми е.

— Тогава защо се изчерви? — запитаха пръстите на Бърн, а по лицето му се разля усмивка. Движеха се по Джърмънтаун Авеню, на път за великденското парти в училището за глухи „Делъуеър Валей“.

— Не съм се изчервила — сигнализира Колийн и пламна още повече.

— Окей — отстъпи Бърн и я остави на мира. — Някой май си е забравил знака „Стоп“ в колата ми.

Колийн само поклати глава и се загледа през страничното стъкло. На Бърн му направи впечатление, че отворите за въздух откъм нейната страна развяват меката й копринена руса коса. Кога порасна толкова? А устните й и преди ли бяха толкова червени?

Размаха ръка, за да привлече вниманието й, после изписа със знаци:

— Щото ми се стори, че вие двамата излизахте на среща.

Грешка.

— Не беше среща — отвърна с пръсти Колийн. — Още съм малка за такива работи. Питай мама.

— Какво беше тогава, щом не е среща?

Отчаяно забелване на очи.

— Две деца отиват да гледат фойерверки в присъствието на сто милиона възрастни.

— Нали знаеш, че съм инспектор.

— Знам, татко.

— Имам източници и информатори из целия град. Платени, тайни информатори.

— Знам, татко.

— Та подочух, че сте се държали за ръка и тем подобни работи.

Колийн му отвърна с един знак, който не се намира в „Речник за глухите“, но е пределно известен на всички нечуващи деца. Две ръце под формата на остри като бръснач тигрови лапи.

— Окей, окей — разсмя се Бърн. — Само не драскай.

Известно време мълчаха. След приключилата задявка се радваха взаимно на присъствието си. Рядко им се случваше да остават насаме двамата. Всичко свързано с дъщеря му се променяше; ставаше тийнейджърка и тази мисъл плашеше Кевин Бърн повече, отколкото някоя среща с въоръжен член на банда в тъмна алея.

Мобифонът му иззвъня.

— Бърн.

— Можеш ли да говориш?

Обаждаше се Гонтлет Меримън.

— Да.

— В старата тайна квартира е.

Бърн включи. Старата тайна квартира бе само на пет минути път.

— С кого е? — попита.

— Сам е. Поне засега.

Бърн погледна часовника и усети как дъщеря му го наблюдава с ъгълчето на окото си. Извърна се към страничното стъкло. Тя четеше по устни по-добре от всичките си съученици, а сигурно и от някои от преподавателите им.

— Помощ ли ти трябва? — запита Гонтлет.

— Не.

— Добре тогава.

— Сигурна работа ли е? — попита Бърн.

— Плодът е узрял и готов да тупне, приятелю.

Затвори телефона.

След две минути спря до бордюра пред закусвалнята „Караван серай“.

Макар да оставаше още доста време до вечеря, на двайсетината маси в предната част седяха неколцина от редовните клиенти, сърбаха гъсто черно кафе и си боцкаха от прочутата баклава с писташ на Сами Хамиз. Зад тезгяха самият Сами режеше на филии агнешкото за някаква голяма поръчка. Щом видя Бърн, отри ръце и го посрещна ухилен на вратата.

— Сабах ал-хаир, инспекторе — каза Сами. — Радвам се да те видя.

— Как си, Сами?

— Добре съм. — Двамата се здрависаха.

— Помниш ли дъщеря ми Колийн? — попита Бърн.

Сами се протегна и докосна Колийн по бузата.

— Разбира се.

Направи на жестов език „добър ден“, а тя му отговори със „здрасти“. Сами Хамиз познаваше Бърн още от времето, когато патрулираше по улиците. Жената на Сами — Надин, също бе глуха, та и двамата бяха усвоили жестовия език.

— Мога ли да я оставя при теб за няколко минути? — попита Бърн.

— Няма проблем — отвърна Сами.

Физиономията на Колийн бе красноречива.

— Изобщо нямам нужда някой да ме пази — изжестикулира тя.

— Няма да се бавя — каза Бърн и на двамата.

— Хич не си давай зор — отвърна му Сами и двамата с Колийн се отправиха към задната част на ресторанта. Бърн забеляза, че дъщеря му седна в последното сепаре, близо до кухнята. На вратата се обърна още веднъж. Колийн му махна нехайно за довиждане, а на него сърцето му запърха.

Навремето, когато още бе униформен, а Колийн току–що бе проходила, тя всяка сутрин изхвърчаше на верандата да му махне за довиждане преди дежурството. А той винаги си казваше наум молитва да види отново нежното й прекрасно личице.

На път към колата осъзна, че през изтеклото десетилетие нищо не се бе променило.

Бърн застана на отсрещния тротоар срещу старата тайна квартира, която в този момент му се стори крайно несигурна. Ниският склад се гушеше между две по-високи сгради в един разкапал се участък на Ири Стрийт. По някое време „П-Таун Поси“ си бяха направили убежище на третия му етаж.

Мина откъм задната страна и слезе до вратата към мазето. Беше отворена и водеше към дългия, тесен коридор, който я свързваше с бившия служебен вход.

Тръгна бавно и тихо по коридора. Макар и едър, винаги бе успявал да пристъпва леко. Извади оръжието — хромирания смит енд уесън, отнет от Диабло при първата им среща.

Стигна до стълбището в края на коридора и се заслуша.

Тишина.

Само след минута бе вече на площадката под третия етаж. Над него бе вратата към тайната квартира. Дочу звуците от някаква рок станция. Явно някой вече беше там.

Кой?

И колко са?

Пое дълбоко въздух и се промъкна нагоре по стълбите.

Когато стигна, опря длан до вратата и полека я отвори.

Диабло стоеше загледан през прозореца над алеята между сградите и изобщо не усети присъствието му. Бърн виждаше само половината стая. Май нямаше друг човек.

Но от онова, което успя да види, го побиха тръпки по гърба. На масичката за карти, на петдесетина сантиметра от него, до служебния му глок, лежеше мини автомат „Узи“.

Хромираният пистолет в ръката му сякаш се превърна в тапешник. Ако не успееше да изпревари Диабло, нямаше да излезе жив оттук. „Узито“ изстрелва шестотин патрона в минута и не се иска да си нещо като снайперист, за да унищожиш противника.

Майка му стара.

След няколко секунди Диабло седна до масата с гръб към вратата. Бърн осъзна, че няма никакъв избор. Трябваше да изненада Диабло, да конфискува оръжията, да си поговори сърдечно с него и цялата тази тъжна и жалка история щеше да приключи.

Прекръсти се набързо и се шмугна в стаята.

Но не бе направил и три крачки, когато осъзна грешката си. Как можа да не се сети! В далечния край на стаята стоеше стар дрешник с пукнато огледало. Съзря в него лицето на Диабло, което значеше, че и Диабло го е видял. И двамата се смразиха в този миг на откритие и осъзнаха, че плановете им — за сигурност, съответно за изненада — мигновено се промениха. Както и в алеята, погледите им се срещнаха. Този път и двамата съзнаваха, че — по един или друг начин — нещата ще свършат различно.

Бърн просто искаше да обясни на Диабло колко разумно ще е от негова страна да напусне града. Сега осъзна, че това няма да стане.

Диабло скочи на крака с „Узито“ в ръце. Извърна се и без да каже дума, стреля. Първите двайсетина-трийсет изстрела разпердушиниха стария диван на по-малко от метър от десния крак на Бърн. Бърн плонжира вляво и за щастие се приземи зад една стара чугунена вана. Последвалият двусекунден откос от „Узито“ почти разцепи дивана на две.

Недей, Боже, мина през ума на Бърн, докато със стиснати очи чакаше горещият метал да разкъса месата му. Не по този начин. Сети се за седналата в сепарето Колийн, загледана във вратата в очакване силуетът му да я изпълни, в очакване да се върне, че денят й, животът й, да продължи. А той бе заклещен в един мръсен склад и всеки момент щеше да умре.

Последните няколко куршума уцелиха ваната и звънът се застоя няколко секунди във въздуха.

Потта подлюти очите му.

Настъпи тишина.

— Исках само да говорим, бе, човек — каза Бърн. — Защо ти е да стреляш?

Прецени, че Диабло е на не повече от седем метра от него. Точно в средата на стаята, най-вероятно зад голямата подпорна колона.

Вместо отговор получи нов откос от „Узито“. Седемдесет-осемдесет изстрела. Ревът го оглуши. Бърн изпищя, сякаш бе ранен, и блъсна с крак по дървения под, все едно, че падна. Изстена.

Тишината отново се възцари. Изстиващото олово цъкаше в тапицерията до него. От другата страна на стаята се чу шум. Диабло приближава. Писъкът бе сработил. Онзи идва да го довърши. Бърн затвори очи и си припомни разположението на вещите в стаята. Единственият начин Диабло да прекоси стаята е да мине по средата. Друг шанс няма да има и трябва да действа мигновено.

Преброи до три, скочи на крака, извъртя се и изстреля три куршума на нивото на главата си.

Първият улучи Диабло точно по средата на челото, вряза се в черепа му и го отблъсна назад, след което излетя от тила му и разплиска по половината стая ален фонтан от кръв, кости и мозък. Вторият куршум го нацели в долната челюст, а третият — в гърлото. Дясната ръка на Диабло се сви в конвулсия около спусъка на „Узито“. Десетина куршума се врязаха в пода, на сантиметри вляво от Кевин Бърн. Рухвайки, Диабло изпрати още няколко куршума в тавана.

И изведнъж всичко свърши.

Сякаш замръзнал във времето, Бърн остана още няколко секунди с насочен напред пистолет. Току-що уби човек. После мускулите му бавно се отпуснаха, а ушите му се наостриха към шумовете от улицата. Нямаше сиренен вой. Поне засега. Бръкна в задния си джоб и извади чифт латексови ръкавици. От другия джоб измъкна малка торбичка за сандвичи с омазнен парцал. Обърса револвера и го остави на пода. В този миг дочу далечния вой на сирената.

Намери кен с боя и напръска графитите на бандата JBM на стената до прозореца.

Огледа отново стаята. Трябваше да изчезва. А екипът за оглед? Ще сметнат случая за маловажен, но рано или късно ще цъфнат. Доколкото можеше да прецени, нищо нямаше да могат да свържат с него. Грабна глока от масата и хукна към вратата, като внимаваше да не стъпи в кръвта по пода.

Докато сирените приближаваха, успя да се спусне по задната стълба. След секунди седеше вече в колата си на път към „Караван серай“.

Това беше хубавата новина.

А лошата, разбира се, се отнасяше до онова, което бе пропуснал. Нещо много съществено, та направо следваше да отпише живота си оттук нататък.

Основната сграда на училището за глухи „Делъуеър Валей“ бе построена от недялан камък, в ранен американски стил. Зеленината наоколо имаше, както винаги, добре поддържан вид.

И за кой ли път при пристигането си Бърн остана поразен от царящата навсякъде тишина. Наоколо тичаха над петдесет деца на възраст от пет до петнайсет, по-енергични, отколкото самият Бърн се помнеше да е бил на техните години, но мълчанието бе пълно.

Научил се беше на жестовия език, когато Колийн бе станала почти на седем години. Тя още тогава го владееше добре. Много пъти, когато я завиваше за през нощта, бе плакала и оплаквала съдбата си, че не може да е нормална, като чуващите деца. Бърн просто я бе притискал в обятията си, тъй като не знаеше какво да й каже, пък и да знаеше — не се беше научил да й го предаде на нейния език. Но най-неочаквано, когато навърши единайсет, Колийн престана да иска да има слух. Просто ей така. Сякаш изведнъж възприе напълно глухотата си, че и започна да се гордее с нея като с някакво предимство, което я прави член на тайно общество, състоящо се от изключителни личности.

Бърн се приспособи дори по-трудно и от нея, но днес, когато тя го целуна по бузата и хукна да играе с приятелките си, сърцето му едва не се пръсна от обич и гордост.

Тя поне ще е добре — каза си, дори ако с него станеше нещо ужасно.

Щеше да се превърне в красива, възпитана и уважавана дама, въпреки факта, че през една Велика сряда, докато чакаше в ухаещ на подправки ливански ресторант в Северна Филаделфия, където баща й я беше оставил, той бе отишъл и беше убил човек.

53.

Сряда, 16:15 ч.

Тя е лято. Тя е вода.

Сламенорусата й коса е вързана на опашка с ластик, жълт като окото на котка. Лъскавият водопад се сипе до средата на гърба. Облечена е в избеляла дънкова пола и червен вълнен пуловер. На ръката й е провесено кожено яке. Току-що излезе от книжарницата „Барнс енд Ноубъл“ на Ритенхаус Скуеър, където работи почасово.

Все още е доста слабичка, макар да е понаддала, откакто я видях за последен път.

Браво на нея.

Улицата е доста оживена, затова съм с бейзболна шапка и черни очила. Приближавам се плътно до нея.

— Помниш ли ме? — питам и за миг вдигам очилата.

В началото не е сигурна. По-стар съм, следователно принадлежа към света на възрастните, което обикновено е равносилно на власт. Като в изречението: „Край на купона!“ Но след няколко секунди се сеща.

— Но, разбира се — казва и лицето й грейва.

— Ти нали се казваше Кристи?

Изчервява се.

— Да. Добра памет имаш!

— Как си напоследък?

Пламва още по-силно: скромната, но самоуверена млада жена постепенно се превръща в засрамено малко момиченце.

— Как да ти кажа… доста по-добре. Тогава…

— Ей — вдигам ръка аз да я спра. — Няма за какво да се срамуваш. Нищичко. Знаеш ли какви по-страховити истории мога да ти разкажа.

— Наистина ли?

— Абсолютно — казвам.

Тръгваме по Уолнът Стрийт. Стойката й леко се променя. Става по-стеснителна.

— Какво четеш? — питам и соча с очи торбата й.

— Срам ме е да ти кажа — изчервява се отново тя.

Спирам насред крачка. И тя спира.

— Чакай. Аз какво ти казах току-що?

Кристи се засмива. Превъзходен звук. На нейната възраст сякаш всеки ден е Коледа, или Халоуийн. Или 4 юли. Всеки ден е най-големият празник.

— Окей, окей — съгласява се. Бръква в найлоновия плик и изважда два броя на списание „Тайгър Бийт“. — Дават ми ги с отстъпка.

На едната от кориците е Джъстин Тимбърлейк. Вземам списанието от нея и се заемам да разглеждам корицата.

— Соловите му парчета не ми харесват особено. По-готин беше, когато пееше с Нсинк — казвам. — Ти как мислиш?

Кристи зяпва:

— Не мога да повярвам, че дори го знаеш.

— Ей — казвам престорено възмутен, — не съм чак толкова стар. — Връщам й списанието, но се сещам, че, по лъскавата обложка съм оставил отпечатъци. Не бива да забравя за тях.

Кристи клати глава, все още с усмивка на лицето.

Продължаваме по Уолнът.

— Готова ли си за Великден? — сменям доста неелегантно темата.

— О, да. Обожавам Великден.

— И аз — казвам.

— В смисъл, знам, че сме още съвсем в началото на годината, но за мен Великден винаги означава идването на лятото, нали разбираш? Някои чакат до Деня на падналите във войните. Но аз не.

Изоставам на няколко крачки и пускам хората да минат покрай нас. Наблюдавам походката й колкото се може по-незабелязано иззад прикритието на черните очила. След няколко години щеше да е дългокрака красавица — „като кобилка“, както казват хората.

Ще трябва да изпълня плана си пределно бързо. Много важно ще е да имам необходимата опора. Спринцовката е готова в джоба ми, гуменият накрайник си е на място.

Оглеждам се. Всеки от многолюдието се е замислил за собствените си ядове, та все едно сме сам-сами. Винаги съм се удивлявал как човек направо става невидим в град като Филаделфия.

— Накъде си тръгнала? — питам я.

— Към автобусната спирка — отговаря. — Прибирам се.

Преструвам се, че ровя из паметта си.

— Ти нали живееше в Честнът Хил?

Усмихва се, забелва очи:

— Почти улучи. В Найстаун.

— Точно него имах предвид.

Изсмивам се.

— Гладна ли си? — питам. И не свалям поглед от лицето й.

Кристи многократно се е борила с анорексията си и знам, че подобни въпроси никога няма да й станат приятни. Минават няколко секунди и започвам да се боя, че съм я изпуснал.

Но не съм.

— Мога да хапна — казва.

— Чудесно — викам. — Дай да вземем по една салата или нещо такова, после ще те закарам до вас. Ще си побъбрим. За туй-онуй.

За част от секундата я обзема някакво безпокойство и на лицето й пада мрак. Оглежда се.

Воалът на мрака се вдига. Облича коженото яке, мята опашка и казва:

— Окей.

54.

Сряда, 16:20 ч.

Оказа се, че Еди Корсак се е пенсионирал през 2002 година.

Прекарал бе четирийсет от шейсетте си и кусур години в полицията, повечето от тях — в зоната, и през двайсетте си години на улицата, преди да го прехвърлят към инспекторите в Южна Филаделфия, бе видял всичко, от всякакъв ъгъл и във всякаква светлина.

Джесика го откри с помощта на „Полицейското братство“. Не успя да се свърже с Кевин, затова отиде сама на срещата с Еди. Намери го на обичайното му място по това време на деня — в една италианска закусвалня на Десета улица.

Поръча си кафе, а Еди — двойно еспресо с парченце лимон.

— Много неща съм виждал през годините си — каза Еди, явно като пролог към разходката из спомените. Беше едър мъж с влажни сиви очи, моряшка татуировка на дясната ръка и посмъкнати от възрастта рамене. Времето бе позабавило и разказваческите му способности. На Джесика й се искаше да подхване направо историята с кръвта по вратата на „Сейнт Катерин“, но от уважение се въздържа да не го прекъсне. Най-после той допи еспресото си, поръча ново, после попита:

— Та с какво мога да ти помогна, инспекторке?

Джесика извади бележника.

— Доколкото знам, ти си разследвал един случай в черквата „Сейнт Катерин“ преди няколко години.

Еди Корсак кимна:

— Имаш предвид кръвта по вратата, нали?

— Да.

— Че какво толкова да ти кажа? Нямаше кой знае колко за разследване.

— А мога ли да знам защо точно ти? Доста далеч е от обичайната ти територия.

Беше си написала домашното. Еди Корсак бе от Южна Филаделфия. Трета улица и Уортън.

— Току-що там бе дошъл нов свещеник. Прехвърлен бе от „Сейнт Казимир“ Много добро момче. Литовче, като мен. Обади ми се и аз обещах да проверя.

— И какво установи?

— Нищо особено. Докато паството празнувало среднощна литургия, някой напляскал кръв по щурца над входа. На излизане покапала по някаква старица. Тя изперколясала, обявила го за чудо, та викнали линейка.

— От какво беше кръвта?

— Е, не беше човешка, това мога да ти кажа. От някакво си животно. По-нататък не съм задълбавал.

— Повтаряло ли се е?

Еди Корсак поклати глава.

— Доколкото знам, втори случай е нямало. Измили вратата, известно време били нащрек, полека-лека забравили. Пък и аз доста друга работа си имах по онова време.

Сервитьорът донесе кафето му, предложи още и на Джесика. Тя отказа.

— В други черкви имало ли е подобни случаи? — попита Джесика.

— Нямам представа — каза Еди. Както ти обясних, просто направих услуга на онова момче. Поругаването на черкви не влизаше в преките ми задължения.

— Заподозрени имаше ли?

— Не бих казал. Тази част на Североизточна Филаделфия не бъка от младежки банди. Позапрях няколко местни келеша, попритиснах ги. Но никой не си призна.

Джесика прибра бележника и допи кафето. Явно тази следа доникъде не водеше. Но и не бе очаквала кой знае какво.

— Сега е мой ред да питам — каза Еди.

— Давай — отвърна Джесика.

— Защо те интересува някакъв си случай на вандализъм в Торисдейл с тригодишна давност?

Джесика му каза. Защо не. Както и всички останали филаделфийци, Еди Корсак сигурно бе напълно в течение на молитвените убийства. Той не настоя за допълнителни подробности.

Джесика погледна часовника си.

— Много ти благодаря за времето, което ми отдели — рече и докато се изправяше, посегна към джоба да си плати кафето. Еди Корсак вдигна ръка: Задръж.

— Драго ми е да съм от полза — каза. Разбърка кафето си, а лицето му доби замислен вид. Нова история. Джесика зачака. — Нали знаеш как на хиподрума можеш да видиш провиснали по оградата стари жокеи да гледат тренировките? Или като минеш покрай някой строителен обект, как старите майстори седят на една пейка и гледат как расте сградата? Виждаш ги и си даваш сметка как копнеят да се върнат в играта.

Джесика предугади посоката на мислите му. А за дърводелците бе съвсем прав. Бащата на Винсънт се бе пенсионирал преди няколко години, та прекарваше ежедневието си с бира в ръка пред телевизора и не спираше да се заяжда с ония смотани занаятчии по HGTV102.

— Разбирам за какво говориш — каза му.

Еди Корсак си сипа захар и се отпусна още повече на стола.

— Но не и аз. Аз съм щастлив, че повече не ми се налага да работя. Дадох си сметка, че светът ме е подминал, инспекторке. Оня, дето го търсите, ами че той идва от ада — място, където никога не съм бил. — Вдигна поглед и я фиксира във времето с тъжните си воднисти очи. — И слава Богу, няма да ми се наложи да отида там.

На Джесика й се щеше и на нея да не й се налага. Но вече бе късничко. Извади ключовете си, подвоуми се.

— Нищо повече ли не се сещаш за кръвта над черковната врата?

Стори й се, че Еди се чуди дали да каже още нещо, или не.

— Добре, като си рекла. Когато на следващата сутрин погледнах петното от кръв, ми се стори, че съзрях нещо. Всички останали бяха на мнение, че си въобразявам, като онези, дето виждали лицето на Дева Мария пред домовете си и прочее. Но аз съм сигурен, че наистина видях онова, което видях.

— И какво беше то?

Колебанието не го напускаше.

— Стори ми се, че прилича на роза — каза най-сетне. — На обърната надолу роза.

Преди да се прибере, Джесика трябваше да се отбие на четири места: банката, химическото чистене, да купи нещо за вечеря от „Уауа“ и да прати едно колетче на леля си Лори в Помпано Бийч. Банката, магазинът и куриерската служба бяха общо взето в района на Втора улица и Саут Стрийт.

Докато паркираше джипа, от ума й не излизаха думите на Еди Корсак.

Стори ми се, че прилича на роза. На обърната надолу роза.

Знаеше от прочетеното, че самият термин rosary103 произлиза от розовата градина на Дева Мария. В картините от тринайсети век Мария държи роза, а не скиптър. Имаше ли тук някаква връзка с разследването й, или почваше да поддава на отчаянието?

Да е отчаяна?

Твърдо да.

И все пак щеше да го спомене на Кевин и да види как той ще го възприеме.

Извади от багажника на джипа кутията, която смяташе да прати по UPS, заключи го и тръгна по улицата. На минаване покрай „Коси“ — закусвалнята на ъгъла на Втора улица и Ломбард — хвърли поглед през витрината и видя познато лице, колкото й да не й се щеше.

Понеже въпросното лице бе Винсънт. Седнал в едно сепаре с жена.

Млада жена.

Момиче, по-точно.

Успя да види само гърба на момичето, но и това й стигаше. Беше с дълга руса коса, вързана на опашка. Носеше мотористко кожено яке. Джесика си даваше сметка за разнообразието сред разните там фенки на полицията: дебели и слаби, високи и ниски, с всякакъв цвят на кожата:

И на всякаква възраст, очевидно.

За миг я обзе онова странно чувство, което човек изпитва, когато е в чужд град и му се стори, че е мярнал познат — първо близост, а после осъзнаване, че не може да е така, което в случая означаваше:

Какво, по дяволите, търси мъжът ми в ресторант с момиче, което надали има и осемнайсет?

И преди още да успее да се замисли, отговорът нахлу с рев в главата й.

Мръсно шибано копеле.

Винсънт забеляза Джесика и изражението му й разказа всичко. Вина, отгоре — срам, а за гарнитура — лайнарска усмивка.

Джесика пое дълбоко въздух, впери поглед в тротоара и продължи нататък по улицата. Нямаше никакво намерение да се проявява като тъпа откачалка и да прави сцена на мъжа си и любовницата му на обществено място. Изключено.

Само след секунди Винсънт изхвърча от вратата.

— Джес — каза. — Чакай.

Джесика спря и се опита да овладее яростта си. Но яростта отказа да я слуша — бе се превърнала в бясно, панически бягащо стадо.

— Говори ми — замоли я той.

— Да ти го начукам.

— Не е това, което си мислиш, Джес.

Тя тръшна пакета на една пейка и се извъртя с лице към него:

— Ей, как пък познах, че точно това ще кажеш?

Огледа мъжа си от горе до долу. Винаги се удивяваше на това как й изглежда различен, в зависимост от настроенията й. Когато бяха щастливи, пичовската му стойка й се струваше безкрайно сексапилна. Но когато бе бясна, й приличаше на уличен келеш и й се щеше да му щракне белезниците.

А сега — да пази Бог и двамата — я бе докарал до по-силен бяс от всякога друг път.

— Нека да ти обясня — добави той.

— Да ми обясниш ли? Както ми обясни за Мишел Браун ли? Извинявай, как точно го каза тогава? Малко любителска гинекология в моето легло?

— Чуй ме.

Сграбчи я за ръката и за пръв път, откакто се познаваха, за пръв път през бурната им и страстна любов й се стори, че са някакви непознати, каращи се на ъгъла на улицата — нещо, което си се клела, че никога няма да допуснеш, докато си била влюбена.

— Пусни ме — предупреди го тя.

Той я стискаше все по-силно.

— Джес.

— Махни… шибаната си… ръка… от мен! — Никак не се изненада, че е свила и двете си ръце в юмрук. Мисълта я попритесни, но не толкова, че да ги отпусне. Щеше ли да го удари? Честно казано, и тя самата не знаеше.

Винсънт отстъпи с вдигнати ръце в знак, че се предава. От изражението му Джесика разбра, че е прескочила някакъв праг и е навлязла в сумрачна територия, откъдето може би нямаше връщане и за двама им.

Грабна пакета, извъртя се на пета и тръгна обратно към джипа. Ебала съм ти UPS-а, ебала съм ти банката, ебала съм ти вечерята. Единствената й мисъл бе да се махне оттам колкото се може по-скоро.

Скочи в джипа, запали и натисна до дупка газта. Почти се надяваше наоколо да има някой новобранец полицай, който да я спре и да се опита да й чете конско.

Е, да, де. Никога няма да видиш полицай, точно когато ти трябва.

Освен оня, за когото бе омъжена.

Преди да свие по Саут Стрийт, погледна в огледалото. Винсънт още стоеше на ъгъла с ръце в джобовете — отдалечаващ се самотен силует на фона на червената зидария на Сосайъти Хил.

А заедно с него се отдалечаваше и бракът й.

55.

Сряда, 19:15 ч.

Отвъд тиксото светът представляваше пейзаж в стил Салвадор Дали: черни кадифени дюни, простиращи се до далечния хоризонт. Понякога през тесния процеп отдолу се промъкваше дразнеща светлинка, дошла от някакъв друг, безопасен свят.

Главата го болеше. Усещаше крайниците си мъртви и безполезни. Но имаше и нещо по-лошо. Тиксото през очите го мъчеше, но онова през устата му направо го вбесяваше. За човек като Саймън Клоуз унижението да си завързан към стол, обвит с тиксо, и с напъхан в устата стар бояджийски парцал далеч не можеше да се сравни с това да не можеш да приказваш. Изгубеше ли думите си — губеше битката. Открай време си беше така. Още докато бе дете в католическия приют в Берик, винаги успяваше да се измъкне с приказки от почти всяко сбиване, почти всяка беля.

Този път обаче не успя.

Не можеше да издаде и един звук като хората.

Тиксото бе увито плътно около главата му, малко над ушите, та поне можеше да чува.

Как да се измъкне? Дишай дълбоко, Саймън. Дълбоко. Полудял от отчаяние, започна да се сеща за придобитите през годините книги и CD-та по медитация, йога и диафрагмено дишане — модернизираната йогистка техника за преодоляване на стрес и страх. Не бе прочел нито една, на бе слушал нито едно от CD-тата повече от две-три минути. Търсеше бърз лек против периодичните пристъпи на паника — ксанаксът забавяше както движенията, така и мислите му, — но се оказа, че изкуството на йогите не предлага подобно нещо.

Ех, защо не бе поупорствал?

Спаси ме, Дийпак Чопра104 — рече си.

Помогни ми, доктор Вайл.

В този миг чу да се отваря вратата зад гърба му. Оня се връща в апартамента му. Звукът го изпълни с гадна смесица от надежда и страх. Чу приближаващите стъпки зад себе си, усети тежестта им върху подовите дъски. Долови сладък мирис на цветя. Слаб, но факт. Парфюмът на младо момиче.

Неочаквано някой отдра тиксото от очите му. Стори му се, че му отнесе и веждите — толкова го заболя.

Когато очите му привикнаха със светлината, видя на масичката пред себе си своя апъл пауърбук. На екрана му се виждаше уебстраницата на „Рипорт“.

Отделни изречения и фрази бяха маркирани в червено.

… извратен психопат…

… ненормален касапин на невинни…

Зад лаптопа, на тринога бе монтиран дигиталният му фотоапарат. Беше включен и насочен право в него.

После чу леко щракане зад гърба си. Мъчителят държеше в ръка мишката на апъла и преглеждаше файловете му. Скоро на екрана излезе нова статия — отпреди три години, за омазаната с кръв порта на черквата в Североизточна Филаделфия. И тук имаше маркирана фраза:

… чуй как гъзове вестоносци хвърлят…105

Онзи отзад отвори ципа на някаква чантичка. Секунди по-късно Саймън усети лека болка от дясната страна на шията си. Игла. Напъна се с всичка сила да се освободи, но беше безсмислено. Дори да бе разкъсал намотките, онова от иглата задейства почти мигновено. По мускулите му се разнесе топлина — приятна топлина, която — ако не бе в това положение — щеше да му достави удоволствие.

Мозъкът му се накъса и полетя. Затвори очи. Мисълта му премина през последното десетилетие от живота му. Времето скачаше, пърхаше, кацаше.

Когато отвори очи, изложеният върху малката масичка жесток асортимент направо му отне дъха. Помъчи се за миг да си представи някакъв добронамерен сценарий. Но така и не успя.

В мига, в който изпусна червата си, репортерският му мозък записа последното му визуално наблюдение — акумулаторна бормашина и губерка с вдянат дебел черен конец.

И осъзна смисъла им.

Втора инжекция го тласна до ръба на пропастта. Измина този път без съпротива.

Когато след няколко минути чу воя на бормашината, Саймън Клоуз изпищя, но звукът сякаш дойде от другаде — безплътен вой, отекнал от влажните каменни стени на католическия приют в някогашния английски север, жаловита въздишка над древната пустош.

56.

Сряда, 19:35 ч.

Джесика и Софи седяха на масата и се тъпчеха с донесените от дома на баща й вкуснотии — коледен козунак, бутерки, тирамису. Диетата ни най-малко не можеше да се определи като балансирана, но след като бе сиктирдосала магазина, хладилникът не предлагаше нищо друго.

Знаеше, че не бива да дава на Софи толкова много захар по това време, но апетитът на малката за сладкиши бе с размерите на Питсбърг — не че онзи на майка й бе по-малък, — пък и трудно й бе да каже „не“. Джесика отдавна се канеше да започне да спестява за бъдещи зъболекарски сметки.

Пък и след като видя Винсънт да се сваля с оная Бритни, или Къртни, или Ашли, или каквото по дяволите й беше името, тирамисуто й се струваше най-подходящото за момента лекарство. Опита се да прогони от съзнанието си образа на съпруга си и русата тийнейджърка.

За съжаление моментално го замести картината на тялото на Брайън Паркхърст, увиснало в онази задушна стая, обгърнато от гадната воня на смърт.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече започваше да се съмнява, че Паркхърст е виновен. Срещал ли се е с Теса Уелс? Вероятно. Причинил ли е смъртта на трите млади жени? Не й се вярваше. Почти изключено е да отвлечеш някого и да го убиеш, без да оставиш поне една малка следа.

Но пък три?

Струваше й се непостижимо.

Добре де, а онова P-A-R на дланта на Никол Тейлър?

За част от секундата й мина през ума, че с новото назначение е захапала далеч по-голям залък, отколкото може да преглътне.

Разчисти масата, настани Софи пред телевизора и пусна по DVD-то „Търсенето на Немо“.

Сипа си чаша кианти и разположи по масата всичките си записки по случая. Прегледа отново последователността на събитията. Между момичетата трябваше да има някаква връзка, освен тази, че и трите са посещавали католическо училище.

Никол Тейлър — отмъкната от улицата, захвърлена в поле с цветя.

Теса Уелс — отмъкната от улицата, захвърлена в изоставена къща.

Бетани Прайс — отмъкната от улицата, захвърлена в музея „Роден“.

Изборът на трите места се колебаеше в съзнанието й от случайното до прецизно подбраното, от внимателно режисираното до безсмислено произволното.

Не, реши Джесика. Доктор Самърс е права. Извършителят можеше да е всичко друго, но не и нелогичен.

Разгледа снимките на момичетата, направени на местопрестъпленията, и се опита да си представи последните им мигове на свобода, да извлече тези разгръщащи се моменти от царството на черно-бялото в наситените цветове на кошмара.

Взе снимката на Теса Уелс. Именно тя я тревожеше най-много, вероятно защото бе първата жертва, която бе видяла. Или пък защото знаеше, че Теса е била толкова свенлива, колкото самата Джесика на нейните години — какавида, която вечно копнее да се превърне в имаго.

Стана, отиде до Софи и я целуна по лъскавата коса с дъх на ягоди. Софи се разкикоти. Джесика погледна филма и се засмя — пъстрите приключения на Дори, Марлин и Джил.

Изведнъж погледът й се спря върху малката масичка. Съвсем беше забравила.

Най-свещената поредица молитви.

Седна до масата и прегледа набързо дългото писмо — послание от папа Йоан-Павел Втори утвърждаващо значението на свещената серия молитви. Прескочи няколко подзаглавия, докато окото й се спря на раздела, озаглавен Мистериите на Христа — мистерии на Майка Му.

Докато четеше, усети как у нея лумна малкото пламъче на проумяването, усети как премина някаква преграда, която до този миг й бе неизвестна — барикада, която никога повече нямаше да преодолее.

Научи, че в броеницата от молитви се съдържат пет „скръбни мистерии“.

Агонията в градината.

Бичуването на колоната.

Короната от тръни.

Носенето на кръста.

Разпятието.

Откритието прониза мозъка й като някакъв кристален куршум. Намериха Никол Тейлър в градина. Теса Уелс бе привързана към колона. Бетани Прайс носеше корона от тръни.

Замисълът на убиеца й стана ясен.

Ще убие пет момичета.

Остана вцепенена няколко минути. После няколко пъти пое дълбоко въздух и се успокои. Ако е права, информацията ще промени напълно хода на следствието, но й се стори рано да я представя на специалната група, докато сама не се убеди, че е така.

Хубаво, замисълът вече й бе ясен; но не по-маловажно беше да разбере причината. Това щеше да им помогне да предугадят къде извършителят ще нанесе следващия си удар. Взе един голям скицник и начерта мрежа.

Парчето овча кост в ръцете на Никол Тейлър е трябвало да насочи следователите към мястото, където ще намерят Теса Уелс.

Но как?

Прехвърли азбучните указатели на част от взетите от Свободната библиотека книги. Намери раздел за римските обичаи, откъдето научи, че по времето на Христа бичуването се е извършвало с къс камшик, наричан „флаг рум“, към който връзвали кожени ремъци с различна дължина. В края на всеки ремък правели възел, в който пъхали остри овчи кости.

Овчата кост следователно означава, че следва бичуването на колоната.

Джесика водеше записки с най-голямата възможна скорост.

Репродукцията на „Данте и Вергилий пред дверите на ада“ на Блейк, която бяха намерили в ръцете на Теса Уелс, бе ясна. Намериха Бетани Прайс пред портала на музея „Роден“.

При аутопсията бяха намерили две числа върху дланите й. Седмица на лявата. Седемнайсет на дясната. И двете написани с черен маркер. В която и посока да се чете, дава едно и също.

717.

Адрес? Номер на автомобил? Част от пощенски код?

А защо не телефонен префикс. Със 717 се набира Йорк — градче в централно–южната част на щата Пенсилвания.

Засега никой от специалната група нямаше и най-малката представа за значението на числата. Джесика бе наясно, че ако успее да извлече смисъла им, има голяма вероятност да предскажат къде могат да очакват следващата жертва. И щяха да причакат убиеца.

Впери поглед в огромната купчина книги върху масата. Сигурна бе, че някъде в тях се съдържа отговорът.

Влезе в кухнята, изля виното от чашата и зареди кана с кафе.

Чакаше я дълга нощ.

57.

Сряда, 23:15 ч.

Надгробният камък е студен. Времето и носените от вятъра боклуци са заличили името и датата. Почиствам го. Прокарвам пръст по издяланите в камъка цифри. Датата ме връща към онова време в живота ми, когато всичко беше възможно. Време, когато бъдещето мамеше.

Мисля си каква е можела да стане, какво е можела да направи с живота си.

Лекар? Политик? Музикант? Учител?

Наблюдавам младите жени и знам, че светът им принадлежи.

Знам и какво са загубили.

От всички свещени дни в католическия календар, вероятно най-свещеният е Разпети петък. Немците го наричат Charfreitag — Скръбен петък. На латински са му казвали Parasceve — подготвяне.

Кристи се подготвя.

Кристи се моли.

Когато я оставих на сигурно и уютно място в параклиса, бе вече стигнала до десетата си броеница. Много е съзнателна, а по старанието, с което произнася десетките, си личи, че желае да зарадва не само мен — в края на краищата, аз мога да повлияя на единствено на живота й на смъртница, — но и самия Бог.

Мразовитият дъжд прави черния гранит хлъзгав и се смесва със сълзите, що заливат пълното ми с бури сърце.

Вземам лопатата и започвам да копая меката пръст.

Според римляните имало някакъв специален смисъл в часа, в който приключвал деловият ден, деветият час106, в който започвало постенето. Наричали са го часът „ноне“107.

За мен, за моите момичета този час най-сетне е наблизо.

58.

Четвъртък, 08:05.

Шествието от полицейски коли, обозначени и необозначени, се виеше сякаш без край по остъклената от дъжда улица в Северна Филаделфия, където живееше вдовицата на Джими Пюрифай.

Бърн научи вестта от Айк Бюканън, който му се обади малко след шест.

Джими Пюрифай починал. Връчил картона в три през нощта.

На път към къщата Бърн получи половин дузина прегръдки от други инспектори. Повечето хора смятат, че на полицаите им е трудно да показват чувствата си — според някои, липсата на емоционалност била задължително изискване за службата, — но всяко ченге знае, че не е така. В моменти като този нищо не им се удава по-лесно.

Бърн влезе във всекидневната и огледа застаналата пред него жена, замръзнала във времето и пространството на собствения си дом. Дарлийн Пюрифай стоеше до прозореца, а погледът й стигаше далеч отвъд сивия хоризонт. Наоколо се носеше неспирното бъбрене на някакво токшоу по телевизията. Бърн понечи да го спре, но осъзна, че тишината ще е още по-гадна. Телевизорът поне подсказва, че някъде животът все пак продължава.

— Къде ме искаш, Дарлийн? Кажи ми и веднага отивам.

Дарлийн Пюрифай наскоро бе навършила четирийсет.

Бивша изпълнителка на ритъм енд блус, през осемдесетте години дори бе записала няколко плочи с една женска група на име „Ла Руж“. Сега косата й бе платинена, а слабата едно време фигура бе отстъпила пред времето.

— Отдавна спрях да го обичам, Кевин. Дори не помня вече кога. Но… ме мъчи самата идея, че го няма. Джими. Отишъл си. Майка му стара.

Бърн прекоси стаята и я взе в обятията си. Погали я по косите, но едва намери нужните думи:

— Беше най-доброто ченге, което познавам. Най-доброто.

Дарлийн попи сълзите. Скръбта е най-безмилостният скулптор — помисли си Бърн. В момента Дарлийн изглеждаше поне десет години по-стара, отколкото беше. Спомни си кога се запознаха, в едни тъй весели времена. Джими я бе довел на някаква танцова забава, организирана от полицейската спортна лига. Бърн я гледаше как се кефи на дансинга и се чудеше как спортист от рода на Джими е успял да забърше мацка от нейния калибър.

— Страшно я обичаше, нали знаеш? — попита Дарлийн.

— Кое, работата ли?

— Да. Работата — отвърна Дарлийн. — Повече, отколкото мен е обичал някога. Та дори и децата, струва ми се.

— Това просто не е вярно. Нали знаеш, че двете неща са различни. Обичта към работата е… как да кажа… нещо съвсем различно. След развода бях неотлъчно до него всеки божи ден. Че и доста нощи. Вярвай ми, никога няма да разбереш колко много му липсваше.

Дарлийн го изгледа така, сякаш никога не бе чувала по-невероятно нещо.

— Наистина ли?

— Да не мислиш, че се майтапя? Помниш ли оная носна кърпичка с монограма ти? И с цветенцата в ъгълчето? Дето му я даде на първата ви среща?

— И какво?

— Не излизаше на дежурство без нея. Спомням си как една вечер бяхме тръгнали да дебнем едни и на половината път до Фиштаун той ме накара да се върнем в „Раундхаус“, щото я бил забравил. А пък какъв скандал му вдигнаха като се върна, твоето не е нищо. Един от инспекторите в централата още е сопран от прегракването.

Дарлийн се засмя, после сложи длан на устата си и пак ревна. Бърн не бе сигурен дали е полезен с историите си, или й вреди. Но задържа дланта на рамото й, докато тя се поуспокои. Разрови паметта си за друга история, каквато и да била. И той не знаеше защо, но искаше да кара Дарлийн да говори. Струваше му се, че ако приказва, няма да може и да скърби.

— Разправял ли съм ти как Джими веднъж тръгна да работи под прикритие като гей проститутка?

— Сума ти пъти. — Този път Дарлийн се усмихна, макар и през сълзи. — Разкажи ми го пак, Кевин.

— Ами правим контра ужилване, нали разбираш? Посред лято. В групата сме петима и се пада на Джими да бъде примамката. Цяла седмица преди това се скапахме от смях, нали разбираш? Като кой ще повярва, че това дебело прасе продава плътта си? И остави, дето я продава, ама кой ще се намери да я купи!

Доразказа историята на автопилот. Дарлийн се засмиваше на съответните места, а накрая се изсмя тъжно. После се отпусна в огромните обятия на Бърн и остана в тях, според него няколко дълги минути. През това време той правеше знаци да се махат на неколцината ченгета, които искаха да поднесат съболезнованията си. Накрая попита:

— Момчетата знаят ли?

Дарлийн обърса очи.

— Знаят. Уилям идва с колата си от Харисбърг. Томи и Дейвид кацат утре.

Бърн изпъна тяло.

— Ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било, вдигни телефона. Изобщо не поглеждай часовника.

— Благодаря ти, Кевин.

— И не се притеснявай за погребението. Асоциацията е поела всичко. Ще стане една процесия — като за римския папа.

Погледна Дарлийн. Сълзите й рукнаха отново. Кевин Бърн я прегърна и усети как пулсът му стигна гранични стойности. Дарлийн беше твърд човек. И двамата й родители бяха починали от бавна смърт след продължително боледуване. Повече се притесняваше за синовете им. Нито един от тях нямаше здравия гръбнак на майка си. Бяха чувствителни момчета, силно сплотени. През следващите няколко седмици, даваше си сметка Бърн, основната му задача ще е да подкрепя семейство Пюрифай.

На излизане от дома на Дарлийн му се наложи да се огледа и в двете посоки. Не помнеше къде е паркирал. Главоболието го пронизваше като остра кама между веждите. Потупа джоба си. Все още разполага с пълен блистер викодин.

Чинията ти се напълни, Кевин — мина му през ум. — Стегни се, по дяволите.

Запали цигара и постоя няколко секунди да се ориентира. Погледна пейджъра. Още показваше три потърсвания от Джими, на които така й не бе отговорил.

Ще има време.

Най-накрая се сети, че е паркирал в една пряка. Още преди да стигне до ъгъла дъждът подхвана отново. Защо пък не, рече си. Джими си отиде. Слънцето няма да посмее да покаже лицето си. Поне днес.

По целия град — в заведенията, в такситата, във фризьорските салони, в заседателните зали и в приземията на черквите — хората говореха за молитвения убиец. Как някакъв луд правел каквото си иска с момичетата на Филаделфия, а полицията не можела да го озапти. За пръв път в кариерата си Бърн се почувства безсилен, абсолютно неадекватен, измамник — човек, който не е в състояние да погледне с гордост и достойнство фиша със заплатата си.

Влезе в „Кристъл“, денонощното кафене, където с Джими се бяха отбивали през безброй утра. Над редовните клиенти бе паднал някакъв мрак. Вече знаеха. Грабна вестник и голямо кафе и се запита дали някога ще се върне тук. На излизане забеляза, че някой се е подпрял на колата му.

Беше Джесика.

Краката му се подкосиха.

Ей, това, младото, наистина ще излезе нещо от него.

— Добро утро — поздрави го тя.

— Здрасти.

— Много съжалявам за партньора ти.

— Благодаря. — Бърн се мъчеше да запази самообладание.

— Той беше… той беше неповторим. Щеше да ти хареса.

— Мога ли да помогна с нещо?

А и е искрена — мина през ума на Бърн. Когато пита, усещаш, че не го прави като повечето хора, просто да се знае, че са го казали.

— Няма с какво. Положението е изцяло овладяно.

— Ако искаш да вземеш почивен…

— Нищо ми няма — поклати глава Бърн.

— Сигурен ли си?

— Сто на сто.

Джесика му подаде папското послание.

— Това какво е?

— Струва ми се, че е ключът към разсъжденията на нашия човек.

Джесика му преразказа накратко какво е научила, а заедно с това — и за срещата си с Еди Корсак. Докато приказваше, забеляза как няколко неща преминаха през лицето на Кевин Бърн. Две от тях бяха най-важните.

Уважение към инспектора у нея.

И — още по важно: решимост.

— Има обаче един човек, с когото искам да поговорим, преди да информираме специалната група — каза Джесика.

— Човек, който може да придаде необходимата перспектива на тези неща.

Бърн се извърна и погледна — еднократно и кратко — към дома на Джими Пюрифай. После се обърна към нея и рече:

— Да вървим.

Седяха с отец Корио на масичка до витрината на кафенето на Антъни, на Девета улица в Южна Филаделфия.

— Поредицата молитви съдържа общо двайсет мистерии — каза отец Корио. — Разделени са на четири групи: радостни, скръбни, тържествени и светли.

Никой на масата не пропусна да обърне внимание на вероятността, че извършителят може би възнамерява да извърши двайсет убийства. Отец Корио обаче не бе съгласен.

— Строго погледнато — продължи той, — мистериите се приписват на отделни дни в седмицата. Тържествените, които са сравнително по-нови, се отбелязват в четвъртък.

— А скръбните? — попита Бърн.

— Скръбните се отбелязват във вторник и петък. Джесика направи сметка наум, броейки назад дните от намирането на Бетани Прайс. Не се вписваха в схемата за отбелязване.

— Повечето мистерии са празнични — каза отец Корио.

— Сред тях са Благовещение, покръстването на Исус, Успение Богородично и Възкресение Христово. Единствено скръбните мистерии са свързани със страданието и смъртта.

— И скръбните мистерии са само пет, нали така? — запита Джесика.

— Точно така — отвърна отец Корио. — Но не забравяйте, че поредицата не е общоприета. Има и несъгласни.

— В какъв смисъл? — попита Джесика.

— Някои хора смятат, че поредицата не е свързана с общоцърковната догма.

— Нещо май не ми става ясно — рече Бърн.

— Поредицата възхвалява Мария — поясни отец Корио.

— Тя е израз на почитание към Божията майка, поради което някои смятат, че не е възхвала на Христа.

— Каква връзка има това с нашия случай?

Отец Корио сви рамене:

— Възможно е човекът, когото търсите, да не вярва в непорочността на Мария. И по свой болен начин да иска да върне тези момичета на Бога в състояние на непорочност.

Мисълта накара Джесика да потръпне. Ако това си е наумил, кога — и изобщо защо — ще спре?

Бръкна в папката и извади снимките на дланите на Бетани Прайс с числата седем и седемнайсет.

— Тези цифри говорят ли ви нещо?

Отец Корио си сложи очилата и ги разгледа. Явно му бе противно да гледа направените с бормашина пробои през ръцете на момичето.

— Много неща могат да означават — рече. — Но нищо не ми идва наум.

— Проверих 717-а страница както на анотираната оксфордска библия, така и на версията на крал Джеймс — каза Джесика. — И в двете се падат по средата на „Псалтира“. Прочетох ги, но нищо не ми направи впечатление.

Отец Корио кимна, но продължи да мълчи. Явно и на него „Псалтира“ не му подсказваше нищо в това отношение. Джесика продължи:

— Опитах се да прегледам седма глава и седемнайсети стих във всички книги на библията. Още повече се обърках. Но установих, че 7:17 в „Битие“ говори за потопа. В „Изход“ 7:17 се споменава Нил. В „Йезекиил“ 7:17 става дума за вода. Възможно ли е всичко това да иска да ни насочи към някакви води?

Отец Корио се замисли.

— Напълно възможно е. Да си призная, не съм добре запознат с психиката на човека, който търсите. Но, доколкото си спомням, в повечето книги глава седма, стих седемнайсети не упоменава вода.

Вярно, съгласи се наум Джесика. Усети, че се е залутала. Но пък беше стигнала до Новия завет едва в три сутринта, когато буквите вече се размазваха пред очите й.

— Ами ако е година? Седемстотин и седемнайсета година има ли някакво специално значение по отношение на църквата? — попита.

— Втората ми специалност е английският, Джесика — засмя се отец Корио. — Боя се, че историята не беше сред силните ми предмети. Като се изключи това, че Първият ватикански събор се е състоял през 1869 година, други дати май не си спомням.

Джесика отново прегледа набързо направените през нощта записки. Идеите й май бяха на изчерпване.

— Случайно по момичето да е имало скапуларий? — попита отец Корио.

Бърн прегледа своите записки. Скапуларият представлява две малки квадратчета вълнен плат, свързани с две върви или кожени ремъчета. Когато се носи през рамото, едното парче плат виси отпред, а другото — отзад. Обикновено такъв нарамник се подарява някому след първото му причастие, като в комплекта влиза също така молитвена броеница, значка с потир и нафора и сатенена торбичка.

— Точно така — каза Бърн. — Намерена е със скапуларий около врата.

— Кафяв ли е бил?

Бърн пак провери записките.

— Да.

— Може би на това следва да обърнете внимание — каза отец Корио.

Често обвиват нарамниците в прозрачен найлон, за да не се цапат. И този на Бетани Прайс бе увит. Вече го бяха проверили за отпечатъци. Нямаше никакви.

— Защо, отче?

— Всяка година се отслужва празник на скапулария — денят на Блажената Дева Мария от планината Кармил, в който тя се явила на св. Симон Сток и му поверила монашески нарамник. Казала му, че който го носи, нямало да страда от вечен огън.

— Не разбирам — каза Бърн. — Каква е връзката?

— Денят на скапулария се празнува на 17 юли — отвърна отец Корио.

Скапуларият, намерен на тялото на Бетани Прайс, наистина беше кафяв и бе посветен на Блажената Дева Мария от планината Кармил. Бърн се обади в лабораторията да пита дали са махнали найлоновата обвивка. Не бяха.

Двамата с Джесика се отправиха обратно към „Раундхаус“.

— Знаеш ли, имам подозрението, че няма да успеем да хванем тоя тип — рече Бърн. — Ако се докопа и до петата жертва, какво му пречи после да изчезне завинаги в тинята?

И на Джесика й бе идвала наум подобна мисъл, но тя все се мъчеше да я прогони.

— Мислиш ли, че вероятно така ще стане?

— Надявам се да не стане — каза Бърн. — Но вече имам бая опит. Просто искам да те подготвя за подобен изход.

Това никак не й се харесва. Не го ли хванеха, после през цялата си кариера в отдел „Убийства“, а и изобщо в полицията щеше да сравнява всеки следващ случай с този си неуспех.

Преди да успее да му отговори, телефонът му иззвъня. Той се обади. След секунди го затвори, пресегна се към задната седалка, напипа „буркана“, сложи го на таблото и го включи.

— Какво има? — запита Джесика.

— Отворили са нарамника и са взели проба отвътре — каза. Настъпи газта до ламарините. — Намерили са отпечатък.

Седяха на пейката пред дактилоскопичната лаборатория и чакаха.

Работата на едно ченге винаги е свързана с чакане. Чакаш на гюме, чакаш за съдебно решение. Чакаш от девет сутринта пред някоя зала на Районния съд да дадеш показания по някакво загубено дело срещу употребил алкохол водач, а редът ти идва за две минути едва в три следобед, точно преди да започне смяната ти в четири.

Но най-приятно — и най-гадно — е, когато чакаш да идентифицират нечий отпечатък. Имаш някаква улика, но колкото по-дълго я изследват, толкова повече намаляват шансовете ти да установят чий е.

Бърн и Джесика гледаха да се разположат удобно. Можеха още куп неща да свършат през това време, но сякаш си бяха дали негласна клетва да не ги пипат. Главната им задача за момента бе да поддържат ниско кръвно и пулс.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Джесика.

— Давай.

— Ако не ти се говори, не ми отговаряй. Ще те разбера.

Бърн я изгледа със зелените си очи, които бяха станали почти черни. Отдавна не бе срещала толкова изтощен човек.

— Искаш да знаеш за Лутър Уайт — каза й.

— Ами, да — отвърна Джесика. Толкова ли пък бе прозрачна? — В известен смисъл.

Беше вече поразпитала. Но инспекторите се пазят един друг. Все пак от откъслечните приказки бе успяла да сглоби една доста невероятна история. Просто бе дошло времето да го запита директно.

— Какво по-точно те интересува? — каза Бърн.

И най-малката подробност — рече си Джесика.

— Каквото искаш ми кажи.

Бърн се смъкна леко на пейката, преразпредели килограмите.

— Беше на петата ми година, две години откакто бях свалил униформата. Стана поредица от изнасилвания в Западна Филаделфия. Методът на извършителя бе да кисне в паркингите на разни мотели, болници, търговски сгради. Обикновено нападаше посред нощ, към три–четири сутринта.

Джесика имаше някакви бледи спомени. Беше в девети клас и с приятелките й бяха полудели от страх.

— Носел найлонов чорап върху лицето, гумени ръкавици и винаги ползвал презерватив. Не намирахме нито косъм, нито влакънце от него. Нито капчица течност. Абсолютно нищо. Осем жени в продължение на три месеца — и кръгла нула. Единственото описание, като се изключи това, че беше бял и на около трийсет и пет, беше, че имал татуировка отпред на шията. Изпипана татуировка на орел, която стигала до под челюстта. Разпитахме по всички салони за татуиране от Питсбърг до Атлантик Сити. Пак нищо.

— И така, една нощ сме на работа с Джими. Току-що сме предали един задържан в Стария град и сме още по костюми. Отбиваме се да му гаврътнем по едно в „Дюсиз“, там долу до Пристан 84. И тъкмо се каним да си ходим, когато на една от масите съзирам един с бяло поло вдигнато чак догоре. Отначало не ми направи впечатление, но на излизане не знам защо се обръщам и тогава го съзирам. От яката на полото се показва част от татуировка. Орлов клюн. Не по-голям от един сантиметър, да кажем. Нашият човек.

— Той видя ли те?

— О, да — каза Бърн. — Та ние с Джими си излизаме, но се сгушваме до един нисък каменен зид до самата река и се каним да се обадим в управлението, щото вече сме му дръннали няколко и не желаем да осерем задържането на това копеле. Джими тръгва към колата да иска подкрепление. А аз се изтъпанчвам до самата врата, та ако оня тръгне да излиза, да му се метна отгоре. Но щом се обръщам, гледам го, че е зад мен. И е насочил един двайсет и втори калибър право в сърцето ми.

— Как те е издебнал?

— Нямам представа. А той, без да каже и дума, без да се поколебае, го изпразва. Три изстрела, един след друг. Бронебойната жилетка ги поема, но ми изкарват въздуха. Четвъртият ме облизва по челото. — Бърн пипна белега над дясното си око. — Паднах назад, през стената, право в реката. Не можех да дишам. Куршумите ми бяха счупили две ребра, та изобщо не ставаше дума да плувам. Почнах да потъвам, сякаш се бях парализирал. Водата беше дяволски студена.

— А какво стана с Уайт?

— Джими го очука. Два в гърдите.

Джесика се напъна да възприеме образите, да усети кошмара, който всяко ченге изживява, когато се изправи срещу двоен неудачник с оръжие.

— И както потъвах, видях над себе си как падна Уайт. Кълна се, че преди да изпадна в безсъзнание, в един миг двамата се озовахме лице в лице под водата. На сантиметри един от друг. Беше тъмно, ледено, но погледите ни се срещнаха. И двамата умирахме. И двамата го съзнавахме.

— А после?

— Извадили ме, направили ми изкуствено дишане и всичко останало, както си му редът.

— Чух, че си… — започна Джесика, но се оказа, че й е трудно да произнесе самата дума.

— Че съм се удавил ли?

— Ами, да. Точно така. Наистина ли?

— И аз го чух.

— Уау! И колко време си бил, м-м…

— Мъртъв ли? — засмя се Бърн.

— Извинявай — каза Джесика. — Но май досега никому не съм задавала такъв въпрос.

— Шейсет секунди — отвърна Бърн.

— Уау!

Бърн я изгледа. Лицето й съдържаше достатъчно въпроси за една пресконференция. Усмихна се и попита:

— Интересува те дали имаше силни бели светлини, златни тръби и носеща се над главата ми Рома Дауни108, нали?

— Горе-долу — засмя се Джесика.

— Е, точно Рома Дауни липсваше. Но бях в един дълъг коридор с врата в дъното. И знаех, че не бива да я отварям. Отворех ли я, нямаше връщане назад.

— Знаел си?

— Просто го знаех. И дълго след това, след като се върнах на работа, отидех ли на местопрестъпление, особено когато ставаше дума за убийство, получавах едно такова… усещане. След като намерихме тялото на Деърдре Петигрю, още на другия ден се върнах в парка „Хароугейт“. Докоснах пейката пред храстите, зад които я намерихме. И видях Прат. Не знаех името му, не виждах ясно лицето му, но знаех, че е той. Видях го с нейните очи.

— Ама наистина ли го видя?

— Не във визуален смисъл. Но просто… знаех. — Явно никак не му бе лесно да се връща назад. — Много често ми се случваше в продължение на доста време. Нямаше никакво обяснение. Нито пък можех да предвидя кога ще стане. Какво ли не правих, че да го спра, включително и доста неща, които не биваше да правя.

— Колко дълго беше в болнични?

— Близо десет месеца. Сума ти физиотерапия. Там се запознах с жена си.

— Физиотерапевт ли е?

— А, не. Лежеше за скъсано ахилесово сухожилие. Всъщност знаехме се отпреди две години от старата махала. Куцахме заедно напред-назад по коридорите. Бих казал, че беше любов от пръв викодин, ако шегата не беше толкова безвкусна.

Джесика все пак се разсмя.

— Ходил ли си на професионален психиатър?

— О, да. Две години с прекъсвания със служебния психар. Анализ на сънищата. Дори присъствах на няколко срещи на IANDS.

— Това пък какво е?

— Международната асоциация за проучване на състояния, близки до смъртта. Не беше работа за мен.

Джесика се мъчеше да смели всичко, което бе чула. Не беше малко.

— А сега как си?

— Напоследък става все по-рядко. Като някакъв далечен телевизионен сигнал. И Морис Бланчард е доказателството, че вече не може да се разчита на мен.

Явно имаше още неща за разправяне, но Джесика реши, че е време да спре с въпросите.

— Та да отговоря и на следващия ти въпрос — продължи Бърн. — Не чета мисли, не тълкувам съдби, не виждам в бъдещето. Не съм като оня от „Мъртва зона“. Ако можех да гледам в бъдещето, повярвай ми — сега щях да съм в парка „Филаделфия“.

Джесика пак се разсмя. Радваше се, че му е задала въпроса, но все още се усещаше неловко. Поначало ясновидството и тем подобните истории я стряскаха.

Докато се накани да направи поредния си непохватен преход към друга тема, през вратата на лабораторията изхвърча Айк Бюканън.

— Гепихме го — каза, размахал победоносно компютърната разпечатка.

Бърн и Джесика скочиха на крака и тръгнаха редом с него.

— Кой е? — попита Бърн.

— Уилем Круз — отвърна Бюканън.

59.

Четвъртък, 11:25 ч.

От Отдела за регистрация на моторни превозни средства ги уведомиха, че Уилем Круз живее на Кенсингтън Авеню и работи на паркинг, намиращ се в Северна Филаделфия.

Ударната група тръгна натам с два автомобила. В черен микробус седяха четирима от отряда със специално назначение SWAT. В кола на отдела ги следваха четирима от шестимата в специалната група — Бърн, Джесика, Джон Шепърд и Ерик Чавес.

Малко преди да стигнат, в тауруса иззвъня нечий мобифон. Всеки от четиримата провери своя. Беше онзи на Джон Шепърд.

— Да… колко време… окей… благодаря. — Вкара антенката и затвори телефона. — Круз не се е явявал на работа от два дни. Не се е чувал, нито виждал с никой от останалите работници на паркинга.

Посрещнаха новината с мълчание. Нахълтването през врата — чиято и да е врата — се предхожда от определен ритуал, от личен вътрешен монолог, различен за всяко ченге. Някои запълват времето с молитва, други — с безсмислена тишина. Целта на всичко това е да охлади яростта, да уталожи нервите.

Междувременно бяха научили още неща за своята цел. Уилем Круз очевидно се вписваше в профила: четирийсет и две годишен, неженен, завършил Университета в Уисконсин.

Но в дългото му полицейско досие нямаше нищо, което поне малко да схожда с насилието или извратеността в убийствата на момичетата с броениците.

Далеч бе от еталона за примерен гражданин. Беше регистриран като педофил втора степен, което значи, че съществува умерен риск от рецидивизъм. Лежал шест години в „Честър“, след освобождаването през септември 2002 година се регистрирал пред филаделфийските власти. В миналото му имаше контакти с малолетни момичета на възраст от десет до четиринайсет години. Някои от жертвите си е познавал от по-рано, други — не.

И макар жертвите на молитвения убиец да бяха по-възрастни от тези на Круз, инспекторите не намираха логично обяснение по какъв друг начин може да се озове отпечатък от негов пръст в лична вещ на Бетани Прайс. Бяха попитали майка й дали познава някой Уилем Круз.

Тя отговори с „не“.

Круз живееше в тристаен апартамент на втория етаж на занемарена сграда на Кенсингтън Авеню, близо до ъгъла с Алегени Авеню, в съседство с отдавна затворено ателие за химическо чистене. Според чертежите в архитектурния отдел, на втория етаж имаше общо четири апартамента. Според жилищния отдел само два бяха заети. От законни обитатели, естествено. Задният изход водеше към алея, която минаваше от едната пряка до другата.

Апартаментът, който им трябваше, беше в предната част, с два прозореца над Кенсингтън Авеню. Един от снайперистите на SWAT зае позиция върху покрива на триетажна сграда на отсрещната страна на улицата. Вторият залегна на земята срещу задния вход.

Останалите двама от екипа имаха за задача да разбият вратата със стенобойна машина „Тандърболт CQB“ — дълъг цилиндричен таран, който се използва, когато е необходимо да се нахлуе внезапно и при висока степен на риск. Щом разбиеха вратата, Джесика и Бърн щяха да се втурнат в апартамента, а Джон Шепърд щеше да подсигури тила им. Ерик Чавес щеше да заеме позиция в дъното на коридора, до стълбището.

Пробиха уличната брава с бормашина и бързо влязоха в сградата. Докато минаваха през малкото фоайе, Бърн погледна четирите наредени една до друга пощенски кутии. Нито една нямаше вид на използвана. Отдавна някой ги бе разбил и не се беше намерил някой да ги оправи. По пода се търкаляха разни листовки, менюта и каталози.

Над кутиите имаше мухлясало корково табло. Няколко местни предприятия хвалеха стоката си с избелели разпечатки, направени на точково–матрични принтери върху къдрещи се неоново оцветени пластмасови листа. Датите на специалните оферти бяха отпреди близо година. Изглежда разносвачите на рекламни листовки в махалата отдавна бяха отписали това място. Стените на фоайето бяха изпонадрани с имената на разни младежки банди и мръсотии на най-малко четири езика.

Стълбището към втория етаж се огъваше под тежестта на торби с боклук, разкъсани и разпилени от менажерията градски животински видове — и двукраки, и четирикраки. Всичко наоколо бе пропито с вонята на изгнила храна и урина.

На втория етаж беше още по-зле. Зад миризмата на изпражнения висеше тежка завеса от престоял и кисел дим от хашиш. Коридорът представляваше тясна и дълга метална пътека с оголени метални секции и висящи жици. От тавана се спускаха влажни сталактити от белеща се мазилка и блажна боя.

Бърн пристъпи към вратата-цел и долепи ухо. Постоя заслушан няколко секунди, после поклати глава. Опита бравата. Заключено. Отмести се встрани.

Единият от SWAT установи зрителен контакт с нахлуващата двойка. Другият, с тарана, зае позиция. Тихо отброи секундите.

Започна се.

— Полиция! Разрешително за обиск! — извика.

После засили тарана и изтряска вратата точно под ключалката. Старата врата моментално се откъсна от рамката заедно с горната панта. Онзи с тарана се отдръпна, а другият се приплъзна покрай него, обви гръб около рамката и нахлу с вдигната високо щурмова пушка AR-15, калибър 223.

След него влезе Бърн.

Последва го Джесика с насочен към пода глок 17.

Малката всекидневна беше непосредствено вдясно. Бърн се промъкна покрай стената. Удари ги първо миризмата на дезинфектант, черешов тамян и гниеща плът. Покрай близката стена претичаха два стреснати плъха. Джесика забеляза засъхналата кръв по посивелите им муцуни. Ноктите им тракаха по сухия дървен под.

Апартаментът тънеше в злокобна тишина. Някъде във всекидневната тиктакаше стар часовник. Никакви гласове, ничие дишане.

Пред тях бе разхвърляната битова част: омазан диван със златиста тапицерия от мачкано кадифе, възглавници по пода. Няколко кутии от пицария „Домино“, облизани и оръфани до чисто. Куп мръсни дрехи.

Никакъв човек.

Вляво имаше врата, вероятно към спалнята. Беше затворена. Като я приближиха, от другата й страна дочуха слаб звук от религиозна радиостанция.

Онзи от SWAT зае позиция с високо вдигната пушка.

Бърн опипа вратата. Бавно завъртя топката на бравата, после бързо я отвори и се изхлузи назад. Сега радиото се чуваше по-ясно.

„В Библията е казано, че несъмнено ъ-ъ, един ден ъ-ъ всеки едни от нас ъ-ъ ще даде отчет за делата си ъ-ъ пред Бог!“

Бърн улови погледа на Джесика. С движение на брадичката й отброи три секунди. Изтъркаляха се едновременно навътре.

И видяха самата вътрешност на ада.

— О, Исусе! — каза офицерът от SWAT. — О, Исусе Христе!

В спалнята нямаше и помен от мебели или нещо като обзавеждане. От стените висяха оцапани с водни петна цветни тапети; подът бе осеян с измрели насекоми, дребни кости и още боклук от хранителни опаковки. Ъглите тънеха в паяжини; по первазите личеше наслоен от години копринено-сив прах. Малкият радиоприемник бе в ъгъла, до предните прозорци — прозорци със скъсани и плесенясали чаршафи вместо завеси.

В стаята имаше двама обитатели.

На отсрещната стена висеше с главата надолу мъж върху импровизирано разпятие, направено от два метални пръта от пружина за легло. Китките, глезените и шията му бяха привързани към кръста с бодлива тел, която се бе впила дълбоко в плътта му. Мъжът бе гол и бе срязан по средата на торса от слабините до гърлото. Тлъстините, кожата и мускулите бяха дръпнати настрани и образуваха дълбока бразда. Имаше срез и напречно на гърдите, който дооформяше кръста от кръв и нарязана плът.

Под него, в основата на кръста, седеше младо момиче. Косите й, навремето вероятно руси, бяха придобили цвят на плътна охра. Беше цялата заляна с кръв, която бе образувала лъскава локвичка в дънковата й пола. Стаята бе пропита с меден привкус на кръв. Дланите й бяха събрани с болт. Държеше броеница с една-единствена десетка мъниста.

Бърн пръв дойде на себе си. Опасността не си бе заминала от това място. Плъзна се по стената срещу прозореца и надникна в дрешника. Празно.

— Чисто е — каза най-сетне Бърн.

Непосредствената заплаха — поне от друго човешко същество — беше отминала и инспекторите можеха да приберат оръжието си, но те продължаваха да се колебаят, сякаш с помощта на смъртоносната сила можеха някак си да прогонят нечестивото видение пред очите им.

Изключено.

Убиецът ги бе изпреварил и бе оставил зад себе си тази богохулна картина, която несъмнено щеше да остане в съзнанията им за цял живот.

Бързият оглед на дрешника не донесе нищо особено. Чифт работни униформи, куп непрано бельо и чорапи. И двете униформи бяха на „Акме Паркинг“. На джобчето на една от ризите бе прикачен служебен пропуск със снимка. Според него убитият следваше да е Уилем Круз. Снимката съответстваше на онази в архива им.

Най-после инспекторите прибраха оръжието си в кобурите.

Джон Шепърд се обади на екипа за оглед.

— Забележете името му — каза все още несъвзелият се офицер от SWAT на Бърн и Джесика. На тъмно синята му бойна униформа имаше табелчица: Д. Маурер.

— Какво имаш предвид? — попита Бърн.

— Немец съм по произход — каза Маурер, напъвайки се да се овладее. И на тримата не им бе лесно. — Kreuz на немски означава „кръст“. На английски е щял да се казва Уилям Крос109.

Четвъртата скръбна мистерия — носенето на кръста.

Бърн отвори бележника и провери списъка с имена на момичета, за които имаше подадени оплаквания, че са изчезнали. Към сводката имаше приложени и снимки. Не му отне много време. Клекна до момичето и сложи снимката до лицето й. Жертвата се казваше Кристи Хамилтън. Шестнайсетгодишна. С адрес в Найстаун.

Изправи се. Огледа още веднъж ужасната сцена. В съзнанието си, някъде из дълбините на катакомбите на ужаса си, усети, че скоро ще застане лице в лице срещу този човек и че двамата заедно ще отидат до ръба на пропастта.

Искаше да каже две-три думи на екипа си, на хората, които му бяха поверени, но в момента най-малко се чувстваше техен ръководител. За пръв път в кариерата си осъзна, че думите не стигат.

На пода, до десния крак на Кристи Хамилтън, стоеше чаша от „Бъргър Кинг“ с капачка и сламка.

По сламката личаха отпечатъци от устни.

Чашата бе пълна до половината с кръв.

Бърн и Джесика тръгнаха безцелно по Кенсингтън, а с тях — и виденията на въпиеща лудост, които бяха заварили на местопрестъплението. Слънцето се показа плахо и за кратко сред два плътни черни облака и оформи дъга над улицата, но не и в настроението им.

И двамата копнееха да говорят.

И на двамата им идваше да изкрещят.

Но засега мълчаха, а бурята набираше сили в гърдите им.

Сред обществото цари заблудата, че едно ченге може да наблюдава каквато и да било сцена или събитие с някаква клинична отчужденост. Вярно, повечето ченгета сами култивират образа на нетрогващото се сърце. Но този образ става само за кино или телевизия.

— Надсмива ни се — каза Бърн.

Джесика кимна. Нямаше и капка съмнение, че е така. Примамил ги беше в апартамента на Круз с умишлено заложения отпечатък. Ако научаваше нещо ново на новата си служба, то бе най-трудното: да отместиш на най-заден план в съзнанието си желанието за лично отмъщение. А това ставаше все по-невъзможно.

Нивото на насилие се покачваше. Гледката на изкормения труп на Уилем Круз им подсказваше, че извършителят няма да им се предаде мирно и тихо. Буйството на молитвения убиец щеше да завърши с кървава обсада.

Застанаха пред апартамента, облегнати на микробуса на екипа за оглед.

След малко един от униформените се показа от прозореца на спалнята на Круз.

— Инспекторите!

— Какво има? — попита Джесика.

— Няма да е лошо да се качите за малко.

Жената видимо наближаваше деветото си десетилетие. Дебелите лещи на очилата й пречупваха в дъги слабата светлина на двете голи крушки по тавана на коридора. Застанала бе в рамката на своята врата, подпряна на алуминиевата си ходилка. Живееше през две врати от Уилем Круз. Миришеше на котешки изпражнения, Бен Гай110 и кашер111 салам.

Казваше се Агнес Пински.

— Бихте ли повторили пред господина онова, което току-що ми казахте, госпожо?

— Ъ?

Облечена бе в изпокъсан светлосин хавлиен домашен халат, закопчан накриво. Под левия долен ръб, който бе по-високо от десния, се подаваха три четвърти ластичен бандаж и син вълнен чорап до над глезените.

— Кога за последен път видяхте мистър Круз? — попита Бърн.

— Уили ли? Той винаги е бил много добър с мен — отвърна тя.

— Прекрасно — каза Бърн. — Но кога за последно го видяхте?

Агнес Пински премести поглед от Джесика на Бърн, после обратно. Изглежда току-що осъзна, че разговаря с непознати.

— Вие как ме намерихте?

— Ами почукахме на вратата ви, мисис Пински.

— Болен ли е?

— Защо да е болен? — зачуди се Бърн. — Защо питате точно това?

— Щото докторът му беше тук.

— Кога дойде докторът?

— Вчера — каза. — Докторът му идва вчера да го види.

— Откъде знаете, че е доктор?

— Как откъде знам? Какво ви има? Знам как изглеждат докторите. Не съм изкукуригала още.

— Забелязахте ли в колко часа дойде докторът?

Агнес Пински се загледа тъй продължително в Бърн, че той се притесни. Онова, за което говореше, зачезна някъде из мътните потайности на мозъка й. Имаше вид на бабка, която нетърпеливо чака да й върнат рестото в пощата.

Щяха да изпратят портретист, но шансовете да се сдобият с полезно изображение бяха минимални.

Все пак от малкото си познания за болестта на Алцхаймер и за старческото слабоумие Джесика знаеше, че отделни образи понякога се запазват със съвършена точност.

Докторът му идва вчера да го види.

Остава само още една скръбна мистерия — мина й през ума, докато слизаше по стълбите.

Сега накъде? Коя махала да нападнат със своите пистолети и стенобитни машини? „Нордърн Либъртис“? „Гленууд“? „Тиога“?

В чие смръщено и безмълвно лице да надникнат?

Ако пак закъснееха, в едно нямаше никакво съмнение.

Последното момиче ще е разпънато на кръст.

Петима от шестимата инспектори се събраха в стая „Линкълн“ на горния етаж на „Финигънс Уейк“. Тя бе временно затворена за други посетители. Долу джубоксът изпълняваше парче на „Дъ Корс“112.

— И какво излиза сега, че си имаме работа с някакъв шибан вампир, така ли? — запита Ник Паладино. Гледаше през високите прозорци над Спринг Гардън Стрийт. От далечния мост „Бен Франклин“ долиташе жужене. Паладино най обичаше да размишлява така — прав, поклащайки се на петите си, с ръце подрънкващи монетите в джобовете му.

— Що не беше някой келеш от улична банда — продължи Паладино. — Що не е някой простак, който е застрелял някой друг гъз с „чурката“113 си я за пропусната доставка, я за чест, за нарушен бандитски закон. Това го разбирам. Ама сегашното?

Всички го разбираха. Колко по-лесно е, когато подбудата виси, сякаш е написана на табела. Най-лесното е, когато става дума за алчност. Просто следваш зелената нишка.

Паладино се развихри:

— На Пейн и Уошингтън онзи ден им се падна оня от бандата JBM в Грейс Фери, нали? И вече са успели да намерят и убиеца, застрелян в Ири. Е това е работа — чисто и просто!

Бърн затвори за секунда очи, а когато ги отвори, бе дошъл нов ден.

Джон Шепърд се качи по стълбите. Бърн направи знак на сервитьорката Маргарет. Тя постави пред Джон един „Джим Бийм“, чист.

— Кръвта е изцяло от Круз — съобщи Шепърд. — Момичето е умряло от пречупване на врата. Точно като предишните.

— А кръвта в чашата? — попита Тони Парк.

— И тя е на Круз. Според съдебния лекар, преди да умре от загуба на кръв са му дали да пие от сламката.

— От собствената си кръв — каза Чавес след като тялото му цяло потръпна. Не беше въпрос. Просто изказа нещо, което никой не можеше да възприеме.

— Да — отвърна Шепърд.

— Сега вече мога официално да заявя: всичко съм видял — каза Чавес.

Шестимата инспектори поеха смисъла. Ужасите, причинявани от молитвения убиец нарастваха прогресивно.

— „Пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ — промълви Джесика.

Пет чифта вдигнати вежди. Всички се обърнаха към нея.

— Много неща четох напоследък — каза тя. — Велики четвъртък, денят на Тайната вечеря.

— Значи ли това, че Круз е бил Юдата на нашия извършител? — запита Паладино.

Джесика само сви рамене. Бе мислила много по въпроса. През останалата част от нощта сигурно щяха да преровят целия живот на Уилем Круз, да търсят някаква взаимовръзка, която да ги наведе на следа.

— Имала ли е нещо в ръцете си? — попита Бърн.

Шепърд кимна и извади фотокопие на дигитална снимка.

Инспекторите се скупчиха около масата и един по един я разгледаха.

— Какво, лотариен билет ли е? — запита Джесика.

— Точно така — отвърна Шепърд.

— Колко шибано прекрасно! — каза Паладино и се върна до прозореца с ръце в джобовете.

— Отпечатъци? — заинтересува се Бърн.

Шепърд поклати глава.

— Можем ли да установим откъде е закупен билетът? — попита Джесика.

— Вече се обадих на лотарийната комисия — рече Шепърд. — Всеки момент чакам да ми отговорят.

Джесика се втренчи отново в снимката. Убиецът бе пъхнал в ръката на поредната си жертва билет от Big 4114. И най-вероятно не го бе направил само за да ги дразни. Подобно на досегашните находки, бе указание къде ще намерят следващата.

Самият номер на билета бе омазан с кръв.

Можеше ли това да означава, че ще остави тялото при продавача на билети? Но в града те сигурно наброяваха няколкостотин. Изключено бе да заложат някой да ги следи всичките.

— Тоя тип има невероятен късмет — рече Бърн. — Четири момичета взети от улицата и нито един очевидец. Изпарява се яко дим.

— За късмет ли става дума, или за това, че живеем в град, в който на никой вече за нищо не му пука? — подметна Паладино.

— Ако вярвах в това, моментално щях да се пенсионирам и да запраша към Маями Бийч — отсече Парк.

Останалите петима кимнаха в знак на съгласие.

В „Раундхаус“ специалната група бе маркирала върху огромна карта местата на отвличане и на изхвърляне на момичетата. Нямаше видима взаимовръзка, която да им подскаже следващия ход на убиеца. Вече се бяха върнали към основните правила, а именно, че серийните убийци започват в близост до дома си.

Първо квадратче: убиецът им живее или работи в Северна Филаделфия.

Бърн изпрати Джесика до колата й.

Позастояха се, докато всеки един търсеше думи. В такива моменти Джесика съжаляваше, че не пуши. Треньорът й от Frazier’s Gym115 щеше да я убие само задето си го бе помислила, но това не й пречеше да завижда на Бърн за утехата, която сякаш намираше в своите марлборо лайт.

По реката бавно минаваше шлеп. Трафикът се придвижваше на пресекулки. Филаделфия продължаваше да живее, въпреки цялата тази лудост, въпреки тъгата и ужаса, обзели тези семейства.

— Какво да ти кажа, какъвто и край да има тази история, неизбежно ще е грозен — рече Бърн.

Джесика бе напълно наясно с това. Знаеше, че още преди да приключат, вероятно ще е научила някаква голяма и важна истина за себе си. Сигурно ще открие в душата си някакъв далечен тъмен ъгъл, изпълнен със страх, ярост и терзание — ъгъл, за който би предпочела да не знае. И колкото и да не й се искаше да вярва, в края на това дълго пътуване тя щеше да е нов човек. Не бе го имала предвид, когато се съгласи да отиде на новата длъжност, но вече се носеше към пропастта, сякаш бе изтърван влак, и нямаше начин да спре.