Московски вирус

Глава първа

15 февруари

Прага, Чехия

Подполковник Джонатан (Джон) Смит, дипломиран лекар, спря под сенчестата арка на старата готическа кула в източния край на Карловия мост над Вълтава. Остана неподвижен известно време, като внимателно оглеждаше каменното съоръжение пред себе си. Знаеше, че е строено преди повече от шест века, дълго е около петстотин и повече метра и свързва историческите пражки райони Старе Место и Мала Страна.

След малко се смръщи. Би предпочел предстоящата среща да се състои другаде. Някъде на по-шумно обществено място, с повече хора, по-естествено като прикритие. Имаше и много други по-нови и по-широки мостове, по които минават автомобилният трафик и трамваите в чешката столица. Карловият мост обаче е само за пешеходци и във вече настъпващия сумрак на късния следобед по него движение почти нямаше.

През по-голямата част от годината тази историческа забележителност е силно привлекателна. Елегантната и красива мостова структура привлича всички — туристи, посетители и местни хора, особено уличните продавачи. Сега обаче Прага бе потънала в зимни мъгли, забулена и негостоприемна. По извиващата се в множество завои речна долина лазеха дебели облаци мразовита, влажна пара, пъплеше вонящ смог. Сивата мъгла размазваше и криеше контурите на прекрасните ренесансови и барокови дворци, черкви и домове.

Смит потръпна леко в ледения, влажен въздух, вдигна ципа на коженото си яке и излезе изпод арката, стъпвайки на самия мост. Бе висок, строен мъж на близо четирийсет години с права черна коса, пронизващи сини очи и високи скули.

Стъпките му меко отекнаха по паважа, ехото се върна, отразено от парапета, сетне заглъхна, погълнато от витаещата над водата мъгла. Полазила и по самия мост, тя неуловимо се плъзгаше по неговото платно, отсрещният край бе вече почти невидим. Тук-там се мяркаха човешки фигури, най-вече завръщащи се у дома държавни служители, персонал от магазините. Изскачаха като призраци от кълбестата мъгла, забързани, потънали в мисли, отминаваха го, без да се заглеждат, и отново бързо потъваха в сумрака.

Смит закрачи напред покрай трийсетината статуи на светци. Безмълвни, строги каменни силуети, наредени двама по двама по масивните носещи колони на моста. Извисяваха се от двете му страни, полускрити в подвижната мъгла. По тях трябваше да се ориентира за мястото на срещата. Стигна средата на моста, огледа се, вдигна лице към най-близката статуя. Беше на светеца Ян Непомук, измъчван до смърт през 1393 г. католически свещеник, чието осакатено тяло било хвърлено във водата от същото място. Потъмнелият от патината на времето бронзов бюст на светията великомъченик лъщеше като нов на едно-единствено място на височина човешки ръст — докосвано всеки ден от безбройните минувачи. Според легендата това носи късмет.

Усетил внезапен, нетипичен за него подтик, Смит пристъпи, потри пръсти в металната фигура.

— Не знаех, че си суеверен, Джонатан — обади се на английски зад него тих глас, в който звучеше умора.

Смит се извърна със сконфузена усмивка.

— Какво толкова — човек пробва, пък ако стане, нали, Валентине?

Доктор Валентин Петренко пристъпи към него, свали ръкавицата си и протегна ръка. В другата здраво стискаше черно куфарче. Руският медик бе поне десетина сантиметра по-нисък от американеца, но пък по-набит и широкоплещест. Носеше очила с дебели стъкла, зад които неспокойно примигваха тъжни кафяви очи.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем на това място. Извън конференцията, искам да кажа. Зная, че не е най-удобния за теб вариант, но…

— Не се безпокой — отвърна Смит и отново се усмихна. — Повярвай ми, тук ми е по-забавно, отколкото, да речем, няколко часа да слушам скучния доклад на Козлик за хепатитни и тифусни епидемии в Горно Нанадолнище.

За миг в уморените очи на Петренко се мярнаха искрици смях.

— Прав си, че едва ли доктор Козлик е най-забавният оратор, но пък иначе работата му е блестяща и изключително полезна.

Смит кимна в знак на съгласие и търпеливо се приготви да изчака обяснението на руснака, който настоятелно бе молил за сегашната дискретна среща. Заедно с Петренко бяха в Прага за поредната международна конференция на тема „Активизиране на инфекциозните заболявания в Източна Европа и Русия“. Отдавна овладени в развитите страни смъртоносни болести отново се разпространяваха масово в някои части на някогашната съветска империя. Знаеха се основните епидемиологични причини — рухналите системи на здравеопазването, ниските хигиенни норми, недостатъчните превантивни мерки. А всичко това бе резултат от десетилетия безразличие, занемарен контрол и, разбира се, падането на стария комунистически строй.

И двамата бяха активни участници в борбата срещу световните кризи в областта на здравеопазването. Наред с всичко друго доктор Джон Смит бе опитен молекулярен биолог в АИМИИБ — Институт за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ във Форт Дерик, Мериленд. Петренко бе високоуважаван и ценен специалист в областта на редките инфекции към московската Централна клинична болница. Познаваха се лично от няколко години, уважаваха се високо един друг като професионалисти с голям опит, умения и най-вече дискретност. Затова когато по-рано същия ден видимо разтревоженият Петренко го бе дръпнал настрани и помолил за личен разговор извън рамките на конференцията, Смит се бе съгласил без колебание.

— Имам нужда от помощ, Джон — обади се най-сетне руснакът и с трудност преглътна. — Получих важна информация… смятам, че тя спешно трябва да стигне до компетентните медицински власти на Запад.

Смит го изгледа внимателно.

— За какво става дума, Валентине?

— В Москва има ново заболяване, което не познавам… не бях виждал подобна болест — обясни тихо Петренко. — Ужасно, така ме плаши…

Смит усети тръпки по гърба си.

— Продължавай.

— За пръв път попаднах на случай преди два месеца — рече Петренко. — Дете беше, хлапе само на седем годинки. Първите оплаквания били болки в цялото тяло, упорита висока температура, все не успявали да я свалят. В началото местните лекари сметнали, че е обикновен грип. Изведнъж състоянието му се влошило рязко — косата му започнала да пада. По цялото тяло се появили болезнени обриви, а сетне и кървящи язви, всъщност сериозни открити рани. Констатирали анемия, стигнала високи стойности. Сетне всички органи — черен дроб, бъбреци и накрая сърцето — просто блокирали.

— Господи! — възкликна Смит, представяйки си ужасните страдания на болното дете, и се намръщи. — Всички тези симптоми удивително приличат на особен вид отравяне, като с високи дози радиация.

Петренко кимна, сви рамене.

— Да, така помислихме и ние отначало. Но въпреки проучванията и систематичните ни проверки не успяхме да установим момчето да е било излагано на облъчване. Просто не е било близо до радиоактивен материал — нито у дома, нито в училището. Нито където и да е другаде.

— Заразно ли беше заболяването? — отново запита Смит.

— Не — отвърна руснакът, поклащайки глава категорично. — Не и не. Никой около него не се разболя. Нито приятели, нито родителите, близките или някой от лекуващия персонал.

Направи отчаяна физиономия и добави:

— И нашите изследвания нищо не показаха — никакъв вирус, никаква бактериална инфекция. Всеки пореден токсикологичен тест бе отрицателен. Не намерихме следи от отровни субстанции, вредни химикали или нещо подобно с такава поразяваща сила.

— Мръсна работа — поклати глава Смит.

— Направо ужасяващо, ти казвам — откликна руснакът.

Свали очилата си и трескаво забърса стъклата, все така притискайки куфарчето към гърдите си. Постави очилата и заговори отново:

— И изведнъж при нас започнаха да пристигат още пациенти — със същите симптоми. Първи след момчето бе възрастен мъж — бивш съветски апаратчик. Сетне жена на средна възраст. След нея младеж — здрав физически работник, конструкция и кондиция като на жребец. И всичките починаха в мъки само за няколко дни.

— Значи общо четирима, така ли?

Петренко се усмихна, но в очите му нямаше хумор.

— Аз лично знам само за тези четиримата. Но сигурно е имало и други. Отговорните фактори от Министерството на здравеопазването незабавно дадоха да се разбере, че не бива да се задават излишни въпроси. Да се проявява нездраво любопитство, нали разбираш. За да не се създавала „ненужна паника“ сред редовото население. Или да се поощряват сензационни публикации в пресата.

Естествено, отнесохме въпроса до най-високите етажи, борихме се за информация и точна реакция. В края на краищата ни отказаха всякакъв достъп до повече данни, а исканията ни за анкета или разследване бяха отхвърлени. После ни забраниха дори да обсъждаме случаите извън нашия малък кръг от учени в болницата — тези, които наблюдавахме развитието на заболяването.

Погледна Смит и сега тъгата в очите му бе по-скоро болка.

— От Кремъл пристигна официално заключение — „статистически погледнато, четири смъртни случая са нещо тривиално“ — процентът дори не заслужавал споменаване, толкова бил незначителен. Наредиха ни вместо да вдигаме ненужен шум, да сме концентрирали усилията си върху борбата срещу СПИН и други болести, които унищожават далеч повече хора в Матушка Рус. А междувременно се оказа, че четирите смъртни случая са влезли в категорията на държавната тайна, съответно скрити в най-дълбоките бюрократични чекмеджета.

— Идиоти — ядно коментира Смит, усещайки, че е стиснал челюсти прекалено силно.

Отдавна знаеше как действа системата: мълчание и засекретяване на жизненоважна информация — грозен бич за истинската наука. Всъщност същински враг на човечеството. Опитите за прикриване на появата на непознати заболявания по политически съображения най-често водят до избухване на катастрофални епидемии.

— Да, така е — въздъхна Петренко и завъртя куфарчето в ръце. — Но аз нямам право да помагам в прикриването на истината и няма да го направя. И затова съм ти донесъл ето това. Тук е цялата съществена медицинска информация за четирите случая плюс кръвните и тъканните проби. Искрено се надявам, че ти и други експерти на Запад ще успеете да разгадаете механизмите на новата болест, преди да е станало извънредно късно.

— Ще загазиш ли много, ако вашето правителство научи, че си изнесъл тази информация извън пределите на страната? — попита веднага Смит.

— Не зная точно колко, но да — отвърна Петренко. — Именно затова исках да ти я предам тайно. Така или иначе у нас положението се влошава все повече. Виж, Джон, опасявам се, че решението на нашите ръководители е да управляват силово и чрез насаждане на страх. За тях така е по-лесно и вероятно по-безопасно, отколкото да прибягват към убеждение и разяснения.

Смит кимна — отлично разбираше ситуацията. Нали следеше идващите от Русия новини, и то с все по-растяща тревога. Президентът Виктор Дударев бе член на стария КГБ — съветската централа за държавна сигурност — и бе работил като неин агент в бившата ГДР. Още докато Съветският съюз се разпадаше, Дударев набързо бе успял да се присъедини към реформаторските сили. Сетне още по-бързо се бе издигнал в йерархията на новата държавна власт в Русия, първо поемайки кормилото на новата Федерална служба за сигурност, после бе съумял да стане премиер, а накрая бе спечелил и президентските избори. В същото време на мнозина руснаци отчаяно им се искаше да повярват в неговата честност и искрена привързаност към принципите на демокрацията.

Дударев бе успял да заблуди всички — и в страната, до голяма степен и навън. Но после, веднъж докопал се до властта, бившият служител на КГБ бе свалил маската, за да покаже истинското си лице. А то бе на човек, много повече заинтересован да задоволи личните си амбиции, отколкото да установи реална, неподправена демокрация. Главните му усилия бяха все така насочени към съсредоточаване на почти всички силови ресурси в собствените му ръце, както и в тези на угодниците около него. Истински независимите нови медии бяха постепенно поставени под държавен контрол и принудени да играят по правилата му. Бизнесът, който не се подчиняваше на Кремъл, бе разгромяван с помощта на държавни укази и санкции. Собствениците отиваха под съд, авоарите биваха конфискувани под прикритието на фалшиви обвинения за неплатени и укрити данъци. На съперниците в политиката им бе затваряна устата — къде насила, къде с помощта на новоподчинения печат, който ги охулваше и опозоряваше.

Сатириците наричаха Дударев „Цар Виктор“. Само че хумора в това прозвище отдавна го нямаше, а вложената в началото ирония се бе превърнала кажи-речи в жестока истина.

— Ще направя всичко възможно твоето име да остане извън това — обеща Смит. — Само че вашите органи вероятно ще успеят да засекат следата и да стигнат до теб, след като веднъж излезе официалната информация. Разбира се, ако още преди това по обичайните канали не изтекат някои подробности. Убеден съм, че и такива неща ще се случат — винаги е ставало така.

Помисли за секунда-две и изгледа руснака.

— Може би е по-добре сам да изнесеш случая. Така сигурно ще е по-безопасно за теб.

Петренко повдигна вежди.

— Искаш да кажеш да потърся политическо убежище ли?

Смит кимна.

Но руснакът заклати глава, сви рамене.

— Не, не мисля така. Въпреки всичките ни грешки и залитания на първо място съм руснак и такъв ще си остана завинаги. И от родината от страх няма да избягам.

Усмихна се тъжно и добави:

— Освен това има и една подходяща за случая философска теза. Не я ли знаеш? Какво е необходимо, за да победи злото? Достатъчно е свестните да бездействат. Ето така. И вярвам в тази теза, разбираш ли ме? Затова ще си остана в Москва, ще се опитам да се преборя с моите скромни възможности.

— Prosim, muzete mi pomoci — гласът, молещ за помощ, долетя до тях някъде от близката околна мъгла.

Стреснати от неочаквания звук, Смит и Петренко се извърнаха.

Немного по-млад от тях човек, черноок, теснолик, стоеше на малко повече от метър зад гърба им. Бе смръщен, със сурово изражение, държеше протегната към тях ръка, сякаш просеше пари. Кестенявата му коса бе дълга, същинска грива, отдавна немита, а от дясното ухо висеше обеца във формата на мъничък сребърен череп. Дясната му ръка бе скрита в пазвата на дълго черно палто. Зад него имаше още двама подобни — в почти еднакви дрехи, еднакво намръщени, със същите обеци.

Реагирайки почти инстинктивно, Смит престъпи напред, застана пред по-ниския руски учен.

— Съжалявам — рече той на собствения си език. — Не ви разбирам. Говорите ли английски?

Дългокосият бавно отпусна лявата ръка.

— Ти си американец, да? — сега говореше разбираем английски.

Нещо в поведението и цялото му излъчване изпратиха ясен сигнал на Смит: на тези типове работата им не е чиста.

— Така е — отвърна той.

— Хубаво тогава — отсече онзи. — Всички американци са богати. А аз пък съм беден.

Черните му очи се преместиха върху Петренко, сетне се върнаха към Смит. Усмихна се, оголи хищни зъби.

— Значи ще ми дадеш черното куфарче на твоя приятел като подарък, да?

— Джон — промърмори обезпокоено руснакът зад него. — Тези хора не са чехи.

Дългокосият го чу и широките му рамене се повдигнаха леко.

— Доктор Петренко е прав — рече той със същата хищна гримаса. — Поздравявам го за добрия усет.

В следващия миг скритата му ръка излезе изпод палтото с отмерено, плавно движение. Държеше широк сгъваем нож, чието острие изскочи с меко изщракване. Беше остро като бръснач и, разбира се, смъртоносно.

— Но аз все още искам куфарчето! Веднага!

По дяволите — рече си Смит. Хладнокръвно наблюдаваше тримата мъже, които бавно образуваха полукръг около него. Усещаше ги отлично — убийци. Отстъпи, парапетът се допря в гърба му, а зад него имаше само празно пространство и Вълтава. Нещата вървяха зле. Без оръжие, трима срещу един, на мост, заобиколени от мъглата. Наистина зле.

Всякакви надежди да пусне някоя банкнота и да ги разкара от себе си бяха изчезнали в мига, когато чу онзи да нарича Петренко по име. С лекота и самоувереност. Не, тук не ставаше дума за обикновени бандити и обир на дребно. Стига да не бъркаше, а дългогодишният му опит го бе подвеждал изключително рядко, тези тримата бяха професионалисти, обучени да изпълняват бързо и чисто поставената им задача, да не оставят живи свидетели след себе си. Насили се да се усмихне, получи се криво, но все пак…

— Е, вижте, добре сега… хм, щом пък така искате, добре. Но наистина няма нужда някой да пострада, нали така?

— Няма нужда, прав си, приятелю — увери го дългокосият, все така жестоко усмихнат. — Хайде сега, кажи на добрия чичко доктор да подаде куфарчето насам.

Смит пое въздух дълбоко, един път, два пъти, усети как пулсът му скача. Околният свят сякаш започна да се движи на забавен каданс, фокусът на предметите се разля, адреналинът препусна в тялото му, изостряйки рефлексите. Приклекна и с все сила изрева:

— Полиция! Полиция! Помощ!

Направи кратка пауза и пак изкрещя в меката тишина на мъглата:

— Полиция! Насам! Насам!

— Глупак! — изсъска дългокосият и в следващия миг нападна.

Беше наистина бърз, ръката с ножа се стрелна като змия към главата на Смит. Само че не намери американеца. Смит се наведе встрани, острието профуча край лицето му близо, дори прекалено близо. Отвърна със светкавичен саблен удар в откритата в същото време китка, уцели точно, парализира нервните окончания.

Нападателят изпъшка от болка. Ножът излетя от внезапно скованите пръсти, металът издрънча на паважа на моста. Със същата светкавична бързина Смит направи пълно завъртане, а лакътят му се стовари в тясното лице на дългокосия с двойно увеличена сила. Този път лицевите кости изхрущяха, бликна кръв. Мъжът изгрухтя, залитна встрани и падна на коляно, хващайки разбития нос с две ръце.

Вторият нападна в следващия миг, но загуби секунда, заобикаляйки водача. И неговото острие полетя напред със същата техника. Смит приклекна, избягвайки удара, замахна нагоре, юмруците му попаднаха в стомаха на другия един, два пъти.

Внезапната агония сви мнимия чех на две и той политна напред. Използвайки собствената му инерция, американецът го сграбчи отзад и го засили в каменния парапет. Сега ударът бе поет от главата му. Онзи рухна беззвучно като отсечено дърво и остана в същата поза, зашеметен, а вероятно и зле пострадал. Всичко стана като на кино и за броени секунди.

— Джон! Внимавай!

Предупреждението на Петренко малко закъсня. Смит се извърна бързо, но нямаше да е навреме, ако ниският, но набит руснак не се бе притекъл на помощ. Размахвайки куфарчето с все сила, пъхтейки тежко и с блеснали очи, Валентин нанасяше отчаяни, зле насочени удари върху третия нападател. И макар неефективни, те го забавиха достатъчно, за да може Смит да се съсредоточи отново. И в същия този момент еуфорията в изражението на руснака внезапно угасна, заменена от ужас. Смит видя как главата му клюмна, а очите му неистово се вторачиха в забития до дръжката в корема му нож.

Тогава изтрещя пистолетен изстрел, ехото отекна по целия мост.

В челото на Петренко зейна червена дупка, парченца разбита кост и мозъчна материя излетяха от черепа му отзад. Силата на изстреляния почти от упор куршум мощно отхвърли руснака към парапета. Очите му се белнаха за миг, а в следващата секунда той, все така притиснал куфарчето към гърдите си, вече политаше през парапета, падайки надолу в мъглата и мътните вълтавски води.

С периферното си зрение Смит видя изправящия се с мъка дългокос нападател. Цялото му отдавна небръснато лице бе в кръв, тя капеше по палтото му, в очите му гореше дива омраза. Държеше пистолет, стар модел съветски макаров, в краката му се търкаляше празната гилза на току-що изстреляния патрон, а ръката му вече го насочваше за нов изстрел.

Американецът замръзна, давайки си сметка, че е фатално късно за каквото и да е. Другият бе на неудобно за сполучлива атака разстояние. Без повече да мисли, Смит се извъртя с максимална скорост, в следващата секунда вече се прехвърляше през парапета за скок в реката. След него изтрещяха няколко бързи изстрела. Онзи стреляше бясно. Разгневена оса избръмча току до ухото му, друга го парна по рамото, огнена болка облиза горната част на тялото му, в очите му светна бял пламък.

Удари повърхността с плясък, усети ледената вода, проникна дълбоко в мастилената й утроба. Отпусна се, за да потъне максимално, още и още надолу в мразовитото пространство. Тук царяха пълна тишина и мрак. След малко подводното течение го пое в железните си обятия и го понесе на север, надалеч от масивните каменни колони на моста. Смит се въртеше и премяташе, водата го дърпаше и подхвърляше, сякаш искаше да му отнеме якето.

Дробовете му пламнаха в неистово усилие да поемат нужния въздух. Смит зарита с все сила, загреба с ръце нагоре, опитвайки се да изплува. Температурата го убиваше, ледената стихия го притискаше отвсякъде, въртеше го като безпомощна топчица. Най-накрая успя да подаде глава над разлюляната повърхност. За миг увисна сякаш в небитието, жадно поглъщайки студения въздух. Пъшкаше и се давеше, но дробовете поемаха тъй нужния кислород. Струваше му се, че живее отново.

Течението го носеше все така устремно, но след малко американецът успя да се извърне. Отзад, в кълбетата мъгла се мяркаше силуетът на Карловия мост, някъде встрани се чуваха викове и панически гласове, а ехото ги усилваше и понасяше над реката. Изглежда, изстрелите бяха разтревожили пражките граждани достатъчно, че да ги извадят от инерцията на зимната летаргия. Смит изплю колкото можа повече от водата в устата си и се опита да овладее ситуацията.

След малко успя да победи силата на течението и да свие към източния бряг. Замахваше мощно. Всъщност бе добър плувец, но това не бе достатъчно. Съзнаваше отлично, че всяка секунда му е скъпа — свирепият студ го побеждаваше, телесната температура падаше бавно, но сигурно. Още малко и силите ще го напуснат. Сега и зъбите му затракаха, не можеше повече да ги контролира, по цялото му тяло лазеха тръпки, мокрите дрехи го теглеха надолу.

Изминаха две-три фатални минути на отчаяние и неимоверно усилие. Обвитият в мъгла бряг изглеждаше все така далечен и недостижим. Знаеше, че времето му изтича, напрегна всичките останали сили, събра цялата си воля и зарита колкото краката му държаха. Този път ръцете му допряха брега, с връхчетата на пръстите усети кална земя, дребни камъчета. Напъна се още веднъж и успя да се измъкне от Вълтава. Попадна на тясна ивица мъртва трева, наоколо стърчаха добре подрязани дръвчета. Изглежда, бе излязъл на крайбрежния парк.

Трепереше целият, болеше го всеки мускул, но успя да се изтърколи по гръб и застина на място, загледан в тъмнеещото сиво небе. Минаха няколко минути, той се унасяше и стряскаше, прекалено изтощен да направи каквото и да е.

Изведнъж някой наблизо ахна стреснато. Смит долови звука и примигвайки от болка, се извъртя настрани. Забеляза дребна възрастна жена в кожено палто, само на две крачки от него, леко наведена, тя го гледаше с удивление и страх. В краката й се въртеше мъничко кученце и възбудено душеше въздуха. Вече доста се бе смрачило, а и с всяка следваща секунда, изглежда, ставаше още по-тъмно и по-тъмно.

— Полиция — издума американецът, с мъка раздвижвайки заледените си, сковани челюсти.

Очите на жената се разтвориха още повече.

Напрягайки цялата си воля, Смит прошепна на своя развален чешки:

— Zavolejte policii — извикайте полицията!

Преди да успее да каже още нещо, бързо настъпващият мрак го погълна гостоприемно и той загуби съзнание.

Глава втора

Щаб Северно оперативно командване

Чернигов, Украйна

Векове наред наричали Чернигов „княжески град“, защото той бил крепостта столица на едно от княжествата в самото сърце на Киевска Рус — огромна, независима федерация на воини викинги, наричали себе си господари на всички земи и техните блага, които тепърва щели да се превръщат в бъдещите Русия и Украйна. Някои от най-красивите черниговски катедрали и манастири датират от единайсети и дванайсети век, а златните им кубета и камбанарии придават истинска елегантност на този исторически град. Всеки сезон от Киев там пристигат стотици автобуси с туристи, изминавайки неголямото разстояние от сто и четирийсетина километра в южна посока, за да се наслаждават на древните забележителности и произведения на изкуството.

На малцина от тези туристи обаче им се отдава да забележат изолирания в градските покрайнини военен комплекс от съветско време — множество сгради от стоманобетон. Там — зад тройни телени мрежи, охраняван от тежковъоръжени подразделения — се намира административният център на една от трите най-важни бойни структури на украинските военни — т.нар. Северно оперативно командване.

Днес слънцето бе вече изгряло, но на множество места в комплекса прозорците все още светеха. А на паркингите около триетажната централна сграда още от предната вечер стояха множество щабни автомобили с флагчета на всички главни единици на командването. И тук лампите не бяха загасени.

В претъпканата с офицери зала за инструктаж се намираше и майор Дмитрий Поляков. Грижливо си бе избрал близко стратегическо място, откъдето да вижда максимално добре своя началник — генерал-лейтенант Александър Марчук — човекът, който бе начело на Северното армейско оперативно командване (САОК). Високият млад майор Поляков току опипваше, отваряше и затваряше голямата папка под мишницата си, за да се увери, че не е загубил нито един от докладите и проектозаповедите, от които генералът може евентуално да има нужда по време на извънредното съвещание. Поляков отлично познаваше началството — сурово взискателен, абсолютно професионален воин, очакващ от подчинените и най-вече от старшия си адютант перфектна и светкавична реакция във всяка ситуация, при всяка нужда и спешна заповед.

Марчук, старшите щабни офицери, дивизионните и бригадните командири от САОК се бяха настанили на трите страни на огромната правоъгълна конферентна маса. Голяма подробна карта на тяхната оперативна зона висеше от специална поставка пред четвъртата страна. Всеки старши офицер бе получил нужните му документи в дебела папка, заедно с пепелник и голяма чаша с горещ чай. В повечето пепелници димяха цигари.

— Никакво съмнение няма, че и руснаци, и беларуси са затегнали сигурността по общата ни граница по най-драматичния възможен начин — докладваше в момента един от полковниците, като посочваше съответните места на картата с дълга показалка. — Ето, тук на север, на Добрянка са затворени всички гранични пунктове, дори и най-маловажните, така е и на изток чак до Харков. Движението не е спряно единствено по пропускателните пунктове на главните магистрали. При това там се извършват най-щателни проверки. И още: колегите от Западното и Южното командване докладват за подобни мерки и в техните зони.

— И не е само това, има и други данни — обади се мрачно един от офицерите от най-отдалечените странични столове.

Беше командир на бригада прикриващи сили — нов тип формирование от комбинирани подразделения: бронирани разузнавателни части, разузнавателни и бойни хеликоптери, тежковъоръжена с бронетанкови ракети пехота.

— Предните ни постове докладват за разузнавателни действия с участие на взводен и батальонен тип подразделения на няколко пункта покрай границата. Опитват се да локализират с точност маршрутите и постоянните стоянки на отрядите гранична сигурност.

— Не бива да изпускаме и предадените ни от американците сведения за мащабни раздвижвания на различни руски части. Макар и някои от тях да се базират на слухове… — обади се друг полковник.

Кръстосаните ловни рогчета на пагоните му говореха, че е свързочник. В действителност обаче офицерът бе разузнавач.

Повечето хора около масата поклатиха глави в знак на съгласие. Американското военно аташе в Киев редовно изпращаше разузнавателни доклади и данни на украинските военни ведомства. В някои от тях ставаше дума за внезапно изнесени от постоянните им бази около Москва елитни руски танкови, военновъздушни и пехотни части. Нямаше начин със сигурност да бъдат потвърдени тези доклади, но въпреки това съдържанието им бе достатъчно обезпокоително.

— Какво е официалното обяснение на Москва за необичайното движение покрай границата? — запита едър, възпълен танков дивизионен командир, седнал до офицера от разузнаването.

Беше се навел напред, светлината от лампите над масата се отразяваше в лъскавото му голо теме.

— От Кремъл твърдят, че вземат превантивни антитерористични мерки във връзка с предполагаеми акции — отвърна генерал Марчук бавно и хрипаво, сетне загаси поредната цигара.

Гласът му бе дрезгав, якичката на мундира му — мокра от пот.

Майор Поляков смръщи лице. Бе озадачен и разтревожен. Началникът му изглеждаше болен. Дори и на петдесет години Марчук обичайно поддържаше отлична форма, здрав беше като бик, но днес видимо не бе добре, напротив. Не бе ял от известно време, защото повръщаше погълнатата храна, но отказа да се прегледа и въпреки възраженията на адютанта свика заседанието още снощи.

— Просто един проклет грип, Дмитрий — беше му казал с хрипавия си глас. — Ще мине. В момента военната ситуация е тревожна, изисква цялото ми внимание. Знаеш моето правило: първо дългът, сетне другите неща.

Както всеки добър войник, получил заповед, така и Поляков козирува и толкова. Какво друго можеше да направи, освен да изпълнява — в случая да си замълчи. Но сега отново гледаше началника и започваше да си мисли, че е сбъркал. Трябвало е да бъде далеч по-настоятелен и някак да убеди генерала да потърси лекарска помощ.

— А ние вярваме ли на добрите ни руски приятели и съседи, Саша? — саркастично запита дивизионният командир, съвипускник на Марчук от военната академия. — Имам предвид така наречените предполагаеми терористични действия.

Марчук сви рамене. На адютанта му се стори, че дори и най-дребното движение му струва немалко усилие.

— Тероризмът е сериозен проблем, заплахите не са шега. И чеченци, и други се канят да ударят Москва и интересите й, когато и както могат. Всички знаем това, нали?

Сега се закашля дрезгаво, поспря да си поеме дъх, сетне се насили да продължи.

— Но черно на бяло не съм получавал актуална сигурна информация по този въпрос нито от нашето правителство, нито от руска страна. Имам предвид нещо сериозно, което да оправдае военни мерки в подобни мащаби.

— Тогава какво можем да направим ние тук? — обади се един от старшите офицери.

— Ще вземем наши си мерки — мрачно отвърна Марчук. — Ако не друго, поне да постреснем „Цар Виктор“ и другарчетата му в Москва. Малко демонстрация на сила оттук току-виж свършила голяма работа. Например да предотврати някоя и друга идиотщина от страна на Кремъл.

Изправи се с мъка и застана пред картата. Вече и по челото му се търкаляха капки пот. Лицето му посивя, дори залитна. Поляков скочи от стола, но генералът махна с ръка и го отпрати.

— Добре съм, Дмитрий — изръмжа той. — Малко световъртеж, ще мине.

Офицерите наоколо се спогледаха разтревожени.

Марчук се насили да се усмихне.

— Какво ви става, господа? Не сте виждали начална фаза на грип или какво?

И пак се закашля, този път още по-хрипаво, главата му увисна, задъха се. Съумя да се стегне, усмихна се слабо, направи опит за шега.

— Няма защо да се безпокоите. Обещавам да не ви заразявам — няма да дишам към вас.

Последната реплика предизвика спорадичен, нервен смях.

Генералът се разтъпка, сега изглеждаше почти добре, по лицето му се появи цвят, но след миг се опря с двете ръце на масата и заговори.

— Сега, моля, слушайте ме внимателно… — започна той, но думите излизаха от устата му с мъка. — Късно тази вечер искам повсеместно обявяване на висока бойна готовност. Всички дивизии и бригади да се приведат в нужното състояние. Дайте съответните заповеди, спрете отпуските по гарнизоните. Всички отсъстващи от поделенията офицери да бъдат привикани незабавно, още сега — след заседанието. До изгрев-слънце утре сутринта искам цялата бойна техника да е надлежно заредена с гориво и боеприпаси и напълно готова за мигновени действия — и това важи за абсолютно всеки танк, самоходно оръдие, всеки пехотен бронетранспортьор! Същото се отнася и за транспортните и бойните хеликоптери. След като всичко е готово, започвате да придвижвате частите си до съответните мобилизационни и военновременни дислокации. Ще проведем зимни маневри.

— Привеждането на всичките ни единици в пълна бойна готовност ще струва немалко пари — тихо се обади началникът на щаба. — Всъщност ще бъде ужасно скъпо. В парламента ще започнат да задават въпроси. Тазгодишният военен бюджет е доста ограничен.

— Мамка му на бюджета! — изхриптя гневно Марчук и се изпъчи в цял ръст. — Мамка им и на политиците в Киев! На нас работата ни е да защитаваме родината, не да се тревожим за шибаните бюджети…

Сега лицето му отново посивя и пак залитна. Видимо потрепери, явно го болеше нещо. В следващата секунда се случи нещо безпрецедентно: генералът се разтрепера и бавно се строполи направо върху конферентната маса. Един от пепелниците отхвръкна встрани. По покрития с износен килим под се разпиляха фасове, кибритени клечки и пепел.

Шокираните офицери наскачаха и заобиколиха рухналия си командир.

Без да се съобразява с чин и старшинство, Поляков стремително си проби път сред тях. Докосна генерала по рамото, внимателно постави длан върху челото му, но сетне рязко отдръпна ръка. С широко отворени очи майорът прошепна:

— Боже мой, генералът гори.

— Да го обърнем по гръб — предложи някой. — Разхлабете вратовръзката… разкопчейте яката. Нужен му е повече въздух…

С помощта на друг млад адютант Поляков бързо изпълни всичко, в припряността си дори скъса две копчета на куртката. А когато разкопча ризата и я разтвори, всички мъже наоколо ахнаха. Сетне настъпи гробовна тишина. Застинали от удивление, невярващи на очите си, офицерите гледаха изложените на показ шия и гръден кош на генерала. Кожата му почти навсякъде бе покрита с кървящи скорошни язви.

Поляков пое дъх, преглътна конвулсивно и с мъка се удържа да не повърне. Измъкна се от групата и викна високо:

— Повикайте лекар!

Беше ужасен и целият трепереше.

— За бога, някой да повика лекар!

Няколко часа по-късно майор Поляков седеше на пейка в коридора пред вратите на интензивното отделение в Областната клинична болница. Бе опрял лакти на коленете си, стиснал глава с двете си ръце — очите му мътни и зачервени. Доста потиснат, вперил очи в напуканите плочки на пода, адютантът разсеяно чуваше неясните и пукащи съобщения по старата радиоуредба: периодично викаха лекари и сестри от персонала на различни места в болницата.

По едно време усети чуждо присъствие пред себе си, а току под наведените му очи се мярнаха чифт нови, лъснати до блясък ботуши. С въздишка повдигна лице, за да види слабоват офицер с кисело изражение и източено лице, който го гледаше с видимо неодобрение. За миг кипна, но веднага забеляза двойката златни звезди на сърмените пагони. Пред него стоеше генерал-лейтенант. Поляков скочи, тракна токове и отдаде чест, изпънат, коремът прибран, раменете изнесени назад, брадичката високо. Както изисква уставът.

— Вие сигурно сте Поляков, старшият адютант на Марчук — рязко рече офицерът.

Но това не беше въпрос, а констатация и не звучеше приятелски, тъкмо напротив.

— Тъй вярно, господин генерал — отвърна майорът, все в същата поза.

— Името ми е Тимошенко — студено заяви по-ниският мъж. — Генерал-лейтенант Едуард Тимошенко. Изпратен съм от Киев да поема командването тук. По заповед на военния министър и на самия президент.

Поляков замръзна, напрегна се да прикрие внезапно обзелата го тревога. Тимошенко бе достатъчно известен в цялата армия като политически интригант, нагаждач и некадърник. Както и десетки други бюрократи, отпаднали от армията по непригодност в дните, когато Украйна възвръщаше независимостта си от разпадащия се Съветски съюз. Репутацията му на действащ командир и професионалист бе ужасяваща: кръгла нула. Така разказваха всички офицери, които са имали нещастието да служат под командването му по едно или друго време. Суетен човек, обръщащ много повече внимание на протокола и лъснатите уставно ботуши, отколкото на реалната боеготовност и армейски умения. Напоследък бе местен от пост на пост във Военното министерство, където умело движеше преписките в угода на поредния си началник, стараейки се да направи нужното впечатление на политиците.

— Какво е състоянието на генерал Марчук? — запита Тимошенко враждебно.

— Генералът е все така в безсъзнание — неохотно отвърна Поляков. — Според лекарите жизненоважните му органи се разпадат, и то бързо. И в настоящия момент лечението няма никакъв ефект.

— Такааа — процеди Тимошенко, изсумтя, оглеждайки обстановката с презрение, сетне отново извърна очи към младия офицер.

— И каква е причината за това неочаквано заболяване? Преди да тръгна от Киев, чух някакви нелепи твърдения за радиационно отравяне.

— Все още не се знае — призна младият мъж. — Лекуващият екип направи множество изследвания, но резултатите не са готови. Някои ще дойдат след часове, други — след няколко дни.

Тимошенко театрално повдигна едната си вежда.

— В този случай, майоре, смятам, че е безсмислено да висите повече в този коридор като изгубено паленце, нали? Никаква полза няма да има от това. Генерал Марчук ще оцелее… или ще умре и това ще стане със или без вашето присъствие. Убеден съм. Междувременно очевидно е, че аз самият се нуждая от адютант. Поне докато съумея да намеря някой по-кадърен и заслужил офицер.

След тези думи се усмихна тънко и го изгледа в очите. Поляков напрегна цялата си воля да не реагира на обидата. Само кимна с безизразно лице и отвърна:

— Слушам, господин генерал. На вашите заповеди.

— Добре тогава — кимна Тимошенко. — Колата ми е отвън. Можете да се върнете с мен в щаба. Щом стигнем, искам незабавно да уредите въпроса за временното ми жилище. Надявам се да е нещо достатъчно удобно, нали? Сетне ще се заемете да изпразните и почистите квартирата на Марчук. Това може да стане и рано утре сутринта.

— Но… — понечи да възрази Поляков.

Дребният генерал го прекъсна веднага.

— Какво но? — сопна се той. — Какво искате да кажете?

— Имах предвид военната ситуация… руските части на границата — почти заекна адютантът, вече не успявайки да прикрие удивлението и тревогата си. — Генерал Марчук възнамеряваше да вдигне по тревога бойните подразделения на САОК на разсъмване с цел започване на маневри…

— Какви маневри по това време? — намръщи се Тимошенко и поклати глава презрително. — Всъщност чух за тях и незабавно отмених заповедта му. Още с пристигането си. Да! Мащабни маневри посред зима! С всичките му разноски по най-скъпата техника ли? И то само заради някакви си параноични слухове относно намеренията на руснаците! Пълна лудост. Дори не мога и да си представя какво си е мислел, че прави Марчук. Вероятно високата температура му е замъглила мозъка. За бога, само парите за гориво биха ни разорили!

И с тези думи новият командир на САОК на украинската армия се обърна кръгом и закрачи към вратата, оставяйки зад себе си недоумяващия Поляков.

Пентагонът

Ефрейтор Матю Демпси от полицейската служба на разположение на Пентагона си подсвиркваше тихо под нос, обикаляйки безкрайните, подобни на лабиринти коридори в масивната сграда. Тази му беше любимата смяна. Знаеше, че тук реално спиране на работата няма. Под повечето врати все още се виждаха тънки ивички светлина — обитателите им работеха. И все пак основната всекидневна дейност повече или по-малко затихваше някъде след полунощ.

Миниатюрният предавател в ухото му тъничко изписука.

— Демпси, говори Миликън.

Демпси отвърна чрез радиостанцията в ръката си:

— Заповядайте, г-н сержант.

— Дежурният диспечер докладва за подозрително обаждане. Някой звъннал на 911, после зарязал линията отворена. Идва от офис на Разузнавателното управление, тукашната дирекция. Операторката твърди, че чувала тежко дишане, но никой не отговарял, колкото и да се опитвала да предизвика реакция. Искам незабавно да провериш ситуацията. Търси стая номер…

Демпси се смръщи. Разузнавателната агенция на Министерството на отбраната (РАМО) има няколко големи офиса в Пентагона — извънредно поверителни центрове, недостъпни за повечето служители. Изключение прави категорията с право на достъп до строго секретни материали и от нея нагоре. По време на дежурство и при екстремна ситуация охраняващият полицай има право да пренебрегне ограниченията, но това води до куп проблеми, същинско ходене по мъките, знаеше го отлично. Дори и нещо дребно да се окаже, фалшива тревога да е, после ще пише обстойни обяснения няколко часа, ще го оглеждат под лупа, ще го разпитват. Освен това ще го задължат да подпише документи, че няма да говори за онова, което е видял, чак до края на дните си. Но нямаше какво да прави.

— Тръгвам веднага — отговори на сержанта и пое по съответния коридор.

След малко спря пред заключените врати на комплекса офиси на РАМО. На електронното табло от системата за сигурност и охрана встрани светеше червена лампа. Тя предупреждаваше: всеки насилствен опит за влизане включва алармените инсталации в цялата сграда на Пентагона — навсякъде! Демпси въздъхна и бръкна в джоба си за специалната идентификационна карта. Право да я носи има само дежурният полицай. Пъхна я в процепа, червената светлина се промени в жълта — автоматът му даваше извънредно право за влизане.

Отвори вратите и прекрачи в следващия коридор. Вече се намираше в разузнавателната Светая светих, още по-надълбоко в търбуха на сградата. Тук се виждаха няколко остъклени шумоизолирани врати. Стъпвайки меко, безшумно, полицаят закрачи по коридора по посока на вратата със съответния номер, откъдето бе дошло повикването.

На въпросната врата пишеше „РАЗУЗНАВАТЕЛНА ДИРЕКЦИЯ — ОТДЕЛ РУСИЯ“. Боже мой. Демпси бе наясно относно различните разузнавателни отдели и подразделения — отлично знаеше, че тукашните служители докладват лично на министъра на отбраната и на Обединения съвет на началник-щабовете по най-важните текущи военни и политически събития. Тук са най-добрите аналитици, те обработват и тълкуват събираната отвсякъде информация — от полеви агенти, спътници, засечени източници: телефонни, радиовръзки, компютри.

— Полиция! — високо извика той още щом влезе, правилникът го изискваше. — Има ли някого тук! Ало?

Огледа се внимателно, ослуша се. Помещението представляваше лабиринт от бюра, компютри, шкафове за документация, столове. Сега дочу тъничкия глас на дежурната операторка, тя все още се опитваше да получи отговор по отворената линия. Насочи го в правилната посока, към бюро в отдалечения ъгъл на стаята.

На него лежаха разхвърляни куп папки, сателитни снимки. Няколко бяха разпръснати и по килима на пода отпред. Въпреки че всячески се стараеше да не гледа в тях, ефрейторът неволно прочете няколко заглавия: ЧЕТВЪРТА ГВАРДЕЙСКА ТАНКОВА ДИВИЗИЯ — КАЗАРМЕН КОМПЛЕКС НАРОФОМИНСК; ПРИХВАНАТИ РАДИОСЪОБЩЕНИЯ — 45-А БРИГАДА СПЕЦНАЗ; АНАЛИЗ ЖП ТРАФИК — МОСКОВСКИ ГАРНИЗОН. По папките имаше залепени червени стикери, предупреждаваха, че материалите са строго поверителни или в още по-висша категория.

Демпси примига няколко пъти. Е, нямаше да му се размине.

Компютърът на бюрото тихичко изшумя. Включи се скринсейвърът, скри текста — какъвто и да е бил той, — по който очевидно е работил служителят. Полицаят съзнаваше отлично: тук нищо не бива да пипа, най-малко компютъра. Пристъпи встрани, огледа околното пространство.

Както и очакваше, видя преобърнатия стол зад бюрото, до него падналия мъж. Изглеждаше възрастен, но кожата по лицето и врата му бе неестествено оцветена, червеникава, на петна. Демпси пристъпи, човекът изпъшка, очите му се отвориха за миг, сетне отново се затвориха. Изглежда, се унасяше, идваше в съзнание и отново го губеше. В ръка все още стискаше телефонната слушалка. Сега полицаят забеляза, че гъстата му сива коса е започнала да пада на кичури, оставяйки по главата му гротескни голи петна.

Демпси се отпусна на коляно, погледна припадналия отблизо. Протегна ръка, опита се да улови пулса. Едва го намери — беше неравномерен, забързан и слаб. Изруга тихо и хвана радиото:

— Г-н сержант, говори Демпси. Пратете ми екип спешна помощ, възможно най-бързо!

16 февруари

Москва

Високите кулички и надстройки на небостъргача на „Котелническая“ се извисяват над града, от тях се открива невероятно красива гледка на запад и над Москва-река към червенотухлените стени и златните кубета и кули на Кремъл. Сравнително импозантната фасада е почти закрита от десетки сателитни чинии, радио и други антени. Това е една от сталинските масивни сгради на име „Седемте сестри“ — седем огромни небостъргача, строени в Москва през петдесетте години по лично нареждане на властния диктатор, сметнал за необходимо да направи нещо, за да премахне разликите между САЩ и СССР относно високото градско строителство.

Навремето там живеят високопоставени партийни лидери и номенклатурата от отговорните икономически звена, като например тежката промишленост. Днес тези високи здания са обитавани предимно от чужденци и членове на новия руски елит — правителствен и делови. Всъщност от онези, които могат да си позволят лукса да плащат месечни наеми от по няколко хиляди щатски долара за апартамент. Най-високите етажи под пилона с петолъчката и тези непосредствено под нея са невероятно скъпи — до тях имат достъп може би само най-богатите и най-влиятелните хора. В същото време някои от тези апартаменти са преустроени в офиси, за да носят още повече пари.

Днес пред прозорците в един от тези преустроени офиси стоеше висок, атлетично сложен мъж. По светлата му руса коса тук-таме изпъкваха бели кичури, а очите му бяха ледено сиви, напълно в тон с тях. Той гледаше съсредоточено към бавно потъващия в мрак град и се мръщеше. Дългата зима все още не пускаше Москва от ледените си обятия, но небето се опитваше да светлее тук и там.

На бюрото зад гърба му иззвъня специалният обезопасен срещу подслушване телефон. Светна цифровият датчик, изписвайки номера на обаждащия се. Мъжът прекрачи бързо към бюрото и вдигна слушалката.

— Москва едно слуша. Докладвайте.

— Прага едно — обади се носов, леко гъгнещ глас. — Петренко е мъртъв.

Русокосият се усмихна.

— Добре. А откраднатите от болницата материали? История на заболяването, био, кръвни изследвания?

— Не можахме да ги вземем — докладва сковано Прага едно. — Бяха в куфарче, което падна във Вълтава заедно с Петренко, преди да успеем да направим нещо.

— В такъв случай значи задачата е приключена.

— Има усложнения — каза бавно онзи отсреща. — Преди да се доберем до Петренко, той си бе уредил среща с друг лекар — американец, който присъства на същата конференция. Когато ги спипахме, те вече разговаряха.

— Е, и?

— Американецът успя да ни избяга — неохотно призна онзи, наричащ себе си Прага едно. — Мисля, че по-късно го прибра чешката полиция.

Русокосият присви очи, изражението му стана съвсем злобно.

— Какво знае той?

Прага едно преглътна трудно и рече:

— Не знам със сигурност. Допускаме, че Петренко е успял да му разкаже нещо за смъртните случаи, преди да се появим. Почти със сигурност мога да кажа, че Петренко е искал да му предаде материалите и изследванията.

Москва едно изскърца със зъби, ръката му стисна слушалката с все сила.

— Кой е този американец? — попита застрашително.

— Името му е Джонатан Смит — отвърна другият. — Според документацията на конференцията е военен лекар — подполковник по чин. Работи в един от медицинско-изследователските институти на САЩ, където, изглежда, е специалист по особено опасни инфекции.

Смит? Русокосият се замисли. Имаше усещането, че и по-рано е чувал името, но не беше сигурен. И все пак нещо се въртеше в съзнанието му, опитваше се да излезе на повърхността. Нещо обезпокоително, даващо основания за тревога. Но какво, по дяволите? Може би ще се досети по-късно? Поклати глава нетърпеливо. В крайна сметка точно сега имаше да решава по-важни дела.

— Чешката полиция взе ли някакви мерки?

— Претърсват реката с драга.

— Заради куфарчето ли?

— Не — отвърна Прага едно. — За щастие в дирекция на полицията имаме информатор. Според него търсели трупа на Петренко. Американецът не им е съобщил за куфарчето.

Русият се загледа през прозореца отново.

— Според вас какво ще намерят?

— Тялото сто на сто. То само ще изплува рано или късно. Но вярвам, че куфарчето е загубено завинаги. Вълтава е голяма река, широка, течението е силно, ще го отвлече някъде далеч.

— Заради вас се надявам да стане точно така, иначе… — заканително рече русият.

— Ще наредите ли нещо относно американеца? — попита Прага едно след няколко секунди неудобно мълчание. — Той може да създаде сериозен проблем. Русокосият се смръщи отново. Това бе вярно, дявол го взел. Този лекар може да не е съобщил на чешките власти за куфарчето, но като нищо може да му хрумне да им разкаже за твърденията на Петренко. И още по-лошо — да се свърже с разузнавателните централи на собствената си страна. Ако това стане, в ЦРУ и сходните организации ще наострят уши и ще слухтят за непознати заболявания и смъртни случаи, може би лесно ще навържат нещата. А такава ситуация би се оказала крайно неприятна за него самия и онези над него. Да, направо рискова ситуация. В момента това бе недопустимо.

Мъжът с кодовото название Москва едно се замисли дълбоко. След малко взе решение. Да се действа открито срещу въпросния Смит може да се окаже извънредно опасно. Ако неочаквано изчезне или умре, чешката полиция непременно ще започне да задава неудобни въпроси и да рови най-вече около Петренко. И със сигурност ще предаде събраната информация на Вашингтон. Ако го оставят жив обаче, съществува още по-голяма потенциална опасност.

— Отстранете американеца, доколкото това е възможно — хладно нареди той. — Действайте предпазливо. И този път не искам живи свидетели.

Глава трета

Прага

Малкото помещение за разпити бе в задната част на главния столичен участък на „Конвикска“ 14. Беше на втория етаж, почти голо, имаше само два очукани стола и стара маса, цялата покрита с дупки, вдлъбнатини и белези от изгорено — от небрежно гасените в повърхността й безбройни цигари. Джон Смит седеше на единия стол сковано, облечен в дадените му назаем панталони и горнище на спортен екип. Дори и най-слабото движение му носеше болка и напомняше за множеството синини и одрасквания по тялото му.

Беше намръщен, замислен. Докога ли ще го държат тук чешките власти? В стаичката нямаше часовник, а неговият се бе повредил при потапянето в ледените вълтавски води. Погледна нагоре, към неголямото прозорче високо на стената. Проникващата през стъклото бледа светлина показваше, че вече се е развиделило.

С мъка потисна прозявката. След като го прибраха от брега, полицаите го разпитаха, записаха пълните му показания за инцидента и смъртта на Петренко. После доведоха лекар, който обработи и превърза раната на рамото му. Не бе дълбока, куршумът бе одрал кожата, леко засегнал плътта под нея. Междувременно му бяха прибрали принадлежностите плюс паспорта, портфейла и хотелския ключ. Казаха му, че са на „сигурно място“. По това време вече минаваше полунощ. Донесоха му вечеря — чиния супа, сетне му предложиха да прекара нощта на кушетка в една от празните им килии. Отново се прозя, припомняйки си най-вече безсънната нощ. Беше хладно, но пък бяха оставили вратата незаключена. Това бе някакъв знак, че не е точно арестуван, а само „помага на компетентните власти в процеса на необходимите разследвания“. Някъде наблизо прозвучаха камбани. Вероятно бяха на съседната църква „Света Урсула“, призоваваха ранобудните богомолци на служба, а децата от църковното училище до нея — да влизат в час. В същия миг се отвори и вратата, влезе строен полицай със светли очи, изглеждаше елегантен в скоро изгладената си униформа — светлосиви панталони, синя риза, грижливо завързана черна вратовръзка и малко по-тъмна на цвят сива куртка. Знаците на нея бяха на пражката общинска полиция, по-могъщата от двете съперничещи си полицейски организации в чешката столица. Носеше и значка с името си — инспектор Томаш Карашек. Поздрави и се настани срещу него на втория стол.

— Добро утро, г-н подполковник, бихте ли погледнали това — каза на ясен, разбираем английски и побутна към него две рисунки на полицейски художник. — Какво мислите? Моля ви да се произнесете по тях, те са правени на базата на вашите снощни показания. Отговарят ли на описанието, което дадохте на предполагаемия убиец на доктор Петренко?

Смит взе скиците и дълго ги разглежда. На първата бе лицето на мъж с дълга, нечиста коса, черни, неспокойни очи и обеца във формата на малък череп на ухото. Втората бе доста сходна, само че художникът бе добавил хирургическа лепенка върху носа, който изглеждаше счупен и разместен, а личаха и лицеви охлузвания. Американецът кимна.

— Той е. Добра прилика. Нямам съмнения.

— Значи е ром — спокойно заяви Карашек и потупа рисунката с върха на пръста. — Мисля, че във вашата страна ги наричате цигани, нали?

Смит зяпна, изненадан.

— Но вие вече сте го идентифицирали, така ли?

— О, не и по име — призна полицаят. — В снимковите архиви нямаме човек с такива лицеви характеристики. Но обецата, косата, облеклото говорят, че този човек е ром.

Карашек погледна скицата отново и направи гримаса.

— Вижте, по природа ромите са престъпници, винаги склонни да нарушават закона. Още от малки научават децата си да крадат — обучават ги като крадци на дребно, джебчии и просяци. По принцип винаги са свързани с неприятности, изобщо са боклуци и отрепки.

Смит направи усилие да не коментира това изявление. Отблъскваше го с крайността си и фанатичното отхвърляне. Отлично знаеше, че въпреки множеството си слабости и грешки циганите са хора с изтръгнати корени, бездомници и бедняци, обикновено използвани за изкупителни жертви от по-богатите и установени общества, където понякога водят и номадски живот. Тази игра бе стара като света, а често и смъртоносна.

— Убийството на доктор Петренко не беше акт на дребен крадец — категорично каза той, като внимателно подбираше думите и напрягаше воля да не повиши тон. — Беше си направо хладнокръвно убийство. И тези хора му знаеха името, не помните ли този факт? Случилото се и хората, които го извършиха, не отговарят на спецификата на групичка дребни обирджии.

Карашек повдигна рамене.

— Може да са го проследили от хотела до Карловия мост. Типично. Циганска улична банда си набелязва обещаваща жертва, следи я и чака сгоден миг да я обере.

Нещо в тези разсъждения прозвуча неправдоподобно на Смит. Поклати глава и възрази:

— Но вие сам не вярвате на думите си, нали?

— Така ли мислите? Значи не вярвам… тогава в какво би трябвало да вярвам? — тихо запита чехът със светлите очи и го изгледа остро през масата. — Може би вие имате по-добра теория, господин подполковник? И ще бъдете така любезен да я споделите с мен, нали?

Смит премълча и се замисли. Усещаше, че тук вече стъпва на опасна земя. Има си граници, които няма право да преминава. Не всичко може да каже на един полицай, и то в чужда държава. Беше сигурен, че убиха Петренко, за да му попречат да предаде на когото и да е изнесените тайно от Москва медицински материали и изследвания. За съжаление твърди доказателства да подкрепят тази теза нямаше. Стихийната Вълтава бе погълнала и куфарчето, и самия руснак. Междувременно едно разследване на базата на хипотезата, че става дума за политическо убийство, най-вероятно би се проточило седмици наред и в крайна сметка би разкрило някои неща за него самия. Последното бе противопоказано. Бе положил клетва да пази в тайна характера на работата си.

— Четох показанията ви извънредно внимателно — обади се отново Карашек. — И честно да ви кажа, на места звучат непълно, и то по отношение на няколко много важни аспекта. Любопитно нещо, нали?

— Какво имате предвид?

— Например срещата ви с доктор Петренко на моста — подхвърли чешкият инспектор. — Странно място и време за разговор между американски военен офицер и руски учен. Сега мисля, че разбирате какво имам предвид?

— Работата ми в армията на САЩ е чисто медицинска и научна по своята същност — отсече Смит с леко оскърбен тон. — Аз съм доктор по медицина, не редови офицер.

— Естествено, моля ви — усмихна се полицаят леко, а иронията застина в очите му. — Иначе искрено ви завиждам за получената академична подготовка, г-н подполковник. Трябва да е била изключителна. Аз лично не познавам лекари, като могат да оцелеят в ръчен бой с трима въоръжени мъже.

— Извадих късмет.

— На това късмет ли му викате? — каза чехът и направи пауза, за да се почувства подтекстът в думите му, и след половин минута неловка тишина добави: — Както и да е, бих ви помолил за малко повече разяснения относно характера на срещата ви с доктор Петренко на Карловия мост.

— Никаква тайна няма, много е просто обяснението — веднага отвърна Смит, готов да излъже, макар и със съжаление. — След два дена напрегната работа и безкрайни доклади надви умората. Решихме да се поразтоварим, да разгледаме Прага. Карловият мост е чудесно място за начало на такава обиколка.

Карашек го изгледа скептично, едната му вежда се изви недоверчиво.

— Значи сте тръгнали да разглеждате забележителностите? В мъглата? Този път американецът не каза нищо.

Чешкият полицай се втренчи в очите му. За един дълъг момент и двамата мълчаха, сетне Карашек въздъхна и рече:

— Много добре. Не виждам никаква причина да ви задържам тук повече.

Изправи се, отиде до вратата и я отвори. На прага изведнъж се извърна рязко и каза:

— Още нещо, г-н подполковник. Длъжен съм да ви съобщя, че си позволихме волността да приберем вещите ви от хотела. Долу са, на пропуска, очакват ви. Предполагам, че ще пожелаете да се избръснете и преоблечете, преди да тръгнете за летището. Следващият самолет за Ню Йорк през Лондон излита след няколко часа.

— Така ли? — изгледа го Смит изкосо, но не коментира недоизказаното.

— При стеклите се неприятни обстоятелства сметнахме, че ще решите да съкратите престоя си в нашата страна — заяви Карашек. — Можем да съжаляваме за това решение, но пък е напълно разбираемо.

— Това заповед за отпътуване ли е? — тихо запита Смит.

— На официално ниво ли? О, не, не — побърза да отвърне полицаят. — Нашите правителства са близки съюзници, нали? По-добре го приемете като настойчив неофициален съвет. Прага е мирен град, просперитетът му до много голяма степен зависи от туризма. Тук не насърчаваме престрелките в стил Дивия запад, още повече по улици и места с минало и историческа стойност.

— Значи вие сте шерифът, аз — гангстерът. Изгонвате ме от града, преди да е станала по-голяма неприятност, нали? — рече Джон с крива усмивка.

За пръв път изражението по лицето на чеха се развесели.

— Да, нещо такова, г-н подполковник.

— Ще се наложи да се обадя на моето ръководство — рече многозначително Смит.

— Разбира се — откликна Карашек и повишавайки глас, се обърна към невидим служител. — Антонин! Моля те, върни на американския ни приятел телефона му.

Появи се мълчалив строен сержант. Носеше мобилния телефон, който полицаите сигурно бяха намерили здраво закачен към вътрешния джоб на коженото му яке.

Смит кимна кратко в знак на благодарност и пое компактния телефон, отвори го, натисна бутона. Светна малък цветен дисплей. По миниатюрния екран блеснаха няколко иконки, включи се програмата за автодиагностична проверка. Тя щеше да покаже има ли повреда и дали някой се е опитвал да ровичка в кодовата система и специалните връзки.

— Интересна техника с любопитна специфика — обади се Карашек от вратата. — Нашите електронни експерти доста се озориха с някои от специалните й качества.

Смит запази изражението си, без да реагира, само рече:

— Така ли? Срамота. Това е най-новото в Щатите, има го по всички магазини. Следващия път ще гледам да не забравя книжката с упътванията.

Чехът се усмихна леко, сви рамене, сякаш се признаваше за победен в словесния двубой. Все пак не се предаде и на излизане каза:

— Искрено се надявам, че следващ път няма да има, господин подполковник. А сега ви желая добър път.

Американецът изчака вратата да се затвори след инспектора и натисна препрограмирания код. Вдигна телефона до ухото си и зачака. Не минаха повече от няколко секунди и чу, че отсреща звънеше.

— Един момент, моля — учтиво рече женски глас, после прозвуча двоен мелодичен звън: той би трябвало да означава, че разговорът се кодира. — Да, моля, сега можете да говорите.

— Говори подполковник Джонатан Смит от Прага — внимателно започна Джон. — Вижте, разбирам, че при вас е вече много късно, но ми се налага да говоря с генерал Фърг-сън. По важен въпрос. Всъщност крайно спешен.

Който и да слушаше, лесно би могъл да провери, че бригадният генерал Даниъл Райдър Фъргюсън е директор на АИМИИБ. Във всеки случай автоматично набраният номер не беше свързан с който и да е от номераторите в института. Повикването минаваше през автоматична релейна инсталация, снабдена с броячи и техника за предотвратяване на прихващане и подслушване на разговорите. След проверка тя отпращаше източника към вашингтонската централа на Първи секретен отдел.

Джон Смит водеше двойствен живот. Повечето от работата му бе на светло, тоест той наистина бе лекар и учен към АИМИИБ. Но имаше дни, когато се налагаше да работи и за друга институция — въпросния секретен отдел, свръхтайна разузнавателна организация, всекидневно докладваща лично на американския президент. Дори и в Конгреса не знаеха за съществуването й. Нито пък то бе известно на широкия кръг военни ведомства и разузнавателната общност на различните й високи нива. Отделът бе структуриран доста свободно, ръководеше се от малко ядро, разчиташе на дълбоко засекретена мрежа от оперативни агенти, професионалисти в различни области и нива с огромен обхват на умения и експертни познания. Както и Смит, те бяха предимно незаангажирани със семейни връзки и други лични ангажименти или отговорности, които биха могли да натежат върху чисто професионалната работа.

— Генерал Фъргюсън си тръгна, сър, работното му време отдавна свърши — рече Маги Темпълтън, жената, която ръководеше комуникациите на Първи отдел и отлично разбираше за какво става дума в момента. — Но пък ще ви свържа с дежурния.

Джон бе използвал една от най-безобидните условни фрази „крайно спешен“, а тя означаваше точно това, но също и че въпросният полеви агент е загазил сериозно. Най-важното бе, че комбинацията от тези две думи бе и гласов код.

— Дежурният ли казахте? — повтори Смит нарочно и кимна. — О, да, мисля, че и той ще ми свърши работа.

— Чудесно. Изчакайте за момент така.

Телефонът занемя за миг, след няколко секунди се чу познатият глас:

— Здравей, Джон.

Смит неволно се поизправи.

— Здравейте, сър.

Отсреща бе шефът на Първи отдел, Натаниел Фредерик Клайн, който се засмя.

— Обичайно не си така официален, подполковник. Допускам, че там и стените имат уши, нали? Маги каза, че имаш проблем.

Смит потисна усмивката. Убеден беше, че в стаичката са монтирани микрофони, нищо чудно и камери да има. И повече от сигурен, че инспектор Карашек го подозира.

— Обаждам се от полицейски участък в Прага — рече той. — Вчера късно следобед трима души се опитаха да ме убият. Успяха да убият мой колега, руски учен изследовател на име Валентин Петренко.

Отсреща настъпи кратко мълчание, Клайн бе изненадан.

— Разбирам — обади се той след малко. — Правилно постъпваш, че веднага докладваш. Случаят е сериозен. Дори много сериозен. По-добре дай да чуя повече информация, Джон. С подробностите, моля.

Смит изпълни желанието му, като описа нападението на моста. Говореше бавно, внимаваше да се вмества във версията, която бе разказал на тукашната полиция. Ако подслушваха този разговор, в което бе почти стопроцентово сигурен, трябваше да бъде нащрек, за да не предизвика допълнителни усложнения. Тогава вероятно щяха да го задържат и разпитват отново. А Фред Клайн бе с предостатъчно опит, за да запълва сам празнотите и недоизреченото.

— О, да, нападателите са били професионалисти — коментира Клайн, след като Смит нахвърли основните факти. — Наемници, а вероятно и поръчкови убийци, при това добре обучен екип.

— Няма никакво съмнение в това отношение — кратко отвърна Смит.

— Руснаци ли бяха?

Смит помисли, прехвърли в съзнанието си инцидента още веднъж, опитвайки се да анализира гласа и произношението на дългокосия. Веднъж, след като онзи бе захвърлил маската на просяк и проговорил на английски, Джон бе доловил някакъв акцент, слаб, но и в известна степен насочващ. За, съжаление не можеше да бъде абсолютно сигурен. Сви рамене и отвърна по същия начин.

— Може би. Но не мога да гарантирам.

Клайн замълча отсреща, минаха няколко секунди, сетне запита:

— Какво работи доктор Петренко в Москва?

— Специалист по новопоявили се болести и инфекции към Централната клинична болница — отвърна Смит. — Прекрасен учен. Един от най-добрите експерти.

— В Централната клинична болница ли? — възкликна Клайн. — Интересно, интересно. Става много интересно.

Смит повдигна вежди. Знаеше, че от позицията си в сенките началникът му има достъп до невероятна по обем и специфика информация и анализи. Може би вече някои американски или западни разузнавателни центрове са попаднали на данни за избухването на болестта в руската столица?

— Във всеки случай радвам се да чуя, че си извадил необичаен късмет — продължи Клайн. — Като си помисля, при малко по-различно развитие на нещата можеше и ти да лежиш убит на онзи мост.

— Точно така, сър — съгласи се американецът. — Между Другото, тукашната полиция споделя преценката ви за ситуацията.

Клайн изсумтя.

— Значи чешките власти вече са ти задавали неудобните въпроси? Например как така си съумял да оцелееш срещу такива експерти по почистването?

— Би могло и така да се каже — поусмихна се Смит. — Добавете, моля, и думите non grata към моята persona и получавате доста ясна представа за сегашното ми положение. Експедират ме по съкратената процедура, още с първия самолет за Лондон.

— Е, това е неприятно, но не и фатално. Нито за кариерата, нито за прикритието ти — коментира Клайн. — Има нещо далеч по-важно: съществува ли риск онези хора да се доберат до теб сега?

Смит се замисли. Въпросът бе повече от точен, но труден за отговор. Пък си го бе и задавал на няколко пъти още предишната нощ. Докъде се простират пълномощията и възможностите на агентите, които се бяха опитали да го ликвидират? Докъде са в състояние да стигнат? Дали с елиминирането на руския учен се изчерпва и задачата им или не? Може би имат нареждане да отстранят всички, с които Петренко е имал контакт във връзка с проучванията си?

— Напълно е възможно — рече на глас Смит. — Не знам дали е вероятно, но е възможно.

— Разбрах — отвърна Клайн и линията затихна, но Смит не затвори и както и очакваше, шефът му се обади отново след по-малко от минута. — Ще ти уредя помощ оттук. Няма да е кой знае каква, тъй като времето е много кратко, но не ми се иска да стоиш там без никаква подкрепа. Можеш ли да останеш на място поне един час?

— Мисля, че няма проблем — кимна Смит.

— Добре. Обади ми се, преди да напуснеш участъка — рече Клайн, поколеба се за миг, сетне въздъхна. — И внимавай, Джон, не прибързвай със самоубийствени ходове. Направи каквото можеш. Аз докато направя нужното тук, може да мине цял век, нали знаеш?

Джон се засмя, той ли не познаваше стила на шефа?

— Ясно, сър, ще запомня — обеща той.

Мъж на средна възраст в дебело кафяво палто, кожена шапка, ръкавици и с огледални слънчеви очила излезе от главния вход на полицейския участък на „Конвикска“. Вървеше бързо в югозападна посока, всъщност към реката, без да се обръща назад. Недалеч от полицията, в тясна странична уличка го чакаше черен мерцедес с опушени прозорци. Макар че бе паркиран абсолютно неправилно, дипломатическите му номера и специалният знак на предното стъкло бяха пречка за намесата на пословично строгите надзиратели на движението, които не пестяха усилия и глобяваха безкомпромисно. Макар че денят бе мрачен, слънчевите щори на задния прозорец на автомобила бяха спуснати.

Със същата бърза, неспокойна походка мъжът стигна до мерцедеса, отвори страничната врата и се настани на шофьорското място. Свали шапката и слънчевите очила и със замах ги запрати на широката кожена седалка до себе си. С все още облечената в ръкавица ръка нервно поглади стърчащата си къса кестенява коса, видимо току-що подстригвана.

— Е, какво установи? — обади се мрачен глас от задната седалка.

— Общинската полиция не е освободила американеца поне засега — отвърна човекът на волана — румънец, чието име бе Драгомир Илионеску — и погледна в огледалото за задно виждане, едва различавайки фигурата на седящия отзад. — Но не и за дълго. Както и предположихте, запазили са му място в самолет, който излита днес следобед. За Ню Йорк през Лондон.

— С официална охрана ли ще се движи?

— Не, очевидно не. Чехите очакват той сам да си осигури транспорт до летището.

— Доколко може да се вярва на тукашния информатор? — попита гласът отново.

— Досега винаги е бил точен, значи може да се разчита на думите му — сви рамене румънецът. — Нямам основания да се съмнявам и този път.

— Чудесно — откликна фигурата отзад и зъбите й студено блеснаха в сумрака на купето. — Значи ще успеем да организираме вълнуващо пътуване на подполковник Смит. Уведоми целия екип. Всички незабавно да тръгват. Всеки си знае ролята.

Илионеску послушно посегна към автомобилния радиотелефон. Включи кодиращото устройство, понечи да набере, но се поколеба и запита:

— Необходимо ли е да поемаме риска? Искам да кажа, Петренко така и така е отстранен, откраднатите от него материали са унищожени в реката. Тоест главната задача е изпълнена. Имайки предвид това, какво значение има животът на един американски лекар?

Човекът отзад се наведе напред и излезе от сянката. Сега трудно проникващата през опушените стъкла бледа светлина заигра върху прясно бръснатия му череп. Грижливо опипа покрития си с превръзка разбит нос. През марлята бяха избили капчици съсирена кръв.

— Ти как мислиш? — ледено рече той. — Че този тип, който ме подреди така, е само лекар ли? Просто обикновено докторче?

Илионеску внезапно преглътна, при това с мъка.

— Е, питам те какво мислиш?

Вече леко запотен, румънецът поклати глава.

— Значи все пак малко загряваш. Това е добре. Е, какъвто и да е този човек на име Смит, сега ще му скроим дървено пардесю — заговори мъжът отзад и гласът му бе едва доловим, но мразовито заплашителен. — Освен това последните заповеди от Москва бяха съвсем ясни, нали? Без свидетели. Нито един. Може би помниш каква е санкцията за неизпълнение на заповед, а?

Мускулче се разигра внезапно около лявото око на Илионеску, в съзнанието му нахлу спомен за снимките на смазан и окървавен труп. И побърза да закима.

— Да, да. Помня.

— Тогава изпълнявай заповедите и не разсъждавай много — сопна се Георг Лис, мъжът с кодово име Прага едно, и се облегна отново, скривайки нараненото си лице в сянката.

Глава четвърта

Близо до Брянск, Русия

Четири изтребител-бомбардировача Су-34 — модификация триплан с двойна опашка — изреваха над надиплените гористи масиви западно от Брянск, мощните им двигатели разтресоха околността. Свръхмодерната радарна система на борда им позволяваше да летят току над дърветата, почти докосвайки върхарите и антенните пилони без опасност от сблъсък. Отзад, бавно падащи надолу към покритата със сняг земя, останаха нажежените до бяло струи на устройствата за отклоняване на направляваните от топлотърсачи ракети земя-въздух.

Внезапно получили нова заповед, мощните машини се устремиха нагоре, светкавично набирайки височина, докато бордовите им компютри определяха многочислени цели, прехвърляха данните към оръжейните системи и изчисляваха огневите честоти. Няколко секунди по-късно от крилете им се откъсна цял облак ракети и бомби с прецизно насочване, отправяйки се към далечните гори под тях. В същия миг четирите реактивни чудовища рязко свиха вдясно, отново светкавично променяйки полетния таван, за да избегнат евентуалните вражески радари, докато излизат от зоната на удара и се насочват на север.

Ниско долу горите запламтяха, сякаш там изневиделица бяха изригнали десетки малки вулкани. Високи огнени стълбове се устремиха нагоре, увенчани с оранжеви гриви и червени пламъци. Отскубнати с корените, натрошени вековни дървета полетяха във въздуха стотици метри нагоре, за да паднат обратно с грохот и трясък. Огромни облаци дим и пушек, всевъзможни парчетии и останки се разлетяха във всички посоки.

На покрива на стар, вкопан в склона на недалечен хълм, бетонен бункер близо дузина най-високопоставени руски офицери от сухопътните сили и ВВС наблюдаваха представлението с биноклите си. Повече от стотина тежковъоръжени десантници и командоси в белоснежни комбинезони и бронежилетки бяха разположени на стратегически места в околността, за да охраняват генералите. Зад бункера, добре прикрити сред дърветата и завити с устойчиви на инфрачервени търсачи камуфлажни мрежи стояха няколко щабни всъдехода и качена на мощни автомобили електронна командна техника. Между дърветата като дебели змии се точеха кабели многожилни оптични влакна, извиваха се между тях и отиваха към мобилна комуникационна централа със специална защита срещу прихващане. В околността се провеждаха засекретени специализирани военни учения с кодово име „Зимна корона“. За да се запази абсолютна оперативно-стратегическа тайна, в цялата област бяха строго забранени всички видове радио-, телефонни, мобилни и всякакви наземни комуникационни връзки.

Сред плътната група наблюдатели на покрива на бункера изпъкваше една-единствена облечена в цивилни дрехи фигура. Беше строен, възнисък мъж, който в момента слушаше обясненията на армейски полковник с радиошлем на главата. Мъжът бе в плътно и стегнато, но обикновено черно палто и шал на врата. Вятърът развяваше изтънялата му кестенява коса.

— Според контролните компютри унищожени са всички симулирани вражески артилерийски батареи и мобилни радари за контрол на огъня, господин президент — докладваше тихо полковникът.

Руският президент Виктор Дударев кимаше спокойно и не сваляше бинокъла от очите си.

— Много добре, много добре — мърмореше той.

Над недалечните хълмове като глутница ловджийски кучета изскочи ято ултрамодерни машини — този път Су-39, аеродинамични щурмови самолети, чиито свръхмощни турбореактивни двигатели ревяха страховито. Новата вълна се понесе стремително, ниско над хълмистата верига, стрелна се над бункера с оглушителен вой, а от окачените под крилете установки се откъснаха стотици реактивни снаряди с огнени и димни опашки, неудържимо устремени напред. Целият източен горист склон пред тях се разлюля и сякаш отмести — останаха десетки димни стълбове, разтрисани от повтарящи се отново и отново експлозии.

— Всички вражески ракетни установки земя-въздух са изцяло унищожени или извадени от строя — продължи да докладва полковникът.

Руският лидер кимаше все така одобрително. Сега насочи бинокъл вляво, взирайки се в източната част на долината. Оттам с не по-малко оглушителна шумотевица се появи истински поток шарени — сиви и черно-бели — хеликоптери, повечето бяха от транспортните Ми-17, носещи екипи Спецназ. Достигайки скорост от над двеста километра в час, тази истинска флотилия хеликоптери със зимна камуфлажна окраска се понесе над бункера и изчезна отсреща — право в плътните димни стълбове над почти унищожената от бомби и ракети гора.

Дударев свали бинокъла и изгледа полковника.

— А сега? — запита той.

— Подразделенията със специално назначение проникват през вражеските линии, напредвайки към главните си цели — щабове, складове с гориво, ракетни комплекси — далечно действие, и други важни мишени — отвърна съветникът по военните въпроси полковник Пьотр Кириченко, след като първо изслуша радиодокладите.

— След тях вече се развръщат и първите ешелони на главните атакуващи сухопътни сили — добави той, като погледна началството в очите.

— Отлично! — отсече руският президент и пак отправи бинокъла към далечната дъга на долината.

Там вече се появяваха бързо движещи се петънца, те напредваха доста стремително по неравния, открит терен и постепенно растяха. Първи бяха разузнавателните гъсенични машини, бронираните БРМ-1, носещи 73-милиметрови оръдия, ракети и картечници. След разузнавателните дозори се точеха внушителни маси по-тежка техника — танкове Т-90 със 125-милиметрови оръдия. Т-90 е силно модернизиран и подобрен вариант на добре известните Т-72, той носи специална броня — добавъчна, с експлозивни модули, заглушители на инфрачервени източници, антилазерна аерозолна защита срещу противотанкови ракети. В същото време е може би най-модерната руска бойна машина, в разработката му са отразени научените по време на безкрайната война в Чечения уроци. Има още и нови компютризирани системи за огневи контрол и термомерници, които значително оптимизират прецизността, огневата мощ и обхвата му, почти изравнявайки го по качества с американския „Ейбрамс Б1А1“.

Дударев гледаше минаващите една след друга с немалка скорост танкови формации и се усмихваше одобрително. Неотдавна му бяха донесли разузнавателни доклади във връзка с този тип танкове. Според тях в някои западни разузнавания смятали, че повечето от руските Т-90 са разположени в Далечния изток, на границата с Китайската народна република. Само че тези фукльовци пак са объркали нещата, казваше си той доволно.

След като бе установил контрол над Кремъл, бившият офицер от КГБ се бе заел най-сериозно да реформира и преустрои западналите въоръжени сили на бившия СССР. На първо място нареди да бъдат уволнени хиляди корумпирани, мързеливи или политически нестабилни офицери. Разпусна десетки зле екипирани и въоръжени танкови и мотострелкови дивизии. Други преквалифицира. В боеспособната армия остави само най-добрите формации. Сетне от растящите постъпления от петрола започна да отделя все повече и повече пари за по-нататъшното им модернизиране. Така значително смалената по мащаби армия постепенно се превърна в мощна сила с елитни дивизии. В сравнение със старата съветска армия нейният личен състав получаваше значително по-добри заплати, бе отлично обучен, въоръжен и оборудван.

Сега Дударев погледна часовника си. Потупа леко полковника по ръката и прошепна:

— Време е да вървим, Пьотр.

Кириченко тракна токове.

— Тъй вярно.

Когато потеглиха, генералите застанаха мирно и отдадоха чест.

Дударев се спря и размаха пръст почти в лицата им.

— Свободно, господа. При мен формалности не са нужни. Но иначе запомнете добре — аз изобщо не съм бил тук. И сега съвсем не съм тук — вие не ме виждате, нали? Според кремълския пресцентър и съобщенията му за печата аз съм на кратка почивка край Москва, във вилата. Ясно, нали?

По устните му полази студена усмивка. Извърна се и посочи към минаващите встрани десетки танкове, бронетранспортьори, най-разнообразни други машини и войници.

— Нито пък това се е случвало. Това, което виждате, е просто сън. „Зимна корона“ е учение на хартия, щабно занятие по карти. Ясен ли съм?

Насъбраните върху бункера висши офицери отвърнаха хорово „да“ и угоднически се захилиха.

По силата на приподписаните от Русия международни договори за конвенционалните оръжия тя бе длъжна да обявява предварително всички мащабни военни учения на своя територия. Тоест седмици, дори и месеци напред. В случая „Зимна корона“ бе крещящо нарушение на ангажиментите й във връзка със същите международни договорености. Не бе уведомен никой от военните аташета към чуждите посолства в Москва, нищо официално не бе казано по въпроса. В същото време всеки елемент на учението бе така планиран във времето, че да не бъде засечен от шпионските спътници на САЩ. За тази цел компютърни специалисти бяха най-грижливо насрочвали движенията на хиляди войници и стотици технически средства във въздуха, горите и покритите със сняг поля така, че да не бъдат записани и чути от минаващите над руската територия сателити.

Същата сложна техника и подробни мерки по сигурността бяха приложени спрямо предстоящите нови големи учения по периферията на Руската федерация и в близост с границите на Грузия, Азербайджан и отцепилите се централноазиатски републики. Всеки, който би задал неудобни въпроси във връзка с бъдещите интензивни маневри и отигравания на сложни бойни ситуации, щеше учтиво да бъде информиран, че Русия просто провежда „антитерористично учение“ на силите си за светкавично реагиране. А стане ли явна измамата, просто вече ще бъде доволно късно за каквото и да е. Съвсем късно.

Следван от съветника си полковник Кириченко, Дударев пъргаво слизаше по стълбището, издълбано зад бункера в склона на възвишението. В подножието търпеливо го изчакваше едър сивокос мъж. Подобно на Дударев и той носеше обикновено черно палто и бе гологлав въпреки хапещия студ. Президентът се обърна към съветника си.

— Пьотр, ти върви напред, подготви всичко за тръгването, аз скоро ще те настигна.

Полковникът кимна и продължи по пътя, без да се обръща назад. Част от служебните му задължения бе, да знае точно кога да се разкара, да усеща къде не бива да слуша или наблюдава какво прави неговият титуляр.

Щом Кириченко се скри зад дърветата, Дударев се обърна към сивокосия и го подкани.

— Е, Алексей, докладвай.

Алексей Иванов бе стар и верен другар от старото ведомство, в настоящия момент оглавяваше малко известен сектор в наследника на КГБ — Федералната служба за сигурност (ФСС). На разпространяваните от руското правителство официални документи отделът на Иванов бе наричан с доста скучно, дори бюрократично име — Сектор свръзка — специални проекти. Вътрешните хора обаче наричаха отдела 13-о управление и всячески се опитваха да се държат колкото се може по-далеч от него.

— Нашите приятели изпратиха знак, че ХИДРА влиза в действие, при това напълно по график — съобщи Иванов на руския президент. — Първите оперативни варианти вече вървят.

Дударев кимна и изгледа по-едрия си стар боен другар.

— Добре, Алексей, добре. Какво стана с онези случаи на изтичане на информация?

— Хм, те всъщност — тези случаи имам предвид — са блокирани, последиците елиминирани — намръщи се Иванов. — Поне така ми потвърдиха.

— Но ти не си сигурен? — попита Дударев и повдигна вежди.

Шефът на 13-о управление сви масивните си рамене.

— Нямам реални основания да се съмнявам в твърденията. Но признавам, че не ми харесва тази игра — да работим от разстояние.

Намръщи се още повече и добави:

— А може би е и опасна.

Дударев го потупа по рамото поощрително.

— Давай го по-весело, Алексей. Старата методика вече не върви, трябва да се съобразяваме с новите времена. Днес модата е в децентрализацията и разделението на властта, тоест споделянето й, нали така?

В следващия миг обаче очите му охладняха съвсем.

— Освен това ХИДРА е по-особено оръжие. Най-добре е такъв инструмент да използваш от безопасно разстояние, най-вече при възможността винаги да можеш да отричаш всичко и до край. Нали така?

Иванов кимна тежко.

— Това е вярно.

— Тогава продължавай по плана — нареди Дударев. — Графика го знаеш. Внимателно наблюдавай нашите приятели, особено ако подушиш, че има такава нужда. Но пряко не се намесвай, разбира се, ако няма друг изход. Ясен ли съм?

— Разбира се, заповедта е съвсем ясна — отвърна неохотно едрият мъж. — Само се надявам… дано вярата ти да се оправдае.

Тези думи развеселиха руския президент. Той повдигна вежди по типичния за него начин и подхвърли:

— Вяра ли казваш? — сега устните му потрепнаха в кратка, ледена полуусмивка. — Драги ми Алексей, такова нещо като вяра не съществува. Би трябвало да ме познаваш по-добре. Аз поначало не вярвам в нищо и в никой. Вярата е за глупаците и простите хора. Умният човек знае добре, че на практика светът го управляват фактите и силата.

Тбилиси, Грузия

Грузинската столица се намира в естествено създаден от природата амфитеатър, отвсякъде заобиколен с високи възвишения, на билата им се извисяват древни крепости, полусрутени манастири, растат гъсти гори. През ясни дни с добра видимост на северния хоризонт човек може да различи далечните, покрити с вечни снегове върхове на Кавказките планини, те ясно изпъкват на фона на бледосиньото небе.

Сара Раусет, кореспондентка на „Ню Йорк Таймс“, стоеше на балкона на стаята си в петзвездния „Мариот“ в Тбилиси, облегната на парапета му, и снимаше. Раусет едва бе надхвърлила трийсетте, но светлокестенявата й коса на места сивееше, а тя отдавна вече не правеше усилия да променя външния си вид. Затова изглеждаше по-възрастна от действителните си години, но пък и това си имаше своите достойнства: така излъчваше повече увереност в очите на отговорните редактори и потенциалните източници на новини. Стаята бе на последния хотелски етаж, така си я бе поискала. Затворила едно око, тя въртеше обектива на цифровия си фотоапарат, оглеждаше обстановката, преценяваше разстояния, ъгли, контрасти. Сетне бързо защрака, снимайки огромната тълпа хора на широкия, ограден с красиви дървета булевард долу.

Задържа обектива по-дълго върху лицето на дребничка белокоса жена, която развяваше розово на цвят знаме. От дръжката му висяха няколко траурни панделки, а по сбръчканото й лице се стичаха сълзи. Натисна бутона, запечата лицето в паметта на апарата. Това бе силен, мощен изразителен образ, като нищо щяха да го одобрят за първа страница. Заедно с водещата статия с нейното име, с неин текст под снимката.

— Възхитително — рече си на глас и продължи да снима.

— Моля, не ви разбрах? — студено запита високият мъж с квадратната челюст, застанал зад нея — това беше шефът на мисията на САЩ тук.

— Погледнете хората — опита се да обясни възклицанието си Сара, загледана в площада с множеството грузинци. — Сигурно са десетки хиляди долу в този ужасен студ. А може би са и повече. До един опечалени, обединени в тъга и загуба. Заради един болен човек.

Долу трептеше същинско море от човешки глави с плакати и розови флагове. Иначе сравнително тихата тълпа бавно се нижеше в посока на парламента.

— Разбирате ли, от това ще излезе възхитителен материал — рече Раусет.

— По-скоро ужасна трагедия — мрачно възрази мъжът. — Най-вече за Грузия, но може би и за целия кавказки регион.

Журналистката свали апарата и го изгледа косо изпод дългите си мигли.

— Така ли мислите? Бихте ли се изяснили защо… искам да кажа, така че и моите читатели да могат да разберат.

— Без да се позовавате на мен, нали? — този път гласът му бе тих.

Раусет веднага кимна.

— Няма проблем — усмихна му се деликатно. — Да речем, ще звучи по следния начин — „по мнението на западен наблюдател в района, специалист в областта на грузинската политика“.

— Това е добре — съгласи се дипломатът и въздъхна. — Вижте, госпожице Раусет, нужно е да разберете, че за тези хора президентът Яшвили е много повече от обикновен политик. Той се е превърнал в символ на демократичната им Розова революция, както те я наричат. И още по-точно казано, в символ на грузинския мир, просперитет, а може би и бъдещото оцеляване на страната им.

Той посочи с ръка далечните възвишения и планините зад тях.

— Векове наред този регион е бил разкъсван на части, разделян, завладяван и отново освобождаван от съперничещи си империи — Персия, Византия, от арабите, турците, монголите и най-накрая руснаците. Дори и след разпадането на Съветския съюз Грузия пак бе почти развалина, разцепвана от етнически противоборства, корупция и политически хаос. А когато Розовата революция го доведе на власт, Михаил Яшвили започна да променя всичко това. Той е първият, който дава на грузинския народ правото да опита реалната сладост на едно компетентно, демократично управление. И това, пак повтарям, става за пръв път след цели осемстотин години.

— А сега този човек умира — обади се Раусет. — От рак, така ли?

— Може би — сви рамене високият американски дипломат и в очите му се мярна съжаление. — Всъщност никой не знае със сигурност. Моите източници в правителството твърдят, че засега лекарите не били в състояние да уточнят заболяването. Знае се само едно: че жизненоважните органи блокират и престават да действат — един по един.

— А какво би могло да стане после? — запита кореспондентката на „Ню Йорк Таймс“. — След като Яшвили умре?

— Нищо хубаво няма да излезе от кончината му — мрачно отвърна американецът.

Раусет не се отказваше, продължи да разпитва:

— А други региони могат ли да се отцепят — например Южна Осетия и Абхазия?

Знаеше, че години наред вече хиляди загиват в постоянните борби в тях двете — самообявили се за „автономни републики“.

— Или пък напрежението да ескалира в една всеобща гражданска война? — добави тя.

Бе рисковано от зони на конфликти да се изпращат кореспонденции, но пък, от друга страна, това бе пътят към журналистическата слава и голямото име в професията. А Сара Раусет беше амбициозна жена.

— Възможно е — съгласи се дипломатът. — Яшвили няма доказан наследник, поне не и такъв, в който да имат доверие различните политически фракции, националности и етнически групи в Грузия.

— А руснаците? — пак запита тя. — Нали има много истински руснаци, които живеят тук, в Тбилиси? Ако в града започнат сериозни въоръжени сблъсъци, няма ли Кремъл да изпрати войски?

Дипломатът отново сви рамене.

— В това отношение знам колкото и вие. Можем само да предполагаме и да правим прогнози.

Глава пета

Белият дом, Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Президентът Самюел Адамс Кастила въведе госта си в тъмния Овален кабинет и запали осветлението. С едната ръка разхлаби грижливо завързаната папионка, сетне разкопча официалното сако.

— Сядай, Бил, настанявай се — рече той и посочи едното от двете кресла пред мраморната камина в обширното помещение. — Да ти предложа едно питие?

Шефът на националното разузнаване Уилям Уекслър побърза да поклати глава в знак на отрицание.

— Благодаря, но ще откажа, г-н президент.

Стройният бивш щатски сенатор, който изглеждаше чудесно пред телевизионните камери, се усмихна, пускайки в ход целия си чар, очевидно надявайки се да омекоти отказа.

— Много вино се ля на вечерята тази вечер. Наистина си мисля, че още една чашка алкохол, какъвто и да е той, ще ми замъти главата.

Кастила кимна хладно и се усмихна вътрешно. В обществения кръг, канен на гости в Белия дом, имаше всякакви хора. Някои, изглежда, таяха убеждението, че на официални вечери на гостите винаги трябва да се дава достатъчно свобода, в случая — достатъчно алкохол, че да надпият цяло подразделение морски пехотинци, преди самите те да се окажат под масата. Разумните гости се въздържаха, не се поддаваха на изкушение и отказваха постоянното доливане на чашите — преди да е станало твърде късно. Онези, които не проявяваха нужната предпазливост, просто не бяха поканени следващия път, независимо от влиятелността им, богатството или популярността.

Кастила хвърли поглед към изящния стенен часовник от осемнайсети век, който тихичко тиктакаше над камината. Минаваше полунощ. Отново махна с ръка на Уекслър да се настани на креслото, а той седна в отсрещното.

— Първо искам да ти благодаря за готовността да останеш до толкова късно.

— Няма никакъв проблем, г-н президент — отвърна Уекслър с мелодичния си баритон на професионален политик и отново се усмихна, разкривайки два реда съвършени зъби.

Макар и да бе навършил шейсетте, лицето му бе гладко, почти без бръчки, тенът чудесен.

— В крайна сметка, за мен е удоволствие да работя за вас.

Кастила имаше известни резерви в това отношение. След поредица гафове и публични провали Конгресът най-накрая, и то неотдавна, бе съумял да прокара нужните закони за първата в течение на близо петдесет години голяма реорганизация в американската разузнавателна общност. Законодателството предполагаше и нов пост с ранг на министър — директор на националното разузнаване (ДНР). Теоретично той би трябвало да координира и направлява дейността на комплексната група правителствени разузнавателни институции — агенции, бюра, управления и служби, които бяха в постоянна конкуренция и съперничество. На практика обаче ЦРУ, ФБР, РАМО и АНС (Агенцията за национална сигурност) водеха люта бюрократическа война, за да ограничат максимално силата и пълномощията му.

Извънредно находчив и волеви човек бе нужен за този пост. Личност, която да надмогне цялата тази мощна институционна съпротива и Кастила вече изпитваше сериозни съмнения, че Уекслър е човекът за тази цел, още повече с необходимите воля и умствени възможности. Не беше голяма тайна, че бившият сенатор едва ли би бил първият президентски избор, но този път Конгресът се бе заинатил колективно и отказал да избере друг освен един от своите. Защото макар и с номинален контрол върху общия разузнавателен бюджет на стойност повече от четирийсет милиарда долара, директорът на националното разузнаване командваше огромна сума, а Сенатът и Камарата на представителите бяха заинтересовани на този пост да стои някой, когото да познават и на когото да имат доверие.

В Сената Уекслър бе представлявал малък щат в Нова Англия в продължение на повече от двайсет години. Бе натрупал голям законодателен опит, макар и че не бе се отличавал с нещо или блестял особено. Иначе се ползваше с репутацията на почтен, трудолюбив конгресмен, участник в няколко комисии, надзиравали дейността на въоръжените сили и разузнавателните институции. През всички тези години на държавна служба бе създал множество приятели и, разбира се, неколцина сериозни врагове.

В огромното си мнозинство Сенатът бе застанал зад неговата кандидатура като глава на американската разузнавателна общност с убеждението, че той е съвършеният избор. За Кастила обаче нещата стояха малко по-иначе — вътре в себе си той смяташе, че Уекслър е болезнено учтив, добронамерен будала. Което, с други думи казано, означаваше, че начело на цялата система бе сложен още един чисто бюрократичен слой. Едва ли това щеше да способства за провеждането на нужните реформи, целящи да рационализират и засилят управлението на американските разузнавателни операции.

— Какво мога да направя за вас, г-н президент? — запита след малко шефът на националното разузнаване, като наруши тишината, обръщайки глава към дълбоко замисления Кастила.

Бе озадачен. Защо ли го бе извикал президентът точно след тази късна вечеря — такава среща бе необичайна, нетипична? Но криеше озадачеността си прекрасно.

— Искам веднага да направиш нужното за пренасочване на събирането на разузнавателна информация и аналитичната работа — отсече Кастила направо.

Харесва му или не този човек, длъжен бе да работи посредством него. Поне на този етап.

— По какъв начин, сър? — въпросително повдигна едната си вежда Уекслър.

— Настоявам незабавно да се засили фокусът върху политическите и военните събития в самата Русия, както и в малките държави по границите й — каза Кастила. — На първо място това означава да се осъществят множество промени в трафик графиците на спътниковото време, да се преосмислят приоритетите в оползотворяването на СИГИНТ1, превода и аналитичните формати.

— Русия ли казахте? — учудено възкликна Уекслър.

— Точно така.

— Но студената война нали завърши? — възрази директорът на националното разузнаване.

— И аз така съм чувал — отвърна Кастила сардонично и се наведе напред. — Но виж, Бил, поради редица деликатни геополитически причини ние сме се държали прекалено толерантно с добрия ни приятел Виктор Дударев, особено през последните две години — преференциално отношение, благосклонни улеснения и други подобни неща. Нали така? Макар това и да означава, че в същото време сме си затваряли очите за редица гнусни ходове, които той е предприемал, на първо място срещу собствения си народ.

Уекслър кимаше неохотно.

— Сега проблемът е в това, че докато бяхме вързани в Афганистан, Ирак и в още дузина подобни проблематични огнища по земното кълбо, Дударев си построи нова автокрация в Русия, еднолична власт, настанявайки се на самия й връх, върховен господар на всичко, докъдето погледът му стига, образно казано. На мен това не ми харесва. Въобще не ми харесва.

— Руснаците се оказаха изключително полезни съюзници в борбата срещу „Ал Кайда“ и други терористични групи — намеси се Уекслър. — И ЦРУ, и Пентагонът докладват, че са насъбрали значително количество разузнавателни сведения от разпитите в затворите на Чечения. И са качествени, вършат работа — по тях може да се действа.

Кастила повдигна масивните си рамене и се усмихна на събеседника.

— Да, това е вярно, но погледни от друга страна — дори и най-обикновеният гангстер би ти помогнал да смажеш гърмяща змия, нали? Доколкото сме в една и съща лодка, така да се каже. Това в никакъв случай не означава, че можеш без притеснения да застанеш с гръб към него, нали?

— Вие да не искате да кажете, че Русия отново се превръща в активен враг на САЩ? — запита Уекслър, подбирайки думите си внимателно.

Кастила направи опит да въздържи надигащото се в него раздразнение.

— Виж, Бил, това, което изтъквам, е, че не ми харесва да действаме на сляпо спрямо човек като Дударев. А в момента анализите на ЦРУ и на другите институции, които пристигат при мен, звучат все едно техните хора си изрязват вестникарски статии и работят по тях.

Директорът на националното разузнаване се усмихна вяло.

— И аз все това говоря на моя екип — рече той. — Дори съм представил недоволството си в писмена форма пред съответните междуведомствени координационни комисии.

Кастила се ядоса още повече. Този човек така ли управлява? Чрез изпращане на писма и докладни записки на „съответните междуведомствени комисии“? И това е човекът, от когото се очаква да стегне юздите на ЦРУ и другите институции? Боже мой! Прекрасно. Повече от прекрасно. Скръцна със зъби и отново се опита да обуздае гнева си с въпроса:

— И какво?

— Е, очевидно… хм… проблемите се коренят в някои от аналитичните звена — колебливо отвърна Уекслър. — Аз все още не съм наясно с точната картина, но вече ми докладваха, че неколцина от най-добрите ни специалисти по отношенията и проблемите с Русия са заболели сериозно. Нямало ги на работа вече втора седмица.

Кастила се загледа в него за няколко секунди, въздъхна дълбоко и рязко нареди:

— Ето какво, Бил: започвай поред от началото. Докладвай абсолютно за всичко тук, пред мен, веднага.

Москва

Денят настъпваше вече, макар и бавно. Бледите слънчеви лъчи кротко лазеха по Москва-река, отразяваха се мътно в заледената й повърхност, а в същото време святкаха доста по-ярко в стъклата на минаващите по мостовете в двете посоки автомобили и камиони. От прозорците на небостъргача на „Котелническая“ се откриваше панорамна гледка към града и оттук, на височина цели двайсет и четири етажа над реката, макар и неясно се чуваха дори и острите клаксони, и постоянният грохот на движението. Развихряха се сутрешните пикови часове в руската столица.

Русокосият мъж седеше зад бюрото и за пореден път бързо преглеждаше на екрана множество получени в електронната поща писма. Всичките бяха кодирани със специален код съобщения, пристигнали през последните седем часа на условен адрес, периодично отваряни лично от него.

Повечето бяха съвсем кратки, съдържаха само име, звание или длъжност, месторабота, географски източник и диагноза в не повече от две думи.

Списъкът на вече покойните или умиращите бе дълъг и продължаваше още и още, общо около трийсетина мъже и жени. Блондинът четеше с все по-растящо задоволство. Години и болезнени усилия бяха нужни за разработване и усъвършенстване на биологичното оръжие ХИДРА — съвършен, пригоден да бъде направляван с крайна прецизност невидим убиец. После бяха минали още месеци на подготовка и подбор на мишени за първите й варианти, както и разработката на безопасна методика за незабележимо заразяване на набелязаните жертви. Още време бе отделено за тайни доставки на нужните за разработката на отделните варианти материали и субстанции. И накрая грижливото планиране, секретните мерки за сигурност, изобщо цялата тази опасна и многостранна по характер дейност бе дала богат плод.

Погледнато в ретроспекция, безстрастно мислеше русокосият, предварителните изпитания в Москва се бяха оказали ненужни — беше само разхищение на ресурси и рисковани ходове, вредни за цялостната оперативна сигурност. Но пък създателят на ХИДРА бе настоявал да ги проведат. Твърдеше, че контролирани експерименти в стерилните ограничения на лабораторните условия не могат да заменят полевите проби върху истински хора. Основната му мисъл бе, че истинската проверка е единствено посредством произволен подбор на жертви, за да се установи, че творението му ХИДРА действа точно — с други думи, че извън посветените кръгове в други болници други лекари няма да бъдат в състояние да разгадаят източника на заболяването и успешно да лекуват болните.

Мъжът с кодово име Москва едно поклати глава. Вулф Ренке бе блестящ, безпощаден и както винаги изпълнен с крайна решимост да постигне своето по своя си начин. И в края на краищата спонсорите на проекта ХИДРА бяха отстъпили пред волята му, макар че иначе изчакаха да видят със собствените си очи дали действието на оръжието ще отговаря на извънредните изисквания на автора. Е, да — оказа се, че отговаря. Но и това си имаше цена: бяха събудили подозрението на двама начетени лекари — Кирянов и Петренко, а те се бяха опитали да предупредят Запада и да предадат информацията на негови източници.

Помисли пак и сви рамене. Е, и какво толкова? Тези двамата — Петренко и Кирянов — бяха мъртви. Скоро към тях ще се присъедини и онзи — единственият западен представител, с когото бяха споделили опасенията си.

Посегна към телефона и набра местен номер.

Още на първия сигнал отсреща се обади ясен, студен глас: — Да?

— Фаза първа е почти завършена — докладва русокосият тихо.

— Иванов уведомен ли е?

— Снощи му дадох само предварителен доклад — отвърна мъжът. — Преди да замине, за да говори с Дударев по време на маневрите „Зимна корона“. Веднага след завръщането му в Москва ще го информирам изцяло.

— Предполагам, че нашият приятел от 13-о управление беше доволен, нали?

— Подозирам, че Алексей Иванов ще бъде доволен само ако успее да седне на моето място или може би на вашето — иронично отвърна Москва едно.

— Без съмнение — откликна човекът отсреща. — За щастие, неговият шеф е по-умен и по-гъвкав. Сега кажете кога можем да пристъпим към следващата фаза? Нашите приятели искат да знаят кога да започнат военната си подготовка.

Блондинът прехвърли материалите на екрана, потърси последния — най-новия във времето. Беше писмо от самия Вулф Ренке. От опит знаеше, че е най-добре да разговаря лично с учения, преди да изпраща следващите варианти по куриер.

— Първо ще трябва да свърша една работа — за нея ще ми е нужен самолет от „Шереметиево“ 2 още тази вечер, след няколко часа.

— Ще уредя въпроса.

— После ще се наложи да бъда в лабораторията ХИДРА утре рано сутринта.

Глава шеста

Прага

Преметнал през рамо пътната чанта и тази с лаптопа, Смит застана на входа на участъка. Насреща му вървеше малка тълпа униформени полицаи и регулировчици, които се връщаха на работа след кратка почивка за по едно кафе или сандвич. През отворената врата на „Конвикска“ нахлу хладен въздух, примесен с наситени бензинови и дизелови пари от ауспусите на колите в истинския лабиринт от тесни улички, каквито в Старе Место имаше много.

Джон излезе на тротоара и тутакси усети мразовития пражки зимен вятър, чиито ледени струи го опипваха досущ като ръце. Спря и дъхна в дланите си, за да ги позатопли, искрено съжалявайки за загубата на коженото яке. За нещастие се оказа непоправимо разкъсано и замърсено. Преди да подпише формуляра за освобождаването от полицията, се бе избръснал и преоблякъл в джинси и черно поло, но тънкото сиво шушляково яке върху него не бе нужната защита срещу всепроникващия мраз. Междувременно, духайки в дланите си, очите му вещо обходиха уличния хоризонт.

— Ето! — рече си той.

Много едър, възпълен и брадат мъжага с кръстосани на гърдите ръце се бе облегнал небрежно на спряно на отсрещното платно на улицата такси — точно срещу участъка. Автомобилът беше чешка „Шкода“, много окаляна и вероятно отдавна немита, иначе бе покрита с драскотини, а тенекиите на калниците и вратите бяха огънати на доста места, множество пъти лепени и пребоядисвани. Всъщност трудно бе да се каже коя е оригиналната боя и изобщо дали от нея е останало нещо. Мъжагата изгледа Смит от глава до пети, прокашля се и се изхрачи шумно на улицата, сетне бавно се изправи в цял ръст.

— Хей, господине! — подвикна той на доста завален английски. — Да ви трябва такси?

— Може би — отвърна Смит, като прекоси улицата внимателно, питайки се: този ли тип с мечешко телосложение е обещаният му контакт. — Колко ще ми излезе до летището?

Въпросът бе повече от естествен. Видят ли неопитен или наивен чуждестранен турист, независимите, неорганизирани пражки таксиметрови шофьори си удвояват, дори утрояват тарифите. По този начин понякога дори и недългият път до единственото пражко международно летище може да се окаже солен и прескъп.

Едрият мъж се ухили широко, разкривайки редица покафенели от тютюна зъби.

— Зависи за кого. За богат бизнесмен вземам хиляда крони. Но за учен човек като вас… не е същото, нали така? За беден професор — нищо, ще ви возя ей така. Без пари.

Смит си позволи кратка, незабележима въздишка на облекчение. Учен бе думата за разпознаване — избраната от Клайн парола. И независимо от външния вид и автомобила, този възгруб, недодялан таксиджия бе местен човек на Първи отдел. Би трябвало да е достатъчно добре подготвен, за да му помогне да се измъкне от Чешката република жив и здрав. Затова кимна бързо и рече:

— Добре тогава, съгласен съм. Давайте да вървим.

Сетне хвърли последен поглед наоколо и без да се бави повече, се настани на задната седалка. Едрият шофьор обаче с мъка се наместваше на мястото зад волана, а неголямата кола пъшкаше под тежестта му.

Преди да включи на скорост, мъжагата се извърна с мъка към американеца и го изгледа в очите.

— Казаха ми, че искате да пристигнете на летището дискретно и безпроблемно.

— Точно така.

— И че може би ще има други хора, на които това няма да им хареса. Правилно ли съм разбрал?

Този път Смит само кимна.

Чехът се ухили отново.

— Няма страшно, професоре. Всичко ще мине добре, на Вацлав Машек може да се разчита.

Сега свали ципа на огромното по размери червено яке и Смит веднага зърна дръжката на пистолета в раменния кобур. Чехът намигна театрално и добави:

— А има ли неприятности, и на дребното приятелче ей тук също може да се разчита.

Смит се насили да потисне разочарованието. Клайн бе казал, че ще направи каквото може — да не очаква прекалено много. А този дърдорко тук дори още не беше и потеглил.

„Навреме мога да ти изпратя само един човек, Джон — беше му казал по телефона Фред Клайн. — Нямам избор. Той е куриер, на парче работи, не е оперативен агент, но иначе е достатъчно надежден.“

Рече си, че ще каже на Клайн да актуализира досието си за агент Машек. Брадатият гигант изглеждаше прекален самохвалко, готов да размахва показно скритото си оръжие. Това бе потенциално рисково поведение, недопустимо за истинския професионалист. В същото време можеше да означава и други неща: Машек е силно изплашен и говори високопарно, за да прикрие неспокойствието си, или че е прекалено агресивен и се надява да получи шанс за изява в далеч по-тежки, но и носещи по-щедро възнаграждение задачи.

Американецът не проговори, докато Машек шофираше през безкрайния уличен лабиринт в Старе Место. Сетне прекосиха Вълтава и тръгнаха по осеян със завои път покрай масивни черкви, манастири, кули и правителствени сгради, строени още преди векове. По целия път едрият чех непрекъснато ломотеше, коментираше обстановката, обясняваше забележителностите, покрай които минаваха, здравата псуваше другите участници в движението и постоянно уверяваше Смит, че се движат отлично и ще пристигнат навреме.

Определено става дума за безпокойство и опънати нерви, заключи Смит. Въпреки големия си ръст и нафуканите приказки Машек беше човек, скроен на дребно и истински изплашен. Може би като таен куриер си върши работата добре и компетентно, но Клайн не би трябвало да го натоварва с такава задача, изкарвайки го от дълбоката сянка. Бъди честен, Джон. Бъди по-безпристрастен, напомни му вътрешният глас. Човекът вероятно знае, че екип наемници се е опитал да те ликвидира веднъж, напълно възможно е да опита пак.

Въздъхна. По дяволите, той да не е много по-спокоен, просто отлично владееше изражението си, иначе и него го свиваше стомахът. Насили се да следи околните гледки: взря се през прозореца към отлично оформените и окосени градини от двете страни на пътя. Ето я и Белведере, прекрасната кралска лятна резиденция. Строена през ренесансовия период, тя се издигаше сред китна обстановка с високи дървета, медта на покривите блестеше мътно в синьо-зелени тонове.

Няколко минути по-късно вече слизаха надолу, северно от района с повечето забележителности. Шкодата се движеше добре, Машек умело вземаше завоите в натовареното движение. Минаха по задръстен с коли кръгов участък и се насочиха на запад към широк булевард. Тук Смит се поизправи на седалката, оглеждайки околните коли още по-внимателно. Вече бяха на „Европска“ — модерна магистрала чак до летището. Отляво се виждаха разпрострени на значително разстояние провинциален тип къщи, училища, паркове. Отдясно изпъкваше покрито с вечнозелени гори трихълмие. В подножието му имаше къщи и магазини, разположени сред множество вечнозелени дървета, дъбове и брези. Хълмистите райони се простираха далеч на север и изток и почти достигаха реката отвъд тях.

По едно време Машек натисна газта повечко — стигна ограничението, дори го надхвърли. Сега вече множество указателни знаци показваха, че летището е близо — само на няколко километра.

Между голите клони на дърветата откъм северната страна на булеварда Джон зърна тясно езеро. Отвъд него теренът бе вече силно неравен, тъмнееха гори и сиви варовикови скали. Машек улови погледа на Смит и тутакси отвори уста.

— Прочуто историческо място, наричат го Долината на буйната и кротка Шарка. Има една свързана с насилие легенда за него — говореше чехът с апломб, кимайки с голямата си глава към сенчестата теснина отвъд сиво-зеленикавите води. — Тя разказва как в незапомнени времена, още в зората на историята, тук избухнал кръвопролитен конфликт между мъжете и жените. Голяма война било, за абсолютна власт и първенство. Според една история красива девойка на име Шарка примамила военачалника на мъжете в онези гори ей там. Любила го, дала му да пие силно вино, а когато заспал, то заклала. Амазонска работа, знаеш, май беше от единайсети век.

Смит се усмихна криво.

— Значи мястото не е много приветливо.

Машек сви широките си рамене и продължи да говори:

— Е, днес е природен резерват, не може да се каже, че е негостоприемен. Множество хора от Прага го посещават през лятото — плуват, разпъват палатки, летуват, когато времето е приятно. Ние, чехите, може и да сме романтици, но иначе сме и практични хора, нали така?

В същия миг Смит усети промяната в движението. Колите намаляваха скорост, отпред пламнаха множество стопсветлини. Поредица оранжеви конуси отделяха водещото на запад ляво скоростно платно, а извън пътя бе поставен портативен електронен знак, който мигаше червено. Имаше и надпис на чешки.

— Мамка му! — изруга Машек, отпусна газта и натисна спирачката на шкодата. Скоростта рязко падна. В същото време, мръщейки се и мърморейки нещо под нос, чехът рязко сви вдясно, където имаше доста коли, вклинявайки се доста грубо в тясното място между старо волво и чисто ново ауди. Отзад водачите натиснаха клаксоните в гневен знак на колективен протест. Смит се размърда разтревожено, наведе се напред.

— Пътя ли поправят? — попита той. — Или има катастрофа?

— Нито едното, нито другото — изръмжа Машек и нервно захапа долната си устна. — На онзи знак там пише, че полицията е установила извънреден контролен пункт и всички са длъжни да спират за проверка.

— Какво търсят? — запита Джон и веднага съжали за думите си.

Машек раздразнено поклати глава.

— Откъде да знам? Може би проверяват за алкохол. Или за дрога. Може и за крадена стока. Често спират за изтъркани гуми и счупени стопове — рече той и здраво стисна кормилото, чак кокалчетата му побеляха. — За всичко могат да спират. Ченгетата си умират да раздават глоби и да прибират лесни пари.

Сега се движеха едва-едва, просто лазеха. Смит се загледа през прозореца, бяха някъде на стотина метра разстояние от изхода, обозначен като „Буйна Шарка“. Той извеждаше встрани, към доста по-тесен път, който на свой ред водеше към горите. На него стоеше един-единствен полицай с фуражка, дебело черно яке и син клин — зимната униформа на чешката пътна полиция — и ритмично размахваше оранжевата си палка към колите да продължават напред. От време на време обаче пристъпваше напред и спираше колоната, давайки знак на поредния автомобил или камион, а понякога и на няколко коли заедно да отбият зад него. Махаше със стоппалката авторитетно и бързо, с умение си вършеше работата.

Американецът се загледа в него с интерес, търсейки логиката в начина, по който пътният полицай подбираше превозните средства за проверка. И бързо се смръщи, защото не можа да открие такава. Ченгето имаше полусърдито, скучаещо изражение и, изглежда, пускаше повечето превозни средства да минават напред, а отклоняваше по-рядко, и то най-много по две-три коли. Може би проверката бе произволна.

Може би.

— Мамка му! — изръмжа Машек, когато униформеният махна с палката и към неговото такси.

Намръщен, чехът сви вдясно и влезе в изхода, нареждайки се на неголямата опашка отклонени от „Европска“ коли и камиони.

Смит отново огледа обстановката. Зад тях по тесния път свиваше чисто нов мерцедес с опушени стъкла. Обърна лице напред. Вече влизаха сред дърветата. Тук светлината бе по-слаба, короните им й пречеха, но сред мрежата от голи клони все пак пробиваше някой и друг лъч. Импровизираният контролен пункт бе съвсем близо. Видя две немаркирани с полицейски знаци коли, бяха чешки шкоди, спрени на банкета, недалеч от друга поредица оранжеви пътни конуси. Тук имаше още двама униформени пътни полицаи. Те задаваха по няколко въпроса на водачите, сетне им махаха с ръка да продължат.

Единият се приближи до таксито. Изглеждаше доста възрастен за младшия си чин, лицето му бе изпито, възбледо. Под козирката на фуражката очите му бяха безизразни, сиви. Наведе се и рязко потропа на шофьорското стъкло.

Машек побърза да го свали.

Полицаят протегна ръка.

— Покажи си шофьорската книжка. И разрешението за таксито — изстреля думите на чешки.

Видимо разтревожен, едрият чех изпълни нареждането, подаде исканите документи. Взрян в ръцете му, зачака неспокойно резултата, докато онзи прелистваше страниците. След малко очевидно прочел необходимото, полицаят презрително захвърли книжката и разрешителното в скута на Машек. След това се наведе отново и огледа вътрешността, а очите му се спряха на Смит, едната вежда се повдигна въпросително.

— Кой е този човек? Чужденец ли е?

Смит реши да си държи устата затворена.

— Ами… не е важна птица. Бизнесмен, американец е, мисля. Да изкарам някоя крона до летището, нали така… — мърмореше Машек объркано.

Вече се потеше и това личеше. По челото му се стичаха капки, самият Смит осезаемо усещаше излъчващия се от шофьора страх, който разстройваше самоконтрола и увереността му.

— Той… хм, полетът му е сега, след малко… та…

— Няма страшно — незаинтересовано сви рамене полицаят. — Има време, ще си хване самолета.

— Значи мога да потеглям? — с надежда в гласа рече чехът.

Полицаят поклати глава.

— Не още, приятел. Опасявам се, че днес ще имаш кофти ден. Нови нареждания излязоха за обезопасеността на такситата. Ще трябва да те проверяваме изцяло.

Извърна се към колегата си и викна:

— Хей, Едуард, ела тук. Давай да се захващаме с този.

Смит присви очи. Шестото му чувство се обаждаше. Нещо в профила на този човек му бе познато, някъде в подсъзнанието му светна червена лампичка, изпрати слаб, но настоятелен алармен сигнал. Загледа се по-внимателно в него, сега различи фината дупчица в меката част на ухото му. Странно, нали? Колко ли чешки ченгета на средна възраст носят обеци?

Полицаят се обърна към Машек отново, посочи му към пространството между двете немаркирани коли.

— Давай ей там. И изчакай малко. Ще те проверим по бързата процедура и те пускаме да си ходиш.

— Да, да. Разбира се — заговори угоднически едрият чех, чак съумя да се усмихне насила и бързо закима с едрата си лъвска глава.

Включи на скорост и бавно намести шкодата в указаното място, сетне посегна към ключа и понечи да загаси двигателя. Ръцете му трепереха.

— Не изключвай — рязко нареди Смит, наблюдавайки през прозореца какво правят полицаите. — Остави мотора да работи.

Сега двамата униформени се бяха навели към шофьорския прозорец на мерцедеса. Други коли не се виждаха. Пътят отзад бе пуст, дърветата прикриваха големия булевард.

Поклати глава, ядосан на самия себе си. Но пък какво би могъл да направи? Иначе не беше толкова трудно да предположи, че са попаднали в капан. Аларменото звънче в главата му писна още по-силно. По-добре да поеме инициативата. Наведе се напред, потупа шофьора по рамото.

— Дай ми пистолета си, Вацлав — рече му тихо. — Веднага.

— Моя пистолет ли? — изненадано зяпна едрият мъж и разтревожено се извърна, поглеждайки го през рамо. — Че защо?

— Да речем, че искам да избегна евентуални грешки — отвърна Джон, като се стараеше да говори максимално спокойно.

Нямаше никаква полза да плаши повече този и без това доста стреснат мъж. Всъщност не и преди да е взел окончателно решение. Усещаше натиска на вътрешния глас, а интуицията вече подаваше въпрос: сблъсък или бягство? При това вече изцяло в сферата на съзнателното. Замисли се отново.

— Имаш ли разрешително за оръжието?

Машек неохотно поклати глава.

— Браво! Прекрасно — изсумтя Смит. — Виж, тези ченгета и така вече търсят нещо, за което да се хванат. Глоба за неработещ стоп е неприятно, разбирам, но се случва. Обаче какво ще стане, като те пипнат, че носиш незаконно оръжие?

Машек пребледня още повече, разрошената му брада потрепери, преглътна трудно и запелтечи:

— Лошо ще стане, м-м-много лошо. Наказанията са м-м-много тежки…

— Точно така — рече Смит и сега тонът му бе повелителен. — Давай го бързо, аз ще се оправям.

Този път Машек охотно разкопча голямото си яке и измъкна пистолета от кобура. В този миг ръцете му трепереха още повече.

Джон се пресегна през облегалката и пое оръжието, преди чехът да го е изпуснал. Пистолетът бе CZ-52, чешко производство, автоматичен, използваше 7,62-милиметрови патрони, както и съветският ТТ от времето на Втората световна война. Навремето бе на стандартно въоръжение в някои от страните от Варшавския договор, а сетне хиляди такива бяха разпродадени като „военни излишъци“ на цивилни лица — къде законно, къде не. Погледна отблизо, за да се увери, че предпазителят действа, сетне извади магазина. Съдържаше обичайните осем патрона, типично за тази марка. Върна магазина на мястото му и отново надникна през прозореца.

Отвън двамата чешки полицаи тъкмо се отделяха от мерцедеса. Размениха си няколко тихи думи и се запътиха към таксито.

Смит притаи дъх. Започваше се.

Вървяха вдървено, с присвити очи, като че някой им бе поставил маски — безизразни, безчувствени. Сякаш всемогъща сила бе изтрила всичко човешко, оставяйки само гънките по изпънатата кожа на лишените от характер и живец лица. По-възрастният, същият, който бе вече проверявал документите на Машек, протегна небрежно ръка и намести кобура си по-напред, на по-удобно място.

Сега Джон бе вече сигурен. Същият беше, от Карловия мост. Видя го в съзнанието си ясно — гъвкаво отстъпващ пред отчаяните опити на Валентин Петренко да го удари с куфарчето, нанасящ смъртоносна рана в корема на руския учен. Също както и двамата други от екипа, този човек с изпитото бледо лице тогава бе носил обеца под формата на мъничък човешки череп. Мъртвешка глава, висяща от едва забележимата дупка на ухото му. Същият.

Полицейският „контролен пункт“ бе капан — грижливо подготвено и организирано лобно място.

Мина дълъг, ужасяващ момент, през който времето сякаш спря, сетне рефлексите си казаха думата, дългогодишният опит и подготовка се включиха в играта автоматично, връщайки му усета за време и действие. Замръзналият за миг свят се отприщи и Смит кресна на Машек:

— Измъквай се оттук — това е капан! Давай, давай!

Ужасен, грамадният мъж включи на скорост, натисна газта и трескаво даде назад, опитвайки се да направи нужната маневра, за да изкара шкодата на тесния път. Смит свали предпазителя на взетия от Машек пистолет с палец, дръпна затвора назад, вкара патрон в цевта.

В следващия миг инерцията го хвърли напред, Машек бе блъснал таксито в паркирания отзад празен автомобил. Чу се скърцане на смачкани ламарини и звън на счупено стъкло, от удара двигателят на шкодата се задави и угасна.

Машек отчаяно опитваше да запали, но не се получаваше, в същото време безсмислено превключваше скоростите с неистово изражение на лицето.

Така или иначе вече бе съвсем късно. Онзи с бледото лице насочваше руския макаров към тях. Движенията му бяха размазани като на кинокадър. Вторият мним полицай направи две стъпки встрани и в ръката му също се появи пистолет.

Джон вече се плъзгаше по седалката към дясната задна врата, силно снижен, за да избегне огъня, когато стъклата от лявата страна се пръснаха. Няколко бързи изстрела изтрещяха един след друг, стотици дребни парченца се посипаха в таксито.

Един от първите куршуми намери Машек точно над лявото ухо. Главата на едрия чех буквално се пръсна, когато в нея проникна облечения в мед, движещ се поне с триста метра в секунда метал. Кръв, мозъчни и костни частици опръскаха предното стъкло и таблото на шкодата.

Разярен куршум писна над главата на Смит, проби покритата с плат облегалка, звънна в лабиринта от пружини и ребра, оттам рикошира в автомобилната рамка и се върна сред рояк искри, отнасяйки парченца разкъсан плат и нагорещени парченца тел. Боже мой, късмет! Джон намери дръжката, отвори вратата с тласък и се претърколи на земята отвън.

Светкавично застана на коляно, успял да се прикрие зад задната дясна гума на таксито. Оттам рискува да се извърне назад. Теренът бе равен в продължение на няколко метра, сетне рязко се снижаваше в падина сред дърветата. Повечето от тях бяха доста стари дъбове и брези — високи, голите им клони протегнати като в ням вопъл нагоре към мрачното, запушено небе. Храсти нямаше, тук-там растяха съвсем млади фиданки и позавехнали бурени.

Добро прикритие няма — това бе първата му мисъл. Единствено самите дървесни стволове. Не са достатъчни, рече си хладнокръвно. Сред тях едва ли ще е трудна мишена за преследвачите. Значи иска ли да се измъкне, нужен му е бърз старт и малко преднина.

Още изстрели отекнаха, шкодата се разтресе от поредица бързи, последователни попадения. Чу се звън на строшени стъкла, писък на рикошети от блока на двигателя и шасито, мек звук на строшени клонки.

Пое дъх дълбоко. Едно. Две. Три…

Хванал пистолета с две ръце, Смит се изправи и направи крачка назад, в същия миг над тавана на шкодата присвитите му за по-добра видимост очи потърсиха неприятеля, шарейки вляво и вдясно. Светкавично заковаха мишените — двамата опитващи се да го ликвидират мними полицаи. По-възрастният бе съвсем близо, само на няколко метра разстояние, методично прострелваше кабината на таксито отзад напред и обратно.

Дулото отскочи към него, не беше трудно да го закове на мушката на чешкия пистолет. Натисна спусъка, стреля в гърдите му. Оръжието изтрещя веднъж, отскочи нагоре, затворът се върна назад, изхвърли гилзата, вкара следващия патрон. Джон коригира мерника, стреля повторно.

Кръв плисна във въздуха, улученият два пъти мъж със слабото лице залитна, но успя да се извърти към американеца, устата му зяпнала в нямо удивление. Сетне коленете му бавно се подгънаха и той рухна напред по очи. Черният асфалт се обагри в тъмночервено, изтичащата кръв постепенно се насъбра в локвичка.

По-младият му колега, доста по-едър, тежък мъж с мрачно лице, незабавно залегна и отвърна на огъня, без да се прицелва. Очевидно стреляше напосоки и по интуиция, принуждавайки американеца да потърси прикритие.

Куршум от неговия макаров изсвири във въздуха недалеч от ухото на Смит. Втори звънна в багажника на шкодата, доста встрани, разлетяха се искри и парченца стара боя, третият бе по-точен — почти закачи ръкава на шушляковото яке.

Джон не им обърна внимание и противно на очакванията, излезе иззад прикритието, за да има свободна линия на огъня. Оттам стреля два пъти последователно в проснатата на пътя фигура. Първият куршум пропусна, отцепи само парченца асфалт и ситни камъчета от настилката. Вторият обаче отнесе върха на черепа на „полицая“.

Над пътя легна тежка, странна тишина.

Смит пое въздух бавно, не вярваше, че е жив. Чуваше туптенето на собственото си сърце — биеше лудешки. Пое въздух дълбоко няколко пъти, опита се да нормализира дишането и да успокои пулса. А сега какво?

Тогава чу шум на отварящи се автомобилни врати. Веднага разбра: онези имат подкрепление в мерцедеса. В следващия миг ги видя — излизаха двама. Пристъпи обратно зад надупчената като решето „Шкода“, оглеждайки обстановката в движение. Бяха в дебели кафяви връхни палта, кожени шапки и ръкавици, вече заемаха позиция зад голямата луксозна кола. Само че тези двамата имаха доста по-тежко оръжие — компактни автомати „Хеклер и Кох“ MP5K.

Джон преглътна, направи гримаса. Единият бе с превръзки и лепенки по лицето, най-вече на носа. Без съмнение същият, когото бе ударил предния ден на Карловия мост. Още двама противници, отлично въоръжени, а той нямаше дори и предимството на изненадата.

Погледна пистолета в ръката си. Нищо работа — четири патрона. Само още четири изстрела. Поклати глава. Не бяха достатъчно. Не и срещу две мощни автоматични оръжия, които можеха буквално да нацепят таксито, зад което се прикриваше. Нулев шанс.

Нулев, ако продължаваш да стоиш тук — рече тъничък вътрешен глас. Да, време беше да се изпарява.

Приклекна зад разбитата „Шкода“, запълзя като гущер назад, светкавично прекоси равния терен и се шмугна в падината, поемайки надолу по стръмния горист склон към сенчестата долина на Буйната Шарка.

Глава седма

Георг Лис внимателно надигна глава над покрива на мерцедеса, насочил дулото на автомата в предполагаемата посока. Пръстът му се затегна на спусъка.

Никакво движение нямаше по тесния път — било отпред, било встрани или зад нашареното с дупки до неузнаваемост такси. Лицето му се разкриви още повече и потъмня, гневът го задави. Ето там лежаха, вероятно мъртви, двама от най-добрите му оперативни агенти. Ликвидирани от онзи проклет американец. Гневът отстъпи място на жестоко разочарование. Въздъхна и присви устни. Първо онзи провал на Карловия мост, сега и тук. Истинско нещастие, какво друго. Беше планирал съвършена засада, детска игра. Колко му е да убиеш един-двама невъоръжени, все едно-две овчици да заколиш? Вместо това екипът му бе наполовина разгромен. Откъде, да му се не види, бе намерил оръжие онзи дяволски тип Смит?

Отново се взря в разрушената кола отсреща. Притаи дъх и зачака. Нещо трябваше да стане — някой да мръдне, да се обади, да даде някакъв знак, признак на живот. Иначе по какво да стрелят?

Внезапно долови далечен шум на пукащи сухи клонки, изсъхнали листа. По дяволите! Това бе отвъд пътя, в гората някъде. Американецът им бе избягал. Сигурно се спуска по склона към самата долина. Какво ли ще стане този път, ако отново се измъкне? Най-вече как ще реагират онези в Москва, какво ще кажат? Изруга яростно и в съзнанието му се появи друга картина. Важното е не какво ще кажат, а как ще го санкционират…

— Драгомир! — кресна той на шофьора. — Викай Ойген от пътя долу, веднага да дойде тук!

Кимна към пътя и мъртвите в чешките полицейски униформи.

— Тези двамата ги прехвърляй в багажника. Вземи и всичко, което носеше американецът. После с Ойген тръгвайте към летището. Ако Смит ви се мерне там и има възможност — ликвидирайте го. Веднага след това отивате в скривалището. Там ще ви търся по-късно.

— А другите коли? — попита румънецът.

— Оставяш ги тук — процеди Лис през стиснати зъби. — Те са чисти. Нищо по тях не може да ги свърже с нас.

— Разбрано — послушно отвърна румънецът, сетне се поколеба. — А ти какво ще правиш?

Мъжът с кодово прозвище Прага едно го изгледа ядно.

— Аз ли? — попита и сведе очи към компактния автомат в ръцете си. — Аз отивам на лов. Имам недовършена работа с неудобния доктор Смит.

Джон Смит слизаше по стръмния горист склон. Подхлъзваше се. Свличаше се там, където почвата бе мека, а скалната повърхност — влажна. Вече се бе уморил достатъчно, затова позволяваше и на гравитацията да му помага, но от време на време трябваше да се напряга да внимава и избягва ниски клони и самите стволове на внезапно изпречилите му се дървета. Съзнаваше, че слизането му е много бързо, всъщност прекалено стремително и опасно, но пък другата опасност, която го дебнеше в гръб, му даваше известна сила.

Но ето — в един миг кракът му го подведе и се подхлъзна — беше стъпил на купчина мъртви листа. Падна тежко и продължи да се плъзга надолу като на шейна, само че абсолютно загубил контрол. Ругаеше тихо и се хлъзгаше или търкаляше, отчаяно размахвайки ръце, забивайки пръсти в почвата с надежда да забави падането. За беля се удари с рамо в дънера на стар отрязан дъб. Болката парна силно и полази по цялата лява страна на тялото му. При това от удара остана без дъх и това леко го зашемети.

Добрата новина бе, че свличането спря. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, лежа на същото място, където бе паднал, напълно обезсилен, опитващ се да събере мислите си и да се осъзнае. Ставай! — командваше вътрешният глас. — Ставай, ако ти се живее, ставай.

Все още ненапълно дошъл на себе си, Смит бавно и с немалко усилие се изправи до седнало положение. Примигна от болката — освен удара беше си пренатоварил мускулите, те молеха, всъщност направо крещяха за почивка, изпращаха към мозъка парещи сигнали на същинска агония. Пренебрегвайки всичко с ново усилие на волята, той успя да се изправи на крака. Изпъна пръсти, сви ги, раздвижи ръцете и раменете и в същия миг спря.

Пистолетът! Къде е?

Извърна се назад, впери очи нагоре по склона, откъдето се бе свлякъл. Сърцето му отново заби лудешки, но започна мъчително изкачване по обратния път, взирайки се отблизо в оставените следи — в разровената земя, разместените листа и съчки.

Ето го. Зърна метала в подножието на дърво — гигантска бреза, по която все още имаше листа — червени, оранжеви, кафяви. Наведе се и го взе, огледа го и трескаво избърса с пръсти полепналите около ударника и по дулото парченца пръст.

В този миг някъде откъм върха на склона зачатка автоматен огън. Беше къс откос от няколко куршума. Те изсвистяха около главата му и се забиха в ствола на друго дърво на височина човешки ръст, разпръсквайки късчета кора и мъх. Реагирайки напълно инстинктивно, Смит залегна зад най-близкото дърво.

Последва още един откос, този път по-дълъг, разрови пръстта отдясно.

Смит се изтърколи вляво, пусна сляп изстрел нагоре, но продължи същата маневра напряко на склона. Приклекна зад дебело дърво десетина метра вляво, а автоматчикът отгоре заръси куршуми отново. Те пищяха около него, къртеха кората от дърветата, клонки и трески от по-малките дървета. Тук-там остро изпищяваше рикошет от някоя скала в дефилето, летяха искри и каменни частици.

Смит рискува бързо надникване иззад дървото. Успя да зърне мъжка фигура в кафяво палто и кожена шапка — движеше се предпазливо и бавно надолу в неговата посока. По тясното лице на човека белееха превръзките. Ясно кой беше. Но къде е другият?

Прикри се отново. По дяволите. Разстоянието сега бе някъде около стотина метра. Недостатъчно за пистолет като неговия — още повече, че му бяха останали само три патрона. По-сигурно бе да продължи бягството с надежда да набере преднина и да се държи на нужното разстояние от автоматния мерник. После му оставаше само едно: да намери подходяща позиция за последна схватка. Смръщен, обърна поглед надолу, опита се бързо да прецени най-добрата възможност. Такава май нямаше.

По-надолу склонът изведнъж ставаше още по-стръмен, почти под остър ъгъл и така бе, изглежда, чак до дъното на падината. Поклати глава. Всеки опит за бързо придвижване в тази посока ще завърши само по един начин: ново безконтролно, крайно опасно свличане. Не можеше да си позволи това, не и с този преследвач отгоре със силно превъзхождащата го огнева мощ.

Значи оставаше само една реална възможност.

Пое дълбоко дъх, изскочи иззад дървото и доколкото наклонът позволяваше, затича бързо вляво и напреки. Изненадан от този полусамоубийствен ход, мъжът отгоре спря и високо изруга. Самият той слизаше и не бе в позиция за светкавична стрелба. Но бързо се окопити и откри огън — стреляше на къси, бързи и смъртоносни откоси, целейки се в пространството пред бягащия американец.

Смит зърна фонтанчетата изригваща пред него почва, разравяна от деветмилиметровите куршуми на автомата. Опита да бяга на зигзаг, вляво зад първото дърво, вдясно зад следващото, прескочи полузаровена в земята неголяма скала и сам не разбра как успя да го направи. Онзи стреляше, Джон бягаше и това бе стопроцентова игра със смъртта — същинска руска рулетка.

Внезапно преследвачът спря стрелбата.

Джон продължаваше да бяга напряко през гората, задъхан до пръсване на дробовете, все така на зигзаг сред дърветата. Надолу склонът стана значително по-стръмен, може би почти отвесен, на около четирийсет метра до дъното на дефилето. Тук дърветата съвсем оредяха, теренът бе доста по-каменист.

Не спря, тичаше упорито, опитвайки да контролира достъпа на въздух до дробовете, но все по-малко успяваше. Спъна се, падна, скочи отново и продължи да се движи. Имаше налудничавото усещане, че всеки миг ще усети остра болка в гърба, някъде между лопатките.

Внезапно пред него се простря голяма поляна — широка и отворена морава, покрита с потъмняла от студа трева, а тук-там и снопчета бурени. От отсрещния край примамливо го зовеше гората, но до нея имаше най-малко триста метра. От едната страна поляната стигаше до отвесния назъбен скалист ръб, от другата водеше нагоре — може би към пътя, откъдето бе дошъл.

Изскърца със зъби и спря. Би било фатална грешка да излезе на откритото и да се опита да прекоси това пространство. Много преди евентуално да стигне някакво прикритие сред отсрещните дървета, преследвачът му ще има отлична възможност да го разстреля на воля. Отново се бе озовал в капан, този път напълно естествен. Капан и шибано лобно място, рече си горчиво той. Късмет, Джон, от трън та на глог.

Извърна се рязко назад — към пътя, по който бе дошъл. И там гората бе сравнително рядка — дървета, безлистни фиданки, прекалено тънки за прикритие. Дори и подаващите се от почвата на места скали не бяха достатъчно големи, че да залегне зад някоя от тях.

Е, какво? Оставаше скалистият ръб към дъното на дефилето.

Значително успокоил дишането си, но със свито сърце, Джон изви и бързо се спусна по диагонал към него. До самата пропаст намери опора в скалата и здраво стиснал в ръка пистолета, надникна надолу. Търсеше възможности — дупки в каменния скат, някаква макар и малка опора, която да може да използва като път към гъсто залесеното дъно долу. Сетне легна по корем и съзнавайки, че секундите летят, напрегна очи към назъбения скален фронт. Оттук зърна снопчета трева, но те бяха опасни и измамни, знаеше го от опит. За щастие имаше и поникнали от скалните цепнатини храстчета, а и няколко малки дървета. На други места от пукнатините струеше вода, стичаше се мазно надолу по скалната стена.

Затаи дъх, опита да прецени най-добрата си възможност. Не беше голяма — почти нулева по стената надолу като алпинист, но пък оставането му тук на откритото бе стопроцентова смърт. Въздъхна, постави предпазителя на пистолета и го пъхна в колана на панталона. Отново надникна надолу, в самата бездна и задиша дълбоко, подготвяйки се психически да започне спускането. Сега евентуалните възможности — храсти, жилави дръвчета и тук-там издатини в скалата — му се виждаха още по-далечни и нереални. При това бяха сякаш на километри разстояние от него. Устата му пресъхна. Давай, Джон, рече си гневно. Нямаш много време, друг шанс — също.

И тогава се оказа, че изобщо няма време.

Изтрещя нов откос, куршумите зачаткаха отгоре и встрани, разровиха земята в смъртоносен оловен дъжд. Ехото отсреща върна тъжен писък.

Близо петдесет метра над Смит, Георг Лис чу вик, при това съвсем ясно видя, че американецът се завъртя и изчезна от скалистия ръб. Оголи зъби в злобна, мразовита усмивка. До тук сте, доктор Смит — рече си доволно.

Бавно, много бавно мъжът с тясно лице и черни очи отпусна димящия MP5K с дулото надолу и се изправи иззад ниската скала, която бе използвал за временно прикритие. Извади полупразния пълнител, сложи нов, зареди. Спусна се предпазливо надолу, преди това отново провери пълнителя и предпазителя. Въртеше цевта бавно наляво и надясно, сякаш обработва земята отпред с въображаема пръскачка. А пръстът му не слизаше от спусъка.

Цареше пълна тишина и изведнъж някъде се чу писъкът на сирени. Той бавно нарастваше. Лис се намръщи. Налагаше се да изчезва бързо, преди да са пристигнали чешките ченгета. Нямаше начин да не започнат да претърсват гората. Американецът трябва да е мъртъв. Никой не може да оцелее при падане от такава височина. И все пак по-добре е да се увери със сигурност, че това е така. Ако не друго, то Москва едно ще поиска потвърждение за отстраняването му.

Все така ухилен в жестоко удовлетворение, мъжът с кодовото име Прага едно продължи бавното си спускане към ръба на бездната. Стигна до нея и внимателно се надвеси, за да погледне надолу по назъбената скална стена в очакване да зърне безжизненото тяло на Джон Смит.

Самият Смит се бе задържал на тясна издатина няколко метра под самия ръб на пропастта, опрял гръб на жилавото стъбло на неголямо дърво. То го бе спасило в неудържимото политане надолу. Сега залагаше на единствения, макар и нищожен шанс — стиснал насочения нагоре пистолет с две ръце в типичната поза за стрелба по мишена. Чакаше, чакаше може би невъзможното.

Тогава зърна главата на черноокия, показаха се и раменете му, изпъкна лицето — надничаше надолу. От това разстояние ясно забеляза и избилата през превръзките на счупения нос засъхнала кръв.

Кажи довиждане — рече си Смит и натисна спусъка — един, два пъти, бързо връщайки оръжието в същата линия на огън след отката.

Първият 7,62-милиметров куршум проникна във врата на превързания, разби прешлена на гръбначния стълб и излезе през тила. Вторият проби дупка точно между очите му.

Вече мъртъв, тесноликият падна на колене, превъртя се тромаво и политна в бездната с главата надолу. Безжизненото тяло се удари в издатина, отскочи напред, но продължи стремителния си ход надолу, като се въртеше и премяташе. Отново настъпи тишина.

Смит остана на място няколко секунди, загледан в покритото с облаци небе. Болеше го цялото тяло, и костите, и мускулите, но пък беше жив. Когато последният откос разрови земята около него, бе заложил най-отчаяно на шанса, пък каквото ще да става. Превъртя се и се спусна толкова внимателно, колкото случаят позволяваше. Вече беше набелязал дръвчето като начало на евентуално слизане надолу. Е, чудо ли бе станало или не, но излезе, че безумно хазартният риск си бе струвал. Вероятно бе изразходвал късмета, който му се полагаше за цял един човешки живот.

Отново сложи предпазителя, този път прибра пистолета в джоба на якето. Ръцете му трепереха силно, препускащият в кръвта му адреналин бавно отшумяваше.

Все още се чувстваше слаб, а нервите му бяха опънати до крайност, болеше го навсякъде. Много внимателно се извъртя и седна, здраво заловен за дървото. Погледна надолу, близо трийсетина метра под него. На широка скала лежеше разкривен в странна поза трупът на неговия преследвач. Наоколо се виждаха следи от кръв, които показваха и местата на последния удар при падането на трупа.

Сега ясно чу приближаващите се все повече полицейски сирени. Крайно време беше да изчезва оттук. Съюзници от НАТО или не, едва ли чешките власти щяха да погледнат благосклонно на участието на американски военен офицер в престрелка с престъпни елементи и трупове току в предградията на своята столица. Какво бе казал онзи полицейски офицер? О, да — пукотевица в стил Дивия запад. Е, значи е време да се разкара. Пак хвърли поглед надолу към трупа.

И въздъхна. Отлично съзнаваше — преди да се скрие в сенките, наложително е да погледне този тип отблизо, може би носи нещо в себе си? Смит не знаеше точно в какво се е замесил още от мига на срещата с доктор Петренко. Едно нещо обаче бе напълно ясно. Някой си някъде има интерес той да бъде ликвидиран. Защо?

Погледна нагоре — там и бездруго щеше да налети на пристигащите полицаи. Започна опасното спускане към дъното. Отначало тромаво и предпазливо, сетне все по-твърдо и с растяща самоувереност. От издатина на дръвче и обратно, намираше пътя си с упование и малко късмет. Стигна последния метър, скочи на дъното и се затича към проснатия върху широка скала труп.