Московски вирус

Глава деветнайсета

Берлин

Федералната криминална полиция (ФКП) е германският аналог на американското ФБР. Също както действа и бюрото, няколкото хиляди нейни оперативни служители и експерти в областта на криминалните престъпления и съдебната медицина осъществяват координация и активно помагат на полицейските служби от шестнайсетте германски провинции. Също както и ФБР, така и ФКП отговаря още и за разследването на широк кръг по-тежки престъпления и дела с особен профил, а сред тях попадат трафикът на оръжие и дрога, прането на пари и тероризмът в международни мащаби.

В момента в тази институция се извършваше мащабна реорганизация. Основната, всъщност по-голямата част от персонала и материалната база бяха постепенно прехвърляни в Берлин. Процесът вървеше на етапи с предсказуемите за подобни случаи обърквания и ведомствен хаос, докато подразделенията на ФКП се нанасяха в новите си центрове на непознати места в града.

Не бе изключение и едно от най-главните от тях — Отделът за държавна сигурност, отговарящ за мащабни политически престъпления на високо равнище, които застрашават Федералната република. Неговите офицери и административен апарат вече заемаха пететажно здание в берлинския Николайфиртел — лабиринт от натоварени улици и улички, ресторанти и неголеми музеи покрай облечените в камък брегове на Шпрее. Самата сграда бе стара, вековна — навремето помещавала средновековни търговци и занаятчии, днес преустроена и модернизирана.

Тази вечер в голямото й фоайе, зад масивно, подобно на тезгях бюро, седеше Ото Фром и се прозяваше. Току-що започваше дългото си нощно и евентуално скучно дежурство. Протегна ръка и пак се прозя, отегчаваше го вече дори и таблоидният вестник, който си бе купил уж за разнообразие. Още на млади години, тъкмо завършил техническо училище, бе постъпил на работа във ФКП, започвайки от най-ниското стъпало — униформен охранител. Дълго време бе живял с мечтата, че един ден ще бъде повишен до ранга на старши детектив — ей така, заради едните му заслуги. Двайсет години по-късно си беше все на същата работа, попаднал в капана на живота, в позиция без перспективи, макар и с доста по-висока заплата и право на шестседмична отпуска.

Изведнъж вратата се отвори рязко, за секунда лъхна на студ, на чист и свеж въздух. Вдигна очи от вестника: направо към бюрото му, пресичайки фоайето, крачеше висока и дългокрака млада жена с модно къса и бодро щръкнала светлокестенява коса, правилен нос, вирната брадичка и тъмносини очи. В движение разкопчаваше дългото си зимно палто, а под него изпъкваше стройната й фигура с малки, но горди, твърди гърди, от които пулсът му се ускори.

При вида на толкова привлекателна жена Фром се развесели и очите му блеснаха, още повече, че на ръката си дамата не носеше брачна халка. Последната му приятелка, с която живееше на семейни начала, го бе изритала от апартамента си преди шест месеца и другарите по чашка вече го поднасяха, подканвайки го да си потърси ново гадже. Подсъзнателно се поизправи, вирна глава и поглади поизтъняващата си, несвикнала на гребен коса.

— Да, госпожице, мога ли да ви помогна с нещо? — учтиво запита той.

Тя се усмихна зашеметяващо и му подаде служебна карта на ФКП с нейната снимка.

— О, можете, сигурна съм — рече тя. — Името ми е Фогел, Петра Фогел. Аз съм от информационно-техническия отдел във Висбаден.

С тези думи тя с лекота постави коженото куфарче, което носеше, на бюрото пред него и щракна ключалките. Фром се наведе към него и когато тя отвори капака, видя наредените вътре множество компактдискове, грижливо поставени в индивидуални отделения.

— Изпратиха ме да преинсталирам локалната ви компютърна мрежа с най-новия софтуер.

Фром зяпна, неспособен да прикрие удивлението си.

— Сега ли? Но служителите са си вече по домовете. Тук няма почти никой. Служебното работно време отдавна свърши…

— Именно — усмихна се още по-чаровно младата жена. — Нали разбирате, за да кача новите програми, ми е нужно да изключа някои части от вашата система за час или два. По този начин никой няма да бъде обезпокояван, също няма да се губи ценно компютърно време.

— Но на вас ви трябва официално разрешение за такова нещо… чакайте да видя сега тук… — измърмори Фром и трескаво започна да рови наредените по бюрото му книжа, но сред тях нямаше нищо подобно. — Не виждам оставено тук за мен съобщение в такава връзка. Нищо няма, да. Освен това нашият специалист по информационни технологии хер Центнер е в отпуска за още три седмици. Някъде по тайландските плажове е… така че, нали разбирате…

— Е, г-н Центнер е късметлия — рече със завист в гласа дамата с кестенявата коса и пак се усмихна. — И на мен ужасно ми се ще да мога да поразпусна под слънцето на някой готин плаж, ама на, работа. Вижте, не зная защо не са ви предали нужния документ, просто представа си нямам.

При тези думи въздъхна и продължи.

— Някой чиновник някъде не си е свършил работата. Това нещо би трябвало да е пристигнало по факса още вчера.

Тя бръкна в едно от отделенията в куфарчето и измъкна сгънат лист.

— Ето го моето копие. Моля, вижте го.

Хапейки долната си устна неспокойно, охранителят на име Фром стана от стола и пое подадения му лист хартия. Прочете текста. Всичко си беше на място. Редовна официална бланка с нужната глава — фирма, телефони, факсове, печати и подпис. В нея шефът на информационно-техническия отдел нареждаше на компютърния специалист Петра Фогел да преинсталира цялата система на ФКП — във всички офиси на Николайфиртел и да качи най-новите програми.

Очите на Фром блеснаха в секундата, в която зърна грешката.

— Ето къде е проблемът! — възкликна той и посочи телефонния номер в главата на писмото. — Вашият факс е отишъл на погрешен адрес. Нашият телефон тук завършва на 46 46. Вашият офис във Висбаден обаче го е изпратил на 46 47. Това най-вероятно е номер на местна хлебарница или магазин за цветя или нещо подобно.

Младата жена се наведе към него, за да види въпросната разлика сама и лицата им се доближиха съвсем. Благоуханният й, свеж парфюм с аромат на цветя го лъхна достатъчно силно, той потръпна и преглътна с мъка, сякаш яката на ризата внезапно му отесня.

— Невероятно — измърмори тя и въздъхна. — Объркали са го. А сега и нашият висбаденски офис е затворен чак до сутринта. Аз пък какво да правя? Да се върна в хотела и да се мотая там чак до утре сутринта? Само защото тъпата шефска секретарка пак е объркала нещо и докато го оправи, кой знае колко време ще мине.

Фром безпомощно сви рамене.

— Съжалявам — рече той. — Но не виждам друг начин.

Дамата с кестенявата коса отново въздъхна с искрено съжаление.

— Срамота е, нали? — каза тя и с нацупена муцунка започна да затваря куфарчето. — Виждате ли, аз наистина очаквах да свърша задачата тази вечер, а утре да ми остане малко време да се поразходя из Берлин, да разгледам колкото се може повече…

На Фром му се стори, че долавя тънък нюанс в подхвърлената реплика. Помисли, прочисти гърло и запита:

— Може би имате тук приятели? Или семейство, да?

— Всъщност не — отвърна тя и го погледна многозначително изпод дългите си надвиснали клепки. — Надявах се да си намеря някой приятел… дето познава кое къде е в Берлин, да ми го покаже, да ме поразведе. Тук сигурно има готини нови клубове… музика, туй-онуй. А вместо така да стане, ще бъда вързана тук и ще се надбягвам с часовника, за да не си изпусна влака.

— О, не, не, госпожице — обади се Фром със задавен глас и взе от бюрото нейното писмо. — Няма да се наложи. Вижте как ще постъпим сега… толкова е просто. Аз ще го преснимам, значи ще извадя едно копие от това — за нашата документация. Сетне просто ще се направим, че то си е пристигнало по факса, както е трябвало да стане. А вие ще се заемете с работата и ще си я свършите сега, както сте си планирали.

— Ама можете ли да постъпите така? Дребно нарушение на правилата заради мен, нали? — попита го младата жена и очите й грейнаха.

— О, да — отвърна Фром с апломб и изду гърди. — Абсолютно. Аз съм старшият дежурен офицер по сигурността. Значи това не е проблем. Изобщо не е.

— О, ама вие сте направо чудесен — рече тя с възторг и му се усмихна, гледайки го право в очите, от което устата му пресъхна.

Двайсетина минути по-късно, застанала на площадката на опустелия пети етаж, жената, нарекла себе си Петра Фогел, стоеше и изчакваше Фром да се върне обратно на бюрото си във фоайето. Тежките му стъпки изтрополиха по стъпалата на стълбата чак до приземния етаж и след малко едрата му фигура се скри от погледа й. Ранди Ръсел от ЦРУ презрително сбърчи нос и измърмори:

— Какъв идиот само. Късмет извадих с него.

Сетне дълбоко пое дъх, приготвяйки се мислено за предстоящата рискована работа. След като бе влязла с чисто женска хитрост през главната порта на тази институционна крепост, време бе да щурмува и най-съкровените й тайни. Бръкна в джобовете на палтото, извади тънки хирургически ръкавици.

Постави си ги и влезе в стаята, която по нейна молба бе отключил лично размазалият се от кеф Ото Фром. Иначе си носеше специален инструментариум, стопроцентова работа вършеше, но все пак по-добре бе да си спести времето и риска. Дори и най-софистицираните шперцови помагала оставят следи — тънички, незабележими за невъоръжено око драскотини, но експертите могат да ги откриват и обичайно го правят. А успехът на нейната операция до голяма степен зависеше от това тя да влезе и излезе от сградата на ФКП в Николайфиртел, без да остави зад себе си твърдо доказателство за външна намеса, което би могло да свърже ЦРУ със странните и необясними действия на фалшивата Петра Фогел.

Затвори вратата след себе си и внимателно огледа разположението на стаята. Меко шумеше и бръмчеше най-модерна електронна техника — софистицирани сървъри, рутери и апаратура по стените, свързани с гъста мрежа от разноцветни кабели. Тук бе сърцето на местната мрежа на Отдела за държавна сигурност (ОДС). Всеки отделен компютър, принтер и другите устройства в сградата бяха свързани с хардуера в това помещение. Оттук минаваха обезопасените срещу подслушване с нужните защити високоскоростни връзки с главните компютърни системи и базите данни на ФКП, както и архивираните данни в главната централа на институцията във Висбаден.

След малко кимна със задоволство. Именно тук трябвате да си свърши работата, още повече, че специалистът по информационни технологии Карл Центнер бе на дълга ваканция в Тайланд и в негово отсъствие едва ли някой от берлинските служители би губил време да си вре носа в компютърната мрежа, която той като системен администратор поддържаше. И ето я на място, благодарение на добре фалшифицираните служебна карта и писмо, както и свръхчувствителното сексуално его на Фром — проникнала където трябва, за да се порови в някои неща собственоръчно.

Погледна часовника си. В най-добрия случай разполагаше с час или около час, преди да дойде време за кафе и оплешивяващият охранител да се качи тук, да я подкача. Време беше да се захваща за работа, и то здраво. Безпогрешно разпозна работното място на Центнер — беше в ъгъла, на маса с мощен компютър, а по стените множество лавици, отрупани с какви ли не софтуерни и хардуерни ръководства и справочници. Отпред имаше модерен въртящ се стол. Седна на него и отвори куфарчето, от което извади шест диска.

Три от тях съдържаха легитимни варианти на същата информационна система за управление, достъп и останалите програми на ФКП. Два бяха празни. Един бе доста по-различен, на него бе записана специализирана, крайно модерна програма — дело на Отдела за научни изследвания и развойна дейност на ЦРУ.

Тихо тананикайки си, Ранди разтърка мишката и чукна интервал клавиша на клавиатурата. Екранът светна — появи се логото на организацията — стилизираният германски хералдичен орел с разперените криле, с това тя практически влезе в местната мрежа на ОДС. Вкара в устройството диска със специализираната програма, а компютърът тихо засвистя, поемайки и бързо прехвърляйки записаната на него информация на главния си твърд диск. Образът на екрана изчезна.

Измина почти минута, през която Ранди бе затаила дъх и търпеливо чакаше. Сетне на празния екран излезе каре с надпис: Данните прехвърлени. Системата готова.

Усети мускулите на врата си да се стягат, очите й се присвиха. Сега щеше да се разбере дали сътворилите софтуерния код програмисти на Ленгли си заслужават и без това скромните правителствени заплати и пенсии. И ако не бе така, системите за защита и алармите щяха да вдигнат предостатъчно шум оттук до Висбаден и обратно.

Смръщи лице и напрегна всички сили, за да се концентрира изцяло. Сетне се наведе напред и написа команда: АКТИВИРАЙ ЯНУС.

ЯНУС — кодово име, заимствано от обоготворения италийски цар, бог на времето и всяко начало и край с двете лица — бе строго секретна програма на ЦРУ за сваляне на защити и обезвреждане на алармени системи на набелязани за мишени компютърни мрежи. Веднъж свалила защитите и проникнала в системата, програмата можеше да разчете и идентифицира заложените в нея истински самоличности и пароли на потребителите. А сетне, улеснявайки своя собствен потребител да използва която и да е от разчетените самоличности — от най-ниския чиновник до самия директор, — софтуерът можеше да го отведе навсякъде, дори и в най-строго засекретените документи и архиви на системата, в случая ФКП.

Или може би така бе само на теория, както й бяха обяснявали и обещавали?

Защото, доколкото знаеше, това бе първият реално оперативен тест на програмата в истинска, а не симулирана ситуация. Значи имаше ли някакви пропуски и грешки, сега Ранди щеше да ги изпита на собствен гръб.

Мина известно време, на нея лично и се стори цяла вечност. Компютърът шумеше тихо, ЯНУС вървеше по цялата система, през тукашните сървъри и работни станции в сградата до най-отдалечените пунктове и разклонения на мрежата в останалата част на Берлин, Бон и централния комплекс във Висбаден.

Ранди се пребори с изкушението да се изправи и да се поразходи из помещението, колкото да избие натрупващото се в нея огромно, трескаво напрежение. Макар че отлично разбираше необходимостта да повярва в компетентността на техническия екип на управлението, при напрегнати задачи най-много мразеше усещането да зависиш от някой друг извън самия себе си. Винаги се бе бунтувала срещу факта, че съдбата й невинаги е под чисто неин контрол и това бе черта на характера й, която не можеше добре да прикрива. По тази причина в личното й досие в Ленгли имаше няколко забележки, написани в съответния бюрократичен тон, в смисъл, че за нея е типична тенденцията на „вълка единак“ — да действа своеволно, заобикаляйки правила и указания.

На екрана светна нов текст в карето: Проникване в системата за сигурност изпълнено. Всички документи достъпни. Не са намерени алармени устройства.

Въздъхна дълбоко, изпусна въздуха с облекчение. И в същото време усети, че се освобождава от напрежението в раменете и врата. Беше влязла в системата на ФКП. Отново се наведе напред, изцяло съсредоточена в следващата необходима оперативна стъпка. Пръстите й затанцуваха върху клавиатурата, изпращайки поредица команди до ЯНУС. Те нареждаха на програмата да отдели и запише всеки индивидуален доклад, досие и донесение, съдържащо името на Вулф Ренке.

И отново бе принудена да бездейства и изчаква ЯНУС да свърши работата, която в очите на страничен лаик сигурно би заприличала на нещо като черна магия. Софтуерът сверяваше пароли с нива на секретност и допуск, за да осигури достъпа, междувременно пресявайки стотици хиляди архивирани документи, част от които бяха цифрови копия на вестникарски страници и отделни статии, понякога на възраст до трийсетина години назад в миналото. Едноредни резюмета на файловете се мяркаха на екрана все по-бързо, подреждаха се и преминаваха със светкавична скорост, за да отстъпят място на следващите. Повечето бяха документи на самата ФКП, наред с тях имаше и доклади на Щази и на бившето източногерманско правителство.

Ранди с нетърпение изчака програмата да приключи работата си и бързо натрака следващата команда: запиши всички намерени документи на диск. Изцяло контролиран от императивите на ЯНУС, компютърът прехвърли и записа всички съдържащи името Ренке файлове на двата празни диска, които тя последователно постави в устройството. Когато това свърши, Ранди даде последна команда на ЯНУС, с нея софтуерът на ЦРУ трябваше да заличи всички следи от присъствието си в системата на ФКП.

Веднага, щом като логото на федералната полиция се появи отново на екрана, Ранди скочи нетърпеливо на крака, прибра всичките си принадлежности в куфарчето и закрачи към вратата. Веднъж като излезе от сградата, ще отиде в тайната квартира на ЦРУ и ще се отърве от дегизировката. Така завинаги ще изчезне и палавата Петра Фогел, вероятно за голямо разочарование на зажаднелия за женски ласки Ото Фром.

Следващата задача е да отнесе записаните дискове в берлинското бюро на ЦРУ, където компетентните аналитици ще се заемат с проучването на документите, ще търсят аномалии и най-различни факти, свързани с мистериозното изчезване на Ренке и успешното му избягване на подготвяния от страна на германските власти арест.

Час по-късно заложена в главния сървър на ФКП тайна програма започна рутинната си ежедневна проверка на поредица специално белязани документи. Задачата й бе да „прелисти“ белязаните файлове, да засече и проследи обратно евентуален достъп до тях, влизане или запис. Набраната от нея информация активира досега неизползвани сектори от код, на свой ред те задвижиха спешна електронна аларма, която бе изпратена в писмо по електронна поща до персонален компютър извън официалната мрежа на ФКП.

Оттам шифрованата аларма в писмото замина отново по електронната поща на изток, мина през поредица интернетски сървъри и стигна крайното си предназначение — московските офиси на групата „Брант“.

Герхард Ланге четеше генерирания доклад със загрижена физиономия. Когато свърши, присви устни и се замисли над усложненията, които носеше съдържащата се в него информация. А тя бе доволно обезпокоителна особено след пропадналите им снощни опити да заловят Смит и Фиона Девайн.

Стройният бивш офицер от Щази въздъхна и вдигна телефона, за да се обади пряко на шефа си.

— Да? — още на първия сигнал рязко прозвуча гласът на Ерих Брант. — Какво има сега?

— Някой си души около архивните документи за Ренке — резюмира накратко същността на проблема Ланге.

— Кой по-точно?

— Е, това е още един проблем — отново въздъхна Ланге. — Според програмата, която внедрихме в главния сървър на ФКП, достъп до няколкостотин файлове, засягащи хер професор Ренке, са поискали повече от двайсет различни потребители, включително и самият директор, и то все едновременно — в разстояние на около десетина минути. И още нещо, заявките до една са дошли от едно и също работно място — а именно компютъра на системния администратор на местната мрежа в Берлин.

За миг настъпи тишина. Сетне Брант изръмжа грубо:

— Това е невъзможно.

— И аз съм на същото мнение — откликна Ланге тихо.

— Значи това май е работа на американците — добави Брант.

— Изглежда много вероятно — съгласи се Ланге. — Със сигурност и ЦРУ, и АНС разполагат с техническите възможности за електронно проникване в архивите на ФКП.

— При това американците сега имат и мотив — допълни Брант, а тонът на гласа му бе променен, вече говореше тихо и неохотно.

— Точно така — кимна Ланге. — И ако приемем тази възможност, тогава следва, че оперативната сигурност на ХИДРА е компрометирана далеч повече, отколкото първоначално смятахме.

— Аха — процеди Брант през стиснати зъби. — Е, поне да се надяваме тези новини да не стигнат и до руснаците.

Ланге се изкашля и заговори, подбирайки думите си извънредно внимателно:

— Ако американците си врат носа в миналото на Ренке, те вероятно ще засекат и тайните ни източници и агенти в самото германско правителство…

— Отлично зная какво могат да научат и от кого, а и ти знаеш, нали? — прекъсна го Брант. — Сега слушай внимателно, Герхард. Незабавно събирай специализирания екип и хващай самолета за Берлин. Отиваш там още тази вечер.

— С какви заповеди?

— Ще елиминираш всички възможни източници на информация, за да затворим пробива — ледено нареди Брант. — На всяка цена.

Глава двайсета

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Разположен на площад „Лафайет“ срещу Белия дом, хотел „Хей-Адамс“ е типична вашингтонска забележителност. Вече близо осемдесет години красиво обзаведените му стаи, ресторанти и клубни помещения неудържимо привличат знаковите лица в голямата игра на върха — могъщи политици, министри и водещи в кабинета фигури, висши съветници от Белия дом, прочути актьори и богати бизнесмени.

Главният ресторант на хотела се нарича „Лафайет Рум“ и е известен с чудесната си, спечелила редица международни кулинарни награди кухня и прекрасния си избор на първокачествени вина. От почти година заведението беше и любимо място за срещи на група високопоставени членове на сенатските и конгресните комисии за разузнаване и въоръжени сили. Поне веднъж седмично те се събираха в „Лафайет Рум“ на „работен обяд“ заедно с главните аналитици и съветници от Пентагона, ЦРУ и Държавния департамент. Тези редовни сбирки бяха прекрасна възможност за обмен на информация и неофициален коментар по текущите политически проблеми, а много често даваха и шанс да се изглаждат лични дрязги и сблъсъци в приятелска, добронамерена атмосфера и с помощта на колегите — нещо доста по-трудно в обичайната йерархична обстановка на Капитолия.

Днес в блестящата от чистота ресторантска кухня с продуктите сръчно свещенодействаше един от най-новите заместник главни готвачи, румънски имигрант на име Драгуш Братяну. В голямо, плитко блюдо приготвяше един от специалитетите си с грах, аспержи, пресен зелен фасул, няколко супени лъжици от прясно скълцан лук в естрагонов оцет. Стараеше се всячески и добавяше още всевъзможни подправки и други компоненти към тази специална салата, поръчана от един от най-уважаваните специалисти на Държавния департамент по въпросите на руската външна политика.

Огледа се през рамо внимателно. Всички наоколо — множество мъже и жени в блестящи бели престилки — бяха заети с приготвянето на поръчки за немалката тълпа посетители. Никой не му обръщаше внимание. Сега имаше възможността да го направи.

Усещайки устата си съвсем пресъхнала, ниският, набит мъж бръкна в джоба на престилката и извади малко шишенце с прозрачна течност. С бързо, уверено движение свали тапичката и изсипа безцветното воднисто съдържание в току-що завършената салата. Сетне добави още олио, за пореден път разбърка съставните части с голяма лъжица и натисна звънеца.

Келнерката се появи тутакси.

— Нещо за мен ли?

— Пролетна салата за маса пета — спокойно посочи блюдото Братяну.

Без да се бави и секунда, тя постави купата върху сребърния поднос, взе го и мина през люлеещите се двойни врати на път към елегантния салон отвъд тях. Гледайки я в гърба, румънецът въздъхна с облекчение. Току-що бе спечелил още двайсет хиляди щатски долара — пари, за които няма да плаща данък. Ще докладва поредния успех на контролиращия агент и ще ги прехвърли в сметката си в онази панамска банка. А междувременно още един смъртоносен вариант на ХИДРА поемаше пътя си към набелязаната жертва.

Москва

Столичният канал — на руски наречен Водоотводний — минава от изток на запад, описвайки голяма дъга, преди да се влее в Москва-река на километър и нещо от Кремъл. В същото време той маркира и северната граница на голям район на име Замоскворечие, където живеят предимно чужденци, най-вече европейски и американски бизнесмени и техните семейства. По южния бряг на замръзналия канал се редят бледожълти три– и четириетажни сгради, строени навремето за луксозни градски домове, а днес разделени на множество по-малки апартаменти.

В момента Джонатан Смит бе в гостната на един от тези апартаменти. Стоеше пред прозореца и се взираше навън. Беше късно, почти полунощ, тъмнеещите улици бяха почти пусти. Пред дома тромаво мина синьо-бяла милиционерска кола, сетне сви вляво по мост, който отиваше направо до Кремъл. Червените й стопсветлини бавно избледняха, сетне изчезнаха в плътния зимен мрак. Смит отстъпи от прозореца, върна на място отдръпнатите дебели пердета и изгледа Киров с присвити очи.

— Сигурен ли си, че квартирата е безопасна?

— Питаш ме дали е абсолютно сигурна? — сви рамене руснакът и се усмихна. — Такова място, брат ми, просто няма. Не мога да ти го обещая. Но пък тази е най-сигурната, която можах да намеря за толкова кратко време. Собственикът ми е стар приятел и длъжник, има да ми връща множество услуги, спасявал съм му живота, заради мен е на свобода. А най-хубавото е, че останалите наематели са все бизнесмени на кратки командировки тук, постоянно пристигат и си заминават от Москва. Затова за теб с Фиона тук никой не може да каже нови ли сте, не сте ли.

— Смит кимна. В думите на Киров имаше желязна логика. Москва е почти задръстена с жители и посетители, хората поначало са подозрителни и склонни видят ли нещо, което им се стори нередовно или необичайно, да го докладват на властите. Но след като и другите наематели в голямата къща са постоянно пристигащи и заминаващи, той и Фиона едва ли ще привлекат ненужно внимание.

— И все пак колко време можем да останем тук, без да създаваме главоболия на теб и твоя приятел — хазяина?

— Стопроцентово поне два-три дни, може би и повече — отвърна Киров. — След това най-разумно е да ви преместя на друго място, може би извън града.

— Ами ти самият, Олег? — тихо попита Фиона, седнала на канапето зад двамата мъже.

Изглеждаше бледа и посърнала, след като на няколко пъти бе гледала смъртта в очите по време на инцидента с линейката. На масичка пред себе си бе разтворила записките на Елена Веденская, а до нея лежеше тефтер, където с помощта на Джон бе нахвърлила груб превод на по-важни моменти от бележките и някои медицински термини. Заедно със Смит бяха прегледали по-голямата част от тях, а междувременно Киров се бе върнал от покупки с храна и някои най-необходими тоалетни принадлежности. За нови дрехи се налагаше да почакат най-малко до следващия ден.

— Аз ли? — усмихна се едрият руснак и поклати глава, но в очите му имаше сенки. — За мен не се безпокойте, аз не съм в опасност. Убеден съм, че онези, дето ви преследваха, не са успели да видят лицето ми. Поне не и онези, които са още живи.

— Но джипът, който остана там? По него не могат ли да те проследят?

— О, не — убедено отвърна Киров. — Купувал съм го с налични пари на ръка, и то чрез поредица посредници. Регистрацията му няма нищо общо с мен.

— И все пак имаме проблем — обади се Смит.

— Така ли? — повдигна вежди Киров.

— С теб сме работили заедно — това трябва да го има някъде в архивите. И тук, и във Вашингтон — по случая Касандра, кризата с шарката — припомни му американецът. — А онези хора, които и да са те, ми знаеха и името, и чина, а вероятно имат добра представа и за дейността ми. И като нищо ще стигнат и до Олег Киров, бивш генерал от ФСС.

— Никак не е вероятно, ама хич — рече руснакът просто и на лицето му светна лека иронична усмивка. — Защото преди да напусна ФСС, взех нужните мерки някои строго секретни документи да изчезнат… а и в компютрите бяха изтрити. Със сигурност мога да те уверя, че никой в Лубянка няма да намери информация, която да свързва моето име с печално известния нам подполковник Джонатан Смит. И ако си спомняш, още тогава — при съвместната ни работа — подробностите около временното ни сътрудничество бяха известни само на малцина.

Смит кимна, помнеше, как да не помни. Внезапно изпита силна умора и се насочи към голямото кресло срещу Фиона. Още в края на успешното им измъкване с остарелия Москвич бе отминала адреналиновата фаза и сега се чувстваше отпаднал и неспокоен. Истинско блаженство бе да се настани удобно някъде, да протегне крака и да даде на уморените си мускули малко истинска почивка, та било и за кратко време. От креслото отново вдигна очи към Киров.

— Добре де, да речем, че лично ти не си в опасност. Все пак иска ми се да зная каква точно роля играеш в тази бъркотия сега? — усмихна се криво Джон. — Не че се съмнявам, забележи! Би било черна неблагодарност, след като спаси и двама ни от сигурна гибел. Просто съм любопитен как така се появи точно в най-критичния миг? Още повече въоръжен, и то на волана на превозно средство, дето не може да бъде проследено до теб.

— Фиона ме помоли да й прикривам гърба по време на срещите ви тук и там, а сетне и с доктор Веденская — тихо отвърна руснакът. — И аз с удоволствие го направих.

— Олег си е организирал частна детективско-консултантска фирма, движи предимно въпроси на фирмената сигурност на чуждестранни бизнесмени, които имат делови връзки в Москва, дава съвети, посредничи, изобщо има най-разностранна дейност — обясни Фиона и за пръв път след като се измъкнаха на косъм от смъртта, в очите й се появиха весели пламъчета. — Ама изборът му е по-широк, има и някои други клиенти, нали така?

— Например вашият мистериозен г-н Клайн — намеси се Олег и се ухили на Джон. — И ето ни отново колеги.

Смит кимна бавно — повечето неща си идваха на местата. Пенсионираният руски офицер бе един от московските агенти на Фиона, член на лично подбран от нея елитен екип — както му бе намекнал и самият Клайн. Пенсиониран или не, Киров сто на сто все още имаше приятели и сериозни връзки на най-важни места и нива в руското правителство. Да не говорим за огромния му опит и професионална ерудиция. Сега му ставаше ясно защо Фиона бе толкова сигурна, че бързо може да провери списъка на потенциалните му източници сред елитните руски лекари и академични специалисти. И нищо чудно нямаше в увереността й, че досието на Елена Веденская в тайните служби е било наистина прочистено от политически инкриминиращи я постановки. Колко ли още други досиета бе манипулирал Киров, преди да стане лична жертва на чистките на режима на Дударев?

Джон отново изгледа едрия руснак с безмълвна симпатия. В същото време се питаше как ли помирява в себе си сегашното сътрудничество с американска разузнавателна институция и дългогодишното си минало на лоялен високопоставен офицер от руското военно разузнаване и други тайни служби? Знаеше от дългогодишния си опит, че тези случаи на раздвоена лоялност най-често завършват по най-неприятен начин. И най-свестните хора често се пречупват под непосилното бреме да избират между абстрактни идеи и далеч по-близките кръвни и родни връзки. И без да му мисли много как би прозвучало това на самия Киров, взе та го изтърси на глас.

— Виж, аз съм си все така руски патриот, докторе — отсече Киров и мускулите около челюстта му видимо се напрегнаха. — Но не и немислещ патриот. Дударев и неговите поддръжници насила връщат Русия назад, обратно в тъмните години от старото време на тирания и безчинства, а този път ще ни доведе единствено до истинско нещастие, а може би и до гибел. И доколкото това е абсолютно вярно, а и доколкото не вредя на истинските национални интереси, не виждам никакъв проблем в това, че ви помагам, още повече в този случай.

След тези си думи Киров изгледа американеца продължително и когато заговори отново, гласът му прозвуча твърде остро.

— В миналото сме се сражавали срещу общ враг, заедно сме лели кръв, Джон. И сега просто настоявам още веднъж да ми се доверите напълно. Толкова ли много искам, след като няколко пъти рискувах живота си за вас двамата с госпожица Девайн?

— О, не, прощавай, Олег — побърза да стане на крак Смит и да подаде ръка, съзнавайки, че бе направил здрав гаф, изпускайки на глас неща крайни и обидни за един стар боен другар.

Погледна Киров право в очите и силно му стисна ръката.

— Съжалявам, Олег, искрено съжалявам. Крайно нередно от моя страна бе изобщо да се съмнявам в твоята чест и почтеност.

— Много добре разбирам какво си помислил, на твое място и аз бих имал резерви и съмнения — отвърна руснакът. — Подозрението и недоверието са постоянни спътници в играта на шпиони, която водим.

И двамата отново искрено си стиснаха ръцете.

— Сега, след като се уверихте взаимно, че и двамата сте благородни, лоялни, достойни за доверие и притежавате още цял куп добродетели, ще ми помогнете ли с тези записки? — иронично подхвърли Фиона към Смит и посочи разпилените по масичката листа. — Руският ми е достатъчно добър, но не притежавам особени познания в областта на медицината и авангардните й технически постижения. Затова, моля ви, подполковник, обяснете ми някои неща тук. Не съм напреднала достатъчно в материята, що се касае прехвърлянето й на разбираем английски.

Джон се усмихна смутено, трябваше да признае справедливостта на упреците. И се изчерви въпреки голямото си нежелание, сетне се премести до нея и побърза да вземе в ръка поредния лист с бележките на Веденская.

— Права сте, госпожице Девайн. Хайде, питайте поред. Изцяло на вашите услуги съм.

Киров прикри усмивката си и тръгна към кухничката да разтовари покупките. След малко се мярна за миг на вратата, за да ги попита дали не желаят да им запари силен чай като средство срещу умората. И двамата приеха с охота. По-късно руснакът донесе чая и се настани на масичката при тях. Тогава и тримата заедно задълбаха в множеството ситно напечатани на кирилица бележки. Текстът беше писан на машина, в плътни колони, пълни със съкращения, особена терминология и машинописна стенография, каквато очевидно Веденская и други лекари от екипа й бяха използвали и друг път.

Работата се оказа трудоемка и бавна, отне им часове поред, затова и осъмнаха. Макар и трудни за разбиране, на места дори загадъчни поради строго професионалния език, записките на Веденская се оказаха извънредно изчерпателни. Тя се бе постарала да запише всички важни данни на първите четири жертви: имена, възраст, пол, социално-икономическо положение, особени физически и умствени характеристики. Бе добавила и подробните си наблюдения върху развитието на загадъчната болест при всеки отделен пациент — от първия момент на приемането му в болницата до самата му смърт. Всички резултати от изследванията и аутопсията бяха цитирани тук също, макар и в резюме, при което релевантните факти бяха коментирани и анализирани по няколко различни начини.

Накрая Смит се изправи, за да раздвижи изтръпналите си крайници, и дълбоко въздъхна. Очите му бяха силно зачервени, изглеждаха възпалени или раздразнени от нещо, а гърбът и вратът го боляха дори и при най-малкото движение.

— Е, какво мислите сега? — веднага запита Фиона.

— Че не сме по-близо до разгадаването на мистерията, отколкото в самото начало — рече той направо. — Записките потвърждават абсолютно всичко, което Петренко ми каза, преди да го убият. Жертвите не са се познавали една друга. Живели са в различни краища на Москва, в най-крайните предградия. Нямат общи приятели или познати, нито нещо, което ги свързва. По дяволите, дори и начинът им на живот е коренно различен, както и работата или заниманията им. Тук няма нищо, ама абсолютно нищо, което да мога да възприема като естествен носител на заболяването.

— Носител ли казахте?

— В дадения контекст той би могъл да бъде индивид, животно или микроорганизъм, който предава дадена болест. Носител, преносител или разпространител, вирусоносител — обясни Смит.

— А това е важно, така ли? — попита Киров.

— Може да бъде изключително важно — кимна Смит, — защото всичко подсказва най-категорично, че това заболяване не е дошло по естествен път от природата. Тоест какъвто и да е смъртоносният механизъм, той може да е създаден в нечия лаборатория, било нарочно, било случайно…

Тук замълча и се замисли дълбоко. Устните му се опънаха в тънка и дълга права линия.

— Какво ви хрумна, подполковник? — запита го Фиона.

— Нещо много грозно, направо страшно — отвърна Джон тихо и се намръщи. — Вижте, засегнатите от тази болест хора са съвсем различни, както могат да бъдат толкова нееднакви само четири нарочно подбрани именно по такъв критерий индивиди. Не е ли така?

Другите двама кимнаха, озадачени.

— Е, добре тогава — все едно, че са били набелязани за експериментални обекти — подбрани за изпробване на действието на даден смъртоносен организъм или процес върху хора на различна възраст, различен пол и обмяна на веществата.

— Това наистина е страшна мисъл — трезво откликна Фиона Девайн и лицето й се изопна. — Вие сега имате предвид и още нещо, нали? Онзи слух, който спомена доктор Веденская — за източногермански учен, така ли?

— Именно — потвърди Смит и раменете му увиснаха. — И ако Вулф Ренке е все още жив, случаите с тези четиримата могат да се окажат именно такъв опит — изпробване на опасни биологични оръжия върху хора. Такъв тест би бил в стила на онзи негодник с болна психика на име Ренке. Но дори и да направим такова предположение, то пак не ни отвежда никъде. Досега не успявам да определя някакъв полезен общ знаменател в бележките по отделните случаи. Те просто не съдържат данни, които могат да ни дадат по-ясна идея откъде идва заболяването, как умъртвява жертвите си или поне как се разпространява…

— Което ни изправя пред смущаващ парадокс — изтъкна Киров, а очите му бяха хладни. — Ако записките са толкова безполезни, защо толкова много хора бяха вече убити в опит да ни се попречи да ги получим и проучим?

Глава двайсет и първа

19 февруари

Берлин

Само на осемнайсет километра южно от градския център, берлинското международно летище „Бранденбург“ бе все още обвито в ранни утринни мъгли, когато малък фирмен реактивен самолет кацна на писта 25-Р. Двата му двигателя мощно изреваха, докато машината плавно намаляваше скоростта, а летецът убиваше инерцията. Тя се плъзна грациозно сред дълга поредица от двойни червено-зелени светлини, разположени по ръбовете на бетонната настилка. Някъде на средата на пътя към ярко осветените сгради на терминалите реактивният самолет сви, отбивайки от главната писта, и на самоход потегли към товарното крило на огромен хангар за поддръжка на „Луфтханза“. Тук вече окончателно спря.

Черна лимузина беемве бе паркирана край блестящата от влагата черна бетонирана площадка.

От самолета слязоха четирима високи, стройни мъже в отлична физическа форма с тежки връхни палта и кожени шапки и бодро закрачиха към очакващата ги кола. Всеки от тях носеше лека пътна чанта. С хладни, сурови погледи те в движение оглеждаха околността, а очите им преценяваха отново и отново обстановката за потенциални изненади или евентуална заплаха.

От колата излезе пети мъж, беше доста по-нисък, натежал, пък и по-възрастен. Тръгна насреща им, кимна учтиво и подаде ръка на първия, който, изглежда, бе и водач на групата.

— Добре дошли в Германия, господине. Как е в Москва напоследък?

— Студено и мрачно — отвърна без желание Герхард Ланге. — Както и тук.

Изгледа посрещача и запита:

— Уредено ли е минаването през граничните и митническите власти?

— Всичко е уредено. Затруднения няма да има — увери го ниският.

— Отлично — кимна със задоволство стройният бивш офицер от Щази. — У вас ли е специалното оборудване, за което ставаше дума?

— В багажника е — отвърна посрещачът.

— Покажете ми го.

Мъжът поведе Ланге и тримата с него към задната част на автомобила и със замах отвори капака на багажника. Сетне със самодоволно изражение отстъпи, за да им даде възможност да огледат съдържанието на петте метални куфарчета, спретнато подредени в него.

Ланге се усмихна мрачно и започна да ги отваря. Първите четири съдържаха добре подбрано оръжие от елитни марки: автомати и пистолети „Хеклер & Кох“, пистолети „Валтер“, достатъчно патрони за всички единици, блокчета пластичен експлозив, детонатори и таймери. В петото имаше бронежилетки и други бронирани елементи за защита на тялото, комуникационна техника, черни маскировъчни костюми, щурмови елеци с нужната екипировка и зелени барети, каквито носят командосите от германските елитни антитерористични подразделения, наречени GSG-9. Екипът на Ланге практически бе вече снабден с нужното за всякаква възможна ситуация.

— Имате ли мишена? — попита посрещачът.

— Все още не — недоволно присви устни Ланге и смръщено затвори багажника. — Но очаквам поредните заповеди от Москва, и то в най-скоро време.

Казахстан

На север от река Деркул се издига верига ниски, голи хълмове. Тук-таме по билата се вижда някое и друго дърво или рядка горица, но повечето от полегатите склонове са без растителност, само на места има килими висока изсъхнала трева. Отвъд реката теренът е равен, простира се на юг и изток чак до хоризонта. Това е северозападната периферия на безбрежните степи, които обхващат по-голямата част от Казахстан.

Старши лейтенантът от спецназ Юрий Тимофеев лежеше добре прикрит сред високата мъртва трева току под билото на ниските възвишения. Убитите светло и тъмнокафеникави тонове на камуфлажното му облекло с качулка чудесно се сливаха с естествената цветова палитра, така че той бе практически невидим за всеки, който се намира на повече от двайсетина метра. Тимофеев оглеждаше околността с бинокъл, съсредоточавайки вниманието си главно върху шосето и жп линията, които минаваха успоредно на реката срещу него.

След минута той свали бинокъла и се извърна към мъжа до него.

— Запиши — време 07:00 часа. Виждам два десеттонни камиона, и двата цивилни, още и автобус, почти пълен. С тях се движи волга, предполагаемо официален автомобил. Всички се придвижват в източна посока към Уралск, приблизителна скорост осемдесет километра в час. Засега друго движение в западно направление няма.

Другарят му — старшина Пазин, послушно записваше данните в малко тефтерче, добавяйки ги към дългия списък на автомобилния и жп трафик, които следяха през последните четирийсет и осем часа.

— Записано, господин старши лейтенант — докладва старшината.

— Колко още ще висим на задниците си тука да описваме шибаните коли и локомотиви? — оплака се трети облечен в маскировъчен комбинезон мъж.

Беше също боец от спецназ частите, скрит на няколко метра от тях встрани.

В ръце държеше автомат АКСУ-74 с къса цев, скъсения вариант на стандартния руски калашник.

— Слушай, Ваня, ще висиш толкова, колкото аз кажа — сопна се Тимофеев, но бързо омекна и сви рамене. — Значи докато от щаба изпратят нови заповеди по ей тази машинка тук.

И потупа с длан портативната радиостанция с голям обхват, която лежеше в изсъхналата трева до него. И тримата бяха руски командоси — дългогодишни, обиграни ветерани от безкрайната война в Чечения и членове на специален разузнавателен дозор за далечно действие. Преди две нощи тайно прекосиха границата и установиха този наблюдателен пункт с цел да следят движението по две от главните пътни артерии с общ възел и единствената важна жп връзка по протежение на северозападната казахстанска граница. Имаха заповед да следят целия трафик по тези три комуникации, обръщайки специално внимание на придвижването на военни части или гранични войски и патрули. До този момент обаче почти не бяха забелязали военни подразделения. По-голямата част от малката и много зле въоръжена казахстанска армия бе разположена в крайната източна част на страната по границата й с Народна република Китай.

— И пак ти казвам, че си е чиста загуба на време — опъна се третият войник — сержант на име Белухов, все така раздразнителен и скучаещ.

— Може пък на Ванката да му се е дощяло пак да юрне муджахидините — подхвърли беззлобно ухиленият Пазин, въртейки очи при спомена за опасните чеченски партизани.

— Айде стига бе — сопна се Белухов, обаче потръпна само при споменаването им.

Последните им сражения в Чечения бяха един продължителен кошмар, наситен с внезапни, злокобни засади и постоянни жестоки сблъсъци и от двете страни. Да оцелееш там си бе истински късмет.

— Глей сега, просто не виждам смисъла на туй висене тук. Полза би имало, ако ще нападаме. А пък кому е нужно да окупира тая пустош, а? — изтърси той и размаха ръка в посока на безкрайните степи, простиращи се докъдето стига човешкият взор.

— Смисъл има — Казахстан си беше наш. Ей половината от тези, дето живеят тук, са етнически руснаци, хора като нас самите — тихо го поучи Тимофеев. — И още има — тук отдолу залежи колкото си щеш и каквото си поискаш. Нефт ли няма, газ ли, боксит, злато, хромова руда и уран, батко, уран. Все такива неща, дето на президента Дударев в сънищата и в мечтите му се мяркат…

В същия миг занемя, току до тях се чу конско пръхтене. И тримата спецназовци се извърнаха като ужилени, грабвайки оръжието. Зад тях, на билото, стоеше момче и удивено ги гледаше.

Беше на около дванайсет-тринайсет години, облечено в типичното дълго вълнено палто, широка и провиснала бяла риза, торбести панталони, затегнати с връв на кръста, както правят повечето казахстански пастири. В ръка държеше поводите на мършав и дребен степен кон, който въртеше глава и пасеше от изсъхналата трева. От седлото му висяха вързоп със спални постелки, навита лека палатка и торбичка с храна.

Тимофеев кимна на хората си, тримата скочиха на крак.

— Какво търсиш тук? — мрачно запита руснакът, а ръката му бавно, почти незабележимо, полази към кобура с пистолета. — Хайде, казвай?

— С баща ми проверяваме земята, подготвяме се за пролетта — отвърна момчето бързо, като гледаше уплашено и с широко отворени очи тримата бойци в камуфлажните дрехи. — Нали ще изкарваме добитъка от зимните кошари, та трябва да се види къде има паша и вода…

— Баща ти с тебе ли е? — запита отново Тимофеев.

— А, не е — гордо отвърна момчето. — Той отиде по на запад. Тук, по тези хълмове, задачата е моя…

— Добро момче си ти и добър син — отбеляза лейтенантът от Спецназ и ловко измъкна пистолета от кобура — макаров с поставен заглушител.

Дръпна затвора назад рязко, вкара патрон в цевта и дръпна спусъка. Ударено високо в гърдите, момчето залитна назад, отхвърлено от силата на куршума. Очите му се разшириха още повече от ужаса на случилото се, погледна шурналата по бялата му риза кръв и бавно рухна на колене.

Тимофеев стреля отново, този път в главата. Казашкото момче се прегъна и падна назад. Така и остана неподвижно сред високите стръкове на пожълтялата трева.

Сега конят изцвили уплашено. Обзето от паника, вероятно при миризмата на топлата, прясна кръв с металическа жилка, дребното жилаво животно се изправи на задните крака, зарита с предните във въздуха и се отскубна от ръката на мъртвото дете. Хукна по билото в галоп, превали го и просто изчезна от погледа на спецназовците. Сержантът на име Белухов изруга и спринтира към върха, а след секунда го последваха и двамата му другари.

Стигнал на хребета, вдигна калашника, притисна приклада към рамо и се прицели, хващайки в мерника летящото надолу по склона конче. Сетне прехвърли селектора на автоматичен огън и обра спусъка.

— Недей! — изрева Тимофеев, настигнал го в същия миг, и удари автоматната цев нагоре, преди Белухов да бе открил огън. — Нищо няма да спечелим, ако убиеш добичето, само шум ще се вдигне. Остави го да избяга. Колкото по-надалеч отиде, толкова по-добре за нас. Защото сетне, дойдат ли казахите да си търсят момчето, няма да знаят откъде да тръгнат.

Сержантът кимна нацупено, приемайки укора на командира.

— Залавяйте се с Пазин и копайте трап ей там — нареди Тимофеев, посочвайки с показалец към рядка група дървета на билото. — Докато заровите момчето, аз ще се свържа с щаба и ще докладвам, че променяме мястото. Отиваме на алтернативния пункт.

— Не е ли по-добре да хващаме обратния път през границата? — запита Белухов, учуден и вероятно уплашен. — Че тия — казахите, де — ще тръгнат да дирят момчето, нали?

— Ние изпълняваме заповеди, сержант — с леден тон му напомни Тимофеев и сви рамене. — Един убит повече или по-малко не може да ни променя мисията. В крайна сметка още колко невинни тепърва има да умират, знаеш ли? Такава е войната…

Глава двайсет и втора

Берлин

Ранди Ръсел тичаше по стълбището нагоре към третия етаж в посолството, като вземаше наведнъж по две-три стъпала. Спря се кратко на площадката, за да закачи служебната карта на ЦРУ със снимката на предния джоб на морскосиньото си сако. Сетне хвана по друг път — отвори врата и сви вляво, затичвайки се по широк коридор. Тук попадна сред забързани служители със съсредоточени лица, повечето от консулския отдел с купища молби за визи, всевъзможна друга документация и поща в ръце. Зърнеха ли тичащата млада жена, хората бързаха да се отдръпнат и да й сторят път.

Пред вратата на обезопасената срещу електронно подслушване конферентна зала стоеше висок морски пехотинец с квадратна челюст, който пристъпи напред и препречи пътя й. Поставил ръка на кобура, той се наведе към картата и отблизо прочете името. Сетне отстъпи, кимна и каза:

— Заповядайте, госпожице Ръсел. Господин Бенет ви очаква.

Кърт Бенет, шеф на изпратения специално от Ленгли технически екип, дори не вдигна поглед от клавиатурата, когато тя влезе. Беше посърнал, видимо изморен, със силно зачервени очи, небръснат и, общо взето, доста размъкнат. Седеше приведен пред два свързани в мрежа компютъра, поставени в единия край на дългата маса. Заедно с целия си екип бе прекарал цялата нощ и деня досега в опити да анализира и подреди материала, който тя бе копирала и изнесла от компютърния архив на ФКП. По съседните маси и столове и на пода на залата имаше чаши със забравено, изстинало кафе, търкаляха се кутийки безалкохолни напитки и недоядени сандвичи. Смърдеше на застоял тютюнев дим.

Ранди придърпа стол, намести го до Бенет и седна.

— Получих повикването, Кърт — рече тя на старшия експерт, нисък изнервен човек със силно оредяла коса и очила с дебели рамки. — Какво можеш да ми кажеш дотук?

— Че и най-смелите ти подозрения се оправдават — отвърна той и се усмихна, показвайки едри зъби. — Там, във ФКП, си имат лошо момче, и то много лошо, нечия къртица вероятно — поне що се касае до професор Вулф Ренке.

Ранди изпусна въздуха шумно, сякаш огромно бреме падна от раменете й. Колкото повече бе проучвала миналото на Ренке, толкова по-силно бе започнала да вярва, че някои си достатъчно високо горе в германската съдебна йерархия го прикрива и покровителства. Иначе как този водещ специалист в областта на биологичните оръжия бе избегнал ареста след падането на Берлинската стена? И как бе успял да пътува по света и да попада все в държави, където се нарушават международните закони и норми — Ирак, Северна Корея, Сирия и Либия, наред с още други?

От друга страна, едно бе да е сигурна в интуицията си, съвсем друго — да влиза без разрешение в архивите на ФКП с риск да се влошат отношенията на ЦРУ с германския му съюзник. Е, сега, след думите на Бенет, чувстваше огромно облекчение — рискът се оправда. Истински се зарадва да чуе, че е била права. Иначе, ако операцията се бе издънила, баровците в Ленгли като едното нищо щяха да си измият ръцете с нея и да я хвърлят на вълците. И пак биха могли да го направят и в бъдеще, но вече няма да могат да твърдят, че тя не е била наясно с фактите.

Усмихна се и се наведе към Кърт.

— Е, моля те, покажи ми тогава.

— Повечето от изтеглените от ЯНУС файлове са съвсем ненужни — говореше Бенет, пръстите му летяха по клавиатурата на единия компютър, на екрана му светкавично се появяваха документ след документ и все така мигновено изчезваха във виртуалното електронно небитие. — Обикновени, стандартни доклади за Ренке, много подобни на онези, които имаме в изобилие и в нашите бази данни — донесения, слухове, дочути от агентурната мрежа, споменават се различни източници, които твърдят, че са го виждали тук или там, било наистина, било припознаване, рутинни проучвания по поръчка на висшето началство… ей такива работи и нищо особено важно.

— Е, какво тогава е по-различното?

— По-различното, Ранди, е… — рече Бенет, отново ухилен до ушите, и направи кратка пауза за театрален ефект — … е, че компютърът на ФКП е пълен с призраци.

— Призраци ли? — запита Ранди, без да разбира какво точно иска да каже Бенет.

— Изтрити файлове и електронна поща — обясни електронният експерт. — Виж, повечето програми и управляващ софтуер имат една обща слабост, поне от гледна точка на някого, който би искал да изтрие инкриминиращи го документи или записи.

— Кажи направо, де!

— Ами натискаш клавиша „изтрий“ и цял файл изчезва — пуф! И го няма. Да, мислиш си, че е изчезнал завинаги, разпаднал се на байтове и невъзстановими частици информация, ама не е така. Той е само складиран, избутан е на друго място, в очакване да освободи заеманото пространство, когато то стане нужно на редактора. Обаче електронната поща и повечето файлове обичайно не заемат много пространство — особено на мощните компютри и свързаните в мрежа системи — и затова си остават и след стандартния начин на изтриване. Стоят си там някъде и могат да бъдат възстановени със съответен софтуер.

— Чакай, пппочакай малко — заекна Ранди. — Значи ти това си го имал предвид при създаването на ЯНУС, нали?

— Именно. Имали сме го предвид.

— Ама виж, пак да попитам, стандартните програми в една система не изтриват ли дадения файл допълнително? — усъмни се Ранди отново.

— Изтриват — съгласи се Бенет. — Много от частните потребители — компании, пък и държавните институции ги използват рутинно днес. Но за това трябва да се даде допълнителна команда, а повечето хора не си правят труда да се връщат и да търсят в системата къде и какво от старите, предполагаемо изтрити, файлове си стои или не си стои.

— Значи това са въпросните призраци, за които говореше?

— Точно така — потвърди техническият експерт. — Именно затова стигаме до заключението, че някой в самата служба ФКП прикрива Вулф Ренке. И успяхме да измъкнем някои много интересни нещица.

Бенет напечата няколко команди и на екрана на първия компютър се появи текст. Ранди се зачете в него. Минаха няколко минути, а Бенет прелистваше страница по страница. Документът бе цифрова версия на официалното досие на Ренке от архивата на източногерманското правителство заедно с черно-бялата му снимка, отпечатъци на пръстите, подробно физическо описание, биографични бележки за раждането му, образованието и научноизследователската работа. На фотографията се виждаше закръглено, с увиснали бузи лице с къдрава черна коса и дебели, рунтави вежди.

— Това е снимката, която ФКП държи в текущите си архиви — равно рече Бенет. — Заедно с данните, които рутинно изпраща, когато някоя друга сродна институция или разузнавателна агенция, да речем ФБР или МИ-6, помоли германското правителство за информация относно Ренке.

— Искаш да кажеш, че има и друга версия на досието? — удиви се Ранди. — По-ранно копие, сетне изтрито?

— Аха — отвърна Бенет и добави: — Погледни това!

Сетне пръстите му отново затанцуваха по клавиатурата и на екрана на втория компютър се появи друг вариант със снимка — цифров образ от източногерманското досие на Ренке.

Ранди се загледа в двете снимки, ту в едната, ту — в другата, сравнявайки лицата.

— Боже мой! — възкликна тя, напълно изумена.

Оригиналната версия на файла показваше съвсем друга физиономия, на съвсем различен човек. Този бе значително по-слаб, с къса побеляла коса, добре подстригана брадичка и мустаци. Физическото описание този път отговаряше на снимката, а дори и за невъоръжено око и при бърз оглед не бе трудно да се види, че пръстовите отпечатъци са по-различни, отколкото в другото досие.

— Е, чудно ли е, че никой никога не е сложил ръка на Ренке? — горчиво възкликна Ранди. — Благодарение на това фалшифицирано досие ние сме търсили съвсем друг човек, може би дори някой, който е бил покойник още от 1989 година. Междувременно истинският Вулф Ренке си е влизал и излизал от която страна си поиска, самоуверен и стопроцентово сигурен, че нито лицето му, нито отпечатъците на пръстите му ще породят каквото и да било съмнение.

— Аха — съгласи се Бенет и леко потупа единия компютър. — И колкото повече се ровим в изнесения от теб материал, толкова повече доказателства намираме, че оказваната му досега тайна протекция продължава и до днес. През последните петнайсет години очевидно от същия източник във ФКП рутинно са били подправяни всички донесения на очевидци, забелязали някъде истинския Ренке. А всеки, който се е опитвал да търси лице от описанията в подправените документи, е тръгвал да гони Михаля.

За миг Ранди внимателно се взря в лицето на Бенет, сетне се усмихна.

— Е, добре, Кърт. Усещам, че си си наумил да ме слисаш с онова, което си научил. Хайде, моля те, изплюй камъчето! Кой е предателят във ФКП? Кой е прикривал Ренке през всичките тези години?

— Името му е Улрих Кеслер — делово започна Бенет. — Основно неговите електронни „отпечатъци“ — значи потребителският адрес и паролите — са оставени навсякъде по изтритите документи. Освен това той е бил в изключително удачна позиция по време на падането на Стената и затова е помогнал на Ренке да избегне ареста.

— И как?

— Кеслер е бил лично натоварен с първото разследване на Ренке от страна на ФКП и е най-старшият офицер в екипа — отвърна направо Бенет. — Случаят „Ренке“ е бил почти изцяло негова отговорност още от обещаващото му начало чак до безславния и разочаровал всички финал.

— Отлично. Чудесно — рече впила очи в „призрачното“ досие Ранди и поклати глава с омерзение. — А къде е този мръсник Кеслер в момента?

— Точно тук — в Берлин — отвърна Бенет и цинично се усмихна. — Само че оттогава е бил повишаван множество пъти и така чак до върха. Вероятно като награда за първия му голям провал, поне ако германците работят като нас.

— Боже мой! — изпухтя Ранди. — Е, давай, Кърт, усещам накъде вървят нещата. Кажи ми най-гадната новина…

— Значи Улрих Кеслер е един от най-старшите администратори във ФКП — тихо рече Бенет и сви рамене. — Това е положението. Всъщност, погледнато практически, той е един от онези, които играят ролята на дясна ръка на министъра на вътрешните работи.

Глава двайсет и трета

Център бойни групи,

164-ти гвардейски бомбардировъчноавиационен полк

Изтребител-бомбардировачът Су-34 — модификация триплан с двойна опашка — се спусна зашеметяващо ниско над слабо хълмистия терен, сетне двигателите му изреваха мощно, отнасяйки го в югозападна посока през катранената нощ със скорост близо осемстотин километра в час. Машината се тресеше и вибрираше спорадично, периодично пресичайки турбулентни потоци по-студен и по-топъл въздух.

В голямата кабина бе двучленният екипаж — настанени един до друг: пилотът командир отляво и навигаторът и оръжеен офицер отдясно. И двамата се потяха в подобните на скафандри костюми, изцяло съсредоточени в изпълнението на нелеката задача, впили очи в меко пламтящите многоцветни дисплеи на уредите за управление на различните контролни системи. На всеки десетина секунди пилотът — майор от руските ВВС, набит здравеняк на средна възраст, внимателно оглеждаше в монтирания към шлемофона му инфрачервен дисплей небето и терена отпред.

За да не бъдат засечени от неприятелски радари, летяха на височина не повече от двеста метра, което беше самоубийствено, защото при тази скорост нямаше никакво място и за най-малка пилотска грешка или за отклонение на вниманието дори и за десета от секундата. Калейдоскопично под тях се мяркаха мънички басейнчета бяла светлина — отделни селца или стопанства, те изскачаха като на лента из зеленикавия мрак отпред и се губеха също така светкавично отзад.

— Двайсет километра до главната мишена — най-накрая тихо докладва навигаторът — млад капитан — и натисна бутон на един от дисплеите пред дясното му коляно. — Включвам водача.

— Отлично — измърмори капитанът и припряно замига, за да прогони попадналата в дясното му око капчица пот.

На дисплея се появи прозорче — над и на няколко градуса вляво от кривата на сегашния им летателен маршрут. Това бе автоматично включен от бордовия компютър навигационен указател — визуален водач към главната земна мишена. Отривисто дръпна щурвала назад и рязко вдигна машината на около две хиляди метра, сетне леко коригира курса, докато прозорчето застана точно в центъра на дисплея.

Отпред грейнаха по-ярки светлини — това беше вече град, който се простираше почти на целия хоризонт пред устремената към него машина. Гъста мрежа пътища и жп линии пресичаше това истинско море от светлини, продължаваше и извън него — в затъмнения околен пейзаж. Постепенно на изток се появи и широка тъмнееща лента — това бе Днепър. Пилотът се усмихна: седмици наред най-усилено бе изучавал множество карти и сега работата му даваше резултат — ясно разпознаваше крайните източни предградия на украинската столица Киев.

— Петнайсет километра — доложи навигаторът и пръстите му заиграха по панел с бутони. — Бойните направляващи системи активирани, координатите заложени!

Внезапно в командирския шлемофон тънко писна предупредителен сигнал.

— Засекли са ни — ядно отсече навигаторът, а очите му препуснаха по дисплеите. — Ето — радарно следене в десния заден сектор!

— Блокирай! — изръмжа майорът.

Ясно бе, че са ги прихванали украински радари, може би от големия противовъздушен комплекс край Конотоп. Презрително изпухтя. Според изложения на брифинга за мисията график тайно проникнали спецназ отряди би трябвало да са обезвредили тези радарни инсталации, и то още преди петнайсетина минути. Майната им на онези арогантни фукльовци командосите! — изруга мислено.

Сетне сви рамене философски. Въпреки революцията в техниката на боя, свръхмодерните спътникови съоръжения и електронно насочваните оръжия все така си беше в сила старото правило, че влезеш ли в схватка с противника, предварителните планове вече са невалидни. Във всяка война ключова роля винаги играят случайният шанс, несигурността, човешкият фактор и грешката на машината.

До него навигаторът трескаво извършваше поредица от операции, опитвайки се да блокира мощния украински радар с помощта на защитните бордови устройства. Чудо би било да успее, но все пак всяка спечелена от него допълнителна секунда бе направо безценна. Индикаторът на вградения дисплей показваше дванайсет километра до мишената. Сега прозорчето промени цвета си и замига в червено. Вече бяха почти в рамките на нормалния боен обхват до главната мишена — военновременната главна квартира на Украинския съвет на отбраната.

В командирските слушалки бръмна нов, по-различен, но по-силен сигнал.

— Изстреляни са две ракети земя-въздух — докладва навигаторът — … засечени сме радарно на автоматичен режим, системата ги разпознава като С-300. Започвам активни и пасивни отбранителни действия!

— Мамка му! — изруга майорът тихо.

Типът С-300 са сред най-модерните дългобойни ракети земя-въздух в украинския арсенал, на практика еквивалент на американските „Пейтриът“.

Машината затрептя, докато бордовите противоракетни автомати започнаха да изстрелват контейнерите с отражателните ленти. Това е вид взривяваща се недалеч зад самолета защита, тя просто за секунди образува облаци от малки свръхтънки пластмасови лентички с намагнетизирана повърхност и характеристики прецизно изчислени спрямо използваната от вражеския радар дължина на вълната. Заплетени в причудливи форми като фантасмагорични цветя, те постоянно се уголемяват, а задачата им е да отклоняват преследващата целта ракета. Дано да залъжат летящите след тях две С-300 — мислено си рече майорът.

— Давай! Давай! — думите излязоха в същия миг почти неволно от устата му и той упорито задържа машината в курса въпреки неимоверното изкушение незабавно да започне маневри, за да избегне двете смъртоносни преследвачки отзад.

Сега прозорчето светна в зелено. Оттук вече имаха диапазонен радиус на действие.

— Огън! — изръмжа той и натисна вградения в щурвала спусък, а машината тутакси олекна с няколко хиляди килограма и мощно отскочи нагоре в мига, когато изпод крилата й се отделиха четири автоматично насочващи се бомби. Без да чака и секунда повече, майорът завъртя щурвала рязко вляво и поведе машината в мощен многократен лупинг, който я отправи за миг и към земята.

От тази маневра излезе буквално в последния миг — на разстояние стотина метра от земната повърхност, така че за миг дървесни върхари, постройки, къщи и електростълбове като че излетяха с огромна скорост от земята и в следващата стотна от секундата се смалиха рязко, а пищенето в слушалките изчезна.

— Мамка му! — дълбоко въздъхна навигаторът. — Избягахме, мушнахме се отдолу!

Този път майорът извърна глава и огледа терена отзад. Някъде на хоризонта проблеснаха няколко последователни взрива, мярнаха се бели огнени стълбове, за миг превръщайки тъмната като в рог нощ в бляскаво зарево.

— Поразихме целта — тихо се обади навигаторът. — Според компютърната прогноза попаденията са четири, значи всички са отишли на място.

Внезапно отвън притъмня, сетне падна гъст мрак. В кабината на Су-34 двамата мълчаха.

В шлемофоните прозвуча глас на руски.

— Симулацията приключи. Приготви се за слизане.

Чу се силно хидравлично съскане, кабината се отвори, разкри се просторен хангар, в който бяха разположени още няколко големи, подобни на кутии тренажори Су-34. В другите машини очевидно също имаше екипажи, но те все още извършваха съответните симулирани мисии. Тренажорите се клатеха и люлееха динамично, а вътре ръководените от компютърни програми летци изпълняваха задачите си в изключително реалистична обстановка.

Майорът смръщи лице, замисляйки се за преживяното през последния час.

— Пренастройте програмата, моля — заговори той в микрофона под брадичката си. — Този път ще пролетим по друг маршрут. Ще опитам да избегнем засичане от неприятелските радари в Конотоп, преди да поразим целта.

Навигаторът се огледа и се усмихна кисело.

— Сергей Николаевич, че това ни е петата атака днес… така? Вече три дни наред сме в тренажорите по дванайсет часа наред. Навъртели сме всички пермутации и възможности. Няма ли днес да отдъхнем мъничко, а? Колкото да си раздвижим краката…

Майорът завъртя глава.

— Не, Владимир, още не се полага — рече той с твърд глас. — Ти сам видя заповедта и предупрежденията от Москва. Имаме само още два дни за тренировки, сетне целият полк ще бъде прехвърлен в Брянск. И недей да си мислиш, че това ще бъде просто извънредно учение с проверка на бойната готовност…

И командирът на ескадрила Су-34 изгледа подчинения с най-сериозно изражение.

— Запомни какво ще ти кажа: стигне ли се до реално изпълнение на удара срещу Киев, няма да имаме място за грешки и неточности. Издъним ли се в реалната мисия, втори шанс просто няма да ни дадат. Няма да има как, защото ще бъдем на оня свят. Затова ти казвам, че е по-добре да сме готови, ама стопроцентово.

Глава двайсет и четвърта

Кремъл

Руският президент Виктор Дударев предпочита личния си кабинет в централната част на триъгълната жълто-бяла сграда, обзаведен различно от изключително богато украсените церемониални зали за приеми, каквито има в другите кремълски дворцови здания. Кабинетът му е малка квадратна стая с прости, практични мебели и само тук-там може да се усети прилика с типичната за Кремъл класическа елегантност.

На стената зад покритото с малахитова плоча бюро на Дударев виси изящно изработен герб на Руската федерация. От двете му страни има по едно знаме — отляво е руският национален трикольор в бяло, синьо и червено, отдясно — по-колоритният, украсен президентски флаг. Знамената са единствените носители на ярка цветност в кабинета, иначе той е облицован в тъмна дъбова ламперия с висок таван в бяло и убито жълто, а подът е покрит със силно избелял персийски килим на възраст сигурно няколко века с интересни геометрични фигури в зелено, червено и охра. Пред вътрешните стени има високи етажерки с множество редки книги, речници и съвременна справочна литература. Между двата прозореца на помещението са поставени дълга дъбова маса и няколко стола с високи облегалки.

Днес на един от тях седеше Константин Малкович. Роденият в Сърбия милиардер гледаше през масата към Дударев, а от време на време мяташе бързи погледи и към едрия сивокос мъж, седнал недалеч от руския президент, като се опитваше да не се мръщи. Но не му харесваше неочакваното присъствие на вечно киселия Алексей Иванов — шефът на печално известното тринайсето управление на ФСС. Смяташе срещата за критично важна. Усещаше подобно безпокойство и в седналия до него отдясно Ерих Брант. Преди пристигането им в Кремъл бившият офицер от Щази го предупреди, че Иванов вероятно ще им създаде неприятности във връзка със злощастните провали в сигурността на ХИДРА. И сега докато наблюдаваше грубото, безизразно лице на началника на руската шпионска служба, Малкович си казваше, че Брант със сигурност е прав. Нещо в тихо заплашителния вид на Иванов му напомняше за огромна котка — тигър или леопард, — бавно оглеждаща онова, което възприема като своя потенциална жертва.

И този вече изграден в съзнанието му образ го потискаме все повече и повече.

Когато започна преговори с руснаците, германецът го предупреждаваше за потенциалната опасност, напомняйки му старата поговорка: „Опиташ ли се да яхнеш тигъра, той току-виж те изял.“ По онова време Малкович отхвърли тези опасения като прекалено песимистични. Днес, седнал на масата срещу едроглавия началник на 13-о управление, милиардерът започваше да гледа на предишните предупреждения на своя подчинен с нова тревога.

Направи опит да изтика тези нежелани мисли някъде на заден план. Може би и нервите му играят номера. Всъщност не бе ли дошъл мигът на истинския триумф? Годините рисковани, прескъпи научни изследвания и сложно планиране вече не дават ли резултати? Дават, повтаряше си отново и отново. Тогава защо допуска подобни мисли в главата си? Сега не бе време за необосновани тревоги. Отново насочи вниманието си към поставения в края на масата голям екран. До него с електронна показалка в ръка стоеше президентският военен съветник полковник Пьотр Кириченко, за да показва и коментира различните карти, таблици и диаграми, които илюстрираха темата на този изключително таен брифинг.

— Танкови части, моторизирана пехота, спецназ и бойна авиация, определени за участие в операция ЖУКОВ, продължават да се прехвърлят от мирновременните си бази на нови местоназначения — говореше Кириченко и сочеше по картите различните дислокационни промени по границите на Русия с Украйна, Грузия, Азербайджан и Казахстан. — Засега няма сигнали, че Съединените щати или съюзниците им са доловили истинските мащаби на тези придвижвания на наши войскови подразделения. Или пък че са наясно за какво става дума.

— Неинформираността на Запада се дължи най-вече на ХИДРА, специализираното оръжие, което осигурих аз — намеси се Малкович, повтаряйки си наум, че каквато и да е целта на Иванов днес тук, винаги е необходимо да припомня на тези руснаци колко много му дължат.

— Ликвидирайки голямата част от най-добрите им разузнавателни анализатори, моята агентура попречи на ЦРУ, МИ-6 и всички останали техни западни аналози да проникнат в по-конвенционалните мерки за сигурност, които вие взехте във връзка с тези ходове. Всъщност направи това практически почти невъзможно — издекламира той още и любезно се усмихна. — Напълно естествено е същото да важи и за страните, които ще бъдат ваши мишени, нали така? Веднъж като ХИДРА завърши целия си цикъл, реално малцина от ключовите им военни командири и политически лидери ще останат живи, за да се противопоставят или координират действия срещу вашите операции.

— Да, съвсем ясно е, че това ваше вирусно оръжие доказва стойността си… засега — хладно се съгласи Дударев.

Иванов само сви рамене. По широкото му лице не личаха никакви емоции.

Руският президент кимна на Кириченко.

— Продължавай, Пьотр.

— Слушам, господин президент — тракна токове полковникът и заговори отново. — След като започне операция ЖУКОВ, нашата стратегическа авиация ще нанесе едновременни удари срещу голям брой обекти — командни и оперативни пунктове, противовъздушни бази, летища и райони, където са съсредоточени повече вражески войски.

Кириченко натисна бутон на показалката и на екрана светнаха дузини червени звездички, които отбелязваха множество мишени, разпръснати навсякъде из определените за повторно завладяване бивши съветски републики.

— В същото време танковите подразделения и моторизираната пехота ще напредват с максимална бързина по всички направления, за да изпълнят поставените им специфични задачи — продължаваше Кириченко с видим ентусиазъм.

По картата се появяваха и изгасваха стрелки, простиращи се на стотици километри в дълбочина на противниковата територия, където руснаците възнамеряваха да завладеят важни градове, мостове, пътни артерии, жп възли и жизнено нужни промишлени райони. Големи сектори от картата се оцветяваха в червено, илюстрирайки планираната им окупация и насилственото им завръщане под руски контрол — практически целият Казахстан, както и Грузия, Азербайджан и Армения и цялата източна половина на Украйна.

Малкович кимаше, но вече почти не обръщаше внимание на подробните описания на президентския военен съветник и уточненията му за спецификата на отделните бойни части, числената им сила и въоръжение или точните им заповеди. За неговия начин на мислене тези неща бяха просто тактически детайли, засягащи на практика само командващите генерали и висшите им офицери. Много повече го интересуваше голямата картина в смисъл как въпросната операция би променила баланса на силите в глобален мащаб.

Иначе планът ЖУКОВ бе напълно ясен със стратегическите си, политически и икономически цели. Да донесе на Русия нови, по-лесно защитими граници, да върне бивши, богати на полезни изкопаеми и суровини територии, райони с добре развита тежка промишленост, а десетки милиони етнически руснаци отново да застанат под защитата и властта на Кремъл. И в края на краищата да отбележи началото на грандиозно усилие с цел възвръщане на Русия отново на полагаемото й се място като една от световните свръхсили, имперска нация с огромна мощ. За да може тя след време отново да бъде реален съперник на Съединените щати. Всъщност основната му задача — да потъпче независимостта на най-развитите от новите демокрации около Русия — бе в краткосрочен план най-важната за Дударевото собствено политическо оцеляване. Защото засега мнозинството от руските граждани подкрепяха авторитарното му управление, но въпреки привидното затишие на повърхността отдолу бушуваше все по-растящо недоволство и за него президентът винеше демократичния пример, даван от някогашните верни съветски поданици в практически закрепостените тогава републики.

За самия Малкович операцията ЖУКОВ съдържаше възможности той лично да се превърне в един от най-богатите и могъщи хора в човешката история. Това бе блян, носен в душата му още от ранното детство на презиран, беден до болка бежанец, подхвърлян от съдбата навсякъде из Европа. Когато порасна и реално започна да използва извънредно редкия си, едва ли не неземен талант — да предсказва бъдещите флуктуации на финансовите и борсовите пазари, — този блян се превърна в горещо желание и пламенна движеща сила.

Днес бе вече фантастично богат и упражняваше немалко влияние върху редица правителства в Европа, Африка и Азия — с помощта на реалната си икономическа сила, но и посредством умело насочвани подкупи за податливи политици и апаратчици във властта. Огромните му холдинги разрешаваха още и тънко да манипулира операциите и дейността на големите банки, борсови къщи, инвестиционни фирми, фармацевтични лаборатории, петролни компании, оръжейни производители и още множество видове промишлени и други дейности в глобален мащаб. Посредством групата „Брант“ пък управляваше малка армия от наемни убийци и шпиони, с чиято помощ действаше тайно и насилнически срещу лични врагове и бизнес съперници. Неотдавна обаче бе осъзнал, че за властта и силата му все още има граници или по-точно препятствия. Колкото и да се бе оказало неприятно, все още се намираха политици, които не успяваше да подкупи или изплаши, корпорации, които не бе в състояние да си присвои, закони и разпоредби, които не можеше да прескочи или отмени.

И затова Малкович се захвана да плете интриги и заговори в търсене на начини да увеличи богатството и властта си поне още десетина пъти. Още непосредствено след студената война бе наемал услугите на различни учени от бившия социалистически блок в областта на разработката на оръжия, на първо място Вулф Ренке. По онова време и плановете му бяха по-прости: възнамеряваше да създаде дискретно дъщерно предприятие някъде под прикритието на който и да е от големите си холдинги. А чрез него да продава неконвенционални оръжия на най-богатите тиранични режими в света срещу големи суми непрани пари.

Тогава обаче Ренке му предложи своята ХИДРА — истинско научно откритие и вероятно най-страшното смъртоносно оръжие с абсолютна точност на действие. И в един наистина съдбовен миг Малкович съзря и точно оцени невероятния му потенциал. Контролът над това неуловимо и непобедимо оръжие, за чиито жертви спасение нямаше, би му дал отдавна търсената сила. С негова помощ би могъл да победи нациите, чиито лидери му се противопоставяха, а в същото време и да възнагради онези, които се съюзяваха с него в грандиозните цели.

А Русия на президента Дударев веднага бе направила най-мъдрия избор.

Дударев и кремълските му съюзници бяха сключили с Малкович най-сериозни тайни споразумения, практически сделка, която облагодетелстваше и двете страни. Руснаците имаха нужда от оръжие като ХИДРА, за да омаломощят враговете си на Запад и бившите съветски републики. Изваждайки от строя ключови фигури в западните разузнавателни служби, ХИДРА позволяваше на Русия да планира, организира и проведе военната си кампания без намеса от страна на САЩ и техните съюзници. Е, вярно бе, че веднъж започнат ли военните действия, европейци и американци щяха да протестират в един глас, обаче номерът бе да ги изненадат. В такъв случай отпадаше сериозната вероятност те да рискуват разширяване на войната със своя собствена намеса. Веднъж изправени пред свършения факт, че руските войници са на нужното място и контролират положението, какво биха могли да направят американците? Ще вдигнат малко дипломатическа шумотевица, а сетне, волю-неволю, ще приемат дадеността.

От друга страна, когато руснаците изпълнят плана си за завоеванията, милиардерът ще си присвои лъвския дял от петрола и природния газ в съответните територии, мините, оръжейната и други промишлености. И за кратко време печалбите от тези нови холдинги ще го превърнат в най-богатия човек на земята, оставил далеч зад себе си сегашните съперници.

Малкович се наслаждаваше на тази сладка мисъл, чието осъществяване все повече наближаваше. Разни глупаци повтарят до втръсване, че богатството е в основата на всяко зло. Обаче умните хора си знаят истината: парите са само инструмент, оръдие, с което светът би могъл да бъде преустроен по тяхна воля и в техен дух.

— Кога започва операцията? — запита в същия миг Брант и прекъсна мислите на Малкович.

Кириченко погледна Дударев, който му кимна, и отговори на въпроса:

— ЖУКОВ ще стартира в следващите пет дни, може би малко по-рано. Първите въздушни удари, придружени с успоредно навлизане на спецназ части, ще започнат няколко минути след полунощ на 24 февруари. А танковите формирования и останалите подразделения ще прекосят границата малко по-късно.

— Без никакъв повод, просто дори и без някаква предварителна провокация ли? — цинично запита Брант. — Прощавайте, полковник, но това ми изглежда… някак недомислено.

Иванов се наведе напред, а устните му се разпънаха в типичната за него бледа, лишена от хумор усмивка.

— Не се безпокойте, хер Брант — рече той студено. — Провокация ще има, и то предостатъчна. Например в Украйна много скоро ще се случи може би ужасяващ терористичен инцидент, в който ще загинат множество напълно невинни етнически руснаци. Така ми съобщават от специалната разведка, знаете.

Брант кимна хладно.

— Разбирам. Така вече е напълно логично. Естествено, че едно екстремно терористично дело изисква незабавна реакция. От вашите въоръжени сили, разбира се.

— Разбира се — лаконично откликна Иванов. — Щом като киевското правителство не може да защити сънародниците ни от собствените си украински ултранационалисти, значи ние трябва да свършим това вместо него.

Малкович го изслуша и тихо изсумтя. Сетне се обърна направо към Дударев, който междувременно махна с ръка на военния си съветник да излезе.

— А за намеса в Грузия и другите страни какви претексти ще използвате?

Руският президент сви рамене.

— В Грузия и останалите бивши съветски републики има постоянни симптоми за все по-нарастваща политическа нестабилност — отвърна той, навел глава към милиардера, а по лицето му се изписа суха, иронична усмивка. — Благодарение именно на вашата ХИДРА, която причини смъртта на цивилните и военните им ръководства.

Малкович кимна и премълча.

В същия миг топката пое Иванов и със същото мразовито изражение се извърна към него, сетне и към Брант.

— За съжаление, г-н Малкович, самата ХИДРА сега се превръща в най-голямата заплаха за успеха ни. Провалът на хер Брант да елиминира доктор Петренко, преди да е проговорил, беше много голяма грешка. Тя обаче се задълбочава и се превръща в потенциална катастрофа благодарение на неуспеха му преди само един ден да залови или убие онзи подполковник Смит. Колкото повече се върти тук из Москва този Смит, толкова повече се увеличава вероятността да проникне в тайните на ХИДРА. И казано откровено, това повече не може да се търпи.

— Много точно казано, Алексей — намеси се Дударев и посочи към екрана, където символичните стрелки в диаграмата показваха проникването на бронирани части дълбоко в територията на Украйна, Грузия и другите републики. — Успехът на ЖУКОВ зависи изцяло от това да постигнем ефекта на пълната изненада. И ако американците научат, че ние стоим зад смъртта на всички тези хора, то цялото начинание отива по дяволите.

— Е, какво предлагате? — сухо запита Малкович.

— Първо, моето управление поема пълен контрол върху издирването на Смит и американската журналистка Девайн — обади се Иванов и отново насочи очи към Брант. — И този път искам пълно сътрудничество от ваша страна. Нищо няма да премълчавате или да криете от мен. Нищо! Ясен ли съм?

За миг бившият офицер от Щази остана неподвижен и безмълвен. Само присви гневно устни. Сетне се отпусна, махна с ръка нехайно и се опита да прояви пълно безразличие.

— Както кажете — рече той.

Малкович обаче продължи да гледа в очите Дударев. Въпреки безмилостния си нрав Иванов — както и Брант — бе само подчинен. Конците дърпаше руският президент. И сега милиардерът отправи въпроса си направо към него:

— Добре, Викторе, това всичко ли е?

Дударев поклати глава в знак на отрицание.

— Не съвсем, приятелю мой — рече той, а пръстите му забарабаниха по масата. — Тази история с американския разузнавателен офицер сериозно ме безпокои. Въпреки реалните си успехи поне досега, изглежда, ХИДРА не е успяла да заслепи Вашингтон докрай. Страх ме е, че президентът Кастила може да се окаже по-упорит, отколкото мъдър политик. И ако в крайна сметка той не пожелае да приеме нашите победи като даденост, рискът от нежеланата от нас пряка конфронтация със Съединените щати ще нарасне рязко. Като се имат предвид нашите стратегически предимства в Украйна и Централна Азия, ние може би ще победим, но цената ще бъде изключително висока — и в пари, и в оръжие, и в хора. Не е ли така?

Другите в стаята закимаха в знак на съгласие.

— И по тази причина — продължи Дударев и впери очи в Малкович — реших да осигурим ненамесата на американския президент. Затова нареди на твоите хора да предадат съответния вариант ХИДРА на куриерите на Иванов, и то колкото се може по-скоро.

Малкович замръзна от изненада.

— Но рисковете да убиете Кастила са…

— Оправдани и управляеми — спокойно откликна руският лидер и извърна лице към Иванов. — Нали така?

— Напълно, разполагаме с къртица в Белия дом — отвърна шефът на 13-о управление. — Пускането на ХИДРА в действие там няма да представлява особен проблем.

Хлад пробяга по гърба на Малкович.

— Знаете ли какво може да се случи, ако в САЩ разберат какво сме направили? Страшно ще стане… — рече той сковано.

Дударев сви рамене.

— Оставете ги американците да си подозират каквото си искат, така или иначе нищо няма да могат да докажат — възрази той и се усмихна криво. — Което ме навежда на мисълта за друга опасност. На теб не ти ли е идвало наум за възможните рискове около ХИДРА лабораторията? Особено като се имат предвид американските шпиони, които душат наоколо?

— Тя е подсигурена и отлично скрита — рязко възрази Малкович. — Американците никога няма да я разкрият.

Седналият до него Брант кимна в знак на съгласие.

Дударев ги изгледа цинично и се усмихна, сякаш му ставаше забавно.

— Ето, това е наистина добра новина… — рече той и замълча точно толкова, колкото да подскаже ясно, че не им вярва. — И все пак по-добре и по-безопасно ще бъде за всички нас, ако доктор Ренке и научният му екип се прехвърлят тук. Ще им осигурим отлични условия в някой от нашите изследователски комплекси от системата Биоапарат например — място с първостепенна сигурност. Не си ли съгласен?

Малкович въздъхна и направи гримаса. Играта на руския президент ставаше пределно прозрачна. А собственият му коз досега бе пълният контрол върху ХИДРА и тайната на производството й. Създаденото от Ренке уникално вирусно оръжие превръщаше Малкович в незаменим съюзник — човек, с когото Дударев трябва да се съобразява и държи като с равен. Но загуби ли веднъж монопола върху смъртоносната технология… и онези в Кремъл ще заиграят както намерят за добре. Именно по тази причина най-ревностно бе крил местоположението на лабораторията, и то най-вече от руснаците.

— Мястото е отлично скрито — повтори Малкович хладно. — По този въпрос имате честната ми дума.

Дударев бавно кимна.

— Е, добре, готов съм да я приема.

Сетне изражението му се промени, предишната полуусмивка изчезна, лицето му се скова и той премина на „вие“.

— Но едно нещо трябва да ви е абсолютно ясно, г-н Малкович. Тъй като видимо не ни позволявате ние да поемем опазването на тайната на това оръжие, ще ви държим лично отговорен за всеки бъдещ провал. До старта на ЖУКОВ остават пет дни. Само пет дни. И докато нашите войници и бойна техника не започнат действия, американците не бива да научават за съществуването на ХИДРА. Иначе вашият живот няма да струва нищо. Запомнете този факт.

По-късно, пътувайки в лимузината си по краткия маршрут между Кремъл и своите офиси, Малкович мрачно размишляваше върху заплахата на руския президент. Е, накрая тигърът си показа и ноктите, и зъбите, повтаряше си той, мръщейки се. Още една, и то много добра, причина да си помисли за ответни мерки.

Хвърли страничен поглед към Брант. Високият русокос германец се бе полуизтегнал на задната седалка и гледаше през прозореца с невиждащ поглед.

— Този Иванов дали ще успее да залови или убие американците? — попита Малкович тихо.

— Съмнявам се — изгрухтя с досада Брант.

— Защо?

— Защото на милицията и тайните служби поначало не може да се разчита — обясни германецът през стиснати зъби. — Въпреки всичките Дудареви чистки навсякъде са останали прекалено много корумпирани офицери, готови да продават информация и протекция на криещи се от закона лица с достатъчно пари. Малцина са читавите, а пък и сред тях има такива, които вярват в т.нар. „реформистки идеи“. Затова прекалено голяма е вероятността Смит и Девайн да си намерят хора, които ще им помогнат или най-малкото ще си затворят очите и ще ги оставят да избягат. И ако Иванов мисли обратното, значи и той е глупак.

Малкович мълчаливо се замисли върху горчивите, цинични оценки на подчинения си. Разсъжденията на Брант за ниския професионален морал на ФСС и милицията бяха силно обезпокояващи.

— В такъв случай — обърна се той към Брант — продължавайте вашето издирване на Смит и Девайн. Искам да ги намерите, при това максимално бързо. И то вие, а не руснаците.

— Ами 13-о управление? — погледна го другият. — Нали чухте какво каза Иванов? Той ще изисква всяка частица информация, която ние получим — така или иначе. При това ще бъде предостатъчно трудно да търсим американците, без на всяка крачка да се натъкваме на агенти на ФСС.

— Разбирам — кимна Малкович и сви рамене. — Затова в движение пускайте на руснаците достатъчно от информацията, която разкривате за този Смит, колкото да ви оставят на мира. А в същото време напрегнете всички сили вие първи да го откриете.

— Да заловим американците под носа на Иванов ще бъде доста трудно — предупреди Брант. — Но ви обещавам, че моите хора и аз ще се опитаме да направим максималното.

— Не ви плащам, за да се опитвате, хер Брант — натърти Малкович с мразовит глас. — Плащам си, и то предостатъчно, за да успявате. И изрично настоявам да правите съответната разлика, нали така!

— И ако заловя Смит и Девайн живи, тогава какво? — попита Брант спокойно. — Без Иванов да е научил за факта. Тогава какви ще бъдат заповедите ви?

— Ще ги изстискате до дупка — брутално натърти Малкович. — Ще научите за кого работят и какво са научили за ХИДРА досега, каква част от тази информация са предали в САЩ и…

— А сетне?

— Ще ги убиете — отсече Малкович. — Ако се налага, веднага — Обаче смъртта да е бавна. Този подполковник и мадамата с него са ми причинили толкова много неприятности и напрежение, че просто не знам… И за това ще трябва да си платят по най-подходящия начин, нали така?

Глава двайсет и пета

Москва

В полусъня си Джон Смит чу тихо чукане на външната врата и скочи от канапето, където се опитваше да си доспива. В движение със замах грабна деветмилиметровия макаров от масичката, свали предпазителя и вкара патрон в цевта. В следващата секунда бе застанал с разкрачени крака, готов за стрелба, насочил оръжието към вратата на апартамента. Поемаше въздуха равномерно, балансирайки дишането, и със задоволство забеляза, че ръцете му не трепнаха и за миг — мерникът на пистолета остана все така закован в една и съща точка.

От спалнята безшумно като призрак се измъкна Фиона Девайн също с оръжие в ръка. Пристъпваше меко с босите си крака по грубите дъски на пода.

— Кой е? — запита тя на руски, като променяше теноровите нотки в гласа, опитвайки се да имитира възрастна жена.

Отвън отговори мъжки глас, леко приглушен от дебелата дървена врата.

— Аз съм — Олег.

Смит изпусна въздух — беше познал гласа, още повече използвайки малкото си име, Киров даваше сигнал, че опасност няма. В случай, че е заловен — било от московската милиция, било от някой друг, който ги търси — и действа принудително, уговорката им бе да си каже двете имена.

Свали пистолета, постави предпазителя. Фиона постъпи по същия начин, сетне отиде да свали резетата и отключи вратата.

Високият едър руснак влезе бързо с два тежки куфара в ръце. Посребрените му вежди се извиха леко, когато видя пистолетите в ръцете им.

— Нерви, а? — попита той. — Е, има защо.

— Как е положението?

Киров остави куфарите на пода и пристъпи към близкия прозорец, дръпна леко пердето и надникна навън.

— Вижте сами — подкани ги той и кимна към улицата долу.

По протежение на целия мост над канала бяха спрени автомобили и камиони. Милиционери в сиви шинели и фуражки се движеха на двойки между превозните средства и проверяваха документите, задаваха въпроси, надничаха в колите. Съседните пресечки бяха блокирани от групи войници със зимни маскировъчни халати и автомати.

— Това са подразделения на Вътрешни войски — спокойно отвърна Киров. — Поразходих се из Москва. На ключовите пресечки и мостовете има проверки, както и на всички важни спирки на метрото.

— По дяволите — измърмори Смит и извърна лице към руснака. — Какво е официалното обяснение?

— Според централните новини вземат се рутинни мерки във връзка с издирването на чеченски терористи — сви рамене Киров. — На едно място обаче успях да се приближа до милиционерите и видях, че имат копия от паспортните ви снимки.

— Значи просто е въпрос на време — въздъхна Фиона.

— Точно така — трезво потвърди Киров. — А сега да се обърнем към фактите. Нямаме никакво време за бавене. И двамата имате нужда от нови документи — съответно нови лица и нови имена.

Смит го изгледа, поразен от нещо, което внезапно му хрумна. Думите на Киров събудиха асоциация някъде в подсъзнанието му. Далечна вероятност може би, недостатъчно ясна възможност. Постепенно още и още дребни подробности — частици от случилите се напоследък неща — започнаха да си идват по местата. И внезапно родилата се теория започна да се оформя, да придобива плът и очертания като внезапно разгорял се на вятъра тлеещ въглен.

— Имена — повтори Джон отривисто. — Ето я връзката, която ни се губеше. Чудехме се защо толкова много хора бяха убити, само за да ни се попречи да вземем бележките. Е, може би отговорът не е толкова труден, само трябва да видим как да стигнем до него, вместо да си блъскаме главите…

— За какво точно говорите, подполковник? — тихо запита Фиона, а по лицето на Киров се четеше същото недоумение.

Внезапно запален от собствената си теория, Джон ги побутна към масичката с разпръснатите по нея бележки.

— Имена — повтори той и с червен молив започна да маркира някои параграфи от тях. — Ето, сами вижте. Еленините записки съдържат имената на първите жертви. На семействата, още и адресите. Нали така?

Другите двама кимнаха, все още не разбирайки мисълта му.

— Е, тук някъде трябва да има друг вид връзка — между починалите и семействата им. Връзка, която ще ни помогне да разберем по-добре как действа това заболяване и какви са източниците му.

— Нищо не разбирам, подполковник — намръщи се Фиона и завъртя глава. — Нали вече говорихме, че не съществува ясна връзка между тези бедни хора — не ги е свързвало нито приятелство, нито семейни контакти, всъщност нищо, което би могло да обясни защо са се разболели и починали при тези ужасни обстоятелства.

Смит кимна утвърдително и потупа бележките с пръст.

— Да, това е вярно. Елена, Валентин Петренко и другите руски учени, работили по заболяването, не са успели да засекат нещо общо или обединяващо звено между четирите жертви. Но ако връзката е нещо по-неуловимо, да речем някаква обща генетична или друга биохимична характеристика? Може би органична уязвимост или съществувало отпреди условие, което прави жертвите особено уязвими спрямо непознатата болест?

— Мислите, че е възможно да се намери нещо подобно ли? — запита Киров. — При сегашните условия?

— Да, мисля — отново кимна Смит и го погледна в очите. — Но няма да е лесно. Първо ще трябва да намерим начин да разговаряме със семействата на покойните. И ако успеем да ги убедим да ни дадат кръв, тъканни и ДНК проби, една добре организирана поредица от лабораторни изследвания вероятно ще установи възможните общи характеристики.

— Ако мога да попитам, как ще ги свършите тези неща при положение, че сте в списъка на най-търсените от Кремъл хора, а по улиците гъмжи от милиция, агенти и войници? — доста сухо подхвърли Киров.

— Ами да, ето това е номерът — с насилена усмивка отвърна Смит. — Имаше една приказка, нещо от рода на „Страх ли те е от мечки, не ходи в гората“, нали така беше? Е, приятели, мечка страх, мен не страх… Крайно време е да започнем да си изкарваме заплатите, нали?

Берлин

Разположен в гора и около нея, както и край няколко малки, но прекрасни езера, Грюневалд е един от най-елитните и скъпи райони в Берлин. Построените навремето къщи и вили там са на доста голямо разстояние една от друга, заобиколени с чудесно оформени и пейзажно стилизирани терени, каменни стени, жив плет и горички.

Голям служебен пикап, боядисан в червено и бяло — цветовете на „Дойче Телеком“, — бе паркиран на „Хагенщрасе“, една от най-широките квартални улици в Грюневалд. Следобедът преваляше, а увисналото ниско над хоризонта бледо зимно слънце хвърляше дълги тъмни сенки по пътното платно. Времето беше ужасно студено, затова навън, в мразовития въздух, хора почти нямаше. Покрай автомобила мина бягащ за здраве мъж с шкембе и слушалки на ушите, мрачно концентриран върху възложената му от личния лекар задача, която, изглежда, облекчаваше донякъде с помощта на музиката от уокмена. Пуфтейки тежко, той скоро зави на първия ъгъл. След него се зададе възрастна двойка, излязла на следобедна разходка с треперещ от студ, видимо недоволен териер. Скоро и те се стопиха в далечината.

В кабината на пикапа с работещ двигател зад волана седеше Ранди Ръсел, отпуснала крака напред. Стройната й елегантна фигура бе скрита в обикновен сив работен комбинезон, на ръцете носеше тънки кожени ръкавици, на главата — проста черна бейзболна шапка, която прикриваше късата й руса коса и ушите. Често-често поглеждаше часовника и нетърпеливо се питаше колко ли още ще се налага да чака тук.

Погледна си ръкавиците и устните й се извиха в крива усмивчица — щом ще мързелува тук до безкрайност, какво друго й остава, освен да задъвче кожата, а сетне и ноктите, колко му е?

— Прислугата се раздвижва — прозвуча внезапно женски глас в скритите в шапката й слушалки. — Изглежда, че приключват за деня и си тръгват. Сега ще минат покрай теб.

Ранди се поизправи и се загледа в излизащото от алеята пред недалечния съседен дом старо, очукано ауди. Прислужниците бяха двойка незаконно влезли в Германия словашки имигранти, на които Улрих Кеслер плащаше по някоя и друга пара да му чистят, готвят и поддържат градината. Сега се връщаха в мъничкия си, вероятно мизерен апартамент в далечните берлински предградия. Аудито стъпи на „Хагенщрасе“, свивайки вляво, и мина край пикапа с Ранди. Тя проследи в страничното огледало стопсветлините му, докато изчезнаха.

— Какво прави нашето момче Кеслер? — попита тя в защипания за яката й микрофон.

— Още е в кабинета — докладва този път мъжки глас — беше офицерът от ЦРУ, който следеше движенията на Кеслер в сградата на ФКП. — Потвърдихме информация, че довечера е канен на големия прием, който дава канцлерът. Според досието му Кеслер е първокласен подмазвач и в никакъв случай няма да изпусне сборището на германския политически елит, значи спокойно можеш да се възползваш.

— Отлично — зарадва се Ранди, усещайки, че досегашното притеснение от дългото изчакване я напуска. — Влизам незабавно.

И без да се бави повече, включи на скорост и потегли по алеята пред вилата на Кеслер, която се извиваше между високите дървета. Сградата бе строена в началото на миналия век в стила на английските едуардиански жилища с имения наоколо. Беше красива, бляскаво бяла, с обрасли със зелен бръшлян стени и широка веранда, опасваща дома на втория етаж.

Ранди заобиколи постройката и спря до големия гараж, който някога е служил за конюшня и помещение за каляските. Измъкна се от пикапа, застана неподвижно, огледа се и се ослуша. Не долови нищо — нито звук от къщата, нито движение отвън сред дърветата.

Сетне от автомобила измъкна бойна жилетка с множество джобове и я облече над гащеризона. В нея вместо обичайните оръжия и експлозиви сега носеше голям набор универсални инструменти, шперцове и електронна техника. Заобиколи дома отново и тръгна към парадния вход. Бе сигурна, че това е единствената врата, на която не са сложени резета или допълнителни заключващи механизми.

Клекна, внимателно огледа ключалката и извади от джобовете подходящите инструменти. Бяха сложен шперц и шило с кука, които вмъкна в процепа за ключа, сетне спря и заговори тихо в радиомикрофона.

— На вратата съм, Карла — каза тя на офицера, който пазеше в автомобил от другата страна на вилата. — Дам ли знак, пускай обратното броене. Трийсет секунди. Разбрано?

— Разбрано — отвърна по-младата жена. — Трийсет секунди, имаш ги.

— Чуваш ли ме, Майк? — попита веднага след това, този път обръщайки се към електронния експерт от екипа й.

— Отлично, Ранди, на разположение съм — отвърна техникът спокойно.

— Добре — отвърна тя и отново огледа внимателно околността.

Вилата не беше далеч от улицата, всеки минувач би могъл да забележи как клечи пред вратата и човърка нещо. Ето още една причина да побързам, рече си строго и пое дълбоко дъх, чувствайки хладния въздух да навлиза в дробовете й.

Заработи с две ръце, сръчно и деликатно намествайки шперца, помагайки си със закривеното шило. След няколко секунди внимателна работа чу щракването на езичето. Вратата се отключи. Въздъхна тихо със задоволство, прибра инструментите и се изправи.

— Внимание, всички — рече тихо в микрофона. — Влизането ми започва… сега!

Без по-нататъшно забавяне тя бутна вратата и влезе в Кеслеровата къща, веднага затваряйки след себе си. Намираше се в широко входно антре, осветено от окачен на високия таван полилей. От двете страни на коридора имаше врати, оказа се, че водят в стаи — отляво нещо като гостна с канапета и столове, отдясно — всекидневна. Отпред се откриваше зала, от чийто отсрещен край широка извита стълба водеше за горния етаж.

— Трийсет секунди — чу в слушалките гласа на охраната, жената отвън започваше обратното броене, следейки електронен хронометър.

Присвитите очи на Ранди светкавично пробягаха по стените и тавана на антрето, търсеха алармената инсталация. Ето я и нея! Бързо засече малката сива пластмасова кутия на височина колкото среден човешки ръст. Над десетцифрена клавиатура мигаше червена лампичка, това означаваше, че алармата се е включила при влизането й. Знаеше, че в най-добрия случай разполага с трийсетина секунди, докато системата отброява предварително настроеното време собственикът да въведе кода. След това щеше да включи сирената, едновременно сигнализирайки в най-близкия берлински полицейски участък, че в дома се влиза с взлом.

Ранди сръчно измъкна малка електроотвертка, натисна едното бутонче на дръжката, за да я включи във въртене обратно на часовниковата стрелка, и се залови с първото от двете винтчета, които държаха предното капаче на кутийката.

— Двайсет и пет секунди — рече гласът.

Първото винтче падна в облечената й с кожа шепа, зае се с второто и скоро свали панелчето. Отзад се откри мрежа многоцветни кабелчета, свързани с интегрална схема. Очите й пробягаха по кутийката — трябваше й задължително поставяният от производителя етикет с текст, посочващ типа на алармената система и модела.

— Двайсет секунди.

Ранди почувства, че устата й пресъхва. Къде е дяволският етикет? Времето течеше прекалено бързо! В следващата секунда забеляза правоъгълната лепенка на лявата странична стена.

— Майк! Системата е ТЮРИНГ 3000!

— Разбрано, Ранди — отвърна техникът. — Използвай чип номер 5. Откачи зеления кабел и го включи в чипа в позиция 1. Сетне откачи черния и го включи на 2. Ясно?

— Ясно — отвърна Ранди, измъкна предварително конфигурирания чип от горен джоб, сетне бързо изпълни нарежданията.

Пулсът й скочи рязко, кръвта бясно затупа в слепоочията й. Изпълнен с дива паника глас някъде в съзнанието й упорито повтаряше, че работи прекалено бавно и че алармата ей сегичка ще завие с всичка сила! Напрягаше цялата си воля да го потиска, но за беля, изглежда, накрайникът на черното кабелче бе клеясал. Не излизаше проклетият…

— Пет секунди… четири… три…

Ето! Измъкна го и го включи в чипа. Затаила дъх, с бързо туптящо сърце Ранди изчакваше чипът да подаде новите команди, заложени на базата на онова, което би направила всяка охранителна компания при получаване на фалшива тревога. Изведнъж червената лампичка светна зелено.

Ранди въздъхна дълбоко с облекчение. На връщане ще извърши обратната операция, ще завие капачето и ще излезе по същия път, без да оставя видими следи за каквото и да е проникване.

— Готово! — докладва тя тихо и добави: — Започвам огледа.

Сега вече достатъчно самоуверено пристъпи към изчерпателно претърсване на вилата на Кеслер, започвайки със стаите на приземния етаж, а сетне по стълбището и на втория. Едно нещо незабавно й направи впечатление. Улрих Кеслер бе колекционер на произведения на изкуството. И то сериозен — с вкус към изключително скъпи оригинали на известни модерни автори. Ако очите не я лъжеха, Ранди констатира, че собственикът има произведения на Кандински, Полок, Мондриан, Пикасо, Кле и още няколко други достатъчно прочути художници от двайсети век. Най-доброто висеше на видни места по стените в различни стаи.

Огледа картините внимателно, извади цифров микрофотоапарат и започна да щрака поред.

— Никак не е лошо за обикновен държавен служител, хер Кеслер, ама никак — мърмореше си тя, снимайки поредния оригинал.

Трудно й бе да даде точна оценка на реалната стойност на тези произведения, но бе готова да се обзаложи, че общо струват повече от десет милиона долара. Сега вече разбираше защо Кеслер не обича да кани колеги у дома.

Поклати глава с омерзение. Явно добре му плащаха на този човек за ролята му в протекцията на Вулф Ренке. Едно компетентно мнение, дадено от експерти по изкуството на ЦРУ, вероятно ще хвърли по-обилна светлина и ще осигури повече интересни подробности за състоянието на Кеслеровите финанси. Няма да му бъде приятно на висшия шеф на ФКП, когато тази информация види бял свят.

Прибра апаратчето и продължи огледа, този път започвайки от спалнята. Оттам врата водеше към помещение, което много приличаше на личен кабинет. Беше в задната част на вилата, разкошно обзаведено и от прозорците му се откриваше великолепна гледка през дърветата към ярките светлини на шумния берлински бизнес център.

Застанала на прага, Ранди огледа обстановката с присвити очи и професионалният й нюх тутакси я насочи към компютъра и телефона върху изящно антично бюро. Встрани имаше изпълнени с томове етажерки и още една скъпа картина. Вероятно зад нея се криеше и сейфът на хер Кеслер. Потисна импулса си да пребърка чекмеджетата на бюрото и да се опитва да отваря сейфа.

Този човек бе здраво корумпиран, но не и идиот. Едва ли можеше да очаква в сейфа да е скрил папка документи с надписче „Тайният ми живот и Вулф Ренке“. Усмихна се на идеята за миг и си рече, че Кеслер стопроцентово е оставил разни невидими капанчета, които сетне ще разкрият, че някой е бърникал в нещата му. А сейфът при всички случаи е защитен с електроника, аларми и дявол знае още с какво. Да оставя каквито и да е следи практически означаваше да го предупреди.

С тези мисли в главата Ранди забърка по джобовете на жилетката, където имаше цяла колекция миниатюризирани електронни подслушвателни устройства — последна дума на техниката. Усмихна се хладно. Подозрителен или не, рано или късно Кеслер ще узнае, че има много начини за научаване на нечии най-ревностно пазени тайни.

Глава двайсет и шеста

Москва

Минаваха вечерните пикови часове и стотици уморени след тежкия работен ден московчани се тълпяха по бавно пълзящите нагоре стръмни ескалатори на метростанция „Смоленская“. Сред тях имаше трима, от които единият бе висок здравеняк някъде около петдесетте. Носеше тежка пътна чанта от здраво платно, увесена на рамото му, а на лицето му бе изписано многострадално изражение. Щом стигнаха на върха, той търпеливо помогна на видимо много старите си майка и баща да стъпят на площадката, сетне ги поведе напред.

— Вече излизаме, майчице — говореше той тихичко. — Ето, още малко остана.

После се обърна към престарелия мъж и със същия тон продължи:

— Хайде, татенце, давай. Дръж се сега, не бива да се предаваме, нали?

А тук тълпата вкиснати и изморени столичани не бе по-малка и всички бързаха към изхода, наредени на опашките пред автоматите за магнитни карти, пуфтейки и пристъпвайки нервно, нетърпеливо от крак на крак. Повечето автомати не работеха, всъщност действаха само централните три, а потокът хора се стесняваше и бавеше много повече от обичайното. Чуваха се остри реплики и недоволно мърморене, които минаваха в шепот, особено когато приближаващите бариерите съзираха причината за забавянето. Навсякъде по изходните и входните врати групи облечени в сиви шинели милиционери внимателно се взираха в лицата на минаващите. От време на време спираха някои хора и ги отвеждаха встрани за по-щателна проверка. Най-често бяха високи, тъмнокоси мъже и стройни, привлекателни чернокоси жени.

След като прегледа документите на поредната доведена при него двойка, лейтенантът от московската милиция Григорий Пронин отегчено вдигна очи и ги върна на видимо разтревожените мъж и жена с дежурните думи:

— Хайде, свободни сте — проблеми няма. Моля, движете се по-живо.

Пронин бе не само отегчен, а и вкиснат, чак лицето му се кривеше в гримаси. С цялото му подчинено подразделение го бяха заковали тук в напълно безсмислена гонитба на някакви си терористи по дошло направо от Кремъл нареждане. Висяха на метростанцията вече часове наред заради нечия фикс идея. Лицата от раздадените им снимки нямаха нищо общо с чеченските мутри на истинските терористи. А междувременно, мислеше си лейтенантът горчиво, московската престъпност има същински празник — хайдуците ще си вилнеят на воля, ще крадат, ще бият и ще задигат коли, пък ченгетата тук да гонят Михаля.

В същия миг чу глъчка и се извърна още по-ядосан — на бариерата някой високо ругаеше и псуваше, хора се блъскаха и викаха. Начумерен повече от всякога, Пронин закрачи натам, гневно поставяйки ръка на закопчания кобур.

Тълпата на бариерата усети приближаването му и притихна. Повечето хора отстъпиха назад крачка-две, а при автомата останаха само трима. Единият бе висок и едър среброкос мъж, който отчаяно се опитваше да прекара пълна старица през процепа. Видимо минал преди нея, сгърбен старец с дълги бакенбарди и нечиста, сплъстена бяла коса се облягаше на бастун от другата страна и със слаб гласец зовеше жената да отиде при него. Закачените на мръсното му палто два медала от Великата отечествена война срещу хитлерофашизма говореха, че е ветеран.

— Какво става тук? — мрачно запита Пронин.

— Виждате майка ми тук… значи… — завайка се среброкосият извинително. — Все погрешно поставя картата, нали разбирате… виж сега, майчице, какво направи. Чак милицията идва да види какво ли чиним тук…

— Я дай на мен — отсече Пронин, грабна картата от треперещата ръка на жената и я постави в процепа, трилостовата бариера се завъртя и я пропусна, а синът й я последва.

В същия миг ужасна миризма лъхна в носа на лейтенанта и направо го задави. Той отстъпи назад, удивен и шокиран.

— Боже мой! Каква е тази воня? — сопна се той.

Синът тъжно отвърна:

— Страхувам се, че вече не може да се удържа, нали разбирате мехурът… старост — нерадост… не може да се контролира. Сменям й пелените често-често, ама сам виждате тук в метрото… пък и тя е като малко дете…

Отвратеният Пронин махна с ръка на тримата да се махат час по-скоро, а милиционерите зад него отстъпиха встрани и им направиха път да минат. Това е да одъртееш истински, кисело си рече лейтенантът и отново обърна лице към тълпата. След секунди вече бе забравил инцидента.

Веднъж излезли на улицата, възрастната жена уморено прекрачи към най-близката пейка и се отпусна в нея. Двамата мъже я последваха.

— За Бога, Олег — кисело рече Фиона Девайн на мнимия си син. — Кълна се, че ще си повърна червата, ако не се измъкна от тези смрадливи дрехи и дяволските подплънки по мен… и то веднага!

— Съжалявам, майчице — отвърна Киров с тъжен глас, а едната му вежда театрално се изви нагоре, — обаче се налага. От друга страна, трябва да признаем, че малко повърнато идеално се връзва с вонята и дегизировката, нали? Съвсем автентично се получава.

Опрян на бастуна, Джон Смит едва удържаше смеха си. Ужасно го сърбеше главата под перуката, смъдеше и кожата му под залепените бакенбарди, но неговите бяха зацапани само с машинно масло и оваляни в улична прах. При Фиона ситуацията бе далеч по-тъжна — беше завита в няколко слоя подплънки, за да изглежда дебела, а сетне бе навлякла вмирисани на урина дрехи.

Смит забеляза, че и обикновените минувачи ги отбягват, бързат да минат покрай тях с извърнати глави и сбърчени носове. Излъчващата се от тях миризма бе силно неприятна дори и на открито. Поклати глава с уважение към Киров — дегизировката, колкото и да бе неприятна, толкова пък се бе оказала ефикасна.

— Хайде, Фиона, давай — подкани руснакът. — Почти сме стигнали. Имаме още стотина метра и нещо до онази пресечка ей там.

Все още мърмореща под нос, Фиона се насили да се изправи и закуцука в показаната от Киров посока. За беля и обувките й се бяха оказали поне един номер по-малки. С известно усилие прекосиха разстоянието на изток по „Арбат“ и свиха в тясна пресечка с множество магазинчета за книги, нови и използвани дрехи, парфюмерия и антики.

Киров ги отведе до магазин с тесен вход някъде по средата на уличката. Зад зацапаната му и слабо осветена витрина бяха струпани стари самовари, матрьошки, кристал и купи, лакирани кутии, типичен съветски порцелан, стари лампи.

Помещението приличаше на вехтошарница с прашни лавици и тезгяхи, по тях бяха разхвърляни десетки видове предмети — без видим ред или някакъв подбор. Наред с копия на известни църковни икони се търкаляха кожени червеноармейски колани и подплатени с кожа танкистки радиошлемове, позлатени свещници, очукани китайски чаени сервизи, украшения за дрехи, стари съветски плакати, някои от тях поставени в рамки.

Влизайки, завариха собственика — едър, възпълен черноок мъж с олисяло теме и снопчета коса над слепоочията — наведен над разчупена порцеланова чаша, която грижливо се опитваше да залепи. Очите му светнаха, когато зърна Киров. Веднага излезе иззад тезгяха и се втурна да го поздравява.

— Олег! — приветствено избумтя баритоновият му глас със силно грузински акцент. — Значи това са приятелите, за които ми говори по телефона?

Киров кимна въздържано.

— Същите са — отвърна той и се обърна към Фиона и Смит. — А този прехранен нехранимайко е Ладо Яшвили, самопровъзгласен зъл гений на законните московски антиквари.

— О, да, да — слушайте какво говори генералът, той винаги казва истината — откликна добродушно Яшвили, сви рамене и се ухили, разкривайки кафяви от никотина зъби. — При това нали всеки си изкарва прехраната — аз моята, те — тяхната, не е ли така? Всеки да си печели както си знае.

— И аз така съм чувал — рече Киров.

— Значи давай да започваме работата, нали? — с апломб рече Яшвили. — Не се безпокой, Олег. Убеден съм, че и ти, и приятелите ти ще останете доволни от моята стока.

— Ще останем ли? — със съмнение в гласа запита Фиона, оглеждайки се с едва прикрито презрение.

Яшвили се изкикоти и махна с ръка към натрупаните из магазинчето предмети със съмнителна стойност.

— Ех, бабушка, значи вие зле разбирате същността на моя занаят. Тези неща тук са просто за пред хората. Отразяват едно от хобитата ми, така да се каже. В същото време заблуждават любопитния милиционер и данъчните инспектори, дето се появяват чат-пат, за да си пъхат носовете навсякъде и да изнудват за пари. Елате сега да ви покажа истинската си стихия.

С тези думи едрият грузинец ги поведе към задната част на магазинчето зад една врата. Влязоха в нещо като склад, където бяха натрупани още повече вещи — в същата смес от наистина антикварни предмети и безполезни боклуци. Размести някои сандъци и една-две бали, а зад тях в ъгъла на това помещение се откри друга врата. Тя водеше надолу, към мазето, а в дъното на неголямото стълбище зърнаха заключена метална врата.

Яшвили отключи, отвори я със замах и се поклони в екстравагантен жест.

— Сами погледнете — рече той гордо. — Ето това, което виждате тук, е моето студио, един малък храм на моето изкуство.

Смит и Фиона се огледаха удивени. Стояха в голямо, добре осветено помещение. Тук имаше скъпа фотографска техника, компютри, няколко вида модерни цветни лазерни принтери и фотокопирни машини, фотоцинкографска техника, а по широки лавици бяха подредени всякакви видове хартия, мастила и химикали за остаряване на хартия. Една част от стаята бе отделена с параван за фотоателие с всичките му нужни съоръжения. Встрани имаше и широка мивка със сапуни, шампоани и кърпи.

Със същата широка усмивка Яшвили се тупна в гърдите и рече:

— С цялата си полагаема за случая скромност мога да заявя, че аз — Ладо Яшвили — съм най-добрият в избраната от мен професия — в Москва стопроцентово, може би и в цяла Русия. Ей го и генерала тук — отлично знае този факт, пък и затова ви е довел при мен, нали?

— Ти наистина си надарен фалшификатор — сухо рече Киров и хвърли поглед към американците. — Преди време КГБ държеше монопола върху уникалните възможности на Яшвили. А пък днес той си е вече в частния сектор, работи за себе си и се е доказал като чудесен бизнесмен.

Грузинецът кимаше усмихнато в потвърждение на Кировите думи.

— Вярно, голям талант имам и широк кръг клиенти. Онези, които искат да загърбят несретното си минало — по една или друга причина, — все при мен идват за помощ.

— И членове на мафията, а? — веднага запита Фиона.

Лицето й бе безизразно, но Смит долови потискания в него гняв. Нямаше начин тя да харесва хора, помагали на московския подземен свят.

Яшвили сви рамене и този път се усмихна сухо.

— Кой знае? Може и на такива да съм помагал. Аз не задавам неудобни въпроси на хората, които идват при мен. Искат услуга, плащат си и толкова. И като си помисля, и вие двамата трябва да сте благодарни за това, нали?

Фиона се извърна към Киров и направо запита:

— На този човек доколко може да му се вярва?

— Доста, бих казал — усмихна се хладно руснакът и на свой ред се извърна към грузинеца. — Първо, защото е човек, чиято репутация изцяло зависи от абсолютната му дискретност. И, второ, защото собствената му кожа си му е скъпа. Нали така, Ладо? Знаеш какво ще се случи, ако изтече информация за онази работа, дето ще я свършиш на моите приятели тук?

Сега самохвалството на Яшвили като че пресъхна, той се сви, а пълното му лице леко пребледня.

— Ще ме убият. Може би лично Олег.

— Точно така, Ладо — рече Киров тихо. — Или пък ако не съм аз, ще го направят други от мое име. И в двата случая смъртта няма да е лека и бърза. Нали се разбираме?

Яшвили облиза устни и кимна.

— Знаеш, че винаги сме се разбирали.

Задоволен от отговора, Киров постави големия сак върху празна съседна маса, отвори го и ловко започна да вади разни неща. За секунди тя се задръсти от обувки и различни видове елегантно и стилно мъжко и женско облекло в нужните за американците размери. Най-накрая извади перуки в различни цветове и козметични помагала за дегизировка.

— Да уточним — искаш онези документи, за които говорихме? — обади се Яшвили, наблюдавайки с присвити очи купчината дрехи, която бавно растеше.

Киров кимна.

— Да. Приятелите ми имат нужда от нови чуждестранни паспорти… шведски, да речем. Също фотокопия от подходящи бизнес визи и имиграционни формуляри. Май че най-добре е да са издадени в Санкт Петербург. Още: документи, че са служители на Световната здравна организация. Също: руски документи — дублиращи другите, за всеки случай. Знаеш какви — солидни, стари руски имена. Проблеми в тази област ще има ли?

— Никакви — закима Яшвили бързо, възстановявайки жизнерадостното си самочувствие.

— Колко време ти е нужно?

— Три часа — отвърна грузинецът. — Хайде да речем четири най-много.

— Цената? — запита Киров.

— Един милион рубли — в наличност — отсече веднага Яшвили.

Смит чак подсвирна. По текущия курс това бе над трийсет хиляди долара. В същото време бе прилична цена за едни висококачествено подправени документи, жизненоважни при евентуални проверки.

— Добре — кимна Киров и измъкна от сака дебела пачка пари. — Сега половината. Другата — при получаване на стоката и ако приятелите ми са доволни.

Яшвили доволно закима, взе парите и се скри някъде да ги прибере. Киров заговори тихо:

— Остатъкът от парите е в сака. Щом свършите тук и се преоблечете, елате в бара на хотел „Белгород“, той е от тази страна на Бородинския мост. Току-виж не съм ви познал, а?

— Няма ли да останеш с нас? — изненадано запита Фиона.

Киров поклати глава извинително.

— Няма как. Имам важна среща — тихо отвърна той. — Лична, със стар другар. Човек, който може да има отговори на някои от въпросите, които ни интересуват.

— Стар приятел с униформа, а? — подпита Смит.

— Е, от време на време, да — съгласи се руснакът с кротка усмивка. — Иначе старшите офицери от ФСС често предпочитат нормален делови костюм.

Глава двайсет и седма

Минаваше десет часът вечерта, когато Смит и Фиона Девайн влязоха в долния бар на хотел „Белгород“, но хора имаше предостатъчно. Мъже и жени в официални дрехи седяха в сепаретата и около масичките, сред тях и не малко чужденци. И покрай бара прави разговаряха и пиеха десетина души. В дъното дискретно свиреше джаз състав, а множеството говорещи едновременно гласове заглушаваха музиката. „Белгород“ е голяма, подобна на кутия сграда, без особени архитектурни достойнства, обаче хотелът е предпочитан от мнозина поради удобното си местоположение — недалеч от метрото и „Арбат“ — а и заради сравнително ниските цени.

Олег Киров седеше сам в ъгъла на шумното помещение и пушеше цигара. На масичката пред него стоеше полупразна бутилка с водка и две чашки. Изглеждаше замислен и тъжен.

Смит и Фиона се запровираха сред масите и спряха край неговата.

— Можем ли да седнем при вас? — попита Джон с доста тромав руски акцент.

Киров вдигна очи, изгледа ги мрачно, сетне физиономията му се смекчи.

— Разбира се. За мен ще е удоволствие.

Изправи се кавалерски, дръпна стола пред Фиона, намести го, за да седне тя удобно, и веднага даде знак на келнерката да донесе чаши.

— Мога ли да запитам как се казвате? Или е прекалено невъзпитано при толкова кратко запознанство?

— О, не, моля, ето — отвърна Смит, седна на съседния стол и плъзна шведския си паспорт към него.

Колкото самохвалко, толкова и професионалист, Яшвили бе свършил чудесна работа. Киров разлисти документа с вещото око на познавач. Изглеждаше поне на десетина години, в него имаше множество изходни и входни печати за различни държави.

— Приятно ми е, аз съм доктор Кале Щранд — епидемиолог към СЗО — рече Смит.

— Аз пък се казвам Берит Линдквист — обади се Фиона с дяволита усмивка. — Лична асистентка на д-р Щранд.

— С ударение върху лична, а? — подхвърли Киров и повдигна вежди.

Тя му се закани с пръст.

— Не всички шведи са болни на тема секс, г-н Киров. Моите отношения с д-р Щранд са стриктно професионални.

— Прощавайте, госпожице Линдквист — отвърна руснакът с учтива усмивка, сетне замълча и известно време внимателно ги оглеждаше, като накрая одобрително кимна: — Добро изпълнение. Смятам, че ще мине навсякъде.

— Да се надяваме — отвърна Смит, едва сдържайки постоянния си подтик да се почеше по веждите.

Върху черната си коса носеше руса перука, заради което се наложи да изруси веждите си и в момента те дяволски го сърбяха. В устата, под бузите, имаше специализирани подплънки и лицето му изглеждаше по-широко. Под ризата и колана имаше други подплънки, които го правеха поне десетина килограма по-тежък, при това и леко го състаряваха. Тежките очила с дебели черни рамки и нулеви диоптри пък отклоняваха вниманието от сините му очи. Всички тези отделни елементи на дегизировката бяха сами по себе си доста неприятни за изтърпяване, обаче общо отлично променяха външния му вид. И всяка милиционерска проверка би минал със сигурност.

И Девайн бе значително променена. Косата й бе подстригана и боядисана в тъмночервено. Високите токове добавяха поне три сантиметра към височината й, а новите дрехи също изменяха фигурата — достатъчно, колкото да не изглежда като старата Фиона.

Джон мълчеше, докато келнерката почисти масата, отнесе старите чаши и донесе нови. Сетне запита:

— Твоят приятел от ФСС каза ли нещо интересно?

— Всъщност да — рече мрачно Киров, а в очите му се появи тревога. — Първо потвърди, че ви издирват по нареждане от най-високо място — значи направо от Кремъл. Милицията и подразделенията на вътрешни войски, които са предадени към нея по този повод, докладват лично на Алексей Иванов.

— Иванов ли? — сепна се Фиона. — Това е лоша новина.

Смит се наведе над масичката.

— Обясни ми, ако обичаш, кой е този Иванов?

— Шеф е на тринайсето управление на ФСС — отвърна Киров. — Подчинен е пряко на самия Дударев и на никой друг. Неговият отдел си работи независимо от общата командна структура и йерархията във ФСС — винаги и по най-различни поводи. Говори се, че неговите агенти не зачитат законите и най-нагло погазват конституцията. И доколкото съм информиран, това е самата истина.

Фиона кимна в знак на съгласие и лицето й сякаш потъмня.

— Този човек е безпощаден и абсолютно аморален. В същото време е крайно компетентен в работата си. Което пък ме кара да се замисля и питам как така се отървахме при първата засада? Защо беше нужно да убиват Веденская на улицата, а сетне да се опитват да ни отвлекат с онази фалшива линейка? Много по-просто беше милицията да ни задържи по някакъв си измислен повод, а после да ни предадат на неговата служба.

— Защото това не беше работа на Иванов — тихо отвърна Киров. — Поне не и изцяло. Моят приятел и бивш колега успял да хвърли едно око на представените от милицията доклади по случая. Значи преди Кремъл да заповяда спиране на по-нататъшните разследвания.

— И какво? — запита Смит.

— Милицията е разпознала двама от мъртвите — продължи Киров. — И двамата са бивши служители на КГБ, специалисти по мокрите дела. Срещу дисиденти и заподозрени предатели.

Смит кимна мрачно, познаваше термина. Мокри дела е евфемизъм за практически санкционирано от държавата убийство.

— Казваш бивши служители. Защо бивши?

— Точно така — обясни Киров и махна с ръка. — Защото през последните няколко години са работили за групата „Брант“. Същите хора, които са се опитвали да те елиминират в Прага.

— Обаче Брант — бивш офицер от Щази — и неговите наемници работят по поръчка за който плати най-добре — намеси се Фиона. — И оттук въпросът: кой плаща за нашето евентуално отвличане? Кремъл посредством Иванов ли? Или някой друг?

— Засега не съм сигурен — призна Киров. — Но моят колега е научил, че линейката действително е регистрирана като собственост на Медицинския център „Свети Кирил“.

Фиона забеляза изписаното по лицето на Смит недоумение и обясни:

— Този център е смесена западно-руска клинично-учебна болница, чиято цел е да подобрява нивото на здравеопазването в национален мащаб.

Сетне се обърна към Киров и запита:

— Може би са откраднали линейката от там?

— Ако е така — отвърна Киров замислено, — тогава е странно защо за кражбата няма оплакване в милицията.

— Да, любопитни неща — отбеляза сухо Смит. — А кой финансира тази медицинска клиника?

— Води се за консорциум — с обществено и частно участие — отговори Фиона. — Може би една трета от бюджета се дава по линията на Министерството на здравеопазването. Останалите пари обаче идват от цяла мрежа западни благотворителни институции и фондации…

Внезапно замълча и се замисли, прехапвайки език.

— … ами да, да. Сега се досещам, че немалка част от финансите се изплащат от фондация под контрола на Константин Малкович.

— Все по-интересно и по-интересно става — коментира Смит, замисляйки се върху събитията от последните два дни от нов ъгъл.

Оформяше се доста неприятна картинка — перспектива, която нямаха право да пренебрегват. Извърна глава към Фиона и рече:

— Само помислете върху следното: вие се обръщате към този Малкович по повод заболяването и опитите на официалните власти да потулят случаите. Той твърди, че е ужасен и обещава да направи всичко възможно, за да научим истината. А сетне, моля ти се — значи няколко часа по-късно вас ви поставят под наблюдение на професионален екип. Следите ли логиката?

Фиона кимна утвърдително.

— Добре тогава — продължи Смит. — Успявате да се измъкнете от следенето, обаче преди това пък същите хора са ни засекли заедно край „Патриаршие пруди“. А впоследствие на различни места са запищели алармите, нали така? И по-късно същата вечер групата „Брант“ стяга обръча около нас. А сега излиза наяве, че използваната от тях линейка е собственост на болница, която получава здрави пари от добрия стар Константин Малкович.

— Мислиш, че той може да е в същата игра заедно с Дударев ли? — запита Киров, вече доста намръщен.

— А ти смяташ, че е невъзможно ли? — контрира Смит и поклати глава. — Не, братко. В крайна сметка логиката говори, че тук наистина може да има и някои съвпадения. Но иначе около г-н Малкович се набират доста въпросителни и нещо като димна завеса, не съм ли прав?

— Прав сте, разбира се — горчиво откликна Фиона. — При това може да се окаже, че зад онова, което наричате димна завеса, може да се появи и доста огън…

И лицето й се зачерви от гняв. Припомняше си подробностите от интервюто с Малкович, само че този път преценяваше казаните от него неща през друга призма. Чак изскърца със зъби от ядно разочарование.

— Само че нищо не можем да докажем за него точно сега!

— Така е — констатира Киров мрачно. — Ако този милиардер е в играта заедно с Кремъл, той ще взима нужните предпазни мерки, поне докато вие с подполковник Смит сте живи. До него няма да допускат непроверени хора, ще покрият евентуалните доказателства и ще блокират всички възможности за научаване на истината. Направим ли опит да се доберем до него лично, все едно сами да си сложим главите в торбата.

Смит кимна, беше съгласен.

— Прав си. Далеч по-разумно е да се опитаме да стигнем семействата на починалите. Приоритет за нас сега са солидни факти около причините за новото заболяване. Обаче, преди да действаме, трябва да докладваме на Клайн за съмненията си.

— Мисля, че има още едно нещо, което г-н Клайн трябва да научи — обади се Киров. — Според колегата от ФСС в страната са налице симптоми за далеч по-сериозна опасност. И тя е може би някак свързана именно с това тайнствено заболяване, обаче го надвишава далеч по смисъл и мащаби.

И той започна да излага научените факти, а Фиона и Джон слушаха мълчаливо и с все по-загрижени лица. Руснакът разказа за слуховете около интензивните военни приготовления, които вече се носели из горните етажи на централата на ФСС на „Лубянка“. Някои източници шепнели за тайни придвижвания на големи войскови единици и военни маневри, прехвърляне на значителни количества муниции, хранителни продукти и гориво в тайни арсенали и депа по руските граници, за засилени мерки на сигурността около Кремъл и Министерството на отбраната.

И всички тези факти сочеха към немислимото — голяма военна кампания за агресия срещу бившите съветски републики.

Глава двайсет и осма

Белият дом

— Г-н Клайн, сър — както винаги нацупено заяви Естел Пайк, въвеждайки бледия дългонос мъж в Овалния кабинет. — Настоява да ви види.

Президентът Сам Кастила вдигна уморено лице от купчината папки и документи, затрупали любимата му маса от борово дърво, но усмивката му бе топла. Иначе под очите му имаше тъмни сенки, резултат от няколкото безкрайни дни напоследък, последвани и от безсънни нощи. Кимна любезно към един от столовете пред масата.

— Сядай, Фред, настанявай се. Ей сега ще ти обърна внимание.

Клайн седна послушно и мълчаливо изчака старият му приятел да довърши доклада, който четеше. Големите червени букви върху корицата на папката говореха, че той съдържа получена от разузнавателните спътници строго секретна информация. Кастила дочете материала, изсумтя отвратено и прибра страниците обратно в папката.

— Пак ли неприятности? — внимателно попита шефът на Първи секретен отдел.

— Колкото си искаш — отвърна президентът и прокара пръсти през косата си, сетне махна с ръка към множеството документи по масата. — И спътниците, и други източници непрекъснато засичат мащабни придвижвания на руски военни части в няколко гранични района — тези с Украйна, Грузия, Азербайджан и Казахстан. Общата разузнавателна картина обаче е доста фрагментарна и непълна. При това никой в ЦРУ или в Пентагона не желае да каже определено какво точно става там.

— Поради проблеми с твърдите факти ли? — попита Клайн. — Или защото са затруднени с анализирането им?

— И двете — изръмжа Кастила, потърси нещо сред купищата документи, измъкна папка с доклади и я подхвърли през масата към Клайн. — Ето ти пример за онова, което ми изпращат. Сам виж.

Бяха аналитични материали на РАМО за възможно прегрупиране и увеличаване на мощта на разположените в Чечения и край Кавказките планини руски дивизии. Позовавайки се единствено на сателитни снимки, показващи прехвърляне на големи количества военно оборудване с жп транспорт в области около Грозни, някои военни анализатори допускаха възможността руснаците да натрупват сили за нова голяма офанзива срещу ислямистките бунтовници в региона. Други обаче отхвърляха тази вероятност, изтъквайки, че става дума за рутинни ротации на военен персонал. Неколцина аналитици, малцинство сред останалата част, пък бяха на мнение, че прехвърлянето на танкови и стрелкови формации към Чечения е само заблуждаваща маневра — реалната цел е нанасяне удар на друго място, само че никой не можеше да каже къде точно.

Клайн прегледа набързо докладите, а неодобрението му растеше с всеки пореден лист. Поначало като жанр разузнавателният анализ е нещо доста сложно, най-често неточно и непълно. Но по незадълбоченост тези материали тук засенчваха почти всичко, което досега бе минавало през ръцете на Клайн. Теоретичните постановки бяха представени със забележително мъгляви термини, натоварени с прекалено много условности. Затова не бяха и убедителни, а по-скоро неясна и слаба смес от предположения, дори и неподредени по степен на вероятност. И от гледна точка на получателя — президента, който трябваше да взема политическите решения, анализите нямаха никаква стойност, тоест изглеждаха напълно безполезни.

Клайн вдигна очи и поклати глава с недоволство.

— Това тук е второкласна работа, Сам.

— По-добре я наречи третокласна — ядно отвърна Кастила. — Най-добрите ни специалисти по руските въпроси са или покойници или треперят от страх, че и техният ред идва. А онези, от по-долните нива, просто нямат достатъчен опит… и то си личи.

Клайн кимна. Да отделиш зърното от плявата в съвременното разузнаване — разпокъсани фрагменти от засечени комуникации, трудни за разчитане сателитни снимки, случайно дочути от агентурата и посолствата слухове — бе изкуство, което се развива и създава с дългогодишно обучение, натрупване на теоретичен опит и практика.

Все така смръщен, президентът свали очилата си и ги захвърли върху масата. Сетне погледна Клайн и поклати глава.

— Е, това вече ни води до поставената ти задача, Фред. Да засечеш причинителя на това заболяване. Какво си направил по въпроса досега?

— За съжаление по-малко, отколкото бих желал — отвърна Клайн. — Но току-що получих спешен сигнал от Смит и Девайн.

— И?

— Те определено са се натъкнали на нещо много неприятно в Москва — тихо обясни шефът на Първи отдел и направи гримаса — ужасно много му се искаше да захапе намиращата се в джоба на сакото му любима лула от корен на изтравниче. — Някои от новините, които научих от тях, се връзват с докладите, които току-що ми показа. За съжаление не съм успял да си обясня какво точно ще означават те в една обща картина.

Кастила внимателно изслуша подробностите, които Клайн изреди, обобщавайки свършеното от екипа му до този момент, включително съмненията относно възможното участие на Константин Малкович в руските планове и слуховете за предстоящи военни действия, съобщени от колегата на Киров от руската разузнавателна служба.

Бръчките по лицето на Кастила сякаш се задълбочиха.

— Не ми харесват тези неща, Фред, ама никак. Нещо много опасно става — рече президентът и се облегна назад с тежка въздишка. — Значи няма съмнение, че причинителят на смъртта на онези хора в Москва преди два месеца е същата болест, с която сега и ние си имаме работа, нали?

— Никакво съмнение — потвърди Клайн смръщено. — Смит потвърди, че симптомите и изследванията, за които е чел, съвпадат с констатациите на нашите здравни центрове и изследователи. Обаче…

Не завърши изречението и Кастила го изгледа въпросително.

— Обаче какво?

— Обаче без солидни доказателства за официална руска роля в използването на това тайнствено заболяване като оръжие не можем да очакваме който и да е — било в НАТО, или в другите страни около Русия — да се съгласи с предприемане на сериозни ответни мерки — продължи Клайн, свивайки тесните си рамене извинително. — Опитите на Кремъл да потули разпространяването на болестта там могат да бъдат окачествени като престъпно глупави, обаче нашите европейски съюзници няма да погледнат на тях като достатъчно оправдание за ответни икономически санкции или за повишаване на нивата на бойната готовност в НАТО.

— Така е — сухо отвърна Кастила? — Представям си само какъв вой ще се вдигне и какви опасения и възражения ще се изсипят и в Париж, и в Киев, и в Берлин, само да поискам да заемем обща твърда позиция срещу Дударев и режима му на базата на записките на една покойна лекарка. И някакви си неясни сателитни снимки също няма да ги убедят, нито пък слухове втора ръка за възможна руска мобилизация, та дори и тя наистина да е мащабна.

Кастила въздъхна и удари с ръка по масата.

— По дяволите, Фред! Нуждаем се от факти! Твърди факти. Иначе действаме на сляпо и се зъбим на мъгляви сенки.

Клайн кимна безмълвно в знак на съгласие.

— Виж какво, след като свършим с теб тук, незабавно ще свикам Съвета за национална сигурност — изведнъж реши президентът. — Ще се наложи максимално да засилим наблюдението над руснаците и въоръжените им сили — по всички канали и с всички средства. Най-малкото незабавно трябва да се пренастроят спътниците за активна разузнавателна дейност над граничните райони.

Кастила не съумя да остане повече на едно място, бутна стола си назад и рязко се изправи, като закрачи към високите прозорци над южните морави на Белия дом.

Пиковите часове в американската столица набираха сила, а в падащия бързо мрак лазещите бавно към „Конститюшън Авеню“ автомобили изглеждаха като мудно търкалящи се светли, многоцветни мъниста. Президентът се загледа навън, а след малко извърна глава към Клайн.

— Познаваш ли лично Константин Малкович?

— Не сме се срещали на живо — отвърна Клайн и се усмихна леко. — Общуването с този тип милиардери е малко над моето социално-финансово положение, господин президент.

— Е, аз пък съм го виждал — въздъхна Кастила. — Могъщ във финансово отношение човек. Силен характер. И амбициозна личност.

— Колко амбициозен, ако мога така да се изразя?

Кастила се усмихна тънко.

— Достатъчно амбициозен, че да седне дори и на това място ей тук — президентското, — ако например бе роден в САЩ, а не в Сърбия.

Клайн кимна с разбиране.

— Веднага ще наредя да направят всички възможни проверки и справки за него и за цялата му могъща финансова империя. Ако работи с руснаците тайно, може би ще има начин да открием някои връзки, а оттам да проследим и какво евентуално планира в момента.

— Добра идея, Фред, действай по нея — съгласи се президентът, сетне се смръщи. — И все пак не съм сигурен докъде ще стигнете с проверките. Данъчните служби се опитваха да свършат същата работа преди няколко години — имаха немалко сигнали за прикриване на доходи. Само че се натъкнаха на солидна стена и трябваше да се откажат. Всичките му финансови институти и институции са подредени в невероятен лабиринт от офшорни холдинги и частни фондации. Финансовото и търговското министерство пък имаха данни, че той тайно контролира множество други бизнеси чрез посредници, трети лица и прочее, които елиминират възможностите да се докаже нещо незаконно или разобличаващо.

Сега и Клайн се намръщи.

— Звучи ми като съвършена организация за съмнителни тайни операции.

— Ами да, разбира се — кисело се съгласи Кастила отдалечи се от прозореца и се върна при стария си приятел. — Хайде да ми разкажеш повече за твоите хора в Москва.

— Разбира се, сър.

— Доколкото разбрах, прикритията им са изгърмели, нали така? Значи си наредил на Смит и Девайн да напуснат Русия?

Клайн замълча за миг, подбирайки думите си грижливо.

— Всъщност опитах се да им внуша, че трябва да излязат от страната колкото се може по-бързо.

Кастила вдигна вежди в изненада.

— Да им внушиш ли? Дявол да го вземе, Фред, ти нали ми каза, че практически всяко московско ченге или агент е по дирите им? Какво биха могли да научат при такива обстоятелства?

Шефът на тайния отдел му хвърли дяволита усмивка и поклати глава.

— Ти си чувал и друг път за възможностите на Джон Смит, нали, Сам? Фиона Девайн не я познаваш. Все още. Но мога да те уверя, че и двамата са удивително настойчиви и последователни хора. Фактически са хора находчиви, с инат и с хъс, приличат на тебе самия понякога. Хванат ли се с една работа, винаги я докарват до край. А в момента и двамата нямат никакво желание да си признаят, че са победени.

— Хъсът и смелостта са добри човешки качества — тихо откликна Кастила и по лицето му се изписа още по-загрижено изражение. — Обаче случаят е деликатен и ти го знаеш. Въпросът ми е те дали го разбират: че ако ги арестуват, ще вдигнем ръце и ще ги оставим на вълците?

— Разбира се, че знаят, г-н президент — сериозно отвърна Клайн. — Това е част от тяхната работа в нашия отдел. И двамата отлично разбират какви рискове носи професията им. И ако се наложи, убеден съм, че ще направят всяка жертва, която може да се изисква от тях.

Глава двайсет и девета

20 февруари

Берлин

Откъснат противно на волята му от и без това неспокойния сън, Кеслер отначало реши да не вдига слушалката на настоятелно звънящия до главата му телефон. Сетне отвори очи и се разбуди окончателно. Светещите стрелки на будилника показваха шест часа и няколко минути. Това го вбеси, той изпъшка и се опита да покрие глава с възглавницата, за да заглуши влудяващия, настойчив бръм. Защо проклетият телефонен секретар не се включва? — запита се той и разтърси глава. И по-късно — в някакъв по-човешки час — ще може да се занимае с въпроса, по който го търсят, колкото и да е спешен! Каквато и криза да е настъпила, майната й!

Криза ли? Сега се сепна и ококори очи. Дори и в мислите му тази дума бе в състояние да го приведе в напълно разбудено състояние. Позициите му в най-висшите кръгове на Министерството на вътрешните работи изискваха началниците му винаги да го виждат в светлината на изключително трудолюбивия, незаменим служител, на който може да се разчита абсолютно за всичко. Старшият офицер от Федералната криминална полиция, на когото може да се възложи и най-отговорната и тежка задача.

Изпъшка тежко и се изправи до седнало на леглото положение. Сега усети режещата в слепоочията му болка и ужасния вкус в устата. Прекалено много си бе пийнал на приема на канцлера предната вечер. Сетне бе влошил нещата още повече, като бе изпил поредица чашки от гъсто и силно турско кафе в отчаян опит да изтрезнее, за да може да седне на волана и да се прибере у дома.

И стомахът му се бе разбунтувал, нещо в него сякаш клокочеше, той се оригваше, имаше и газове. А когато успя да си легне, часът вече преваляше три.

Протегна ръка към слушалката, без да гледа в същата посока.

— Да? Кеслер е на телефона.

— Добро утро, хер Кеслер — чу се ясен и свеж дамски глас, който звучеше чак скверно, като се имаше предвид ранният час. — Името ми е Изабеле Щаан и съм извънреден прокурор към Министерството на правосъдието. Работя в сектор „Обществена корупция“ и ви се обаждам, за да насрочим незабавна среща с вас по много специален и спешен въпрос…

Главоболието на Кеслер сякаш се удвои. Да го събужда преди разсъмване някакво си нископоставено леке от правосъдието? Тия там за какви се мислят, бе! Стисна слушалката, тройно разгневен и викна в нея:

— За какво, по дяволите, ще ме вдигате по това време и ще ми звъните в къщи, а? Не знаете ли нормалните процедури? Ако вашето ведомство има нужда от съдействието на ФКП по някое разследване, първо ще си насочите молбата по съответните канали! Пратете си дивотиите по факса в нашата служба за връзки и съответният служител ще ви отговори надлежно, както се полага по наредбите!

— Не ме разбрахте, хер Кеслер — заговори жената и този път в тона й май се прокрадваха весели нотки. — Виждате ли, в случая става дума лично за вас. Вие сте обект на официално разследване за корупция, с което съм натоварена аз. И затова ви се обаждам.

— Какво? — ревна Кеслер и сега наистина се разбуди окончателно.

— Получихме сигнали с особено тревожни твърдения по ваш адрес и относно вашето поведение, хер Кеслер — продължи жената със същия свеж тон. — В смисъл, че имате отношение към укриването на професор Вулф Ренке от закона и търсещите го в същата връзка органи преди шестнайсет го дини…

— Това е абсолютна глупост! — ядно избухна Кеслер, но стомахът го присви.

— Така ли? — попита онази отсреща, а сега тонът й бе вече променен — доста по-хладен и с презрителни нотки. — Тогава с нетърпение очаквам вашите разяснения във връзка с покупките ви на извънредно скъпи произведения на изкуството — при това всички заплащани в наличност. Трудно беше да проверим всичко и да издирим отделните операции, но се справихме. Ето ги тук пред мен справките: първо през 1990 г., картина на Кандински, купена от галерия в Антверпен за сумата 250 000 евро по сегашен курс. Сетне през 1991 сте купили колаж на Матис…

Кеслер слушаше занемял и се ужасяваше все повече и повече. Вече бе облян в студена пот, а жената отсреща изброяваше покупките на любимите му картини с болезнено удивителна точност. Купувани с парите, които бе получавал, за да осигурява спокойствие и протекция за Ренке вече толкова много години. Преглътна с мъка, опита се отново и едва удържа да не повърне. Откъде може да знае толкова много неща тази обикновена следователка от Министерството на правосъдието? Винаги бе вземал извънредни мерки, бе внимавал изключително много да не го засекат. Бе купувал от различни агенти, винаги под различни имена и адреси. Невъзможно би било да се проследи толкова сложна следа от продажни документи на различни търговци и художествени галерии. Тогава как е станало?

Напрягаше си мозъка, мислите му препускаха. Дали не би могъл да блокира разследването? Малко натиск тук и там… Собственият му шеф — министърът на вътрешните работи, му дължи цял куп услуги. Но веднага отхвърли тази възможност като непрактична. Министърът никога няма да рискува да се компрометира с опит да прикрие скандал от подобна величина.

Не, положението беше много лошо. Направо фатално. Налагаше се да бяга. И да зареже ценните си картини, заради които бе поставил на карта и високата си служба, и честта си, и дявол знае още какво… Всъщност всичко! Налагаше се да се покрие, но затова пък трябваше да потърси помощ от друго място.

Седнала в каросерията на тъмнозелен форд пикап, спрян на няколко пресечки разстояние от Кеслеровата вила, Ранди завърши разговора и окачи слушалката.

— Май тръпки му полазиха по гърба на това копеле, ама напълно си го е заслужило — доволно констатира Ранди и се ухили. — Бас държа, че в момента трескаво върти телефоните за помощ.

Един от двамата електронни специалисти на ЦРУ в претъпканата с техника кола поклати глава и отвърна:

— Само виж какво показва графиката на гласовия стрес…

И младежът показа кривата на уреда, който по гласа бе анализирал стресовото състояние на Кеслер по време на телефонния разговор.

— Този тип е на ръба на пълната паника. И това състояние стартира в мига, когато спомена картините.

— Внимание, моля — обади се другият техник и вдигна ръка, внимателно заслушан в звуците в слушалките му.

Ранди прегледа командното табло пред себе си и бързо включи още няколко от подслушвателните устройства, които бе поставила на различни места в Кеслеровия дом. Заслушана в различните звукови сигнали, след малко тя поклати глава и рече:

— Този тип тича из къщата като невестулка. Току-що излезе от спалнята. Мисля, че отива към кабинета си.

— Оттам ще използва друг телефон — прогнозира единият от операторите.

— Вероятно — съгласи се Ранди. — В спалнята апаратът е безжичен. Едва ли ще рискува с него, та да го чуят случайни хора.

И двамата кимнаха едновременно. Безжичните телефони по принцип действат като маломощни радиопредаватели, затова позволяват много лесно засичане и включване в разговора. Никой, който разбира поне малко от такива неща, не би рискувал да води таен или важен разговор с такъв телефон. Най-малко Кеслер с неговия опит.

Първият оператор затрака по компютърната клавиатура пред неговото табло.

— Включвам се в мрежата на „Дойче Телеком“ — каза той. — Готов съм да пусна търсачката.

Все още силно запотен, Кеслер се отпусна тежко на красивия стол зад масивното бюро в кабинета и мълчаливо вторачи очи в телефона. Дали да се обади? Даденият му номер бе само за фатално спешни, извънредни случаи. Сетне се изсмя нервно. Извънредни случаи! Глупости. Това неговото какво е?

С трепереща ръка придърпа апарата и бавно, много грижливо набра номера — беше дълъг с голям международен код. Въпреки ранния час телефонът от другата страна даде само три сигнала, преди да вдигнат слушалката.

— Да, моля? — чу се хладен, делови глас — същият, който му бе давал нареждания от време на време през последните две десетилетия.

— Кеслер се обажда — изтърси старшият офицер от ФКП и шумно преглътна.

— Отлично зная кой се обажда, Улрих — каза гласът на професор Вулф Ренке. — Не ми губи времето с разни протоколни любезности. Какво искаш?

— Нуждая се от незабавно извеждане и нова самоличност.

— Обясни.

Опитвайки се отчаяно да запази спокойствие и равновесие, Кеслер бързо предаде смисъла на състоялия се преди малко разговор с жената от правосъдното министерство.

— Както сам виждате, незабавно трябва да се спасявам от Германия — завърши той. — Спечелих си малко време, защото обещах на следователката да се срещнем след няколко часа, обаче тя вече е научила прекалено много неща за финансовото ми състояние. Не мога да рискувам да отивам в министерството.

— Смяташ ли, че тази жена на име Щаан е истинска? — ледено запита Ренке.

Кеслер направо се шашна.

— Че каква да бъде?

— Ти си глупак, Улрих — рязко отсече професорът. — Не си си направил дори труда да провериш коя е тази личност и да потвърдиш откъде е, а тичаш при мен за помощ като уплашен заек, сякаш не си дългогодишен професионалист.

— Че какво значение има? — запита Кеслер. — Която и да е тя, прекалено много знае. И защо ще ми се обаждат рано сутрин с такива въпроси, а? Дори и да не са съответните служители. Не, тук не съм в безопасност.

За миг си представи лицето на Ренке, за когото бе направил толкова много, и почувства силно омерзение.

— Поне толкова ми дължите, хер професор.

— Аз на теб нищо не ти дължа — отряза го Ренке хладно. — Ти за всички услуги си си получил прекалено щедро възнаграждение. Фактът, че други хора са научили за твоите отклонения, е неприятен, но той не ти дава правото да имаш извънредни претенции спрямо мен.

— Значи нищо няма да направите за мен? — попита Кеслер, направо втрещен.

— Не съм казвал такова нещо — тросна се Ренке. — Всъщност ще уважа искането ти, макар и за свои лични цели. Сега ме слушай внимателно и изпълнявай указанията ми точно. Първо: остани на място. Никакви телефонни разговори повече няма да водиш. По какъвто и да е повод! Когато подробностите по извеждането ти бъдат уточнени, аз ще ти се обадя с нови инструкции. Ясен ли съм?

— Да, да, съвсем ясен, хер професор — закима бързо с глава Кеслер.

— Добре. Сам ли си?

— Поне засега — отвърна Кеслер и погледна часовника на бюрото. — Обаче готвачката и прислужникът ще пристигнат най-много до час.

— Върни ги — нареди Ренке. — Кажи им, че си болен и нямаш нужда от услугите им за деня. При изчезването ти не бива да има свидетели.

— Слушам, точно така ще постъпя — бързо отвърна Кеслер.

— Радвам се да те чуя така отзивчив, Улрих — рече Ренке и в гласа му звучеше искрено задоволство.

В колата на ЦРУ първият техник се обърна към Ранди с изписано на лицето съжаление, свали слушалките и й ги подаде.

— Ето какво прихванахме от линията по време на Кеслеровото обаждане.

Ранди намести слушалките и се заслуша внимателно, а операторът върна записа. От него излизаше само високо модулирано писукане, прекъсвано от атмосферни смущения. Повдигнала едната вежда, Ранди въздъхна и запита:

— Кодирано, а?

— С отлична техника — отвърна техникът. — На пръв поглед само бих казал, че какъвто и кодиращ софтуер да са използвали тези хора, той е от най-доброто, на което съм попадал досега, може би с изключение на нашите програми.

— Хм, интересно — замисли се Ранди.

— Ами да, наистина — усмихна се специалистът. — Като си помисля малко, може би техниците на АНС ще успеят да го върнат в нормален звуков формат. Обаче пък може да им отнеме доста време, да речем седмици.

— Не успя ли поне да засечеш телефонния номер, на който се обади Кеслер? — запита Ранди.

Младежът поклати глава.

— Не, боя се, че не. Който е устройвал комуникационната система, в която се включи Кеслер, наистина е знаел какво върши — ясни са му професионалните игри, и то отлично. Всеки път, когато компютърно се приближавахме към истинския номер, сигналът се прехвърляше на друг и така до края. Фактически направо разиграваше нашата търсачка, като я връщаше в стартово положение.

— Я почакай — присви очи Ранди. — Ти самият не можеш ли да организираш такава система?

— Аз ли? — замисли се младежът и сви рамене. — Мога, защо да не мога… само че и на мен ще ми трябват няколко седмици и доста пари плюс кажи-речи неограничен достъп до софтуерните комуникационни централи на големите телекоми.

— Което означава, че доста влиятелни и финансово могъщи хора пазят гърба на професор Ранке — замислено рече Ранди.

Вторият оператор вдигна очи от своите компютри и се усмихна.

— На тебе ти върви, Ранди. Май си имала предчувствия, когато си слагала цялата купчина маймунки в Кеслеровия кабинет.

Ранди закима, досещайки се какво има предвид операторът.

— Вярно, че имах — рекох си, че няма да е безполезно по възможност да дублираме източниците, а? Май се е получило?

— Точно така — аудиосигналът е чудесен — каза младежът. — Имам записи на гласа на Кеслер от кабинета — каквото е казал, е с отлично качество. Трябва само да изчистя фоновия шум, още максимално да увелича и подобря звука. Тогава по принцип е възможно да чуем и думите на човека отсреща.

— В същото време можеш ли да изолираш и изчистиш записания звук, когато Кеслер е натискал бутоните на апарата? — обади се с любопитство първият оператор.

— Не е толкова трудно.

— Чудесно — отвърна колегата му и извърна лице към Ранди. — Значи започваме. Виж, винаги когато натискаш бутоните на даден телефонен апарат, всеки един издава извънредно специфичен тон. Ще ги подредим, ще направим сравнение с апарата, тогава ще ги пуснем на търсачка, а компютърът безпогрешно ще познае и номера.

Ранди кимна, разбираше за какво става дума.

— По този начин получаваме насочващи данни за телекомуникационната система на онези хора — продължи да обяснява техникът. — Ще ни отнеме известно време, но използвайки първия номер, ще проникнем в компютърно генерирания лабиринт и малко по малко ще стигнем до целта.

— Която трябва да е пряко свързана с Вулф Ренке истинска телефонна линия — бавно каза Ранди и в очите й се появи хлад. — Тогава с професора ще си поприказваме мъничко за това кои са тези негови свръхмощни помагачи, а сетне ще го засилим в килията, където му е мястото до края на живота.

— Ами с Кеслер какво ще правим? — запита другият оператор.

Ранди се усмихна тънко.

— Хер Кеслер сега ще постои и ще се попече на бавен огън. Вече е натиснал паникбутона, а ние ще изчакаме тук на място да видим кой ще дойде да го спасява.

Москва

Същински звяр в клетка, Ерих Брант неспокойно крачеше напред-назад в офиса, едва потискайки нетърпението си. В ръка държеше телефон, говореше с Берлин по обезопасена линия.

— Имаш заповеди, Ланге — изсъска той. — Изпълнявай незабавно.

— С нужното уважение — тихо отвърна онзи отсреща, — искам да отбележа факта, че с моите хора не сме тук, за да извършваме самоубийство.

— Обясни се!

— Американците стопроцентово наблюдават дома на Кеслер — незабавно обясни Ланге. — И след като се появим и влезем, ще ни затиснат отзад.

— Убеден си значи, че това е операция на ЦРУ, така ли? — попита Брант, като налагаше цялата си воля да контролира бушуващия в него гняв.

— Убеден съм — рече Ланге. — Веднага щом получих твоя сигнал, незабавно започнах проверка чрез другите ни източници в тукашното правителство.

— И?

— Наистина съществува лице на име Изабеле Щаан и тя е действала и като извънреден прокурор към Министерството на правосъдието — отвърна Ланге. — Само че госпожа Щаан е в отпуска по майчинство и няма да се върне на работа поне до следващия месец. Нито пък има някъде заведена документация за открито вътрешно разследване на свързан с Кеслер случай.

— Значи смяташ, че американците са го подвели да ни потърси за помощ?

— Точно така — потвърди Ланге. — А в настоящия момент сто на сто се опитват да проследят обаждането му до Ренке.

Брант спря на място, не че гневът му отслабна. Ако американците намерят Ренке, няма начин да подминат и лабораторията ХИДРА. В такъв случай и собственият му живот няма да струва и пукната пара, а продължителността му ще се измерва в часове, и то в най-добрия случай.

— Ще успеят ли?

— Наистина не зная — отвърна тихо Ланге, а Брант направо си представи как с усмивка повдига рамене. — Обаче случаят попада именно в рамките на техническото разузнаване — област, в която, както знаем, и АНС, и ЦРУ са много силни, направо отлични.

Брант неохотно заклати глава. Знаеше, че Ланге е отличен професионалист, много рядко греши и казаното от него е вярно. По правило американците са слаби разузнавачи в полевата, чисто практична област, а голямата им сила е в техниката и особено електрониката.

— Значи незабавно се захващай да унищожиш въпросния наблюдаващ екип на ЦРУ, преди да са напреднали по случая — нареди Брант и очите му проблеснаха зловещо.

— Как да унищожа нещо, което не мога да намеря? — направо го отряза Ланге. — Американците сигурно се намират в превозно средство или в сграда някъде в радиус една миля около Кеслеровата вила. Не разполагам с нужните ресурси и време да проверявам напосоки огромния район Грюневалд с надеждата случайно да се натъкна на тях. За да заковем истинската мишена, ще ни трябва доста информация за берлинските операции на ЦРУ, и то кажи-речи веднага.

Брант кимна. Ланге отново беше прав.

— Добре — рече той хладно. — Незабавно ще се свържа с Малкович. Нашият патрон има специална връзка в Кьолн. Човек, който може би ще се окаже извънредно полезен в този случай.

Глава трийсета

Големи жилищни комплекси се редят край московското околовръстно шосе, опасвайки руската столица с концентрични пояси безлично сиви жилищни блокове. Това са бездушни кошери, строени от комунистически администратори, за да приютяват поредната вълна безименни маси, дошли в съветската метрополия да търсят работа. Близо две десетилетия след краха на създалата ги система тези постройки са все още домове на стотици хиляди от най-бедните жители на Москва.

Сега Джон Смит и Фиона Девайн се качваха по стълбището на една от тези неугледни кооперации. Няколко голи крушки висяха на жици от тавана, а светлината им бе недостатъчна, бледа, хвърляща неравни петна мъждукащ светлик във вездесъщия мрак. Бетонните стъпала бяха ужасно зацапани, пропукани, с разбити ръбове. На няколко места по продължение на стълбището металният парапет бе прекъснат, цели секции от него — буквално изтръгнати от бетона заедно с подпорите.

Смърдеше навсякъде — на какво ли не. Носеше се остра миризма на евтин дезодорант, от който очите се насълзяват, на готвено зеле от кухните в апартаментите. Буквално на всеки метър се носеше киселата миризма на нечистотата на прекалено много хора, принудени да живеят на едно и също място.

Мъничкият двустаен апартамент, който търсеха, се намираше на четвъртия етаж в най-задната част на сградата и на края на дълъг коридор с множество врати. Смит и Фиона бяха дошли тук с важна задача — да потърсят родителите на седемгодишния Михаил Воронов — първата жертва на мистериозната болест.

Когато видя мълчаливата, затворена жена, която им отвори вратата, Джон си каза, че това не може да бъде истинската му майка. Тя изглеждаше прекалено стара, може би беше бабата. Косата й бе сива, лицето запуснато, набраздено с дълбоки бръчки. В следващия миг обаче Смит видя очите — в тях бе стаена неутешима болка, бяха зачервени, клепачите подпухнали от постоянен плач. Гледаха го очите на една горко изстрадала жена, потисната от бедността, загубила единственото истинско съкровище — рожбата си. Два месеца по-късно тя бе все така облечена в черно.

— Да, моля? — попита ги жената, очевидно изненадана да види на прага си двама добре облечени чужденци. — С какво мога да ви помогна?

— Моля ви да приемете най-искрените ни съболезнования по повод трагичната ви загуба, госпожо Воронова. Молим също да ни извините за това, че ви се натрапваме в това трудно за вас време — тихо рече Смит, който усещаше, че говори клишета. — И ако не бе абсолютно наложително, не бихме се осмелили да ви безпокоим по този начин.

Сетне показа подправените си документи на служител на ООН и СЗО.

— Казвам се Щранд — д-р Кале Щранд от Световната здравна организация. Дамата е госпожица Линдквист, моя помощничка — рече Джон и посочи Фиона.

— Прощавайте, но не ви разбирам — удивено рече жената. — Защо сте тук?

— Ние проучваме болестта, от която почина вашият син — кротко обясни Фиона. — Опитваме се да разберем какво точно се е случило с Михаил — как се е заразил, какво е станало в началото. Нали разбирате, целта е да спасим други хора.

По опустошеното от скръбта лице на майката бавно полази разбиране.

— О! Разбира се. Заповядайте. Влизайте. Моля ви, добре сте дошли в нашия дом — говореше тя и като отстъпи, направи място да минат.

Навън бе светла зимна утрин, а тук, в стаята, където влязоха, цареше полумрак, нарушаван само от единствена и много слаба крушка в осветително тяло на тавана. Прозорецът бе закрит с дебели пердета. Имаше още изтрито канапе, два разнебитени стола и ниска маса.

— Моля ви, заповядайте, седнете — покани ги жената и посочи канапето. — Сега ще повикам моя съпруг, той се казва Юрий.

Сетне се изчерви и неспокойно добави:

— Той се опитваше да поспи. Моля ви да го извините. Не е напълно на себе си… нали разбирате… откакто нашето момче…

Видимо не беше в състояние да каже нищо повече. Извърна се, отвори близката врата и бързо влезе в другата стая на апартамента.

Фиона мълком подбутна Джон, сочейки към поставената в рамка снимка на усмихнато момченце. Стоеше в ъгъла на ниската маса, беше препасана с черна панделка, а от двете й страни горяха свещи.

Смит кимна мрачно, изпитваше угризения, че се налага да заблуждава тези бедни, тъжни хорица по този начин, та макар и в името на добра кауза. Но се налагаше. Според казаното от Фред Клайн предната вечер обстановката се бе усложнила до такава степен, че бе направо жизненоважно да стигнат до причинителя на жестокото заболяване. Западните разузнавателни организации получаваха удар след удар, и то в миг, когато тяхната намеса бе повече от необходима. А в рамките на някак си свързани с общата логика на нещата съдбовни събития новите републики около Русия фатално отслабваха от загубата на най-талантливите си политически и военни лидери.

След малко жената се върна в стаята заедно със съпруга си. И той бе като нея, сянка на някогашния Юрий Воронов, изпито от мъката подобие на човешко същество. Очите му бяха кървясали, хлътнали дълбоко в орбитите, ръцете му силно трепереха. Дрехите му висяха по видимо отслабналото му, приведено тяло.

Като видя, че Смит и Фиона ги очакват, той направи усилие да се стегне и поизправи. Със смутена усмивка заглади рядката си права коса и с мъка се опита да играе ролята на добър домакин, предлагайки на двамата чужденци по чашка чай поради липса на нещо по-добро. Съпругата сложи вода на котлона, а той седна на стола срещу гостите.

— Татяна ми каза, че сте учени — рече Воронов бавно. — Към Обединените нации, така ли? Изследвали сте болестта, която отнесе нашето момче…

Смит кимна.

— Точно така, господине. И ако ни разрешите, бихме искали да зададем на вас и на съпругата ви някои въпроси относно начина на живот на вашия син и здравето му изобщо. Отговорите ви може би ще ни помогнат да намерим противодействие на заболяването, преди то да е унищожило и други деца в цял свят.

— Да — просто отвърна мъжът и се опита да преглътне сълзите си. — Ще направим каквото можем. Не бива и други да страдат както нашия Мишка.

— Благодаря ви — тихо отвърна Смит.

Сетне докато Фиона си водеше записки, Смит започна подробен и мъчителен за двамата руснаци разпит относно минали заболявания и здравни проблеми — техни и на сина им. Опитваше се да открие нещо ново за мистериозната болест и да подходи от ъгъл, по-различен от тези на Петренко и Веденская.

Родителите отговаряха пълно и търпеливо, макар че във въпросите на Смит и двамата разпознаваха вече питани и от множество други хора неща.

Да, Михаил бе преболедувал типичните за Русия детски болести — заушки, скарлатина, обичайните грипни епидемии. Иначе поначало си е бил здраво, нормално щастливо дете. Никой от родителите не бе употребявал наркотици, макар и бащата срамежливо да призна, че си „попийвал повечко от време на време“. Не, никой от близкото и по-далечно семейно обкръжение не е боледувал от сериозни хронични болести — като например рак, не е имал вродени дефекти или инвалидност в резултат на заболяване.

Единият от дядовците бе загинал сравнително млад при инцидент с трактор в колективизирано селско стопанство. Останалите възрастни роднини бяха доживели до седемдесет и осемдесет години, преди да заболеят от типичните за старостта болести и да получат инфаркт или инсулт, или да починат от тежка пневмония.

Мина доста време в този разговор, накрая Смит замълча, абсолютно потиснат и разочарован. До нищо съществено не бяха стигнали — нещо, което поне отчасти да обясни защо и как Михаил Воронов бе заболял и починал от неизвестната болест. Какво свързваше това момче с останалите разболели се от нея в Москва хора?

Джон се смръщи, а мислите му препускаха. Подозираше, че отговорът, какъвто и да бе той, е свързан с генетика и биохимия. А за да се провери тази теория, бе нужно да се направят кръвни, тъканни и ДНК изследвания на живите роднини. Това обаче би наложило нормален достъп до модерни лаборатории, където има нужната апаратура. И макар и Олег Киров да твърдеше, че е в състояние да препрати на Запад всичко, което те биха могли да съберат като медицински материал, такава задача би изисквала време. Резултатите от пробите също щяха да отнемат време — с каквото те не разполагаха.

Смит въздъхна. Е, повтаряше си той, когато ти е останал само един куршум, по-добре използвай и него, надявайки се на най-доброто.

Немалко облекчение обаче изпитаха с Фиона, когато родителите на Михаил Воронов се съгласиха да направят въпросните изследвания. Джон постоянно се бе опасявал, че ще ги спре нерядко срещания в хората страх от боравене с игли и от други манипулации.

— Какво друго биха могли да сторят в създадената ситуация? — тихо шепнеше Фиона, докато помагаше на Смит да извади и подреди нужните спринцовки, игли, памук, превързочни материали и другите доставени от Киров от черния пазар инструменти. — Така поне придават истински смисъл на живота си… Всъщност сега имат конкретна възможност да направят нещо реално срещу убилата детето им болест. За подобна възможност повечето родители биха били щастливи в огъня да влязат. Не е ли така?

Смит кимна и отново изпитвайки угризения, се обърна към Воронови.

— Да започнем с ДНК пробите… — рече той и им подаде специализираните дълги тампони. — Вижте сега как става това…

За негово учудване още преди да е обяснил нещата, и двамата руснаци започнаха манипулацията с натривка на вътрешната страна на устата. Вече знаеха как се вземат меки тъканни клетки, най-полезни за това изследване.

— Правили сте това и по-рано, така ли? — запита той тихо, все така удивен.

Родителите кимнаха.

— О, да — отвърна бащата и сви рамене. — За голямото проучване.

— И нашият Мишка също — допълни майката и в очите й бликнаха сълзи. — Само как се гордееше онзи ден. Нали, Юрий? Помниш ли?

— Помня — отвърна руснакът и избърса очи. — Как да не помня. Нашият Миша бе умно и храбро момче…

— Моля да ме извините — намеси се Фиона. — За какво голямо проучване говорите?

— Ей сега ще ви покажа — отвърна Воронов и се запъти към другата стая.

Остави вратата отворена и те чуха, че рови някъде, шумолеше хартия и други неща. Върна се с голям, красиво оформен благодарствен документ, подобен на диплома, и го подаде на Смит.

Джон се зачете в изящния шрифт, а Фиона застана до него и също впери очи в текста. По същество той изразяваше благодарност на семейство Воронови за „жизненоважното им участие в изследването на генезиса на славянските народи, проведено от Европейския център за проучване на населението“. Носеше дата от предната година.

Двамата с Фиона се спогледаха, стреснати. Тя бавно кимна, вече разбираше за какво става дума. Някой е събирал ДНК от тези хора, сто на сто и от други, и то само месеци преди седемгодишният Михаил Воронов да развие абсолютно неизвестна до този момент болест. Заболяване фатално, което унищожава органи и системи в човешкото тяло.

Смит замълча за миг, все така взрян в документа, който държеше в ръце. Очите му бавно се присвиваха. Е, най-сетне се досещаше какво трябва да търсят отсега нататък.

Летище Цюрих

Николай Нимеровски се поспря за миг на вратата на бар „Алпенблик“ и внимателно огледа посетителите. Търсеше човека за връзка. Очите му вещо пробягаха по повечето насядали по масите клиенти — предимно пътуващи сами бизнесмени. Спряха се на блед сивокос мъж, също сам на маса. Човекът четеше вчерашния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, широко разперен пред него — така че и от по-далече да се вижда кой е вестникът. Нимеровски се придвижи напред и навътре, колкото да забележи черното кожено куфарче на мъжа — абсолютно същото като неговото — и карфицата на ревера на обикновеното му синьо спортно сако — стилизирана двойна спирала на ДНК.

Руснакът пристъпи отново, този път усещайки как пулсът му се ускорява. Години наред бе работил в 13-о управление на Иванов и имаше огромен опит, както и отлично развито чувство за предпазливост. Спря пред сивокосия мъж и сочейки празния стол, учтиво запита:

— Прощавайте, може ли?

Другият повдигна очи от вестника и грижливо го огледа. Сетне бавно рече:

— Разбира се. Аз сега ставам. Машината ми излита скоро, транзитен полет.

Първата част от паролата. Нимеровски кимна, усетил сложеното на предпоследната дума ударение. Настани се, остави куфарчето под масата до това на съседа и отвърна:

— И аз няма да се бавя. Моят полет предвижда само кратък престой в Цюрих. То светът стана съвсем малък, връзките са толкова лесни вече, нали?

Другият кимна — беше чул втората част.

— Така е, приятелю — отвърна, сгъна си вестника, без да бърза, и взе едното от куфарчетата.

Сетне се изправи и след учтиво, незаинтересовано кимване закрачи към изхода.

Нимеровски изчака няколко минути, преди да вдигне и отвори оставеното от другия куфарче. Съдържаше сноп документи, бизнес списания и неголяма сива пластмасова кутия с надпис SC-1. Руснакът знаеше, че отвътре тя е отлично уплътнена и съдържа малък стъклен съд. Затвори куфарчето.

В същия миг по уредбата се обади приятен и учтив дамски глас.

— Дами и господа… — заговори гласът на немски, сетне повтори цялото съобщение на френски, италиански и английски. — … полет 3000 на „Суис Еър“ по направление Ню Йорк — летище „Джон Ф. Кенеди“ без спиране, е готов да приеме пътниците си.

Руснакът се изправи и напусна бара. Със себе си носеше уникалния вариант на ХИДРА, предназначен за президента Самюел Адамс Кастила.

Глава трийсет и първа

Кьолн, Германия

Сутринта вече преваляше. Валеше неспиращ леден дъжд, биеше по високите близнаци — камбанариите на огромната кьолнска катедрала. Плътната пелена на дъжда скриваше кубетата от погледите на забързаните по паважите около храма хора. В катедралата се навъртаха неколцина упорити туристи, обикаляха централните й части и се дивяха на множеството й безценни съкровища — сред тях прекрасни витражи, великолепно изваяни каменни и мраморни статуи и древно дървено разпятие, наречено Кръстът на Геро, на възраст поне хиляда години. На различни места коленичеха самотни ревностни богомолци, навели глави в безмълвно преклонение. Други палеха свещички и бързаха да излязат, връщайки се отново в натовареното си работно ежедневие. С изключение на тази шепа хора огромното, наситено със сенки вътрешно пространство бе почти пусто и изглеждаше замръзнало в неосезаема, вечна тишина.

Облечен в сив шлифер, с посивяло от страх лице, Бернхард Хайхлер коленичеше пред високия олтар. По едно време се прекръсти, изправи се и влезе сред седалките. Там си избра една и отново падна на колене, свел глава в дълбоки, мъчителни размишления.

Някъде встрани по каменния под проехтяха стъпки. Изглежда се приближаваха, а Хайхлер затвори очи, усетил лудия бяг на сърцето си — щеше да се пръсне, горкото. Моля те, Боже мили, мислеше той отчаяно, моля те, помогни горчивата чаша да ме отмине. Прехапа устни, внезапно прозрял гротескното богохулство на собствените си мисли. Най-малко той от всички люде на това Божие място има право горещо да повтаря наситената с болка Христова молба. Защото той — Хайхлер — е Юда. Да, това е думата — предател.

Знаеше, че тепърва предстоят още предателства. Имаше тази възможност — беше старши офицер във Федералната служба за защита на конституцията. А ФСЗК е главната германска контраразузнавателна институция, еквивалентът на британската МИ-5. Достъпът на Хайхлер до държавни тайни и свръхсекретна информация бе почти неограничен — можеше да надникне кажи-речи навсякъде, и в някои от най-стриктно пазените правителствени секретни материали.

Някой се вмъкна в задния ред, седна на място зад него.

Хайхлер понечи да вдигне глава.

— Не се обръщайте, хер Хайхлер — обади се приглушен мъжки глас. — Точен сте на срещата. Поздравявам ви.

— И без това избор не съм имал — вдървено рече Хайхлер.

— Това е вярно — съгласи се гласът. — Превърнахте се в наш длъжник в момента, в който взехте парите. И ще си останете такъв до деня на смъртта си.

Хайхлер болезнено примигна, сякаш някой го зашлеви. Шест безкрайни години бе страдал и живял в страх, очаквайки деня, когато неговите благодетели ще поискат услуга в замяна на неговия дълг. Шест години все се бе надявал този ужасен миг никога да не дойде.

Но ето, този ден най-сетне бе дошъл.

— Какво искате от мен? — измърмори Хайхлер.

— Дар — отвърна мъжът и в гласа му сякаш прозвуча веселие. — Зад олтара се намира ковчежето с мощите на Тримата влъхви, нали така?

Офицерът от ФСЗК кимна и потрепери. Боже мой! Ковчежето бе обсипана със скъпоценни камъни златна кутия и в нея според мнозина се пазеха реликвени останки от тримата влъхви — мъдреците от Изтока, донесли дарове за отрока Исус. Пренесени от Милано през дванайсети век и оставени за съхранение в катедралата, те бяха най-голямата й ценност и богатство, всъщност и причина за самото й построяване.

— Успокойте се, това е шега — обади се гласът. — Няма нужда да ни носите реликви, злато, ливан или смирна. Искаме само онова, което е изцяло във възможностите ви, хер Хайхлер. Информация.

Нещо тупна върху съседната седалка и стресна и без това потрепващия контраразузнавач.

— Отворете молитвеника!

Хайхлер изпълни нареждането с треперещи ръце. В томчето бе поставен лист, а на него бе написан телефонен номер от дванайсет цифри.

— На този номер ще изпратите с факс исканата от нас информация. Това трябва да стане през следващите два часа. Ясен ли съм?

Хайхлер кимна и неохотно извади листа, за да го прибере в страничния джоб на шлифера.

— Но каква точно информация ви е нужна?

— Регистрационните данни и номерата на всички превозни средства, които в момента се използват от Берлинското бюро на американското Централно разузнавателно управление.

Хайхлер буквално застина, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Но т-т-това е н-н-невъзможно! — заекна той.

— Точно обратното — мразовито отвърна човекът зад него. — Абсолютно детска играчка за високопоставен служител от секция V на ФСЗК. Човек като вас, хер Хайхлер.

Настъпи кратка пауза, сетне гласът продължи да изрежда факти с удивителна точност.

— Секция V надзирава и държи връзка с всички чуждестранни разузнавателни организации, които оперират на немска земя, най-вече тези от приятелски и съюзнически страни като САЩ. Офицерите за връзка на тези институции редовно снабдяват вашата секция с пълна информация относно използваната от тях техника и екипировка, имената на действащите на място полеви агенти и други аспекти на тайните им операции в рамките на вашите граници. Не е ли така?

Хайхлер неохотно кимна в знак на съгласие.

— Значи сте в състояние да се доберете до исканата от нас информация, следвайки нашите инструкции?

— Но рискът е огромен! — почти проплака Хайхлер, засрамен от паническите нотки в гласа му.

И тогава, опитвайки се да се овладее, бързо добави:

— Достъпът до тази информация неминуемо ще остави следи и по-късно те могат да доведат до мен. А американците веднъж научат ли какво съм направил…

— Имате право на избор — изберете онова, от което се страхувате повече — нагло отвърна другият. — Американците или нас. Разумният човек би преценил и претеглил шансовете си най-грижливо.

Хайхлер изпъшка сломен и се сви. Какъв ти избор? Просто нямаше такъв, реално погледнато. Трябва да изпълни нареждането или да плати ужасната цена за по-ранните си престъпления и предателства. Раменете му увиснаха и той послушно кимна.

— Добре. Ще направя каквото мога.

— Изборът ви е правилен — сардонично коментира другият. — И помнете — имате два часа. И още: ние провали не толерираме.

Недалеч от Орвието, Италия

Професор Вулф Ренке разгледа последните разпечатки от текущото изследване, сетне постави една от тях в увеличителя и още по-внимателно се загледа в сложните структури на ДНК, търсейки особените характеристики на генетичния материал — редките единични полиморфизми на ядрото, нужни за създаването на поредния вариант на ХИДРА. Точно тогава звънна и лабораторният таймер — напомняше му, че е време да провери поредните отгледани култури. Имаше само няколко минути на разположение да завърши анализ, който по принцип отнемаше поне цял час.

Германският учен се смръщи, доста раздразнен от поредния пример на ненужен натиск и бързане. Постоянните, придружавани с прикрити заплахи, настоявания от Москва за ускоряване на продукцията му го принуждаваха да променя рационалното научно темпо на работа в лабораторията и да пришпорва висококвалифицирания си екип, че дори и прескъпата техника. Тези тъпаци не разбираха, че неговата работа прилича на изкуство — на практика всяка ХИДРА е миниатюрно произведение на изкуството, изискващо достатъчно време да бъде „отгледано“ — сътворено и изпипано с любов и точност. А Малкович и особено Виктор Дударев очакваха той да бълва все нови и нови смъртоносни щамове, сякаш ги прави на конвейер или пък лабораторията му е старомодна фабрика за масово производство на въоръжение от типа на високоексплозивни артилерийски снаряди.

В момента Ренке си мислеше, че е било далеч по-разумно да запази в тайна откритията си още известно време. В такъв случай, позволявайки си още десетина месеца спокойна работа, сега би разполагал с достатъчно запаси и цялото това бързане нямаше да се налага. Щеше да си е подготвил достатъчно варианти ХИДРА, готови за използване, та дори и с известни модификации. За голямо съжаление неговите работодатели бяха хора импулсивни и почти винаги гневни. И още по-лошо — онези в Москва бяха идейни пленници на отдавна овехтелите концепции за водене на война с многобройна армия, бронирани части и бомбардировачи. В краен резултат графикът за провеждането на ЖУКОВ се въртеше около времето, респективно възможностите на Русия да придвижва и разполага танкове и хора по пътищата, и още по-трудните и неточни изчисления колко време ще е нужно руските войски да постигнат тази и онази цел веднъж след откриване на огъня, а отделните им компоненти да координират действията си.

Ренке изпухтя презрително — нито Малкович, нито руският президент можеха правилно да оценят истинския смисъл, изяществото и дългосрочния ефект на оръжие като ХИДРА. Неговото творчество би могло да бъде употребено по далеч по-фини начини: да ужасява и изнудва евентуални противници, да ги плаши така, че те сами да изпълняват волята на Русия, без да има нужда от цялото това мащабно и непрактично насилие. Но не, в ХИДРА работодателите му виждаха само още един инструмент за убиване. Типични славянски боклуци, омерзително си рече Ренке. Те разбират приложението на сила единствено в най-бруталната й и очевидна форма.

Сви рамене за пореден път. Една грешка винаги води до втора. Една глупост предизвиква друга. Все една и съща история: навремето в Източна Германия, сетне и Съветския съюз, сетне и Ирак. Не можеш да очакваш от неопитни хора да мислят и действат целенасочено и ясно. Алчността и главно невежеството им пречат за взимането на рационални решения. За щастие самият той не притежава същите слабости.

— Професоре? — обади се един от асистентите и протегна към него телефонна слушалка. — На обезопасената линия ви търси сеньор Брант.

Ренке нетърпеливо смъкна шлема, хирургическата маска и ръкавиците. Захвърли ги в близкия кош и пое слушалката.

— Да? — почти изсъска белокосият учен. — Какво пак има, Ерих?

— Налага се да ви информирам за развитието на проблемите по сигурността в Берлин и тук — в Москва — кратко докладва Брант.

Ренке кимна. В този случай Брант бе оправдан да го прекъсва.

— Докладвай.

Изслуша внимателно фактологията, докато Брант попълваше празнотите в информацията му по последните събития. Новините от Берлин не бяха толкова лоши. Веднъж Ланге и неговите убийци да получат исканата информация, тогава успехът им е почти сигурен. Всъщност по-обезпокоителни бяха новините от Москва.

— Няма ги американците, а? Не можете да ги откриете дори и с помощта на целия руски апарат на сигурността? — попита той недоверчиво.

— За съжаление — отвърна Брант. — По искане на Иванов милицията проверява навсякъде, но тези проверки засега не дават резултати. Той смята, че Смит и Девайн са се укрили някъде в предградията на Москва или извън нея. А може вече и да са напуснали Русия.

— Ти лично какво смяташ?

— Струва ми се, че Иванов е просто прекален оптимист — отвърна Брант. — Девайн е може би аматьорка като разузнавач, обаче подполковник Смит е стопроцентово печен професионалист. Той няма да се откаже просто така от мисията си.

Ренке се замисли. Заключенията на бившия офицер от Щази изглеждаха точни.

— Е, и? Вие какво ще предприемете сега? — попита го той хладно.

— Не съм много сигурен… — вяло отвърна Брант.

Белокосият учен повдигна вежди, удивен и отново ядосан.

— Хайде, Ерих — сопна се той, — какво е това отпускане!? Смит и Девайн не са глупаци. Не се ли досещаш какво са открили досега в записките на Веденская?

— Хер професор, забравяте, че не съм учен като вас — със стиснати зъби отговори германецът. — Моите умения са в друга област.

— Имената, Улрих, имената! — натърти професорът. — От записките американците са научили имената на руснаците, които използвахме в първите експерименти за създаването на ХИДРА. И какъвто и да е Смит, той е още и лекар, а и учен, занимавал се е с медицинска изследователска дейност. Изправен пред непознато заболяване, един изследовател първо тръгва да търси причинителите. И какво тогава? Трябва да му сложиш капан. Организирай подходяща примка, той сам ще влезе в нея.

Глава трийсет и втора

Берлин

Герхард Ланге се намираше само на няколко километра от Грюневалд, дълбоко в търбуха на подземен обществен гараж на няколко етажа. Стоеше до черен автомобил и държеше слушалката на портативна радиостанция. От нея здраво пукаше, а гласът на един от неговите хора отчаяно се опитваше да докладва за изпълнението на задачата, но за беля бе почти невъзможно да се различат думите му. Силно смръщен, Ланге се наведе напред и още по-силно притисна малката слушалка към ухото си.

— Спокойно, Мюлер — заговори Ланге. — Спокойно. Опитай се пак. И по-бавно…

Този път Мюлер, набитият здравеняк, който предния ден бе посрещнал екипа му на летището, заговори по-бавно и отчетливо:

— Разполагам с целите… повтарям — потвърдих целите.

Ланге въздъхна с облекчение. Значи играта на изчакване наближаваше края си. Наведе се през отворения шофьорски прозорец на черното беемве и взе от седалката листа с получения преди два часа факс.

— Добре. Прочети ми ги — нареди Ланге.

И Мюлер отсреща започна да чете номерата и марките на автомобилите, които бе засякъл по време на своята задача, а бившият офицер от Щази ги сверяваше с получения вече списък на автомобили и пикапи, с които ЦРУ разполагаше в Берлин. Оказа се, че всички пасват. Ланге сгъна листа и го прибра в джоба си, сетне извади подробен атлас с детайлни карти на отделните райони и улици и рече в микрофона:

— Отлична работа. Сега казвай къде са американците?

Слушаше внимателно и с червен маркер бележеше позициите на превозните средства, които докладваше Мюлер. Когато свършиха, той прегледа всичко отново и отбеляза относителните разстояния, възможните алтернативни подстъпи и най-удачните за изтегляне пътища. Планът вече се оформяше в съзнанието му: бързо и смъртоносно, мислеше си той. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

Сетне се обърна към екипа и нареди на сръбски:

— Хайде, приготвяйте се. Имаме мишена.

Тримата с грубите лица, до един ветерани от сръбската държавна сигурност и етническите чистки в Босна и Косово, не загубиха и секунда. Светкавично загасиха цигарите и се измъкнаха от колата, а Ланге отвори багажника на беемвето и започна да вади оръжие и муниции. Разпредели каквото трябваше, сетне всички се заеха да зареждат и проверяват готовността на екипировката.

Вече се смрачаваше, макар и да бе още късен следобед. По небето лазеха едри, сиви на цвят облаци. Подгонени от силни източни ветрове, от време на време прелитаха и снежинки, танцуваха из въздуха над почти пустите улици и тротоари в Грюневалд. Вятърът шумолеше и в редките съседни гори, гонеше и пресния сняг по покривите на сгушените сред дърветата домове.

За да се постопли, Ранди Ръсел вървеше енергично по „Клейалее“ в източна посока. Тази широка улица, която минава по източната граница на градския горски резерват, носи името на американския генерал Лусиъс Клей, инициатор на акцията наречена „Берлински въздушен мост“, спасила града от гладуване по време на началния период на студената война. Облечена в модно скиорско яке, черно поло и джинси, тя се завръщаше към пикапа на ЦРУ след внимателен оглед на района около вилата на Улрих Кеслер.

Нищо важно не се бе случило досега. По време на обхода си около вилата бе забелязала само напълно нормален автомобилен трафик. А офицерът от ФКП все още си беше у дома. Денят напредваше, от Ренке нямаше ни дума, ни вест и Кеслер започваше все повече да се тревожи. Поставените от Ранди подслушвателни устройства предаваха шумовете от постоянното му разхождане из стаите, придружено от някоя и друга ругатня от време на време и честото подрънкване на бутилки и чаши от добре заредения му със скъпи алкохолни напитки бар.

Ранди също се замисляше вече за продължаващото мълчание от страна на Ренке. Защо ренегатът учен постъпва така? Може би е решил да не рискува повече и да остави Кеслер на съдбата му? И колкото повече време минаваше, без нищо да се случи във и около дома, това започваше да изглежда все по-вероятно. Защото Ренке беше човек, който винаги и навсякъде е оцелявал. При това досега никога не бе демонстрирал реална лоялност спрямо друго лице, държава или идеология. Ранди бе уверена, че Ренке би спасил Кеслер само ако в това вижда някаква полза за самия себе си. А в настоящия момент ученият вероятно смяташе, че дългогодишният му параван във ФКП е поставен под наблюдение от собствената си служба или се досещаше, че и ЦРУ е в играта. И ако наистина е така, разсъждаваше Ранди, има ли смисъл тя самата да го отвлече за малко и да го разпита? Поне докато в Ленгли започнат да нервничат и й наредят да го предаде на неговите си хора.

Ранди се усмихна, представяйки си евентуалната реакция на ненавиждащите всякакви рискове бюрократи в Ленгли, когато научат, че техен офицер е отвлякъл служител на немската федерална криминална полиция. Не, рече си тя кисело, няма да стане — само ще си докара много неприятности и конско евангелие. По-добре е сега да изчака. По-късно може да намери подходящ начин да уведоми началството за неговите далавери. В същото време ще трябва да намери и достатъчно добър начин да прикрие факта, че е хакерствала в немски федерални сървъри.

В същото време двамата й оператори се опитваха да проследят първия номер, на който бе позвънил Кеслер, и досега се бяха добрали до регистриран в Швейцария мобилен телефон. А оттам нататък накъде води следата, още не беше ясно.

В този миг покрай нея профуча голям жълт автобус с няколко пътници. Ранди се огледа. Отдясно — значи в западна посока — бе тихата, заснежена гора. Отляво, отвъд пътя, се намираха къщи и няколко малки магазина. В близък план по платното се движеха няколко превозни средства — частни автомобили и два камиона за доставки на стоки по магазините, които изпълняваха поръчки въпреки бавно влошаващото се време. Отвъд близката пресечка се виждаше и пикапът за наблюдение с нейния екип, паркиран между едно по-старичко ауди и чисто нов голям опел.

Натисна бутона на закаченото към колана й устройство, което приличаше на MP3 плейър. Беше предназначено за работа под прикритие и съдържаше доста сложна радиостанция с няколко обезопасени канала.

— Базата, тук лидер, идвам си.

— Разбрано, лидер — отвърна й един от техниците от пикала, а в същия миг в гласа му внезапно прозвуча напрежение: — Почакай, Ранди. Засичаме обаждане. Някой звъни на Кеслер… нарежда му да бъде готов за излизане, екип за извеждане е на път!

Ето ти! Ранди ентусиазирано удари юмрук в дланта на другата ръка. И без това вече беше крайно време.

— Добре, база. Оседлавайте конете! Пристигне ли екипът, за да прибере Кеслер, ние тръгваме след тях да видим къде ще го откарат.

— Ясно — отвърна операторът и без да прекъсва връзката, Ранди ясно чу как се прехвърля от седалката отзад направо на шофьорското място.

Ускорявайки ход на път към форда, Ранди смени канала, за да се свърже с младия офицер от берлинското бюро, който наблюдаваше другата страна и входа на Кеслеровата вила откъм пътя.

— Наблюдател, аз съм лидер. Чуваш ли ме?

Отвърна й само тишина.

Намръщи се и опита отново.

— Карла, тук Ранди. Обади ми се.

Пак нямаше отговор. Линията шумеше тихо, иначе не се чуваше нищо друго. Ранди се извърна рязко, огледа се трескаво. Хладни тръпки полазиха по гърба й. Нещо се е объркало. Здравата се бе объркало. Разкопча якето, за да има бърз достъп до деветмилиметровата берета в раменния кобур и да не й пречат дрехите. Интуитивно усещаше, че ще има нужда от оръжието.

В същия миг зърна движещото се много бързо по „Клейалее“ черно беемве. Двигателят му мощно изрева веднъж и още веднъж, когато шофьорът умело задмина няколко по-бавно вървящи автомобила. Ръката й инстинктивно сграбчи дръжката на беретата, но колата профуча край нея, задмина форда и продължи. Ранди изпусна събралия се в дробовете й въздух с облекчение.

И тогава беемвето рязко удари спирачки. Черната кола се завъртя като на кино и направи светкавично обръщане на 180 градуса, сетне закова на няколко метра от спрелия пикап.

Вратите й се отвориха за секунда, отвътре изскочиха трима стройни мъже с присвити, студени очи и опрени в раменете, готови за стрелба автомати „Хеклер & Кох“ MP5SD с интегрални заглушители. Движеха се като развиващи се пружини, мигом се развърнаха във ветрило и обкръжиха пикала на ЦРУ. Очите на Ранди се разшириха от удивление, когато разпозна облеклото им — черни гащеризони, тъмнозелени барети с орлово лого. Беше униформата на елитния германски антитерористичен отряд — GSG-9.

— Мамка му! — изпъшка тя.

Някой от местните жители или от собствениците на магазини вероятно бе забелязал отдавна стоящия тук пикап с екипа за наблюдение и бе заподозрял „нещо нечисто“. Сетне се бе обадил на властите — я в полицията, я някъде другаде. След терористичния акт в Ню Йорк и мадридските влакови кланета Германия, Франция, Испания и няколко други страни вече държаха части от силите си за бързо реагиране в състояние на постоянна бойна готовност.

Ранди бързо свали ръка от беретата. Не биваше да дразни тези тежковъоръжени командоси. Вероятно смятаха, че са изпратени срещу терористи и нервите им бяха опънати до крайност, а рефлексите им — настроени за атака.

И вместо това посегна към вътрешния джоб на якето, където бе картата й от управлението, и закрачи още по-бързо към тях. Надяваше се да успее да предотврати намесата им, преди тези запалени момчета да разкрият тайната й операция пред очите на разни случайни минувачи. Веднъж като измъкнат хората й навън и ги проснат на паважа с опънати на тила ръце, вече спиране няма да има — и осведомителните агенции, и другите медии ще раздухат нещата. А местните вестници ще си запишат хиляди точки с честно изпълнен граждански дълг, разобличавайки наглите американци, дето шпионират мирни германци.

— Лидер, тук база — обади й се единият от техниците в пикапа, видимо разтревожен. — Какво да правим?

Ранди бързо превключи на техния канал.

— Нищо, момчета. Просто го дайте споко. Идвам, оставете ме аз да се оправям.

Бе почти на 50 метра разстояние от сцената, когато тримата внезапно откриха огън без предупреждение или провокация.

Автоматите им затракаха и откосите им направо разпраха пикапа почти от упор. Разхвърчаха се рояци искри високо във въздуха и встрани, десетки деветмилиметрови куршуми се забиваха в автомобила, пробивайки метала, разбивайки фината електроника, разкъсвайки човешка плът. Голяма част от тях минаха направо през стените и излязоха от другата страна, почти не загубили от първоначалното си огромно ускорение. Но достатъчно попаднаха в целта, за да превърнат вътрешността на форда в нещо по-лошо и от кланица. В слушалките си Ранди чуваше предсмъртните вопли на колегите и кръвта й замръзна във вените. След броени секунди виковете секнаха, но куршумената градушка продължаваше.

Тези тук са хора на Ренке — с ужас и огромно закъснение схвана Ранди. Не са дошли да спасяват Кеслер, а да ликвидират онези, които го следяха отвън.

Задъхвайки се от ярост, измъкна беретата и я насочи в най-близкия от тримата. Пусна два куршума, първият пропусна, вторият удари мъжа високо в гърдите. Обаче, вместо да го убие, изстрелът само го отхвърли крачка-две назад. Той изпухтя, приведе се за част от мига и се изправи. Ранди ясно видя дупката в плата на комбинезона, но кръв нямаше.

Боже мой, тези копелета носят бронежилетки и не само жилетки, а и защита за почти цялото тяло!

В същото време заработиха и рефлексите й за самосъхранение и тя отскочи странично, прикривайки се зад паркирано на самата „Клейалее“ волво.

Мъжът вече се обръщаше в нейната посока и със същото плавно движение вдигна автомата по-високо, за да пусне дълъг откос. По волвото зачаткаха куршуми.

Просната на паважа зад колата, Ранди прикри глава с ръце, а автомобилът над нея се разклати силно и заигра под множеството попадения. Чу се звън на разтрошено стъкло, скърцане на пробити ламарини и пластмаса, навсякъде по улицата се разхвърчаха отломки, засвириха рикошети. Куршуми зачаткаха и по други паркирани наблизо коли, по самия паваж, от който във всички посоки се разлетяха парченца бетон. Пронизително засвириха алармите на ударените автомобили, задвижени от същинската куршумена градушка.

Внезапно стрелбата спря.

Дишайки тежко, Ранди се претърколи навътре по тротоара, встрани от волвото с хванатата в две ръце берета, насочена напред за стрелба. В този миг забеляза, че двамата мъже се вмъкваха в беемвето, а третият бе прехвърлил автомата на ремък през рамо и стоеше приведен, докато двете му ръце бърникаха в нещо, подобно на неголяма брезентова торба.

Този път се прицели внимателно, опънала ръце над главата си в типична стрелкова стойка. Изчака, докато мушката и мерникът се изравниха в главата на навелия се „командос“ и дръпна спусъка. Беретата кихна веднъж, откатът я отхвърли нагоре. Нищо. Изглежда, пропусна. Ранди присви очи, отново се прицели, успокои ръцете, натисна отново.

Мъжът потрепна — деветмилиметровият куршум попадна в бедрото на десния му крак, разтроши костта и излезе отзад заедно с фино червено облаче кръв и раздробени частици. Той залитна и тромаво седна, загледан удивено в наранената си плът. Зелената брезентова чанта тупна на паважа до него.

В същия миг по лицето му се изписа отчаяно, паническо изражение. Опита се с левия крак да изрита чантата встрани. Тя се завъртя по земята и се претърколи под раздрания от куршумите пикап на ЦРУ.

Ранди ясно чу как раненият трескаво извика нещо — звучеше като предупреждение — на гърлен славянски език. В същия миг единият от другарите му се наведе от беемвето, хвана го под мишниците и го вмъкна в колата, а на уличния паваж остана голяма локва яркочервена кръв.

Водачът на беемвето настъпи газта до дупка и автомобилът полетя с жестоко свирене на гуми обратно по „Клейалее“ — в същата посока, откъдето бе дошъл. Ранди скочи на крака и насочвайки беретата в минаващата поне с осемдесет километра в час покрай нея кола, пусна няколко куршума.

Един разби задното стъкло, втори попадна в багажника, останалите изобщо не улучиха бързо движещата се мишена. Ругаейки задъхано, Ранди свали пистолета — имаше опасност да удари случайни минувачи.

Беемвето набра още по-голяма скорост и скоро се стопи в сгъстяващия се в края на улицата здрач.

Ранди остана за миг неподвижна, загледана в празната улица, почти невярваща на очите си. Сякаш всичко случило се току-що бе част от някакъв странен, неочакван кошмар. Беше като зашеметена от значимостта на дръзкото, направо невероятно, смъртоносно нападение срещу екипа й за наблюдение. Как така се случи всичко това, за бога? — питаше се тя горчиво отново и отново. И как успяха хората на Вулф Ренке да я засекат така неочаквано, и то с подобна безпогрешна точност?

Бавно постави предпазителя на беретата и се насили да я прибере в кобура. Ръцете й започваха да треперят, настъпваше първата фаза на шока. Неистовата адреналинова вълна отшумяваше, оставяйки в нея огромна пустота, угризения и гняв, дълбок и мощен. Погледна през рамо към разгромения от залповете пикап и зърна зелената брезентова чанта.

Търкаляше се все така на паважа под колата — до едното от задните колела.

Чанта — рече нещо в съзнанието й. Сетне със светкавична бързина мозъкът й коригира информацията, изпращайки друг сигнал — това не е чанта, а взривно устройство. Бомба с краткотраен закъснител.

Бягай!, повтори мозъкът й, незабавно изчезвай оттук, Ранди! И внезапно стигнал до двигателната й система, сигналът я подгони — тя се извърна и хукна с все сила в посока, обратна на форда. Минавайки край току-що спрели на платното коли, чиито шофьори гледаха развалината с широко отворени от изненада очи, тя завика на немски, размахвайки ръце:

— Бягайте! Бягайте! Там има бомба!

И тогава взривното устройство избухна.

В полумрака зад Ранди внезапно лумна кълбо ослепително бяла светлина. Все още в движение, тя се хвърли на земята, сви се на кравай, поставила ръце на главата, а в същия миг ударната вълна на свръхмощния взрив изрева като праисторически звяр и масивни кълбета горещ до изпепеляване въздух полетяха радиално над паважа във всички посоки. Вълната я отхвърли и я затъркаля като перце по земята, а нещо като гигантски юмрук я блъсна в гърдите — това бе причиненото от експлозията свръхналягане, което сякаш изсмука кислорода от белите й дробове.

Ослепителната светлина угасваше бавно като падаща отгоре осветителна ракета. Скоро наоколо се възцари черен, мастилен мрак. Светът сякаш изчезна и тя се залюля в нещо като ничие пространство — изпадаше в несвяст и идваше на себе си.

Излезе от това състояние няколко секунди по-късно и видя, че лежи свита на две край захвърлена от силата на взрива кола. Беше току на средата на улицата. Не чуваше добре, в ушите й нещо звънеше, пред очите й играеха кръгове. Насили се да се раздвижи — първо до седнало положение, сетне с усилие на волята се изправи на крака, като примигваше от болката на измъчените си мускули, охлузванията и повърхностните рани по кожата.

Гледката наоколо бе като след природно бедствие. Навсякъде имаше пострадали хора — зашеметени и облени в кръв, те се изправяха, залитайки, или излизаха от захвърлени от взривната вълна в различни посоки автомобили. Стъклата им бяха изпотрошени от разлетелите се отломки. Подобна бе картината и на околните магазини и домове — и от тях излизаха заслепени хора с наранявания и счупени крайници. Свръхмощната експлозия бе съборила комини, разпрала и свалила покриви, изпочупила всички прозорци и витрини, а късове от тях се бяха разлетели във всички посоки — навън и навътре, в кухните, спалните, пазарните помещения.

Ранди бавно се извърна към мястото, където бе паркиран нейният пикап.

Форда изобщо го нямаше, останала бе само грозно извита и силно обгорена част от шасито. Всички други коли, спрени в радиус поне от петдесетина метра наоколо, бяха разбити или смачкани, някои горяха, а над пътя се носеше плътен слой черен дим.

Ранди преглътна сълзите и изскърца със зъби. Нямаше време да плаче и да тъжи. Сетне я обзе хладен гняв. Имаше да върши много неща, остане ли жива, тогава ще има и възможности да оплаква мъртвите колеги.

Напрягайки воля за пълна концентрация, започна да проверява екипировката си. Първо радиото — то не действаше, сигурно е било ударено и фатално повредено, докато взривната вълна я е търкаляла по улицата. Е, това не е най-важното, рече си тя и залитна. В крайна сметка на кого ли можеше да се обади? Опипа кобура — беретата я нямаше, беше изпаднала. Огледа се и проследи възможния път, по който я бе влачила вълната — помнеше откъде бе стреляла по беемвето. Върна се по него и скоро забеляза пистолета. Наведе се да го вземе и внимателно го разгледа. Ръкохватката и кожухът на цевта бяха охлузени и надраскани, обаче ударникът, спусъчната пружина и самата цев изглеждаха в добро състояние. Устата й се разкриви в сардонична, самоподигравателна усмивка. На пръв поглед деветмилиметровото оръжие изглеждаше в по-добра форма от нея самата.

Натисна копчето, измъкна полупразната пачка и я пусна в един от джобовете на якето. Сложи нова — петнайсетпатронна, дръпна затвора, вкара патрон в цевта, сетне свали ударника. Е, в това отношение поне беше готова.

Върна беретата в кобура под рамото и отново огледа обстановката по потъналата в дим от горящите останки „Клейалее“. В далечината вече се чуваха силните сирени на приближаващите се линейки и полицейски коли. Компетентните германски власти бяха реагирали светкавично на събитието.

Време беше тя самата да изчезва.

Извърна се и закуца в западна посока. Скоро навлезе сред дърветата, все по-навътре и по-навътре в грюневалдските гори и далече от улицата. След минути едва ли някой би могъл да различи фигурата й в горския мрак. Сетне хвана в северна посока, дори се насили да потича въпреки мускулните болки. Постепенно понабра сили, а волята и инерцията я задвижиха все по-бързо и по-бързо сред сенките на затихналата, побеляла от снега гора.

Глава трийсет и трета

Край Москва,

Главен космически команден център

Генерал-полковник Леонид Нестеренко — високият елегантен главнокомандващ бойните космически сили на Руската федерация — енергично крачеше по свързващия щаба му с Центъра за оперативен контрол коридор. На тавана искряха силни луминесцентни тела, от вентилационните шахти лъхаше на свеж, хладен и леко ароматизиран въздух. Трудно бе да повярва човек, че тази огромна по размери и площ инсталация се намира под земята на стотици метри от повърхността и е отлично защитена от всякакви нападения с масивни плочи стоманобетон. Грижливо охраняваните й входове и изходни тунели бяха умело прикрити в гъстите брезови гори на север от Москва.

Двамата въоръжени часови на пост пред оперативния център удариха токове и застанаха, мирно, когато генералът наближи. Нестеренко обаче не им обърна внимание. Обичайно държеше много на такива формалности като отдаване на чест и военен протокол, но сега бързаше и нямаше време за такива подробности.

Мина бързо през вратата и бойко закрачи през обширното помещение зад нея. Тук светлината бе доста по-слаба и очите му постепенно свикваха с нея и множеството меко осветени командни табла с апаратура и приборни конзоли. Пред тях седяха дежурните офицери, някои следяха сателитните монитори и радарните системи за ранно предупреждение, други поддържаха информационна връзка с колеги от наземните станции, ракетните установки и далечните командни постове в Русия с помощта на обезопасени против подслушване комуникационни съоръжения.

В отсрещния край на центъра на цяла стена бе монтиран огромен електронен екран — карта на света с ключовите космически станции и спътникови орбити. Светложълти пунктири показваха прогнозирани орбитни пътища на различни обекти, а малки зелени векторни стрелки — сегашните им позиции.

Тук дежурен офицер бе доста по-нисък от генерала мъж с квадратна челюст на име Баранов, който бодро пресрещна шефа и докладва:

— Американците пренастройват пътя на един от разузнавателните си спътници, господин генерал. От семейството „Лакрос“ с радарен образ.

— Я покажи — нареди генералът и се намръщи.

Другият се извърна и бързо занарежда указания на подчинените по конзолите.

— Дайте данните за „Лакрос-5“.

Една от мигащите стрелки на огромния стенен екран промени цвета си и от зелено замига в червено. В същото време от показаната орбита бавно се отдели друг пунктир и започна да описва нова крива.

— Засякохме промяната преди пет минути — доложи Баранов.

Нестеренко кимна и с все същата смръщена физиономия се загледа в новия път на въпросния „Лакрос-5“.

— Какво ли са си наумили американските ни приятелчета? — измърмори той под нос и се извърна към Баранов. — Извади ми в близък план прогнозния маршрут заедно с мястото, където за пръв път ще пресече нашите граници. И маркирай локациите, където с новия орбитален маршрут може да се очаква янките да получат значително по-добри разузнавателни възможности.

Образът на екрана заискри, а секторът около него внезапно се уголеми и показа близък план на значително по-малък по мащаби район — Украйна, Беларус и Западна Русия. В осветени в различен цвят полета се появиха големи териториални отрязъци по диагонал, минаващ на североизток от Киев до Москва и отвъд. Сборните райони на определените за окупацията на Украйна танкови и мотострелкови дивизии бяха в средата на едно от тези полета.

— Мамка му! — изсумтя Нестеренко.

Сателитите от семейство „Лакрос“ носят мощни радарни системи, които „виждат“ през облаци, прах и мрак. Сборните райони в рамките на операция ЖУКОВ бяха уж прикрити под отклоняващи радарно наблюдение камуфлажни мрежи, но никой не би могъл да твърди със сигурност, че този сравнително нов и все още експериментален материал ще скрие бойната техника от „очите“ на вездесъщия „Лакрос“.

— Разполагаме със „Спайдър“ в подходяща позиция — напомни на генерала Баранов и посочи друга векторна стрелка, мигаща в едно от полетата. — Според компютърните ни прогнози той ще е в нужния диапазон на действие поне още трийсетина минути.

Нестеренко стисна челюсти и кимна несигурно. „Спайдър“ е една от най-тайните руски системи космическо оръжие. Построена е като обикновен спътник — от цивилно-комуникационните, за метеорологични и навигационни цели. Обаче носи и противоспътникови оръжия, способни да поразяват противникови космически платформи в ниски орбити. Теоретично погледнато, подобно нападение би трябвало да се извърши тайно. А на практика… кой знае? Ако го засекат, което е вероятно, ще излезе като акт на война — Руски опит за унищожение на американски разузнавателен спътник. Как да се тълкува другояче?

Генералът помисли, сви рамене. Такова решение не можеше да вземе — беше над неговите пълномощия. Пристъпи към една от конзолите и посегна към червения телефон.

— Говори генерал-полковник Нестеренко. Свържете ме с Кремъл — авторитетно нареди той на оператора. — Незабавно трябва да говоря с президента. Връзката е приоритетна, по важни военни въпроси.

В орбита

Четиристотин километра над огрените от слънцето водни басейни на земята, над безбрежните й кафяви, зелени и бели масиви земя в постоянна елиптична орбита със скорост двайсет и седем хиляди километра в час се върти руски метеорологичен спътник, регистриран официално като КОСМОС-8В. Но това не е истински спътник, а носеща оръжия система с кодово име „Спайдър-12“.

Малко след разговора на Нестеренко и докато системата летеше високо над африканското крайбрежие, високочестотната й антена започна да приема кодирани указания, целящи да препрограмират бордовите компютри.

Само шейсет секунди след като прие и последните данни, „Спайдър 12“ премина в друг режим на действие.

Първо се задействаха нисковисочинни двигатели, в пространството зад тях забълваха кълбета пара. Дългият, с цилиндрична форма сателит бавно описа дъга и тъпият му нос се насочи към определена точка в космическото пространство някъде над далечния закривен земен хоризонт. Когато „Спайдър 12“ достигна нужния ъгъл на насочване, двигателите отново се включиха, този път за да спрат въртенето. Подадена бе друга команда и в основата на носа зейнаха няколко люка.

През отворите се показаха шест значително по-малки космически съдове — конусообразни противоспътникови бойни глави — завъртяха се и забавиха ход с помощта на групови преобразуватели, работещи в програмирана последователност. Сетне главите се откъснаха и бавно полетяха надолу към земята, описвайки сложни криви, насочващи ги към удачни позиции за прецизно изчислена стрелба по далечна мишена.

Когато шестте глави се отдалечиха на няколко километра, „Спайдър 12“ изпълни последната си програмирана задача. Поставени на ключови места в десеттонния спътник саморазрушителни заряди започнаха да избухват на кратки интервали с къси и остро ослепителни светлинни излъчвания, предназначени да бъдат уловени от изведените в орбити високо над земята руски и американски сензорни устройства за ранно предупреждение. Детонациите разкъсаха „Спайдър 12“ на парчета, унищожиха антените, соларните устройства и най-вече резервоарите с гориво. И като изпускаше водна пара и гориво, взривената развалина се завъртя свободно из космоса, разпилявайки навсякъде по пътя си по-малки отломки, сетне бавно започна да се спуска към горните слоеве на земната атмосфера.

Прикрити от ярките експлозии на майката спътник зад тях, шестте антиспътникови бойни глави също избухнаха. Всеки техен взрив изпращаше в околното космическо пространство масивна сферична градушка от ситни, остри като бръсначи титанови фрагменти. Заедно те образуваха гигантски облак космически шрапнел — смъртоносно оръжие, което се носеше напред с повече от седем километра в час.

Главен космически команден център

— Нашите радари потвърждават многобройни шрапнелни попадения върху „Лакрос-5“ — възторжено заяви Баранов, извърнал глава към Нестеренко, който повтори докладваното от подчинените му офицери. — Дори според първоначалните преценки американският шпионски сателит е унищожен!

Генералът кимна доволно и отново вдигна слушалката на червения телефон.

— Говори Нестеренко — рече той равно. — Свържете ме с Космическото командване на САЩ.

Извърна глава към Баранов и се усмихна многозначително, докато изчакваше операторите да направят връзката по горещата линия с американците.

— Налага се да изразя искрени съжаления и най-сериозни извинения във връзка с ужасните щети, неволно нанесени на американските ни приятели от неочакваната катастрофална експлозия на борда на един от нашите метеорологични спътници от класа КОСМОС.

— Смятате ли, че ще ви повярват?

Нестеренко сви рамене.

— Може би да. А може би и не. Най-важното е друго — нямат достатъчно време да изведат заместник на унищожения им радарно-разузнавателен спътник. При това скоро, дори много скоро ние повече няма да бъдем принуждавани да се безпокоим за това дали ни вярват в САЩ или не. Или пък какво биха могли да сторят, нали така?

В Белия дом

Бе ранна сутрин, когато униформен служител на Сикрет Сървис въведе Фред Клайн в президентския кабинет на горния етаж в Източното крило. Стаята бе личното убежище на Кастила, нещо като място за разтоварване от рутинното напрежение на всички публични места в Белия дом. Тук имаше множество стари книги, литографии на произведения на Фредерик Ремингтън и Джорджия О’Кийф, снимки от хълмистия пейзаж на Ню Мексико.

Кастила се бе отпуснал в едното от двете кресла и мрачно прелистваше сутрешната разузнавателна сводка. На поднос в съседство стоеше недокоснатата му закуска. Вдигна очи от страницата и махна с ръка на Клайн.

— Заповядай, Фред, седни.

Клайн послушно седна.

Кастила уморено отмести купчината листове и се обърна към стария приятел.

— Имаш ли по-пресни новини от Смит или другите в Москва?

— Засега не — отвърна Клайн. — Обаче очаквам важен доклад най-много до няколко часа.

Президентът кимна одобрително.

— Добре, дай Боже да успеят. Защото ще имам нужда от максимално количество информация… и то колкото се може по-бързо. Сигурно през следващите четирийсет и осем часа.

Клайн повдигна вежди.

— Все повече се убеждавам, че каквото и да е онова, което руснаците планират, то ще се случи много скоро — обясни му Кастила. — Което означава, че нашите възможности да ги спрем във времето се скъсяват все повече и повече, и то много бързо.

— Да, сър — съгласи се шефът на Първи отдел.

Ако докладваните от Смит и Девайн слухове за растящото темпо на руските военни приготовления бяха верни, САЩ и техните съюзници вероятно ще бъдат съвсем скоро здраво притиснати във времето за точна и качествена реакция.

— Свиквам тайна среща с представители на високо ниво на някои от най-близките ни съюзници — съобщи му Кастила. — Говоря за онези, които все още имат достойна за уважение военна мощ — като Великобритания, Франция, Германия и Япония. Поне като начало. Ще настоявам да дадем колективен отпор на Кремъл, да предприемем поредица конкретни и съгласувани мерки, които да принудят Дударев да отстъпи, преди да е натиснал спусъка на каквото и да е замислил…

— И кога? — тихо запита Клайн.

— Сутринта на 22 февруари — отвърна президентът. — Не виждам как можем да си позволим да изчакваме повече.

Клайн се намръщи.

— Доста кратък срок, направо притеснителен… — рече той. — Не зная дали мога да обещая конкретни резултати в това време…

Кастила кимна.

— Зная, Фред, и разбирам. Обаче, честно казано, само с това време разполагаме. Повярвай ми, приятелю, пред всички останали настоявам за същото, от всички изисквам невъзможни неща, нали разбираш? Снощи свиках заседание на Съвета за национална сигурност (СНС), там им наредих да прегрупират силите в целия диапазон на сигурността и нейните възможности — разузнавателни спътници, станции за засичане на комуникации и цялата им агентурна мрежа. Всички сили да се хвърлят за същата мисия — това съм наредил. Защото когато съюзниците влязат в Овалния кабинет, аз ще имам нужда от твърда и убедителна информация и доказателства за агресивните руски намерения.

— Но ако не успея да ти я доставя навреме?

Президентът въздъхна.

— И в такъв случай ще проведа срещата, но поне няма да се самозаблуждавам. Никой от съюзниците няма да се съгласи да присъедини сили към нашите срещу Москва на базата единствено на личните ми опасения и няколко недостатъчно убедителни факта, които могат да се тълкуват двузначно. Това ми е достатъчно ясно.

Клайн кимна мрачно.

— Още при първа възможност ще обясня на Смит колко критично зависим от бързината.

— Моля те, направи това — тихо рече Кастила. — Дяволски мразя да те притискам по този начин да излагаш хората си на повече рискове и опасности, но наистина нямам алтернатива…

В същия миг иззвъня обезопасеният телефон и президентът прекъсна изречението, изправи се и вдигна слушалката.

Клайн го загледа напрегнато, сякаш очакваше определена реакция. И тя не закъсня — нарязаното от десетки бръчки широко лице на Кастила посърна и сякаш се сви, а той внезапно като че се състари.

— Кога? — запита той и стисна телефона, та чак кокалчетата му побеляха.

Изслуша отговора, сетне кимна с глава.

— Разбирам, адмирале — рече президентът тихо.

Прекъсна връзката и набра вътрешен номер в Белия дом.

— Тук е Сам Кастила, Чарли — каза той на шефа на личния си екип. — Незабавно събирай СНС. Отново имаме кризисна ситуация.

Остави слушалката и се върна при Клайн.

— Адмирал Броуз беше — обясни той, а в очите му се четеше умора и несигурност. — Току-що спешно му докладвали от Космическия център в Колорадо. Имало авариен взрив в космоса, в резултат на който сме загубили един от най-модерните си разузнавателни спътници — „Лакрос-5“.

Глава трийсет и четвърта

Северно от Москва

Навън бе тъмно като в рог, когато Джон Смит и Фиона Девайн се добраха до втората си цел — голяма вила, притежавана някога от Александър Сахаров. Той бе възрастният мъж, починал като втора жертва на подозрителното заболяване, по чиито дири сега вървяха двамата американци. Преди пенсионирането си Сахаров е бил влиятелен член на управляващата комунистическа партия и директор на държавен промишлен комплекс. В началните, необуздани години на „приятелския“ капитализъм след разпада на Съветския съюз Сахаров бе натрупал завидно състояние, разпродавайки „акции“ от фабрики и заводи на подчинения му комплекс.

Луксозната вила, която си бе построил с част от незаконно придобитото си богатство, се намираше на близо един час път северно от московското околовръстно шосе. Иначе пътят дотам не бе лек и шофирането се оказа трудна задача — по тесни, заснежени черни пътища, които пресичаха тъмни гори, сетне минаваха покрай селца и изоставени черкви. Смит се удивляваше защо ли богатата вдовица на Сахаров е избрала да живее толкова далеч от Москва — особено през дългите, студени и мрачни зимни месеци. Обичайно богатият московски елит посещаваше вилите си само през лятото. Това бяха провинциални кътчета за отдих, места, където човек може да се отърве от шума на голямата столица и да се поразтовари през голямата жега и тежките нощи, типични най-вече за юли и август. Малцина от заможните московчани си правеха труда да напуснат столичния лукс след падането на първия сняг. С изключение, разбира се, на редки уикенди и празници, посветени на скиорство и други зимни спортове.

Само пет минути след като бяха допуснати в елегантно обзаведената гостна, Джон и Фиона вече не си задаваха въпроса защо вдовицата на богатия бивш партиен шеф предпочита да живее в провинциална изолация. Неохотно приелата ги домакиня се оказа жена, която не обича чужда компания, още по-малко я търпи. Видимо бе свикнала на абсолютна самота в присъствието само на шепа добре подбрани прислужници, които да готвят, чистят и да се грижат за другите й дребнави и ексцентрични капризи.

Мадам Ирина Сахарова бе дребна женица с остър, подобен на човка нос и малки черни очички на същински хищник; те непрестанно се движеха — наблюдаваха, преценяваха и обичайно отхвърляха с презрение. Тясното й, нашарено от множество бръчки лице носеше постоянна кисела гримаса, всъщност това бе жлъчно начумерване на човек, който никога не е очаквал нищо от другите, има за ближния си изключително ниско мнение и не е склонен да го променя. Злоба и неприязън играеха в очичките й, докато разглеждаше подправената карта на Смит, представяща го като служител на Световната здравна организация, и някои други документи. Завърши този си оглед и ги върна с небрежно свиване на раменете.

— Е, много добре. Можете да си зададете въпросите, доктор Щранд. Не ви обещавам кой знае колко изчерпателни отговори. Честно казано, на мен лично тази история със заболяването на съпруга ми много ми досади — рече тя и още по-презрително закриви устни. — Непрекъснато се точеха разни доктори и сестри и какви ли не чиновници от здравното министерство, задавайки все едни и същи скучни въпроси: „Какво е ял напоследък? Бил ли е подложен на радиация? Какви лекарства е пиел?“ И по сто пъти на ден все едно и също, то не беше нищо друго, освен един безкраен разпит. Абсолютен абсурд.

— В какъв смисъл абсурд? — внимателно запита Смит.

— Ами поради елементарния факт, че Александър си беше нещо като крачещ справочник за болести, лошо здраве и още по-лоши навици — хладно отвърна мадам Сахарова. — Пушеше, наливаше се с алкохол като смок, ядеше като невиждал храна. Че него хиляда неща са могли да го убият — инфаркт, инсулт, рак някакъв… каквото кажете, това. Затова и резултатите — че организмът му накрая просто не издържа — не би трябвало да изненадват никого. И за мен не бяха нито неочаквани, нито пък представляваха някакъв особен интерес. И затова ви казвам, че не разбирам защо лекарите вдигнаха толкова много шум около смъртта му.

— Но и други са починали в резултат на същата непозната болест — посочи Фиона тихо. — Сред тях са и едно невинно момченце, което изобщо не е имало същите лоши навици.

— О, не знаех — небрежно отвърна Сахарова, видимо незаинтересувано. — Здраво дете иначе, така ли?

Смит кимна, напрягайки воля да прикрива силната си неприязън към тази студена, изключително егоистична жена.

— Странно — продължи мадам Сахарова с поредното си лишено от истински емоции свиване на раменете и неочаквано се засмя. — Е, тогава, предполагам, че трябва да дам най-доброто от себе си и да ви помогна, въпреки че ми създавате редица неудобства.

С огромно търпение, такова, каквото досега не подозираше у себе си, Смит задаваше същите медицински въпроси, които бе вече поставил на семейство Воронови. Както и в техния случай, така и сега Фиона внимателно записваше отговорите на Сахарова, колкото и влудяващо непълни и небрежни да бяха те.

Накрая, когато възрастната жена недвусмислено започна да показва признаци на изчерпващо се търпение, Джон реши, че е дошло времето да насочи въпросите си към друга тема. Тази, която бе главна област на техния интерес — Европейския център за проучване на населението (ЕЦПН) и кампанията му да взема ДНК проби в района на Москва.

— Много ви благодаря за времето, което ни отделихте, госпожо Сахарова. Ужасно много ни помагате по този начин — излъга Смит, облегна се на стола си и започна да прибира документацията си.

Сетне се сепна, сякаш бе пропуснал нещо.

— О, да, забравих… нали може още един последен въпрос?

— Да?

— В нашите архиви има информация, че вие със съпруга си сте участвали в голямо изследване на ДНК тенденции миналата година. Така ли е? — попита Смит уж случайно и мислено стисна палци.

— О, някакво си проучване… генетично, нали? — презрително подсмръкна тяхната домакиня. — Да, да. Правихме си натривки на устата по молба на напълно непознати хора, и то в името на науката. Отблъскващ ритуал беше това, ако мен питате. Александър обаче бе много ентусиазиран от целия този гротескно възмутителен процес.

Отново заклати глава в знак на пълно презрение.

— Моят съпруг си беше глупак. Той наистина вярваше, че този така наречен проект за генезиса на славянските народи ще докаже една от любимите му теории — че ние, руснаците, сме, видите ли, кулминацията, един вид есенцията на европейското еволюционно расово-етническо развитие.

Джон се насили да се усмихне неутрално, прикривайки задоволството си. Вече беше сигурен, че са открили важна съставна част от зародиша на въпросното смъртоносно заболяване.

След сутрешния им разговор с Воронови той и Фиона се завърнаха в тайното си убежище. Там, докато той анализираше записките и уреждаше следващия разговор по телефона, Фиона прекара няколко часа в систематично търсене в Интернет на данни относно ЕЦПН и проекта за генезиса на славянските народи. Това бе наложително, тъй като бе много рисковано да търси обичайните си източници на информация. В крайна сметка изясни два отделни елемента на загадката.

Първо: макар и въпросният проект за генезиса на славяните да бе мащабно, скъпо и амбициозно научно начинание, въпросните изследователи бяха събирали ДНК само от хиляда души. От иначе близо деветте милиона граждани, живеещи в района на Голяма Москва. За целите на оценяване на исторически промени в славянското население такава извадка би била достатъчна, особено когато се комбинира с хиляди и хиляди подобни извадки, правени в други страни от Източна Европа и в бившите съветски републики. В същото време обаче можеше да се направи друг извод: че връзката между седемгодишния Михаил Воронов и седемдесет и пет годишния Александър Сахаров беше нещо много повече от просто действие на сляпо и случаен шанс. Вероятността това да е съвпадение бе от порядъка на осемдесет и един милиона на едно.

Второ: името на Константин Малкович се бе появило отново. Беше изскочил и един много интересен факт: значителна част от издръжката на ЕЦПН идваше по линията на корпорации и фондации под негов контрол. Всъщност бюджетът на центъра бе повече или по-малко тайна — за него в общественото пространство имаше прекалено малко подробности, но Фиона бе почти убедена, че проектът за славянския генезис се финансира пряко с пари на милиардера.

Разсъждавайки по същия въпрос, Смит сви устни: една потенциална връзка с Константин Малкович — респективно линейката от медицинския център „Св. Кирил“ — би могла да бъде изключена като случайна. Две потенциални връзки обаче бяха съвсем друго нещо. Малкович играеше в тази конспирация, каквато и да бе тя. Заедно със своя приятел от Кремъл Виктор Дударев.

В гората отвъд вилата Олег Киров лежеше върху снега, добре прикрит зад огромен паднал дънер, и внимателно следеше дълбокия коловоз в недалечния черен път. Носеше взети от армейските излишъци очила за нощно виждане и те превръщаха нощта и околния мрак в ден, макар и едноцветен, главно в зелено. На двайсетина метра зад него, отлично покрит с клони и суха трева, омекотяващи острите му форми, тъмнееше почти кубичният силует на джип. Това бе ГАЗ „Охотник“, вариантът за износ е наименуван „Хънтър“ — превозно средство, което бихме могли да наречем руски еквивалент на американския джип „Ранглър“.

Киров бе пристигнал до вилата на Сахарови преди Смит и Фиона Девайн. Първата му задача бе да обиколи района, за да се убеди няма ли някаква непосредствена опасност, евентуално засада. Втората бе да си устрои въпросния таен наблюдателен пост и да се скрие в него, за да следи най-вероятните подстъпи към вилата, където Джон и Фиона задаваха въпросите си. Погледна нетърпеливо часовника си с надеждата двамата да побързат поне малко.

Широкоплещестият руснак потръпна, вече започваше да зъзне въпреки защитата на дебелото зимно вълнено палто, шапката и ръкавиците. Температурите, поначало минусови, падаха все повече с напредването на вечерта.

Отлично разбираше, че американските му приятели са длъжни да потвърдят дадената им от Воронови информация, но в същото време не одобряваше необходимостта да излизат толкова далеч извън Москва. Тук — сред грубата и сурова природа — бяха силно уязвими. Нямаше ги удобните за прикритие множества столичани. Нямаше го московското метро с безкрайно подходящите за измъкване спирки, претъпканите с хора големи универсални магазини, където винаги можеш да маневрираш. Тук имаше само дървета, сняг и няколко третостепенни пътища с безброй завои, а те опустяваха веднага щом притъмнее.

Руснакът въздъхна и погледна към спряната пред вратата на вилата кола. Мадам Сахарова държеше своя мерцедес в отоплен гараж до самата вила. А редките й гости трябваше да се задоволяват с тясната, покрита с чакъл алея. Пак погледна към тъмносинята волга, която бе успял да намери за американците. Наоколо бе тихо, жива душа не се мяркаше.

Но в следващата секунда Киров замръзна. Ясно чу шума на мощни машини, които се движеха сред дърветата. Все още бяха на известно разстояние, но явно пристигаха насам — към вилата на Сахарова. Изправи се, за да има по-добра видимост, и в следния миг рязко залегна, трескаво бъркайки в джобовете си.

Глава трийсет и пета

Мобилният телефон на Смит внезапно иззвъня.

— Моля да ме извините — обърна се той към домакинята и отвори апаратчето. — Да?

Отсреща беше Киров.

— Трябва да изчезвате, Джон. Незабавно! — спешно заговори той. — По главния път пристигат две коли — нямат отличителни знаци, но е съвсем ясно откъде са. Идват право към вилата. Веднага излизайте. През задния изход!

— Ясно — отвърна мрачно Смит, затвори телефона и изправяйки се, посегна към зимното си палто.

Първата му работа бе да опипа оръжието в страничния джоб — деветмилиметровия макаров. За миг изпита изкушение да остане в къщата и да се отбранява от нея. Така поне ще има прикритие, докато отвън, на откритото, ще бъде уязвим. Сетне отхвърли мисълта. Тук бяха вдовицата и прислугата, идеята бе детинска. Ще ги изложи на случайни изстрели, не биваше и не можеше да рискува по такъв начин. Зачаткат ли куршуми наоколо, първо страдат невинните хора — знаеше го от опит.

— Неприятности, а? — веднага запита Фиона на английски и също се изправи, прибирайки палтото и ръкавиците си.

— Имаме си гости — отвърна й той на същия език. — Зарязваме колата и излизаме отзад. Олег ни чака отвън.

Бледа и напрегната, тя кимна с разбиране.

Възрастната жена ги изгледа объркана.

— Свършихте си въпросите, а? Значи си тръгвате?

Смит кимна.

— Да, госпожо Сахарова, тръгваме си. И то веднага.

И без да обръща внимание на нейните по-нататъшни въпроси, той измъкна Фиона от стаята и я поведе по широкия централен коридор. Тук за малко щяха да се сблъскат с набита жена на средна възраст, която носеше поднос с чай и сладки, поръчани от господарката при пристигането на гостите.

— Къде е задният изход? — попита я Джон без предисловия.

Стресната и удивена, жената кимна с глава вляво на коридора — в посоката, откъдето самата тя идваше.

— Ей там — рече тя, видимо учудена от въпроса. — През кухнята се минава…

Двамата американци се промъкнаха край нея и бързо прекосиха неголямото разстояние. В същия миг някой задумка с все сила по солидната дървена врата.

— Милиция! — извика мощен глас. — Отваряйте!

Джон и Фиона се вмъкнаха в кухнята и трескаво се огледаха. Помещението бе голямо с всички нужни за една съвременна кухня домакински уреди — голяма газова печка, широк хладилник, фризер, микровълнова фурна и още множество по-дребни прибори. Беше топло, миришеше на вкусни гозби. В ъгъла довършваше вечерята си друг от слугите на мадам Сахарова — мощно сложен физически млад мъж. На масичката пред него се мъдреше голяма чиния с пелмени — месни руски специалитети, залети със сметана и топено масло. Той вдигна лице от храната и ги изгледа учудено.

— Хей, къде отиват…?

Смит му махна с ръка да си остане на стола.

— Дамата не се чувства добре — обясни той кратко, като търсеше с поглед изхода. — Ще трябва да я изведа на чист въздух.

И без да се колебае, отвори тежката дървена врата в дъното на кухнята. Отвън бе леден мрак, а с открехването на вратата върху дълбокия, девствен сняг попадна тесен лъч светлина. Вилата бе построена на поляна в самата гора, която започваше само на няколко метра разстояние. Сега Джон зърна и отъпканата пътека току до изхода, беше тясна, минаваше вляво покрай стената на сградата и водеше към поставени до задната страна няколко кофи за боклук.

— Давай бързо! — пошепна Смит на Фиона. — Към дърветата, влезем ли в гората, бягай колкото можеш! Сетне свий вляво. Не се спирай за нищо на света, докато не стигнем при Киров. Разбра ли?

Тя кимна, а лицето й бе пребледняло и напрегнато.

Двамата бързо нагазиха в ледения, хрущящ сняг, на места почти до колене, насочвайки се към гората. Смит въздъхна дълбоко, усещайки чистия, сякаш арктически въздух дълбоко в дробовете. Нужни са ни само още няколко секунди, мислеше той. Това е всичко, десетина секунди и ще се измъкнем.

В същия миг иззад дърветата пред тях излязоха трима въоръжени мъже в бели защитни комбинезони и якета, носеха руски калашници. Двамата бяха по-ниски от Смит, но пък изглеждаха мускулести и извънредно яки, при това се движеха с безмълвната увереност на добре обучени войници. Третият бе с няколко сантиметра по-висок от Джон, а очите му бяха сиви и мразовити като времето. В светлорусата му коса тук-таме сребрееха бели кичури.

Смит и Фиона спряха на място.

— Горе ръцете, моля — тихо нареди на английски високият. — В противен случай хората ми ще бъдат принудени да ви застрелят на място. А това би било ужасно неприятно, нали?

Смит неохотно вдигна ръце, обръщайки длани към нападателите, за да покаже, че няма оръжие. С ъгълчетата на очите си забеляза, че и Фиона се подчини. Сега лицето й бе съвсем бяло — като тебешир.

— Разумно решение — коментира с одобрение високият и се усмихна студено. — Аз съм Ерих Брант. А вие сте прочутият подполковник Джонатан Смит и красивата, също така прочута госпожица Девайн.

— Смит ли? Девайн? Не разбирам за какво говорите — сърдито откликна Смит. — Моето име е Щранд, доктор Кале Щранд. А това тук е госпожица Линдквист. Ние сме медици, учени, служители на Световната здравна организация.

Отлично съзнаваше, че това е наивен, напразен опит да заблуди тези хора, но пък не бе готов толкова леко и бързо да се предаде на този тип. Поне все още не.

— А вие какви сте по-точно? Престъпници? Похитители? Или крадци?

Все така ледено усмихнат, Брант поклати глава и пристъпи напред.

— Е, хайде, хайде сега, подполковник. Няма никаква полза от подобни глупави игрички. Какъв майтап само, а? Вие сте толкова швед, колкото и аз самият. Иначе с удоволствие ви поздравявам. Малцина досега са успявали да ми се изплъзват толкова дълго време.

Смит не отговори. Задушаваше го гняв и яд на самия него, че се бе оставил така лесно да ги хванат в подобен капан. Идващите по главния път коли са били само за заблуда, колкото да ги изкарат на открито.

— Освен това много уважавам и едно друго качество — стоицизма. Само че до определена степен — продължи Брант и внезапно замахна с автомата, сменяйки тона. — Влизай обратно! По-живо!

Смит и Фиона бавно заотстъпваха.

Във вилата вече имаше и други въоръжени мъже. Бяха насъбрали цялата прислуга — готвачката, мъжа от кухнята и по-възрастен мъж с няколко сякаш залепени към скалпа му косъма — и самата домакиня мадам Сахарова в гостната и ги държаха там заедно като пленници.

Сахарова бе седнала в същия стилен и скъп стол с високо облегало, царствено изпънала гърди напред, и гледаше Брант с гняв и възмущение.

— Какво е това безобразие!? — фучеше тя. — Как се осмелявате да нахлувате в дома ми по такъв бандитски начин!?

Бившият източногермански разузнавач сви рамене присмехулно и посочи с ръка Смит и Фиона.

— Печална необходимост, мадам — отвърна той учтиво и мазно. — За съжаление тези хора са шпиони и врагове на държавата.

— Глупости говорите! Дивотии някакви — изсумтя Сахарова презрително.

Брант се усмихна.

— Значи така мислите, а? — запита той и се извърна към хората си. — Вържете им ръцете и ги обискирайте — много грижливо!

Осъзнаващ, че към него едновременно са насочени няколко оръжия, Смит се остави да му извият ръцете на гърба и да ги завържат на китките. Това направиха с тънък гумиран кабел, като здраво и болезнено опънаха жицата. Смит познаваше този метод — прилагаха го на бунтовници и терористи, заловени от американските войски в Ирак. Чу как Фиона изпъшка тихо от болка, а зъбите й изскърцаха — нарочно го правеха така, че да боли.

След като ги „закопчаха“ по този начин, започна и обискът. Хората на Брант бяха обиграни, явно имаха професионален опит. Проверяваха изчерпателно навсякъде, където би могло да се скрие оръжие или импровизиран боен инструмент. Напълно безпомощен да ги спре, ядосан и на себе си, и на похитителите, Смит настръхна от унизителното опипване на интимни места. А проверката не спираше, като в същото време ставаше все по-точна. Смъкнаха русата му перука, показа се черната му коса, принудиха го да изплюе променящите овала на лицето му плънки в устата. В същото време отлично разбираше колко по-унизително за Фиона е да я опипват мъже.

Брант стоеше на известно разстояние, без да проявява каквито и да е емоции. Хората му бързо измъкнаха деветмилиметровия пистолет на Смит, сетне и 5,45-милиметровия на Фиона, подправените им паспорти и други документи, елементи от дегизировката им и накрая високоспециализираните им мобилни телефони — едно малко чудо в комуникационната техника, правено по поръчка на Първи отдел. Насъбраха оръжието и другите предмети на малката масичка, тогава един от обискиращите засече скрития в ботуша на Фиона нож с излитащо острие. Едва сега русокосият Брант прояви някакъв по-сериозен интерес.

Той взе в ръка ножа, докосна бутона върху тънката ръкохватка и проследи безшумното изскачане на финото смъртоносно шило. Веждите му се повдигнаха леко в очевидна изненада. Обърна се към Фиона със суха усмивка и заговори:

— Зърнах лошата рана, която тази мъничка играчка бе причинила на един от хората ми, госпожице Девайн. При това Дмитрий беше отлично обучен убиец. Е, сега е ясно, че и вие сте нещо повече от обикновена журналистка.

— Мислете си каквото искате, хер Брант — отвърна тя предизвикателно. — Не мога да нося отговорност за развинтеното ви въображение.

Брант се изкикоти.

— Смели думи, Девайн, смели думи. Само че празни от съдържание. Да, опасявам се, че е така.

Сетне се обърна към мадам Сахарова, която ядно намръщена наблюдаваше развитието на действието.

— Ето, виждате, нали? — рече той с усмивка и посочи с ръка нещата върху масичката. — Оръжия. Дегизировка. Фалшиви паспорти. Ултрамодерни средства за комуникация. Е, кажете ми, госпожо, това ли са вещите, които едни шведски медицински изследователи нормално биха носили в себе си? Така ли е или тези вещи тук са далеч по-подходящи за чуждестранни шпиони?

— Имате право, приличат ми на шпионски — отвърна възрастната жена и лицето й леко пребледня.

— Именно — спокойно потвърди Брант, бръкна в джоба на камуфлажната дреха, извади чифт фини латексови ръкавици и старателно започна да ги поставя.

Всички в гостната бяха вперили очи в него и не смееха да погледнат другаде.

— В минали дни покойният ви днес съпруг беше високопоставен член на партията. Вие не сте обикновена жена от необразованата маса хора. Кажете ми какво бе наказанието за шпионаж и предателство?

— Смърт — прошепна тя. — Беше смърт.

— Точно така — отвърна германецът.

Довърши нахлузването на ръкавиците, опъна ги тук и там, полюбува се на работата си. Сетне внезапно извърна очи към видимо изплашените слуги, изправени край едно от канапетата — покрита с красива бродерия на светлосиньо-златист фон антика от деветнайсети век с фини крачета.

— Кой от вас е Пьотр Климук?

— Аз съм, господине — обади се по-възрастният плешив мъж и несигурно повдигна ръка.

— Вие ни се обадихте, нали? Когато разбрахте, че господарката ви ще се среща с тези чужденци?

— Точно така беше — кимна Климук, леко поуспокоен. — Както ми наредихте по-рано днес. И обещахте, че ако докладвам за разни любопитни чужденци тук, дето задават въпроси за покойния й съпруг, за мен ще има награда.

— Вярно, обещах — потвърди Брант хладно. — И награда ще има.

Сетне без всякакво колебание сивоокият грабна пистолета на Смит от масичката пред него, смъкна предпазителя с палец, насочи оръжието и застреля Климук точно в челото почти от упор. Кръв пръсна наоколо, заля гърба на канапето, обагри красивата бродерия в алено.

Останалите зяпнаха слисано към мъртвия прислужник на пода, а Брант изви ръката с пистолета и стреля още два пъти. Край канапето се свлякоха и готвачката, и младият мъж, и двамата убити с единичен изстрел.

Бившият офицер от Щази се извърна отново. По лицето му не се четеше нищо, беше напълно безизразно.

Мадам Сахарова седеше неподвижна в стола с високата облегалка и гледаше убитата си прислуга с бледо лице като същинска смъртница. Но иначе не бе загубила дух.

— Защо ги убихте? — крясна тя изведнъж. — Защо трябваше да ги убивате? Те не са шпиони. И Климук, и тези двамата си бяха глупави, невежи селяни, но какво са сторили, че да заслужат смъртно наказание?

Брант сви рамене.

— Такъв е животът, мадам. Всъщност малцина са тези, които го заслужават, нали?

Сетне вдигна оръжието и гръмна отново.

Възрастната жена падна назад в стола, улучена точно в сърцето. Очите й се заковаха в тавана, втренчени завинаги в изражение на смесено с гняв презрение и внезапното просветление, че и тя ще бъде убита.

Брант се наведе и внимателно остави пистолета на пода, сетне меко го подритна под канапето и се обърна към Смит:

— Когато дойдат милиционерите, отпечатъците по това оръжие ще им се видят доста интересни, не мислиш ли така, подполковник? Всъщност твоите отпечатъци…

Поклати глава развеселен, сякаш бе казал нещо извънредно остроумно, и добави:

— Вие — американците — сте хора на насилието, все пистолети, спусъци и стрелба са ви в акъла. Никак не е чудно, че така силно ви ненавиждат навсякъде по света.

— А ти си само един мръсен убиец, копеле с черно сърце! — не се сдържа Фиона и изтърси тези думи през стиснати зъби.

— Ами да, може и такъв да съм — спокойно отвърна Брант, но я изгледа зловещо със студените си сиви очи. — А ти си моя пленничка, госпожице. Защо не се замислиш върху това, а?

Сетне се извърна към хората си и рязко нареди:

— Хайде, хващайте ги тия двамата и да вървим.

Поведоха ги неколцина, едни ги побутваха с дулата в гърба, други стояха отпред с намръщени лица и насочено оръжие. Изкараха Фиона и Смит през вратата и ги наместиха на задната седалка на единия от трите спрени пред вилата автомобила. Двата бяха фордове с предно и задно предаване, модел „Експлорър“. В същата кола отпред се качиха Брант и един от мъжете му. Друг от групата седна на волана на волгата, с която бяха дошли американците, останалите се събраха във втория форд.

Колата с Брант и двамата американци потегли първа. Другите две се подредиха зад нея и бавно напуснаха посипаната с чакъл алея пред вилата, като подскачаха и се тресяха по неравния път с множество дупки и заснежени коловози. Потеглиха по кратката отсечка към шосето, а там завиха не вляво, а вдясно и веднага ускориха.

Напрягайки воля да забрави болката в силно пристегнатите китки, Смит се поизправи на седалката и се опита да отгатне посоката на движение. Пътуваха на запад, навън бе абсолютно тъмно. Мощните фарове осветяваха дървета, високи, силно заснежени склонове, обрасли по ъглите с гъсти храсти отклонения към села или дърварски пътища. Те се мяркаха кратко в светлините и изчезваха в тъмната нощ отзад.

Извърна глава към Фиона да види дали е забелязала. Тя му кимна кратко — беше разбрала, че Брант и групата му не ги връщат в Москва, а ги карат на друго място.

Но защо? — питаше се Смит. Защо не ги връщат в Москва? Ако бившият офицер от Щази работи за Малкович, а милиардерът играе с Кремъл, защо просто не ги предадат на руснаците за разпит? Да не би Брант и богатият му работодател да играят някаква двойна игра?

Владик Фадеев лежеше неподвижен под брезите покрай пътя и благодарение на бялото защитно облекло с якето и украсената с дървесни клонки камуфлажна мрежа оставаше напълно невидим. Всеки, който би хвърлил случаен поглед към снайпериста с хлътналите бузи от разстояние повече от два метра, не би забелязал нищо друго, освен заснежена бабуна сред дърветата.

Въпреки хапещия студ Фадеев се чувстваше добре. На по-млади години бе изкарал две години бойна служба по назъбените афганистански планини и хълмове: там с любимия си снайпер — карабина СВД — бе убивал муджахидините, често от по-далечни разстояния. Този опит се бе превърнал в увлечение, а сетне и в любов към трудната и опасна игра на лов на хора. След като Червената армия бе принудена да прекрати дългата си война с афганистанците, мирът се оказа много лошо нещо — безпаричие, хаос, навсякъде корупция. В края на краищата снайперистът извади късмет, защото си намери работа при Ерих Брант — работодател, който ценеше извънредните му умения и намираше много и различни начини да ги използва.

Една по една трите машини от конвоя на Брант минаха покрай него, стопсветлините им постепенно се стопиха в мрака и изчезнаха зад завоя. Заглъхна и шумът на двигателите.

Фадеев остана да чака все така неподвижен и спокоен.

Търпението му се оказа възнаградено.

Неочаквано на пътя изскочи голям, почти кубичен по форма ГАЗ „Охотник“. Руският джип излезе направо от горите недалеч от Владик и зави рязко на запад по тесния път. От покрива и капака на двигателя се изсипаха клонки и сняг, които поръсиха пътя след него.

Снайперистът се усмихна и тихо заговори в радиомикрофона.

— Говори Фадеев. Бяхте прав. Американците не са били сами. Сега след вас върви джип хънтър.

Когато чу пращенето на закачената към таблото на форда радиостанция и последвалия доклад, Смит мигом разбра какво става, но се опита да изглежда равнодушен. До него Фиона въздъхна тихо. Сега и двамата знаеха, че Олег Киров е бил засечен, но вече не разполагаха с никаква възможност да го предупредят, че е в опасност.

Брант се наведе напред и взе микрофона.

— Разбрано, Фадеев. Със ситуацията ще се оправяме оттук. Край.

Извърна се ухилен към американците и подхвърли:

— За вашето приятелче ставаше дума, нали така?

Фиона и Смит премълчаха с невъзмутими лица.

Брант ги изгледа и се присмя на насилените им изражения.

— Аз да не съм глупак. Нали сте професионалисти. Никой не влиза в опасна зона, без да си има гръб.

Смит се загледа уж небрежно през прозореца, за да прикрие внезапно обхваналото го отчаяние. В мрака не се виждаше почти нищо, но му се стори, че сега вървят по насрещен наклон. След по-продължително взиране реши, че се изкачват по невисок хълм, а пътят се вие и върви покрай гъсти гори. Отляво обаче се откриваше склон, също горист, а тук-таме зееха стръмни урви.

След малко чу гласа на Брант отпред, който говореше по радиостанцията на хората си от другите коли.

— Всички автомобили, спираме! — нареди той кратко. — Развърни се за бой с противник отзад.

Тяхната кола рязко намали скорост, излезе на банкета след остър завой и спря от вътрешната страна на шосето. Волгата и другият форд направиха същото и се наредиха след нея. Чу се отварянето на врати, хората на Брант без него и шофьора му се изсипаха на пътя и мигом заеха дъговидна позиция сред дърветата с готови за стрелба автомати.

Настъпи тишина и след малко ясно се открои шумът на приближаваща се кола, която се изкачваше по склона в тяхна посока. Смит и Фиона — оставени в колата — извърнаха глави назад, доколкото това бе възможно, и се взряха към пътя през задното стъкло, макар и видимостта да бе почти нулева.

Джон стискаше зъби и се чудеше какво би могъл да направи. Наистина какво? Мрачно преценяваше различни възможности, но с вързаните си на гърба ръце едва ли би могъл да свърши нещо наистина ефикасно. Евентуално да се хвърли върху Брант и водача и с това да отвлече вниманието им за миг, колкото да даде шанс на Киров да схване ситуацията и някак си да реагира? Поклати глава несигурно. Това действие изглеждаше почти безнадеждно, но затова пък бе единственото, което му оставаше. Опита се да пораздвижи мускулатурата си, размърда краката и раменете преди евентуалното действие.

— Кротко стой, подполковник — хладно се обади Брант отпред, — иначе ще ти пусна един в черепа.

Смит въздъхна и вдигна очи. Сивоокият се бе извърнал и го гледаше право в очите, а в ръката си държеше насочен в главата му пистолет.

Джипът изведнъж влезе в завоя, по-рано, отколкото Смит бе очаквал, съдейки по шума на двигателя, а мощните му фарове заляха околните гори с потоци светлина. Движеше се стремително, лъчите заиграха по колите и околните дървета, за миг заслепиха американците. Хората на Брант откриха огън едновременно, оръжията им затракаха — всички на автоматична стрелба. Вдигна се невъобразим шум, автоматите мощно запяха смъртоносна песен, раздирайки замръзналата тишина. Куршумите им зачаткаха по летящия джип, засипаха го с оловна градушка, пробиха десетки дупки в ламарините и шасито, встрани се разлетяха парчета откъсната тенекия, стъкло и пластмаса. Предното стъкло се пръсна на хиляди дребни парченца, ударено отблизо от вероятно няколко десетки деветмилиметрови куршуми.

Без да спира, надупченият като решето джип се завъртя тромаво и излезе от шосето, политайки неуправляемо надолу по обраслия с дървета склон. Заудря се поред в стволовете им по пътя си почти със същата скорост и се блъсна в дебела бреза. Чу се мощно пращене, автомобилът се преобърна и застана странично, спирайки се току на ръба на урва. Сетне бавно се превъртя и падна надолу. Чу се трясък, вероятно се бе закачил в скалите по пътя си. Бледият лъч на единия фар примига болезнено и немощно няколко пъти, сетне бавно избледня и изгасна. Настъпи абсолютен мрак, гробовна тишина.

Смит и Фиона размениха ужасени погледи в тъмната кабина на форда. Нямаше никаква надежда Киров да е оцелял в тази смъртоносна засада и последвалата катастрофа.

Брант гледаше американците, които тъжно сведоха глави, а пистолетът в ръката му все така сочеше към Джон. Сетне взе микрофона и заговори:

— Фадеев? Говори Брант. Тук свършихме. Качвай се в колата и идвай на хълма. Ще провериш разбития джип и ще вземеш всички документи, които намериш в него и в мъртвия шофьор. Гледай да установиш самоличността му. Разбрано?

— Разбрано — отвърна равно безизразен глас.

— Свършиш ли, докладвай в Москва, в централата. Ние отиваме в манастира.

След това сивоокият изслуша краткия отговор на снайпериста, изключи радиостанцията и отново погледна към Смит и Фиона.

— Е, вечна му памет на вашия приятел — сви рамене той и се усмихна студено. — Значи вече можем да започваме нашия разговор… от вас зависи дали той ще бъде болезнен процес… но ще трябва да уточним кои са вашите работодатели и какво сте им предали досега…