Московски вирус

Глава трийсет и шеста

Баку, Азербайджан

Километри наред по крайбрежието на Каспийско море се простират широките булеварди и по-тесните улици на Баку — най-големия и най-модерния град в Кавказкия регион. И макар че във финансирането на новите му петролни и газови начинания се изливат милиарди долари и евро, Баку все повече се превръща в град на поразителни контрасти. Той безспорно е процъфтяващ център на двайсет и първия век с бляскави небостъргачи от стомана и стъкло, а в същото време е и древна столица с грандиозни палати, джамии и множество пазари, разположени сред същински лабиринти от калдъръмени улички.

На хълма току пред стените на стария град се издига грозна бетонна постройка, където се помещават президентството, неговият титуляр и административният му апарат. По околните улички патрулират смръщени азербайджански войници. Те не разрешават да се спира в този район и ревностно следят движението на любопитните туристи и множеството бизнесмени от различните чужди петролни компании, обичайно насочили се към недалечната сграда на Филхармонията и различните музеи с произведения на изкуството.

Някъде дълбоко в търбуха на голямата президентска сграда от централния асансьор излезе служител от домакинството. Буташе голяма и тежка количка, натоварена с множество покрити блюда. В момента вървеше извънредно заседание на Републиканския съвет на отбраната, свикано поради опасения във връзка със струпването на руски войски в съседен Дагестан. И тъй като времето бе много напреднало, генералите и министрите си бяха поръчали вечеря от президентската кухня.

Когато човекът с количката приближи залата, където заседаваше съветът, към него пристъпиха двама силно намръщени мъже в черни костюми.

— Охрана — рече кратко единият и показа служебна карта. — Оттук нататък поемаме ние. Влизането става само със специално разрешение.

Домакинският служител сви рамене безучастно.

— Добре, ваша си работа. Само гледайте да не объркате поръчките — рече той и подаде листа със заявките на участниците в заседанието, а сетне с прозявка закрачи обратно към асансьора.

Двамата охранители забутаха количката към вратите на залата и влязоха в малкото преддверие. Тук единият бързо започна да сверява съдържанието на чиниите с дадения му списък с ястия и имена. Спря се на едно с пити — тлъста яхния с овнешко и грах.

— Това е — тихо рече той на другаря си.

— Вкусно изглежда — рече другият с кратка цинична усмивка.

— Точно така — съгласи се първият и се огледа за всеки случай.

Съседните врати бяха затворени, други хора в преддверието нямаше. Тогава бързо бръкна в джоба, извади мъничко шишенце и изля съдържанието му в яхнията, сетне я разбърка. Шишенцето се върна в джоба, а колегата отвори една от вратите и бавно вкара количката. Още един вариант на ХИДРА бе на път към избраната мишена.

В Белия дом

Местата около конферентната маса в ситуационната зала на Белия дом бяха изцяло заети, а израженията на насядалите — откровено тревожни. Президентът Сам Кастила огледа присъстващите, обърна повече внимание на хората от екипа за национална сигурност. И те изглеждаха доста мрачни. Повечето си мислеха за приближаващия сблъсък на САЩ с Русия, но на базата на наличната информация никой не можеше да даде солидни предложения как да се пристъпи към назряващата дипломатическа и военна криза с евентуално ужасяващи последици.

Президентът съзнаваше, че на всички им е омръзнало да си блъскат главите на тъмно — без да разполагат с истинската картина и контекста на събитията. Засега знаеха отделни нещица и тук и там някой данни — смъртни случаи на ключови хора в чужбина, но и в САЩ, почти винаги жертва на загадъчно скоротечно заболяване, слухове за интензивни военни приготовления от страна на Русия, постоянна пропаганда в руските медии с един и същи рефрен — „опасна дестабилизация“ в страните около границите й, тоест в бившите съветски републики. За съжаление никой не бе успял досега да свърже тези отделни елементи в обща, поддаваща се на анализ картина, така че да се разберат истинските планове на Дударев и генералите му. Защото за съжаление без такава яснота никой в Европа или другаде в света не би пожелал да се опълчи срещу Русия.

Кастила се обърна към Уилям Уекслър, новия директор на националното разузнаване.

— Не е ли възможно да се промени орбитата на втория ни спътник „Лакрос“, така че той да даде повече информация за ситуацията около руските граници, за които става дума?

— Опасявам се, че не, господин президент — отвърна стройният, мъжествен бивш сенатор с неохота. — „Лакрос-5“ беше значително по-нов, докато „Лакрос-4“ е в орбита доста отдавна и няма достатъчно гориво за подобна орбитална пренастройка.

— Какво време е нужно за извеждане на нов спътник в орбита? — отново запита Кастила, макар и да знаеше отговора.

— Прекалено много време ще отнеме, сър — намеси се Емили Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност. — Според ЦРУ са нужни най-малко шест седмици. Но ако става въпрос за сериозна в реалистично отношение преценка бих казала, че за извеждане в орбита и получаване на качествени резултати ще са нужни между три и пет месеца.

— Боже мой — въздъхна президентът.

За това време руснаците биха могли да придвижат танкове и войски чак до Сибир и да ги върнат обратно. Кастила огледа другите насядали и погледът му се спря върху адмирал Стивън Броуз, председателя на съвета на началник-щабовете.

— Каква е вашата преценка за взрива в космоса, адмирале? Това случайност ли е или нарочен акт с цел да ни заслепят?

— Не зная със сигурност, сър — отвърна едрият, добре сложен морски офицер. — Космическото командване успя да анализира някои от снимките, които получихме от съседни сателити в системата за ранно предупреждение, но това е само част от предварителната проверка. В същото време генерал Колинс и неговият екип докладваха, че експлозиите на борда на руския КОСМОС-8В са били извънредно силни.

— Толкова ли са били силни, че да разрушат друг спътник, който се намира на стотици километри разстояние?

— Честно казано, съмнявам се, сър. Като имаме предвид различните им орбити, вероятността толкова много части от руския спътник да ударят нашия изглежда най-малкото извънредно слаба — отвърна Броуз и сви рамене. — Но това са само предположения. На този етап не разполагаме с твърди факти, за да докажем било едното, било другото.

Кастила кимна мрачно, а вътрешно кипеше. Без доказателства, че руснаците са действали целенасочено, САЩ практически не разполагаха с никакъв аргумент и просто трябваше да отпишат своя сателит, а това бе и загуба на стойност милиарди долари. Устата му се изви в ядна гримаса.

— Не разполагаме и със снимки от обикновените разузнавателни спътници, така ли? — запита той отново.

— Имаме вече множество опити за снимки от въпросните райони — отвърна Емили Пауъл-Хил. — За съжаление там проблемът са плътните облаци. Времето сега е много лошо и над Украйна, и над Кавказ. Сниманият материал няма качество въпреки термосензорните филтри. Отново тежки облачни маси закриват обектите.

Кастила тъжно поклати глава. Отлично знаеше, че никой не се осмелява да спомене другия изключително важен факт: дори и най-добрите снимки пак ще трябва да бъдат разчетени и анализирани от опитни специалисти. А най-добрите в САЩ бяха вече покойници или на смъртно легло.

От другия край на масата се обади Чарлс Аурей, шефът на президентския екип.

— А защо да не опитаме с въздушно разузнаване? Имаме съоръжени с радарна техника самолети? Не можем ли да ги пуснем над руските граници?

— Практически можем — незабавно отвърна държавният секретар Паджет. — С други думи, физически — да, но дипломатически — не. В момента почти всички ключови политически и военни лидери в Украйна, Азербайджан и Грузия са мъртви или тежко болни. И по тази причина нито едно от тези правителства няма да посмее да дразни Кремъл, като ни разреши да използваме въздушното им пространство с цел разузнавателни полети. Всъщност вече опитвахме да получим такива разрешения, и то по най-различни канали, само че навсякъде ни отказаха най-учтиво.

Кастила слушаше и все по-мрачно кимаше. Кошмарният сценарий, който бяха обсъждали с Клайн през последните няколко дни, се приближаваше все повече, за да се превърне почти в реалност. И ако зад тази нова болест стояха руснаците, както сочеха множество факти, то видимо успехът сега бе на тяхна страна — объркването и хаосът се увеличаваха повсеместно.

Големият въпрос бе: до каква степен ще се възползва Дударев от сегашната ситуация и предимствата, които тя дава на Русия? Ще се задоволи ли само да отслаби крехките демокрации около Руската федерация? Или има предвид нещо далеч по-амбициозно?

Вратата на залата се отвори, влезе една от Уекслъровите асистентки — млада жена с очила и сериозно изражение. Пристъпвайки тихо, тя се приближи до шефа си, наведе се към него и зашепна в ухото му. Кастила забеляза как загорялото му лице пребледня и не се стърпя.

— Не става ли дума за нещо, което и аз трябва да науча, Бил? — обади се президентът остро.

Уекслър се прокашля и го погледна с неудобство.

— Да, г-н президент, мисля, че да. Страхувам се, че ЦРУ току-що е загубило един от работещите си под прикритие чуждестранни екипи. Става дума за хора от берлинската агентура. Първите доклади са доста неясни, но изглежда, че агентите са попаднали на устроена от група тежковъоръжени хора засада направо на градска улица. Използвани са били и експлозиви. Шефът на берлинското бюро на ЦРУ е в момента на път към мястото на събитието, но нещата изглеждат много зле. Много зле наистина — оцелели нямало.

— Боже мой! — възкликна Чарлс Аурей.

Кастила въздъхна тежко и плещите му увиснаха, сякаш на тях легна отговорността и за тези поредни жертви — още няколко златни звездици в мраморния мемориал в Ленгли. Сетне се смръщи. Първо „Лакрос-5“, сетне и това жестоко убийство на американски разузнавачи. Нямаше ли връзка помежду им? Побърза да се обърне към Уекслър.

— С какво се е занимавал този екип?

Директорът на националното разузнаване изглеждаше объркан.

— За мисията ли питате, г-н президент? — откликна той несигурно и заби поглед в папките пред него, опитвайки се да спечели време.

Настъпи тежка, неудобна пауза. Всъщност никой от насядалите около конферентната маса в ситуационната зала на Белия дом не изпитваше някакви особени симпатии или уважение към бившия сенатор. Някои го смятаха за безличен човек. Други бяха на мнение, че той е още един рисков фактор и бюрократична пречка във и без това доста тромаво функциониращата разузнавателна общност. След минута Уекслър се изчерви и открито призна, че не знае нищо.

— Не съм сигурен, че съм запознат с подробностите на задачата им, сър — рече той и запита застаналата чинно зад него жена: — От Ленгли не дадоха ли повече подробности по случай, Каролин?

— Съобщиха, че екипът следял бивш източногермански учен — специалист в областта на биологичните оръжия — веднага отвърна тя. — Човек на име Вулф Ренке.

Кастила се облегна на стола и за миг му се стори, че сърцето му сякаш спира. Ренке! Мили боже! — рече си той мислено. Нали именно Ренке беше онзи ренегат и негодник, когото московският екип на Фред Клайн подозираше като автор на странната болест, по чиито следи вървяха сега?

Кастила се изправи и побърза да се извини. Нареди на Аурей да поеме ръководството на заседанието и напусна ситуационната зала. Още не затворил вратата, чу как повечето хора в салона заговориха високо и вкупом. Смръщи се още повече, но закрачи напред, без да се обръща. Като колектив Съветът за национална сигурност бе изключително компетентен, но видимо търпението на отделните хора вече съвсем беше се изчерпало. Излишно беше да им се сърди — налагаше се да вземат решения и евентуално да действат, без да разполагат с адекватна информация. А сега лично той не разполагаше с времето да ги успокоява и укротява.

Качи се направо в Овалния кабинет, където вдигна слушалката на специалния телефон и набра номер, който само той знаеше.

— Клайн слуша — още след първия сигнал тихо се обади гласът на шефа на Първи отдел.

— Запознат ли си с новините от Берлин? — без предисловия запита президентът.

— Запознат съм — мрачно отвърна Клайн. — Тъкмо съпоставях първите доклади на ЦРУ и на местната полиция.

— И какво?

— На първо място се натрапва връзката с Вулф Ренке — рече Клайн бавно. — Както и екстремната реакция срещу опитите на ЦРУ да научат повече за него.

— Искаш да кажеш, че руснаците се опасяват от това, че можем да научим някои неща за него ли? — отново запита Кастила.

— Или по-точно от самия него — рече Клайн. — Защото те не биха имали основания да се безпокоят чак толкова много, ако Ренке си работи в дълбока тайна в някоя от техните свръхсекретни лаборатории от системата „Биоапарат“. И да се опасяват да не би да научим, че той е все още жив и на свобода.

— Значи допускаш той да ръководи своя собствена лаборатория някъде извън Русия?

— Нека предположим, че това е доста вероятно — отвърна шефът на Първи отдел. — Аз имам тук досие на Ренке, отдавна го проучвам и обогатявам. Той прави впечатление на човек, който никога не би позволил да изпадне в положение на силна зависимост от други фактори и хора. Или да се остави други да имат прекалена власт върху него. И ако той е разработвал оръжия за руснаците, почти съм сигурен, че е действал от безопасно разстояние спрямо самите тях.

— Подполковник Смит запознат ли е с тази теория? — попита Кастила.

— Не, сър — отвърна Клайн. — За съжаление налага се и аз да докладвам много лоши новини. Някъде през последния час загубихме връзка с московския ни екип. По неясна за нас до този миг причина Джон Смит, Фиона Девайн и Олег Киров са изчезнали някъде и не се обаждат…

Глава трийсет и седма

Берлин

Улицата пред вилата на Улрих Кеслер бе пуста. Подредените на равни разстояния по нея красиви фенери от ковано желязо хвърляха кръгове мека светлина по заснежените тротоари и паркираните тук-таме автомобили. По-навътре в градините от двете страни на „Хагенщрасе“, сред дъбовите, боровите и брезовите дървета блестяха други светлини — те бележеха входовете на къщи, строени значително по-далеч от пътя.

Някъде на стотина метра от началото на алеята към двора на Кеслер стоеше скрита в дълбоката сянка между две големи дъбови дървета офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. Дишаше бавно и равно, най-вече тихо, изчаквайки бясно туптящото й сърце да уталожи ритъма си след дългия, болезнен бяг през грюневалдската гора. Зениците й постепенно се адаптираха към слабата светлина, докато грижливо оглеждаше околността, разделяйки я на сектори. Проверяваше за евентуални наблюдатели, поставени нарочно да следят района около вилата. Но нищо дори и не помръдваше. Не забеляза и признаци за периферно движение. Не се виждаха подозрителни силуети, никой не се мяркаше сред паркираните коли или сред дърветата и храстите по ръба на притихналата улица.

Е, добре, рече си спокойно. Понякога дори и лошите правят грешки.

Прибра беретата в скрития раменен кобур, без да закопчава якето. Излезе от сенките и тръгна по тротоара, като вървеше бързо и уверено, без да прави опити да се прикрива. Всеки би си казал, че е местна жителка, която се прибира след работа, пазаруване или късна следобедна разходка.

Не след дълго забеляза сребристото ауди, паркирано край тротоара на място, откъдето имаше отличен изглед към входа на Кеслеровия дом. Отдалеч в колата нямаше нищо необичайно. Но когато се приближи, забеляза малката идеално кръгла дупка в задния прозорец. Мина покрай автомобила и с периферното си зрение огледа вътрешността. Върху волана неподвижно — сякаш си почива или спи — бе опряла глава млада кестенява жена. По таблото и по шофьорския прозорец бяха засъхнали тъмни пръски кръв.

Ранди напрегна воля и отмина, без да обръща глава и да се взира повече в колата, потискайки мъката и угризенията. Мъртвата бе нейният агент, натоварен да следи входа на Кеслер от тази позиция — умна, енергична девойка, на име Карла Вос, току-що завършила университета, а после и школата. Изглежда, че дори и не бе забелязала убиеца си.

Ранди усети лек сърбеж на тила и изпита странно чувство — сякаш всеки миг и нея ще я настигне нечий куршум. Мускулчетата около дясното й око заиграха. Спокойно, момиче, каза си тя строго и си наложи да продължи да върви напред нехайно, сякаш нищо не е забелязала. Защото ако някой от екипа убийци бе останал да следи обстановката тук, такъв подозрителен жест би я издал мигновено и вероятно би бил фатален. Какво ти вероятно, направо стопроцентово смъртоносен, рече си тя.

На около четирийсет метра от алеята пред дома на Кеслер тя поспря нехайно и започна да бърка по джобовете на джинсите, сякаш си търси ключовете. Сетне сви встрани и бутна вградената във висока каменна стена вратичка, отвори я и влезе в просторната предна градина на съседната къща. В зелената площ и между голите заснежени лехи се виеха широки, застлани с чакъл пътеки. Над вратата на къщата, наподобяваща ренесансова италианска резиденция, светеше лампа, но останалата й част тънеше в мрак. Хората, изглежда, още не се бяха върнали у дома.

Тук беше доста по-прикрито, високата стена я пазеше от погледи отвън и тя се затича напряко през градината, като се стараеше да не стъпва по чакъла, за да не вдига шум. Насочи се направо към оградата, която отделяше вилата от съседната, собственост на Кеслер. И без да спира, отскочи в движение, хвана се за ръба на каменната стена с облечените в ръкавици ръце и с лекота се качи на нея. Тук замря на място, почти легнала върху грубата повърхност на зиданите с хоросан камъни.

Усещаше туптенето на кръвта в слепоочията, лудия бяг на сърцето, но не им обръщаше внимание. Изцяло се бе съсредоточила върху обстановката и от двете си страни. След малко, напрягайки слух, се взря и в терена около Кеслеровия дом.

Отначало не чу нищо, освен приглушеното свистене на вятъра високо над нея в клоните на дърветата. Сетне започна да долавя и различава и други звуци. Първо усети лекото пращене на чакъл под нечии стъпки — беше някой, който вървеше много внимателно напред и назад, стъпваше и върху чакъл, а сетне и върху бетоново покритие. После долови и пращенето, съпровождащо кратък радиоразговор. Доколкото можеше да прецени от сегашната си позиция, тези шумове идваха от разстояние между двайсет и трийсет метра.

Тогава бавно се смъкна от стената откъм Кеслеровата къща. Леко се приземи на пръсти, приклекна с изваден пистолет и рязко се извъртя към посоката, откъдето бе доловила звука. Това стана за броени секунди с плавна, хладна, смъртоносна грация.

Присвила очи, Ранди се огледа отново и отново. Имаше известно прикритие сред дебелите дървета и засадените около вилата високи храсти. Тук бе съвсем тъмно, макар че на втория етаж светеха няколко прозореца и хвърляха удължени ромбове слаба светлина, но само върху откритите морави около дома. Все така приклекнала, започна бавно да се придвижва вдясно, като се местеше от ствол на ствол и използваше заслона на отрупани със сняг храсти, внимавайки през цялото време да не настъпи и счупи някое издайническо клонче или стара съчка.

Внезапно замръзна на място и се сниши още повече, надявайки се сенките все така да продължават да я крият. Беше забелязала движение на не повече от няколко метра пред себе си — за частица от секундата й се мярна нечия фигура, огряна от идващата от къщата светлина.

Изчака, като се вглеждаше през гъстата мрежа от увисналите ниско клони и храстите. И след малко различи чуждото присъствие — беше мъж, нисък, силно набит, с дебело вълнено зимно палто. Крачеше бавно и безшумно по алеята пред дома, а в ръка държеше портативен радиотелефон. В другата имаше пистолет със заглушител. Изглеждаше неспокоен и въпреки студа по челото му лъщеше пот.

Ранди продължи да оглежда обстановката около него. Пред вилата и гаража имаше два автомобила. Единият — тъмночервен мерцедес купе. Другият — черното беемве, по което бе стреляла след краткотрайния брутален сблъсък на „Клейалее“. Направо на земята, облегнат на беемвето с увиснала напред глава, седеше друг мъж с черни дрехи и бронежилетка. Ранди забеляза окървавените превръзки на протегнатия му встрани крак. Беше или в безсъзнание, или мъртъв.

Кимна си сама в мрака. Предположенията й бяха точни. Главорезите на Ренке бяха дошли тук веднага след кървавата баня на улицата, където загина целият й екип. Останалите от групата вероятно бяха вътре с Улрих Кеслер.

Набитият мъж, който беше на пост отвън, стигна до края на вилата, завъртя се на пети и закрачи обратно по същия маршрут към двете коли. Често си погледаше часовника и тихо ругаеше. Изведнъж вдигна радиостанцията към устата си и напрегнато заговори:

— Ланге, тук Мюлер. Колко още ще чакаме?

Веднага се обади груб глас:

— Пет минути. Кротувай там и повече не се обаждай. Край.

Ранди ясно чу разговора и внезапно взе решение. Налагаше се сама да се разправя с тези изроди. Нямаше време да вика и чака подкрепления. Не беше и добро решение да изчаква цялата група да излезе от вилата. В такъв случай с малко късмет би могла да тръшне един или двама, но пък останалите ще я засекат и ще я довършат. Защото онези с автоматите със заглушителите имат десетократно по-голяма огнева мощ от нея в открит двубой на това място. А вътре, на тясно и в битка от упор, дето се казва, имаше малко по-добри шансове да оцелее.

По слабото й, изпънато лице пробяга лека, смутена усмивка. Какво ли означава „малко по-добри“? Вероятно разликата между „никакви шансове“ и „едно на хиляда“. Е, добре, такова е положението. Усмивката й избледня. Все пак има повече шансове, отколкото бе имал всеки друг от екипа й.

Отново огледа набития, тежък мъж на име Мюлер, който нервно продължаваше да крачи напред и назад в неголямото пространство. Да се опита да го плени? Тц, не става, рече си хладно. Прекалено бе рисковано. Успее ли да се свърже по радиото с онези горе или да изреве по-силно предупреждение, и с нея е свършено. За последното нямаше никакво съмнение.

Продължавайки да следи с очи нервния ход на Мюлер, тя бръкна в джоба и извади своя заглушител. Завинти го умело на дулото на беретата и затегна. Вече беше готова.

Прицели се бавно и внимателно. Пфът. Пфът. Оръжието изкиха приглушено два пъти, стори й се, че металическият звук на ударника прозвуча ужасно силно в тихата нощ, но знаеше, че това е измамно впечатление. Реално не би го чул човек, който се намира на повече от няколко метра от нея.

Първият куршум намери Мюлер в гърдите, вторият разпра гърлото му. Тежкият мъж се срина като поразен от гръм, краката му затрепериха ситно, от гърлото му прозвуча кратко клокочене. Върху цимента потече кръв, събра се локва, но той умря след секунди.

Ранди светкавично премести мерника върху другия — същия, когото бе ранила още на „Клейалее“. Пръстът й обра спусъка, готов да стреля, сетне бавно го отпусна. Онзи дори и не помръдна. Приведена и с насочен напред пистолет, Ранди се устреми напред, притичвайки зад колите. Стигна до беемвето и падна на коляно до безмълвния мъж с увисналата глава. Той оставаше в същата поза, облегнат на черната кола, с изпънат напред крак.

С насочен в главата му пистолет тя опита да намери пулс на врата, сетне и на китката. Кожата му бе студена като лед. На цимента край него забеляза празна спринцовка и отвратено сви устни. Бяха му били свръхдоза морфин или някаква друга, подобна по действие субстанция. Хората на Ренке явно имаха заповед да не оставят никакви следи — дори и собствените си ранени другари.

Изведнъж погледът й попадна върху нещо, което лежеше на земята до ръката на мъртвия убиец — собствения му автомат.

Почти не вярвайки на късмета си, Ранди се пресегна и грабна изоставеното оръжие. Отви заглушителя от беретата, прибра я в кобура. С вещи движения и опитен поглед огледа автомата — „Хеклер & Кох“ MP5SD, свали пълнителя и го провери — беше почти пълен. Дръпна затвора, зареди, премести селектора на автоматичен огън с трипатронен откос.

Нямаше как да не е доволна при това развитие на обстоятелствата — вече не беше чак толкова беззащитна, балансът между нея и лошите се подобряваше в нейна полза. Неволно потупа оръжието с ръка и се поправи хладнокръвно — и все пак са най-малкото трима на един. При това онези са обучени убийци. Обучени убийци с бронежилетки и допълнителна телесна броня.

Сетне философски сви рамене. Да се вайка или брои враговете няма да й помогне. Пое дълбоко дъх и започна да брои обратно наум. Три, две, едно — давай!

Скочи на крака и се затича към ъгъла на вилата, като почти очакваше в същия миг някой да открие огън от прозорците на втория етаж и да я засипе с куршумен дъжд. Но наоколо цареше тежка тишина. Стигна ъгъла, залепи гръб на стената, заслуша се трескаво за някой и друг звук или нечий изненадан вик, който би означавал, че са я забелязали.

И отново не чу нищо. Само тишина.

Хванала удобно за стрелба автомата, Ранди отново се плъзна безшумно напред, зави и видя входа. Тук се поколеба, сетне се втурна към него, усещайки вълната адреналин в жилите си. Беше в трескаво възбудено състояние, чувстваше всяка фибра на тялото си, сякаш и всяко нервно окончание, абсолютно всяко помръдване около себе си. Тези усещания бяха, разбира се, преувеличени, но иначе напълно контролираше сетивата си, а старата болка от ожулванията, раните и синините сякаш изцяло изчезна. Отлично чуваше и най-слабите шумове — скърцането на подметките си по снега, тихото пукане на изстиващ под мразовития въздух двигател на близката кола, далечните шумове на пожарните, линейките и полицейските патрулки, пристигнали вече на местопроизшествието на „Клейалее“.

Бързо стигна входната врата.

И видя, че тя се открехва, макар и бавно, а нахлуващата навън ярка светлина се разпръскваше във все по-разширяваща се дъга. За частичка от секундата времето сякаш спря, околните предмети замръзнаха като на снимка. Какво да направи? Въпросът стигна съзнанието й, а в следващата секунда всичко около нея бе отново в движение. Време имаше само за действие, не за мислене.

Ранди се хвърли напред, блъсна вратата с дясното рамо с все сила и я затръшна с помощта на цялото си телесно тегло. Тежкият дървен плот се удари в нещо от другата страна. Отвътре някой високо, изненадано изпухтя и сетне се чу тъп звук на падащо тяло. Вероятно онзи зад вратата загуби равновесие и политна назад в широкото входно антре. Рамото й изтръпна за един дълъг миг, после я опари силна болка. Скърцайки със зъби и използвайки инерцията, тя влезе шеметно, като почти се пързаляше на пети по плочките на пода, спря се в лявата стена и светкавично се извъртя с насочения автомат. Всичко стана за секунди.

На пода срещу нея лежеше проснат в пълен ръст един от главорезите на Ренке — жилав строен черноок мъж с тъмноруса коса. Все още зашеметен от удара и падането, той се опита да застане на колене, а автоматът му лежеше на плочките встрани. Разтърси глава, вдигна замъглен поглед към нея и зяпна от удивление. Протегна ръка да вземе оръжието, но времето не му стигна. Ранди пусна откос почти от упор.

Два от куршумите удариха в гръдния му кош и се сплескаха в бронежилетката, без да успеят да я пробият, но инерцията го отхвърли назад и го блъсна в стената. Третият куршум обаче попадна в лицето и почти раздроби главата му.

— Карич, какво става? — долетя нечий изненадан глас от горния етаж.

Не по-малко стресната от гласа, Ранди се извърна към голямото извито стълбище към горния етаж на вилата в дъното на хола отпред. На високата площадка се мярна друг облечен в черно мъж с автомат и надникна през перилото. Той пръв вдигна оръжието и го насочи към нея.

В същия миг автоматът горе затрака равно, но тя успя да отскочи назад. Около нея изсвистяха куршуми, парченца фаянс отхвръкнаха от разбитите подови плочки. Образуваха се цели дупки, рикошети запищяха из коридора. Ранди отчаяно се хвърли към вътрешността на долния етаж и се претърколи, опитвайки се да излезе от линията на огъня. Отломка с остри краища я перна по лицето и поряза бузата й. Още един дълъг откос отгоре раздроби два старинни стола, стоящи от двете страни на огледало в позлатена рамка, и ги превърна в купчини нацепено дърво и разкъсано сукно. Самото огледало сякаш избухна и разпрати смъртоносни островърхи късчета във всички посоки. Последва още огън, който засегна една от Кеслеровите незаконно придобити ценни картини на стената и я отпрати на пода разкъсана и практически унищожена — нищо повече от закачен на надупчена от куршуми рамка парцал.

— Мамка му! — възкликна Ранди.

Онзи отгоре продължаваше да стреля, като веднъж смени в движение пълнителя, и отвореното пространство на долния етаж се превръщаше все повече в смъртоносен капан. Трябваше да направи нещо, за да промени ситуацията, и то извънредно бързо, иначе…

Спря се и отчаяно, без да обръща внимание на летящите наоколо й куршуми, вдигна автомата. Опитвайки се да се концентрира максимално, пусна бърз откос към висящия отгоре разкошен полилей. Оръжието зачатка в ръцете й, позата й бе неудобна и откатът силен, но скъпото осветително тяло се пръсна на хиляди бляскави кристални парченца, а те се разлетяха навсякъде и заваляха като ситен искрящ дъжд по пода долу.

Това донесе търсения ефект — помещението потъна в мрак. Но онзи отгоре мигом спря стрелбата, за да не издаде местоположението си в мастилената тъма.

Ранди скръцна със зъби — този тип бе достатъчно печен. Мислеше си, че ще продължи да стреля и огънчето на автоматното дуло ще го предаде. Но мъжът горе задържа огъня и застина на място. Изчакваше тя да направи фаталната грешка и първа да открие стрелба.

Ситуацията се промени все пак, сега заприлича на класически уестърн, рече си Ранди хладнокръвно. Тя не може да се качи горе, без да рискува да загине, но същото важи и за наемните убийци на Ренке — и тях евентуално ги очаква същата съдба. А може би ще издържи в тази позиция, докато пристигне германската полиция?

Сетне поклати глава и си каза, че това е прекалено оптимистична прогноза. Там горе имаше поне още двама живи убийци. И докато единият я закове на място със стрелба, другият може да излезе от друго място и да я издебне отзад. Защото в края на краищата това импозантно извито стълбище едва ли беше единствената връзка с горния етаж.

Седна на пода и се замисли.

Възстановяваше впечатленията си от проникването във вилата предния ден. Бе прекарала в нея повече от час, оглеждайки я от долу на горе най-внимателно. Беше влизала във всяка стая, бе минала по всичките й коридори, търсейки изобличителни доказателства за корупцията на служителя на ФКП, в същото време бе поставила и множество подслушвателни устройства. И тогава попадна на второто стълбище в задната част на сградата, доста по-малко по размери и далеч не така представително.

Другото стълбище, което започваше от една стая до кухнята, е било строено за нуждите на прислугата, каквато е имало всяко по-заможно семейство във Федералната република в началото на деветдесетте години на двайсети век. Домашните прислужници трябвало да се движат из къщата и да си вършат работата максимално тихо и незабележимо. И най-вече да не се появяват безпричинно на официалните места, предназначени за господарите и техните гости.

Хората на Ренке може би изобщо не се бяха натъкнали на това стълбище. Цялото им внимание сигурно беше съсредоточено върху предната, официална част на вилата.

Постави предпазителя на автомата за всеки случай и го преметна през рамо. Сетне по корем тихичко запълзя покрай стената към задната част на потъналия в мрак хол. И докато се плъзгаше по пода максимално безшумно и без да бърза, грижливо замиташе с длан от пътя пред себе си парченцата разбит фаянс, стъкло и гилзите. На всяка цена трябваше да не издава позицията си на дебнещия горе главорез. Дали планът й щеше да успее…?

Глава трийсет и осма

На горния етаж, в кабинета на Улрих Кеслер, Герхард Ланге крещеше гневно в радиофона:

— Мюлер! Обади се!

Отговаряше му само ситно пукане и съскане.

— Мюлер! — изрева този път бившият офицер от Щази, опитвайки се да се свърже с оставения долу на пост човек. — Обади се!

Но и този път не получи отговор.

Разгневен, Ланге се отказа от напразните опити. Мюлер беше или мъртъв, или нечий пленник. Или бе изоставил поста и побягнал колкото дебелите му крачища можеха да държат. И така или иначе той и Степанович, изглежда, вече бяха соло в играта.

Извърна глава към онази част на стаята, където на килима до украсеното с фина дърворезба бюро лежеше извитото в предсмъртна конвулсия тяло на Кеслер и устните му се извиха презрително. Този пък глупак! Противно на всякаква логика, страхливият слабоумник бе си представил, че те наистина са дошли да го спасяват.

Но сега какво да се прави? Ланге се огледа отново и се замисли върху възможностите. Дадените от Брант заповеди бяха категорично ясни: да се ликвидира наблюдаващият Кеслер екип на ЦРУ. Да се ликвидира и самият Кеслер, да се запали или взриви вилата му. За германската полиция да останат само прах и пепел — да си пресяват колкото си искат, беше подчертал Брант. Още: преди това да се провери документацията и основно да се унищожи всичко, което е свързвало Кеслер с Вулф Ренке. И дотук всичко бе минало по план, докато най-накрая някакъв откаченяк се бе вмъкнал във вилата, убил Карич и успял да оцелее под огъня на опитния Степанович.

Повтаряйки си тези факти, бившият източногермански разузнавач отново изруга под нос. Нямаше какво да е друго: някой от американците бе оцелял. Сигурно е бил на самостоятелен, отделен пост с цел да наблюдава Кеслеровата вила от друг ъгъл, а сетне е дошъл тук и Мюлер го е изпуснал. И сега този неизвестен фактор ги е заклещил в капан, на всичкото отгоре заедно с труп и куп изобличителни доказателства. Не, просто няма да стане — да чака полицията да дойде и да ги арестува… Ръката на Ерих Брант бе прекалено дълга: всеки, който го е прецакал веднъж, бе обречен дори да е започнал да съжалява за действията си, дори междувременно да е попаднал в предполагаемата сигурност на берлинска затворническа килия.

Не, реши Ланге веднага: той и Степанович ще трябва да се справят с американеца, да го убият или заобиколят. Може би с фронтална атака направо по стълбището с надежда, че ще оцелеят с помощта на масиран, непрекъснат огън и телесната броня. Но първо трябва да изпълни заповедите на Брант докрай. И ако не друго, то поне подпалването на вилата ще бъде достатъчно като отвличащ вниманието фактор, докато те двамата се спасяват. Сви рамене и повдигна тежката метална туба с бензина, продължавайки да сипе от него навсякъде из Кеслеровия кабинет. Намокри най-вече бюрото, килима и пердетата, вървейки заднешком из стаята към преддверието и зад него коридора. Бе залял и трупа на Кеслер предостатъчно. Една кибритена клечка щеше да свърши работа…

Междувременно Ранди Ръсел се промъкваше като котка по тясното слугинско стълбище в задната част на вилата. И след малко стигна на най-горната площадка. Залегна на нея и насочи автомата напред, наострила уши, готова да открие незабавен огън. Намираше се пред вратата към коридора на горния етаж. През процепа под нея проникваше тънка ивичка светлина.

Ранди смръщи вежди. Значи лампите са запалени и това означаваше, че прекрачи ли прага, тутакси ще се превърне в лесна мишена, добре осветена и без никакво прикритие — все едно неподвижен обект, безпроблемен за поразяване.

В същия миг усети миризмата, която идваше изпод вратата и все повече се засилваше. Присви нос — бензинови пари, нали? Но в самия дом? Очите й се разшириха във внезапно просветление. Ами да: хората на Ренке ще опожарят вилата, за да прикрият всички възможни следи.

Сега скочи на крака. Какво и да бе нужно да направи, трябваше да действа — вече нямаше време за отлагане. Единственият й шанс бе светкавично да действа. Хванала автомата с дясната ръка, тя опита топката на бравата с лявата. Завъртя се леко, ключалката изщрака и вратата започна да се отваря със скърцане мъчително бавно. Бог знае колко отдавна не бяха смазвани пантите й.

Давай, Ранди! — обади се вътрешният й глас и поемайки дълбоко въздух, тя ритна вратата с все сила и се хвърли в отвореното пространство. Приземи се с предно салто през рамо и се превъртя в приклекнало положение, трескаво оглеждайки открилия се дълъг коридор вдясно чак до другото стълбище и вляво до насрещен прозорец.

В края вдясно забеляза движение — някой помръдваше в по-слабата светлина, която се прокрадваше през няколкото странични стаи. Сега го различи малко по-добре — едра, набита фигура в черно, чийто силует се открояваше неясно срещу мрака на хола отпред. Косата му беше тъмна, вероятно черна, изглеждаше тромав, но това бе от бронежилетката и допълнителните бронирани елементи. Държеше автомата в ръце и в същия миг понечи да се извърне към нея.

Закъсня, копеле гадно — рече си Ранди и натисна спусъка. Този път пусна няколко бързи, кратки откоса. Автоматът заигра в ръцете й, ритайки назад и нагоре, изпращайки смъртоносните деветмилиметрови оси към главореза отпред.

Първите куршуми обаче пропуснаха мишената и раздробиха съседните сектори на парапета. От медната арматура встрани и нагоре полетяха разноцветни рояци ярки искри. Други удариха останките от висящия полилей, още и още късчета кристал се разлетяха във въздуха, засипвайки плочките долу.

Няколко куршума попаднаха и в бронежилетката. Тъмнокосият залитна назад, удари се в останалата зад гърба му част от парапета, но тя не издържа на инерцията на тялото му, поддаде и се разчупи. Мъжът изрева ужасен.

Ранди продължаваше да стреля в същата посока, а след всеки изстрел автоматът отскачаше все по-нагоре.

Онзи отсреща изпусна оръжието, размаха ръце в неистов опит да си възвърне равновесието и да се задържи на площадката, но това бе просто невъзможно. И политна надолу, ударен в същото време от още няколко куршума. Ревът му изтъня и премина в писък, сетне той изчезна от погледа на Ранди. Острият писък секна неочаквано с тъп, плътен удар.

Ранди изпусна въздуха и махна пръста от спусъка, сваляйки замлъкналия автомат.

— Scheisse! — изруга някой гърлено вляво зад нея.

Боже мой!

Ранди се извъртя като ужилена и понечи да вдигне оръжието към новопоявилия се противник. От отворената врата на Кеслеровия кабинет — буквално на няколко метра от нея — изскочи стройна мъжка фигура със същите черни дрехи и бронежилетка, а тънките устни на жестокото му лице бяха опънати в гневна гримаса. Автоматът му бе преметнат през рамо, сигурно за да бъдат свободни ръцете му, в които държеше бензинова туба. С нова ругатня мъжът захвърли тубата и трескаво измъкна полуавтоматичен валтер от кобура на колана. Бензинът забълбука в краката му по подовата коридорна настилка. Всичко това стана за не повече от секунда и нещо. От такова разстояние пистолетът й се видя огромен. А в следващия миг дулото му избълва бяло огънче.

Ранди усети куршума на милиметър от лицето си. Той изсвистя силно, а следващите го горещи газове все едно я зашлевиха в лицето. Ушите й писнаха. Солено-сладък вкус на прясна кръв изпълни устата й. Без да мисли, тя отчаяно стреля на сляпо, опитвайки се да изпрати откоса в нужната посока, да принуди противника да потърси прикритие.

Един от куршумите й удари тубата с бензина.

Съдът подскочи и от него избликна още гориво, от метала изхвърчаха искри.

Това бе достатъчно — с приглушено съскане бензиновите пари пламнаха, запали се и горивото, а тубата избухна, изпращайки огнени пръски във всички посоки. Загоряха и намокрените сектори от подовата настилка, след миг в коридора забушува малка стихия.

Човекът с тънките устни наведе глава и ужасен видя как мокрият му гащеризон се запалва. Лицето му се разкриви още повече, той захвърли валтера и трескаво заудря с длани по горящата дреха. В следващия миг изрева нечовешки, защото пламнаха и ръцете му, а огънят тръгна нагоре по плата, по ръцете и сякаш посегна и към лицето му. За по-малко от секунда се превърна в горяща човешка факла, обвита в синкаво-червеникави пламъци. Умиращият запищя сърцераздирателно и залитна към Ранди, махайки напосоки с ръце. Огънят го поглъщаше жив.

Не по-малко ужасена, тя насочи автомата и милостиво го застреля в главата. Горящият се свлече на пода и застина. Пламъците свистяха и ревяха, обхващайки околните стени, а сетне тръгнаха и в двете посоки по коридорната пътека. Пространството се изпълни с плътен, задушлив дим.

През отворената врата Ранди успя да огледа горящия Кеслеров кабинет. И през пламъците и дима забеляза и другия пламтящ човешки труп в него — проснат до голямото антично бюро. Без съмнение това е Кеслер, рече си тя, като напрягаше воля да потисне надигащата се в гърлото й течност. А с неговата смърт и пожара, унищожаващ документацията, си отиваха и последните бледи надежди да намери някакви следи, които биха могли да я отведат към новата бърлога на Вулф Ренке.

Внезапно я осени една идея — трябваше да погледне отблизо човека, когото току-що бе убила. Захвърли автомата и изтича към най-крайната стая в коридора. Влетя в нея, грабна първото попаднало пред очите й одеяло и хукна по обратния път.

Пламъците в коридора свистяха още по-силно, димът сякаш бе обгърнал всичко наоколо.

Продължавайки напред смело, Ранди наметна одеялото, обви го грижливо около главата си, затвори очи и направо скочи в огнената стена. За миг усети неудържимата топлинна вълна, жегата сякаш посегна към нея да я погълне. Сетне тупна тежко на пода, коленичила до мъртвеца. Наведена ниско, за да избегне дима и вече отместващия се встрани огън, тя свали одеялото и изтупа с него тлеещите си дрехи.

Мръщейки се и тихо стенейки от болка, Ранди започна бързо да обискира трупа: отваряше джобовете и циповете наред, ровеше навсякъде, където би могло да има нещо, съдържащо информация. Спираше за миг, духаше длани и отчаяно продължаваше рискования си опит. Ето! От поредния джоб измъкна подобие на мобилен телефон, деформиран и почернен от огъня. Бързо го пъхна в джоба на якето, продължи да рови и скоро намери още портфейл, паспорт и обгорен лист, които също прибра.

Сега отново усети пламъците, които бушуваха все така силно, макар и отместени повече към двата противоположни края на коридора. Над главата й от тавана се отдели дълго, тънко парче тлееща боя и тупна около нея, разхвърляйки искри във и без това нажежения въздух. Всъщност всичко гореше — дори таванът, стените и подът.

Време беше да изчезва.

Отново наметна почернялото вълнено одеяло върху главата и раменете си. Сетне задъхана и кашляща от проникващия в белите й дробове гъст дим, Ранди се изправи, залитна, но се окопити и хукна към десния край на коридора, този път в посока главното стълбище.

Пак навлезе в зоната на огъня и този път й замириса на горяща вълна. За щастие след секунда и нещо бе вече на голямата площадка, извън огнената стихия. Тук светкавично отхвърли одеялото от себе си, легна на пода и се затъркаля, тупайки с длани тлеещите си дрехи — джинсите и якето.

След малко се изправи на крака, отупа се отново и хукна надолу по стъпалата, прескачайки ги по две и три наведнъж. Зад нея огънят изрева, сякаш разярен, че я е изпуснал, сетне полази и по площадката. Беше полазил по прескъпата Кеслерова мебелировка, античните предмети, уникалните книги и безценните произведения на изкуството.

Ранди продължаваше да се дави и кашля, но не спря, докато не прекоси хола и дългия коридор на приземния етаж. Вратата намери по-скоро по интуиция, отколкото я видя, защото и тук димът бе вече доволно гъст. Изскочи, залитайки, навън на хладния, студен и свеж въздух, а той й се стори направо благословен. Тук уморено се извърна, за да огледа вилата. Гореше целият втори етаж. Оранжево-червени и бели огнени езици изскачаха от прозорците и танцуваха лудо пред разбитите им стъкла, устремени нагоре към тъмното небе. По стръмния алпийски покрив вече зееха дупки, вездесъщата огнена стихия бе намерила пътя си и тук.

Цялата изтръпнала и някак безчувствена, Ранди продължи да гледа пожара още няколко секунди. Сетне потръпна в позакъснял шок. Този телесен тремор постепенно се засили, докато умът й проумяваше какъв невероятен късмет бе извадила да излезе жива от огнения ад. Едва сега си даде реална сметка, че за малко щеше да остане там — вътре — завинаги. Постепенно и с усилие на волята се овладя, а ръцете й опипаха джобовете със странно извития телефон, портфейла и почернелия лист. Имаше ли някаква вероятност тези неща да съдържат информация, и то достатъчно ценна, че да оправдае поетите от нея невероятни рискове? Или смъртта на тримата членове на екипа й, които загинаха в онова безобразно клане?

Въздъхна дълбоко. Ако не друго, то поне на тях бе длъжница — трябваше да открие следите на Ренке.

Ранди се извърна от горящата постройка и с бавни стъпки, предизвикващи болка в цялото й тяло, закуцука в мрака.

Глава трийсет и девета

Извън Москва

Владик Фадеев измина пътя до хълма сравнително бързо, изкачи се по склона и избра удобно място за паркиране на банкета отляво. Загаси фаровете и изключи двигателя на ладата, но той продължи да киха още няколко мига. През годините служба на групата „Брант“ Владик бе спечелил добри пари и можеше да си позволи далеч по-добър автомобил. Обаче жилавият и строен снайперист с хлътналите бузи предпочиташе тази ръждясала и доста очукана таратайка въпреки десетките й недостатъци. Новите коли привличат внимание, особено скъпите западни марки, а Фадеев бе свикнал да бъде максимално незабележим — колкото се може по-анонимно да се слива с околната природа.

Извади дълъг и тежък ръчен фенер от жабката, отвори вратата и тихо се измъкна на пътното платно — здраво замръзнала пръст и лед. За минутка остана неподвижен на място, внимателно заслушан в околните шумове, сетне запали фенера и освети отсечката и гората от двете й страни. Опитното му око различи бързо какво се бе случило тук. Личаха следи от гуми, където бяха спирали трите коли от конвоя на Брант, а под дърветата, откъдето хората му бяха стреляли из засада, под лъча на фенера лъснаха купчинките изстреляни гилзи, полузаровени в отъпкания сняг и пръст.

Фадеев изсумтя с досада и презрение. Така не се прави, рече си той. Да оставиш гилзите нехайно по този начин, че да ги види който и да мине оттук, е мърлява работа. Истинските професионалисти се измъкват, без да оставят следи. За да не може никой да ги свърже с извършеното. Сетне поклати глава и си рече, че сигурно Брант е бързал много и е заповядал незабавно отпътуване, вместо да нареди на хората си да разчистят нещата както подобава.

Огледа се и отново поклати глава. Не му харесваше особено последната задача, която бе приел Брант. Потайният, мистериозен работодател все бързаше, все изискваше нещата да бъдат свършени за нула време и за да получи бързи резултати, едрият сивоок германец поемаше ненужни рискове за живота на хората си. Фадеев се намръщи още повече. Не, тази постоянна бързина не бе на хубаво. Не е безопасно да се работи така. Предпочиташе старото време, когато групата „Брант“ вършеше добре платената си работа дискретно, изпилваше нещата, никога не се вдигаше ненужен шум — тук ще елиминира устат политически дисидент, там ще отвлече и убие неудобен някому бизнесмен и няма да остави никаква следа.

Извърна се в другата посока и забеляза дълбоките следи в снега и пръстта, водещи надолу по стръмния скат. Там бе излязла от шосето газката на мишената, която самият Фадеев бе прихванал в началото, за да полети към тъжната си участ. Следата по склона се виждаше веднага — по разораната заснежена земя между дърветата лежаха изпочупени клони, парчета от разбит автомобил. Пътека към смъртта, рече си снайперистът, представяйки си преобърнатия под урвата автомобил.

Извърна се към ладата и от седалката си взе пистолета — беше ТТ или токарев, 7,62-милиметров. Макар че занаятът му бе да убива от разстояние, за тази задача надолу по склона пистолетът бе по-подходящо оръжие. По-лек и удобен за действие от дългата и доста по-тежка карабина СВД. Особено на близки разстояния и ако се наложи да доубива евентуално тежко ранен обект. Това можеше да очаква при дадените обстоятелства, но напълно възможно бе и онзи вече да е мъртъв, кой да знае? Фадеев напъха пистолета в джоба на зимния камуфлажен комбинезон и пое към целта.

Заслиза бавно, постепенно придоби самочувствие и пое надолу по склона все по-бързо, избирайки пътя си между дърветата, докато съвсем наближи урвата. Тук се спря, извади оръжието от джоба, сетне запристъпва бавно, хванал в едната ръка фенера, в другата — пистолета.

Стигна до ръба, внимателно надникна в пропастта, насочи лъча на фенера.

Разбитият джип лежеше странично върху група широки, назъбени скали на дълбочина десетина метра. Прекършени фиданки и смачкани храсти показваха пътя, по който газката се бе търкаляла и преобръщала отново и отново, за да стигне до сегашното си място — в средата на назъбеното скално образувание.

Сега фенерът освети добре цялата каросерия и шасито. Дори и оттук Фадеев добре виждаше множеството дупки от куршумите в огънатата и разкъсана ламарина. Тук-таме бяха останали парчета стъкло, иначе прозорците зееха като черни отвори към потъналия в мрак, изпотрошен интериор.

Снайперистът въздъхна.

Никак не му допадаше да се спуска сам в тази стръмнина, и то в плътния нощен мрак. Ама хич. Съвсем друго си е да го направи през деня. В края на краищата мъртвецът в колата няма къде да ходи, нито пък ще избягат някъде разните му документи и други материали, ако изобщо има такива, нали? Обаче заповедта си е заповед, а Брант не е от онези, дето забравят или обичат да прощават. Тц, рече си Фадеев, давай да свършвам работата сега и докато съм тук. Сетне ще се качи на колата и ще отпраши към Москва, където се намира и комфортният му апартамент.

Няколко минути му бяха нужни като време да стигне почти до автомобила.

Осветявайки терена пред краката си, снайперистът уверено приближаваше. Прекачи през двете странични, по-високи скали и с лекота се озова в средата — в малката падина сред скалната група. Опря се на шасито и се наведе с протегнат напред врат, взирайки се във вътрешността с помощта на фенера.

Очите му се разшириха.

Вътре нямаше никой. Шофьорското място бе празно, коланът висеше свободно. Че и кръв не се виждаше. Което означаваше, че…

Внезапно Фадеев застина на мястото, където беше. В тила му някой допря студено като лед пистолетно дуло, чак го заболя.

— Хвърли оръжието! — строго нареди онзи отзад.

Снайперистът се подчини, пистолетът изтрака в скалите под краката му.

— Добре — рече гласът. — Хайде сега и фенера.

Фадеев изпълни и това нареждане, напълно удивен от провала си. Досега не му се бе случвало подобно нещо — неприятел да го изненада и обезоръжи. Винаги се бе проявявал като ловец, а ето го сега в разменена роля — той да е жертвата. Фенерът също тупна върху скалата и се изтърколи по нея, за да спре в някакви храсти встрани. Фадеев преглътна с мъка, устата му съвсем беше пресъхнала.

— Чудесно — обади се пак гласът с нотка на мрачен хумор. — Току-виж си останал и жив тази нощ, а?

— Какво искате от мен? — попита снайперистът и изненадано установи, че гласът му трепери.

— О, доста неща ще поискам — отвърна онзи рязко. — Ще започнем, значи, с няколко основни и леки за отговор въпроса. И помни, това е игра с две прости правила. Първото: казваш ли ми истината, няма да те убивам. Правило номер две: излъжеш ли ме, ще ти изкарам гръбначния прешлен направо през гърлото. Няма да е трудно. Ясно ли е?

Фадеев закима неспокойно.

— Съвсем ясно…

— Добре — потвърди другият и още по-силно притисна дулото в тила на снайпериста. — Тогава да започваме…

Главна квартира

Военновъздушна отбрана,

Киев, Украйна

В командния бункер дълбоко под Министерството на отбраната около голяма маса с формата на подкова седяха група старши офицери, натоварени с отбраната на Украйна срещу въздушни и ракетни нападения. Внимателно слушаха доклада на полковник на средна възраст, който ги информираше за най-новите събития. Под тяхно командване се намираха няколко полкови звена Миг-29 и бойни машини Су-27, континентални ракети земя-въздух и радарни инсталации за ранно предупреждение.

— Имаме сведения за системно активизиране на изтребителни и бомбардировъчни подразделения от базите, които са в огневи обсег за нанасяне на удар срещу нашата страна — загрижено говореше докладващият. — Засякохме комуникации въздух-земя и отговори от наземните ръководни пунктове. Те са вероятно свързани с разполагането на нови авиационни съединения по летищата в линията Брянск, Курск, Ростов и други.

Един от офицерите се наведе напред и остро запита:

— Заключенията ви окончателни ли са?

— Не, господин генерал, не са — отвърна докладващият. — Но няколко пъти са подслушани разговорите на новопристигащи звена, чиито командири се представят и искат разрешение за кацане на въпросните бази. И при всеки такъв случай дежурният на ръководство движение отдолу рязко им напомня да пазят стриктна радиотишина и да се ориентират по дадените им предварително визуални ориентири.

— Това е само по себе си достатъчно показателно — мрачно се намеси друг генерал-майор — командир на един от разположените около Киев полкове Миг-29. — Никой нормален командир не би искал пилотите му да сменят базата си, спазвайки стриктна радиотишина, и то за учебни цели. Още повече зимно време. Кой би рискувал да загуби летци и машини в ненужни инциденти? Напълно логично е да зададем въпроса: защо руснаците ще го правят по този начин, освен ако не искат да скрият разместванията на бойни части от нас?

Докладващият полковник кимна с глава.

— Точно така, господин генерал. При това през последните двайсет и четири часа всичките им военни комуникации намаляха драматично — и тези на ВВС, и на ракетчиците, и на мотострелковите съединения…

Лицата около масата бяха смръщени, съсредоточени. Всички присъстващи си мислеха едно и също: такава мярка за сигурност — пълна радиотишина — най-често се предприема, за да се прикрие съсредоточаването на големи бойни сили с цел предстоящи военни действия. А в мирно време е далеч по-бързо, по-лесно и безопасно авиацията, бронираните части и пехотата да комуникират помежду си и с щабовете с радиосигнали.

— Имаме ли други индикации за евентуално нападение? — тихо запита един от командирите на ракетните комплекси.

— Руснаците постоянно изпълняват разузнавателни полети близо до общата ни граница и по нейно протежение — отвърна полковникът. — А в няколко случая я нарушиха уж „случайно“, навлизайки в дълбочина дори и до двайсет-трийсет километра.

— Изпитват нервите ни — тежко рече един от генералите, мъж с дебел врат, на възраст около петдесетте, който командваше ключова радарна инсталация недалеч от източния украински град Конотоп. — Освен това проверяват отбранителната ни готовност и възможностите за бърза реакция срещу навлизане на вражески машини на наша територия. Най-вероятно по време на тези „случайни“ нарушения пускат разузнавателни самолети с електронна апаратура да следят нашите радарни честоти и другите ни връзки, да засичат сигналите и кодовите методики.

Докато говореше, бе извърнал лице към челото на масата, където над дебела папка бе навел глава сивокосият главнокомандващ Военновъздушната отбрана генерал-лейтенант Лисенко, който очевидно слушаше доклада и обсъжданията, но в същото време четеше и подготвените от щаба му сводки.

— Какво бихте казали вие лично, господин генерал? — запита дебеловратият.

Лисенко не отговори.

Генералите се спогледаха. Друг от тях се обади пак:

— Господин генерал!?

Отново последва тишина. Тогава един от седналите в съседство офицери се наведе и учтиво докосна Лисенко по рамото. Сивокосият мъж залитна напред, главата му клюмна върху разтворената папка със сводките. Косата му се разпиля, по темето блеснаха червеникави изриви. Тялото му се разтресе в силна треска.

Разтревожени и объркани, всички заговориха един през друг.

Офицерът, докоснал Лисенко, се взря с ужас в ръката си, грабна слушалката на най-близкия телефон и трескаво заговори.

— Свържете ме с медицинския център! И незабавно, това е спешен случай!

Час по-късно нисък капитан от ВВС стоеше пред прозореца на малкия си кабинет с поглед към вътрешния двор на министерството и с нескрито задоволство следеше трескаво паническата дейност в него. Лекари и сестри в специални костюми и маски извеждаха генералите с разтревожените лица от подземието и ги качваха на линейки. Толкова много политици и военни лидери бяха заболели и починали напоследък от незнайна, но смъртоносна болест, че никой от горните етажи на властта в Киев не искаше да рискува дори и на дребно. Изведените от заседанието в бункера на министерството бяха незабавно поставени под карантина и подложени на редица изследвания.

Капитанът се усмихна. Само преди дни лично бе изсипал съдържанието на мъничко шишенце в обичайната закуска на генерал Лисенко — любимата му каша. И в настоящия момент резултатите от този извънредно прост, единичен акт бяха налице, при това значително надминаваха всичките му очаквания. На практика украинската Военновъздушна отбрана бе току-що обезглавена, всъщност лишена от най-старшия и най-опитния й офицер, и то в най-лошия възможен момент, а заедно с него за неопределено време бяха отстранени и най-близките му помощници.

Капитанът — украинец от юридическа гледна точка, а всъщност руснак по лоялност и етнически произход, се отдръпна от прозореца и посегна към телефона на съседното бюро. Набра таен номер, който му бе даден миналата седмица.

— Да? — запита тих глас отсреща.

— Говори Рибаков — спокойно рече капитанът. — Докладвам, че имам добри новини.

Кремъл

Руският президент Виктор Дударев вдигна глава от документа, който четеше, и погледна към застаналия пред бюрото му едър и набит сивокос мъж.

— Значи Кастила организира среща със съюзниците, за да обсъждат начини за конфронтация с нас, така ли? — запита той намръщено.

Алексей Иванов кимна безучастно.

— Докладът идва от наш сигурен агент в Белия дом. Достатъчно е подробен, както виждате, а се потвърждава и от други източници от поканените да участват в срещата правителства.

— За кога е насрочена?

— До два дни — отвърна шефът на Тринайсето управление.

Дударев се изправи и излезе иззад бюрото. Запъти се към един от прозорците в личния си кабинет, спря се пред него и се загледа в силно осветения вътрешен двор. След малко отново се извърна към Иванов.

— Колко и какво точно знаят американците?

— Не е достатъчно — увери го Иванов и сви рамене. — В най-добрия случай имат информация на базата на слухове и спекулации. Обаче знаем, че търсят, продължават да търсят липсващите им отговори, и то най-отчаяно.

Руският президент кимна отривисто и присви очи, като още повече се намръщи.

— Пристигнал ли е в САЩ вашият куриер с варианта ХИДРА?

— Да, пристигна — отвърна Иванов и си позволи кратка усмивка. — Вече е в Ню Йорк, оттам на път за Вашингтон, окръг Колумбия.

— Добре — кратко рече Дударев и отново се извърна към прозореца, откъдето го гледаше собственото му навъсено лице.

Сега изви уста в още по-кисела гримаса.

— Дай знак на твоята къртица — Кастила трябва да бъде изваден от играта максимално бързо. Искам го мъртъв или на смъртно легло преди началото на тайната му среща с американските съюзници.

Изведнъж се извърна рязко към Иванов и отсече:

— Добре ли разбираш какво ти говоря?

— Напълно — тихо отвърна другият. — Ще бъде изпълнено.

Глава четирийсета

21 февруари

Посолство на САЩ, Берлин

Болката скова Ранди Ръсел, сякаш агония пробяга по цялото й тяло. За няколко ужасяващи секунди тя бе толкова силна, че всичко наоколо й се стори нажежено. Стори й се, че я потапят във вряла вода, сетне почувства леден студ. Мъчителното усещане започна да отшумява бавно, тя си пое дъх през стиснатите зъби и си наложи да се отпусне. Е, сега болката наистина я отпускаше.

— Жегна ви мъничко, нали? — окуражително се обади посолският лекар, навеждайки се над порезната рана, на която току-що бе сложил няколко шева.

— Ако под „мъничко“ разбирате „адски“, значи отговорът е да — сухо отвърна Ранди. — Здравата ме заболя.

Лекарят се усмихна, сви рамене и се извърна да си прибере инструментите и лекарствата в голямата черна чанта. Намираха се в конферентната зала на третия етаж в посолската сграда.

— Вижте, госпожице Ръсел… — спокойно отвърна той след малко, — … ако зависеше от мен, този разговор щяхме да го водим в болнична манипулационна с всичко необходимо като за спешни случаи. По вас има рани, охлузвания и изгаряния, които трима здравеняци трудно биха издържали, а млада жена, да не говорим.

— Кои от раните могат да ми попречат на работата? — остро запита Ранди.

— Всъщност никои — призна неохотно лекарят. — Но ако се поспрете за миг на едно място и се огледате добре, ще се съгласите с мен, че сега ви е крайно необходимо да полежите на системи в някоя тиха, спокойна болница с най-добрите болкоуспокояващи и изобщо да дадете малко време и възможности на организма да си поеме въздух, дето се казва, и да се съвземе.

— Значи номерът е да продължавам да се движа — отсече Ранди и се усмихна дяволито. — Добре де, докторе, обещавам ви да се оправя. То и все на едно място да седиш също не е комфортно, нали?

Лекарят изсумтя под нос и поклати глава недоволно, всъщност признавайки поражението си. На тези млади хора не можеш помогна — те си мислят, че знаят всичко. Постави малко шишенце на масата пред нея и рече настоятелно.

— Поне ми обещайте, госпожице Ръсел, че ако болката надхвърли прага на търпимостта, макар че при вас той очевидно е висок, ще вземате по две от тези. Нали? Много са добри, ще ви помогнат, гарантирам.

Тя го изгледа с наведена встрани глава и запита:

— Ами страничните ефекти?

— Минимални са — засмя се лекарят. — Нищо няма да се случи, малко ще ви се доспи…

Сетне се замисли и преди да си тръгне, добави все така усмихнат:

— Е, и още нещо — предполагам, че ще се наложи да внимавате, ако имате работа с тежка техника, в това число и стрелба с автоматични оръжия, преследване на лошите и подпалване на скъпи сгради.

— Непременно ще запомня това — смръщи се Ранди.

Щом той излезе, тя грабна шишенцето и го запрати в най-близкото кошче за отпадъци. Сетне стана от стола и се опита да се разтъпче. Присви очи от болката и закуцука към масата в дъното на залата, където работеше Кърт Бенет, шефът на изпратения от Ленгли специален екип на управлението. Бенет се опитваше да проникне в обезопасената комуникационна мрежа на Вулф Ренке, използвайки комбинации от първия телефонен номер, който бе открил и изпратил в берлинското бюро нейният екип, подслушвайки разговорите в Кеслеровата вила — същия, регистриран в Швейцария, и други номера. Последните бяха взети от паметта на намерения от Ранди обгорен телефон в джоба на човека с тънките устни.

Ранди приближи и се наведе над рамото му. За неопитното й в това отношение око компютърният екран пред Бенет бе буквално задръстен с дълги поредици и групи сякаш избрани случайно цифри и други символи. Някои от тях бяха свързани с дебели линии, други — с пунктирани. Трети стояха изолирани.

— Как върви? — запита тя.

Анализаторът на ЦРУ вдигна лице към нея. Очите му бяха кървясали от постоянното напрягане, но иначе в тях, зад дебелите лещи в металните рамки, играеха весели искрици.

— Напредвам — обеща той. — Иначе този, който е правил мрежата, е наистина много добър. Забележително комплицирана схема с ужасно много номера и вградени капанчета, отклонения, затворени контури и задънени канали. И все пак малко по малко започвам да прониквам.

— И?

— Засега съм засякъл номера, регистрирани в различни страни — Швейцария, Русия, Германия и Италия. Като начало не е малко — отвърна й Бенет.

— А можем ли да ги свържем с Ренке? — запита Ранди.

— Засега не. Повечето от тях ми изглеждат неистински. С други думи, подозирам, че са подвеждащи — електронни еквиваленти на пощенски кутии, наети от някой си, който използва фалшиво име и фалшиви документи.

— Хайде стига, бе!

— Е, не всичко е загубено — успокои я Бенет и повдигна едната си вежда. — Да речем, че си намерила реална, истинска пощенска кутия. Какво ще направиш тогава?

— Ще пусна опашка на всеки, който се появи да взима писма. Ще започна също да следя изпращаната от нея навън поща.

— Е, точно така — ухили се експертът и разкри едрите си зъби. — Само че ние ще го направим електронно. Всички обаждания минават през определени номера и конфигурации, а ние ги проследяваме до следващия номер или позиция и така нататък.

— Колко време смяташ, че ще ти е нужно да заковеш истинските номера? — тихо запита Ранди. — Онези, които са вързани с нашия човек?

— Е, трудно е да се каже — въздъхна Бенет и сви рамене. — Може би още няколко часа. А може и още два дни. Зависи от трафика в цялата мрежа. Сега, след като сме пробили най-външната защита, колкото повече разговорят лошите в рамките на системата, толкова по-бързо ще напредваме и ние. Ще ни се увеличава информацията, нали разбираш?

— Е, добре, Кърт — рече Ранди. — Продължавай все така. Ужасно важно е да разберем къде се крие Ренке. И то възможно най-бързо.

В същия миг в залата с енергични крачки влезе служителка от екипа на ЦРУ и Ранди се извърна към нея.

— Какво има?

— В Ленгли са на мнение, че са разпознали убития от вас в дома на Кеслер — докладва жената. — Обгореният паспорт, който донесохте, е определено фалшив, но пък там са успели да възстановят остатъка от снимката и са я пуснали за сравнение в архивната документация. Имат попадение.

— Я покажи — живна Ранди и пристъпи към нея.

Служителката й подаде папка с надпис „Строго поверително“. В нея имаше сканиран образ на черно-бяла снимка на мъж със слабо лице, тънки устни и черна коса. Беше в източногерманска военна униформа, с пагони на капитан. Напрегна се, извиквайки мислено образа на облечения в черно човек в коридора, с когото води смъртен бой само преди няколко часа. Бавно чертите изплуваха в съзнанието й. Да, този на снимката е същият човек.

Очите й се плъзнаха надолу към текста на изпратеното съобщение.

— Герхард Ланге — прочете тя на глас. — Бивш капитан от източногерманското Министерство на държавната сигурност. След разпада на ГДР е бил задържан и разследван от правителствени органи в Бон във връзка с няколко политически убийства в Лайпциг, Дрезден и Източен Берлин. Скоро след това е бил освободен поради липса на доказателства. Няколко източници твърдят, че само месец по-късно е емигрирал в Сърбия. Според слухове от 1990 до 1994 г. е работил като консултант по въпроси на вътрешната сигурност към правителството на Милошевич, след което е емигрирал в Русия. В досието не разполагаме с повече данни за него.

— Я гледай ти — измърмори Ранди. — Излиза, че добрият чичо доктор Ренке предпочита да работи със сънародници. Колко ли още главорези от Щази са му подръка?

Кьолн

Бернхард Хайхлер седеше сковано зад бюрото си в централата на Федералната служба за защита на конституцията (ФСЗК). Бе забил очи в спешните доклади от Берлин — документи, които много лесно биха могли да го унищожат. Изпъшка високо на глас, сетне рязко млъкна, ужасен от мисълта, че някой може да го чуе. Докъде ли стига звукът в тази странно заглъхнала сграда?

Беше три часът след полунощ и помещенията във ФСЗК бяха почти празни. Тук-таме бе останал по някой дежурен от, общо взето, символичната нощна смяна на контраразузнавателната служба и административния й апарат. Продължителният му престой тук би могъл да предизвика въпросително повдигнати вежди и сардоничен коментар, особено от собствените му подчинени в секция V. Защото бе всеобщо известен като човек на навика и рутината, служител, който не обича да се натяга излишно. И сега, зърнат ли го тук посред нощ да бди ревностно дали има някакво развитие в разследването на вчерашното убийство на трима американски разузнавачи в Берлин, и веднага повечето млади колеги ще си кажат, че се натиска за ново повишение.

Обаче никой не би могъл да познае истинската причина за желанието му пръв да прочете строго секретните доклади на берлинската полиция. Пръв — преди всеки друг в германското контраразузнаване.

И ето го, чете ги отново и отново и просто не вярва на очите си. Полицейските експерти бяха успели да свържат използваните в убийството на агентите на ЦРУ оръжия с други, намерени малко по-късно — заедно с още три трупа — около и в опожарения дом на високопоставен офицер от ФКП. Хайхлер преглътна с мъка, потискайки издигащата се все по-често към гърлото му жлъчна течност. Направо ще го уморят онези… В каква дяволска конспирация се бе забъркал този път?

Телефонът му внезапно записука. Стори му се страховито високо в неестествената тишина на кабинета. Стреснат, Хайхлер грабна слушалката и я вдигна от вилката.

— Да, моля?

— Търсят ви от САЩ, хер Хайхлер — обади се операторът. — От името на хер Андрю Коутс, старши съветник на директора на Централното разузнавателно управление. Лично иска да говори с началника на секция V.

— Свържете ме — изграка Хайхлер с усилие на волята, а ръцете му се разтрепераха силно. — Ало, да?

— Бернхард, ти ли си? — обади се познат глас.

Коутс бе още и най-старшият офицер за свръзка между ЦРУ и объркващото количество всевъзможни германски външни и вътрешни разузнавателни организации. И по тази причина се срещаха често с Хайхлер, за да обменят информация.

— Боже мой, как се радвам, че все още си там! Късмет извадих. Виж, исках да те информирам във връзка с нашето разследване, значи най-актуалната новина е хубава. Един от нашите хора е оцелял в клането, имам предвид онази шибана засада. И не само това, ами сме напълно сигурни, че тя — въпросният служител е жена — е успяла да сложи ръка на важни материали, които ще ни отведат до поръчалите нападението мръсници…

Хайхлер слушаше, а сърцето му биеше лудо и той все повече се ужасяваше, докато колегата от ЦРУ ломотеше и фактически разбиваше и последните му надежди да се измъкне от капана, в който сам бе попаднал. Защото примката на държавната измяна и предателството вече се затягаше все повече и по-здраво около шията му. И въпреки всичко някак си съумя да издържи до края на разговора, без да запищи от раздиращото го отвътре напрежение. Сетне американецът затвори и Хайхлер остана неподвижен на място, втренчил невиждащи очи в пространството пред себе си.

Тогава, бавно и неохотно, с още по-силно треперещи ръце, Хайхлер отново вдигна телефонната слушалка. Ако американците заловят отговорните за избиването на хората им в Берлин лица, те със сигурност ще изровят и доказателства, които ще ги отведат направо във ФСЗК, а оттук — право и при него. И ето пак — пак нямаше никакъв избор. Абсолютно никакъв…

Глава четирийсет и първа

Москва

Константин Малкович седеше спокойно на масата в луксозния си апартамент на най-горния етаж в сградата, откъдето се откриваше отличен изглед към финансовия район, наречен Китайгород. Допиваше сутрешния си чай и четеше нощните финансови сводки, подготвени от борсовите му дилъри в САЩ и Азия. За пръв път през последните няколко дни милиардерът се чувстваше достатъчно свободен да посвети повече време на рутинните си дела в безбрежната си финансова империя.

Бяха му докладвали, че най-накрая Брант е сложил ръка на двамата американци — Девайн и Смит — и ги държи на сигурно място. Имаше още една чудесна новина, че работата в Берлин е била свършена изключително добре.

ХИДРА отново бе в безопасност.

Влезе човек от прислугата, в ръка носеше телефонен апарат.

— Обажда се г-н Титов, сър.

Малкович го изгледа с раздразнение. Кирил Титов бе служителят, който отговаряше за работата на московските клонове в негово отсъствие. Какво толкова е станало, та не може да изчака, докато той не се появи лично в Пашков дом малко по-късно сутринта? Пое телефона с недоволство, но запита учтиво:

— Какво има, Кирил? Какъв е проблемът?

— Получихме електронна поща, адресирана е лично до вас — отвърна Титов. — И маркирана като „Спешна“. Реших, че трябва да ви уведомя.

Малкович отново потисна раздразнението си. Както повечето израснали и оформили характерите си при старата съветска система руснаци, така и Титов имаше проблеми с вземането на собствени решения и инициативата, затова предпочиташе винаги да получава точни указания от началството.

— Добре — изпъшка Малкович — Прочети ми писмото.

— За съжаление не мога — отвърна Титов предпазливо. — Изглежда е шифровано с програмата „СУВЕРЕН“.

Малкович се намръщи. Тази кодова система се използваше изключително за най-деликатни случаи, обичайно свързани с най-тайните му или незаконни предприятия и операции. Единствено самият Малкович и шепа доверени сътрудници познаваха кода и можеха да разчитат посланията.

— Аха, разбирам — обади се той след няколко секунди. — Добре, постъпил си правилно, че ми се обаждаш по този повод. Лично ще се занимая с проблема малко по-късно.

Затвори телефона и стана от масата, отиде в кабинета си. С няколко бързи действия на компютъра отвори пощата, отдели писмото и пусна програмата за разчитане. Беше спешно и доста тревожно послание, изпратено от един от главните му сътрудници в Германия. Този човек контролираше различните шпиони и марионетки, които Малкович бе вербувал и сетне назначавал или издигал с помощта на връзките си в няколко от най-важните правителствени институции и министерства в страната.

Малкович четеше съобщението и тревогата му постепенно растеше. Екипът убийци, изпратен от Брант в Берлин, беше унищожен. И още по-лошо — онзи тип Ланге и помощниците му се бяха издънили още в първоначалната си мисия. Американците пак душеха по следите на Ренке. Тайната на ХИДРА беше в по-голяма опасност отпреди.

Малкович изчака малко, поуспокои се и хладнокръвно започна да размишлява за реакцията на руския президент във връзка с тази новина. Припомняйки си изричното предупреждение и заплахата на Дударев, лицето му се разкриви в гримаса. Имаше ли начин да скрие събитието от него? Не, руският лидер си имаше свои собствени източници на информация и рано или късно щеше да научи за провала. А когато му кажат… по-добре е да не разчита на някаква търпимост или прошка от негова страна. Дударев не беше човек, който прощава подобни провали, още повече, че в момента неговите армии вече се придвижваха към нищо неподозиращите противници и картите бяха на масата. Прекалено висок беше залогът, майната му!

Все така тревожен и смръщен, Малкович изтри писмото и изключи компютъра. Остана на стола пред бюрото, загледан в празния тъмен екран, замислен върху възможните опции за действие. ХИДРА все още може да бъде спасена. Обаче тази задача трябваше да си я изпълни сам и колкото се може по-далеч, извън досега на дългата ръка на Дударев.

Вече взел решение, той се изправи рязко и закрачи към стенния сейф, закрит зад безценна вековна икона на свети Архангел Михаил. Отключващото устройство се задвижваше единствено чрез личните му пръстови отпечатъци. Вратата се отвори безшумно — показаха се кутии с компактдискове, папки със снимки и неголяма кутия с аудиозаписи на тайно подслушвани разговори. Целият този материал, взет заедно, документираше тайните му сделки и договаряния с Кремъл.

С бързи и точни движения милиардерът започна да прехвърля съдържанието на сейфа в едно от куфарчетата си. Веднъж като се измъкне от Русия и вече се намира в безопасност, ще бъде в състояние да използва цялата тази информация, за да предоговори отношенията си с Дударев и да осигури железни гаранции за лична сигурност в замяна на довършването на проекта ХИДРА. Малкович се усмихна тънко, представяйки си гнева на руския президент по повод предстоящото му изнудване. Сетне сви рамене. За щастие Дударев, както и той самият, бе фундаментално хладнокръвен, циничен реалист. И в крайна сметка техният съюз никога не се е основавал единствено на базата на взаимното доверие.

Извън Москва

Джон Смит се давеше, потъваше бавно и мъчително все по-надолу във водите на бездънен тъмен басейн. Белите му дробове изгаряха, на път да се пръснат под безмилостно растящото налягане, докато някаква сила го влечеше все по-надълбоко в шеметни глъбини. Извиваше се като змиорка в напразен опит да си пробие път нагоре към повърхността и в същия миг с ужас констатираше, че и ръцете, и краката му са сковани. Беше напълно обездвижен, безпомощен и падаше все по-бързо в бездната. И нямаше никакво спасение.

— Събуди се, подполковник! — внезапно му нареди нечий груб глас.

Смит потрепери и жадно пое дъх, сетне повърна, задавен от поредната кофа леденостудена вода, която му плиснаха в лицето. Закашля се болезнено и се изви в агония. Всичко го болеше, цялото му тяло бе като смляно. С мъка отвори очи.

Лежеше на хълбок в локва смразяваща вода. Ръцете му бяха завързани на гърба и силно изтръпнали. В същото положение бяха и краката му, здраво закопчани на глезените. Под него бе твърдият издраскан под, който се простираше някъде надалече, във вечността. Измина дълго време, преди да се окопити и осъзнае кое къде е. Всъщност къде се намираше? Какво се бе случило с него, по дяволите? Изведнъж чу някакъв звук недалеч от себе си — приличаше на тихи женски стенания. Бавно, неволно примигвайки от болка при всяко дори и най-леко движение, Джон извъртя глава, за да погледне нагоре.

Над него стоеше висок русокос мъж, а хладните му сиви очи го гледаха изпитателно. Високият продължи да го съзерцава още малко в пълно мълчание. Сетне се усмихна жестоко и кимна доволно.

— Е, сега вече като си на себе си, подполковник, можем да продължаваме. Имам предвид да започнем отново.

Нежелани спомени изплаваха отнякъде, заляха задръстеното от болката съзнание на Смит, досущ като разрушила бента по пътя си могъща река. Сивоокият бе Ерих Брант. Самият той — Джон — и Фиона бяха пленници на Брант. Той и хората му ги бяха довели тук, в това мрачно и мокро подземие скоро след засадата, в която убиха Олег Киров.

Подземието се намираше под развалините на черква, която бе част от руски православен манастир, затворен от болшевиките след победата на революцията им през 1917 година. По стените имаше стотици дупки от куршуми, а високият германец ухилен каза, че това място е било използвано от Сталиновата тайна полиция — НКВД.

Тук са екзекутирали политическите затворници и противници по време на поредните брутални чистки на диктатора. Сега манастирът и онова, което бе останало от неговите постройки, бяха напълно изоставени, а околната гора бавно настъпваше към тях, за да ги доунищожи.

Ужасни часове бяха изминали, безкрайни минути и минути на мъчения, докато Брант и двамина главорези ги разпитваха на смени. Всеки зададен въпрос се придружаваше от болка. Кратък, остър удар в главата или ребрата, силна плесница или електрически токов удар. А в кратките интервали ги заливаха с ледена вода, пускаха записи на остри, пронизителни звуци, способни да пробият ушните тъпанчета, сетне отгоре им палеха заслепяващи прожектори. Цялата тази комбинация имаше за цел да ги дезориентира, отслаби и пречупи волята им.

Брант продължаваше да го наблюдава внимателно с хладна усмивка. Кимна на мъжете, които стояха зад Джон.

— Нашият американски приятел тук е готов. Хайде, помогнете му да си седне на мястото.

Два чифта здрави, жилести ръце с грапави длани грабнаха Смит под мишниците като перце и го измъкнаха с лекота от леденостудената локва на пода. Сетне го захвърлиха върху съседен стол и отново затегнаха кожен колан през гърдите му и зад облегалката. Седалката бе груба, дървените й части — ръбести, а ремъкът стягаше безмилостно.

Джон изскърца със зъби. Сетне извърна глава вляво.

Фиона Девайн бе на съседния стол, завързана по същия начин — през гърдите с ремък, китките и краката й затегнати с жица. Главата й бе увиснала напред, изглеждаше доста зле. От ъгълчето на устата й течеше кръв.

— Както и ти, така и госпожица Девайн не желае… да сътрудничи — заговори с дружелюбен глас Брант.

По лицето му се изписа язвителна усмивка, но бързо изчезна.

— Аз обаче съм човек, склонен да прощава, затова и на двама ви ще дам още един шанс да си спестите тези абсолютно ненужни страдания.

Извърна се към единия от подчинените и рязко нареди:

— Тази жена изглежда жадна, Юрий. Я веднага да й дадеш да пие!

Главорезът, едър мъжага с бръсната глава, побърза да изпълни желанието на шефа, като плисна поредна кофа студена вода в лицето на Фиона. Тя се задави и закашля, борейки се за въздух, и разклати стола в напразен опит да избегне ледения воден порой. След няколко секунди отвори очи. Забеляза, че Смит я гледа с видимо състрадание, и се насили да се усмихне дръзко, макар и болезнено.

— Тези хора тук не разбират от обслужване. Ужасни са направо. Следващия път обещавам да подбера по-добри условия.

Брант изпухтя презрително.

— Много смешно, госпожице Девайн, чак ще се спукам от смях.

Сетне извърна глава отново към Смит и каза:

— Е, подполковник, нека още веднъж се опитам да бъда добър, а? За кого работите? За ЦРУ ли? За военното разузнаване? Или някоя друга организация?

Гласът му стана още по-зъл, а Джон стисна зъби в очакване на поредния удар. Сетне вдигна глава и погледна бившия агент на Щази право в очите. Когато заговори, с изненада установи, че заваля думите и те излизат доста трудно.

— Вече ви казвах. Името ми е Джон Смит. Военен лекар съм с чин подполковник и работя в Института на САЩ за медицински изследвания в…

Този път обаче вместо да удари него, Брант се извъртя на пети виртуозно и с все сила зашлеви Фиона. Главата й се отметна назад от удара. От устата й потече нова струйка кръв. Ехото от удара се върна като пистолетен изстрел от далечните стени на влажното подземие.

— Смятай, че си мъртвец! — изръмжа Смит през стиснати зъби, силно шокиран от новия подход на Брант, и се раздвижи на стола, като отчаяно се напрягаше да разкъса ремъка.

Брант се извърна към него с хитра усмивка, очевидно доволен от ефекта, и пак заговори с фалшиво добронамерения си, подигравателен глас:

— Ох, ама не ти ли казах, подполковник! Как само съм забравил, виж ти, виж ти. Правилата се промениха. От този момент вече госпожица Девайн ще страда за твоите лъжи вместо тебе. Значи болката, която тя ще трябва да изтърпява, ще бъде по твоя вина, не по моя.

Боже мой! — помисли си Смит замаяно. Едрият, сивоок копелдак го бе разгадал идеално. И по-рано бе понасял нечовешки мъчения и познаваше границите на собствената си издръжливост. Но не знаеше докога би могъл да стои безпомощен и да гледа как брутално наказват друг заради неговата упорита гордост.

— Моля, Джон, изобщо не ми обръщайте внимание — заговори тихо Фиона Девайн, като изплю кръв и слюнка. — Този убиец ще ни ликвидира и двамата, без значение какво ще му кажем или няма да му кажем…

В същия миг по лицето й изплющя още една силна плесница и главата й отново се разлюля.

— Ти ще мълчиш, когато аз говоря! — озъби й се Брант. — Разговорът ми е с господин подполковника. На тебе ти давах шанс няколко пъти да кажеш нещо, но ти мълчеше. Сега е негов ред.

Смит беше бесен, влудяваше го, че не може да спре тази отвратителна игра. Само да се освободи, поне за секунда… мислеше той отчаяно… но отлично разбираше, че това е невъзможно. Съзнаваше в същото време, че казаното от Фиона е самата истина. Те бяха предварително осъдени да умрат тук, в това влажно, тъмно подземие, където сигурно витаеха душите на стотици други човешки същества, убити със същите методи, които сега използваха Брант и главорезите му. Единственият реален въпрос бе дали ще успеят да спечелят една дребна победа на човешкия дух, като издържат на мъченията и лишат този касапин от Щази от удовлетворението да получи нужната му информация.

Смит затвори очи за секунда, настройвайки се да понесе дългите, изпълнени с болка и кръв часове, които тепърва предстояха. Сетне ги отвори, погледна Брант право в очите и започна за кой ли вече път:

— Името ми е Джон Смит. Военен лекар съм с чин подполковник и работя в Института на САЩ за медицински изследвания в…

Брант въздъхна и разочаровано изгледа стройния тъмнокос американец. Надяваше се, че е успял да пречупи Смит. Беше го усетил, за такива неща имаше невероятна интуиция. Обаче мъжът, изглежда, отново събираше цялата си решимост. А времето, за беля, летеше. Рано или късно милицията ще открие мъртвите във вилата на Сахарова. Както и останките на преобърнатата в урвата газка. А ако това се случи, дори и само едното да е, Алексей Иванов ще върже две и две и ще започне да задава цял куп неудобни въпроси.

Замислено потърка брада. Добре поне, че се обади Фадеев да докладва, че шофьорът на джипа е мъртъв и че е взел документите му. И ако не друго, то поне този факт ще затрудни поне малко Иванов да свърже двата инцидента. Ще го затрудни, ама за колко време?

В същия миг телефонът му иззвъня. Брант смръщи лице и рязко измъкна апаратчето от джоба.

— Да? — отсече той, извърна се и с бързи крачки се отдалечи към стълбището в дъното на подземието, за да е по-далеч от ушите на двамата пленници. — Какво има?

— Твоят човек Ланге се е издънил абсолютно — горчиво заяви отсреща гласът на Малкович. — И ЦРУ вероятно вече разплита специално обезопасената ни комуникационна мрежа.

Брант слушаше като зашеметен и почти не вярваше на думите на работодателя за случилото се в Берлин. Боже, какъв провал! Няма начин Ланге да е мъртъв, нали? Как така? Заедно с онзи екип, дето лично го бяха подбирали сред най-добрите… Звучеше направо невероятно.

— И повече нямаме избор — редеше Малкович отсреща. — Незабавно трябва да прехвърлим ключовите елементи на лабораторията ХИДРА на ново място. Не бива да губим нито секунда. Възнамерявам лично да проследя изпълнението и ти си ми нужен на всяка цена. Първо, трябва да организираш сигурността на мероприятието и, второ, да бъда сигурен, че професор Ренке изцяло ще осъзнае необходимостта от светкавични мерки.

Брант кимна, отлично разбираше какво мисли милиардерът. Най-напред иска сигурна охрана за самия себе си. Здравата се е уплашил от онова, което сигурно ще му се случи веднага щом руснаците научат за провалите. И разберат, че всичките му обещания за оперативната сигурност на ХИДРА са се оказали празни приказки.

Брант преглътна, стисна челюсти. Прав беше Малкович да се страхува. И още как! А наказателните мерки до голяма степен важат и за самия него — Брант.

— Кога тръгваме? — запита без повече церемонии.

— Частният ми самолет е готов, най-много до три часа излитаме оттук — отвърна Малкович. — Но първо искам да закриеш всичките московски операции. И нареди на ключовите хора срещи извън Русия. Анулирам комуникационната система. Обаче незабавно изтрий всичките си файлове. Разбрано?

— Да — отвърна Брант, замисляйки се колко време би било нужно да изпълни всички тези нареждания, и след малко кимна — беше в рамките на възможностите му. — Може да се направи.

— Обаче да е стопроцентово сигурно — наблегна другият отсреща. — Няма повече да толерирам грешки!

Телефонът изпука и линията прекъсна.

Брант се завъртя на пети.

— Юрий! — викна той с висок глас. — Ела тук!

Откровено любопитен, едрият мъж с бръснатата глава почти дотича.

— Да?

— Имаме нови заповеди — енергично заговори Брант. — Аз се връщам в Москва веднага. Ти тук закривай каквото има и ме последвай когато можеш. И мястото да се хигиенизира, нали?

— Ами американците?

— Повече не са ни нужни — ще ги довършиш. Нали това ти казвам — да разчистиш — сви рамене Брант.

Глава четирийсет и втора

Със стегнати в китките ръце, но с развързани крака, побутвани от дулата на оръжията, Джон Смит и Фиона Девайн тръгнаха нагоре по стъпалата. Излязоха от подземието, за да застанат сред полуразрушените стени на квадратната църква с голямото, оформено като луковица кубе. През строшените прозорци и дупките в кубето влизаха белезникави струи сива светлина от захлупеното, навъсено небе. Неголеми цветни петна по покритите с мъх и зеленясал мухъл стени тук и там напомняха единствено за някогашните красиви и ярки стенописи на светци и сцени от Стария и Новия завет в църковния интериор. Останалата също тук и там прогизнала от влагата боя се белеше и падаше на покрития с мръсотии под. Всичко, което е било ценно — мраморният олтар, златните дарохранителници, полилеите и свещниците, — отдавна е изнесено от властимащи и мародери.

На изхода Брант неочаквано се извърна назад и иронично размаха ръка в жест на поздрав.

— А сега ще ви кажа сбогом, подполковник. И на госпожица Девайн също — рече той саркастично и зъбите му проблеснаха в полумрака. — Повече няма да се видим с вас.

Джон премълча, загледан в него с празен поглед и безизразно лице. Не проявявай страх, повтаряше си той вътрешно. Не давай на копелдака възможност да се зарадва. Погледна Фиона. И нейното насинено лице излъчваше същото безразличие и лека досада. Тя погледна към Брант с не повече интерес, отколкото би обърнал човек на някаква бръмчаща по прозореца досадна муха, и сетне отегчено извърна глава.

Леко раздразнен от тази демонстрация на презрение, сивоокият се обърна и излезе. И без това нямаше време да се занимава повече с тях. В църквата се чу как заработи запаленият двигател на форда му отвън. Моторът изрева и големите, дебели гуми изскърцаха по заледения и заснежен чакъл.

— Хайде тръгвайте! — изръмжа единият от двамата главорези, които бяха останали при тях, и махна с пистолета — деветмилиметров макаров — към по-малкия страничен сводест изход на църквата. — Ей оттук!

Смит го изгледа, без да се опитва да крие презрението си.

— Ами ако откажем?

Мъжът с бръснатата глава, когото Брант бе нарекъл Юрий, безгрижно сви рамене.

— Тогава ще ви застрелям тук. Все ми е едно.

— Правете каквото иска — отрони Фиона. — Ако не друго, купуваме си малко време. И поне ще имаме възможността да глътнем чист въздух.

Смит кимна в знак на съгласие. В края на краищата никаква съпротива тук или там нямаше да промени нещата. Съдбата им бе предрешена, пък може би наистина бе по-добре да умрат навън — под открито небе, отколкото тук, сред влажните, мухлясали стени.

Е, разбира се, най-добре би било да не умират, помисли си Джон кисело. Опита се да раздвижи китките и да охлаби жицата. Беше качествен, изолиран с гумирано покритие кабел. По принцип имаше някаква вероятност малко по малко да разхлаби възела с постоянно опъване и охлабване. Сетне въздъхна вътрешно. Би могъл да успее, ако разполагаше поне с десетина, дванайсет часа постоянна работа. За жалост продължителността на живота им в този миг най-вероятно се измерваше вече в минути, и то в най-добрия случай.

— Хайде! — грубо го подкани главорезът отново.

Другият мъж с него — по-нисък и с къса щръкнала нагоре кестенява коса — ги побутна отзад с дулото на автомата.

Смит и Фиона прекрачиха тесния праг и залитайки по няколкото каменни стъпала, се озоваха в нещо като малък двор със заснежено бунище. Тук навсякъде растяха бурени, някакви ниски храсти, на места и едва избили фиданки. Встрани се виждаха няколко пътеки. Виеха се между стари чепати дървета, водейки към тъмни купчини — тухли и камъни от разрушени сгради: някогашен параклис, малка болница, училище, трапезария, килии за монасите и други вероятно домакински сгради. Зад тези руини се виждаха извисяващите се останки от някога висока и здрава каменна ограда.

Поведоха ги по една от пътеките вляво, като ги бутаха и ръгаха с дулата на оръжията. Минаха през отворена врата в оградата на манастира и излязоха на малкото гробище — също буренясало и занемарено. Повечето от надгробните камъни и кръстове бяха полегнали или лежаха полузаровени в пръстта и снега. Други бяха надупчени от стари куршумени попадения. Вероятно и тук бяха действали командите за разстрел на НКВД или някои от убийците се бяха забавлявали със стрелба по гробовете. Навсякъде стърчаха бурени и висока мъртва трева.

В отсрещния край на гробището зееше плитка яма, която сигурно е била използвана за изгаряне на боклук. От едната й страна бяха наредени няколко туби с бензин и купчина стари, напоени с машинно масло парцали. Смит я зърна и мигом спря, почти забивайки пети в снега. Участта им бе повече от ясна. Онези смятаха да избутат него и Фиона в трапа, там да ги застрелят, а сетне да излеят бензина върху труповете им и да ги запалят.

Чуваше гласовете на двамата главорези зад себе си. Явно нарочно бяха изостанали от тях с няколко метра и сега си говореха нещо тихо.

Смит прехапа устни. Времето им изтичаше, нямаха никакви възможности за каквото и да е противодействие. Хрумна му нещо: щом ще умират, поне нека да е в бой, а не примирено, като овчици под ножа на палача. В същия миг чу тихата въздишка откъм Фиона — и тя бе забелязала трапа и бензина и си бе представила какво ги очаква. Джон й хвърли кос страничен поглед.

— С мен ли сте? — запита тихо, като леко кимна с глава назад към приближаващите се убийци.

В очите й имаше сълзи, но тя вдигна глава, кимна уверено и се усмихна пресилено.

— До горчивия край, подполковник — рече тя.

Смит й се усмихна окуражително.

— Такава ви харесвам — измърмори той едва чуто. — Хайде да видим дали ще успеем да ги прелъжем да се доближат достатъчно. Аз ще хвана този отляво, вие — другия отдясно. Достатъчно ще бъде да се опитате да го препънете. Иначе го ритайте колкото можете и докато можете. Разбрано?

Тя кимна отново.

— Хей, вие, спирай разговора! — викна мъжът с бръснатата глава. — И се движете, хайде, давай!

Смит отказа да върви. Остана на място, както беше с гръб към двамата. Почувства гъдел на тила, всеки миг очакваше внезапния удар на куршума. А може би ще се излъжат да приближат, а? Може би, само още мъничко…

Чу хрущящите в снега тежки стъпки, приближаваха се. Напрегна мускули, приготви се за внезапен скок. Видя, а може би по-скоро усети сянката на идващия.

Това бе мигът!

Извъртя се светкавично и нанесе прав удар с крак. С крайчеца на очите си забеляза и подобния опит на Фиона.

Уви, и двата бяха неуспешни.

Хората на Брант вероятно очакваха нещо подобно — някакъв отчаян опит за последна съпротива и бягство. И с почти презрителна лекота и двамата избягнаха неточно отправените в тяхна посока удари. Просто отстъпиха назад достатъчно и се захилиха гадно и жестоко.

От внезапното си движение Джон загуби опора и залитна. С вързани на гърба ръце нямаше възможност да пази равновесие, не можа да се задържи и падна на колене. Силно задъхана и Фиона се озова на снега край него.

Човекът с бръснатата глава се засмя и подигравателно им се закани с пръст.

— Глупави неща правите — сви рамене той. — Ама хайде от мене да мине. И без това няма значение. Нищо няма значение на края.

Махна с ръка към другия и нареди:

— Застреляй ги, Костя.

Мъжът с кестенявата коса кимна хладно, пристъпи крачка напред и вдигна автомата.

Изненадан от самия себе си и спокойствието, което изпитваше, Смит присви очи и се насили да го гледа право в лицето. Беше се опитал да направи нещо. Е, не успя. Какво друго можеше да стори сега, освен колкото се може по-смело да посрещне смъртта очи в очи? Вече чуваше тихия шепот на Фиона: тя вероятно се молеше.

Пръстът на главореза бавно обираше спусъка. Повя слаб вятър, разроши леко кестенявата му щръкнала немирно коса.

Дан!

От гърдите му изхвърчаха пръски кръв и зейна рана като голяма дупка. Автоматът падна от обезсилените ръце. Тялото на кестенявия се олюля и се срина странично в съседните храсти между два надгробни камъка.

За частица от секундата никой не помръдна.

Вторият от хората на Брант зяпна от удивление и се вторачи в окървавения труп на другаря си. Сетне излезе от вцепенението и мигом се хвърли на земята.

Дан!

Втори тежкокалибрен куршум изсвистя във въздуха там, където преди секунда стърчеше човекът с бръснатата глава. Удари се в мраморната плоча отзад и разпръсна в снега остри камъчета.

Смит се претърколи вляво и успя да се прикрие зад килнат надгробен паметник. В горната му част незнаен скулптор бе издълбал доста сполучливи образи на спяща майка с дете. Фиона го последва веднага. И двамата застинаха зад широката плоча на колене, навели глави, доколкото мястото позволяваше.

— Какво стана, по дяволите? — прошепна Фиона.

Очите й бяха широко отворени, лицето — силно пребледняло. По гладката й чиста кожа силно изпъкваха синините, ожулванията и одраскванията от жестокия побой на Брант.

— Бога ми, не зная — отвърна Смит, искрено озадачен.

Над буренясалото гробище легна тежка тишина. След малко Смит се осмели да надникне иззад плочата, опитвайки се да обхване с поглед околността. Гробището бе разположено в малка долчинка, заобиколено от склонове с лек наклон. Развалините на манастира се намираха на едно от съседните ниски възвишения. По съседните скатове растяха нарядко брезови и борови дървета.

Изведнъж Джон чу пукане на сухи клони и хрущене на сняг. Звукът идеше явно отблизо, някой недалеч от тях се опитваше да се движи леко, промъквайки се сред изсъхналите гъсталаци и трева. Досети се, че всъщност може би ги дебне оцелелият главорез на Брант. Той се намираше вляво и вероятно сега се опитваше да допълзи при тях, извивайки се като змия сред стърчащите кръстове, храсти и камъни.

Смит извърна лице към Фиона.

— Тръгнете натам — рече й той и кимна с глава вдясно, в посока, противна на тази, откъдето идваха подозрителният шум и прашенето на сухи растения. — Достатъчни са няколко метра… докато намерите достатъчно добро прикритие като тази плоча. Сетне вдигайте шум. Колкото се може повече шум. Става ли?

Фиона кимна безмълвно. И без да се бави повече, се претърколи странично и запълзя по замръзналата, вледенена земя и снега.

В същото време Джон запълзя вляво, опитвайки се да го прави максимално безшумно. Прекоси една вдлъбнатина и се доближи до два гроба. Единият от надгробните камъни се беше килнал и подпрял на другия. Спря се зад по-големия — тъмен на цвят каменен къс, и се заслуша внимателно. Шумът не секваше, чуваше се все същото шумолене и тихо пращене. Някой се приближаваше, пълзейки бавно по снега и високата изсъхнала трева.

Джон бързо се обърна по гръб и сви крака, притискайки ги плътно към гърдите и корема, готов да нанесе удар с тях. С малко късмет би могъл да има шанс. Всъщност издъни ли се, значи може да се смята за мъртвец.

Някъде вдясно нещо силно тупна, сетне още веднъж и още… и се чу жален и отчаян плач, изблик на краен ужас и безсилие. Разбра, че Фиона успешно си играе ролята, като се превъплъщаваше в панически уплашена жена и имитираше шумовете, които може да прави тя, опитвайки се да се измъкне от гробището.

Джон задържа дъх и застина неподвижно, изчаквайки.

Изведнъж иззад камъка се показа главата на Юрий — главореза на Брант. Лазеше по корем, извивайки се умело сред различните препятствия, плътно притиснал тяло до земята. Беше станал по-смел, съответно и по-невнимателен, решавайки, че вече знае позицията на американците, а в ръка държеше готовия си за стрелба деветмилиметров макаров.

В следващия миг очите на двамата се срещнаха, тези на мъжа с бръснатата глава се разшириха в изненада, а в това време краката на Джон излетяха като освободена здраво навита пружина и с всичка сила удариха лицето на противника. Чу се пращене на кости, кожата по лицето на руснака се нацепи и наоколо пръсна яркочервена кръв.

Смит ритна отново и отново.

Мъжът с бръснатата глава се извъртя странично и се сгърчи, успявайки да измести главата си от зоната на ударите. Джон зърна блесналите му в дива омраза очи, а под тях лицето му представляваше кървава маса разкъсана кожа, счупени кости и избити зъби. Влуден от болката, той успя да се изправи на колене, а сетне и на крака, като в същия миг насочи пистолета си в главата на Смит.

Тогава избумтя и трети пушечен изстрел. Идваше от тежка карабина, ехото се понесе плътно и се върна неколкократно в долчинката.

Ударен в гърба, руснакът изрева само веднъж, изпусна пистолета и се хвана за дупката в разпрания си корем. Раната беше голяма и грозна. После залитна, но не падна, а безжизнено увисна на надгробния камък. Главата му се залюля отстрани, ръцете му провиснаха във високата трева. По плочата се стече кръв, събра се в малка локва, оцветявайки белия заледен сняг в болезнено розово.

Бавно, усещайки силни болки в цялото тяло, Джон успя да се изправи до седнало положение. Отдръпна се от увисналото мъртво тяло, като се влачеше заднешком по земята, докато се опря на надгробната плоча на съседния парцел. Притисна глава в студения камък и с благодарност въздъхна, изчаквайки напрежението постепенно да го освободи от железните си обятия.

Зад него се обади тих глас, беше Фиона Девайн.

— Подполковник, жив ли сте?

— Така изглежда — отвърна той, без да прикрива облекчението в гласа си.

В същия миг и двамата доловиха движението сред дървесните стволове на склона отсреща и се изправиха. Иззад дърветата бавно се показа висок мъж със сребристобяла коса, който тръгна надолу към тях. В две ръце държеше снайпер карабина „Драгунов“ — СВД, а по широкото му славянско лице с голям нос играеше още по-широка усмивка.

Джон гледаше и не вярваше на очите си. Пред тях стоеше човек, който би трябвало да е мъртъв. Олег Киров.

— Как така… по дяволите? — попита американецът, когато другият се приближи достатъчно.

Вместо отговор Киров разкопча изпокъсаното си широко зимно палто. Отдолу чернееше обемиста бронежилетка с доста белези от попадения и петна с цвета на разтопена мед. Потупа я гальовно с длан и рече доволно:

— Британско производство, Джон. Телесна броня. От най-добрите в света.

— А ти как така реши да си облечеш такава тъкмо снощи, а?

Киров сви рамене.

— Преди да се отдам на шпионажа, бях войник. А кой войник отива на пост, без да си носи нужното оборудване, а?

Отново се ухили и още по-доволно добави:

— Мъчно умират старите навици, моето момче, много мъчно. А старата пушка умира още по-трудно, нали я знаеш тази приказка? А когато има и малко късметец, се получава още по-добре…

Глава четирийсет и трета

Провинциален Мериленд

Десет минути след като се отби от околовръстния път край Вашингтон, окръг Колумбия, Николай Нимеровски хвърли едно око на километража на взетата под наем кола — обикновен бял форд таурус. Да провери колко път е изминал — оказа се пет мили, значи вече наближаваше целта. Обърна глава назад, сетне огледа тясното второстепенно провинциално шосе, по което се движеше. И от двете страни на пътя фаровете на автомобила осветяваха плътни дървета и храсталаци между тях, а отпред лентата тъмнееше и се губеше в мрака. Отдясно въпреки тъмата се мярна ниска и неголяма табела на пътен знак, маркиращ отклонение. Според картата, която носеше, то водеше навътре в щатския парк и след няколко мили лъкатушещ път би трябвало да го изведе на открит терен, където строяха нов жилищен обект.

Да. Това бе мястото. Спря и качи колата на тесния банкет. Излезе заедно с куфарчето в ръка, същото, което бе разменил в Цюрих. Много лесно намери тайника. Беше хралупа в дърво само на няколко метра от знака. Бързо се вмъкна сред околните дървета, за да напъха куфарчето, огледа грижливо околността, върна се на пътя, за да провери какво се вижда от него. Сетне, без да бърза, се запъти към колата си.

Спря се при нея и извади мобилния телефон, набра местен телефонен номер. Даде му три пъти свободен сигнал, след което някой вдигна слушалката.

— Да? — рече гласът отсреща видимо раздразнено, бяха го разбудили толкова рано преди зазоряване.

— Извинете, моля, търся дом Милър, номер 555–8705? — учтиво запита Нимеровски.

— Няма такъв тук — още по-ядосано отсече гласът отсреща. — Грешите номера.

— Ужасно много съжалявам — каза Нимеровски. — Моля, приемете моите извинения.

Чу се изщракване. Онзи беше затворил.

Усмихвайки се доволно, агентът на 13-о управление се качи в колата и потегли. Беше си свършил мисията. Поредният вариант ХИДРА бе предаден където трябваше.

Берлин

Кърт Бенет изруга високо. Наведе се напред, все така вторачен в компютърния екран, а пръстите му заиграха по поставената в скута му клавиатура.

Ранди беше седнала в другия край на дългата конферентна маса. Учудено вдигна очи от своята клавиатура. Техническият аналитик на ЦРУ никога не ругаеше, не му беше в природата.

— Неприятности ли има? — запита тя.

— Най-голямата — потвърди думите й Бенет и стисна зъби. — Тъкмо прониквахме в мрежата и тя вече се разпада.

— Е, как така? — запита Ранди и закрачи към него.

— Ей така — отвърна Бенет и кимна към екрана.

Повечето от телефонните номера, чиито собственици издирваше, бяха променили цвета си — светеха в червено и това означаваше, че зад тях вече няма реално покритие. И постепенно целият екран се оцвети в червено.

— Професор Ренке и неговите хора просто прекъснаха контакта, образно казано — обясни Бенет и Ранди разбра.

— И не само това — допълни аналитикът и натискайки клавиш, се прехвърли на нов екран, който показваше друг тип информация — дати, часове и места, заедно с различни телефонни номера. — Гледай сега какво става.

Ранди видя как един по един номерата започнаха да изчезват.

— Прочистват си базата данни — изтриват всеки разговор, получен или набиран от съответен номер.

— Аз пък мислех, че това е поначало невъзможно — подсвирна тихо Ранди.

Бенет кимна с глава и свали очилата.

— Да, така е, права си. Но става — ако имаш достъп до съответния софтуер и кодовите комбинации, които са в категорията на най-строго секретната информация и различните телекоми ги пазят като очите си.

— Е, кой би могъл да има такъв достъп, фактически на най-високо място?

— До този момент бих казал, че никой — поклати глава Бенет и се загледа в екрана, където информацията постепенно изчезваше. — Защото тези компании — телекомите — са в жестока конкуренция и никой никога не би споделил толкова деликатни данни. Най-малко кодовите комбинации.

— Значи трети фактор — замисли се Ранди на глас. — Някой извън тях, който е в състояние да пробие защитите им и да проникне където поиска.

— Може би — рече Бенет и я погледна загрижено. — Обаче всеки, който е в състояние да проникне в компютърните системи на тези телефонни компании така бързо и леко, ще може да си прави и с тях самите каквото си иска.

— Например?

— Например да посегне на корпоративните банкови сметки. Да задигне частна информация за десетки милиони потребители. Да повреди субрутерните мрежи така, че сетне да са нужни седмици трудоемка работа, за да се възстановят в работно положение за провеждане на разговори. И не се сещам още какво, но има и други възможности.

Ранди закима и се замисли дълбоко. След малко рече:

— Знаеш ли обаче какво излиза? С цялата си фантастична мощ на тяхно разположение какво са направили въпросните хора? Включили са собствената си обезопасена комуникационна мрежа в една такава система? Не е ли така?

— Така е — призна Бенет и наведе глава. — Права си — не разбирам истинския смисъл и целите им. Защо са правили толкова сложни комбинации, за да защитят само един човек, бил той и първокласен учен в областта на биооръжията?

— Започвам да си мисля, че тук има нещо по-голямо, за което ние не знаем нищо — отвърна Ранди мрачно и кимна към компютъра на Бенет. — Много по-голямо. Ти докъде бе стигнал, преди онези да анулират мрежата си?

— Не много далеч — призна аналитикът. — По едно време сметнах, че виждам известна светлина в тунела, но, честно казано, не мога да твърдя, че съм бил близо до сърцевината на проблема.

— Покажи каквото можеш — нареди Ранди.

Аналитикът бързо подреди резултатите от досегашната си работа и ги представи графично на екрана като поредици отделни кръгове — групи от очевидно свързани телефонни номера, — означени с по-дебели или по-тънки линии в зависимост от честотата на провежданите между тях разговори. Всеки кръг носеше и етикет с географското място, приблизително обединяващо групата номера.

Ранди внимателно разгледа представеното, разпознавайки повторението на някои схеми. Повечето проведени в рамките на тайната мрежа разговори по принцип започваха от едното от общо две места. Първото бе Москва и Ранди кимна с разбиране. Нямаше какво да се чудят, като имат предвид старите връзки на Вулф Ренке. Второто място обаче създаваше проблеми, най-вече защото не бе строго засечено географски. Тук имаше концентрация на множество разговори от и за Италия, особено с група телефонни номера, регистрирани официално в района на Умбрия, северно от Рим.

Умбрия? Ранди се замисли. Това бе хълмиста област със застроени по възвишенията стари градове, маслинови горички и лозя. Какво в Умбрия би могло да бъде свързано с Ренке и неговите приближени?

— Госпожице Ръсел, ако обичате за секунда.

Ранди се извърна. В залата бе влязъл един от младите офицери от управлението, придаден към берлинското посолство. Изражението му бе напрегнато. Както и убитата в нападението край вилата на Кеслер млада жена на име Карла, и този младеж бе от същото поколение — високоинтелигентни, но неопитни новаци, набързо преминали подготовка в Кемп Пиъри след терористичните нападения в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. с цел бързо преустрояване на човешките разузнавателни ресурси в ЦРУ. Напрегна се да си спомни името му и успя. Този симпатичен човек се казваше Флорес, Джеф Флорес.

— Какво има, Джеф?

— Нали ми възложихте да поработя върху обгорелия лист, който бяхте намерили у Ланге — обясни младежът тихо.

Тя кимна. Помнеше, че заедно с паспорта, портфейла и телефона бе измъкнала и парче обгорена, почерняла хартия. Това бяха веществените доказателства, оцелели в пожара и хаоса в Кеслеровата вила. Но пък като източник на информация този лист изглеждаше напълно безполезен. Още на пръв поглед се виждаше, че е прекалено обгорял, за да се чете нещо по него.

— Е, успя ли да направиш нещо?

Младежът пристъпи от крак на крак с видимо неудобство, погледна срамежливо Бенет и рече:

— Прощавайте, ама може ли да ви покажа в моята стая… ако обичате.

Потискайки нетърпението си, Ранди кимна и тръгна след него. Минаха по коридора на същия трети етаж в посолската сграда и скоро стигнаха до малко помещение без прозорци. Тук пространството бе заето главно от едно бюро и заключен метален шкаф за секретна документация и дискове. Ранди се огледа с крива усмивка, но успя да каже:

— Готина бърлога си имаш тук, Джеф. Винаги се радвам да видя с очите си как у нас възнаграждават патриотизма и саможертвата.

Младежът се усмихна леко в знак, че е оценил шегата, но изражението му отново стана сериозно и напрегнато. И въпреки всичко се опита да отговори на майтапа й.

— Инструкторите във Фермата3 все казваха, че след като изкараш двайсетина години работа под прикритие, вече имаш избор — или медал, или стая с бюро и изглед.

— Съжалявам да ги го кажа по този кофти начин — ухили се Ранди, — ама те са те будалкали. Срокът е поне трийсетина години и чак тогава ти се полага стая с прозорец, това е положението.

Сетне реши, че е време да преминат към работата, и го подкани:

— Хайде сега да ми покажеш какво си направил. Май си се стреснал нещо, а?

— Точно така, госпожице Ръсел — отвърна Флорес. — Сканирах листа, по-точно онова, което бе останало от него. Успях да го постигна с нашата дигитална техника тук. След като го получих в цифров вид, вече беше лесно да разкарам следите от изгарянето по електронен път, сетне максимално да подобря онова, което е имало на него. И възстанових поне четирийсет на сто от оригиналния текст.

— Хайде бе!

Флорес набра комбинацията на кода за отваряне на шкафа и от него извади лист.

— Ето ви разпечатка на онова, което може да се чете.

Ранди разгледа подадената й страница в абсолютно мълчание. Съдържанието приличаше на дълъг списък с регистрационни номера и описания на различни марки автомобили и пикапи. Внезапно присви очи. Няколко от тези номера и бележки й се сториха познати. Сетне погледът й стигна до края на списъка, където пишеше:

За бога! Че тя бе минала покрай същата кола вчера вечерта, а в нея с куршумена дупка в опряната на волана глава бе зърнала трупа на бедната Карла Вос. Вдигна очи от листа в пълен шок.

— Точно така — прочете мислите й Флорес. — Това са наши коли. Всяка една в списъка. Или са ни дадени за ползване от германската страна, или са собственост на управлението и придадени към берлинското му бюро.

— Боже мой! — измърмори Ранди гневно. — Значи затова поръчковият екип на Ренке ни е намерил безпогрешно и толкова лесно…

Стисна зъби и се опита да потисне внезапно обзелия я гняв. Не беше лесно.

— И кой би могъл да състави такъв списък?

Флорес преглътна и лицето му се опъна още повече, сякаш бе ял развалена храна.

— Би трябвало да е някой… тук, някой от самото бюро, искам да кажа. Или направо от Ленгли. Иначе може да е и от ФСЗК.

— ФСЗК ли? Хайде бе!

— Германия ни е домакин и съюзник — изтъкна младежът. — В рамките на служебната политика е да информираме съюзническите органи на контраразузнаването за нашата дейност на тяхна почва.

— Хайде стига бе! — изохка Ранди. — Чакай, кой още може да знае такива неща?

— Никой друг.

— Добре тогава — кимна Ранди и сгъна листа. — Добре. Да направим така. Виж, Джеф, аз вземам това копие. Нужен ми е и оригиналът. Ще ми го дадеш и сетне ще изтриеш от твърдия диск всичко, свързано с него. Ясна ли съм? Ако някой друг те пита по въпроса, ще се правиш на три и половина. Нищо не знаеш. Просто ще кажеш, че от онзи лист нищо не е ставало и аз съм те освободила от задачата. Разбра ме, нали?

— Напълно, госпожице Ръсел — сериозно отвърна младежът.

Ранди въздъхна и отново погледна страницата, която държеше в ръка. Ето ти още една схема — много грозна при това. Предателство и държавна измяна ръка за ръка, все по-ясно и по-ясно. За противника работи някой, който има достъп до резултатите от нейното издирване на Вулф Ренке.

Белият дом

Президентът Сам Кастила внимателно слушаше думите на адмирал Стивънс Броуз, шеф на Обединения съвет на началник-щабовете, и тревогата му непрекъснато растеше. Беше го извикал във връзка с предстоящата утре тайна среща с представители на съюзническите страни, за да изслуша информацията на американските военни относно най-новите събития във и около Руската федерация. Президентът знаеше, че пред съюзниците ще трябва да изложи възможно най-силната си теза с убедителни факти, а нищо от наученото до този момент не му вършеше достатъчно сериозна работа. При това новините бяха силно обезпокояващи. Никой в Пентагона напоследък не бе доволен от количеството и качеството на предлаганите служебни разузнавателни анализи. Това бе ясно. Но сега Кастила научаваше и друго: голям брой от най-добре екипираните и обучени руски армейски и авиационни подразделения бяха напълно изчезнали от оперативните карти на Министерството на отбраната и този процес продължаваше.

— Какво точно означава това? — запита Кастила смръщено.

— Нямаме представа, господин президент, къде могат да се намират сега тези дивизии и други бойни съединения. Накъде са насочени или пренасочени, какво планират.

— За какъв брой войници става дума?

— Най-малкото за сто и петдесет хиляди, за хиляди бронирани единици и самоходни оръдия, стотици елитни изтребители и бомбардировачи — мрачно отвърна Броуз.

— Значи достатъчно да започнат една много страшна война — бавно рече президентът.

— Дори няколко войни — добави адмиралът. — Като се има предвид относителната боеготовност на съседните на Русия страни. От всички бивши съветски републики само Украйна има донякъде силна и добре оборудвана армия и ВВС.

— Може би положението не би било толкова зле, ако най-свестните им лидери не бяха заболели от онази смъртоносна и незнайна болест — изръмжа Кастила.

Броуз поклати едрата си глава в знак на съгласие и сви рамене.

— Да, сър, точно така, прав сте. При това като отчетем настъпилото в сегашния миг объркване, и украинците биха се затруднили ужасно много, ако им се наложи да водят война. А за останалите по-добре да не говорим. И в най-добрия случай казахи, грузинци, азербайджанци и другите не биха могли да окажат съпротива с друго, освен отряди леко въоръжени доброволци. И ако руснаците планират да нахлуят в техните страни, тези отряди няма да имат никакъв шанс пред модерните им бронирани части и елитните щурмови бойци.

— Руснаците си казваха същото и в Грозни — възрази Кастила, визирайки първата голяма битка от все още не стихващата чеченска война.

Тогава прекалено самоуверените руски части щурмуваха града и дадоха ужасяващ брой жертви в резултат на координираните засади на чеченските партизани. Превземането на града в края на краищата се оказа доста трудно, наложи се организирането на масивна военна кампания, в която загинаха десетки хиляди цивилни, а Грозни бе полуразрушен.

— Да, но това бе преди повече от десет години — тихо рече шефът на Обединения съвет на началник-щабовете. — Руската армия и ВВС са научили много неща оттогава до днес — и от собствен опит и грешки, и от нашата война в Ирак. И ако наистина тръгнат да си възвръщат някогашните територии, едва ли ще повторят същите слабости.

— По дяволите! — въздъхна Кастила и погледна към Броуз през масата. — Добре, адмирале, кажи ми кога според теб ще започне голямата дандания — при положение, че най-лошите ни опасения се сбъднат?

— Всичко, което бих могъл да дам, е само прогноза, г-н президент — предупреди адмиралът.

— Като не разполагаме с факти, ще приема и заместители — кисело откликна Кастила.

— Добре, сър, напълно ви разбирам — кимна Броуз, смръщи чело в дълбок размисъл и след малко вдигна очи към президента. — По мое мнение руснаците ще бъдат готови за нанасяне на удари по всяко време в периода между следващите двайсет и четири и деветдесет и шест часа.

Студени тръпки полазиха по гърба на Кастила. Времето видимо летеше по-бързо от очакванията му.

В същия миг един от обезопасените телефони на бюрото му записука и президентът грабна слушалката.

— Да?

Отсреща беше Фред Клайн.

— Подполковник Смит и госпожица Девайн са живи и се обадиха — докладва шефът на Първи отдел, видимо зарадван. — И още нещо: смятам, че са попаднали на важна информация във връзка с неизвестните ни величини.

— Разполагат ли с твърди доказателства? Такива, от каквито сега се нуждаем? — внимателно запита Кастила, съзнаващ, че на разговора фактически присъства и адмирал Броуз.

— Все още не, Сам — отвърна Клайн. — Но Джон и Фиона вярват, че знаят накъде трябва да се насочат, за да ги осигурят. Но първо трябва да ги изведем от Русия по безопасен начин.

Кастила знаеше, че агентите на Клайн са в списъка на най-търсените от Кремъл хора. Руските органи на сигурността дебнеха на летищата, на жп и автогарите, по пристанищата и навсякъде по границите. По тревога бяха вдигнати абсолютно всички компетентни институции.

— Боже мой, Фред! Това няма да е лесно, нали?

— Не, сър — отвърна тихо Клайн. — Наистина няма да е лесно. Никак дори.

Близо до руско-украинската граница

По опустелите ниви и гористи хълмове валеше сняг. Сипеше се на парцали и се събираше на пухести облаци, а духащият силно от изток вятър току ги подхващаше, разнасяше и натрупваше по високите места. Нямаше и следа от зимното обедно слънце, навъсеното небе бе покрито с тежки и мрачни облачни маси. Добре прикрити от евентуалното наблюдение на американски фоторазузнавателни спътници, по тесните пътища и дърварските просеки, водещи на юг и към границата, бяха струпани танкови колони Т-90 и Т-72, тежки бойни бронетранспортьори, самоходни оръдия.

В покой бяха стотици тежки машини, вече доста засипани от бързо падащия сняг. Хиляди бойци стояха строени покрай тях и чакаха сигнала за тръгване.

Внезапно откъм юг излетя бяла ракета и се разпръсна високо в заоблачения небесен свод. Старшите в строените дълги колони надуха острите си свирки. За секунди редиците сякаш се стопиха, танковите, оръдейните екипажи и пехотата се разпръснаха по машините.

Капитан Андрей Юденич с лекота скочи на корпуса на своя Т-90 и се вмъкна в люка на ниския закръглен купол. С постигнато в безбройни учения умение той нахлупи шлемофона и се включи в танковата радиосистема. Огледа се с очите на стар и опитен професионалист, провери всичко необходимо, включително и микрофона — внимаваше в какъв режим е поставен. Защото както и всички останали подразделения, събрани тук, така и 4-та гвардейска дивизия имаше най-строги заповеди да поддържа радиотишина.

За Юденич и неговите подчинени последните двайсет и четири часа бяха минали като насън — в постоянна трескава подготовка за атаката: зареждане с гориво, с муниции и храна, пълна проверка на поддръжката на всички системи. Танковите взводове се приготвяха за бой и това не беше на шега, войниците вече се досещаха. Никой не знаеше с точност защо се намират тук, обаче слуховете вече пъплеха във всички посоки на огромните, покрити с камуфлажни мрежи и друга защита лагери. Все по-често и с повече убеждение бойците разговаряха за предстояща война. А твърденията на някои от старшите офицери, че всичко това е само едно изпипано докрай с всичките му детайлни процедури учение, звучаха кухо и неубедително.

Капитанът вдигна глава — отгоре над колоните разцъфна втора ракета. Тази беше червена. Юденич опипа микрофона и заповяда:

— Готови всички. Водачи, пали!

В същия миг мощният дизелов двигател на Т-90 изрева и запали веднага, а околните машини последваха примера му, пригласяйки в оглушителния хоров тътен. Облаци гъст черен дим се понесоха над побелелите полета и заснежените гори.

След малко излетя и трета ракета — зелена. Това бе стартът.

Юденич нетърпеливо изчакваше предните танкове да потеглят, че и той да даде заповед за движение на своите водачи. И ето, една по една масивните стоманени грамади в колоната се раздвижиха и тежко потеглиха. Носеха се десетки различни металически звукове, тежките гъсеници заскърцаха и затракаха, чудовищните машини се понесоха в южна посока. Отиваха към нови райони за съсредоточаване, вече в достатъчна огнева близост спрямо украинската граница.

До началото на войната оставаше малко време: беше започнало обратното броене.

Глава четирийсет и четвърта

Рим

Летище „Чиампино“ е в околностите на Рим, просто на петнайсетина километра разстояние от центъра на града. Не е голямо, има само една писта, а наоколо са разположени разорани нивя, паркове, фермерски домове, извънградски къщи и жилищни блокове и предприятия от леката промишленост. Засенчено някак си от по-големи събратя като „Фиумичино“, днес то се използва само от нискобюджетните компании, и то да приема главно международни чартърни полети и по-малки машини — частни, фирмени, но също и държавни.

Някъде малко след три часа следобед местно време иззад облаците се показа двумоторен фирмен реактивен самолет, за кратко време последва въздушния коридор точно над „Виа Апия Нуова“, направи заход, започна да снижава и се насочи за кацане на летището. Приземи се точно и сравнително бързо, след като прелетя над граничния маркер, плъзна се леко по пистата и намали ход, сетне подмина неголемия терминал, който обслужва пристигащите и заминаващите чартърни полети.

Стигна чак до другия край на пистата, там сви вляво и спря пред бетонна рампа, обичайно използвана от товарни машини. Паркирани встрани стояха два мерцедеса.

От самолета слязоха осем души. Бяха в зимни дрехи, шестима вървяха около седмия — видимо по-възрастен, побелял мъж, който веднага се насочи към чакащите черни лимузини. Осмият човек — доста по-висок и русокос — се отдели от групата и тръгна да пресрещне запътилия се към нея италиански митнически служител.

— Вашите документи, синьор? — учтиво попита италианецът.

Русокосият бръкна във вътрешния джоб на палтото и извади своя паспорт и други документи.

Усмихнат приветливо, италианецът ги прегледа бързо и с очите на професионалист.

— О! Виждам, че сте прикрепен към ЕЦПН. Ние често обслужваме негови хора тук, на нашето летище. Кажете ми, моля, каква работа имате с центъра?

Ерих Брант се усмихна студено.

— Одитна дейност, качествен контрол.

— А другите господа? — попита митничарят и кимна към Константин Малкович и охраната му, които тъкмо се настаняваха в очакващите ги коли. — И те ли работят в центъра?

— Точно така — кимна Брант и отново посегна към вътрешния джоб, откъдето сега извади още и дебел книжен плик. — Ето тук са необходимите документи. Смятам, че ще намерите всичко в пълен ред, както се полага.

Италианецът отвори плика само отчасти — колкото да види съдържащата се в него дебела пачка евробанкноти с голяма стойност. Усмихна се алчно.

— Много коректно, както винаги — рече той и прибра плика в своя джоб. — Е, синьор Брант, още веднъж да кажа, че винаги е много приятно да се работи с вас. С удоволствие ще очаквам следващата ви визита.

След броени минути Брант, Малкович и шестимата тежковъоръжени охранители вече летяха в двата мерцедеса по „Вия Апия Нуова“, втория етап по пътя им към Орвието.

Международно летище

„Шереметиево“ 2 край Москва

С тъмното си було нощта вече захлупваше плътните брезови и борови гори около „Шереметиево“ 2. Осветени от силни бели тела, към него през околния мрак водеха няколко прави, симетрично построени шосета. В момента по тях се бяха наредили дълги колони спрели коли, камиони и автобуси. Всички чакаха да минат милиционерска проверка на документите. Точно пред единствения пътнически терминал — грозна грамада от железобетон — бяха организирани няколко извънредни пункта. А по целия периметър на оградата около летището патрулираха бронирани коли с командоси от елитните части на Министерството на вътрешните работи.

Нарежданията от Кремъл бяха извънредно строги: по никакъв начин не бива да се позволява на двамата американци да се измъкнат от Русия. В изпълнение на взетите в тази връзка извънредни мерки сигурността около летището бе затегната до граници, нечути и невиждани чак от времето на студената война.

Откъм вътрешната страна на летището, на една от бетонираните площадки пред голям хангар стоеше товарен „Боинг“ 747–400 на „ТрансАтлантик Експрес“. В големия горен трюм на машината товареха колетни пратки, кутии, кашони и картони, поща и поредица отделно опаковани тежки предмети.

Групи облечени в сиво милиционери сновяха напред и назад по товарната площадка и бдително наблюдаваха извършваните там дейности. Офицерите им имаха изрична заповед да задържат на място подозрителните лица, абсолютно всеки, който се опита да се промъкне тайно на борда на излитащите от „Шереметиево“ товарни машини.

Старши лейтенант Анатолий Сергунин стоеше с разкрачени крака, с ръце на гърба и зорко се вглеждаше в тежките палети, подавани от големи мотокарни високоповдигачи. Носещите им зъби хващаха товара от бетона и го откарваха до зейналата паст на огромния самолет, където група товарачи го плъзгаха по специални улеи и го нареждаха в обща конфигурация със затягане към пода. През първите няколко часа на смяната си Сергунин бе намирал целия този процес за невероятно интересен, но сега бе вече изморен и отегчен, а беше и доста студено.

— Охраната на входа докладва, че идва още едно превозно средство — обади се подчиненият му сержант, заслушан в ръчната си радиостанция.

Изненадан, Сергунин си погледна часовника. По разписание самолетът излиташе след по-малко от час. И досега всичките предвидени товари би трябвало да са тук. Подборът на товарите и подреждането им в самата машина бе сложен и бавен процес, изискващ внимание и опит с оглед правилното балансиране на самолетното карго. Офицерът се извърна и огледа голямата площадка, очаквайки новопристигащия с добавъчен товар автомобил. И наистина видя приближаващи се в мрака с немалка скорост мощни фарове.

Изгледа сержанта и запита:

— Казаха ли ти какво вози новопристигащият?

— Тъй вярно, господин старши лейтенант. Два ковчега.

— Ковчези ли? — учуди се Сергунин.

— Тъй вярно — потвърди милиционерът. — Колата е катафалка.

След няколко минути Сергунин вече стоеше до въпросната катафалка, пристигнала от московска морга, и внимателно наблюдаваше операцията по свалянето на покойниците.

Облеченият в бяла престилка едър шофьор измъкна с немалко усилие първия ковчег от товарната част на автомобила и го намести на количка. Ковчезите бяха запечатани с ленти и носеха маркировка с надпис, че са минали през митническите власти, където са били прегледани с рентген.

Въпреки всичко очите на Сергунин се свиха подозрително. Всеки в митницата може да бъде подкупен, — колко му е. Този номер с ковчезите изглеждаше прекрасна комбинация за прекарване на двама търсени от властите шпиони през границата и вън от Русия. И то на борда на машина, която отлита за Франкфурт, сетне за Канада и накрая за САЩ. Замисли се, поставил ръка върху кобура на кръста. Големи награди бяха обещани за онзи, който залови търсените американски шпиони. Да не говорим за наказанията, евентуално очакващи офицера, който пък би ги изпуснал. Затова при дадените обстоятелства всяка предпазливост би била оправдана, дори и излишната, дори и престараването.

Офицерът изчака служителят на моргата да си свърши работата по свалянето на ковчезите докрай. И тогава се приближи до едрия и висок среброкос мъж, който бе извадил червена носна кърпа и задъхано попиваше потта от лицето си.

— Само вие ли отговаряте за този товар? — строго запита Сергунин.

Едрият мъжага разтърси глава, избърса чело още веднъж и прибра кърпата. Сетне любезно отговори:

— Точно така, господин старши лейтенант. Двайсет години съм на тая работа и досега никой от клиентите не се е оплаквал, знаете.

— Значи шегичките си ги зарежи за друг път и покажи документите за тези тук… хм, трупове — сопна се Сергунин.

— Разбира се, веднага, винаги най-точно изпълнявам нарежданията на властите — заговори другият и измъкна отнякъде плоска дъсчица, на която с големи щипки бяха закачени няколко листа. — Моля, заповядайте — сам вижте, че всичко си е наред.

Сергунин зачете документите с най-скептичен вид. Според тях ковчезите съдържаха тленните останки на загинало при автомобилна катастрофа семейство — съпруг и съпруга, доста възрастни хора. И двамата бяха руски граждани, но децата им — понастоящем имигранти в Канада — бяха направили нужното и заплатили труповете на родителите им да бъдат пренесени за погребение на канадска почва.

Милиционерският офицер се намръщи. Тази история му се струваше доста лековата. Изгледа среброкосия шофьор и му подхвърли снопа документи.

Искам да се отворят за оглед — нареди той.

— Да ги отваряме ли? — зяпна изненадан едрият служител.

— Чу ме добре, нали? Изпълнявай! — отсече Сергунин и измъкна пистолета от кобура, едновременно сваляйки предпазителя.

С другата ръка повика сержанта и подчинения му взвод при себе си и даде заповед да обкръжат колата и количката с ковчезите.

— Отваряй! — повтори той заповедта. — Веднага!

— Добре, добре, г-н старши лейтенант — бързо заговори среброкосият. — Щом трябва, изпълняваме, така сме учени, нали? Само не се ядосвайте.

Сви рамене и погледна към групата мълчаливо изчакващи милиционери, сетне добави:

— Искате да надникнете, добре, нямам нищо против. Само че съм длъжен да ви предупредя — това вътре не е приятна гледка за гледане. И двамата са хм… доста разложени, знаете. Факт. Челно сблъскване на техния автомобил с рейс. Нищо не можаха да направят нашите козметички, само дето малко позацапаха нещата, да.

Сергунин го изгледа студено и не обърна внимание на думите. Пристъпи напред и силно почука с дулото на служебния пистолет върху по-близкия до него ковчег.

— Започни с този. И давай по-бързо!

Едрият въздъхна и започна да изпълнява нареждането. Първо разряза митническите ленти с джобното си ножче. Сетне започна да разкопчава стягащите скоби една по една. Преди да продължи с отварянето на капака, се извърна и попита офицера през рамо:

— Наистина ли искате да гледате това?

Сергунин изпухтя ядосано и леко замахна с пистолета.

— Хайде отваряй и стига приказки!

С последно красноречиво свиване на раменете едрият мъж повдигна капака.

Сергунин пристъпи и за миг впери очи в ковчега, сетне силно пребледня и сам заприлича на смъртник. Пред него се откри така жестоко осакатен и обгорен труп, че дори не бе възможно да се каже това жена ли е или мъж. Празни очни дупки и оголени в страховита усмивка зъби сякаш му се хилеха от череп, само отчасти покрит с почерняла кожа и няколко косъма отгоре й. Сгърчени, изсъхнали като на мумия ръце, екстремната жега на пожара превърнала пръстите в злокобно закривени като на хищна птица нокти. Те бяха леко повдигнати над тялото, завинаги замръзнали в тази поза, сякаш отправящи последна, гротескна молба за помощ.

Старши лейтенантът усети надигащата се в устата му течност късно, задави се и се извъртя рязко и все пак повърна върху ботушите си и бетонната площадка. Сержантът и групата милиционери отстъпиха назад с извърнати лица.

Среброкосият побърза да захлопне капака на ковчега и извинително заговори:

— Знаете, той, резервоарът, бензиновият де… избухнал след удара и ето вижте… в пожара… Май че трябваше първо това да кажа, аз съм виновен.

И веднага пристъпи към втория ковчег, изваждайки джобното ножче.

— Стой — задъхано го спря Сергунин, като бършеше уста с опакото на ръката и отчаяно махаше с другата, в която държеше пистолета. — Давай бързо, качвай тези ужасии на самолета и се разкарвай от летището!

Сетне с усилие прибра оръжието и се огледа, търсейки с поглед подходящо място, където с достойнство ще може да си избърше унизително изцапаните ботуши. Еднакво погнусени, сержантът и милиционерите му побързаха да си намерят някаква друга работа около останалите на площадката товари. А когато катафалката потъна в съседната тъмнина след десетина минути, нито Сергунин, нито подчинените му успяха да забележат, че на волана сега не беше същият човек. Там седеше доста по-нисък мъж, при това със светлокестенява коса.

Час по-късно машината на „ТрансАтлантик Експрес“ бе вече във въздуха и летеше в западна посока на височина над трийсет и пет хиляди фута над потъналата в мастилен мрак руска земя. Облечен в униформа на „ТрансАЕкс“, Олег Киров със замах отметна поставената над двата ковчега специална карго мрежа. Сетне приклекна до единия от тях и бързо започна да отвива гайките на болтовете в долната му част. След минута и нещо бе свършил тази работа и прибрал гайките в джоба. После извади къс и плосък, подобен на длето инструмент и умело го вмъкна под ръба на горния панел. Цялата горна част отскочи като на пружина и разкри майсторски направеното отдолу скривалище с размери метър и осемдесет на шейсет сантиметра и височина не повече от трийсетина.

Извивайки се като червей, от тясното помещение с мъка се измъкна Фиона Девайн и седна на пода на самолета. Носеше кислородна маска с малък метален цилиндър. Киров й подаде ръка да се изправи и помогна при свалянето на маската.

— Добре ли си?

— Ще оживея, Олег — с труд се усмихна тя и кимна слабо. — Обаче ако досега не съм страдала от клаустрофобия, отсега нататък ще си имам проблеми с нея.

— Ти си голяма работа, Фиона — каза Киров напълно сериозно и я целуна по челото, сетне се извърна да отвори скривалището и във втория ковчег. — Направо ще засрамиш мъжете.

Джон Смит изпълзя през отвора и направо падна на пода. Цялото си тяло усещаше като потопено във вряла вода — навсякъде го болеше, имаше множество охлузвания и дребни рани, невероятна мускулна треска. Здравата го бяха омачкали последните перипетии с главорезите на Брант. Примигвайки, той смъкна кислородната маска и дълбоко пое дъх. Веднага забеляза, че Киров и Фиона го гледат загрижено, и насили ведра усмивка на лицето си.

— Никога вече — рече той с искрен апломб. — Казвам ви, че никога повече няма да стане. Не си заслужават икономиите!

Двамата не разбраха смисъла на казаното и се спогледаха въпросително.

— Какво искаш да кажеш, подполковник? — запита Фиона след малко.

Смит се изправи до седнало положение и махна с ръка, описвайки полукръг, като сочеше скъсеното пространство на скривалището в ковчега.

— Никога повече няма да пътувам във втора класа — повтори част от казаното и се усмихна. — Край на икономиите. Ще си доплащам за първа или бизнес класа, нали така?

Киров се засмя.

— С удоволствие ще предам оплакванията ти на ръководството, Джон — откликна той, а после изведнъж стана сериозен. — Пък може и ти да го направиш лично, а? Ако си готов?

— Да не би да имаш обезопасена връзка с отдела? — почти подскочи Смит.

— Имаме, да — гордо отвърна Киров и кимна към пилотската кабина. — Включил съм се в системата на „ТрансАЕкс“, като използвах наш скрамблер4. Господин Клайн очаква обаждането ти.

Забравяйки болки и неудобства, Смит се изправи и пристъпи към Фиона, а Киров застана зад тях и с негова помощ двамата закуцукаха напред. Малко по малко стегнатите им изтръпнали мускули се раздвижиха и болката започна да отминава. В момента когато стигнаха кабината, Смит се чувстваше доста по-добре.

Първият и вторият пилот бяха на местата си, очевидно заети с управлението на машината. И се направиха, че не забелязват неочакваните си „гости“.

— Значи, що се отнася до двамата летци, те просто нищо не знаят — ние не съществуваме — тихо обясни Киров. — Така е по-безопасно за самите тях.

Смит кимна с разбиране. Още веднъж Фред Клайн демонстрира забележителните си способности да задвижи връзки и големи възможности от дълбоките сенки, в които обичайно стоеше по силата на поста си. Пое подадените му от Киров слушалки с микрофон, надяна ги и заговори:

— Смит слуша.

— Радвам се да те чуя отново, подполковник — обади се познатият на Джон глас и въпреки хилядите мили разстояние облекчението в него бе съвсем явно. — Вече започвах да се безпокоя, честно казано.

— И аз също — призна си Джон. — Самата мисъл, че се е налагало да изпишете чак толкова много свързани с кончината ни документи, направо ме разстрои, чак ме просълзи.

— Трогнат съм — сухо върна шегата Клайн. — Сега казвай каквото можеш за тази болест.

— Първо това не е болест — не и в класическия смисъл на думата — сериозно заговори Смит. — Предполагам, значи само допускам, че става дума за много сложно биологично оръжие, създадено така, че да атакува предварително определени генетични кодове. Като съдя по симптомите, почти съм готов да се обзаложа, че чрез генно инженерство, и то в индивидуален план, Ренке създава поредни варианти, които по някакъв начин влияят на деленето на клетките.

Сега въздъхна, помисли и продължи:

— Честно казано, не зная как точно се заразяват жертвите, но трябва да е по някакъв не особено труден начин — например чрез храната или посредством някаква напитка. И веднъж след като това биооръжие вече е попаднало в индивида мишена, съмнявам се дали изобщо има някакъв начин за спиране или обратимост на процеса. Естествено, в когото и да се намери извън определената генетично жертва, този материал би бил напълно безвреден.

— И затова заболелите не са заразни спрямо околните, нали така? — запита Клайн.

— Именно — отвърна Смит и се смръщи. — Погледнато чисто абстрактно, Ренке е създал съвършено в прецизността си оръжие.

— При положение, че можеш да се добереш до определената като мишена ДНК, нали? — запита Клайн отново.

— Да, и ето къде в играта влиза онова проучване за генезиса на славянските народи и въпросният европейски център — отвърна Смит. — Изследователите от ЕЦПН години наред са вземали ДНК проби в Украйна, Грузия, Армения и други бивши съветски републики. И ако направим по-задълбочена проверка, абсолютно съм убеден, че ще излезе и друго: по-голямата част от жертвите са били участници в един или повече проекти на ЕЦПН.

— А какво да кажем за онези, които не са били? — замисли се Клайн. — Как ще обясним, че варианти на оръжието са индивидуално разработвани за толкова много от нашите разузнавателни анализатори и ключови военни, че и за дадени политици? Същото важи и за англичаните, французите, германците и прочее?

Джон сви рамене.

— Ако това те тревожи, ще ти кажа, че мога да изолирам твоята ДНК например от пръстовите ти отпечатъци върху замърсено стъкло. Или от прибрани от бръснаря при подстригването ти косми. Въпрос на добра организация. Е, ще струва пари, няма да е толкова лесно, но може да се направи.

— Едва ли вярваш, че Ренке или руснаците, или пък Малкович ще са подкупили всички бръснари и бармани във Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин и са ги натоварили да им събират проби, нали? — иронично подхвърли Клайн.

— Е, не, разбира се. Не и масово.

— Тогава как?

Джон вече се бе замислял по въпроса и в главата му се въртеше една ужасяваща вероятност.

— Нареди да направят стриктна проверка на всички, които имат неограничен достъп до базата медицински данни на ОМЕГА — мрачно отвърна той.

Отсреща настъпи продължителна тишина. Клайн обмисляше възможностите и мълчанието му бе показателно. ОМЕГА бе строго поверителна програма, предназначена да осигурява условия американското правителство да продължи да функционира в случай на катастрофални терористични нападения срещу Вашингтон и околностите му. А базата медицински данни бе само малка част от тази много по-всеобхватна програма и съдържаше тъканни проби, взети от хиляди членове на американското правителство, ключовата администрация и военните. Бяха нужни за идентифициране на мъртвите при евентуално мащабно нападение.

— Боже мой! — обади се накрая шефът на Първи отдел. — Ако си прав, страната е в далеч по-голяма опасност, отколкото съм предполагал досега.

— Какво имаш предвид? — веднага запита Смит.

— Имам предвид, че не става дума само за заплаха от биологическо оръжие — тихо обясни Клайн. — Слуховете, предадени на Киров от връзката му във ФСС, се основават на истина. Сега става почти сигурно, че Дударев и кремълското му обкръжение са вече готови да започнат мащабна военна кампания, в която ще се възползват от създаденото с помощта на новото оръжие повсеместно объркване.

Смит слушаше внимателно, докато Клайн го информира подробно за най-новите събития от военно-политически характер покрай руските граници. Имаше чувството, че прогнозите на Пентагона за движението на руската военна операция във времето са дори оптимистични. Според самия него нещата вероятно стояха много по-зле — сигурен бе, че руските танкове и самолети ще атакуват всеки момент. По гърба му полазиха тръпки, имаше чувството, че кръвта му се смръзва, представяйки си мащабите на жертвите при една война, за каквато говореше Клайн.

— Какви контрамерки се вземат?

— Президентът е насрочил среща с представители на ключовите ни съюзнически държави. Ще се състои в рамките на двайсет и четири часа — каза Клайн. — Целта му е да ги убеди да действаме заедно за възпиране на Русия, преди да е станало прекалено късно и бомбите да са започнали да падат.

— Ще го послушат ли?

— Съмнявам се — мрачно отвърна шефът на Първи отдел.

— Защо мислиш така?

— Защото са ни нужни доказателства, подполковник — сухо отвърна Клайн. — Проблемът е все същият, както си беше, когато те изпратих в Москва. Без значение колко са убедителни теориите ни, те не са достатъчни в случая — нужни са ни твърди факти, с каквито не разполагаме. Без точни доказателства, че руснаците стоят зад тази болест, не можем да убедим съюзниците да действат или сами да озаптим Кремъл…

— Виж какво, Фред, прехвърли ни в Италия с нужното оборудване и помощ и ще направим максималното да ти осигурим доказателствата — прекъсна го Джон.

— Дай боже така да стане, подполковник — отвърна Клайн. — Всъщност вярвам, че ще успеете. И аз, и президентът ще разчитаме на вас тримата.

Глава четирийсет и пета

Вашингтон, окръг Колумбия

Натаниел Фредерик Клайн вдигна очи от бюрото и погледна към големия монитор на стената в кабинета си. В момента той показваше компютърна карта на Европа, а на нея мигаше малка икона, определяща сегашното местонахождение на самолета с тримата му агенти. Проследи я с поглед за известно време, докато бавно се движеше в унгарското въздушно пространство на югозапад на път към американската база на ВВС в Авиано, на североизточното крайбрежие на Италия. Друга иконка с образ на самолет показваше позицията на приведеното в повишена бойна готовност изтребително звено там.

Клайн натисна няколко бутона на компютърната клавиатура и на картата светнаха още икони, индикиращи други звена на ВВС на САЩ, някои в Германия, други в Обединеното кралство. Също както и иконката в Авиано, те означаваха тактическите бомбардировъчни и изтребителни ята и базите на летящите цистерни за зареждане с гориво, вдигнати по тревога от Сам Кастила за евентуално светкавично реагиране в Украйна, Грузия и другите застрашени републики около Русия.

Клайн свали очилата и бавно разтри основата на дългия си нос. В момента нямаше движение на американски бойни самолети. Всички вдигнати по тревога Ф-16, Ф-15 и летящите цистерни стояха по пистите или в хангарите, готови за незабавно действие. Със съюзниците от НАТО бе установена дискретна връзка по секретни канали, но засега те изразяваха определени резерви и съмнения за това дали да дадат разрешение въздушното им пространство да бъде използвано от бойни звена на САЩ за действие на изток. Друга ирония на съдбата бе, че определената за следващата сутрин конференция сега работеше против президента Кастила, тъй като даваше на французите и германците нужното извинение да отложат решенията си, докато техните представители не докладват за резултатите от нея. Още по-трагично важно бе обстоятелството, че едва ли самите застрашени от Русия страни биха се съгласили да поканят сили на САЩ на своя територия.

Оръжието на Ренке си бе свършило работата отлично, мислеше си мрачно Клайн. Доста хора от най-добрите и най-доблестните политически и военни лидери на Украйна бяха мъртви. Останалите живи се бояха прекалено много да не разгневят Москва, затова бяха парализирани, уплашени, очакващи евентуален тежък удар при неподчинение, а в същото време не бяха готови, нито имаха волята да направят нещо, което да възпре едно руско нападение. Ако САЩ докажат твърденията си за предстоящите действия на Дударев, мислеше Клайн, може би тогава ще съберат смелостта да предприемат нещо. В обратния случай ще бездействат с наведена глава, предпочитайки несигурността на пасивното отношение пред рисковете на действието.

Шефът на Първи отдел си сложи очилата и почти противно на волята си усети, че отново забива поглед в точицата, индикираща машината с Джон Смит, Фиона Девайн и Олег Киров на борда. Сякаш с просто усилие на волята си можеше да подтикне реактивния 747 да развие още по-голяма скорост.

— Натаниел, може ли за секунда?

Клайн отмести очи от картата. На прага на кабинета стоеше отдавнашната му секретарка Маги Темпълтън.

— Да, кажи, Маги.

— Привърших задачата, която ми постави — рече тя тихо и влезе в помещението, затваряйки вратата след себе си. — Пуснах търсачката, проверих всички документи, които имаме за ОМЕГА, плюс тези на ФБР, ЦРУ и други сходни бази данни.

— И?

— Открих сериозна връзка — отвърна Маги. — Погледни в компютърната поща.

Клайн кимна и се извърна към клавиатурата, за да си отвори вътрешната пощенска кутия, където тя му бе изпратила нужните файлове. Първият бе извадка от архивите на „Вашингтон Поуст“ от преди около шест месеца, информация на местна тема. Вторият бе копие от подновено полицейско следствие във връзка със същия инцидент. Последният бе лично досие на член на персонала на Медицинския център към ВВС — Бетезда.

Клайн ги прегледа, сравни съществените факти и едната му вежда се изви многозначително. Отмести очи от екрана и каза:

— Отлична работа, Маги — похвали я той. — Както винаги.

Секретарката все още не бе излязла от кабинета му, когато той вече натискаше бутона за връзка с частната линия на президента Кастила.

Президентът вдигна слушалката още на втория сигнал.

— Да?

— За съжаление, подполковник Смит се оказа прав — без предисловия рече Клайн. — Вече съм убеден, че ОМЕГА е компрометирана.

— По какъв начин?

— Преди около шест месеца столичната полиция открила труп, плаващ в един от каналите в Джорджтаун — започна Клайн, като четеше съществените факти от материала във „Вашингтон Поуст“. — След направените справки се оказало, че е на лекаря Конрад Хорн. Според полицията изглеждало, че доктор Хорн е станал жертва на рутинен обир, в който случайно е било приложено ненужно насилие. Но задържан за случая няма, няма и никакви следи и улики.

— Продължавай — обади се Кастила.

— Излиза, че Хорн е старши научен сътрудник — изследовател в Медицинския център към ВВС — Бетезда.

— Чакай да позная — въздъхна президентът. — И с достъп до база данни ОМЕГА, нали?

— Точно така — потвърди Клайн и продължи да излага фактите от полицейския доклад по случая, наблягайки на ключовите подробности. — Хорн е бил разведен, плащал е определената от съда доста голяма издръжка на съпругата и отделно месечни вноски за детето им. Банковият му баланс почти винаги е бил около нулата. А колегите му често са го чували да се оплаква, че държавата плаща зле на своите учени изследователи. Обаче детективите, претърсили след смъртта му апартамента, намират няколко хиляди долара, отделно нова битова електронна техника и мебели за още хиляди. Имало и доказателства, че си е търсил скъпа нова кола, по всяка вероятност „Ягуар“…

— И допускаш, че е продавал достъп до тъканните ДНК проби в базата данни, нали? — прекъсна го Кастила.

Клайн кимна.

— Точно така. И още нещо — мисля си, че е станал прекалено алчен или просто невнимателен, да речем, недостатъчно дискретен, и се е наложило да го ликвидират, за да му затворят устата.

Кастила въздъхна тежко.

— С други думи, казваш ми, че онзи професор Ренке и патроните му вече разполагат с ДНК данните на всеки ключов играч в нашето правителство.

— Да, сър, сигурен съм — тежко отвърна Клайн. — Включително и с вашите.

База ВВС, Авиано

Американската военновъздушна база в Авиано се намира в региона Фриули-Венеция Джулия, някъде на около петдесет километра северно от Венеция и в подножието на италианските Алпи. Над летателните нива в зона F връх Кавало доминира северния хоризонт, извисявайки се почти две хиляди и триста метра над околния хълмист терен.

Бледите лъчи на изгряващата луна посребряваха огромните заснежени пространства и леда по назъбените планински вериги. Самолетните двигатели оглушително изреваха, когато пилотът отне мощност и се приготви за заход и кацане. След малко тежкият 747 се плъзна по дългата главна писта в Авиано, постепенно убивайки скорост, докато минаваше покрай чифтовете хангари с двойно укрепени бетонни покриви. Вратите им бяха отворени, навсякъде блестяха ярки осветителни тела, екипажите се въртяха около машините, оглеждайки за сетен път своите Ф-16 от 31-во тактическо изтребително ято в очакване да излетят на изток за евентуален бой.

В края на пистата масивният товарен самолет сви вляво и спря на широка железобетонна площадка. Веднага към нея тръгна машина със сгъваеми стълби и спря пред предната врата. Смит бързо слезе пръв, след него вървяха Фиона Девайн и Олег Киров.

В подножието ги очакваше строен капитан от ВВС в зелено летателно яке. На главата му имаше шлемофон с прикрепени към визьора очила за нощно виждане.

— Подполковник Смит, моля? — попита той, а очите му пробягаха с видимо съмнение по тримата новодошли, струваха му се доста охлузени и в лоша форма.

— Точно така — усмихна се Джон в отговор на загриженото изражение на младия летец. — Не се безпокойте, капитане. Ще се опитаме да не изцапаме с кръв бляскавата ви нова машина.

При тази реплика младият мъж се изчерви и побърза да каже:

— Съжалявам, сър.

— Проблеми няма — успокои го Смит. — Вие готови ли сте?

— Тъй вярно, сър — отвърна капитанът и посочи с ръка към голям черен хеликоптер, кацнал направо на пистата. — Ето там сме.

Смит веднага разпозна апарата. Беше MH-53J „Пейв Лоу“ — в момента един от най-елитните хеликоптери за спецмисии в света. Тежковъоръжен, оръжейните му системи щръкнали по корпуса досущ бодлите на настръхнал таралеж, съоръжен с най-новото в навигационната техника и отбранителна електроника с контрамерки за всякакви случаи, „Пейв Лоу“ лети с шестчленен екипаж и е предназначен да пренася командоси дълбоко във вражеска територия или тил. Може да лети на височина трийсет-четирийсет метра, за да избегне засичане от противниковите радари и ракетен огън земя-въздух.

— Ами нашата екипировка? — бе следващият въпрос на Смит.

— Всичко е прибрано на борда: дрехи, оръжие, допълнително оборудване — докладва младият офицер. — Заповедите ни са да излетим с вас по възможност максимално бързо.

Пет минути по-късно Смит, Фиона и Киров вече закопчаваха коланите си в боядисаното в сиво задно помещение на двайсет и един тонния хеликоптер. Член на екипажа им донесе шлемофони и тапи за ушите.

— Ще се нуждаете от тях, докато форсираме двигателите — любезно обясняваше той, докато ги включваше в бордната комуникационна система. — Иначе шумът е в състояние да ви изпече мозъците, честно ви казвам.

След малко огромните роторни витла изфучаха и се завъртяха, ускорявайки темпото все по-бързо и по-бързо, а двата турбодвигателя зареваха с все сила като допотопни зверове. Свистенето и ревът ставаха все по-нетърпими и в мига, когато моторите постигнаха нужната мощност, бяха направо оглушителни. Мощната птица се разтрепери и сякаш зашумя цялата, като вибрираше и се поклащаше встрани.

В слушалките Смит чуваше гласа на бордния механик — беше сержант с плътно тексаско произношение. В момента той заедно с първия и втория пилот проверяваха по стандартния списък системите една по една.

— Готови за придвижване и полет — обади се сержантът накрая.

Машината се разклати отново и тръгна по пистата. Тримата членове на екипажа, които бяха в задното помещение заедно със Смит и другите, се подадоха от отворените люкове. При полет на малки височини задачата им бе да предупреждават пилотите за евентуалните препятствия по пътя на машината — най-вече дървета и електропроводи.

След малко хеликоптерът се издигна над пистата, но остана на място. През люковете нахлу вятър, роторите отгоре биеха здраво и сега запищяха още по-силно. Смит неволно посегна и позатегна колана си. В същия миг видя, че Киров помага на Фиона да затегне своя, и скри усмивката си.

Още няколко минути висяха на същото място, докато екипажът повтаряше проверката на навигационните си системи. Сетне огромният черен хеликоптер сви вдясно и със загасени светлини полетя на юг с около 140 км в час.

Близо до Орвието

Ерих Брант се опитваше да контролира все повече растящото си нетърпение. Главната зала на лабораторията ХИДРА бе истински кошер — Ренке сновеше насам-натам, контролираше всичко и ръководеше хората си, а те трескаво опаковаха фината си специализирана техника, компютрите с базите данни за ДНК и останалото от ключовата апаратура. Работата беше твърде сложна, изискваше време и опит, не може току-така да се евакуира модерна научна лаборатория. Но веднъж направят ли го, Ренке и екипът му щяха отново да изчезнат, а сетне да подновят смъртоносната си продукция на ново, по-удачно скрито място. И още по-важно — всичко не се изнасяше, а само най-главното. Разследващите дейността на ЕЦПН американски агенти щяха в крайна сметка да намерят само една обикновена лаборатория, занимаваща се с присъщите на центъра рутинни генетични анализи.

Брант не се сдържа и запита Ренке:

— Колко още време ще е нужно?

Ученият сви рамене:

— Поне няколко часа. Можем да го съкратим единствено с цената на изоставена ценна техника.

Застаналият зад Брант Константин Малкович се намръщи.

— Добре, да запитам по друг начин: какво забавяне би предизвикало това при откриването на новата лаборатория?

— Може би няколко седмици — отвърна му Ренке.

Милиардерът закима неспокойно, но твърдо — това не му вършеше работа.

— Не става. На Москва съм обещал, че ХИДРА ще бъде пусната в действие отново в момента, когато се задвижват нейните армии. Въпреки че и Кастила е вече пътник, руските ни съюзници настояват за възможността да действат пряко и срещу други лица във Вашингтон. Например ако и новият президент се инати и отказва да приеме свършени факти…

— Дударев още ли е готов да работи с вас? — с любопитство запита Ренке.

Сега бе ред на Малкович да свие рамене.

— Че какъв избор има? Тайните на оръжието ХИДРА са мои, а не негови. Освен това му обещах, че в момента решаваме проблемите на сигурността веднъж и завинаги. Веднъж изнесем ли от Италия екипировката и вашите учени безопасно, какви доказателства може да извади Вашингтон? Просто няма да има време за това, още повече че агентите му в Москва са мъртви. Така или иначе, веднъж започне ли пукотевицата, прекалено късно ще бъде за американците да правят каквото и да е.

В същия миг внезапно забипка мобилният телефон на милиардера.

— Малкович слуша. Да, кажете? — рече той и погледна Брант. — Титов докладва от Москва.

Брант кимна. Малкович бе оставил главния си изпълнителен директор да се оправя с евентуалните проблеми и да ръководи всички необходими операции в Москва.

Мина малко време. Милиардерът внимателно изслушваше доклада на своя мениджър. Изражението му се промени, вледени и застина в неподвижна, безизразна маска.

— Много добре — рече той. — Дръжте ме в течение.

Щракна капачката на апаратчето и отново извърна лице към Брант.

— Изглежда, че московската милиция е намерила два трупа край онзи стар разрушен манастир, който използвате за мръсната работа.

— Уви — ухили се гадно бившият офицер от Щази. — Бог да ги прости бедните подполковник Смит и госпожица Девайн.

— Запази глупостите за себе си — ядно откликна Малкович. — Смит и Девайн са си живи. Труповете са на твоите хора.

Брант зяпна и изгледа работодателя си наистина шокиран. Смит и Девайн да избягат? Че как може да стане това? Не, просто не е вярно. Сетне тръпки суеверен страх полазиха по гърба му. Какви са тези американци, всемогъщи ли са?

Глава четирийсет и шеста

Недалеч от Орвието

С мощно свистящи ротори черният хеликоптер се носеше ниско над стръмния горист терен, сетне навлезе в широката долина отвъд хълмовете. Върховете на огромните стари дървета се точеха като на кинолента отдолу, на метри под машината. Окъпана в бледата лунна светлина, тясната река Паля отдолу се виеше в южна посока, почти успоредно на широката автогара и жп линията. В пейзажа се редяха лозя, горички маслинови дървета с оголели, щръкнали клони, редици красиви, стройни кипариси. Черни квадратни сенки маркираха земеделски постройки и стари каменни домове във фермите. Встрани се мяркаха сякаш увиснали в небето светлини — това бяха кулите и кубетата на Орвието, разположен високо на вулканичното плато. Още светлини блещукаха в плитка котловина вдясно от града — там се намираше ЕЦПН.

— Целта се вижда — обади се единият от пилотите. — Две минути до подходяща за инфилтриране точка.

Голямата птица постепенно намаляваше скоростта и захождаше към определената за кацане зона. От време на време носът на хеликоптера се стрелкаше нагоре, когато пилотите рязко набираха височина, за да избягнат сблъсък с по-високите дървета, телефонните и електропроводните линии, които кръстосваха речната долина.

Джон Смит здраво стискаше висящата от тавана кожена дръжка. Стомахът му бе неспокоен, бунтуваше се.

— Шеметен полет, нали, подполковник? — закачи го един от екипажа, седнал отпред, и зъбите му светнаха в мигновена, хвърлена през рамо дружеска усмивка. — Друса повече от най-шибаното увеселително влакче, а?

Смит се насили също да се усмихне.

— Аз повече обичам количките за блъскане по лунапарковете — пошегува се той.

— Е, това вече със сигурност говори, че сте роден за армейски пехотинец, сър — засмя се същият човек и изнесе глава навън през люка, за да вижда по-добре летателния път. — С извинение, разбира се.

— Изглежда, наистина е така, сержант — засмя се този път от сърце Джон и шеговито увеси глава.

Седналата срещу него Фиона Девайн се усмихна съзаклятнически. Облегнал глава на високата седалка до нея, затворил очи, Олег Киров изглеждаше дълбоко заспал.

Машината намали скорост още повече, зави леко на запад, прекоси котловината северно от комплекса на ЕЦПН, но на достатъчно разстояние, че да не се набива на очи. Пилотът снижи още малко и пое курс над гориста ивица по диагонал на склона. Зад големия хеликоптер върхари и клони се разклащаха силно, разтваряйки се под мощната роторна вълна, сякаш могъщ великан крачи сред дърветата.

— Зоната за кацане пред нас — докладва щурманът. — Разстояние триста метра, скорост — шейсет километра в час.

Смит свали колана и се поизправи в седалката. С десния крак избута напред напъханата под нея мешка, за да е сигурен, че му е подръка, и се наведе над нея. Там бяха облеклото, оръжията и друго оборудване, предоставени от намиращите се в Авиано складове на командване специални операции. Когато вдигна очи, Фиона и Киров вече се подготвяха за кацането. Пробудилият се среброкос руснак приветливо му махна с ръка.

Ръководен от командите на наблюдателите си, пилотът поведе машината още малко напред, после бавно я приземи точно в средата на определената за кацане зона — широка поляна в гората. Отляво започваше масив, тъмна маса на фона на бледото, огряно от луната небе — земя и дървета, издигащи се постепенно нагоре и водещи в посоката на ЕЦПН. Колелата леко докоснаха тревистата земя, а в следващия миг двигателите намалиха обороти и бързо започнаха да заглъхват — от остър, оглушителен рев преминаха в силно свистене, а сетне изведнъж настъпи пълна тишина. Роторите направиха още няколко оборота и въртенето на перките им спря.

Екипажът имаше заповеди да изчака на място, докато Смит евентуално извика машината да го прибере заедно с другарите му. Обаче на шестимата офицери и сержанти от ВВС на борда на големия MH-53J бе изрично наредено да останат в него и да не участват в нищо друго. Веднъж стъпил на земята тук, импровизираният екип на Първи секретен отдел ставаше изцяло независим, но трябваше да действа сам и анонимно. Смит и другите двама отлично знаеха, че дори и влизането им в ЕЦПН да завърши катастрофално за тях, правителството на САЩ щеше да отрича, че има нещо общо с мисията им.

Сега Джон се раздвижи на седалката с огромно облекчение. Не че го беше толкова страх от рисковото летене на косъм от земята, но просто далеч повече предпочиташе сам да командва съдбата си. Наведе се и измъкна тежката торба, постави я пред краката си и погледна другите. Същото направиха Фиона и Киров. Сетне нарамили торбите, тримата слязоха по страничната опорна скоба и тръгнаха на изток. Прекосиха бързо поляната и потънаха в дълбоките сенки между дърветата.

Пътя водеше Джон, налагайки по-енергично темпо, поне докато се отдалечат на нужното разстояние от хеликоптера. Вървяха по склона нагоре сравнително бързо и скоро стигнаха друга поляна, този път доста по-малка. Намираше се почти под билото на масива, а в центъра й лежеше неголяма купчина грубо издялани камъни, почти целите покрити с мъх и зеленина. Не са ли те останките на древен олтар? — запита се Джон. Тази земя е стара, престара, тук са били водени множество отколешни битки с участието на умбрийци, етруски, римляни, готи, ломбардци и какви ли още не. Районът е осеян с останките на техни постройки и гробници, понякога ги откриват в съседство с нови градове и големи центрове, друг път — скрити вдън горите, потънали в растителност. Под лъчите на бледата луна сега това място излъчваше странна, неземна светлина.

— Ето тук — прошепна Смит на другите. — Тук ще се преоблечем, преди да тръгнем към центъра.

Тримата свалиха торбите, разкопчаха циповете и започнаха да вадят съдържанието им. Треперейки на студения нощен въздух, сваляха старите дрехи и обувки, за да облекат черни пуловери и джинси. С камуфлажен грим почерниха лицата и челата си, сложиха си удобни гъвкави обувки и кожени ръкавици за по-добра защита на краката и ръцете. Имаха и очила за нощно виждане, щяха да им бъдат нужни, след като луната залезе. В торбите се намираше и свръхмодерна професионална цифрова фототехника, леки тактически радиостанции, оборудване за лазерно наблюдение, резачки за метал и други инструменти.

— Няма бронежилетки, а? — запита Киров, изваждайки типичната командо жилетка — елек с множество джобове и отделения за нужното в близък бой.

Прокара ръцете през дупките, раздвижи широките си рамене, проверявайки размера. Остана доволен, нахлузи я и закопча ципа.

Смит поклати глава в знак на отрицание.

— Няма. Бронята е прекалено тежка и обемиста за онова, което ще трябва да направим. Пречи и затруднява движението. Защото ако изобщо е възможно, ще проникнем в центъра, за да разберем какво, по дяволите, става там. И, разбира се, да се измъкнем, без да ни забележат. Но ако трябва да се бяга, сам разбираш какво би станало.

— Разбирам — криво отвърна Киров. — Ами ако започнат да стрелят по нас? Тогава какво?

— Ще им бягаш на куршумите — посъветва го Джон с бърза усмивка и подаде на руснака деветмилиметров макаров с три резервни пълнителя.

За себе си взе пистолет зигзауер също с резервни пачки. И двамата преметнаха през рамо автомати „Хеклер и Кох“ MP5, а по джобовете на жилетката набутаха резервни трийсетпатронни пълнители. Фиона Девайн си избра лек глок с кобур и колан, който сръчно закопча върху пуловера.

— Браво, подполковник, виждам, че от Фред Клайн сте изискали истински арсенал — рече тя с тънка, дяволита усмивка. — А на Олег току-що казахте, че трябва да се вмъкнем и измъкнем в абсолютна тишина, без фойерверки.

— Точно така — кимна Смит и потупа пистолета, също поставен в кобур на колана. — Само че ми писна да бъдем все без оръжие. Този път открият ли огън срещу нас, поне ще имаме достатъчно бойна мощ да отвърнем, нали?

Около Европейския център за проучване на населението растяха множество стари, сред тях немалко полегнали от времето маслинови дървета и гъсти, древни лозя. Теренът в радиус на петдесетина метра от сградите обаче бе абсолютно разчистен, заобикаляше го висока метална решетеста ограда с опънати най-отгоре тънки, способни да режат като бръснач жици. Иначе лозята допираха почти до нея.

Тази нощ повечето модерни, построени от стомана и стъкло сгради на центъра тъмнееха. Единственото изключение бе обширната лаборатория в отделена от другите постройка. Щорите по прозорците й бяха плътно спуснати, но личеше, че вътре свети. А осветената с мощни тела площ около нея се следеше от поставени на плоския покрив множество подвижни камери. Нямаше начин човек да прескочи оградата и да се приближи до нея по абсолютно празното пространство, без да бъде забелязан при това ярко осветление.

На стотина метра от лабораторията в плитка канавка, току на края на старо лозе, лежеше облечена в черно от глава до пети стройна жена. Цялата бе покрита с камуфлажна мрежа с прикачени към нея клонки и листа и това бе отлично прикритие, включително и за отправените към сградата мощен нощен бинокъл с вградени електронни увеличители на образа и фотоапарат с телеобектив. Можем спокойно да кажем, че под сребристите лунни лъчи тя бе практически невидима за страничен наблюдател на повече от два-три метра разстояние. А щом луната се скри зад хоризонта, единственият начин жената да бъде забелязана бе някой да стъпи направо върху нея и камуфлажното й покривало.

Изведнъж облечената в черно трепна и замръзна неподвижна. Вниманието й привлече идващ от терена някъде зад нея шум — нещо леко изпращя, меко изпукаха сухи клонки, сетне пак настъпи тишина. Извъртя се безшумно, като правеше крайни усилия самата тя да избягва какъвто и да е звук. Опря бинокъла в обратния ръб на канавката и започна внимателно да оглежда лозето. Задържа дъх, изчаквайки повторен шум или нечие движение.

Ето. След малко една от сенките промени формата си, постепенно се превърна в приклекнал до редица сухи, сиви лозови стъбла мъж. След няколко секунди се появи друг мъж, притича, приклекна до първия. А сетне и трета фигура… Тази определено бе женска. Насочи бинокъла — първо в лицето на единия, сетне и в това на другия. Едната й вежда се изви високо в дъга на крайно изумление. Направо да не повярваш на очите си!

— Я, гледай, я гледай кой ни е дошъл на гости — прошепна Ранди Ръсел сама на себе си.

Като въздъхна дълбоко, тя остави бинокъла на земята и бавно, много внимателно се изправи, излизайки от маскировката на прикритието. Ръцете държеше леко встрани, отделени от тялото, с обърнати напред длани. Стреснати от внезапната й поява, и тримата се извъртяха в нейна посока, приклекнали, с насочени оръжия. Това стана с удивителна бързина.

— Моля, Джон, опитайте се с твоите хора да не ме гръмнете — рече тя тихо. — Както гледам, тук едва ли имаш достатъчно приятели…

Направо зашеметен от невероятната среща, Смит свали пръста от спусъка и прошепна:

— Ранди! Какво, по дяволите, правиш тук?

Стройната жена пристъпи напред към новодошлите, излизайки от сянката. Приклекна срещу тях и ги огледа с интерес и удивление, а по устните й заигра лека усмивка. Другите трима също гледаха с любопитство гладкото й красиво лице.

— Но аз бях тук първа, затова може би е по-редно аз да задавам този въпрос, а не ти, нали?

Почти противно на волята си, Джон се усмихна. Права беше старата му позната. Сви рамене и каза:

— Така да бъде.

Напрегна си мозъка, за да измисли някаква по-достоверно звучаща история, каквато Ранди би могла да преглътне. Тя бе сестра на покойната му годеница, освен това и близък приятел, с когото и други пъти бяха попадали в критични ситуации. При това неведнъж му бе спасявала живота. Но за беля работеше в ЦРУ, следователно нямаше право да й разкрива съществуването на Първи секретен отдел — институция, пряко подчинена на президента и пазена в абсолютна тайна. И ето, сега пак се налагаше да измисли нещо по-изобретателно, за да избегне неудобните въпроси. Не че не се бе случвало и в други подобни ситуации.

— Виж, Ранди, високопоставени хора от Пентагона са ми поставили задачата да разкрия причинителите на загадъчно заболяване — рече Джон след малко. — Говоря за същото, което е причина за смъртта на разузнавателни анализатори — наши и на съюзниците — и на редица ключови лидери в бившите съветски републики. Убедени сме, че то е биологично оръжие, създадено от човешка ръка и действащо на принципа на генетично насочване.

— Че защо пък точно на теб? — веднага запита Ранди.

— Защото към мен за пръв път се обърна руски учен, мой колега и стар познат, и това стана на научна конференция в Прага — обясни Смит и набързо резюмира случилото се, твърденията на Валентин Петренко и смъртоносното нападение на моста, което бе имало за цел да му запуши устата завинаги. — Аз, разбира се, незабавно предадох това във Вашингтон и оттам ме изпратиха в Москва да проверя твърденията. Естествено на базата на факта, че имам множество връзки, нужните знания и опит да анализирам фактите.

Ранди кимна неохотно.

— Звучиш почти убедително, Джон — рече тя с усмивка и скептично изгледа Киров, когото познаваше отдавна, още от работата си като агент на управлението в Москва. — Предполагам, че в тази връзка сте се срещнали с генерал-майор Киров от руската Федерална служба за сигурност, нали така?

Едрият среброкос мъжага се усмихна също и поклати глава.

— Сега съм просто Олег Киров, госпожице Ръсел. Пенсионер, знаете.

— Аха, вярно. Обзалагам се, че е така — изпуфтя Ранди и махна с ръка към автомата на гърба му. — Я ми кажете колко пенсионери бродят въоръжени до зъби нощем по италианските гори и лозя, а?

— Олег работи с мен — обясни Смит. — Като частен консултант.

— Отлично. А тази личност коя е? — нарочно натърти на думата Ранди и кимна към Фиона Девайн. — Секретарка ти е, нали?

Джон примигна, забелязвайки, че Фиона потрепна гневно.

— Госпожица Девайн е журналистка на свободна практика в Москва — бързо отвърна той. — Когато пристигнах там, тя вече разследваше първите случаи.

— Журналистка, а? — попита Ранди иронично и поклати глава. — Чакай да се разберем, Джон — ти си повел репортерка на тайна мисия, така ли? Не мислиш ли, че прекали с разтягането на локумите? Пентагони, журналистки, ФСС и прочее небивалици…

— Тук не съм точно в ролята на журналистка — студено се намеси Фиона, проговаряйки за пръв път, и ирландският й акцент този път бе доста силно подчертан. — Поне вече не.

— В смисъл? — настоя Ранди.

Смит бързо започна да обяснява различните опити на Ерих Брант да ги отвлече и убие по заповедите на работодателя си Константин Малкович. Завърши с информацията относно заповедите на Кремъл те на всяка цена да бъдат намерени и ликвидирани.

— При дадените обстоятелства и двамата с Олег решихме, че е по-добре тя да остане с нас — завърши той неубедително, отлично съзнавайки колко кухо и нереално звучат думите му.

За миг настъпи тишина, Ранди преценяваше нещо, замислена. След малко вдигна ръце във въздуха и доста сурово изгледа Смит право в очите.

— Ама ти наистина ли очакваш да преглътна цялата тази измислица, а, Джон?

— Колкото и да звучи по този начин, давам ти дума, че е истина — рече той упорито, доволен, че мракът прикрива лицето му.

В крайна сметка говореше неща, които наистина се бяха случили. Какво толкова, всичко това е част от истината, рече си той, за да заглуши угризенията спрямо Ранди.

— Значи вие тримата просто се изнесохте от Москва, ей така — току под носовете на половината милиция и самата ФСС? — сардонично запита Ранди.

— Имам много приятели, особено в транспорта — тихо рече Киров.

— Аха, вярно — сухо рече служителката на ЦРУ и отново огледа тримата, като очите й вещо се спираха най-вече на въоръжението им. — И тези ваши приятели… в транспорта… сигурно имат определен вкус към най-модерното и най-търсено оръжие, а?

Смит се ухили изкуствено.

— Виж, Ранди, не е точно така. Това е моя работа. Помниш, че имам приятели във ВВС…

— Естествено — въздъхна Ранди, решавайки да се признае за победена, тоест надхитрена, поне временно. — Виж, Джон, добре. Предавам се. Вие тримата сте просто чистите идеалисти, невъзпети, случайни герои от детските филми. Същите, каквито твърдите, че сте.

— Значи тогава е ваш ред да кажете вие какво правите тук в мрака, госпожице Ръсел — хладно подхвърли Фиона Девайн.

За миг Ранди настръхна страхотно. Сетне, за всеобща изненада, се усмихна и сви рамене.

— За бога, госпожице Девайн, какво само безочие, а? Вижте, съвсем проста работа — вие търсите източника на това генетично насочващо се биологическо оръжие, аз пък съм по следите на човека, който безсъмнено го е създал.

— Вулф Ренке, а? — тихо подхвърли Джон.

— Точно така, този същият — потвърди Ранди и се замисли.

В съзнанието й като на филмови кадри се занизаха дългите кървави перипетии на събитията, отвели я в Багдад, сетне в Берлин и накрая тук, в Орвието.

— На доста неща попаднах по време на служебни операции. Накрая се наложи да налучквам — продължи тя, този път на глас. — Телефонната мрежа, която проследихме електронно, се разпадна току под носовете ни, преди техническите специалисти на управлението да успеят да засекат географското място с по-голяма прецизност. Сетне се захванах да проучвам по мои си пътища и реших, че институцията в Умбрия е може би най-подходящо място за бърлога на Ренке. В района има и няколко медицински научноизследователски центрове, обаче ЕЦПН изглеждаше най-вероятният. Много пари са се излели в него, множество учени от цяла Европа са тук, работят в екип, в лабораторията му има и невероятно модерна и още по-скъпа техника — най-доброто, което би пожелало черното сърце на един масов убиец като Ренке.

— А ти се качи на самолета и точно на същото място, а? — на свой ред се усмихна Джон.

— Първо в Рим, оттам с кола — поправи го тя. — Тук лежа и наблюдавам още от ранна утрин.

Смит усети нотките на напрежение в гласа й. Още в началото му се бе сторило, че нещо не е съвсем наред около цялата работа.

— Продължаваш да говориш в първо лице единствено число, Ранди — тихо отбеляза той. — Къде са останалите от екипа ти?

— Няма екип — отвърна тя мрачно. — Сама съм. И никой в Ленгли или другаде не знае къде съм в момента. Поне така се надявам.

Сега Смит на свой ред се изненада, това бе абсолютно необичайно.

— Работиш извън агентурната мрежа? Без екип, без подкрепа от управлението? Какво става, Ранди, и защо?

Ранди присви уста, направи гримаса.

— Положението е доста сложно… Добре, ще ти кажа… защото Ренке или може би онова копеле Малкович, дето го спомена, имат къртица някъде на високо място. Някой, който им съобщава всичко, което лично аз досега съм научила — избълва тя наведнъж и устните й се разтегнаха в тънка, сърдита линия. — Играх по правилата и това само дотук струва живота на трима чудесни младежи от нашите. Затова не поемам повече рискове.

Смит, Киров и Фиона я слушаха и кимаха — отлично разбираха и логиката й на разсъждение, и гнева й. Предателство някъде в собствената ти организация е винаги върховен кошмар за всеки разузнавач.

— Вижте, госпожице Ръсел, хайде да обединим сили — намеси се Киров тихичко. — Признавам, че не е много в рамките на общоприетото, но пък сме изправени пред доста опасни противници и доколкото разбирам, и времето ни притиска. Затова предложението ми за съвместна работа е просто в границите на здравия разум. Нямаме право да губим повече време, спорейки помежду си.

Джон и Фиона кимнаха в знак на съгласие.

Ранди ги изгледа продължително, всеки поред. Мина дълга, болезнена минута. Сетне кимна бавно.

— Добре, съгласна съм, сключваме съюз — рече тя и устните й се извиха в крива усмивка. — В края на краищата този не е първият случай, когато заедно с Джон сме се натъквали един на друг в полева операция.

— Точно така, не е за пръв път — тихо потвърди Смит.

— Може би пък съдбата така иска — да сте заедно — подхвърли Фиона и в гласа й за секунда прозвуча немирна нотка.

Ранди изпухтя многозначително.

— Аха, сигурно. Джон и аз сме нещо като динамичен дует, все по-чести дежурни партньори в шпионския бизнес.

Смит мъдро реши да си премълчи. Това бе един от онези особени мигове, когато всяка неточна приказка може да ти донесе само главоболия. А може би и нещо по-лошо, рече си той, като гледаше опънатото изражение на лицето на Ранди.

В следващата секунда тя стана извънредно делова.

— Е, хайде, стига сме се мотали. По-добре елате и вижте срещу какво сме тръгнали. Защото повярвайте ми, каквото и да ви се върти в геройските глави, изобщо няма да е лесно, ама хич…

Глава четирийсет и седма

Команден бункер,

Главен щаб, извън Москва

Една цяла стена в построения дълбоко под земята бетонен команден център бе заета от огромна електронна карта на Русия заедно със съседите й. Разпръснати на различни места, по нея святкаха разноцветни символи, показващи сегашното местоположение и боеготовност на главните военни съединения, определени за участие в операция ЖУКОВ. В залата имаше няколко различни командни пунктове в зависимост от родовете войски с разнообразна апаратура, електроника и дисплеи. Всички те бяха съоръжени с комуникационни средства най-последно поколение и дума на техниката, за да могат щабните офицери да поддържат постоянен контакт със съответните командири на подразделенията по места.

Руският президент Виктор Дударев стоеше прав в задната част на голямото помещение и наблюдаваше работата на групата генерали, полковници и майори, които умело и без да бързат, осъществяваха отделните елементи на отдавнашните му планове, превръщайки ги в реалност. Повечето символи светеха в зелено, цветът означаваше напреднала степен на готовност. Само два бяха все още жълти — те маркираха двете дивизии, тайно изпратени в скованите от снегове Кавказки планини. След малко единият също позеленя.

— Генерал-полковник Севалкин доложи, че командването му е заело нужната позиция — докладва тихо президентският военен съветник майор Пьотр Кириченко. — В момента всички пехотни части в рамките на ЖУКОВ са заели окончателните си биваци преди началото на операцията. До дванайсет часа старшите командващи ще започнат да инструктират полковите и батальонните командири.

Дударев кимна със задоволство. Негово беше решението да задържи оперативните брифинги до последния възможен момент. Целта бе да се предотврати евентуално изтичане на информация, което би могло да застраши успешното провеждане на ЖУКОВ. Президентът се извърна към Кириченко.

— Има ли признаци за раздвижване сред нашите мишени?

По-младият мъж поклати глава отрицателно.

— Не, господин президент. Разузнаването докладва, че украинската и останалите армии се намират по мирновременните си гарнизони и няма абсолютно никакви симптоми за вдигане по тревога или обявяване на по-висока степен на бойна готовност.

— Ами американците и НАТО?

Кириченко смръщи вежди леко.

— Получаваме откъслечни сигнали, че ескадрилите в американските бази на ВВС в Германия, Италия и Обединеното кралство са може би приведени в състояние на повишена бойна готовност, но няма индикации за придвижването им към нашите граници.

Дударев се извърна към едрия сивокос мъж, застанал зад него, и повдигайки вежди, запита:

— Ти какво ще кажеш, Алексей?

— До този момент на американците им е отказвано разрешение да придвижат ескадрилите си на изток — потвърди основната информация Иванов. — Европейските правителства не желаят неприятности и подобно на щрауса предпочитат да си държат главите заровени в пясъка. Всички те изчакват да видят дали Кастила ще извади някакви убедителни доказателства за нашите намерения.

— Това обаче ще стане доста трудно, когато той се намери в тежко състояние в интензивното отделение на някоя елитна болница — откликна руският президент със студена усмивка. — Междувременно нека се надяваме, че през предстоящите двайсет и четири часа европейците ще предпочетат да останат на сегашната си разумна позиция. А по времето когато започнат да се усещат за промяната в баланса на силите в световен мащаб, вече ще бъде късно за каквито и да е сериозни реакции.

Близо до Орвието

— Виждаш проблема, Джон, нали? — измърмори Ранди.

Двамата лежаха един до друг в същата плитка канавка, завити с камуфлажната мрежа, и гледаха към осветената сграда на лабораторията на Вулф Ренке в рамките на комплекса ЕЦПН.

Смит бавно свали взетия от Ранди мощен бинокъл и й го подаде обратно с кратко, загрижено кимване.

— Виждам, да. Проклетото място е оборудвано като истинска крепост.

— Точна дума използваш — съгласи се Ранди и започна да изброява на пръсти стоящите пред тях пречки. — Светлини ли не щеш, камери ли не щеш, при това с дистанционно управление, трудна за преодоляване ограда, сензори движение, бронирани прозорци, солидна стоманена врата, ключалките й като на банково хранилище. А вътре вероятно има и поне една дузина тежковъоръжени охранители в постоянна готовност.

— Май е време да проведем истински военен съвет — кимна отново Джон, сега още по-мрачно и отпреди.

Двамата с Ранди се измъкнаха от канавката предпазливо и се промъкнаха назад към лозето, където в плитка долчинка — прикрита от камерите и светлините върху лабораторията — Фиона и Киров си бяха устроили временен лагер. Почти допрели глави, те внимателно разглеждаха няколкото десетки разузнавателни снимки, които Ранди бе направила през дългото си следобедно и вечерно наблюдение.

Киров вдигна очи от фотоапарата на Ранди, когато те се зададоха.

— Явно сме дошли точно където трябва — отбеляза руснакът и добави: — Виж сам.

Джон пое апарата и започна да изучава заснетото с телеобектив. Първите няколко цветни образа показваха два черни автомобила, пристигащи пред сградата на лабораторията. На следващата поредица се виждаше група мъже, които излизаха от тях и тръгваха към вратата на лабораторията. Киров му направи знак да увеличи образа на лицата.

Смит тихо подсвирна, когато разпозна лицата на Ерих Брант и Константин Малкович. Студените очи на бившия офицер от Щази гледаха сякаш право в неговите и косите му направо настръхнаха. Джон стисна зъби толкова силно, та чак изскърцаха. Беше казал по време на мъченията, че ще убие този арогантен копелдак. И възнамеряваше да спази обещанието. Отмести поглед от екранчето и се опита да овладее гнева. Сега не беше време за емоции и отмъстителни закани, а за хладнокръвни разсъждения и преценки.

— Брант и Малкович все още вътре ли са? — попита той.

— Вътре — отвърна му Фиона изключително спокойно. — Госпожица Ръсел е направила толкова изчерпателна серия от снимки.

— Това поне е добра новина — рече Смит и се снижи още повече, а другите се насъбраха, приклекнали около него. — Лошата новина обаче е, че първият ни план за светкавично влизане и оглеждане на инсталацията изобщо отпада. Тук мерките за сигурност са такива, че ще ни засекат още при първите крачки към оградата.

Киров се размърда и предложи:

— Тъй като знаем коя е лабораторията на Ренке, да ударим незабавно, без да се тревожим повече за прикрития и тишина. Противниците са ни направили голяма услуга — да се съберат до един на едно и също място — рече той спокойно. — Не бива да се отказваме от това голямо предимство, напротив — веднага да се възползваме от грешката им.

— И на мен ми се иска да им сритам вратата с все сила — съгласи се Смит и се усмихна заканително. — Това обаче може да стане само ако разполагаме с цял взвод морска пехота с нужната екипировка и два танка за подкрепа. „Ейбрамс“ Б1А1 биха свършили прекрасна работа. Но дори и в такъв случай пак сами бихме си напъхали главите в месомелачката.

— Така ли смяташ? — повдигна вежди руснакът. — В истинска крепост са се затворили, а?

— Ами да — кимна му Джон.

— В Авиано има доста Ф-16 — хладно рече Ранди. — Ще долетят до тук за нула време. Най-много за половин час.

— Ти какво — въздушен бомбен удар ли предлагаш? — запита я Смит.

— Защо пък не? — погледна го тя и в очите й светнаха зли огънчета. — Една бомба с лазерно насочване ще свърши прекрасна работа и ще ни реши всичките проблеми.

Джон я разбираше. Ужасното генетично оръжие, създадено и насочвано най-вече от хората, които в момента бяха в сградата — Ренке, Малкович и Брант, — бе отговорно досега за жестоката смърт на десетки хора в цял свят. И наистина бе невероятно изкушаващо да си помисли човек подобно нещо — една масивна експлозия унищожава всичко и поставя нещата по местата им. Обаче срещу подобен въздушен удар имаше достатъчно много аргументи — и практически, и политически.

Джон въздъхна и поклати глава.

— Първо ни трябват доказателствата, които са вътре в сградата. Второ, президентът никога няма да разреши подобно нещо, Ранди. Помисли си само — американски Ф-16 нанасят бомбен удар някъде си кажи-речи по средата на Италия. А подобно решение може да вземе само президентът, отлично знаеш това. Официално погледнато, този център тук е законно създадена и работеща научна институция. Има и прекалено голяма опасност от нанасяне на странични, допълнителни щети, включително стопански и екологични — това е земеделски, винарски район. Помисли за миг как ще реагира Европейският съюз, когато пуснем бомби на приятелска територия. При това без разрешение, дори без консултация — завърши Смит и смръщи лице. — И без това съюзническите ни връзки са толкова крехки, че…

Намеси се Фиона, заговори с тих глас:

— Вижте, има и друг изключително важен аспект, да не казвам, че той е може би най-деликатният — един бомбен удар ще унищожи доказателствата, от които се нуждаем, както каза подполковник Смит. А именно, че руснаците са замесени в създаването и употребата на това ново биологическо оръжие. Няма да ни свърши работа и смъртта на онези вътре или поне на част от тях. Те мъртви не са ни нужни. Трябват ни живи, за да потвърдят пред съда обвиненията ни срещу Кремъл.

Киров закима веднага.

— Права е Фиона. Каквото и да правим, жив ни е нужен най-малкото един от тези мъже. Най-вече Ренке или Малкович.

— Браво бе! — рече Ранди и ядосано заклати глава, сетне се извърна към Смит. — Ставаме все по-умни и по-умни, нали? Добре де, Джон, нали се фукаше, че Пентагонът те бил изпратил, а? Защо тогава не си поискаш подразделение командоси? На секундата да дойдат, така го разбирам аз. Или от „Делта Форс“ или от тюлените, нали!

Кимна с глава към лабораторията отвъд оградата и добави:

— Те точно за такава работа са обучавани. Да сритат нечия врата, нали?

— Повярвай ми, и на мен ми се иска да можеше да стане по този начин — тихо възрази Джон. — Обаче в работна близост няма такива екипи, нито от „Делта“, нито от тюлените. Те са или в САЩ за преоборудване и почивка, или в Ирак и Афганистан.

Сетне устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Опасявам се, че в момента имаш на разположение единствения наличен екип за специални операции… ето ни тук — четиримата заедно с теб.

— Ами италианците — изведнъж се намеси Фиона и кимна настрани. — Все пак това си е тяхната страна. Те нямат ли специализирани полицейски или армейски подразделения, способни да ударят лабораторията?

Смит се замисли върху думите й. Италианците наистина разполагат с две високоуважавани антитерористични институции. Тук е тяхна територия, имат пълна юрисдикция. Защо да не поиска от Клайн да уведоми президента и да прехвърлят отговорността на правителството в Рим? Обаче пък докъде би било готово да стигне италианското правителство, преди да получи по въпроса нещо по-стабилно от мъглява информация и косвени улики?

Сетне изведнъж му хрумна още нещо, доста по-неприятно, и той огледа лицата на другарите си.

— Вижте, вече знаем от Ранди, че някой информира Малкович за всичко — някой, който е на високо място в Германия, а може би дори и в Ленгли. Нека си представим и още по-неприятна в момента за нас перспектива — че Малкович има друга къртица, този път в италианските разузнавателни служби, а?

— Напълно е възможно — изръмжа Киров. — Този финансист демонстрира невероятни, почти неограничени способности да корумпира хората около себе си. И по-надалеч — в Русия, Германия и сигурно още в много други страни. Доста се съмнявам дали се е оставил без наемнически уши и очи и тук, в Италия.

— Това си е в реда на чистата спекулация, Олег — смръщи вежди Фиона.

— Ами да, вярно е — съгласи се с нея Смит. — Обаче дори и Малкович да няма таен източник в Рим, пак ще са нужни доста сложни дипломатически маневри, за да се навият италианците да участват в нашата операция…

— За която времето ни вече почти изтече, докато си говорим общи приказки! — го прекъсна Киров с яден глас.

Другите го изгледаха изненадани — защо се пали така този уравновесен човек? Но пък иначе беше абсолютно прав.

— Вие какво си мислите? Неприятелят не се досеща, че тукашното му прикритие е издънено и е на път съвсем да се разпадне, така ли? — продължи Киров разпалено и зъбите му се бялнаха в тъмата. — Помислете, приятели, помислете. Иначе защо човек от ранга на Малкович ще идва чак дотук, особено когато събитията в Русия стремително се движат към война срещу съседите?

— Ренке и приятелите му се готвят да изчезнат за пореден път — отвърна му Смит.

— Само че имат ли такава реална възможност? — запита Ранди с мрачно любопитство.

— Защо не? — отвърна Смит и потри брада, продължавайки да мисли на глас. — Ренке лесно ще прехвърли лабораторията си на друго място. Какво му е нужно? Сбирката му от ДНК проби, която сигурно пази като очите си, специализираната техника и апаратура плюс няколко добре обучени асистенти и техници. И по-голямата част от специализираната техника вероятно ще се събере в малък камион или в един-два пикапа.

— Значи нещата се опростяват — хладно заяви Ранди. — Изчакваме да излязат и тогава ги пипваме.

— Я по-внимателно погледнете собствените си снимки, госпожице Ръсел — обади се Киров. — Да виждате камиони или пикапи пред лабораторията?

— Не, вярно че няма — съгласи се тя неохотно.

— Обаче виждате дълга ивица бетониран участък, нали?

Джон се ядоса сам на себе си. Защо не се бе досетил предварително? Ами да, това бе писта, макар и не много голяма.

— По дяволите! — възкликна той на глас. — Малкович и Ренке ще натоварят нужното на самолет и ще излетят с него.

— Аха — кимна Киров и тъжно наведе широките си рамене. — По-вероятно с хеликоптер, който ще ги отведе до самолет в Рим или Флоренция или на някое от няколкото съседни летища. Родната за Малкович Сърбия не е много далеч от Италия, горе-долу час летателно време над Адриатическо море. На удобни места в това отношение са и Либия, и Сирия. Още и няколко подобни нечистоплътни режима, които най-охотно ще се съгласят да дадат убежище на богаташ от ранга на Малкович.

Намръщен, Смит се опитваше да обобщи ситуацията.

— Което означава, че мотаем ли се за по-дълго тук, Ренке отново ще изчезне. И то заедно с всичко необходимо за нов старт на ръководения от Малкович бизнес с генетични оръжия…

— Почакай малко — прекъсна го Ранди, като с върховно усилие се сдържаше да не избухне. — Вътре не можем да влезем, да бомбардираме също не може. И да ги изчакваме да излязат също не става. Ако обичаш да ми кажеш тогава какви други опции са ни останали?

Смит скръцна със зъби, не по-малко вбесен от собствената си безпомощност.

— Виж, наистина не зная… — тъжно поклати глава той. — Обаче сме повече от длъжни да намерим начин да спрем тези хора. И играта им най-вече… например този път да ги принудим те да реагират на наш ход…

Неспособен повече да стои на едно място, Смит скочи и започна да се разхожда в малката долчинка като затворен в клетка див звяр. Няма начин да не измислят нещо! Все ще има някакъв резервен вариант, някакъв нов аспект… Трябваше някак си да изиграят Малкович и марионетките му, да ги прилъжат да се покажат извън тази укрепена като крепост лаборатория, преди да е станало съвсем късно.

Изведнъж Джон спря на място и застина неподвижен. В съзнанието му блесна една идея — отначало доста смътно, но после бързо се оформи и малко по малко започна да придобива и плът. Може би Ранди вече им бе дала началния идеен тласък? В очите му заиграха пламъчета на ведър оптимизъм. Извърна се с нова енергия към Киров и отсече:

— Дай си телефона, Олег! Давай, давай го бързо!

Руснакът кимна с готовност и му подхвърли последния от обезопасените телефони на Първи отдел.

— Само че го използвай разумно, защото друг няма — предупреди той.

Смит се ухили дръзко.

— Точно сега нямам никакво намерение да постъпвам разумно — рече той и се отдалечи от групата, набирайки кода на Клайн.

Шефът му внимателно слушаше обобщената информация за ситуацията, в която се намираше екипът.

— Много неприятна дилема, подполковник — рече той тихо, когато Смит завърши доклада. — Имаш ли план?

— Имам — отвърна Джон. — Само че за да успее, Вашингтон трябва да помогне и да завърти някои по-сложни механизми. А това да стане възможно най-бързо.

— Кажи какво точно искаш от мен? — запита Клайн.

Смит изложи молбата си.

Отсреща настъпи продължителна тишина. Накрая Клайн заговори, а в гласа му звучеше тревога:

— Прекалено много искаш, Джон — принуждаваш ме да играя на ръба на позволеното и фаталния риск.

— Да, зная.

Клайн въздъхна.

— И президентът, и аз може би ще успеем да запазим в тайна съществуването на Първи секретен отдел… що се касае до тези, с които ще трябва да действаме във Вашингтон, но съм загрижен за офицера от ЦРУ Ръсел. Тя има огромен професионален опит и досега е разбрала много повече за дейността и достъпа ни до разни неща, отколкото е разумно. А онова, което ти предлагаш, ще й даде възможност да научи още много неща и в крайна сметка да разбере за нашата организация.

— Тя и без това отдавна подозира, че такава има, Фред.

— Виж, подполковник, голяма е разликата между подозиране и сигурност — рече Клайн кисело. — И при всички случаи предпочитам тя да си остане с подозренията.

Смит сви рамене.

— Е, всъщност какъв избор ни остава тогава?

— Никакъв — призна след кратка пауза шефът на Първи отдел. — Е, добре, Джон. Изчакайте така, не правете нищо. Ще ти се обадя веднага, когато сме готови да направим каквото искаш оттук.

— Ще чакам — обеща Смит с надежда.

Линията прекъсна.

22 февруари

Разузнавателни служби САЩ-Германия —

секретна видеовръзка

Големи телевизионни монитори светнаха едновременно във Вашингтон, окръг Колумбия — Ленгли, в Берлин, Бон и Кьолн, свързвайки няколко групи мъже и жени от елитните разузнавателни служби на своите две страни, насядали около конферентни маси или бюра. Деляха ги хиляди мили и немалка разлика в часовите зони. Хората в Германия изглеждаха уморени и неспокойни. При тях минаваше полунощ и току-що ги бяха извикали в службите им по спешност за извънреден, строго секретен брифинг с новия директор на Националното разузнаване на САЩ Уилям Уекслър.

Самият Уекслър изглеждаше спокоен и съсредоточен. И ако можеше да се съди по външността му и телесното излъчване, беше изпълнен със самочувствие и вяра в онова, което имаше да казва. Заговори, вперил очи право в камерата, поддържайки илюзията, че гледа в очите абсолютно всеки участник в тайното заседание.

Имаше обаче един факт, който не знаеше никой от присъстващите на сателитното видеозаседание. А именно, че в него с помощта на дискретна връзка — канал към Белия дом — участват още двама души: президентът Кастила и Фред Клайн. И двамата бяха цинично убедени, че очевидното самообладание и лекота, с която говореше Уекслър, се дължат на дългогодишния опит на бившия сенатор да държи речи по телевизията, в които или не вярваше, или пък дори не разбираше.

След няколко уводни формалности Уекслър премина направо на същността на въпроса, като говореше ясно и прецизно.

— Разузнавателни служби на Съединените щати установиха със сигурност към днешна дата местонахождението на лаборатория с производствена база за биологични оръжия, които се използват срещу нас, срещу нашите съюзници от НАТО и страните по границите на Руската федерация.

Новината бе шокова. Тези, които го слушаха, се поизправиха на столовете си, изненадани.

Екранът се раздели и едната половина показа правена преди месеци сателитна снимка. На нея се виждаше голям комплекс постройки, разположени на възвишение, заобиколени с ограда. Едната от тях бе оградена в кръг.

— Тези оръжия се правят във въпросната лаборатория, която се намира край Орвието, Италия — твърдо заяви Уекслър. — Тя е част от институция, наричаща себе си Европейски център за проучване на населението, или ЕЦПН.

Всички зашушукаха оживено и загрижено почти в един глас.

Уекслър се прокашля, за да ги прекъсне, и продължи:

— Разузнавателните данни, които имаме за този обект, са съвсем ясни и неопровержими. В съответствие с това президентът на Съединените щати е наредил незабавна военна акция срещу тайната инсталация за биологични оръжия.

И германските, и американските разузнавателни офицери занемяха, очевидно отново шокирани от чутото.

Сателитната снимка изчезна, замени я карта на Италия и моретата около нея. На картата се появи ново кръгче, в което имаше графично изображение на бойни кораби в Средиземно море, недалеч от западното италианско крайбрежие.

— В момента подразделение на морската пехота на САЩ от специалните части за бързо реагиране се подготвя на борда на кораби от Шестия американски флот — продължи Уекслър. — До два часа то ще бъде на място и готово да извърши нападение върху инсталацията. Няколко наши екипа от командване специални операции са вече разположени на различни места северно и южно от Орвието, готови да блокират пътните комуникации.

В това време заговори един от германците. Появи се надпис в дъното на екрана, представящ името и длъжността му — Бернхард Хайхлер, високопоставен офицер от ФСЗК.

— На какво мнение са италианците относно този ваш рискован план? — студено запита той.

— С цел да осигурим пълната изненада нападението се организира без знанието или съгласието на италианското правителство — отвърна хладно Уекслър.

Хайхлер ахна искрено изненадан, а реакцията му споделиха немалко от колегите и от двете националности.

— Но тогава защо ни съобщавате всичко това? — запита той напълно логично.

Уекслър се усмихна тънко и пусна следващата сензация.

— Защото човекът, отговорен за създаването на биологичното оръжие, е професор Вулф Ренке — каза той. — Един от вашите сънародници, а в същото време и опасен престъпник, когото вие търсите вече доста дълго време.

С плътен и убедителен глас Уекслър продължи да говори, изтъквайки, че разузнаването на САЩ има и друга информация, а именно, че Ренке е успял да избяга от германския закон и правосъдие с помощта на Улрих Кеслер.

— И затова бихме желали вие да създадете специална експертна група, която ще ни помогне да проучим всички данни, до които се доберат нашите морски пехотинци — внимателно рече Уекслър. — Мисията на тази група ще се състои още и в това да участва в обработката на цялата критично важна информация — от дневниците и телефонните указатели на лабораторията, компютрите и съдържащите се в тях документи до цялата останала документация, включително и по доставките. Тя ще вземе участие и в разпита на пленниците, които възнамеряваме да заловим.

Усмихна се с очарование и ведро запита:

— Е, това е. Сега да има някакви въпроси?

Незабавно заговориха почти всички. Гласовете се преплетоха, объркани в общ хор — всеки се опитваше да зададе въпрос пръв.

Кастила натисна копчето за отнемане на звука. Възбудената врява спря като отрязана с нож. Обърна се към Клайн с тънка усмивка на широкото си, нарязано от бръчките лице.

— Е, тази наша малка хитрина май успя, а? Съумяхме да пуснем въдичката, сега да видим, нали?

— Да, сър — съгласи се Клайн.

— Мислиш ли, че всичко ще заработи по начина, по който се надява подполковник Смит? — тихо запита Кастила.

— Искрено се надявам да е така — също така тихо отвърна Клайн. — Защото ако не се получи, Джон и другите едва ли ще оцелеят през следващите няколко часа.

Погледна си часовника и бръчките по челото му сякаш се задълбочиха още повече.

— Така или иначе, съвсем скоро ще разберем…

Глава четирийсет и осма

Изпъчила гърди и стиснала устни, Естел Пайк седеше на бюрото си в секретарската стая пред Овалния кабинет и преписваше написаното от президента на ръка послание до Съвета за национална сигурност. Очите й енергично прескачаха от компютърния екран пред нея към ръкописните бележки на бюрото и обратно, а от време на време се насочваха и към останалата част на помещението. Другите бюра и компютърните работни места бяха празни. Усмихна се леко. Наложи ли се по някаква причина, винаги бе успявала да намери работа на всичките си асистентки и да ги разпрати по различни поръчки из най-отдалечените краища на административния апарат в Белия дом.

На вратата се почука, влезе човек от обслужващия персонал с бяло сако и ръкавици, носеше голям, закрит поднос.

Госпожица Пайк спря да преписва и строго, смръщено го огледа.

— Да? Какво е това?

— Поръчаната от президента храна, госпожо — учтиво отвърна прислужникът.

Естел Пайк кимна с глава към празния ъгъл на бюрото й.

— Можете да го оставите тук. Ще му го отнеса след минутка.

Дясната вежда на човека се изви в изненада. Президентската секретарка бе добре позната на целия домакински персонал в Белия дом. Членовете му изпитваха към нея неприязън, защото тя стриктно държеше на формалностите, протокола и йерархията. И в тази връзка много рядко си позволяваше да върши нещо, което е чуждо задължение, още повече ако е под нейния ранг.

— Виждам ти очите, Ансън — откликна тя хладно. — Президентът е изключително зает. В момента не желае да го безпокоят.

Прислужникът хвърли бърз поглед към затворената врата на кабинета, сетне сви рамене.

— Да, госпожо. Моля ви обаче, не се бавете много, защото иначе салатата ще започне да вехне.

Естел Пайк изчака той да излезе, тогава се извърна и взе чантата си от съседна масичка. Отвори я, а вътре — завито в две салфетки — напипа мъничкото стъклено шишенце, което по-рано бе извадила от куфарчето в тайника сред гората на Мериленд. Извади го със спокойни и точни движения, отви капачката му и вдигайки сребърния похлупак върху съда на подноса, със замах изсипа съдържанието върху салатата от нарязана на едро маруля, салца, сос, сирене и парченца надробено пиле. Прибра шишенцето обратно и се изправи, вземайки в ръце съда с президентската храна.

— Няма да е нужно, госпожице — обади се тих глас зад нея.

Стресната, тя замръзна на място за миг, а сетне бавно се извърна в посока на гласа, който идваше откъм вратата на Овалния кабинет. Там в рамката на входа стоеше фигурата на Натаниел Фредерик Клайн. Тясното му лице с дългия нос бе абсолютно безизразно. От двете му страни имаше униформени служители на Сикрет Сървис с извадено оръжие.

— Какво искате да кажете с това? — с мразовит глас запита Естел Пайк, опитвайки се да бъде авторитетна и хладнокръвна.

— Искам да кажа, че сте арестувана — направо отвърна Клайн.

— На базата на какво?

— Като начало обвинение в опит за убийство на президента на САЩ Самюъл Адамс Кастила — отвърна той с хладни очи. — Безсъмнено и други неща ще излязат, само като се поразровим в поведението и произхода ви.

По-късно седнал срещу видимо шокирания Кастила, Клайн търкулна малкото стъклено шишенце към него по повърхността на голямата президентска маса.

— Взехме достатъчно течност за специализиран анализ, но ако подозренията на Джон Смит се окажат верни, едва ли ще успеем да научим много.

Президентът мрачно кимаше, стиснал устни. Разпери ръце и сподавено рече:

— Бога ми, защо точно Естел Пайк? Че тя е с мен отдавна… още откакто дойдох в Белия дом…?

Вдигна очи към шефа на Първи отдел и запита:

— А какво те накара да я подозираш?

Клайн сви тесните си рамене:

— В случая подозрение е прекалено силна дума, Сам. След като имахме вече индикации, че въпросното биологично оръжие може да се поднася сравнително лесно на набелязаната жертва, отидох при шефа на Сикрет Сървис и проведохме малък дискретен разговор. След това неговите служители започнаха да наблюдават всичко около приготвянето на храната в Белия дом. Разбира се, следят се и всички хора, които имат достъп до теб. Единственото потенциално слабо звено в тази верига беше госпожица Пайк и нейната сфера на действие, затова относно нея взех по-специални мерки. И когато ти поръча салата с пиле в кухнята, а тя започна да разпраща помощничките си насам и натам, рекох си, че няма да е лошо да видя какво точно прави и с каква цел. Извинявай, Сам, но от известно време подир теб и твоето обкръжение постоянно вървят наши хора за извънредно наблюдение. Нямаше как — ти също си в кръга на логичните мишени.

Кастила оглеждаше шишенцето и в очите му се появи мъка.

— Но защо? Защо ще постъпва така, от всички хора точно тя ли…?

— Мисля, че скоро ще разберем тайните, неразгадани страни на твоята госпожица Пайк. При това тя, изглежда, има доста такива — сухо отвърна Клайн. — Отдавна си задавам въпроси за нея и нещо все ме е човъркало отвътре. Позицията на твоя лична секретарка в Белия дом й дава достъп до ужасно много най-деликатна информация и тайни. Проучих й досието — тя е вдовица от ранна възраст, няма семейство, няма близки приятели. Е, това ме накара да се съмнявам, прекалено е странно, а от друга гледна точка е много удобно, дори съвършено. Виж, искам ли да създам сигурно прикритие, значи легенда за дълбоко внедрена къртица, именно към подобни неща бих се насочил.

— Смяташ, че е руска шпионка ли? — запита президентът.

Клайн кимна отново и се изправи.

— Почти със сигурност. Ще проверим всичко, непременно ще стигнем до истината. Можеш да разчиташ на мен.

— Зная, Фред — откликна Кастила с благодарност. — Винаги съм го знаел. Както сега разчитам на подполковник Смит и другите с него.

И в този момент изражението му помръкна още повече.

Близо до Орвието

Константин Малкович гледаше втренчено и удивено в току-що разшифрованото съобщение на екрана на лаптопа си.

— Невъзможно! — измърмори той разтревожено и се извърна към Брант, който стоеше зад него. — Как можа да се получи така?

— Американците са по-близо до нас, отколкото сме подозирали — отсече Брант, четейки през рамото му спешното предупреждение, изпратено на финансиста от германския му агент. — Това е всичко.

— И какво ще правим сега? — запита Малкович разтреперан и обикновено плътният му баритонов глас почти премина във фалцет.

Брант изгледа работодателя си с омерзение, че и с погнуса. Малкович направо се разпадаше пред очите му. Целият му блясък и лустро на всесилен свръхбогаташ с прочутото си неимоверно самочувствие са били само фалшива и нестабилна маска, мислеше си сивоокият мъж хладнокръвно. Вярно, роденият в Сърбия милиардер бе прекалено смел, беше и цар на апломба, само че когато печели или спекулира с абстракции — като например валути и сделки на едро с петрол и газ, когато си играе с нечий живот. А сега се оказваше най-долнопробен физически страхливец — човек, който, притиснат от обстоятелствата в рискова ситуация, започва да трепери за собствената си кожа. И както много други алчни хора, винаги жадни за власт и за повече пари, беше празен и кух отвътре.

— Трябва незабавно да се евакуираме — заговори Брант, като внимателно подбираше думите. — Базата данни ДНК на Ренке са подръка, както и работната му научна документация. Вземаме тях, професора и веднага изчезваме.

Малкович го изгледа объркано и по инерция възрази:

— Обаче апаратурата, специализираното обор…

— Ще се доставят нови — отсече Брант.

— Ами асистентите му? Лабораторният ек-к-кип…? — заекна финансистът. — Хеликоптерите сигурно ще закъснеят, а ние не разполагаме с достатъчно място в колите…

— Не разполагаме — съгласи се Брант хладно и хвърли бърз поглед към работещите наоколо учени и техници, които бързаха да опаковат най-ценното от техниката.

Значи тази апаратура няма да може да бъде отнесена, рече си той и сви масивните си рамене.

— Ще трябва да оставим повечето неща тук — рече на глас. — Италианската охрана също.

— Какво? — пребледня Малкович. — Да не си луд! Когато американските морски пехотинци нахлуят тук, тези хора ще се разбъбрят и ще си кажат всичко.

— Ами! — отсече Брант, извади валтера от раменния кобур, изтегли пачката и внимателно провери стоят ли в нея петнайсетте патрона, сетне я вкара обратно. — Няма. И думичка няма да кажат.

Под бляскавите флуоресцентни светлини на лабораторията лицето на финансиста изглеждаше сиво. Отпусна се тежко на едно кресло и вторачи празен поглед в чистите като в аптека фаянсови плочки на пода.

Брант се извърна, махна с ръка на един от своята охрана.

— Да, хер Брант? — приближи се мъжът с леко отегчена физиономия. — Какво има?

— Нареди на обслужващия персонал да се събере във фоайето, Сеп. Всички до един, без изключение — заповяда бившият офицер от Щази и заговори по-тихо: — Сетне обясни на Карл и другите наши, че се отваря наложителна работа — ще трябва да се ликвидират тукашните. А Фьодор междувременно да донесе експлозивите от багажниците. И от тях ще имаме нужда.

Очите на слушащия светнаха, отегченото му изражение изчезна.

— Чудесно, за мен ще бъде удоволствие.

— Зная, зная — хладно кимна Брант. — Нали затова съм ви подбирал.

И останал на същото място, загледа след него как с дулото на автомата подкарва учените и техниците към обширното фоайе.

В същото време се приближи Ренке. Само леко опънатите устни издаваха крайното раздразнение от факта, че откарват асистентите му, а работата остава несвършена.

— Каква игра играеш сега, Ерих? — запита той тихо.

— Прочетете това, хер професор — отвърна Брант кратко и махна с ръка към Малкович — писмото все още стоеше на екрана на компютъра в скута му.

Ученият пристъпи и очите му светкавично обходиха предупреждението за предстоящото нападение. Тънките му вежди се извиха високо нагоре в изненада и раздразнение.

— Неприятно — бе единственият му коментар на глас, сетне извърна глава през рамо и запита Брант. — Тръгваме ли?

— Точно така.

— Кога?

— След броени минути. Моля, от кабинета си вземете всичко, което смятате за важно, и се постарайте да стане бързо. Отведете и него — отвърна сивоокият и мрачно кимна към апатично увесилия глава на креслото Малкович. — И го наглеждайте, хер професор. Ресурсите и връзките му все още могат да ни послужат.

Брант се обърна и енергично закрачи през лабораторията към изхода със заредения си пистолет в ръка.

Ренке остана загледан след него за няколко секунди, сетне извърна глава към отчаяния милиардер.

— Хайде, господин Малкович, стегнете се. И тръгвайте с мен — ето, оттук.

По-високият мъж се изправи като насън, полузашеметен, разтърси глава, взе лаптопа и куфарчето и последва професора, който го поведе в обратната на изхода посока, сетне по дълъг и прав централен коридор.

Влязоха в помещение без прозорци. Това бе кабинетът спалня на Ренке. Ученият прекоси помещението с широки крачки и спря пред шкафовете с книги, зад които бе скрит стенният му сейф фризер с вариантите ХИДРА. Набра кода на комбинираната ключалка и притисна палец към вградения във вратичката скенер за пръстови отпечатъци. Тя се отвори веднага, а вътрешността тутакси забълва кълбета изстуден въздух.

Някъде в сградата затрака автоматичен огън, приглушен донякъде от дебелите стени. Чуха се жаловити викове и писъци. Скоро стрелбата спря, последваха още няколко стенания на сетна агония и настъпи внезапна, сякаш неземна тишина. Изведнъж я прекъсна гръмкият рев на неистово изплашен мъж. Изтрещяха три сухи пистолетни изстрела и този път тишината остана абсолютна, непрекъсната.

— Боже мой! — почти изплака Малкович. — Морските пехотинци са тук!

Милиардерът заотстъпва назад, докато гърбът му се допря до близката стена, тогава се свлече на пода и притисна към гърдите си куфарчето с информацията за военните планове на Дударев и участието на руския лидер в проекта ХИДРА, сякаш то можеше да го предпази от американските куршуми.

— Успокойте се! — скара му се Ренке. — Никакви пехотинци няма. Това бяха Брант и неговите хора. Налага се да елиминираме свидетелите, сред които са и злощастните ми асистенти.

Сложи си дебела гумена ръкавица и бръкна в отвора, изваждайки оттам стойка със стъклени шишенца. Внимателно се наведе с тях и ги постави в добре изолирана контейнерна охладителна чанта. Сетне извади още една стойка и отново подреди шишенцата в чантата.

Усмихваше се със задоволство на своите творения — създадени по „рецепта“ смъртоносни ХИДРА варианти в прозрачни стъкленички. Всяка носеше етикет с различно име и някои от тях бяха руски. След около четирийсет и осем часа материалите в куфарчето на Малкович щяха да станат безполезни като инструмент за натиск срещу Виктор Дударев. Веднъж руските войски и танкове прекосят ли границите, кремълският лидер повече няма да се опасява от разкриване на плановете му. И тогава ще бъде абсолютно свободен да действа както си реши срещу разтреперения финансист.

Все така тънко усмихвайки се сам на себе си, ученият затвори и запечата контейнера. Малкович бе обречен, независимо от факта дали в момента го съзнаваше или не. Неоткриваемите оръжия в шишенцата обаче, срещу чието действие лек нямаше, щяха да дадат на Вулф Ренке нужната сила да се опира на Дударев и неговите приближени чак до края на живота им.

Подполковник Джон Смит приклекна максимално ниско зад предницата на наетото от Ранди Ръсел зелено волво с четири врати. Бяха го спрели напреки на двупосочния главен път, минаващ покрай основата на вулканичното плато в Орвието, практически блокирайки и двете му платна. Главният път се раздвоява точно на това място: едната част на вилицата води към жп гарата, долната част на града и оттам на изток към подножията на далечните Апенини. Другата се извисява постепенно по склона на скалистите грамади и влиза в същинския град Орвието, разположен на върха на каменния масив.

Смит погледна вляво към платото — огромна черна сянка на фона на обсипаното със звезди небе. Непосредствено след разклонението земята се издигаше рязко в стръмен тревист скат, по който растяха неголеми дървета и множество сега изсъхнали храсти. По-нагоре склонът преминаваше в отвесна стена от вулкански туф, напукан и рушащ се на места — скала от варовик и базалт.

Сетне обърна глава надясно. Киров бе приклекнал на два метра от него също зад волвото и в двете си ръце държеше автомат „Хеклер и Кох“ MP5. Погледите им се срещнаха, руснакът му кимна и вдигна нагоре палец в знак, че е готов.

Отвъд пътя земята се скосяваше в слаб наклон, покрит с оголени плодни дръвчета и лози. В далечните ферми тук и там сред долината блещукаха светлинки.

— Ето ги — идват! — прошепна по радиостанцията Ранди Ръсел.

Тя се бе прикрила край пътя на ниско възвишение, на неголямо разстояние от тях, откъдето имаше отлична видимост към ярко осветената лаборатория на ЕЦПН, която пък бе на около един километър разстояние от тяхната засада. Задачата й беше да следи противника и незабавно да докладва.

— Виждам две коли. Два черни мерцедеса, движат се бързо… — докладва тя, поколеба се за миг и добави: — Изглежда, че беше прав, Джон. Личи си, че те бива за тези неща, войнико.

— Разбрано — усмихна се Смит.

Въпреки току-що получената информация, че предстои бой, и то може би със смъртоносна престрелка, настроението му се подобряваше. Ранди настояваше да поставят засадата доста по-близо до самия център. Искаше да са сигурни, че Малкович, Ренке, Брант и останалите няма да хванат по някой от по-малките второстепенни пътища, които кръстосваха долината на множество места. Джон обаче отхвърли идеята й, изтъквайки, че едно нападение толкова близо до укрепеното здание на лабораторията би позволило на неприятеля да се върне обратно в непревземаемата си крепост. И още по-важно: точно в такъв случай, веднъж след като Малкович и другите разберат, че новината за нападението на американски морски пехотинци е само един гигантски блъф, те ще се измъкнат много лесно, следвайки първоначалния си план за изтегляне по въздуха.

Всъщност Смит бе заложил на вероятността Брант да изведе групата по шосето, тъй като в момента само то даваше възможност най-бързо да се отдалечат от ЕЦПН. Веднъж като преведе хората си по отсечката до жп гарата край Орвието и пресекат автострадата север-юг, бегълците начело с него ще могат да прекосят Апенините по по-безлюдните второстепенни пътища и да се отправят към италианското адриатическо крайбрежие.

Вече се чуваше шумът на мощните двигатели на приближаващите се мерцедеси. Джон се приготви, дръпна затвора на своя MP5, вкара патрон в цевта. С другата ръка и без да сваля поглед от шосето, опипа селектора за автоматичен огън — искаше да е на трипатронна залпова стрелба. Премести тежестта на другия крак и се снижи още малко, оставяйки все така невидим зад тежкото волво.

С приближаването на колите звукът се засили.

Изведнъж светлината на фаровете им обля волвото, хвърляйки разкривена сянка върху отсрещния скат. Гумите остро изсвириха, когато първият водач удари спирачките, за да избегне челния удар с импровизираната барикада на пътя. Няколко секунди по-късно отново се чу измъчено пищене на спирачки и триене на гуми в пътното платно, когато вторият шофьор изви остро и спря напряко в средата на шосето, избягвайки удара в първата кола. В същия миг Смит и Киров се подадоха иззад волвото с насочени в нея автоматични оръжия. Разстоянието беше не повече от петнайсетина метра. Откъм ската изскочи Фиона Девайн — беше си намерила прикритие зад полузаровена варовикова скала, сигурно свлякла се от скалната маса. Приведена леко, тя се прицели с полуавтоматичния си глок във втората кола.

— Излезте от колите! — извика високо Смит, примижавайки под ослепителния блясък на мощните фарове. — Излезте веднага с високо вдигнати ръце!

Кръвта пулсираше силно в слепоочията му. Това бе критичният миг. Необходимостта да вземат пленници обезсмисляше всички други съображения, дори беше по-важна от грижата за собствената им безопасност.

— Последно предупреждение! — изрева Джон отново и пръстът му се сви на спусъка. — Излизайте от шибаните коли! Веднага!

Една от задните врати на първата кола се отвори. Бавно се подаде мъж — беше един от охранителите на Малкович. Застана с лице към волвото с широко протегнати встрани ръце. Беше ги вдигнал на височина на раменете.

— Вижте, не съм въоръжен — заговори той на тромав английски с лош акцент. — Какво искате? Полицаи ли сте?

— Не задавай въпроси! — изръмжа Киров. — Кажи на Малкович и другите да излизат веднага! Имат десет секунди, сетне откриваме огън!

— Разбирам — отвърна мъжът. — Сега ще им кажа.

И се извърна странично, сякаш понечи да се наведе към отворената врата, за да говори с хората вътре, но се извъртя светкавично и измъкна изпод палтото си автомат узи с размерите на голям пистолет.

Смит и Киров стреляха едновременно.

Удариха го поне четири куршума, бликна кръв, тялото се изви, мъжът политна назад. Беше мъртъв още преди да падне на земята.

Шофьорът на първия мерцедес натисна газта до дупка, двигателят изрева и колата се устреми напред право срещу волвото. Водачът на втория автомобил направи сръчна маневра и последва първия.

Смит осъзна грешката си прекалено късно. Онези копелдаци бяха пожертвали един от своите, за да ги подмамят да се покажат и да напуснат добрата си позиция. Извъртя автомата в къса дъга и пусна един-два откоса, целейки се в мотора на летящата насреща му кола. Куршумите пробиха едри дупки в предния капак, излетяха рояци искри, разлетяха се парченца метал, а Джон продължи да стреля.

До него Киров също откри огън, като се целеше в гумите. Някъде отзад затрещя глокът на Фиона Девайн. Джон виждаше излизащите от дулото огънчета при бързите последователни изстрели. И тя се опитваше да пръсне гумите на неприятеля, за да го обездвижи, преди да е успял да мине през препятствието и да се измъкне безнаказано в мрака.

Джон остана на мястото си зад волвото, продължавайки да стреля със стиснати зъби. Като в забавен кинокадър видя летящия към него черен силует. Подобно на огромен, освирепял, влуден слон, той се носеше към него, готов да го размаже. Пусна последен откос, чу куршумите да попадат в челото на двигателя, но какъв ли бе резултатът?

Нямаше никакво време, трябваше да се спасява.

Отскочи встрани, приземи се през рамо на твърдата пътна настилка и усети как зъбите му болезнено изскърцаха, цялото му тяло се разтресе. Изтъркаля се в тревата извън пътя, по-надалеч от спряното волво.

Зад него мерцедесът се вряза в препятствието, изскърца метал, чу се рязък трясък и стържене на тенекии. Заклещени от удара за миг, двете коли се плъзнаха по пътя с ужасяващо търкане сред рояци искри и летящи навсякъде стъкла, пластмасови отломки и дребни метални късчета. Волвото бавно се завъртя странично и освободи дясната част на кръстовищната вилица във формата на буквата Y.

Стържейки с намачкани ламарини, трополейки на джанти, първият мерцедес се измъкна от мястото на схватката по наклона към Орвието. Зад него на шосето се завъргаляха останките на три пръснали се на парчета гуми, които гротескно подскачаха и се въртяха като в забавен филмов кадър. Наоколо летяха блещукащи искри. Сетне и вторият автомобил с мощен рев се стрелна покрай смачканото волво и затрака по пътя с металните си джанти след водещия го събрат.

Застанал на коляно, Смит отново откри огън по изтеглящите се коли. На няколко метра встрани от него Киров последва примера му, като стреляше бавно и прецизно, мерейки се ниско. Фиона вече тичаше по пътя към тях, сменяйки пълнителя на оръжието си в движение, а по лицето й бе изписан безпомощен гняв.

— Ама тези се измъкнаха! — викна тя с все сила.

Киров пусна още един дълъг откос, навел глава странично, като се опитваше да не отклонява огъня от мишената. Празните гилзи изхвърчаха от автомата и звънливо се затъркаляха по пътя.

— Не са — поклати глава той и махна с ръка. — Я гледай там!

С последен мощен рев на загасващия мотор първият мерцедес изтопурка само на двеста метра нагоре по пътя и спря. Двигателят закиха още няколко пъти, а от купето изскочиха четирима и побягнаха нагоре по шосето към Орвието колкото ги държаха краката. Единият беше белокос и тичаше непохватно, притиснал с две ръце към гърдите си куфарче. До него бягаше едър светлорус мъж, а под лунната светлина косата му искреше белезникаво.

— Малкович и Брант! — разпозна ги Смит, скочи на крака и хукна след тях, махайки с ръка на другите. — Давайте, давайте!

Вторият автомобил пред тях се опита да заобиколи първия, излизайки от пътното платно, но попадна на меката почва, двигателят започна да вие неистово и угасна. Четиримата, които излязоха от него, обаче имаха съвсем друго поведение. Двама изтичаха встрани, развръщайки се в тъп ъгъл с автомати в ръка, очевидно решени да спрат преследвачите, за да дадат шанс на бягащите другари. Третият бе строен мъж с бяла брада и подобен на широко куфарче контейнер в ръка. Той погледна след бягащите по дългата, открита отсечка към Орвието, поклати глава и хукна вдясно на пътя и нагоре по склона сред множеството растящи между скалите храсти и ниски дръвчета. Четвъртият го последва.

Смит ясно чу стъпките на тичащ зад него човек и се извъртя, като насочи своя MP5.

От мрака се показа Ранди Ръсел, запъхтяна и с пистолет в ръка.

— Ей онзи там е Ренке! — едва успя да каже тя, като поемаше дълбоко дъх и сочеше с ръка към изчезващите сред растителността по склона бегълци.

— Вие с Киров и Девайн се хващайте с другите, аз ще подгоня Ренке! — викна тя и отново затича.

— Късмет! — откликна Смит и успя да я тупне по гърба.

— И на теб! — отвърна тя през рамо и пое нагоре.

Джон смени празния пълнител на автомата с нов и се обърна към Киров и Фиона.

— Е, готови? Ще ги хванем ли?

И двамата закимаха с пламнали очи, обхванати от странен бяс, с препускащ по жилите адреналин. Бяха в типичното за боя състояние, кажи-речи на ръба на лудостта.

— Хайде тогава! — рече Джон и хукна напред по пътя. — Да довършваме започнатото!

Глава четирийсет и девета

Смит тичаше от лявата страна на шосето, а Киров и Фиона — от дясната. Далеч отпред се виждаха фигурите на Малкович и Брант и двамата охранители. Опитваха се да бягат максимално бързо, за да стигнат равната част на платото, преди преследвачите им да са се приближили достатъчно. А Ренке и другият с него вече бяха някъде нагоре и вдясно по ската, скрити сред растящите там малки овощни дръвчета — праскови, ябълки и засадени на редове точно под скалите лозя. На равни интервали край пътя стърчаха няколко жълти знака със сочещи нагоре стрелки и надписи. Тук имаше древен етруски некропол, град на мъртвите.

Смит беше зает с друг проблем — останалите двама главорези от втората кола. Бяха се скрили някъде отпред покрай пътя, застанали в засада да прикриват бягството на другите със заповед да убият американците или най-малкото да ги забавят. Скоро зърна единия — беше намерил прикритие сред храсти и гъсталаци по склона от неговата — лявата — страна. Другият се криеше някъде отдясно, сред скалите и ниската растителност на по-високото отсреща.

Джон се замисли, смръщил вежди. Да нападне фронтално беше сигурно самоубийство. Те държаха пътя под кръстосан огън и много лесно щяха да ликвидират всеки, появил се там. Да проявиш храброст в боя е едно, налудничавият самоубийствен героизъм — съвсем друго.

Забави ход, сетне застана на едно коляно и с насочен напред автомат внимателно огледа растителността от двете страни на пътя и отпред. Киров и Фиона залегнаха вдясно от него, взрени напред, с готови за стрелба оръжия.

— Виждате ли нещо? — прошепна Джон достатъчно силно и двамата да го чуят.

— Не — поклати глава Киров и извърна глава към него. — Обаче трябва да продължим преследването, приятелю, въпреки рисковете. Иначе онези ще избягат, а стрелбата може би вече е привлякла вниманието на полицията.

Смит се усмихна криво.

— Ти сигурно смяташ, че карабинерите няма да повярват, ако им кажем, че сме туристи, излезли на късна вечерна разходка, а? — опита се да се пошегува Смит.

— Да, приятелю, по една или друга причина точно така смятам — изсумтя Киров, потупа автомата и опипа черните камуфлажни краски по лицето и челото си.

— Вижте, хайде да зарежем шегичките и да се движим — обади се Фиона едновременно развеселена, но и раздразнена от ненужните приказки, изправи се и дръзко пристъпи напред, придържайки се към страничните шубраци.

— Аз ще привлека огъня им, вие ги застреляйте.

Стреснат от постъпката й, Киров протегна ръка да я спре.

— Не, Фиона. Остави я тази работа на мен и на Джон. Ние сме обучени за такива действия, а ти не си. Прекалено голям е рискът.

— Прав е Олег — обади се Смит.

— Не сте прави и двамата, подполковник — сопна се тя нетърпеливо и за миг спря, показвайки им пистолета си. — С това нещо едва ли ще уцеля мишена, която е по-далеч от двайсетина-трийсетина метра. А с вашите автомати имате много по-големи възможности. Затова дайте да се възползваме от този факт и да не губим повече време.

Джон направи гримаса и неохотно сви рамене, но се съгласи.

— Това е вярно — рече на глас.

Силно смръщен, руснакът кимна, въздъхна и махна с ръка. Сетне се обади, а в гласа му имаше молба.

— Вярно говори, почти както винаги. Само че, моля те, Фиона, пази се… внимавай да не те убият. Защото ако така стане, аз…

Гласът му засече и той млъкна.

Фиона допря длан до челото му и се усмихна.

— Зная, Олег, зная. Ще внимавам, обещавам ти.

И отново тръгна напред, сега вече на прибежки и силно приведена.

Двамата изчакаха няколко секунди, сетне я последваха, като притичваха и припълзяваха на кратки отсечки по тревата и между храстите покрай пътя, прикривайки се в сенките.

Един от хората на Брант — Сеп Недел — лежеше скрит зад неголяма, покрита със стар мъх и шубраци скала. Често надничаше иззад единия й край към пътя, насочил узито натам, очаквайки онези долу да се появят всеки момент. Отвори сгъваемия приклад и опря скобата в рамо, така бе по-удобно и по-стабилно. Иначе беше спокоен и балансиран. Стрелбата по учените помощници на Ренке и жабарите от местната охрана бе детско забавление. А тези долу бяха печени, хора видимо с голям опит. Схватката с тях щеше да бъде много повече по вкуса му.

Храстите отсреща — от другата страна на пътя — издайнически се размърдаха. Недел изпухтя презрително и се усмихна. Типично за Фьодор Баженов. Този човек хване ли оръжие в ръка и се разкисва, става неспокоен и непредвидим. Нервите му не държат, иначе е цар на експлозивите. Но в друго отношение не можеш да му имаш доверие — превръща се в заплаха и за себе си, и за другарите си. Язък, че е бил в КГБ.

Сега надолу по пътя определено се мярна нещо. Изглежда, идваше някой от онези. Германецът стисна ложето на узито и леко отмести цевта вдясно. Да, така е по-добре. Вече забелязваше облечената в черно фигура, която се движеше на прибежки, от време на време застиваше, клякайки, оглеждаше се и се ослушваше. Разузнавач значи, рече си Недел. Е, правилният ход бе очевиден. Пусни този да мине, а когато се зададат другите, изчакай да се приближат достатъчно и ги ликвидирай. С узито проблем в това отношение няма.

Фигурата се приближи още повече.

Недел задържаше огъня. Обаче нещо в силуета на движещия се по-надолу разузнавач го заинтригува. Ами да, сега разбра — това беше жена. Американците водят жена със себе си. Ха! Недел оголи зъби в мрака, предвкусвайки удоволствието, след като ликвидира другарите й.

Внезапно отсреща изгърмя друго узи, сетне затрака напевно, изпращайки куршуми в посока на пътя. Около облечената в черно жена се разлетяха парченца асфалт, клонки, трева и пръст. Тя залитна, падна напред и застина.

Недел изруга гневно. Ех, че е глупак този Баженов! Пак си бе изпуснал нервите.

В същия миг го зърна — руснакът се подаваше иззад прикритието си. Този нещастник се опитва да огледа терена, вероятно за да коригира огъня си! Толкова загубен човек рядко се среща. Брант никога не би го взел, ако не беше истински виртуоз по взривовете. И ето го пак, подава се до кръста, насочва автомата към падналата неподвижна фигура край пътя…

И тогава се чу изстрелът, единичен, дойде някъде от по-долната част на склона.

Ударен право в лицето, Баженов изпищя и се свлече пред храстите. Сетне изтрещя откос и го довърши.

В този миг се показа и стрелецът. Беше също в черно, скочи на крака и се втурна към падналата жена. Падна на коляно до нея и трескаво забърка по джобовете на жилетката си, вероятно търсеше превързочни материали.

От това по-добра мишена, здраве му кажи, си каза Недел. Бавно прицелвайки се, германецът се изправи иззад скалата, насочи късата цев на узито и задържа дишането, докато мерникът и мушката кацнаха върху клекналия долу и се задържаха върху него. Тогава започна да обира мекия спусък…

Легнал по корем около сто метра по-долу на пътя, Смит натисна своя спусък. Оръжието му затрака високо, откатът беше по-силен от обичайно, защото позата бе неудобна. Встрани на асфалта звъннаха трите празни гилзи. Ударен два пъти — единия път във врата и втори в рамото, — главорезът на Брант се свлече напред. От шията бликна кръв, беше черна на цвят под лунните лъчи, обагри скалата, след малко секна.

Ругаейки тихо под нос, Джон се изправи и хукна към мястото, където до падналата Фиона беше клекнал Киров.

Когато стигна до тях, тя вече се опитваше да седне.

— Добре съм, добре съм — шепнеше дрезгаво, бледа и видимо поуплашена, но и щастлива. — Не ме улучиха, ето на — вижте…

— Не те улучили, а? — ръмжеше Киров и сочеше разпрания й ръкав, откъдето течеше тънка струйка кръв. — А това какво е?

За щастие оказа се само повърхностно одраскване, а не сериозна рана — куршумът бе разкъсал кожата най-отгоре.

— Това ли? — усмихваше се тя. — Че това е само драскотина.

— Чист късмет — сопна й се Смит, като все още дишаше тежко.

Сърцето му биеше силно. И той, както и Киров, бе помислил, че Фиона е убита или в най-добрия случай тежко ранена.

— Прав сте, подполковник — отвърна му тя спокойно и със съжаление откачи защипаната към жилетката й радиостанция.

Беше разбита, вероятно при залягането й се бе ударила в камък. Свали и вече ненужните слушалки с микрофона от главата и дяволито се пошегува.

— Сега вече ще трябва да разчитам на вас — мъжете — да провеждате телефонните ми разговори.

Изведнъж ярка светлина разкъса мрака и нощта се превърна почти в ден — някъде зад тях изригна огромно огнено кълбо в бяло, сенките им полазиха по съседния скат. Извърнаха се стреснати тъкмо навреме, за да видят червено-черния стълб на експлозията на изток. Стотици метри високо нагоре във въздуха над центъра на взрива полетяха късове метал, големи бетонни парчета, сетне заваляха като метеоритен дъжд обратно на земята. В същия миг до тях стигна и звуковата вълна — силен тътен, придружен с вторично бумтене и ръмжащ грохот, подобен на минаващ товарен влак. Сетне тези шумове бавно затихнаха, настана плътна, зашеметяваща тишина.

— Това беше лабораторията на Ренке — горчиво рече Смит, загледан в огнената колона над комплекса на ЕЦПН. — Заедно с уликите и доказателствата, от които така много се нуждаем…

— Още една причина, поради която незабавно трябва да тръгваме подир Малкович и Брант — прекъсна го Киров. — Поне за ченгетата няма да се безпокоим.

— Вярно, майтап няма — съгласи се Смит разсеяно, все още загледан в буйните пламъци над останките на тайната лаборатория за производство на биологично оръжие. — Цялата полиция на Орвието — карабинерите, градската и пътната — ще се струпа на комплекса най-много до десетина минути.

Наведе се и помогна на Фиона да се изправи.

— Е, хайде, поне от това да се възползваме.

И тримата агенти на Първи отдел хукнаха нагоре по пътя в източна посока, устремени към върха на платото.

Промъквайки се внимателно сред истинска джунгла от храсти, Ранди Ръсел се спря, стресната от внезапния блясък, който освети ската високо над нея, ярко огрявайки околния пейзаж с високата трева, плодните дръвчета с окапали листа, опънатите тук-там телени огради на нивото на човешки ръст, ерозираните и обрасли в шубраци стари тераси. Инстинктивно залегна и изчака блясъкът да избледнее и околната природа отново да потъне в мрак.

Извади късмет: в настъпилата мъртва тишина след експлозията чу приглушени гласове. Идваха отгоре и малко вляво. Внимателно се поизправи и приведена, отново тръгна по склона, движейки се в същата посока. Придвижваше се максимално безшумно, но гласовете изведнъж замлъкнаха, може би хората доловиха шума от стъпките й.

Стигна телена ограда и клекна, сетне пропълзя под плета. Под бледата лунна светлина тук теренът беше по-открит. Отпред се простираха няколко обрасли с трева могилки с положени отгоре им сиви камъни, но пространството между тях тънеше в гъсти сенки.

Реши, че е време да огледа по-добре пътя пред себе си. Измъкна от калъфа нощния бинокъл и настрои електронния увеличител на образа. Апаратът беше последна дума на техниката: усилваше дори и най-слабия лъч светлина в околната среда, било лунен или звезден, и практически превръщаше нощта в ден.

Така стана и сега — пейзажът отпред се разкри абсолютно ясно и отчетливо.

Пред нея се открояваше правоъгълна мрежа от подобни на мънички улици тесни, стъпаловидни алеи, изрязани в склона. В каретата помежду тях се издигаха малки къщи, строени от блокове вулкански туф, подобен на ситно надупчен сив варовик. Някои от покривите бяха конични, други — плоски, но почти всички бяха тревясали. В централната част на фасадата във всяка една ниско зееше тъмнеещ трапецовиден отвор, а на окачените над тези входове големи каменни плочи бяха изрязани надписи на древен език. Отвъд сградите се виеше път с парапет, който водеше към празен в момента паркинг.

Ранди се досети: това е тукашният древен етруски град на мъртвите. Предния ден, веднага след полета със самолета от Германия, бе правила бързи справки и сравнително повърхностно проучи този район. Някои от гробниците бяха на повече от три хиляди години. В Орвието, близо до местната катедрала, имаше музей, където бяха изложени стотици намерени в некропола предмети — вази, съдове за вода, оръжие и брони, събирани там още от деветнайсети век.

Замисли се. Сигурно Ренке и тръгналият с него охранител се крият някъде тук, в некропола. Изчакват стрелбата да отшуми, а сетне да се измъкнат по обратния път. Не е лоша идеята, а скривалището е направо идеално, рече си Ранди. Всеки, който тръгне да обикаля по тесните алеи, за да ги търси, ще се превърне в отлична мишена. Спокойно ще успеят да отстранят преследвачите си.

Прибра бинокъла и се придвижи бавно и внимателно напред. Излязла на открито, тя се плъзна във високата трева и запълзя към гробниците, като грижливо подбираше най-плътните сенки.

От време на време спираше и се ослушваше с надежда отново да долови шепот, който ще й подскаже къде са се мушнали онези двамата. Но не чу нищо повече, само далече отдолу долитаха сирените на полицейските коли, пожарните и линейките, които бързаха да стигнат до пожара в комплекса на ЕЦПН.

Накрая си определи цел — неголяма и рядка горичка от ниски дървета, точно над некропола. Оттам отлично би могла да наблюдава цялата му площ с алеите, особено онези, които водеха в посока на пътя към Орвието. Именно тях биха избрали за измъкването си Ренке и охраната му.

След малко стигна на мястото и отново извади бинокъла. Започна методично да оглежда къща по къща, парцел по парцел, започвайки от онези, които намираше за най-удачни като път за бягство. Предполагаше още, че двамата са избрали скривалище, откъдето най-лесно биха могли да следят евентуално влизащите в града на мъртвите откъм пътя или паркинга.

Ранди продължаваше огледа от място на място и бе стигнала до гробница в средата на централната алея, когато интуицията й подсказа, че е на прав път. Окулярът се плъзна по контурите на входа, сетне отмина надолу, но вътрешният глас се обади отново. Върна бинокъла отново на отвора. Каква бе тази бледа сянка вътре? Парче отчупен камък, игра на лунните лъчи? Или нещо друго?

Ранди задържа дъх, реши да изчака търпеливо. Търпението й бе възнаградено: силуетът се раздвижи, постепенно придоби очертания и яснота. Това там бе човешка глава, ето и раменете на леко брадясал мъж, приклекнал от вътрешната страна до ниския отвор. Внимателно надничаше надолу по алеята към входа на некропола. Ето го, отново се помръдна, промени позицията, сега тя видя и оръжието в ръцете му.

Затаила дъх, Ранди остана неподвижна на място. Дали и Ренке бе в същата гробница заедно с мъжа? Или ученият бе предпочел друга къщичка?

Охранителят се извърна за миг, изглежда, слушаше какво му говори някой зад него. Сетне кимна и пак извърна глава напред.

Ранди се усмихна тънко. Да, очите не я лъжеха. Ренке бе там, на същото място, търпеливо клекнал в мрака отзад, изчакващ шанса си да се измъкне за пореден път. И да изчезне, както бе правил безброй пъти в миналото. Това бе възможността, на която разчиташе и очакваше. Прибра бинокъла и запълзя надолу по склона, притиснала тяло и глава към земята. Отдалечаваше се от скривалището на Ренке и другия, за да направи обход.

Стигна тясната алея, която маркираше северната граница на некропола, пресече я бързо и се провря в тясно място зад една от квадратните гробници. Прибра беретата в кобура и го закопча, сетне с помощта на двете си ръце се повдигна на покрития с трева и пръст покрив.

Така започна бавният й път от покрив на покрив. Прескачаше леко тесните пространства между сградите, докато стигна плоския покрив на гробницата северно от скривалището на Ренке. Тук извади деветмилиметровия си пистолет, допълзя до ръба и погледна надолу.

Само на няколко метра разстояние от нея се намираше ниският вход на къщата, където бе забелязала движението. Насочи беретата, прицели се и изчака очите й да се адаптират в тъмнината и новата обстановка. Постепенно мракът придоби по-други очертания, форми и сенки. И Ранди отново забеляза главата и раменете на онзи мъж, приклекнал като часовой до входа с насочен навън автомат. Пръстът й интуитивно полази по спусъка, сетне се отказа. Реши да изчака хода на онзи долу.

— Хвърли оръжието! — обади се тя тихо.

Абсолютно изненадан, другият реагира инстинктивно. Извъртя глава в посока на гласа, вдигна узито и натисна спусъка.

Ранди го застреля в главата.

Още не бе заглъхнало острото ехо на пистолетния изстрел в околните каменни стени, а тя вече се движеше. Изтъркаля се сръчно от покрива, тупна долу приклекнала, а беретата описа дъга и се насочи в отвора на криптата.

Реакция нямаше. Нито шум, нито знак за някакво движение вътре.

— Вулф Ренке! — извика Ранди, повишавайки глас достатъчно, колкото онзи в гробницата да я чуе. — Играта свърши. Няма къде да бягате повече. Излезте сега с високо вдигнати ръце и ще останете жив. Иначе ще се наложи да ви убия.

Отговор не се получи. За миг тя реши, че ученият отказва да говори и предпочита мълчанието. Това бе странно. Но сетне Ренке се обади.

— Такъв ли ми е изборът? — попита той спокойно. — Кротко да се предам и да отида в затвора? Иначе ще умра от вашата ръка, така ли?

— Точно така.

Ренке изсумтя.

— Грешите — рече той мрачно. — Забравяте, че винаги има и трета възможност. И аз избирам нея.

Внезапно Ранди чу подобен на изхрущяване звук, той ясно долетя от отвора на малкото помещение. Последва го задавен стон, изпъшкване и продължително стенание, сетне настъпи пълна тишина.

— Мамка му! — изруга тя и с насочен пистолет надникна в отвора.

Късно беше.

Вулф Ренке лежеше присвит на една от каменните пейки във вътрешността, използвани от етруските за полагане на покойниците. Очите му гледаха изцъклено и втренчено право в нея, но в тях нямаше живот, нямаше и мисъл. Устата му бе отпусната и отворена, от нея върху елегантно подрязаната бяла брада бавно се стичаше пенеста слюнка. Пред пейката с мъртвия се търкаляха останките от разчупена ампула, а до тях стоеше добре изолиран охладителен контейнер чанта. Въздухът в гробницата миришеше слабо на бадеми.

Търсеният от закона и разузнавателните органи на няколко страни учен беше се самоубил, вероятно с цианкалий, помисли Ранди мрачно. Приведе се и влезе в помещението. Светкавично претърси джобовете на мъртвеца, но там нямаше нищо. Тогава взе охладителната чанта и я изнесе отвън, на обляната в мека лунна светлина алея.

В контейнера намери няколко стойки със стъклени шишенца, умело зарити в сух лед. Измъкна едно, сетне друго, трето и зачете етикетите. Очите й се разтвориха широко в абсолютно удивление, което бавно премина в ужас. Макар и да не бе стопроцентово сигурна, Ранди се досещаше, че сега в ръцете си държи смъртоносното оръжие на Ренке в различни варианти, всеки един настроен по състав спрямо генетичните характеристики на жертвата. Ето тук бе написано името на Виктор Дударев, на ключовите му министри, на много от старшите руски военачалници и генерали. Прибра всичко на мястото му и бързо затвори капака, заключвайки скобата. Сетне грабна чантата и хукна по тесните алеи в града на мъртвите право към изхода.

Глава петдесета

В същото време Смит се промъкваше тихо в гората сред сенките под редиците вековни борове гиганти. След малко излезе на края на малък обществен парк, сред който изпъкваха останките на етруски храм. Не се бе запазило повече от няколко каменни стъпала, издигаща се над тях тревясала платформа и цилиндричните основи на някогашни исполински колони. Главният път минаваше до парка, извиваше се и продължаваше със силен наклон, влизайки в Орвието.

Американецът погледна в южна посока и махна с ръка на идващите след него Киров и Фиона да се приближат. Те се плъзнаха като призраци сред дърветата и застанаха до него.

Средновековният град се виждаше добре от сегашната им позиция — вдясно се виеха лабиринти от тесни улички и ниски постройки с неправилни и разнообразни форми, на възраст между осемстотин и деветстотин години. На много места над улиците се извиваха древни сводове, свързващи отсрещните къщи по двойки. Тесните пространства между тях бяха осветени от слабата и сребриста лунна светлина, но имаше и потънали в задгробна мрачина отсечки.

Източната част на платото оставаше вляво и там теренът се снишаваше стръмно към светлините на Долния град. По ръба на платото минаваше широка тераса, стигаше чак до високите, закръглени и отворени на върха бастиони и масивните външни стени на папската твърдина, строена през четиринайсети и петнайсети век.

— Накъде тръгнаха Малкович и Брант? — веднага запита Киров. — Сигурно на запад и в стария град?

— В никакъв случай не е в стария — възрази Фиона. — Това е капан без изход. Единственият начин да се измъкнат от него е пътят към комплекса на ЕЦПН, а там сега гъмжи от италиански полицаи и спасителни отряди.

— Значи напред — твърдо рече Киров и махна към малък указателен знак със стрелка, сочеща пътя на юг по широка улица с три платна към площада и станцията на свързващата Орвието с Долния град въжена линия. — Единствената им реалистична надежда е да си купят или откраднат кола, а единственото място, където пък това може да стане по безопасен за тях начин, е ей там — някъде около централната станция. Въжената линия сигурно е затворена нощем, обаче стопроцентово има други пътища или пътеки, които водят надолу от тази част на града.

Смит кимна в знак на съгласие и се изправи.

— Звучи логично. Добре, аз поемам по левия фланг. Олег, ти хвани десния.

— Аз пък ще вървя по средата като послушното малко момиченце — откликна Фиона и се усмихна приятно, за да тушира хапливата си забележка.

И развърнати по този начин, тримата прекосиха малкия парк, заобикаляйки издигнатата платформа на разрушения храм. Насочиха се на юг, като се придържаха максимално близо към лявата страна на широкия път, който водеше към открития площад.

— Но къде е професор Ренке? — запъхтяно запита по едно време Константин Малкович.

Финансистът вървеше приведен, дишаше тежко и се давеше от усилието на бързия ход, все така притиснал куфарчето към гърдите си. Стигнаха до заключените врати на станцията на въжената линия, тук той се отпусна тежко на земята и седна с гръб, опрян в стената на сградата. Пот струеше по ужасеното му прашно лице, достолепната му гъста бяла коса бе замърсена и влажна.

— Или е пленник, или не е вече жив — отсече Брант. — Трябваше да върви с нас, ама на…

Силно разгневен и на самия себе си, и на страхливия си, треперещ работодател, Брант се замисли, преценявайки възможностите. А те за беля все повече и повече се свиваха. С отстраняването на Ренке и унищожаването на лабораторията ХИДРА самият той вече преставаше да бъде полезен за руснаците. И щяха да го толерират само докато американците научат за плановете им относно окупацията на Украйна и другите бивши съветски републики. А този момент вече наближаваше. Сивоокият погледна крадешком към куфарчето на Малкович. То съдържаше информация, която в никакъв случай не биваше да попада в американски ръце. В същото време и самият милиардер се превръщаше във все по-рисков фактор.

В този миг, мислеше си Брант, единственият начин да си възвърне доверието на руснаците и може би да си запази живота бе да елиминира Малкович и да им предаде куфарчето със съдържанието му. Посегна към валтера, сетне свали ръка. Не беше подходящо мястото тук. Площадът бе прекалено просторен и отворен, звукът на изстрела ще отекне надалеч в града, а ехото ще го връща отново и отново. Не, ще убие този страхливец по-късно, реши бившият офицер от Щази. Ще има такава възможност веднага след като се разкарат от този проклет средновековен лабиринт и стъпят на по-сигурно място. Само веднъж да стигнат в Апенините, там ще бъде съвсем просто да го ликвидира и скрие надупченото с куршуми тяло. Подходящи места колкото си искаш, никога няма да го намерят.

Наведе се към Малкович, хвана го за ръката и грубо го изправи на крака.

— Хайде, тръгвай — сопна му се той и даде знак на останалите с него двама главорези. — Ей там, зад ъгъла на крепостта има още един път надолу…

Все така люлеещ се от умора и страх, по-възрастният мъж се подчини.

В същия миг се обади единият от охраната:

— Хер Брант! Американците! Тук са, настигат ни! — и с дулото на узито посочи към отсрещния край на площада.

Стреснат, Брант се извъртя и в движение измъкна валтера. На слабата светлина ясно различи три смътни фигури, които тъкмо стъпваха на площада. Разстоянието помежду им не беше повече от стотина метра.

— Убийте ги! — заповяда той.

Смит също зърна фигурите около станцията на въжената линия — неголяма модерна сграда, разположена в източния край на площада. Бяха четирима. Двамата тъкмо заемаха позиции зад големи каменни вази с декоративни растения и оръжията в ръцете им вече сочеха към него и другарите му. Брант бе клекнал зад тях, а в същия миг Константин Малкович тромаво побягна встрани. Сравнително бързо се отдалечи от осветената станция и потъна в мрака, но Смит успя да види, че се насочва към високата сводеста порта на папската крепост.

— Залегнете! — изрева Джон, опитвайки се да предупреди Киров и Фиона и сам се просна по корем. — Лягайте!

В същия миг хората на Брант откриха огън и оръжията им зачаткаха скорострелно.

Куршуми засвириха около Смит, няколко изсвистяха току над ушите му. Други удариха в паважа и рикошираха със зловещо бръмчене като разгневени оси, отлитайки в различни посоки. Наоколо се разлетяха отчупени ситни парченца.

Смит отчаяно се затъркаля встрани, опитвайки се да излезе от зоната на огъня.

На няколко метра от него Фиона Девайн, която също беше залегнала, внезапно извика и се сви на кравай, като скърцаше със зъби да надвие болката и държеше удареното си дясно бедро. Между притиснатите към мястото на попадението пръсти избликна кръв. С посивяло от тревога лице Киров се хвърли към нея, не обръщайки внимание на свирещите около него деветмилиметрови куршуми.

Внезапно и двете узита замлъкнаха. И двамата бяха изстреляли двайсетпатронните си пълнители. Приведени ниско, те трескаво ровеха по джобовете, за да заредят с нови.

Смит използва момента и застана на коляно. Съзнаваше, че не отвърнат ли на огъня незабавно, вероятно и тримата ще загинат тук. Присвил очи, той се прицели внимателно към каменните вази и натисна спусъка. Продължи да стреля максимално бързо на автоматичен огън, като движеше дулото дъговидно, покривайки целия ред на декоративните съдове пред гарата. Оръжието затрака високо, изпращайки смъртоносни редове към Брант и хората му. Един от откосите пръсна по-малка декоративна ваза от теракота със зимни растения. Наоколо се разлетяха пръстени парчета, листа и цветове.

Застаналият малко встрани стрелец се килна, падна назад и застина, а узито изтрака върху настилката.

Един по-малко — мрачно си каза Смит и прехвърли огъня върху втория от главорезите, който току-що сменяше пълнителя. Брант бе заел позиция до него и насочваше пистолет към американците.

Тримата откриха огън едновременно.

Отново заваля градушка от куршуми в двете посоки, във въздуха засвистяха късчета отчупен бетон, замириса на озон. Джон отчетливо чу свирналите над дясното му рамо огнени оси и потрепери. В следващия миг още един куршум го перна по жилетката, но и сега извади невероятен късмет — оловото само лизна плата, отнасяйки със себе си големия джоб заедно с ръчния апарат за лазерно наблюдение. Смъртта го отмина и този път, но пък страничен рикошет изфуча някъде отляво и го удари в дясната страна на гръдния кош. Силата бе достатъчно голяма и болката се оказа просто непоносима.

С огромно усилие на волята Джон надмогна неистовото желание да побегне или отново да се затъркаля някъде встрани, по-далеч от надвисналата смърт. Но устоя и остана на място, яростно отвръщайки на отсрещния огън. Цевта на MP5 се загря, оръжието подскачаше в ръцете му и риташе. Смит стискаше челюсти, скърцаше със зъби, така донякъде преодоляваше разкъсващата болка и с омерзение и гняв продължаваше да стреля.

Фасадната базалтова стена на станцията заприлича на решето от попаденията на тежките деветмилиметрови куршуми, които изравяха същински малки кратери в нея. Изпотрошени бяха всичките предни стъкла, разбита бе заключената врата. Пръсна се още един декоративен съд, падна и вторият от мъжете на Брант, в следващия миг рухна и самият той, свличайки се на земята върху другия.

Затворът на автомата в ръцете на Джон изтрака и остана в крайна задна позиция. Свършили се бяха трийсетте патрона в пълнителя. Смит трескаво извади нов от жилетката и изхвърляйки стария на земята, презареди. Дръпна затвора, вкара патрон и бързо се огледа.

С пръст на спусъка се взря в станцията отсреща. Очите му потърсиха признаци за живот. Но не — и трите тела лежаха неподвижни върху раздрания от куршуми и рикошети паваж. Нищо не се помръдваше. Падна тежка, плътна тишина. Странно бе това отсъствие на шум и звук след постоянния тътен и чаткащите автоматични откоси в наситената престрелка.

— Джон! — обади се Киров.

Руснакът, все така приведен над Фиона Девайн, отчаяно се опитваше да спре кръвотечението от бедрената й рана.

— Имам нужда от помощ — рече той с угаснал глас.

Смит се изправи на крака, залитна, сетне успя да се стабилизира, но нова вълна на силна болка протече като електрически ток по дясната му страна. Скръцна със зъби и волево закрачи към двамата си другари. Ранената бе в съзнание, но бе силно пребледняла и започваше да трепери ситно. Настъпваше типичният шок.

Джон погледна Киров. И той бе пребледнял.

— Догони Малкович, Олег. Той тичаше към онази крепост там… вероятно се е скрил в нея — тихо рече американецът. — Аз ще се погрижа за нея.

Киров гневно поклати глава.

— Но аз…

— Аз съм лекарят — настойчиво каза Смит. — Забрави ли? Остави ме да си свърша работата. А ти иди и свърши твоята. Ако и сега Малкович ни избяга, значи всичко, което направихме досега, ще е било напразно. Хайде тръгвай, какво чакаш!

Киров го погледна гневно. Сетне въздъхна, смръщи се още повече, но кимна и без да каже дума повече, приклекна и внимателно докосна челото на Фиона. Тогава се изправи с автомата в ръка и затича към крепостта.

Смит застана на колене край Фиона и грижливо разгледа раната. Внимателно разкъса плата на панталона й, за да си освободи място за работа, отново и отново огледа входното и изходното отверстие на куршума. Опипа внимателно крака, на места натискайки по-силно, за да разбере има ли счупена кост или раздробени парчета. Фиона изпъшка силно няколко пъти, сетне стисна зъби и само дишаше тежко през тях.

— Съжалявам, налага се — успокоително говореше Джон.

От джоба на жилетката извади превързочни пакети, измъкна марли с дезинфектанти и бинт, изчисти раната и я превързва. Сетне смъкна своята жилетка, нави я на топка и я подложи под крака, за да го повдигне.

— Лоша ли е раната? — запита го тя.

— Чист късмет — равно отвърна Джон без повече обяснения.

— За втори път го казвате тази нощ, подполковник — опита се да се усмихне тя. — Без да зная защо обаче, съвсем не се чувствам късметлийка в момента.

— Късметът е нещо относително, госпожице Девайн — отвърна на усмивката й Джон, но веднага след това заговори сериозно. — Ето на — този куршум някак си е пропуснал всички важни кръвоносни съдове, а и самата кост. Бедреният мускул е доста разкъсан, обаче тези неща се оправят. Всичко ще зарасне нормално, само веднъж да ви отведем в свястна болница.

В това време силно възбуденият глас на Ранди Ръсел прозвуча в слушалките.

— Джон — възкликна тя — Ренке е мъртъв, обаче взех материалите, които носеше със себе си. Невероятни неща… Тръгвам нагоре към вас. Какво е положението там?

Смит изви микрофона към устата си.

— И Брант е мъртъв. Обаче Малкович се измъкна, а Девайн е ранена.

Продължи да говори бързо, описвайки ситуацията и последните събития, както и местонахождението им.

— Колко време ти е нужно, за да дойдеш тук?

— Дай ми пет минути и съм при вас — обеща тя.

— Разбрано — отвърна Смит. — Бързай колкото можеш. Но първо се свържи с хеликоптера. Използвай кодовите сигнали, които ти дадох, и предай да са готови да ни изведат по всяко време.

— Къде ще бъдете? — запита Ранди.

— В момента тръгвам подир Малкович. Ще държим радиовръзка.

Взе автомата от земята и се изправи, отправяйки очи към Фиона.

— Ранди скоро ще бъде тук. Ще издържите ли, докато дойде?

Тя кимна, но все още бе силно бледа.

— Ще се оправя, не се безпокойте, подполковник. Вие вървете, помагайте на Олег и задръжте онзи мръсник.

— Отивам. А вие не мърдайте и не се опитвайте да вървите с този крак — твърдо нареди Смит. — Приемете това като заповед.

Сетне се обърна и хукна през площада към крепостта.

Ерих Брант се бореше с унеса и жестоката болка, която притъпяваше сетивата му. По едно време примигна с очи и почти дойде на себе си. Лежеше на паважа, отчасти върху трупа на своя подчинен. Миришеше силно на прясна кръв, в устата си усещаше метален привкус. Извърна леко глава, примига от непоносимата болка, която това движение предизвика. Видя, че по паважа потече още кръв.

Ръката му бе попаднала под гърдите на другия — очевидно мъртъв, прострелян на множество места.

Брант я измъкна полека и внимателно опипа чело. Премаля от болката — имаше порезна рана, — куршумът бе разкъсал кожата чак до костта, която, изглежда, беше счупена, защото чу хрущене, обгърна го бяла вълна и отново за миг загуби съзнание. По-късно излезе от това състояние и първата му мисъл бе, че е най-добре да не мисли за раната в главата — каквото и да означава тя.

Чу нечии стъпки. Някой бързаше, приближаваше се към него. Присви очи и затаи дъх. През притворените клепачи зърна висок и строен чернокос мъж, който тичешком мина покрай него.

Това беше Смит! — помисли Брант удивен. Значи този проклет американец е успял някак да се измъкне от Русия и да ги последва чак до Орвието! Явно е подушил следите на Малкович. Това му подейства шоково, изглежда, доста по-силно от самата му рана. Този път успя да излезе от унеса и да се мобилизира. Бавно, с огромно усилие на волята запълзя встрани и успя да намери пистолета си наблизо. С още малко пълзене стигна до едни дървета, оттам намери прикритие в жив плет и други храсти, които растяха около високата сводеста порта на папската крепост. Тук почувства известна увереност, изправи се бавно, сетне, залитайки, тръгна по следите на Смит.

С помощта на двете си ръце Фиона успя да седне, като внимаваше да не движи превързания си крак и да го държи изпънат пред себе си. От усилието обаче й се зави свят. Изчака малко световъртежът да спре, сетне изправи глава и огледа обления в лунни лъчи площад. В далечината зад нея се чуваха изплашени гласове — гражданите на Орвието разтревожено коментираха експлозията и престрелките около стария град.

Фиона смръщи чело и погледна часовника си. Къде ли се бави агентката на ЦРУ? Защото пристигне ли местната полиция преди Ръсел, тя — Фиона — ще изпадне в истинска беда. Съществуването на Първи секретен отдел бе грижливо пазена държавна тайна и нито Клайн, нито президентът Кастила щяха да я нарушат, за да обяснят нейните и тези на другарите й действия. А пък италианските власти едва ли ще погледнат снизходително на въоръжена до зъби жена, която се разхожда и на воля стреля из страната им, представяйки се за журналистка на свободна практика. Ами труповете отсреща на площада и отзад на пътя…? Боже мили!

Погледна към надупчената от куршумите фасада на станцията на въжената линия и въздъхна. Отпред на паважа пред разбитите прозорци и издънената врата се търкаляха двата трупа на… Внезапно се сепна, очите й се присвиха. Защо два трупа? Нали трябваше да са три?

За миг замръзна, по гърба й полазиха ледени тръпки. Значи един от хората на Брант, а може би и самият той не е убит, а вероятно е тръгнал след Олег и подполковника. Боже мой, пък радиото й е повредено! Няма възможност да предупреди другарите си. Е, като не може по друг начин, тогава… и тя се изправи с огромно усилие и още по-мъчително закуцука през площада в посока на крепостта.

Смит завари Киров и Константин Малкович застанали един срещу друг в горната част на крепостния вал. Стените на крепостта се извисяваха величествено над скалната маса, върху която бе построена, а под нея обраслият тук-таме с жилави дръвчета и шубраци скат се спускаше почти вертикално надолу към светлините на Орвието и магистралното шосе. Финансистът бе вдигнал ръце високо във въздуха, а в краката му лежеше отвореното куфарче.

Руснакът държеше автомата небрежно насочен към по-възрастния беловлас мъж. Когато Джон се приближи, Олег извърна глава през рамо и иронично рече:

— Господин Малкович се съгласи да ни сътрудничи. Изглежда, че той вече горчиво съжалява за неразумното си решение да помага на президента Дударев в различните му конспирации.

— Сигурен съм, че е точно така — отвърна Смит сухо. — А в куфарчето какво има?

— Информация, която нашето правителство ще намери за извънредно важна — бързо заговори Малкович. — Всичко, абсолютно всичко, до което успях да се добера относно военните планове на Русия.

За пръв път от доста дни наред Смит усети, че от раменете му се свлича непосилно бреме. Отведат ли Малкович жив където трябва, даде ли той показания, плюс доказателствения материал, показващ намеренията на Дударев да окупира по-слабите си съседи… е, всичко това може би ще помогне САЩ да избегнат откритата военна конфронтация с Русия.

— Хвърлете оръжията — неочаквано се обади зад тях пресипнал, изпълнен с болка глас. — Незабавно или ще стрелям!

Смит замръзна. Познаваше гласа. Но Брант бе мъртъв, нали? Лично бе застрелял този копелдак. Или… Ех, защо не бе проверил по пътя към крепостта!

— Имате три секунди — с леден глас изръмжа Брант. — Едно, две…

Напълно омаломощен психически от този ужасяващ обрат на съдбата, Смит хвърли автомата и той изтрака силно, удряйки се в парапета. Застаналият пред него Киров направи същото, само че внимателно се наведе и леко постави своя MP5 на каменния вал.

— Отлично — обади се отново германецът. — Сега се обърнете към мен… бавно, съвсем бавно. И дръжте ръцете горе, да ги виждам добре.

И двамата се подчиниха.

Брант стоеше недалеч от тях, на няколко метра от бойниците на стената. Лицето му бе кървава маска, русата коса — потъмняла и слепена. На челото му кожата червенееше грозно разкъсана, костта отдолу белееше страшно. Държеше пистолета в една ръка, постоянно променяйки прицела — ту към единия, ту към другия.

— Ерих! — възкликна радостно Малкович и се затича към него с широка усмивка на лицето. — Слава тебе, Господи! Знаех си, че ще ме спасиш от тези хора.

— Стой! Не се приближавай! — изръмжа Брант и размаха дулото на пистолета към приближаващия се финансист.

Усмивката на Малкович угасна и той се спря.

— Но, Ерих, аз…

— Какво аз? Мислиш, че ще останеш жив, а? Е, този път спекулативният ти ум се е издънил. Да, опасявам се, че на финансов език това се нарича грешна прогноза — изкриви устни Брант и хвана оръжието с две ръце. — Дударев може и да не ме награди, но вашата смърт сто на сто ще смекчи страшния му гняв…

— Всички ли ще ни убиеш? — остро запита Киров.

— Естествено — кимна Брант и отстъпи няколко крачки назад и встрани към парапета, увеличавайки разстоянието, за да избегне евентуална внезапна атака от тяхна страна. — Единствено стои въпросът кой си отива пръв…

Дулото на валтера отново се раздвижи, бавно обикаляйки и тримата. Сетне се спря на Смит и остана там.

— Ти, подполковник — хладно рече Брант. — Ти си ми любимецът.

В същия миг Джон забеляза бледото, измъчено лице, което сякаш изплава от мрака зад Брант. Тогава заговори.

— Няма да стане — рече той спокойно. — Помниш ли какво ти обещах там, в манастира? Че си вече мъртвец…

— Вярно бе, подполковник, вярно, как само съм забравил — ехидно отвърна Брант и се прицели в главата му. — Така беше. Само че ти май бълнуваш, бъркаш реалностите… както и всичко друго…

Тогава дойде изстрелът отзад, оглушителен поради близостта и ехото в каменната крепост.

Усмивката на Брант замръзна и той се извърна бавно, много бавно, а сетне политна странично към ниския парапет. Тялото му се удари в него и се преметна отвъд, описа къса дъга и полетя надолу. След секунди се чу тъп и плътен удар на падащ предмет.

Смит грабна автомата и направи две крачки до парапета, наведе се, погледна надолу. Там, на дълбочина може би двайсетина метра от бойниците на вала, по гръб върху опасваща крепостната стена камениста пътека лежеше трупът на Брант с широко разперени встрани ръце и крака.

— Е, не съм казвал, че ще умреш точно от моята ръка — промърмори Джон към мъртвия долу.

Сетне се извърна.

Наблизо стоеше Фиона, все още с насочен напред глок. Превръзката около дясното й бедро бе потъмняла от прясна кръв.

— Спомням си, че ви наредих да не мърдате от мястото си — тихо рече Смит.

Тя се усмихна, а в очите й наред с болката светнаха и дяволити пламъчета.

— Вярно, подполковник. Дори ми заповядахте. Само че аз съм цивилна и не съм свикнала да изпълнявам заповеди от военните.

— За наше щастие — задавено рече Киров и като се приближи, я пое в мечешките си обятия. — Благодаря ти, моя мила, мила Фиона — емоционално добави той и се наведе да я целуне.

Ухилен, Смит им обърна гръб, за да се приближи към разтреперания финансист. В същия миг в далечината се чу приглушеният рев на хеликоптерните двигатели. Той ставаше все по-силен, машината приближаваше. Беше време да поемат пътя за дома.