Московски вирус

Епилог

23 февруари

На борда на „Еър Форс“ 1

Навигационните светлини мигаха на равни интервали, мощният 747–200В — официалният президентски самолет, известен като „Еър Форс“ 1 — се носеше плавно на изток през нощното небе над Европа. Облачният слой под машината бе равен и плътен, но на тази височина небесният свод бе обсипан с красиви примигващи звезди. Двойки американски изтребители Ф-15 и Ф-16 прелитаха наблизо на смени, постоянният охранителен конвой. На известно разстояние зад красивата птица „Еър Форс“ 1 мигаха още светлини — това бяха две гигантски летящи цистерни КС-10, постоянно подсигуряващи горивото и боеготовността на ескортиращите изтребители.

— Приблизително един час до пристигането, господин президент — докладва стюардът, застанал до отворената врата на оборудваната като официален въздушен кабинет кабина.

Президентът Кастила вдигна очи от документите на бюрото пред него.

— Благодаря, Джеймс — рече той и когато вратата зад униформения служител се затвори, се извърна към седналия търпеливо на малко канапе Фред Клайн. — Е, готов ли си за голямото представление?

— О, да, сър — кимна шефът на Първи секретен отдел и се усмихна. — Да се надяваме, че изпълнението ще бъде добре оценено.

Кастила се засмя.

— О, убеден съм, че ще го оценят… макар и не по най-приятелския начин.

Протегна ръка към интеркома на бюрото и вдигна слушалката.

— Генерал Уолъс? Говори президентът. Можете да включите горещата линия с Москва за онзи разговор, за който стана дума по-рано.

Кастила и Клайн изчакаха няколко минути, докато комуникационният радиоекип на борда на самолета успя да направи връзката с Кремъл. Накрая от говорителите в кабината прозвуча глас:

— Президентът Дударев е на телефона, сър.

— Добро утро, господин президент — приветливо заговори Кастила. — Извинявам се, че ви безпокоя толкова рано, но проблемите, които се налага да обсъдим, са наложително спешни.

— Късният час не представлява проблем за мен, господин президент — учтиво отвърна руският лидер, а гладкият му, спокоен глас прозвуча ясно по обезопасената срещу подслушване линия. — Напоследък ми се случва да работя и до по-късно… Тежък е президентският кръст, който и двамата носим, но, убеден съм, че това ви е добре известно.

Кастила тихичко изсумтя. Я го виж, проклетника, колко е гъвкав, рече си той. Ама не, време беше да удари с юмрук по масата.

— О, да, убеден съм, че точно сега си ужасно зает, Викторе — хладно откликна Кастила, нарочно минавайки на „ти“ и на малкото име — грубоватостта също може да бъде държавническо оръжие, не по-малко ефективно например от дипломатичната иносказателност и метафората. — Вероятно доста време се губи, когато планираш конспирации и с нищо непровокирана агресивна война срещу по-малките си и по-слаби съседи, нали?

Отсреща настъпи мъртва тишина, а след малко руснакът отговори:

— Наистина не разбирам какво точно целите, господин президент.

— Хайде да зарежем дивотиите, нали така? — отсече Кастила с още по-нападателен глас и намигна на Клайн. — Какво ще се залъгваме, по дяволите, нали видях мобилизационните ви графици, оперативните ви планове и списъка на мишените. Чух и аудиозаписи лично с твоя глас — обсъждахте същите планове. И да ти кажа още: украинската полиция и специализираните звена за обезвреждане на бомби вече намериха взривните устройства, поставени от ваши агенти в Полтава, за да разиграват фалшиви сценки на антируски тероризъм.

— Не мога дори да си представя откъде сте изровили такива чудовищни фабрикации — студено отвърна Дударев.

Кастила се раздвижи в стола и отново намигна на Клайн.

— Откъде ли? Въпросът по-скоро е от кого. От твоя добър приятел Константин Малкович, Викторе. От него.

— Малкович е капиталист и спекулант, който върти бизнес в моята страна — сопна се Дударев. — Извън това аз нищо повече не зная за него.

— Тази твоя лъжа няма да мине, Викторе. Съветвам те да излезеш с нещо по-изобретателно, и то по-бързичко, защото времето лети — сви рамене Кастила и надникна през прозореца, съзирайки мигащите червено-зелени навигационни светлини на ескортиращите изтребители. — Хайде да поговорим например за факта, че ти вдигаш телефона и нареждаш на хилядите си войници, танкове, самолети и друга техника, изпратени по границите на Украйна, Грузия, Казахстан, Армения и Азербайджан, да се обърнат кръгом и да се прибират по живо и по здраво в мирновременните си казарми… и това да стане бързо.

— Мога ли да ви кажа нещо откровено, господин президент? — мрачно запита Дударев.

— Разбира се, че може — отвърна Кастила и се ухили, хвърляйки поглед към седналия срещу него Клайн. — Аз съм голям почитател на откровеността. Още повече, че излязло от твоята уста такова нещо е истинска рядкост.

— Ако наистина съм изпратил толкова много готови за война бойци, танкове и самолети там, където казвате, защо пък така лесно трябва да се отказвам от плановете? Може би си мислите, че гласът и обноските ви са много страшни?

— О, не, ни най-малко, Викторе — рече Кастила любезно. — Друго си помислих — че не си готов за мащабен конфликт със Съединените щати… и с НАТО. Ти сигурно имаш предвид светкавични кампании срещу слаби и дезорганизирани местни сили, а не сериозен сблъсък с най-могъщия съюз в човешката история.

— Само че вие нямате отбранителни договори с Украйна или Грузия, или която и да е от останалите държави — остро възрази Дударев. — Нито разположени на тяхна територия сили. Пък и струва ми се, че нито вашата страна, още по-малко вашите съюзници ще ни се опълчат чак толкова много. Никой в Лондон или Берлин, или Париж, дори и в Ню Йорк няма да подкрепи война срещу Русия заради неколцина бедни и гологъзи азербайджанци и тям подобните им нещастници от другите страни.

— Може би съюзниците няма да го направят заради няколко бедни и гологъзи азербайджанци, както казвате — съгласи се Кастила и се поизпъчи зад бюрото. — Но със сигурност ще го направят, ако вашите действия застрашат живота на американци, още повече на политически лидери, които са добре известни и уважавани. Като мен например.

— Какво казахте? — стресна се руският лидер. — За какво говорите?

Кастила погледна часовника. Шумът на огромните четири двигателя на машината 747 отвън се промени — пилотите променяха режима им и подготвяха машината за кацане.

— Мисля си, че трябва да знаеш следното: след около четирийсет и пет минути ще бъда в Киев — там пристигам с президентския самолет. И мисля да поостана в Украйна поне няколко дни. Заедно с новите й лидери имаме доста важни дела да обсъждаме, включително и договор за взаимозащита.

— Невъзможно!

— Напротив — отчетливо отвърна Кастила и гласът му внезапно се втвърди. — Днес Украйна е независима държава. Струва ми се, че си забравил този дребен факт, Викторе.

Дударев премълча.

— Същото положение важи и за останалите бивши съветски републики — продължи Кастила. — Именно по тази причина голяма група представители на САЩ, на НАТО и на Япония, включително и моят държавен секретар и министърът на отбраната, ще направят обиколка на тези страни през следващите няколко дни. И ти гарантирам, че ако дори един-единствен руски танк, бомбардировач или пехотинец наруши границите им, Русия ще се види в чудо — затънала във война, която не може да си позволи, защото не е по силите й. Война, която съвсем сигурно ще загуби.

— Вече започвате да обиждате — отсече Дударев отсреща.

— Напротив — отвърна Кастила с леден глас. — Държа се изключително търпеливо. И все пак да те уверя, че нито моята страна, нито лично аз ще забравим или простим някога решението ти да насочите оръжието ХИДРА срещу нас.

— ХИДРА ли? — запита Дударев, имитирайки удивление, но за пръв път в гласа му се прокраднаха нотки на несигурност, дори и на страх. — Направо не зная за какво говорите.

Президентът не отговори пряко на последните му думи.

— Виж, Викторе, има една стара поговорка. Тя гласи така: спиш ли до куче, сутринта току-виж си хванал бълхи. Е, фигуративно, разбира се. Но да ти го кажа направо: професор Вулф Ренке беше едно такова мръсно куче, а ти сега си класическият случай на човека с бълхите. Когато се добрахме до Ренке, той носеше със себе си една много интересна чанта, а в нея имаше множество шишенца с някаква си прозрачна течност…

Дударев мълчеше.

— … и гледай сега — като казвам интересна, то най-любопитното бе, че повечето шишенца имаха етикети с руски имена. А едно от тях бе твоето, Викторе.

Макар че ги разделяха хиляди мили, Кастила отчетливо чу как руснакът отсреща задавено преглътна.

— Но за разлика от теб, аз съм цивилизован човек — продължи президентът, без да крие повече презрението си към руския лидер. — И затова реших, че няма да си послужа с твоите методи и няма да пробвам как ще ти се хареса вкусът на собственото ти оръжие, този път насочено срещу теб самия. И все пак, за всеки случай, решихме засега да задържим тези варианти ХИДРА. Като застраховка, така да се каже, срещу евентуално бъдещо лошо поведение от твоя страна лично или от страна на кремълските ти приятелчета.

— Това е изнудване — изръмжа Дударев.

— Изнудване е толкова грозна дума, Викторе — спокойно рече Кастила и сви широките си рамене. — И като се досетя за по-сполучлива, непременно ще ти се обадя. Досвиданья.

Сетне американският президент натисна един от бутоните на телефонния апарат, прекъсвайки горещата връзка едностранно. Тогава обърна очи към стария приятел и попита.

— Е, как беше?

— Мисля, че ти през цялото време се забавляваше, Сам — отвърна Клайн, ухилен дяволито. — Ами да ти кажа открито — като политик никога не си бил сред най-дипломатичните.

— Вярно е, че не съм дипломатичен — съгласи се Кастила охотно. — И да си призная — още по-голямо удоволствие ще ми направи да гледам как пиедесталът на Цар Виктор започва да се кандилка и хоп — току-виж се катурнал. Дори си мисля дали и аз да не допринеса за тази кауза с един-два добре отмерени шута? И с малко повече късмет руснаците да имат шанса да започнат отново. Затова се надявам промяната да стане по-скоро, в един от близките дни, а не в по-далечното бъдеще.

— Смяташ, че Дударевият режим ще има сериозни проблеми ли? — запита Клайн с интерес.

— Да, така смятам — съвсем сериозно отвърна Кастила и махна с ръка. — Веднъж щом информацията изтече и светът научи какво са планирали Дударев и обкръжението му, вътре в самата Русия ще се разрази голяма буря, само слушай какво ти казвам. И ще има още кирливи ризи да се вадят, ще има хора, които ще настояват виновните да си платят. Ти как мислиш, че редица влиятелни и силни финансово хора от бизнеса ще са доволни от президентските мераци да въвлича страната във война? Други — най-крайните — ще се вбесят и ще го нарекат „слабак“ за това, че се е поддал на натиска и се е отказал в последната минута. Сегашното фиаско е първият сериозен удар срещу стабилността на неговия режим. Началото на края за този диктатор ще настъпи, когато съвсем избледнее досегашната му репутация за неуязвимост. Е, ще трябва да мине известно време, а пък и ми се струва, че междувременно той лично ще успее да ни създаде още някоя и друга неприятност — преди да падне окончателно. Обаче добрата новина е, че той току-що даде сериозно оръжие в ръцете на вътрешните си политически врагове. И те ще го използват срещу него самия.

15 март

Американска база ВМС,

Гуантанамо, Куба

Лагер 5, едно от няколкото затворнически съоръжения в американската база в залива Гуантанамо с режим на максимална сигурност, се използва за задържани терористи от най-висок ранг. Най-често това са старши членове на „Ал Кайда“ или други опасни терористични групировки. Още се употребява, макар и в много по-редки случаи, за задържане на „призраци“ — онези мъже и жени, чиито имена се държат в тайна и са изключени от всички официални регистри и документи по съображения на държавната сигурност или разузнавателните организации.

Сержантът от американската армия Хенри Фармър учтиво почука на обкованата с метална мрежа врата на килията на затворник номер шест.

— Време е за обеда ви, сър — каза той и плъзна поднос с храна през специално изрязания в долната част на вратата процеп.

Номер шест бе строен човек с бяла коса, високи скули и бледосини очи. Той се изправи унило от нара и закрачи към вратата да вземе подноса.

— Благодаря ви, сержант — рече той вяло и се опита да се пошегува. — Надявам се, че главният ви готвач е прочел някоя по-свястна рецепта след вчерашното кулинарно нещастие.

— Може и да е прочел — отвърна му Фармър с видима незаинтересованост. — Да не забравя да ви кажа, че следващата ви среща с господата от Ленгли е насрочена за днес следобед и ще се състои след като се нахраните.

Затворникът кимна мрачно. Разговорите му с офицерите на ЦРУ не бяха никак приятни. Отнесе подноса на нара и седна да яде.

Фармър остана да го наблюдава през прозорчето още известно време, след което отиде да си гледа другата работа.

По-късно същия следобед сержантът на име Фармър се поразходи до един от по-отдалечените външни плажове. Там се срещна с висок и набит, сивокос цивилен мъж, който видимо го очакваше. Според паспорта, който носеше, името на този човек бе Клаус Витмер, представител на Международния червен кръст. Донякъде за същото говореше и строгото му официално облекло.

— Имаше ли проблеми? — запита сивокосият.

— Никакви — поклати глава Фармър и му подхвърли нещо, което другият улови и стисна в шепа. — Кога ще си получа остатъка от хонорара?

— Както се уговорихме, графикът ще бъде спазен — отвърна цивилният.

След като американският сержант се отдалечи по плажната ивица, Алексей Иванов — шефът на 13-о управление, разтвори пръсти. Върху дланта му, отразявайки лъчите на знойното карибско слънце, просветна празно стъклено шишенце. Иванов го погледна, замислено присвил очи. Почти празен ход, помисли си той мрачно, обаче пък какви други възможности имаме сега?

Главният руски шпионски кукловод се извърна към морето и със сила захвърли стъкълцето далеч навътре, на достатъчно разстояние от ближещите плитчината ласкави топли води. Сетне и той бавно закрачи по плажа, отдалечавайки се от мястото на срещата.

И последният вариант ХИДРА бе пуснат в действие по предназначение.

22 март

Александрия, Вирджиния

На „Кинг Стрийт“ край Потомак, на отсрещния спрямо Вашингтон бряг на реката се намира малък виетнамски ресторант. Има си редовни клиенти, които обичат добрата храна, умерените цени и тихото, непретенциозно обслужване. С други думи, мястото е по-скоро популярно, отколкото модно, мислеше си по същия въпрос разглеждащият менюто Джон Смит.

— Прощавайте, това място запазено ли е? — чу зад гърба си познат глас.

Смит се извърна и с приветлива усмивка вдигна глава. Там стоеше стройна, красива жена с къса златиста коса. И тя му се усмихна мило, макар и да му се стори, че в очите й тъмнее някаква сенчица.

— Тъкмо си казвах, че момчетата от Ленгли са решили да ти теглят ключа, а? — пошегува се той и се изправи да я посрещне, като изтегли стола й навън, за да й помогне да седне.

Ранди Ръсел махна с ръка.

— Баровците от седмия етаж все не могат да вземат окончателно решение. Половината, включително и директорът на централното разузнаване, все повтарят, че със соловите си действия съм била заплаха за управлението. И че е крайно време да ме изхвърлят, преди да съм предизвикала сериозен международен скандал. Другата половина и шефът ми от оперативния отдел пък казват, че човек може и да си затвори очите за туй-онуй. Да не би всеки ден да забиваме едра риба като Ренке, а?

Джон изчака тя да се настани удобно, сетне седна и той.

— Е, коя половина ще спечели, как мислиш?

— О, управлението ще си ме държи на работа — уверено рече тя и по устните й заигра усмивчица. — Онези на върха са свикнали с компромисите, нали открай време все така са постъпвали? Може би ще ми включат поредната унищожителна персонална забележка в личното досие… а може и да се сдобия с една седмица допълнителен отпуск, ама пък кога ли ще го ползвам, ти ми кажи?

Смит се изсмя искрено.

— Все по-цинична ставаш.

— Аз такава съм си родена, Джон. Именно затова така добре си пасвам в ЦРУ — врътна глава Ранди и хвана с ръка менюто, но в следващия миг го остави обратно. — Ама ти чу ли? Най-накрая германците завършиха проверката си за онази тяхна къртица…

— Хайхлер се оказа, нали? — веднага позна Смит. — Същият, който се самоуби в деня, когато заловихме Малкович.

— Същият — кимна тя. — Доста са се поровили, типично по немски, но са стигнали до дъното на нещата — получавал е дълга поредица от кешови преводи — много дискретно му ги е изпращала една от компаниите на Малкович. От параваните, разбира се.

— Аз и за Малкович чух — усмихна се той. — Излиза, че и Гуантанамо не е толкова сигурен, както го смятат.

Ранди повдигна вежди, усмихна се тънко.

— Ама ти всичко знаеш, а? В тези твои кръгове, дето се движиш — каквито и да са те, всичко се научава прекалено бързо… Направо глупаци ставаме в очите на хората — да оставим руснаците да си го очистят, преди да сме го доизцедили. Аз пък мислех, че подробностите около смъртта му са строго секретни.

— Знаеш, че имам много приятели. Някои от тях ми казват неща, дето не бива да ги говорят, ама на — усмихна се Смит.

Тя изпуфтя и отново посегна към менюто.

— Моля ти се, спести ми тези глупости… Чувам, че госпожица Девайн била излязла от болницата и вече се разхождала насам-натам — рече тя ужким между другото.

— И аз така чух — внимателно отвърна той.

— Представям си как ли ще я посрещнат с отворени обятия в Москва, а? Или не? Ти как мислиш? — хвърли му въдичката Ранди.

— Е, сигурно няма… — усмихна се Джон и я погледна в очите. — Само че както се вижда, Фиона е от онзи тип жени, които като котките винаги си падат на краката. Очевидно си е намерила нелошо място в един от най-престижните нюйоркски мозъчни тръстове. Чувам, че я поканили на работа там.

Онова, което не каза на глас, бе, че Фред Клайн беше уредил назначаването й във въпросната институция. Работата й там щеше да осигури много полезно прикритие за други нейни мисии като агент на Първи секретен отдел.

— Ню Йорк не е много далеч оттук… — отново подхвърли Ранди.

— Не, наистина не е — съгласи се Смит, погледна я и реши да я съжали. — Само че е много, много далече от Москва, а самолетните билети хич не са евтини. Затова имам странното усещане, че консултациите на Олег Киров ще поскъпнат и фирмените му клиенти ще получават по-дебели сметки.

Ранди се сепна.

— Ама Киров ли е…?

Джон кимна утвърдително. След като бе направил няколко достатъчно деликатни проверки и установил, че в Кремъл наистина не знаят за участието на Киров в последните събития, Клайн му бе позволил да се прибере в Москва. И ето че бившият офицер от ФСС оставаше под старото си дълбоко прикритие на техен агент в Русия.

— Олег Киров? — възкликна Ранди отново и скептично изгледа Смит. — И Фиона Девайн, така ли?

Смит се прекръсти.

— Ей на̀, честен кръст. Абсолютно да. Лъжа няма.

— Брей, ама това е много хубаво — невинно пропя Ранди и усмихвайки се на себе си, се облегна назад в стола, потънала с интерес в менюто. — Я кажи сега, ти какво ще ми препоръчаш?