Московски вирус

Глава осма

Багдад, Ирак

Нощта падаше над иракската столица. По широките модерни булеварди в източната й част блестяха ярки светлини, прозорците на барикадираните сгради на министерствата също светеха, лампи имаше и по множеството все още претъпкани с хора пазари. На запад от Тигър в населения със сунити район Адамия бе далеч по-мрачно — тесните улички бяха озарени единствено от мътния светлик на дребните магазинчета и порутените чайни, тук-таме и от замрежените прозорци и залостените порти на по-старите домове. Нощният въздух бе хладен и свеж, леко ухаеше на прясна влага от падналия малко по-рано същата вечер дъжд и кратката буря, която го бе донесла. На групички пред чайните стояха мъже с традиционните арабски кофиа — навити около главата карирани парчета плат. Те пушеха и тихо коментираха днешните новини и последния слух.

По една от тесните улички, поклащайки се, вървеше Абдул Халифа ал Дулайми, бивш полковник от някогашната иракска разузнавателна служба — Мухабарат, име, всявало грозен страх у мнозина. Вече не бе така охранен както по времето, когато беше на власт и хиляди трепереха пред него — Сега бе значително отслабнал, косата и мустаците му — посивели, ръцете му трепереха.

— Лудост, същинска лудост! — шепнеше той гневно на арабски през рамо към скромно крачещата след него женица с голяма кошница покупки в ръце. — Това място не е преставало да бъде муджахидински център. Хванат ли ни тук, смъртта ще е като милувка пред онова, което ще ни се случи. Тук смъртта е дар, не я дават току-така, бързо и лесно…

Облечената от глава до пети в безформена черна абайя жена скъси разстоянието между двамата с една крачка и хладно отвърна на същия език, навеждайки се към ухото му:

— Значи номерът е да не те хванат, нали така, Абдул? Сега си затваряй устата и се съсредоточи върху задачата. За другото аз ще се погрижа.

— Сам не знам как се съгласих на тази лудост — продължаваше да мърмори Халифа, кривейки крак.

— Знаеш, отлично знаеш — напомни му жената с мразовит глас. — Може би предпочиташ да застанеш пред съда като военнопрестъпник? Сам да си избереш наказанието — бесилка, разстрел, смъртоносна инжекция? Ужасно много хора помнят изстъпленията — и твоите, и на подчинените ти касапи. Или мислиш, че са забравили?

Бившият полковник наведе глава и млъкна.

Жената се огледа. Наближаваха голяма двуетажна кирпичена къща, построена в традиционния иракски стил около голям вътрешен двор. Двама млади араби със свирепи лица стояха на отворената порта и внимателно заглеждаха минувачите. И двамата държаха готови за стрелба автомати „Калашников“.

— Внимание, всички екипи, аз съм Атака едно — зашепна жената в скрития в качулката на дрехата й микрофон. — Наближавам мишената. Докладвайте готовност.

В скрития в ухото й приемник се обади глас, последваха го и други.

— Снайпер екипи готови. Мишените прихванати… щурмови екипи готови… екип извеждане готов…

— Разбрано — заключи жената вече на броени метри разстояние от портата. — Внимание, влизаме…

Един от охраната с автоматите пристъпи напред, препречи пътя, очите му се присвиха подозрително.

— Коя е тази жена, полковник? — изгрухтя той. — Генералът вика само теб. Без други.

Лицето на Халифа се разкриви.

— Роднина ми е… на жената братовчедка… — запелтечи той смутено. — Страх я беше да се връща сама от пазара… нали чула, че янките и шиитите нападали сами жени… изнасилвали ги, като няма мъж да ги пази, та затова…

Жената смирено наведе глава, зае покорната поза на подчинение пред мъжа.

Едрият мъжага пристъпи, изгледа я с недоверие и изръмжа:

— Компрометира се сигурността. Генералът трябва да знае за това. Дай я тук, на входа.

— Атака едно, тук снайпер едно — чу тя в ухото. — Чакаме команда.

Стройната жена повдигна лице с бегла усмивка и срещна очите на охраната.

— Огън, снайпер едно, две — рече тихо. — Всички екипи напред. Сега!

Съзрял изражението й, едрият мъж зяпна, очите му се разшириха във внезапно просветление и уплаха. Направи опит да свали предпазителя, но беше късно.

Чу се двоен възглух пукот. Двамата пазачи с калашниците рухнаха на земята, от дупките в челата им бликна кръв. Стреляха с мощно оръжие от съседни покриви на разстояние не повече от стотина метра. В същия миг от местата си пред двете недалечни чайни се изправиха шестима мъже в арабско облекло и енергично закрачиха към портата. Изпод дрехите им се появиха автомати и леки картечници със заглушители „Хеклер & Кох“ MP5SD6. Двама изтеглиха телата на охранителите в двора и ги скриха в сенките покрай стените. Сетне се върнаха на все така зеещата порта и заеха техните места. Всичко стана светкавично, по предварително отработен сценарий. Който и да бе надникнал от къщата, едва ли щеше да се ориентира бързо за случилото се.

От кошницата с продуктите жената измъкна 9-милиметрова берета със заглушител. Веднага след това заедно с Халифа и останалите четирима изтичаха навътре в двора, подбирайки сенките и естествените прикрития. Сега жената погледна часовника си: бяха минали не повече от трийсетина секунди. Движеха се по график. Иззад решетките на прозорците долиташе тиха, измамно далечна музика — беше гласът на популярен арабски певец по сирийското държавно радио.

Огледа се отново и даде друг знак с ръка на щурмовия екип, повеждайки го към предната врата на къщата. Тук разделени на две двойки, мъжете изтичаха нагоре по стълбището. Прикриван от другите, водачът пробва леко дали вратата е заключена. Не беше. Вдигна три пръста към другарите си и кимна — това беше сигнал за обратно броене.

Три, две, едно. Първият отвори вратата с ритник и полетя навътре, следван от другите. Чуха се викове, заглушени бързо от равния автоматен огън.

Жената остана приклекнала на вратата, до нея Халифа се тресеше от страх и вече се молеше на глас. Без да му обръща внимание, тя изчакваше докладите на влезлия екип. Отвътре се чуваше продължаваща престрелка. В слушалката запука глас:

— Предните стаи чисти, двама убити.

— Коридорите и задната част осигурени.

Отново зачатка автоматен огън.

— Стълбището осигурено. Един убит.

Сега се чуха викове и единични изстрели.

— Горният етаж осигурен — докладва спокоен, уверен глас. — Още двама убити. Обектът пленен. Атака едно, тук Щурмови едно: къщата е чиста. Жертви нямаме.

Жената се изправи.

— Разбрано — рече в скрития в дрехата микрофон и с дулото на беретата подкара Халифа пред себе си. — Хайде. Влизаме.

Минаха по коридора и продължиха навътре. На няколко различни места лежаха трупове, навсякъде се търкаляха множество празни гилзи. Личеше, че повечето хора от охраната са били убити още преди да успеят да открият огън с оръжието си — автомати и пистолети предимно съветско производство. Носеше се мирис на кръв — типичният с леко металически отсенки, — размесен с други: тютюнев дим, евтин одеколон, печено пиле. Радиото — където и да бе то — свиреше все същата музика.

Жената изкачи стълбището с лека, енергична походка, някои от стъпалата вземаше по две и все така побутваше пред себе си Халифа, налагаше се той да подтичва. На горния етаж се запъти към голяма, скъпо обзаведена стая в задната част на дома. На пода имаше скъпи дебели килими. По ъглите стояха елегантни масички, вази и столове, на бюрото бе поставен портативен компютър. Беше включен, бръмчеше тихо. Изглеждаше в пълна изправност и жената се усмихна доволно.

На килима отдясно по очи лежеше едър мъж в халат и чехли, ръцете му закопчани на гърба с пластмасови белезници. Двама от щурмовия екип стояха с насочени към него автомати.

Тя кимна, мъжете го обърнаха по гръб.

Жената се взря в лицето му внимателно, сравнявайки чертите, гърбавия нос и брадата отдолу с множеството автентични снимки, които дълго бе проучвала. Отдолу я гледаха гневни, леко зачервени очи. Отново кимна със задоволство. Бяха заловили когото трябваше: генерал-майор Хюсеин Азис ал Дури, едновремешен началник на осмо управление в Мухабарата. Това бе отделът, пряко отговарящ за разработката, опитите и производството на иракско биологично оръжие.

— Добър вечер, господин генерал — рече тя учтиво, лека усмивка заигра на устните й.

Той я изгледа яростно.

— Ти пък коя си, дявол те взел?

Жената отхвърли качулката на подобната на роба дреха, показа се късо подстригана руса коса, светло лице с правилен нос и волева брадичка.

— Някой, който те търси отдавна, доста отдавна — рече спокойно офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел.

Дрезден, Германия

Небето бе мрачно, надвиснало ниско над града, валяха едри парцали мокър сняг. Въртяха се тромаво и сякаш мързеливо в неподвижния студен въздух и меко застилаха площада около пищно осветената „Семперопер“ — дрезденската опера. Тънко белоснежно покривало смекчаваше острите очертания на извисяващата се високо над площада конна статуя на саксонския крал Йохан. Големи плакати и електронни табла из града съобщаваха за тазвечерната премиера на новата ултраавангардна постановка на „Вълшебният стрелец“ — първата истинска германска опера, дело на Карл Мария фон Вебер.

Джон Смит стоеше в сенките недалеч от статуята на отдавна покойния саксонски монарх и внимателно наблюдаваше тълпящите се на площада дрезденски почитатели на голямата култура. Нетърпеливо изтръскваше непокорните мокри снежинки от черната си коса, потропваше с крака и трепереше. Беше му студено, тънкото яке и черното поло не бяха достатъчни да го стоплят при тукашните температури.

Пристигна в града преди около час. В Прага беше успял да измоли от хамбургски тираджия да го вземе на автостоп. Прекосиха чешко-немската граница, така се добра чак до дрезденските покрайнини. Това удоволствие му струваше двеста евро в кеш, а новите, приятно шумящи банкноти бяха притъпили любопитството на шофьора относно странното желание на американски бизнесмен да пътува по този необичаен начин и по толкова дълъг маршрут. Прибирайки парите, германецът бе разрешил на Смит да се настани в леглото му високо отзад в кабината, удобно скрит от всякакви официални очи и интереси.

За късмет на Джон, прекосиха без проблеми границата. Сега, след като Чешката република бе вече част от Европейския съюз, много малко пропускателни пунктове работеха активно.

По-нататъшното му движение в Германия и качването на самолет за САЩ или някъде другаде обаче би било вече проблематично и свързано с доста голям процент чист късмет. Смъртоносната засада по пътя към пражкото международно летище му струваше много — загуба на лаптопа и пътната чанта с най-необходимите неща. Отлично знаеше, че видят ли човек без багаж, хотелиери, летищни власти и служители от сигурността винаги се мръщят и стават свръхподозрителни, където и да е това. Още по-важно бе да си осигури нова самоличност. Рано или късно чешките власти щяха да започнат национално, а много вероятно и международно издирване на американския армейски офицер и лекар, пропуснал полета си за Лондон и изчезнал така мистериозно. Сигурно щяха да го свържат и с надупчените от куршуми трупове край пътя за летището.

В същия миг забеляза ниския брадат мъж в официални вечерни дрехи и яркочервен шал, който вървеше към статуята. Носеше очила с дебели стъкла и силен диоптър, в тях се отразяваха десетките светлини на операта, а под мишница и цветна брошурка — програмата на Моцартовата „Дон Джовани“, която ясно изпъкваше на фона на скъпото черно палто.

Джон излезе от сянката, за да го пресрещне.

— Вие сигурно сте тук за новото представление? — попита той на немски. — Казват, че маестрото бил в блестяща, върхова форма, нали?

Веднага забеляза, че мъжът въздъхна успокоен. Маестро бе паролата за разпознаване, дадена му от Клайн, когато Смит отново се обади с молба за помощ.

— Така чух и аз — отвърна дребният мъж с брадата и потупа с пръст програмата, която носеше. — Само че лично аз предпочитам Моцарт пред Вебер.

— Интересно съвпадение — завъртя Смит глава, наблягайки на втората дума. — И аз също.

Човекът се усмихна стеснително. Сините му очи блеснаха зад дебелите лупи на очилата.

— Онези от нас, които обичат най-големия европейски композитор, трябва да се поддържат, приятелю мой. Затова вземете това заедно с моите най-добри благопожелания — рече той и подаде на американеца програмата на „Дон Джовани“.

Сетне, без да каже нищо повече, се извърна на пети и си тръгна. След секунди вече бе изчезнал в навалицата хора, които вървяха към сводестия главен вход на „Семперопер“.

Смит потегли тъкмо в обратна посока. Още в движение опипа брошурата и намери дебел, закачен с кламери към корицата плик. В него имаше нов американски паспорт, този път на името на Джон Мартин с неговата собствена снимка и неотдавнашен печат на немските митнически служби. Пликът съдържаше още кредитна и дебитна карта отново на името Джон Мартин, жп билет до Берлин и квитанция за оставен багаж в намиращото се вляво от входа багажно отделение на дрезденската гара „Нойщад“.

Джон се ухили самодоволно, за пореден път впечатлен от изключителната точност и находчивостта на Клайн. Прибра грижливо документите, брошурката захвърли в кофа за боклук и пъргаво закрачи към недалечната бляскаво осветена трамвайна спирка.

Половин час по-късно Смит слизаше от задната врата на жълт трамвай на спирка „Нойщад Банхоф“. Над охлузената от времето, замърсена от природните стихии фасада на старата жп гара се издигаше огромна пирамида от модерни стоманени греди и стъкло. Притича по заснежената улица пред две бавно лазещи таксита, търсещи клиенти, и влезе в почти пустата зала.

На лявото отделение стоеше нощният дежурен с доста кисела физиономия. Взе му бележката и се върна в задното отделение да потърси багажа. След малко се появи, като мърмореше нещо под нос, но пък носеше чисто нови пътен сак и лаптоп в кожена чанта. Смит се разписа и се дръпна встрани, за да провери новите си придобивки.

Чантата съдържаше различни дрехи в нужния размер, сред които и топло черно вълнено палто. С благодарност свали охлузеното вече яке и облече палтото. В компютърната чанта имаше мощен, бърз лаптоп и портативен скенер.

Смит прибра багажа и се огледа за таблото с информация за пристигащите и заминаващите влакове. Имаше почти час до тръгването на следващия влак за Берлин. Стомахът му вече се обаждаше, напомняйки му, че е минало доста време, откакто бе ял за последен път. Май беше в полицейския участък в Прага — две препечени филийки с мармалад. Метна през рамо двете чанти и пресече голямата зала на път към отсрещното кафене недалеч от перона. Надписи на немски, френски и английски любезно приканваха клиентите да се възползват от безжичния интернет на заведението, докато похапват супа, сандвичи или пият кафе.

Имаше достатъчно време да свърши две неща накуп — с един куршум два заека, помисли си Джон с благодарност. Настани се на празна масичка в ъгъла, поръча кафе и картофена крем супа — обичаше немския й вариант с дъхав риган и парченца тънко нарязан салам. И докато отпиваше от кафето, извади от джоба взетия от трупа на убития в дефилето документ за самоличност и се зае да го огледа хубаво. Името не означаваше нищо, поне така смяташе, но попаднала където трябва, снимката щеше да даде доста полезна информация.

Измъкна телефона — за щастие бе оцелял в джоба му по време на гонитбата в дефилето — и натисна бутона с кода на вашингтонския клон — Първи отдел.

— Казвай, подполковник — обади се след малко гласът на Клайн.

— Благодаря за помощта, получих всичко бързо и точно — докладва Смит. — В момента съм на грата, чакам си влака.

— Добре — откликна шефът. — Имаш резервация в хотел „Асканишер Хоф“ на „Курфюрстендам“. Там ще бъдеш незабележим, ще си починеш ден-два в пълно спокойствие — докато решим как да действаме.

Смит поклати глава, познаваше мястото — някогашното сърце на Западен Берлин, и все още активен център на търговия и туризъм. Дори и зимно време няма да е трудно да се смеси с множество туристи и пътници, тълпящи се по тамошните улици и ресторанти, и съвсем да се изгуби сред тях.

— Какво е новото ми прикритие? Джон Мартин имам предвид — попита той.

— Представител на фармацевтична фирма, останал си за няколко дни в Берлин след участие в конференция по линия на продажбите — изреди Клайн. — Мислиш ли, че ще имаш някакви проблеми в тази насока?

— Едва ли — убедено рече Смит. — Има само още едно нещо.

— Казвай.

— Искам да ти изпратя една снимка — ще я сканирам и ще ти изпратя — продължи Джон. — Човекът, който уби Валентин Петренко и на два пъти се опита да ликвидира и мен. Вече е покойник, но си струва да се пусне за сравнение с архивна база данни. Сигурен съм, че някъде ще излезе нещо.

— Вероятно, подполковник — рече сухо Клайн. — Добре. Изпрати я. Ще им кажа да се приготвят.

Недалеч от руско-грузинската граница

Изолираният град Алагир е разположен в северния край на Ардонската долина, дълбоко сред хълмистите подножия на Кавказките планини. Някъде седемдесет километра на юг се намира вечно затрупаният със сняг проход Роки на височина около две хиляди и осемстотин метра, той води към оспорваната грузинска територия на Южна Осетия. Тамошните планини са масивни скални колоси със снежно-ледена покривка, а покаже ли се луната, те заблестяват белезникаво под лъчите й и се извисяват като непрекъсната, солидна стена по целия източен хоризонт.

Бляскави, мощни дъгови светлини огряваха алагирското жп депо, превръщаха нощта в ден. Здраво изпотени въпреки минусовите температури, руски войници от бойна инженерна част пъплеха като големи мравки по дългия товарен влак с три мощни локомотива, чиято композиция се бе извила като змия в депото. Облечени в зимни камуфлажни униформи, военнослужещите работеха на високите вагони, разкопчавайки дебелите платнища, под които бяха замаскирани танкове Т-72, самоходни 122-милиметрови оръдейни установки, гъсенични БМП-2 и колесни бронетранспортьори БТР-90 — всички хванати с метални скоби за вагонните платформи за по-голяма сигурност.

Други подразделения извозваха свалените бронирани машини и ги качваха на високи рампи, откъдето ги товареха на дълга редица огромни камиони с открити товарни каросерии. Това бяха специализирани танкови транспортьори, които щяха да ги пренесат още по-навътре в почти изцяло скалистата долина. Други също специализирани машини със снегорини и резервоари за сол и пясък стояха в началото на конвоя, готови да поведат тежко натоварените камиони по заледените, извиващи се опасно пътища към планините.

Добре затоплен в подплатен с кожи боен шинел, командващият руската Северна кавказка военна област (СКВО) генерал-полковник Василий Севалкин стоеше до щабния си автомобил и наблюдаваше операцията с нескрито задоволство. От време на време поглеждаше часовника и кимаше одобрително. Сега вдигна ръка и махна към един от подчинените си, офицер от инженерите.

Последният — майор по чин — притича, застана мирно и отдаде чест.

— Е? — попита кратко Севалкин.

— Свършваме след по-малко от час, г-н генерал — докладва майорът отчетливо.

— Много добре — изсумтя генералът, доволен, че собствената му прогноза се потвърждава, и мислено преповтори задачата си.

Целият конвой танкове, самоходни оръдия и пехотни бронетранспортьори ще се изнесе от Алагир, преди да е минал поредният американски спътник. А на същия товарен влак ще бъдат качени монтирани от стандартни сглобяеми части превозни средства за отвличане на вниманието. Те ще бъдат на място с отлична видимост край жп възела до Беслан — когато мине американският сателит, да снима колкото си иска. Снимките ще показват само още една рутинна пратка военно оборудване за руските части, които се бият с чеченските бунтовници западно от възела.

Севалкин потри ръце и се усмихна хладно. Не след дълго ще преведе цялата техника, оръжие, муниции и бойците на цели две мотострелкови дивизии, 27-а гвардейска и 56-а и ще ги разположи на тайни позиции на удобно за нападение разстояние от малката република Грузия. Макар и двете дивизии да са снабдени предимно с по-стари, второешелонни танкове и друга подобна техника, тяхното оръжие е далеч по-модерно и превъзхождащо всичко, с което разполагат зле организираните грузински въоръжени сили отвъд границата.

Севалкин кимна небрежно, освобождавайки майора, който хукна обратно да си продължи работата, и се качи в щабната кола.

— Давай към щабквартирата във Владикавказ — нареди на шофьора и се отпусна на меката седалка, замисляйки се за предстоящите действия през следващите няколко дни и седмици.

В Москва бе получил специални секретни заповеди. Придвижването на подчинените му части ставаше в пълна тайна, респективно операцията влизаше в категорията строго поверително, иначе се водеше като „специализирани маневри за бързо развръщане, мобилност и бойна готовност“. Генералът доволно изпуфтя. Леваците да си мислят, че Кремъл е наредил да се проведат най-обикновени полеви учения. Иначе само глупак би могъл да повярва, че такова мащабно прехвърляне на войски и най-тежка техника — близо 40 000 бойци и над хиляда бронирани бойни машини — в изключително трудни за придвижване условия може да бъде просто учение. Със сигурност не и по средата на прочутата със суровостта си кавказка планинска зима с дивите си ветрове, минусовите температури и свирепите снежни бури.

Да, ама не, рече си Севалкин. Все пак той не бе информиран за всичко, планирано от Дударев и неговия кръг. Би трябвало да са замислили нещо голямо, което ще разтресе света и ще го втрещи от удивление. Дано да стане по-бързо, пожела си генералът. Колко време вече той и другите военни като него са свидетели на рушащата се военна и бойна мощ на родината? Силата и влиянието на Матушка Рус западаха с всяка поредна година. Но това скоро ще се промени, ще остане в миналото. И когато най-накрая дойдат съответните заповеди за възстановяване на полагащото се по право на родината статукво на световната сцена, той и подчинените му сили ще бъдат готови да си изпълнят дълга.

Глава девета

Белият дом

Сам Кастила седеше зад голяма маса от борово дърво, донесена сякаш от ранчо в Ню Мексико. Допадаше му стилът на изработка, пък и си я обичаше, служеше му вместо бюро. В момента работеше енергично — трябваше да прочете повече от дузина аналитични доклади по законодателни и политически въпроси. Носеха маркировка „Спешно“, а бяха и доста дебели. Много му беше работата напоследък — тази, която изискваше личната му намеса и внимание. Макар че все пак имаше цял куп висококвалифицирани помощници в Белия дом и те служеха донякъде като филтър на изискващите всекидневно решение задачи. Написа няколко резолюции и коментар на последния документ и премина към следващия. Вече започваха да го наболяват и очите, и вратът, и раменете.

Хрумна му нещо и устата му се присви в кисела усмивка. Ставаше дума за отколешен проблем на всяко президентство. Дай повече власт и отговорности на екипа и пресата веднага те подхваща с критики и подигравки, и току-виж те нарекла „главен отговорен бюрократ“. Или те забъркала в някакъв си възглупав скандал, предизвикан от прекалено усърдни подчинени изпълнители. Опитай се да упражняваш максимален контрол и се намираш засипан от истинско море безсмислени писма и докладни записки, които е по-добре да ги движат младшите съветници. И току-виж си стигнал до там да променяш графиците на тенис кортовете на Белия дом — както правеше по едно време бедният Джими Картър. Не, номерът бе да се намери точният баланс. От друга страна, се появяваше пък дилема — точният баланс е една непостоянна величина. Веднъж го заковеш, на другия ден ударенията се променили.

В същия миг някой почука на вратата на Овалния кабинет.

Кастила свали очилата за четене. Бяха елегантни, с титанови рамки. За секунда потри уморените си очи и вдигна глава.

— Да, моля?

На вратата се показа главната му секретарка.

— Вече е почти шест часът, г-н президент. И г-н Клайн е тук — рече тя многозначително, без да крие изписаното на строгото й лице неодобрение. — Поканих го в другия ви кабинет — както ме инструктирахте.

Кастила прикри усмивката. Това бе госпожица Пайк — многострадалната му лична асистентка, както е модно да се наричат секретарките. Тя винаги приемаше драконовската си роля на ангел пазител и наставник на работното му време прекалено сериозно, дори много лично. Не криеше мнението си, че президентът работи прекалено много, не прави никакви физически упражнения и най-вече губи от малкото си свободно време, защото позволява на достатъчно много политически симпатизанти да крадат от него, злоупотребявайки със старо приятелство. Но както и останалата част от екипа на Белия дом, тя не знаеше тайната за съществуването на Първи секретен отдел. Тази тайна си бе негово лично бреме. Затова без да знае каква функция точно изпълнява бледоликият дългонос шпионски кукловод Фред Клайн, госпожица Пайк го поставяше в категорията „ужким другари от доброто старо време“, които само губят времето на шефа.

— Благодаря ти, Естел — рече Кастила най-сериозно.

— Тази вечер Първата дама ви очаква за вечеря в резиденцията — напомни му тя с остър глас, наблягайки на някои думи, — Точно в седем.

Кастила отново кимна, този път на устните му заигра тънка усмивка.

— Не се притеснявай. На Каси можеш да кажеш, че ще се появя. Жив или мъртъв — там съм.

Естел Пайк изпръхтя неодобрително.

— Наистина се надявам да е така, сър.

Кастила изчака вратата да се затвори след нея и усмивката му угасна. После се изправи рязко и закрачи през Овалния кабинет към съседното помещение — неговото лично неприкосновено пространство. Там имаше удобна мебелировка и препълнени с книги рафтове. Както и сходният по размери и предназначение кабинет в семейната част на Белия дом, това място отразяваше изцяло личните му вкусове. Застанал прав, пред камината го очакваше среден на ръст, леко оплешивяващ мъж в измачкан син костюм. Любуваше се на една от няколкото картини на стената, изобразяващи стария американски Запад, и в едната ръка държеше поизтрито кожено куфарче.

Като чу отварянето на вратата, Натаниел Фредерик Клайн извърна поглед от картината на прочутия американски художник, илюстратор и скулптор Фредерик Реминтгън, взета временно от Националната художествена галерия. На картината бе представено сражение — малоброен кавалерийски патрул, хората смъртно изморени, с изпити лица и в изпокъсани униформи, водят може би последния си бой. Залегнали около пресъхнал пустинен кладенец, зад импровизирана барикада от труповете на избитите коне, отчаяно изстрелват последните си куршуми. Оръжието им е старомодни карабини „Спрингфийлд“, от онзи модел с барутниците.

— Позната идея, а? — тихо подхвърли Кастила. — Прекалено много врагове, помощта все не стига.

— Може и така да е, Сам — отвърна шефът на Първи отдел и повдигна тесните си рамене. — Но пък има и друго — никой рационално мислещ човек няма да ти каже, че е лесно да си единствената световна свръхсила и в тази си позиция да бъдеш любимият на всички герой.

Президентът направи гримаса.

— Вярно е това, Фред. Пък и алтернативата едва ли е за предпочитане. Май е по-хубаво да си почтен, макар и не особено популярен, едрогабаритен силов герой, отколкото дребен, съжаляван от всички нещастен малчо.

Кимна с глава към намиращото се в съседство черно кожено широко канапе.

— Давай, Фред, сядай. Пак сме изправени пред поредната сериозна ситуация. Ще имам нужда от повече информация.

Кастила изчака Клайн да се настани удобно, после сам седна в облечено също в кожа кресло от отсрещната страна на ниската масичка за кафе.

— Ти видя ли списъка със заболелите аналитици — разузнавателни и политически? — попита президентът.

Клайн кимна и въздъхна. През последните две седмици на работа или в дома си бяха тежко заболели повече от десетина от най-добрите правителствени експерти по военните, политическите и икономическите въпроси, свързани с Русия и бившия съветски блок. Болестта им бе видимо смъртоносна, неизвестна на лекарите.

— Напоследък по цял ден периодично ме информират за състоянието им — каза президентът мрачно. — Трима са вече покойници, останалите са подложени на интензивно лечение, но състоянието им се влошава постоянно и краят се вижда. Лоша работа. Още по-лошо е, че никой — нито в болниците, нито в центровете за контрол на особено опасните заболявания, нито дори в АИМИИБ — не успя да идентифицира източника и причините. За успешно лечение пък изобщо да не говорим. Досега са приложили какви ли не комбинации — антибиотици, антивирусни и антитоксинни препарати, химио– и радиотерапия. И няма положителни резултати. Който и да убива нашите хора, той е изцяло извън нашата медицина и вероятно доста изпреварил постиженията й.

— Гадна работа — съгласи се Клайн, зад очилата в метални рамки очите му изглеждаха силно зачервени. — Само че да ти кажа, Сам — това не е първата поява на същото мистериозно заболяване.

Кастила повдигна вежди.

— Така ли?

— През последните четирийсет и осем часа получихме съобщения за няколко човека, починали от досега неизвестна на медицинската наука болест със същите симптоми — тихо добави Клайн. — В Москва. И то още преди два месеца. Никакви подробности не са изтекли на Запад, защото от Кремъл са наложили строго информационно ембарго и са заплашили най-сериозно всички специалисти, които знаят нещо по въпроса. Всъщност взети са извънредни мерки за сигурност относно изтичането на информация.

Изражението на Кастила се измени, той стисна зъби.

— Продължавай.

— Руски лекари са се свързали с двама от най-добрите ми оперативни агенти — Фиона Девайн и Джон Смит — поотделно и в двата случая. Говоря за медици, които са участвали в опитите за лечение. За съжаление и двамата са били убити, преди да успеят да им предадат оригинали или копия от съответните изследвания и историята на заболяването. Първият умира при доста загадъчни обстоятелства на московска улица преди две денонощия, предполага се от инфаркт. Другият е убит в Прага вчера.

— От руснаците ли?

Клайн смръщи лице.

— Може би.

Отвори куфарчето и извади черно-бяло принтирано копие на снимка паспортен формат, същата, която Смит бе изпратил по-рано. Лицето на нея бе тясно, със студени, мъртви очи.

— Ето този тип е лидерът на екипа убийци в Прага. Пуснах я за сравнение в нашите компютри и веднага излезе в базата данни на поне половин дузина разузнавателни организации, полицейски и федерални институции, и то почти във всички случаи с едни и същи бележки: „Търси се настоятелно“ или „При задържане да се действа с повишено внимание. Изключително опасен“.

Президентът пое снимката и прочете написаното в долния край име.

— Георг Дитрих Лис? Германец ли е? — запита с изненада.

— Източен германец — уточни шефът на Първи отдел. — Когато пада Берлинската стена, баща му е бил високопоставен служител в Щази — Министерството за държавна сигурност на комунистическото правителство на ГДР. Лис-старши, бащата, сега излежава доста дълга присъда за различни престъпления срещу германския народ.

Кастила кимна. Сетне потупа снимката с пръст.

— А синът?

— Също член на тайната полиция — отвърна Клайн. — Бил е младши офицер в подразделение на Щази, носило името на съветския чекист Феликс Дзержински, всъщност охранителното звено на източногерманското правителство. Било нещо като преторианска гвардия. Попаднах и на слухове за това, че бил още и член на екип за мокри поръчки, наричат ги и „черни операции“, използван от онзи режим за убийства на неудобни хора, политически дисиденти, дори и чуждестранни журналисти, които обичат да си врат носа навсякъде и да пишат неудобни неща.

— Прекрасно — изръмжа Кастила с отвращение.

Клайн кимна.

— Особено очарователен човек, както се вижда — гадняр и половина. Нека да използвам научната дума — хладнокръвен социопат първа степен и в това отношение всички източници са единодушни. В Берлин са издадени заповеди за задържането му още при обединението на Германия, обаче той е напуснал страната, преди местната полиция да започне издирването му.

— А според теб сега за кого работи или поне кой му плаща? Всъщност за последните 15 години, ако сметката ми е точна — попита президентът.

— Смятаме, че напоследък е на служба в организация на име „Група Брант“ — отвърна Клайн. — Това е доста сенчеста, работеща на хонорар и свободна практика разузнавателна групировка. Базирана е в Москва.

— Пак Москва — въздъхна президентът и захвърли снимката върху масичката пред себе си. — А на тази група „Брант“ кой й дърпа конците?

— Информацията ни е много схематична за нея — веднага призна Клайн. — Не знаем много за структурата, нито за истинските й източници на финансиране, макар и иначе да изглежда, че са доста богати. В същото време има различни слухове, че агенти на групата понякога работят за руското правителство на еднократен договор или на парче, както се казва. Провеждат наблюдение или наказателни операции срещу чеченски изгнаници или изпълняват смъртни присъди на хора извън обсега на Кремъл.

— По дяволите, какво говориш, Фред! — вдигна ръце Кастила.

— О, има и още — поклати глава Клайн и се наведе напред в стола, а лицето му придоби още по-мрачно изражение. — Направих някой напълно дискретни запитвания. Излезе, че същата болест или нейна разновидност очевидно преследва всички върхови специалисти по съветско-руската тема във всяко важно западно разузнаване: английското МИ-6, германското БНД, френското ДЖСЕ и други.

— Ослепяват ни — коментира Кастила внезапно, — … лишавайки ни от точни информационни анализи. Използват болестта като оръжие. Избивайки най-добрите ни разузнавателни аналитици, някъде някои хора се надяват все по-трудно да разбираме какво точно става в Русия днес.

— Възможно е, дори е много вероятно — съгласи се Фред Клайн и отвори куфарчето отново, за да извади лист хартия с посочени имена и местонахождения. — Започнахме също да следим отблизо информационно-осведомителните институции и медицинските бази данни в световен мащаб. Търсим сведения за описани подобни случаи на заболяване със същите симптоми. Доста усилие ни струва, но досега сме намерили ето това…

Президентът взе от ръката му листа и се зачете мълчаливо. След малко подсвирна високо.

— Украйна. Грузия. Армения. Азербайджан. Казахстан. Всичките до една са бивши съветски републики, граничещи с Русия.

Клайн отново кимна.

— И всички заболели мъже или жени са сред ключовите военни и политически лидери на съответната страна. А в резултат на наблюденията стигаме до още един извънредно важен извод: повечето от хората, които поемат задълженията и постовете на покойните, са или недостатъчно компетентни, или най-тясно свързани с руските интереси.

— По дяволите! — изруга Кастила и се намръщи. — Този кучи син Виктор Дударев! Руснаците веднъж вече се опитаха да окажат натиск около президентските избори в Украйна и се провалиха, нали? А после се наложи и публично да се дистанцират. Това очевидно е задвижило и някои други механизми — доста по-силови. Е, може би Кремъл отново играе същата игра, но този път в далеч по-голям мащаб.

— Почеркът определено подсказва нещо, да не кажа, че е същият — бавно рече Клайн.

Президентът изгледа стария си приятел и по широкото му лице се мярна далечно подобие на пресилена усмивка.

— Искаш да кажеш да не прибързвам с открити нападки, защото още не сме съвсем готови?

— Решенията ги взимаш ти, Сам — отвърна Клайн и се изкашля тихо. — Но ще ти призная веднага, че в момента сме много силни на теория и доста слаби по отношение на твърдите факти. А при сегашните обстоятелства в света не съм сигурен как ще бъде приета една неподкрепена с достатъчно факти американска декларация относно мръсните дела на Русия.

— Така е — рече Кастила и широките му рамене увиснаха, сякаш точно в момента поемаше цялата тежест на ситуацията. — Кога справедливо, кога не съвсем, но през последните години ни възприемат като нация, която постоянно вдига шум около недоказуеми твърдения. И в резултат на това съюзниците и приятелите ни от НАТО са готови да вярват, че сме склонни да преувеличаваме опасностите. А появи ли се противоречива информация, тутакси са готови и да ни изоставят. Успяхме да си възвърнем авторитета след кризата около Движението на Лазар, но все още има да се работи по въпроса.

Президентът се замисли и лицето му отново се смръщи. Очите му се спряха на много стар осветителен глобус в дъното на стаята.

— Едно нещо мога да кажа със сигурност. Никой в Лондон, Париж, Берлин или Варшава няма да ни благодари за евентуално поемане на риска относно възраждане на противопоставяне от типа на студената война. Пък и в момента едва ли сме в добра форма за открит конфликт с руснаците — голяма част от армията, от ресурсите на ВМС и ВВС са ангажирани по различни части на дяволското земно кълбо. Не и само с наши сили, искам да кажа.

Сетне направи пауза, отново замислен за създалото се положение. След малко поклати глава и се изправи.

— Добре, така да бъде. Не можем да върнем назад събитията от близкото минало. Това означава, че трябва да намерим доказателства, с които да убедим съюзниците да ни подкрепят, ако това е необходимо. Струва ми се, че първата поява на болестта в Москва е ключова във всяко отношение.

— Напълно съм съгласен — откликна Клайн, сега от очите му лъхаше хлад. — Очевидно е, че някой ликвидира последователно всички, които пожелаят да ни кажат нещо по въпроса.

— И още нещо е ясно — допълни Кастила и поклати глава недоволно. — На ЦРУ не мога да разчитам да оглави работата по въпроса. Неговите хора в момента не са подготвени да действат ефективно в Москва — поне не и под прикритие. Ние така се съсредоточихме върху това да сме любезни с руснаците, за да ги направим наши съюзници в борбата срещу тероризма, че просто… А Ленгли посвети цялото си време и енергични усилия да създава работни отношения с техните служби за сигурност, вместо да работи по създаването на агентурна мрежа с дълбоко прикритие в Кремъл. Ако сега настоя Московската секция да завърти нещата поновому за толкова кратко време, току-виж съм объркал тамошните хора още повече. И накрая ще завършим с дипломатически скандали и взаимни обвинения — така че повече никой наистина няма да ни вярва.

Извърна лице към Клайн и в очите му блесна искрица смях.

— Е, все пак оставате ми ти и твоят екип, Фред. Нападение и център, нали така. Нека това разследване бъде приоритетно. Но трябва да е максимално бързо и по възможност адски дискретно.

Клайн кимна — отлично разбираше как стоят нещата.

— В Москва вече имам действащ екип, малък е, но пък за сметка на това отличен — рече той и измъкна кърпата от джоба, за да почисти очилата си, сетне ги сложи и добави: — И още нещо в плюс — съвпадение е, но е добре дошло: имам човек наблизо, готов да действа. Отлично обучен, находчив, издръжлив, при това вече е работил в Русия. А най-хубавото е, че е медик, има съответното обучение и научни познания, за да разбере в дълбочина каквато и информация успеят да изровят заедно.

— Кого имаш предвид? — с любопитство запита Кастила.

— Подполковник Джонатан Смит — тихо отвърна Клайн.

17 февруари

Полтава, Украйна

Полтава е разположена по средата между промишления град Харков и столицата Киев, заема голямо трихълмие сред огромната и иначе лишена от отличителни характеристики украинска степ. В центъра на града има голям кръгъл площад, главните улици и булеварди тръгват от него във всички посоки, а в самото му сърце се издига Желязната колона на Славата. На върха й е разперил крила златният имперски орел, а наоколо са наредени старовремски топове. Този внушителен монумент е издигнат през 1809 г. в прослава на цар Петър Велики, разбил преди един век шведските нашественици и казашките им съюзници — решителна победа, осигурила на Русия трайно господство в района.

Около площада се редят големи сгради в неокласически стил — те са предимно правителствени и са строени през деветнайсети век. Прозорците на горните им етажи гледат точно към Колоната на Славата.

Днес пред един от тези отворени прозорци стоеше Леонид Ахметов, председател на полтавската регионална парламентарна група, и гледаше навън, към златния орел. В момента този едър, белокос политик и бизнес олигарх бе доста ядосан, мърмореше под нос и изведнъж рязко затръшва двойните прозоречни крила.

— Май не одобрявате гледката, така ли? — сардонично запита посетителят му — облечен в неугледен костюм възслаб мъж с тясно лице, седнал на стол пред голямото и красиво бюро на домакина.

Ахметов се намръщи още повече.

— Някога ме радваше, дори ме възхищаваше — изръмжа той ядно. — Но за мен днес тази колона е само един неприятен спомен за нашия срам и унизителното ни преклонение пред упадъчния Запад.

И двамата говореха на руски — първия език на почти половината от украинците, заселени предимно в източните промишлени райони на страната. Неотдавнашните президентски избори — две отделни политически събития, първото анулирано поради обвинения за измами и фалшифициране, бяха разделили страната на два враждебни лагера. Единият бе силно авторитарно настроен и настояващ за възобновяване на връзките с Москва, а другият — по-демократичен, ориентиран към Европа и Запада. Ахметов и обкръжението му бяха сред местните лидери на проруската фракция. В същото време те контролираха полтавската промишленост и бизнес.

— Матушка Рус никога не е изоставяла верните си чада, никога не ги е забравяла — обади се мъжът с тясното, слабо лице.

Говореше тихо и очите му станаха зли.

— Както не е забравяла и предателите.

Високият, натежал олигарх се изчерви силно.

— Аз не съм предател — изръмжа той. — И аз, и моите хора бяхме готови да тръгнем срещу Киев още преди месеци, тъкмо до онзи миг, когато вашият президент Дударев постигна своето „съгласие“ с новото правителство. А когато Кремъл ни изтегли чергата изпод краката, както се казва, то бе така неочаквано, че какво друго ни оставаше, освен да се примирим с новия ред?

Другият повдигна рамене.

— Онова, което заклеймявате, наричайки го „съгласие“, е само един дребен тактически ход, можем и отстъпление да го наречем. Решихме просто, че сега не е време за открито противоречие с американците и европейците.

— А сега вече е време, така ли? — присви очи Ахметов.

— Скоро — отвърна гостенинът. — Много скоро ще му дойде времето. А вие трябва да си изпълните ролята.

— И какво трябва да направя аз?

— На първо място, искаме да организирате обществена демонстрация, хубаво е да съвпадне с Деня на защитниците на родината, тоест 23 февруари — отвърна посетителят. — С други думи, масов митинг с искания за пълна автономия от Киев и по-тесни връзки с Матушка Рус…

Олигархът слушаше внимателно и клатеше глава, а възбудата му видно растеше, докато гостът от Москва предаваше нарежданията на Кремъл.

Един час по-късно московчанинът напусна сградата на полтавската регионална администрация и спокойно закрачи към Желязната колона на Славата. От неголямата група деца, разглеждащи монумента, се отдели висок мъж с широко, приятелски настроено лице и окачен на врата фотоапарат. Беше негов колега. И двамата работеха в 13-о управление на руската Федерална служба за сигурност.

— Е? — кратко запита високият.

— Нашият приятел Ахметов се съгласи. След шест дни той и поддръжниците му ще излязат на този площад, ще тръгнат от ей там — при колоната — отвърна ниският.

— Колко хора ще изведе?

— Поне двайсет хиляди, а може би и два пъти повече. Зависи колко от собствените му работници и семействата им ще изпълнят заповедта му.

— О, много добре — засмя се открито мъжът с широкото лице. — Значи ще им осигурим мило, топло посрещане… и ще демонстрираме на ужасения свят докъде може да стигне Киев в екстремните си мерки за разгром на мирна демонстрация. И то сред етническите руснаци…

— А ти събра ли нужната информация?

Другият кимна уверено и потупа цифровия фотоапарат.

— Тук са образите, нужни за детайлно планиране. Останалото е само малко математика.

— Сигурен ли си? Иванов ще настоява за абсолютна точност и сигурност. Нужно му е мащабно, хладнокръвно клане, а не патетично сбиване. То така лесно не…

Другият се ухили.

— Отпусни си душата, Генадий Аркадиевич. Дай го малко по-весело. Шефовете ще си получат нужното извинение. Ти достави достатъчно експлозиви, особено RDX, и само гледай как така наречената Желязна колона ще изхвърчи чак до луната.

Глава десета

Близо до Орвието, Италия

Древният и много красив умбрийски град Орвието е кацнал високо на вулканично плато над просторната долина на река Паля, почти на половината път между Рим и Флоренция, а острите, високи скали около града са играли ролята на естествена крепостна стена хилядолетия наред.

От главната магистрала точно под скалите се отклонява второстепенен път, който се извива в западна посока и по склоновете на нисък масив срещу Орвието. На билото му са разположени няколко свръхмодерни сгради от стомана и стъкло, а целият комплекс е ограден с висока решетеста ограда, върху която са опънати остри като бръснач жици.

Надписите на главната порта уведомят посетителя, че тук се намира главното управление на Европейския център за проучване на населението (ЕЦПН) Главната задача на центъра е да изучава свързаните с генезиса и миграцията на европейското население исторически процеси във времето, както и генетичните му тенденции. Придадените към разните лаборатории учени рутинно обикаляха континента и Северна Америка, за да вземат проби на ДНК от различни общества, комуни и етнически групи в рамките на широк спектър от историко, генетично, медицински изследователски проекти.

Рано в сивата влажна утрин през портата мина черен мерцедес и спря пред отделена от другите постройки голяма сграда. От автомобила излязоха двама високи и широкоплещести мъже с кожени шапки и тъмни на цвят палта. Единият, синеок с типично високи славянски скули, остана на място до колата, докато вторият закрачи към заключения главен вход на сградата.

— Име? — запита глас с груб италиански акцент от интеркома до солидната метална врата.

— Брант — отвърна едрият мъж ясно и бавно извърна лице към окачените над вратата камери, за да могат да го сканират ясно в анфас и профил.

Мина малко време, докато електронният образ бе прехвърлен за сравнение в базата данни на централния сървър в системата на сигурността. Тогава интеркомът изпука отново и гласът рече:

— Имате разрешение за влизане, сеньор Брант. Моля, въведете идентификационния код.

Мъжът набра десетцифрено число на клавиатурната ключалка до входа и чу как се задвижиха механизмите за отваряне. Вратата се отвори и го допусна в ярко осветен коридор. Пред първата врата вдясно — видимо помещението на охраната — стояха двама мъжаги със смръщени лица, държаха автомати в ръцете и го гледаха втренчено. След секунда първият учтиво посочи намираща се наблизо закачалка.

— Моля ви, г-н Брант, тук оставете дрехата, шапката и оръжието си.

Посетителят се усмихна леко. Доволен бе, че разпоредената лично от него процедура за проверка при влизане се спазва точно, при това дори и спрямо самия него. Това бе окуражително на фона на получените преди това неприятни новини от Прага. Свали връхната си дреха, разкопча раменния кобур и го извади изпод сакото заедно с валтера в него. Окачи ги на посочената кука, после свали и кожената шапка, под която се показа късо подстригана светлоруса коса.

— Доктор Ренке е уведомен за пристигането ви — обади се отново първият охранител. — Очаква ви в главната лаборатория.

— Много добре — кимна отривисто Ерих Брант, човекът с кодово име Москва едно.

Главната лаборатория заемаше почти половината сграда. Навсякъде имаше компютри, много апаратура, сред която подобни на големи кутии ДНК броячи, синтезатори, техника за хроматографски анализ, микроцентрофуги и електропоратори за манипулиране на ДНК в живи клетки. На широки рафтове бяха грижливо подредени запечатани съдове с различни реактиви, ензими и други химикали. Поредица затворени врати водеха към изолатори, където отглеждаха различни вирусни и бактериологични култури и друг материал. Навсякъде светеше от чистота, лаборантите и учените носеха стерилни престилки, ръкавици, марлени маски, а някои и пластмасови лицеви шлемове. Немалък по брой персонал се въртеше сред сложната апаратура, участвайки в прецизно дефинираните етапи на програмата за разработка на всеки отделен уникален вариант на ХИДРА.

Брант спря близо до вратата и с подчертан интерес се захвана да наблюдава този многообразен и сложен процес, макар че не разбираше добре какво точно става в отделните ядра. Макар Вулф Ренке на няколко пъти в миналото да се бе опитвал да обяснява етапите и основните процеси на разработката, Брант винаги се бе губил и обърквал сред множеството научни термини.

Дори и сега се опита да обгърне с поглед цялото просторно помещение и сви рамене. Всъщност подробностите изобщо не го интересуваха. Той имаше други задачи и умения — да убива прецизно, хладнокръвно, а ХИДРА бе просто един инструмент на смъртта, оръжие не много по-различно от което и да е друго. Като забравим научния жаргон и хилядите технически подробности, механизмите на производството й и смъртоносният й потенциал бяха жестоко прости дори и на теория. По-сложното бе изпълнението.

Първо трябва да се намери мостра от ДНК на предполагаемата жертва — може да е неин косъм, микроскопично парченце кожа, някаква телесна течност, дори и често намиращата се в отпечатък от пръста мазнина. Тогава идва трудоемкият процес на подбор от ключови съставки на съдържащите гени хромозоми. Там трябва да се търсят специфични сектори от генетичната секвенция, практически уникална за всеки индивид, свързана и с деленето на клетките. Веднъж, след като това бъде постигнато, трябва да се подготвят щамове от т.нар. кДНК — комплементарна ДНК, създавайки точно огледални образи на подбраните за мишени сектори.

Следващата стъпка изисква да бъде променен сравнително малък ДНК вирус с единичен щам, каквито има във всеки човек. С помощта на различни чисто химически процеси е възможно да се изолира почти всичко с изключение на гените, свързани с протективната протеинова обвивка и тези, позволяващи на даден вирус да проникне в самото сърце — ядрото — на човешката клетка. Така трудно създаденият от генома на жертвата продукт се обработва с още по-сложни процедури, за да бъде създаден самоделящ се плазмид.

След това въпросните плазмиди се внасят в доброкачествен щам на Е-коли — бактерия, която често се намира в човешките черва. Остава да бъдат отгледани и концентрирани на едно място въпросните модифицирани щамове на Е-коли, създавайки по този начин използваем запас от материала. И съответният вариант на ХИДРА е готов за заразяване на избраната мишена.

Основно качество на това оръжие е неговата невидимост, то няма цвят, вкус, лесно може да бъде внесено в избрания за ликвидиране индивид — било чрез напитка или храна. Веднъж попаднала в червата, модифицираната бактерия се размножава бързо и с растежа си постоянно отделя генетично променените вирусни частици, които попадат в кръвния поток и оттам в цялото човешко тяло.

Брант разбираше поне тази част — вирусните частици са ключовите смъртоносни компоненти на ХИДРА. Природата им е такава, че пробиват стените на човешката клетка. Веднъж попаднали в нея, те практически инжектират променените сектори на кДНК в ядрото. Това действа само на предварително подбраната жертва. Попаднала в друг индивид, въпросната бактерия не вреди, докато при избраната мишена започва смъртоносен процес. Ядрата започват да се делят, огледалните по образ сектори автоматично прилепват към предварително избраните дялове на хромозомната ДНК, блокирайки по-нататъшното делене. По този начин се саботира целият изключително сложен естествен процес на делене и възпроизвеждане на клетките — крайно нужен за живота.

Процесът е верижен: все повече и повече клетки се заразяват и спират възпроизводството. Тогава жертвите на ХИДРА вдигат много висока температура, страдат от болки по цялото тяло, получават обриви. Най-бързо възпроизвеждащите се клетки са на косата и костния мозък, а веднъж спре ли този процес, симптомите приличат на анемия и загуба на тегло, много типични при радиационното заразяване. И този галопиращ процес има ефекта на доминото — засяга орган след орган, цели системи и постепенно води към болезнена смърт.

Лечение няма. Нито пък присъствието на ХИДРА може да бъде открито по какъвто и да било медицински път. Отчаяно опитващи се да констатират причината за неизвестната им болест, лекарите изобщо няма и да се досетят да потърсят онази най-обикновена, често безвредна, скрита в човките черва бактерия.

При тази мисъл Брант се усмихна с удоволствие. Неоткриваема, нелечима, без възможност да бъде спряна, ХИДРА е съвършеното оръжие на професионалния убиец. Хрумна му едно сравнение и той злобно се засмя на глас: в известен смисъл Ренке и неговият екип създават микроскопични аналози на ракетите и бомбите с извънредно прецизно насочване, с които американците така много обичат да се хвалят. Дори разликата е в полза на ХИДРА — тя не причинява ненужни странични поражения, разрушения и щети.

В това време Ренке и един от помощниците му — доста по-слаб и нисък мъж — оставиха работата си при един от апаратите и закрачиха към Брант. Ренке свали ръкавиците и пластмасовата си маска. Под нея се показа бялата му, ниско остригана коса, мустаци и къса заострена брадичка. От известно разстояние този човек имаше весело, симпатично излъчване. Отблизо обаче се виждаха кафявите му, немигащи очи — в тях гореше хладен фанатизъм. Този наистина висококвалифициран и посвоему извънредно талантлив учен делеше човечеството на две доста неравни категории: спомоществователи на изследователската му работа и жертви. С втората категория можеше да експериментира, върху нея именно изпробваше авангардните си биологични и химически ужасии, които бяха неговата стихия.

В този момент подаде ръка и се усмихна — тук, пред него, стоеше повече от спомоществовател.

— Ерих! Добре дошъл! Лично искаш да вземеш новата ни играчка, нали? Досещам се аз… — рече той и кимна към голям охладителен съд със сух лед наблизо.

В него бяха поставени десетина прозрачни, подобни на мускалчета съдове, грижливо облепени с етикети. За да се намали рискът от загуба на ефекта и биологичните им гостоприемници да не загубят нужните им хранителни качества, съхраняваха вариантите ХИДРА при близки до замръзването ниски температури за колкото се може по-дълго време след производството им.

— Ето ги — рече Ренке. — Пакетирани, така да се каже, готови за транспортиране.

— Дойдох да взема вариантите на фаза II, хер професор — отвърна Брант и стисна подадената му ръка. — Но трябва да обсъдим и някои други неща. Насаме…

При последната дума отправи многозначителен поглед към Ренке.

— О, така ли? — повдигна вежди Ренке и хвърли бърз поглед към множеството лаборанти и асистенти наоколо, после отново се обърна към едрия мъж пред себе си. — Добре тогава, нека да отидем в моя кабинет.

Излязоха през странична врата, минаха по тих коридор и влязоха в спартански обзаведено неголямо помещение без прозорци. По стените имаше множество лавици с още повече книги и справочници. Отвъд бюрото с голям свръхмощен компютър на него Брант зърна тясна кушетка с безредно разхвърляни по нея одеяла. Не го учудваше този факт: Ренке бе известен с отсъствието на интерес към материалното удобство, така важно за повечето хора. Живееше единствено за научната работа и изследванията си.

След като затвори вратата след себе си, Ренке рязко се извърна и вдигна очи към по-високия мъж.

— Е, казвай — настоятелно запита той. — Като изключим това, че искаш да вземеш новия вариант ХИДРА, какво те води тук? Напуснал си Москва спешно — защо?

— Две неща — веднага отвърна Брант — Имаме сериозен пробив в сигурността.

— Къде? — сепнато запита Ренке, а лицето му се изпъна.

— В Прага, но оттам следите водят към Москва — каза Брант и подробно разказа фактите относно сполучливото отстраняване на Петренко и втория несполучлив опит да бъде ликвидиран американският лекар подполковник Смит. Непосредствено след пристигането му в Рим предната вечер оцелелите от пражкия екип най-накрая бяха успели да му докладват за случилото се след отчаяни опити да се свържат с него и преди това.

Ренке изслуша подробностите най-внимателно, а устните му се разкривиха в неодобрителна гримаса. Сетне омерзено поклати глава.

— Лис е бил немарлив. Неизвинително некадърна работа — отсече той ядно.

— Вярно. Беше прекалено самоуверен и неточен — съгласи се Брант, а в очите му заканително заиграха хладни, мрачни огънчета. — Поне свършеното от американеца ми спестява усилието да го санкционирам лично за назидание и пример за Илионеску и другите.

— А въпросният Смит появи ли се някъде?

— Все още не е — кратко отвърна Брант повдигна масивните си рамене. — Обаче е изпуснал лондонския полет, за който е имал запазено място, и сега и чешките власти го издирват. А намерят ли го, аз имам в Прага и други източници. Те ще ме уведомят веднага.

— Но вече са минали двайсет и четири часа — изтъкна ученият. — Досега Смит отдавна да е минал чешката граница, не вярвам да стои там и да чака да го заловят. И в момента би могъл да се намира почти навсякъде в света.

Брант кимна.

— Това ми е напълно ясно.

Ренке се смръщи, поглади брадичката си.

— Какво знаеш за него? — попита той. — Въпреки поредицата си сериозни грешки Лис и хората му бяха професионалисти. Как може някакъв си лекар да ги премахне с такава лекота? Нещо не се получава тук…

— Честно казано, не знам — неохотно призна високият мъж. — Но и така е очевидно, че Смит съвсем не е онзи, за когото се е представял.

— Искаш да кажеш, че е нечий агент, така пи? Може би на някоя от множеството американски военни и други разузнавателни организации?

— Може би — сви рамене русокосият и също се намръщи. — Възложил съм вече да се направят някои проверки, най-напред да проучат дали Смит има досие. Още след като Лис докладва за срещата с Петренко, наредих да проучат всичко около военната служба, кариерата му на военен лекар, учен и така нататък. Само че тези неща не стават за час-два, сам знаете. И ако наистина е свързан с някоя от американските разузнавателни централи, не искам да разкривам, че точно ние се интересуваме от него. Това ще ни завърже ръцете и ще привлече вниманието към нас. Недопустимо е точно сега.

— Да, но ако е шпионин, всичките ти разсъждения и опасения идват малко късничко, нали? — студено коментира Ренке. — И американците току-виж вече започнали да душат около полевите ни опити в Москва.

Брант премълча, насили се да контролира пламналия в него гняв. Нямаше никаква полза точно в сегашния момент да напомня на този фанатик собствената му роля за провеждането на въпросните първи тестове, които с такава лекота наричаше „полеви опити“.

— На Алексей Иванов съобщи ли? — запита след малко Ренке. — В края на краищата 13-о управление може би има досие на този Смит. А пък и най-малкото длъжни сме да уведомим приятелите си във ФСС, за да вземат нужните мерки и да затегнат сигурността във и около Москва, нали така?

— Засега на Иванов нищо не съм казвал относно американеца — поклати глава Брант — Иначе знае, че Петренко и Кирянов са мъртви. Това и нищо повече.

Ренке повдигна вежди.

— Значи държиш Иванов на тъмно? Разумно ли постъпваш, Ерих? Както сам каза, налице е сериозен пробив в оперативната сигурност. Не е ли това много по-важно от всякаква професионална ревност или неудобство?

— Така или иначе преките заповеди от шефа анулират всякакви други съображения — спокойно отвърна Брант — От нас той очаква сами да се оправяме. Няма нужда да молим Кремъл за помощ като уплашени момченца. И в този случай смятам, че е абсолютно прав, затова стопроцентово ще изпълнявам нарежданията му. При това руснаците пипат прекалено грубо, не са по деликатното. Намесят ли се, току-виж ситуацията се влошила още повече. В дадения случай разполагам с достатъчно човешки ресурси, за да се справя със статуквото дори и американците да започнат да си врат носа, надничайки тук и там.

Ренке присви устни недоволно и запита:

— Тогава какво искаш от мен?

— Пълен списък на всички в Москва, притежаващи някаква медицинска информация относно първата ХИДРА от типа, който може да заплаши нашата операция. При положение, че Смит е на свобода, не можем да си позволим риска да приемаме, че Петренко и Кирянов са единствените, осмелили се да нарушават заповедите за пълно мълчание по случая.

— Мога да съставя такъв списък — бавно кимна Ренке.

— Добре. Изпратете ми го по възможност най-бързо, моля — и този път въпреки любезността думите на Брант прозвучаха като заповед, а зъбите му се белнаха в студена и жестока усмивка. — Наложи ли се, трябва да имаме готовност да премахнем всички рискови фактори.

— Да, това е вярно — съгласи се Ренке и погледна русокосия в очите. — Но ти спомена две неща. Кое е второто?

Брант се поколеба. Извърна се и очите му пробягаха по многобройните книги по лавиците и другите вещи. Сетне погледът му се върна към учения.

— Сигурен ли сте, че стаята ви е чиста?

— Нали имам екип по сигурността — спокойно отвърна Ренке и се усмихна. — Всяка сутрин проверяват за подслушване. При това хората са ми абсолютно верни, служат само на мен и на никой друг. Свободно можеш да говориш. Само че в теб усещам безпокойство, нали? Затова ми се струва, че ще стане дума за второстепенната задача — т.нар. „застраховка срещу предателство“, която руските ни приятели са така заинтересовани да получат.

Брант кимна.

— Точно така… — гласът му секна за миг и въпреки уверенията на учения продължи да говори много по-тихо. — От Цюрих потвърдиха първата вноска в нашите сметки. Само че аз трябва да разполагам физически със специалния материал, който обещахме на Иванов, преди той да е одобрил трансфера на втората сума.

Ренке сви рамене.

— Това не е проблем. Искания вариант го завърших още преди няколко седмици… — отвърна той и прекоси стаята, протегна ръка и натисна нещо на един от шкафовете с книги.

Цялата конфигурация се завъртя безшумно, отзад се показа скрит стенен сейф, комбиниран с фризер. Набра код, притисна палеца си във вградения във вратичката скенер. Нещо избръмча тихо и тя се отвори. Ренке си постави дебела гумена ръкавица и бръкна в отвора. Извади една-единствена подобна на малка епруветка прозрачна стъкленица.

— Ето го тук. На излизане си вземи охладителен контейнер с повече сух лед.

Брант се приближи, надникна — вътре забеляза още подобни стъкълца. Сивите му очи се присвиха.

Ренке проследи погледа му и се усмихна.

— Хайде, хайде, Ерих. Толкова години вече се познаваме. Отлично знаеш, че винаги вземам предпазни мерки, подсигурявам си собствения гръб, нали така? Няма значение за кого работя…

Глава единайсета

Берлин

Джон Смит допи кафето си и върна чашката на кръглата маса, застлана с красива покривка. По стар навик дискретно огледа насядалите наоколо хора. Намираше се в тиха, мебелирана с много вкус зала на хотел „Асканишер Хоф“, където сервират закуската. Откакто късно предната вечер бе пристигнал тук, този бе първият му шанс да хвърли, макар и бегъл поглед, на част от другите гости. Повечето видимо бяха пътуващи бизнесмени със сериозни лица. Те четяха финансовите колони на вестниците или си нахвърляха бележки за предстоящи срещи. Храненето при тях бе между другото — разсеяно отхапваха от препечените филийки и меките кифлички с мармалад или поглъщаха поредната лъжица мюсли. Никой от присъстващите в тази малка и елегантна зала не събуди в душата му някакво подозрение.

Успокоен, остави две евро в повече на масата, изправи се и закрачи към вратата. От стената зад лъснатия до блясък бар втренчено го гледаха ликовете на мнозина прочути хора, известни автори и актьори, отсядали в „Асканишер Хоф“ по време на дългата му и славна бизнес история. Сред поставените в рамки черно-бели фотоси бяха дори Артър Милър и Франц Кафка.

Излезе от залата и се запъти към фоайето, където го пресрещна дежурният от рецепцията.

— Току-що за вас пристигна колет, хер Мартин — учтиво се поклони мъжът. — Донесе го специален куриер.

Смит се разписа, получи запечатан плик и го отнесе в стаята си. Погледна обратния адрес: бе изпратен от Брюксел и по-специално от „Уолдмън Инвестмънтс, ООД“, една от многото компании, които Първи отдел използваше като параван за тайни операции и движение на материали по цял свят. Видя печата с часа на подаването и подсвирна. Видимо бяха бързали с изпращането и все пак някой се бе постарал достатъчно много, за да може пакетът да пристигне в Берлин толкова рано сутринта.

Джон се настани на удобното синьо канапе пред прозореца и разряза печатите, за да извади съдържанието. Бяха предимно документи и той ги подреди грижливо на красивата маса за кафе в стил двайсетте. Първият бе канадски паспорт, издаден също на името Джон Мартин и с неговата снимка — поохлузен и износен, тук-там измацан, като на пътувал достатъчно много човек. Имаше цял куп печати на имиграционните власти при влизане и излизане от различни европейски страни: Германия, Франция, Италия, Полша, България и Румъния, и то през последните няколко години. Бяха се досетили да му изпратят и пакетче визитки на името Мартин, те го представяха като учен, гостуващ за съвместни изследвания на „Бърнит Инститют“, частна организация за консултации и идеи по важни обществени въпроси с център във Ванкувър, Британска Колумбия. Следваше кратка биография на измисления Джон Мартин, а на листа бе поставен печат „ИЗГОРИ СЛЕД ПРОЧИТАНЕ“.

В плика се оказа още и валидна бизнес виза за Русия, която посочваше, че Мартин е поканен в Москва от частна фирма за „консултации по въпроси на сравнителното здравеопазване и системите за обществено осигуряване“. Към този документ с кламери бе прикачен билет за полет на „Луфтханза“ за руската столица малко по-късно същата сутрин.

Смит отново огледа всичките тези майсторски подправели документи най-грижливо в случай, че е пропуснал нещо. Москва? Значи го изпращат в Москва. Е, добре, какво толкова? Не му е за пръв път да влиза в клетка с лъвове. Влизал е и друг път, че дори и опашките им е дърпал. В следващия миг отвори мобилния телефон и набра номера.

Клайн отговори още на първия сигнал.

— Добро утро, Джон — весело рече шефът на Първи отдел, сякаш бе очаквал да чуе именно неговия глас. — Предполагам, че вече си получил пратката, нали?

— Правилно предположение, шефе — откликна Смит. — Сега би ли бил така любезен да ми обясниш кое къде е?

— Разбира се — веднага отвърна Клайн и гласът му стана съвсем сериозен. — Дължа ти разяснение за предстоящата мисия. Но преди да започнем, трябва да знаеш, че заповедите този път идват от най-високо ниво.

Смит знаеше какво означава това. Направо от президента. И без да иска, се поизправи, сетне се усети, усмихна се и рече:

— Добре, казвай.

Слушаше внимателно информацията на Клайн и удивлението му растеше с всяка следваща дума. Още повече, че шефът му прочете списъка на починалите и намиращите се все още на смъртно легло разузнавателни специалисти, военни ръководители и политици в САЩ, в западните им съюзници и в редица по-малки, разположени около Русия държави.

— Боже мой, сега разбирам защо срещата ми с Петренко предизвика толкова бурни реакции — рече Джон, след като Клайн завърши.

— О, да — отвърна шефът. — И ние така преценихме нещата тук.

— Сега нека позная: нарежданията ми са да се заема с проучването на първите случаи на това заболяване в Москва — същите, за които ми говореше Петренко — подхвърли Смит.

— Правилно. И ако е възможно, да осигуриш точни факти относно произхода, механиката и методиката на разпространение, респективно заразяване — добави Клайн. — И бързаме, нали? Имам неприятното усещане, че събитията вече се движат направо неудържимо.

— Това е доста непосилна задача, Фред — въздържано възрази Смит.

— Напълно разбирам и съм съгласен. Обаче по тази задача няма да работиш сам, подполковник — обеща му Клайн. — На място вече разполагаме с екип — при това много добър. Членовете му са готови да те посрещнат.

— Как ще осъществя контакт?

— Имаш резервация в хотел „Будапеща“, той е недалеч от Болшой театър — отвърна Клайн. — Отсядаш там и вечерта в седем непременно да си в хотелския бар. Ще се свържат с теб най-късно до седем и трийсет.

— Как ще разпозная моя човек? — попита Джон.

— Няма да го разпознаваш — тихо отвърна шефът му. — Това е строго еднопосочен контакт. Ти си седиш и изчакваш. Свръзката ще те идентифицира. Паролата е допирателна.

Джон облиза устни, усетил, че устата му пресъхва. Въпросната еднопосочна среща означаваше, че го изпращат в Русия на сляпо — без имена, прикрития или физическо описание на тамошни агенти на Първи отдел. Този път Клайн не поемаше абсолютно никакви рискове — въпреки че самият Смит използваше нереалния Мартин, а не собственото си име. По този начин в случай че го арестуват на летището, руснаците нямат реалната възможност да се доберат до който и да е от другите оперативни агенти на тяхна територия. Не може да каже онова, което не знае, нали? При дадените обстоятелства предпазните мерки бяха напълно логични, но това едва ли звучеше успокоително.

— Доколко може да се разчита на прикритието Мартин? — попита той сухо.

— При създадената ситуация — достатъчно — отвърна другият отсреща. — Ако нещата загрубеят съвсем, би могло да издържи поне двайсет и четири часа. Е, с малко късмет и повече.

— Значи номерът е да не давам на кремълските момчета повод да се ровят в мнимата канадска самоличност на г-н Мартин — пошегува се Джон.

— Може и така да се каже — отвърна Клайн с равен глас. — Но не забравяй, че ще следим как се развиват нещата с постоянна готовност за помощ. И пак повтарям — не забравяй това!

Смит кимна и се усмихна.

— Няма да забравя.

— Е, на добър час, Джон, и късмет — рече Клайн. — От Москва докладвай колкото се може по-бързо.

Киев

Притиснал телефонната слушалка към ухото си, капитан Карлос Парила слушаше внимателно с безизразно лице, внимавайки да не издава чувствата си. Гласът отсреща бе напрегнат, разтревожен.

— Да, напълно разбирам, Виталий, незабавно ще предам новината на моите ръководители. Да, абсолютно си прав, ужасна вест.

Върна слушалката върху апарата и възкликна:

— Боже мой! По дяволите!

Намираха се в кабинета на военното аташе от посолството на САЩ в Киев и шефът му — полковник от морската пехота — удивено отмести очи от компютъра и изгледа капитана. Сред колегите си от посолския апарат Парила бе известен като човек спокоен, праволинеен, никога не повишаваше тон, емоционалните изблици му бяха чужди, още по-малко бе склонен да ругае или псува, дори и при извънредно стресова ситуация.

— Какво има, Карлос? — запита полковникът.

— На телефона бе Виталий Чечило от украинското министерство на отбраната — мрачно докладва капитанът. — Съобщи, че генерал Енглър бил в болницата в Чернигов, в интензивното отделение. Изглежда, че развива същото неизвестно заболяване, от което вчера почина генерал Марчук.

Полковникът от морската пехота присви очи. Бригаден генерал Бърнард Енглър оглавяваше специалната военна мисия на САЩ в Украйна, екип от офицери, натоварени да помагат в модернизирането и реформите на въоръжените сили. Обезпокоен от противоречивите доклади на разузнаването относно необичайните руски маневри близо до границата, Енглър още вчера бе решил собственоръчно да прескочи до Чернигов, за да настоява пред наследника на Марчук — бюрократичния, неблестящ с нищо генерал-лейтенант Едуард Тимошенко — да бъдат взети адекватни превантивни мерки.

Полковникът вдигна слушалката, бързо набра номера на централата.

— Свържете ме с посланика, моля. Да, веднага.

Закри мембраната с длан и се извърна към Парила.

— Свържи се с Черниговската болница незабавно и поискай информация за състоянието на генерала. После уведоми началството във Вашингтон. По всичко личи, че тук бързо ще има нужда от нов човек.

Парила кимна. При положение, че началникът на мисията е болен, а вероятността за оздравяването му — малка, работата щеше да бъде до голяма степен парализирана. Енглър се ползваше с уважение в кръговете на украинското правителство и въоръжените сили, навсякъде му обръщаха нужното внимание, още повече че имаше извънредно висок чин. Подчинените му бяха предимно по-младши офицери и нямаха нито същия опит, нито неговата репутация сред традиционно свикналите да уважават по-старшия чин местни колеги. При положение, че ситуацията на руско-украинската граница създава основания за сериозно безпокойство, бе наложително Пентагонът незабавно да изпрати човек, който да поеме генералския пост и задължения.

Капитан Парила смръщи лице, погледна часовника — сега във Вашингтон бе посред нощ. Дори и при най-добрите възможни обстоятелства на пентагонската бюрокрация вероятно бяха нужни дни, за да пресее кандидатите и определи заместник на Бърнард Енглър. При това дори да имаше същия ранг и опит, на новия човек щяха да му бъдат нужни дни, седмици може би, за да навлезе в темата и се запознае както трябва с особеностите, плюсовете и минусите, комплицираните военни и граждански характеристики на страната. А докато заместникът се ориентира, работата по координиране въпросите на отбранителната политика на САЩ и Украйна щеше да бъде максимално затруднена.

Глава дванайсета

Багдад

Ранди Ръсел от ЦРУ бе доста уморена. Но се налагаше да седи пред големия видеоекран в стая някъде дълбоко във вътрешността на укрепеното американско посолство в Зелената зона на иракската столица. Потриваше слепоочия и се бореше с изкушението да затвори очи поне за малко. Само че времето не бе никак подходящо да разкрива нормални човешки слабости, и то точно пред шефовете от Ленгли. В момента течеше обезопасена против подслушване сателитна видеовръзка с центъра. До нея пред екрана, потънал удобно в големия си стол, бе Фил Андрисън, завеждащ багдадското бюро на Управлението. Отсреща ги гледаха неколцина мъже със сериозни лица, в строго официални костюми, колосани яки на ризите и грижливо завързани вратовръзки. Бяха насядали около голяма кръгла маса в конферентната зала на седмия етаж в централата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния.

Ето ти още едно от чудесата на модерната технология, иронично си мислеше Ранди. Използваме сигналите на десетки сателити в орбити високо над земята, практически стопяваме разстояния от хиляди мили и часови разлики за относително нулево време, и то с невероятна лекота. И защо? Само за да проведем поредната безкрайна служебна среща, която пак няма да реши нищо.

Отсреща във Вирджиния начело на групата бе Никълъс Кей, директор на Централното разузнавателно управление. Вече надхвърлил шейсетте, натежал и едър човек със здрави челюсти, Кей се бе навел напред в стола. Преди десетилетия за кратко време бе работил в Управлението, сетне се бе оттеглил към далеч по-спокойните академични среди, бе работил и в няколко специализирани института за политически консултации и мнения. После пак го бяха върнали в Ленгли най-вече за да замести бившия директор Дейвид Хансън, станал донякъде неудобен с прекалената си агресивност и безбройни професионални скандали. Но и Кей понякога прекаляваше с маниерничене, а то бе така тромаво и неточно, както и мисловният му процес и вземането на решения.

— Сега да разбирам ли, че този бивш офицер от Мухабарат, когото сте пленили — генерал Хюсеин ал Дури, — все така отказва да сътрудничи?

Андрисън уморено кимна с глава.

— Точно така, сър. До този момент сполучливо отхвърля всичките опити на нашите разпитващи да получат информация.

Обади се друг от участниците в срещата, беше заместник-директорът по оперативната дейност:

— В момента смятам, че по-интересни за нас са заловените заедно с Ал Дури документи на осмо управление. Според първите ви доклади те съдържат изключително важни разузнавателни данни относно строго поверителна програма за разработка на биологични оръжия.

— Точно така, сър — отвърна Андрисън и кимна към Ранди. — Госпожица Ръсел тук може да ви информира най-пълно за всичко научено по въпроса. След като нейният екип задържа Ал Дури, тя бе натоварена да проучи цялата намерена в скривалището му информация.

Шефът на багдадското бюро се наведе към нея и шепнешком я предупреди:

— Внимавай как ще го изиграеш, Ранди. Гледай да не ги подплашиш, когато поискаш разрешение, хм… да поразтеглим рамките на позволеното.

Тя неспокойно кимна.

— Няма, Фил, не се бой. Обещавам да бъда послушно момиче.

Андрисън се усмихна и все така незабележимо включи нейния микрофон.

— Давай, Ранди.

— Успяхме да разшифроваме и прочетем абсолютно всички намерени документи на твърдия диск — обясни тя на старшите началници на Управлението, тутакси наострили уши. — Естествено, незабавно предадохме на нашите военни и на иракските специални сили релевантните оперативни данни за ежедневните бунтовнически действия. И поне този път униформените ни колеги и приятели изразиха особена благодарност.

Последните думи направиха търсеното впечатление — лицата отсреща се поотпуснаха, размениха се доволни усмивки и одобрителни кимания. Ал Дури не бе от обикновените висши офицери, сляпо лоялни на Саддам Хюсеин, напротив. Този човек бе особено опасен и оглавяваше крайно брутална, при това ефективна в бунтовническите си операции сунитска клетка. Той бе мозъкът зад няколко десетки бомбени нападения, убийства и разстрели с политическа цел. Взето заедно, всичко намерено в компютъра му — списъци и имена, подкупи, давани на чиновници и полицаи, телефонни номера и скривалища за оръжие — би могло да помогне до голяма степен на американската армия и иракските й съюзници да разбият терористичната му организация.

— Само че файловете, от които по-специално се интересувахме, бяха скрити отлично, имаха и по-сложна защита — продължи Ранди. — А за да ги разшифроваме, се наложи да използваме по-специална система, кодът се оказа базиран на използвани на най-високо ниво шифрови групи на КГБ още от 80-те години на миналия век.

— Значи предаден специално на Мухабарат от съветските му съюзници код? — запита отсреща заместник-директорът по оперативната дейност.

— Точно така, сър — потвърди Ранди.

— И какво сте открили досега?

— Данни и позовавания на факти относно строго секретна програма за биологични оръжия — равно докладва Ранди. — С такова ниво на секретност, до което достъп не са имали повечето командни структури в режима на БААС.

— Какво означава „повечето“? — веднага попитаха отсреща.

— В дадения случай означава почти на всички нива — рече Ранди и уверено подхвърли следващата голяма изненада. — Разполагаме със сигурни факти, говорещи, че тези изследвания са били скривани дори и от самия Саддам Хюсеин. Генерал Ал Дури е взел мерки още навремето всички доклади по въпроса да минават само през неговите ръце… и да си остават в неговите сейф и компютър. И никога не са отивали по-надалеч, дори и към по-горните нива на йерархията в Мухабарат.

Това твърдение наистина предизвика изненада. Чуха се дори подсвирквания — шефовете бяха впечатлени. Бившият диктатор бе командвал еднолично, вярвал в тази практика, държал в собствени ръце абсолютно всички важни лостове и инструменти на истинската власт. По време на близо трийсетгодишното си управление бе успял да изколи абсолютно всички опълчили се дори и малко на волята му, както и онези, които според преценката му са представлявали потенциална заплаха за неговия авторитет. Така че криейки такава жизненоважна тайна от господаря си, шефът на осмо управление е водел особено опасна игра със самата смърт.

— Въпросната биологична програма целяла ли е създаване на оръжие за масово унищожаване? — попита друг от шефовете.

Ранди поклати глава.

— Очевидно не. Осмо управление е било създадено за разработване на оръжия в индивидуален план, така да се изразя, макар и по принцип не по-малко смъртоносни. Главната му мисия е била също да снабдява режима със специализирани биотоксини, нервнопаралитични субстанции и други особено опасни отрови с цел елиминиране на противници и политически опоненти в самия Ирак, както, разбира се, и в чужбина.

— За какви мащаби говорим тогава? — запита същият човек отсреща. — За малка лаборатория и неколцина изследователи? Или за по-широка дейност?

Ранди сви рамене.

— По моя преценка програмата е била замислена в скромни физически рамки. Поне по отношение на лабораторно пространство и тактика.

— А относно финансирането какво ще кажете?

— Става дума за големи пари — кратко обобщи тя. — От това, с което вече разполагаме, се разбира, че бюджетът е бил някъде от порядъка на десетки милиони долари за едно– и двугодишни срокове.

Висшестоящите от ЦРУ се спогледаха, някои повдигнаха вежди, други обмениха кратки реплики. Това бяха сериозни суми дори и за действащ с незаконно придобити пари в брой режим.

— А източниците? — попита заместник-директорът мрачно. — Вероятно отклонени от онази програма — „Петрол срещу храни“ в ООН?

— Не, сър — тихо отвърна Ранди. — Средствата за тази програма са пристигали пряко, преведени от поредица анонимни банкови сметки от цял свят. Някъде около един милион наистина са отклонени и са отивали в джоба на самия Ал Дури, но според документацията останалите, изглежда, са харчени за изследователска техника, апаратура, доставки на различни материали и заплати.

Никълъс Кей се намръщи и раздразнено подхвърли:

— Всичко това едва ли ми звучи като потресаваща новина. Какво значение има, че сме разкрили един повече или по-малко от незаконните иракски научни проекти, та било и под егидата на този Мухабарат?

Ранди очакваше въпроса и бе готова с отговора. Усмихна се най-любезно и обясни:

— Защото, сър, в действителност излиза, че същият този проект за разработка на тайно биологично оръжие съвсем не е бил подпомаган от Ирак.

Настъпи мълчание — това бе още една изненада.

— Обяснете по-подробно — нареди Кей.

— Бележките на Ал Дури са фрагментарни, документацията — непълна, някои неща липсват — отвърна Ранди. — Но наличните документи ясно подсказват, че всички учени изследователи са били чужденци. Повтарям — до един са били чужденци, а не иракчани.

— Тогава къде са тези чужденци? — веднага запита едрият гневлив шеф на ЦРУ.

— Отдавна ги няма — каза Ранди. — На няколко места е отбелязано, че екипировката е била грижливо опакована и изнесена от Ирак още преди нашите войски да са стигнали до Багдад. Вероятно са се измъкнали през Сирия.

— Нека да повторим някои неща, госпожице Ръсел — внимателно рече заместник-директорът по оперативната дейност. — Искам да се уверя, че правилно разбирам вашата теория: вие твърдите, че някой друг е използвал Ирак като прикритие за разработка на биологични оръжия. Така ли е?

— Точно така, сър — потвърди Ранди и се усмихна накриво. — В крайна сметка къде може да се скрие нещо действително нечисто, освен на място, пълно с други нечистотии. Такава е логиката. Съвсем проста.

— Някакви подозрения?

— Ако става дума за предположения на базата на намереното в компютъра на Ал Дури — не — отвърна тя. — Не. Генералът е бил достатъчно внимателен да не допусне такава информация да бъде записана там. И това в случай, че е знаел кой точно финансира програмата и плаща за устройване на специализирана лаборатория в рамките на неговата организация. Лично аз обаче допускам, че не е знаел. Вероятно не го е и интересувало.

— Е, в такъв случай ние отново разполагаме с нещо ненужно — разни блуждаещи огънчета, миражи… — недоволно изръмжа директорът Кей.

— Не е съвсем така, сър — възрази Ранди, напрягайки воля да не показва раздразнението си.

В ЦРУ наричаха Кей зад гърба му „д-р Но“, най-вече заради вечния му песимизъм и постоянната импулсивна готовност да отрича всяко предложение, което съдържа риск или противоречи на конвенционалните методи.

— Моля ви, продължете, госпожице Ръсел — обади се тихо и с бегла усмивка заместник-директорът. — Имам чувството, че отново ще ни изненадате с нещичко, нали?

Противно на желанието си, Ранди се усмихна към екрана.

— Не зная дали подходящата дума е нещичко, сър. По-скоро бих го нарекла коз или може би находка — рече тя и повдигна единичен лист — разпечатка от скрит в компютъра на генерала файл. — След първата си среща с лидера на екипа учени Ал Дури е записал нещо интересно в личния си дневник — всъщност мъглива и загадъчна фраза. Ето я: „… този човек е по-скоро чакал, отколкото благороден тевтонски вълк, за какъвто с гордост се представя. И както чакалът се храни с мърша, изоставена от някогашните му господари…“

Кей презрително изсумтя:

— И какво толкова можем да научим от подобни арабски поетични дивотии?

— Не са дивотии — изпусна се Ранди. — Това е просто неособено сполучлива игра на думи с името на въпросния чуждестранен учен. Според мен германец. Германски изследовател в областта на биологичните оръжия, чието име наподобява думата вълк.

Каза това и изчака реакцията им. А тя не закъсня много.

— Боже мой! — възкликна един от старшите офицери отсреща. — Вие имате предвид Вулф Ренке.

Ранди кимна.

— Именно.

— Това е невъзможно — отсече Кей. — Ренке е покойник. Отдавна е мъртъв, от години. Вероятно още след като изчезна от Берлин.

— Така твърди германското правителство днес. Но никой не е виждал трупа му — обади се Ранди. — И като имам предвид какво извадихме от компютъра на Ал Дури, мисля, че си заслужава нашите органи да го потърсят, и то най-спешно.

Отсреща се чу одобрителен шепот. Вулф Ренке бе в първата десетка на „най-търсените“ престъпници от времето на студената война. Някога член на източногерманския научен елит, Ренке бе известен с блестящи изследвания и постижения, както и с мрачната слава на фанатик, ревностно изпробвал всичките си смъртоносни открития върху човешки същества, и то против волята им. Разбира се, в онези години за експериментите режимът му бе предоставял политически дисиденти и обикновени криминални престъпници. И скоро след рухването на Стената Ренке изчезна безследно, тъкмо преди германската федерална полиция да успее да го задържи.

Години наред след това западните разузнавателни служби го бяха издирвали под дърво и камък, но все безуспешно. Носеха се слухове, че се подвизава на различни места, обичайно свързани със световните въоръжени конфликти, в служба на най-различни мракобеснически режими и каузи. Твърдеше се, че е работил в Северна Корея, Либия, Сърбия, помагал на „Ал Кайда“, други терористични мрежи и организации. Въпреки всички опити за намирането му обаче той все се изплъзваше или слуховете излизаха неверни. Все повече правителства вярваха на официалната теза на германското правителство, че Ренке е мъртъв и вече не представлява заплаха за цивилизования свят.

Или поне до този момент.

— Какво предлагате, госпожице Ръсел? — неохотно попита накрая шефът на ЦРУ.

— Да ми възложите да го потърся — усмихнато отвърна Ранди и оголи зъби в имитация на вълча усмивка. — Да ме изпратите на лов за вълци, сър. Образно казано.

Кей въздъхна театрално.

— А откъде бихте започнала издирването? Може би от Сирия? Или от Хонконг? От Хиндукуш или може би в пустошта на Тимбукту?

— Не, сър — тихо отвърна тя. — Мисля си, че е време да започнем обратно — от самото начало.

Глава тринайсета

Москва

Въпреки жестокия студ отвън ирландският бар на втория етаж в „Будапеща“ бе претъпкан. Клиентите стояха в двойна редица пред лъснатия до блясък барплот от вишнево дърво и постоянно размахваха ръце, подвиквайки за поредна бира, вино или уиски на облечения в бяло сако, изпотен и доста изморен барман. Усмихнати сервитьорки обикаляха цялото помещение с големи, пренатоварени с напитки подноси. Покрай малките масички и в дълбоките, облечени с плюш сепарета също имаше предостатъчно посетители. Глъчката бе оглушителна, десетки хора говореха в един глас, навсякъде се водеха оживени разговори и спорове, разказваха се последните вицове, а от време на време нечий висок, жизнерадостен смях надвикваше всичко останало.

Джон Смит седеше в тихо ъгълче край единична масичка съвсем сам и бавно, неохотно отпиваше от половинката халба бира — беше си поръчал черна „Балтика“. Заслушваше се във високите гласове — звучеше руска, английска, френска, немска реч, — но се чувстваше изцяло изключен от тази вихрена, наситена с алкохолни пари обстановка, сякаш тя бе на стотици мили разстояние от него. Седеше с насилено любезна усмивка на лицето, но вътрешното му чувство бе съвсем различно. Усещаше изражението си като маска, която всеки миг ще се разчупи и разпадне на хиляди парченца. Съзнаваше, че нервите му са опънати до краен предел.

През цялото време на пътуването до този миг — полетът от Берлин, минаването през имиграционните власти и митницата на „Шереметиево“ 2, в таксито, дори попълването на документите на хотелската рецепция — напрегнато бе очаквал някакъв сигнал за опасност. Било показателното повдигане на веждата на държавен служител, било тежката ръка на полицай върху рамото му, било мигновено пробягалия върху му поглед на следящ го в навалицата или в хотелското фоайе агент. Но нищо подобно не се бе случило. Напротив. И през паспортния контрол бе минал безпроблемно — бяха му прегледали документите любезно и му пожелаха приятно пребиваване в страната. Същото бе станало и в хотела. В същото време му бе направило впечатление засиленото присъствие на униформена милиция по столичните улици — по-многобройно спрямо спомените му от Москва по време на студената война. Но иначе нямаше никакви симптоми за възможно напрежение или предстоящи проблеми в столицата на руската федерация.

Погълна още една глътка от бирата — пиеше я почти насила и внимателно — и погледна новия си часовник. Вече минаваше седем и половина, наближаваше осем часът вечерта. Свръзката закъсняваше. Да не би нещо да се е объркало? Фред Клайн бе сигурен, че московският му екип действа безопасно и точно въпреки слухтенето на руските контраразузнавателни органи, но дали бе прав? За миг се замисли дали не е по-целесъобразно да се разкара оттук и да потърси нова среща по телефона с центъра. Може би ще бъде по-добре да се измъкне незабележимо, да намери изолирано помещение и да се свърже с Вашингтон, докладвайки за несъстоялата се среща.

Вдигна очи от чашата бира и отново забеляза същата жена. Стоеше пред бара сред компания ухажващи я мъже и оживено разговаряше с тях. Стройна и привлекателна, с къдрава, свободно падаща върху раменете й черна коса и светли очи, които на меката вътрешна светлина изглеждаха по-скоро зелени, отколкото сини. И преди малко я бе зърнал — беше на същото място с висока чаша шампанско в ръка, увлечена в разговор с усмихнатите ухажори. Ето я и сега, напуска групата и бавно тръгва в неговата посока, но по пътя се спира, разговоря с други посетители, с някои разменя кратки целувки по бузата, с други — любезности. Тази дама бе в удивително красива вечерна рокля без ръкави в тъмносиньо, сякаш нарочно създадена за прекрасно закръгленото й на нужните места тяло. Преметнати през ръка носеше подплатеното си със скъпа кожа елегантно палто и фина дамска чантичка.

Може би платена професионалистка, реши той безпристрастно и нарочно отмести очи, за да избегне евентуалната среща на погледи. Никаква полза нямаше да привлича ненужно внимание. Отлично знаеше, че цветът на московските компаньонки посещава елитните барове и ресторанти, където ходи множеството богати западни посетители. Така е в целия бивш социалистически свят. И тази вечер бе забелязал няколко други типично за занаята много красиви високи млади жени да се измъкват под ръка с шкембести по-възрастни мъже — германски, британски или американски бизнесмени. Отиваха към специално наети за целта хотелски стаи или апартаменти.

Ирландският бар в хотел „Будапеща“ сто на сто е сред предпочитаните работни места на московските елитни проститутки, помисли си Смит. И тогава чу гласа.

— Изглеждате ми много самотен. И още по-тъжен — измърка приятно някой на руски. — Може ли да изпием заедно по нещо?

Смит вдигна очи. Същата стройна, чернокоса жена стоеше пред него и се усмихваше най-изкусително. Побърза да поклати глава отрицателно.

— Не, благодаря ви. Повярвайте ми, точно сега не си търся компания. Тъкмо се канех да тръгвам.

Все така усмихвайки се, жената седна на свободната табуретка до него и той незабавно усети полъха на скъпия й парфюм — беше нещо извънредно деликатно, свежо, с ухание на цвете. Погледна го и повдигна вежди в престорена изненада.

— Така ли? Че още е толкова рано, нощта е удивително млада…

Джон се понамръщи на клишето.

— Вижте, госпожице… — сковано започна той, — мисля, че имате някаква грешка…

— Грешка ли? О, да, напълно е вероятно — отвърна чернокосата, но вече на английски с далечен намек за ирландско произношение, а в зелените й очи заиграха весели искрици.

— Но ако това е така, то съм убедена, че вината е у вас самия, г-н Мартин. Доколкото става дума за мен, вие сте онзи, който се плъзга в погрешна посока — по допирателната, както се казва.

Допирателна? Боже мой, рече си Смит смутено. Това беше паролата. Думата за разпознаване плюс фактът, че жената знае името от новата му самоличност, би трябвало да означава, че тя е свръзката и вероятно лидерът на малкия екип на Клайн в Москва. Изчерви се противно на желанието си и смънка засрамен:

— По дяволите… е, сега вече загазих.

— Сигурно е така — засмя се жената, изгледа го и протегна ръка. — Името ми е Фиона Девайн. Журналистка на свободна практика. Общият ни приятел — господин Клайн — настоя да ви устроя посрещане за добре дошъл в Москва.

— Благодаря ви — рече Смит съвсем искрено и се прокашля ненужно. — Хм, да, вижте, госпожице Девайн, съжалявам за цялата бъркотия. Тъкмо бях започнал да се притеснявам сериозно. Реших, че нещо не е наред.

Тя кимна и повдигна рамене.

— И аз имах същото впечатление по едно време. Извинявам се за закъснението, но реших, че така е по-добре. Това място тук ми е добре познато, исках да се уверя, че за вас не се е лепнала опашка. Познавам редовните посетители и винаги забелязвам нови хора и непознати.

— Имате предвид информатори и агенти на ФСС, нали? — запита той, използвайки акронима на руската служба за сигурност.

Фиона Девайн кимна отново.

— Коравите момчета от Лубянка не са вече така всемогъщи и вездесъщи, както по времето, когато организацията им се наричаше КГБ, ама все пак се оправят в собствената си столица, и то нелошо.

— А президентът Дударев прави всичко по силите си да възстанови старото, нали? — подхвърли Смит.

— Абсолютно — съгласи се тя. — Цар Виктор наистина се е заобиколил с доста нечестива групичка играчи. Руснаците си имат хубава дума за такива люде — силовики — хората с власт и силови подходи. Повечето от тях, както и самият Дударев, са бивши служители на КГБ и имат предпочитания към пълния контрол. При това умеят здраво, по сталински, да плашат всеки, който се осмели да им застане на пътя.

— Познати са ми методите, и то много добре — мрачно рече Джон и си помисли за сцените на Карловия мост в Прага и убийството на Валентин Петренко. — Освен това използват сурогати от типа на групата „Брант“ да им върши част от най-мръсната работа срещу заплащане.

— Точно така, подполковник — откликна жената. — Но не забравяйте, че групата „Брант“ — щом като за нея става дума — работи не само за Кремъл, а винаги за онзи, който дава най-големите пари.

— Така ли?

Очите й се вледениха.

— Вижте, аз съм проучвала тази група основно, по чисто журналистически пътища. Не отричам, че хората й са си лика-прилика с Дударев и неговите силовики. Иначе са най-вече от бившата Щази, както и шефът на екипа — жесток тип на име Ерих Брант, — плюс наемни главорези от румънската Секуритате и сръбската тайна полиция. Те не отказват абсолютно никаква поръчка, дори и най-мръсната, стига заплащането да е достатъчно високо.

Устните й се опънаха в почти права линия.

— Сега се носят слухове, че групата „Брант“ отговаря за охраната и сигурността на някои от най-едрите наркобарони и шефовете на престъпните групировки от мафията в Москва. Едни паразити охраняват други — прекрасна комбинация. А връзките на групата с Кремъл пък принуждават милицията да се прави на разсеяна и да извръща очи — нищо не видяла, нищо не чула. Независимо от факта, че по мафиотски поръчки непрекъснато са убивани абсолютно невинни хора.

В гласа й Смит ясно долови гняв и болка.

— Изглежда, сред тях е имало и лични познати? — заинтересува се той.

— Съпругът ми — просто отвърна Фиона. — Сергей беше руснак. Един от новите и оптимистични бизнесмени, от хората, които се надяваха страната им да се превърне в просперираща демокрация. Да, ама не. Работеше непрестанно, изгради си успешен бизнес, тогава пристигнаха мутрите, поискаха му пари за протекция, после и лъвския пай от печалбата. Когато отказа да им го даде, мафиотите го разстреляха като куче на улицата.

Сега замълча, очевидно не й се говореше повече по въпроса.

Смит кимна, отлично разпознаваше деликатната болезнена тема, не би трябвало да я начева отново и насилва тази жена с любопитни въпроси. Или може би по-късно. За да превъзмогне настъпилата неудобна тишина, Джон махна на минаващата келнерка и поръча чаша молдовско шампанско за Фиона и още една бира за себе си. Сетне отново се извърна към нея, но се запъна — не знаеше как да започне.

— Предполагам, че Фред Клайн ви е казал защо съм тук, госпожице Девайн — каза той и в следващия миг примигна от обзелото го неудобство.

По дяволите, колко нескопосно и помпозно прозвуча това!

— Г-н Клайн ме инструктира съвсем подробно — отвърна тя с лекота, видимо предпочела да не забелязва тъпите му гафове. — Освен това и аз самата имах известен допир със загадъчните смъртни случаи. Преди три дни бях насрочила среща с доктор Николай Кирянов. Той бе на път да ми предаде нещо в същата връзка, но най-неочаквано изчезна безследно. Сега допускам, че е възнамерявал да ме информира подробно за тях, както е искал и вашият приятел Петренко в Прага.

— Аз пък разбрах, че на следващата сутрин трупът на същия този Кирянов се е появил в московска морга — обади се Смит.

— И така да е било, лично не съм го видяла — възрази Фиона. — Вече го бяха кремирали, бедния човек.

— Толкова бързо ли се правят тези неща тук? — повдигна вежди Джон.

— Е, в този случай му бяха сложили диагноза „инфаркт“ и побързали да го кремират, защото това е най-удобният начин да се избегне нечия проверка — кимна тя.

— А после?

— После започнах да разпитвам тук и там, да задавам въпроси когато и където имах тази възможност.

— Това е било доста опасно при дадените обстоятелства — коментира Смит.

Красивата уста на Фиона Девайн се изкриви в дяволита усмивчица.

— Тукашните власти въобще не ги обичат тези неща, но помнете все пак, че аз съм западна журналистка и от мен се очаква точно това — постоянно да се ровя, да търся нередности и да задавам неудобни въпроси. Иначе ще се усъмнят в мен самата. При това се досещат, че Кирянов ми е нашепнал поне нещичко относно смъртните случаи. И представете си сега, че аз знам нещо, колкото и дребно да е, но си трая при положение, че иначе то представлява важна новина и сигурно ще направи сензация на Запад. Какво ще си помислят за мен?

— Така е, да. Имахте ли късмет за повече информация? — продължи да пита Джон.

— Нищо не можах да направя — отвърна тя с омерзение. — Висях по коридорите на Централната клинична болница, докато цялата се усмърдях на дезинфектанти и пак нищо. Просто бях изправена пред истинска стена — или ме отбягваха, или казваха, че нищо не са чували за такива случаи, а накрая направо ме изгониха. Естествено, че тамошният персонал ще отказва да говори. Иначе хората ще си навлекат големи неприятности.

— Разбира се — усмихна се криво Джон. — Има ли някакъв начин да се доберем до медицинска документация с историята на заболяването?

— Строго забранена територия — отвърна Девайн веднага. — Във въпросния случай директорът на болницата заяви, че забранява всякакъв достъп до архивите с досиетата било на сегашни, било на бивши пациенти. В случай, че решим да го заобиколим и да се обърнем направо към Министерството на здравеопазването, ще загубим цели седмици и повече и в крайна сметка сигурно пак ще получим отказ.

— Или просто няма да получим отговор.

— Да, това е най-вероятно — кимна тя. — Обаче едно нещо е пределно ясно: тамошните лекари и сестри са с опънати до крайност нерви. Само като ги погледне човек, веднага разбира, че са смъртно изплашени. Повярвайте ми — няма да се съгласят да разговорят по въпроса с никого, още по-малко с чужденец, каквото и да им давате, каквото и да им обещавате.

Смит се замисли по въпроса. Щом като болницата се изключва като евентуален източник на данни, значи ще трябва да потърси други пътища. От думите на Петренко излизаше, че заповедите на Кремъл за абсолютно мълчание във връзка със загадъчните смъртни случаи са дошли по-късно — след като кратката епидемия е приключила смъртоносния си курс. Преди това болничните лекари са правили всичко по силите си, за да диагнозират и лекуват заболелите пациенти. И макар Петренко да не бе споменал нищо конкретно във връзка с търсене на външна помощ, то напълно логично бе персоналът да се е обръщал за консултация към други медицински професионалисти. Поне докато не се е намесил Кремъл и наложил пълна забрана на информацията. Един от първите и основни принципи на борещите се с непознато заболяване медици е да уведомят възможно най-широкия спектър колеги, осигурявайки си пълната им помощ — и интелектуална, и лабораторна, — за да разкрият загадката и болестта.

Да, Смит познаваше хора във водещите руски медицински и научни среди и институции. Лично се познаваше с най-големи светила, които вероятно са били консултирани по въпроса. Е, вярно бе и друго — сигурно и на тях им е било наредено да си държат устите затворени, най-вероятно и те са били заплашвани. Но пак имаше надежда да убеди някой от тях да му разкаже за случаите, евентуално да му даде достъп до историята на заболяването или самите лабораторни изследвания.

Фиона Девайн изслуша тази негова идея и бавно поклати глава.

— Достатъчно рисковано е самото им сондиране — изтъкна му тя. — Вашата самоличност Джон Мартин е на безобиден и неособено известен канадски социолог. Как ще използвате това прикритие при хора, които вече ви познават като външност, професия и репутация? Достатъчно е само един от тях да се изплаши и да се обади където трябва с новината, че подполковник Джон Смит, американски военен специалист по инфекциозни заболявания, се интересува живо именно от онази информация, за която има забрана. В Кремъл ще писнат всичките им аларми и какво?

— Вярно — съгласи се незабавно Джон и отмести неначенатата си бира. — Но пък не виждам много други възможности, г-це Девайн. Предполагам, че сте запозната със списъците на засегнатите от болестта на Запад и тук. Действително не разполагаме с време за нещо изпипано и елегантно. Някак много бързо трябва да намеря контакт с руски специалисти, които са запознати със случаите.

— Тогава нека първо да направим поредица светкавични проверки на възможните ви източници — предложи тя. — И аз и другите от екипа познаваме тукашната обстановка по-добре от вас. Може би ще успеем да ги пресеем и отделим онези, които са прекалено близо до режима на Дударев. Както и тези, които са най-страхливи. Просто да отпаднат като възможни информатори.

— Колко време ще ви е нужно за това? — веднага запита Джон.

— Няколко часа от мига, в който ми дадете списъка на имената и институционната принадлежност на хората, които ви интересуват — отвърна Фиона.

— Толкова бързо? — скептично я изгледа Смит.

Тя се усмихна и каза:

— Аз действително съм добра в работата си, подполковник. Имам си отлични източници — и в правителството, и около него.

Смит понечи да възрази, после почти противно на волята си усети, че и той й се усмихва в отговор. Изглежда, тази жена бе преодоляла предишния си потиснат гняв и болката и сега се представяше в друга светлина — напълно естествена, в нея бликаше самоувереност, което излизаше на предно място и на всичкото отгоре бе заразителна.

— Добре, как ще се свържем отново?

Фиона измъкна визитка от малката дамска чантичка и бързо написа телефонен номер на гърба й.

— Можете възможно най-бързо и сигурно да ме откриете чрез този номер по всяко време на денонощието. Обезопасен е.

Джон прибра визитката в джоба на ризата.

— В същото време ще продължавам да упражнявам натиск върху медицинската администрация — обеща тя. — За целта утре сутринта имам насрочено интервю. С Константин Малкович.

Смит подсвирна, беше впечатлен.

— С финансиста ли? Онзи човек, който направи милиарди чрез валутни и стокови спекулации.

— Същият — кимна Фиона.

— Но той е американец, нали?

— Натурализиран американец — съгласи се тя. — Всъщност каквато съм и аз самата. Малкович обаче е сърбин по произход, а през последните няколко години инвестира много в различни руски промишлени клонове. Освен това прави огромни по размери финансови дарения в полза на ужасно остарялата местна система на здравеопазването. И всичките тези пари и благотворителна дейност са му издействали добри позиции и близки връзки с новите момчета в Кремъл. Колкото да им се ще на Дударев и неговите подчинени властимащи да върнат старите порядки, те все пак не са кръгли глупаци. Видят ли човек като Малкович с прекалено много пари, при това готов да ги раздава, започват да се въртят наоколо и да го ухажват.

— А вие се надявате да уговорите Малкович сам да зададе няколко неудобни въпроса относно смъртните случаи? — запита Смит.

— Наистина се надявам — отвърна Фиона и в светлите й синьо-зелени очи блеснаха дяволити искрици. — Казват, че е човек с характер, пък и избухлив, свикнал е да му се угажда. Затова аз лично не бих желала да бъда на мястото на онзи руски апаратчик, който ще направи опит да му откаже каквото и да било.

Глава четиринайсета

Недалеч от руско-украинската граница

Четири реквизирани пътнически автобуса, докрай претъпкани с руски войници, мудно лазеха по тесния, осеян с дупки и набразден с дълбоки коловози път — всъщност разширена стара дърварска пътека, която се виеше и водеше дълбоко в мрачните и гъсти гори. Ниско провисналите клони стържеха таваните и стените на затъмнените превозни средства, почукваха силно в прозорците им.

Във водещия автобус капитан Андрей Юденич бе застанал най-отпред, току зад шофьора и здраво стискаше металната рамка на седалката му, за да пази равновесие. От време на време се навеждаше напред и се взираше през напуканото и замърсено предно стъкло, опитвайки се напразно да разбере къде го изпращат заедно с екипажите на танковата му рота. Бе уморен, правеше физиономии, но най-вече бе силно обезпокоен от последните събития.

Двайсет и четири часа бяха изминали от момента, в който ги вдигнаха по тревога от казармите край Москва. Първите заповеди бяха да се натоварят на влакова композиция и да се отправят на юг към Воронеж. Това говореше за начален етап на евентуално прехвърляне към Чечения. Но във Воронеж ги прехвърлиха на друг влак и хайде обратно на запад към Брянск. Там вече ги качиха на набързо взети от цивилния транспорт стари рейсове и ги пратиха някъде към тези гори, и то все по здраво разорани черни пътища.

Внезапно на стотина метра пред тях сякаш от нищото изникна войник в бял маскировъчен костюм, ясно откроен в потрепващите от неравностите светлини на фаровете. Стоеше на малко заснежено възвишение край силно неравния път. Яркочервената отражателна лента на лакътя и светещата палка говореха, че е от комендантска част — специализирани армейски подразделения за полева сигурност и контрол на военния трафик.

Сега облеченият в бяло войник отривисто махна с палката в дясна посока. Изпълнявайки нареждането му, автобусите отбиха вдясно, колкото бе възможно на този непригоден за съвременни автомобили път, и поеха с още по-тежко, задавено ръмжене на двигателите по откриващата се от същата страна още по-тясна просека — изглеждаше съвсем наскоро разширявана, съдейки по прясно отрязаните дънери от двете й страни. Юденич се залови още по-здраво за металната рамка, като се люлееше здраво наляво-надясно, в синхрон със силно поклащащия се от неравния терен автобус.

След няколко минути рейсовете излязоха на поляна и спряха.

Тук имаше още комендантски войници с червени ленти и автомати, които бързо се пръснаха сред рейсовете и завикаха:

— Всички навън! Излизай, излизай, не се мотай! Давай по-живо!

Юденич бе пръв през отворената врата — изскочи енергично и леко върху силно замръзналата, твърда като камък земя. Огледа се и отдаде чест на намиращия се най-близо до него офицер — беше със същия чин като него, капитан. След него бързо заслизаха танкистите и под командите на сержантите и няколкото взводни командири — лейтенанти по чин — бързо се строиха в две редици.

— Вашите заповеди! — отсече капитанът.

Юденич безмълвно измъкна дебелия плик с документите от вътрешния джоб на подплатената шуба и ги подаде. Комендантският офицер ги взе и започна да чете на светлината на полево фенерче, което държеше ординарецът му.

— Виждам, че сте от Четвърта гвардейска танкова дивизия — рече той, върна плика на Юденич и отвори папка, която държеше под мишница. — Точно така. Вашата рота е разпределена в казарма петнайсета, палатки четвърта до осма.

— Казарма ли? — не скри недоумението си Юденич.

— Ето там зад дърветата — изсумтя капитанът и кимна с глава към гората отвъд поляната. — Ще ви заведа, тръгвайте.

Юденич послушно поведе ротата в указаната му посока. След малко зяпна от удивление. Намираха се в периферията на огромен по размер военнополеви лагер, построен направо сред дърветата. Между тях на достатъчна височина бяха опънати метални маскировъчни мрежи с инфрачервена противорадарна защита. Точно пред танкистите имаше портален вход, вляво и вдясно, докъдето стигаше човешкият поглед, се простираха телени мрежи, очевидно обикалящи лагера. По оградата в двете посоки се движеха патрулни разчети тежковъоръжени войници — от вътрешни войски, съдейки по отличителните знаци — с едри, ръмжащи свирепо кучета.

— Какво, по дяволите, става тук? — стреснато запита Юденич.

— Ще ви инструктират, когато му дойде времето — сопна се капитанът, сетне го изгледа и тонът му се смекчи: — Дотогава за всичко се обръщате само към прекия си командир. Ясно ли е?

— Тъй вярно — по инерция отвърна Юденич.

— Добре — рече другият. — И вземете мерки вашите хора да не се отлъчват. Излезе ли някой без разрешение, куршум в тила и плитък гроб в снега. И военен съд дори няма да има. Разстрел. Обжалвания не се полагат. Никаква милост. Разбрано ли е?

— Тъй вярно — отвърна вяло Юденич и силно потрепера въпреки дебелата шуба.

Москва

Ерих Брант слезе от лентата на стръмния ескалатор и стъпи на широката платформа на метростанцията под безбрежния й, ехтящ надалече свод. Намираше се на спирка „Новокузнецкая“, наоколо се тълпяха множество работници и служители с уморени лица, търпеливо чакащи влака, за да се приберат у дома. Дори и в тези късни часове влаковете на подземната железница пристигаха и заминаваха редовно на интервали от две-три минути, а тежките машини пухтяха, изпускайки горещи струи наситен с маслени пари въздух.

Московското метро е може би най-доброто в света, превозвайки почти девет милиона пътници ежедневно — повече от лондонското и нюйоркското, взети заедно. И за разлика от неугледните западни станции, повечето от московските са същински архитектурни произведения на изкуството. Строени навремето с цел да демонстрират непрестанно растящата мощ и развиващата се култура на днес вече несъществуващия Съветски съюз, в тях създателите им са използвали тонове истински мрамор, статуи и скулптурни групи, релефи, мозайка и огромни висящи отгоре полилеи.

За миг Брант спря, за да огледа барелефите по стените. Обхватът на представените теми бе широк — тук имаше най-вече войници и прочути военачалници. Като се почне от знаменития едър руски маршал Кутузов, повел армиите си срещу Наполеон при Аустерлиц и Бородино, и се стигне до героичната съветска морска пехота, показана тук как скача от десантните лодки, за да се включи в жизненоважната битка за Сталинград. А на сводестия таван високо горе от различни мозайки щастливо се усмихваха фабрични и селскостопански работници, очаровани от прекрасната си идилична съдба на строители на новото социалистическо общество и комунистическото бъдеще на родината.

Високият блондин поклати глава и презрително изсумтя. „Новокузнецкая“ бе построена през 1943 г., в апогея на тежката война на Съветите срещу нацистка Германия — епохална, но и жестоко брутална борба. Заложеното в нея изкуство прославяше победата над Хитлер и фашистките му поддръжници. Не беше случайно, че Алексей Иванов бе насрочил среща на неособено любимия си източногермански колега именно тук. И въпреки приказките, че като шпионски кукловод Иванов бил точен и изтънчен човек, Брант имаше друго мнение за него — смяташе, че шефът на 13-о управление притежава странно, тромаво и нелепо чувство за хумор.

След миг очите на германеца приковаха сивокосия руски разузнавателен шеф — беше седнал на мраморна пейка. Незабавно закрачи в същата посока и се настани до него. И двамата бяха почти еднакво високи.

— Хер Брант — кратко поздрави руснакът.

— Нося поръчания от вас специален вариант ХИДРА — отвърна още по-кратко Брант.

— Покажете.

Русокосият отвори куфарчето си и извади малък термос с размерите на бутилка сода. Без да сваля кожените си ръкавици, отви металната тапа. Сред кълбета изпарения извади малък съд със замръзнала изцяло прозрачна течност и го подаде на Иванов.

Той го пое, вдигна го нагоре срещу светлината.

— Течна, бавна смърт с така невинен външен вид — коментира с лека усмивка руснакът и изгледа колегата си. — Забележително. Но как да се уверя, че тази стъкленичка съдържа именно въпросния смъртоносен препарат, а не например чешмяна вода?

Бившият служител на Щази разпъна устни в същата хладна, крива усмивка.

— Съвсем честно казано, не можете да се уверите. Не и докато не я използвате срещу набелязаната мишена и пак е нужно да изчакате известно време. Затова трябва да ми се доверите.

Сега шефът на 13-о управление се ухили неприятно.

— Не раздавам така лесно доверието си, хер Брант. Особено пък когато става дума за вложени повече от милион евро държавни средства.

Нарочно имитирайки и саркастичния тон, и ухилената гримаса на Иванов, германецът рече:

— Разбираемо, но неизбежно, хер Иванов. Вие поискахте средство, с което да се уверите в продължаващото сътрудничество от страна на моя работодател — или пък за отмъщение срещу него, ако някога имате такава нужда. Ренке и аз изпълнихме желанието ви. Сега, дали ни вярвате или не, това си е лично ваша работа. При създалите се обстоятелства цената ни е съвсем резонна.

Иванов веднага изгрухтя:

— Добре, добре, ще си получите парите. Още тази вечер ще направя нужното за втория паричен превод в Швейцария.

После отново вдигна стъкленичката към светлината, присви очи и гледайки Брант в лицето, добави:

— А ако нашите учени използват реверсивно инженерство за усвояване на намиращия се тук материал, респективно технологията ХИДРА? Тогава повече няма да имаме нужда нито от вас, нито от професор Ренке, нито от вашия шеф.

— Ами опитайте — сви масивните си рамене русокосият. — Иначе Ренке твърди, че такъв опит със сигурност ще се провали. Вашите изследователи ще изолират единствено няколко непълни фрагмента неизползваем генетичен материал, движещи се в море умиращи бактерии.

Шефът на 13-о управление поклати глава бавно.

— Жалко.

Сетне стъкленичката отиде в термоса, тапата също на мястото си, а съдът потъна в джоба на Иванов.

Брант премълча.

— Още нещо, хер Брант — рязко заяви Иванов. — Искам личните ви уверения, че сигурността на ХИДРА — която е ваша отговорност — не е компрометирана. Сега, когато навлизаме в крайната фаза на военните приготовления, за нас пълната тайна е жизненоважна. Американците и съюзниците им не бива да разберат какво ще стане.

— И Кирянов, и Петренко са мъртви — равно отвърна Брант, скривайки опасенията си относно изчезналия Джон Смит, и продължи с лъжа: — А други сериозни заплахи спрямо ХИДРА няма, няма и откъде да дойдат.

— Добре — усмихна се отново Иванов, но в черните му очи нямаше нито топлота, нито веселие. — Нали сте наясно, че в случай на някакъв провал ще държим лично вас отговорен?

Брант кимна неохотно, предчувствайки избиващите на челото му капки пот.

— Да.

— Е, тогава ще ви пожелая приятна вечер, приятелю мой — каза сивокосият шеф на 13-о управление и тежко се изправи на крака. — Засега няма повече какво да обсъждаме.

Глава петнайсета

18 февруари

Приятно затоплена в дебелото, подплатено с кожи елегантно палто, Фиона Девайн излезе на улицата от метроспирка „Боровицкая“ и пое на юг. Вървеше внимателно по заледения тротоар, грижливо заобикаляше другите минувачи, предимно тръгнали на работа в ранния мрак хора. По часовник си беше утро, но иначе дългата московска нощ все още не си бе отишла и все така притискаше града в ледените си обятия. Недалеч отпред в тъмата изпъкваше висока сграда с масивен каменен фундамент. Бялата й фасада бе украсена с колони и барелефи, на върха й се извисяваше ротонда със съвършени пропорции. Тук беше доста по-високата част на града, наклонът бе на изток, където московските улици и сградите плавно се снижаваха, водейки към червените стени и кули на Кремъл.

Усмихна се сама на себе си. Никак не й бе чудно, че за своя централа Константин Малкович си бе избрал най-красивата и представителна част на руската столица. Роденият в Сърбия милиардер бе известен със склонността си към самовъзвеличаване, иначе не бе стиснат, харчеше нашироко и щедро. Въпросната сграда бе Пашков дом, строена към края на осемнайсети век за невероятно богат руски офицер на име Пьотр Пашков, иначе капитан по чин, решен да притежава най-грандиозната къща в цяла Москва. И бе поръчал да я издигнат на това възвишение, откъдето тя се извисяваше дори и над Кремъл. След болшевишката революция през 1917 г. сградата бе превърната в част от намиращата се почти до нея Руска държавна библиотека, където се съхраняват повече или по-малко четирийсет милиона извънредно ценни книги, периодични издания и снимки.

Наскоро, след като бе решил да прибави и Москва към другите центрове на глобалната си бизнес империя, Малкович бе дарил повече от двайсет милиона долара за възстановяване и консервация на загиващите съкровища в стареещите и демодирани руски архиви. Едно от поставените в тази връзка условия обаче бе да му позволят да си устрои офиси на най-горния етаж в Пашков дом. Протестите на неколцина архитектурни пуристи по този повод обаче отидоха на вятъра. Новозабогателите парвенюта на съответните официални постове направиха нужното да ги заглушат.

В същия миг забиха камбаните на недалечната катедрала, патриаршеския храм „Христос Спасител“, неотдавна възстановен, след като навремето Сталин бе поръчал разрушението му. В мразовития въздух се понесе мощен, радостен звън. Той летеше надалеч, а ехото го връщаше с могъща сила. Беше вече девет без десет, а интервюто й бе насрочено точно за девет часа.

Ускорявайки крачка, Фиона се изкачи по широките каменни стъпала и влезе в главното фоайе. Там я пресрещна дежурен със скучаещо изражение, отвори папка с имената на посетителите за деня, намери нейното и махна с ръка към широкото вътрешно стълбище. Двама смръщени охранители на първата площадка внимателно прегледаха документите й, провериха ръчно фотоапарата и касетофона й, сетне заедно с тях я пуснаха през детекторната арка за повторна проверка за оръжие и експлозиви.

Отвъд я посрещнаха други две служителки, и двете млади и красиви. Поздравиха я с изискани, тихи гласове, а сетне учтиво я поведоха към офисите на Малкович. Минаха през голямо помещение — това бе външният офис, в който цареше привиден полухаос. Тук имаше множество бюра с компютри, още повече служители следяха европейските борси, правеха заявки или направо продаваха и купуваха. Едната от придружителките взе палтото й и изчезна някъде. Другата я въведе във вътрешния, по-малък офис. Беше чудесно обзаведено и с вкус декорирано помещение — кабинетът на Константин Малкович.

Едната стена бе заета почти изцяло от три високи прозореца с фантастичен изглед към облените с прожекторна светлина кремълски стени, кули и златни кубета. По съседните стени и в специално направени ниши бяха поставени вековни руски православни икони — безценни оригинали, осветени от дискретни лампи, скрити във високия, интересно боядисан таван. Подът бе застлан с дебел персийски килим с великолепни пастелни шарки. Пред средния прозорец бе бюрото на домакина, елегантна мебел от осемнайсети век. На него стоеше компютър последна дума на техниката с тънък плосък монитор и няколко неголеми ултрамодерни телефона. Вещите на бюрото, изглежда, бяха единственият компромис спрямо новото хилядолетие.

Когато Фиона влезе, седналият милиардер се изправи и бодро закрачи към нея с протегната за поздрав ръка.

— Добре дошла, госпожице Девайн. Добре дошла! — радушно рече той, а по лицето му се разля широка усмивка и разкри разкошни бели зъби. — Аз съм ваш голям почитател. Последната ви статия в „Икономист“ беше направо чудесна, онази за конкурентното начало и преимуществата в руската данъчна система.

— Много сте любезен, г-н Малкович, дори прекалено — откликна на усмивката с усмивка Фиона и му подаде ръка, тутакси разпознавайки прочувственото му многословие като рутинна тактика с хора, на които ще се опита да повлияе по някакъв начин. — В крайна сметка аз само написах около две хиляди думи, анализирайки най-вероятните й ефекти. Но ми казаха, че и вие имате пръст при разработката на новия данъчен закон, нали?

Той сви рамене.

— Пръст ли казахте? О, не, нищо така осезателно… — засмя се и в очите му се появиха дяволити огънчета. — Е, може да съм казал някоя и друга дума тук-там. Светът днес наистина е много малък, нали? Обаче не съм се намесвал ефективно, не. Като човек на бизнеса и само на бизнеса, както знаете, никога не се бъркам прекалено надълбоко във вътрешните работи на никоя страна.

Фиона учтиво изслуша думите и пусна покрай ушите си приказките му, без да ги коментира, то и не биваше. Според всичките й сериозни източници този човек се въздържаше от намеса в чужди политически дела толкова, колкото и гладен лъв не би посегнал на появило се пред него тлъстичко агне.

Малкович се оказа по-висок, отколкото бе очаквала, с коса като същинска бяла грива, подстригана късо встрани и на тила, но дълга отпред. Високите скули и бледосините очи издаваха славянския му произход. А насеченият тон и леко проточените гласни на английското му произношение отразяваха прекараните в Англия и САЩ години, първо като студент в Оксфорд, после в Харвард, след което се бе проявил като изключително успешен бизнесмен, инвеститор и борсов играч.

— Моля ви, моля ви, заповядайте, сядайте — говореше той, сочейки едното от двете покрити с бродирана тапицерия кресла пред бюрото.

Когато Фиона се настани в едното, той веднага седна в другото и запита:

— Първо да започнем с чай, какво ще кажете? Или може би не? Навън е доста студено, както сам усетих. Аз лично дойдох много рано тази сутрин, още преди няколко часа. За съжаление в нашия век и време световните парични пазари не се съобразяват нито с времето, нито с часа. И за нещастие имат направо нечестиви графици, нали? Боже мой, човек никога не може да поспи като хората!

— Благодаря ви, да — съгласи се Фиона, усмихвайки се вътрешно на неприкритото самохвалство относно безкрайното работно време. — Чай би било чудесно.

Почти веднага след това в кабинета се появи едната от красивите асистентки. Носеше сребърен самовар, две високи стъклени чаши и две кристални купички, в първата имаше нарязани тънки резенчета лимон, а в другата — конфитюр за подслаждане на силния чай. Жената сервира и на двамата, наля чая и веднага излезе бързо и безшумно.

— Е, сега да се захващаме с работата, г-це Девайн — покани я той любезно, след като внимателно бяха отпили от врялата течност. — Моят екип твърди, че вие се интересувате най-вече от ролята, която отреждам на себе си и моите фирми тук — в нова Русия.

Фиона кимна отново.

— Точно така, г-н Малкович, това е вярно — отвърна тя, влизайки с лекота в познатата отдавна роля на журналист, който търси храна за хубав материал.

Тази роля се бе оказала трудна. През последните няколко години постепенно си бе изградила добре заслужена репутация на талантлива, безкомпромисна журналистка. И специализираше в отразяването и анализа на руската действителност в светлината на най-често усложнените взаимодействия на нейните политика и икономика. Материалите й редовно се появяваха във водещи вестници и бизнес списания по цялото земно кълбо. Да вземе интервю от този човек — може би най-големия и най-влиятелния индивидуален инвеститор в руската промишленост — бе просто съвсем нормална и лека задача. Без да споменаваме специалния й интерес като агент на Първи отдел, респективно намерението да използва интервюирания в този случай като инструмент за проникване в тайните на държавната медицинска администрация.

А Малкович бе лесен за интервюиране човек или поне така изглеждаше на пръв поглед. Излъчваше харизма, очевидно притежаваше приятен и общителен характер. Отговаряше на всичките й въпроси относно бизнес плановете и намеренията си с готовност, без да се опитва да отклонява или да отговаря уклончиво. Е, вярно, отхвърли един-два от опитите й да надникне прекалено навътре в същината на финансовите му операции, но то си беше редно. Иначе милиардерът би разкрил важни за самия него неща, такива, които могат да го направят уязвим и да улеснят конкурентите му.

През цялото време напълно владееше положението, подбираше думите си извънредно точно, очевидно решен да повлияе на мнението й за него във възможно най-положителна светлина, в каквато да бъде представен и на читателите й. Фиона усещаше всичко това и продължаваше вътрешно да се усмихва. Това бе голямата игра, нещо като сложен танц за всеки журналист, особено пък този на свободна практика, който работи без съответната подкрепа и авторитета на един голям вестник, списание или телевизионна мрежа. Тънък занаят е репортерството — зададеш прекалено много неточни или неудобни въпроси и след това никой не иска да разговаря с теб. И обратното — питай малко, недостатъчно задълбочени неща и материалът ти ще бъде слаб и вял, няма да свърши работа дори и на второстепенна пиарска2 фирма.

Но Фиона ги умееше тези неща. Бавно и внимателно завъртя разговора около политиката, деликатно намеквайки за растящия авторитаризъм на управлението на Дударев.

— Не е възможно да не виждате рисковете, които носи произволното управление за един инвеститор, особено пък чуждестранен — подхвърли тя по едно време. — В смисъл, нали сам видяхте какво се случи със собствениците на големия петролен картел ЮКОС — някои отидоха в затвора, други бяха дискредитирани, принудително бяха разпродадени холдингите. Така че всеки инвестиран от вас долар или евро тук би могъл да ви бъде отнет от страна на Кремъл ей така, просто за секунда — по силата и с помощта на един държавен декрет. След като по хрумване на малцина по всяко време могат да бъдат създавани едни или други закони и разпореждания, как можете рационално да планирате бъдещето?

Малкович театрално разпери ръце.

— Вижте, г-це Девайн, във всяко начинание винаги има рискове — рече той. — Повярвайте ми, аз ли не знам това? Но аз съм човек, гледащ далеч в бъдещето, в дългосрочен план, отвъд плитките всекидневни въртележки и скокове на съдбата на дребно. И ще ви кажа нещо много важно: въпреки всичките си недостатъци Русия си остава страна на огромните възможности. Когато комунизмът рухна, тази държава се прехвърли в обятията на капитализма, но го направи по един екстремен, неумерен начин. С крайностите на разни алчни магнати и бизнес олигарси, помислили, че за тях е дошъл Златният век. Е, и затова бе съвсем естествено махалото на равновесието да се върне назад — напълно естествена реакция, бих казал аз. Назад, към по-стриктен държавен контрол върху живота и политиката. Но същото това махало отново ще се залюлее към уверената среда, златната среда, както я наричам аз, и това ще стане скоро. А онези от нас, които са били достатъчно търпеливи и мъдри да останат в Русия по време на трудностите, ще получат възнаграждението си. И ще реализират огромни печалби — разбира се, когато му дойде времето.

— Вие, изглежда, много вярвате в тази постановка — тихо рече Фиона.

— Вярвам, да — съгласи се милиардерът. — Помнете, лично познавам президента Дударев. Че не е светец, не е. Но съм убеден, че е човек, твърдо решен да даде на тази страна нужното — закон и ред, за които тя отдавна копнее. Да разгроми силата на мафията и отново да превърне улиците в Москва и другите градове в безопасно място за хората.

Сега Малкович повдигна вежди многозначително.

— Бих казал, г-це Девайн, че вие лично сте човек, който най-точно би оценил жизнената важност на едно такова депо. Безвременната кончина на вашия съпруг е голяма трагедия. Тя не би се случила в общество, по-удачно устроено да защитава живота и собствеността на своите граждани — такова общество, каквото новите руски лидери честно се надяват да построят тук. И аз вярвам в тях.

За миг Фиона загуби дар слово, безмълвно загледана във финансиста, усещайки, че я обхваща вълна на мразовита ярост. Тя напираше да излезе извън рамките на човешкия й контрол и самоналожената любезна физиономия. Макар че от Сергеевата смърт бяха минали поне две години, темата бе все така болезнена и я вълнуваше прекалено силно. И в този миг недодяланият коментар на Малкович в същата връзка, още повече под формата на реторична тирада в подкрепа на растящата тирания на Дударев, й се стори направо като гротескно светотатство.

— Аз лично помогнах на правосъдието да привлече под отговорност убийците на съпруга ми — рече тя след малко, превъзмогнала гнева и намерила сили да говори спокойно и равно с глас, който скриваше истинските й чувства.

Месеци наред бе търсила онези, които бяха поръчали смъртта на Сергей. Бе ровила, събирала откъслечна и странична информация, натъкмявала липсващите в общия пъзел звена, анализирала допиращи се факти от други престъпления. И всичко това бе вършила с огромен риск за собствения си живот. В края на краищата статиите й бяха събудили сериозно обществено недоволство и принудили властите да вземат мерки. Сега пряко виновните за убийството на съпруга й мъже излежаваха немалки по размер присъди.

— Вярно е, така постъпихте — веднага се съгласи Малкович. — Аз самият най-възторжено следях героичната ви, бих я нарекъл рицарска битка с мафията. Но дори и вие трябва да се съгласите с мен, че задачата ви щеше да е по-лека, ако полицията не бе така корумпирана, а по-ефикасна и по-дисциплинирана.

Фиона отново стисна зъби и успя да запази лицето си непроменено. Защо този милиардер неочаквано напомня и най-настойчиво изтъква убийството на съпруга й? Той никога не би казал нещо без причина, каква е истинската му цел? Да я изкара от равновесие ли? Не беше ли това начин да я предупреди да не се занимава с неприятната тема за връщането на Русия назад към годините на полицейщината и произвола? Или се опитваше да я отклони от задаване на още неудобни и деликатни въпроси за бизнес отношенията му с режима на Дударев?

Ако е така, трябва да действа бързо, преди под един или друг претекст да е решил да сложи край на интервюто.

— Все пак може би има и по-лоши неща от полицейската корупция и невежество — рече тя на глас. — Ето например този нов култ към официалната тайна. Метод, който лично аз намирам за ненужен, дори опасен, да не говоря за това дали е нормален като процедура. Особено когато става дума за сериозни дела на общественото здравеопазване и безопасност.

Малкович я изгледа с интерес и повдигна вежда.

— Мисля, че не ви разбрах добре, г-це Девайн. За какъв „култ към тайната“ ми говорите?

Фиона поклати глава, сви рамене.

— А с какво друго име могат да се нарекат опитите да се скрият от обществеността новините за нова смъртоносна болест? И не само от руското общество, а и от компетентните органи на международните здравни организации.

— Нова болест ли казахте? — Малкович се наведе напред, видимо заинтересуван, а в очите му се появи безпокойство. — Моля ви, изяснете се.

Сетне я изслуша търпеливо и внимателно, докато тя излагаше фактите около наученото от нея и Смит в отделните им контакти с Кирянов и Петренко, макар и да прикри важното обстоятелство за смъртта на двамата. Както и това, че фаталното заболяване вече е разпространено и извън Русия. Когато Фиона завърши, Малкович я гледаше напрегнато, а по лицето му се бе изписало недоверие.

— Разполагате ли с някакви доказателства за потвърждаване на слуховете относно тази болест?

— Доказателство ли казахте? Не, не притежавам. Все още не. Никой от другите, запознати със случаите, лекари не иска или не смее да разговаря с мен, а цялата документация е под ключ — каза Фиона, поклащайки глава. — Надявам се обаче и вярвам, че вие осъзнавате опасността. Така или иначе рано или късно данните ще излязат на бял свят. И ако Кремъл — или, да речем, някой от ръководните хора в Министерството на здравеопазването — прикрива началото на нова епидемия поради криворазбран патриотизъм, с цел избягване на обществена паника или международни усложнения и неудобство… сам разбирате колко ужасни и катастрофални могат да бъдат последствията.

Лицето на Малкович се разкриви за миг.

— Да, наистина. Икономическите и политическите щети ще бъдат ужасяващи. Световната общност и финансовите пазари никога не са прощавали на нация, опитала се да прикрие нещо като световна епидемия от типа на СПИН… или още по-лошо…

— Аз имах предвид и евентуалната загуба на човешки живот — подхвърли Фиона в този миг.

Хладна усмивка пробяга по устните на Малкович.

— Е, предавам се, г-це Девайн — рече той, гледайки я право в очите и в тях се четеше нещо, подобно на уважение. — Усещам, че не вървим по точния път и май заслужавам да бъда упрекнат. Защо не кажете направо какво точно искате от мен? Сега съзнавам, че досегашните ви въпроси са били просто камуфлаж, начин да завъртите разговора ни към друга тема. А именно опитите да бъде прикрита въпросната история с болестта, нали така?

— Е, не е точно — отвърна тя и леко се изчерви. — И все пак искрено се надявам вие да упражните огромното си влияние в тази страна спрямо засегнатите министерства, за да бъде хвърлена светлина върху загадъчното заболяване.

— Значи очаквате аз да ви помогна да разкриете фактите и да направите журналистическия си удар, нали? — сухо запита Малкович. — Ей така, само защото имам голямо и добро сърце?

Фиона му се усмихна, опитвайки се да се държи по същия полусърдит, полуироничен начин.

— Е, г-н Малкович, вие сте широко известен с филантропията си — започна тя. — Но дори и да не беше така, сигурна съм, че сте абсолютно наясно каква е цената на добрата реклама.

— Забравихте да кажете и обратното — на неудачната реклама, госпожице — отвърна той и се засмя зловещо, но после поклати глава в знак на съгласие. — Е, добре, г-це Девайн, добре. Аз ще направя каквото мога, за да отворя някоя и друга официална врата пред вас, но това ще бъде сторено така, че да отговаря и на моите интереси.

— Благодаря ви — рече тя, затвори бележника и сетне се изправи. — Ще бъде много любезно от ваша страна. Хората ви знаят как да ме намерят.

— Нямам нужда от благодарности — подхвърли Малкович и учтиво се изправи заедно с нея, а изразът на лицето му бе загрижен. — Ако това, което ми казахте тази сутрин, е вярно, надявам се, че не сме закъснели в опита си с общи усилия да поправим ужасна, почти непростима грешка.

Джон Смит излезе на улица, водеща навътре в пустия и тих, заобиколен с дървета площад на име „Патриаршие пруди“. Обувките му скърцаха върху хрущящия под тях сняг, иначе бе тихо, почти никакви други звуци нямаше. Тук, сред дърветата, не проникваха силните шумове и ревът на движението по натовареното околовръстно шосе, което московчани наричат „Садовое колцо“. Звучеше само далечен, приглушен бръм. Някъде надалеч ехтяха детски смях и викове, малчуганите се биеха със снежни топки или може би строяха снежни укрепления. Измежду дървесните стволове и голите разкривени клони към Смит надничаха покрити със сняг причудливи форми и образи на същества от руските басни на деветнайсети век, странни скулптурни фигури с размазани от снега черти.

Той стигна края на големия, покрит с лед басейн в средата на площада и там спря за миг, напъхал ръцете си в джобовете на дрехата. Не бе лесно да ги стопли при нулевите московски температури. През лятото този неголям, сравнително изолиран парков кът е любимо място за отдих на московчаните, винаги пълно с усмихнати лица, слънчеви лъчи и песни. Но сега, през този сив и мрачен зимен ден, то му показваше другото си, не така приветливо лице.

— Тук, на същото това място, се е появявал самият дявол, знаете ли? — обади се женски глас току зад него.

Смит се сепна и извърна глава.

Фиона Девайн стоеше недалеч от него, между две безлистни липови дървета. Бузите й розовееха от студа, върху черната й коса бе кацнала елегантна кожена шапка. Пристъпи напред към него и се усмихна.

— Дяволът, а? — възкликна Смит. — Самият дявол? Буквално или фигуративно?

Синьо-зелените й очи се оживиха още повече.

— Е, като в литературно творение, разбира се. Поне така да се надяваме — рече тя и кимна към езерцето. — Писателят Михаил Булгаков е използвал това място за първа сцена в „Майстора и Маргарита“. В нея Сатаната пристига ето тук, готов да се поразходи из атеистка Москва от Сталиново време.

Смит внезапно потрепера, може би бе от студа, който вездесъщо проникваше дори и през дебелата подплата на вълненото му палто, или поне се надяваше да е от него.

— Страхотно място за среща, няма що — рече й с бърза усмивка. — Мразовито, мрачно и прокълнато? В типичния руски контекст. Липсва само понесената вихрено от конете шейна и глутница виещи подире ни вълци.

Фиона се засмя.

— Малко духовен песимизъм в комбинация с черен хумор, а, подполковник? Вие май ще се вместите в местната действителност по-добре, отколкото си мислех — отвърна тя и се приближи още повече, заставайки почти до него на покрития със сняг тротоар.

Главата й стигаше едва до рамото му.

— Моят екип приключи с проверката на хората от списъка, който ми дадохте — сега говореше с друг глас, рязък и много по-тих. — Готова съм с информацията за вас.

— Е, и? — запита Смит и тихичко подсвирна, донякъде изненадан.

— Най-безопасният и сигурен обект според нас е доктор Елена Веденская — твърдо рече тя.

Смит кимна бавно. Също както бе и случаят с Петренко, с нея се бе запознал навремето на една научна конференция, а след това — през последните няколко години — се бяха срещали отново и отново на сходни медицински форуми. Помнеше я, макар и не много ясно, но все пак в съзнанието му се появи образ на педантична жена, някъде в началото на петдесетте си години. Личност, чиито умения, воля, призвание, разбира се, и компетентност я бяха издигнали до върховете на доминираната от мъже професия. Днес Веденская оглавяваше факултета по цитология, генетика и молекулярна биология към Централния научноизследователски институт по епидемиология. И тъй като въпросният институт бе една от водещите руски институции в областта на инфекциозните болести, нямаше начин от самата Веденская да не е била потърсена консултация или помощ при опитите да се разпознае смъртоносното заболяване.

— И каква е причината, поради която според вас мога да й вярвам? — попита Джон.

— Доктор Веденская има дългогодишно, доказано поведение на приятел на демокрацията и политическите реформи. Още от студентските й години, когато в Кремъл „царуваха“ Брежнев и неговите комунистически другари и апаратчици.

Смит я изгледа остро.

— Това означава, че в КГБ е имала досие, по-дебело от някоя енциклопедия. Съответно наследено от ФСС. А Кремъл винаги е наблюдавал учените под лупа. Веденская сигурно е в първата десетка в списъка на постоянно следените.

— Сигурно е така — съгласи се Фиона Девайн. — За наше и нейно щастие обаче настоящото й досие не отразява реалностите. Всъщност, ако говорим за ФСС, госпожа Веденская е човек напълно надежден, политически лоялен или по-точно аполитичен поданик на държавата.

Смит удивено повдигна вежди.

— Значи сте успели да изчистите досието й? Бихте ли ми казали как стават тези чудеса?

— Опасявам се, че нямате нужно ниво на достъп до такъв тип информация, подполковник — меко отвърна Фиона. — Пък и не се налага да знаете. По съвсем очевидни причини, нали?

Смит кимна, приемайки завоалирания упрек.

— Правилно — рече той. — Все пак очаквам съвет как да се свържа с нея. По телефона в института ли?

— Определено не — поклати глава тя. — Най-вероятно всички наземни телефонни линии и разговори с московските болници и научноизследователски институти се подслушват.

И тя му подаде късче хартия с десетцифрен номер, написан с красив, стегнат женски почерк.

— Пак за наш късмет Веденская има мобилен телефон и номерът й не фигурира в указателите.

— Ще й се обадя още днес следобед — реши Смит. — Може би ще успея да уредя една среща с вечеря. В дискретен ресторант, колкото се може по-далече от лабораторията й. Едно обаждане на отдавна познат колега е, предполагам, най-безопасният претекст.

— Мисля, че да — съгласи се Фиона. — Пък и няма друг голям избор. Обаче направете резервация за трима.

— Възнамерявате да дойдете ли?

— Точно така — рече тя и присви устни в дяволита гримаса. — Освен ако вие лично нямате някакви намерения да флиртувате и ухажвате докторката. Нали сте стари познати?

— Няма такова нещо — ядоса се Смит и без да иска, се изчерви.

Фиона се усмихна още по-широко.

— Правилно, подполковник.

На стотина метра от тях, на тясна странична уличка, на предната седалка на сребристо беемве седяха двама мъже. Единият, германец на име Вегнер, бе наведен напред, снимаше през опушеното, затъмнено предно стъкло. Разбира се, работеше с цифров фотоапарат с извънредно мощен телеобектив. Пръстите на другия играеха по клавиатурата на поставен в скута му лаптоп.

— Вече имаме връзка — рече вторият, човек на име Чернов, служил навремето в КГБ като младши офицер. — Ако си готов, мога да изпратя образите.

— Добре тогава — изсумтя първият, бързо изщрака още няколко пъти и отмести апарата. — Стигат толкова.

— Имаш ли представа кой е мъжът?

Фотографът сви рамене.

— Никаква. Обаче не е наша работа. Нека някой друг си блъска главата. Има си архив, и то немалък. А ние междувременно ще си изпълняваме заповедите: следим жената на име Девайн и докладваме за всички нейни контакти.

Чернов кимна.

— Зная, зная. Обаче ситуацията става доста рискована. Тази сутрин в метрото за малко щеше да я изпуснеш. Аз си зная как съм карал, за да й хванем следите.

Направи кратка пауза и се намръщи.

— И честно казано, тази работа не ми харесва. Тя продължава да задава прекалено много въпроси. Може би трябва да я отстраним.

— Да убием журналистка? Американски поданик? — човекът с фотоапарата го изгледа хладно. — Такова решение ще трябва да вземе хер Брант. Може би когато му дойде времето…

Недалеч от тях във входа на една сграда стоеше висок, едър среброкос мъж и леко се поклащаше на пети. Духаше на дланите си, загръщаше се в овехтялото си палто и топлеше ръце под мишниците си. Панталоните му бяха стари, износени, тук-там закърпени. На пръв поглед не изглеждаше по-различен от множеството фатално обеднели възрастни пенсионери, често обикалящи московските улици в алкохолен унес. Но очите под бухналите сребристи вежди бяха ясни и проницателни. Те пробягаха по номера на беемвето за втори път, високият човек го преповтори и запомни. Ситуацията се усложнява все повече, при това темпото е направо зашеметяващо, мислеше си той мрачно.

Глава шестнайсета

Плътни облаци лазеха в западна посока по бавно тъмнеещото небе над красивите кулички на сградата на „Котелническая“. Редки, пухести е едри снежинки се въртяха във въздуха, нежно докосваха дебелите стъкла на прозорците в бившия съветски небостъргач, където бяха офисите на групата „Брант“. Самият Ерих Брант стоеше пред прозореца и сякаш гледаше снега, но най-вече се взираше далеч надолу към натоварения трафик по градските улици.

Усещаше натрупващото се в дебелия му врат и масивните рамене напрежение. Винаги беше мразил тези периоди на наложено бездействие. Идваха такива моменти и то не беше рядко — когато се налага да изчаква докладите на подчинените или пък нови нареждания от хората над него. Нещо в него копнееше, направо крещеше за физическа изява, за движение и изпускане на парата, за емоционално разтоварване. Тогава физическото насилие му идваше великолепно, действаше му като разпускащо лекарство, като любима дрога. Обаче прекараните в дебнене на поредния враг години — първо като служител на Щази, сетне за свое собствено удоволствие и печалба — го бяха научили на няколко важни неща и в крайна сметка бе прозрял необходимостта, а сетне усвоил и методите да контролира тези груби, първични инстинкти.

В този миг на вратата се почука, той рязко се извърна и изръмжа:

— Да? Какво има?

Влезе един от подчинените, също бивш офицер от Щази, висок и строен мъж с лице на убиец. Носеше папка и изглеждаше угрижен.

— Мисля, че пак имаме проблем със сигурността — нов пробив — рече той мрачно. — При това сериозен.

Брант се намръщи. Герхард Ланге не бе човек със слаби нерви.

— В какъв смисъл?

— Имам снимки от екипа, който наблюдава онази американска репортерка — обясни Ланге и отвори папката.

Извади сноп черно-бели снимки и ги подреди на бюрото на шефа. На всички се виждаха две лица, които оживено разговарят — американката и строен чернокос мъж.

— Правени са преди около два часа, по време на очевидно тайна среща на „Патриаршие пруди“.

— Е, и?

— Сам виж — добави Ланге и побутна по бюрото към Брант още един документ. — Това дойде по факса от наш информатор.

Листът съдържаше резюме на служебно армейско досие, не друго, а на подполковник Джон Смит, лекар от АИМИИБ, а най-отгоре му имаше леко размазана снимка.

Брант втренчи очи в снимката. Сетне взе другите фотографии и мълчаливо започна да ги сравнява. Намръщи се: те без съмнение бяха на един и същи човек. Значи Смит, същият човек, за когото бе поръчал проверки, бе в Москва. При това беше във връзка със същата журналистка на свободна практика, чиито неуморими въпроси и ровене им бяха създали доста главоболия.

Блондинът потрепера леко, студена вълна обля тялото му. Въпреки тържествените му декларации пред Алексей Иванов относно оперативната сигурност на ХИДРА възникваха сериозни проблеми, които се задълбочаваха.

Вдигна очи от поредицата снимки и запита:

— Къде е отседнал този Смит?

Ланге поклати глава все така загрижено.

— Това е първият проблем. Не знаем. Проверявахме списъците на пътниците по всички московски летища и жп гари. Името му го няма никъде.

Брант се върна зад бюрото, седна.

— Значи този тип е пристигнал с фалшиви документи, толкова е просто — рече той. — Вероятно използва легенда с прикритие, документите му са били достатъчно добри, за да заблудят руските имиграционни власти.

— Почти със сигурност — съгласи се Ланге. — Което значи, че е разузнавач. Или от ЦРУ, или от някоя от другите американски шпионски институции.

Русокосият кимна.

— Така изглежда.

— ФСС могат да ни помогнат — подхвърли замислено Ланге. — Ако се съгласят да ни дадат компютърен достъп до регистрационните формуляри на вътрешното министерство за последните два-три дни, а? Ще ги пуснем на търсачка със снимкова препратка и ще…

— И ще дадем на руските ни приятелчета най-доброто извинение да поемат сами съответната част на операция ХИДРА. Не става така, Герхард — възрази веднага Брант. — С тази работа ще се заемем сами. Не желая ФСС, още по-малко 13-о управление на Иванов да ни се бъркат по никакъв начин. Поне засега. Ясно ли говоря?

— Ясно, шефе — неохотно отвърна човекът с жестокото лице.

— Добре тогава — кимна Брант и пак се захвана да оглежда направените от екипа му снимки.

След малко тикна с показалец едната от тях, на която двамата американци бяха приближили глави и явно водеха важен разговор.

— Ето тази тук — журналистката на име Девайн. Тя е нашият ключ към откриването на Смит. С нея е установена връзка, ще има още срещи, това е стопроцентово сигурно. Къде се намира тя в момента?

— Това пък е вторият ни проблем — отвърна Ланге. — И нея я загубихме.

Брант се ядоса, което пролича в погледа му.

— Загубили сте я, а? И как?

— След срещата със Смит поразиграла Вегнер и Чернов, разходила ги кажи-речи из половин Москва — докладва Ланге. — Първо се въртяла из метрото ту напред, ту назад по една и съща линия, сетне се пъхнала в някакъв магазин на „Петровский Форт“ и там сигурно си е сменила или шапката, или палтото, променяйки достатъчно външността си, колкото да им се изплъзне в тълпата.

Брант кимна недоволно. В град като Москва има десет начини да се изплъзнеш. Особено ако си наясно, че те следят. И ако знаеш как да го направиш, разбира се.

— Тръгнали са направо към апартамента й, там се надяват да я заковат отново — тихо говореше Ланге и внимателно следеше навъсеното шефско лице. — Обаче тя може да реши пък да се покрие по-надълбоко.

— Напълно вероятно — изръмжа Брант и се намръщи още повече. — Преди две години Девайн успяваше да будалка мафиотските поръчкови убийци, дето вървяха по нея, при това съвсем сама — без чужда помощ. Значи може и да е аматьор, но глупачка определено не е. Сто на сто е засякла Вегнер и Чернов, те са се издали по някакъв начин. И сега сигурно ще се пъхне в някой хотел, върви да я търсиш. Или ще се скрие при приятели.

— Ако стане така, нямаме достатъчно ефективен и бърз начин да се доберем до Смит. И колкото да не ти харесва, май ще трябва да потърсим помощта на 13-о управление.

— Не бъди толкова сигурен — възрази Брант и се замисли. — Имаме алтернатива.

Другият се изненада и загледа шефа си с интерес.

— Смит е тук с определена задача — напомни му Брант. — А ние се досещаме каква ще е тя, нали?

— Опитва се да научи от местни източници какво е искал да му разкаже Петренко в Прага — кимна Ланге. — А може и по-лошо да е: опитва се да провери дали Петренко му е казал истината.

— Точно така — рече Брант и оголи зъби. — Кажи ми, Герхард, по кой начин най-добре се лови диво животно, особено пък опасен хищник, да речем?

Ланге премълча.

— Вода, човече, вода — поучително изтърси русокосият. — Всички животни ожадняват. Затова ловецът търси и намира мястото за водопой. Там стои, изчаква със заредена карабина, животното само ще му дойде на мушката.

Отмести встрани снимките и факса с резюмираното досие на Смит и захвана да се рови сред другите спретнато подредени на бюрото му документи. Търсеше принтираното копие на последното получено от Вулф Ренке писмо. Ренке му бе изпратил искания на последната им среща списък с имената на лекари и учени в Москва, чиято информираност относно предизвиканата от първата ХИДРА болест би могла да се окаже фатална.

Накрая го намери и го подаде на Ланге с вълча усмивка.

— Ето тук някъде ще намериш и мястото, където Смит ще отиде да си утолява жаждата. Първо обърни внимание на хората, с които е възможно Смит да се е запознавал на международни форуми и конференции. Рано или късно той ще се опита да се срещне с някой или някоя от тези мъже и жени тук на списъка. И когато го направи, ние трябва да сме там, готови да го отстреляме, нали така?

Кафене-ресторантът „Каретний двор“ е разположен в очарователна стара сграда на общата граница на „Новий Арбат“ и „Тверская“, наистина рядка останка, оцеляла на фона на грозните бетонни ексцесии от грандиозните съветски градоустройствени планове. Московската Зоологическа градина и друг Сталинов исполински „небостъргач“ — „Седемте сестри“ на „Кудринския площад“, са недалеч от това място — от другата страна на околовръстното „Садовое колцо“. През топлите летни вечери редовните посетители на заведението сядат на открито в прикътания му вътрешен двор, похапват салати с водка, вино или бира с разни други мезета. А когато е по-хладно, гостите предпочитат няколкото топли залички с множество зелени растения, където обикновено цари приятна, интимна атмосфера. Поръчват ухайни гозби източна кухня, тук готвачите се славят с уменията си.

Смит се бе настанил в сепаре в дъното на главното помещение, но зърна Фиона Девайн още в мига на влизането й. Тя се задържа на прага за малко, изтупа снега от дрехите си и грациозно разтърси коса, оглеждайки се дискретно. Успокоен, че е дошла, Джон се изправи, за да може тя да го види по-лесно. Фиона кимна с глава и с лека походка закрачи към него през препълнения и силно задимен ресторант.

— А, ето я и вашата близка най-сетне — тихо рече Елена Веденская, наблюдавайки приближаването на привлекателната, елегантно облечена жена с черните безизразни очи.

Загаси цигарата си в пепелника и се изправи да поздрави Фиона. На външен вид рускинята бе най-обикновена жена, такава, каквато си я спомняше Джон от първите им срещи. Лицето й бе издължено, покрито с бръчки, кожата й — белезникава, косата — права, стоманеносива, завита отзад в стегнат кок. Може би затова изглеждаше поне с десетина години по-възрастна, отколкото бе в действителност. Простата й пола и блузата бяха видимо избирани за удобство, а не за стил или мода. Но интелектът й бе първостепенен, мисълта бърза и точна, също както и първия път, когато бяха разговаряли на конференция по молекулярна биология в Мадрид преди години. И ако сега имаше някаква разлика, тя се изразяваше единствено във факта, че тук — в родния си град — рускинята се чувстваше по-свободна и не показваше стеснение и резервираност.

— Госпожица Девайн, а това е доктор Елена Борисовна Веденская — рече Смит, представяйки двете жени една на друга.

Дамите си кимнаха хладно, но учтиво, сетне се настаниха на противоположни места около полукръглата маса. След кратко колебание Смит седна от страната, която бе по-близо до Веденская. В същия миг тя се отмести и се придвижи към центъра, заемайки средно спрямо двамата положение.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Фиона с тих глас. — Случиха ми се едни… усложнения. Преди да тръгна, се появиха нежелани гости, така да се каже — двама търговски агенти с оферта от врата до врата, та докато се оправя с тях…

Смит учтиво повдигна вежди, веднага схващайки посланието. В гласовия код на Първи отдел „пътуващи търговци… врата до врата“ означаваше, че агентът е попаднал под наблюдение.

— И нищо ли не ви заинтересува? — попита Джон, като подбираше думите си много внимателно, за да не изплаши рускинята до себе си.

— Не. Или поне така си мисля — отвърна му Фиона, а в гласа й прозвуча известно колебание. — Възможно е да са ми правили пробно посещение, ей така — да видят дали съм от онези, дето лесно купуват. То днес в Москва какво ли не се опитват да ти продадат.

Смит кимна с разбиране. Не беше нещо извънредно, тъй като Дударев и обкръжението му непрестанно затягаха контрола върху пресата и журналистите, още повече пък чуждестранните. Затова полицията и ФСС ги проверяваха и следяха понякога случайно, друг път — рутинно, а често и нарочно демонстративно с цел сплашване. Това бе позната методика на властите, прилагана вместо най-строги ограничения, които незабавно ще предизвикат протести, и то най-вече от чужбина.

Появиха се двама млади и усмихнати келнери и на масата се възцари тишина. Носеха подноси с препълнени с храна чинии и купи. Видимо опитни в занаята, те сервираха всичко бързо, точно и професионално — подредиха блюдата по масата и се оттеглиха с пожелание за добър апетит. Почти веднага ги последва трети келнер — по-възрастен от колегите си. Той носеше пиенето — бутилка изстудена водка „Московская“ и голяма кана с подсладен ябълков сок.

— Поръчахме още преди идването ви, за да не губим време — обясни рускинята на Фиона и все пак я изгледа въпросително. — Надявам се, че всичко е както трябва да бъде, какво ще кажете?

— О, чудесно е, не се безпокойте — усмихна се Фиона с разбиране. — Честно да си кажа, направо умирам от глад.

От натрупаните по масата блюда се носеха различни, но еднакво съблазнително приятни аромати и ухания. И внезапно истински огладнели, тримата се нахвърлиха върху състоящата се от азербайджански специалитети храна, сервирайки си, като учтиво се изчакваха и си помагаха един на друг. Пара изпускаха купите с грузинско сациви — пилешки гърди в марината с плътен чеснов сос. До тях седеше поднос със сладки пиперки, пълнени с агнешка кайма с джоджен и копър, че и канела. В дълбока купа имаше азербайджанска довга — вряла, гъста супа с кисело мляко, ориз и спанак. Още не стигнали и до средата на всичките тези вкуснотии — поднесени като ордьоври, — и келнерите донесоха още ядене. Това вече бяха шашлики — шишове с агнешко, телешко и пилешко месо, киснато в оцет и сок от нар с лук, сетне печено на жар и накрая сервирано с лаваш — безквасен хляб.

Всичко бе извънредно вкусно и прясно и когато се позаситиха, Елена Веденская вдигна наздравица с чашка водка.

— За ваше здоровье! Наздраве! — рече тя и погълна кристалната изстудена течност на един дъх, след което отпи голяма глътка ябълков сок.

Смит и Фиона последваха примера й, наслаждавайки се на комбинацията от контрастиращи букети, тя се плъзгаше в гърлото удивително добре след сервираната храна с дъхавите и силни подправки.

— А сега да минем към работата — обади се рускинята, след като оставиха празните чаши на масата, и закова очи върху Фиона. — Общият ни приятел тук казва, че сте журналистка.

— Да, така е — отвърна Фиона.

— Тогава нека да се разберем още в началото, госпожице Девайн — твърдо каза Веденская, без да сваля очи от нейните. — Не желая името ми да се появява с големи букви на първата страница на някой от онези, знаете ги — сензационните таблоиди. Или дори и да е някой от най-свестните вестници.

— Напълно разбираемо — поклати глава Фиона.

— Макар и да не харесвам правителството, което ми плаща заплатата, аз съм много добра в работата си — продължи сивокосата жена. — При това тя е реално много важна като дейност. Спасява човешки живот, затова го казвам. И нямам голямо желание безпричинно да я загубя.

Фиона също я гледаше в очите. Вдигна ръка и с най-сериозен тон каза:

— Давам ви дума, че няма да споменавам името ви в никой от материалите, които ще напиша. Повярвайте ми, доктор Веденская — далеч повече съм заинтересувана да научим истината за тази мистериозна болест, отколкото да продам материал на който и да е вестник или списание.

— Ако е така, ще имаме поне нещо общо — сухо отвърна рускинята и се обърна към Смит. — По телефона ми казахте, че болестта се разпространява вече и извън Русия.

— Без повече данни относно тукашните случаи не мога да бъда абсолютно сигурен, но иначе симптомите изглеждат много сходни. И ако наистина става дума за една и съща болест, тогава ембаргото върху информацията от страна на Кремъл е практически равностойно на масово убийство.

— Глупаци! Негодници! — ледено изруга Веденская и отблъсна чинията встрани, запалвайки поредна цигара, за да спечели няколко мига и да възвърне самообладанието си. — Потулването на тези данни е акт на престъпна глупост. Аз предупреждавах правителството относно опасността да се пазят в тайна необяснимите смъртни случаи. И колегите така постъпиха. Трябваше да ни разрешат да консултираме големите международни здравни институции още когато се появиха първите четири случая — продължи тя гневно, лицето й помръкна, а тесните й рамене сякаш увиснаха. — Длъжна бях още тогава да го кажа на висок глас или нещо да направя, лично да предупредя колегите в чужбина. Ама на — седмици минаваха и никой друг не се разболя, тогава у мен се появи надеждата, че опасенията ми за мащабна епидемия са просто преувеличени.

— Значи други подобни случаи тук, в Москва, няма, така ли? — запита Фиона.

Рускинята категорично поклати глава в знак на отрицание.

— Не, не е имало.

— Сигурна ли сте? — запита и Смит, доста изненадан.

— Съвсем сигурна съм, Джонатан — отвърна Веденская. — Наистина правителството ни забрани да говорим за случаите пред външния свят. Обаче ни даде и заповед да продължаваме да работим по разкриване на причините за заболяването. Кремъл е заинтересован в това да научим максимално повече за него — причинители, пренасяне и разпространение, механика на увреждане и леталност, възможности за забавяне или обратимост на самия процес.

— Валентин Петренко обаче ми каза, че са му наредили да прекрати изследванията си върху онези четири случая — намръщи се Смит.

— Това е вярно — съгласи се Веденская. — Болничните екипи бяха разпуснати, по-нататъшната работа бе спряна, за да се ограничи евентуалното изтичане на информация. Иначе продължихме да работим на по-високи места, както в моя институт и други подобни.

— Например в лабораториите на Биоапарата, а? — подметна Смит, който знаеше за съществуването на няколко много сериозно охранявани научни комплекси, където Русия провеждаше най-тайните си научни изследвания за създаване на биологични оръжия.

Ако това странно заболяване е дело на руснаците, създадено като биологично оръжие, както подозираха президентът Кастила и Клайн, тогава нямаше начин в него някак да не са участвали учени и технически персонал от Биоапарат.

Сивокосата жена обаче поклати глава мрачно, а устните й се опънаха обидено.

— Виж, Джонатан, аз наистина не зная какво се прави зад телените мрежи на Екатеринбург, Киров, Сергеев Посад или Стрижи. Нямам такива пълномощия, нито достъп до толкова високи нива на държавната тайна. Никога не съм имала.

Смит кимна с разбиране, извинително. Не биваше да обижда тази пряма, праволинейна жена. Опита се да подреди фактите и с новополучената информация да запълни празнините, но не се получаваше. И наистина: ако болестта е руско оръжие, вече използвано срещу важни хора на Запад и в други страни, защо тогава Кремъл ще настоява най-добрите му цивилни учени да работят по нея?

Настъпи мълчание, кратко, изпълнено с напрежение.

— Донесох копия от моите бележки по заболяването, както ми поискахте, Джонатан — обади се след малко Веденская. — Но ще ви ги дам, когато излезем. Тук има прекалено много хора.

— Благодаря ви, Елена — усмихна се Смит с искрена признателност. — Възможно ли е обаче да ми дадете и изследванията на кръвта и тъканите? Няма ли начин да вземете поне част от тях, да ги копирате или нещо друго?

— Това е просто невъзможно — отвърна тя кратко. — Вашите приятели Петренко и Кирянов вече го направиха и сега всичко, свързано с изследванията и пробите, е заключено зад дебели стоманени врати. Никой не може да се добере до тях без специално разрешение на Министерството, и то с подписите на съответните отговорни фактори след аргументирано изложено искане във връзка с доказуеми изследователски нужди. Но повечето от тях са цитирани в бележките ми, макар и накратко.

— Можете ли да ни кажете още нещо? — попита Фиона. — Каквото и да е, стига да хвърля някаква светлина върху заболяването?

Веденская се замисли, поколеба се кратко, огледа се внимателно дали някой не ги наблюдава или подслушва и пак направи пауза. Сетне заговори шепнешком, думите й едва се разбираха в общия фонов шум на разговорите и смеха наоколо.

— Чух един слух… нещо, което ме озадачи и силно разтревожи…

Двамата американци мълчаха, наострили уши.

Рускинята въздъхна и продължи:

— … един от болногледачите, човек, прекарал доста години като политически затворник в трудовите лагери, твърди, че видял… видял с очите си онзи налудничав учен Вулф Ренке — преглеждал умиращ пациент…

Смит се стресна и се понадигна от стола.

— Ренке ли? — попита той с удивление.

— Ренке… Вулф? Кой е този? — попита веднага Фиона.

— Източногермански учен. Най-вече специалист в областта на биологичните оръжия с изключително отблъскваща репутация заради множеството си изобретения за масово изтребление с особено жестоки методи — обясни й Смит и поклати глава със съмнение. — Но няма начин да е бил той. Просто е невъзможно. Този мръсник е мъртъв много отдавна…

— Така се говори — тихо го прекъсна Веденская. — Обаче човекът, за когото говоря — болногледачът, той е напълно с ума си, човек много видял и препатил. Освен това познава Ренке отлично, дори бих казала… болезнено добре. Като затворник е присъствал на поредица отвратителни експерименти, които Ренке е провеждал с хора в същия лагер.

— Къде е този човек? — обади се Фиона. — Можем ли да го разпитаме по-подробно?

— Само ако можете да говорите с духове — саркастично отвърна сивокосата рускиня. — Защото умря, падна под колелата на трамвай, и то скоро след като разказа какво е видял в болницата.

— Падна? Или някой му помогна да падне? — мрачно запита Смит.

— Говори се, че бил много пиян, когато се случило — сви рамене Веденская. — Знам ли каква точно е истината? Защото той наистина много пиеше. Почти всички руснаци пият и се напиват по едно или друго време — рече тя и се усмихна горчиво, изпускайки поредното кълбо тютюнев дим, а сетне многозначително потупа с пръст ръба на празната чашка от водката.

Отвън вихрушката трупаше сняг. Всичко наоколо побеляваше бавно. Едри, пухкави снежинки неуморно се стелеха по улици и тротоари, паркирани коли и пейки, белият килим постепенно растеше, а повърхността му палаво искреше под светлината на уличните лампи и потрепващите лъчи на автомобилните фарове.

От вратата на „Каретний двор“ излезе младолик мъж с дълъг, леко закривен нос, поспря се за миг и продължи да закопчава ципа на дебелото си яке. Изчака трафикът да понамалее и с отривисти крачки пресече опразненото в момента платно по диагонал. Веднъж стъпил на отсрещния тротоар, той бързо закрачи на изток по „Поварская“, като енергично се провираше сред множеството пешеходци, по това време най-често забързани за домовете си. Повечето носеха чадъри и покупки, направени по вечерно време от множеството магазини в големия район около „Арбат“. Мъжът обаче носеше чадъра си сгънат, пъхнат небрежно под мишницата.

Измина около двеста метра по улицата и спря, за да си запали цигара. В този момент до него се закова бавно движещ се черен луксозен автомобил.

Задният прозорец на колата леко се спусна, мярна се вътрешността й, но на слабата улична светлина почти нищо не се виждаше достатъчно ясно.

— Веденская е още в ресторанта — прошепна младоликият.

— С двамата американци ли е? — запита тих глас от колата.

— Да. Оставих един от моите хора там да ги държи под око. Ще докладва в момента, когато си тръгнат. Сигурно ще е скоро, поне така изглеждаше, когато излизах.

— Екипът ти готов ли е?

Мъжът кимна и дълбоко смукна от цигарата, а върхът й припламна в мрака.

— Напълно готов.

Ерих Брант се наведе напред — достатъчно, за да се види на мижавата светлина грубоватото му лице с квадратна челюст.

— Добре — отсече той и леденосивите очи леко пробляснаха. — Тогава да се надяваме, че подполковник Смит и приятелките му са се насладили достатъчно на вечерята. Защото ще им е последната.

Глава седемнайсета

Смит избърза пред дамите, отвори вратата на ресторанта и любезно ги изчака да минат. Фиона Девайн и Елена Веденская излязоха навън, той ги последва. След топлата атмосфера в „Каретний двор“ и вкусните източни специалитети мразовитата нощ ги обгърна в ледените си обятия, безмилостно прониквайки под всеки пласт от облеклото. Джон изскърца със зъби, за да спре тракането им, и поразкърши рамене. Беше благодарен за полученото в Дрезден топло вълнено палто.

Тръгнаха по „Поварская“, след малко поспряха, за да се сбогуват. Покрай тях вървяха пешеходци, заобикаляха ги, понесли торби и чадъри, всеки забързан за някъде — било за покупки, било у дома. Не спираше и потокът от коли, подобните на дълги мечове фарове подскачаха в снежната вихрушка, от време на време нечий клаксон гневно изсвирваше, изскърцваха спирачки, гумите меко се плъзгаха по натрупания сняг.

— Това е за вас, Джонатан, както говорихме — промърмори Веденская и изпод дългото си почти до земята палто измъкна дебел найлонов плик. — Използвайте съдържанието разумно.

Смит го пое мълчаливо и побърза да надникне в него. Видя няколко оръфани медицински списания, някои на английски, други на руски и немски. Прелисти най-горното, беше остарял с няколко месеца брой на „Лансит“. Сред печатните страници имаше няколко други, машинописни и на кирилица — очевидно това бяха бележките на сивокосата рускиня, — извадка на най-важното от онова, което бе записвала на ръка. Джон повдигна очи, срещна нейните и кимна благодарно. Знаеше колко много рискува тя в този миг, предавайки му ги по този начин.

— Много ви благодаря още веднъж. Ще направя всичко необходимо те да попаднат където трябва.

— Хубаво, Джонатан. Надявам се, че с малко късмет ще бъде спасен животът на много хора — отвърна Веденская и рязко изви лице към Фиона. — И да не забравите уговорката ни!

— Няма — тихо обеща Фиона. — Имена няма да има, доктор Веденская, обещавам ви. Можете да бъдете сигурна в това.

По-възрастната жена кимна уморено, насили усмивка и рече:

— Е, в такъв случай да ви пожелая всичко най-ху…

В същия миг залитна силно напред, почти повалена от човек, който се блъсна в нея отзад. Вървеше бързо, устремно, с ниско наведена глава и вдигната яка вероятно заради силния снеговалеж. Веденская се задържа на краката си само защото успя да се хване за ръката на Смит. Ядосана, се завъртя рязко и извика:

— Какво правите, не гледате ли къде ходите!?

Засрамен, човекът отстъпи крачка назад — беше млад, с леко закривен нос.

— Извините! Моля, прощавайте — смотолеви той, усмихвайки се възглупаво и се наведе да вдигне изпуснатия си чадър, а сетне продължи нататък, залитайки леко.

Веденская подуши въздуха и с отвращение възкликна:

— Пиян беше! Още няма осем часа, а той вече е полувдървен от алкохола. Това е нашата национална трагедия! Дори и най-младите се тровят по този отвратителен начин…

— Вие как сте? — загрижено запита Смит.

Все още побеляла от възмущение, със стиснати устни, рускинята отвърна:

— Добре съм. Стори ми се само, че онзи пияница ме бодна с чадъра в крака… но едва ли е нещо сериозно.

Сетне опипа крака си, разтри с пръсти отзад дясното бедро.

— Мисля, че е време да се разделяме — побърза да каже Фиона, загледана с подозрение към изчезващия вече надолу по улицата пиян човек. — Взехме нужното. Няма смисъл да стоим тук и да рискуваме да привлечем нечие внимание.

Смит кимна и се огледа. Нещо се въртеше в подсъзнанието му. Извърна се към Веденская, повдигайки плика със списанията.

— Още веднъж ви благодаря, Елена. Ще ви се обадя по електронната поща…

Думите му секнаха, когато очите им се срещнаха, рускинята го гледаше ужасено.

— Елена, за бога? Какво има? Какво ви става?

Тя с мъка пое малко въздух, сетне се задави хрипаво, отваряйки уста като риба на сухо. Джон ясно видя опънатите на врата й мускули — опитваше се да каже нещо и не успяваше. Очите й бяха широко отворени, гротескно изпъкнали, сякаш ще изскочат от орбитите, а зениците й се превърнаха в мънички черни точици. В следващия миг коленете й поддадоха и тя се свлече на тротоара.

Шокиран, Смит понечи да я хване, но не успя. Елена Веденская колабира и се свлече като парцалена кукла. Ръцете и краката й затрептяха в конвулсии, тялото й се сгърчи, отпусна се и отново се изви в поредица гърчове.

— Извикайте линейка… бърза помощ! — викна Джон на Фиона.

Но тя вече бе извадила телефона си и набираше 03 — номера на московската служба за спешна медицинска помощ.

Джон клекна до извитото тяло на рускинята, но какво можеше да направи? Силните, накъсани конвулсии затихваха, сега тя лежеше по гръб. Смит пусна плика на тротоара, свали ръкавицата и постави два пръста на врата й, опитвайки да улови пулса. Беше прекалено бърз и слаб, подобно на пърхаща с криле простреляна птица. Лош признак. Наведе се, почти легна върху нея, приближи ухо до устните и носа й. Тя не дишаше.

Боже мой, помисли си той отчаяно. Какво, по дяволите, й се случи? Инфаркт ли? Не е това, съдейки по симптомите. Инсулт или някакъв пристъп? Може би. И тогава в съзнанието му се мярна друга, много по-ужасяваща мисъл. Съзнаваше, че няма нито време, нито възможност, нито информация да я проверява и развива. Твърдата диагноза трябваше да почака. Междувременно се налагаше да направи максимално възможното да я задържи жива поне докато пристигне бърза помощ.

— Една от болниците изпраща свой екип, Джон — чу той гласа на Фиона. — Казаха, че ще дойдат до пет минути…

Наоколо вече се събираха хора, гласовете им звучаха в нестроен хор, разтревожени, любопитни. Смит кимна, мислейки напрегнато. Пет минути. За нормален нещастен случай това звучеше нелошо, дори много добре. Но при дадените фатални обстоятелства… срокът бе прекалено дълъг, кажи-речи цяла вечност.

Бързо смъкна палтото си, сви го на топка и го подложи под раменете на Веденская, така че главата й увисна назад, за да даде възможност на въздуха да прониква свободно. С палеца разтвори стиснатите й челюсти, отмествайки езика. Наведе се отново, заслушан. Не дишаше. Внимателно изви главата й странично, вкара пръст в устата и гърлото и започна да ги опипва. Търсеше някакво препятствие, бучка, оток или слуз. Но нямаше нищо такова.

Силно разтревожен, Смит хвана главата й между длани, стисна носа й с пръсти и започна изкуствено дишане уста в уста, като се опитваше да подава максимално количество въздух, за да раздвижи мускулатурата на гръдния кош. Спираше от време на време и отново проверяваше дали диша. Но тя лежеше все така напълно парализирана, вперила неподвижни, безжизнени очи в небето.

Продължи усилията си, изпращайки въздух към дробовете й. Дишай, напрягаше воля мислено Джон, опитвайки се да й предаде внушението. Дишай, Елена! Минаха две-три минути, като на забързана кинолента, трескави усилия, битка със смъртта, размазани физиономии встрани и горе. Някъде в далечината се обади сирена. Приближаващият се звук бе мощен, раздиращ нощта.

Усещаше, че пулсът й си отива съвсем. Ето, потрепна немощно още един, два… три пъти и секна. По дяволите! Премина на кардио-пулмонална процедура, редувайки къси, резки и достатъчно силни компресии — натиск върху гръдната кост с изкуствено дишане уста в уста. Това бе неистов опит да възстанови дишането и да задейства сърцето. Но не успяваше. Фиона клекна до него.

— Има ли надежда? — попита тя разтревожено, минавайки на руски.

Смит отчаяно поклати глава.

— Едва ли… мисля, че е пътница.

Неколцина от събралите се наоколо зяпачи чуха последните му думи и побързаха да се прекръстят — отдясно наляво по типичния за руснаците православен начин. Един или двама дори свалиха шапки в преклонение пред покойната. Други вече си тръгваха — зрелището бе свършило, драмата — приключила.

— Ако е така, подполковник, трябва да изчезваме! — зашепна Фиона и бързо прибра найлоновия плик от земята. — Не можем да си позволим никакви усложнения. Особено в този момент…

Смит поклати глава, без да прекъсва опитите си. Разумът му отлично възприемаше правотата на Фиона. Елена Веденская най-вероятно вече беше безнадеждно преминала прага на възможната медицинска помощ. В същото време би било направо непрофесионално и крайно неразумно да бъде въвлечен в неизбежното милиционерско следствие по повод неочаквана смърт на улицата. Пределно ясно бе, че легендата Джон Мартин няма да издържи на една по-сериозна експертна проверка. Но в същото време Джон бе лекар, клетва бе давал, вярваше в нея и в благородните цели на професията. И винаги е бил първо лекар, а сетне — разузнавач. Етиката му изискваше да се погрижи за издъхващата жена. Тези мисли се въртяха трескаво в съзнанието му и той продължаваше да подава въздух с надежда чудото да стане — сърцето да възстанови дейността си, та колкото и незначителен да беше този шанс.

И ето, изведнъж стана прекалено късно да се измъква от каквото и да е било. С пронизително пищяща сирена и мигащи въртящи се светлини до бордюра закова боядисана в червено и бяло линейка. Сирената млъкна, вратите се отвориха, изскочиха трима. Отпред вървеше строен мъж с белезникаво лице, омачкана лекарска престилка и черна кожена чанта в ръка. Зад него почти подтичваха двама едри санитари.

Лекарят настоятелно махна с ръка на Смит да се отмести, пъргаво клекна на едно коляно до пострадалата и започна бърз, почти небрежен преглед.

Джон се изправи уморено, изтупа снега от коленете си и отмести очи от неподвижното тяло на Веденская. Опитваше се да надвие в себе си усещането за провал и съжаление. Всъщност такъв е животът, нали? Пациенти умират, винаги са умирали. Случва се. Но от това не му ставаше по-добре, всъщност винаги така бе посрещал нечия смърт — като свое собствено поражение.

Белоликият лекар провери пулса, сетне се заклати на пети и отсече:

— Бедната жена. Вече е много късно. Нищо не мога да направя за нея. Хайде, момчета, качвайте я. Поне да я отнесем оттук — по-надалеч от любопитните очи на зяпачите.

И махна с ръка на санитарите, които вече сваляха носилката от автомобила. Те послушно кимнаха и се заеха да изпълняват нареждането. Поклащайки съжалително глава, докторът се изправи бавно. С презрение огледа оредяващата тълпа наоколо, а сетне очите му се спряха върху двамата американци.

— Кой от вас може да ми каже какво точно се е случило тук? Инфаркт предполагам?

— Едва ли — равно отвърна Джон.

— А защо не?

— Тя колабира съвсем неочаквано, получи конвулсии и мускулни спазми — секунда след като настъпи очевидна респираторна недостатъчност — изреди симптомите Смит, надявайки се руският му да е достатъчно убедителен. — Очните зеници се свиха екстремно. Опитах дишане уста в уста, а когато сърцето спря, и кардио-пулмонално, неуспешни и двете.

Лекарят го изгледа, повдигна вежди.

— Много точно резюмирано. Вие, изглежда, имате медицински знания, г-н… хм, не ви зная името. Изглежда, не сте и руснак, нали?

— Да. Аз съм Мартин. Джон Мартин — вдървено рече Смит, проклинайки се мислено за грубата грешка.

Сбърка като начинаещ и се подведе да обяснява с медицинско арго, което за нещастие не се вписваше в легендата Мартин. Ясно бе, че неочакваната кончина на Елена Веденская го бе разтърсила много по-силно, отколкото си даваше сметка.

— Всъщност медицинско образование нямам. Карал съм курсове за първа помощ.

— Курсове значи, а? За първа помощ? Наистина ли? Иначе демонстрирате забележителен усет — усмихна се лекарят с учтива ирония. — И все пак имам късмет, че сте тук.

— Така ли? Че защо? — запита Смит с лошо предчувствие.

— Вашите умения и наблюдения са нужни за протокола и смъртния акт, които трябва да съставя веднага по повод трагичния инцидент, нали така? — спокойно отвърна онзи и кимна с глава към Фиона Девайн. — Затова се налага да ви поканя — вас и тази очарователна дама ето тук — да ни придружите до болницата.

Фиона се намръщи.

— О, не се безпокойте, нищо тревожно няма — заговори лекарят, ръкомахайки. — Просто рутинна процедура, но няма как — такива са правилата. Иначе ви уверявам, че ще свършим бързо и безпроблемно.

Двамата санитари бяха закопчали тялото с колани за носилката и вече се изправяха. В този миг Джон се оказа най-близо до тях и случайно чу репликата на единия.

— Внимавай къде пипаш, бе глупак — изсъска едрият мъжага. — Допираш се до десния крак, току-виж си пипнал онова…

Онова! Смит замръзна, усети кръвта си да се вледенява. Сега сцената със „случайния“ сблъсък и чадъра на улицата се завъртя вихрено в съзнанието му. Онзи, „пияният“, бодва Веденская с върха на неотворения чадър? Ами да! И тутакси всички симптоми си дойдоха на мястото: респираторен колапс, конвулсии, свити зеници, рухване на сърдечната дейност.

Боже мой, помисли Джон, те са я убили! Трябва да са и инжектирали някакво смъртоносно нервнопаралитично вещество, твърде възможно да е било вариант на зарин или VX, при това пряко в кръвния поток, за да е максимално бързо и гибелно. Иначе дори и капка върху кожата от която и да е от тези две силно токсични субстанции убива човек. Ами да, практика, използвана от шпионските служби на бившите социалистически страни. Вдигна очи и улови очите на лекаря с белезникавата кожа: гледаха го пресметливо, сякаш го изучават.

Смит отстъпи крачка назад.

Усмихвайки се небрежно, мъжът в бялата престилка ловко измъкна от джоба си малък, компактен пистолет. Беше „Макаров“ ПСМ, същият руски модел, дето е копиран от „Валтер“ ППК. Задържа го ниско долу до хълбока, насочвайки го в сърцето на американеца, поклати глава и рече:

— Надявам се да не се поддавате на изкушението да вършите глупости, подполковник Смит. Иначе ще се наложи да ликвидираме и вас, и прелестната госпожица Девайн. Направо ще е срамота, нали?

Лицето на Смит се разкриви в гримаса на безсилие — яд го бе на самия себе си, отлично знаеше, че трябваше да изчезне навреме, Фиона Девайн го предупреди и пак се оказа в сегашното тъпо положение. Лекарят бе далеч, поне достатъчно далеч за каквото и да е контрадействие. Отзад стояха двамата яки санитари, а ето го и шофьора — също едър, масивен в раменете като тях, вече слизаше от колата. В следващия миг направи две крачки встрани, в ръцете му се появи пистолет, който допря някъде в кръста на Фиона. Лицето й побеля, дали от гняв или страх, а може би и от двете.

Смит напрегна воля да остане на място неподвижен. Сетне протегна ръце напред, за да покаже, че в тях няма нищо.

— Не съм въоръжен — рече той дрезгаво.

— Разумно, много разумно решение, подполковник — одобрително откликна докторът. — Никой няма да има полза от безсмислен героизъм.

Двамата санитари наместиха носилката с тялото на Елена Веденская в задната част на линейката, покриха я с одеяло. Сетне застанаха зад лекаря, очаквайки по-нататъшни нареждания.

— Моля ви, качете се в колата — подкани американците Докторът. — Първо госпожица Девайн.

С натежали крака Фиона се качи отзад. Носилката заемаше централната част на каросерията, а от двете й страни имаше по една тясна пейка. Тя се намести на лявата, като седна на отдалечения й вътрешен край. След нея се качи единият от санитарите, седна на отсрещната пейка и веднага извади пистолет.

— Хайде сега вие, подполковник — обади се лекарят с белезникавото лице. — Настанете се до госпожица Девайн, моля. Обаче внимавайте ръцете ви да са на видно място. Иначе опасявам се, че Дмитрий може да се изнерви и да се окажете в положението на бедната доктор Веденская.

Сдържайки кипящия гняв доколкото можеше, Джон влезе в автомобила и седна на празното място до Фиона и срещу човека, когото лекарят нарече Дмитрий.

— Без разговори — изръмжа санитарят на английски с грубоват акцент и илюстрира нареждането, като размаха дулото на пистолета си към двамата американци.

Фиона изгледа Джон безизразно, нищо не се четеше в синьо-зелените й очи. Но найлоновият плик със списанията и бележките на Веденская бе все така в ръцете й. Сетне сви рамене и извърна поглед от Смит, без да говори. Той изпъшка мислено и се изруга за пореден път. Тази ситуация до голяма степен бе лично негова грешка. Ако не бе стоял докрай в напразни опити да съживи Веденская, може би сега те двамата с Девайн щяха да бъдат далеч от това място и биха избегнали капана.

Стройният лекар с белезникавото лице се качи последен и седна до едрия си подчинен срещу пленниците. По лицето му играеше все същата лека, цинична усмивка, пистолетът му сочеше в гърдите на Джон.

Вторият санитар затръшна вратата след шефа си и се качи при шофьора отпред.

След малко автомобилът се отдели от бордюра и ускори, вливайки се в по-лекия вечерен трафик. Сирената зави отново, завъртяха се и мигащите светлини, околните коли забавиха и пропуснаха линейката. Шофьорът намали, направи непозволен обратен завой, очевидно насочвайки се отново по пътя, по който бе дошъл — откъм „Садовое колцо“.

В колата беше студено, но Смит усещаше бавно стичащата се по ребрата му хладна пот. Трябваше да намери изход от ситуацията и от този подвижен затвор, при това колкото може по-бързо. Защото нямаше никакви съмнения относно очакващата ги съдба. Веднъж, след като пристигнат на местоназначението — което и да бе то, — тях двамата с Фиона ги очакваше сигурна смърт.

Глава осемнайсета

Недалеч от мястото, където бе колабирала Веденская, на същата улица на име „Поварская“, бе спрял тъмносин джип, руско производство. Беше „Нива“, с предно и задно предаване, от по-малките, почти кубични по форма модели. На шофьорското място седеше висок и едър среброкос мъж, който наблюдаваше случилото се и тихо изруга, когато безцеремонно качиха двамата американци в линейката. Огледа се, тупна гневно с длан по седалката и стисна зъби.

Сетне въздъхна, максимално затегна минаващия през раменете му колан и завъртя ключа. Спомни си старо руско поверие: светците покровителстват глупците и лудите. Е, ако е така, искрено се надяваше днес въпросните светии да отправят благосклонен поглед и към него самия. Защото наистина нямаше време да измисля нещо по-смислено и елегантно.

Мощният двигател на нивата изрева и запали. Без да се колебае повече, водачът включи на скорост, настъпи газта и стремително потегли. Колата полетя срещу линейката, когато тя направи обратния завой по „Поварская“.

В линейката Смит седеше вдървено и внимателно следеше насочения към него пистолет. Мозъкът му работеше на високи обороти, преценявайки, сравнявайки различни варианти на най-отчаяни планове за нападение на похитителите и успешно бягство след това. Отхвърляше ги един по един, защото за нещастие всеки от тях бе безумно самоубийствен и щеше да доведе единствено до тяхната гибел.

Внезапно шофьорът отпред извика нещо с тревожен глас. Смит не разбра добре думите, но усети, че Фиона се напрегна.

В същия миг чу рева на форсиран двигател. Друго превозно средство се движеше някъде в близост, и то с голяма скорост. Спирачки и гуми изсвистяха зловещо, околни автомобилни клаксони запищяха пронизително, чу се трясък, злокобно стържене на измъчена ламарина и в следващата частица от секундата Смит усети сблъсъка физически. Ударът бе много силен, някакъв друг, очевидно движещ се с голяма скорост автомобил се блъсна в линейката. Инерцията го отхвърли от пейката и той политна напред върху трупа на Веденская. В различни посоки полетяха и съседите му, чуха се викове и пъшкания.

Изглежда, бяха ударени челно, защото се завъртяха и полетяха като шейна по платното, напълно безконтролно, още по-силно изскърца разкъсаната автомобилна ламарина, пръснаха се стъкла. Отвсякъде в линейката изпопадаха медицински съоръжения, аптечки, бутилки с венозна течност. Замириса остро, някак парещо на бензин, в хаотично разбърканата каросерия се понесе отблъскваща миризма на горяща гума.

Продължавайки да се върти, линейката се блъсна в паркирана на тротоара стара, полуизядена от ръжда волга и там спря, легнала странично. Предните й гуми се бяха пръснали, празните джанти стърчаха гротескно от леко повдигнатата нагоре предница. Оглушителният шум и скърцане спряха и изведнъж се възцари измамно спокойна тишина.

Смит разтърси глава и се огледа.

Първият внезапен удар отхвърли лекаря назад, главата му се бе блъснала силно в металната стена зад него. Изглеждаше зашеметен, по слабите му, бледо белезникави бузи се стичаха тънички струйки кръв. В ръката си обаче все още стискаше пистолета.

Смит насили воля да реагира светкавично или поне така му се струваше. Изправи се на колене, но лекарят отсреща усети движението, от устата му се откъсна проточен, подобен на вой звук. Видимо напрягайки всички сили, той насочи пистолета и се опита да натисне спусъка.

Смит замахна и нанесе саблен удар с ръба на дланта си и успя да отклони дулото на оръжието в мига, когато лекарят стреля. В скъсеното и без това малко пространство изстрелът избумтя като оръдеен. От дулото излезе пламъче, малокалибреният 5,45-милиметров куршум проби дупка в металния под, а рикошетът се попиля някъде по паважа отдолу.

В този миг левият юмрук на Смит се заби в лицето на лекаря. Главата на руснака се отметна назад и отново се удари на очевидно болното място. По изцапаната с червено стена на линейката пръсна още кръв, мъжът в бялата престилка изпъшка тежко. Очите му се бялнаха и той политна напред, видимо губейки съзнание. Компактният макаров тупна на пейката до него.

Смит тутакси посегна да го вземе, но ръката му замръзна във въздуха.

Отляво го гледаше тъмното дуло на друг макаров, този беше 9-милиметров и се намираше в ръката на едрия санитар. С другата руснакът бе ударил Фиона Девайн, просвайки я в краката си. Сега тя лежеше там свита, на бледата й буза червенееха отпечатъците от пръстите му, очите на санитаря бяха вперени в Смит, дулото сочеше право в лицето му.

В следващата секунда чернокосата жена на пода се изви като змия, пъргавостта й бе удивителна. Със светкавично движение се вдигна на колене и извади от елегантния си кожен ботуш сгъваем нож, като натисна бутона на черната ръкохватка. Дългото, тънко острие изскочи безшумно. Второто движение бе рязко и почти размазано от скоростта: с изписана по лицето й хладна решимост тя заби в дебелия врат на мъжа тесният двуостър нож, който потъна в него дълбоко като в масло, прекъсвайки трахеята и едната от сънните артерии.

Ужасеният мъж изпусна оръжието, а ръцете му трескаво потърсиха раната. От нея бликнаха силни струи яркочервена кръв, които отначало пулсираха на мощни тласъци в ритъм със сърдечния удар, но сетне силата им бързо намаля. Все така отчаяно стиснал дръжката на стърчащия нож, масивният мъж се килна и бавно се свлече странично и надолу към завития с одеяло труп на Веденская. Бликащата от раната му кръв почти спря. Потрепна още веднъж-дваж, тялото му замря неподвижно.

С побеляло като на смъртник лице Фиона избърса ножа в престилката му. Ръцете й ситно трепереха, докато го прибираше обратно в ботуша.

— Май досега не сте убивали? — тихо запита Смит.

— Не съм — поклати глава тя и се опита да се усмихне. — Но за това ще се притеснявам после… особено ако доживея такава възможност.

Джон кимна. Тук извън играта лежаха лекарят и единият от санитарите, но наблизо трябваше да има поне още двама противници.

— С пистолет оправяте ли се? — попита Смит.

— Оправям се…

Смит вдигна и двете оръжия, огледа ги, подаде й по-малкия макаров. Извади пачката на своя, върна я на място, свали предпазителя, провери има ли патрон в цевта. Фиона направи същото, личеше, че го умее.

Тогава на задната врата някой рязко почука.

— Хей, вие вътре, какво става? — чу се гърлен, дълбок мъжки глас и когато никой не отговори, добави: — Фиона, там ли си? Аз съм, Олег. Живи ли сте с доктор Смит?

Джон се завъртя рязко, насочи пистолета във вратата, готов да открие огън. Но чернокосата се пресегна и бързо натисна ръката му надолу.

— Недей — рече тя кратко. — Това е приятел. Тук сме, живи… — обади се тя на онзи отвън.

— А другите?

— Извън обръщение — отвърна Фиона. — Единият завинаги, другият е жив, но го чака дяволско главоболие.

— Това е хубаво — рече гласът, а вратата изскърца силно, опъна се, но се отвори.

На прага стоеше висок мъж с широки рамене и силно посивяла коса. В едната ръка държеше пистолет със заглушител, с другата настойчиво махаше да излизат.

— Давайте! По-бързо! Време няма, милицията пристига.

Смит се взря удивено в едрия като мечка човек. Че той го познаваше! Има ли начин да сбърка това винаги ведро и леко надменно изражение, профила, големия нос — такъв, какъвто се среща по древните римски монети?

— Боже мой! Киров! Дявол ме взел, та това е Киров! — възкликна Джон. — Генерал-майор Олег Киров от руската Федерална служба за сигурност.

— Вече не, докторе — тъжно рече Киров и сви големите си рамене. — Пенсионираха ме, пуснаха ме на паша, както казвате вие — американците. Хората в Кремъл смятат, че не съм достатъчно лоялен спрямо плановете им да възстановяват старите порядки.

Джон кимна, отлично познаваше и ситуацията, и игрите по тези деликатни места. Преди няколко години му се бе наложило да работи в тясно сътрудничество с този великан с открито лице и огромен гръден кош — тогавашен висш офицер от ФСС. Заедно бяха участвали в отчаяна гонитба на престъпници, откраднали контейнер със смъртоносни причинители на едра шарка от руска база за производство на биологични оръжия. И оттогава често се бе питал как ли се чувства Киров — човек, тясно свързан с най-изявените политически реформатори на своята страна — при управлението на режима на Дударев и неговата клика.

Е, сега вече имаше отговор на въпроса си.

— Хайде да оставим приказките и служебните клюки за по-късно — намеси се Фиона и им посочи към улицата. — Незабавно трябва да изчезваме. Погледнете нататък!

Навън се събираше тълпа, която бързо растеше. Наоколо тичаха хора с изплашени и побелели лица, загледани в намачканата линейка и съседните безразборно спрели автомобили.

— Вярно — рече Киров, поглеждайки през рамо.

Сцената беше типична за тежка катастрофа: успелите да избегнат верижния сблъсък при таранния удар на Киров коли стояха все така оставени напряко на улицата, кой където бе съумял да закове на място. Повечето от шофьорите вече любопитно оглеждаха здраво омачканата, обърната странично линейка. Други, чули трясъка на удара, излизаха от съседни сгради и домове, ресторанти и кафенета. Неколцина от зяпачите оживено говореха по мобилните си телефони, повечето вероятно викаха милицията и бърза помощ.

Киров изгледа американците.

— Къде е онова, заради което ходихте на срещата? — запита той, имайки предвид бележките на Веденская.

— Тук са, тук са, при мен — рече Фиона и се извърна да вземе найлоновия плик от заляната с кръв седалка.

Смит се наведе към идващия в съзнание, простенващ мъж с бяла престилка, свлякъл се в ъгъла на линейката. Лекарят помръдваше, движеше ръце и се опитваше да намери нещо на пода, вероятно търсеше своя пистолет.

— Трябва да го вземем този негодник — настоя Джон. — Налага се да му задам няколко въпроса. Най-напред откъде, по дяволите, е научил името ми, че и чина?

Бившият генерал от ФСС кимна с разбиране.

— Правилно, въпросът е напълно точен. И ако не друго, то поне ще бъде полезно да научим кой му дава заповедите и къде ви бяха повели.

Заедно със Смит извлякоха пъшкащия мъж на улицата. По рядката му коса се бе съсирила доста кръв, очите му се отваряха и затваряха, но явно не можеше да ги фокусира. Подпирайки го от двете страни, двамата понесоха ранения покрай линейката, като от време на време се налагаше да го влачат, а краката му се тътреха по уличната настилка. Фиона вървеше след тях и хвърляше обезпокоени погледи към неголямата, но разпиляна и нарастваща група любопитни и зяпачи.

Сега Джон подсвирна тихо, оттук ясно виждаше цялата линейка. Ударът бе смачкал предницата й, превръщайки я в маса от изкривени ламарини, стомана и строшени стъкла. Шофьорът и другият санитар бяха мъртви на двойната предна седалка. Смъртта ги бе намерила на местата им, все още със затегнати колани, с пистолети в ръце. Но не катастрофата бе причина за кончината им. И двамата бяха застреляни почти от упор. Смит изгледа Киров.

— Твое дело, а?

Другият кимна мрачно.

— За съжаление беше необходимо. Нямах време за полумерки.

Сетне посочи с ръка към отместената и оставена недалеч от разбитата линейка нива.

— Хайде, заповядайте. Бойната колесница ви очаква за нови подвизи.

Смит погледна автомобила, смачканата стоманена броня, изкривения капак на двигателя, счупените фарове и с недоверие сви рамене.

— Мислиш ли, че след сблъсъка ще се задвижи пак?

— Ами да се надяваме, Джон — отвърна Киров с крива усмивка. — Иначе ще се наложи прекалено дълго да вървим пеша в студа. Пък и ще се набиваме в очи на кого ли не.

Подпряха зашеметения пленник на калника на нивата, а Киров отвори задната врата и махна на Смит.

— Давай да го качваме тук. Фиона сяда отпред при мен. Ти се настанявай отзад и внимавай с нашия гост — да ляга на пода и да не се вижда много-много. По-добре е да го държиш под око с пистолета.

Смит кимна, идеята бе добра. Обърна се към олюляващия се лекар с премрежените очи и побутвайки го с дулото на пистолета към вратата, равно рече:

— Хайде, другарю, влизай вътре.

Фшшшт.

Звукът бе кратък като издиханието на далечен звяр. Главата на пленника се пръсна, сякаш избухна, горната й част отнесена от мощен пушечен куршум. Кръв, парченца мозък и костени частици се разлетяха на всички страни и полепнаха по нивата. Мъртвият лекар се свлече бавно по калника надолу към платното.

— Лягайте! — изрева Смит и с удивителна бързина се просна на покрития с тънък снежен слой асфалт.

Навреме беше, защото в същия миг изсвири втори куршум и страничното стъкло на нивата се пръсна, а по главата, по цялото му тяло и улицата се посипаха парченца стъкло.

Без да се бавят, Киров и Фиона също успяха да залегнат зад руския автомобил.

Ужасени от внезапната престрелка, събралите се на мястото на катастрофата любопитни граждани се пръснаха във всички посоки като подгонени от лисица пилци. Някои успяха да клекнат зад множеството коли на улицата, други се втурнаха към входовете на съседните сгради и заведения.

Останал недостатъчно защитен откъм откритата страна на джипа на Киров, Смит ловко се изтъркаля странично в посока на разбитата линейка.

Трети 7,62-милиметров куршум се заби на сантиметри от устата му в асфалтовата настилка. От нея се разлетяха тънки, остри частици, няколко профучаха покрай ушите му със злокобно, смъртоносно жужене.

Запъхтян от усилието и полъха на смъртта току до него, Джон се изтърколи още по-стремително, успя да стигне и да се прикрие зад смачкания автомобил на бърза помощ. Четвъртият куршум проби тенекиите, удари в картера и рикошира със зловещо бръмчене, разпръсквайки искри и миниатюрни капчици почти разтопена стомана. Джон примигва болезнено и замаха с ръка пред лицето си, сякаш да ги прогони.

Лошо е положението в момента, много лошо, помисли той. Какви възможности имаха за измъкване и какво биха могли да направят? За момента лежаха укрити от невидимия снайперист зад стабилни прегради, значи се намираха в относителна безопасност. Докога обаче? Така или иначе бяха приковани към местата си, лишени от възможността да се движат или отвърнат на огъня. И тогава чу сирените — звукът идваше от различни посоки.

Поклати глава. Да стоят и чакат московската милиция да ги задържи край труповете на четирима убити? Още повече при положение, че записките на Елена Веденская са у тях? Не, това не беше никакво решение, напротив. Прехвърли пистолета в другата ръка и се приготви мислено за светкавично излизане от прикритието — трябваше да се присъедини към Киров и Фиона.

Някъде на сто и петдесет метра встрани от тях на „Поварская“ до отворената врата на черния си мерцедес клечеше Ерих Брант. До него бе клекнал друг мъж, навел глава, присвил око зад телескопичния снайпер на дългоцевната си карабина „Драгунов“ СВД.

— Прикрили са се достатъчно добре — рече стрелецът на шефа си. — Късмет е, че успях да очистя Доктора.

Брант се намръщи. „Доктора“ бе прякорът на бившия офицер от КГБ Михаил Сорокин, човек извънредно печен, находчив, един от най-добрите му хора и хладнокръвен професионален убиец. Никога не бе издънвал нито едно задание. Досега обаче, на всяко нещо все някога му идва краят, помисли Брант със съжаление. Сетне сви рамене и отхвърли мимолетното съжаление за бойния другар. Неприятно му бе сам да заповяда отстраняването на Сорокин, но такива бяха правилата на играта. Нямаше друг изход, значи бе наложително. Нямаше право да рискува да остави жив оперативен агент в ръцете на противника.

— Не можеш ли да принудиш американците да излязат на открито, а, Фадеев? — попита той снайпериста си.

Другият поклати глава.

— Няма да успея достатъчно бързо, нали чувате, че идват ченгетата — отвърна другият, поклащайки глава. — Здраво им е прикритието. Иначе покажат ли се на улицата и ще ги довърша. Но да уцеля мишена, която не виждам, не мога, нали?

Брант кимна ядно. Снайперистът свали карабината и погледна шефа си.

— Ще чакаме ли милицията да ги арестува? Първата им кола ще бъде тук до минути.

Брант се замисли. Благодарение на Алексей Иванов разполагаше с официални документи на офицер от тайните служби, които ще минат пред местната милиция. С тяхна помощ можеше да настоява арестуваните да му бъдат незабавно предадени. И да му откажат, ще ги сплаши с по-висши инстанции и те ще клекнат, къде ще ходят? Обаче какъвто и да бъде непосредственият му ход, подозрителният и избухлив шеф на 13-о управление ще схване, че досега са го будалкали и че поне един американски разузнавач вече души около московския пробив в оперативната сигурност на ХИДРА. А тогава…

Русокосият направи кисела гримаса: Откъдето и да го погледнеш — все лошо. Е, щом ще е така, май по-добре е да постави руския шпионски кукловод пред свършен факт: ще му заведе Смит, Фиона Девайн и непознатия им помощник. Живи или мъртви, ако се налага, най-добре е след като първо той ги разпита лично. Извърна се към снайпериста, който търпеливо изчакваше решението му.

— Първо трябва да ги лишим от колата, с която биха могли да се измъкнат — реши той на глас. — Извади от строя онзи автомобил.

Другият кимна утвърдително.

— Няма проблем, хер Брант.

Залепи око зад снайпера, леко пренагласи мерника и натисна спусъка. Карабината изпука тихо и произведе изстрел. Откатът не бе силен, добре балансираното оръжие само леко тласна рамото на стрелеца.

Смит скочи на крака и се впусна в отчаян спринт да прекоси неголямото открито разстояние между линейката и нивата. В същия миг меко изплющя пореден изстрел. Все още в движение, Смит се хвърли напред с типично за плувец гмуркане, приземи се на рамо и се превъртя, влизайки в нужната му закрита площ зад нивата. Тук мигом застана на коляно с две насочени с пистолета напред ръце, готов да открие огън срещу внезапно появил се неприятел.

— Страхотна акробатика, докторе — кисело рече Киров. — Завиждам ти на младежките изпълнения.

Среброкосият руснак и Фиона Девайн лежаха по корем на около два метра от него. Смит усещаше ускорения си пулс, кръвта блъскаше в ушите му, адреналинът препускаше из цялото му тяло. Снайперистът отсреща е невероятно добър, казваше си за кой ли път. Освен че изпращаше куршумите си с абсолютна точност, той сякаш просто предугаждаше ходовете му.

Джипката се разклати силно, ударена от пореден 7,62-милиметров куршум. Той уцели двигателя, рикошира от блока и проби капака отвътре, излизайки навън. Само след секунда обаче стрелецът смени мишената и този път изпрати куршум направо в бензиновия резервоар на нивата. Бензинът шурна през пробития метал и потече на улицата, където бързо се образува локва. Следващият куршум удари шофьорското табло и го разби, вероятно прекъсвайки част от електроинсталацията.

Снайперистът цели да извади нивата от строя, разбра Смит, методично повреждайки главните системи и ключовите звена на автомобила.

— Онези отсреща се мъчат да ни лишат от възможността да избягаме — каза той на другите мрачно. — Решили са да ни задържат на място, докато дойде милицията. Значи този вариант им е по-изгоден.

Фиона кимна и прехапа устни.

— Нямате ли идеи?

— Ами да тръгваме — отвърна Киров. — Веднага.

Фиона го изгледа смаяно.

— А как ще стане това, Олег? По кой начин? Улицата ей сега ще се задръсти с милиционери. Най-много още минута и нещо и са тук. И две преки не можем да изминем през това време. А най-близкото метро е поне на километър оттук.

— Ще си намерим кола — отвърна Киров и се ухили, като посочи спрелите наоколо автомобили. — Я погледнете само. Избор колкото си щеш…

Смит и Фиона се огледаха. Ами да, руснакът бе прав. Най-малко дузина превозни средства стояха безразборно там, където водачите бяха успели да ги заковат на място. Уплашени от престрелката, шофьорите бяха избягали набързо и повечето бяха оставили ключовете на таблата. А на няколко двигателите още работеха.

— Добра идея — съгласи се Смит и се обърна към Киров. — Само че трябва някой да отвлече вниманието на снайпериста, и то с нещо сериозно. Иначе ще ни натръшка един по един, преди да сме минали и десетина метра.

Нивата отново се разтресе, поредният куршум бе второ попадение в резервоара за гориво. Миризмата на бензин стана почти нетърпима. Локвата под колата бързо се разшири и потече още по-силно встрани, като бавно топеше натрупаната снежна покривка по пътя си.

— Така е — съгласи се Киров и бръкна в джоба, откъдето най-спокойно извади кутийка кибрит.

Оголи зъби в подобие на хищническа усмивка и рече:

— За наше щастие средствата за подобно отвличане на вниманието са ми подръка.

Замахна и драсна клечка, а с нея подпали и кутийката. Тя бавно се разгоря, сетне внезапно избухна в многоцветен, пращящ пламък. Без да губи повече време, бившият офицер от ФСС я хвърли под джипа, мерейки се в най-голямата локва. Бензинът се подпали с меко изсъскване. Светлобели пламъци лумнаха нагоре, възпламениха останалото в резервоара гориво. За секунди с рев пламна цялата задница на тъмносинята нива.

От мястото си по-нагоре на улицата Брант зърна внезапно лумналите пламъци. Отначало те се появиха в задната част на джипа, но много бързо го обхванаха целия. Замириса на изгоряла гума, вдигна се черен стълб дим, заприлича на ритуално огнено погребение.

— Отлична работа, Фадеев — похвали Брант снайпериста си.

Значи Смит и другите двама са в капана: хитрата сврака с двата крака — усмихна се доволно блондинът. С малко повече късмет огънят ще ги изкара на открито, направо в окуляра на снайпера. Но дори и това да не стане, ликвидирана е възможността им да се спасят с колата, а милицията вече пристига.

След няколко секунди обаче усмивката му помръкна. Огънят се разпали здраво, но навсякъде се разстлаха плътни облаци дим, а улицата встрани просто изчезна, забулена от тях. Огънят създаде димна завеса и неговите мишени се стопиха в нея. По дяволите, изруга Брант.

— Нищо ли не виждаш? — извика той на снайпериста.

— Нищо. Димът е прекалено гъст — отвърна онзи и свали карабината. — Какво ще заповядате?

Брант се заслуша в сирените и лицето му потъмня. Руската милиция бе буквално на някой и друг километър от мястото. Още малко и служителите й ще се появят. Махна с ръка гневно и отсече:

— Оставяме ги на милицията. Ще се доберем до тях в ареста. Смит и приятелчетата му няма да стигнат далече.

За съжаление, вече нямаше как да скрие случилото се от Иванов.

Смит лежеше по очи зад горящия джип. Беше съвсем близо до пламъка, жегата ставаше вече нетърпима. А димът влизаше в очите му, смъдеше и го давеше. Дишаше на пресекулки, плитко, опитвайки се да не поглъща много от изпаренията. Видимостта падна до няколко метра, а димната завеса полази навсякъде по улицата. Извърна глава към Киров и Фиона. Срещнаха си погледите с руснака, последният рече:

— Хайде, време е!

И без да чакат повече, скочиха и хукнаха назад. Противно на очакванията на Смит, Киров ги поведе към неголям, очукан москвич стар модел, който някога е бил бял и сигурно е виждал много по-добри години и по-меки зими. Старият му двигател обаче работеше, макар да кихаше и пуфтеше, оставен на нулева, когато водачът му бе избягал. Джон кимна с глава, разбрал и оценил избора и намерението на руснака. От всички оставени на улицата коли този москвич почти сигурно бе най-евтината, най-безцветната и най-малко биещата на очи. Такива по московските улици имаше десетки хиляди. Дори и някой да забележи, че го отвличат, милицията пак щеше да се затрудни доста при едно по-късно издирване: все едно да търси игла в купа сено.

Фиона се намести отзад, Смит и Киров — отпред, руснакът седна зад волана. Включи на задна и бързо подкара, като умело маневрираше, въртейки неповратливото кормило в ръце. Вкара автомобила в тесен тунел между няколко други коли, направи завой и се понесе в обратна посока, на изток. Караше бързо, без да нарушава ограниченията за скорост.

— Олег! — възкликна внезапно Фиона и се наведе над рамото на едрия руснак, за да го предупреди, сочейки с ръка напред. — Ето ги — идват.

През мръсното предно стъкло се мяркаха мигащите сини лампи на милиционерските коли. Те пристигаха на мястото на катастрофата и престрелката с голяма скорост и надути сирени, а първите от тях бяха вече съвсем близо.

— Виждам ги — кимна Киров спокойно и рязко сви вдясно в странична улица.

Продължи още малко и спря на празно място близо до бордюра. Улицата беше по-тясна, а тук имаше и посолски сгради. Съвсем наблизо бе монголското посолство, а отсреща — литовското — отскоро настанено в красива, елегантна сграда от деветнайсети век. Киров загаси фаровете, но остави двигателя да работи.

Смит се помести неспокойно на тясната седалка и се обърна към задния прозорец на москвича. Секунди по-късно първите милиционерски коли профучаха по „Поварская“, без да забавят или спират. След тях минаха още и още, една по една, летейки в западна посока с пронизително пищящи сирени.

Всички въздъхнаха с облекчение. Киров се пресегна към лоста и включи на скорост. Подкара бавно, постепенно ускорявайки в южна посока, и навлезе в дълбочина в района на Арбат.

— Какво ще правим? — тихо попита Смит.

Руснакът сви масивните си рамене.

— Първо ще намерим място да се отървем от откраднатата кола, колкото се може по-дискретно. Сетне ще потърсим скривалище за теб и Фиона.

— А после?

— По най-бързия начин ще се опитам да организирам извеждането ви от Русия — спокойно заяви бившият офицер от ФСС. — След случилото се тази вечер от Кремъл ще вдигнат на крак целия апарат на сигурността и тайните служби, за да ви намерят. И ще търсят до дупка.

— Не, Олег, няма да тръгваме сега — твърдо възрази Фиона. — Поне не и веднага.

— Фиона, какво говориш? — удиви се руснакът. — Това е чиста глупост! Какво си въобразяваш, че можеш да постигнеш, като останеш в Москва?

— Все още не съм наясно с тази възможност — упорито настоя тя. — Но отлично знам, че тук имаме още работа. И доколкото това е факт, нямам намерение да хуквам да се спасявам с всички сили.

Сетне му показа изцапания с кръв найлонов плик.

— Виж това — онези мръсници преди малко ликвидираха Елена Веденская най-брутално, за да й попречат да ни предаде медицинските данни. Така ли беше?

И двамата — Киров и Смит — кимнаха утвърдително.

— Е, тогава — твърдо рече чернокосата американка, — поне както аз виждам нещата, ние с подполковник Смит сме длъжни да направим всичко възможно да доизясним останалото…