Мусаши

Училището Йошиока

„Животът днес не знае нашето утре…“

В началото на седемнадесети век всички в Япония, и простолюдието, и управниците, чувстваха, че животът е нещо, което непрекъснато се променя. Прочутият пълководец Ода Нобунага, заложил основите за обединението на Япония от Тойотоми Хидейоши, в кратко четиристишие даде израз на това усещане:

Загубил битка с един от собствените си военачалници, който го нападна във внезапен пристъп на ярост, четиридесет и осем годишният Нобунага се самоуби в Киото. След около двадесет години, някъде към 1605-та, непрестанните схватки между даймио практически бяха приключили, а Токугава Иеясу беше шогун вече две години. Уличните фенери на Киото и Осака светеха така, както през най-добрите години на шогуната Ашикага. Преобладаващото настроение беше празнично и весело.

Въпреки това малцина вярваха, че мирът ще се задържи. Продължилите повече от сто години междуособици дотолкова бяха изопачили погледа на хората върху живота, че бяха способни само да гледат на настъпилото примирие като на нещо крехко и мимолетно. Столицата процъфтяваше, но напрежението от неизвестното бъдеще изостряше апетита на хората за веселия.

Макар и все още да държеше положението в свои ръце, Иеясу официално се оттегли от поста шогун. Докато бе все още достатъчно силен, за да контролира останалите даймио и да защитава фамилния стремеж за надмощие, той увенча с титлата си своя трети син, Хидетада. Говореше се, че новият шогун скоро ще посети Киото, за да изкаже почитта си пред императора. Но беше обществена тайна, че пътуването му на Запад означаваше повече от обикновена проява на любезност. Неговият най-голям възможен враг, Тойотоми Хидейори, беше син на Хидейоши, способния следовник на Нобунага. Хидейоши бе направил всичко възможно, за да остави властта на рода Тойотоми, докато Хидейори порасне достатъчно, за да я поеме в свои ръце. Все пак Иеясу победи при Секигахара. Хидейори все още обитаваше крепостта в Осака, и макар че Иеясу, вместо да го изгони, му позволи да се радва на един приличен годишен доход, той знаеше, че Осака, като място, където могат да се съберат силите на съпротивата, е най-голямата заплаха. С това бяха наясно и още много феодали. За да се осигурят срещу загуби, те плащаха данъци едновременно на Хидейори и на шогуна. Често се споменаваше, че последният притежава достатъчно крепости и злато, за да наеме, стига да поиска, всеки свободен самурай — ронин, както ги наричаха — в страната.

Празни разсъждения върху политическото бъдеще витаеха във въздуха на Киото.

— Рано или късно войната ще избухне.

— Въпрос на време.

— Тези улични фенери може и да не светят утре.

— Защо да се тормозим? Каквото става да става.

— Да се забавляваме, докато можем!

Дейният нощен живот и процъфтяващите квартали на удоволствията бяха очевидно доказателство, че голяма част от населението прави точно това.

Сред така настроените хора беше и група самураи, които точно завиваха към улица Шиджо. Вървяха покрай дълга бяла стена, отвела ги до впечатляваща порта, над която се надвесваше внушителен покрив. На дървена, почерняла от времето табелка, едва се четеше надписът „Йошиока Кемпо — Киото. Боен наставник на Шогуните Ашикага.“

Осмината млади самураи приличаха на хора, които въртят сабята по двадесет и четири часа на ден без почивка. Някои носеха, освен обичайните две стоманени саби, и по една дървена. Други бяха въоръжени с копия. Имаха суровия вид на хора, които при първия повод ще се впуснат в кръвопролитие. Имаха каменни лица. В погледите им се четеше заплаха. Сякаш винаги бяха готови да избухнат в гняв.

— Млади учителю, къде ще ни заведете тази нощ? — гълчаха те, скупчени около него.

— Където и да е, само не там, където бяхме вчера — строго отвърна той.

— Но защо? Всичките онези жени си падаха по вас. Те почти не забелязаха, че и ние сме там.

— Може би той има право — вметна някой. — Защо да не опитаме някъде другаде. Някъде, където не познават Младия учител или някой от нас.

Кряскащи и каращи се, те изглеждаха изцяло погълнати от въпроса къде ще пият и блудстват тази нощ.

Излязоха на осветено място на брега на река Камо. Земята там от години беше неизползвана и обрасла с бурени — сигурен признак на опустошенията от войната. С настъпването на мира, обаче, цената й изведнъж се покачи.

Разнебитени къщурки бяха разхвърляни тук-там. Над вратите им висяха раздърпани червени и бледожълти пердета. Пред праговете им леки жени продаваха телата си. Момичета от областта Тамба, небрежно белосали лицата си, подсвиркваха на минувачите. Това бяха жалки нещастници, продавани на партиди. Те свиреха на своите шамисени — популярен напоследък инструмент — пееха мръсни песни и се смееха.

Младият учител се казваше Йошиока Сеиджуро. Върху стройното му тяло се спускаше красиво тъмнокафяво кимоно. Скоро след като навлязоха в района на бардаците, той се обърна и каза на един от спътниците си:

— Тоджи, купи ми сламена шапка.

— Предполагам такава, която да закрива лицето ти?

— Да.

— Тук не ти трябва шапка, нали?

— Ако не ми трябваше, нямаше да те карам да ми купиш! — нетърпеливо му се озъби Сеиджуро. — Не се стремя хората да видят сина на Йошиока Кемпо да се мотае на подобно място.

Тоджи се изсмя.

— Но една шапка само би привлякла вниманието. Всички жени наоколо знаят, че щом криеш главата си под шапка, сигурно си от добро семейство, а може и да си богаташ. Разбира се, има и други причини, поради които не биха допуснали да си отидеш. Но тази с една от тях.

Както винаги, Тоджи едновременно се шегуваше със своя учител и го ласкаеше. Той се обърна, заповяда на един от мъжете да донесе шапката и зачака, докато последният си проправяше път сред фенерите и веселящите се хора. Когато поръчката пристигна, Сеиджуро сложи шапката на главата си и се почувства по-спокоен.

— С тази шапка повече от всякога приличаш на конте — отбеляза Тоджи. Обръщайки се към другите, той продължаваше с ласкателствата. — Вижте, жените излизат пред праговете, за да го видят по-добре.

И без комплиментите на Тоджи, Сеиджуро изглеждаше чудесно. Провесил две идеално излъскани ножници на кръста си, той излъчваше достойнството и класата, които можеше да се очакват от син на добро семейство. Сламената шапка не можеше да попречи на жените да му подвикват, докато минаваше край тях.

— Ей, ти, хубавецо, защо се криеш под тази глупава шапка!?

— Хайде, ти там, искам да видя какво криеш.

— Е, не бъди срамежлив, покажи ни лицето си.

Сеиджуро откликваше на тези закачливи подвиквания, като се опитваше да изглежда още по-висок и внушителен. Тоджи съвсем отскоро го беше убедил да се появи на подобно място. И той все още се притесняваше да не бъде видян. Най-голям син на прочутият майстор на сабята Йошиока Кемпо, той никога не бе изпитвал недостиг на средства. Но доскоро не познаваше тъмната страна на живота. Впечатлението, което правеше, караше сърцето му да бие по-силно. Все още се срамуваше достатъчно, за да изпитва необходимост да се скрие, макар че като разглезен богаташки син винаги беше излаган на показ. Ласкателствата на спътниците му, както и задявките на жените около него, се просмукваха в сърцето му като сладка отрова.

— Хей, та това е Учителят от улица Шиджо? — възкликна една от жените. — Защо криеш лицето си? Никого не можеш да заблудиш.

— Откъде ме познава тази жена? — изръмжа Сеиджуро на Тоджи, преструвайки се на обиден.

— Много просто — каза жената, преди Тоджи да отвори уста. — Всеки знае, че хората от училището Йошиока харесват този тъмнокафяв цвят. Затова и му викат „цвят Йошиока“. И да ти кажа, тук всички го знаят.

— Така е, но както сама каза, много хора носят дрехи в такъв цвят.

— Да, но не всички имат на кимоната си герба с трите кръга.

Сеиджуро погледна ръкава си.

— Трябва повече да внимавам — каза си той, когато усети, как една ръка, подала се през зарешетения прозорец, се протяга към него и хваща кимоното му.

— Виж ти, виж — каза Тоджи, — скрил лицето си, пък забравил емблемата. Сигурно е искал да го познае някой. Мисля, че сега вече наистина ще трябва да влезем тук.

— Прави каквото щеш — каза обърканият Сеиджуро, — но я накарай да ми пусне ръкава.

— Пусни го, жено, — скара й се Тоджи. — Нали го чу, каза, че влизаме!

Учениците се скупчиха под навеса. Стаята, в която влязоха, беше толкова безвкусно украсена с цинични картини и цветя, че на Сеиджуро му беше трудно да се отпусне. Останалите така и не обърнаха внимание на мизерната обстановка.

— Донесете саке! — заповяда Тоджи, допълвайки поръчката с други деликатеси.

След като храната дойде, Уеда Рьохей, равен по майсторство на Тоджи, се провикна:

— Доведете жените! — по същия груб начин, както Тоджи поръча храната и пиенето.

— Хей, старият Уеда каза да докарате жените! — извикаха останалите в хор, като имитираха гласа на Рьохей.

— Не обичам да ме наричат стар — възрази намръщено Рьохей. — Вярно е, че съм в това училище най-дълго от всички, но в косата ми няма нито един бял косъм.

— Сигурно я боядисваш.

— Който го каза, да излезе напред и за наказание да изпие една чаша!

— Много е сложно. Направо хвърли пиенето насам!

Чашата със саке хвръкна във въздуха.

— Ето и компенсацията — още една чаша във въздуха.

— Хей, нека някой да танцува!

— Танцувай ти, Рьохей! — провикна се Сеиджуро. — Танцувай и ни покажи колко си млад!

— Готово, Учителю. Гледай! — той отиде до края на терасата, завърза червена престилка на главата си, втъкна цвете във възела и взе една метла.

— Хей, вижте, тоя се готви да ни изиграе танца на Девицата от Хида! Да чуем и песента, Тоджи!

Той покани всички да се присъединят и те започнаха да тактуват по чиниите с пръчките за храна, а един удряше с машата по ръба на мангала.

Заглушен от пляскания след първия стих, Тоджи се поклони, а жените, акомпанирайки си на шамисени, продължиха песента откъдето той спря:

В друг ъгъл на стаята един от учениците подаваше огромна купа саке на свой приятел с думите:

— Защо не пробваш да я изпиеш наведнъж?

— Не, благодаря.

— Не, благодаря? Наричаш се самурай, а дори не можеш да изпиеш това?

— Разбира се, че мога. Но ако аз го изпия, ще трябва и ти да сториш същото!

— Готово!

Състезанието започна. Двамата залочиха като коне на водопой, а от устите им се лееше саке. След около час и двамата вече повръщаха. Останалите лежаха безжизнени и гледаха празно с кръвясали очи.

Един от тях, буен по природа, който колкото повече пиеше, толкова повече се разбесняваше, занарежда:

— Има ли някой в тази страна, освен Младия учител, който наистина да владее техниките на училището Кьохачи? Ако има такъв… хлъц… искам да го видя… О-оп!

Друг здравеняк, седнал до Сеиджуро, се изсмя и изрече на пресекулки:

— Тоя се подмазва на Младия учител. Има и други училища по бойни изкуства, освен тези в Киото. И Йошиока не е непременно най-доброто. Училището на Тода Сейген също е в Киото. Това на Огасавара Геншинсай е в Китано. Да не забравяме и Ито Итосай в Ширакава, макар че той не приема ученици.

— Какво пък толкова им е хубавото на всички тях?

— Казвам ти, че не трябва да се мислим за единствените майстори на сабята в света.

— Тъпо копеле! — изкрещя един, чиято чест бе засегната от тези думи. — Я ела насам!

— Така ли? — отвърна язвително критикуващият и се изправи.

— Ти си ученик в училището на Йошиока Кемпо, а го подценяваш?

— Не го подценявам! Само казвам, че нещата не са такива, каквито бяха в доброто старо време, когато Учителят обучаваше шогуните и беше признат за най-великия майстор на сабята. Днес много повече хора вървят по Пътя на меча. Не само в Киото, но също и в Едо, Хитачи, Ечидзен, в западните области, в Кюсю — из цялата страна. Това, че Йошиока Кемпо беше толкова известен, не е причина Младият учител и ние да се смятаме за най-добрите живи майстори на сабята. Това просто не е вярно! Защо да мамим сами себе си?

— Тъпак! Мислиш се за самурай, а те е страх от другите!

— Кой го е страх? Само казвам, че трябва да не се самозабравяме.

— Кой си ти, та да правиш такива предупреждения?

С тези думи засегнатият ученик блъсна другия в гърдите, поваляйки го на земята.

— Искаш да се бием ли? — изръмжа падналият. — Добре, готов съм.

По-старшите, Джион Тоджи и Уеда Рьохей, се намесиха.

— Престанете, вие двамата!

Изправени на крака, те разтърваха мъжете и се опитаха да ги успокоят.

— Съвземи се!

— Всички разбираме какво ви е!

Още няколко чаши саке, и нещата се поуталожиха. Подстрекателят продължи още известно време да възхвалява себе си и останалите, докато критикуващият, прегърнал Рьохей, през сълзи му обясняваше случилото се.

— Говорех само заради честта на училището — изхлипа той. — Ако продължават с тези ласкателства, доброто име на Йошиока Кемпо ще бъде съсипано. Унищожено, казвам ти!

Самият Сеиджуро оставаше сравнително трезвен. Свикнал да забелязва всичко, Тоджи каза:

— Не се забавляваш особено, както виждам.

— Аха. Мислиш ли, че те се веселят истински? Съмнявам се.

— Разбира се. Просто това е тяхното виждане за една весела вечер.

— Не разбирам, защо тогава се карат така?

— Слушай, защо не мръднем нанякъде? Някъде, където е по-спокойно. И на мен ми писна тук.

С израз на облекчение, Сеиджуро бързо се съгласи.

— Бих желал да отидем там, където бяхме снощи.

— Имаш предвид Йомоджи ли?

— Да.

— Там е доста по-уютно. През цялото време си мислех, че ти се ще да отидеш там. Но щеше да е истинско разхищение да заведеш цялата тая банда глупаци там. Затова ги доведох тук — поне е евтино.

— Да се измъкваме тогава. Рьохей ще се погрижи за останалите.

— Престори се, че отиваш до тоалетната. Аз ще те настигна след няколко минути.

Сеиджуро умело се измъкна. Никой не забеляза отсъствието му.

До една къща недалече, някаква жена, повдигната на пръсти, се опитваше да закачи на мястото му един фенер. Вятърът го беше угасил, и тя го свали, за да го запали отново. Беше се изпънала под стряхата, а току-що измитата й коса падаше свободно около лицето. Кичурите и сенките на огъня образуваха леко променящи се фигури по изпънатите й ръце. Вечерният бриз бе изпълнен с аромат на цъфнали сливи.

— Око! Да го закача ли вместо теб?

— О, та това е Младият учител — изненадано възкликна тя.

— Постой малко — когато мъжът дойде по-близо, тя видя, че не е Сеиджуро, а Тоджи.

— Така добре ли е? — попита той.

— Да, чудесно е, благодаря ти.

Но Тоджи хвърли още един поглед към фенера, реши, че е закачен накриво и го поправи още веднъж. Око не можеше да разбере как някои мъже, които неумолимо отказват да вършат каквото и да било в собствените си домове, са толкова внимателни и готови да помогнат, когато са на място като нейното. Те често сами отваряха и затваряха прозорците, оправяха си възглавниците и правеха още куп дребни нещица, които не биха и помислили да вършат под собствения си покрив.

Тоджи, правейки се, че не е чул думите й, въведе учителя си вътре.

Сеиджуро, едва седнал, каза:

— Ужасно тихо е тук.

— Ще отворя вратата към терасата — отвърна Тоджи.

Под тясната веранда се диплеха водите на река Такасе. На юг, отвъд малкия мост над улица Санджо, се намираха огромният квартал Зуисенин, мрачно разпрострелият се Терамаши — „Градът на Храмовете“ — и поле, обрасло с мискантус. Това беше близо до Каяхара, където хората на Тойотоми Хидейоши убиха съпругата, наложниците и децата на племенника му, ужасния регент Хидецугу. Тези събития все още се помнеха от мнозина.

Тоджи започна да нервничи.

— Все още е твърде тихо. Къде ли се крият жените? Изглежда нямат други клиенти тази нощ.

Беше малко неспокоен.

— Чудя се защо се забави толкова Око. Дори чай не ни донесе.

Когато нетърпението му нарасна дотолкова, че вече не го свърташе на едно място, той тръгна да провери защо чаят се бави още.

Тъкмо беше излязъл на терасата, когато почти връхлетя върху Акеми, която се приближаваше с позлатен поднос в ръце. Малката камбанка на пояса й зазвънтя, а тя извика:

— Внимавай! Заради теб ще разлея чая.

— Защо се забави толкова? Младият учител е тук. Мислех, че го харесваш.

— Виждаш ли, разлях малко. Ти си виновен. Иди да ми донесеш парцал.

— Ха! Не си ли доста нахална? Къде е Око?

— Гримира се, разбира се.

— Искаш да кажеш, че още не е готова?

— Ами, ние бяхме заети през деня.

— През деня ли? Кой е бил тук?

— Не е твоя работа. Пусни ме да мина.

Той се отмести. Акеми влезе в стаята и поздрави госта.

— Добър вечер. Радвам се, че се отбихте.

Сеиджуро се престори на равнодушен, погледна встрани и каза:

— А, ти ли си, Акеми. Благодаря ти за снощи.

Той беше объркан.

Тя взе от таблата един буркан, който приличаше на съд за кадене на тамян. Върху му постави глинена лула.

— Искаш ли да опиташ? — попита тя учтиво.

— Мислех, че напоследък пушенето е забранено.

— Да, но така или иначе, всички продължават да пушат.

— Добре, ще опитам.

— Ще ти я запаля.

Тя взе щипка тютюн от красива перлена кутийка и я натъпка в лулата с изящните си пръсти. После поднесе лулата към устата му. Сеиджуро, несвикнал да пуши, я пое доста непохватно.

— Хм, горчиво е, нали? — каза.

Акеми се закикоти.

— Къде изчезна Тоджи?

— Предполагам, че е в стаята на мама.

— Той май е влюбен в Око. Или поне така ми се струва. Подозирам, че понякога ви навестява и без мен, нали?

Акеми се засмя, но не отговори на въпроса му.

— Защо се смееш, мисля, че и майка ти го харесва.

— Наистина не бих могла да знам!

— О, сигурен съм! Напълно съм убеден! Добре е нагласено, нали? Две щастливи двойки — майка ти и Тоджи, ти и аз.

Като си придаде възможно най-невинен вид, той постави ръката си върху тази на Акеми, отпусната върху коляното й. Отначало тя го отблъсна, но това само направи Сеиджуро по-смел. Когато тя се приготви да стане, той обви с ръката си крехкото тяло и я придърпа към себе си.

— Не трябва да бягаш от мен — каза й, — няма да ти сторя нищо лошо.

— Пусни ме! — настоя тя.

— Добре, но само при условие, че останеш да седиш до мен.

— Сакето… Ще отида да донеса малко.

— Не искам саке.

— Но ако не го донеса, мама ще се ядоса.

— Майка ти е в другата стая и си прекарва чудесно с Тоджи.

Той се опита да потрие лицето си в нейното, докато тя се беше навела, но Акеми извърна глава и нададе истеричен вик за помощ.

— Мамо! Мамо!

Сеиджуро я пусна и тя изхвърча към задната част на къщата.

Той стоеше объркан. Чувстваше се самотен, но като че ли не искаше да се натрапва на момичето. Не знаеше какво да прави и извика високо:

— Отивам си вкъщи.

Тръгна надолу по външния коридор, а лицето му ставаше все по-червено, колкото повече слизаше.

— Млади учителю, къде отивате? Не ми казвайте, че си тръгвате.

Око се появи отзад, изникнала сякаш от небитието и се спусна към него. Докато го обгръщаше с ръка, той забеляза, че с прическата и грима й всичко е наред. Тя повика на помощ Тоджи и с общи усилия успяха да накарат Сеиджуро да се върне и отново да седне. Око донесе саке и се опита да го развесели. След това Тоджи доведе Акеми обратно в стаята. Когато видя колко унил е Сеиджуро, тя му се усмихна.

— Акеми, налей малко саке на Младия учител.

— Веднага, мамо — покорно каза тя.

— Нали виждаш каква е — каза Око. — Защо все се държи като дете?

— В това й е чара — млада е — отбеляза Тоджи, премествайки възглавницата си по-близо до масата.

— Но тя е вече на двадесет и една.

— На двадесет и една? Не предполагах, че е толкова голяма. Тя е толкова мъничка, че изглежда на не повече от шестнадесет-седемнадесет.

Внезапно почувствала се пълна с живот като рибка лещанка, Акеми възкликна:

— Нима? Това ме прави щастлива, защото искам цял живот да бъда на шестнадесет. Когато бях на шестнадесет, случи се нещо прекрасно.

— Какво ти се случи?

— О — тя притисна ръце към гърдите си, — не мога да го кажа на никой. Но все пак то се случи. Знаеш ли в коя област живеех тогава? Това беше в годината на битката при Секигахара.

Око се обърна към нея заплашително:

— Плямпало такова! Престани да ни отегчаваш с щуротиите си. Иди си вземи шамисена.

Леко намусена, Акеми се изправи и отиде да донесе инструмента си. Когато се върна, започна да свири и запя, повече за собствено удоволствие, отколкото за да забавлява гостите.

Като спря за миг, тя попита:

— Разбираш ли за какво пея, Тоджи?

— Не съм съвсем сигурен. Попей още малко.

— В крайна сметка, тя е на двадесет и една — каза Тоджи.

Сеиджуро, който седеше безмълвен, отпуснал глава върху ръката си, изведнъж се оживи и каза:

— Акеми, нека изпием заедно чаша саке.

Той подаде чашата и я напълни от съда, в който се подгряваше напитката. Тя я изпи до дъно, без да се замисли и смело му я подаде, за да си налее и той.

Някак изненадан, Сеиджуро каза:

— Ти знаеш как да пиеш, а?

След като на свой ред пресуши чашата, предложи й още една. Тя прие и с готовност я изпи. Очевидно недоволна от размера, тя донесе по-голяма чаша и през следващия половин час продължиха по същия начин — една чаша той, една тя.

Сеиджуро беше слисан. Тя изглеждаше като шестнадесетгодишно момиче, сякаш още никой не бе целувал устните й. В очите й се четеше свян. И при все това обръщаше чаша след чаша като мъж. Къде ли се побираше всичкото това пиене в нейното тъничко телце?

— Можеш да се откажеш вече — обърна се Око към Сеиджуро. — Незнайно защо, това дете може да се налива цяла нощ, без да се напие. Най-доброто, което можеш да направиш, е да я накараш да вземе шамисена си.

— Но това е толкова забавно! — каза Сеиджуро, който вече истински се веселеше.

Доловил странни нотки в гласа му, Тоджи го попита:

— Добре ли си? Сигурен ли си, че не ти дойде прекалено много?

— Няма значение. Знаеш ли, Тоджи, няма да се прибирам вкъщи тази нощ!

— Добре — отвърна Тоджи. — Можеш да останеш колкото нощи поискаш, нали, Акеми?

Тоджи намигна на Око, после я изведе в друга стая, където оживено започна да й шепне нещо. Каза, че щом Младият учител е в такова добро настроение, той сигурно ще пожелае да спи с Акеми. И че може да се получат неприятности, ако тя откаже. Но че, все пак, в подобни случаи майчинските чувства са най-важното нещо. Или с други думи — колко ще струва?

— И така? — попита грубо Тоджи.

Око постави пръст върху дебело напудрената си буза и се замисли.

— Размърдай си мозъка! — подкани я Тоджи.

Приближавайки се към нея, той каза:

— Знаеш, че той не е лоша партия. Известен учител по бойни изкуства е. А семейството му е доста богато. Баща му имаше повече ученици от който и да е учител в страната. Има и друго — още не е женен. Откъдето и да го погледнеш, предложението е примамливо.

— Ами, съгласна съм с теб, но…

— Без „но“. Решено е. И двамата ще останем до утре.

В стаята беше тъмно и Тоджи, уж случайно, постави ръката си на рамото й. Точно в същия миг откъм другата стая се чу силен шум.

— Какво беше това? — попита Тоджи. — Имаш ли други посетители?

Око безмълвно кимна с глава, после приближи влажните си устни до ухото му и прошепна:

— По-късно.

Опитвайки се да изглеждат естествени, двамата се върнаха в стаята, където бяха оставили Сеиджуро. Намериха го сам и потънал в дълбок сън.

Тоджи отиде в съседната стая и се изтегна върху постелята. Лежеше, потропвайки с пръсти по леглото, в очакване на Око. Тя така и не се появи. Накрая клепачите му натежаха и той заспа. Събуди се доста късно на следващата сутрин и по вида му личеше, че е обиден.

Сеиджуро беше станал и дори вече пиеше. Беше в същата стая. Гледаше към реката. И Око, и Акеми изглеждаха свежи и жизнерадостни. Сякаш бяха забравили за предишната нощ. Опитваха се да убедят Сеиджуро да им обещае нещо.

— Значи ще ни заведеш?

— Е, добре, ще отидем. Вземете някаква суха храна, а също и малко саке.

Говореха за Окуни Кабуки, един нов танц с думи и музика, който се играеше по брега на реката на улица Шиджо. Това беше последната страст на столицата. Беше измислен от една девица на име Окуни в светилището Изуно. Известността му вече беше насърчила множество подражания. На празното място покрай реката бяха издигнати платформи, където трупи от танцьорки се съревноваваха за зрителското внимание. Всяка трупа се стремеше към придобиване на собствен облик като включваше в репертоара си местни танци и песни от различни области. По-голямата част от актрисите бяха започнали като леки жени. Сега, когато вече се бяха качили някак си на сцената, те биваха канени да танцуват в някои от най-видните домове в столицата. Много от тях се подвизаваха под мъжки имена, обличаха мъжки дрехи и играеха смели бойци във вълнуващи спектакли.

Сеиджуро седеше в стаята и гледаше втренчено във вратата. Под малкия мост на улица Санджо жени белеха пране в реката. Мъже, яхнали коне, минаваха насам-натам по моста.

— Онези двете още ли не са готови? — с раздразнение попита той. Почти минаваше обяд. Омаломощен от пиенето и уморен от чакане, беше изгубил всякакво желание за Кабуки.

Тоджи, все още огорчен от предишната нощ, не беше в обичайното си ентусиазирано настроение.

— Забавно е да излезеш с жена — промърмори той, — но защо винаги става така, че точно когато си готов да тръгнеш, тя внезапно започва да се тревожи дали косата й изглежда добре и дали коланът й не се е разкривил? Що за щуротии!

Мислите на Сеиджуро се насочиха към неговата школа. Сякаш чуваше звука на дървените мечове и тракането на дръжките на копия. Какво ли си мислеха учениците му за неговото отсъствие? По-младият му брат Деншичиро, без съмнение, неодобрително цъкаше с език.

— Тоджи — каза той, — май наистина не ми се ще да ги водя да гледат Кабуки. Хайде да се прибираме.

— След като вече си обещал!

— Ами…

— Те бяха толкова въодушевени! Ще се вбесят, ако се изнижем. Ще отида да ги накарам да побързат.

Докато минаваше през дневната, Тоджи хвърли поглед в една стая, където се виждаха разхвърляни женски дрехи. Изненада се като не видя никой.

— Къде ли са потънали? — питаше се той гласно.

Нямаше ги и в съседната стая. Зад нея имаше още една мрачна малка стая, лишена от слънчева светлина и миришеща на мръсни дрехи. Тоджи отвори вратата и бе посрещнат от ядосано ръмжене:

— Кой е там?

Отстъпвайки крачка назад, Тоджи все пак надзърна в тъмната бърлога. Подът беше покрит със стари опърпани рогозки и се различаваше от останалите добре подредени предни стаи колкото денят от нощта. На пода лежеше проснат мърляв самурай. През корема му небрежно беше захвърлена ножница на сабя. Дрехите му и изобщо целият му вид оставяха извън всяко съмнение факта, че е от онези ронини, които често се срещаха из пътищата да обикалят без работа. Подметките на мръсните му обувки сякаш се взираха в лицето на Тоджи. Без да прави каквото и да е усилие да се надигне, той лежеше във вцепенение.

— О, извинявайте, не знаех, че тук има гост — каза Тоджи.

— Аз не съм гост — изкрещя мъжът в тавана.

Той вонеше на саке. И макар Тоджи да нямаше никаква представа кой е, той беше сигурен в едно — че не иска да се занимава повече с него.

— Съжалявам, че ви притесних — бързо каза и се обърна да си върви.

— Стой! — грубо извика мъжът, надигайки се бавно. — Затвори вратата след себе си.

Объркан от грубостта му, Тоджи направи, каквото му беше заповядано и излезе.

Почти веднага, след като си тръгна на мястото му се появи Око. В убийствени одежди, тя очевидно се опитваше да изглежда като страхотна дама. С тон, с който обикновено се говори на дете, тя се обърна към Матахачи:

— Е, защо си толкова ядосан?

Акеми, която стоеше точно зад гърба на майка си, го попита:

— Защо не дойдеш с нас?

— Къде?

— Да погледаме Окуни Кабуки.

Устата на Матахачи се изкриви от отвращение.

— Какъв ли ще е този мъж, който няма да има нищо против да бъде видян в компанията на онзи, който задява жена му? — горчиво попита той.

Око се почувства сякаш са я облели със студена вода. В очите й проблесна гняв и тя отвърна:

— За какво говориш? Да не би да намекваш, че между мен и Тоджи има нещо?

— Кой е казал подобно нещо?

— Ти, току-що.

Матахачи не отговори.

— И това ми било мъж! — въпреки цялото презрение, с което тя отправяше думите си към него, Матахачи остана мрачно мълчалив.

— Повръща ми се от теб! — озъби му се тя. — Винаги ревнуваш без повод! Хайде, Акеми. Да не губим повече време с този перко.

Матахачи се протегна и успя да я хване за полата.

— Кого наричаш ти перко? Какво доказваш, като говориш на съпруга си така?

Око се откъсна от него.

— Защо пък не — злобно изсъска тя. — Щом като си съпруг, защо не се държиш като такъв? Кой мислиш, че те храни, безполезен ленивецо!

— Хей!

— Не си изкарал и грош откакто, напуснахме областта Оми. Живееш на мой гръб, пиеш си сакето и се шляеш. От какво можеш да се оплачеш?

— Казах ти, че ще изляза и ще си намеря работа! Казах ти, че съм готов да нося дори камъни за крепостната стена. Но това не ти се стори достатъчно. Каза, че не можеш да ядеш еди-какво си, не можеш да обличаш еди-що си, не можеш да живееш в мръсна малка къщичка — нещата, с които не можеш да живееш нямат край. И вместо да ме оставиш да изкарвам прехраната си с честен труд, ти направи тази отвратителна чайна. Е добре, стига вече, казвам ти, стига! — изкрещя той.

— Какво да спра!

— Престани да поддържаш това място.

— И ако престана, какво ще ядем утре?

— Мога да изкарвам достатъчно за да преживяваме, па било то и с носене на камъни. Ще бъде достатъчно за трима ни.

— Ако толкова много искаш да носиш камъни или да режеш дърва, защо просто не си отидеш? Хайде, стани работник, прави каквото и да е. Но ако наистина го направиш, значи можеш да се грижиш сам за себе си! Проблемът ти обаче е, че си се родил тъпак и ще си останеш такъв. Да беше останал в Мимасака! Повярвай, не те моля да останеш. Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш!

Докато Матахачи правеше усилие да задържи сълзите си от гняв, Око и Акеми излязоха от стаята. Но дори когато вече не ги виждаше, той все още стоеше втренчен в прага. Когато Око го скри в къщата си, близо до планината Ибуки, той си помисли, че е извадил късмет да срещне някой, който да го обича и да се грижи за него. Сега усещаше някак, че със същия успех би могъл да бъде пленен от враг. В края на краищата, кое ли би било по-добре? Да бъдеш затворник, или да си любимото домашно животно на капризна вдовица и да загубиш цялото си мъжко достойнство? Не беше ли по-добре да гниеш в затвора, отколкото да страдаш в тази тъмна дупка, превърнал се в постоянен обект на презрение на една опърничава жена? Някога той имаше такива планове за бъдещето! А се беше оставил тази повлекана с напомадено лице и похотливи желания да го завлече до собственото си положение.

— Кучка! — Матахачи затрепери от гняв, — долна мръсна кучка!

Сърцето му се изпълни със сълзи, извиращи някъде от дълбоко. Защо, о, защо не се върна в Миямото? Защо не отиде обратно при Оцу? Майка му живееше в Миямото. Също и сестра му със съпруга си, и чичо му Гон. Всички те винаги са били толкова добри с него.

Камбаната на Шиподжи щеше и днес да бие, нали? Както всеки ден. Реката Айда щеше да си тече, както обикновено, цветята щяха да пръскат свежестта си по бреговете й, а птиците щяха да приветстват настъпването на пролетта.

— Господи, какъв глупак съм! Ненормален, тъп глупак! — Матахачи стисна глава между юмруците си.

Навън майката, дъщерята и двамата нощни посетители се отдалечаваха надолу по улицата, унесени във весели разговори.

— Сякаш е пролет.

— Време е вече. Почти март е.

— Говори се, че шогунът щял скоро да посети столицата. Ако е вярно, то значи вие двете ще спечелите доста пари, нали?

— О, не, сигурна съм, че няма.

— Но защо? Нима самураите от Едо не обичат забавленията?

— Те са толкова недодялани…

— Мамо, не е ли това музиката за Кабуки? Чувам камбанен звън. А също и флейта.

— Какво дете! Винаги е такава. Мисли си, че вече е в театъра!

— Но, мамо, аз наистина ги чувам.

— Остави това. По-добре поноси шапката на Младия учител.

До Йомоги достигаха гласове и шум от стъпки. Матахачи, все още със зачервени от гняв очи, хвърли бърз поглед през прозореца към щастливата четворка. Гледката беше толкова унизителна, че го накара да се отпусне още веднъж върху леглото в тъмната стая, кълнейки сам себе си.

— Какво правиш още тук? Нима не ти е останала капчица гордост? Как можеш да оставиш нещата да стигнат дотук? Идиот! Направи нещо! — репликата беше отправена към самия него, яростта му към Око беше изместена от чувството за възмущение от собствената му страхливост и слабост. — Тя ти каза да се махаш. Е, добре, изчезвай тогава. — Опитваше се да убеди сам себе си. — Няма смисъл да седиш тук и да си гризеш ноктите. Та ти си само на двадесет и две. Все още си млад. Изчезни от тук и направи нещо сам.

Той почувства, че не може да остане нито миг повече в празната, изпълнена с тишина къща. И все пак, нещо го задържаше. Толкова беше объркан, че чак главата го заболя. Той установи, че животът, който беше водил през последните няколко години, му беше отнел възможността да мисли нормално. Как е могъл да го понесе? Жена му прекарваше вечерите си, забавлявайки други мъже, продавайки им даровете, с които някога обсипваше него. Нощем той не можеше да спи. А през деня се чувстваше в прекалено лошо настроение, за да излиза. Останал сам и умислен в мрачната стая, не му оставаше нищо друго, освен да пие.

И всичко това, помисли си той, заради една застаряваща курва!

Беше отвратен от самия себе си. Знаеше, че единственият начин е да се измъкне от тази агония, да прати по дяволите цялата тая мръсна история и да се върне към младежките си мечти. Трябваше да намери отново пътя, който беше загубил. И все пак… все пак…

Някаква тайнствена сила го задържаше. Каква ли зла магия не го оставяше да си тръгне? Нима тази жена беше преоблечен демон? Тя го нагрубяваше, казваше му да се махне, кълнеше се, че той само й пречи, а после, по средата на нощта ставаше блага като мед, и се заричаше, че всичко е било само шега, че нито една казана дума не е била истина. И макар че беше почти на четиридесет, тя имаше такива устни… такива ослепително червени устни, тъй примамващи, като тези на дъщеря й.

Това, накратко, беше цялата история. В крайна сметка, Матахачи не намираше сили да се покаже пред Око и Акеми като дневен работник. Той беше станал мързелив и мекушав. Облеченият в коприна младеж, който можеше да различи саке „Нада“ от обикновено местно питие само по вкуса му, беше съвсем различен от простоватия, опърпан Матахачи, боецът при Секигахара. Най-лошото беше, че този странен живот с по-възрастна жена ограби младостта му. На години той беше все още млад. Но по дух беше станал развратен и зъл, мързелив и злопаметен.

— Все пак ще го направя! — тържествено си обеща той. Удари за последен път главата си с юмрук, скочи на крака и изкрещя: — Изчезвам от тук още днес!

Чувайки собствения си глас, той осъзна, че всъщност наоколо няма никой, който да го спре, нищо, което го задържа в къщата. Единственото, което истински му принадлежеше и което не можеше да изостави, беше сабята. И бързо я втъкна в пояса си. Хапейки устни, той си повтори решително.

— Та аз съм мъж, в края на краищата.

Можеше да излезе смело през предната врата, размахал сабята си като победил в битка военачалник. Но по силата на навика нахлузи мърлявите си сандали и се измъкна през кухненския вход.

Колкото по-далеч, толкова по-добре. Беше навън! И сега какво? Краката му се вцепениха. Стоеше омаломощен под освежителните струи на пролетния вятър. Не заради ослепителната дневна светлина не се помръдна. Проблемът беше накъде да върви?

В този момент светът изглеждаше на Матахачи като едно огромно, бушуващо море, в което няма къде да се задържиш. Освен Киото, той познаваше единствено родното си село и една битка. Докато обмисляше объркано положението си, внезапна мисъл го накара да излети като стрела обратно към къщата. — Трябват ми пари — каза си. — Със сигурност трябва да намеря малко пари.

Той се запъти направо към стаята на Око и започна да ровичка из кутиите с бижута, етажерката с огледалото, скрина, и навсякъде другаде, където му мина през ума. Прерови цялата стая, но не намери и следа от пари. Разбира се, трябваше да предположи, че Око не е жена, която ще забрави да вземе предпазни мерки срещу нещо подобно.

Обезсърчен, Матахачи се отпусна върху купчината дрехи, разхвърляни по пода. Миризмата на Око се носеше като гъста мъгла наоколо. Той си помисли, че в момента тя е в открития театър край реката и наблюдава заедно с Тоджи как танцуват Кабуки. Спомни си нейната бяла кожа и онова подканящо, кокетно лице.

— Мръсна уличница! — извика той. Някъде много дълбоко в него се зародиха горчиви и нерадостни мисли.

После най-неочаквано го обзе болезнен спомен за Оцу. По време на дългите дни и месеци на раздялата им, той поне се беше убедил в чистотата и всеотдайността на това момиче, което му беше обещало да го чака. Стига да имаше някаква надежда, че тя ще му прости, бе готов да коленичи пред нея с ръце издигнати в смирена молитва. Но той бе разрушил връзката си с Оцу. Изостави я по такъв начин, че не можеше никога повече да я погледне в очите.

— И всичко заради тази жена — мрачно си помисли той. Сега, когато беше вече твърде късно, всичко му се изясни. Не трябваше да допуска Око да знае за съществуването на Оцу. Когато Око за първи път чу за нея, тя леко се усмихна, и се направи, че изобщо не я интересува. Но всъщност беше разяждана от ревност. После, всеки път, когато се караха, тя повдигаше въпроса, и настояваше той да напише на Оцу писмо, с което да поиска разтрогване на годежа им. И когато накрая той се предаде и написа писмото, тя добави с типично женския си почерк една безочлива бележка и най-безсрамно изпрати писмото по някакъв безучастен куриер.

— За какъв ли ме смята Оцу? — простена от мъка Матахачи. Споменът за невинното й момичешко лице отново изплува в мислите му. Лице, в което се четеше укор. Той отново видя планините и реката на Мимасака. Щеше му се да види майка си, роднините си. Те бяха толкова добри.

Дори земята на това място му изглеждаше топла и уютна.

— Никога няма да мога да се върна у дома — си помисли — Зарязах всичко заради… заради…

Обзет от нов прилив на ярост, той изсипа дрехите на Око от шкафовете и започна да ги къса, разхвърляйки парчета плат из цялата къща.

По едно време чу, че някой вика пред входната врата.

— Извинете ме — каза един глас. — Идвам от училището Йошиока. Тук ли са Младият учител и Тоджи?

— Откъде да знам? — грубо отвърна Матахачи.

— Трябва да са тук! Зная, че е неучтиво да ги притеснявам, когато са дошли да се позабавляват, но се случи нещо изключително важно. Касае се за доброто име на училището.

— Изчезвай от тук! Не ме интересува!

— Моля ви, не можете ли поне да им оставите съобщение? Кажете им, че в училището дойде един майстор на сабята на име Миямото Мусаши. И че, ами… че никой от нашите момчета не може да излезе насреща му. Той каза, че ще чака Младия учител докато дойде. Няма да мръдне, докато не се срещне с него. Моля ви, кажете им да побързат и да се приберат вкъщи!

— Миямото? Миямото?

Колелото на съдбата

Срамът, който училището Йошиока изпита този ден, едва ли щеше да бъде забравен някога. Този уважаван център по бойни изкуства никога преди това не бе преживявал по-голямо унижение.

Ревностни ученици се мотаеха наоколо, обзети от крайно отчаяние. Издължените им лица и побелелите кокалчета на ръцете им издаваха тяхното страдание и обзелото ги чувство на безизходица. Една голяма група се беше събрала в покритото с дъски преддверие. Няколко по-малки се трупаха в страничните помещения. Вече мръкваше. По това време обикновено всички се отправяха по домовете си или отиваха да пийнат по чашка. Този път никой не понечи да си тръгне. Гробната тишина се нарушаваше само от време на време от хлопването на входната врата.

— Той ли е?

— Върна ли се Младият учител?

— Не, още не — отговаряше един мъж, прекарал целия следобед тъжно подпрян на една колона точно срещу входа.

Всеки път, когато това се повтаряше, мъжете потъваха все по-дълбоко в блатото на своята меланхолия. Те цъкаха тревожно с език, а в очите им проблясваха трогателни сълзи.

Лекарят, който излизаше от една от задните стаи, се обърна към мъжа на входа:

— Както разбирам, Сеиджуро го няма. Не знаеш ли къде е отишъл?

— Не. Отидоха да го търсят. Вероятно скоро ще дойде.

Докторът изсумтя и отмина.

Олтарната свещ в храма на Хачиман, който се намираше пред училището, като че светеше зловещо.

Никой не би отрекъл, че основателят и пръв учител Йошиока Кемпо беше далеч по-велик от Сеиджуро или по-малкия му брат. Кемпо беше започнал като обикновен търговец. Боядисваше дрехи. Но повтаряйки до припадък еднообразните ритмични движения, придружаващи трайното боядисване, той бе измислил нов начин за използване на късата сабя. След като един от най-добрите монаси-бойци в Курама го научи да си служи с алебарда, започна да изучава стила в боя със саби, наречен Кьохачи и създаде един изцяло свой стил. Впоследствие неговия начин за борба с къса сабя възприеха и шогуните Ашикага и го поканиха за свой официален наставник. Кемпо беше велик учител. Мъж, чиято мъдрост беше равна на уменията му.

Макар че синовете му Сеиджуро и Деншичиро бяха преминали през същото строго обучение, каквото беше изкарал и баща им, те наследиха неговото значително богатство и слава. Това, както се говореше, беше причината за недостатъците им. Към Сеиджуро обикновено се обръщаха с „Млади Учителю“, но всъщност той не беше достигнал онова ниво на владеене на сабята, което би могло да му осигури повече последователи. Учениците се записваха в училището, защото покрай Кемпо стилът Йошиока беше добил такава популярност, че дори само чрез самото постъпване там, те биваха окачествявани от обществото като умели бойци.

След като преди три десетилетия шогунатът Ашикага падна, училището Йошиока престана да получава пари от властта. Но докато скромният Кемпо беше жив, натрупа значително богатство. В допълнение на това, разполагаха и с голямата сграда на улица Шиджо, която побираше повече ученици от кое да е училище в Киото. А за ония времена Киото беше най-големият град в страната. Всъщност обаче поставянето на училището на челно място в света на сабята беше само привидно.

Светът извън високите бели стени на училището се беше променил повече, отколкото хората вътре можеха да си представят. От години те разчитаха на славата си, шляеха се и се забавляваха. Така времето ги бе изпреварило. Днес унизителната им загуба от неизвестен боец сякаш им отвори очите.

Малко преди обяд един прислужник дойде в доджото съобщи, че някакъв човек на име Мусаши чака на вратата и иска разрешение да влезе. На въпроса, що за човек е, прислужникът отговори, че е ронин, дошъл от Миямото в Мимасака, около двадесет и една, двадесет и две годишен, висок към шест стъпки, с доста глуповат вид. Косата му, нересана поне от година, беше небрежно вързана на тила в червеникав кок. Дрехите му бяха прекалено мърляви, за да може да се разбере дали са черни или кафяви, едноцветни или многоцветни. Прислужникът, допускайки, че може и да греши, каза, че около госта се носела неприятна миризма. На гърба си носел една от онези мрежести кожени чанти, наречени ученически чанти на бойците, което вероятно означавало, че е шугийоша — един от онези самураи, доста многобройни напоследък, които се мотаят напред-назад, посвещавайки цялото си време на изучаването на тайните на сабята. Въпреки всичко общото впечатление на прислужника беше, че този Мусаши определено няма работа на територията на училището.

Ако той просто искаше храна, нямаше да има никакви проблеми. Но когато чуха, че недодяланият натрапник е дошъл до Великата Порта, за да предизвика на двубой известния Йошиока Сеиджуро, те избухнаха в неудържим смях. Някои настояваха да бъде изхвърлен навън без повече суетене. Но други заявиха, че трябва първо да разберат какъв стил упражнява и кой е учителят му.

Прислужникът, забавлявайки се подобно на всички останали, отиде да разпита и се върна да доложи, че посетителят като момче е учил от баща си бой с тояги, а когато пораснал, започнал да събира по нещо от минаващи през селото бойци. Напуснал бащиния си дом на седемнадесет и „поради лични причини“ прекарал осемнадесетата, деветнадесетата и двадесетата си година, отдаден на науката. Цялата предишна година бил сам в планината, с единствени учители дърветата и духа на планината. Следователно вече можел да противостои на който и да е стил или учител. Но в бъдеще възнамерявал да се запознае с учението на Киичи Хоген, владеещ сърцевината на училището Кьохачи и да съперничи на великия Йошиока Кемпо, създавайки свой собствен стил.

Вече дори бил намислил как да го нарече — Миямото. Независимо от всичките си недостатъци, това била целта, на която щял да отдаде цялото си сърце и душа.

Прислужникът призна, че отговорът му бил честен и непресторен. Но мъжът говорел на селско наречие и почти на всяка дума заеквал. Прислужникът с готовност имитираше посетителя пред своите слушатели, което отново предизвика бурен смях.

Този човек очевидно няма представа за нещата. Да заяви, че целта му е да създаде собствена школа, е истинска лудост. За да го поставят на мястото му, учениците изпратиха още веднъж слугата при него, за да го попита дали е предвидил да вземе със себе си човек, който да изнесе трупа му след схватката. На това Мусаши отговори:

— Ако случайно бъда убит, ще бъде без значение дали ще захвърлите тялото ми на планината Торибе или ще го пуснете в река Камо заедно с боклука. Във всеки случай обещавам да не се сърдя никому за нищо.

Отговорът му този път, доложи прислужникът, беше пределно ясен. Без следа от предишната тромавост.

След миг на колебание, някой каза:

— Доведи го.

Така започна всичко. Учениците възнамеряваха да поокастрят малко новодошлия, след което да го изхвърлят навън. При първата схватка Мусаши победи шампиона на училището. Ръката му беше направо извадена. Само парче кожа придържаше китката към останалата част.

Останалите приемаха един след друг предизвикателството на чужденеца. И един след друг претърпяваха позорно поражение. Няколко бяха сериозно наранени. Дървената сабя на Мусаши се напои с кръв. Някъде след третата загуба, учениците изпаднаха в ярост. Ако продължаваше да ги позори по такъв начин, те нямаше да позволят на този нецивилизован луд да се измъкне жив, отнасяйки със себе си славата на училището Йошиока. Мусаши сам прекрати кръвопролитието. След като бяха приели предизвикателството му, той не изпитваше никакви угризения за жертвите, но при все това обяви:

— Няма смисъл да продължаваме преди завръщането на Сеиджуро.

И отказа да се бие повече. Нямаха друг избор и по негова молба го заведоха в една стая, където можеше да почака. Едва тогава някой се сети и прати за лекар.

Скоро след като лекарят си тръгна, гласове, викащи имената на двама от ранените, привлякоха вниманието към задната стая. Цял куп хора се струпаха около двамата самураи. Всички стояха смаяни и не вярваха на очите си. Лицата им бяха восъчно бели. Двамата бяха мъртви.

През доджото преминаха бързи стъпки и се запътиха към стаята с двата трупа. Учениците се отдръпнаха, за да направят място на Сеиджуро и Тоджи. И двамата бяха толкова бледи, сякаш току-що бяха излезли изпод водите на леден водопад.

— Какво става тук? — попита Тоджи. — Какво значи всичко това?

Тонът му, както винаги, беше груб.

Един самурай, коленичил до възглавницата на своя мъртъв другар с мрачно, но непреклонно лице, погледна Тоджи с упрек и каза:

— Ти трябва да ни обясниш какво става. Ти си този, който водиш Младия учител по гуляи. Е, този път нещата отидоха твърде далеч.

— Внимавай какво говориш, да не ти се случи нещо!

— Докато Учителят Кемпо беше жив, не минаваше нито ден без да е бил в доджото.

— И какво от това? Младият учител имаше нужда да се поосвежи, тъй че отидохме да погледаме Кабуки. Какво искаш да покажеш, като говориш така пред него? За какъв се мислиш?

— Необходимо ли е да го няма цяла нощ, за да гледа Кабуки? Учителят Кемпо сигурно се е обърнал в гроба си.

— Стига! — изкрещя Тоджи и се нахвърли върху другия самурай. Докато другите ги наобиколиха, опитвайки се да ги разтърват и успокоят, един глас, натежал от болка се извиси плавно над шума от боричкането.

— Ако Младият учител се е прибрал, време е да престанете да се карате. От него зависи да възвърне честта на училището. Онзи ронин не може да си тръгне оттук жив.

Някои от ранените се развикаха и заудряха по пода. Вълнението им беше красноречив израз на протеста срещу онези, които не бяха опитали сабята на Мусаши.

За самурай на тази възраст най-важното нещо на света бе честта. В своята среда те доблестно се състезаваха един с друг, за да видят кой пръв ще даде живота си за нея. До скоро правителството беше прекалено заето с войните си, за да създаде подобаваща административна система, която да управлява страната в мирно време. Дори Киото се ръководеше по някакви нестабилни и променливи правила. Все пак вниманието, което бойците обръщаха на личното си достойнство, респектираше земеделците и различните градски прослойки.

То играеше важна роля за запазването на мира. Единодушието по въпроса какво е и какво не е достойно поведение, даваше възможност на хората да си създават собствени правила за живот, дори да нямаха установени закони.

Възпитаниците на Училището Йошиока, макар и необразовани, не бяха в никакъв случай безсрамни отрепки. Когато, след първоначалния шок от загубата, дойдоха на себе си, първото нещо, за което си помислиха, беше честта. Честта на тяхното училище, честта на Учителя, собствената чест на всеки един от тях.

Забравили за личните си вражди, самураите се струпаха около Сеиджуро за да обсъдят какво да правят оттук нататък. За нещастие точно в този едничък ден Сеиджуро почувства, че не е настроен за бой. В момента, в който трябваше да се покаже в най-добрата си форма, той беше отпуснат, слаб и изтощен.

— Къде е този човек? — попита той, като в същото време завързваше ръкавите на кимоното си с кожена каишка.

— В малката стая до приемната — отвърна един от учениците, сочейки през градината.

— Доведете го! — заповяда Сеиджуро.

Устата му беше пресъхнала от напрежение. Зае мястото, където седяха учителите — малка издигната платформа — и се приготви да приеме поздравите на Мусаши. Избра една от дървените саби, предложени му от учениците и я изправи край себе си. Трима-четирима от самураите се завтекоха да изпълнят заповедта, но Тоджи и Рьохей ги възпряха.

Последва доста оживено шушукане, което Сеиджуро не можеше да долови. Немите консултации се водеха около Тоджи и някои от по-старшите ученици. Не след дълго към тях се присъединиха и някои членове на семейството, както и някои от дългогодишните прислужници. Насъбралите се станаха толкова много, че скоро се разделиха на групи. Макар и разгорещени, противоречията бързо се изгладиха.

Мнозинството, загрижени не само за честта на училището, но също и неудобно притеснени от слабостите на Сеиджуро като боец, заключиха, че няма да бъде добре да се бие сам с Мусаши. При положение, че вече имаше двама убити и няколко ранени, ако Сеиджуро загубеше, кризата, пред която беше изправено училището, щеше да придобие опасни размери. Рискът беше твърде голям.

Повечето хората мислеха, без да го изразяват с думи, че ако Деншичиро беше тук, всичко щеше да бъде наред. По общо мнение той се считаше за по-подходящ от Сеиджуро да продължи делото на баща си. Но като втори син нямаше сериозни отговорности, беше станал доста леконравен. Същата сутрин беше отишъл с приятели в Изе, и дори не си беше направил труда да каже кога ще се върне.

Тоджи се приближи до Сеиджуро и каза:

— Намерихме разрешението.

Докато Сеиджуро слушаше прошепнатия в ухото му доклад, на лицето му се изписваше нарастващо възмущение, докато накрая избухна с едва сдържан бяс:

— Да го изпързаляме?

Тоджи се опита с поглед да го накара да замълчи. Но Сеиджуро не можеше да се сдържа.

— Не мога да се съглася на нещо подобно! Толкова е глупаво. Какво ще стане, ако се разчуе, че в училището Йошиока толкова се уплашили от някакъв неизвестен боец, че го нападнали от засада?

— Успокой се — замоли го Тоджи, но Сеиджуро продължаваше да се противи.

Заглушавайки думите му, Тоджи каза високо:

— Остави това на нас. Ние ще се погрижим.

Но Сеиджуро не се предаваше.

— Нима мислиш, че аз, Йошиока Сеиджуро, ще се оставя да ме победи някакъв си Мусаши, или както там му е името?

— О, не, не става дума за това — излъга Тоджи, — проблемът е в това, че не виждаме как ще спасиш честта на училището чрез победата си над него. Ти си с много по-високо положение от един безочлив разбойник като него. Така или иначе, няма никаква причина това, което става тук, да се разчуе извън училището, нали така? И още нещо важно — не трябва да го оставяме да се измъкне жив оттук.

Докато двамата спореха, повече от половината самураи напуснаха помещението. Тихо като котки, те потъваха в градината, движейки се към задния вход и из вътрешните стаи и неусетно се стопяваха в мрака.

— Млади Учителю, не можем да протакаме повече — каза Тоджи твърдо и запали една лампа. Той отпусна сабята в ножницата си и запретна ръкавите на кимоното си.

Сеиджуро остана на мястото си. Макар че донякъде му олекна, защото нямаше да се бие с чужденеца, той в никакъв случай не беше доволен. Разбра, че учениците имат ниско мнение за бойните му качества. Той се замисли над това как беше занемарил упражненията след смъртта на баща си. Тази мисъл съвсем го отчая.

В къщата беше студено и тихо като на дъното на кладенец. Сеиджуро не го свърташе на едно място. Той се изправи и застана до прозореца. През покритата с хартия врата на стаята, в която бяха настанили Мусаши, той забеляза слабата трептяща светлинка на лампата. Това беше единствената светлинка в цялата къща.

Още доста погледи се бяха вторачили в същата посока. Нападателите, със саби, поставени в готовност на земята отпреде им, задържаха дъха си и се вслушваха напрегнато във всеки звук, който би могъл да им подскаже какво възнамерява да прави Мусаши.

Тоджи, въпреки всичките си недостатъци, беше преминал обучението на самурай. Той отчаяно напрягаше мисълта си, за да си представи какво прави в момента Мусаши.

— Той е напълно неизвестен в столицата, но е великолепен боец. Възможно ли е просто да седи мълчаливо в стаята си? Ние се приближихме напълно безшумно. Но при положение, че толкова много хора ще го нападнат, той може и да е забелязал нещо. Всеки, който се опитва да води истински живот на боец, би забелязал. В противен случай досега да е мъртъв. Може би е заспал. Май така изглежда. В края на краищата, доста дълго почака.

— От друга страна, той вече доказа колко е умен. Може би стои там, в пълно бойно снаряжение, оставил е лампата да свети, за да ни заблуди, и чака първия си нападател.

— Сигурно е точно така! Да, така ще да е!

Мъжете бяха безкрайно предпазливи. Защото знаеха, че мишената на подлите им намерения има същите основания да ги убие. Те си разменяха погледи и безмълвно се питаха кой ще е първият, който ще рискува живота си и ще нападне.

Накрая хитрият Тоджи, който стоеше точно до стаята на Мусаши, извика:

— Мусаши! Съжалявам, че те накарах да чакаш! Може ли да те видя за миг?

Тъй като отговор не дойде, Тоджи заключи, че Мусаши наистина е готов и очаква нападението. Дал тържествено обещание да не го остави да се измъкне, Тоджи направи знак надясно и наляво, след което ритна шоджито. Извадена от пантите благодарение на удара, долната част на вратата се хлъзна на около два стъпки навътре в стаята. При този звук мъжете, които трябваше да щурмуват стаята, неволно отстъпиха назад. Но само след миг някой нададе вик за атака и всички останали врати се отвориха с трясък.

— Няма го!

— Стаята е празна!

Мъжете, възвърнали куража си, се засуетиха наоколо невярващи на очите си, като в гласовете им се долавяше негодувание. Само допреди миг, когато някой му донесе лампата, Мусаши беше тук. Пламъкът все още гореше, възглавницата, на която беше седял, все още беше тук, мангалът все още гореше добре. Имаше и чаша с недокоснат чай. Но нито следа от Мусаши!

Един от мъжете изскочи на терасата и увери останалите, че той наистина си е отишъл. Учениците и прислужниците излизаха изпод терасата и от тъмните кътчета на градината, за да се съберат на едно място. Те ядно тъпчеха насам-натам и ругаеха тези, които трябваше да охраняват малката стая. Другите, от своя страна, настояваха, въпреки всичко, че не е възможно Мусаши да се е измъкнал. Бил отишъл до тоалетната преди по-малко от час, но се върнал бързо. Нямало начин да излезе, без да го видят.

— Да не би да искате да кажете, че е невидим, като вятъра?

Тогава един от мъжете, който тършуваше из килера, се провикна:

— Ето как се е измъкнал! Вижте, тук дъските на пода са изтръгнати.

— Не е минало много време, откак е запалил лампата. Не може да е стигнал далеч!

— След него!

Ако Мусаши наистина е избягал, то той наистина е голям страхливец! Тази мисъл зареди преследвачите му със стръв за борба, която толкова очевидно им липсваше преди малко. Те се понесоха към предната, страничните и задните врати, когато някой изкрещя:

— Ето го!

Близо до задната врата една фигура, появила се внезапно от мрака, пресече улицата и навлезе в тъмната алея от другата страна. Бърза като вятър, тя сви рязко, когато стигна до стената на другия край на улицата. Двама-трима от учениците се стрелнаха след човека по пътя, който минаваше между Куядо и изгорелите руини на Хоноджи.

— Копеле!

— Опитваш се да се измъкнеш, така ли?

— След всичко, което направи днес?

Чу се шум от здраво боричкаме и удари, а после и пронизителен вой. Заловеният си беше възвърнал силата и се нахвърли на похитителите си. В следващия миг тримата мъже, които се бяха вкопчили за врата му, бяха на земята. Сабята му се готвеше да се стовари отгоре им, когато към тях дотича четвърти и извика:

— Чакайте! Тук има грешка! Това не е човекът, който търсим.

Матахачи отпусна сабята си, а мъжете се изправиха.

— Хей, ти си прав! Това не е Мусаши.

Докато те стояха объркани на местата си, към тях се приближи Тоджи.

— Хванахте ли го? — попита той.

— Ами… хванахме друг човек. Не този, който причини всичките неприятности.

Тоджи погледна по-внимателно заловения, и учуден възкликна:

— Този ли преследвахте?

— Да, познаваш ли го?

— Видях го днес в чайната „Йомоги“.

Докато те оглеждаха Матахачи безмълвно и с подозрение, той спокойно оправяше разрошената си коса и изтупваше кимоното си.

— Това ли е господарят на „Йомоги“?

— Не, домакинята ми каза, че не е. Явно е някакъв навлек.

— Изглежда доста опърпан. Какво ли е търсил около портата? Може би е шпионирал?

Тоджи се приготви да върви.

— Ако си губим времето с него, ще изпуснем Мусаши. Разпръснете се и продължавайте да търсите. Ако не друго, поне можем да разберем къде е отседнал.

Всички се съгласиха с предложението и се разпръснаха. Матахачи, загледан в рова около Хоноджи, стоеше безмълвен с наведена глава, докато мъжете около него тръгнаха в различни посоки. Когато и последният мина покрай него, той го повика. Мъжът се спря.

— Какво искаш? — попита.

Приближавайки се към него, Матахачи каза:

— На каква възраст беше този човек, който наричате Мусаши?

— Откъде да знам?

— Би ли предположил, че е горе-долу на моите години?

— Да, може би да.

— Да не е от село Миямото в област Мимасака?

— Точно така.

— Предполагам, че „Мусаши“ е другият начин, по който могат да се прочетат двата йероглифа, с които се пише „Такедзо“, нали?

— Защо питаш всичко това? Да не би да ти е приятел?

— А, не. Просто се чудех.

— Добре. В бъдеще, защо просто не стоиш настрана от места, към които не се числиш? В противен случай скоро наистина може да си имаш неприятности.

След това предупреждение, мъжът тръгна да догони останалите.

Матахачи бавно се заразхожда покрай тъмния ров, като от време на време се спираше да погледа звездите. Приличаше на човек, който няма определена посока.

— Излиза, че май наистина е Такедзо! — каза си той. — Сигурно е сменил името си и е станал майстор на сабята. Предполагам, че е доста по-различен от това, което беше.

Той пъхна ръце в пояса си и с върха на сандала си зарита едно камъче. При всеки удар му се струваше, че вижда пред себе си лицето на Такедзо.

— Не му е още времето — мърмореше си той. — Ще се срамувам да ме види в това състояние. Достатъчно горд съм, за да не искам да ме гледа отвисоко… Ако тези бандити от Йошиока го заловят, може и да го убият. Чудя се къде ли е. Бих искал поне да го предупредя.

Среща и раздяла

Покрай каменната пътека, която водеше към храма Кийомизудера, се виждаше редица от бедни къщурки, чиито дъсчени покриви стърчаха нагоре като прогнили зъби. Те бяха толкова стари, че по стрехите им беше пробил мъх. Под жаркото обедно слънце улицата вонеше на осолена риба, печена на скара.

През вратата на една от порутените колиби изхвърча чиния и се разби на парченце на улицата. Мъж на около петдесет, очевидно някакъв занаятчия, се прекатури след нея. Веднага след него изхвърча и жена му — боса, с разчорлена коса, с увиснали като на крава цици.

— Ах ти, дебелако неден! — изписка пронизително тя. — Никакъв те няма, оставяш жена си и децата си да гладуват, а после допълзяваш обратно като червей!

Детски плач се чу откъм къщата, а някъде наблизо излая куче. Тя се хвърли към мъжа, сграбчи го за главата и започна да го налага.

— Къде си мислиш, че ще идеш сега, дърти глупако?

Насъбралите се съседи се опитваха да ги разтърват.

Мусаши се усмихна иронично и сви обратно към магазина за керамични изделия. За известно време, преди да избухне семейният скандал, той беше застанал точно пред къщата, загледан в глинените съдове замаян като дете. Двамата мъже в къщата не предполагаха, че той седи там. С очи взрени в работата, те сякаш се бяха слели с глината, бяха се превърнали в част от нея. Бяха напълно отдадени на работата си.

На Мусаши му се щеше да опита как се работи с глина. Още от малък обичаше да майстори разни неща с ръцете си и мислеше, че ще може да изработи поне най-обикновена купа за чай. Точно тогава един от майсторите, възрастен мъж на около шестдесет, започна да оформя купа за чай. И докато наблюдаваше ловките движения на пръстите му и начина, по който държи шпаклата, Мусаши осъзна, че е надценил възможностите си.

— Толкова много умения са необходими за направата на един тъй прост наглед съд — чудеше се той.

Напоследък изпитваше дълбоко уважение към работата на другите. Установи, че се отнася с почит към чуждите похвати, изкуство, дори към способността за изработване на нещо много просто. Особено ако се изискваше умение, което самият Мусаши не бе овладял.

В един ъгъл на магазина, върху импровизиран тезгях, стъкмен от стара врата, бяха подредени редици от чинии, буркани, чаши за саке и кани. Продаваха ги като сувенири на смешната цена от двадесет-тридесет дребни монети, на хората, които влизаха и излизаха от храма. В абсолютен контраст със задълбочеността, с която грънчарите работеха, беше бедната дървена колиба. Мусаши се запита дали имат винаги какво да ядат. Оказваше се, че животът не бил толкова лек, колкото му изглеждаше някога.

Разсъждавайки върху уменията, концентрацията и отдаването, необходими за направата дори на най-просто изделие, Мусаши разбра, че все още му остава да измине дълъг път за да достигне, ако изобщо успее, съвършенството във владеенето на сабята, към което се стремеше. Тези мисли го натъжиха. През последните три седмици освен Йошиока, той беше посетил и други известни училища в Киото. И започна да се пита дали не е прекалено критичен към себе си, откакто влезе в затвора в Химеджи. Очакваше да намери Киото пълен с хора, владеещи добре бойните изкуства. Та нали това беше, в края на краищата, имперската столица, а също и бившето седалище на Шогуната Ашикага. И нали там дълги години се събираха известни военачалници и знаменити бойци. По време на престоя си не намери нито едно средище, в което да научи каквото и да било ценно. Напротив, във всяка школа, която посети, го чакаха разочарования. Тъй като беше свикнал да печели, не можеше да разбере дали той е прекалено добър или противниците му — прекалено слаби. И в двата случая, ако самураите, които срещна, бяха типичните представители на тази каста, то положението в страната беше плачевно.

Окуражен от успеха си, той бе започнал да влага в наблюденията си известна доза лично достойнство. Но сега, припомнил си колко опасна може да бъде суетата, сякаш се опомни. Мислено дълбоко се поклони на стария, изцапан с глина майстор до грънчарското колело и пое нагоре по стръмния склон на Кийомизудера.

Не беше отишъл далеч, когато един глас го повика някъде отдолу.

— Хей, господине! Ронинът!

— Мен ли имате предвид — попита Мусаши, извръщайки се.

Ако се съдеше по памучната му дреха с подплънки, босите му крака и кола, който носеше, мъжът очевидно беше носач по професия. Той промърмори през брадата си, достатъчно учтиво за ниското му обществено положение:

— Господине, вие Миямото ли се казвате?

— Да.

— Благодаря ви.

Мъжът се обърна и пое надолу към хълма Чауан.

Мусаши го видя да влиза в нещо, което приличаше на чайна. Докато минаваше оттам преди малко, той забеляза голяма тълпа хамали и носачи, които се бяха струпали на слънце. Не можеше да си представи кой е изпратил този човек да го пита как се казва, но предположи, че който и да е, скоро ще се срещнат. Постоя още миг, но след като никой не се появи, продължи пътя си нагоре.

От време на време се спираше, за да погледа някои от известните храмове. Пред всеки от тях се спираше и произнасяше по две молитви. Едната беше следната: „Моля те, запази сестра ми от злото“. Другата гласеше: „Моля те, подложи недостойния Мусаши на изпитания. Направи така, че или да стане най-великият майстор на сабята, или да умре.“ Когато стигна до ръба на една скала, той хвърли сламената си шапка на земята и седна. Оттам можеше да наблюдава целия град. Както седеше със свити колена, той почувства как в младото му тяло назрява едно просто, но много силно желание.

— Искам живота ми да има смисъл. Искам го, защото съм се родил човешко същество.

Някога беше чел, че през десети век двама бунтари, Таира но Масакадо и Фуджиуара но Сумитомо, и двамата амбициозни до безразсъдство, се срещнали и решили, че ако излязат победители от войните, ще разделят Япония помежду си. Тази история вероятно бе само легенда. Но Мусаши си спомни, как навремето си беше помислил колко глупаво и нереалистично е да се вярва в подобни зашеметяващи планове. Както и да е, сега вече не го взимаше за несериозно. Макар мечтите му да бяха други, имаше и доста общи неща. Кой, ако не младите, трябва да пазят в душите си големите мечти? В този момент Мусаши разсъждаваше как да си създаде свое място в този свят.

Сети се за Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши. За мечтите им да обединят Япония. За многото битки, които бяха водили за това. Но му беше ясно, че пътят на славата вече не минава през бойното поле. Днес хората искаха единствено мира, който бяха жадували толкова дълго. И докато Мусаши мислеше, че дългата битка, която Токугава Иеясу поведе, трябваше да превърне тази мечта в реалност, той още веднъж се убеди колко е трудно да постигнеш идеала си.

— Сега времената са други — каза си той. — Целият живот е пред мен. Родих се твърде късно, за да вървя по стъпките на Нобунага и Хидейоши. Но все още мога да мечтая за свой собствен свят, който да завладявам. Никой не може да ми попречи. Дори и онзи носач преди малко би трябвало да има своите мечти.

За момент той опита да се освободи от тези идеи и да погледне обективно на положението си. Имаше своята сабя. Пътят на меча беше неговият път. Чудесно е да бъдеш един Хидейоши или Иеясу. Но времената вече не се нуждаеха от хора с точно техните умения. Иеясу беше приключил с всичко. Нямаше повече нужда от кървави войни. В Киото, проснат пред погледа му, животът вече не беше нещо рисковано.

Отсега нататък най-важното нещо за Мусаши щеше да бъде сабята му. А също и обществото на хората, които владееха сабята… В момент на вътрешна равносметка, той се почувства щастлив, че е успял да намери връзката между бойните изкуства и собствената му идея за величие.

Докато седеше, потънал в мисли, изпод скалата се показа лицето на носача. Той посочи Мусаши с бамбуковата си пръчка и извика:

— Ето го, там горе!

Мусаши погледна надолу, там, където носачите се щураха насам-натам и крещяха. Те започнаха да се изкачват към него. Изправи се и като се стараеше да не им обръща внимание, се заизкачва още по-нагоре. Но скоро разбра, че пътят му е препречен. Хванати за ръце и размахали прътове, внушителна група мъже беше оформила около него доста голям кръг. Мусаши хвърли един поглед през рамото си и видя, че хората зад него са спрели. Един от тях се ухили, показвайки зъбите си, и осведоми останалите, че Мусаши май гледа някаква табела или нещо подобно.

Мусаши, застанал близо до Хонгандо, наистина се взираше в една очукана от ветровете табелка, която висеше от напречната греда над входа на храма. Той беше неспокоен и се чудеше дали да не опита да ги сплаши с боен вик. Макар да знаеше, че бързо ще се справи с тях, нямаше смисъл да се разправя със сбирщина черноработници. Вероятно тук имаше някаква грешка. Ако наистина беше така, то те щяха рано или късно да се разпръснат. Той зачака търпеливо, четейки и препрочитайки думите на табелката: „Истински обет“.

— Ето я, идва! — извика един от носачите.

Започнаха да шушукат помежду си. Мусаши остана с впечатлението, че всички са изпаднали в някакво безумие. Дворът откъм западната страна на храма бързо се изпълни с хора — свещеници, поклонници и търговци напрягаха взор да видят какво става. С преливащи от любопитство лица, те наобиколиха кръга, който се беше оформил около Мусаши.

Откъм хълма Санен се чуваше ритмичната, уеднаквяваща стъпката песен на хора, носещи товар. Гласовете се приближаваха все повече и повече, докато двама мъже навлязоха в земите на храма. Носеха на гърбовете си възрастна жена и доста изморен на вид селски самурай.

Осуги енергично помаха с ръка.

— Така е добре — каза тя.

Носачът се наведе. Тя чевръсто скочи на земята и му благодари. Обърна се към чичо Гон:

— Този път няма да позволим да ни се изплъзне, нали?

Двамата бяха облечени и обути, като че ли възнамеряваха да прекарат остатъка от живота си на път.

— Къде е той? — попита Осуги.

Един от носачите отговори:

— Ето го там — и гордо посочи към храма.

Чичо Гон наплюнчи дръжката на сабята си и двамата се запромъкваха през кръга от хора.

— Пази си силите — предупреди го един от носачите.

— Изглежда доста жилав — добави друг.

— Просто се увери, че си се подготвил добре — посъветва трети.

Докато работниците окуражаваха и подкрепяха с думи Осуги, зрителите гледаха с тревога.

— Дали възрастната дама наистина се кани да предизвика ронина на дуел?

— Май така изглежда.

— Но тя е толкова стара! Дори помощникът й целият трепери! Сигурно имат сериозна причина, за да мерят силите си с толкова по-млад човек.

— Може би е някаква семейна кавга!

— Виж, виж това! Тя подкрепя мъжа! Някои от тези стари лелки наистина си ги бива, нали!

Един от носачите донесе на Осуги черпак вода. Тя отпи глътка и го подаде на чичо Гон, като му каза строго:

— А сега се опитай да не издаваш вълнението си, тъй като всъщност няма за какво да се тревожиш. Такедзо е лесен противник. Е, може и да е понаучил някоя хватка със сабята, но едва ли е кой знае колко добър. Просто се успокой!

Заставайки начело, тя се запъти право към централното стълбище на Хонгандо и седна на стъпалата, само на десет стъпки от Мусаши. Без да обръща внимание нито на него, нито на наблюдаващата я тълпа, тя извади броеницата си и, притворила очи, зашепна молитвата си. Заразен от религиозния й плам, чичо Гон сключи ръце и също започна да се моли.

Сцената имаше леко мелодраматичен привкус и един от зрителите захихика. Един от носачите рязко се обърна и каза предизвикателно:

— На кой му е толкова смешно? Тук няма нищо смешно, глупако! Старата дама е изминала целия път от Мимасака до тук, за да открие този безделник, който избягал с булката на сина й. Тя се молеше в храма всеки ден от два месеца насам, и ето че той най-после се появи.

— Тези самураи не са като нас — изрази мнението си друг носач. — На тази възраст старата дама би трябвало да си живее на спокойствие вкъщи и да се радва на внуци, а не като нея, да се опитва вместо сина си да отмъсти за обида, нанесена на семейството. Ако не друго, то поне заслужава уважението ни.

Трети се обади:

— Ние не я подкрепяме, само защото ни оставяше бакшиши. Какъв дух има тази жена! Макар и толкова възрастна, тя не се страхува от борбата. Казвам ви, трябва да й помогнем с всичко, което е по силите ни. Справедливо е да се помага на по-слабия! Ако тя загуби, нека ние се заемем с този ронин.

— Прав си! Нека го направим още сега! Не можем да стоим тук и да гледаме как се оставя да бъде убита.

Когато тълпата научи причините, които бяха довели Осуги тук, въодушевлението се покачи. Някои от зрителите започнаха да подканят носачите към действие.

Осуги прибра молитвената си броеница обратно в кимоното и из околностите на храма се понесе шепот.

— Такедзо! — извика високо тя, хванала с лявата си ръка късата сабя, висяща на пояса й.

Мусаши през цялото време наблюдаваше безмълвно. Дори когато Осуги го повика по име, по нищо не пролича, че е чул. Това лиши чичо Гон от самоконтрол, и той, застанал до Осуги, реши, че сега е момента да заеме положение за атака. Изпружи напред глава и нададе предизвикателен вик.

Мусаши отново не отговори. Не можеше. Просто не знаеше как. Припомни си предупреждението на Такуан, че може да налети на Осуги. Беше готов да я изхвърли напълно от съзнанието си, но беше прекалено развълнуван от приказките, които носачите разпространяваха сред тълпата. Нещо повече, беше му трудно да потисне отвращението си от омразата, която семейство Хониден таяха към него през цялото време. Всичко тръгна от нищо и никаква игра на самолюбие в село Миямото. От едно недоразумение, което лесно можеше да се изясни, стига само Матахачи да беше тук. Трябваше да решава какво ще прави тук и сега. Как да отговориш на предизвикателството на трепереща старица и самурай със сбръчкано лице? Мусаши стоеше безмълвен и недоумяващ.

— Погледнете го това копеле! Страх го е! — каза един от носачите.

— Дръж се мъжки! Дай на старата дама да те убие! — презрително подхвърли друг.

Абсолютно всички бяха на страната на Осуги.

Старата жена премигна с очи и поклати глава. После се обърна към носачите и ядосано им се озъби.

— Млъкнете! Искам от вас да ми бъдете свидетели. Ако и двамата бъдем убити, искам да изпратите телата ни обратно в Миямото. Иначе не ми трябват приказките ви, нито ми е нужна помощта ви!

Изтегли наполовина късата си сабя от ножницата и направи няколко крачки към Мусаши.

— Такедзо! — каза тя отново. — В селото винаги са те наричали Такедзо, така че защо не отговаряш? Чух, че си измислил чудесно ново име — Миямото Мусаши, нали? — Но за мен ти винаги ще си останеш Такедзо! Ха, ха, ха!

Набръчканият й врат се тресеше, докато се смееше. Очевидно се надяваше да съсипе Мусаши с думи, преди да извадят сабите.

— Да не мислиш, че ще ми попречиш да те преследвам, само като си смениш името? Какъв глупак! Боговете ме доведоха при теб, както и предполагах. Сега, да се бием! Ще видим дали ще занеса главата ти у дома, или ще успееш някак да се измъкнеш жив!

Чичо Гон, с треперливия си глас, също отправи своето предизвикателство.

— Изминаха четири дълги години, откакто ни опозори. Ние те търсихме през цялото това време. Сега молитвите ни тук, на Кийомидзудера, те изпратиха в ръцете ни. Може и да съм стар, но няма да загубя от такъв като теб! Приготви се да умреш!

Изваждайки сабята си, той извика на Осуги:

— Махни се оттук!

Тя се обърна към него с безумен поглед.

— Какво искаш да кажеш, стари глупако? Ти си този, който трепери.

— Няма значение! Бодхисатвите на храма ще ни закрилят!

— Прав си, чичо Гон. И дедите на рода Хониден също са с нас! Няма от какво да се боим!

— Такедзо! Излез напред и се бий!

— Какво чакаш?

Мусаши не помръдна. Той стоеше на мястото си като глухоням, втренчен в двамата старци и извадените им саби.

Осуги изкрещя:

— Какво става, Такедзо! Страх ли те е?

Тя се отдръпна встрани, готвейки се да нападне. Но внезапно се спъна в един камък и падна тежко напред, на ръце и колене почти в краката на Мусаши.

Тълпата занемя, само някой извика:

— Той ще я убие! Бързо, спасете я!

Чичо Гон само се беше втренчил в лицето на Мусаши, твърде объркан, за да предприеме нещо.

Старицата изненада всички, като прибра сабята си и се върна обратно при чичо Гон, където отново зае предизвикателна позиция.

— Какво става, безделнико? — извика Осуги. — Тази сабя в ръката ти само за украса ли служи? Не знаеш ли как се използва?

Лицето на Мусаши беше бледо като маска. Но най-накрая проговори с гръмовен глас:

— Не мога да го направя!

Той тръгна към тях. Изведнъж чичо Гон и Осуги отстъпиха.

— Къ-къде отиваш, Такедзо?

— Не мога да използвам сабята си!

— Спри! Защо не спреш и не се биеш?

— Казах ви! Не мога да я използвам!

Той продължи направо, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Вървеше право през тълпата, без дори да кривне.

Осуги се окопити и изкрещя:

— Той си отива! Не му давайте да се измъкне!

Тълпата се сгъсти около него, но когато си мислеха, че са го хванали, установиха, че го няма. Объркването им нямаше граници. Очите им, отначало искрящи от изненада, постепенно се превърнаха в угаснали въгленчета на празните им лица.

Разпръсвайки се на по-малки групи, те продължиха до залез-слънце да търсят с настървение под пода на храмовите постройки и в гората изплъзналата им се жертва.

По-късно, когато хората заслизаха надолу по тъмните склонове на Санен и Чауан, един мъж се кълнеше, че е видял Мусаши да скача с лекотата на котка върху високата шест стъпки стена откъм западната порта и да се стопява в мрака.

Никой не повярва на думите му, а най-малко от всички Осуги и чичо Гон.

Водният дух

В едно селце, на северозапад от Киото, земята се тресеше от тежките удари на чук за стриване на оризова слама. Мрачните покриви бяха просмукани от необичайни за сезона поройни дъждове. Това беше нещо като ничия земя на границата между града и земеделската област. Мизерията беше толкова голяма, че къщите, от които на мръкване се носеше мирис на кухня, се брояха на пръсти.

От стряхата на една малка къщурка стърчеше сламена шапка, върху която с ясни, грубовати йероглифи беше обявено, че това е хан, па бил той и от най-евтините. Пътниците, които отсядаха там, бяха бедни и обикновено плащаха само за подслон. За постеля се плащаше допълнително, но малцина можеха да си позволят подобен разкош.

В кухнята с мръсен под непосредствено до входа, едно момче се подпря на ръце върху рогозката.

— Хей!… Добър вечер!… Има ли някой тук?

Това беше момчето, което разнасяше поръчки от магазина за алкохол — още едно мизерно място малко по-надолу по улицата. Момчето имаше прекалено силен за ръста си глас. Едва ли беше на повече от десет-единадесет години. С мократа си от дъжда коса, която висеше около ушите му, той изглеждаше не по-реален от воден дух. Дрехите му също биха подхождали на подобна роля — огромно кимоно с цилиндрични ръкави, дебело въже вместо пояс. Гърбът му беше целият опръскан с кал от бягането с дървени обувки.

— Ти ли си, Джо? — провикна се старият ханджия откъм задната стая.

— Да, аз съм. Искаш ли да ти донеса малко саке?

— Не, днес не. Наемателят още не се е върнал. Нямам нужда от нищо.

— Е, той ще поиска да пийне, когато се върне, нали? Ще приготвя обичайното количество.

— Ако той пожелае, ще дойда сам да го взема.

Тъй като не искаше да остане без никаква работа, момчето попита:

— Какво правиш там вътре?

— Пиша писмо. Утре ще го изпратя по товарните коне до Курама. Но ми е малко трудно. И гърбът ме боли. Стой мирен, не ме безпокой!

— Голям майтап, а? Толкова си стар, че вече трепериш, а още не си се научил да пишеш правилно!

— Престани! Ако чуя само още една дума, ще грабна някоя цепеница!

— Искаш ли да го напиша вместо теб?

— Ха, като че ли можеш.

— О, да, мога — настоя момчето и влезе в стаята.

Погледна писмото през рамото на стареца и избухна в смях.

— „Картофи“ ли се опитваш да напишеш? Йероглифът, който си използвал, означава „кол“.

— Млъкни!

— Щом настояваш, думичка няма да кажа. Но пишеш отвратително. Какво възнамеряваш да изпратиш на приятелите си — картофи или колове?

— Картофи.

Момчето прочете още няколко реда, след което каза:

— Не звучи добре. Никой, освен теб, няма да разбере какво си искал да кажеш.

— Е, щом си толкова умен, виж там какво може да се направи.

— Добре. Само ми кажи какво пише.

Джотаро седна и взе четката.

— Ах ти, мързеливецо! — възкликна старецът.

— Защо да съм мързелив? Ти си този, който не знае да пише!

— Носът ти капе върху листа.

— А, извинявай. Можеш да ми дадеш този лист за услугата — той продължи да секне носа си върху изцапаната хартия. — И така, какво искаше да кажеш?

Хванал сигурно четката, той пишеше с лекота под диктовката на стареца.

Писмото тъкмо бе привършено, когато наемателят се прибра, небрежно хвърли торбата си, взета неизвестно откъде, за да му служи като възглавница.

Спирайки се на прага, Мусаши изцеди водата от ръкавите си и промърмори:

— Предполагам, че този дъжд ще довърши сливовите дръвчета.

През двадесетте самотни дни, които прекара тук, ханът вече му се струваше като дом. Той гледаше към дръвчето пред входната врата, където всяка сутрин откакто бе дошъл го посрещаха розови цветове. В калта се валяха окаляни венчелистчета.

Когато влезе в кухнята, той с изненада видя момчето от магазина за саке да седи глава до глава с ханджията. Любопитен да види с какво се занимават, той се промъкна зад стареца и надзърна през рамото му.

Джотаро вдигна глава и го видя, после бързо скри четката и листа зад гърба си.

— Не е хубаво да се промъкваш така зад хората — оплака се той.

— Дай да видя — подкупващо го подкани Мусаши.

— Не — отвърна Джотаро с категорично движение на главата.

— Хайде, покажи ми — повтори Мусаши.

— Само ако си купиш малко саке.

— О, такава ли била работата! Е, добре, ще си купя.

— Пет гила?

— Не ми трябва толкова много.

— Три гила?

— Пак ми е много.

— Добре де, колко тогава? Не бъди такъв стисльо!

— Стисльо ли! Не, нали знаеш, че съм просто един беден мъж на сабята. Да не мислиш, че имам пари за пилеене?

— Добре. Ще ти отмеря толкова, колкото пари ми дадеш. Но в замяна трябва да ми обещаеш да ми разкажеш няколко истории.

Като приключи по този начин сделката, Джотаро весело зашляпа под дъжда. Мусаши взе писмото и зачете. След минута-две се обърна към ханджията и попита:

— Наистина ли той написа това?

— Да, не е ли удивително? Той изглежда доста умен.

Докато Мусаши отиде на кладенеца да се поизмие с малко студена вода и си облече сухи дрехи, старецът сложи гърнето на огъня, извади малко туршия и купа с ориз. Мусаши се приготви и седна край огнището.

— Какво ли прави оня разбойник? — измърмори ханджията. — Доста се забави със сакето.

— На колко години е?

— Май каза, че е на единадесет.

— Доста зрял е за възрастта си, не мислиш ли?

— Ами, предполагам, че е защото работи в магазина за саке от седемгодишен. Срещал е всякакви хора — каруцари, производители на хартия, пътници, такива като теб.

— Чудя се как се е научил да пише толкова добре.

— Наистина ли е толкова добър?

— Е, личи си, че е писано от дете. Но съдържа някаква трогателна — как да кажа? — прямота в себе си. Ако говорех за мъж на сабята, бих казал, че в него има душевна дълбочина. Може би ще излезе нещо от това момче.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че може да израсне до човешко същество.

— Така ли? — старецът се намръщи, отхлупи гърнето и заключи: — Още го няма. Обзалагам се, че се е запилял нанякъде.

Тъкмо се готвеше да обуе сандалите си и сам да отиде за саке, когато Джотаро влезе.

— Къде беше досега? — попита старецът. — Накара госта ми да чака.

— В магазина имаше клиент, много пиян, който се вкопчи в мен и ме заля с въпроси.

— Какви въпроси?

— Питаше за Миямото Мусаши.

— Предполагам, че си се раздрънкал.

— Няма никакво значение, дори и да съм. Всички наоколо знаят какво се случи онзи ден в Кийомизудера. Жената до нас и дъщерята на майстора на лакове — и двете са били в храма тогава. Видели са какво се е случило.

— Няма ли да престанеш да говориш за това? — почти умолително каза Мусаши.

С острия си поглед момчето прецени настроението на Мусаши и го попита:

— Може ли да поостана малко при теб да си поговорим?

Той се зае да поизчисти краката си преди да влезе в стаята.

— Ако господарят ти е съгласен, аз нямам нищо напротив.

— О, в момента не съм му необходим.

— Чудесно.

— Ще ти затопля сакето. Бива ме в тая работа.

Той постави съда със сакето между топлите въглени край огъня и скоро обяви, че е готово.

— Доста си бърз, нали? — одобрително каза Мусаши.

— Искаш ли саке?

— Да.

— Но след като си толкова беден, предполагам, че не пиеш много, нали?

— Точно така.

— Мислех си, че мъжете, които са майстори в бойните изкуства, служат на велики господари и получават добри пари. Веднъж един клиент ми разказа, че Цукахара Бокуден винаги се разхождал със седемдесет-осемдесет прислужника около себе си, със смяна коне и един сокол.

— Вярно е.

— А съм чувал също, че един известен боец на име Ягю, който бил от свитата на Токугава, получавал петдесет хиляди крини ориз.

— Това също е вярно.

— Тогава защо си толкова беден?

— Аз все още се уча.

— На колко години трябва да станеш, за да имаш много ученици?

— Не знам дали изобщо някога ще имам.

— Но защо? Не си ли добър?

— Ти чу какво казаха хората, които ме видяха при храма. Както и да го погледнеш, аз избягах.

— Така говорят всички. Онзи шугийоша в хана — така те наричат — е слаб. Направо полудявам, като ги слушам.

Джотаро ядно стисна устни.

— Ха, ха! Защо те е грижа? Нали не говорят за тебе?

— Ами мъчно ми е за теб. Виж, синът на майстора на хартия, синът на бъчваря и още неколцина младежи се събират понякога зад магазина за лакове и се упражняват със сабята. Защо не отидеш да се биеш с някой от тях и не го победиш?

— Добре, ако това е твоето желание, ще го направя.

На Мусаши му беше трудно да отказва каквото и да било на момчето. Отчасти защото самият той в много отношения беше все още момче по сърце. Затова и харесваше Джотаро. Той винаги беше търсил, в повечето случаи безсъзнателно, нещо, което да запълни липсата на семеен уют, потискаща го още от детските години.

— Нека да говорим за нещо друго — предложи той. — За разнообразие, нека аз те попитам нещо. Къде си роден?

— В Химеджи.

— О, значи си от Харима?

— Да, а ти си от Мимасака, нали? Някой спомена.

— Точно така. С какво се занимава баща ти?

— Беше самурай. Съвсем, ама съвсем истински самурай!

Първоначално Мусаши се изненада, но всъщност осъзна, че отговорът на момчето обясняваше някои неща. Немаловажен сред тях беше фактът, че си изясни откъде момчето се е научило да пише така добре. Той попита за името на баща му.

— Казва се Аоки Тандзаемон. Заплатата му беше двадесет и пет хиляди бушела ориз, но когато бях седемгодишен, той напусна господаря си и дойде в Киото като ронин. След като изхарчи всичките си пари, той ме остави в магазина за саке и стана монах в един манастир. Но аз не искам да остана в магазина. Искам да стана самурай като баща си. И да се науча да владея сабята като теб. Не е ли това най-добрият начин да станеш самурай? — Момчето спря за момент, после продължи настойчиво: — Искам да стана твой ученик. Да обикалям страната с теб и да се уча. Няма ли да ме приемеш за свой ученик?

След като изрази на един дъх намерението си, Джотаро застина с непреклонно изражение на лицето, давайки ясно да се разбере, че не приема отказ. Той не би могъл да знае, разбира се, че се моли на човек, който е причинил на баща му куп неприятности. От своя страна Мусаши не би могъл най-безотговорно да му откаже. Всъщност, това, за което той наистина се замисли, беше не какво ще отговори на момчето, а за Аоки Тандзаемон и нерадостната му съдба. И до днес му съчувстваше.

Пътят на самураите беше една непрестанна борба. И всеки самурай трябваше винаги да е готов да убие или да бъде убит. Замислен над този пример, показващ превратностите на живота, Мусаши се натъжи. Въздействието на сакето бързо отмина. Почувства се самотен.

Джотаро беше настоятелен. Когато ханджията се опита да го накара да остави госта на мира, той му отвърна нещо грубо и удвои молбите си към Мусаши. Хвана го за китката, после се вкопчи в ръката му, и накрая избухна в сълзи.

Поставен в безизходица, Мусаши отговори:

— Е, добре де, добре. Можеш да станеш мой ученик, но само след като говориш с господаря си.

Най-сетне получил каквото иска, Джотаро забърза към магазина.

Мусаши стана рано на следващата сутрин, облече се и повика ханджията.

— Би ли ми приготвил кутия със суха храна? Беше ми приятно тук през последните няколко седмици, но мисля, че е време да продължавам към Нара.

— Тръгваш толкова скоро? — попита ханджията, изненадан от внезапното заминаване на госта. — Заради онова момче, което те тормози, нали?

— О, не. Вината не е негова. От известно време възнамерявах да замина за Нара, за да видя прочутите бойци с копия в Ходзоин. Надявам се да не ти създава големи проблеми, когато разбере, че съм си тръгнал.

— Не се тревожи. Той е само едно дете. Ще поплаче и ще се потръшка малко, после ще забрави.

— И без друго не мисля, че съдържателят на магазина ще го пусне — каза Мусаши, излизайки на пътя.

Бурята беше отминала, без да остави следа. Лек ветрец, съвсем различен от жестокия вятър предишния ден, нежно галеше кожата на Мусаши.

Реката Камо се беше покачила. Водите й бяха кални. В единия край на дървения мост над улица Санджо, самураи претърсваха влизащите и излизащи хора. Когато поиска да узнае причината за това, Мусаши получи отговор, че е заради предстоящото посещение на шогуна. Вече беше пристигнал авангардът от влиятелни и знатни феодали. Взимаха се мерки опасните и без ангажименти самураи да се отстранят от града. Сам ронин, Мусаши с готовност отговори на поставените му въпроси, и получи разрешение да мине.

Опитът го беше научил да гледа на себе си като на странстващ боец без господар, необвързан нито с рода Токугава, нито с противниците им в Осака. При Секигахара той се би на страната на частите на Осака срещу Токугава поради родови съображения — феодалната зависимост на баща му. Нещата не се бяха променили от времето, когато той служеше на господаря на Ига — Шимен. Тойотоми Хидейоши беше загинал две години преди битката. Поддръжниците му сформираха, от лоялност към сина му, своя фракция в Осака. В Миямото, Хидейоши се славеше като най-великият от всички герои. Мусаши помнеше как в детството си сядаше край огнището и слушаше истории за юначествата на великия боец. Тези младежки представи все още живееха в него. И дори ако сега му се наложеше да определи на чия страна е, той вероятно щеше да каже Осака.

Оттогава Мусаши бе понаучил някои неща. Сега разбираше, че това, което е правил на седемнадесет, е било едновременно безразсъдно и безполезно. Защото за да служиш вярно на господаря си не е достатъчно да се хвърляш сляпо в боя, размахал заплашително копие.

Нужно е да изминеш целия път, до прага на смъртта.

— Ако един самурай умира с молитва за победата на своя господар, той е извършил нещо истинско и значимо в своя живот — така разсъждаваше Мусаши сега.

Но по онова време нито той, нито Матахачи имаха някакво чувство за вярност към господаря. Това, за което жадуваха, беше величие и слава. И още по-точно, начин да си изкарват прехраната, без да се лишават от нищо свое.

Беше му странно, че са разсъждавали по този начин. По-късно научи от Такуан, че животът е съкровище, което трябва да се пази. Мусаши разбра, че двамата с Матахачи вместо да запазят всичко свое, неволно са раздавали най-ценното си богатство. Всеки от тях буквално беше заложил всичко, което има, в името на надеждата да получи нищожно възнаграждение като самурай. Връщайки се мислено назад, той се чудеше възможно ли е да са били толкова глупави.

Забеляза, че наближава Дайго, откъм южната страна на града. И понеже доста се бе изпотил, реши да си даде почивка. Някъде отдалече се чу глас, който крещеше:

— Чакай! Чакай!

Той хвърли поглед надолу по стръмния планински път и видя някъде в далечината силуета на малкия воден дух Джотаро, който бягаше с все сила нагоре. След миг ядосаните очи на момчето се взряха в лицето му.

— Ти ме излъга! — извика Джотаро. — Защо го направи?

Останал без дъх от тичането, със зачервено лице, той се държеше нападателно, макар да беше очевидно, че едва сдържа сълзите си.

Като видя облеклото му, Мусаши се засмя. Беше разменил работните дрехи, които носеше вчера, за обикновено кимоно, което обаче му беше толкова малко, че долната част едва закриваше коленете му, а ръкавите стигаха някъде до лактите му. От едната му страна висеше дървена сабя, по-дълга от самия него. На гърба му висеше сламена шапка, която приличаше повече на чадър.

Още докато се караше на Мусаши, че го е оставил, той избухна в сълзи. Мусаши го прегърна и се опита да го успокои. Но момчето, очевидно усещайки, че в планината, където нямаше никой, може да се отпусне, продължаваше да ридае.

Накрая Мусаши каза:

— По-добре ли се чувстваш, когато се държиш като малък ревльо?

— Не ме интересува! — изхлипа Джотаро. — Ти си голям, и въпреки това ме излъга. Каза, че мога да стана твой ученик, а после си тръгна и ме остави. Редно ли е възрастните да правят така?

— Извинявай — каза Мусаши. Това просто извинение превърна плача на момчето в умолително хленчене. — Престани веднага — скара му се Мусаши. — Не исках да те лъжа, но ти имаш и баща и господар. Не можех да те взема със себе си, ако господарят ти не е съгласен. Казах ти да отидеш при него и да го питаш, нали така? Малко вероятно ми изглеждаше той да се съгласи.

— Защо поне не почака да чуеш отговора?

— Точно затова ти се извинявам. Ти наистина ли говори с него за това?

— Да.

Джотаро овладя сълзите си и откъсна две листа от близкото дърво, за да се изсекне.

— И какво каза той?

— Разреши ми да тръгна с теб.

— Наистина ли?

— Каза, че никой уважаващ себе си боец или бойна школа не биха взели такъв като мен за свой ученик. Но тъй като самураят от хана и без друго е слаб, вероятно той е точно човека, когото търся. Каза, че ще можеш да ме използваш да ти нося багажа. А на раздяла ми подари тази дървена сабя.

Мусаши се усмихна на логиката на господаря му.

— После — продължи момчето, — отидох в хана. Старецът го нямаше, така че аз просто взех назаем тази шапка от куката под стряхата.

— Но това е табелката на хана. Върху нея има надпис „Квартири“.

— О, за мен няма значение. В случай че вали, ще ми трябва шапка.

По думите на Джотаро можеше да се съди, че вече се смята за ученик на Мусаши, тъй като е положил всички необходими, по негово мнение, обещания и клетви. Мусаши разбра това и си позволи известно обвързване с момчето.

Дори му мина мисълта, че може да е за добро. Всъщност, когато претегли своя дял в лишаването на Тандзаемон от добро обществено положение, стигна до заключението, че може би трябва да е благодарен за предоставената му възможност да се погрижи за бъдещето на момчето. Това като че ли беше правилното решение.

Поуспокоен и почувствал се по-сигурен, Джотаро изведнъж се сети за нещо и бръкна в кимоното си.

— За малко да забравя, имам нещо за теб. Вземи.

Той му подаде някакво писмо. Мусаши го погледна с любопитство и попита:

— Откъде го взе?

— Спомняш ли си, че вчера ти споменах за един ронин, който пиеше в магазина и задаваше много въпроси?

— Да, спомням си.

— Ами, когато се прибрах, той все още беше там. Продължаваше да разпитва за теб. Явно е някакъв пияница. Изпи цяла бутилка саке съвсем сам! После написа това писмо и ме помоли да ти го предам.

Мусаши повдигна в недоумение глава и счупи печата. Погледна най-напред подписа, и видя, че е от Матахачи, който очевидно е бил доста пиян. Дори йероглифите сякаш залитаха. Докато четеше свитъка, го обземаха смесени чувства на носталгия и тъга. Не само написаното беше хаотично. Самото съобщение беше несвързано и неясно.

Дотук смисълът беше достатъчно ясен. Но нататък беше трудно да се разбере нещо.

Следваше набързо надраскан послепис, който го уведомяваше в няколко изречения, че в училището Йошиока сериозно са се замислили над скорошния инцидент и че го търсят под дърво и камък. И че трябва да внимава.

Писмото завършваше с думите:

Без съмнение, Матахачи беше написал искрено всичко това. Но все пак като че ли имаше нещо объркващо в начина му на мислене. Защо първо ще възхвалява Мусаши, а веднага след това ще говори за собствените си провали? „Защо, питаше се Мусаши, не е написал и казал просто, че мина много време, така че защо да не се съберем да поговорим надълго и нашироко?“

— Джо, ти попита ли този човек за някакъв адрес?

— Не.

— Хората в магазина познават ли го?

— Съмнявам се.

— Често ли се отбива?

— Не, беше му за пръв път.

Мусаши си помисли, че ако знаеше къде живее Матахачи, щеше веднага да се върне в Киото да го види.

Щеше му се да си поприказва с приятеля от детинство, да му помогне да се изправи на крака, да съживи отново духа, който Матахачи някога имаше. Докато все още го смяташе за свой приятел, той щеше да се опитва да го измъкне от сегашното му настроение, очевидно подхранвано от самоунищожителни намерения. И, разбира се, би желал Матахачи да обясни на майка си в каква заблуда е изпаднала.

Двамата продължиха, без да говорят. Започнаха да се спускат надолу към Дайго. Видяха пред себе си и разклонението за Рокуджизо.

Мусаши рязко се обърна към момчето и каза:

— Джо, има нещо, което искам да направиш за мен.

— Какво е то?

— Искам да занесеш една поръчка.

— Къде?

— В Киото.

— Това означава да се обърна и да се върна там, откъдето току-що идвам.

— Точно така. Искам да занесеш едно писмо до училището Йошиока на улица Шиджо.

Джотаро унило подритна едно камъче с крак.

— Няма ли да отидеш? — попита го Мусаши, впил поглед в лицето му.

Джотаро колебливо поклати глава.

— Нямам нищо против да отида, но не е ли това просто начин да се отървеш от мен?

Подозрението му накара Мусаши да изпита чувство за вина. Нима не той пречупи вярата на малкия във възрастните?

— Не! — отрече категорично. — Един самурай не може да лъже. Прости ми за това, което стана тази сутрин. Беше грешка.

— Добре, ще отида.

Те влязоха в една чайна на кръстопътя, наричан Рокуамида. Поръчаха си чай и обядваха.

След това Мусаши написа писмо, което адресира до Йошиока Сеиджуро:

Макар писмото да беше учтиво, то не оставяше място за съмнение, че Мусаши е уверен в своите сили. След като поправи адреса така, че да се отнася не само за Сеиджуро, а и за всички в училището, той прибра четката си и подаде писмото на Джотаро.

— Мога ли просто да го хвърля в двора на училището и да се върна? — попита момчето.

— Не. Ще трябва да потропаш на главната порта и да го предадеш лично на слугата, който ще ти отвори.

— Разбирам.

— Има и още нещо, което бих искал да направиш, но може би ще ти създаде известни трудности.

— Какво?

— Искам да се опиташ да намериш мъжа, който ти даде писмото. Казва се Хониден Матахачи. Той е мой стар приятел.

— Няма никакви проблеми!

— Мислиш ли? И как смяташ да го откриеш?

— Ами ще разпитам из всички лавки за алкохол наоколо.

Мусаши се засмя.

— Добра идея. От писмото на Матахачи излиза, че той има познати в училището Йошиока. Мисля, че ще стане по-бързо, ако попиташ за него там.

— И какво да правя, като го намеря?

— Ще му предадеш едно съобщение. Кажи му че от първия до седмия ден на новата година, всяка сутрин ще ходя на големия мост над улица Годжо и ще го чакам. Помоли го да дойде да ме види през някой от тези дни.

— Това ли е всичко?

— Да. Но му кажи още, че много искам да се срещнем.

— Добре. Мисля, че ще се справя. Къде да те открия, като се върна?

— Чуй какво ще ти кажа. Когато стигна до Нара, ще се погрижа да разбереш къде съм, като попиташ в Ходзоин. Това е онзи храм, прочут със стила си в боя с копия.

— Наистина ли ще го направиш?

— Ха, ха! Още сме подозрителни, а? Не се тревожи. Ако този път не спазя обещанието си, можеш да ми отрежеш главата.

Когато излезе от чайната, Мусаши все още се смееше. Той пое по пътя към Нара, а Джотаро се отправи в противоположната посока, към Киото.

Кръстопътищата представляваха истинска бъркотия от хора със сламени шапки, лястовици и цвилещи коне. Докато момчето си пробиваше път през тълпата, обърна се и видя Мусаши да стои на същото място и да го наблюдава. Те се усмихнаха отдалече за сбогуване и всеки пое по пътя си.

Пролетен вятър

На брега на Такасе, Акеми плакнеше някакви дрехи, пеейки песента, която беше научила при Окуни Кабуки. Всеки път, когато издърпваше щампованите с цветя дрехи, се създаваше илюзията за бързо въртящи се цветове от череша.

Джотаро стоеше на върха на дигата. Живите му очи внимателно наблюдаваха сцената и той се усмихна приятелски.

— Хубаво пееш, леличко! — провикна се той.

— Какво става? — попита Акеми. Тя вдигна поглед към момчето, което с голямата си сламена шапка и дълга дървена сабя приличаше на малък гном. — Кой си ти? — попита го тя. — И какво искаш да кажеш с това „леличко“? Та аз все още съм млада!

— Добре, сладка малка красавице. Така добре ли е?

— Престани — засмя се тя. — Много си малък да флиртуваш. По-добре вземи си изсекни носа!

— Исках само да те попитам нещо.

— О, боже — извика тя ужасено — Дрехата ми отплува!

— Ще ти я донеса!

Джотаро се спусна надолу по брега да настигне дрехата, после я извади със сабята си. Поне, помисли си той, ще ми служи в подобни положения. Акеми му благодари и попита какъв е въпросът му.

— Има ли наоколо една чайна, наречена „Йомоги“?

— Да, защо, това е моята къща. Съвсем наблизо е.

— Радвам се да го чуя! От доста време я търся.

— Защо? Откъде идваш?

— Оттам — отвърна той с неопределен жест. Поколеба се. — Не съм съвсем сигурен.

Акеми се изкикоти.

— Няма значение. Но защо се интересуваш от нашата чайна?

— Търся един човек на име Хониден Матахачи. В училището Йошиока ми казаха, че мога да го намеря тук.

— Няма го.

— Лъжеш!

— Не, наистина го няма. Вярно, че живееше с нас, но си тръгна преди известно време.

— Къде отиде?

— Не знам.

— Може би някой в къщата знае!

— Не. Майка също не знае. Той просто избяга.

— О, не! — момчето се наведе надолу и разтревожено се втренчи в реката. — Какво да правя сега? — въздъхна.

— Кой те праща?

— Моят учител.

— Кой е твоят учител?

— Казва се Миямото Мусаши.

— Носиш ли писмо?

— Не — Джотаро поклати глава.

— Чудесен вестоносец си! Не знаеш откъде си дошъл, не носиш никакво писмо.

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Какво съобщение? Той може никога да не се върне, но ако случайно се появи, ще му предам.

— Не мисля, че трябва да правя това, не си ли съгласна с мен?

— Не ме питай. Решавай сам.

— Все пак, може би си струва. Той каза, че много иска да се срещне с Матахачи. Каза да му предам, че ще го чака на големия мост над улица Годжо всяка сутрин от първия до седмия ден на новата година. Матахачи трябва да отиде на срещата в някой от тези дни.

Акеми избухна в неудържим смях.

— Никога не бях чувала подобно нещо! Да не би да искаш да кажеш, че той изпраща съобщение сега, за да се срещне с Матахачи догодина? Твоят учител е доста странна птица. Като теб! Ха, ха!

Сянка премина през лицето на Джотаро и раменете му потрепериха от гняв.

— Какво толкова смешно има?

Най-после Акеми успя да заглуши смеха си.

— Ядосан си, нали?

— Разбира се че съм. Най-учтиво те помолих за услуга, а ти започна да се хилиш като побъркана.

— Извинявай, наистина съжалявам. Няма да се смея повече. И ако Матахачи се върне, ще му предам съобщението ти.

— Обещаваш ли?

— Да, кълна се — Прехапала устни, за да не се засмее, тя попита: — Би ли ми повторил още веднъж името на човека, който изпраща съобщението.

— Нямаш особено силна памет, нали? Казва се Миямото Мусаши.

— Как се пише Мусаши?

Взимайки една бамбукова пръчка, Джотаро изписа двата йероглифа в пясъка.

— Господи, това са йероглифите за Такедзо! — възкликна Акеми.

— Той не се казва Такедзо, а Мусаши.

— Да, но двата йероглифа могат да се прочетат и „Такедзо“.

— Голям инат си, нали? — избухна Джотаро, хвърляйки бамбуковата пръчка в реката.

Акеми, потънала в мисли, гледаше втренчено двата йероглифа в пясъка. Накрая вдигна поглед към Джотаро, още веднъж го огледа от глава до пети, и попита с мек глас:

— Питам се дали Мусаши не е от областта Йошино в Мимасака?

— Да. Аз съм от Харима, а той — от село Миямото в съседната област Мимасака.

— Как изглежда той — висок и мъжествен? И оставя ли главата си небръсната най-отгоре?

— Да, откъде знаеш?

— Спомням си, че веднъж той ми разказваше как като бил малък, излязъл му цирей на главата. Ако се обръсне както обикновено се бръснат самураите, ще видиш един грозен белег.

— Казвал ти е? Кога?

— О, вече има пет години от тогава.

— Познаваш моя учител толкова отдавна?

Акеми не отговори. Споменът за онези дни предизвика вълнение в сърцето й, което затрудняваше дори думите. От малкото, което момчето каза, тя заключи, че Такедзо и Мусаши са един и същи човек. И я завладя желанието да го види отново. Тя наблюдаваше начина на живот на майка си. Беше свидетел на това как Матахачи върви от зле на по-зле. От самото начало бе предпочела Такедзо. С времето се убеждаваше все повече и повече в правотата на своя избор. Радваше се, че все още е свободна. Такедзо бе толкова различен от Матахачи!

Тя често взимаше решение никога да не се обвързва с мъже, подобни на онези, които идваха да пият в чайната. Ненавиждаше ги и се вкопчваше здраво в спомена за Такедзо. Дълбоко в сърцето си тя хранеше надеждата, че някога отново ще го срещне. Той, единствено той беше любимият, за когото мислеше, когато си пееше любовни песни.

Изпълнил мисията си, Джотаро каза:

— Е, аз по-добре да вървя. Ако намериш Матахачи, не забравяй да му предадеш каквото те помолих.

Той забърза, затичвайки се по тесния хребет на дигата.

Каруцата беше натоварена с цяла камара торби, вероятно пълни с ориз, леща, или някакъв друг местен продукт. Най-отгоре на купчината имаше табелка, която обявяваше, че това е дар, изпратен от вярващи будисти на великия Кофукуджи в Нара. Дори Джотаро беше чувал за този храм. Неговото име всъщност беше синоним на Нара.

Лицето на Джотаро блестеше от детински възторг. Тичайки след каруцата, бе успял да се настани. Имаше достатъчно място.

И като допълнително удобство, имаше торби, на които можеше да се подпре.

От двете страни на пътя заоблените хълмове бяха покрити с правилни редици чаени храсти. Черешовите дървета бяха започнали да цъфтят, а земеделците засяваха ечемика, като се молеха, без съмнение, и тази година да бъде запазен от унищожителните подметки на войници и от конски копита. Край поточетата бяха коленичили жени, които миеха зеленчуци. Пътят за Ямато беше спокоен.

— Какъв късмет! — помисли си Джотаро, след като се настани и отпусна. Разположил се удобно, той се изкушаваше да поспи, но накрая реши, че е по-добре да не го прави. Тъй като се страхуваше, че ще пристигнат в Нара преди да се е събудил, беше благодарен всеки път, когато колелата удряха на камък и каруцата се разтрисаше, тъй като това го държеше буден. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да има определена цел и посока.

На излизане от някакво село, Джотаро мързеливо протегна ръка и откъсна един лист от камелия. Той го постави под езика си и си засвирука.

Каруцарят се обърна, но не можа да види нищо.

Тъй като свирукането продължаваше, той погледна през лявото си рамо, после през дясното още няколко пъти. Накрая спря каруцата и отиде да погледне отзад. Когато видя Джотаро, изпадна в ярост. Юмручният удар, който получи момчето, беше толкова силен, че изкрещя от болка.

— Какво правиш тук? — озъби се каруцарят.

— Всичко е наред, нали?

— Не, не е наред!

— Защо да не е? Нали не дърпаш ти каруцата!

— Ах ти, нагло копеле! — извика каруцарят, хвърляйки Джотаро като топка на земята. Той тупна и се изтърколи до едно дърво. Каруцата потегли с тропот, а колелата сякаш му се присмиваха.

Джотаро се изправи и започна внимателно да оглежда земята около себе си. Беше забелязал току-що, че бамбуковата тръбичка с отговора от училището Йошиока липсва. Беше я окачил с въженце на врата си, но сега я нямаше.

Докато стъписаното момче постепенно увеличаваше периметъра си на търсене, една млада жена, облечена като за път, която се беше спряла и го гледаше, попита:

— Да не си загубил нещо?

Той погледна лицето й, наполовина скрито под широкопола шапка, кимна с глава и продължи да търси.

— Пари ли?

Изцяло погълнат от работата си, Джотаро почти не обърна внимание на въпроса, само избоботи някакъв отрицателен отговор.

— А да не би тогава да е бамбукова пръчка, дълга около две педи и завързана с въженце?

Джотаро подскочи.

— Да! Откъде знаете?

— Значи ти си този, по когото крещяха каруцарите близо до Мампукуджи, задето дразнел конете им!

— Ъъ-ъ… Ами…

— Когато се изплаши и избяга, въженцето сигурно се е скъсало. Тръбичката е паднала на пътя, а самураят, който говореше с каруцарите я взе. Защо не се върнеш обратно и не го помолиш да ти я даде?

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Благодаря ви.

Джотаро тъкмо се затича, и младата жена го спря:

— Почакай! Няма нужда да се връщаш обратно. Виждам самурая да се приближава насам. По пътя през полето с хакама.

И тя му посочи приближаващия мъж.

Джотаро спря и зачака с широко отворени очи.

Самураят беше около четиридесетгодишен, с внушителна външност. Всичко в него беше малко по-голямо, отколкото обикновено е в живота — ръста му, гарвановочерната му брада, широките му рамене, масивния му гръден кош. Беше обут в кожени чорапи и сламени сандали. Когато вървеше, здравите му стъпки сякаш притискаха земята. Един поглед бе достатъчен на Джотаро за да се убеди, че насреща му се задава велик боец, на служба при някой от най-именитите даймио. Момчето се почувства твърде изплашено, за да го повика.

За щастие самураят пръв се обърна към него.

— Не беше ли ти оня пакостник, който изпусна тази бамбукова тръбичка на входа на Мампукуджи? — попита той.

— О, ето я! Значи я намерихте!

— Не знаеш ли как се казва „благодаря“?

— Извинявайте. Благодаря ви, господине.

— Смея да твърдя, че съдържа важно писмо. Когато господарят ти те изпраща някъде по работа, не бива да се спираш по пътя за да тормозиш конете на хората, да пречиш на каруцарите като се качваш в каруците им или да се шляеш край пътя.

— Да, господине. Погледнахте ли вътре, господине?

— Съвсем естествено е, когато намериш нещо, да погледнеш какво има вътре и после да го върнеш на собственика му. Но не съм счупил печата на писмото. Сега, когато си го получи обратно, би трябвало да провериш дали всичко е в ред.

Джотаро отпуши тубичката и погледна вътре. Доволен, че писмото е все още на мястото си, той го провеси на врата си и се закле това да не се повтаря.

Младата жена изглеждаше доволна колкото него.

— Беше много мило от ваша страна, господине — обърна се тя към самурая, за да заглади неспособността на Джотаро да се изразява добре.

Брадатият самурай тръгна с тях двамата.

— С вас ли е момчето? — попита я той.

— О, не. Никога не съм го виждала.

Самураят се засмя.

— Помислих си, че двамата сте доста странна двойка. Той е един смешен малък разбойник, нали? С тези „квартири“ на шапката и всичко останало!

— Може би младежката му невинност го прави толкова очарователен. На мен също ми харесва.

Обръщайки се към Джотаро, тя го попита:

— Накъде си тръгнал?

Закрачил помежду им, Джотаро отново беше в добро настроение.

— Аз ли? Отивам в Нара, в храма Ходзоин.

Продълговат, тесен предмет, обвит в златен брокат и затъкнат в пояса на момичето привлече вниманието му. Втренчен в него, той каза:

— Виждам, че и ти носиш тръбичка с писмо. Бъди внимателна да не го изгубиш!

— Тръбичка за писмо? За какво говориш?

— Ето това в пояса ти.

Тя се засмя.

— Това не е писмо, глупчо! Това е флейта.

— Флейта?

С очи искрящи от любопитство, Джотаро спокойно се наведе към кръста й, за да разгледа по-отблизо предмета. Внезапно го обзе странно чувство. Той се дръпна назад и сякаш внимателно заразглежда момичето.

Дори децата имат усет за женската красота. Или поне инстинктивно разбират дали дадена жена е с чиста душа или не. Джотаро беше впечатлен от красотата на момичето и се отнасяше с уважение към нея. Струваше му се, че е невероятен късметлия, щом има възможността да върви до някой толкова красив. Беше замаян, с разтуптяно сърце.

— Разбирам. Флейта… Свириш ли на флейта, леличко? — попита я той. После очевидно са сети как Акеми реагира на това обръщение, и внезапно промени въпроса си: — Как се казваш?

Момичето се засмя и дяволито погледна към самурая над главата на момчето. Големият като мечка боец също се засмя и зад брадата му се показваха ред здрави бели зъби.

— Ама и ти си един! Когато искаш да се запознаеш с някой, добрият тон изисква ти пръв да кажеш своето име.

— Казвам се Джотаро.

Отговорът му ги накара да се засмеят още по-силно.

— Не е честно! — извика Джотаро. — Накарахте ме да ви кажа името си, а още не знам вашите. Вие как се казвате, господине?

— Шода — отвърна самураят.

— Това сигурно е фамилията ви. А другото ви име как е?

— Бих те помолил да се обръщаш към мен с това.

Джотаро непоколебимо се обърна към момичето:

— Сега е ваш ред. Ние вече ви казахме имената си. Няма да бъде учтиво от ваша страна да не ни кажете своите.

— Казвам се Оцу.

— Оцу? — повтори Джотаро. За момент изглеждаше удовлетворен от отговора, но след миг продължи да бърбори. — Защо се мотаете наоколо с флейта в пояса?

— Така си изкарвам прехраната.

— Да не сте флейтистка по професия?

— Ами, не съм много сигурна, че има професионални флейтисти. Но парите, които печеля от свиренето, ми позволяват да предприемам дълги пътувания като това. Така че вероятно би могъл да го определиш като професията ми.

— Музиката, която свириш, прилича ли на тази, която съм чувал в Джион или пък в Светилището Камо? Музика за религиозни танци?

— Не.

— А да не би да е като музиката за друг вид танци, за Кабуки, например?

— Не.

— Тогава каква музика свириш?

— О, само най-обикновени мелодии.

През това време самураят оглеждаше дългата дървена сабя на Джотаро.

— Какво е това, което си окачил на кръста си? — попита той.

— Никога ли не си виждал дървена сабя? Мислех, че си самурай.

— Да, такъв съм. Просто съм изненадан да те видя с подобно нещо. Защо я носиш?

— Ще изучавам боя със сабя.

— О! Започна ли вече? Имаш ли си учител?

— Да, имам.

— Вероятно същия, за когото е писмото.

— Да.

— Щом ти е учител, трябва да е голям майстор.

— Не е чак толкова добър.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички казват, че е слаб.

— Не те ли притеснява това?

— Не. Аз също не съм добър със сабята, тъй че няма значение.

Самураят едва сдържаше смеха си. Устата му се изкриви като за усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Изучи ли вече някой похват?

— Ами, не съвсем. Всъщност още не съм започнал.

Самураят не издържа повече, и избухна в смях.

— С теб се върви бързо!… А вие, млада госпожице, накъде отивате?

— В Нара, но къде точно в Нара, не знам. Вече близо година се опитвам да намеря един ронин. Когато чух, че напоследък много от тях се събират в Нара, реших да отида там. Макар че не вярвам много на мълвите.

Приближиха моста при Уджи. Под стряхата на една чайна стоеше изрядно чист старец с голям чайник и предлагаше чай на посетителите, които седяха около него на високи столове. Щом видя Шода, той сърдечно го поздрави.

— Щастлив съм да видя някой от дома Ягю! — провикна се той. — Влизайте, влизайте!

— Ще отдъхнем само за миг. Би ли донесъл малко сладкиши за момчето?

Когато спътниците му седнаха, Джотаро остана прав. Идеята да седне и да почива му се струваше отегчителна. Когато донесоха сладкишите, той ги грабна и се затича нагоре по полегатия хълм зад чайната.

Сипвайки си чай, Оцу попита стареца:

— Има ли още много път до Нара?

— Да. Дори и бързоходец не би стигнал по-далеч от Кизу до залез-слънце. Момиче като вас би трябвало да прекара нощта в Тага или в Иде.

Шода побърза да се намеси:

— Тази млада дама от месеци търси един човек. Но, чудя се, не мислиш ли, че е опасно в днешно време млада жена като нея да пътува сама до Нара, без да знае къде ще отседне?

При този въпрос старецът облещи очи.

— Не би трябвало дори да си го помисля! — решително отвърна той. Размаха ръка пред лицето си и каза на Оцу: — Избий си го от главата. Ако имаше при кого да останеш, разбирам. Но ако не, Нара е много опасно място.

Собственикът наля и за себе си чаша чай, и им разказа каквото знаеше за положението в Нара. Както изглеждаше, повечето хора си мислеха, че старата столица е едно спокойно, мирно място, с много колоритни храмове и дресирани елени. Място, недокоснато от войната и глада. Но всъщност градът отдавна не беше такъв.

След битката при Секигахара, никой не знаеше колко ронина от губещата страна дойдоха да търсят убежище тук. Повечето от тях бяха поддръжници на Осака, от западната армия. Всичките бяха самураи без никакви доходи и без всякаква надежда да си намерят нова професия. С процъфтяващия от година на година шогунат Токугава, ставаше съмнително дали тези бегълци изобщо ще могат да си изкарват прехраната със сабите си.

Според повечето статистики, около 120 000 до 130 000 самураи изгубили положението си. Като победители, Токугава конфискуваха области с годишен приход 33 милиона крини ориз. Дори ако се вземат пред вид феодалите, получили разрешение да се установят наново, макар и по-скромно, оставаха поне осемдесет даймио с доходи общо около 20 милиона крини, които бяха обезземени.

Областта около Нара и връх Койя беше пълна с храмове. И затова беше трудно за хората на Токугава да патрулират. По тази причина мястото беше чудесно скривалище. Бегълците се стичаха там на групи.

— Ето защо — каза старецът, — знаменитият Санада Юкимура се укрива край връх Кудо, а за Сенгоку Соя се говори, че е някъде около Хорюджи, Бан Данемон пък — в Кофукуджи. Мога да изброявам още и още.

Всички тези мъже бяха толкова известни, че веднага биха ги убили, стига да се покажат. Единствената им надежда за бъдещето беше войната да избухне отново.

Според стареца нямаше да бъде толкова лошо, ако там се криеха само тези знаменити ронини, тъй като всичките имаха някакъв престиж и можеха да осигурят прехрана на себе си и семействата си. Положението влошаваха онези бедни самураи, които кръстосваха малките улички на града и бяха изпаднали в такава нужда, че биха продали дори сабята си, стига да можеха. Някои от тях се замесваха в дребни кавги, играеха комар или се опитваха по някакъв начин да всяват смут с надеждата, че опустошенията, които оставят след себе си, ще накарат силите в Осака да се вдигнат на оръжие. Някога спокойният град Нара се беше превърнал в гнездо на разбойници. Отиването там на красиво момиче като Оцу беше равносилно на това да залее кимоното си със спирт и да скочи в огъня. Собственикът на чайната, развълнуван от собствените си думи, завърши речта си с гореща молба към Оцу да промени намерението си.

Разколебана от това, което чу, тя седеше известно време мълчаливо. Ако имаше дори най-малка надежда, че Мусаши е в града, не би допуснала страха в себе си. Но тя наистина нямаше на какво да се опре. Просто тръгна към Нара напосоки. Тъй както беше тръгвала към още толкова други места, откакто Мусаши я изостави в безизходица на моста в Химеджи.

Виждайки объркването на лицето й, Шода каза:

— Каза, че името ти е Оцу, нали така?

— Да.

— Е, добре, Оцу, колебаех се дали да ти го кажа, но защо наистина не се откажеш от намерението си да ходиш в Нара, и вместо това не дойдеш с мен в имението Коягю?

Задължен да й каже нещо повече за себе си и да я увери, че намеренията му са почтени, той продължи:

— Цялото ми име е Шода Кидзаемон. Служа на семейство Ягю. Случи се така, че моят господар, който в момента е на осемдесет години, вече не може да пътува. Скуката го тормози ужасно. Когато спомена, че си изкарваш хляба като свириш на флейта, ми мина мисълта, че сигурно ще се почувства чудесно, ако бъдеш там и от време на време му свириш. Мислиш ли, че би ти харесало?

Старецът тутакси се намеси в разговора и енергично изрази одобрението си:

— На всяка цена трябва да отидеш с него, сигурно си чувала, че старият господар на Коягю е великият Ягю Мунейоши. Откакто се оттегли, прие името Секишусай. Когато неговият наследник, Муненори, господарят на Таджима, се завърна от Секигахара, той беше извикан в Едо и назначен за учител в дома на шогуна. Ето защо, няма по-знаменито семейство в Япония от тяхното. Да бъдеш поканен в Коягю е, само по себе си, голяма чест. Моля те, на всяка цена трябва да приемеш!

Когато разбра, че Кидзаемон е на служба в известния дом Ягю, Оцу се поздрави за догадката, че той не е обикновен самурай. Въпреки това, беше й трудно да отговори на предложението му.

Принуден от мълчанието й, Кидзаемон попита:

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Не това е причината. Не бих могла и да мечтая за по-добро предложение. Просто се притеснявам, че не съм достатъчно добра, за да свиря пред толкова голям човек като Ягю Мунейоши.

— О, не си го и помисляй повече! Семейството на Ягю е доста по-различно от семействата на другите даймио. Секишусай има простичкия, непретенциозен вкус на човек, който умее да прави чай. Той по-скоро би се смутил от твоята стеснителност, отколкото от това, което ти наричаш липса на умения.

Оцу осъзна, че отиването в Коягю й даваше някаква надежда, макар и незначителна, но все пак по-голяма от безцелното скитане из Нара. След смъртта на Йошиока Кемпо, родът Ягю беше считан за най-великият символ на бойните изкуства в страната. Можеше да се очаква, че бойци от всички краища хлопат на вратата му. Дори би могло да има и книга, в която записват посетителите. Колко щастлива би била тя, ако можеше да види в един такъв списък и името на Миямото Мусаши!

Подтиквана най-вече от това съображение, тя съобщи ведро:

— Ако наистина смяташ, че ще е удобно, ще дойда с теб.

— Наистина ли? Чудесно! Много съм ти благодарен… Хм, съмнявам се, че една жена би могла да извърви целия път, който ни очаква, преди да падне нощта. Умееш ли да яздиш?

— Да.

Кидзаемон се изправи бързо под стряхата на магазина и направи знак с ръка към моста. Конярят, който чакаше там, дойде на бегом, водейки със себе си един кон. Оцу го яхна, докато самият той вървеше отстрани.

Джотаро ги забеляза от хълма зад чайната и извика:

— Тръгвате ли вече?

— Да, поемаме.

— Чакайте ме!

Бяха прекосили наполовина моста Уджи, когато Джотаро ги настигна. Кидзаемон го попита какво има. Момчето отговори, че видял много мъже в горичката на хълма да играят на някаква игра. Не знаел каква е, но му се сторила интересна. Конярят се изсмя.

— Сигурно са оная паплач, ронините. Играли са някакъв хазарт. Нямат достатъчно пари за храна, затова примамват пътници в игрите си и ги обират до шушка. Отвратително е!

— О, значи играят хазарт, за да преживеят? — попита Кидзаемон.

— Комарджиите са каймака — отговори конярят. — Много други стават крадци и изнудвачи. Те са такава нагла паплач, че няма кой да ги спре.

— Защо владетелят на местността не ги арестува или изгони?

— Твърде много са. Много повече, отколкото той може да контролира. Ако всички ронини от Кавачи, Ямато и Кии се обединят, ще бъдат много по-силни от неговите части.

— Чух, че и хората на Кога се събират с тях.

— Да. Тези от Цуцуи пристигнаха. Заповядано им е да останат докато избухне следващата война.

— Говориш така за ронините, — прекъсна го Джотаро, — но сред тях може да има и добри хора.

— Да, така е — съгласи се Кидзаемон.

— Моят учител е ронин.

Кидзаемон се засмя и каза:

— Значи затова ги защитаваш. Верен си му… Каза, че си тръгнал към Ходзоин, нали? Там ли е твоя учител?

— Не знам със сигурност, но той ми каза, че като стигна там, ще ми кажат къде е.

— Какъв стил използва той?

— Не знам.

— Ти си му ученик, а не познаваш училището му?

— Господине — вметна конярят, — в днешно време въртенето на сабята се е превърнало в мода. Куцо и сакато се учи да се бие. Само на този път ежедневно се срещат не по-малко от десетина подобни. И всичко това е защото днес тук има много повече ронини, които стават учители, отколкото имаше преди. Предполагам, че това е една от причините.

— Захващат се с тая работа, защото са чули отнякъде, че ако си добър със сабята, даймио ще се изпотрепят да те наемат срещу четири-пет хиляди крини годишно.

— Бърз начин за забогатяване, така ли?

— Точно така. Страшничко е, като се замисли човек. Погледнете, дори това момче тук носи дървена сабя. Вероятно той си мисли, че е достатъчно само да се научи да удря хората с нея, и ще стане истински мъж. Има ги много като него. И най-тъжното е, че в края на краищата, повечето от тях ще останат без препитание.

Гневът на Джотаро избухна изведнъж.

— Що за приказки? Повтори го още веднъж!

— Чуй го само! Прилича на мравка, която носи канара, а вече се мисли за голям боец!

Кидзаемон се засмя.

— Хей, Джотаро, не се ядосвай! Иначе може отново да изгубиш писмото.

— Няма да го загубя, не се тревожи за мен!

Те продължаваха да вървят, като Джотаро мълчаливо се цупеше. Останалите наблюдаваха слънцето, което бавно залязваше. Не след дълго стигнаха до брода през река Кизу.

— Тук те оставяме, момчето ми. Скоро ще се стъмни, така че е добре да побързаш. И не се мотай по пътя.

— Оцу? — попита Джотаро, мислейки, че тя ще тръгне с него.

— О, забравих да ти кажа — каза тя. — Реших да продължа с този господин до крепостта Коягю.

Джотаро беше съсипан.

— Пази се — усмихна се Оцу.

— Трябваше да предположа, че ще остана отново сам — той взе един камък и го плъзна по повърхността на водата.

— Е, все някога ще се срещнем отново. Изглежда твоят дом е пътят. А аз самата обичам да пътувам.

Джотаро нямаше желание да помръдне.

— Кажи ми само, кой е този, който търсиш? — попита я той. — Що за човек е?

Оцу не отговори, само помаха за сбогом.

Джотаро се затича по брега и скочи направо в средата на малката лодка, превозваща хора между двата бряга. Когато лодката, червена под залязващото слънце, стигна средата на реката, той се обърна назад. Можеше да различи силуетите на коня, Оцу и Кидзаемон на пътя за храма Казаги. Те бяха вече в долината, зад мястото, където реката внезапно се стесняваше. Ранните сенки на планината бавно ги поглъщаха.

Храмът Ходзоин

Храмът Ходзоин беше добре известен на всички, които се занимаваха с изучаване на бойни изкуства. Ако някой с претенции за сериозни интереси в тази област заговореше за него просто като за един от храмовете наоколо, това се превръщаше в достатъчна причина, за да бъде сметнат за самозванец. Храмът беше добре известен и на местните хора. Макар че, интересно е да се отбележи, малко от тях знаеха за съществуването на много по-важната съкровищница Шосоин, която притежаваше безценна колекция от древни предмети на изкуството.

Храмът беше разположен на хълма Абура, посред внушителна по размери гъста гора от криптомерии. Мястото беше идеално за обиталище на духове. Тук-там бяха останали следи от славните дни на периода Нара — руини на храм, наричан някога Ганрин’ин, развалините на голяма обществена баня, строена за бедните от императрица Комио. Днес всичко това се бе превърнало в купчина разхвърляни камъни, скрити сред мъха и плевелите.

Мусаши лесно намери пътя за хълма Абура. Озовал се там, той спря и започна в недоумение да се оглежда наоколо. Беше заобиколен от цяла дузина новопостроени храмове, които се гушеха в гората. Криптомериите бяха изкарали зимата и се бяха окъпали в ранните пролетни дъждове. Листата им бяха по-тъмни от всякога. Над тях в падащия мрак се очертаваше нежния женствен силует на връх Касуга. В далечината се виждаха планини, все още къпещи се в ярка светлина.

Макар че никой от храмовете не изглеждаше като Ходзоин, Мусаши тръгна от порта на порта и огледа всички табелки, върху които бяха написани имената. До такава степен се беше вдълбочил в търсенето на Ходзоин, че когато видя табелка, на която пишеше Озоин, той я прочете погрешно. Само първият йероглиф, този за „о“, беше различен. Макар веднага да разбра, че е сбъркал, все пак надзърна вътре. Озоин явно се числеше към сектата Ничирен. Доколкото знаеше, Ходзоин беше дзен-будистки храм, нямащ нищо общо с Ничирен.

Докато стоеше там, един млад монах, който се връщаше в храма, мина покрай него и го изгледа подозрително.

Мусаши свали шапка и каза:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Какво би желал да знаеш?

— Този храм Озоин ли се нарича?

— Да. Така е написано на табелата.

— Казаха ми, че Ходзоин се намира на хълма Абура, вярно ли е?

— Да, зад този храм. Отиваш да изпробваш сабята си ли?

— Да.

— Нека ти дам един съвет — забрави за това.

— Защо?

— Опасно е. Мога да разбера някой сакат по рождение да отиде там, за да излекуват краката му. Но нормален човек със здрави крайници да се остави доброволно да му ги потрошат, ей това не го разбирам.

Монахът беше добре сложен и не приличаше съвсем на обикновен монах от тая секта. Според него числото на желаещите да се бият в Ходзоин толкова нараснало, че дори самите домакини вече гледали на кандидатите като на напаст. Та нали храмът, в края на краищата, както показва и името му, е свято място, озарено от Закона на Буда.

Неговото предназначение е преди всичко религиозно. Бойните изкуства би трябвало да са, така да се каже, странична дейност.

Предишният игумен, Какузенбо Иней, беше чест посетител на Ягю Мунейоши. Благодарение на контактите си с него и неговия приятел господарят на Изе — Койзуми, Какузенбо започнал да се интересува от бойни изкуства, а впоследствие и сам да върти сабята за забавление. По-късно преминал към опити за изобретяване на нови начини за използване на копието. Това, както научи Мусаши, беше произхода на високо ценения стил Ходзоин. Сега Иней се беше превърнал в осемдесет и четири годишен изкуфял старец. Не се виждаше с почти никой. Дори да приемаше по някой посетител, не беше способен да води разговор. Можеше само да седи и да прави неразбираеми движения с беззъбата си уста. Явно изобщо не разбираше какво му се говори. Що се отнася до копието, неговото съществуване беше напълно изтрито от паметта му.

— Както виждаш — заключи монахът след всички тези обяснения, — няма да ти се случи нищо добро, ако отидеш там. По всяка вероятност няма да се срещнеш с Учителя, а дори и да успееш, няма да научиш нищо от него.

Грубото му държане недвусмислено показваше, че иска да се отърве от Мусаши. Макар и да разбираше, че става досаден, той продължи да разпитва:

— Чух за Иней и знам, че това, което казваш за него е вярно. Но чух също, че свещеник на име Иншун е заел мястото на негов продължител. Говори се, че той все още се учи, но че вече познава всички тънкости на стила Ходзоин. Според това, което чух, въпреки че вече има много ученици, той никога не отказва да даде напътствия, когато му се обади някой.

— О, Иншун ли — презрително възкликна монахът, — тези слухове са абсолютна измислица. Всъщност Иншун е ученик на игумена на Озоин. След като Иней започна да остарява, нашият игумен реши, че ще бъде голяма загуба, ако доброто име на Ходзоин бъде накърнено. Така че той показа на Иншун тайните на боя с копие. Всичко това самият той бе научил от Иней. След това се погрижи Иншун да стане игумен.

— Разбирам — каза Мусаши.

— Но все още искаш да отидеш там?

— Ами, изминал съм толкова дълъг път…

— Да, разбира се.

— Каза, че било тук отзад. Откъде е по-добре да заобиколя, отляво или отдясно?

— Не е нужно да заобикаляш. Много по-бързо е да минеш направо през нашия храм. Струва си да го видиш.

След като му благодари, Мусаши се спусна покрай кухнята към задния двор. Със своята барака за дърва, склад за зърно и неголяма градина, много приличаше на дворно място на преуспяващ фермер. Отвъд градината съзря храма Ходзоин. Вървейки по меката пръст между редиците от рапица, репички и лук, той забеляза някъде в дъното един старец, който копаеше зеленчуците. Прегърбен над мотиката си, той съсредоточено гледаше острието й. Единствената част от лицето му, която Мусаши можеше да види, бяха двете му снежнобели вежди. Освен ударите на мотиката по камъните не се чуваше никакъв друг шум.

Мусаши предположи, че старецът е монах в Озоин. Понечи да го заговори, но оня беше тъй погълнат от работата си, че чак беше неприлично да го притеснява човек.

Докато отминаваше тихо покрай него, изведнъж усети, че с крайчеца на окото си старецът следи стъпките му. Макар че нито помръдна, нито каза нещо, Мусаши усети как някаква ужасяваща сила се нахвърля върху него. Сякаш светкавица разби облаците. Това не беше бълнуване. Той наистина усети някаква тайнствена сила да пронизва тялото му и, ужасен, подскочи. Целият гореше.

Сякаш се беше разминал на косъм от смъртоносен удар на сабя или копие.

Хвърли един поглед през рамо и видя, че старецът е все още с гръб към него. Мотиката продължаваше да се движи в непроменим ритъм. „Какво, по дяволите, беше всичко това“, зачуди се той, втрещен от силата, която го беше ударила.

Изведнъж се озова пред Ходзоин, без да успее да задоволи любопитството си. Докато чакаше да се появи прислугата, си помисли: „Иншун трябва да е все още млад. Оня монах каза, че Иней бил изветрял и съвсем всичко бил забравил за сабята, обаче се чудя…“

Случката в градината отплува някъде на дъното на съзнанието му.

Извика високо още два пъти. Единственият отговор беше ехото на околните дървета. Близо до входа забеляза голям гонг и го удари. Почти веднага получи отговор, някъде от вътрешността на храма.

На вратата се появи свещеник. Беше огромен и мускулест. С еднаква вероятност можеше да бъде един от монасите-бойци на връх Хиеи или пък командир на батальон. Свикнал с хора като Мусаши, които посреща ден след ден, той му хвърли бърз поглед и каза:

— Ти шугийоша ли си?

— Да.

— Защо си дошъл?

— Искам да се видя с Учителя.

Свещеникът отвърна:

— Влез — и посочи надясно от входа, намеквайки му по обиколен начин, че първо трябва да си измие краката. Там имаше варел, от който преливаше вода, течаща от бамбукова цев. Наоколо бяха разхвърляни десетина чифта износени и мърляви сандали.

Мусаши последва свещеника по тъмен коридор и беше въведен във вестибюл. Там му бе казано да чака. Във въздуха се носеше мирис на тамян, а през прозореца се виждаха големите листа на банианово дърво. Като изключи хладното държане на гиганта, който го въведе, той не забеляза нищо, което да отличава Ходзоин от обикновен храм.

Когато оня се появи отново, му подаде тетрадка за записвания и кутия мастило.

— Напиши тук името си, къде си учил, какъв стил използваш.

Говореше, като че ли обяснява на дете.

Отгоре на тетрадката беше написано: „Списък на хората, посещаващи този храм, за да се учат. Управител на Ходзоин.“ Мусаши я отвори и прегледа имената, до всяко от които стоеше датата, на която самураят или ученикът е посетил храма. Вземайки за образец последния записал се, Мусаши записа нужните сведения, като пропусна да спомене името на учителя си.

Свещеникът, разбира се, веднага се заинтересува.

Отговорът на Мусаши беше съвсем същия, който даде и в училището Йошиока — че от баща си се е научил да използва тоягата, „без да е залягал особено“. И че откакто е решил да се занимава сериозно, е приел за свой учител всичко във вселената, а също и опита на неговите предшественици навсякъде из страната. Приключи обяснението си с думите:

— Все още се уча.

— Хм. Може би вече си чул, че от времето на нашия пръв Учител, Ходзоин се прочу из цялата страна с похватите си за използване на копие. Тук се бием сурово и не правим изключения. Преди да влезеш вътре, по-добре прочети какво пише в началото на тетрадката.

Мусаши прочете уговорката в началото, която беше пропуснал преди. В нея се казваше: „Идвайки тук, за да се уча, освобождавам храма от всякаква отговорност в случай, че бъда ранен или убит.“

— Съгласен съм — каза Мусаши и на лицето му се появи тънка усмивка. Това се разбираше от само себе си за всеки, който е решил да става боец.

— Добре, оттук.

Доджото беше огромно. Монасите трябва да бяха пожертвали цяла зала за лекции или някакво друго просторно помещение, за да се сдобият с него. Никога преди това Мусаши не беше виждал толкова големи колони.

Забеляза също и следите от боя, варак и китайско бял лак на рамката на прозореца — все неща, които не бяха обичайни за всяка тренировъчна зала.

В никакъв случай не беше единственият посетител.

Повече от десет ученици-бойци се бяха подредили на мястото за чакащи. Имаше и горе-долу толкова ученици-монаси. Освен това се виждаха и доста самураи, които явно само гледаха. Всички с напрежение следяха учебния бой с копия между двама от присъстващите. Никой дори не погледна към Мусаши, когато той седна в един ъгъл. Както се виждаше от един надпис на стената, ако някой изяви желание да се бие с истински копия, предизвикателството му ще бъде прието. Но биещите се в момента използваха дълги дъбови учебни пръчки. Въпреки че не бяха истински бойни копия, ударът с тях можеше да бъде доста болезнен, дори фатален.

Накрая един от двамата беше хвърлен във въздуха и победен, накуцвайки се върна на мястото си.

Мусаши забеляза, че бедрото му вече е отекло до размерите на ствол на дърво. Като не можеше да седне, победеният тромаво се отпусна на коляно и изпружи напред ранения си крак.

— Следващият! — извика мъжът на тепиха.

Той беше свещеник с изключително груби маниери. Ръкавите на робата му бяха завързани зад него. Цялото му тяло — крака, ръце, рамене, та дори и чело — сякаш беше само изпъкнали мускули. Дъбовият кол, изправен в ръката му, беше най-малко десет стъпки дълъг.

Един от мъжете, явно дошъл същия ден, се изправи. Завърза ръкавите си с кожена лента и стъпи на тепиха. Докато предизвикателят отиде до стената да си избере оръжие и се върна отново на мястото, свещеникът стоеше неподвижно. Двамата се поклониха един на друг, според обичая, но едва-що се бяха изправили, и свещеникът нададе вой като на бясно куче, като едновременно с това стовари с всичка сила пръта си върху главата на противника.

— Следващият! — извика той и отново зае изходна позиция.

Това беше всичко. С предизвикателството беше приключено. Макар мъжът все още да не беше мъртъв, най-обикновено повдигане на главата от пода беше свръх възможностите му. Няколко ученици-свещеници се появиха и го извлякоха за ръкавите и за колана на кимоното. На пода остана следа от смесена с кръв слюнка.

— Следващият! — изкрещя отново свещеникът, по-грубо от всякога.

Отначало Мусаши си помисли, че това трябва да е учителят от второто поколение на Ходзоин — Иншун. Но седящите наблизо мъже му обясниха, че е Агон, един от „Седемте стълба на Ходзоин“. Самият Иншун, добавиха те, никога не се биел с посетители, тъй като бойците от ранга на Агон били достатъчни, за да се справят с подобни предизвикателства.

— Няма ли никой друг? — изрева Агон.

Този път държеше пръта хоризонтално.

Мускулестият иконом сравняваше списъка с лицата на чакащите мъже. Той посочи един от тях.

— Не, не днес… Ще дойда някой друг път.

— Ами ти?

— Не. Днес не съм във форма.

Един по един всички отказаха, докато Мусаши видя един показалец, насочен към него.

— Ти какво ще кажеш?

— Ако обичате.

— „Ако обичате“? Какво трябва да означава това?

— Искам да кажа, че бих желал да се бия.

Докато Мусаши се изправяше, всички погледи бяха вперени в него. Високомерният Агон беше се оттеглил от тепиха и разговаряше и се смееше шумно с група свещеници. Когато се оказа, че има още един желаещ, на лицето му се изписа досада. Той отегчено каза:

— Нека някой да ме смени.

— Хайде, Агон — подканиха го другите, — само още един.

Агон равнодушно се върна в центъра на тепиха. Той здраво стисна лъскавочерния дървен прът, който явно познаваше отлично. Бързо зае нападателна позиция, обърна се с гръб към Мусаши и нададе вик в другата посока.

— Яа-аа-а! — подобно на разярен тигър той се спусна към задната стена и ожесточено запрати копието си на специално пригодено за учебни цели място. Дъските бяха сменяни наскоро, но въпреки здравината на новото дърво, затъпеното копие на Агон се заби дълбоко в тях.

— Йо-о-у-у-у! — нелепият му триумфален вик отекваше в залата, докато освободи копието си и по-скоро с танцова стъпка, отколкото ходом, се отправи към Мусаши.

От мускулестото му тяло се вдигаше пара. Заемайки позиция малко встрани от него, той хвърли на последния си предизвикател пълен с жестокост поглед. Мусаши стоеше само с дървената си сабя в ръка.

Беше спокоен, може би малко изненадан.

— Готов! — изкрещя Агон.

Откъм прозореца долетя сух смях. Един глас каза:

— Не ставай глупак, Агон! Осъзнай се, дебелако! Това не е лъжица за твоята уста.

Без да променя стойката си, Агон погледна към прозореца.

— Кой е там? — изрева.

Смехът продължи. После над рамката на прозореца, сякаш беше закачено там от векове, лъсна едно теме, под което се мъдреха две снежнобели вежди.

— Няма да имаш никаква полза от това, Агон. Не и този път. Накарай мъжа да изчака до другиден, когато се връща Иншун.

Мусаши, който също обърна поглед към прозореца, забеляза лицето стареца, когото видя на идване към Ходзоин. Но едва осъзна това, и главата изчезна.

Агон се вслуша в съвета му дотолкова, че да отпусне дръжката на оръжието си. Но в мига, в който срещна отново погледа на Мусаши, той изруга към празния вече прозорец. Приетият преди миг съвет беше отхвърлен.

Когато Агон наново стисна копието си, Мусаши го попита от учтивост:

— Готов ли си вече?

Тази загриженост накара Агон да побеснее. Имаше стоманени мускули и когато скочи, го направи с величествена лекота. Сякаш краката му бяха по едно и също време и във въздуха, и на пода. Трептяха като лунна светлина над морските вълни. Мусаши беше съвършено спокоен. Поне така изглеждаше. В стойката му нямаше нищо необичайно.

Държеше сабята си с две ръце и насочена напред. Но тъй като беше малко по-дребен от противника си и не толкова очебийно мускулест, изглеждаше някак не на място. Най-голямата разлика между двамата беше в очите им.

Погледът на Мусаши беше остър като на сокол. Зениците му коралови, обагрени с кръв.

Агон поклати глава, може би за да изтръска ручейчетата пот, стичащи се от челото му. А може би за да разсее спомена за думите на стареца. Дали ги беше забравил? Дали се опитваше да ги изтрие от паметта си? Каквато и да беше причината, той беше крайно напрегнат.

Непрекъснато сменяше стойката си, опитвайки се да предизвика Мусаши. Но той не помръдна.

Агон се втурна напред с пронизителен вик. В момента на сблъсъка, който реши изхода на двубоя, Мусаши парира удара му и контраатакува.

— Какво стана?

Другарите на Агон трескаво дотърчаха и се струпаха около него, образувайки черен кръг. В общото объркване някои се спънаха в копието му и се проснаха на пода.

Един се изправи целият в кръв и закрещя:

— Лекарство! Донесете някакво лекарство! Бързо!

— Никакво лекарство не е нужно — беше гласът на стареца, появил се на главната врата. Той бързо схвана положението. На лицето му се изписа горчивина.

— Ако мислех, че лекарството ще го спаси, нямаше да се опитвам да го спра. Идиот!

Никой не обръщаше внимание на Мусаши. Като нямаше какво друго да прави, той отиде до вратата и започна да обува сандалите си.

Старецът го последва.

— Хей, ти! — повика го той.

Мусаши отвърна през рамо:

— Да?

— Бих искал да поговорим. Върни се вътре.

Той заведе Мусаши в една стая зад учебната зала — обикновена, квадратна килия, единствения отвор на която беше вратата.

След като седнаха, старецът каза:

— Щеше да бъде по-добре, ако игуменът сам те беше посрещнал. Но той отсъства и ще се върне след два-три дни. Тъй че говоря от негово име.

— Много мило от ваша страна — каза Мусаши, свел глава. — Благодарен съм за добрия урок, който получих днес. Но мисля, че трябва да се извиня за нещастния завършек.

— Защо? Такива неща се случват. Трябва да свикнеш с тях, преди да започнеш да се биеш. Нека това не те притеснява.

— Как е Агон?

— Той умря веднага — отвърна старецът. Дъхът, с който говореше, обгръщаше като с леден вятър лицето на Мусаши.

— Мъртъв ли е? — повтори, а на себе си добави: „Значи още веднъж се случи“. Дървената му сабя беше отнела още един човешки живот. Затвори очи и в сърцето си извика името на Буда, така, както беше правил някога.

— Млади човече!

— Да, господарю.

— Миямото Мусаши ли се казваш?

— Точно така.

— При кой си изучавал бойните изкуства?

— Нямам учител в истинския смисъл на думата. Когато бях малък, баща ми ме научи как да си служа с тояга. Оттогава насам взимах по нещо от различни самураи, които срещах из цялата страна. Освен това, попътувах доста из провинциите, учейки се от планините и реките. Тях също смятам за свои учители.

— Явно имаш правилно отношение към нещата. Но си толкова силен! Прекалено силен!

Смятайки това за похвала, Мусаши се изчерви и каза:

— О, не, аз все още се уча. Винаги правя глупави грешки.

— Не това имам предвид. В силата ти е проблемът. Трябва да се научиш да я владееш. Да станеш по-слаб.

— Какво? — объркано попита Мусаши.

— Сигурно си спомняш, че съвсем наскоро ти мина през зеленчуковата градина, където работех.

— Да.

— Когато ме видя, ти подскочи, така ли беше?

— Да.

— Защо?

— Ами, не знам защо си въобразих, че може да използваш мотиката си вместо сабя и да ме удариш през краката. И още, макар вниманието ти като че да беше насочено към земята, цялото ми тяло се усети пронизано от погледа ти. В него имаше нещо убийствено. Сякаш търсеше уязвимото ми място, за да ме нападнеш.

Старецът се засмя.

— Беше точно обратното. Още от петдесетина крачки, усетих във въздуха онова „убийствено нещо“, за което спомена. Долових го с върха на мотиката си. Разбираш ли с каква сила заявяваха присъствието си бойният ти дух и амбиция? Усещаха се с всяка твоя крачка. Знаех, че трябва да съм готов да се защитя. Ако покрай мен минеше някой от местните земеделци, аз щях да бъда просто старец, обработващ зеленчуците си. Бил си прав, като си усетил войнственост в мен. Но тя беше просто отражение на твоята собствена.

Мусаши разбра, че е бил прав, когато още в началото, преди да размени и дума със стареца, си помисли, че той не е като другите. А сега беше обладан от силното усещане, че свещеникът е Учителят, а той, Мусаши, ученикът. Отношението му към стареца, беше почтително, както изискваше случаят.

— Благодаря Ви за урока, който ми дадохте. Мога ли да ви запитам за името и за длъжността, която заемате тук в храма?

— О, аз не съм от Ходзоин. Аз съм игуменът на Озоин. Казвам се Никан.

— Разбирам.

— Стар приятел съм на Иней, и откакто той се зае да изучава копието, аз започнах да уча с него. После ми дойдоха други мисли. Сега не се и докосвам до оръжие.

— Предполагам това означава, че Иншун, сегашният игумен на Ходзоин, е Ваш ученик.

— Да, може и така да се каже. Макар да мисля, че свещениците нямат нужда от оръжие. Не е добре, според мен, това, че Ходзоин спечели славата си покрай бойните изкуства, а не поради религиозния пламък, който се разгаря в него. Все пак, намериха се хора, които усетиха, че ще бъде голяма загуба, ако стилът Ходзоин отмре. Така че аз го предадох на Иншун. И на никой друг.

— Мисля си, дали ще ми позволите да остана във вашия храм до завръщането на Иншун.

— Смяташ да го предизвикаш на двубой ли?

— Ами, бих искал да видя как най-изтъкнатият учител използва копието.

Никан с укор поклати глава:

— Само ще си загубиш времето. Няма какво да научиш.

— Наистина ли?

— Ти вече видя уменията на бойците в Ходзоин, когато се би с Агон. Какво друго ти трябва? Ако искаш да научиш повече, погледни мен. Вгледай се в очите ми.

Никан повдигна рамене, издаде леко напред глава и втренчи поглед в Мусаши. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Когато Мусаши му отвърна с поглед, зениците на Никан заискриха отначало с коралов блясък, после постепенно придобиха лазурна дълбочина. Яркият цвят подпали и вцепени мисълта му. Той отклони погледа си. Пращящият смях на Никан беше като хлопане на добре изсъхнали дъски.

Отпусна погледа си едва когато един по-млад монах влезе и му пошушна нещо.

— Донеси го — заповяда Никан в отговор.

Монахът се върна след миг. Носеше поднос, върху който имаше кръгла дървена купа, пълна с ориз, от която Никан загреба в една паница. Подаде я на Мусаши.

— Мога да ти предложа чаена каша и туршия. В Ходзоин има обичай да гощават с това всички, които идват да се учат. Така че не мисли, че ти оказват някакво особено внимание. Туршиите си ги правят сами. Наричат ги Ходзоин. Всъщност това са краставици, пълнени с босилек и червен пипер. Мисля, че ще ти хареса.

Докато изваждаше пръчиците си за хранене, Мусаши отново усети върху себе си проницателния поглед на Никан. В момента не можеше да определи дали пронизващата сила извираше от самия монах, или беше отговор на нещо, което самият той излъчваше. Докато дъвчеше една краставичка, го обзе чувството, че юмрукът на Такуан ще се стовари отново върху му. Или пък че оставеното до прага копие ще политне към него.

След като изяде паница ориз, размесен с чай и две краставички, Никан го попита:

— Да ти предложа още една порция?

— Не, благодаря. Беше ми предостатъчно.

— Какво ще кажеш за туршията?

— Беше чудесна, благодаря.

Дори след като си тръгна, единственият вкус в устата му след туршията беше този на парлив червен пипер. Но това не беше единственото парене, което усещаше. Той напусна храма, убеден, че е претърпял поражение. „Загубих“, промърмори сам на себе си, докато вървеше бавно през горичка от криптомерии. „По-слаб съм!“ Бързи сенки пресякоха пътеката му в падащия мрак — неголямо стадо елени, подплашени от стъпките му.

„Когато е въпрос само на физическа сила, печеля. Но сега се чувствам победен. Защо? Да не би да спечелих външно, само за да загубя вътрешно?“

Изведнъж си спомни за Джотаро. Върна се обратно в Ходзоин, където все още имаше светлини. Когато каза името си, монахът, който стоеше на вратата, показа глава навън и небрежно попита:

— Какво има? Да не си забравил нещо?

— Да. Утре, или може би вдругиден, очаквам да дойде някой да ме търси тук. Когато пристигне, ще му предадете ли, че ще бъда някъде около езерото Сарусава? Да пита за мен в хановете наоколо.

— Добре.

Отговорът беше толкова вял, че Мусаши беше принуден да добави:

— Момче е. Казва се Джотаро. Той е малък, така че, моля ви, обяснете му добре къде да ме търси.

Отново на пътеката, по която бе поел преди, Мусаши мърмореше на себе си: „Това доказва, че наистина съм загубил. Дори забравих да оставя бележка на Джотаро. Старият игумен ме победи!“

Мусаши все още беше в мрачно настроение. Макар да спечели двубоя с Агон, единственото нещо, което изпълваше мислите му, беше колко незрял се почувства в присъствието на Никан. Как ще стане велик майстор на сабята, най-добрият от всички? Това беше въпросът, който го занимаваше ден и нощ. Днешната случка го потисна до крайност.

През последните двайсетина години мястото между езерото Сарусава и долното течение на река Сан беше добре укрепено. Бяха се появили много нови къщи, ханове и магазини. Едва напоследък управител на града беше станал Окубо Нагаяши. Той управляваше за шогуните Токугава. Беше построил наоколо и някои административни сгради. В центъра на града се беше настанил магазинът на някакъв китаец, за който се говореше, че бил потомък на Лин Хо-шин. Беше му потръгнало толкова добре с пълнените кнедли, които продаваше, че беше започнал да разширява предприятието си по посока на езерото.

Мусаши се спря посред светлините на най-оживената част на града, чудейки се къде ли би могъл да пренощува. Наоколо имаше доста ханове, но трябваше да внимава с разходите. В същото време искаше да избере място не много отдалечено от центъра, така че Джотаро лесно да го открие.

Току-що беше вечерял в храма, но когато усети аромата на пълнени кнедли, почувства, че отново е гладен. Влезе в магазина и си поръча пълна чиния. Когато поръчката му беше изпълнена, Мусаши забеляза, че името Лин е жигосано отдолу на всяка чиния. За разлика от парливата туршия в Ходзоин, кнедлите имаха аромат, който той поемаше с удоволствие. Младото момиче, което му наливаше чай, учтиво го попита:

— Къде възнамерявате да отседнете тази нощ?

Незапознат с областта, Мусаши се зарадва на възможността да обясни положението си и да помоли за съвет. Тя му каза, че роднина на собственика има частен пансион, където с удоволствие ще го приютят. Без да дочака отговора му, тя излезе. След малко се върна, придружена от младолика жена, чиито оскубани вежди показваха, че е омъжена.

Пансионът се намираше на тиха уличка недалеч от гостилницата. Очевидно беше обикновена къща, която от време на време приемаше посетители. Безвеждата жена, която му показа пътя, похлопа лекичко на вратата, после се обърна към Мусаши и тихо каза:

— Това е къщата на по-голямата ми сестра. Така че не се притеснявайте да поискате каквото и да било.

Прислужницата дойде и двете си прошепнаха нещо за минута-две. Очевидно доволна, тя въведе Мусаши на втория етаж. Стаята и обзавеждането бяха прекалено добри за обикновен хан. Това накара Мусаши да се почувства леко притеснен. Почуди се защо толкова добре поддържана къща ще приема наематели. Попита за това прислужницата, но тя само се усмихна и не отговори нищо.

Тъй като вече беше вечерял, изкъпа се и веднага си легна. Но докато заспиваше, този въпрос все още го занимаваше.

На следващата сутрин каза на прислужницата:

— Очаквам да ме потърси някой. Ще бъде ли възможно да остана ден-два докато се появи?

— Разбира се — отговори тя, без дори да попита господарката на къщата. Скоро самата тя се появи, за да поднесе почитанията си.

Беше приятна жена на около тридесет години. Имаше прекрасна гладка кожа. Когато Мусаши се опита да задоволи любопитството си защо приема наематели, тя отговори през смях:

— Да ви призная, аз съм вдовица. Съпругът ми беше актьор от театъра Но. Казваше се Канзе. Страхувам се да оставам без мъж в къщата. В околността обикалят толкова много гладни ронини.

Тя продължи, обяснявайки, че улиците са пълни с пивници и проститутки, но за много от бедните самураи това са недостъпни забавления. Те разпитвали местните младежи и нападали къщи, в които няма мъже. Наричали го „посещение при вдовиците“.

— С други думи — каза Мусаши, — ако правилно съм разбрал, вие приемате в къщата си мъже като мен, за да ви пазят?

— Е — усмихна се тя, — както ви казах, в домакинството ми няма мъже. Така че можете да останете колкото искате.

— Разбрах ви чудесно. Надявам се да се чувствате добре, докато съм у вас. Има само едно нещо, което бих искал да ви попитам. Очаквам посетител. Така че, дали бихте имали нещо против да поставя името си отвън на вратата?

Вдовицата, която нямаше абсолютно нищо против да се знае, че в къщата има мъж, внимателно написа на къс хартия „Миямото Мусаши“ и го залепи на входа.

Джотаро не дойде този ден, но на следващият Мусаши бе посетен от трима самураи. Проправяйки си път край протестиращата слугиня, те се качиха в стаята му. Мусаши веднага забеляза, че те бяха сред присъстващите в залата на Ходзоин, когато уби Агон. Те насядаха около него, все едно че им беше отколешен познат и започнаха да го обсипват с ласкателства.

— За първи път в живота си виждам подобно нещо — каза единият, — сигурен съм, че в Ходзоин никога преди не се е случвало. Само си помислете! Пристига някакъв непознат, и просто ей така побеждава един от Седемте стълба. И то не кой да е, а самото страшилище Агон. Само един звук и той бълваше кръв. На човек не му се случва често да наблюдава подобно нещо!

Вторият продължи в същия дух:

— Всички говорят за случилото се. Ронините се питат един друг кой, по дяволите е този Миямото Мусаши. Това беше лош ден за Ходзоин.

— Ей, та ти трябва да си най-добрият в страната!

— А си толкова млад!

— Без съмнение. А с времето ще ставаш все по-добър.

— Мога ли да те попитам защо човек с твоите способности е обикновен ронин? Истинско разхищение на таланта ти е да не си на служба при някой даймио!

Те спряха само колкото да отпият по глътка чай и да хапнат с наслада от сладкишите, като разпиляха трохи навсякъде по себе си и на пода.

Мусаши, изненадан от разточителството на хвалебствията им, плъзна поглед по тримата. Известно време ги слушаше с безразличие, надявайки се въодушевлението им рано или късно да спадне. Но когато те не показваха никакво намерение да сменят темата, той пое инициативата, като ги попита за имената им.

— О, съжалявам. Аз съм Ямазое Дампачи. Някога служех на господаря Гамо — каза първият.

Този до него се обади:

— Аз съм Отомо Банрю. Изучавал съм стила Бокуден и имам много планове за бъдещето.

— Аз съм Ясукава Ясубей — каза третият с писклив гласец, — и през целият си живот не съм бил нищо друго освен ронин, също както и баща ми преди мен.

Мусаши се зачуди защо ли губят своето и неговото време с подобни дрънканици. Очевидно беше, че няма друг начин да разбере, освен да попита. Така че при следващата пауза в разговора, той каза:

— Предполагам, че сте дошли по работа.

Отначало те се престориха на изненадани от въпроса му, но скоро признаха, че са дошли заради нещо, което смятаха за много важна мисия. Ясубей каза:

— Всъщност наистина имаме работа с теб. Имаме намерение да организираме обществена „забава“ в подножието на връх Касуга. Бихме искали да поговорим за това с теб. Не е някаква игра, или нещо подобно. Това, което замисляме, е поредица от срещи, които ще запознаят хората с бойните изкуства и в същото време ще им предоставят възможност да направят някой и друг залог.

Той продължи, като обясни, че мястото било уредено, и че перспективите били чудесни. Но чувствали, че имат нужда от още някой. Защото ако останат само тримата, може да се появи някой наистина силен самурай и да ги победи. Това би означавало изкараните с толкова труд пари да отидат на вятъра. Така те решили, че Мусаши е точно човекът, който им трябва. Ако се присъедини към тях, те не само ще си разделят по равно печалбите, но и ще му платят храната и подслона докато траят срещите. По този начин можел лесно да спечели пари за бъдещите си пътувания.

Мусаши донякъде се забавляваше от ласкателствата им, но с течение на времето започна да се ядосва и накрая избухна:

— Ако това е всичко, което искате от мен, няма смисъл да обсъждаме повече. Не ме интересува.

— Но защо? — попита Дампачи, — защо да не те интересува?

Младежкият нрав на Мусаши изригна:

— Аз не съм комарджия! — възмутено заяви той, — и се храня с пръчици, а не със сабята си!

— Какво означава това? — възкликнаха тримата, обидени от забележката му.

— Не разбирате ли, глупаци такива, че аз съм самурай. И възнамерявам да остана такъв. Та дори да се налага да гладувам. А сега се измитайте оттук!

Единият от мъжете изкълчи устата си в отвратителна гримаса, другият, почервенял от гняв, изкрещя:

— Ще съжаляваш за това!

Те добре знаеха, че тримата заедно не можеха да се мерят с Мусаши. Но за да запазят достойнство, се изправиха шумно и навъсени, се постараха да изглеждат така, сякаш още не са приключили с него.

Тази нощ, както се случваше напоследък, имаше млечна, малко нащърбена луна. Младата господарка на къщата, която откакто се появи Мусаши се чувстваше спокойна, се беше погрижила той да получи вкусна храна и доброкачествено саке. Яде долу със семейството. Обзе го весело настроение. Когато се завърна в стаята си, се изтегна на пода. Мислите му скоро се спряха на Никан.

— Унизително е — каза си.

Всички противници, които беше победил, дори онези, които беше убил или ранил тежко, винаги се изпаряваха като празни приказки от главата му. Но никога не можеше да забрави някой, който го беше победил по някакъв начин. Или пък някой, у който беше почувствал надмощие. Подобни хора се настаняваха в мисълта му като същински духове. И започваше да мисли единствено за това как един ден да успее да ги засенчи.

— Унизително! — повтори си.

Сграбчи косата си и се замисли как би могъл да победи Никан, как да се научи да издържа на този нечовешки поглед, без да потръпва. Този въпрос го гризеше от два дена насам. Не че желаеше да се случи нещо лошо на Никан, но беше горчиво разочарован от самия себе си.

— Дали е защото не съм достатъчно добър? — печално се запита той.

Тъй като беше усвоил тънкостите на боя със саби съвсем сам, и понеже му липсваше безпристрастен критерий за оценка на собствената си сила, той не можеше да не се съмнява в това, че някога ще бъде способен да излъчва сила, подобна на тази, която напираше в Никан.

Старият монах му беше казал, че е прекалено силен, че трябва да се научи да бъде по-слаб. Около това кръжаха мислите му, но не можеше да схване напълно смисъла. Нима силата не беше най-важното качество на всеки боец? Нима тя не го издигаше над другите? Как можеше Никан да говори за нея като за недостатък?

— Може би — помнели Мусаши, — старият мошеник просто си играеше с мен. Може би поради възрастта ми беше решил да говори със загадки, само за да ме обърка и да се позабавлява. Ако е така, сигурно добре се е посмял, след като си тръгнах. Възможно е.

В подобни случаи Мусаши се питаше дали е трябвало да изчете всички онези книги в крепостта Химеджи. Дотогава той никога не си правеше труда да разсъждава върху нещата. Но сега каквото и да се случеше, не се успокояваше, докато не намери задоволително обяснение. Преди го водеше инстинктът. Сега за да приеме нещо, колкото и малко да е то, първо трябваше да го разбере. Този модел на поведение прилагаше не само когато се отнасяше до сабята. По същият начин гледаше и на човечеството и на цялото общество.

Наистина, бе успял да укроти безразсъдния си нрав. И въпреки това Никан каза, че е „твърде силен“. Мусаши предположи, че няма предвид физическата му сила, а неукротимия боен дух, с който се беше родил. Дали свещеникът наистина го беше усетил, или просто гадаеше?

— Знанието, което идва от книгите, е безполезно за един боец — опита се той да убеди сам себе си. — Ако човек твърде много се притеснява за това какво говорят или правят другите, не може да реагира навреме. Ето защо ако самият Никан затвори очи за миг и направи грешна стъпка, той ще се разбие на парченца!

Откъм стълбата се чу шум, който прекъсна мислите му. На вратата се появи прислужницата, а след нея вървеше Джотаро. И без друго тъмната му кожа беше потъмняла още повече от мръсотията по време на пътуването, а косата му като на горски дух беше побеляла от прах. Мусаши, истински щастлив, че е отново с малкия си приятел, го посрещна с отворени обятия.

Момчето се строполи на пода и изпружи напред мръсните си крака.

— Господи, колко съм уморен! — простена той.

— Лесно ли ме намери?

— Лесно ли съм те намерил!? Почти се бях отказал. Претърсих всичко наоколо!

— Не пита ли за мен в Ходзоин?

— Питах, но ми казаха, че не са и чували за теб.

— О, така ли? — Мусаши се ококори от учудване. — И то след като изрично им обясних, че можеш да ме намериш около езерото Сарусава. Е, добре. Радвам се, че се справи.

— Ето отговора от училището Йошиока — той подаде бамбуковата тръбичка на Мусаши. — Не успях да открия Хониден Матахачи, така че помолих хората в неговата къща да му предадат съобщението ти.

— Чудесно. Сега иди да се изкъпеш. Долу ще намериш и нещо за хапване.

Мусаши извади писмото и го прочете. В него се казваше, че Сеиджуро очаква с нетърпение „втората схватка“. И че ако Мусаши не се появи, както е обещал, на следващата година, ще бъде прието като знак, че се е изплашил. В такъв случай Сеиджуро ще се погрижи да превърне Мусаши в посмешището на Киото. Тези надути слова бяха изписани с тромав почерк, вероятно не от ръката на Сеиджуро.

Когато Мусаши скъса писмото и го изгори, овъглени късчета хартия полетяха из стаята подобно на множество черни пеперуди.

Сеиджуро говореше за „схватка“, но явно се касаеше за нещо повече от това. Това щеше да бъде битка на живот и смърт. На следващата година, в резултат на тази обидна бележка, един от двамата щеше да се превърне в пепел. Но кой ли?

Мусаши приемаше за естествено един боец да бъде доволен от живота си ден за ден — живот, в който никога не е ясно дали ще видиш още веднъж залязващото слънце. И въпреки това мисълта, че наистина ще умре през следващата година, някак го разтревожи. Имаше още толкова много неща, които му се щеше да направи. И най-вече страстното му желание да стане велик майстор на сабята. Но това не беше всичко. До момента, помисли си, той не беше направил нищо от нещата, които хората обикновено правят през живота си.

На този етап от живота си той все още беше достатъчно упорит, за да си мечтае да има собствени последователи. Много последователи, които да разхождат конете му, да носят соколите му. Също както при Бокуден и господаря на Изе Коизуми. Би искал също и собствена къща, с добра съпруга и верни прислужници. Би искал да бъде добър господар и да се наслаждава на уюта и удобствата на домашния живот. И, разбира се, преди да се установи на едно място, тайно си мечтаеше да изживее своята страстна любовна връзка. През всичките тези години, когато мислеше единствено за пътя на самурая, той беше, без да полага усилия, останал девствен. При все че се беше впечатлявал понякога от жените, които срещаше из улиците на Киото и Нара. Не естетическите им качества го привличаха. Те го възбуждаха физически.

Мислите му се насочиха към Оцу. Макар тя да принадлежеше на далечното минало, той се почувства здраво свързан с нея. Неведнъж, когато се беше чувствал самотен или тъжен, единствено нейният неясен образ се оказваше способен да го ободри.

Той изведнъж излезе от унесеното си състояние. Джотаро се върна при него. Беше изкъпан, сит и горд от успешно изпълнената мисия. Кръстосал малките си крачета, седеше с ръце между коленете. Не след дълго умората го повали и той блажено задряма с отворена уста.

Мусаши го сложи да си легне. На сутринта момчето се събуди с петлите. Мусаши също стана рано, тъй като имаше намерение да продължи по пътя си.

Докато се обличаше, се появи вдовицата и попита с изпълнен със съжаление глас:

— Май се приготвяте да тръгвате?

Тя държеше в ръцете си някаква дреха, която поднесе на Мусаши.

— Уших тези неща за теб като подарък на тръгване — кимоно и къса пелерина. Не знам дали ще ти харесат, но се надявам да ги носиш.

Мусаши учудено я погледна. Дрехите бяха твърде скъпи, за да си позволи да ги приеме след едва двудневния си престой. Опита се да откаже, но вдовицата настоя:

— Трябва да ги вземеш. Те така или иначе не са кой знае какво. Имам много стари кимона и театрални костюми, останали от съпруга ми. Не ми трябват. Помислих си, че ще е добре и ти да имаш някое от тях. Надявам се, че няма да откажеш. Преправих ги малко, за да са ти по мярка. Така че ако не ги вземеш, няма какво да ги правя.

Тя застана зад Мусаши и задържа кимоното така, че той да може да пъхне ръцете си в ръкавите му. Когато го облече, той установи, че коприната е от много добро качество, което го накара да се почувства още по-объркан. Особено пелерината беше изключително красива. Вероятно беше донесена от Китай. Беше поръбена със златист брокат, хастарът й беше от креп, а кожените връзки бяха боядисани в светло лилаво.

— Стои ти направо превъзходно! — възкликна вдовицата.

Гледайки завистливо, Джотаро изведнъж се обади:

— А на мен какво ще подариш?

Вдовицата се засмя:

— Ти би трябвало да си щастлив от възможността да учиш при толкова добър учител.

— Е — промърмори Джотаро, — кому е притрябвало някакво си старо кимоно.

— Харесал ли си си нещо?

Джотаро изтича в антрето и откачи от стената една маска от театъра Но. После отвърна:

— Да, ето това!

Той си я беше пожелал още при първото влизане вчера вечерта. Сега нежно я допря до бузата си.

Мусаши се изненада от добрия вкус на момчето.

Самият той я намираше за превъзходно изработена. Нямаше как да се разбере кой я е правил, но със сигурност беше на две-три столетия. По всяка вероятност я бяха използвали в истински представления на театър Но. Лицето беше изрязано с огромно внимание. Изобразяваше женски демон. Но обикновено маските от този вид кой знае защо бяха боядисани на сини точки, а тази тук показваше лицето на млада жена — красива и изящна. Странното в това лице беше, че от едната страна устата беше изкривена по най-причудлив начин рязко нагоре.

Това очевидно не беше измислица на художника. Портретът беше на истинска, жива луда. Красива, макар и омагьосана.

— Не можеш да вземеш това — твърдо заяви жената и опита да изтръгне маската от момчето.

Избягвайки ръцете й, Джотаро сложи маската на главата си и затанцува из стаята, като крещеше предизвикателно:

— Какво искаш за нея? Вече е моя, смятам да я задържа.

Мусаши, изненадан и объркан от поведението на своя повереник, се опита да го хване, но Джотаро пъхна маската под кимоното си и профуча надолу по стълбите. Вдовицата го гонеше по петите. Макар че ни най-малко не беше ядосана и дори се смееше, тя очевидно не смяташе да се разделя с маската.

Накрая Джотаро бавно се качи горе. Мусаши седеше с лице към вратата, готов да го нахока сериозно. Но влизайки, момчето извика:

— Буу! — и застана с маската пред лицето на Мусаши.

Той се стресна. Мускулите му се напрегнаха и коленете му несъзнателно трепнаха.

Зачуди се защо шегата на Джотаро му подейства толкова силно. Но докато наблюдаваше маската в здрача, като че ли започна да проумява. Резбарят беше заложил в своето творение нещо двойствено. Тази подобна на полумесец усмивка, извита нагоре в лявата част на бялото лице, беше обладана от духове, притежание на дявола.

— Ако ще тръгваме, да тръгваме — каза Джотаро.

Без да става, Мусаши каза:

— Защо още не си върнал маската? Какво искаш да покажеш с това?

— Но тя каза, че мога да я задържа! Тя ми я подари.

— Не е вярно! Слез долу и я върни.

— Но тя ми я даде! Когато предложих да й я върна, тя каза, че щом толкова много я искам, мога да я задържа. Тя просто искала да се убеди, че ще се грижа добре за нея. И аз обещах.

— Какво ще правя с такъв като теб!

Мусаши почувства срам задето е приел първо красивото кимоно, и после тази маска, която вдовицата очевидно ценеше много. Би желал да се отблагодари по някакъв начин, но тя явно не се нуждаеше от пари. Или поне не от малкото пари, които Мусаши можеше да й предложи. Нито пък някоя от оскъдните му вещи беше подходящ подарък за нея. Той слезе долу, извини се за грубото поведение на Джотаро и опита да върне маската. Вдовицата отвърна:

— Не, колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че ще бъда по-щастлива без нея. Пък и той толкова силно я желае… Не бъди толкова строг към него.

Подозирайки, че маската има някакво особено значение, Мусаши още веднъж се опита да я върне. През това време Джотаро беше обул сламените си сандали и го чакаше край вратата със самодоволно изражение на лицето. Мусаши изпита желание да се махне от къщата. Той най-после прие подаръка. Младата вдовица каза, че се натъжава повече от това, че Мусаши си тръгва, отколкото от загубата на маската. Тя няколко пъти го помоли, когато и да дойде в Нара, да й гостува отново. Мусаши тъкмо завързваше сандалите си, когато жената на майстора на кнедли се втурна запъхтяна в къщата.

— О — едва промълви тя, — толкова се радвам, че не сте тръгнали още. Не бива да тръгвате! Моля ви, върнете се горе! Случи се нещо ужасно!

Гласът й трепереше, все едно си беше внушила, че я гони чудовище.

Мусаши приключи със завързването на сандалите и спокойно повдигна шапката си:

— Какво има? Какво толкова ужасно се е случило?

— Монасите от Ходзоин са разбрали, че си тръгваш днес. Повече от десет те чакат с копия край полето Ханя.

— О, така ли?

— Да. Игуменът Иншун също е с тях. Мъжът ми познава един от монасите и го попита какво става. Монахът му отговори, че човекът, който е тук от няколко дни, на име Миямото Мусаши, днес напуска Нара. И че монасите ще го причакат някъде край пътя.

С треперещо от страх лице тя увери Мусаши че е равносилно на самоубийство да напусне Нара тази сутрин. Тя го замоли горещо да остане още една нощ. По нейно мнение било по-сигурно да се измъкне на следващия ден.

— Разбирам — безстрастно каза Мусаши. — Значи щели да ме причакат край Ханя?

— Не знам къде точно, но потеглиха в тази посока. Хората в града твърдят, че монасите не били сами. Казват, че и голяма част от ронините също тръгнали, като говорели, че ще те хванат и ще те върнат в Ходзоин. Нещо лошо ли си казал за храма? Или може би си ги обидил с нещо?

— Не съм.

— Ами според тях монасите са бесни, защото си наел човек да разлепи из Нара афиши с подигравателни стихотворения за Ходзоин. Те го приели като злорадство за това, че си убил един от техните.

— Не съм правил подобни неща. Станала е някаква грешка.

— Е, ако е грешка, не бива да се показваш и да се оставиш да те убият заради нея.

По челото му избиха капки пот. Погледна съсредоточено към небето. Припомни си колко бяха ядосани тримата ронини, когато той им провали сделката. Може би на тях трябваше да благодари за всички тези неприятности. Съвсем в техния стил би било да разлепват обидни афиши и после да натопят него. Той рязко се изправи:

— Тръгвам.

Привърза на гърба си пътната си чанта, взе в ръка сламената си шапка и обръщайки се към двете жени, им благодари за любезността. Когато закрачи към вратата, вдовицата, вече обляна в сълзи, го последва, с молба да не тръгва.

— Ако остана още една нощ — отбеляза той, — може да докарам неприятности на дома ви. В никакъв случай не бих искал да се случи подобно нещо, след всичко, което направихте за нас.

— Не ме е грижа — настояваше тя, — тук ще сте на по-сигурно място.

— Не, ще тръгвам. Джо! Благодари на дамата.

Момчето покорно се поклони и направи каквото му бе заповядано. Той също очевидно не беше в добро настроение, но не защото тръгваха. До този момент Джотаро не познаваше добре Мусаши. В Киото чуваше да говорят, че учителят му е слаб и тъпанар. Мисълта, че толкова известните бойци на Ходзоин са решили да го нападат, го потискаше. Детското му сърчице се изпълни с униние и лоши предчувствия.

Полето Ханя

Джотаро пристъпваше тъжно и тежко след учителя си, изпълнен със страх, че всяка следваща крачка го приближава към сигурна смърт. Малко по-рано, докато вървяха по калния път близо до Тодаиджи, капка роса, паднала във врата му, го накара да подскочи ужасен. Черните гарвани, които видя по пътя, му внушаваха мрачно настроение.

Нара остана далече зад тях. През редиците от криптомерии край пътя можеха да видят постепенно скосяващото се поле към хълма Ханя. Вдясно от тях оставаха поклащащите се върхове на връх Микаса. Над тях почиваше спокойното небе.

Изобщо не можеше да разбере защо той и Мусаши отиваха право към мястото, където ги чакаха в засада бойците от Ходзоин. Стига само да искаха, можеха да намерят толкова много места, където да се скрият. Защо например не влязат в някой от храмовете по пътя и да изчакат, докато отмине опасността? Това със сигурност би било по-разумно.

Чудеше се дали пък Мусаши не възнамерява да се извини на монасите, въпреки че не ги беше обиждал по никакъв начин. Джотаро реши, ако Мусаши моли за прошка, той да направи същото. Нямаше време да се обсъжда кое е правилно и кое не.

— Джотаро!

Момчето се сепна от звука на собственото си име.

Той повдигна вежди, а тялото му се изпълни с напрежение. Давайки си сметка, че вероятно лицето му е пребледняло от страх и като не искаше да изглежда по детински, той смело погледна нагоре в небето. Мусаши последва погледа му и момчето се почувства по-обезкуражен от всякога.

Мусаши продължи с обичайния си жизнерадостен тон.

— Прекрасно е, нали Джотаро? Сякаш се движим носени от песента на славеите.

— Какво? — изненадано попита момчето.

— Славеите, казвам.

— А, да, славеите. Май има тук някъде, нали?

По бледите устни на момчето Мусаши можеше да разбере колко е потиснат. Стана му мъчно за него. В края на краищата, само след минути може да се окаже съвсем сам на пътя, в някакво непознато място.

— Приближаваме хълма Ханя, нали? — попита Мусаши.

— Точно така.

— Е, и сега какво?

Джотаро мълчеше. Песента на славеите го изпълваше със студенина. Не можеше да разсее лошото си предчувствие, че съвсем скоро ще се раздели завинаги със своя учител. Искрящите от веселие очи, които изненадаха Мусаши с маската, сега бяха угрижени и мрачни.

— Май ще е по-добре да те оставя тук — каза Мусаши. — Ако продължиш с мен, може случайно да те ранят. Няма смисъл да си докарваш неприятности.

Джотаро се разрева. По лицето му потекоха сълзи като из разпукал се бент. Той посегна да ги избърше, а раменете му затрепериха. Плачът му се прекъсваше от време на време от внезапни гърчове, нещо подобно на хълцане.

— Какво виждам? Не беше ли решил да изучиш Пътя на самураите? Ако се предам и избягам, ти тръгни с мен. Ако ме убият, върни се в магазина в Киото. Но сега-засега скрий се край онова хълмче и наблюдавай оттам. Ще можеш да видиш всичко, каквото става.

Изтрил сълзите си, Джотаро сграбчи Мусаши за ръкавите и избухна:

— Нека да избягаме.

— Един самурай не говори така! А ти искаш да станеш самурай, нали?

— Страх ме е! Не искам да умирам! — с треперещи ръце той се опитваше да избута Мусаши назад. — Помисли и за мен — примоли се, — нека се махаме, докато все още е възможно.

— Като ми говориш така и на мен ми се приисква да избягам. Ти нямаш родители да се грижат за теб, точно като мен на твоята възраст. Но…

— Тогава да тръгваме. Какво чакаме още?

— Не! — обърна се Мусаши. Стъпил здраво на земята, той погледна Джотаро. В очите му се четеше непреклонност. — Аз съм самурай. Ти си син на самурай. Ние няма да избягаме.

Джотаро разбра, че това решение на Мусаши е окончателно. Така че се отказа да моли повече и седна на земята. Кални сълзи се стичаха по бузите му, докато той търкаше зачервените си и подути очи.

— Не се тревожи! — каза Мусаши. — Няма да се оставя да ме победят. Аз ще спечеля! И после всичко ще се оправи, нали?

Джотаро не се успокои кой знае колко от това обещание. Не вярваше нито на дума. Знаеше, че монасите от Ходзоин са над десет. И заради славата на Мусаши като слаб боец, той се съмняваше дали учителят му може да победи един от тях, камо ли всички наведнъж.

От своя страна Мусаши започваше да губи търпение.

Джотаро му харесваше, беше му мъчно за него, но не беше сега момента да се занимава с деца. Онези се бяха събрали с една-единствена цел — да го убият. И той трябваше да бъде готов за удара им. Джотаро се превръщаше в тежест в случая.

Гласът му изведнъж доби строгост:

— Престани да хленчиш! Ако я караш така, никога няма да станеш самурай. Защо не вземеш да се върнеш в магазина за саке? — категорично и не особено нежно той избута момчето от себе си.

Джотаро изведнъж напрегна всичките си сили, спря да плаче и се изправи. На лицето му се изписа изненада. Гледаше как учителя му се отдалечава към хълма Ханя. Искаше да го извика, но устоя на желанието си. Вместо това си наложи да помълчи известно време. После клекна под едно дърво наблизо, зарови лице в дланите си и здраво стисна зъби.

Мусаши не се обърна. Но хлипанията на Джотаро отекваха в ушите му. Имаше усещането, че вижда с тила си нещастния, уплашен малчуган. Съжали, че изобщо го взе със себе си. Повече от достатъчно му беше да се грижи за себе си. Все още недостатъчно узрял, опиращ се единствено на сабята си и без понятие за това какво го очаква утре, нима имаше нужда от спътник?

Дърветата започнаха да оредяват. Озова се на открито поле, което всъщност представляваше леко надигащите се подножия на планините в далечината. На пътя, който се разклоняваше за връх Микаса, стоеше човек, който му махна за поздрав.

— Хей, Мусаши, накъде си се запътил?

Мусаши позна приближаващия се човек. Беше Ямазое Дампачи. Макар веднага да разбра, че целта на Дампачи е да го вмъкне в клопката, той поздрави сърдечно.

Дампачи каза:

— Радвам се, че те срещнах. Искам да знаеш, че ужасно съжалявам за оня ден. — Тонът му беше учтив и докато говореше, съвсем явно разглеждаше внимателно лицето на Мусаши. — Надявам се да забравиш за случилото се. Беше грешка.

Дампачи не беше съвсем сигурен какво да мисли за Мусаши. Беше силно впечатлен от това, което видя в Ходзоин. Всъщност, само като си помислеше за това, го побиваха тръпки. Както изглежда, Мусаши все още беше обикновен ронин. Беше на не повече от двадесет и една, двадесет и две години. А на Дампачи съвсем не му беше приятно да признае, че някой на тази възраст и с такова положение можеше да бъде по-добър от него.

— Къде си тръгнал? — отново попита той.

— Мисля да прекося Ига и да се отправя към главния път Изе. Ами ти?

— О, аз имам да свърша някои неща в Цукигасе.

— Това не е далече от долината Ягю, нали?

— Да, съвсем близо е.

— Там се намира крепостта на господаря Ягю, нали?

— Да, той е близо до един храм, наречен Касагидера. Трябва да отидеш някой път. Старият господар, Мунейоши, се е оттеглил. Занимава се с приготвяне на чай. А синът му, Муненори, е в Едо. Но въпреки това си струва да се отбиеш и да ги посетиш.

— Не мисля, че господарят Ягю би дал урок на такъв като мен.

— Може и да се съгласи. Разбира се, по-добре би било ако имаше препоръка. Случайно познавам един боец в Цукигасе, които работи за семейство Ягю. Ако искаш, мога да го питам дали не би се съгласил да те представи.

Полето се простираше нашироко няколко мили. Хоризонтът беше прорязан тук-там от някоя криптомерия или черен китайски бор. От време на време теренът плавно се надигаше, а заедно с него пътят също се движеше нагоре и надолу. В подножието на хълма Ханя, Мусаши забеляза да се вие тъмен пушек от запален огън. Издигаше се над ниско хълмче.

— Какво е това? — попита.

— Кое?

— Пушекът ей там.

— Какво толкова странно има в него?

Дампачи се придържаше плътно до лявата страна на Мусаши. Когато го погледна в лицето, чертите му се изостриха осезаемо.

Мусаши посочи:

— Онзи пушек, има нещо съмнително в него. Не мислиш ли?

— Подозрително ли? В какъв смисъл?

— Ами подозрително, нали разбираш, също като изражението на лицето ти в момента — остро каза Мусаши, като грубо посочи с пръст Дампачи.

Остро свистене наруши тишината. Мусаши нанесе удар, на който Дампачи не успя да реагира. Вниманието му беше отклонено от насочения към него пръст, и той дори не разбра кога Мусаши е извадил сабята си. Тялото му подскочи, политна напред и се строполи по лице на земята.

Нямаше да се изправи никога. В далечината настана паника. На върха на възвишението се появиха двама мъже. Единият от тях нададе вик, и двамата едновременно се завъртяха и си плюха на петите.

Сабята, която Мусаши беше насочил към земята, блестеше на слънцето. От нея капеше още топла кръв. Той се запъти направо към възвишението. Въпреки че пролетният вятър нежно галеше кожата му, докато се изкачваше, Мусаши усещаше напрежение в мускулите си. Отгоре той погледна към огъня, запален в ниското.

— Той е тук! — извика единият от съгледвачите, които се бяха впуснали към групата. Мъжете бяха около тридесет. Сред тях Мусаши разпозна другарите на Дампачи — Ясукава Ясубей и Отомо Банрю.

— Тук е! — като папагал повтори другият.

Мъжете се бяха разложили на слънцето. Сега изведнъж всички скочиха на крака. Половината бяха монаси, другата половина вероятно ронини. Когато Мусаши се появи, безмълвно, но диво вълнение премина през групата. Всички видяха окървавената сабя и изведнъж разбраха, че битката вече е започнала. Вместо да предизвикат Мусаши, те седяха край огъня и се бяха оставили той да ги предизвика!

Ясукава и Отомо припряно обясняваха как беше убит Ямазое. Ронините побесняха, монасите от Ходзоин хвърляха заплашителни погледи на Мусаши, докато се подреждаха за бой.

Всички монаси бяха въоръжени с копия. С навити нагоре черни ръкави, те бяха готови за действие. Очевидно нападаха, за да отмъстят за смъртта на Агон и да възстановят честта на храма. Изглеждаха комично уродливи, сякаш множество демони бяха дошли от ада.

Ронините образуваха полукръг, така че да наблюдават представлението и в същото време да пазят Мусаши да не избяга.

Тази мярка като че ли не беше необходима, тъй като Мусаши не показваше желание нито да избяга, нито да се върне обратно. Всъщност той вървеше уверено право към тях. Напредваше бавно, стъпка по стъпка, изглеждаше готов да нападне всеки момент.

За миг настъпи зловеща тишина. Сякаш и двете страни се замислиха над приближаващата смърт. Лицето на Мусаши смъртно пребледня. През очите му гледаха искрящите от злоба очи на Бога на отмъщението. Той избираше своята жертва.

Нито ронините, нито монасите изпитваха напрежението, от което беше обладан Мусаши. Числеността им внушаваше сигурност. Оптимизмът им беше непоколебим. Въпреки това никой от тях не искаше да влезе пръв в боя.

Един монах от края на редицата подаде сигнал, и без да нарушават строя си, те заобиколиха Мусаши отдясно.

— Мусаши! Аз съм Иншун — извика същият монах. — Научих, че си пристигнал в мое отсъствие и че си убил Агон. А по-късно публично си оскърбил честта на Ходзоин. Надсмивал си се над нас, разлепил си афиши из целия град. Вярно ли е?

— Не! — извика Мусаши. — Ако си истински монах, би трябвало да усещаш нещата по-добре, а не да вярваш на всичко, което чуваш. Би трябвало да съдиш с ума и сърцето си.

Това наля още масло в огъня. Без да обръщат внимание на водача си, монасите започнаха да крещят и да се убеждават един друг, че е време да започват, че няма нужда от повече приказки.

Ронините ентусиазирано ги подкрепяха. Самите те се бяха наредили плътно около лявата страна на Мусаши. С викове, ругатни и като размахваха саби във въздуха, те насъскваха монасите срещу противника им.

Мусаши почувства, че ронините са силни само на думи, не и на дела. Той се обърна рязко към тях и изкрещя:

— Е, добре! Кой от вас иска да се бие с мен?

Всички, с изключение на двама или трима, отстъпиха крачка назад. Всеки от тях беше сигурен, че пълният със злоба поглед на Мусаши се е спрял върху него. Двама-трима смелчаци стояха в готовност, с извадени напред саби и предизвикателни лица. За части от секундата Мусаши се озова при единия от тях и се нахвърли върху него като разярен тигър. Чу се звук като от отпушване на коркова тапа. Земята се обля в кръв. После се разнесе остър писък — не беше боен вик, нито пък ругатня, а наистина смразяващ кръвта вой.

Сабята на Мусаши фучеше из въздуха и нанасяше удари във всички посоки. При всеки допир с човешко тяло той усещаше в себе си ехото на удара. Под острието на оръжието му се разплискаха кървища и мозък. Из въздуха полетяха пръсти и ръце.

Ронините бяха дошли само да наблюдават касапницата, а не да участват в нея. Но слабостта им стана причина Мусаши да нападне първо тях. В самото начало те се държаха заедно съвсем прилично защото си мислеха, че монасите скоро ще им се притекат на помощ. Но онези стояха притихнали и без да помръдват, докато Мусаши за броени митове съсече пет-шест ронина, хвърляйки в ужас останалите. Не след дълго те се разбягаха на всички посоки, наранявайки се един друг със сабите си.

През по-голямата част от времето Мусаши беше като в унес, без да съзнава какво точно става. Беше изпаднал в транс, в някакъв убийствен сън, в който душата и тялото му виждаха единствено острието на дългата три стъпки сабя. Целият му житейски опит — знанията, които придоби от баща си, наученото по време на битката при Секигахара, теориите, които беше слушал в различни школи по бойни изкуства, уроците на планините и реките — безсъзнателно дойде в услуга на бързите движения на тялото му. Превърна се в безплътен вихър, покосяващ стадото ронини, които в шеметното си объркване се бяха превърнали в удобни мишени на сабята му.

За краткото време, през което траеше битката, един от монасите преброи колко пъти вдиша и издиша. Преди да си поеме въздух за двадесети път, всичко беше приключило. Кръвта на жертвите беше попила по дрехите на Мусаши. Малкото оцелели ронини също бяха опръскани с кръв. Земята, тревата и дори въздухът бяха аленочервени. Един от тях изкрещя и малкото останали живи се разпръснаха във всички посоки.

Докато ставаше всичко това, Джотаро се беше отдал на молитва. Със сключени пред гърдите ръце и поглед отправен в небето той шептеше: „О, Богове на небето, помогнете му! Там долу в полето моят Учител е безнадеждно сам. Той е слаб, но иначе е добър човек. Моля ви, помогнете му!“

Въпреки че Мусаши му бе заповядал да изчезва, той не можеше да си тръгне. Мястото, което си бе избрал за наблюдателница, беше ниско възвишение, откъдето се виждаше цялото полесражение и огънят в далечината. Джотаро седеше там с шапката и маската край себе си.

— Хачиман! Компира! Боже на Храма Касуга! Погледнете насам! Моят Учител върви право срещу врага! О, вие небесни Богове, запазете го! Той не е на себе си. Обикновено е благ и внимателен, но от тази сутрин се държи малко странно. Сигурно се е побъркал. Иначе не би тръгнал сам срещу толкова много противници! О, моля ви, умолявам ви, помогнете му!

След като бе призовал Боговете стотина пъти и повече, не забеляза никакви видими резултати от усилията си и това го ядоса. Накрая закрещя:

— Никой ли няма там горе? Нито един Бог? Нима ще оставите злите да победят, а добрият да бъде убит? Ако го направите, то значи всичко, което ми е говорено за доброто и злото, е било лъжа! Не можете да допуснете да го убият! Ако стане така, ще ви заплюя всички!

Когато видя, че Мусаши е заобиколен, молитвите му прераснаха в ругатни, отправени не само срещу противниците в боя, но и срещу самите Богове. После, когато разбра, че кръвта, която се лее из полето не е Учителя му, той внезапно смени песента:

— Вижте! Моят Учител май изобщо не е слабак! Та той ги бие!

Джотаро за първи път присъстваше на схватка, в която хората се биеха като зверове — на живот и смърт. Изобщо за първи път виждаше толкова кръв. Стори му се, че и той е там долу, в разгара на боя. Че самият той е омазан с кръв. Сърцето му на няколко пъти спираше, чувстваше се зашеметен, не на себе си.

— Погледнете го! Знаех си, че ще успее! Какво нападение! А само погледнете глупавите монаси! Приличат на сбирщина грачещи гарвани. Страх ги е да помръднат.

Последното му заключение се оказа прибързано. Още не беше довършил мисълта си, когато монасите започнаха да настъпват към Мусаши.

— О, о! Това изглежда е сериозно. Те ще го нападнат едновременно. Мусаши е загазил!

Забравил всичко, не на себе си от притеснение, Джотаро хукна през глава към мястото, откъдето идваше опасността. Игуменът Иншун даде команда за атака. В същия миг с невъобразим тътен от викове, мъжете с копията се впуснаха напред. Лъскавите им оръжия свистяха във въздуха. Монасите се разроиха като пчели из кошер. Бръснатите им глави им придаваха още по-жесток вид.

Копията бяха от всякакви разновидности, с най-разнообразни остриета — заострени по обикновения начин, конусовидни, плоски, кръстосани, или във формата на кука. Всеки монах използваше такова копие, каквото най-добре подхождаше на индивидуалния му стил. Днес имаха възможност да проверят как техниките, изпробвани при учебните срещи, действат в истински бой.

Когато се размърдаха, Мусаши, очаквайки лъжлива атака, отскочи назад и зае изходна позиция. Изтощен и все още зашеметен от предишния сблъсък, той здраво стисна дръжката на сабята си. Тя лепнеше от засъхнала кръв. Погледът му се замъгляваше от стичащата се по лицето му пот, примесена с кръв. Но това не го притесняваше, защото решението му беше да загине величествено.

За негово учудване, атака изобщо не последва. Вместо очакваното нападение срещу него, монасите се нахвърлиха като бесни кучета върху доскорошните си партньори в битката. Те подгониха ронините, които вече бягаха и започнаха да ги налагат безмилостно, докато онези отчаяно пищяха в знак на протест. Нищо неподозиращи, те напразно се опитваха да отклонят ударите на монасите към Мусаши. Но бяха посечени, набучени на копията, раздрани по устите, разчекнати или заклани по някакъв друг начин.

И това продължи, докато не остана нито един жив. Кръвопролитието беше толкова истинско, колкото и жестоко.

Мусаши не можеше да повярва на очите си. Защо монасите атакуваха съюзниците си? И защо с такава жестокост? Само преди миг самият той се биеше като див звяр. Сега едва издържаше на жестокостта, с която чернополите братя изклаха ронините. Превърнал се за кратко в безмозъчно животно, докато наблюдаваше отстрани други в подобно състояние, той възвърна човешкия си вид. Това беше доста печален опит. После усети, че краката и ръцете му са твърде натежали. Погледна надолу, и видя Джотаро, който плачеше от радост. Мусаши най-после се отпусна.

Когато боя приключи, игуменът се приближи към него и учтиво, с достойнство каза:

— Предполагам, че ти си Миямото. Чест е да се запозная с теб.

Той беше висок и светлолик. Мусаши се учуди на поведението му. Също и от уравновесеността му. Доста объркан, той избърса сабята си и я прибра в ножницата. За момент изгуби дар слово.

— Нека се представя — продължи монахът, — аз съм Иншун, игумен на Ходзоин.

— Значи ти си майстор на копието — каза Мусаши.

— Съжалявам, че не съм бил в храма, когато си го посетил наскоро. Смущава ме също фактът, че моят ученик Агон се е представил толкова лошо.

Съжалява за това как Агон се е бил? Мусаши си помисли, че ушите му се нуждаят от почистване. Известно време не каза нищо. Защото преди да открие как да реагира на изтънчените думи на Иншун, трябваше да овладее хаоса в мислите си. Той все още не можеше да си отговори на въпроса защо монасите се обърнаха срещу ронините. Не можеше да измисли никакво задоволително обяснение. Дори някак си беше объркан от факта, че все още беше жив.

— Ела — подкани го игуменът, — измий тая кръв от себе си. Трябва да си починеш.

Иншун го заведе край огъня. Джотаро, плътно до него, не го изпускаше от поглед.

Монасите бяха накъсали на парчета голяма памучна покривка и чистеха копията си. Те постепенно се събраха около огъня. Насядаха около Иншун и Мусаши, сякаш не се е случило нищо необичайно. Започнаха да бъбрят.

— Ей, виж там горе — каза някой и посочи небето.

— А, гарваните надушиха кръвта. Сега ще пограчат над труповете.

— Защо не се залавят за работа?

— Ще се заловят, нека само се махнем. Ще се изпотрепят кой по-напред да се включи в гуляя.

Продължиха да си разменят зловещи закачки в същия спокоен дух. Мусаши се убеди, че ако сам не попита, няма да разбере какво се случи. Той погледна Иншун.

— Знаеш ли, мислех, че сте се събрали заради мен. И аз положих всички усилия да изпратя в царството на мъртвите колкото може повече хора. Не мога да разбера защо се отнасяте така с мен!

Иншун се засмя:

— Е, не че те смятаме за приятел, но същинската ни цел днес бе да прочистим района.

— Наричаш това, което се случи преди малко, „прочистване“?

— Точно така — каза Иншун, сочейки хоризонта. — Но мисля, че ще е по-добре да изчакаме и да оставим Никан да ти обясни всичко. Сигурен съм, че онази точица в далечината е той.

В същото време от другата страна на полето един ездач говореше на Никан:

— Бързо се движиш за възрастта си, прав ли съм?

— Не аз ходя бързо, а вие сте бавни.

— По-чевръст си от конете.

— Защо да не съм, нали съм човек?

Старият монах, който единствен се движеше пеша, вървеше редом с ездачите, които приближаваха към огъня. Петимата ездачи с него бяха държавни служители. Когато групата приближи, монасите започнаха да шушукат:

— Старият Учител дойде.

Когато се убедиха в това, те се отдалечиха на прилично разстояние и се подредиха, като че щеше да се извършва някаква свещена церемония. Така можеха да поздравят Никан и придружителите му.

Първото нещо, което Никан попита, беше:

— За всичко ли се погрижихте?

Иншун кимна и отговори:

— Точно както заповядахте — После се обърна към останалите и додаде: — Благодаря ви, че дойдохте.

След като самураите един след друг скочиха от конете си, водачът им отвърна:

— Няма защо. Аз ви благодаря, че свършихте работата!… Да се залавяме, момчета.

Служителите разгледаха труповете, направиха някакви записки. После водачът им се върна при Иншун:

— Ще изпратим хора от града да изчистят тая бъркотия. Моля, оставете всичко както си е.

След това петимата се метнаха отново на конете и се отдалечиха.

Никан даде на монасите да разберат, че не са необходими повече. След като му се поклониха, те мълчаливо започнаха да се оттеглят. Иншун също се сбогува с Никан и Мусаши и си тръгна.

Малко след като всички се разотидоха, настъпи голяма шумотевица. С весело пляскане на крилете гарваните се спуснаха на земята.

Недоволен от шума, Никан се приближи до Мусаши и небрежно подхвърли:

— Прости ми, ако съм те обидил с нещо оня ден.

— Съвсем не. Беше много внимателен с мен. Аз съм този, който трябва да ти благодари.

Мусаши коленичи и се поклони дълбоко пред старият монах.

— Стани — заповяда му Никан, — тук не е място за поклони.

Мусаши се изправи.

— Опитът ти днес научи ли те на нещо? — попита монахът.

— Дори не съм сигурен какво точно се случи. Можете ли да ми обясните?

— Разбира се — отвърна Никан. — Чиновниците, които си тръгнаха преди малко, служат при Окубо Нагаяши, отскорошния управител на Нара. Те са новаци тук и ронините използваха в своя полза това, че не познават областта. Устройваха засади на нищо неподозиращи случайни пътници, изнудваха, играеха комар, крадяха жени, влизаха в къщите на вдовици, с други думи, причиняваха всякакви неприятности. Новият управител не можеше да се справи сам с тях. Но той знаеше, че най-опасни сред тях са около петнадесетината подстрекатели, сред които Дампачи и Ясукава.

— Този Дампачи и приятел четата му, както знаеш, ти имаха зъб. И понеже ги беше страх да те нападнат сами, натъкмиха нещо, за което си мислеха, че е хитър план. Смятаха така да извъртят нещата, че монасите от Ходзоин да свършат работата вместо тях. Клеветите срещу храма, приписани на теб, бяха тяхно дело. Също и афишите. Те направиха така, че всичко да ми се докладва, като си въобразяваха, че съм изкуфял.

Докато слушаше, в очите на Мусаши се появи весело пламъче.

— Замислих се над това, което ставаше, изведнъж ми просветна, че момента е подходящ за чистка в Нара — продължи игуменът. — Споделих плана си с Иншун. Той го одобри и се зае с организацията. В крайна сметка всички са доволни — монасите, управата, а също и гарваните. Ха, ха!

Имаше още някой безкрайно доволен. Разказът на Никан беше разсеял всички съмнения и страхове на Джотаро. Момчето беше в екстаз. Започна да си подпява импровизирана песенчица и да танцува наоколо, пляскайки с криле като птица.

Никан и Мусаши чуха възгласите и се обърнаха да го гледат. Той беше сложил маската със загадъчната усмивка на главата си и с дървената си сабя сочеше разпръснатите по полето трупове. Той продължи песента си, като от време на време, се заканваше на птиците:

— Ела тук, момче! — строго извика Никан.

— Да, господарю — Джотаро спря и се обърна с лице към игумена.

— Престани да се правиш на шут. Донеси малко камъни.

— Такива ли? — попита Джотаро, грабвайки един камък близо до крака си.

— Да. Донеси много.

— Веднага, господарю!

Когато момчето събра достатъчно камъни, Никан седна и върху всеки написа „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещената молитва на сектата Ничирен. После ги даде на момчето и му каза да ги пръсне между труповете. Докато Джотаро вършеше това, Никан сключи ръце и запя част от Лотосовата сутра.

Когато приключи, каза:

— Това ще ги пази. Сега вие двамата можете да тръгвате. Аз се връщам в Нара.

Той си тръгна тъй внезапно, както беше дошъл. Вървеше с обичайната си шеметно бърза походка. Мусаши дори не можа да му благодари или да уговори следваща среща.

За миг Мусаши се беше вторачил в отдалечаващата се фигура. После внезапно се втурна след него.

— Свети отче — извика той, — не забрави ли нещо?

Докато изричаше това, Мусаши потупа сабята си.

— Какво? — попита Никан.

— Не ми каза нито дума за напътствие. И понеже няма как да знам дали ще те видя отново, бих се радвал, ако ми помогнеш с някакъв мъничък съвет.

Беззъбата уста на игумена издаде добре познатия на Мусаши пращящ смях.

— Нима все още не си разбрал? — попита старецът. — Единственото, което трябваше да ти кажа е, че си прекалено силен. Ако продължаваш да се гордееш със силата си, няма да доживееш тридесет. Поради тази причина много лесно можеше да бъдеш убит днес. Помисли върху това. И реши как да се държиш в бъдеще.

Мусаши стоеше онемял.

— Днес ти постигна нещо, но то не беше добре изпипано, не беше обмислено от всички страни. Още си млад, тъй че нямам право да те виня, но знай — груба грешка е ако мислиш, че Пътят на самураите се състои единствено от демонстриране на сила. Освен това, аз съм склонен да правя същата грешка, така че нямам право да ти говоря по тези въпроси. Трябва да следваш пътя на Ягю Секишусай и господаря на Изе, Коизуми. Секишусай беше мой учител, а господарят Коизуми негов. Ако ги приемеш като пример за подражание и се опиташ да вървиш по пътеката, която те следваха, може и да намериш истината.

Когато гласът на Никан замлъкна, Мусаши, който беше забил поглед в земята, изправи глава. Старият монах вече беше изчезнал.

Имението Коягю

Долината Ягю е разположена в подножието на връх Касаги на североизток от Нара. В началото на седемнадесети век там имаше процъфтяващо малко селище. То беше твърде голямо, за да бъде определено просто като село, но и не дотам многобройно и оживено, за да се нарече град. Можеше без проблеми да бъде наречено село Касаги, но вместо това местните използваха названието имението Камбе, наследено от отминалата епоха на големите частни господарски владения. В центъра се намираше Главната Къща — крепост, която беше едновременно символ на стабилно управление и културен център на областта. Беше заобиколена от каменни укрепления, останки от древни крепостни стени. Местните, както и дедите на техните господари, от десети век насам удобно се бяха разположили в областта. Сегашният управник беше наследствен земевладелец, който наред с другата си дейност се беше заел и да разпространява културата. Той беше готов да жертва живота си, за да защити земята си. В същото време внимателно избягваше да се замесва сериозно в междуособиците и спречкванията на господарите от другите феодални имения. Накратко, областта беше спокойна и управлявана мъдро.

Тук не можеха да се открият следите на разложение на нравите и упадък, които обикновено носеха със себе си свободните самураи. По това областта се различаваше съществено от Нара, където древни храмове, известни в историята и фолклора, биваха зарязвани и оставяни на разруха. Подривни елементи просто не се допускаха на територията на областта.

Самата природа наоколо водеше война с грозното в живота. Планинската верига Касаги беше еднакво ослепително красива както по здрач, така и при изгрев. Водата беше чиста и бистра — идеална вода, както казваха, за правене на чай. Наблизо цъфтяха сливовите градини на Цукигазе. А славеите пееха от сезона на топящите се снегове до този на бурите и дъждовете. Гласчетата им бяха кристалночисти като водите на планинските извори.

Някога един поет беше казал, че „там, където се е родил веднъж герой, планините и реките винаги са свежи и чисти“. Ако в долината Ягю не се беше родил нито един герой, думите на поета щяха да звучат нелепо. Но тук наистина беше родното място на много герои. Родът на господарите Ягю е най-доброто доказателство. В този велик дом дори прислужниците бяха с потекло. Много от тях бяха дошли от оризовите полета, след като се бяха отличили в някоя битка. В господарския дом те се бяха превърнали във верни и способни помощници.

Ягю Мунейоши Секишусай вече се беше оттеглил и живееше в малка планинска къща недалеч от Главната Къща. Вече не проявяваше какъвто и да е интерес към местното управление и дори не беше в течение кой е управител в момента. Имаше множество синове и внуци, а също и доста подчинени, на които можеше да разчита. За свое успокоение беше приел, че хората днес са управлявани така мъдро, както по негово време. Когато Мусаши пристигна там, бяха изминали десетина дни от боя при Ханя. Пътьом той беше посетил няколко храма, Касагидера и Джоруриджи, където бе видял реликви от епохата Кему. Влезе в местния хан с намерение да остане няколко дена и да си почине — физически и душевно.

Неофициално облечен, един ден той взе Джотаро и двамата отидоха на разходка.

— Забележително! — възкликна Мусаши, докато погледът му блуждаеше над посевите по ливадите и покрай работещите земеделци. — Забележително — повтори той.

Накрая Джотаро не се стърпя:

— Кое е забележително?

Най-забележителен според него беше начинът, по който Мусаши говореше сам на себе си.

— Откакто напуснах Мимасака, обиколих провинциите Сецу, Каваши и Изуми, бях в Киото и Нара, но никъде не видях място като това.

— Е, и какво от това? Какво толкова му е различното?

— Най-напред, тук планините са пълни с дървета.

Джотаро се изсмя:

— Дървета? Та дървета има навсякъде. Не е ли така?

— Да, но тук е различно. Всички дървета в Ягю са стари. Това означава, че тук от години не е имало война, не са вилнели вражески орди, изгаряйки и съсипвайки горите. Означава още и че не е имало и глад, или поне от много, много отдавна.

— Това ли е всичко?

— Не. Полетата също са зелени. А тазгодишният ечемик е добре омачкан, за да се заздравят корените му и да може да расте добре. Слушай! Не чуваш ли шума от въртящи се колела? Сякаш го чувам от всяка къща. И не забелязваш ли, че когато минават добре облечени пътници, земеделците не ги гледат със завист?

— Нещо друго?

— Както можеш да забележиш, тук има много млади момичета, които работят на полето. Това означава, че областта е богата, че тук хората живеят спокоен и нормален живот. Децата им растат здрави, на старите хора се гледа с дължимото уважение, а младите мъже и жени не напускат родното си място, за да се скитат без подслон по чужди градове и села. Сигурно е, че господарят на областта е богат човек. И че сабите и копията в оръжейната му са добре излъскани и в изрядно състояние.

— Не виждам нищо интересно във всичко това — оплака се Джотаро.

— Хм, не бих си и помислил, че ще видиш.

— Както и да е, не си дошъл тук, за да се наслаждаваш на пейзажа, нали? Няма ли да се биеш със самураите от Коягю?

— Боят не е единственото нещо в Изкуството на Войната. Хората, които разсъждават по този начин и мислят единствено за храната и подслона си, са направо нехранимайковци. Истинският ученик е зает много повече да тренира мисълта си и да възпитава духа си, отколкото да развива бойни умения. Той трябва да изучава най-различни неща — география, напояване, човешки чувства, обичаи и поведение, отношения с господаря на областта. Той трябва да се интересува от всичко, което става в крепостта, а не само от това, което става извън нея. Всъщност сериозният ученик иска да отиде навсякъде, където може и да научи възможно най-много неща.

Мусаши разбираше, че тази лекция не е особено интересна за Джотаро. Но той чувстваше необходимост да бъде честен с момчето и да не му отговаря половинчато. Не проявяваше нетърпение към многобройните му въпроси. Докато вървяха, продължи да му отговаря задълбочено и подробно.

Когато видяха всичко, което можеше да се види от външната страна на крепостта Коягю, след като разгледаха добре долината, те се върнаха в хана.

В околността имаше само един хан, но беше достатъчно просторен. Пътят беше отсечка от главния път Ига. Много хора, тръгнали на поклонение към Джоруриджи или Касагидера прекарваха по една нощ тук. Всяка вечер десетина товарни коня можеха да се видят вързани за дърветата близо до входа или под главната стряха.

Прислужницата, която им показа стаята, ги попита:

— Разходихте ли се наоколо?

Със своите планински панталони тя можеше спокойно да мине за момче, ако не беше червеното женско оби. Без да дочака отговор, тя додаде:

— Ако желаете, можете да се изкъпете.

Мусаши се запъти към банята, докато Джотаро, почувствал, че е намерил нов приятел на своята възраст, попита:

— Как се казваш?

— Не знам — отвърна момичето.

— Трябва да ти има нещо, щом не си знаеш името.

— Коша.

— Какво смешно име.

— Какво толкова му е смешното? — придружи с въпрос удара си Коша.

— Тя ме удари! — извика Джотаро.

По сгънатите дрехи на пода във вестибюла Мусаши разбра, че в банята има още някой. Той се съблече и отвори вратата на задимената баня. Вътре имаше трима души, които разговаряха лениво. При вида на мускулестото му тяло, те изведнъж замълчаха.

Мусаши с доволна въздишка се отпусна в басейна. Горещата вода преля под тежестта на шестстъпковото му туловище. Това изненада, по някаква причина, тримата мъже. Единият от тях го погледна право в очите. Мусаши бе подпрял глава на ръба на басейна и бе притворил очи.

Постепенно разговорът се възобнови оттам, докъдето беше свършил. Мъжете се къпеха извън басейна. Кожата по гърбовете им беше бяла, а мускулите им отпуснати. Очевидно бяха градски хора. Маниерите и речта им ги отличаваха.

— Как се казваше оня… самураят от Ягю?

— Май беше Шода Кидзаемон.

— Ако господарят Ягю прати прислужник с отказ за двубой, явно не е толкова добър, колкото казват.

— Според Шода, Секишусай се оттеглил и вече не се бие с абсолютно никой, при никакви обстоятелства. Мислиш ли, че каза истината, или просто си го измисли?

— О, не мисля, че е истина. Много по-вероятно, когато е чул, че вторият син на дома Йошиока го предизвиква, да е решил да не рискува.

— Е, поне беше така добър да прати плодове и да каже, че се надявал да сме прекарали добре.

Йошиока? Мусаши вдигна глава и отвори очи. При посещението си в Йошиока беше чул някой да споменава за пътуването на Деншичиро към Изе. Мусаши предположи, че сега тримата мъже бяха на път за вкъщи. Един от тях трябваше да е Деншичиро. Но кой?

— Май не обичам много баните — горчиво си помисли той. — Първо Осуги ми направи клопка в банята, а сега, отново без дрехи, се натъкнах на тези от Йошиока. Сигурно са чули какво се случи в тяхно отсъствие. Ако Деншичиро знае, че се казвам Миямото Мусаши, на часа ще изхвърчи оттук и ще се върне след миг със сабята си.

Но тримата не му обръщаха никакво внимание. Съдейки по разговора им, веднага щом пристигнали, те изпратили писмо в Къщата Ягю. Секишусай очевидно е поддържал връзка с Йошиока Кемпо някога, когато Кемпо е бил наставник на шогуните. Без съмнение, поради тази причина Секишусай не можеше да не прочете писмото на сина на Кемпо и затова беше изпратил Шода в хана да изрази почитанията му.

В отговор на това, най-умното, което тия трима градски младежи можаха да измислят, беше да го нарекат „тактичен“. И да заключат, че е решил „да не рискува“, убеждавайки се, че явно „не е толкова добър, колкото се говори“. Те изглеждаха напълно доволни от себе си. Но на Мусаши му бяха смешни. В противовес на това, което беше видял в крепостта Коягю и на доброто впечатление, което хората в областта му правеха, тези тук очевидно не можеха да предложат нищо по-добро от умни приказки.

Това му напомни историята за жабата, която, озовала се на дъното на един кладенец, не можела да види какво става в света. Понякога, помисли си той, се случва точно обратното. Тези разглезени чеда на Киото можеха отблизо да наблюдават какво става в центъра на света, да следят развитието на нещата. Но на тях дори не им беше минавало през ума, че докато гледат безбрежното море, някъде другаде, на дъното на дълбок кладенец, една жаба бавно, но сигурно растеше и крепнеше.

Тук в Коягю, доста далеч от политическия и икономически център на страната, упорити самураи от десетилетия водеха здравословен селски живот. Запазваха добродетелите на дедите си, преодоляваха слабостите си и ставаха все по-добри.

С течение на времето от Коягю бяха излезли Ягю Мунейоши, велик майстор на бойните изкуства, и синът му Муненори, владетелят на Таджима, чиито необикновени умения беше открил самият Иеясу. Освен това, по-големите синове на Мунейоши, Городзаемон и Тошикацу, прочути из цялата околия със смелостта си, а също и внукът му Хього, чието изумително майсторство му бе осигурило високо платена служба при добре известния военачалник Като Кийомаса от Хиго. По слава и престиж дома Ягю не можеше да се мери с Йошиока. Но по качества и умения, разликата бе останала в миналото. Деншичиро и приятелите му бяха слепи за собствената си самонадеяност. Въпреки всичко, на Мусаши му дожаля за тях.

Премести се в онзи ъгъл на помещението, където бяха прокарали маркуч с вода. Развърза косата си и започна да търка главата си с парче глина. За първи път от много седмици изпита удоволствието да се изкъпе истински. Междувременно мъжете от Киото приключваха с банята си.

— О, какъв кеф.

— Наистина. А сега защо да не извикаме няколко момичета да ни сервират сакето?

— Чудесна идея! Великолепно!

Тримата се изсушиха и излязоха. След щателно измиване и още едно накисване в горещата вода, Мусаши също се избърса, върза косата си и се качи в стаята. Там намери приличащата на момче Коша обляна в сълзи.

— Какво има?

— Онова, вашето момче, господине, вижте как ме удари!

— Лъже! — ядосано се провикна Джотаро от другия ъгъл на стаята.

Мусаши беше готов да го нахока, но Джотаро възрази:

— Тая тъпачка каза, че си слабак!

— Не е вярно! Не съм!

— Каза го!

— Господине, не съм казвала че вие или който и да било друг е слабак. Това келеме започна да се перчи, че вие сте най-великия боец в страната, защото сте убил десетки ронини на полето Ханя. Аз му казах, че в Япония няма по-добър майстор от господаря на нашата област. И после той започна да ме пердаши по бузите.

Мусаши се засмя.

— Разбирам. Не е трябвало да го прави и добре ще си плати за това. Надявам се да ни простиш. Джо! — строго се обърна към момчето.

— Да, господине, — отвърна малкият, все още намусен.

— Бягай да се изкъпеш!

— Не обичам да се къпя.

— Нито пък аз, — излъга Мусаши, — но си толкова потен, че чак вониш.

— Утре сутринта ще отида да поплувам в реката.

Колкото повече се привързваше към Мусаши, толкова по-упорит ставаше. Но Мусаши не го беше грижа кой знае колко. Всъщност дой дори харесваше тази му упоритост. В края на краищата момчето така и не отиде на баня.

Не след дълго Коша донесе подносите за вечеря. Ядоха мълчаливо. Джотаро и момичето се гледаха в очите, докато тя слагаше масата.

Мусаши беше прекалено зает със собствените си мисли около посещението при Секишусай. Съзнаваше ниското си обществено положение и разбираше, че иска прекалено много. Но може би, само може би, не беше невъзможно.

— Ако ще меря силите си с някой — мислеше си той, — той трябва да е силен. Струва си да рискувам живота си, за да видя дали мога да надделея над великите Ягю. Няма смисъл да вървя по Пътя на меча, ако не ми стиска да опитам.

Мусаши беше сигурен, че повечето хора биха му се изсмели веднага, щом разберат колко го блазни тази мисъл. Ягю, макар и не сред най-преуспяващите даймио, беше господар на крепостта. Синът му служеше в двора на шогуна. Изобщо цялото семейство беше възпитано в традициите на военната каста. В настъпващата нова епоха те навлизаха, носейки печата на миналото.

— Това ще бъде истинското ми изпитание — помисли Мусаши, който дори докато ядеше ориза си, се подготвяше за предстоящата битка.

Божурът

Чувството за лично достойнство на стареца растеше с годините. Днес той приличаше на величествен жерав, като в същото време беше запазил поведението и обноските на добре възпитан самурай. Имаше здрави зъби и орлов поглед.

— Ще доживея до сто, — често уверяваше познатите си.

Секишусай беше твърдо убеден в това.

— В семейство Ягю винаги е имало дълголетници — обичаше да подчертава той. — Тези, които са умирали двайсет-трийсетгодишни са падали на бойното поле. Всички други са доживявали повече от шейсет.

Сред безчетните войни, в които самият той бе участвал, имаше и няколко сериозни, включително въстанието на Мийоши и битките, които ознаменуваха възхода и краха на родовете Мацунага и Ода.

Дори да не бе се родил в такова семейство, Секишусай поради начина си на живот и най-вече поради начина си на мислене на стари години, даваше основания да се мисли, че наистина ще доживее до сто. Когато беше на четиридесет и седем, той по лични съображения се отказа от живота си на воин. Оттогава нищо не можеше да го накара да промени решението си. Остана глух за настойчивите молби на шогуна Ашикага Йошиаки, също и на честите покани на Нобунага и Хидейоши да се присъедини към техните части. Макар че живееше почти в сянката на Киото и Осака, отказваше да се забърква в честите по това време междуособици. Предпочете да остане в Ягю, като мечка в хралупата си. Успя така да завърти приходите си от петнадесет хиляди крини годишно, че имението му щеше да бъде наследено от внуците му в добро състояние. Веднъж той отбеляза:

— Работих здраво, за да запазя имението си. В тези несигурни времена, когато господарите днес са на власт, а утре вече се валят в прахта, е почти невероятно как тази малка крепост успя да се запази незасегната.

Това наистина беше чудо. Ако беше подкрепил Йошиаки, щеше да стане жертва на Нобунага. Ако ли пък се беше обявил на страната на Нобунага, Хидейоши щеше да го повали. Приемеше ли опекунството на Хидейоши, след битката при Секигахара щеше да бъде разорен от Иеясу.

Хората се възхищаваха от прозорливостта му. Но тя беше само една от причините да успее. За да оцелее в тези несигурни времена, Секишусай трябваше да притежава изключителен дух. Дух, който липсваше на повечето самураи по негово време. Те бяха склонни да се съюзят с някой днес, а утре да го изоставят най-безсрамно. Следваха единствено собствените си интереси. Не им минаваше мисълта за обединение и сътрудничество. Бяха готови да убият дори свой близък, стига да имаха някакъв интерес от това, или да задоволяваха по този начин лични амбиции.

— Не мога да върша подобни гадости — простичко казваше Секишусай.

И това беше самата истина. Всъщност той не беше изоставил самото Изкуство на Войната. В нишата на стаята му висеше написано от него стихотворение. То гласеше:

Когато Иеясу го покани в Киото, Секишусай намери, че е невъзможно да откаже и след дълги години на пълно усамотение, се появи, за да направи първото си посещение в двора на шогуна. Взе със себе си петия си син, Муненори, който беше на двадесет и четири, а също и шестнадесетгодишния си внук Хього. Иеясу не само с внимание прие в имението си многоуважавания стар воин, но и му предложи да стане наставник по бойни изкуства на шогуните Токугава. Секишусай оцени оказаната му чест, но отклони предложението, като се извини с напредналата си възраст. Вместо това предложи мястото му да заеме Муненори. Иеясу се съгласи.

Наследството, което Муненори отнесе със себе си в Едо включваше повече от превъзходни бойни умения. Освен това баща му се беше постарал да го запознае с някои от онези тънкости на Изкуството на Войната, които даваха възможност на един управник да ръководи мъдро страната си.

Секишусай гледаше на Изкуството на Войната като на средство за управление на хората, но наред с това то беше и начин да овладееш себе си. Това той беше научил от Коизуми, който, както Секишусай обичаше да казва, беше бог-пазител на имението Ягю. Документа, който Коизуми беше дал на Секишусай като свидетелство за неговото перфектно владеене на стила за бой със саби Шинкаге, се пазеше на една лавица в стаята му заедно с четиритомния учебник по бойни техники, подарък от неговия учител. На годишнините от смъртта на Учителя Коизуми, Секишусай никога не забравяше да принесе дар пред тези безценни свои притежания.

Освен описания на тайните техники на училището Шинкаге, учебникът съдържаше и илюстрации, всички рисувани от ръката на самия Коизуми. Дори сега, вече оттеглил се, Секишусай с огромно удоволствие разгръщаше свитъците и ги разглеждаше. Всеки път с ново изумление преоткриваше изобразеното и се възхищаваше на умението, с което учителят му си е служил с четката. На илюстрациите бяха изобразени хора, които се биеха във всевъзможни стойки и позиции. Когато Секишусай ги разглеждаше, му се струваше, че великите майстори всеки момент ще слязат от небесата и ще заживеят с него в малката му планинска къща.

Първото посещение на Учителя Коизуми в Крепостта Коягю беше по времето, когато Секишусай беше на тридесет и седем-осем години. Тогава той все още кипеше от бойни страсти и амбиции. Негова Светлост дойде придружен от двама свои племенници — Хикида Бунгоро и Судзуки Ихаку. Той беше тръгнал на обиколка из страната в търсене на майстори на бойните изкуства. Така един ден се появи в Ходзоин. Това се случи по времето, когато Иней често посещаваше крепостта Коягю. Иней каза на Секишусай за предстоящото посещение. Така се сложи началото на тяхната връзка.

Три последователни дни Секишусай и Коизуми се срещаха на бойната площадка. При първата им схватка Коизуми обяви предварително къде ще напада и следеше противникът му да прави точно онова, което му е казано.

Това се повтори и на следващия ден. С наранено достойнство Секишусай се зае да обмисля как да промени нещата третия ден.

Когато видя, че е променил стойката си, Коизуми кротичко каза:

— Така няма да стане. Ако ще правиш така, аз пък ще ти отвърна с това.

Без повече церемонии той нападна и победи Секишусай за трети път. От този ден нататък Секишусай забрави егоистичното си отношение към сабята. По-късно си припомняше, че това е била първата му среща с истинското Изкуство на Войната.

По настояване на Секишусай, Коизуми остана в Коягю шест месеца. През това време Секишусай се беше отдал на учението със страстта на новопокръстен. Когато накрая се разделиха, Учителят Коизуми каза:

— Аз все още не съм постигнал съвършенството. Ти си млад, и трябва да опиташ да го направиш.

След това постави на Секишусай следната дзен загадка: „Какво е бой със сабя без сабя?“

Секишусай мисли върху това дълги години. Оглеждаше го от всички възможни страни. Най-накрая стигна до задоволителен отговор. Когато Учителят Коизуми отново му дойде на посещение, Секишусай го поздрави с бистър, спокоен поглед и предложи да се бият. Негова Светлост му хвърли бърз изпитателен поглед, след което каза:

— Не, няма смисъл. Ти си намерил истината.

След това му връчи свидетелството и четиритомния учебник. Така се роди училището Ягю. От своя страна това даде началото на новия спокоен живот на Секишусай, който той водеше на старини.

Живееше в планинската си къща, защото внушителната крепост с всичките си изискани заврънкулки вече не му харесваше. Въпреки почти даоисткия му стремеж към усамотение, той с удоволствие споделяше компанията на момичето, което Шода Кидзаемон беше довел преди време за да го развлича с флейтата си. Тя беше разумна, мила и никога не досаждаше. Не само свиренето й му доставяше огромно удоволствие. Освен това тя внасяше желан дъх на младост и женственост в дома му. От време на време споменаваше за тръгване, но той винаги успяваше да я убеди да поостане още малко.

Докато привършваше аранжирането на един самотен божур във ваза от Ига, Секишусай попита Оцу:

— Какво ще кажеш? Има ли живот в моята композиция?

Застанала точно зад гърба му, тя отвърна:

— Сигурно сте изучавал сериозно изкуството да се подреждат цветя.

— Ни най-малко. Аз не съм благородник от Киото и не съм се занимавал нито с икебана, нито с чайна церемония под ръководството на учител.

— Е, изглежда сякаш сте.

— Отнасям се към цветята така, както и към сабята.

Този отговор озадачи Оцу:

— Нима наистина подреждате цветята така, както въртите сабята?

— Да. Нали разбираш, всичко е въпрос на дух. На мен не са ми необходими правила, които да ми обясняват как да извивам цветята с пръсти или как да ги душа за шията. Важното е човек да има дух. Да може да ги накара да изглеждат живи, същите, каквито са били в мига, преди да ги откъснат. Виж това! Моето цвете не е мъртво.

Оцу почувства, че този сдържан възрастен мъж я е научил на много неща, от които е имала нужда. И откакто започна всичко с онази случайна среща на пътя, тя чувстваше, че късметът й винаги е с нея.

— Ще те науча на чайна церемония — казваше той понякога.

Или:

— Пишеш ли хайку? Ако да, научи ме на някои неща от провинциалния стил. Стилът Манйоши е чудесен, но живеейки тук, в това отдалечено място, бих желал да слушам и обикновени стихотворения за природата.

В замяна тя правеше за него дребни неща, за които никой друг не беше помислял. Например, той беше очарован от малката шапка, която тя изработи за него. Беше като шапките, които носят майсторите на чайната церемония. Вече почти не я сваляше от главата си. Беше му скъпа като нищо друго на този свят. Свиренето й също му доставяше огромно удоволствие. Често в лунните нощи натрапчиво красивият звук на флейтата й достигаше чак до крепостните стени.

Докато двамата говореха за подреждане на цветя, Кидзаемон тихо застана през входа на планинската къща и повика Оцу. Тя излезе и го покани вътре, но той се поколеба.

— Би ли казала на Негово Благородие, че изпълних поръчката му? — попита той.

Оцу се засмя:

— Май трябва да става точно обратното, нали?

— Защо?

— Ти си главният тук. Аз съм просто един външен посетител, дошъл да посвири на флейта. Ти си му много по-близък, отколкото аз. Не е ли по-нормално да влезеш направо при него, вместо аз да му казвам, че си дошъл?

— Предполагам, че имаш право, но това е малката къща на негово благородие, а отношението му към теб е по-особено. Както и да е, моля те, предай му съобщението.

Оцу се върна почти веднага, за да каже на Кидзаемон, че Секишусай го очаква. Старецът беше в стаята за чай. На главата си носеше шапката, която Оцу му бе направила.

— Нима вече се върна? — попита Секишусай.

— Да. Видях се с тях и предадох писмото и плодовете, точно както наредихте.

— Те заминаха ли вече?

— Не. Тъкмо се бях върнал в крепостта, когато пристигна куриер с писмо. Идваше от хана. В писмото се казваше, че щом са изминали толкова път, за да дойдат в Ягю, няма да си тръгнат, преди да са видели доджото. Искат да дойдат утре, ако е възможно. Освен това искат да се срещнат с Вас и да Ви поднесат почитанията си.

— Безочливи натрапници! Как е възможно да са толкова досадни? — Секишусай изглеждаше безкрайно отегчен. — Ти обясни ли им, че Муненори е в Едо, Хього — в Кумамото, и че тук няма никой друг.

— Обясних им.

— Мразя такива хора. Дори след като изпратих човек да им каже, че не мога да се срещна с тях, продължават да нахалстват.

— Не знам защо…

— Май излиза, че наследниците на Йошиока са точно толкова некадърни, колкото се говори.

— Този, който е отседнал във Ватая, е Деншичиро. Не ме впечатли изобщо.

— Щях да се изненадам, ако беше казал нещо друго. Баща му беше забележителен човек. Когато заминах за Киото с Учителя Коизуми, се видяхме два-три пъти и дори пихме заедно саке. Но оттогава нещата очевидно са тръгнали надолу. Този младеж май си мисли, че щом е син на Кемпо, значи не може да му бъде отказан достъп тук. И затова продължава да настоява. Но от наша гледна точка няма никакъв смисъл да приемем предизвикателството му и да го изпратим оттук победен.

— Изглежда този Деншичиро е доста самоуверен. Ако иска толкова много да дойде, може би ще трябва аз да се заема с него.

— Не. Дори не си го помисляй. Обикновено синчетата на големи личности имат високо мнение за себе си. Нещо повече, те са свикнали да опитват и да извъртат нещата в своя полза. Ако се случи да го победиш, можеш да бъдеш сигурен, че той ще се опита да опетни името ни в Киото. Що се отнася до мен, това малко ме интересува. Но не бих искал да товаря Муненори и Хього с подобни глупости.

— Тогава какво да правим?

— Най-добре ще бъде да го изхитрим някак си. Да го накараме да повярва, че се отнасяме с него така, както подобава на един потомък на голям род. Може би не трябваше да изпращам мъж при тях. — Прехвърляйки погледа си върху Оцу, той продължи: — Мисля, че ще е по-добре жена да свърши работата. И може би Оцу е точно човекът, който ни трябва.

— Добре — съгласи се тя, — сега ли искате да отида?

— Не, за никъде не бързаме. Утре сутринта няма да е късно.

Секишусай набързо надраска няколко реда, каквито можеше да измисли един майстор на чайната церемония. Подаде писмото на Оцу заедно с един божур, подобен на оня, който беше подредил във вазата.

— Предай му това и кажи, че си отишла вместо мен, защото аз съм настинал. Нека видим какво ще ти отговори.

На следващата сутрин Оцу спусна пред лицето си дълъг воал. Макар че в Киото това вече не беше на мода дори сред елита, в провинциите жените от висшите и средни кръгове все още го ценяха.

В конюшнята, която се намираше в един от по-отдалечените краища на крепостта, тя помоли за кон. Пазачът, зает с почистването на помещенията, я попита:

— О, излизаш ли някъде?

— Да. Негово благородие ме изпраща с поръчка до Ватая.

— Да дойда с теб?

— Не, не е необходимо.

— Ще се оправиш ли сама?

— Разбира се, аз обичам конете. Тези, които яздех в Мимасака бяха диви. Или полудиви.

Докато яздеше, вятърът развяваше зад нея червеникавокафявия й воал. Яздеше добре. В едната си ръка носеше писмото и поувехналия божур, а с другата управляваше поводите. Фермерите и работниците по полето я поздравяваха. За краткото време, през което беше тук, тя се бе запознала с повечето местни хора. Секишусай поддържаше с тях много по-приятелски отношения, отколкото е прието между господар и селяни. Всички земеделци наоколо знаеха, че красива млада жена е дошла в крепостта, за да свири на флейта за техния господар. Добрите чувства и уважението, което всички изпитваха към Секишусай се бяха прехвърлили и върху Оцу. Тя пристигна във Ватая, слезе от коня си и го върза на едно дърво в градината.

— Добре дошла! — поздрави я Коша и се завтече да я посрещне. — Ще останеш ли през нощта?

— Не. Идвам от Крепостта с писмо за Йошиока Деншичиро. Не си е тръгнал, надявам се.

— Би ли изчакала за момент?

За краткото време, през което Коша я остави сама, Оцу предизвика леко раздвижване между пътниците, които шумно обуваха гамашите и сандалите си и нагласяха багажите върху гърбовете си.

— Коя е тази? — попита някой.

— При кой ли е дошла?

Красотата на Оцу — изящна елегантност, която рядко се среща из провинциите — накара тръгващите си гости да продължат да си шушукат и да й хвърлят пълни с нежност погледи, докато не се върна Коша и двете се изгубиха от погледите им.

Деншичиро и другарите му, гуляли до късно миналата нощ, току-що бяха станали. Когато разбраха, че е пристигнал куриер от крепостта, те предположиха, че сигурно е мъжът, който беше идвал предишния ден.

Влизането на Оцу с белия божур в ръка беше за тях приятна изненада.

— О, моля да ни извините за стаята! Каква бъркотия!

С лица, на които беше изписано унизително извинение, те поправиха кимоната си и коленичиха чинно и някак сковано.

— Моля, влезте, влезте!

— Изпраща ме господарят на Крепостта Коягю — простичко започна Оцу, поставяйки пред Деншичиро писмото и цветето. — Бихте ли бил така любезен да прочетете писмото веднага?

— Ъъ, ами да… Това ли е писмото? Добре, ще го прочета.

Той разгъна свитъка. Беше дълъг не повече от една стъпка. Написано с качествено мастило с лек аромат на чай, посланието гласеше:

Деншичиро презрително изсумтя и нави писмото.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Не, господарят каза още, че въпреки голямото си желание да изпие с вас чаша чай, той се въздържа да ви покани в дома си, защото там няма никой друг, освен бойци, които нищо не разбират от прелестите на чая. Откакто Муненори замина за Едо, господарят чувства, че чаят се сервира тъй недодялано, че това само ще докара усмивка на устните на хора като вас, идващи от имперската столица. Помоли ме да го извиня пред вас и да ви кажа, че се надява в бъдеще да му се отдаде по-удобен случай да се срещнете.

— Ха, ха! — възкликна Деншичиро и на лицето му се изписа подозрителна усмивка. — Ако съм Ви разбрал правилно, излиза, че Секишусай е останал с впечатлението, че ние изгаряме от желание да се насладим на удоволствията от чайната церемония. Право да Ви кажа, аз съм от семейство на самураи, където не разбират много-много от чай. Намерението ни беше да се осведомим лично за здравето на Секишусай и да се опитаме да го убедим да ни даде урок по бой със саби.

— Естествено, той прекрасно разбира това. Но прекарва старините си далеч от хората и така е придобил навика да изразява много от мислите си чрез чая.

Явно недоволен, Деншичиро отвърна:

— Е, май не ни е оставил друга възможност, освен да се откажем. Моля Ви, кажете му, че ако се случи да дойдем пак, бихме желали да го видим.

Той подаде на Оцу божура.

— Не ви ли харесва? Секишусай си помисли, че може да ви ободрява по време на пътя. Каза, че бихте могли да го закачите в някой ъгъл на паланкина си, или, в случай, че пътувате на кон, да го забодете на седлото.

— Според него това е един вид сувенир, така ли? — Деншичиро сведе поглед сякаш от обида. После кисело добави: — Това е смешно! Можете да му кажете, че ние в Киото си имаме божури!

Щом приемаше нещата така, Оцу си помисли, че няма смисъл да го насилва да приеме подаръка. С обещание да предаде съобщението му, тя се накани да тръгва толкова внимателно, сякаш сваляше бинт от кървяща рана. Поради лошото си настроение домакините й дори не забелязаха кога си е тръгнала.

Вече в коридора, Оцу тихичко се засмя, хвърли поглед върху лъскавия черен под, по който се стигаше до стаята на Мусаши и се обърна да си върви.

Коша излезе от стаята на Мусаши и се затича след нея.

— Тръгваш ли вече? — попита я.

— Да. Свърших си работата.

— Божичко, колко си бърза! — виждайки цветето в ръката на Оцу, тя попита: — Това божур ли е? Не знаех, че има и бели.

— Да. От градината на крепостта е. Ако ти харесва, можеш да го вземеш.

— О, да, много бих искала — каза Коша и протегна ръце.

След като се сбогува с Оцу, Коша се завтече към помещенията за прислугата, като показваше цветето на всеки срещнат. Тъй като никой не показа особен интерес, тя разочарована се върна в стаята на Мусаши.

Той седеше на прозореца, подпрял брадичката си с ръце. Гледаше по посока на крепостта и се беше отдал на мислите си за това как да успее, най-напред, да се срещне със Секишусай и второ, да го победи в бой.

— Обичаш ли цветята? — попита Коша влизайки в стаята.

— Цветя ли?

Тя му показа божура.

— Хмм. Красив е.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Би трябвало да е божур. Бял божур.

— Така ли? Защо не го сложиш в онази ваза.

— Не знам как се подреждат цветя. Ти го сложи.

— Не, опитай сама. Най-добре е докато го подреждаш да не мислиш за това как ще изглежда.

— Добре, ще изтичам да донеса вода — каза тя, като взе вазата със себе си.

Погледът на Мусаши изведнъж попадна върху отрязаното стъбълце на цветето. Главата му се наклони напред в учудване, макар още да не можеше да определи точно какво бе привлякло вниманието му.

Докато Коша се върна, случайният му интерес се бе превърнал във внимателно изследване. Тя постави вазата в нишата и се опита да постави в нея цветето, но без особен успех.

— Стъблото е твърде дълго — каза Мусаши, — дай цветето, ще го скъся. После, когато го изправиш, ще изглежда естествено.

Коша взе божура и му го подаде. В следващия миг, преди да разбере какво става, тя го беше хвърлила, и стоеше, обляна в сълзи. Объркването дойде от това, че за части от секундата Мусаши беше извадил късата си сабя и беше надал мощен вик, разсичайки стъблото на две, както си беше в ръцете на момичето. В следващия миг сабята се озова обратно в ножницата си. На Коша и се стори, че свистенето на стоманата във въздуха и шумът от прибирането на сабята се чуха едновременно. Без да прави каквито и да е опити да успокои ужасеното момиче, Мусаши вдигна парчето стъбло, което беше отрязал току-що и започна да сравнява двата му края. Изглеждаше напълно отдаден на това. Накрая, забелязвайки колко разстроена е Коша, той й се извини и я потупа по главата.

Когато успя да я успокои някак си, и тя престана да плаче, Мусаши попита:

— Знаеш ли кой е откъснал това цвете?

— Не. Дадоха ми го.

— Кой ти го даде?

— Един човек от Крепостта.

— Някой от самураите ли?

— Не, една млада жена.

— Та значи казваш, че цветето е от крепостта?

— Да, така ми каза тя.

— Съжалявам, че те изплаших. Ще ми простиш ли, ако по-късно ти купя сладкиши? Във всеки случай цветето трябва да се подреди точно сега. Опитай се да го сложиш във вазата.

— Така добре ли е?

— Да, чудесно е.

Коша изведнъж беше харесала Мусаши, но блясъка на сабята му я изплаши до смърт. Тя излезе от стаята без никакво желание да се връща. И наистина не се появи при него, докато поради задълженията й в хана не стана абсолютно наложително.

Мусаши бе далеч по-очарован от дългото една педя парче стъбло, отколкото от цветето в нишата. Беше сигурен, че разрезът преди неговия не беше направен нито с ножица, нито с нож. Тъй като стъблата на божурите са жилави и еластични, подобен разрез можеше да бъде направен единствено със сабя. И само много точно премерено движение можеше да постигне такава чиста линия. Който и да го беше направил, очевидно не беше обикновен човек. Макар самият той преди малко да се бе опитал да повтори разреза със собствената си сабя, когато сравни двете части се убеди, че неговият удар далеч не можеше да се мери с предишния. Разликата беше като между статуетка на Буда, ваяна от майстор, и изработена от занаятчия със средни умения.

Запита се какво ли означава това.

— Ако обикновен самурай, работещ в градината на Крепостта, може да направи подобно нещо, значи уменията там са дори по-високи, отколкото предполагах.

Увереността му внезапно се изпари.

— Все още не съм готов.

Все пак постепенно се освободи от мрачните настроения.

— Във всеки случай хората от Крепостта са достойни противници. Ако загубя, ще мога да падна в краката им и с радост да приема загубата. Вече реших, че съм готов на всичко, дори на смърт.

Докато седеше и се опитваше да възвърне куража си, усети, че му става по-топло.

Но как да проникне вътре? Струваше му се невероятно Секишусай да се съгласи на двубой, дори и на вратата му да се появи ученик със специална препоръка. Ханджията му подхвърли нещо подобно. А след като Муненори и Хього не бяха в крепостта, нямаше на кой друг да отправи предизвикателството си, освен на самия Секишусай.

Той за пореден път се опита да измисли начин за проникване в крепостта. Погледът му отскочи към цветето в нишата и в него бавно започна да се оформя образа на някой, за който божурът подсъзнателно му напомняше. В мислите си той видя Оцу и лицето й успокои духа и отпусна нервите му.

Самата Оцу беше изминала доста от пътя за Крепостта, когато чу дрезгав вик зад себе си. Тя се обърна и видя едно дете, което изскочи измежду дърветата в подножието на една скала. То се бе насочило право към нея. Децата от околността бяха доста по-срамежливи, за да заговорят млада жена като нея. Така че, водена от чисто любопитство, тя спря коня си.

Джотаро беше гол. Косата му беше мокра, а дрехите си носеше под мишница, навити на топка. Без да се смущава от голотата си, той каза:

— Ти си жената с флейтата. Все още ли си тук?

След като разгледа коня с отвращение, той спря погледа си право върху Оцу.

— Това си ти! — възкликна тя, преди смутено да отвърне поглед. — Малчуганът, който плачеше на пътя Ямато.

— Плакал? Аз не съм плакал!

— Няма значение. Откога си тук?

— Пристигнах онзи ден.

— Сам ли си?

— Не, с моя учител.

— О, това е чудесно. Беше ми казал, че изучаваш изкуството на боя със саби, нали? Какво тогава правиш тук без дрехи?

— Не мислиш, че бих скочил в реката с дрехите, нали?

— В реката? Но водата сигурно е ледена. Хората наоколо сигурно биха умрели от смях, ако им кажеш, че си плувал по това време на годината.

— Не съм плувал. Къпех се. Учителят ми каза, че смърдя на пот, така че дойдох на реката да се изкъпя.

Оцу захихика.

— Къде сте отседнали?

— Във Ватая.

— Е, аз тъкмо идвам оттам.

— Жалко, че не дойде да ни посетиш. Защо не се върнеш с мен сега?

— Сега не мога. Трябва да изпълня една поръчка.

— Е, тогава довиждане! — каза той и се обърна да си върви.

— Джотаро, ела ми някой път на гости в Крепостта.

— Може ли наистина?

Едва изрекла тези думи, Оцу вече съжаляваше за тях. Но каза:

— Разбира се, само се постарай да не си в тоя вид.

— Щом е така, не искам да идвам. Не обичам места, където вдигат много шум за нищо.

Оцу се почувства по-леко. Когато конят й прекрачи прага на крепостта, на лицето й все още грееше усмивка. След като заведе коня в конюшнята, тя отиде да докладва на Секишусай.

Той се изсмя и каза:

— Та значи, казваш, били ядосани! Чудесно! Нека си се ядосват. Не им остава друго.

След малко той като че се сети за още нещо:

— Какво направи с божура?

Тя обясни, че е дала цветето на момичето от хана. Старецът кимна одобрително с глава и попита:

— Момчето на Йошиока видя ли божура отблизо, подържа ли го в ръка?

— Да, докато четеше писмото.

— Е, и?

— Просто ми го върна обратно.

— Дори не погледна стъблото?

— Доколкото забелязах — не.

— И не го огледа, не попита нещо за него?

— Не.

— Радвам се, че отказах да се срещна с него. Не би си струвало. Домът Йошиока си е отишъл със смъртта на стария Кемпо.

Точното определение на доджото в Крепостта Ягю беше „огромно“. Разположено в по-отдалечените части на крепостта, то беше строено втори път някъде по времето, когато Секишусай беше на четиридесет. Масивното дърво, използвано при реконструкцията, му придаваше внушителен вид. С годините дървото се беше излъскало. В него се пазеха спомените за непреклонни мъже, идвали да се обучават тук. Сградата беше достатъчно голяма, за да може по време на война да се превърне в казарми за самураите.

— Леко! Не с върха на сабята! Със сърцето, със сърцето! — Шода Кидзаемон, облечен като за тренировка, седеше на леко издигната платформа и сипеше гневни забележки върху двама биещи се ученици. — Направи го отново! Изобщо не си ме разбрал!

Мишена на ругатните му бяха двама самураи от Ягю, които, макар изтощени и облени в пот, продължаваха да се бият с настървение. Застанали в изходна позиция, с извадени в готовност оръжия, те отново полетяха един срещу друг като огън срещу огън.

— А-о-о-о!

— Я-а-а!

В Ягю на начинаещите не се позволяваше да използват дървени саби. Вместо това те се биеха с прътове, специално пригодени за стила Шинкаге. Представляваха дълги и тънки кожени калъфи, натъпкани с парчета бамбук. Всъщност това си беше пръчка от кожа, без дръжка или предпазител. Макар и по-безопасна от дървена сабя, тя можеше все пак да отреже нечие ухо или да превърне нос в цъфнала роза. По отношение на това в коя част на тялото да се атакува, ограничения нямаше. Беше позволено да се повали противника чрез хоризонтален удар през краката. Освен това нямаше правило, което да забранява да се удря паднал боец.

— Изправено! Дръж оръжието изправено! Не го изпускай! Също като последния път! — подканяше учениците си Кидзаемон.

Обичаят изискваше да не се позволява на някой да се откаже, преди да е паднал на земята. Особено строго беше отношението към начинаещите. Те никога не получаваха похвали, но и не ги обиждаха. Поради тази причина всеки самурай беше наясно, че да станеш ученик в дома Ягю съвсем не е проста работа. Обикновено новобранците не издържаха дълго. Мъжете, които в момента служеха в Крепостта, бяха подбирани с изключително внимание. Дори най-обикновеният войник и конярите бяха показали известни умения със сабята. Излишно е да се споменава, че Шода Кидзаемон перфектно владееше сабята. Усвоил още като малък стила Шинкаге, под ръководството на самия Секишусай бе започнал да изучава тайните на училището Ягю. Към всичко това бе добавил собствена техника и сега с гордост говореше за „Истински стил Шода“.

Учителят по езда в Ягю, Кимура Сукекуро, също беше посветен. Такъв беше и Мурата Йодзо, който, макар и нает за пазач на склада, беше считан за достоен партньор на Хього. Дебучи Магобей, друг относително дребен служител, изучаваше сабята от дете и наистина добре си служеше с нея. Господарят на Ечидзен се беше опитвал да убеди Дебучи да служи при него. А родът Токугава в Кии полагаше всички усилия да прилъже Мурата. Но и двамата бяха избрали да останат при Ягю, макар там да се ползваха от доста по-малко материални облаги. Домът Ягю, достигнал до върха на своята слава, се беше превърнал в непресъхващ източник на велики майстори на сабята. Нещо повече, самураите на служба при Ягю се превръщаха в знаменитости едва след като имаха възможност да докажат качествата си в безмилостна битка.

— Хей, ти там! — извика Кидзаемон на минаващият отвън пазач. Беше изненадан да види зад него Джотаро.

— Здравейте! — провикна се Джотаро с възможно най-приятелски глас.

— Какво правиш тук? — строго попита Кидзаемон.

— Човекът на вратата ме пусна — отговори напълно сериозно Джотаро.

— О, така ли? — А към пазача додаде: — Защо си го довел?

— Ами той каза, че иска да Ви види.

— Да не би да искаш да кажеш, че си пуснал това момче вътре само защото ти е казал, че иска да ме види?… Ей, момче!

— Да, господине!

— Тук не е детска градина. Изчезвай!

— Но аз не съм дошъл за игра! Нося писмо от моя учител.

— Не беше ли той някой от онези скитащи самураи?

— Моля ви, погледнете писмото.

— Няма смисъл.

— Защо, да не би да не знаете да четете?

Кидзаемон изсумтя.

— Ами щом можете да четете, прочетете го.

— Голям дявол си. Причината, поради която не искам да прочета писмото е, че знам какво пише вътре.

— Дори и така да е, не е ли по-любезно да го прочетете?

— Тук всекидневно се изсипват стотици ученици. Ако отделям от времето си да бъда любезен с всеки от тях, ще трябва да правя само това. Не знам защо, но май наистина ми е жал за теб, така че ще ти кажа какво съдържа писмото. Искаш ли? И така, там пише, че пишещият би желал да посети нашето великолепно доджо. Че много му се иска да се сгрее, поне за миг, под сянката на най-великия майстор в околията. И че моли, в името на бъдещите поколения, които ще тръгнат по Пътя на меча, да бъде възнаграден с един урок. Мисля, че е горе-долу нещо такова.

Джотаро ококори очи:

— Това ли пише?

— Да, така че няма смисъл да го чета, не мислиш ли? И все пак, за да не кажеш, че в Коягю се отнасяме непочтително с гостите си — той си пое дъх и продължи сякаш рецитираше добре заучена и безброй пъти повтаряна реч, — помоли пазача да ти обясни какъв с редът. Когато ни посещават ученици, те трябва да влязат през главния вход, да продължат до междинната врата, вдясно от която има една сграда, наречена Шининдо. Може да се познае по дървената табелка, която виси отпред. Ако успеят да се доберат до съответния служител там, те могат да отдъхнат, и дори има къде да пренощуват за нощ-две. На тръгване им се дават малко пари за из път. Така че това, което трябва да направиш, е да занесеш писмото в Шининдо и да го оставиш на човека, който отговаря за тия работи. Разбра ли?

— Не! — каза Джотаро. Той поклати глава и леко повдигна дясното си рамо. — Чуйте, господине!

— Моля?

— Защо просто не хвърлите един поглед на писмото? Може пък в него да пише нещо съвсем различно от това, което си мислите. Какво ще стане тогава? Ще ми позволите ли да ви отрежа главата?

— Почакай малко! — Кидзаемон се засмя. — Не, няма да можеш да ми отрежеш главата.

— Е, ами тогава хвърлете един поглед на това писмо.

— Я ела насам.

— Защо? — Джотаро бе обзет от натрапчивото чувство, че е прекалил.

— Оценявам усилията ти да предадеш на всяка цена съобщението на своя учител. Ще го прочета.

— А защо не? Вие сте най-висшият служител в крепостта, нали?

— Ти наистина добре си служиш с езика си. Да се надяваме, че когато пораснеш, ще бъде същото и със сабята.

Той разчупи печата и мълчаливо зачете писмото на Мусаши. С всеки следващ ред лицето му ставаше все по-сериозно. Когато го изчете, попита Джотаро:

— Донесе ли нещо друго освен писмото?

— О, щях да забравя! Трябваше да Ви предам и това.

Джотаро бързо извади стъблото на божура от кимоното си.

Кидзаемон мълчаливо разгледа двата му края. Беше объркан. Не можеше изцяло да разбере писмото.

В него Мусаши разказваше как прислужницата на хана му донесла цвете, което, по думите й, било от крепостта. След като разгледал внимателно стъблото, той установил, че ръката, която го отрязала, не е на „обикновен човек“. По-нататък продължаваше така:

Това беше всичко. Нито намек за това, че пишещият е шугийоша, никаква молба за двубой.

— Какво странно писмо — помисли си Кидзаемон.

Отново разгледа стъблото на божура. Отново се вгледа внимателно в двата му края. Не беше способен да отсъди дали има разлика между тях.

— Мурата! — извика той. — Ела да ти покажа нещо. Намираш ли някаква разлика между откосите в двата края на това стъбло? Намираш ли, че някой от тях е по-прецизен?

Мурата Йодзо огледа стъблото от всички страни, но трябваше да признае, че не намира никаква разлика.

— Да го покажем на Кимура.

Те се отправиха към една стая в задната част на сградата и поставиха загадката на своя приятел, който беше също толкова озадачен. Дебучи, който се случи в стаята, каза:

— Това е едно от цветята, които старият господар сам отряза онзи ден. Шода, ти не беше ли с него?

— Не, видях го да подрежда едно цвете, но не съм бил когато го е откъсвал.

— Все едно. Това е едно от двете цветя, които той избра. Едното постави във ваза в стаята си, а другото даде на Оцу да го занесе заедно с писмо на Йошиока Деншичиро.

— Да, спомням си това — каза Кидзаемон, връщайки се отново на писмото на Мусаши. Изведнъж вдигна объркан поглед към другите и каза:

— Писмото е подписано „Шимен Мусаши“. Мислите ли, че това е същият Миямото Мусаши, който помогнал на монасите от Ходзоин да изтрепят оная паплач при Ханя? Сигурно е той!

Дебучи и Мурата оглеждаха писмото от всички страни и го препрочитаха.

— Почеркът има свой облик — каза Дебучи.

— Да — промърмори Мурата, — явно е някой необикновен човек.

— Ако това, което пише е вярно — каза Кидзаемон, — и той наистина е познал, че това стъбло е отрязано от майстор, то той сигурно знае неща, които ние не знаем. Старият Учител го е отрязал с ръцете си. И това явно е видимо за някой, чиито очи наистина виждат.

Дебучи додаде:

— Хмм. Бих искал да се срещна с него… Можем да проверим що за човек е, а тъкмо и ще ни разкаже какво точно се е случило на полето Ханя.

Но преди да довърши, той попита Кимура за неговото мнение. Кимура подчерта, че тъй като вече не приемат никакви шугийоша в Крепостта, не могат да го приемат като гост в залата за учение. Но нямаха причина да не го поканят на вечеря и саке в Шининдо. Перуниките вече бяха цъфнали там, отбеляза той, а дивите азалии бяха на път. Биха могли да си организират малко увеселение и да поговорят за майсторлъка на сабята и други подобни неща. По всяка вероятност Мусаши няма да откаже. А старият господар не би имал нищо напротив, ако разбере за тази среща.

Кидзаемон се плесна по коляното и възкликна:

— Чудесна идея!

— Ние също ще се позабавляваме — прибави Мурата. — Нека веднага му изпратим отговор.

Докато той измисляше отговора, Кидзаемон каза:

— Момчето чака отвън. Поканете го да влезе.

Минути по-рано, Джотаро взе да проявява нетърпение и да недоволства:

— Какво се бавят толкова.

Точно тогава едно голямо черно куче улови миризмата му и дойде да го подуши. Джотаро се зарадва, че си е намерил нов приятел и започна да му говори и да го дърпа за ушите.

— Хайде да си поиграем — предложи той, после прегърна кучето, след което го блъсна настрани. На кучето явно му хареса, така че Джотаро повтори процедурата още няколко пъти.

После го стисна за муцуната и извика:

— А сега лай!

Това ядоса кучето. Освободи се от хватката на момчето, захапа полите на кимоното му и ги задърпа упорито. Този път Джотаро се ядоса:

— Не знаеш ли кой съм аз? Престани веднага! — развика се той.

Извади дървената си сабя и я размаха заплашително над главата си. Кучето, вече съвсем на сериозно, започна да лае силно, за да привлече вниманието на пазачите. Джотаро изруга и стовари сабята си върху главата му. Чу се звук като да беше ударил камък. Кучето се нахвърли върху гърба на момчето и, захапвайки обито му, го повали на земята. Преди да успее да се изправи, кучето отново го връхлетя, а в това време Джотаро обезумял се опитваше да предпази лицето си с ръце.

Опита се да избяга, но кучето го следваше по петите и лаят му отекваше в планините. Между пръстите, закриващи лицето, започна да се процежда кръв. Скоро болезненият вой на Джотаро заглуши кучешкия лай.

Отмъщението на Джотаро

Когато се завърна в хана, Джотаро седна до Мусаши и със самодоволен вид му съобщи, че е изпълнил успешно мисията си. По лицето му се виждаха няколко драскотини, а носът му приличаше на презрял домат. Несъмнено го болеше, но тъй като не спомена и дума за обяснение, Мусаши не зададе никакви въпроси.

— Ето отговора — каза момчето и подаде на Мусаши писмото от Шода Кидзаемон, като накратко описа срещата си със самураите. Не спомена и дума за кучето. Докато говореше, от раните му отново потече кръв. — Това ли е всичко — попита, след като свърши разказа си.

— Да, това е. Благодаря ти.

Докато Мусаши отваряше писмото, Джотаро закри с ръце лицето си и бързо излезе от стаята. Коша изтича след него и заразглежда разтревожено драскотините.

— Какво се случи? — попита тя.

— Нападна ме куче.

— Чие куче?

— Едно куче в крепостта.

— О, сигурно е бил големият черен Кишу? Той е зъл. Сигурна съм, че макар да си толкова силен, не би могъл да се справиш с него. Та той е разкъсал толкова зверове!

Макар да не бяха в цветущи отношения, Коша го заведе до поточето зад хана и го накара да си измие лицето. После донесе някакви мазила, с които го намаза. По изключение Джотаро се държа любезно. Когато привърши, той се поклони и я засипа с куп благодарности.

— Престани да си клатиш главата нагоре-надолу. В крайна сметка ти си мъж, и това е смешно.

— Но това, което направи за мен, наистина ме трогна.

— Макар че се караме непрекъснато, аз те харесвам — призна му тя.

— Аз също те харесвам.

— Наистина ли?

Онези части от лицето на Джотаро, които се показваха измежду намазаните рани, пламнаха. Бузите на Коша също поруменяха. Наоколо нямаше никой. Между розовите цветове на цъфналите праскови надничаше слънцето.

— Твоят Учител май се кани да тръгва скоро, нали? — попита тя със сянка на разочарование в гласа.

— Ще поостанем още малко — окуражително отвърна той.

— Бих желала да се задържите година-две.

Двамата влязоха в склада за фураж и се излегнаха по гръб в сеното. Ръцете им се докоснаха. През тялото на Джотаро премина топла вълна. Без предупреждение той дръпна ръката на Коша към себе си и я захапа.

— Ох!

— Заболя ли те? Извинявай.

— Няма нищо. Ухапи ме пак.

— Нямаш нищо напротив?

— Не, не, ухапи ме! Ухапи ме по-силно!

Джотаро се вкопчи в ръката на Коша и като кученце заръфа пръстите й. Над главите им се посипа слама. Скоро те паднаха в прегръдките си, ей така, заради самото прегръщане. Точно тогава се появи бащата на момичето, който обикаляше да я търси. Ужасен от видяното, той застина на прага, а лицето му придоби строгото изражение на конфуциански мъдрец.

— Ах, безумци такива! Какво правите тук? Та вие и двамата сте още деца!

Той ги извлече навън за яките и Коша получи няколко подобаващи плесници отзад.

През останалата част на деня Мусаши почти не продума. Той седеше замислен, със скръстени пред себе си ръце.

Посред нощ Джотаро се събуди и тайничко погледна Учителя си. Мусаши лежеше с широко отворени очи и, изпаднал в дълбока концентрация, гледаше в тавана.

На следващия ден продължаваше да е все така затворен в себе си. Джотаро се изплаши да не би учителят му да е чул за играта с Коша в плевнята. Както и да е, никой не отвори дума за това. Късно следобед Мусаши изпрати момчето да поиска сметката и започна да се приготвя за тръгване. На въпроса на появилия се прислужник дали ще желае вечеря, той отговори отрицателно.

Коша, лениво отпусната в ъгъла, го попита:

— Няма ли да се върнете да спите тук нощес?

— Не. Благодаря ти, Коша, че толкова добре се грижеше за нас. Мисля, че ти създадохме доста проблеми. Довиждане.

— Пазете се — каза тя. Беше закрила лицето си с ръце, за да скрие сълзите си.

Ханджията и прислужниците се бяха подредили на вратата, за да ги изпратят. Това, че тръгваха по залез-слънце, им се стори доста странно. След няколко крачки Мусаши се огледа за Джотаро.

Като не го видя, той се обърна назад към хана, където момчето се сбогуваше с Коша под един навес. Когато видяха Мусаши да се приближава, те бързо се разделиха.

— Довиждане — каза Коша.

— До скоро — извика Джотаро и изтича към Мусаши.

Макар да го беше страх от Мусаши, момчето не се сдържа да хвърля по някой скрит поглед назад.

В долината започнаха да проблясват светлини. Мусаши, без да промълви нито дума и без да се обърне, вървеше право напред. Джотаро мрачно се влачеше след него.

След известно време Мусаши попита:

— Не сме ли близо вече?

— До къде?

— До главната порта на крепостта Коягю.

— В Крепостта ли отиваме?

— Да.

— Там ли ще останем през нощта?

— Нямам представа. Зависи как ще се развият събитията.

— Ето я. Това е портата.

Мусаши се спря и застана пред нея със събрани крака. Над обраслите с мъх крепостни стени се чуваше лекия шепот на дърветата. Една единствено светлинка се прокрадваше от квадратен прозорец.

Мусаши извика и пред него се появи пазач. Давайки му писмото от Шода Кидзаемон, той каза:

— Името ми е Миямото Мусаши. Идвам по покана на Шода. Бихте ли му казали, моля, че съм пристигнал.

Пазачът беше предупреден:

— Очакват ви — каза му и с жест подкани Мусаши да го последва.

Освен всичко останало, за което се използваше Шининдо, това беше и място, където младежите от Крепостта изучаваха конфуцианството. Беше и библиотеката на имението. Стаите по коридора в задната част бяха обзаведени до една с етажерки за книги. И въпреки че славата на дома Ягю се дължеше на бойните успехи, Мусаши се убеди, че тук отдават голямо внимание и на учението. Всичко, свързано с крепостта, сякаш беше потопено в историята.

И всичко изглеждаше добре поддържано, ако се съдеше колко чист беше пътя от портата до Шининдо, по любезното отношение на пазача и по сдържаната, ненатрапчива светлина, която обливаше централната кула на Крепостта.

Понякога, когато влиза за първи път някъде, човек изпитва чувството, че вече познава мястото и неговите обитатели. Мусаши почувства нещо подобно, докато сядаше на дървения под в просторната стая, където го въведе пазачът. След като му предложи твърда обла възглавница, напълнена с преплетена слама, която Мусаши прие с благодарности, пазачът го остави сам. По пътя оставиха Джотаро в чакалнята за посетители.

Няколко минути по-късно пазачът се върна и съобщи, че домакинът скоро ще се появи.

Мусаши приплъзна възглавницата в единия ъгъл и се облегна назад. Под приглушената светлина на лампа той видя дървени рамки от цъфтящи пълзящи растения с бели и светлолилави цветове. Във въздуха се усещаше сладникавата им миризма. Изненада го крякането на жаба — първото, което чуваше за тази година.

В градината клокочеше вода. Поточето очевидно течеше под сградата, защото след като седна установи, че шумът на течаща вода идва някъде отдолу. Наистина само преди миг му се струваше, че звукът идва откъм стените, тавана, та дори и от лампата. Почувства се спокоен и отпуснат. Въпреки това дълбоко в него все още кипеше неунищожимото чувство на тревога. То беше породено от неутолимия му боен дух, който изпълваше всяка фибра на тялото му дори в подобна атмосфера на абсолютно спокойствие. От възглавницата си в ъгъла, той любопитно разглеждаше заобикалящите го предмети.

— Кой е Ягю? — предизвикателно помисли той. — Боец, както и аз. В това отношение сме равни. Но тази вечер аз ще го изпреваря с едни гърди, ще го оставя след себе си.

— Съжаляваме, че те накарахме да чакаш.

Беше Шода Кидзаемон, придружен от Кимура, Дебучи и Мурата.

— Добре дошъл в Коягю — топло го приветства Кидзаемон. След като останалите трима се представиха, прислужници донесоха подноси със саке и закуски. Сакето беше гъсто, подобно на сироп, местно производство. Сервираха го в широки старовремски чаши.

— Така е в областта — каза Кидзаемон, — не можем да ти предложим много, но моля, чувствай се като у дома си.

Останалите също бяха много сърдечни и го подканяха да се чувства удобно, да забрави официалностите.

По тяхно настояване Мусаши прие малко саке, макар че не го обичаше особено. Не толкова, защото не го харесваше, колкото защото беше твърде млад, за да оцени тънкия му вкус. Тазвечерното саке беше доста приятно, но много бързо го удари в главата.

— Изглежда знаеш как да пиеш — каза Кимура Сукекуро и му предложи още една чаша. — Между другото, научих, че божурът, от който се интересуваш, е бил отрязан от ръката на самия господар на крепостта.

Мусаши се плесна по коляното.

— Така си и знаех! — възкликна той. — Беше великолепно!

Кимура се наведе към него.

— Много ми се ще да узная как разбра, че разрезът в това крехко, нежно стъбло е бил направен от истински майстор на сабята. Всички бяхме силно впечатлени от това твое умение.

Като се колебаеше, понеже още не можеше да се каже накъде отива разговора, Мусаши, за да спечели време, отвърна:

— Бяхте впечатлени? Наистина ли?

— Да, съвсем честно! — почти едновременно отвърнаха Кидзаемон, Дебучи и Мурата.

— Самите ние не успяхме да забележим нищо по-особено в цветето — каза Кидзаемон. — Стигнахме до заключението, че е нужно да си гений, за да разбереш друг гений. Смятаме, че ще е от изключителна полза за бъдещото ни развитие, ако ни поговориш малко за това.

След още една глътка саке, Мусаши каза:

— О, не беше нищо особено, просто сполучливо предположение.

— Хайде, недей да скромничиш.

— Не скромнича. Това беше някакво вътрешно усещане, което се породи при вида на отрязаното стъбло.

— Какво по-точно усещане?

Както правеха с всеки външен човек, четиримата старши ученици на Къщата Ягю се опитваха да анализират човешките качества на Мусаши, като наред с това го проверяваха. Вече бяха забелязали физическите му качества, харесаха осанката и изражението на очите му. Но начинът, по който държеше чашата и пръчиците за хранене, издаваха провинциалния му произход и ги караше да се държат покровителствено с него. След само три-четири чаши саке, лицето на Мусаши доби медночервен оттенък. Той объркан докосна на няколко пъти челото и бузите си. Момчешкото в този му жест ги накара да се засмеят.

— Това твое усещане — продължи мисълта си Кидзаемон, — не можеш ли да ни кажеш още нещо за него? Както знаеш, Шининдо е строена специално за господаря на Изе, Коизуми, за да отсяда тук при визитите си в крепостта. Това е важна сграда в историята на боя със саби. И е точно мястото, където бихме желали да изслушаме една лекция от теб тази вечер.

След като разбра, че да се съпротивлява на ласкателствата им е безполезно, Мусаши реши да премине в атака.

— Когато почувстваш нещо, ти просто го чувстваш — каза той. — Наистина няма начин да се обясни. Ако искате да ви покажа за какво говоря, ще трябва да извадите сабите си и да се биете с мен. Друг начин няма.

Пушекът от лампата се виеше гъст като черно мастило в спокойния нощен въздух. Крякащата жаба отново се обади.

Двамата по-възрастни, Кидзаемон и Дебучи, се спогледаха и избухнаха в смях. Макар думите му да бяха изречени със спокоен тон, предложението безспорно беше предизвикателство. И те го изтълкуваха точно така.

Оставяйки репликата му без коментар, те заговориха за саби, после за дзен, за събитията по провинциите, за битката при Секигахара. Кидзаемон, Дебучи и Кимура бяха взели участие в кървавия конфликт. За Мусаши, който се би за противниковата страна, разказите им имаха вкуса на горчивата истина. Домакините очевидно се забавляваха безкрайно в разговора. Докато Мусаши предпочиташе повече да мълчи.

Същевременно добре съзнаваше колко бързо лети времето. Беше усетил със сърцето си, че ако тази вечер не се срещне със Секишусай, втора възможност няма да му се отдаде.

Кидзаемон обяви че е време за ечемика, смесен с ориз — традиционното последно ястие. Сервираха го, а сакето отнесоха.

— Как да се срещна с него? — мислеше Мусаши.

Все по-ясно му ставаше, че вероятно ще го принудят да следва някаква тяхна заучена схема. Дали да не накара някой от домакините да изпусне нервите си? Трудна работа при положение, че самият той не беше ядосан. Все пак опита съвсем целенасочено да не се съгласи с някои изказани становища, като говореше с груб и остър език. Шода и Дебучи винаги отвръщаха със смях. Никой от четиримата не можеше да бъде накаран да направи нещо прибързано.

Беше започнал да се отчайва. Не можеше да се примири с мисълта, че ще трябва да си тръгне, без да е постигнал целта си. За своята корона той желаеше диамантената звезда на победата. Искаше да се знае, че Мусаши е бил тук и си е отишъл, оставяйки следа в дома Ягю. Секишусай, този велик патриарх на бойните изкуства, „Старият дракон“, както го наричаха, трябваше да бъде поставен на колене от сабята на Мусаши.

Дали бяха разкрили истинските му намерения? Замисли се за това, но изведнъж нещата придобиха неочакван обрат.

— Чу ли това? — попита Кимура.

Мурата излезе на терасата, после се върна в стаята.

— Кишу лае, но не както обикновено. Мисля, че се е случило нещо.

Кишу се казваше кучето, с което Джотаро бе имал вземане-даване предния ден. Нямаше съмнение, че лаят, който явно идваше откъм втората стена на крепостта, беше плашещ. Беше твърде ужасен и стряскащ, за да идва от куче.

Дебучи каза:

— Мисля, че ще е по-добре да хвърля един поглед. Извини ме, Мусаши, че развалям веселбата, но може да се окаже нещо важно. Моля ви, продължете без мен.

Малко след като той излезе, Мурата и Кимура го последваха, с учтиви молби за извинение.

Лаят ставаше все по-тревожен. Кучето очевидно се опитваше да предупреди за някаква опасност. Когато някое от кучетата в крепостта се държеше по подобен начин, се считаше за почти сигурен знак, че става нещо нередно. Мирът, на който се радваше страната, не беше толкова стабилен, че един даймио да си позволи да охлаби бдителността си спрямо съседните си феодали. Все още се срещаха безскрупулни бойци, които не биха се спрели пред нищо, за да задоволят собствената си амбиция. Из улиците скитаха шпиони, които търсеха лесна и уязвима плячка.

Кидзаемон изглеждаше крайно разтревожен. Известно време задържа погледа си върху мъждукащата лампа, сякаш броеше отекванията на нечовешкия шум.

Накрая се чу дълъг, болезнен вой. Кидзаемон изсумтя и погледна Мусаши.

— Мъртъв е — каза Мусаши.

— Да. Някой го уби. — Като не можеше да се сдържа повече, Кидзаемон се изправи. — Не разбирам какво става.

Тръгна да излиза, но Мусаши го спря с думите:

— Почакай! Джотаро, момчето, което дойде с мен, все още ли е в чакалнята?

Отправиха въпроса си към млад самурай, който стоеше пред Шининдо. След като потърси момчето, той им докладва, че го няма никъде.

По лицето на Мусаши се изписа загриженост. Той се обърна към Кидзаемон:

— Мисля, че знам какво става. Имаш ли нещо против да те придружа?

— Ни най-малко.

На около триста разкрача от доджото се беше събрала тълпа. Виждаха се запалени светлинки. Освен Мурата, Дебучи и Кимура, там имаше и доста воини и пазачи, образуващи затворен кръг. Всички говореха и се надвикваха в един глас. Мусаши си проби път до празното пространство в средата на кръга. Сърцето му спря да бие. Там, точно както беше предположил, стоеше Джотаро. Облян в кръв, той приличаше досущ на дяволско изчадие. Беше с дървената си сабя в ръка. Здраво стиснал зъби, той не можеше да успокои учестеното си дишане, от което раменете му се движеха нагоре-надолу. До него лежеше Кишу, с оголени зъби и изпружени напред крака. В пустите очи на кучето се отразяваше светлината на фенерите. От устата му се процеждаше струйка кръв.

— Това е кучето на негово благородие — мрачно каза някой.

Един самурай се приближи до Джотаро и закрещя:

— Ах, ти, малко копеле! Какво си направил? Ти ли уби кучето?

Мъжът ожесточено посегна да удари момчето, но Джотаро успя да избегна плесницата му.

С треперещи рамене, той извика:

— Да, аз го убих!

— Признаваш ли си?

— Имах причина!

— Ха!

— Това беше отмъщение.

— Моля?

След този отговор настъпи общо вълнение. Тълпата настръхна. Кишу беше любимецът на господаря Муненори. Господарят Йоринори лично беше дал кучето на Муненори, който го отгледа сам. Убийството вероятно щеше да бъде внимателно проучено. А съдбата на двамата самураи, на които се плащаше, за да гледат добре кучето, беше неясна.

Мъжът, приближил се до Джотаро, беше един от тези двама.

— Млъквай! — изкрещя той и замахна към главата му. Този път Джотаро не реагира навреме. Юмрукът се стовари върху ухото му.

Джотаро опипа с ръка удареното място:

— Какво правиш!? — извика той.

— Ти уби кучето на господаря. Не възразяваш, ако те пребия до смърт, нали? По същия начин. Защото точно това възнамерявам да направя.

— Аз само исках да му отмъстя. Защо трябва да ме наказвате за това? Всеки разумен човек знае, че не е справедливо!

Според Джотаро излизаше, че той просто е защитавал честта си. И беше рискувал живота си затова. Той знаеше, че видима рана е голям позор за един самурай. За да възвърне достойнството си, не му оставаше друг избор, освен да убие кучето. Наистина, по всичко личеше, че се бе надявал да го похвалят за жестоката му постъпка. Той стоеше изправен, решен да не се предава.

— Затвори безсрамната си уста! — изкрещя му пазачът. — Не ме интересува, че си още дете. Достатъчно голям си, за да знаеш разликата между едно куче и едно човешко същество. Помисли си само що за хрумване! Да търсиш отмъщение от животно!

Той сграбчи Джотаро за яката, подири с поглед одобрението на тълпата и обяви, че негово задължение е да накаже убиеца на кучето. Тълпата показа съгласието с мълчаливо кимване. Четиримата мъже, които доскоро бяха забавлявали Мусаши, изглеждаха объркани, но не вземаха отношение.

— Лай, момче! Лай като куче! — извика пазачът. Раздруса Джотаро за яката и с помътнял поглед го запрати на земята. Намери дъбова пръчка и я вдигна над главата си, готов да нанесе удар.

— Ти уби кучето, малко копеле! Сега е твой ред! Стани, за да те убия! Лай! Ухапи ме!

Със здраво стиснати зъби Джотаро се изправи и застана, здраво стиснал дървената си сабя. От лицето му не беше изчезнало онова излъчване на горски дух, но изражението на лицето му не беше в никакъв случай детско. Воят, изтръгнал се от устата му, отекна зловещо в мрака.

Когато един възрастен се ядоса, той обикновено скоро забравя яда си. Но когато омразата на едно дете се разгори, дори родната му майка не би могла да го усмири.

— Убий ме! — закрещя той. — Хайде, убий ме!

— Умри, тогава! — ядно отвърна пазача. Той замахна.

Ако ударът беше стигнал до момчето, би го убил. Но не стигна. Остър звук отекна в ушите на стоящите наоколо. Дървената сабя на момчето отхвръкна във въздуха. Без да мисли, той беше парирал удара.

Останал без оръжие, той бясно се нахвърли срещу врага си и захапа обито му. Борейки се за живота си, той разкъса с нокти слабините на пазача, докато оня правеше безуспешни опити да го удари с пръчката си.

Мусаши остана настрана със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице. Но изведнъж на сцената се появи още една дъбова пръчка. Вторият мъж се канеше да нападне Джотаро в гръб. Беше време Мусаши да се включи. Той отпусна ръцете си и за миг си проправи път през стената от хора.

— Глупак! — изкрещя той на новодошлия.

Една дъбова пръчка и два крака полетяха във въздуха и се приземиха край един пън на около четири крачки от мястото на боя.

Мусаши извика:

— Твой ред е, дяволче такова! — той с две ръце хвана Джотаро за обито му, издигна го над главата си и го задържа там. Обръщайки се към пазача, който си поемаше дъх, той каза:

— Наблюдавам ви от самото начало. Мисля, че не си на прав път. Това момче е мой слуга. И ако имаш възражения срещу него, ще трябва да ги предявиш и срещу мен.

Пазачът отвърна със злоба:

— Добре, така и ще направя! Ще се заемем и с двама ви!

— Чудесно, ние сме готови! Сега, ето го момчето!

Той хвърли Джотаро към него. Ужасената тълпа ахна и отстъпи назад. Тоя луд ли е? Къде се е чуло и видяло да се използва едно човешко същество като оръжие срещу друго.

Пазачът в недоумение проследи полета на Джотаро, който завърши върху собствените му гърди. Мъжът падна назад, сякаш подпората, която го бе държала изправен, внезапно се беше срутила. Трудно можеше да се каже дали удари главата си в камък, или пък ребрата му се спукаха. Нададе вой и започна да повръща кръв. Джотаро отскочи от гърдите му, прехвърли се през глава и като топка се изтърколи на двайсет-трийсет стъпки встрани.

— Видя ли това? — извика някой.

— Кой е този побъркан ронин?

Скандалът вече не засягаше само пазача на кучето. Другите самураи също започнаха да ругаят Мусаши. Повечето не бяха наясно, че той е гост на крепостта, и някои дори предложиха да свършат с него тук и веднага.

— А сега ме чуйте всички! — каза Мусаши.

Внимателно наблюдаваха как той вдигна дървената сабя на Джотаро и застана пред тях смразяващо намръщен.

— Престъплението на детето е престъпление на неговия учител. И двамата сме готови да си платим. Но нека по-напред ви кажа това: нямаме намерение да се оставим да ни убиете като кучета. Готови сме да се бием с вас.

Вместо да се признае за виновен и да понесе наказанието си, той ги предизвикваше! Ако при това положение Мусаши се беше извинил от името на Джотаро, ако го беше защитил, ако беше направил дори най-малък опит да уталожи напрежението сред самураите от Ягю, целият случай щеше да приключи мирно и тихо. Но при подобно държание това беше изключено. Той сякаш се опитваше да създаде още по-голяма бъркотия.

Шода, Кимура, Дебучи и Мурата отново смръщиха лица. Чудеха се що за чешит са поканили в Крепостта. Възмутени от липсата на чувство за мярка у него, те го наблюдаваха внимателно.

Тълпата беше нетърпелива. Предизвикателството на Мусаши само наля масло в огъня.

— Чуйте го само! Що за разбойник!

— Той е шпионин! Вържете го!

— Не, да го обезглавим!

— Да не го оставяме да се измъкне!

За момент изглеждаше, сякаш Мусаши и Джотаро, който отново беше застанал до него, ще бъдат погълнати от морето от саби. Но след миг над тълпата се извиси нечий властен глас:

— Спрете!

Беше Кидзаемон, който, заедно с Дебучи и Мурата се опитваше да овладее положението.

— Този човек явно предварително е обмислил всичко! — каза Кидзаемон. — Ако се оставите да ви примами и бъдете убити или ранени, ще трябва да отговаряме пред негово благородие. Кучето беше важно, наистина, но не толкова, колкото един човешки живот. Ние четиримата ще поемем цялата отговорност. Каквото и да направим, вие нямате вина. А сега се успокойте и се прибирайте да спите.

Тълпата се разпръсна с известно недоволство, оставяйки нещата в ръцете на четиримата, които бяха забавлявали Мусаши в Шининдо. Те вече не бяха домакини и гост, а престъпник и съдии.

— Мусаши — каза Кидзаемон, — съжалявам, но планът ти се провали. Предполагам, че някой те е пратил да шпионираш в крепостта или просто да създаваш неприятности. Но, страхувам се, няма да стане.

Те стесниха кръга около Мусаши. На него му беше пределно ясно, че и четиримата владеят до съвършенство сабята. Той остана спокоен, с ръка върху рамото на Джотаро. Така заобиколен, не би могъл да избяга, дори ако имаше крила.

— Мусаши — обади се Дебучи, хванал дръжката на сабята си, — ти се провали. Най-достойното нещо, което можеш да направиш, е да се самоубиеш. Може и да си нехранимайко, но като проникна в крепостта сам, единствено с това момче като помощник, ти показа доста смелост. Прекарахме една приятна вечер заедно. Сега ще те почакаме, докато се приготвиш за харакири. Когато го направиш, ще докажеш, че си истински самурай!

Това би било идеалното разрешение. Те не се бяха допитали до Секишусай, и ако Мусаши умреше, цялата работа щеше да се зарови в земята заедно с тялото му.

Но Мусаши имаше други намерения:

— Мислите, че трябва да се самоубия? Това е нелепо! Нямам намерение да умирам, поне засега.

Раменете му се затресоха от смях.

— Е, добре — каза Дебучи. Говореше със спокоен глас, но смисълът на това, което казваше, беше твърде ясен. — Опитахме се да се държим с теб както подобава, а ти се възползва от нашето благоразположение…

Кимура се намеси:

— Няма смисъл да говорим повече!

Той застана зад Мусаши и го бутна:

— Хайде тръгвай! — заповяда му.

— Накъде?

— Към килиите!

Мусаши кимна и тръгна, но в съвсем друга посока — право към вратата на крепостната кула.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика Кимура, пресрещайки Мусаши и протегна ръце да го спре. — Килиите не са натам. Те са точно в обратната посока. Върни се веднага!

— Не! — извика в отговор Мусаши.

Погледна надолу към Джотаро, който вървеше плътно до него, и му каза да застане под един бор в градината пред кулата. Около дървото имаше внимателно разстлан бял пясък.

Джотаро на бегом се измъкна изпод ръкава на Мусаши и се скри зад дървото, като през цялото време се мъчеше да отгатне какво е намислил учителят му. Споменът за проявената от него смелост в боя при Ханя се върна в мислите му. През тялото му премина тръпка на радост.

Кидзаемон и Дебучи застанаха от двете страни на Мусаши и се опитаха да го накарат да върви в избраната от тях посока. Мусаши не помръдна.

— Тръгвай!

— Няма!

— Смяташ да се съпротивляваш ли?

— Да!

Кимура изгуби търпение и понечи да извади сабята си, но по-старшите от него Кидзаемон и Дебучи му заповядаха да спре.

— Какво ти става? Какво смяташ да правиш?

— Имам намерение да се срещна с Ягю Секишусай!

— Да се срещнеш с кой?

Дори през ум не им беше минало, че този побъркан младок можеше дори да си помисли за подобна нелепост.

— И какво, ако се срещнеш с него?

— Аз съм млад, изучавам бойните изкуства. Една от целите в живота ми е да получа урок от майстора на училището Ягю.

— Ако това е, което си искал, защо просто не ни попита?

— Не е ли истина, че Секишусай не приема абсолютно никой и не дава уроци на скитащи ученици?

— Да, така е.

— Какво друго ми остава тогава, освен да го предизвикам? Разбира се, наясно съм, че дори и да успея, той вероятно няма да пожелае да наруши принципите си. Затова реших да отправя предизвикателството си към цялата крепост и да се бия с всички.

— С всички? — в хор възкликнаха четиримата.

Кидзаемон и Дебучи все още го държаха за ръцете.

А Мусаши гледаше нагоре в небето. Чу се звук като от пляскане на крила. От тъмнината излетя орел и с тялото си закри връх Касаги. Гигантският силует затули звездите, преди птицата да се спусне надолу към покрива на склада за ориз.

Думата „битка“ прозвуча доста театрално, някак смешно дори в ушите на четиримата. Но за Мусаши тя едва побираше смисъла на онова, което, според него, предстоеше да се случи. Той не говореше за двубой, чийто изход ще се реши единствено от техническите умения на участниците в него. Това, за което мислеше, беше истинска и всеобща война, в която всеки трябваше да даде всичко от себе си — до последното зрънце дух и способности. Война, в която щяха да се решат съдбите им. Битката между две армии, макар и различна по форма, по същност беше най-близо до това, което Мусаши си представяше. Беше просто: един мъж обявяваше война на една крепост. Волята му беше заявена с твърдостта и устойчивостта, с която стоеше на краката си. Окончателността на решението му направи възможно думата „битка“ да звучи съвсем естествено.

Четиримата мъже с напрежение се взираха в лицето му. Отново се запитаха дали у него е останала поне капчица разум. Кимура прие предизвикателството му. Той захвърли във въздуха сламените си сандали и нави ръкавите на хакамата си. После каза:

— Чудесно! На този свят най-много обичам да се бия! Не мога да те посрещна с почести и фанфари, но мога да се бия с теб. Шода, Дебучи, дайте го насам.

Кимура пръв би предложил да накажат Мусаши, но до този момент опитваше да се сдържа. Сега вече чашата на търпението му преля.

— Хайде! — подкани той. — Оставете го на мен!

В същия миг Кидзаемон и Дебучи бутнаха Мусаши. Той залитна четири-пет крачки напред към Кимура, който отстъпи крачка назад, вдигна лакът пред лицето си и сръчно замахна със сабята надолу към олюляващото се тяло на Мусаши. Докато острието разсичаше въздуха, се чу звук като от изсипване на пясък.

В същия миг се чу вик — не от Мусаши, а от Джотаро, който беше напуснал позицията си зад бора. Източникът на странния шум беше шепата пясък, която той хвърли.

Като предположи, че Кимура ще изчисли времето на падането му, за да нанесе по-добър удар, Мусаши съзнателно ускори движението и в момента на удара беше значително по-близо до своя противник, отколкото той очакваше. Така сабята изсвистя в празното пространство и се удари в пясъка.

Двамата отскочиха назад и се отдалечиха на четири-пет крачки. Настъпи напрегната тишина, в която противниците се гледаха един друг предизвикателно.

— Ще се случи нещо, което си заслужава да се види — каза меко Кидзаемон.

Макар да не участваха в двубоя, Дебучи и Мурата се преместиха и заеха защитни позиции. Това, което видяха досега, доказваше способностите на Мусаши като боец. Атаката и последвалото мигновено възстановяване на позицията ги убеди, че той е достоен противник на Кимура.

Кимура държеше меча си малко по-ниско от нивото на гърдите. Беше неподвижен. Мусаши също не помръдваше. Стоеше с ръка стиснала дръжката на сабята, издадено напред дясно рамо и повдигнат лакът. Очите му представляваха два бели, гладки камъка застинали върху мрачното лице.

До едно време те изпробваха нервите си. Но още преди който и да е от тях да помръдне, тъмнината около Кимура сякаш се заклати, настъпи някаква промяна. Скоро стана ясно, че дишането му се учестява все повече и повече, че е по-напрегнат от Мусаши.

Дебучи изпусна едва доловим нисък стон. Той разбра, че това сравнително невинно в началото приключение беше на път да се превърне в истинска катастрофа. Беше сигурен, че Кидзаемон и Мурата са на същото мнение. Това нямаше да свърши лесно. Изходът от боя между Мусаши и Кимура беше решен, освен ако не се случеше нещо изключително. При цялата си неохота да направят нещо, което би могло да се изтълкува като малодушие, другите трима мъже се видяха принудени да действат, за да предотвратят най-лошото. Най-доброто решение беше да се отърват от този странен, неуравновесен натрапник колкото може по-бързо, без самите те ненужно да пострадат.

Тримата съгласувано настъпваха към Мусаши. В същия миг неговата сабя разцепи въздуха с острия звук на обтегната тетива и гръмогласен рев изпълни празното пространство. Бойният вик излезе сякаш не само от устата, а от цялото му тяло, като внезапен, отекнал във всички посоки звън на храмова камбана. От подредените от двете му страни — отпред и отзад — противници дойде съскащо гъргорене.

Мусаши се чувстваше преливащ от сила, сякаш кръвта му е готова да избликне от всяка пора, но разсъдъкът му беше хладен като лед. Дали това не беше пламтящият лотос, за който говорят будистите? Единството на изгаряща топлина с вледеняващ лед, съчетанието на огън и вода?

Във въздуха престанаха да летят песъчинки. Джотаро беше изчезнал. От връх Касаги на пориви свистеше вятър; здраво стиснатите саби леко проблясваха.

Макар и сам срещу четирима, Мусаши не се усещаше в изцяло неизгодно положение. Съзнаваше прилива във вените си. Казват, в такива мигове умът бивал завладян от представата за смъртта, но Мусаши дори не помисляше за нея. В същото време не се чувстваше убеден, че е способен да победи.

Вятърът сякаш духаше в главата, охлаждаше мозъка, проясняваше погледа му, макар че тялото му лепнеше и капчици пот лъщяха по челото му.

Чу се леко прошумоляване. Подобно рогцата на бръмбар, сабята на Мусаши усети и го предупреди, че мъжът отляво беше помръднал крака си на един-два пръста. Той отвърна на това по необходимия начин, променяйки положението на оръжието, и врагът, също с изострени сетива, се отказа от по-нататъшни нападателни движения. Петимата бяха като застинала жива картина.

Мусаши съзнаваше, че колкото повече продължава това, толкова по-лошо става за него. Искаше му се по някакъв начин противниците да не са около него, а да са разтегнати в права линия и да ги посреща един по един, но хората, с които имаше работа, не бяха начинаещи. Истината беше, че докато един от тях не се помести по собствен почин, Мусаши не би успял да мръдне. Можеше само да чака и да се надява, че по възможност някой за миг ще направи погрешна стъпка и ще му даде възможност за пробив.

За съперниците му не беше голямо утешение тяхното числено превъзходство. Те знаеха, че при най-малкия знак за отпускане от който и да било, Мусаши ще нанесе удар. Бяха разбрали, че имат пред себе си необикновен човек, от ония, които не се срещат всеки ден.

Дори Кидзаемон не се осмеляваше да мръдне. „Какъв странен човек“, помисли си той.

Саби, хора, земя, небе — всичко сякаш се беше вкаменило. Но в тази тишина се чу неочакван звук — звукът на флейта, носещ се с вятъра.

Щом мелодията докосна слуха на Мусаши, той забрави за себе си, забрави врага, забрави за живота и смъртта. Дълбоко в подсъзнанието си познаваше този звук, защото на времето точно той го привлече да излезе от своето скривалище на връх Такатеру. Това бе звукът, който го отведе право в ръцете на Такуан. Беше флейтата на Оцу.

Гърдите му изстинаха. Външно промяната беше едва доловима, но това бе достатъчно. Кимура нададе с цяло гърло боен вик и се хвърли напред. На дължина ръката му със сабята сякаш достигаше шест-седем лакти.

Мускулите на Мусаши се напрегнаха, кръвта му забушува. Беше сигурен, че е ранен. Левият му ръкав беше разкъсан от рамото до китката. Внезапното оголване на ръката го наведе на мисълта, че и плътта е разкъсана.

За малко самообладанието го напусна и той изкрещя името на бога на войната. Подскочи, обърна се внезапно и видя, че Кимура застава на мястото, където бе стоял преди малко самия той.

— Мусаши! — викна Дебучи Магобей.

— На думи си по-добър, отколкото на бой — предизвика го Мурата, докато той и Кидзаемон едва не се сбутаха, за да отблъснат Мусаши.

Но Мусаши енергично се оттласна от земята и скочи толкова високо, че докосна долните клони на боровете. После с още няколко скока изчезна в тъмнината, без да поглежда назад.

— Страхливец!

— Мусаши!

— Бий се като мъж!

Щом стигна до края на рова около вътрешната крепост, се чу пропукване на съчки и после настана тишина. Единственият звук беше нежната мелодия на флейтата в далечината.

Славеите

Нямаше начин да се разбере колко застояла вода има по дъното на дълбокия тридесет лакти ров. След като се мушна през живия плет близо до края му и рязко се спусна надолу, Мусаши спря и хвърли камък. Като не чу плясък, скочи на дъното, където без да издаде звук легна по гръб в тревата.

Скоро ребрата му престанаха да се надигат и пулсът му се успокои. Щом потта му изстина, той отново започна да диша равномерно.

„Оцу не би могла да е тук, в Коягю!, каза си. Навярно ушите ме лъжат… Все пак не е невъзможно. Може да е била тя.“

Спореше сам със себе си, представи си очите на Оцу сред звездите отгоре и скоро се унесе в спомени: Оцу в граничния проход между Мимасака и Харима, където говореше, че не може да живее без него, че за нея няма друг мъж на света. После на моста Ханада в Химеджи, където му каза как го е чакала близо хиляда дни и би го чакала десет години или двайсет — докато остарее и посивее. Молбите й да я вземе със себе си, уверенията й, че би понесла всякакви несгоди.

Неговото главоломно бягство в Химеджи беше предателство. Как ли го е ненавиждала след това?! Как ли си е хапала устните и е проклинала мъжкото непостоянство?

— Прости ми!

Думите, които издълба тогава на перилото на моста, се изплъзнаха от устните му. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите.

Стресна го вик от края на рова, нещо като: „Няма го тук.“ Три или четири борови факли проблеснаха между дърветата, после изчезнаха. Не го бяха забелязали.

Ядоса се, че се е просълзил.

— Какво ме е грижа за някаква жена? — каза презрително, като триеше с ръце очите си. Скочи на крака и погледна към тъмните очертания на крепостта Коягю.

„Нарекоха ме страхливец, казаха че не мога да се бия като мъж! Е, аз не съм се предал още, не всичко е изгубено. Не избягах, само направих тактическо отстъпление.“

Беше минал почти час. Той бавно тръгна по дъното на рова.

„Така или иначе нямаше смисъл да се бия с онези четиримата. Целта ми не беше да започвам с това. Когато намеря самия Секишусай, ще стигнем до истинската битка.“

Той спря и започна да събира паднали клони, които чупеше с коляно на къси колчета. Като ги пъхаше едно по едно вместо стъпала в пукнатините на каменната стена, се покатери до ръба на рова.

Вече не чуваше флейтата. За миг имаше неясното усещане, че Джотаро вика, но като спря и се заслуша внимателно, не долови нищо. Не се тревожеше особено за момчето. То може и само да се оправя. Сигурно отдавна е на километри оттук. Липсата на факли показваше, че издирването поне за тази нощ е прекратено.

Мисълта да намери и победи Секишусай отново се превърна в негова върховна страст, проява на непосилното му желание за признание и чест.

Беше чул от кръчмаря, че хижата на Секишусай не е в никой от дворовете на крепостта, а на някакво уединено място в околността й. Тръгна през гори и долини. Понякога му се струваше, че се е заблудил извън земите на крепостта. Тогава останки от ров, каменна стена или оризов хамбар го уверяваха, че все още е в тях.

Търси цяла нощ, завладян от сатанински порив. Възнамеряваше, намери ли планинската къща, с предизвикателство за бой да нахълта в нея. Но тъй като часовете минаваха, той щеше да се зарадва, дори ако се появеше призрак, приел облика на Секишусай.

Наближаваше зазоряване, когато се намери пред задната порта на крепостта. Зад една урва се издигаше връх Касаги. Готов да се разкрещи от отчаяние, тръгна обратно по същия път в южна посока. Най-накрая, в подножието на един полегнал към югоизточната страна на крепостта склон, добре подрязаните дървета и добре поддържаната трева му подсказаха, че е открил скривалището. Заключението му скоро се потвърди от една порта със сламен покрив в стила, предпочитан от великия учител по чайна церемония Сен но Рикю. Зад нея успя да различи бамбукова горичка, забулена в сутрешната мъгла.

Като надникна през една цепнатина на портата, видя, че пътеката криволичи през горичката и нагоре по хълма като в дзен-будистките планински килии. За малко се изкуши да прескочи през решетката, но се въздържа; нещо в обстановката го разколеба. Дали щедрите грижи, пръснати наоколо, или вида на белите цветчета по земята? Каквото и да беше, чувството на завоевател премина и вълнението на Мусаши утихна. Той изведнъж помисли за вида си. Навярно приличаше на скитник с разрошената си коса и раздърпаното си кимоно.

— Закъде да бързам? — каза си, осъзнал изтощението си.

Трябваше да се овладее, преди да се представи на учителя.

„Рано или късно, помисли си, някой непременно ще мине през портата. Тогава ще дойде моето време. Ако той все още отказва да ме приеме като скитащ ученик, ще измисля друго.“ Седна под стряхата на портата, облегна гърба си на стълба и се унесе в сън.

Звездите избледняваха и белите маргаритки се полюшваха от вятъра, когато едра капка роса се хлъзна хладно по врата му и го събуди. Беше се развиделило и като се отърси от дрямката, главата му беше пречистена от сутрешния ветрец и песните на славеите. Не бе останал и помен от умората: чувстваше се прероден.

Като примижаваше очи и гледаше нагоре, той видя яркото червено слънце, възлизащо над планините. Скочи на крака. Слънчевата топлина беше вече разпалила неговото въодушевление и натрупаната в крайниците му енергия изискваше действие. Протегна се и спокойно каза:

— Днес е денят.

Усети глад и по някаква причина това го подсети за Джотаро. Може би се отнесе твърде грубо с момчето миналата нощ, но това беше преценен ход, част от обучението му. Мусаши отново увери сам себе си, че където и да е, Джотаро е в безопасност.

Вслуша се в звука на потока, който се спускаше по планинския склон, заобикаляше оградата отвътре, опасваше бамбуковата горичка и после изникваше изпод оградата по пътя си към долните земи на крепостта. Мусаши изми лицето си и пи до насита вместо закуска.

Водата беше хубава, толкова хубава, та предположи, че е основната причина Секишусай да избере това място за своето оттегляне от света. Като не знаеше още нищо за изкуството на чайната церемония, той и не допускаше, че вода с такава чистота беше всъщност за един ценител като сбъдната молитва.

Изплакна кърпата си за ръце в потока и след като старателно се изтри, изчисти и мръсотията от ноктите. После оправи косата си с прикаченото към сабята ножче. Щом Секишусай беше не само майстор на школата Ягю, но и един от най-великите хора в страната, Мусаши възнамеряваше да изглежда възможно най-добре. Той самият не беше нищо друго освен безименен воин, толкова различен от Секишусай, колкото най-малката звездичка от луната.

Докато приглаждаше коса и оправяше яката си, той се чувстваше вътрешно спокоен. Съзнанието му бе ясно; беше решен да почука на вратата като всеки редовен посетител.

Къщата беше доста далече нагоре по хълма и едва ли едно обикновено почукване би могло да се чуе. Оглеждайки се за нещо като мандало, той видя две плочки, по една от двете страни на вратата. Бяха красиво гравирани, а вдлъбнатият надпис беше запълнен със синкава смола, която имаше вид на бронзова патина. На дясната имаше следните думи:

А на лявата:

Стиховете бяха отправени към „преписвачите“ — чиновниците от крепостта, но значението им беше по-дълбоко. Старецът беше затворил вратата си не само за скитащи се ученици, а за всички дела на тоя свят, за неговите почести, както и за неговите изпитания. Бе загърбил земните желания — и своите, и чуждите.

„Още съм млад“, напомни си Мусаши. „Прекалено млад! Този човек е напълно недостижим за мен.“

Желанието му да почука на вратата се изпари. Наистина, мисълта да се натрапи на стария отшелник сега изглеждаше дивашка и той се почувства засрамен от себе си.

Само цветята и птиците, вятърът и росата трябва да прекрачват този праг. Секишусай вече не беше нито най-големият майстор на сабята в страната, нито господарят на имение, а човек, завърнал се към природата, отрекъл се от суетата на хорския живот. Да тревожи дома му би било светотатство. А и каква чест, какво отличие би придобил от победата над човек, за когото почестите и отличията вече не значат нищо?

„Добре, че прочетох това“, каза си Мусаши. „Ако не бях, щях да направя голяма глупост!“ Слънцето беше вече високо в небето и чуруликането на славеите замря. От хълма в далечината се дочуха припрени стъпки. Очевидно подплашени от шума, рояк птички се вдигна извит като дъга към небето. Мусаши надникна през портата да види кой идва.

Беше Оцу.

Значи нейна е била флейтата, която чу! Дали да изчака и да я срещне? Или да се маха? „Искам да говоря с нея, помисли си. Трябва да го направя!“

Обзе го нерешителност. Сърцето му се разтуптя и самоувереността му изчезна.

Оцу изтича надолу по пътеката към едно място на няколко крачки от мястото, където беше застанал. После спря и с лек вик на изненада се обърна.

— Мислех, че е точно зад мен — промърмори, оглеждайки се наоколо. След това се затича обратно нагоре по хълма, викайки: — Джотаро! Къде си?

Като чу гласа й, Мусаши пламна от смущение и започна да се изпотява. Колебанието му го отвращаваше. Нямаше сили да излезе от своето прикритие в сянката на дърветата.

След малко Оцу извика пак и този път последва отговор.

— Тук съм. Ти къде си? — викна Джотаро от горната част на горичката.

— Насам! — отговори тя. — Казах ти да не се отклоняваш така.

Джотаро бежешком се появи при нея.

— А, тук ли си била? — възкликна.

— Нали ти казах да вървиш след мен!

— Е, аз тръгнах, но после видях един фазан и го подгоних.

— Отгоре на всичко гониш фазан! Забрави ли, че трябва да търсиш една важна личност тази сутрин?

— О, аз не се тревожа за него. Той не е от тия, дето ще пострадат.

— Работата не изглеждаше такава, когато се втурна снощи в стаята ми. Беше готов да избухнеш в плач.

— Не е вярно! Просто всичко стана много бързо, не знаех какво да правя.

— Аз също, особено като ми каза името на твоя учител.

— А ти откъде познаваш Мусаши?

— От едно село сме.

— И това е всичко?

— Разбира се, че е всичко.

— Странно. Не разбирам защо се разплака само от това, че някакъв твой съселянин се е появил тук.

— Толкова много ли плаках?

— Как за мен помниш всичко, като забравяш ти самата какво си правила? Както и да е, сигурно съм бил доста уплашен. Ако ставаше въпрос само за четирима обикновени мъже срещу моя учител, не бих се притеснявал, обаче казват, че всичките били майстори. Като чух флейтата, си спомних, че си тук в крепостта и си помислих, че може би ако се извиня на негово височество…

— Ако ти си ме чул да свиря, Мусаши трябва също да ме е чул. Може дори да е познал, че съм аз. — Гласът й омекна. — Докато свирех, мислех за него.

— Не разбирам какво значение има това. Както и да е, по звука на флейтата намерих къде си.

— И страхотно зрелище беше — влетяваш в къщата и крещиш за „сражение“ някъде. Негово височество доста се стресна.

— Но той е добър човек. Като му казах, че съм убил Кишу, не се ядоса като другите.

Сетила се изведнъж, че губи време, Оцу забърза към портата.

— Може да говорим по-късно — каза тя. — Сега имаме по-важна работа. Трябва да намерим Мусаши. Секишусай даже наруши принципите си и каза, че иска да се запознае с човека, който е извършил това, за което разказваш.

Оцу изглеждаше свежа като цвете. Яркото слънце на ранното лято придаваше на бузите й блясъка на зреещ плод. Тя помириса младите листа и усети тяхното ухание да изпълва дробовете й.

Мусаши, скрит между дърветата, я гледаше втренчено, учуден от здравия й вид. Тази Оцу, която виждаше сега, беше много различна от момичето, което седеше унило на терасата в Шиподжи и наблюдаваше света с равнодушни очи. Тогава Оцу нямаше кого да обича. Или поне любовта, която изпитваше, беше мъглява и трудно определима. Като дете тя беше чувствителна, смутена и някак обидена от това, че е сирак.

Опознаването на Мусаши и възхищението й от него породи любовта, която живееше сега в нея и осмисляше съществуването й. През дългата година на скитане и търсене тялото и духът й бяха придобили смелостта да посрещнат всяко предизвикателство на съдбата.

Доловил бързо новата жизненост на Оцу и колко това я беше разхубавило, Мусаши изгаряше от желание да я отведе някъде насаме и да й каже всичко — как копнее за нея, как му е необходима физически. Искаше да разкрие стаената в коравото му сърце уязвимост; искаше да оттегли думите, които издълба на моста Ханада. Далече от чужди очи той би й показал колко нежен може да бъде. Би й казал, че изпитва към нея такава любов, каквато и тя към него. Можеше да я притисне в прегръдките си, да гали бузи в нейните, да изплаче сълзите си. Сега беше достатъчно силен, за да признае пред себе си, че тези чувства са истински.

Пак си припомни всичко, което Оцу му беше говорила преди и разбра колко жестоко и грозно от негова страна беше да отхвърли простата, искрена любов, която тя му предложи.

Беше нещастен, но все пак в него имаше нещо, което не можеше да се поддаде на тези чувства и което му казваше, че греши. В гърдите му живееха двама души — единият копнееше да се обади на Оцу, а другият му казваше, че е глупак. Не можеше да бъде сигурен кой от тях е истинската му същност. Докато обзет от нерешителност се взираше иззад дърветата, виждаше сякаш две пътеки — едната в светлина, а другата в мрак.

Оцу, неподозираща присъствието му, направи няколко крачки извън портата. Обърна се и видя, че Джотаро се навежда и взема нещо от земята.

— Джотаро, какво правиш, за бога? Побързай!

— Чакай! — извика той развълнувано. — Виж това!

— Само мръсен стар парцал! За какво ти е?

— Той е на Мусаши.

— На Мусаши ли? — ахна тя и се затича назад към него.

— Да, негово е — отвърна Джотаро, като хвана кърпата за ъглите, за да може тя да я види. — Спомням си я. От къщата на вдовицата, където отседнахме в Нара е. Виж тук — оцветена е с шарки като кленов лист и буквата „Лин“. Това е името на собственика на тамошната гостилница.

— Мислиш ли, че Мусаши е бил точно тук? — извика Оцу, оглеждайки се обезумяла наоколо.

Джотаро се изпъна почти на височината на момичето и с все сила изкрещя:

— Сенсей!

В горичката нещо прошумоля. Оцу се сепна, обърна се рязко и се втурна към дърветата. Момчето я последва.

— Къде отиваш? — извика то.

— Мусаши току-що избяга!

— Накъде?

— Натам.

— Не го виждам.

— Ето там, между дърветата.

Тя зърна силуета на Мусаши, но мигновената й радост веднага беше помрачена, като забеляза как рязко увеличава той разстоянието помежду им. Завтече се след него с цялата сила, на която бяха способни нозете й. Джотаро тичаше с нея, без сериозно да й вярва, че е видяла Мусаши.

— Грешиш! — извика той. — Сигурно е бил някой друг. Защо Мусаши ще бяга?

— Гледай!

— Къде?

— Там! — тя си пое дълбоко дъх и като напрегна до край гласа си, изкрещя: — Му-са-ши! — но едва безумният вик излезе от устата й, се спъна и падна. Докато Джотаро й помагаше да стане, тя проплака: — Защо не му извикаш и ти? Викни го! Викни го!

Вместо да направи каквото тя каза, той ужасен замръзна и се вторачи в лицето й. Беше виждал това лице и преди, с неговите кръвясали очи, тънки като игла вежди, восъчен нос и челюст. Беше лицето на маската! Маската на лудата, която вдовицата от Нара му даде. Лицето на Оцу нямаше нейната чудато изкривена уста, но иначе приликата бе пълна. Бързо отдръпна ръце и отстъпи уплашен.

Оцу продължи да нарежда:

— Не трябва да се предаваме! Той никога няма да се върне, ако го оставим да избяга сега! Викни го! Накарай го да се върне!

Нещо отвътре възпираше Джотаро, но изражението на Оцу му подсказа, че е безсмислено да я убеждава. Двамата отново се затичаха и той също почна да крещи с все сили.

От другата страна на горите имаше нисък хълм, в подножието на който минаваше задният път от Цукигазе към Ига.

— Ето го Мусаши! — извика Джотаро.

Щом стигна до пътя, той можа да види ясно своя учител, но Мусаши беше вече много далече от тях, за да чуе виковете им.

Оцу и Джотаро тичаха, докато ги държаха краката, крещяха до прегракване. Виковете им ехтяха над полетата. В края на долината изгубиха от поглед Мусаши, който тичаше право към гъсто обраслите предпланини.

Двамата спряха и останаха там, отчаяни като изоставени деца. Белите облаци се разстилаха в празнотата над тях, а ромонът на потока усилваше самотата им.

— Той е луд! Той не е на себе си! Как може да ме изостави по такъв начин? — проплака Джотаро и удари с крак в земята.

Оцу се облегна на един голям кестен и даде воля на сълзите си. Дори огромната й любов към Мусаши — любов, за която би пожертвала всичко — беше неспособна да го задържи. Чувстваше се озадачена, съкрушена и сърдита. Знаеше неговите цели в живота, както и защо я избягва. Разбра го от онзи ден на моста Ханада. И все пак не можеше да схване защо той я смята за препятствие по пътя към голямата си цел. С какво нейното присъствие би попречило на призванието му?

Или всичко е само оправдание? Не е ли истинската причина в това, че той не я харесва достатъчно? Това сигурно би имало повече смисъл. И все пак… и все пак… Оцу беше започнала да разбира Мусаши, когато го видя вързан за дървото в Шиподжи. Не й се вярваше да е някой, който ще излъже жена. Ако не се интересуваше от нея, би й го казал, но всъщност на моста Ханада той й призна, че много я харесва. Тя с тъга си припомни сега думите му.

Тъй като беше сираче, известна студенина я възпираше да вярва на много хора, но щом веднъж се довереше някому, напълно разчиташе на него. В мига чувстваше, че няма друг освен Мусаши, заради който си струва да живее и който да заслужава да му се вярва. Измяната на Матахачи й беше за урок — и то от най-горчивите — колко предпазливо трябва да е едно момиче в преценката си за мъжете. Но Мусаши бе различен от Матахачи. Тя не само му беше посветила живота си, но и бе решила никога да не съжалява за това.

Но защо той не изрече поне една дума? Това вече Оцу не можеше да понесе. Листата на кестена се поклащаха, сякаш дървото разбира и й съчувства.

Колкото повече се ядосваше, толкова повече я обземаше любов към него. Дали такава е съдбата й или не, не можеше да определи, но нейната разкъсана от мъка душа й подсказваше, че няма за нея истински живот без Мусаши.

Джотаро погледна надолу към пътя и промълви:

— Насам идва свещеник.

Оцу не му обърна внимание.

Наближаваше пладне и небето беше станало дълбоко и прозрачно синьо. Монахът, който се спускаше по склона в далечината, имаше вид на слязъл от облаците, сякаш няма нищо общо с този свят. Като приближи кестена, той погледна към него и видя Оцу.

— Това пък какво е? — възкликна и при звука на неговия глас Оцу вдигна поглед.

С разширени от изненада очи, тя извика:

— Такуан!

В сегашното нейно състояние Такуан Сохо й се стори като спасител. Чудеше се дали не сънува.

Макар Оцу да остана поразена при вида на Такуан, за него това, че я намира, не беше повече от потвърждение на нещо, което вече е предполагал. Оказа се, че пристигането му не е нито случайност, нито чудо.

Такуан от дълго време бе в приятелски отношения със семейство Ягю. Познанството му с тях водеше началото си от дните, когато като млад послушник в Сангенин в Дайтокуджи задълженията му включваха чистенето на кухнята и правенето на фасулена каша.

По онова време Сангенин, по-късно познат като „Северния дял“ на Дайтокуджи, беше известен като сборно място на „необикновени“ самураи, ще рече — самураи, отдадени на размишления за смисъла на живота и смъртта. Мъже, усетили необходимост да познаят духовния свят, както и техническите умения на бойните изкуства. Там се тълпяха повече самураи, отколкото дзен-монаси, вследствие на това храмът се прочу като разсадник на непокорство.

Между самураите, които идваха, бяха Судзуки Ихаку, братът на господаря Коизуми от Исе, Ягю Городзаемон, наследник на дома Ягю и братът на Городзаемон — Муненори. Последният бързо се привърза към Такуан и оттогава двамата останаха приятели. По време на многото си посещения в крепостта Коягю, Такуан беше срещал Секишусай и изпитваше голямо уважение към по-възрастния човек. Секишусай също хареса младия послушник, който го впечатли като даващ големи надежди.

Неотдавна Такуан се спря временно в Нансоджи, област Идзуми и оттам беше изпратил писмо да се осведоми за здравето на Секишусай и Муненори. Получи дълъг отговор, в който между другото се казваше:

За Такуан щеше да е трудно при каквито и да е обстоятелства да откаже поканата, но увереността, че описаното в писмото момиче е Оцу, го направи още по-склонен да я приеме. Докато тримата вървяха към къщата на Секишусай, той зададе на девойката много въпроси, на които тя отговори без недомлъвки.

Разказа му какво е правила, откакто го видя за последен път в Химеджи, за станалото тази сутрин и за своите чувства към Мусаши. Монахът с внимателно кимане изслуша печалната й история.

Щом тя свърши, каза:

— Струва ми се, жените могат да изберат начин на живот, който не би бил възможен за мъжете. Ако искаш, съгласен съм да те посъветвам какъв път да следваш за в бъдеще.

— О, не.

— Е…

— Вече съм решила какво ще правя.

Такуан я изгледа внимателно. Беше се спряла и гледаше в земята. Имаше дълбоко отчаян вид, но при все това някаква сила в гласа й го накара да промени мнението си.

— Ако имах някакви съмнения, ако мислех, че няма да издържа — каза тя, — никога не бих напуснала Шиподжи. Все така съм решена да срещна Мусаши. Единственият въпрос в ума ми е дали това ще му причини някакви неприятности, дали ако продължа да живея, ще му донеса нещастие. В такъв случай ще трябва да направя нещо.

— Какво точно ще рече това?

— Не мога да ти кажа.

— Пази се, Оцу!

— От какво?

— Под това ярко весело слънце божеството на смъртта те притегля към себе си.

— Аз… аз не разбирам за какво говориш.

— Така и предполагам, но това е, защото богът на смъртта ти дава сили. Глупаво би било да умреш, Оцу, особено заради несподелена любов.

Такуан се усмихна.

Оцу отново започна да се ядосва. Със същия успех би могла да говори на вятъра, мислеше си — Такуан никога не е бил влюбен. Невъзможно е за човек, който никога не се е влюбвал, да разбере нейните чувства. Да се опитва да му ги обяснява за нея беше, както за него да седне да обяснява дзен на малоумен. Но както има истина в дзен, независимо дали един малоумен би я схванал или не, така има и хора, които биха се жертвали в името на любовта, независимо дали Такуан ще разбере това. За една жена поне любовта е нещо много по-сериозно от досадните гатанки на един дзен-монах. Щом си обзет от любов на живот и смърт, какво значение има как звучи пляскането с една ръка? Хапейки устните си, Оцу се зарече да не казва нищо повече.

Такуан стана сериозен.

— Трябвало е да се родиш мъж, Оцу. Мъж със силна воля като твоята без съмнение би постигнал много за благото на страната.

— Значи ли това, че съществуването на жена като мен е грешка? Понеже може да навреди на Мусаши?

— Не изопачавай думите ми. Нямах това предвид. Колкото и да обичаш Мусаши, той все пак избяга, нали? И мисля, че няма никога да го настигнеш.

— Аз не правя това за забавление. То е по-силно от мен. Обичам го.

— Само малко време не съм те виждал и ето те вече като всички останали жени.

— Ти съвсем ли не схващаш? О, остави, да не говорим повече за това. Образцов монах като теб никога няма да разбере чувствата на една жена.

— Не знам как да ти отговоря. Все пак вярно е, жените наистина ме озадачават.

Оцу се обърна и каза:

— Джотаро, да вървим!

Двамата заслизаха по един страничен път, докато Такуан остана неподвижно да ги наблюдава. Веждите му тъжно потрепнаха. Монахът стигна до извода, че не може да направи нищо повече.

— Няма ли да се сбогуваш със Секишусай, преди да поемеш по пътя си? — извика той след момичето.

— Ще се сбогувам с него в сърцето си. Той и бездруго знае, че нямах намерение да оставам задълго в дома му.

— Няма ли да размислиш?

— За кое?

— Ами хубаво се живее в планините на Мимасака, но тук също е хубаво. Тук е спокойно и тихо и животът е прост. Вместо да те гледам, че тръгваш по широкия свят с всичките му беди и неволи, бих предпочел да видя, че живееш в мир сред тези планини и ручеи, като славеите, които ни чуруликат.

— Ха-ха! Не, благодаря ти много, Такуан!

Такуан въздъхна, разбрал, че е безпомощен пред тази волева млада жена, твърдо решена да поеме сляпо по избрания път.

— Може да ти е смешно, Оцу, но там, накъдето си тръгнала, е пътят на мрака.

— На мрака ли?

— Отгледана си в храм. Би трябвало да знаеш, че пътят на мрака и страстта води само към отчаяние и нещастие, от които спасение няма.

— За мен, откакто съм се родила, никога не е имало път на светлината.

— Но той съществува, съществува!

Вложил в този довод цялата си сила, Такуан се приближи към момичето и го хвана за ръката. Отчаяно искаше тя да му повярва.

— Ще говоря със Секишусай за това — предложи той. — За това как можеш да живееш и да си щастлива. Можеш тук в Коягю да си намериш добър съпруг, да имаш деца и женски занимания. С теб това село ще стане по-хубаво. А така и ти ще бъдеш щастлива.

— Разбирам, че се опитваш да ми помогнеш, но…

— Направи го, умолявам те!

Дръпна я за ръката, погледна Джотаро и каза:

— Ела и ти, момче!

Джотаро поклати решително глава.

— Аз не. Ще последвам учителя си.

— Добре, прави каквото знаеш, но поне се върни в крепостта и кажи сбогом на Секишусай.

— О, забравих! — възкликна Джотаро. — Маската ми остана там. Отивам да си я взема.

Той хукна, без да го е грижа за пътища на мрака и пътища на светлината.

Оцу обаче стоеше безмълвно на кръстопътя. Такуан се успокои и отново се превърна в познатия й отпреди стар приятел. Той я предупреди за опасностите, дебнещи в живота, към който тя се стреми и се опита да я убеди, че има и други начини да открие щастието. Оцу остана неподвижна.

Скоро Джотаро дотича с маската на лицето. Като я видя, Такуан замръзна, несъзнателно усетил, че това е бъдещото лице на Оцу, онова, което ще види след изстраданото от нея дълго вървене по пътя на мрака.

— Ще тръгвам вече — каза Оцу и пристъпи на крачка встрани.

Джотаро, притиснат до ръкава й, каза:

— Да, хайде. Време е!

Такуан вдигна очи към белите облаци, съжалявайки за поражението си.

— Не мога нищо повече да направя — каза той. — За самия Буда спасението на жените се е оказало безнадеждно.

— Сбогом, Такуан — завърши Оцу. — Покланям се на Секишусай оттук, но кажи му и ти благодаря и сбогом от мое име.

— Ох, даже и аз започвам да мисля, че свещениците са луди. Където и да отидат, не срещат нищо друго освен хора, които тичат към ада. — Такуан вдигна ръце, после ги отпусна и много тържествено каза: — Оцу, ако започнеш да затъваш сред Шестте зли пътя или Трите кръстопътя, извикай името ми. Помисли за мен и извикай името ми! Дотогава мога само да ти кажа: пътувай, колкото можеш и опитай да бъдеш предпазлива.